В памет на човека, който направи GSM-те у нас достъпни за всички

Легендарният футболист и ръководител на ПФК Левски Наско Сираков (отляво) и бившият президент на клуба Владимир Грашнов (отдясно) в момент на радост от спечелването на шампионската титла на България през 2000 година

25 години от смъртта на бизнесмена Владимир Грашнов – човекът, превърнал Мобилтел в технологичен лидер в областта на мобилните комуникации.

Той е син на бившия строителен министър Марин Грашнов. Завършил е Технически университет в София, специалност Технология на машиностроенето. В средата на 70-те години участва в строежа на злополучния завод Червена могила край Радомир. След това е работил е в Завода за тежко машиностроене в града, а по-късно става представител на Техноимпекс в Либия. 

Грашнов е влиза в управата на Мобилтел през 1997 г., след като бившият собственик Красимир Стойчев продава GSM-оператора на Майкъл Чорни. По това време телекомът има съвсем малко абонати и поддържа изключително високи цени на услугите. До началото на 2001 г., период през който той бе председател на борда на директорите и изпълнителен директор на Мобилтел компанията увеличи многократно абонатите си и GSM услугите станаха много по-достъпни. Компанията успя да излезе пред конкурента си на пазара по това време Мобиком.

Освен това Грашнов бе председател на съвета на директорите на дружеството, издаващо в. „Стандарт“ в най-силните му години. Бе президент и на футболен клуб Левски.

По времето когато е шеф на „Мобилтел“ е идеологът на изкупуването на акциите на Левски през 1998 г., Тогава отборът е собственост на Томас Лафчис и преди началото на футболния сезон „Мобилтел“ става генерален спонсор на сините и според рекламния договор трябва да осигурява по 200 хил. германски марки годишно. Парите обаче са похарчени още до края на 1998 г. и Лафчис е принуден да помоли за допълнителни средства. Срещу солидна сума Левски преминава под оперативното управление на Владимир Грашнов, който облича с доверие своя добър приятел Наско Сираков.

Тогава започва един от най-паметните периоди за „сините“. Сираков разполага с пълните правомощия за селекцията и огромна подкрепа от Владимир Грашнов.

Президентът дори не се замисля да извади умопомрачителна сума за заплатата на европейския клубен шампион с Цървена звезда Люпко Петрович. За сравнително краткия период начело на клуба той полага основните на европейски тип управление и резултатите не закъсняват. Още през сезон 1999/2000 година е постигат дубъл с титлата и купата на България, а на следващата година е записан нов шампионски сезон. Скоро обаче здравословното му състояние го принуждава да се оттегли от управлението на клуба.

Освен като президент на Левски, Грашнов бе свързван с много благотворителни дейности, подпомагайки театри, църкви, манастири и други.

Личният му живот е достоен за холивудски сценарий. Бил е женен 3 пъти – за първата Мис България Бранимира Антонова, Вили Вутова и бизнес дамата Лора Виденлиева.

Грашнов има една дъщеря – Мария Грашнова.

Отиде си на 9 октомври 2001 г. в София, месец преди да навърши 49 години. Той издъхна от левкемия едва на 48 години в Правителствена болница.

Личната история на Владимир Грашнов е достойна за роман и екранизация. Татко му Марин бил комунистическо величие, но не и любимец на Тодор Живков. Въпреки респектиращата му биография на бивш партизанин Тато разкарал Грашнов-старши от ЦК, защото го заподозрял, че подготвя заговор за свалянето му от власт. Назначил го за посланик в Египет, а на 54 години го пенсионирал.

Старите Грашнови посрещнали на нож идеята за сватба на сина им с Бранимира Антонова. „Ще учите, ще дружите, пък после ще видим!”, отсякла майката. Марин бил още по-категоричен: „Аз син за женене нямам!”. Тръпката на младите обаче била толкова силна, че не съществувало нещо което можело да ги спре. За да се ожени за избраницата си, Владо избягал от дома си и потърсил убежище в Троянския манастир. Любовта му към Бранимира не изтраяла дълго. След няколко години пътищата им се разделили.

