Актрисата, която всички обичаха

Днес се навършват 40 дни от смъртта на актрисата Юлиана Караньотова. По този повод дъщеря й Карина Караньотова публикува във Facebook още кадри от кариерата на майка си – снимки с големи имена на българския театър като Стоянка Мутафова, Мариус Куркински, Неделчо Стойчев-Дежо, Бойко Илиев, Тони Макарона и други известни нейни колеги. „Споделям още малко интересни кадри от кариерата й на актриса“, написа Карина и завърши с думите: „Почивай в мир, скъпа мамо, ние ще те помним винаги“. В тези снимки днес се връща споменът за една жена, която някога е била добре познато лице на сцената и телевизионния екран, но през последните 25 години от живота си почти напълно остава извън публичното пространство.

Юлиана Караньотова е родена през 1963 г. и посвещава живота си на театъра. Тя е сред основателите на „Диалог“ – първия частен театър у нас, появил се в началото на промените. Там създава и едни от най-силните си роли – Цезония в „Калигула“ и Настасия Филиповна в „Идиот“. В спектакъла „Бог“ по Уди Алън играе повече от десет години. Това не е кратко появяване на сцената, а сериозна театрална кариера, преминала през едни от най-интересните години за българския театър.

Но Юлиана не остава само театрална актриса. Тя е и познато телевизионно лице. Води популярното предаване „Мелодия на годината“, участва в новогодишните програми на БНТ, а има участия и в киното. По-късно работи в Театър 199 и „Сълза и смях“. На сцената на „Перпетум мобиле“ играе в „Професия поканен“, където си партнира със Стоянка Мутафова. Това остава последното й театрално представление.Юлиана е свързана и с едно от най-известните театрални семейства в България. Тя е съпруга на Ивайло Караньотов и по този начин става снаха на голямата актриса Славка Славова. Двете работят и заедно в Театър 199. За Юлиана това е необичайна връзка между личния и професионалния й живот – да бъде част от семейство, в което театърът е не просто професия, а съдба. Дъщеря й Карина Караньотова по-късно създава документалния филм „Театър, любов моя“, посветен на Славка Славова, в който присъства и споменът за Юлиана.

Сред ролите, с които е свързана кариерата й, е и „Ужасните родители“ в Театър 199, играна близо 500 пъти. Тя продължава да работи и в „Сълза и смях“, а в киното участва и във филма „La Donna  mobile“, една от лентите от началото на 90-те години. За известно време животът й е точно такъв, какъвто човек би си представил за една млада и успешна актриса – сцена, телевизия, снимки, репетиции, срещи с известни колеги и постоянно движение.Но тогава идва тежкият обрат. 

Когато е едва на 38 години, Юлиана получава тежък инсулт. По-късно към здравословните й проблеми се прибавят полиневропатия и счупване на тазобедрената става. Състоянието й постепенно я отдалечава от сцената и през следващите около 25 години тя практически не играе. Така една актриса, която е била в разцвета на кариерата си, изведнъж се оказва далеч от професията, която е обичала.

Дъщеря й Карина по-късно разказва, че именно заради толкова дългото отсъствие от сцената днес почти няма информация за майка й в интернет. Това е странно, защото Юлиана не е била неизвестна актриса. Тя е имала големи роли, била е сред основателите на първия частен театър, играла е години наред пред публика и е била познато лице от телевизионния екран. Просто животът й поема в друга посока и постепенно тя остава далеч от прожекторите.

И точно това прави историята й толкова тъжна. Не защото Юлиана не е имала своята кариера, а защото я е имала и след това е била принудена да я остави. Хората, които някога са били около нея всеки ден – в репетиционните, в театрите, по сцените и в телевизията – продължават живота си. А Юлиана остава вкъщи, борейки се със своите здравословни проблеми. Година след година името й се споменава все по-рядко.

След смъртта й обаче Аня Пенчева разказа нещо, което придаде на тази история още по-болезнен смисъл. Аня е втората съпруга на Ивайло Караньотов, а Юлиана е неговата първа съпруга и майка на Карина. Вместо отношенията между двете жени да бъдат белязани от съперничество, през годините те запазват близост и Аня се оказва сред хората, които са до Юлиана в най-трудните й моменти.Пенчева разказва, че не й тежи това, че се е грижила за Юлиана. Тежи й друго – че хората, които някога са били най-близките й приятели, почти напълно са изчезнали от живота й. „Не ми тежи, че се грижех за Юлиана, а че нито един от нейните приятели не се обади в продължение на години – да попита как е, какво прави…“, казва Аня Пенчева. По думите й Юлиана някога била душата на компанията – обичала живота, била щедра, събирала хора около себе си. Но когато заболяването я повалило, голяма част от тези хора постепенно се отдръпнали.

„25 години да не се обадят! А тя беше денонощно с тези хора!“, възмущава се Аня. Разказва, че ги виждала по улиците и изпитвала гняв към тях. Според нея това било особено болезнено, защото Юлиана не била човек, който е стоял настрана от приятелите си – напротив, тя обичала да се събира с тях, да ги посреща, да споделя живота си. А когато самата тя имала нужда от тях, те почти не се появили.

Аня разказва и за един от най-тежките моменти в живота на Юлиана. Преди около 25 години състоянието й било толкова сериозно, че близките били извикани в „Пирогов“, защото лекарите почти били загубили надежда. Юлиана не можела да говори и да се движи. Тогава семейството решава да не се отказва и започва дългата борба за възстановяването й. Аня, Ивайло и Карина се включват в грижите, а по думите на Пенчева постепенно започват да я захранват със сокове и да й помагат да се върне към живота.

