Зимата на 1990 година, хаос и разруха. А ние имаме 4-5 часа руски седмично, класни, контролни.
 

И руски не ни се учи, защото това е езикът на падналия строй. Съответно и другарката вече беше с друг статут, защото й паднаха часовете, настроението, емоцията. Да си учител по руски не беше вече "лукс". Затова тя предприе друга тактика. Година и половина тя влизаше в часа с грамофон и ни пускаше военни песни. Винаги оставахме брой на вестник около бюрото, често "Демокрация" (да, тогава учениците четяха вестници), тя го взимаше и четеше. 

Ние скучаехме, тихи разговори, хилехме се, а тя беше вглъбена в себе си. Накрая на часа спираше грамофона, късаше вестника и коронната й фраза на излизане беше "Каква страна погубиха гадовете!". И така всеки ден, докато не се пенсионира или не я пенсионираха. Не знам кое беше по-точно.

Седем години по-рано, учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове. Не направиш падежите правилно и тя ги хвърля от бюрото. След това искаше и да й се донесат обратно, да  има за следващия ученик. Не се одобряваха особено много тези методи, но тя беше "свещена крава" - не можеш нищо да кажеш за учителката по руски. 

Най-накрая се намери спасение - някой от горните класове й открадна връзката с ключовете. Това е все едно (превеждам за по-младите) да ви откраднат наведнъж всички пароли. Видя се, че всъщност е една объркана и глупава женичка, която дори няма как да си влезе в кабинета или в мазето на блока. Не помня после какво стана с нея. Но не изглеждаше като човек, който може да се адаптира, особено без ключове. Вижте още:Клас, стани, клас, мирно! Или когато в училищата имаше ред и дисциплина



На 2 юли 1949 г., след продължително боледуване, в санаториума Барвиха край Москва умира Георги Димитров. Новината разтърсва България. Времето и обстоятелствата обаче са такива, че покойникът няма да получи шанс за покой и тялото му ще остане непогребано повече от четири десетилетия. 

Още на другия ден на траурно заседание на Министерския съвет е взето решение тялото на Димитров да бъде балсамирано и изложено в мавзолей – също като съветския вожд Ленин. Наредено е сградата да е готова на 10 юли, т.е. една седмица за проектиране и строеж,пише socbg.com.

Докато тленните останки на „великия покойник“ пътуват към родината със специална траурна композиция, в София тече трескава дейност. Проектът на култовия градеж е поверен спешно на арх. Георги Овчаров – един от най-именитите архитекти на България, който буквално е бил изваден от затвора, за да го започне.

На 4 юли стотици трудоваци заедно с архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности започват денонощна непосилна работа на площад „9 септември“, срещу бившия царски дворец. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха. На обекта се работи на 4 смени по 6 работни часа. Знае се, че заради бързането е имало немалко инциденти и жертви, но не е ясно точно колко хора са загинали при изграждането на последния дом на комунистическия вожд.


На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти изцяло облицован с бял камък. Монументалният градеж е завършен за рекордните 138 часа. Недовършени остават само част от фриза и колоните, но тези места са опаковани с черен плат, за да не личат в деня на поклонението. На 10 юли тялото на Георги Димитров е положено в мавзолея. През декември същата година Димитров е изложен в специален стъклен саркофаг.

Поддръжката на мумията е доста сложна. До 1954 г. за нея се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал. Веднъж на всеки 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката му е правел ребалсамация, а личният шивач на Димитров му е приготвял нов костюм. Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C и необходимата влажност. В средата на 70-те мавзолеят е основно реконструиран. Подменени са декорацията и климатичната инсталация, а върху мумията е поставен нов кристален саркофаг. Мавзолеят е бил допълнително укрепен и превърнат в противоатомно скривалище.


Монументалната сграда фигурира като обект на милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството.

В следващите четири десетилетия мавзолеят на Георги Димитров играе важна роля в комунистическа България. Той се превръща в сакрално място за организирани поклонения на чуждестранни политически делегации от комунистическите и развиващите се страни, както и на обикновени граждани. Започва времето на манифестациите, военните паради и поздравления за годишнини от трибуната на мавзолея, където ръководството на БКП ще маха вяло за поздрав на „спонтанно“ манифестиращите труженици, само на няколко метра над мумията.


