Когато той отиде на училище се страхуваше да влезне,срам го беше от другите пременени момчета

Когато влезе в учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше къде да се дене. Срам го беше от другите пременени момчета, защото и двата ръкава на палтенцето му бяха закърпени. Колко се труди майка му, дано събере някоя и друга пара, че да му купи плат за ново палтенце, ала не смогна. Лятото мина много тежко.

- Ех, чедо, да беше жив баща ти, сега нямаше да тръгнеш окърпен на училище! - въздъхна тя на вратнята.

- Нищо, мамо, добро ми е палтото, нали старите хора казват, че кърпежът крепи света.

- Матейчо остана сирак. Неговият баща беше зидар. Ходеше по градовете да прави къщите на хората. Веднъж, като носел тухли на гърба си, той се подхлъзнал и паднал заедно с тухлите от петия етаж. Паднал и не станал. Тъмно стана в сиромашката къща, където живееха Матейчо и майка му. Три месеца време клетата жена не млъкна. Изплака си очите. Веднъж през пролетта у тях се отби дядо Петко, кметът.

- Стига - викна той, - стига, невясто, си плакала, ами се запретни и тръгвай по къра на работа. Гледай да събереш зимнина.

- Ами на кого ще оставя момчето си? - попита Матейчовата майка.

- Дай го на мене, да ми стане ратай. Ще носи вода на жетварите, а подир вършитба ще видя там нещо да му дам.

- Вземи го, дядо Петко - съгласи се Матейчовата майка.

Цяло лято малкият ратай тича с две стомни по нивята - от кладенците до жетварите. Мъкнеше вода с тежките стомни за многобройните жетвари на селския чорбаджия. Подир харман, когато дядо Петко насипа новото жито в житницата, повика Матейчовата майка и отдели един шиник зърно.

- Туй жито - рече той - се пада на твоя син.

- Не е ли малко? - боязливо попита сиромахкинята.

- Малко ли? - сопна се дядо Петко. - Как тъй малко? Да не искаш цялата ми житница да изгребеш!... Вземи го, додето не съм го прибрал! Ще останеш и без него.

- Ох, на мама момчето! - помилва чедото си сиромашката жена. - То ми е още много малко, ала стана печелник!

Матейчовата майка нарами житото в една торбичка и го отнесе в къщи. Матейчо се прибра и почна да се стяга за училище. Сложи сам подлоги на цървулките си. Щом удари барабанът и барабанчикът съобщи, че учебната година почва, малкият ратай нахлу закърпеното си палтенце и тръгна. Като влезе в стаята, не посмя да седне. Срам го беше.

- Хей, Матейчо, ела тук, при мене има място! - извика някой от най-подирния чин.

Матейчо тръгна и щом видя, че го вика Димчо, синът на въглищаря Вълко, завтече се към него. Димчо беше много добро момче. И в тяхната къща немотията беше свила гнездо. Баща му гореше въглища в Балкана, смъкваше ги съботен ден на пазара и колкото пари вземаше, даваше ги за хляб и дрехи. През лятната вяканция Димчо, наместо да скита по улиците, тръгна с една кошничка по къра да събира узрели круши и сливи. Всеки ден продаваше на гарата по една кошница плод. Събра цяла шъпа левове и си ги скри на едно потулено място. 

Минаха две седмици. Беше топъл есенен ден. През отворените прозорци на учебната стая влизаше тропот на коли, натоварени с царевица и тикви. Надничаха узрели жълти слънчогледи. Влезе учителят. Поздрави децата. Те скочиха на крака и му отвърнаха. Вратата скръцна. Показа се училищният слуга дядо Продан. Той внесе цял куп нови учебници. Учениците почнаха да викат от радост. Учителят раздаде на всички, които бяха внесли пари, по една хубава читанка, изпъстрена с чудесни картинки. Само Матейчо не получи нищо. Той нямаше пари за учебници. 