Впоследствие той се венчава за Величка /Вили/ Ватева. Тя завършва международен туризъм – първите курсове на “Балкантурист” във Варна. Започва работа в хотел “Рила” като администратор. Изкарва 10 години в системата на “Балкантурист” и 10 – в авиокомпания “Балкан”. След това заминава с Владимир Грашнов за Либия, където е секретар в Търговския отдел на българското посолство. След развода с Владо прави фирма за мода и шоубизнес, участва в създаването на дамски бизнес клуб “Етерна”, мениджър е на хотел “Замък Хранков”. През 2001 г. създава собствена туристическа агенция “ENG TRAVEL”. С днешна дата бизнесдамата е преместила дейността си в Рим, където се занимава и с мода. Живее с приятеля си в малък курорт до италианската столица.

След развода им направил своя съпруга и оправната бизнесдама Лора Видинлиева.

Навремето Видинлиева взима решението да се омъжи за Грашнов само за 5 минути. Бракът им продължава 15 години, до смъртта на бизнесмена. Тези три петилетки са най-хубавият, но и най-тежкият период в живота на Лора. Тежък, защото на финала му мъжът й е съсипан от болестта, а госпожата не може да стори нищо, за да облекчи страданията му. „Да видиш човек, когото обичаш и с който сте живели в пълна хармония, да гасне пред теб… И да разбираш, че той ти се доверяма напълно и се надява, че ти си силен и можеш да му помогнеш… Жестоко е! Не мога никога да го забравя”, признава Видинлиева, след като Грашнов си отива от скоротечния рак.

След кончината на съпруга си вдовицата първоначално решила да си запази негова ДНК проба. Адвокатите й обаче я посъветвали да не го прави. Те знаели какъв плейбой е бил Грашнов и се съмнявали да не се появи някой, който да претендира, че му е син. ДНК-пробата можела да докаже роднинска връзка с евентуалния мераклия за наследството и така да ощети Видинлиева. Затова в крайна сметка тя просто кремирала трупа.

Лора Видинлиева е известна на БГ елита още от времето на соца, а сред обикновените хора стана популярна, когато съпругът й Владимир оглави „Мобилтел”. Именно тогава медиите огласиха личната й история, достойна за екранизация в немски сапунен сериал ала „Гулденбургови”.

Една от най-богатите българки се оказа подхвърлено дете, чието име било първоначално Снежа. 4-годишната сладурана била зарязана мокра и зъзнеща в коридора на централна софийска кооперация, където живеели доста бездетни семейства. По онова време имала акцент на девойче, расло в крайна мизерия в покрайнините на София. Малката била осиновена от болнавата еврейка Сузи Барух и нейният съпруг Митко – много добър китарист от Сливен. Истинските й родители така и не я потърсили и дори и днес не е ясно кои са. Когато осиновителите й се развели, я дали в пансион. Бизнесдамата не помни нищо радостно от онези години в приюта – само „дрехи с печат и едни обувки на пет души”.

На 18 години бъдещата мултимилионерка се оженила за италианец. Напуснала България и след време подхванала първия си бизнес в страната с формата на ботуш. Междувременно успяла да роди дъщеря си Еми, да се разведе, а по-късно да се сдобие и със син. Баща на мъжкия й наследник Руши е митичният турчин Метин Тургут. Злите езици я пращат във фоайето на парк-хотел „Москва” в годините на соца, където забърсвала „подходящи обекти”. Казват, че това ставало с благословията на ДС. За да не пречат на аморалната й дейност, от службите я карали да пише сведения за чужденците, с които общува. Лора, естествено, опровергава тази злостна мълва.