И така до 18 юли 1990 г., когато никому вече ненужната мумията е извадена оттам и предадена за кремация. На 23 юли, след 41 години на митарства между света на живите и мъртвите, урна с праха на Димитров е положена в гроба на майка му в католическия парцел на Централните софийски гробища.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата неговата съдба. Зорко пазената до края на 1989 г. сграда се превръща в неофициална обществена тоалетна, надраскана с графити. През следващите години бившият мавзолей става декор на протести, бдения, хепънинги на привържениците на демокрацията, както и притегателно място за симпатизантите на червената партия. Става и част от рекламни кампании на събития, далеч от комунистическата идеология.

И така до 21 август 1999 година, когато без никакъв публичен дебат правителството на Иван Костов решава да разруши празната сграда със заложени взривове. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време. Бутането на сградата е командвано лично от вицепремиера Евгений Бакърджиев.


Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Стотици софиянци се събират в центъра на столицата, за да наблюдават на живо символичното скъсване с комунистическото минало. Тълпата обаче остава разочарована – след два взрива мавзолеят само се килва. Той може да е строен набързо, но е строен качествено. Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Необходими са серия от детонации от 21 до 26 август, когато най-сетне мавзолеят рухва под напора на тежките машини. Последните останки от сградата са извозени на 27 август. По ирония на съдбата всичко завършва така, както започва – за 6 дни.



Учудващо, но още в далечната 1952 г. Тодор Живков е организирал гледането на първата порнопрожекция у нас. Макар и тайно, епохалното събитие се е състояло в затворения комплекс на елита край Панорамния път в „Бояна“. 

Тогава в Секретариата на ЦК Тодор Живков отговарял за културномасовата програма на Политбюро.

„В онези години и ние живеехме във вила на Панорамния път – спомня си Дамян Дамянов. – В комплекса имаше грамадна кинозала само за правоимащите, в която се прожектираха западни филми. Най-големият любител на филми беше Тано Цолов, а ние стояхме да гледаме. Понеже компартиите бяха силни във Франция и в Италия, имаше техни. Испански и португалски нямаше, защото там бяха Франко и Салазар – заклеймени режими като фашистки. Имаше еротични филми също, но не порно. 

Единствено – без американско кино. На първите кресла седяха най-големите шефове, а пред тях имаше фъстъци, дребни сладки и безалкохолни. Ние като деца се промъквахме в тъмното и се пресягахме да си вземем, а Тано Цолов ни плясваше през ръцете.За въпросната прожекция през 1952 г., на която не са били поканени съпругите, а само мъжете, пред мен си разправяха майка ми и Станка Димова. Порнографският филм бил италиански и бил донесен лично от Тодор Живков. Той бил душата на компанията.Вижте още:Бийтълс са наши, български бръмбъри, отговори генералът от УБО



Другарят Живков беше като пианист на събранията на Политбюро. Унесен, с пророчески поглед, той решаваше всякакви задачи, тихо замислен, но и с човечен хумор. За неговите съратници не беше чуждо, че между развитието на атомната енергетика и българските компютри, той може да обсъжда с тях козичката на бай Кольо от Дълги Дел, която беше изчезнала, а милицията не бе открила. 

Бай Кольо стигна чак до Тодор Живков, за да изплаче своята мъка, а Живков му позволи да си купи ново животинче и му подариха 2 чисто нови английски ризи. Мъката и радостите на малките хора бяха близки до него, той ги разбираше.

Леко тракане в коридора и след приключването на поредната задача, в залата вкараха на масички с движещи се крачета един грамофон, видео и телевизор. Настъпи оживление, стълпиха се около тях в почивката. Йезуити бяха членовете на ЦК, прекрасно знаеха какво са внесли, имаха и по-добри у дома. Но се правеха, че не знаят, защото да не ги обвини някой, че си угаждат.

Другарят Живков се изкашля и започна направо.

