Лекарят, спасил 47 души от претъпкан горящ автобус с цената на живота си на 15 август 1963 г.

Датата 15 август 1963 година остава дълбоко в съзнанието на всички участници и свидетели на тежкия инцидент на пътя между Велико Търново и Горна Оряховица. На паметната дата 26-годишният Стефан Черкезов се прибира от служебна командировка, пътувайки в претъпкан автобус. 

Поради липсата на свободни места младият лекар стои прав на стъпалата в непосредствена близост до вратата. Малко след като излиза от Горна Оряховица, автобусът се блъска в камион и избухва в пламъци. Взривната вълна от челния сблъсък изхвърля Стефан Черкезов през вратата, което на практика спасява живота му.

Младият лекар, останал невредим, се връща в горящия автобус, за да помогне на останалите хора да излязат. Докато вади пострадалите пътници, найлоновата риза, с която е облечен младият лекар, се стопява на гърба му. Дори косата му пламва, но и това не е в състояние да възпре Стефан да изпълни лекарския си дълг.

На 15 август 1963 г. д-р Стефан Черкезов спасява 47 души. Но това не е всичко, което младият лекар прави в тези тежки минути. Медикът, сам нуждаещ се от медицинска помощ, взима участие в пренасянето на носилките с пострадалите до пристигналите линейки от Горна Оряховица и Велико Търново, като отказва да бъде транспортиран до болница, преди да помогне и на последния нуждаещ се.

Останал съвсем сам, Стефан тръгва пеша по пътя за Горна Оряховица, където е пресрещнат от върналата се специално за него линейка. При пристигането в болницата 26-годишният медик отпраща лекарите, които се втурват да му окажат първа помощ, с думите „Колеги, оставете ме, аз бездруго ще умра. Гледайте другите пациенти.“

В тежкия пътен инцидент медикът успява да спаси всички пътници с цената на собствения си живот. В ранните часове на другия ден, 16 август 1963 г., д-р Стефан Черкезов издъхва вследствие на тежките изгаряния. Последните думи на младия лекар към съпругата му Лидия, която остава неотлъчно до него до сетния му час, са „Кажи на татко, че не изхарчи напразно парите си, за да ме изучи. И нека бъде горд с мен – държах се като истински лекар!“.

И именно като такъв ще бъде запомнен. Неговата самоотверженост и професионален дълг оставят дълбока следа както в битието на семейството му, така и в това на близките на получилите втори шанс за живот.

Д-р Стефан Черкезов е награден посмъртно със званието „Герой на социалистическия труд“ на 19 октомври 1963 г. На 23-годишната му съпруга, която остава вдовица с момиченце на 7-8 месеца, е предложено да запише медицина без приемен изпит. Лидия Черкезова се съгласява, завършва и става доцент по социална медицина. Антония, дъщерята на Лидия и Стефан Черкезови, следва стъпките на родителите си, решавайки да учи медицина и в момента практикува в Германия.

Областната болница във Велико Търново с гордост носи името на д-р Стефан Черкезов - лекарят, пожертвал живота си в името на този на десетки хора по време на тежък пътен инцидент.

В чест и памет на 26-годишния лекар от 2005 година насам на 15 август с решение на Министерски съвет се чества Денят на спасението. Предложението е на главния редактор на в. „Български лекар“ д-р Тотко Найденов, който успява да издири имената на над 125 лекари и 15 медицински сестри, загинали по време на инциденти при изпълнение на професионалния си дълг. По този начин България става единствената страна в Европа, която отбелязва подвига и саможертвата на медиците, загубили живота си в името на другите.

Източник:framar.bg/Снимки: Личен архив и МОБАЛ "д-р Стефан Черкезов" - Велико Търново

Научете повече

Колко хубаво беше да растем при социализма – Писмо до моя син

Напоследък 17-годишният ми син на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на соц-а. И понеже тези подрастващи няма как и да са помирисали тези години на всенародно щастие, явно е че са чули за това от родители и познати.

Обещах на сина ми, че някой ден ще напиша нещо за това. Оказа се, че някой ден е днес.

Това е за теб, сине, а може би и за твоите приятели, ако някои от тях се интересуват. Аз бях на вашата възраст през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на "развитото социалистическо общество" и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. 

Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Май. Не помня точно. Та, сине мой, с ръка на сърцето ще ти кажа: истина е, хубаво си живеехме! Бяхме млади и пълни с енергия. Всеки баща на твой приятел ще си спомни с умиление как е имал коса, нямал е шкембе и по-често се е смеел. Техните майки пък с носталгия ще си спомнят как са се обръщали след тях мъжете, нямали са бръчки и не са се притеснявали за сметките. Хубаво време беше и с радост пак бих го изживял.Понеже това обаче не може да стане, нека да ти кажа как бяха някои други неща. Като се замисля, те не бяха чак толкова наред. С риск да разваля сълзливата носталгия и телешкия възторг по младостта, даже бих казал, че никак не бяха наред. Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече.