Източници: Senzacia.net/offnews, sportal.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пернишкият Чикатило

 

Кървавият кошмар от Перник: Съдбата на един непълнолетен убиец две десетилетия по-късно

На 10 октомври 2004 година едно от най-жестоките и зловещи престъпления в съвременната криминална история на България се разиграва зад стените на тиха жилищна кооперация в Перник. Тогава 16-годишният Кристиян Петров примамва своя съученик и приятел, 17-годишния Кристин, в апартамента на баба си. Двамата тийнейджъри учат заедно в Професионалната гимназия по икономика и до този момент нищо в поведението им не подсказва за зреещата трагедия. След кратък скандал, породен от дребни парични търкания и момчешка завист, Кристиян хваща брадва и нанася серия от смъртоносни удари в главата на своя нищо неподозиращ приятел. 

Следва хладнокръвен и методичен кошмар, който по-късно шокира дори най-опитните следователи в държавата. Непълнолетният убиец прекарва часове в разчленяване на тялото на жертвата си, като скрива торса и част от останките в чували, които заравя в гориста местност над местния стадион „Металург“. Други органи и части от тялото той укрива във фризера на семейното жилище. Когато полицията го задържа няколко дни по-късно, Кристиян прави пълни самопризнания и сам завежда разследващите до импровизираните гробове.Поради факта, че към момента на извършване на бруталното убийство Кристиян Петров е непълнолетен, българското законодателство категорично изключва възможността за налагане на доживотен затвор. През 2005 година Пернишкият окръжен съд му налага максималната възможна за неговата възраст присъда от 11 години лишаване от свобода.

Петров изтърпява по-голямата част от наказанието си при строг режим в затвора в град Бобов дол, но заради примерно поведение и участие в трудови дейности през 2012 година е преместен в затворническото общежитие от открит тип в село Самораново, където режимът е значително по-лек. На 9 март 2015 година, около година преди окончателното изтичане на официалния му срок, Кристиян Петров е освободен предсрочно от Софийския градски съд с мотив за демонстрирано превъзпитание зад решетките.Излизането на свободния пазар на труда и сред обществото на един от най-прочутите убийци в страната веднага предизвиква вълна от сериозно напрежение и подновява дебатите за справедливостта на наказанията у нас. Непосредствено след освобождаването си през 2015 година Кристиян шокира съседите си, като се нанася да живее обратно в същия онзи апартамент в Перник, където е извършил разчленяването на своя съученик. Престоят му в родния град обаче се оказва кратък и изпълнен с пълна социална изолация. Той живее като отшелник, почти не напуска пределите на жилището и умишлено избягва погледите на съгражданите си, които никога не забравят миналото му. 

Поради невъзможността да се интегрира отново и под натиска на общественото неприемане, Кристиян Петров окончателно напуска Перник и пределите на България. Според данни на криминални репортери и близки до семейството му, днес той е променил изцяло самоличността си и живее в Западна Европа, където работи и води напълно анонимен живот далеч от публичното пространство. Въпреки че е изплатил присъдената на почерненото семейство кръвнина от 24 000 лева, Кристиян никога не е потърсил майката на убития Кристин, за да изрази лично разкаяние за отнетия човешки живот.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актрисата, която всички обичаха

Днес се навършват 40 дни от смъртта на актрисата Юлиана Караньотова. По този повод дъщеря й Карина Караньотова публикува във Facebook още кадри от кариерата на майка си – снимки с големи имена на българския театър като Стоянка Мутафова, Мариус Куркински, Неделчо Стойчев-Дежо, Бойко Илиев, Тони Макарона и други известни нейни колеги. „Споделям още малко интересни кадри от кариерата й на актриса“, написа Карина и завърши с думите: „Почивай в мир, скъпа мамо, ние ще те помним винаги“. В тези снимки днес се връща споменът за една жена, която някога е била добре познато лице на сцената и телевизионния екран, но през последните 25 години от живота си почти напълно остава извън публичното пространство.