- Другари, бях в Странджа Сакар, там сега строим Република на младостта. 

Политбюро взе да пляска, някакси по инерция, думите "строим" и "младост" винаги се аплодираха.

- Изкарах една вечер с младите и какво да ви кажа, скучно им е там. Цял ден работа, а вечерта или пият, или спят, а във въздуха се чува само виенето на вълците. Няма културен живот, няма. И затова реших...

Старият съратник на Живков, генерал Тенев от УБО, влезе с дипломатическо куфарче, от което първо извади една грамофонна плоча и я постави на уредбата. Пусна обложката да я разгледат заслужилите партийци. Лъскава, прясно отпечатана, ухае на Запад. Едва-едва я докосваха, след което ходеха да си мият ръцете. Не знаеха, дали не е посипана с някаква отрова.

- Другари, прекрасна мелодична музика. Държавна сигурност ми внесе тайно плочата и видеокасетата тайно от ГФР. Това са едни другари, момчета, сприятелили се и започнали да пеят. А песните им са славейски, като ангели...

На екрана вече Modern Talking пееха You're my heart, you're my soul, люлеейки се в ритъма на танцувалната музика. Цялото Политбюро се беше скупчило и мълчеше.

- Сменяме линията на партията. Ще издадем плоча на момчетата в България, ще бъдем първи преди руснаците. Ще пратим стотици плочи в Странджа Сакар, да си правят дискотеки и да не им е скучно. Модерн Талкинг (така изговори името на дуета другаря Живков, силното влияние на руския можеше да се усети) ще станат знаме на нашия комсомол.

Стояха старците и гледаха клиповете и по бузите им се събираше топлина. Връщаха се в младостта, искаха да станат, да танцуват.

- Другарю Живков, а няма ли еротика тук? - подаде някой от крайните редове.

С хумора си, Живков се засмя, и отговори прямо.

- Това са момчета, комсомолци. Не, не са били комсомолци, но могат да бъдат. Каква еротика, това "Ти си моето сърце, ти си моята душа" е като наша песен за партията, ти и там еротика ли ще видиш, другарю?

Засмяха се старците, дойде топлина в душите им.

- Има само едно нещо, което леко ме притеснява, продължи Живков. Този "Модерен Разговор" да не е някаква политика, защото сега и в Съюза едно момче комсомолче подхвана модерни разговори. Но ще видим там, ще видим. Ние да си решим нашите проблеми, а ако трябва, те да си говорят. Модерно.

Вече се задвижваше сложния апарат на държавата, който щеше да произведе 200 000 копия от първия албум на Modern Talking и да залее магазините. Грамофонната плоча, която пое модерния разговор и перестройката, месеци преди Михаил Горбачов да се сети за това.

Тайните доклади на ДС твърдят, че на Modern Talking им е било връчен орден Георги Димитров, първа степен, след като са продали над половин милион плочи на вътрешния и външния пазар. До завършването на броя, нито Държавна Сигурност, нито дуета са потвърдили, което прави твърдението една от великите неразрешени тайни на социализма.




За Пламен това е денят, който е чакал предишните шест дни, освен това — денят на заплатата. Валя моли майка си за „колкото ми дадеш“, а после ще измисля как да обяснява за какво ги е изхарчила.

Петър с ленив, обработен от навика жест ще протегне сьнена рька в късния предиобед към нощното шкафче — знае, че там го очаква всекидневната, безотказна петолевка.Илия се е подготвил да чуе познатите „Знаеш ли как се изкарват парите“ и до последния момент няма да знае дали ще получи някой лев.

Боби е спокоен — печели добре и сам разполага със спечеленото — дрехите и хpaната са от родителите.

Маня ще вземе полагащите й се за съботата два лева и ще прибави към тях спестените от закуска.

Владо е продал на съученик поредната касетка, ще може и да почерпи.