Откъде да започна? Вие какво обичате да правите сега? Слушате много музика? Е, и ние така. Аз обичах хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада. И народна музика, ама не чалга. Чалгата беше лоша. Както рок, поп и прочие. Рап, техно и хаус нямаше, ама без грам съмнение ще ви кажа, че и те щяха да са лоши. По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета.

Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видео клип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (вие едва ли знаете какво е това, ама да речем че е като CD). Само искам да отбележа, че липсата на музика тогава не беше толкова супер и на вас сигурно щеше да ви липсва.

Вие също така доста време прекарвате в Интернет. Тогава нямаше Интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше Интернет , ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове. Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание. Може би и това щеше да ви липсва.Вие доста време прекарвате и на смарт телефоните си. Такива естествено нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шанса някой да ти разреши да имаш устройство дето снима и изпраща всякакви неща е абсолютно нулева. Забрави и за това.

Вие обикаляте понякога по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не можете да си ги позволите. Ние нямахме такъв проблем! В България при соц-а нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли, просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше. Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от КОРЕКОМ. Какво е КОРЕКОМ ли? Не питай, дълга история. Веднъж си купих от магазина маратонки Адидас. Нямаше други марки изобщо. Забрави за Найки, Пума или Рийбок. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха Адидас, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат. Имах чувството че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света. Може би нямаше да ви хареса да нямате нищо от това.

Вие също обичате спорта. Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим. Онзи ден четох по Фейсбук правилата на махленския футбол. Там описваха нещо подобно. Смял съм се с умиление. Супер си беше все пак, ама да ви кажа, това все пак е малко тъпо да не можеш да пориташ, защото няма топка.Също така много гледахме мачове.

Източник:www.budnaera.com

Научете повече

Световни мистерии и загадки:Изчезналият влак № 277

Aвстрийското градче Бад-Аусзее в областта Залцкамергут отдавна привлича туристите. Курортът се слави с прохладни езера - в летния зной температурата на водата не превишава 20 градуса. През сезона - юли и август, всички хотели са резервирани, не можеш да намериш стая дори за 200 евро.

Преди 70 г. той е не по-малко популярен: тук се заселвали хора, разбиращи от разкош. Историкът Герхард Заунер само успява да покаже от прозореца на колата - това е домът на Отто Скорцени, дървената къща до него е на генерал Власов, а бялата постройка е вилата на Гьобелс. В това симпатично градче се губят последните следи на златния запас на Третия райх: през април 1945г. на гарите наоколо изчезват десетки вагони с хиляди тона злато и платина, килограми брилянти и картини от музеите на цяла Европа, включително и тези в СССР. По най-скромни оценки днешната цена на тези съкровища е 500 милиарда долара!

Изчезналият влак № 277

- Златото в подземието на райхсбанката съвсем не е всичко - уверява Герхард Заунер. - През февруари 1945 г. в планините на Залцкамергут масово се извозват ценности от окупираните градове. Тук докарват златните запаси на Мусолини и тези на хърватския режим на Павелич, два сандъка брилянти от банките на Белгия. Казашкият корпус на СС и щабът на генерал Власов докарват със себе си платина на кюлчета, татарският легион "Идел-Урал" - бъчви с червонци, словашкият диктатор Тисо - изумруди. Общата стойност не може да се изчисли. След войната американците намират на дъното на езерото (в частност Топлице) сандъци със злато, но това са едва ЕДНА ПЕТА от съкровищата на райха. Останалото сякаш се е стопило.

... На 10 август 1944 г. шефът на канцеларията на Адолф Хитлер, "нацист № 2" Мартин Борман провежда секретно съвещание в страсбургския хотел "Мезон Руж". На среща на финансисти от Швейцария води разговор за задграничния превод на парите на райха. Упълномощават Банката за международни разплащания (BIS) от щабквартирата в Базел. С помощта на BIS Борман превежда на сметки в Аржентина, Чили и Перу 10 милиарда долара във валута. Само че такова огромно количество злато и платина банката не е в състояние да "превърти". На 31 януари 1945 г. министърът на финансите на Германия Валтер Функ предлага ценностите да се евакуират на "безопасно място". Берлин изоставя 24 вагона от влак № 277, препълнени догоре с кюлчета злато от хранилището на имперската банка.

Влакът изчезва, сякаш го е нямало въобще - съдейки по документите, открити от съюзниците, железопътния състав със златото никъде го нямало.

