На пързалката-зимата през нашето детство

 

- Ах, каква пързалка има,

Анче, тази зима! -

каза бате със въздишка,

уж четеше книжка.

И измъкнахме се двама,

без да види мама.

Ванка, Сашко, Милка, Гого —

смях и глъч до бога!

Кой с кънките, кой с обуща

по леда се спуща.

В нашата шейна пък има

място за петима.

Накачихме се веднага,

че денят си бяга

и потеглихме лудешки

с викове и смешки.

Но щом стигнахме до края,

как стана, не зная —

прекатури се шейната

и ний — на земята!

Аз ударих си ръката,

скъсах си яката.

Бате триеше припряно

лявото коляно.

Сашо здраво си охлузи

румените бузи,

а раздрана бе на Милка

новата престилка.

Но пострада клети Гого,

види се, най-много:

той загуби си калпака

и със глас заплака.

Сбрахме се пак — плахи, бледи,

с болки и повреди…

Но след малко се разсмяхме

и в шейната бяхме.

Карай! Да се наиграем,

па макар да знаем,

че след днешната пързалка

ще ядем тупалка!

 Елисавета Багряна

Научете повече

По времето на социализма основният декемврийски празник беше отбелязването на Нова година

Вместо електронни китайски лампички, най-често по дръвчето се закрепваха истински свещички, които се палеха всяка вечер Подаръците се поставяха под елхите на 31 декември, а малчуганите ги отваряха с трепет в първия ден на новата година. 

Естествено, опакованите изненади се носеха не от Дядо Коледа, а от Дядо Мраз и помощничката му Снежанка. Елхите бяха истински ели, които изпълваха с чудесния си аромат целия дом, . Играчките бяха не толкова разнообразни като в наши дни, но за сметка на това истински и съответно – чупливи.

,В празничната нощ „пиротехниката“ се състоеше предимно в паленето на бенгалски огън и гърменето с конфети.

В Новогодишната нощ на всяка трапеза се появяваха бананите, които се пускаха в дните около празника на пазара. Основното забавление пък беше празничната програма на Българската телевизия, която продължаваше до последните минути на 31 декември.

Следваше очакваното с приповдигнато настроение приветствие на Тодор Живков, неизменно започващо с „Уважаеми другарки и другари, скъпи съотечественици…“. А после – Дунавско хоро, на което се хващаше мало и голямо.

Научете повече

Една боза от 6 стотинки-ключ към спомените от едно време

Фразата "Една боза от 6" отдавна е напуснала очертанията на филмовата реплика и се е превърнала в ключ към спомените за онова време. Сетих се за нея и за други отминали неща покрай боза за повече стотинки, но ужасна на вкус.

Помня чешмите в сладкарниците. И течащата от тях боза - един от първите ми детски спомени. Харесваше ми леко резлива, не сладка.

Бозата от шест отваря темата за променените стойности на нещата. В голямата джунгла, в която демокрацията превърна живота ни, изборът е огромен. 

Едно време имаше плодови млекца в малки квадратни пликчета - розови, с вкус на ягода. Когато си избирахме от мръсните щайги в супермаркета, ръцете ни започваха да лепнат, защото все някое пликче беше спукано и заляло дъното на щайгата. Това млекце ни правеше странно щастливи, както и дъвките "Идеал" от 10 ст. И сладоледът "Ескимо" беше един. Сегашните деца са затрупани с десетки марки напитки, гризини, близалки и дъвки, но това далеч не ги прави щастливи:)

Някога играта "Не се сърди човече" се продаваше в дебела картонена кутийка, която издържаше много игри. Сега кутията е лека, тънка и лесна за късане като самата матрица на играта. Станала е по-еднократна, като всичко останало има по-къс живот.

Тогава дядо тръгваше към кварталното пазарче на "Ситняково" с една лилава мрежа и си събираше всичко необходимо в нея. Сега пазаруваме с купища полиетиленови торбички и пълним огромни колички, сякаш идва краят на света... Наскоро докато отказвах поредната миниатюрна торбичка, в която ми опаковаха един единствен биберон, продавачката съвестно ми обясни, че това пликче ще ми стигне да изхвърля цял един памперс...

На кого вече са му притрябвали пълнители за химикалки, щом може да си купи химикалки за жълти стотинки? И не е ли екзотика като разказвам на детето за връщането на бутилки и стари вестници? Колко хубаво беше усещането да припечелиш някоя стотинка, разтоварвайки балкона на гарсониерата от стъклариите и "Работническо дело"!

Някои вещи като обувалката и отварачката за буркани са като котва към онова време, останки от корабокрушението на един свят на неизобилие и непрекаляване. Затова и местата, където се намират вещи от миналото са малко и имат особено излъчване. Не че обувалките вече не са само китайски. Но като попадна на някое канче от типа на "Сделано в СССР" ми става много умилително.

Затова и от време на време обичам да давам детско горнище на анцуг да му сменят ципа, вместо да купувам бързо ново. Тези малки квартални работилнички са сред последните крепости на нееднократното.

Спомените не са непременно носталгия. Някои аналогии от делничния живот сами раздрусват торбата на паметта и от нея изпада по някой и друг образ. Като бозата от 6ст.

Яна Боянова

Научете повече

„Балканкар“ беше трета сила в света, от износ на кораби печелехме $2 млрд

Какво говорят цифрите и фактите за социалистическата Народна република България от 1944 до 1989 г.?

За периода 1979-1988 г. САЩ увеличават БВП на глава от населението със 182%, Япония с 275%, Германия със 158%, Франция със 157%, а България увеличава БВП на глава от населението с 234%. Това ще рече, че България по време на комунизма, дори и в годините на перестройка, никога не е била в рецесия, камо ли фалирала, както поучава западната пропаганда.

По брутен вътрешен продукт на глава от населението през 1988 г. България е заемала 25-о място в света. През 2013 г. например тя заема 78-о място.

Преди перестройката България е произвеждала 40% от всички компютри, продавани по линия на Съвета за икономическа взаимопомощ.