С тези (вече отдавна пораснали- бел. р.) момичета и момчета ще се срещнем тази вечер в бар-дансинга „Ритъм“ и в бар-вариете „Аквариум“. Те няма да са на една маса, не се познавaт, може и да не се запознаят — тук най-често се идва с група, а групите пазят периметъра си. Всички са дошли още в пет следобед, за да са сигурни, че ще получат дископорцията си.Децибелите изяждат думите ни още на прага на „Ритъм“. Червено-синьо-зелено-жълтите светлини се изправят като стена между нас и множеството сенки. Метал по тавана, протъркан до камьк линолеум, мрамор по масите, столчета-табуретки, полукръгли сепарета, огромно, разчупено пространство.

Който не е влизал тук, е влизал другаде, или е чувал, или е гледал на екрана, или поне е чел какво представляват дискотеките. Те са вид клубове, места за активна отмора – или поне това би трябвало да бъдат. В тях би трябвало да се реализира културно-идеологическа програма – музикална, танцова, информационна. Дискотеките у нас са две категории – в търговските заведения, програмите в които се осигуряват от ДО „Българска музика“ и в младежките домове и клубове – организирани от Димитровският комсомол.

Преобладаващата част от упреците, които отправяме, са за тези от първата група. „Публикациите за дискотеките станаха повече от самите дискотеки! – подхвърли един колега, любител на статистиките. „Но това не е решило проблемите им!“ – ще уточни отговорьт ни.Малко предистория. Когато преди две години (1983 г.- бел. р.) в подлеза на столичния булевард „България“ бе открит бар-дансинг „Ритъм“, желаещите да получат достъп там били толкова много, че се случвало да „влизат“ и през витрините. Куверт нямало. Сметките се надписвали безбожно, но никой не се оплаквал от страх да не го лишат от щастието следващата вечер отново да принадлежи към дискообществото. 

Непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите. Проверките, наказанията и уволненията свършили добра работа. Сегашният управител е трети по ред. В студения пролетен ден ни посреща, облечен с кожух – температурата е с няколко градуса по-ниска от надземната, няма отопление, през лятото пък става като в сауна. (Да му мислят сервитьорките – униформите им не са съобразени с климатичните условия.) Управителят смята, че положението е овладяно – обслужващите са на равнише, обслужваните са убедени, че „Ритъм“ е място за културно забавление, а не за демонстрации на сила. Все пак понякога е принуден да търси майстори за ремонта. Скорошната подмяна на счупените витрини е струвала две хиляди лева…

Хоби или случайно преживяване?Двадесет часът и тридесет минути. Край на тричасовото видеоразвлечение. Дисководещият, притиснал уста и до микрофона се мъчи да разкаже нещо за модните състави и изпълнители. Ние използваме за „преводач” Петър, който през различните дни беше успявал да разгадае по малко и да го сглоби: „Но – успокои ни той – повечето не се интересуват от биографията на изпълнителите, нито от това, за което пеят, а от ритьма.“

Мнозинството посетители са между 16 и 22 години и „Ритъм“ е любимата им дискотека. Някои работят, но има и ученици, и младежи с неуставовено положение – не знаят по кой път да тргнат. Идват от близките квартали, от центьра, от „Люлин“ и „Младост“, но има и от Елин Пелин, Самоков, Перник, дори от Станке Димитров. За някои това е любимо развлечение в края на седмицата, за други-случайно преживяване, за трети…

– Къде другаде да отидем? — ни запитаха учудено група постоянни клиенти, щом ние се учудихме, че оставят тук, естествено на части, по-голямата част от заплатата си. Или сума, равна на толкова. Кувертът е 4 лева плюс 1 лев вход. – Можем да отидем на кино. Да плуваме няма къде, да играем тенис, волейбол, шах – също. Тези места са за професионалисти.Скоро дансингьт започва да се опразва. Причината? ..Какво му става тази вечер на дисководещия – възкликва седналият на нашата маса Пламен, – та ни пуска  „Диана експрес?“ Оказва се, че българската музика прозвучава по необходимост. Дисководещият знае задълженията си – една трета от програмата да е родна, всичко да е преминало през ситото на ДО „Музика“. Но знае и още нещо – всеки е заплатил за музиката и иска тя да е най-модната. И не може да бьде заблуден – на .,ти“ е със звездите, има страшна уредба и записи (поне приятелите му), или поне има радио. Конкуренцията е силна, така че не може да се рискува да се изгуби клиентелата.

