Писмо на ученик от 1983 г. описва интересни неща за живота по времето на СОЦА в НРБ

Това е едно писмо на брат ми до мене като студентка първи курс в София. Преписвам го без редакции, правописни грешки няма. Не го публикувам в оригинал от една страна защото нямам такива права:) а от друга – защото почеркът на места е доста нечетлив. По времето, когато е писал писмото, брат ми е бил в шести клас.

Пощенско клеймо от Бургас: 25.11.83 – 17

Пощенско клеймо от София: не се чете

Адрес на получателя: гр.София пл.“Славейков“ №9

„Здравей, Мая! Получих писмото ти на 23.ХІ.1983 г. Малка трудност беше да го разчета, но се справих без ничия помощ. Не дадох на нашите да прочетат писмото ти.

В Бургас се чувствам много добре, но ми е много мъчно за тебе, когато слушам PINK FLOYD си спомням за лятото, за плажа, за тебе, Асен, николай, Милена, Стефан Дяков, Миро и другите ти съученици. В момента ходя на два кръжока по математика ( в у-ще, в станцията на младите техници ). Смятах да продължа и фото кръжока, но се отказах, понеже съвпада с кръжока по математика в ОСМТ. Продължавам тренировките в клуба по KARATE. Тренираме стила Йошин-мон. Отначало тренировките ми се струваха много тежки, І-вия път ми се обели кожата на пръстите от бягане, ІІ-рия път имах само мускулна треска, по-нататък всичко ми мина. 

Един четвъртък Спас дойде на тренировка. Но тогава не беше нищо особено. Другия четвъртък седяхме аз и един адаш (който учи в механото, също почитател на Дип Пърпъл) и разговаряхме на тема музика. тогава видяхме един човек облечен с черна каубойска шапка, яке, джински. Помота се малко пред „ТОХА“ и се запъти към нас. „Виж, къв агенг“ – каза Николай. „Каубой в града“. Като дойде, го познах, но не повярвах на очите си. Това беше АСЕН ЙОРДАНОВ. Питах го дали е бил в Бургас на 7.ХІ. Той каза, че не е бил. Поговорихме си малко и той си тръгна. А, щях да забравя, имаш много поздрави от една продавачка в „Краснодар“, в „Риба и рибни продукти“. Аз и моите приятели се връщахме от стрелба (карат ни от училище да ходим на стрелба). Влязохме в „Краснодар“ да си купим нещо, аз влязох в рибарницата и я питах дали имат гарус.

Нямаме – каза тя. А бе ти да не си брат на Мая.

Да, брат и съм.

Предай и много поздрави от мен.

Добре – казах аз и излязох.

Записах концерта на Deep Purple в Япония в Токио. Записите станаха прекрасни. Там са най-големите им хитове: „Дете на времето“, „Съдбата на войника“, „Магистрала към звездите“, „Пушек над водата“.

Този Емил откъде е?

И колко време е играл карате и кой стил? Щом пуши какъв каратист е той? (Мая, само да си пропушила!) Виждала ли си как върти нучако и как бие удари?

А, до въпроса с нучакото, мисля, че достатъчно съм възмъжал да не направя някоя глупост, понеже в клуба сен-сей (Николай Димчев, около 40 годишен мъж, който също носи черен пояс, но не знам дали го е защитил) ни чете лекция как да се държим в къщи, навън и в училище и да не се бием с карате. Иначе ще ни изгони. На мен вече ми се размина веднъж, понеже влязох с обувки в залата, когато не играех. И ми каза, че за последен път ми прощава и ако още веднъж се провиня, ще ме изгони. (На повечето е направил такова предупреждение). Вече станах приятел с всички в клуба, повечето са момчета, има и няколко момичета, но те не идват често. Най-редовна е една Ваня, учи в Немската и е 68 набор. Тренирала е 1 година. Там не изпитват за столици, а за списанието БТА „По света“. Всеки понеделник. Вече ходя на тренировки и в неделя. Отначало правим упражнения пред летния театър, а после бягаме до евиния плаж. Там влизаме в горичката и почваме да играем. Тренировката е от 8 до 10.30 часа. Другите дни тренировките са от 7.30 – 9.30 часа.

Училището върви горе-долу.