- Първоначално ценностите се отправили в баварското селце Оберзалцберг - смята Ернст Голдбърг, професор по история от Виена. - На шефа на спецотряда от СС - щандартенфюрера Ото Скорцени, поръчват да направи тайници в планините и езерата на Австрия. След войната съюзниците, научавайки за тези тайници, се удивляват: Скорцени буквално ги направил така, че да ги намерят.

Въпросът е защо му е било нужно? Фалшиви тайници?

... През петдесетте години в езерата на Залцкамергут (основно Топлице и Грюн) ентусиасти започват да търсят съкровищата на Третия райх. В Топлице на дълбочина 100 метра откриват контейнери с фалшиви британски фунтове, шест сандъка със злато (последният през 1987 г.), нацистки награди - и това било всичко. Нито колиетата с брилянти, нито рубините от колекциите на кралицата на Нидерландия, нито златните талери от датската хазна.

- Погледнете номера на това кюлче - историкът Герхард Заунер показва "тухла" от чисто злато със свастики и надписи Deutshe Reichsbank. - Тежината му е 12,5 кг. През 1974 г. аз лично го намерих на дълбочина 70 м на дъното на езерото Грюн. Номер В425: тази серия е на влак № 277, който изчезва след излизането си от Берлин.

Струва си да се отбележи - Постдамската конференция през август 1945 г. постановява: златните запаси на Третия райх трябва да се върнат, поделени поравно между Британия, САЩ, Франция и СССР. По такъв начин нацистите се оказват длъжници на Русия (като правоприемник на СССР) със 100 милиарда долара. Но надали парите се намират там, където се опитват да ги намерят търсачите на приключения.

- Тайниците в езерата и планините са просто "измама", потвърждават както историкът Заунер, така и собственикът на ресторанта Сиен. - Очевидно планът на Скорцени е бил да скрие малка част от златото на Райха. Целта е била да се убедят съюзниците, че всичко скрито е тук, трябва само добре да се търси. Останалите ценности са отишли далече, на юг - по таен маршрут.

... И все пак къде е отишло другото злато? Изчезналите съкровища

1. Влак № 277, или "влакът на Функ" - 24 вагона със злато, брилянти и платина от хранилищата на райхсбанката - не пристига до местоназначението;

2. Три вагона със злато от банките на съветска Украйна - отмъкнати при отстъплението на щандартенфюрер от СС Йозеф Спасил, началник на полицията "Зюд-Руссланд" - изчезват край езерото Алт;

3. Един вагон с църковно злато от Румъния - икони, кръстове и чаши, които взема със себе си лидерът на марионетния режим в изгнание Хория Сима. Вагонът изчезва на гарата край Бад-Аусзее.

4. 120 тона злато - "запасът на Мусолини". Взети от спецкомандата от Северна Италия. Следите се губят на гара Бад-Ишъл. През 1983 г. са открити само 20 тона.

5. 100 тона злато на диктатора на Хърватия Павелич. Изпратени в Грац, Австрия. От тях е открита само ЕДНА (!) златна монета! /blitz.bg/

Научете повече

Животът в българското село по времето на соца в НРБ

Някога, по това време на деня и в това време на годината, пред портите на всяка къща се случваше истински мини събор. Хората в махалата, разбира се и в селото, бяха толкова много, че нито една пейка и пространството пред нея не можеше да събере всички наизлезли след дворна, кърска и полска работа, с желанието да се сговорят с комшиите си и да натаманят, всеки по свой тертип отиващият си ден.

На една или на повече от пейките седяха жените - коя захванала чорап да плете, коя дори изкарала да отреби ориза за утрешната си манджа, коя примъкнала се само на масалене... На другите пейки пък мъжете - един ще се похвали, че е окопал за последно късната царевица в есака си, а мамулите са се налели едри както никога, друг ще разкаже как джибрите му вече превират и предстои на казан да ходи, а трети - и той обикновено ще е махленския зевзек - просто ще се чуди какъв лаф да пусне, та някой от събралите се да отнесе майтапа на своя си гръб. Току от едната група - най-вече откъм мъжката - някой ще се провикне по посока на жените, за да го чуе неговата и ще й заръча бърже да изкара каничка вино от миналогодишното, защото друг, с тънкото намерение да удари една чаша на аванта го е бъзнал, че няма как да има още от ланското, като всеки околовръст го знае, че още пролетеска си го изпива до капка. Жена му се надига неохотно, знаейки, че докато слезе в мазата, докато наточи една кана и пак излезе отвън, ще е изтървала най-сочните клюки, но няма как - тръгва за виното, ако и да знае, че след малко пак ще я повикат, този път да изкара и някакво мезе. Чунким не знае табиета на мъж си, но пък и сама няма да му скърши чувството за господарство - той да поиска, а тя да му угоди.