Напускаме така наречения бар-дансинг „Ритьм“. Какво чудесно преживяване е допирът с чистия въздух и тишината! След изминалия час и половина ние сме уморени както след цял работен ден. (И сме уверени, че този факт е свързан не само с нашата неюношеска възраст.)

Реално предположение: в дискотеки от този вид вероятността от увреждане на организма се доближава до тази в голямо производствено хале, макар и да не се признава за трудова злополука. А някои редовно прекарват в тях време почти колкото един работен ден. Да не забравяме и практически задължителния алкохол.Може ли след всичко това „наелектризираният“ младеж да се прибере в къщи, да прочете, да помисли върху утрешния ден или да заспи спокойно? Не, той излиза от дискотеката с желание за още емоции. 

Понякога те избухват в сбивания със сериозни последици, в кражби с взлом, грабежи, изнасилвания, както показват наказателните дела. И в списаиието („Общество и право“ – бел. р.) сме писали за не едно и две престьпления. „родени“ в дискотеки. Причината? Нарушен е принципът на дискотеката. Главното взаимоотношение между стопанина и посетителя е финансовото. Консумацията. Не на духовни ценности. Забележете – в дискотеката се влиза с куверт като в бар, а не с билет – като в театър, кино или стадион. Тази грешка не е коригирана и до днес. Нещо повече, тя бе нормативно потвърдена: икономическите отношения между тьрговските заведения и ДО „Музика“, което осигурява дискотечните програми, са изградени на принципа на отчисленията от стокооборота. А в него главното перо е алкохолът. Следва ли да се питаме тогава защо дископубликата, която е на ръба на пгьлнолетието, пие? Тук забрани няма да помогнат. От посетителя в дискотеката се очаква да пие. Той трябва да пие, за да оправдае присъствието си. От това колко и какво ше изпие зависи в крайна сметка заплатата на сервитьора, на управителя, на дисководещия… На техните ръководители – също. Затова е трудно да ги виним за компромисите, които правят в името на плана.

Образец с нескрити пукнатини

През няколко трамвайни спирки е бар-вариете „Аквариум“. На входа стои великан с подходящи мустаци, който се вглежда проницателно в лицата на струпалите се в очакване да влязат. Пробиваме си път „с връзки“. Двама от опашката усещат привилегированото ни положение и решават  да влязат заедно с нас, проверяващите. Не става-току-що ги били изгонили заради това, че внесли бутилка водка. В „Аквариум“ режимът е сух.

Прически – сякаш правени от един и съши фрзьор: кичури, устремени нагоре и после клюмнали настрани, якета – сякаш от една колекция, задьжнтелните дънкн, маратонки и шотландски пуловери. Средна цена на екипа – над 300 лева. Средна възраст на „манекените“ – 16-17 години.За децибелите, дисководещия и програмата няма да кажем нищо ново – ползвайте информацията за „Ритъм“. Върху мраморните, почти празни маси – пепелници-чинии. Мокетът, за чийто цвят може да се спори, прилича на решето от изгасените по него фасове. Впечатляващото тук са креслата, заели по-голяма част от залата – огромни. Бежови, плюшени. Но ги използваме само ние, една влюбена двойка и две момчета, които ги превръщат за кратко време в тепих.

Тук срещаме Боби. По-точно – тук е невъзможно да не го срещнеш. Не е навършил 18 годинн, работи, дискохобито погльща цялата му заплата. Съжалява, че скоро трябва да промени временно навика си — счупил е витрина и очаква да му представят фактурата, за да я плати. (Първото нещо, което направил след белята, било да сьобщи на управителя за нея – може би от страх да не бъде отлъчен от любимото място)

Управителят Г. Димитров е натрупал опит в заведения с алкохол, достатъчен, за да го направят противник на алкохола, и тук работи с уловолствие. Знае около 40 от имената на редовните клиенти, биографиите им и какво може ла се очаква от тях.„Идват най-вече ученици, деца. Лудуват, понякога някой подгонва друг или се скарват по-шумно, или една група започва да наблюдава друга с внимание, по-голямо от обикновен интерес. Е, влизат, но рядко, и скандалджии, и такива, които внасят и контрабанда алкохол. За тях ми казват не само сервитьорите, но и децата, с които се познаваме. 