- Дай и аз да разгърна твоята читанка - рече той на Димча и като се наведе, ръцете му се разтрепераха и очите му се наляха със сълзи.

- Защо плачеш? - попита го Димчо.

- Мъчно ми е - отвърна Матейчо. 

- Кажи, нали си ми приятел!

- Нищо - отвърна Матейчо, избърса очите си и тръгна с наведена глава.

На пладне децата се пръснаха като орляк врабчета из селото. 

Димчо се прибра в къщи, седна да обядва, ала не можа да преглътне първия къшей хляб. Тежко му беше за Матейча. Дълго мисли как да му помогне. Най-сетне се удари по челото и скочи пъргаво. То било много лесно!

Същата вечер той отиде в къщата на своя учител. Завари го в пчелника, ходи между кошерите.

Димчо каза "Добър вечер, учителю!" - и изкара от пазвата си един вързоп левове, всичките, които беше събрал през лятото. 

- Учителю - рече той. - тези пари са мои.

- От къде ги имаш? - попита учителят.

- Аз през лятото носех на гарата узрели круши и ги продавах на пътниците. Парите скътах. Смятах да си купя една орехова гъдулка с четири жички и лък от конска опашка. Много искам да стана цигулар... Но сега, като видях, че Матейчо си няма учебници, реших да дам моите пари. Аз догодина пак ще си спечеля пари, тогава ще си купя гъдулка. Вземи ги, учителю!

Но учителят не взе парите. Той се развълнува, помилва Димча по главата и рече:

- Прибери си парите. Аз вече съм поръчал на Матейча учебници по бедност. Но ти имаш добро сърце и ще станеш достоен гражданин. Ела сега да ти сипя малко мед в една паничка. Не се срамувай. През лятото ти си се трудил като малка работна пчела!

Ангел Каралийчев

Научете повече

Спомен за филията хляб, полята с олио и посипана с червен пипер и игрите до късно навън

Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.

С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Ходехме със синини и натъртвания, с драскотини и дори със счупени глави. Но никой на никого не се сърдеше за това.

По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. Но никой не се разболяваше от това.

Отивахме на училище без придружител. Нямахме училищни бодигардове. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. Дърпахме плитките на седящите пред нас момичета. Но те не ни се сърдеха и дори бяха горди с това.

Нямахме видео и кабелна телевизия с над 100 канала, нямахме GSM-и, нямахме компютри с 3D игри и Интернет.

Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха.”

Научете повече

През 1960 г. Тодор Живков посещава Ню Йорк и прави интересно изявление пред "Вашингтон пост“

 

Тодор Живков в Ню Йорк през 1960 година

През септември 1960 г., по инициатива на Никита Хрушчов,   Живков заминава заедно с няколко други източноевропейски ръководители за САЩ, за да участва в работата на годишната сесия на Общото събрание на ООН и пребивава там близо месец. 

Посещава заводи за обработка на храни, както и град Атлантик, където е впечатлен от огромните хотели. Споменава пред репортери, че в България обмислят построяването на един-два хотела на 8 – 10 етажа на брега на Черно море, подобни на видените в САЩ. /Ню Йорк Таймс, 13 октомври 1960 г., стр. 73./

В американските си интервюта Живков отрича България да е марионетка на СССР. „Марионетка ли? Това не е вярно! – казва той пред журналист от „Вашингтон пост“. – Това е голяма клевета. Съветският съюз ни помага да изградим независима икономика!“ /„Вашингтон пост“, 8 октомври 1960 г., стр. А11./

Научете повече

22-ма изпепелени туристи в пожара край Кокаляне през лятото на 1968 г.

В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. 

Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.

Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.

Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. 

За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.

Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!

Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.

Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.

По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 

И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…

Научете повече

Родена съм през 1956г. Ето как живях по времето на СОЦА,точка по-точка

„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. 

Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. 

Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. 

Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахмеНо тия времена вече ги няма…“

*в статията е използвана илюстративна снимка от сайта от интернет/Автор:Дарина Стоева/

Научете повече