Ето само част от производството в България през 1988 г.: металообработващи машини – 17 440 броя, електрокари – 47 400 броя, мотокари – 35 100 броя, домашни хладилници – 111 000 броя, цветни телевизори – 124 300 броя, памучни платове – 362 млн. кв. м, вълнени платове – 45 млн. кв. м, месо – 565 600 тона, през 2014 г. например то е 150 000 тона, тоест 4 пъти по-малко. Зеленчукови консерви – 344 000 тона.

Износ: електронни калкулатори – 46 700 броя, електрокари – 44 700 броя, телефонни апарати – 630 000 броя, пресни плодове – 139 000 тона, домати – 78 900 тона.

В годините от 1944 до 1989 се изграждат крупни производствени мощности в областта на машиностроенето, хранително-вкусовата, леката, строителната промишленост. Създава се нова материално-техническа база и се развиват отрасли, непознати за България до Втората световна война – нефтопреработваща промишленост, химия, фармацевтика, електроника. През този период е изградено съвременно, модерно селско стопанство. ТКЗС обединяват разпокъсаните около 20 милиона частни нивички, обработвани по примитивен начин. По времето на Тодор Живков се построиха над 2000 язовира, напояваха се над 12 млн. декара земя (около 25 на сто от обработваемата площ), повишиха се средногодишните добиви около 3 пъти.

Огромни са постиженията в медицинското обслужване – преди Втората световна война средната продължителност на живота е около 52 години, през 1989 г. тя е 71 години. Изградена е огромна мрежа от болници, поликлиники, санаториуми и други здравни заведения.

Ликвидирана е неграмотността, младежите получават висока професионална подготовка. Всяка година се строят около 70 000 жилища. Безработицата е почти непознато явление.

До средата на XX век бяхме последни в Европа по енергийни мощности. От 1945 до 1990 г. те нараснаха 120 пъти! Стигнахме Белгия и Австрия. Изпреварихме Дания, Португалия и Гърция. Изравнихме се с Европейския съюз. Енергийната ни стратегия, проектите, инженерната реализация се изпълняваха от забележителния научен център „Енергопроект“.

До 1950 г. България няма металургия. Към 1989-а вече произвеждахме 3 млн. и 300 хил. тона стомана и бяхме 27-ата металургична страна в света. Българската химия през 1945-а е била в зародиш. Внасяли са се дори сода каустик и син камък! Към 1989-а отрасълът вече произвеждаше годишно: 2,5 млн. тона минерални торове, 1 млн. тона калцинирана сода, 400 хил. тона пластмаси, 20 хил. тона химикали за растителна защита, даваше 8,5% от националната промишлена продукция, осигуряваше 20% от постъпленията от западна валута, поддържаше 100 000 работни места.

Машиностроенето най-ярко показва растежа на индустриалния ни интелект. През 1945-а в България има десетина предприятия и 50 работилници с общо 4000 работещи и не повече от 200 инженери. Към 1989-а в отрасъла работеха 730 завода, 430 хиляди работници и 35 000 инженери. 5000 научни дейци създаваха нови технологии и машини в 30 научноизследователски института. С 5% от националните основни фондове машиностроенето осигуряваше 20% от обществения продукт и 55% от износа на България.

Първият български електрокар се появява през 1951 г. След 3 десетилетия изнасяхме годишно 83 хил. електро- и мотокари. Три бяха световните фирми в тази област: „Кларк“ – САЩ, „Тойота“ – Япония, и „Балканкар“ – България.

В корабостроенето от 1945 до 1990 г. са произведени 1450 плавателни съда с обща товароподемност 5 милиона тона. От износ на кораби спечелихме $2 млрд. (5 пъти повече от инвестициите за отрасъла).

Металообработващите машини бяха основно направление на отрасъла. Към 1980-а имаше 40 завода, произвеждащи 18 хиляди стругове, фрези, бормашини, агрегатни машини, обработващи центри, автоматични технологични линии, манипулатори, роботи. 90% от тях се експортираха в десетки страни от Близкия изток до Западна Европа./ретро.бг/

Научете повече

Най-студената зима в България – хора скачат в преспите от втория етаж на блокове и къщи а черно море замръзва

При зимния апокалипсис през 1929 г. замръзва Черно море и цялото крайбрежие, а не само в пристанищата. Температурите в ония февруарски дни падат до -24.3°С. Дебелината на леда достига до 30-40 см. 

По замръзналото хора са се пързаляли с кънки. Други вадили масички и грамофони и седнали да пият и замезват насред морето.На север бедствено било положението чак до Варна, където дебелината на леда надхвърлила 30 сантиметра. Във вестник „Варненска поща” от 14 февруари е описана драмата на английския кораб „Лайт оф Патрос”, опитващ се безуспешно да напусне пристанището. Морето носило големи ледени късове и ги натрупвало на етажи по варненския залив и цялото крайбрежие. 

Хора разказват, че 80-километровото разстояние до нос Емине можело да се измине пеша по ледената магистрала. В сковалия студ лебедите били изядени от вълците по Дунава и във Варненско.

Зимата на 1922 година, се счита за една от най-мразовитите у нас. 

Възрастни хора си спомнят, че тогава река Дунав спира и замръзва като на снимка. Хората са можели да стигнат до съседна Румъния само вървейки по леда. Първи обаче се възползвали от положението румънските вълци, които преминали необезпокоявано и похапнали на воля от стоката на българските стопани.България е под няколко метра сняг и през 1954. В някои градове снегът стига чак до покривите на къщите. Именно тогава е най-дългото замръзване на Дунава – цели 89 дни, от 21 декември 1953 година до 19 март 1954 година, като пълното замръзване е било 66 дни.

Рекордни снеговалежи паднали и през януари 1963 г. Тогава комунистическата власт призовала гражданите да излязат и да чистят улиците. Това обаче било непосилна задача дори за военните, камо ли за обикновените хора, въоръжени само с метли и лопати. Най-щастливи били децата, които си устройвали всякакъв род забавления. Едно от най-екстремните било да скачат в преспите от втория етаж на блокове и къщи.

Много студена  е била зимата още през 1985 година.