„Ивайло едно, Карина две и аз три. Винаги сме били тройка спатия!“, спомня си Аня Пенчева. Думите й показват нещо, което трудно би могло да бъде разбрано само отстрани – отношенията между тези хора през годините са били много по-различни от обичайните представи за бивша съпруга и настояща съпруга. Празнували заедно Коледа, Нова година и Великден, събирали се, ходили са и в морската къща на Аня. Семейството запазило връзката си въпреки всички промени в живота им.

Пенчева разказва и за друг болезнен за нея детайл – дори хора, които са имали професионална близост с Юлиана, не са я потърсили. Тя посочва и Бойко Илиев, чиито пиеси според нея навремето са били свързани с Юлиана. „Той е възпитан човек. Мен това също ме натъжи и огорчи много“, казва Аня. Това не е просто укор към отделен човек, а част от по-голямото й усещане, че човек може да бъде обграден от приятели, когато е здрав, активен и успешен, и да остане почти сам, когато вече не може да им бъде полезен или интересен.

Въпреки всичко Аня Пенчева говори и с обич за Юлиана. Спомня си за различния им вкус, за чувството й за хумор и за жаждата й за живот. Разказва как в един момент, когато наближил абитуриентския бал на Карина й казала: „Юлиана, стягай се, защото ти трябва да избираш тоалета на Карина!“. Двете се шегували, че Юлиана има по-различен и екстравагантен вкус от нейния. След това я изправили, помогнали й да проходи и заедно отишли да избират дрехи за бала на Карина. Така, по думите на Аня, Юлиана продължила да живее още 25 години. „Убедена съм, че нашата всеобща любов я крепеше!“, казва тя.Последните й години обаче са тежки. Юлиана вече не е жената, която зрителите помнят от сцената и телевизията. Болестите са променили живота й, а светът около нея също се е променил. На 30 август 2026 г. тя умира на 63 години. Карина е до нея до последния й дъх и след смъртта й публикува снимки и думи, с които се опитва да върне към живота спомена за майка си.

И днес, 40 дни по-късно, тя отново го прави. Показва Юлиана сред Стоянка Мутафова, Мариус Куркински, Неделчо Стойчев-Дежо, Бойко Илиев, Тони Макарона и други нейни колеги. Показва я от времето, когато е била млада, красива и търсена актриса, когато е имала сцена, публика и приятели около себе си. Това са кадри от един живот, който не бива да бъде запомнен само с последните му тежки години.

Защото Юлиана Караньотова не е просто жената, която болестта е отдалечила от сцената. Тя е актриса с истинска биография – с големи театрални роли, с телевизионна кариера, с години на сцена и с работа до едни от най-известните имена в българското изкуство. И може би най-тъжното в нейната история е именно това, което Аня Пенчева казва – че човек може да бъде душата на компанията, да бъде денонощно с приятелите си, да бъде човекът, който събира другите около масата, а след това да прекара 25 години почти без те да потърсят как е.

Днес Карина пази тази памет. Със снимките, с думите си и с разказите за майка си тя връща Юлиана там, където й е мястото – сред актьорите от нейното поколение, сред хората, с които е споделяла сцената, и сред публиката, която някога я е гледала. 40 дни след смъртта й остава не само болката от загубата, но и възможността да бъде припомнена една актриса, която дълго време беше останала в сянката на собствената си съдба. Красива, талантлива и някога добре позната, Юлиана Караньотова заслужава да бъде запомнена с живота, който е живяла, а не само с годините, в които болестта й е отнела сцената.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В едни други времена…Наричаха го Мороза

 

Между имената на партизанските командири ярко се откроява името на Сребрьо Бабаков (Мороза), командир на Първа Средногорска бригада „Христо Ботев“. Хората от Средногорието, с които съм се срещал имат различни мнения за различните партизански ръководители от този район, но щом стане въпрос за Мороза, всички са единодушни в своето уважение, възхищение и преклонение пред него. За съжаление, той успява да живее по-малко от шест години след Девети септември – раните от мъченията в полицията и язвата, получена след няколко седмици стоене без храна в Балкана си казват думата… И по време на партизанските походи тази язва си е казвала думата, през час болките са го свивали и той е спирал до някое дърво да си почине. И въпреки това той е понасял трудностите заедно с останалите бойци.

Времето, през което Мороза излиза в Балкана и създава един от първите партизански отряди в България – Чехларската чета, е средата на 1941 г. Изключително трудно време, в което фашистките парцали тръбят денонощно как „разгромът на болшевизма“ наближава. Но въпреки това той броди нелегално между своите съселяни, дава им кураж и ги убеждава, че Съветският съюз няма да падне. На някои уплашени членове на БКП той казва: „Ех, и това ми било комунист… Чул си лоши новини от фронта и веднага си клюмнал… Не забравяй, че там е Сталин!“

Когато Мороза се среща нелегално с населението, мнозина го питат не се ли страхува, че може да го убият. А той им отвръща честно: „Страх ме е, но какво от това?! Да отстъпя на страха, значи да се предам, значи да плюя на онова, в което вярвам, значи да се опозоря пред хората!“ Една вечер Мороза слиза и в своето родно село Чехларе, за да види жена си Кера и децата си. Казва на жена си да не събужда децата, за да не им отнема от съня, въпреки че съзнава, че може повече да не го видят…

С времето Мороза преминава от командир на чета, през командир на отряд и дружина, стигайки до командир на бригада. Неговото село Чехларе, това малко полубалканско селце, става един от центровете на партизанското движение. Всички жители на селото помагат на партизаните, и поради това цялото село е изселено в различни краища на България…

