Иван Ласкин щеше да навърши 56! Спомен за „Васко да Гама“, голямата любов и писмо до дъщеря му Люба

Иван Ласкин е роден е на 10 март 1970 г. в София. По майчина линия е от арменски произход. През 1984 г. изиграва главната роля в серийния филм „Васко да Гама от село Рупча“, цяла България говори за него, а момичетата са лудо влюбени. На 10 март тази година Иван Ласкин щеше да навърши 56 години. Завинаги обаче остана на 48!

Играл е в десетки български игрални филми, сред които „Честна мускетарска“, „Вагнер“, „Хайка за вълци“, „Дунав мост“ и „Магьосници“, „Колобър“, „Приятелите ме наричат Чичо“, „Рут“, „Църква за вълци“, „Най-важните неща“, „Грях“, „Стъклената река“. Има участия и в над 20 европейски и американски продукции през периода 1989 – 2007 г.

На 28 декември 2018 г. Иван Ласкин е приет във Военномедицинска академия. Държан е в изкуствена кома заради чернодробна недостатъчност. Умира в болницата на 6 януари 2019 г., на 48 години.

Иван Ласкин живее във време, в което военната служба е задължителна. Приживе е споделял доста кадри и случки от това време. Да бъде част от българската армия за него е било гордост.  

„Гордея се със 7,62 X 54 R! Моята картечница))))) Наричах я Джулия! А запасната ми цев се казваше Пенка!))) България трябва да има АРМИЯ! България трябва да има сила! Такива времена ще ни довтасат, че аз на 50, ще трябва да ходя запас."

В спомените на писателя Иво Сиромахов – Иван Ласкин е с името Лазо. Той споделя, че актьорът е презирал хората, които са се изживявали като важни, но е бил обичлив човек.

„Понякога си мисля, че Лазо се махна от живота напълно съзнателно. Какво да прави повече тук? В това оскотяло общество, което говори само за пари и за свинщини. Всеки ден, когато излизам в гората с кучето, си говоря наум с Лазо. Представям си какво би казал той в някоя ситуация, как би реагирал… Струва ми се, че мяркам между дърветата дяволитите му усмихнати очи, и знам, че ей сега ще направи някаква голяма простотия и двамата ще се спукаме от смях. С това голямо сърцато дете, което така и не спря да си играе“.

Във „Фермата“ заявява себе си като кулинар

Иван Ласкин се включва като участник във „Фермата“, през 2017 г. Там признава, че е изключително мързелив, което вероятно ще е проблем за останалите участници, но обещава да компенсира със супер силата си - готвенето.

„Влизам изключително позитивно настроен, защото аз така мисля, това е моят характер. Може да изглеждам сприхав, но не е така. И искам да покажа, че дефакто по телевизиите наистина може да съществува добро образователно място, каквото е „Фермата”, изтъква тогава актьорът. 

Дълго време Иван Ласкин е част от ловна дружина, но с времето спира с това хоби. Остава му обаче страстта да понякога да приготвя уловеното.

„Аз от години не убивам животни, но винаги ходя на лов, защото има хубаво вино, което се надявам да пия във „Фермата”. Аз ще готвя. Ето там съм лидерът. Много добре разбирам от тази наука, защото кулинарията е наука. Не обичам подправки, защото подправките са слабостта на готвача".

Отбелязва и че ястието, което би носило неговото име, вероятно е вероятно е пръжки с лук.

Първата му съпруга Мирослава и първородна дъщеря

Мирослава Гоговска е първата съпруга на актьора Иван Ласкин. Двамата се женят много млади и по-късно се развеждат. От връзката им се ражда първата дъщеря на звездата от филма „Дунав мост“ – Люба.

Съпругата на Иван ласкин - Мирослава Гоговска, е родена на 16 май 1973 г. в София. Завършва актьорско майсторство при проф. Димитрина Гюрова в НАТФИЗ „Кр. Сарафов“ през 1995 г. и дебютира в ролята на Анка („Криворазбраната цивилизация“ – Д. Войников) в Държавния театър на Пазарджик. От 1996 е актриса на свободна практика. Към момента е доцент и провежда различни обучения, свързани с актьорство и поведение на сцена. Тя е едно от любимите лица за снимане на Владо Карамазов.