Оценките ми са малко шарени. Постигнахме голям успех по физика на контролната. Имахме 20 шестици и 1 двойка, 3 четворки и 2 петици. Взехме І място на бригадата и ни наградиха с топка бразилка от 28 лева. На конкурса за съветска песен се представихме ІІ в училището и І между VІ клас. Аз все още съм отряден председател, но чувствувам, че не мога да се справям с работата. Класната ни е болна от началото на октомври. Аз се снимах в два филма: „Черните лебеди“ и „Опасен чар“, вторият от които беше с Тодор Колев. 

От І-вия взех 7.20 лева, а от ІІ-рия – 4.50 лв.

Писмото ти го пиша на 23.ХІ.1983 г. вечерта към 9-9.30 часа. Същия ден, като се върнах от училище, майка ми ми подаде писмото. На 22 ноември ни биха инжекции и още ме боли ръката (същия ден, когато ти пша) и не мога да си стягам мускула. Росито и Аси са много добре. Те си имат и кученце на 1 месец и няколко дена. То е кръстоска между пудел и пинчер. Казва се Джими. В момента майка им е на курорт във Велинград до 1.ХІІ.1983 г.

В ОСМТ лектора ни се казва Иван Пейчев. Там предава много сложни неща, от които почти нищо не разбирам.

А, щях да заравя да те питам за Емо, прави ли лицеви опори на юмруци и пръсти? Какво представлява? (коса, очи, нос, лице, уста, как ходи облечен и какъв му е характера)?

Мая, чу ли по предаването „1 от 5“ , че ще пускат плочи на „Куин“ двойния албум и на „Дийп Пърпъл“. Казват, че в София вече са ги пуснали. Моля ти се, потърси ми ги!

Ти ще се връщаш ли за Нова Година? (Ако не се върнеш, ще бъде много жалко).

Пиши ми ако искаш. но ще предпочета да ми пишеш и то по-скоро. Прати ми отговорите в следващото писмо.

Пожелавам ти много успехи в учението, приятелките и любовта.

KARATE DO

Питай Емил какво означава това. Не му показвай писмото ми! Пиши ми дали да покажа писмото ти на нашите!

Николай“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Пантата: Имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо

Д-р Борил Петров стана известен покрай детското кино, а после се отдаде на медицината.Известният хирург д-р Борил Петров, който почина внезапно на 60 години, стана популярен още преди 45 години покрай участието си в любимия на поколения българи детски сериал „Войната на таралежите“. Там бъдещият медик изигра ролята на Лъчезар Пантев –  Пантата – буйното момче с проблеми в училище.

Д-р Борил Петров бе коремен хирург и изпълнителен директор на Многопрофилна болница за активно лечение „Княгиня Клементина” – Пета градска болница. Д-р Петров бе трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

Д-р Борил Петров е роден в Пловдив през 1965 г., но всъщност израства в София. Завършил е Медицинския университет в София, след което придобива специалност по хирургия. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Специализира лапароскопска хирургия. От 1998 г. до 2012 г. работи като коремен хирург в УМБАЛ „Александровска“. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София.

Артистичния му талант открива актьорът Иван Джамбазов, който бил семеен приятел и случайно чул магнетофонен запис на детска приказка, разказана от Борил. Праща го на пробни снимки в телевизията и оттам нататък следват десетки роли в киното и театъра. Иванка Гръбчева го забелязва в „Талисманът“, където играе главната роля, и така се стига до „Войната на таралежите“, който го прави звезда.

“Заради филма се обръщаха след мен по улиците, викаха възторжено, имах бележка, която ми разрешаваше да не се подстригвам късо в училище, ходех по турнета с Ламбо, с Васил Михайлов, имаше всичко – фенки, място в препълнената дискотека”, разказа приживе медикът. 

Преди години в интервю за БНР д-р Борил Петров сподели за участието си в популярния сериал „Войната на таралежите“: „Стигна се до снимките на филма след пробни снимки (сега се наричат кастинг). Тогава вече бях участвал в други филми, а се водеше картотека в Националния филмов център и я ползваха. Това беше първият филм, за който режисьорът Иванка Гръбчева направи и кастинг, така че се преборих за ролята на Пантата… Почти целия филм помня, направиха и филмов вариант с най-доброто от петте серии. Имам само хубави спомени, мили спомени“.

Във филма Пантата заедно с приятелите си Димитър Ганев (в ролята на Маляка), Огнян Желязков (в ролята на Сашо), Морис Асса (в ролята на Камен) преминава през множество приключения, воювайки за игрище за баскетбол пред блока. 