Зимата през 2012 студена, но най-студено е било в град Кнежа, където е поставен температурен рекорд – цели минус 22.6 градуса. Зимата на 2012 година е запомнена и с още температурни рекорди, поставени в цели 15 български града, където са измерени рекордно ниски за града температури. Вероятно си спомняте и замръзналия Дунав в района на Свищов и Силистра. Най-ниската температура в България измерена някога през зимата обаче е страховита в сравнение с отрицателните градуси в 15-те града през 2012 година. Най-ниската температура у нас, откакто се води подобна статистика и се правят замервания, е вледеняващите -38 градуса, които са измерени през 1947 година в Трън. Трън е сред най-студените места у нас през зимата, но силно се надяваме тези -38 градуса, които ни е трудно дори да си представим, да не се повтарят.

Източник:novinarnik.bg

Научете повече

Край "Изворът на Белоногата" през 1980-те и историята на една легенда

От доста години легендарното заведение покрай международния път Е-80 тъне в разруха.С модерния си стил ресторантът бе едно от най-посещаваните заведения в областта. А през деня паркингът пред него едва побираше автобусите с туристи и ученици от цялата страна и чужбина.

За легендата за Извора на Белоногата в община Харманли и как тя оживява в едноименната поема на Петко Р. Славейков разказва  в рубриката на Областна администрация “Любопитно от областта” представена от сайта haskovo.live

Една от основните забележителности в община Харманли е Изворът на Белоногата. 

Местната легенда се прославя благодарение на поемата, написана от изтъкнатия възрожденски поет и общественик Петко Р. Славейков. Едва ли има българин, който поне веднъж да не е чел историята на Гергана. В нея се разказва за младата българка Гергана, която везирът среща на извора и се опитва да я склони да го последва в Истанбул. Тя обаче остава непреклонна пред обещанията и молбите му, като изтъква своята обич и преданост към родния край, родителите си и любимия Никола.

По този начин печели дълбокото уважение на чуждоверския господар и по негова заповед на мястото на тяхната среща е изградена чешма. Във втората част на поемата Гергана „залинява“ и умира, защото сянката ѝ е вградена в чешмата Харманлийският учител и общественик Дялко Милковски (1845-1920) пръв описва как е изглеждала старинната чешма „Ак-балдър чешмеси“ (Чешмата на Белоногата) в статията си „Градът Харманли“, публикувана в сп. „Родина“ от 1902 г. За чешмата на Белоногата Милковски пише: „Чешмата Ак-балдър, която лежи до самото шосе, е имала солиден покрив, под сянката на който пътниците са отпочивали след като се разхладявали от прелестната ѝ вода….“

По описанието му в турско време над чешмата имало беседка, иззидана от дялан варовит камък, докарван чак от Кулели-Бургаз, близо до Одрин. Беседката е с каменни пейки, с каменни колони. В средата имало изящно изработен мраморен шадраван. Там пътниците се спирали да си отпочинат, след като се разхлаждали от студените води на чешмата, а конете им пасели в сочните ливади.

Чешмата имала два или четири чучура, дванадесет корита, които били толкова високи, че добитъкът е можел да се напои без почти да се навежда над тях и три големи мраморни плочи с надписи. А пред самата чешма имало калдъръмена настилка. Хората разказват, че чешмата е изградена в края на XVI век и около нея е имало три надписа върху мрамор, но до началото на ХХ в. е бил запазен само единият: “Благодарение на водата всяко нещо е живо. Благотворителят почитания Сиавюш паша. 1585.”

Самият Милковски поддържа активни контакти с Петко Р. Славейков. В своите пътувания от и за Цариград поетът често му гостува и именно от него научава легендата за чешмата и за родолюбивата българка. Историята прави толкова силно впечатление на П. Р. Славейков, че го вдъхновява за литературната разработка „Изворът на Белоногата“, която е публикувана за пръв път в сп. „Читалище“ през 1873 г.

По-късно, през 1930 г., Марко Сакарски (адвокат, общественик и краевед, един от най-големите познавачи на историята и географията на Харманли) прави краеведско проучване на чешмата – събира устни сведения на хора от града за нея и споменатото в поемата село Бисерча, с което помага да се установи, че точно на това място се е намира старата чешма.

Изворът на Белоногата, както и други паметници, свързани с миналото на Харманли – са включени в изградения през 60-те години на XX век комплекс „Парк на Белоногата“. Построен около съществувалата някога Ак-балдър чешмеси, обявена за исторически паметник на културата, с национално значение през 1958 г., в парка са поставени няколко плочи с цитати от поемата, които особено силно подчертават духа на българите от този период.

От 2016 г. в Лесопарка на Белоногата се провежда ежегоден фестивал „Ден на Белоногата“ 

Източник:haskovo.live

Научете повече

Стар запазен ученически бележник от 80-те разказва интересни неща

Сине,това е моят бележник от 8. клас, който баба ти пази грижливо заедно с всички мои тетрадки, контролни работи и надраскани в час учебници. Както виждаш, аз не съм бил "силен" ученик. Мисля, че съм бил обаче добър ученик. 

Надявам се да е така, защото все още пазя много приятелства със съученици от моя клас. Надявам се да е така и защото пазя добри спомени от всички мои преподаватели. Помня името на всеки мой учител. Помня къде и как е стоял и какво ми е казал, когато ми е писал "Лош 1", "Слаб 2" и "Отличен 6".

Сине, не оценките ще те направят добър човек. Те обаче ще са атестат за това, какви усилия ще полагаш за своето развитие. Те няма да бъдат само оценки за това, колко и какво си запомнил или как си преписал. Те ще за оценки за това какво отношение имаш към живота. Обучението в този етап е част от него.

Уважавай учителите си - те правят всичко по силите си, за да ти предадат целия си опит и знания, които ще са ти от ползва занапред.

Уважавай съучениците си - те са твоите приятели и те са тези, с които ще делиш следващите пет години негодуванието от внезапно контролно, щастието от взет изпит и много други емоции.

За това - бъди умерен в преценката си за хората и не упреквай никой друг, ако нещо не се реализира според твоите планове. Бори се за всяка победа. Тя никога няма дойде даром.