Първата дъщеря на Иван Ласкин - Люба е лекар

Завършва Медицински университет – София през 2024 г., а от април 2025 г. е част от екипа на Клиниката по педиатрия в УМБАЛ „Лозенец“. Член е на Българския лекарски съюз и Българската педиатрична асоциация. По време на следването си е работила като здравен асистент в COVID отделение и Спешно отделение към НКБ, както и като здравен асистент в Интензивното отделение на СБАЛ по детски болести „Проф. Иван Митев“.

Иван Ласкин е известен освен с актьорския си талант и с красивия начин, по който борави с думите. А всички знаем, че когато сърцето се води от любов, винаги се ражда нещо красиво. За рожден ден на дъщеря си Люба, той споделя следните думи към нея, от които личи както голямата му обич, така и силното притеснение в комуникацията. Приживе Иван Ласкин насърчава Люба и втората си дъщеря София да изградят истински сестрински отношения.

„Здравей, красиво момиче!

Знаеш ли? Аз много те обичам! Ти си ми част от сърчицето! То, моето сърчице се дели на три. Моите момичета!

Не знаех какво да направя и как да те зарадвам за рождения ти ден. Защото, цял ден ми беше притеснено. Цял ден ти беше пред очите ми....Не се обадих, защото осъзнавам, че съм досаден, и не исках и на този ден пак да ти досаждам.

Вече си голяма и аз мога единствено и само да мрънкам. Не си длъжна да ми слушаш мрънканиците вече)))Но, имаш моята обич и моите страхове. Имаш едно момче, което винаги ще пази принцеската си. Обичам те и се плаша...

Защото ме е страх да не изглеждам в очите ти обикновен тъпанар (какъвто е всеки татко на момиче))))). Не зная как да те зарадвам! Как да постъпя? Лутам се ....Не знаех как да се държа с теб на този ден. И за това сега ти пиша и сега чувствам едно, и знам какво да ти кажа!

ОБИЧАМ ТЕ, мое красиво момиче!ОБИЧАМ ТЕ!

Губя си мисълта докато пиша, защото се вълнувам и притеснявам и търся думи с които да ти разкажа точно какво чувствам и как да го разкажа, така, че да не стресна моята принцеса.....

Ето, намерих думите-ОБИЧАМ ТЕ, ОБИЧАМ ТЕ, момиче!Много! Ти си великолепна и аз се гордея с теб! Ти ме радваш...аз се чувствам щастлив от всичко, което правиш! Гордея се от това какво си ТИ! Гордея се с теб, Люба!!!! Ти ме радваш!.... Благодаря за това, че си толкова внимателна, умерена, изискана, нежна, търпелива, благодарна, талантлива, признателна, разумна, и УМНА!

18 години, ти не разочарова баща си! Прекрасна си, момичето ми! Прекрасна..и аз се ГОРДЕЯ с теб!

Честит Рожден Ден, ПРИНЦЕСКЕ, ОБИЧАМ ТЕ!

Твой татко Иван.“

През 2006 г. Иван Ласкин открива любовта в лицето на актрисата Александра Сърчаджиева. Двамата са заедно до смъртта му 2019. С Алекс Сърчаджиева имат дъщеря – София.

"Игра на доверие" е филмът дебют за 11-годишната София. Продукцията е независима, определяна от Яна Маринова като "мотивационна драма за домашното насилие".

През 2023 акстрисата споделя, че преди 10 март е бил един от най-щастливите дни в живота й и е бил изпълнен с много любов, смях, топлина и щастие. След неговата смърт обаче усещането й се променя и за нея това се превръща в пуст и самотен ден.

„Защото теб те няма! Защото ужасяващо ми липсваш! Защото искам да те прегърна и да не те пусна никога! Защото искам да те целуна! Защото имам нужда да говоря с теб! Защото искам да се смея с теб! Защото искам да видиш София! Защото имам нужда от теб и твоята усмивка! Обичам те много! Това е…“ – написа в емоционален пост Александра Сърчаджиева тогава.