След гимназията Борил Петров решава да кандидатства не в НАТФИЗ (тогава ВИТИЗ), а в Медицинския университет. Става лекар, коремен хирург. Никога не е съжалявал за избора си – решението да стане лекар взима сам, въпреки че е израснал в семейство на медици. 

„Личният пример на баща ми и професията му – коремен хирург, надделяха. Още когато следвах, личното ми решение беше, че ще бъда хирург. Няма лека специалност. Всичко е тежко, защото става въпрос за човек и неговото здраве. Но хирургът наистина най-директно се сблъсква със спасяването на човешкия живот или удължаването на живота – директно да премахне пряката причина, която го застрашава. Може би затова хирургията е така да се каже „черешката на тортата“ в медицината. Ние, хирурзите, се намесваме в природата. Стресът е огромен“, разказа д-р Борил Петров.

Според медика, лекарят трябва да вдъхне оптимизъм и доверие на пациентите, защото е нормално да са притеснени, когато имат здравословен проблем: „Винаги съм казвал на пациентите си, че трябва да вярват в крайния резултат, защото ако не вярват, никой не може да им помогне! Ако човек се е отказал, отпуснал се е, депресирал се е, много трудно може да помогнем“.

Автор: Lupa.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си Пантата от „Войната на таралежите“

 

Днес ни напусна д-р Борил Петров, по известен като Пантата от невероятния детски сериал "Войната на таралежите" (реж. Иванка Гръбчева, 1979).... 

На 60-годишна възраст почина коремният хирург д-р Борил Петров, директор на столичната Пета градска МБАЛ „Княгиня Клементина“.

Новината за смъртта му беше съобщена от бившия министър на здравеопазването Костадин Ангелов. „Той беше мой колега и приятел. Най-трудната задача за лекаря винаги е била да успее да помогне сам на себе си. Светъл да е пътят ти, Борко“, написа той. .

Професионалният му път като лекар започва в столичната Александровска болница. От 2012 г. е изпълнителен директор на Пета градска болница. Работи в областта на чернодробната, стомашната и дебелочревната хирургия. Асистент-преподавател е в катедрата по хирургически болести към Медицинския факултет на МУ-София. Д-р Петров е трето поколение лекар, дядо му е един от най-известните за своето време акушер-гинеколози в Пловдивско, баща му е хирург, майка му е специалист по вътрешни болести.

По негова инициатива преди три години Столичния общински съвет гласува Пета градска болница отново да носи името на Княгиня Клементина, с чиито средства е създадена. За това той получи и специално писмо от Симеон Сакскобургготски, който му благодари за вниманието, оказано към неговата фамилия.

Мнозина го помнят и от ролята му на Лъчезар Пантев (Пантата) – един от героите от любимия на поколения българи филм „Войната на таралежите“.

Сбогом, Панта... Дълбок поклон и аплодисменти!

„Войната на таралежите“ е български 5-сериен телевизионен игрален филм (детски, комедия) от 1978 г. на режисьора Иванка Гръбчева по сценарий на Миряна Башева и Братя Мормареви. Оператор е Яцек Тодоров. 

Създаден е по романа на Братя Мормареви „Войната на таралежите“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Художник на постановката е Мария Иванова.

Произведена е и съкратена версия на филма, предназначена за разпространение в кината.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-прочутият италиански любовник издъхва в леглото на млада и известна българка в разгара на бурна любовна нощ

Най-прочутият италиански донжуан, който е преспал с над 6000 жени, почина на 63-годишна възраст в разгара на бурна любовна нощ с 23-годишна дама, която поради известността си  предпочита да остане анонимна съобщава в. "Дейли мейл"

Маурицио Занфанти, известен с прозвището си Ромео от Римини, почина в леглото на 23-годишна туристка от България. Докато я засипвал с ласки, той получил сърдечна криза. Дамата изпаднала в шок, извикала медици, но те не могли да съживят плейбоя и констатирали смърт от сърдечна недостатъчност.

 Маурицио Занфанти започва бляскавата си „любовна кариера“ още когато на 17 години заработил в нощен клуб в Римини. Постепенно превърнал професията на промоутър в клуба във възможност да завързва кратки връзки с над 200 жени на лято.

Той печелел женските сърца много лесно. Харесвал си дама насред улицата, заприказвал я, убеждавал я да влезе в нощния клуб, в който работел, и след това продължавал свалката до успешен край.