Бъди Човек, сине!

Ангел Ангелов

Научете повече

Ученици под пагон в Средно милиционерско училище „Ф. Дзержински"— Пазарджик

А защо пък не, ще се опровергая сам. И те са като всички останали във възрастта, когато детството си е отишло, а юношата не е станал още мъж. Но им се иска! Иска им се да имат момиче и да се забавляват като другите младежи. 

Иска им се да бъдат силни, да се похвалят с нещо. Такива бяхме — такива сигурно са и сега момчетата на тази може би най-хубава възраст, когато светът е твой, преди още да си го опознал отвътре. И нищо, че докато фотографа ги снима серийно, те се правят на по-сериозни, отколкото върви на годините им.

Простено им е: те са под пагон!

Тук си ученик, както всички други, но и нещо по-различно от тях.Тук ставаш и лягаш под час и докато другите може би четат Чандлър или се шляят по движението. ти преговаряш по психология или регулираш движението.Тук нямаш време да скучаеш и да търсиш приключението на улицата — то е включено в учебната програма.

И преди да си станал мъж, почваш да вършиш мъжки работи — разбира се, по специалността. Както миналото лято, в „Албена", когато Тодор и Димитър подгониха по време на практика един истински крадец, опитал се да влезе по аварийната стълба в хотел „Славуна“, и

едва сами не изядоха боя в нощния бар, където ги взеха за хулигани, тръгнали да се саморазправят с „невинен“ човек. Цивилни бяхме, ще каже Тодор, а класът вече ще се огъва от смях, макар да е слушал тази „героична“ история най-малко сто пъти. Но какво да правиш — момчета са още!

Момчета, които освен теорията на Питагор, учат етика. И вървят по „горещи следи“, оставени от грайфер или обувка. И овладяват хватки на самбо и джудо, които обезвреждат дори лъснал в ръката нож. И съставят словесни портрети на търсен престъпник. И се потят с часове в „деветия кръг на ада“, маскиран иначе като най-съвременно обзаведен кабинет за изучаване на френски, английски или немски език.

Те се готвят за милиционери!

Момчета са оше, а респектират — със знания, с вид. с поведение... И със своя формула за труд и живот: за да изискваш от другите, най-напред трябва да възпиташ себе си! Чак да не вярваш, че могат да мислят така - уж като всички други на същата възраст, и не като другите! Така беше в средно милиционерско училище „Ф. Дзержински" — Пазарджик

ПЕТЪР СТАНЧЕВ 

Научете повече

Спомени от соца:Когато отидох да уча в града учителите 99 % бяха прекрасни специалисти и хора

Учехме изключително полезни неща, получихме високо образование и висока обща култура. Ако някое дете усвояваше по-бавно материала-практиката беше  към него да  се прикрепи друго дете да му помага. 

-Водеха ни на екскурзии, лагери, имахме карнавали, празнуваха се нашите прекрасни български празници, подготвяхме за целта литературно-музикални програми, играехме пиеси, народни танци, все неща интересни, които направиха детството ни незабравимо. 

-Учебният процес беше така направен, че нямаше нужда родителите ни да ни доучват в къщи по нощите или да ходим на допълнителни уроци. Не бяхме претоварени с излишен материал, не учехме глупости и растяхме нормални и умни деца.

-Голяма част от нас станахме станахме добри и стойностни  хора. Никой не ни е биел и стрижел в училище за провинения.Намаляха поведение на побойници за отсъствия и други подобни неща.

Сава Василева,Ловеч

Научете повече

От връзкар защитник на Родината? /Разказ по истински случай/

Роден съм в едно от селищата, които според казармената митология образуват т. н. "Триъгълник на смъртта". Баща ми не беше военен, но имаше много връзки сред офицерите. Година преди да отида войник, той ме попита като какъв искам да служа. Искам да съм офицер – отговорих без замисляне.

    

– Офицер се става с повече учене и с по-малко учене. Ти не си от много ученолюбивите, та трябва да те пратя в ШЗО-то. Ще те уредя да да станеш старшина-школник с някоя скатана специалност.

    

Така и стана. Изкарах школата в Плевен. Станах "фазан" и пак опрях до връзките на баща ми. А той беше толкова "гъвкав", че ме разпределиха за поделение в родния ми град. Спях си вкъщи и ходех да отбивам военната повинност през деня.

    

Даже нещо повече. Направиха ме батареен командир. Изпълнявах длъжност на редовен офицер, завършил висше воено училище.Още не бяха направили новобранците два месеца и командирът ми нареди да започнем стрелби на Пънчево.

    

Заведох батареята от 9 човека над китното странджанско селце. Застопорихме за бой ЗКУ-то /зенитна картечна установка/. Нивелирахме ги. Новобранците се повъртяха на лафета. А снарядите с машинката за нареждането им в барабаните на картечниците стоят в джугана.

    

И хоп! Не щеш ли – спира край нас един военен джип и от него слиза полковник Йовчев. Командир на ПВО-то на дивизията. Бил разбрал, че сме на полигона над Пънчево – поискал да ни види. Майко, мила! Ами аз не знам как се зареждат със снаряди тия оръдия ли са, картемници ли са! В школата бях с един авер голяма скатавка. 

А и ни учеха отгоре-отгоре. Все пак имитирах готовност. Изкомандвах на редниците да свалят мунициите и пособията. Запретнах ръкави, нагодих някак на по-ачик машинката за напъхване на снарядите в лентата и започнах да натискам една ръчка нагоре, надолу. Нищо не се получаваше, ам аз нямах друго какво да измисля – щракам ли, щракам, сякаш не аз, а механизмите са виновни, че не влизат "скатавките" /така на жаргон казвахме на 23 милиметровите снаряди/ в патрондашоподобната лента. Полковник Йовчев позеленя!

    

– Така родина не се защитава! – викна той като странджански боримечка, ама само сгушеното Пънчево го чу, поококори се сякаш селцето и пак "удари канчето", та пак заспа.Вижте още:Абсурдът, наречен казарма и защо не трябва да се връща

    

Веселин Д. Делчев

Научете повече

А бяхме деца, с ведри лица и чисти сърца

Бяхме скромни и игриви  деца  .Прилежни в  училище и ненаситни в игрите на вън.Имахме  детство свободно ,нямахме страх от кражби,убийства ,агресия ,насилия ,отвличания и  измами.