Когато на една среща Мороза се запознава с разузнавача Христо Тенев (Източника), последният се оплаква от жена си и дъщеря си, че се занасят с местните фашистки началници и те гостуват всяка вечер в къщата му, и пита дали да ги застреля, а след това да се присъедини към партизаните. Мороза отговаря: „В никакъв случай! Ще ги търпиш. Доколкото можеш, поемай разходите им. По-добре е да харчим пари, отколкото човешка кръв. Нужни ли са ти пари, ще ти дадем. След това те ще платят с лихвата.“

Средногорци говорят с възхищение за смелостта на Мороза, за неговия талант на организатор, за апостолската му дейност сред хората… Той е бил обичан от всички партизани, за разлика от други ръководители, които имат голяма вина за неправилната масовизация на партизанското движение, довела до много жертви. Не е случайно, че легендарният Запрян Фазлов (Леваневски) е заявявал: „От ръководителите уважавам само и единствено Мороза и се подчинявам само и единствено на него!“

Когато е разпределял трофеите от акциите, Мороза се е ръководил от принципа: „Когато си извоюва, тогава ще получи. Даром никой на никого не дава!“ Така той дава нови пушки и автомати на отличилите се в боя. На Жельо Калчев (Гранит) дава нова войнишка куртка, тъй като дотогава Гранит е бил облечен в дрипи. А за себе си не е вземал нищо…

За язвата си Мороза се е шегувал: „Интересно, дявол да го вземе, язвата ми се обажда само когато седим и никога не ме боли, когато бием фашистите…“ Когато след като партизаните водят едно от своите многобройни сражения, един боец загрижено пита Мороза какво става с язвата, той казва: „Мина, братле, барутът ? подейства като мехлем“…

Като малък, Мороза е обичал да пее „На прощаване“ на Ботев. По-късно след Девети септември е казвал, че тази песен е и тъжна, и весела, и все едно е писана за неговите повече от седемстотин бойци. А като ученик е бит в полицията, защото е учил децата да пеят „Интернационала“.

Когато Мороза е разпределял храната се е случвало да разделя едно малко парче сланина на равни части. И той – командирът на бригадата, е ял точно толкова, колкото и те – обикновените бойци…

На Девети септември Мороза не спира в Пловдив, а става един от първите, записали се в Българската народна армия и заминали на фронта. След това за кратко е началник на Народната милиция и е избран за народен представител. И отново не жали своите сили. Постоянно работи в Окръжния комитет на БКП за организиране на възстановяването на България от руините на войната, работи и по укрепване на кооперативното движение. И не живее никакъв личен живот, постоянно е отдаден на хората. Точно тогава се обостря и язвата му. Неговите другари са загрижени за него и му предлагат да му помогнат да се лекува в Москва, а той им отговаря: „Ех, братле, как да оставя работата…“

И на втори февруари 1950 г. Мороза си отива от този свят. И както се пее в известният военен марш, той казва „Лека нощ“ до втората тръба. Която дано да засвири скоро и неговата душа, и душите на другите герои да бъдат с нас в последният бой срещу продажниците…

А Мороза отива при своите другари: при загиналия своя съселянин и командир на отряд „Васил Левски“ Дечо Бутев (Щокман), при своя учител в идеята Колю Кичуков, при оклеветения и убит от подлеците Леваневски и при геройски загиналия на фронта Гранит…

В неговото родно село Чехларе, на стената на малката му полуразрушена родна къщичка се издига една скромна паметна плоча с надпис: „Сребрю Иванов Бабаков (Мороза), роден на 8 X 1908 год. командир на I-ва Средногорска бригада „Христо Ботев“ след дълго боледуване почина на 2 II 1950 год. в гр. Пловдив“…

Марин Спасов/Допълнение от 26.01.2025 г.

Биографичен очерк, Йоно Митев, издателство БКП, 1967 година

Сребрьо Иванов Бабаков е роден на  8 декември 1908 г. в село Чехларе. По социално положение е работник. Член на БКП от 1928 г. За активна революционна дейност многократно е арестуван и подлаган на мъчения. На 15 октомври 1941 г. минава в нелегалност и малко след това основава Чехларската партизанска чета, като става неин командир. Той е един от основателите на Партизански отряд „Христо Ботев“ и е заместник-командир на щаба му.

Стою Неделчев (Чочоолу) си спомня: 

„Обичах и ценях Мороза. Прекрасен човек, умен и хладнокръвен ръководител. Външно изглеждаше длъгнест, попрегърбен и мършав, същински аскет. Но проявяваше необикновена издръжливост. Страдаше от язва и беше за болница, а не за гората. Мине не мине час, и болките го свият край някое дърво. Но наравно с всички Мороза твърдо понасяше партизанските лишения. Гледах го и си мислех: с такива хора непременно ще победим фашистите“.

От края на 1943 г. Сребрьо Бабаков  е командир на Партизански отряд „Христо Ботев“. На базата на отряда е създадена Първа средногорска партизанска бригада „Христо Ботев“.

Малкото средногорско село Чехларе става център на антифашистката съпротива в района и дава около 90 партизани. Цялото село помага на партизаните. Жителите не се пречупват нито пред блокадите, нито пред издевателствата. Поради това фашистката власт прави това, което дори османските поробители не са правили, изселва всички жители на селото в различни части на България и в Беломорието. Но въпреки това, те издържат и това, като дочакват победата на Девети септември, който и до ден днешен е празник на селото. След победата, благодарение на трудолюбието и ентусиазма на хората, селото става едно от най-развитите в района, построяват се нови къщи и нови улици, прокарва се електричество, земеделието бележи изключителен растеж. От 50-те години до контрареволюцията, селото се нарича Морозово, в чест на първият свой командир, запалил искрата на борбата.