Проблеми с тях нямам. Проблемите са ми са стопански – планьт ми на вечер е 400 лв,  колкото  е броят на местата умножен по задължителния куверт от 3 лв. Отделно се плаща по лев за програмата. През седмицата дискотеката не винаги е пълна, децата бързо похарчват трите лева и не поръчват над тях. За да си изпълним плана и да си изкараме заплатите, откриваме сергии на улицата и продаваме … алкохол. Когато в „Аквариума“ някое предприятие провежда организирано младежко мероприятие, положението е още по-лошо – миналият вторник оборотът ни за една вечер беше 110 лв, а под масите намерихме 40 бутилки от концентрат.“Да не пропуснем още нещо всяка вечер „сервират“ поне по 50 – 60 чаши… вода. Ожадняват децата от танците, а вече са изпили трите коли или трите кафета, колкото им осигурява кувертът.

Танцуват всички. Почти непрекъснато. До края.

Тук затварят в 23 часа (а „Ритъм” – половин час по-късно). На някои от посетителите предстои още час, час и половина пътуване до къщи. А нали така нареченият вечерен час през учебната година е 20 часа и 30 минути?

„Да не би дискотеките да са само за ученици?“ – ще кажат тьрговците.

„А да не би да са само за безработни?!“ — е нашият въпрос. Министерството на народната просвета явно не е могло да се пребори с работното време на „Аквариума“, с пушенето там, със скъпия куверт! А това заведение ни се поднася като образец!

Колко струва ненужният лукс?

С мисълта, че Маня и следващата седмица ще се лишава от закуски, за да бъде в събота отново в „Аквариума“, отиваме в СД „Обществено хранене“ – София, собственик освен на двете заведения, за които ви разказваме (твьрди се, че са най-добрите), и на още шест or този вид. Половина са категория „лукс“, а останалите – „първа“ за храната и „екстра“ за напитките. Казват ни, че надценката в луксозните е 180 процента, но ако се раздели 80 стотинки (цената на колата) на 20 стотинки (цената й без надценка), обявеният процент не се получава… От Илия Несторов, главен директор на СД „Обществено хранене“, разбираме, че нито една от осемте дискотеки не е приспособена за тази цел, че в нормативен документ е казано всяка категория заведения какво обзавеждане трябва да има, че колкого категорията е по-ниска, толкова по-вероятно е младежкото заведение да се превьрне в сборище на кварталните пияници, че дискотеки откриват и други ведомства.

Комсомолът, профсъюзите, институти, учреждения. И във всички се сервира алкохол. „И тъй като ние сме специализирано стопанско предприятие, не можем да изоставаме с плана.“Крайно време е да не се заобикалят разпоредбите на нормативния документ за обзавеждане на младежките заведения. Дори те трябва да имат отделно ценообразуване, с което да се съобразяват и плановете за стокооборота. Децата ни съвсем нямат нужда от предлагания им вид лукс. Нещо повече-той е безмислен защото не се ползува. Но неплатежоспособните посетители са задължени (кувертът ги задължава) да го изплащат. Разбира се, никой не кара юношите и младежите да посещават тези заведения. Но те нямат възможност да избират, а да се откажат да идват не искат. Представете си семейство с две деца на тази възраст, които по веднъж на седмица отиват на дискотека. И ето ти 40 лв от семейния бюджет или една пета от средната работна заплата.

Не искаме да бъдем разбрани погрешно. И ние, както и ръководителите на търговските предприятия, смятаме, че в една столица трябва да има луксозни заведения, но те са върхът на пирамидата. А коя пирамида започва да се строи от върха. И може ли да съществува само чрез него. В пирамидата „дискотечно дело“ липсва основата – местата за евтино и контролирано прекарване на свободното време.