Имахме си пари от листа,а родителите  ни даваха стотинки за марципани с боза.Живеехме във семейства задружни ,с баби и дядовци, вуйчовци, лели и стринки с братовчеди и с  братовчедки.

Ходехме скромно облечени .С плетените жилетки ,елечета и блузки от бабите и майките  ни изплетени  с много любов .Бяхме красиви ,радостни и засмени!

Бяхме волни  деца!

Зная,отдавна  било е всичко това,но било е истинско и прекрасно  !Затова и до днеска ,  пазя го в себе си с много  любов!Искам да извикам с най-силният  глас който имам:

-Мили деца ,играйте ,играйте на воля  ,не на игри от компютри ,а на вън с топки ,с въжета ,на криеница , на мач ,на дама ,на ластик.......

Играехме с топка и падахме в клопки, създавахме лодки, стояхме до късно, с тениски мръсни. В локвите кални скачахме жадни,

правехме карти и пакости малки, болеше ни често, но се смеехме лесно, беше чудесно, като любимото детско. Колелетата бързи, срещите късни, кодова дума и спукани гуми.

Дървета високи с усмивки широки, катерехме смело из цялото село. Сокче от десет и животът е весел, огньовете топли в студените нощи, истории страшни за хора безстрашни. Най-прекрасното нещо е нашето детство...

Просто имайте истинско детство!

Научете повече

Спомен за един култов ресторант и неговата разруха

В разруха от доста години е легендарният ресторант „Извора на Белоногата“, който навремето бе част от комплекс покрай международния път Е-80. С модерния си стил в началото на 70-те години на м.в., ресторантът бе едно от най- посещаваните заведения в областта.

През деня паркингът пред него едва побираше автобусите с туристи и ученици от цялата страна и чужбина. Вечер в ресторанта имаше шоу програма, която много хора искаха да видят. 

Двете зали на обекта едва смогваха с посетителите, разказват паметливи харманлийци.Ресторантът е построен в началото на 70-те години на м.в., негов архитект е Тенчо Димов. Постройката бе удивителна и модернистична за времето си, а в същото време това се съчетаваше с битови елементи в интериора. Много светлина в горната зала и огромни тераси с изглед към гората, правеха мястото много приятно. Ресторантът се появява след построяването на Герганината чешма и парка около нея.

Само 3-4 г. след откриването му той става част от националните туристически обекти. По- късно зад него били изградени нощен бар и мотел с бунгала. Мястото било посещавано от групи от различни социалистически страни.Накъде през 80-те години на м.в. като крайпътен, комплексът става част от „Балкантурист“. През 90-те години на м.г. районът бе поле на криминални действия и групировки. Днес ресторантът е западнал, а причината съвсем не е в магистрала „Марица“, която пое трафика от Е-80. Ресторантът замря доста преди строежа на магистралата.

Той имаше злополучната съдба на „Балкантурист“. 

Купи го турски бизнесмен, който притежава и други обекти от бившата държавна фирма в Хасковска област. Всички те са в разруха. Пример е хотел „Аида“, който въпреки че е в центъра на Хасково, е едно западналото място, чиито помещения се отдават под наем.

Тези дни се заговори за обновяване на Парка на Белоногата, който се намира под ресторанта. От паркинга пред него надолу право в парка води стълбище. Той вероятно ще бъде обновен, но туристи едва ли ще има, ако липсва заведение. Факт, който не бива да се подценява. Навремето обаче много от „перлите“ ни бяха продадени за жълти стотинки без ангажименти за инвестиции и поддържане, а резултатите са факт. Ресторантът „Извора на Белоногата“ е само един от примерите за недалновидност и безотговорност, които водят до разруха.

Източник:marica.bg

Научете повече

Селата почнаха да се обезлюдяват още през 70-те години с повелята на БКП

Започна усилено да се развива така наречената тежка индустрия. И докато селата се обезлюдяваха в градовете с ускорени темпове се строяха панелни жилища, всяка година никнеха като гъби след дъжд нови квартали с обитатели от селата които трябваше да са работническа класа. 

Пазарната икономика, въведена след 1989 г., даде нов стимул за обезлюдяването на много села. Колкото и да ни е мъчно, от емоционална гледна точка много села ще изчезнат или силно ще намалят населението си. Но днес в противовест на обезлюдените райони се оформиха и региони с относителен просперитет и естествено част от населението се насочи към тях. А също и към чужбина, след като изчезнаха пречките за това. НСИ, съобщава че 35 български градове са увеличили рязко населението си след 1989 г. за сметка на нерадостното демографско състояние в което са стотици български села. 

И все пак какво ще стане с тези обезлюдените села. Ще мине време но няма да са същите но няма да останат и празни. Ще се случи това, което се случи със селата в италианските планински области Тоскана и Умбрия, почти тотално обезлюдени след Втората световна война вследствие на италианската индустриализация. От началото на 70-те години на ХХ век изоставените селски къщи започнаха да стават т. н. „втори дом” за италианци, германци, австрийци, изкупили ги на безценица или заселили се там (ако са пенсионери) или пътуващи за уикенда, прекарван в тях от всеки петък следобед. За обслужването им се заселват и други хора и така животът в тези села и градчета се възроди отново. 

Нещо подобно виждаме и вече и у нас, макар и в зачатък. В странджанските и в сакарските села се виждат обновени къщи, виждат се биоферми за биволи, за черните прасета мандри с европейски лиценз за истинско сирене и т. н. Чува се английска и немска реч на постоянни заселници пенсионери. А и българска. Изселилите се в Бургас и вече пенсионирали се селяни се връщат по селата си, за да правят селски туризъм. Така че място за униние няма. Просто животът следва своя неумолим ход , едно се ражда друго умира. "Panta rhei, panta chorei” Всичко тече всичко се променя - Хераклит

Любомир Запрянов

Научете повече

Какви привилегии имаха активните борци по времето на СОЦА в НРБ

След 9 септември 1944 г. и последвалите социалистически преобразувания по съветски модел участвалите в съпротивителното движение у нас получават висок обществен статус, превърнал се по-късно в т. нар. номенклатура. Най-голямата част от партизаните се реализират в органите на МНО и МВР, следвани от партийните органи, като ръководни стопански кадри, в администрацията. Други елитни сфери, в които са били спуснати с парашут, са дипломацията, образованието, културните институти, журналистиката.