След Девети септември, Сребрьо Бабаков (Мороза) е член на Областния комитет на БКП в Пловдив и работи в Народната милиция. В изборите от 27 октомври 1946 г. е избран за народен представител в VI-то Велико народно събрание. Заради мъченията в полицията и язвата, си отива от този свят едва на 41 години, на 2 февруари 1950 г. В знак на признателност пред неговия живот, народните представители стават на крака и почитат паметта му с минута мълчание.

Марин Спасов/19.01.2024 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Димитровградския комбинат с японски технологии, откъдето започна кариерата на Пайнера

 

През 70-те години в Димитровград започва нещо необичайно: български завод се оборудва с японска технология.

В град, познат най-вече с тежката си промишленост, се появява едно съвсем различно предприятие — Комбинатът за преработка на полиестерни коприни.

Историята му започва още от фабрика „Тракия“, но идеята е тя да бъде разширена и превърната в модерно производство на синтетични платове.

Причината не е само икономическа.

В края на 60-те години в Димитровград има сериозен проблем с работните места за жените. Според документи на Историческия музей в града около 2000 предимно млади жени са без работа.

Затова се търси ново производство, различно от АТЗ, мините, „Вулкан“ и останалата тежка индустрия.

И тогава идва Япония.

За комбината са внесени машини и инсталации от японската фирма „Тейхин“, както и оборудване от Западна Европа.

Предприятието е открито през 1979 г.

В него вече няма само класическите машини от българската текстилна промишленост. Производството е оборудвано с автоматизирани системи и високопроизводителна техника.

Има дори чуждестранни специалисти, които идват в Димитровград.

Японската технология е пренесена в един социалистически индустриален град край Марица.

Комбинатът постепенно се превръща в един от големите работодатели в леката промишленост на града.

А сред хората, които работят там, има и един млад инженер, който по-късно ще стане известен на цяла България.

Казва се Митко Димитров.

Десет години той работи в Полиестерния комбинат и стига до главен механик.

След 1990 г. същият човек ще създаде „Пайнер“.

Но това вече е друга история.

Самият комбинат постепенно остава в миналото.

Приватизиран е през 90-те години, производството не е възстановено в стария му мащаб, а огромната база постепенно губи предназначението си.

Днес на това място трудно можеш да си представиш, че някога са работили модерни японски машини и че тук е трябвало да започне новата, по-модерна страница на леката промишленост в Димитровград.

Японска технология в Димитровград.

Колко от вас са работили в Полиестерния комбинат или имат близки, които са работили там?

Източник:Фейсбук страница „Изчезналата България“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Великолепният Гец!

Висок, леко прегърбен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха мъжество, детска наивност и пламъчета от всеки нов образ – такъв беше актьорът Георги Георгиев-ГЕЦ. Думите „легендарен”, „голям”, „велик” винаги са му прилягали, защото беше ненадминат и искрен във всяка своя роля. Най-много обаче му отива „великолепни”.

Не е изхвърляне – ГЕЦ наистина носеше цялото си великолепие с неподправената естественост на най-обикновен българин. А беше това, което днес мнозина наляво и надясно си приписват: звезда. От най-ярките, която угасна в един септемврийски ден преди 30 години. Угасна няколко месеца, след като получи тежък инсулт на сцената. При това така, че публиката, която толкова много му вярваше, не допусна, че страданието на неговия герой е… истина за актьора.

Георги Георгиев-ГЕЦ е роден на 4 октомври 1926 г. в село Разпоповци, сега квартал на град Елена.„Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7–8 годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена – барон Скарпия в „Тоска”, разказва актьорът в биографичната „Книга за ГЕЦ” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”).

Когато завършва гимназия, поема към София – мечтае да стане професионален актьор. Приемат го в тогавашното Държавно висше театрално училище едва на третия път през 1949 г., но пет години по-късно вече е в трупата на НТ „Иван Вазов”. Там играе почти 40 години, преди да бъде „прогонен” заедно с цвета на националната трупа. Гилдията още потръпва при спомена как в началото на 90-те години най-добрите български актьори са вкупом пенсионирани и обидно отстранени от националната трупа.

„Това беше голям удар за него, преживя го дълбоко  – спомня си преди време един от синовете на ГЕЦ, покойния вече режисьор Иван Георгиев. – Даже не искаше да минава покрай Народния театър. След пенсионирането си се превърна в пътуващ актьор. Най-трогателните ми спомени за баща ми са как си сгъваше дрехите замислен и потегляше с куфара на път. Не винаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!”

Болката наистина е голяма, но не и привързаността към сцената. Тогава се появява бизнесменът Барбуков и подава ръка на ГЕЦ, Таня Масалитинова, Славка Славова, Гинка Станчева и Мария Стефанова. Те правят своята пътуваща трупа и въпреки натрупаните години, обикалят страната със своите представления на „Може би на покрива има кон” и „Скакалци”.

И още едно откровение от „Книга за ГЕЦ”: „Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се ако има време и за тях… Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените у него възможности…”

Изборът на Георги Георгиев-ГЕЦ явно е улеснил живота му. Зрителите го обикнат както от десетките му превъплъщения на кино- и тв екрана – „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Осмият”, „Нощта срещу 13-ти”, „Цитаделата отговори”, „Привързаният балон”, „Прокурорът”, „Равновесие”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Зарево над Драва”, „Пътят към София”, „На всеки километър”,  „С пагоните на дявола”, „Сами сред вълци” и др., така и на театралната сцена – „Горещо сърце”, „Пред буря”, „Иван Шишман”, „Златната карета”, „Монахът и неговите синове”, „Боряна”, „Еснафи”, „Тази малка земя”, „Хъшове”, „Бяг”, „Опит за летене”, „Под игото”, „Образ и подобие”… Повечето от филмовите му роли са изключително тежки, но никога не прибягва до помощта на каскадьор. За да е истински.