През зимата Маурицио отивал в скандинавските страни, където работел за туристически агенции. Там той продължавал кариерата си на сваляч и дори толкова се прочул, че в шведски град му била издигната восъчна фигура.

През 1986 година италианското издание "Еспресо" нарече Маурицио Занфанти "най-успешният любовник на Италия". През 2014 г. той сподели пред "Билд", че се отказва от кариерата на сваляч, защото се чувствал много стар. Но определено не е удържал обещанието си.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как трудоваци изградиха новата централна гара в София – разказ в снимки

На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Приемната сграда е проектирана от „Транспроект“ – София с главен проектант арх. Милко Бечев, а строителството е извършено от СО „Трансстрой“- І-во строително. На мащабите на гаровата сграда отговаря и предгаровият площад, проектиран от арх. Олга Станева и Снежана Даскалова и построен от СО „Инжстрой“.

През светлата надземна част от малкия шадраван се издига 34-метрова бронзова статуя на майка и дете – символ на красотата и благоденствието, чийто автор е проф. Величко Минеков.

На 1 юни 1975 г. е пуснат в експлоатация и вторият етап и са възстановени всички служби. По време на строителството началник на гарата е чешкият възпитаник Георги Бойкин. Приемната сграда на гарата има 5 блока с 2 подземни и 3 надземни етажа с 365 помещения. Разположените по дължина паралелно 36 Х-образни колони, върху които лежи покривната конструкция, са съчетани с алуминиева дограма, стъкло и бял мрамор.

Монтирани са 24 ескалатора, внесени от СССР, осигурено е парно отопление и климатична инсталация, внедрени са билетопечатащи машини. Гарата разполага с 6 покрити перона и чакални с 500 места за сядане. Обзаведен е киносалон и салон за събрания. За информация на пътниците гаровият район е озвучен с модерна радиоуредба, която включва 1300 високоговорителя. От Италия е внесена електронна информационна уредба „Солари“.

В този си вид сградата на Централна гара София ни е позната и до днес.

Списание „Архитектура“, 1974 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Людмила Живкова и промоциите са причина да открия киното в края на 70-те

 

Бях първи или втори клас, когато ми връчиха една хартиена карта Знаме на мира, която даваше право на цена от 20 стотинки да посетя определен брой филми – детски, исторически или съветски. С нея не можех да отида да гледам някой блокбъстър, но и то такива нямаше много, освен ако не бяха за войната.

Още помня първата ми прожекция сам – бил съм на 9-10 години, киното е полупразно – филмът е руски и за войната. Отивам, 20 стотинки, вътре съм. Хареса ми усещането, застоялия въздух. Името на филма не го помня, но беше история за семейство, което след войната осиновява много бездомни деца. И беше хубав, поне по сегашните ми разбирания.

И след това се започна. По онова време в Стара Загора имаше поне 7-8 кина, не броя трите летни. Дали не бяха и четири летни? Всяка седмица във вестник Септември излизаше програмата, имаше някакви кратки анотации, които често бяха достатъчни – като видиш, че филмът е албански или румънски, сякаш желанието се изгубваше от раз. Но и изключения имаше.

Пиково време за посещение на кино беше понеделник в 10, когато пред кината имаше огромни опашки от зрители, които искат да видят определено заглавие. Помня площадчето на Комсомол пълно с хора, които искат да гледат Индиана Джоунс, това без никаква реклама, само с един ред във вестник Септември. Да отидеш първи, да можеш да разкажеш в училище новия филм – това беше престижно. Комсомол беше огромен комплекс, планиран да расте, който по това време беше започнал да се свива – с две кафета вътре, два салона, огромни тоалетни, общи пространства. Строено в друго време, когато се е очаквало, че винаги ще е така. Днес Комсомол е жалка гледка, разкостен и разпарчосан на отделни бизнеси, да не говорим, че от години е разкопан и стои. 

За прожекциите в 10 в понеделник имаше толкова много зрители, че след това салонът ухаеше на „мокро куче“, по думите на моя дядо. Беше прав, но бяха други години, без климатици и ароматизатори. 