Членовете на РМС и БРП също избират след Девети армията и МВР, а членовете на БЗНС много често стават ръководители на стопански обекти. Според изследване на проф. д. и. н. Донко Дочев 39,90% от всички партизани повишават образованието си след Девети. 86,84% от завършилите средно образование получават висше, а 17,5% от тях стигат до научни степени кандидат и доктор на науките. Повече от половината от партизаните с висше образование са завършили второ висше, 40% от тях са стигнали до научна степен.

През 1959 г. ЦК на БКП институционализира понятието Активен борец против фашизма и капитализма (АБПФК). Това е лице, участвало (или подпомагало) в дейността на Българската комунистическа партия до 1945 г. и в съпротивителното движение в България, главно през Втората световна война. Активните борци са разделени в 4 категории. В 1-ва категория са включени загиналите антифашисти, осъдените на смърт и тези, които са били партизани повече от 1 година. Към 2-ра категория спадат участниците в партизанското движение повече от 6 месеца, както и политзатворниците и политемигрантите. Към 3-та и 4-та категория са отнесени ятаците и всички други участници в антифашистката борба. По-късно е прибавена и 5-а категория. За одобрение на кандидатурата се изисквали двама гаранти – свидетели на дейността, които давали писмени препоръки и се правело проучване.

В зависимост от категорията привилегиите на АБПФК са били степенувани. На първо място в привилегиите е влизало отпускането на специална народна пенсия. Освен това са ползвали специални безплатни почивни станции, медицинско обслужване и безплатен транспорт, те и децата им са влизали с привилегии в учебни заведения. При отпускането на стипендии и общежития децата на активните борци са били с предимство. Същото важало и при назначаването им на работа. В столицата и окръжните градове специално за тях са построени т. нар. жилищни блокове за активни борци, като блок „Народен юмрук“ в Бургас, „Блокът на БКП“ в Стара Загора, жилищни блокове в района на Докторската градинка в столицата и др.

В докладна записка до Политбюро председателят на ЦК на БПФК Владимир Бонев отбелязва, че в почти всички градове е организирано обслужване по домовете на самотни борци против фашизма, и то не само с медицинска помощ, но и с редица социални дейности – почистване на жилището, поднасяне на диетична храна, социален и културен патронаж чрез младежките формации на БЧК. С обслужването на активни борци в болници и поликлиники навремето са били ангажирани 325 медици и здравни работници, а в пансионите за стари революционни кадри – 180 здравни работници.

Именно тези нагли привилегии настройват обикновените българи срещу бившите участници в съпротивителното движение и най-вече срещу наследниците им, които са „по-равни“ от равните!Вижте още:Заплати на партийната номенклатура в НРБ

Научете повече

На 5 ноември 1963 г. тържествено е открит гиганта МК Кремиковци

Неговата история започва през далечната 1954 г., когато български геолози откриват край тогавашното село Кремиковци, находище на желязна руда – сидерит, барит и олово. 

След Априлския пленум на следващата години започва да се коментира строителството на металургичен комбинат. По искане на Тодор Живков, Хрушчов изпраща съветски специалисти. Те, обаче излизат със становище, че става въпрос за комплексна руда, за която нямат технология. Предлагат, ако се строи завод да е само за валцуване на стомана, като СССР ще доставя стоманени блокове. Българската страна не се съгласява.

 

Тодор Живков лично настоява пред Хрушчов за построяването на завода и в следствие на това, СССР изготвят проект. Българското политбюро го одобрява. По време на обсъжданията, някои български специалисти и част от съветските се аргументират, че продавайки добития в завода барит и олово, ще се покрият всички производствени разходи и добиването на желязо ще бъде безплатно.

 

„Впоследствие се оказа, че баритът не е търсен продукт на световния пазар, а оловото не може да се отдели, и финансовите резултати не се потвърдиха. Фактически, металургичния комбинат започна да работи като нерентабилен“, коментира Огнян Димитров, зам.-председател на Плановия комитет през 50-те години, отговарящ за капиталното строителство.

 

Високата цена на взетото политическо решение се обуславя от провежданата от Живков политика на „скок в икономическото развитие“. Изготвеният план е заменен с ускорен, с който не е съобразена икономическата рентабилност от изпълнението му.

 

Още преди завода да е напълно завършен, се оказва, че мощностите му не могат да бъдат напълно натоварени, поради липсата на суровина, а някои от отделните производства, като това на чугун например, нямат пазар в СИВ. Тодор Живков не взема под внимание предупрежденията на специалистите.

 

Комбинатът е обявен като едно от новите завоевания на социализма./ретро.бг/

Научете повече

Секретен подземен град в Рила е строен през далечната 1950 година

Строен до 1980 г. в абсолютна тайна, там щял да се укрива соц-елитът в случай на ядрена война

Построен по време на Студената война, когато Съветският съюз и САЩ са били в обтегнати отношения и е имало реална опасност от ядрен конфликт. Става ясно, че градът се строил активно до 1980 г., като цялата операция е била строго секретна и малцина в държавата са знаели за нея. 

Мистичният град е разположен на дълбочина от 200 метра под земята и се състои от множество помещения, включително бункери, складове и болници. Градът е бил конструиран така, че да издържи на ядрен удар и всякакви апокалиптични събития. Според неофициална информация той е бил проектиран за висшето соц ръководство на България, включително и самият вожд Тодор Живков и неговото семейство, в случай на избухване на ядрена война или на други застрашаващи масовия живот на планетата събития.