Приживе синът му Иван Георгиев си спомняше още: „Татко страдаше от високо кръвно, но работеше активно въпреки годините си. Всъщност умря месец, преди да навърши 70. След пенсионирането си от Народния работеше с пътуващия театър. Преди инсулта не се чувстваше добре и майка ми сякаш предчувстваше какво ще се случи. Спирахме го да не тръгва. Трябваше да играе в постановката „Хотел „Плаза” в Стара Загора. „Хората, вика, са си купили билети – не може да не отида!”

По време на представлението му става лошо. Започва да залита на сцената, да забравя реплики. Партньорката му на сцената – Таня Масалитинова, забелязва това. Цялата трупа се покланя, когато той рухва безпомощен зад кулисите. Закарват го в местната болница. И там всъщност прекарва фатални три дни, след които вече го докарахме в София, но беше късно. В Стара Загора нямаха дори скенер, за да разберат, че положението му е критично.

Буквално 15 минути след пристигането ни в ИСУЛ го сложиха на операционната маса, за да отстранят хематома. Но за съжаление беше късно – изобщо не дойде в съзнание, преди да умре.”

Агонията продължава от април до 2 септември 1996 г. Актьорът не дочаква празника за 70-ия му рожден ден, който подготвят негови колеги и приятели.

Откъси от интервюта:

„Целият ми живот премина в работа – в театъра, в киното, в телевизията, радиото. И продължавам да се стремя към усъвършенстване. Вече смятам, че все по-рядко и по-рядко мога да сбъркам, да не свърша добре работата си. Е, не винаги резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, колеги, критици, които могат със съветите си да го подведат. А често вината е и в самия него.

Когато не се получи една роля, в началото съм шокиран – ден, два, седмица, а след това отново се появява амбицията. Никога първоначалният шок не се е превръщал в отчаяние. От друга страна, още от театралната академия ми е останал навикът, когато имам успех, да мисля вече за следващата роля. Това става толкова бързо, че не мога да се нарадвам, да отпразнувам успеха. Защото винаги най-интересно е началото, развитието, изграждането. Тук има хазарт – по какъв път вървя, как ще се получи. Работата над ролята е по-приятно, отколкото резултатът.”

„Поколението, от което съм аз, моите приятели, колеги… болшинството не по наше желание бяхме пенсионирани или съкратени. Не ми е присърце да говоря за това и да търся някакви причини, но то е факт. Сега част от нас играят в отделни трупи, други – както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отказаха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от огорчение, дали от нещо друго – не зная…

Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам.”

„Не, това не е започване отначало. Трябва да усвоим и нов начин на работа. Около 40 години в Народния театър аз съм работил при най-добри условия – гримьорна, гардеробиер, помощен персонал, сценични работници, реквизит и т.н. Виждам разпределението на програмата, заглавието на пиесата, датата на първата репетиция, ролята, която ми е възложена, и започвам да работя върху образа. Грижил съм се само за него. И репертоарът какъв ще бъде не ни интересуваше толкова – имаше си хора, които го определяха.

Сега е друго. Сами си търсим пиесата, след това режисьор, място, където ще работим. Често това става по апартаменти и е щастие, ако намерим оборудвано помещение, в което да минат репетициите. Непрекъснато сме в движение. Ние си носим реквизита, касетките, понякога и магнетофона. В повечето случаи в театъра, в който пристигаме, не използваме помощен персонал и сами си редим сцената, играем с костюми, каквито сме намерили или ушили. Разликата не е в полза на втория вариант, но при тази ситуация се чувстваме поновому добре. Често си повтаряме репликите от „Лес”, когато се срещат двамата артисти Щастливцев и Нещастливцев и единият пита: „Генадий Демянич, ти накъде?”, а другият отговаря: „От Керч за Вологда, а ти?” „От Вологда за Керч.”

„Винаги съм мечтал да се облека като нашите стари актьори – с хубав костюм, риза, вратовръзка, като много мои колеги от по-старото поколение, на които съм се възхищавал. И така облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача… Това нещо никога не ми се е удало. От небрежност, която не е за пример, но по-главната причина е, че никога не ми е стигало времето. Поначало съм бавен актьор, бавно си изграждам образите, много ме занимават подробностите…”

„В живота никога не съм познал отчаяние!”

АRTday.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Години след екзекуцията на мастития бизнесмен и президент на ФК "Локомотив" /Пловдив/ на 14 май 2007г.

Необитаема четириетажна къща - прогимназия, и крилатата фраза "Разбирам от тържеството, наречено избори", както обичал да казва приживе кюстендилският бизнесмен Александър Тасев, по-популярен с прякора си Остап, са единствените свидетелства, останали от огромното богатство и влияние на бизнесмена в родния му град. Осем години след разстрела му от богатството на Тасев няма и следа, а в родния му град си спомнят за него само покрай черешови и политически кампании, пише Struma.bg. Александър Здравков Тасев е роден на 22 октомври 1961 г. в Кюстендил. Завършил е математика в УНСС. Той е единственото дете на Живка и Александър Тасеви.