Юлиана Караньотова е родена през 1963 г. и посвещава живота си на театъра. Тя е сред основателите на „Диалог“ – първия частен театър у нас, появил се в началото на промените. Там създава и едни от най-силните си роли – Цезония в „Калигула“ и Настасия Филиповна в „Идиот“. В спектакъла „Бог“ по Уди Алън играе повече от десет години. Това не е кратко появяване на сцената, а сериозна театрална кариера, преминала през едни от най-интересните години за българския театър.

Но Юлиана не остава само театрална актриса. Тя е и познато телевизионно лице. Води популярното предаване „Мелодия на годината“, участва в новогодишните програми на БНТ, а има участия и в киното. По-късно работи в Театър 199 и „Сълза и смях“. На сцената на „Перпетум мобиле“ играе в „Професия поканен“, където си партнира със Стоянка Мутафова. Това остава последното й театрално представление.Юлиана е свързана и с едно от най-известните театрални семейства в България. Тя е съпруга на Ивайло Караньотов и по този начин става снаха на голямата актриса Славка Славова. Двете работят и заедно в Театър 199. За Юлиана това е необичайна връзка между личния и професионалния й живот – да бъде част от семейство, в което театърът е не просто професия, а съдба. Дъщеря й Карина Караньотова по-късно създава документалния филм „Театър, любов моя“, посветен на Славка Славова, в който присъства и споменът за Юлиана.

Сред ролите, с които е свързана кариерата й, е и „Ужасните родители“ в Театър 199, играна близо 500 пъти. Тя продължава да работи и в „Сълза и смях“, а в киното участва и във филма „La Donna  mobile“, една от лентите от началото на 90-те години. За известно време животът й е точно такъв, какъвто човек би си представил за една млада и успешна актриса – сцена, телевизия, снимки, репетиции, срещи с известни колеги и постоянно движение.Но тогава идва тежкият обрат. 

Когато е едва на 38 години, Юлиана получава тежък инсулт. По-късно към здравословните й проблеми се прибавят полиневропатия и счупване на тазобедрената става. Състоянието й постепенно я отдалечава от сцената и през следващите около 25 години тя практически не играе. Така една актриса, която е била в разцвета на кариерата си, изведнъж се оказва далеч от професията, която е обичала.

Дъщеря й Карина по-късно разказва, че именно заради толкова дългото отсъствие от сцената днес почти няма информация за майка й в интернет. Това е странно, защото Юлиана не е била неизвестна актриса. Тя е имала големи роли, била е сред основателите на първия частен театър, играла е години наред пред публика и е била познато лице от телевизионния екран. Просто животът й поема в друга посока и постепенно тя остава далеч от прожекторите.

И точно това прави историята й толкова тъжна. Не защото Юлиана не е имала своята кариера, а защото я е имала и след това е била принудена да я остави. Хората, които някога са били около нея всеки ден – в репетиционните, в театрите, по сцените и в телевизията – продължават живота си. А Юлиана остава вкъщи, борейки се със своите здравословни проблеми. Година след година името й се споменава все по-рядко.

След смъртта й обаче Аня Пенчева разказа нещо, което придаде на тази история още по-болезнен смисъл. Аня е втората съпруга на Ивайло Караньотов, а Юлиана е неговата първа съпруга и майка на Карина. Вместо отношенията между двете жени да бъдат белязани от съперничество, през годините те запазват близост и Аня се оказва сред хората, които са до Юлиана в най-трудните й моменти.Пенчева разказва, че не й тежи това, че се е грижила за Юлиана. Тежи й друго – че хората, които някога са били най-близките й приятели, почти напълно са изчезнали от живота й. „Не ми тежи, че се грижех за Юлиана, а че нито един от нейните приятели не се обади в продължение на години – да попита как е, какво прави…“, казва Аня Пенчева. По думите й Юлиана някога била душата на компанията – обичала живота, била щедра, събирала хора около себе си. Но когато заболяването я повалило, голяма част от тези хора постепенно се отдръпнали.