Градът е бил снабден с всичко необходимо за оцеляване на хора в продължение на няколко месеца като вода, всякакъв вид консервирана храна, лекарства и други полезни пособия. Мястото е било строго секретно. Някои експерти смятат, че то е било предназначено и за други цели, например за провеждане на експерименти или за подслоняване на тайни военни съоръжения.

Друга легенда разказва, че в града се намират тайни подземни проходи, които водят до други части на България. Тези проходи са били използвани от комунистическия режим за контраразузнаване и шпионаж.Все още не са напълно изяснени всички тайни на подземния град в Рила, тъй като публичната информация за него продължава да бъде обвита в тайни. В интернет има данни в различни форуми за военен тунел в Рила и хора, които споделят, че са го посещавали, но дали разказите им са достоверни, не може да бъде потвърдено.

В годините назад са се появявали и други твърдения за подземни градове, намиращи се в Родопите. Възможно е те да са свързани чрез тунелна система и с този в Рила, строен по времето на социализма.

Научете повече

Това бяха най - хубавите, весели и изпълнени с много радост години

Независимо от строгите учители по времето на соца НРБ, независимо от многото уроци и трудните оценки. Гордеехме се с нашата униформа, защото беше различна за всяко училище( гимназия, техникум)и беше знак за принадлежност. 

Да, имаше и наказания или строги проверки, все пак си имахме бунтарски моменти, за които си спомняме с усмивки...но имаше и много възможности- за различни спортове , танци, музика, кръжоци и др. занимания. 

"О, времена, о, нрави".

Всяко време си е добро, стига да си осъзнат, любопитен, търсещ и да имаш цел и мечти, да не се страхуваш да опитваш и да вървиш напред.

Росица Генова

Научете повече

Спомени от СОЦА: Зелевата чорба ми беше по-вкусна и от колата

Сервитьорът Гошо разказва:Още с първия есенен вятър, в главата ми нахлува аромата на кисело зеле и си спомням как някога на село помагах на дядо да напълни бъчвата. Много отдавна, преди да стана сервитьор, бях една срамежливо момче, което живееше в огромна селска къща, пълна с живот. Селото ни беще с няколко магазина, почти малко градче. Богато стопанство, а дядо беше бригадир.

Чаках есенния ден, в който дядо ще ме събуди около 5 часа сутринта, ще запалим москвича и ще отидем до съседното село. Дядо беше много честен, но по негов си начин. Можеше да си вземе колкото иска зелки от полетата на нашето стопанство, но си избираше някое друго съседно село. Не искаше да краде от труда на неговите съселяни, но чуждото беше предимно общо. Сигурен съм, че така и разсъждаваха всички наоколо.

За половин час стигахме до полето и се връщахме около 8 сутринта с пълна кола със зелки.

Баба вече беше станала и като навик питаше "Колко ги взе на пазара?", но шумно, че да чуят съседите. Дядо се хилеше и даже и разказваше шумно кого е видял на пазара, защото бяха сигурни, че съседите подслушват.

После цял ден подготвяхме зелето в огромната дървена каца - кладенчова вода, морска сол, треви и билки от градината.

Пълнехме и голямо пластмасово каче, което го докара чичо от Русия - за бърза консумация, вечер с ракийката и за да има още, ако свърши голямата бъчва.

Не знам каква магия имаше в тези билки и треви, но зелето ни ставаше хрупкаво, сочно, точно на сол и леко пикантно. Всяка вечер ние децата пиехме зелева чорба, не искахме и да чуем за лимонада или за някакви други газирани напитки.

Селския милиционер често идваше при дядо за по чашка с винце. Дядо му се хвалеше, а милиционерът се правеше на луд, че "толкова зеле сте сложили, а на двора и една зелка не виждам". Дядо му отговаряше, че на пазара сега Народната власт е осигурила всичко, а милиционерът нямаше как да не се съгласи.

Липсват ми онези свободни години, когато зелевата чорба бе по-вкусна и от колата.

Научете повече

Изгубих близки хора, когато получих неочаквани пари, но спечелих много повече – една прекрасна любов, която иначе нямаше как да срещна

Казвам се Цветелина и съм на 36 години. Щастливо омъжена, с едно дете. Това е светлата част от моя живот. Другата е далеч по-мрачна и неприятна.

Сблъсках се с толкова фалш и лицемерие, при това поднесено от много близки хора. Загубих много, но спечелих повече. Не съжалявам за загубата, радвам се на късмета си и гледам напред.

Двама братя и една сестра

Това са моята майка и двамата ми вуйчовци. Имам сестра, която е с 12 години по-голяма от мен. Нямахме много допирни точки, може би заради голямата разлика във възрастта ни. Докато аз играех на кукли, тя вече имаше гаджета.Живеехме в малък град. Аз бях кръстена на най-малкия ми вуйчо – Цветан, с когото мама бе много близка, тъй като го е отгледала, докато баба и дядо са се трудили. Помня как всеки път, когато ни идваше на гости, ме изненадваше с дребен подарък. И разказваше смешни истории.

Но един ден вуйчо изчезна. После мама и татко казаха, че избягал в Америка. След години, когато вече не бе опасно, той започна да ни пише. Аз бях пораснала, а сестра ми – омъжена и с две деца.

Живееха в Пловдив и печелеха добре. Другият ми вуйчо също живееше в Пловдив. Братовчедите ми бяха заминали да учат във Варна и Бургас, и съответно останаха да живеят там. Рядко се събирахме всички. Сестра ми също трудно намираше време да ни навести.

Студентка в София

Завърших гимназия и ме приеха в два университета – в Пловдив и в София. Мама и татко ме убеждаваха да запиша висше в Пловдив, за да съм по-близо до тях.Но сестра ми като чу и ме отряза – да не съм си правела сметки да й се тръсвам в къщата. Това наклони везните в полза на София. Мама и татко ме подкрепиха.

В началото живеех в Студентски град, но после с две състудентки си намерихме жилище под наем. Мама и татко междувременно решиха да заживеят на село.Продадоха апартамента и вложиха всичко, за да стегнат къщата на баба и дядо близо до Пловдив. Започнаха да отглеждат зеленчуци, насадиха овощни дръвчета, взеха си кокошки, 2 козички, прасе…

Тогава сестра ми изведнъж си спомни за тях и започна често да прескача до селото уж да ги нагледа, но най-вече – да напълни багажника на колата си с продукти. И аз получавах по някой колет, но по-рядко, защото не исках да затруднявам татко с изпращането, а и нямах такава нужда.

Битката за селото

Но мама почина. За погребението й се събрахме целият род. Макар и обединени от тъгата, нямахме какво да си кажем – бяхме си чужди. Една година по-късно се събрахме отново, за да погребем и татко – все си мисля, че почина от тъга по мама. А след няколко месеца започна голямата битка за селската къща. Вуйчо настояваше за дял от нея.

Сестра ми я искаше само за себе си, защото с тяхното натоварено ежедневие имали нужда от място, където да си отдъхват през уикенда. Аз нищо не исках, но се налагаше да участвам, защото бях също наследник.

Бях съгласна с всичко. И те решиха: сестра ми взе къщата, плати на вуйчо някаква сума, а аз получих… един красив скрин – любимия на мама. Сестра ми обясни, че мама ще е щастлива той да е при мен и с това нещата приключиха.

Голямото наследство

Бях завършила и започнала първата си работа. Имах прекрасни идеи и мечти. Но внезапно бях въвлечена в поредната битка за наследство. Вуйчо ми от Америка бе починал и оставил всичко на нас. Той се беше женил, но жена му починала скоро след това. Втори път не сключил брак. Не беше станал милионер, но беше успял да натрупа добри пари.Беше написал съвсем точно колко да получи всеки от нас. Вуйчо ми, като негов брат, получаваше добра сума, с която можеше да живее добре. За братовчедите ми и сестра ми имаше малко повече.

Най-много получавах аз – неговата любимка и кръщелница. Вместо да се зарадвам, се притесних ужасно. А от всички страни ме гледаха роднини с погледи, които биха ме разкъсали на мига. На излизане от залата сестра ми мина покрай мен и просъска: „Кучка!“

Битката за парите

От самото начало стана ясно, че нещата няма да останат такива, каквито са. Всички роднини започнаха дела. Вуйчо срещу мен и сестра ми, защото не би трябвало да имаме по-голям дял от неговия. Сестра ми – срещу вуйчо, защото щом той получава дял като брат, значи и мама (макар и починала) имала право на същия, който ние да наследим. Братовчедите ми – срещу нас двете, защото не били получили нищо от къщата на мама, а трябвало.

И всички заедно – срещу мен, защото съм имала най-голям дял. Беше ужасно. Звъняха ми постоянно, заплашваха, обаждаха се дори на шефовете ми… Намериха си добри адвокати, които успяха да открият вратичка, през която да задвижат дела срещу моя дял. Имах нужда спешно от адвокат. Влязох в първата кантора и се насочих към първия човек в костюм, който се изпречи пред очите ми. Беше млад мъж, приятен, в друго време с удоволствие бих пофлиртувала с него.

Щастлива развръзка

Адвокатът ме изслуша, след което ми обясни какво може да се направи. Бях съгласна с всичко. Започна поредица от неприятни дела, която година по-късно приключи. Завещанието остана непроменено. Роднините заявиха, че няма да ми проговорят, а сестра ми се отказа от мен. С това приключихме.

Но отношенията ми с моя адвокат продължиха в друга посока. Бяхме станали близки, между нас пламна любов. Не заради моето наследство. Той беше по-богат от мен – кантората бе наследствена – на неговите дядо и баща. А и беше наистина добър адвокат. Сега сме семейство, все още само с едно дете, но безкрайно щастливи.

Цветелина, София /Историята е публикувана в „Журнaл за жeнaта“/

Научете повече

През соца стрижеха учениците „нула“ номер за наказание а ученическата униформа беше задължителна

По време на социализма ученическата униформа беше задължителна, както и „добрият“ външен вид. За целта се правеха постоянни проверки на входа на училището, а понякога и по класните стаи. 

„Нередовните“ се отстраняваха от учебни занимания, докато се приведат в установения от правилника вид. За това време им се водеха отсъствия. 

За провинение учениците се наказваха физически – с подстригване „нула“ номер за момчетата и „първи“ номер за момичетата, и психически – намаляване на поведението, което по това време бе неотделима част от успеха.

Провинения обикновено бяха тези действия на ученика, които „уронваха престижа“ на други хора – учители, родители, случайни граждани. За провинение се смяташе и употребата на цигари или алкохол. При системни провинения ученикът задължително се преместваше: първо в друг клас на същото училище, после в друго училище в същия град и накрая – в трудово-поправително училище някъде из страната. 

При провинение технологията бе следната: 

Провинилият се ученик е изправен пред класа да даде обяснение в присъствието на класния ръководител. Във всеки клас има ученически съвет в рамките на комсомолската организация. След обяснението в стаята остават учителят и ученическият съвет. Учителят предлага наказание, а ученическият съвет гласува. В общия случай няма противоречия и протоколът се носи на директора, който окончателно решава съдбата на ученика. Тъй като системата по това време бе съвсем слабо корумпирана, този модел действаше в продължение на години и превръщаше „рецидивистите“ в социални аутсайдери още преди да навършат 20 години.

Изключения в модела се правеха за децата на „активните борци“, но това неминуемо рефлектираше върху самите тях, тъй като планът им за кариерно развитие се проваляше, ако родителите не бяха достатъчно високо в йерархията.

На едно от обсъжданията за наказание на един от съучениците ми в X клас аз, в качеството си на някакъв фактор в ученическия комитет, се изказах в негова защита – факт, който напълно забравих. Но 22 години след това ми бе припомнен от същия този човек, който застана до мен в един изключително труден и деликатен момент от моя живот.

Средното образование и тогава завършваше с абитуриентски бал. Само че ги няма лимузините, свирките, фойерверките. Поради малкото на брой подходящи за целта места ученици от няколко учебни заведения празнуваха заедно. Официалното облекло бе задължително, а цялото събитие – доста весело, защото почти всички момичета слагаха грим, а момчетата – костюми за пръв път в живота си…

 Д. Цанков/ретро.бг/

Научете повече