Майката е работила в местния завод "Марек", бащата също е работил там като счетоводител, по-късно заминава за бившия Съветски съюз, а след аварията в Чернобил заболява и умира. Александър Тасев е женен два пъти, първата му съпруга Емилия е негова съученичка от Електротехникума в града. Тя все още живее в Кюстендил. От този си брак Тасев има дъщеря - Ирина. Втората съпруга на Тасев е "Кюстендилска пролет 1995" Таня Раденкова. От брака си с нея има две деца - Александър и Полина. През май 2007 г.

Тасев е застрелян с 2 куршума в главата в столичния квартал "Бояна". "В политиката Александър Тасев винаги играел на печелившата страна и успявал да вкара в местния Общински съвет поне по един свой представител във всяка група. Неколцината "кюстендилски депутати" по онова време също станаха законотворци не без благословията му. Самият Александър Тасев само за няколко гласа не успя да влезе в парламента на изборите през 1997 г., тогава кандидатурата му бе издигната от Българския Бизнес блок и събра 6,7%", спомнят си за Остап работещите в различните партийни централи. По време на разстрела му 45-годишният Александър Тасев е и президент на ФК "Локомотив" (Пловдив). Въпреки изминалото време и досега за убийството му се знае толкова, колкото и в първите часове, след като е открит /на 14 май 2007г./ застрелян с два куршума на тихата уличка "Севастократор Калоян" в лекия му автомобил - тъмносин "Мерцедес", S-класа. Сега, осем години след смъртта му, от голямото богатство на бизнесмена останаха само новопостроената четириетажна къща на Тасев, намираща се в кв. "Могилата" на Кюстендил, построена до къщата на родителите му Живка и Александър.

Тя е завършена, малко преди Остап да пренесе бизнеса и семейството си в столицата, така че в новата постройка така и никой не живее. Имането на Александър Тасев в Кюстендил Преди да бъде разстрелян в родния си град, Остап притежава бензиностанцията и газстанцията в комплекса "Тир петрол", намиращ се на околовръстния път около град. Ресторантът и магазините в комплекса също са негови. Сега от цъфтящото някога бизнес начинание са останали само руини. Негова е и първата метанстанция в страната, намираща се също в Кюстендил, в двора на бившия винзавод, за чието откриване лично дойде ексенергийният министър Милко Ковачев. Метанстанцията е поделена между Тасев и волейболната легенда Любо Ганев. Между другото, приживе Тасев е собственик и на винзавода в града. Докато метанстанцията все още работи, то винзаводът отдавна е само градска легенда, за която с носталгия си спомнят кюстендилци, най-вече заради уникалните черешова и ябълкова ракия, произвеждани там преди години.

Тасев притежавал и останалия от соцреализма обувен завод "Ильо войвода", чийто директор е чичо му Никола Тасев, партиен функционер и общински съветник от "Коалиция за България". Двата завода вече отдавна не съществуват, като убийството на Остап е началото на края им. Паметливи кюстендилци обаче припомнят, че в бизнеса Тасев стартира с парите на комсомолската кооперация "Комерсина", като наред с това върти ресторант и дискотека в сградата на общинския театър в Кюстендил. Името на Остап обаче се прочува покрай т. нар. "черешови войни" в Кюстендилско и червеното злато на региона - кюстендилските череши. Започва да се занимава с бизнес през 90-те години на ХХ век като прекупвач на плодове. Според едни първия си милион натрупва като продава изгодно кюстендилски череши в Италия, а после започва да внася обувки с тамошните си партньори.

Други пък смятат, че започва с търговия с кюстендилски ябълки за Австрия. Александър Тасев е най-големият изкупвач и износител на череши в цяла България В Кюстендилско масивите в селата Коняво, Таваличево и Горна Гращица се отглеждат с неговата благословия, а плодът се предава само на неговата фирма. Изкупената продукция години наред успешно се пласира на пазарите в Гърция и Италия. ФК "Локомотив" /Пловдив/ За президент пък на ФК "Локомотив" (Пд) Тасев е избран през пролетта на 2006 година, около шест месеца след убийството на предишния шеф на клуба, кюстендилеца Георги Илиев. Постът му е предложен от тогавашния изпълнителния директор Емил Наков. Прокоба тегне над президентите на "Локо" (Пд) Александър Тасев е третият убит президент на "Локо" (Пловдив) само в рамките на 3 години. Затова фенове на отбора казват, че над клуба тегне черна прокоба. Първи е разстрелян Николай Попов-Мартеничката - навръх Баба Марта. Той е убит на 1 март 2005 г. на паркинг пред блока, където живее в София.

Мартеничката е начело на клуба в периода 1994-1995 г. Не е сред живите и неговият вицепрезидент Петър Петров-Патерицата, който в началото на януари бе направен на решето с десетки куршуми край гребния канал в Пловдив. През 2004 г. "Локото" достига върха в своята история, ставайки шампион на страната. По това време начело на клуба е президентът на "ВАИ холдинг" Георги Илиев. Той е убит на 25 август часове след като отборът му отстранява сръбския ОФК "Београд" в турнир за купата на УЕФА. Смъртта му се отразява зле на отбора и футболистите. Звездите започват да бягат, след като в продължение на 4-5 месеца не получават заплати. През пролетта на 2006 г. Тасев влиза във футбола, като поема издръжката на клуба, и ситуацията се успокоява, но едва за 1 година. За Остап обаче футболът е само хоби. Истинската му страст е бизнесът По онова време Тасев е собственик на фабрика за фурнир, която е разположена на 25 дка площ в Дианабад в София, развива сериозен бизнес с петролни продукти и горива, има и други бизнес интереси. Знае се, че една от идеите му приживе е да премести фабриката "Фурнир" в Елин Пелин, а теренът в София да се превърне в жилищен квартал. Когато е застигнат от куршумите, Александър Тасев-Остап е един от най-богатите предприемачи в Югозападна България.