Наистина все още нямаме богат опит в организиране на свободното време на младежта. Но защо не се спрем на опита на другите социалистически страни, които преди повече от едно десетилетие са решили въпроса така: малки квартални дискотеки на самообслужване и с достатъчно място за танцуване, с елементарно обзавеждане, качествени и модерни записи, безалкохолни напитки, сандвичи. Микрофонът често „е ваш“, а работното време е до 22.00 ч. Всъщност това е, което искат младежите. А и родителите.

Обяснимата мимикрия

Напоследък общественото недоволство настоява за край на наложените пиянски забавления на младежта, за сериозни бариери пред безогледния интерес на търговците, за промени. През октомври 1983 г. с Наредба 9 на МНЗ се дадоха насоки кои места и обекти са подходящи за откриване на дискотеки, уточни се начинът на експлоатация на тези заведения и изискванията към тях, забрани се продажбата на алкохол и тютюнопушенето в дискотеките с изключение на тези, които са на „Интерхотели“ И „промените“ започнаха: дискотеките – имаме предвид тези, собственост на тьрговски предприятия, намаляха на половина. По-точно – бяха преименувани в „танц-барове“, „бар-вариетета“, „бар-кафета“, „кафе-аперитиви“. Или по-просто-пред наименованието  им няма никакво пояснение. Целта на маневрата – да се изплъзнат от изискванията на наредбата. И зад новия надпис всичко си продължава по старому- клиентите са същите, стокооборотът – същият, кувертът – същият…

А дискотеката си остава желана и все по-желана от младежта. Вече никой не задава въпроса „за“ или „против“ нея. Актуален е въпросът „как“.Как да се създават и организират дискотеките? Как да се принудят търговските организации да поддържат поне минимален брой безалкохолни дискотеки? Как изпълнението на плана да престане да бъде основната им задача? Как да се преодолее парадоксът, че не държавните предприятия и обществени организации, а граждани притежават най-новата и най-модерната звукозаписна, възпроизвеждаща и видеотехника?

Тези въпроси задаваме и ние, участниците в проверката – представители на Дирекция на Народната милиция – завеждащият отдел „Непълнолетни“, инспектори при детски педагогически стаи, инструктори в ЦК на Комсомола, редактори в списанията „Общество и право“ и „Обществено възпитание“.Не бива да се чакат дълго отговорите на тези въпроси. Защото на всички ни е ясно, че децата ни имат нужда да се събират и да танцуват, че дискотеките със сегашните си претенции са над техните финансови възможности, но те търсят и намират начини да се справят. Че не са им достатъчни сегашните дискотеки, че не всички са по вкуса им. И че ако ние не им създадем условия, ако не им харесват създадените от нас условия, те ще търсят и открият други възможности – празни апартамента, градинки, паркове… Където и алкохолът ще е повече, и надзорът – невъзможен. А случайността по-често ще се намесва в живота им.Вижте още:Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Сп. „Общество и право“ (1985) Автори на текста: Ангелина Дичева и Гергина Банкова



Носителката на награди "Оскар" и "Грами" певица и актриса Айрин Кара почина на 63-годишна възраст, предадоха ДПА и АФП.


Тя беше най-известна с изпълнението и съавторството на песента "Flashdance... What A Feeling" от филма от началото на 80-те години "Флашданс". Тя получи наградата на американската филмова академия за най-добра песен през 1984 г., а също така спечели и две отличия "Грами" съобщава  NOVA

Кара, която е родена в Ню Йорк, се превъплъти и в ролята на Коко Ернандес в музикалния филм "Слава" от 1980 г.

За кончината на Айрин Кара съобщи нейната представителка Джудит Мус с публикация в официалния профил на изпълнителката в Туитър.

"С дълбока тъга от името на семейството съобщавам за смъртта на Айрин Кара", написа тя. "Носителката на "Оскар" актриса, певица, текстописец и продуцент почина в дома си във Флорида. Причината за смъртта й за момента не е известна и ще бъде оповестена, когато има информация", се казва още в публикацията в социалната мрежа.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: