Беше по-талантлив от Гунди, но властта го изгони от Левски, а алкохолът окончателно го погуби

Георги Апостолов Соколов – Соколето е бивш български футболист, нападател (крило). Роден е на 19 юни 1942 г. в София.

Георги Соколов започва кариерата си в “Спартак” (Пловдив), като по това време треньор в клуба е бащата на Соколов, легендарният вратар Апостол Соколов. Соколето дебютира в мъжкия футбол едва на 15 години и 5 месеца през есента на 1957г. в мач срещу “Спартак”(Плевен), което го прави най-младият футболист в историята на българския футбол.

С най-ценното – топката!

В началото на 1958г. е привлечен в отбора на “Левски” (София) от треньора Георги Пачеджиев, където се превръща в обичан и до днес състезател. Дебютира на 17 август 1958г. в контрола срещу английския “Челси”, играна в София.

Няколко дни по-късно дебютира за “сините” и за първенство в мач срещу “Спартак” (Варна), завършил 0:0. Тогава е едва на 16 години и 2 месеца. Бързо се утвърждава като основна фигура в състава на “Левски”, като изиграва цели 11 сезона, в които записва 239 мача и 83 гола във всички турнири.

Интересно е да се отбележи, че той е човекът, отбелязал първия гол за “сините” в Европа. Това се случва на 12 септември 1965г. в мач срещу шведския “Юргорден”. Голът бива отбелязан в осмата  минута на стадион “Росунда” в Стокхолм (Швеция). “Сините” губят с 2:1. С “Левски” Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на Купата на страната.

През пролетта на 1959г. Соколов е един от основните футболисти на юношеския национален тим на България, печелейки европейската титла в София. Дебютът му за “А” националният отбор се случва на 13 май същата тази 1959г. в мача срещу Холандия, спечелен от България с 3:2 в София.

Важно е да се отбележи, че в този мач Соколов се превръща в най-младия футболист, дебютирал за България, едва на 16 години 10 месеца и 27 дни. За последно облича националния екип на 4 септември 1965г. срещу ГДР. Участник е на световното първенство в Чили през 1962г., където записва 2 мача.

За мъжкия национален отбор записва 25 мача, в които отбелязва 5 гола. През 1966г.,когато е в стихията си, “Соколето” получава тежка контузия, която го възпира от участие на световното първенство в Англия.

Освен “Соколето” футболистът получава и друг прякор – “Йогата”. Най-вече заради гъвкавостта си. Също така прави един невероятен плонж в мач срещу италианския “Милан” в София. Навремето бил сравняван дори с “Гунди”, като казвали, че “Соколето” е може би дори по-талантлив от незабравимият център нападател.

“Йогата” в действие

Известен с брилянтната си техника и виртуозни изпълнения, “Соколето” се превръща в един от най-големите таланти, раждали се някога в територията на България. Известен е също и с фриволния си начин на живот извън терена, което самият той не крие.

Веднъж споделя,че вкарва гол на ЦСКА, а преди това е употребил алкохол. Друг интересен момент и доказателство за това, че Соколов не си “поплюва” е фактът, че нарича тогавашния селекционер на мъжкия ни национален отбор Рудолф Витлачил чешка “въртигъзка”. В онези времена обаче това е недопустимо и хора като Соколов биват мачкани от системата заради характера си и свободолюбивия си изказ.

През 1969 г. след обединението на “Левски” и “Спартак” е скандално изгонен от отбора, макар да е талант и да е само на 27 години. Според мнозина причината за това е, че е неудобен на новите милиционерски шефове в клуба. Соколов никога не е бил партиен член на БКП. Освен това, дядо му Златан Соколов е бил личен телеграфист на цар Борис III, заради което Соколето не е долюбван от комунистическата власт. Тогава той получава предложение да заиграе във „вечния враг ЦСКА от треньора Манол Манолов, но футболната федерация не разрешава това. Кариерата на Георги Соколов е съсипана.

Следват кратки периоди в “Дунав” (Русе), Хасково (в „Б“ РФГ) и “Академик” (София), като приключва с футбола, ненавършил още 30 години. След като бива изхвърлен от футбола, Соколето многократно признава, че за него това е равносилно на смърт и живота му без футбол няма смисъл.

След футбола намира препитание в различни сфери, но мъката по това, което му отнема властта на толкова млада възраст го тласка към алкохола и депресията. На 27 юни 2002г. в болки, самота и забвение угасва един невероятен талант. Талант, чиито размери са необятни. Обичан и силно уважаван от публиката по стадионите в България един голям футболист завинаги напуска този свят.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убийството на братовчедите Нели Стоянова и Любен Бончев е един от най-мрачните и заплетени случаи в новата криминална история на Черноморието

През лятото на юли 2001 г. 17-годишната Нели и 20-годишният Любен изчезват безследно от Равда. Последно са видени да излизат заедно вечерта.

Телата им са намерени едва месец по-късно, заровени в плитки гробове в лозята край селото. Разследването установява, че са били убити по особено жесток начин.

Заподозрените: Полицията насочва вниманието си към двама местни спасители – Димитър Димитров (известен като Бабата) и Мирослав Михайлов.

Мотив и версия на обвинението

Според официалното обвинение, мотивът е бил грабеж или личен конфликт, който е ескалирал. Твърди се, че жертвите са били примамени или отвлечени, след което умъртвени. Димитър и Мирослав са арестувани и срещу тях започва дълъг съдебен процес.

Съдебният процес и присъдите

През 2003 г. Бургаският окръжен съд произнася най-тежката присъда – доживотен затвор без право на замяна и за двамата подсъдими. Тази присъда е потвърдена от по-горните инстанции.

Случаят остава спорен в общественото мнение. Години наред Димитър Димитров поддържа тезата, че е невинен и че признанията му са изтръгнати с насилие. Неговите близки и защитници сочат липса на категорични ДНК доказателства и пропуски в разследването.

И двамата осъдени излежават своите присъди в затвора. През последните години Димитър Димитров прави няколко опита за възобновяване на делото, позовавайки се на нови обстоятелства или нарушения на правата му, но до момента съдът не е променил решението си.

Случаят често е сравняван с други тежки престъпления заради младостта на жертвите и тежката съдба на семействата им, които и до днес вярват, че в трагедията може да са замесени и други хора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Заводът за манометри „Черно море“ Варна /Снимки/

Създаден около 1962 г. и е специализиран в производството на измервателни уреди. Продукцията преминава задължителен технически контрол (ОТК). В инструкцията четем, че изделията отговарят на БДС 5139-70, български държавен стандарт, който определя изискванията за технически манометри, вакуумметри и мановакуумметри с еластичен чувствителен елемент (тръба на Бурдон).

Въпреки името си, заводът е специализиран в производството на военно оборудване и прибори, като по-късно еволюира в предприятие за монтаж на радиоелектроника и радари, известно днес като „Черно море“ АД

До 1989 г. България има 20% световен пазарен дял в производството на електро- и мотокари и държи 18% от световния пазар на радионавигационна апаратура (радари). 

Четвърт век по-късно, в условията на свободно пазарно стопанство и бидейки част от най-проспериращия икономически съюз на планетата, страната ни няма нито един световнопризнат промишлен продукт, а в обзорните доклади на Европейския съюз българската индустрия се дава като пример за ниска добавена стойност и архаична зависимост от наличните природни ресурси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е сега майор Ани Младенова – личната медсестра на Тодор Живков ?

Какво се случва с личната медицинска сестра на Тодор Живков, която бе много известна в края на 80-те години на миналия век?

Скъпотията я е принудила да вземе крути мерки и да се премести в околията на София, където животът е по-евтин и икономии се правят по-лесно. 76-годишната майор Ани Младенова признава, че пести от много от хранителните продукти, чиито цени през последните месеци литнаха в Космоса.

Соцлегендата, която се грижеше за здравето на бившия Първи почти до сетния му дъх, казва, че в двора на къщата си в Банкя отглежда както зеленчуци, така и животинки, пише Ретро.

Майор Младенова била силно възмутена от галопиращите цени в магазините. Особено и правели впечатление високите цени на яйцата и млечните продукти които, които станаха златни последно време. Тя обаче слага на трапезата само домашни яйца, защото си е купила 6 кокошки, които ? снасят достатъчно, за да разполага винаги с пресни яйца.

Славната лична сестра на Живков води обикновен пенсионерски живот, макар някога да е била сред най-важните хора в държавата.

От публичния живот тя се скрива след промените през 1989 г., когато е позорно уволнена от поста си, макар да отдава цели 16 години от живота си на Тато.

Ани е плътно сред най-верните му хора от 1973 до 1989 г. Срещата им е съвсем случайна, но и по време на службата си, а и досега бившата медицинска сестра продължава да пази реномето му и да спазва стриктно професионалната си клетва, че няма никога и на никаква цена да издаде най-съкровените лични тайни на БКП величието.

2022 година бе изключително тежка за майорката от УБО, която дълго борила последствията от коварния Ковид-19, който я извадил извън строя.

„Пущината не ни подмина и нас. Разболяхме се и аз, и мъжът ми, а чрез внучето, което ни гостуваше, предадохме бацила и на сина и снахата.

Слава Богу, те тримата изкараха много леко болестта. Детето дори нямаше никакви симптоми“, каза тогава Младенова.

По време на тежката болест била силно притеснена за съпруга си, който не се повлиявал от никакви лекарства, включително най-силните антибиотици. Единствено известният доц. Атанас Мангъров успял да го спаси.

Някогашната лична сестра на Тодор Живков не е успяла да се облагодетелства с почти нищо освен с чина си по време на дългогодишната си вярна служба. След 1989 г. дълго време стои без работа и разчита само на съпруга си. Сега и двамата са пенсионери, а за миналото тя рядко се сеща.