Според справка в база данни ДАКСИ Александър Тасев участва като собственик или управляващ в следните фирми: "Александър Тасев" ЕТ , "Алекс-Ю" ООД, "ТТ" ООД, "Болкан Чери Кооп" ООД, Сдружение "България гласува", "Газ - Метан" ООД, "Метан" ООД, "Еко Транс" ООД, Фондация "Спасение" , "Еко Метан Враца" ООД, "Фурнир-Стройинвест" ООД, "Локомотив" ООД, "Инфра Път Строй" ООД, "Макс 2000 Б И Д" ООД, "Фурнир" АД , "Метан Път Строй" ООД, "Промишлено газоснабдяване - БТ" ООД, "Промишлено газоснабдяване" ООД, "Инфра - Руен - МТВ" ДЗЗД, "Германея Газ" ООД, "Фурнир-строй" ООД, "Мебел-Рекорд" ООД, "Ефир-Метан" ДЗЗД, "Екотур-Сливен" ООД, "Винит" ООД, "Амика" ООД, "Метан Еко" ООД. Фирмите на Тасев “Фурнир-строй инвест” и “Фурнир-строй” се занимават със строителство, а “Мебел-рекорд” е специализирана в търговията с мебели, осветители и стоки за домакинството. Останалите дружества имат интереси в снабдяването с газ и горива, както и в енергетиката. Разследването B едно топло майско утро на 2007 г. около 9 ч. елегантно облечен мъж напуска дома си в столичния квартал “Бояна”.

Преди да се качи на луксозния си тъмносин мерцедес, се отбива за кафе и вестник в близкото магазинче. Както всеки ден, минава по обичайния си маршрут по тихата уличка “Севастократор Калоян”. Кара бавно. Александър Тасев имал навик "да хвърля" поглед върху новия вестник още докато шофира, ако нещо му привлече вниманието, спирал, за да го прочете докрай. Така направил и в деня на разстрела си. Докато дочитал статията, до него спира най-вероятно мотор с двама мъже. Единият кара мощната машина, другият насочва пистолет към колата и стреля два пъти в четящия. Единият куршум пронизва лявото слепоочие, другият - тила на Александър Тасев-Остап. Убийството е изключително професионално, стреляно е почти от упор. Личеше си, че килърът е професионалист, подготвял се е дни наред, изучил е навиците му, проверил е обичайния му маршрут и е издебнал най-подходящия момент, за да го убие, споделят разследващите. Тасев е ликвидиран с пистолет “Макаров” от 40-80 см разстояние.

Смъртоносен е още първият изстрел, а вторият е произведен контролно. Категорично е доказано, че убиецът е бил на превозно средство - може и да е кола, но заради близкото разстояние, от което е стреляно, по-вероятно е да е мотор, коментират разследващите. Делото за убийството на Тасев е спряно на 21 януари 2010 г., след като близо 3 г. разследващите търсят килъра и поръчителя на екзекуцията. Разпитани са повече от 100 свидетели - семейството му, роднини, съдружниците във фирмите и фондациите, приятели и познати. Показания дават и общински съветници от София и Кюстендил, които се оказват бизнес партньори на Тасев. Въпреки добрите му контакти с политици и депутати от различни партии сред разпитаните няма партийни функционери. При проверката не се установява Тасев да има незаконен бизнес. Не излизат данни за далавери с наркотици, проституция или други дейности на ръба на закона. Всичко му е законно, показва разследването Тасев участва като собственик или съдружник в 240 фирми, организации и фондации. Близките му го описват като изключително ерудиран, грижовен към семейството си, с много контакти и познати, човек, който умее да прави бизнес. След убийството на Тасев става ясно, че през 2001 г. срещу него се е водела разработка за нарушение на югоембаргото в Сърбия през 90-те години.

/БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Мултимилионер и създател на империята ПИМК

Илиян Филипов беше от онези пловдивски бизнесмени, чието име отдавна беше излязло извън рамките на собствената му компания.

Транспортът, строителството, футболът и контактите с политическата власт постепенно го превърнаха в една от най-разпознаваемите фигури в икономическия живот на Пловдив.

Роден е на 31 март 1973 г. в града, израства в Кючук Париж и в родопското село Добралък, а още като ученик работи и ремонтира селскостопанска техника. Завършва Образцовия техникум по механотехника „М. И. Калинин“ със специалност „Студена обработка на металите“, след което започва бизнес път, който няма нищо общо с големите камиони и стадионите, с които по-късно ще бъде свързван.

В началото на 90-те Филипов започва с търговия към Сърбия и Турция, после отваря магазини в Пловдивския панаир, а през 1998 г. влиза в производството на царевични пръчици. Именно трудностите с превоза на собствената продукция го насочват към транспорта. През 1999 г. получава лиценз и постепенно започва да разширява автопарка, като печалбите се реинвестират обратно в бизнеса. Оттам се ражда ПИМК – компанията, която с годините израства до един от големите български играчи в международния автомобилен транспорт и логистиката.Филипов не остана само собственик на транспортна компания. Той стана едно от публичните лица на превозваческия бранш и участваше активно в споровете за правилата в сектора.

Още през 2018 г. беше сред най-гласовитите защитници на идеята за Българска автомобилна камара и настояваше браншът да има единно представителство пред държавата.

В онзи период ПИМК и Филипов влизаха в директен диалог и конфликт с изпълнителната власт, включително с тогавашния премиер Бойко Борисов, който разпореди спорният законопроект да бъде изтеглен след протести на част от превозвачите. Филипов остана сред хората, които настояваха проектът да бъде върнат и довършен.