Другите кина бяха доста по-малки, но също изключително посещавани, особено когато филмът беше хитов. Не мога да кажа, че по кината имаше само бълвоч, не, далеч не беше така. Освен филмите от СССР, имаше интересни заглавия – ново европейско кино, някои по-провокативни американски. Въпрос беше да чакаш, някои от наистина добрите филми бяха в по-малките кина, за да отблъснат или да скрият интереса към прожекцията. Или пък в по-маргиналните кина въртяха определени индийски и турски филми, които не ставаха за Комсомол, но идеално пасваха на киното до жп гарата. Много от любителите на това течение ходеха там с касетофони, за да запишат някоя песен или пък филма, за да тръгне касетата да се тиражира в махалата. Често след филма излизаха вън на поляните, разпъваха месалчета и ядяха и се веселяха. Наивни и прости години.

Според моя дядо, който беше абсолютен авторитет за мен, филмите първо се появяваха на кино в големите градове, после минават по по-малките и селата, а след 2-3 години вече са в телевизията. Не бях сигурен, че това е точно така и постоянно търсех доводи, за да го оборя. Днес разбирам, че е бил абсолютно прав.

Не знам кога е било построено киното в моето село Гита, но съдейки по фреските по стените вътре – десетина години след 9 септември, за да замести старото кино, което през 80-те беше вече канцелария на ТКЗС или нещо подобно. Новата зала беше в читалището и беше огромна, отоплявана от печка на дърва и въглища, която палеха до късна пролет и стоеше изгасена чак до края на октомври, когато в салона ставаше ледено студено. В селото ми (тогава процъфтяващо и пълно с хора), имало много кинолюбители. Татко разказваше как като малък са се хващали и десетки каруци са водели хора в Чирпан да гледат някой от хитовите тогава филми. От това време той много обичаше „Бащата на войника“, всъщност, рядко стойностен филм.

Билетите за селското ни кино бяха стотинки, беше винаги пълно, особено през летните месеци. Бабите и дядовците винага даваха по левче на внуците, които обикаляха сладкарниците, библиотеката, центъра, околните хълмове, язовирите, но вечер винаги имаше стотинки за кино. Плакатите бяха ръчно написани, с химикал, на едно табло – днес има това, утре ще има онова заглавие. Отгоре с червени букви пишеше КИНО. Много години след това някой го беше взел под наем и беше разменил буквите НИКО, за да пасват на името му.  И там бях редовен, а вечерите след филма бяха разкошни – селото беше пълно с живот, улиците асфалтирани, ухаеше на цветя. Село Гита заспиваше доста късно. 

На специални дати – имаше и дневни прожекции, примерно- за Деня на детето. Пълен салон с деца и гледаме анимационния Планетата на съкровищата. Български. Къде ли изчезнаха тези деца?

Сядахме на дървените столове, подредени в редове, с движещи се седалки. Чакаш и внимателно ставаш, за да не стреснеш другите с тряскане. За тези, на които се паднала счупена седалка -дървен стол встрани.

Не, там не очаквайте да съм гледал шедьоври, но нормалните за онова време Манастир Шао Лин, Индиана Джоунс, уестърни, криминални.  Имаше киното ни един кусур – нямаше тоалетна.

Ходехме зад сградата, където имаше външна, но кой ти чака на опашка. Един от последните пъти, когато бях в салона, стоях и пикаех и зяпах как светят къщите срещу мен. Вътре в салона ме чакаше още половин час филм (мисля, че филмът беше Пулгасари, култовият севернокорейски фантастичен филм), аз вече знаех кой ще победи, но трябваше да се изпикая. Бил съм на 13-14 години и вярвах, че доброто ще победи, не само ще смачка лошото, но и ще бъде вечно. Чернобил беше вече минал, духаше вятъра на Перестройката, а пред външната тоалетна дори нямаше опашка. В салона имаше едва десетина човека, севернокорейската алегория не беше привлякла интерес.  Не го отчетох това като сигнал за промяна.

След това всичко се завъртя прекалено бързо и ето ме, на 52 години. Като пикая – внимавам, следя какво, как, в опасна възраст съм. Не затварям очи и не мечтая.

Гледам същите филми, просто ги зяпам у дома, като те се намират на хиляди километри от мен, кодирани в дигитален код, който аз извиквам у дома с глобална мрежа, която ме свързва с целия свят. За това не можех и да мечтая като дете. 

Днес имам един проблем – нямам какво да кажа за тези хора, с които ме свързва тази глобална мрежа. Затова си пиша историите, за да мога и тях да вкарам в дигитален код, за да ги поиска да ги чете някога. Когато и мен може да ме няма.

Ивайло Тончев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