„Родителите ми бяха санитари във ВВМИ, никога не са били членове на БКП, както и аз дълго време. След като завърших, почнах работа като операционна сестра в Александровска болница, в Клиниката по уши, нос, гърло.

Шефът проф. Кабакчиев ми даде идеята да кандидатствам за работа в Правителствена болница. Одобриха ме след 6-месечно проучване. От Тодор Живков се страхувах, не смеех да допра памука, камо ли да пробода кожата му. Но той ме успокои: „Е, не съм изял никого досега, влизай, не се притеснявай“, спомня си с носталгия Ани за първата си среща с бившия Първи, след която става един от най-важните хора в обкръжението му. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Споменът за кухнята на мама.Защо тази ретро снимка, породи толкова нажежени спорове във фейсбук

Това е майка ми в нашата кухня, някъде през 1982 година. Родила ме е, когато самата тя е била на 19, и ме е отгледала сама, без ничия помощ. 

Не разполагахме с много – достатъчно е човек да погледне мебелите, онова златисто кошче за боклук, шарените пердета и обикновения ламиниран плот, за да разбере. Бяхме „обикновени“, както казваха хората тогава. Но днес, когато се връщам към тази снимка, не виждам липсите – виждам изобилието, което сме имали. Защото, макар животът ни да не беше луксозен, ние бяхме истински щастливи.

Мама вече не е до мен, но това, което остави след себе си, продължава да ме води всеки ден. Това е онзи начин на мислене, към който се връщам все по-често напоследък – особено в свят, в който сякаш хората, а най-вече децата, не винаги умеят да ценят онова, което имат.

Спомням си как се въртеше и танцуваше из онази малка кухня, докато приготвяше вечерята. Имаше дарбата да превърне най-обикновеното ястие – дори пакет макарони със сирене – в истински празник, само защото го поднасяше с толкова смях и топлина. Носеше онези разкроени дънки сякаш дефилира по моден подиум, дори когато просто посягаше към чаша от шкафа. Тя ме научи, че „достатъчно“ не е цифра в банковата сметка, а състояние на духа.

Днес, когато виждам хора, които непрекъснато гонят следващото „по-голямо нещо“, или деца, които се разочароват, защото нямат най-новата джаджа, мислено се връщам в тази кухня. Виждам как слънцето пада върху жълтите пердета и как майка ми се усмихва. Тя ми остави най-ценния дар – способността да откривам радост в най-обикновените мигове и да бъда искрено благодарен за покрива над главата си и любовта в сърцето си.

Тя живя скромно, но обичаше с цялата си душа. И именно това богатство нося със себе си и до днес.

Автор: К. Георгиева

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През соца вдигахме къщи на няколко етажа – да има и за сина, и за дъщерята.Разказ от първо лице

Днес за годините на социализма се пише обикновено негативно. И това е главно заради липсата на свободата да се изразяваш, да казваш истината, такава, каквато е в действителност, по онова време. Свободата наистина е непреходна ценност и наистина се намира на върха на копието, както казва героят на Сервантес Дон Кихот. В същото време обаче всяко едно залитане и необективно представяне на нещата е бягство от истината.

Не всичко през соца беше лошо, недомислено, отрицателно. През втората половина на 60-те и през 70-те основно се промени обликът на българското село, на малкия и средния български град. Хората се позамогнаха, а и държавата положи огромни усилия за тази промяна. Напълно се електрифицира цялата българска територия, изгради се водоснабдяване и канализация, построиха се шосета, асфалтираха се улиците. Изгради се транспортна мрежа, която осигуряваше връзка от малкото село и градче с всяка една точка от страната. Изградиха се киносалони, стадиони и спортни съоръжения. Появи се мащабно частно строителство, хората масово замениха старите кирпичени малки и схлупени къщета с големи и просторни къщи по на няколко етажа. В тях имаше място за всички, за стари и млади, за синове и дъщери. Градяхме вече не само за себе си и за своето поколение, а и за децата си – отделен етаж за сина, за дъщерята, за старите.

Започнаха да се закупуват телевизори, появиха се, макар и нарядко, и първите автомобили. Тези две десетилетия бяха на мотоциклетите, имаше българско производство, не лошо като качество, и мъжете масово се придвижваха по този начин. Читалищата развиваха бурна дейност, на много места се изградиха детски градини, училищни сгради. Дворовете на хората бяха препълнени буквално със зеленчуци и плодове собствено производство, асми с едри увиснали гроздове, животни, отглеждани за лични нужди…

Днес всичко това си стои. За жалост, изоставено, тъжно. Училища и детски градини без деца. Читалища без читатели, празни, разрушени и ограбени киносалони. Къщи с катинари и буренясали дворове. Тихи улици, няма детски глъч, няма млади хора. За сметка на това големи, претъпкани до задушаване големи градове. И една носталгия по онзи за някои несвободен, но безоблачен, тих, осигурен с всичко необходимо живот.

  

Валери Шиваров, Пловдив

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