Връзката му с Бойко Борисов най-често се коментираше през големите пловдивски инфраструктурни проекти и футбола.

Публична тайна е, че лично Борисов го „назначи“ в Ботев Пловдив. Документите показват друга последователност. Той бе строителят на стадион „Христо Ботев“ в Града под тепетата.

През февруари 2020 г. кабинетът „Борисов“ отпуска общо 37 млн. лв. за стадионите на Ботев и Локомотив Пловдив, от които 25 млн. лв. са предназначени за стадион „Христо Ботев“. Самият Борисов посещава Колежа и публично поема ангажимент държавата да помогне за възстановяването му.

Няколко месеца по-късно Община Пловдив провежда обществена поръчка за довършването на стадиона.

ПИМК е водещ партньор в обединението „Колежа“, което печели процедурата, а договорът е подписан на 9 декември 2020 г. Поръчката е за около 43,7 млн. лв. без ДДС, като в процедурата първоначално участват пет кандидати. Именно от този момент Филипов вече не е само бизнесмен и фен на Ботев, а човек, чието име постоянно се свързва със стадиона и със съдбата на клуба.

С времето отношенията му с Ботев стават все по-дълбоки. През април 2023 г. той публично заявява подкрепа за тогавашния собственик Антон Зингаревич, когото нарича свой приятел и партньор, и казва, че ще помага на клуба с всичко, с което може. Тогава изрично отрича да има намерение да става собственик. Две години по-късно обстановката е коренно различна. След тежката финансова криза през юни 2025 г. Филипов влиза в преговори за спасяването на клуба и предлага да поеме милиони левове задължения.

На 27 юни 2025 г. той обявява, че акциите на Ботев вече са прехвърлени и поема пълната отговорност за развитието на клуба. Първоначално е възприеман като финансовия благодетел и фактическия човек, който управлява проекта, а през август 2026 г. вече е вписан официално като председател на Съвета на директорите на ПФК „Ботев“ АД. Самите акции остават собственост на Сдружение ПФК „Ботев“, но Филипов е единственият представител на дружеството и човекът, който оперативно води клуба.

Периодът му в Ботев беше белязан от опит за финансова дисциплина и от силно лично присъствие във всички решения. През септември 2026 г. самият той заяви, че поетите при влизането му задължения са били около 9 млн. лв. и че по-голямата част вече е погасена. Паралелно инвестира в базата, тренировъчните терени и съблекалните, а в публичните си изяви непрекъснато подчертаваше, че клубът трябва да се управлява като нормално дружество, със заплати и осигуровки, плащани навреме.

Името на Филипов обаче неведнъж влизаше и в конфликти.

Един от най-шумните беше този с пловдивския бизнесмен Иван Петлешков, с когото преди това са имали близки отношения и общи проекти. През 2025 г. разривът между двамата излезе публично и прерасна във взаимни обвинения през медиите. Филипов публикува изключително остра позиция срещу Петлешков, когото обвини в опити за влияние върху общински, полицейски и медийни структури. Петлешков отговори, че обвиненията са неверни и че конфликтът е резултат от разпад на предишните им бизнес отношения. Това остана един от най-сериозните публични сблъсъци в пловдивския бизнес през 2025 г., като редица от твърденията и на двете страни останаха взаимни обвинения, а не установени от съд факти.

Филипов имаше и ясно политическо присъствие, макар никога да не се утвърди като партиен функционер.

В продължение на години той поддържаше работни отношения с управляващи от различни цветове, преди всичко по транспортни и инфраструктурни теми. При управленията на ГЕРБ името му беше свързано с превозваческия бранш, с държавното финансиране на Колежа и с работата по големи общински проекти.

През март 2026 г. той беше сред пловдивските бизнесмени на първия ред при срещата на Бойко Борисов с бизнеса и лично постави пред него въпроса за Околовръстния път на Пловдив.

Само дни преди това обаче Филипов присъства и на официалното представяне на кандидатите на „Прогресивна България“ в Малката базилика. Там е сред бизнесмените, които аплодират листата на формацията на Румен Радев, а присъствието му веднага става повод за коментари в пловдивските медии.

TrafficNews дори описва ситуацията като движение на част от местния бизнес между две политически течения – първо на събитие на „Прогресивна България“, а след това на срещата с Борисов.

Филипов оглавява Сдружение „Бизнесът за Пловдив“. През юни 2026 г. именно сдружението организира среща за Околовръстния път с депутати от „Прогресивна България“, представители на местната власт и бизнеса. Така през последните месеци Филипов беше в работен контакт както с хора от ГЕРБ, така и с новата политическа сила на Радев.

Това до голяма степен описваше и начина, по който той водеше бизнеса си. Филипов рядко криеше контактите си с властта и предпочиташе да влиза директно в разговори по теми, които засягат транспорта, инфраструктурата и Пловдив.

Когато през 2022 г. превозвачите влязоха в конфликт с кабинета на Кирил Петков и транспортния министър Николай Събев, Филипов беше сред най-острите критици на властта и твърдеше, че ПИМК е подложена на целенасочени проверки. Така отношенията му с политическите кабинети се променяха според конкретните политики и спорове, а не следваха една постоянна партийна линия.

Бизнесът му далеч не се изчерпваше с футбола. Публичните регистри свързват Филипов и съдружника му Пенко Несторов с голяма мрежа от дружества и участия в транспорт, логистика, строителство и недвижими имоти. ПИМК остава ядрото на групата и компанията, с която Филипов се идентифицираше най-силно.

Източник: Флагман

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