Източник:ladyzone.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Майка й малкото й момиче живеят под тераса на блок в Пловдив

 

Липсват дори минимални санитарно-хигиенни условия и сигурност, става ясно от информацията

Сигнал за дете, живеещо при изключително тежки условия на открито, предизвика бурни реакции в социалните мрежи. Според публикация на жителка на Пловдив майка и малко момиче на около 7-8 години са се подслонили под тераса на жилищен блок, пише "Марица".

По думите ѝ те се намират в задната част на блок 127 - в задната част, разположена зад Поликлиниката.

Жената разказва, че майката и детето са устроили временно „жилище“ в ниша под тераса на първия етаж на сградата.

"Тази сутрин преминавах оттам и видях само малкото момиче. Детето беше върху бетонните плочи, оградено единствено от няколко парчета бял кашон. Беше изложено на влага, студ и атмосферни влияния", описва свидетелката.

И разказва, че е попитала момичето какво прави там, а то ѝ отговорило, че няма къде да живеят и спят там заедно с майка си, която по това време отсъствала.

По думите на пловдивчанката условията са крайно неподходящи – липсват минимални санитарно-хигиенни условия и сигурност.

Жената призовава институциите да реагират незабавно – да бъде извършена проверка от социални служби и от МВР, да се установи самоличността на майката и детето и да им бъде осигурен подслон.

Според нея е необходимо семейството да бъде настанено в център за временно настаняване или кризисен център за майки с деца, както и да бъде направена оценка на риска за детето съгласно Закона за закрила на детето.

"Вярвам, че като общество и институции не можем да допуснем едно дете да расте под бетонна тераса в европейски град през 2026 година", пише още тя.

Към момента няма официална информация дали сигналът вече е проверен от компетентните служби.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любима ктьор на мнозина но само най-верните фенове могат да го разпознаят на неговите младежки снимки

Само най-преданите почитатели биха успели да разпознаят любимия актьор на неговите младежки снимки. С годините той се е променил толкова много, че днес изглежда почти неузнаваем: по-зрял, по-уверен и със същия онзи характерен „стоманен“ поглед, който зрителите веднага забелязват. Днес мнозина го определят като истински мачо на телевизионния екран – заради силното му присъствие, мъжествената визия и уникалното му чувство за хумор.

Разпознахте ли любимия актьор на старите му снимки? Ако не сте сигурни, ще разкрием името му по-долу.

Някога млад и дръзък, а днес – уверен, харизматичен и обичан от милиони: така изглежда пътят на Дмитрий Нагиев, който се превърна в една от най-популярните фигури в телевизията и киното.

Историята му е пример за дълъг и упорит път към успеха – от студент в театрален институт с жив поглед и младежки ентусиазъм до един от най-разпознаваемите актьори в страната.

С времето външният му вид се променя значително. Момчешката му визия постепенно отстъпва място на по-сериозно излъчване, а увереният поглед и силното присъствие пред камерата се превръщат в негова запазена марка. Още от първите секунди на екрана той успява да привлече вниманието на публиката.

Днес Дмитрий Нагиев често е наричан символ на телевизионната харизма – благодарение на мощната си енергия, брутната външност и неподражаемото чувство за хумор. Той печели симпатиите на зрителите с участията си в популярни проекти като „Физрук“, „Кухня“, „Гласът“ и много други, където всеки негов образ се превръща в запомняща се история.

Интересното е, че само най-верните му фенове могат да го разпознаят на снимките от младежките му години. От онова време сякаш е останала само сянката на онова енергично момче и онази особена харизма, която той е успял да запази през годините.

На старите снимки той изглежда съвсем различно – слаб, с по-дълга коса и лека, игрива усмивка. Днес е по-сдържан, по-силен като присъствие и много по-зрял.

Всяка негова поява на екрана напомня среща със стар приятел – човек, който винаги успява да изненада публиката. И може би точно в това се крие магията на Нагиев: въпреки че времето променя външността му, той остава същият – искрен, талантлив и напълно неподражаем.