Наоколо децата, сред които и аз, вършим нашите си хлапашки работи, мушкаме се ту сред едните, ту сред другите, ха сега при онези отсреща, после при най-крайните, където са се омешили и от двата пола и събираме думи и изречения, които иначе няма да чуем да се казват свободно, но заради неформалния характер на седянките възрастните изпускат и по нещо не за пред деца, а след това се събираме на наш си дернек някъде на скришно, за да интерпретираме чутото по наш си начин.

Става вече тъмно и някои се надигат да си ходят. Кой манджата да притопли за вечеря, кой да свърши още малко къщна работа по хладното, кой овцете да придои преди да ги назоби, та сутрешното мляко да е само от суха зоб - гъсто и мазно. Малко по-късно оставаме само ние, хлапетата, за да се гоним под уличните лампи и да броим звездите.

Точно под прозореца на къщата отсреща, до портата беше една от тези пейки. Последно там сядаше баба Веса. Едва допреди няма и 6-7 години. Последната от махалата, която спазваше ритуала. Дори и когато остана сама и вече нямаше кой да седне до нея за компания. Стоеше мълчаливо, гледаше по празната улица и вероятно си припомняше когато тя беше още жива и изобилна на хора.

Сега баба Веса е в другия край на селото. При всички останали, които накрая задължително се местят там. И вече само снимките на паметниците им си намират приказката за един последен, но дълъг като вечността селски дернек...

Никола Димитров

Научете повече

Почина звездата от "Брилянтин" Оливия Нютън-Джон

 

Тъжната новина съобщи вестник "Дейли Мейл" 

Актрисата и певица е издъхнала в ранчото си в Северна Калифорния рано в понеделник сутрин, заобиколена от семейството и приятелите си. Новината за кончината ѝ беше съобщена и от нейния съпруг Джон Ийстърлинг на страницата на звездата във Facebook.

Оливия Нютън-Джон е родена във Великобритания, но израства и се оформя като творец в Австралия. Сред хитовете, които я изстрелват на върха на славата, са If Not for You и I Honestly Love You. Световна известност обаче ѝ донася незабравимото ѝ участие в знаковия мюзикъл "Брилянтин", където красавицата си партнира с любимеца на поколения актьор Джон Траволта.

От 1973-1983 г. Нютън-Джон е сред най-популярните знаменитости в развлекателната индустрия в света.

Само в САЩ 14 нейни сингъла са в топ 10 на класациите, певицата печели четири награди "Грами", играе водещи роли в "Брилянтин" с Джон Траволта и в "Ксанаду" с Джийн Кели. Дуетът на Траволта и Нютън-Джон "You're the One That I Want'' е сред най-големите хитове през този период с продадени над 15 милиона екземпляра.

"Скъпа моя Оливия, ти направи живота на всички нас толкова по-добър.

Следата, която оставяш, е невероятна. Обичам те силно. Ще се видим отново някъде по пътя и всички отново ще бъдем заедно. Твой от мига, в който те видях и завинаги! Твоят Дани, твоят Джон!", написа онлайн Джон Траволта.

Научете повече

Спомен за мечкадарите от нашето детство

Спомням си от далечното минало на детството , какъв трепет ни обземаше, щом чуехме да долита от улицата характерната  за мечкадарската  гусла еднообразна мелодия. Тя беше като че ли само от две ноти. 

Хуквахме навън да гледаме единственото улично представление. Тръгвахме след мечкадаря, който не се различаваше много от завързаната със железен синджир прашна и рунтава мечка. Тя неохотно се тътреше след него, защото синджира беше закрепен за  прокарана през ноздрата халка. Това беше преди времето, когато Бриджит Бардо  подпомогна създаването на резерват в Южните Родопи за спасяването на българските мечки.

 Съберяха ли се повечко хора, започваше представлението. С променена мелодия на гуслата и чрез подръпване на синджира мечката се изправяше на два крака и с повдигнати предни лапи пристъпваше, а мечкадаря на висок глас обявяваше: 

„Покажи мецо, как мома играе на хорото” или „Покажи  мецо, как юнак ходи из балкана” и още няколко скеча, като накрая мецана се търкулваше в прахоляка и събралите се зрители страхливо отскачаха в страни. Мечкадаря  питаше дали някой иска да се бори с меца ,сваляше калпака и го поднасяше поред на хората, да му пуснат някоя и друга монета, нещо което не ставаше много често.

 Говореше се, че по време на празници в някой села на мегдана ставали борби - млади здравеняци се преборвали с Мецана. 

/Блог Мечкадари/ Снимка: Wikimedia Commons

Научете повече