*Статията има информативен характер и е предназначена единствено за обща осведоменост. Не се гарантира пълнота и изчерпателност на информацията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Станахме неволни свидетели на изпълнение на смъртна присъда в 2 през нощта през 70-те

 

„Изстрел в тишината“

Лятото на 70-те имаше особен вкус – на прах, на изгоряла от слънцето трева и на онази безгранична свобода, която само едно дете може да понесе. Вечерите бяха дълги, а нощите – нашето бойно поле за доказване на смелост.

Бяхме момичета на прага на тийнейджърството, подхвърлящи си предизвикателства като разгорещени въглени. Най-голямото от тях беше „Гробището“. В два през нощта светът принадлежеше на сенките, а ние се промъквахме между паметниците, за да покажем, че не се боим от мъртвите. Не знаехме, че трябва да се боим от живите.

Онази нощ беше задушна. Въздухът трептеше, а щурците изведнъж млъкнаха, сякаш някой беше срязал звука с нож. Бяхме се скрили в гъстата растителност в края на парцелите, когато чухме тежкия звук на двигатели. Светлини на фарове разрязаха тъмнината, местейки се нервно по старите кръстове.

Притиснахме се към земята, сърцата ни биеха толкова силно, че се бояхме да не ни разкрият. Видяхме силуети – униформени мъже и един друг, по средата, чиито движения бяха тежки и несигурни. Всичко се случваше като в ням филм, докато тишината не беше разкъсана от сухи, резки изстрели. Не бяха като по филмите. Бяха глухи, окончателни.

Нямаше викове. Само звукът на лопати, забиващи се в пръстта, и миризмата на изгорял барут, която се смеси с аромата на нощни цветя.

Прибрахме се тичешком, без да обелим дума. През онази нощ детството ни приключи в два часа сутринта. Разбрахме, че гробищата не са страшни заради духовете, а заради тайните, които живите погребват в тях под прикритието на мрака. Години наред не смеехме да се погледнем в очите, защото всеки от нас носеше в себе си тежестта на онези изстрели – истината за една присъда, на която не трябваше да бъдем свидетели.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Майка години търси къде е заровен екзекутирания и син през 80 те ... и успява

Една от най-трагичните и емблематични истории за края на социалистическия период в България – случаят с Тодор Дечев, екзекутиран през 1986 г. за убийство. 

Неговата майка, Стойка, прекарва години в търсене на лобното му място, в среда на пълна секретност и държавен отказ за информация.

Ето как тя успява да намери гроба:

Системата на секретност: По онова време телата на екзекутираните не се предават на близките, а се погребват тайно в необозначени гробове, като на роднините не се съобщава дори датата на изпълнение на присъдата.

Случайното разкритие: Баба Стойка започва да посещава Софийските централни гробища всеки ден, надявайки се на чудо или информация от гробари. 

Тя успява да открие мястото благодарение на възрастен гробар, който се смилява над нея.

Белегът: Гробарят й посочва  изкопан и зарит гроб в отдалечен и запуснат парцел (често наричан "парцелът на смъртниците"), където са били погребвани разстреляните. За да бъде сигурна, че това е нейният син, тя забелязва специфичен детайл – обувките или част от дреха, с които той е бил в затвора, подаващи се от пръстта или оставени наблизо до заровеното тяло.

Символичният акт: 

След като идентифицира мястото, тя започва да го поддържа тайно. Тъй като държавата не позволява поставянето на паметници на "престъпници", тя засажда цветя и маркира мястото по начин, известен само на нея, докато политическите промени след 1989 г. не й позволяват да постави истински кръст.

Тази история става широко известна чрез публикации в пресата след 1990 г. и се превръща в символ на майчината обич, която преодолява репресивната машина на тогавашния режим. 

Случаят е описан в различни разследвания за смъртното наказание в България и съдбата на последните екзекутирани преди мораториума от 1990 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя си отиде на рождения си ден

Катя Филипова си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. 

Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. 

В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. 

Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. 

Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.

Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