„25 години да не се обадят! А тя беше денонощно с тези хора!“, възмущава се Аня. Разказва, че ги виждала по улиците и изпитвала гняв към тях. Според нея това било особено болезнено, защото Юлиана не била човек, който е стоял настрана от приятелите си – напротив, тя обичала да се събира с тях, да ги посреща, да споделя живота си. А когато самата тя имала нужда от тях, те почти не се появили.

Аня разказва и за един от най-тежките моменти в живота на Юлиана. Преди около 25 години състоянието й било толкова сериозно, че близките били извикани в „Пирогов“, защото лекарите почти били загубили надежда. Юлиана не можела да говори и да се движи. Тогава семейството решава да не се отказва и започва дългата борба за възстановяването й. Аня, Ивайло и Карина се включват в грижите, а по думите на Пенчева постепенно започват да я захранват със сокове и да й помагат да се върне към живота.

„Ивайло едно, Карина две и аз три. Винаги сме били тройка спатия!“, спомня си Аня Пенчева. Думите й показват нещо, което трудно би могло да бъде разбрано само отстрани – отношенията между тези хора през годините са били много по-различни от обичайните представи за бивша съпруга и настояща съпруга. Празнували заедно Коледа, Нова година и Великден, събирали се, ходили са и в морската къща на Аня. Семейството запазило връзката си въпреки всички промени в живота им.

Пенчева разказва и за друг болезнен за нея детайл – дори хора, които са имали професионална близост с Юлиана, не са я потърсили. Тя посочва и Бойко Илиев, чиито пиеси според нея навремето са били свързани с Юлиана. „Той е възпитан човек. Мен това също ме натъжи и огорчи много“, казва Аня. Това не е просто укор към отделен човек, а част от по-голямото й усещане, че човек може да бъде обграден от приятели, когато е здрав, активен и успешен, и да остане почти сам, когато вече не може да им бъде полезен или интересен.

Въпреки всичко Аня Пенчева говори и с обич за Юлиана. Спомня си за различния им вкус, за чувството й за хумор и за жаждата й за живот. Разказва как в един момент, когато наближил абитуриентския бал на Карина й казала: „Юлиана, стягай се, защото ти трябва да избираш тоалета на Карина!“. Двете се шегували, че Юлиана има по-различен и екстравагантен вкус от нейния. След това я изправили, помогнали й да проходи и заедно отишли да избират дрехи за бала на Карина. Така, по думите на Аня, Юлиана продължила да живее още 25 години. „Убедена съм, че нашата всеобща любов я крепеше!“, казва тя.Последните й години обаче са тежки. Юлиана вече не е жената, която зрителите помнят от сцената и телевизията. Болестите са променили живота й, а светът около нея също се е променил. На 30 август 2026 г. тя умира на 63 години. Карина е до нея до последния й дъх и след смъртта й публикува снимки и думи, с които се опитва да върне към живота спомена за майка си.

И днес, 40 дни по-късно, тя отново го прави. Показва Юлиана сред Стоянка Мутафова, Мариус Куркински, Неделчо Стойчев-Дежо, Бойко Илиев, Тони Макарона и други нейни колеги. Показва я от времето, когато е била млада, красива и търсена актриса, когато е имала сцена, публика и приятели около себе си. Това са кадри от един живот, който не бива да бъде запомнен само с последните му тежки години.

Защото Юлиана Караньотова не е просто жената, която болестта е отдалечила от сцената. Тя е актриса с истинска биография – с големи театрални роли, с телевизионна кариера, с години на сцена и с работа до едни от най-известните имена в българското изкуство. И може би най-тъжното в нейната история е именно това, което Аня Пенчева казва – че човек може да бъде душата на компанията, да бъде денонощно с приятелите си, да бъде човекът, който събира другите около масата, а след това да прекара 25 години почти без те да потърсят как е.

Днес Карина пази тази памет. Със снимките, с думите си и с разказите за майка си тя връща Юлиана там, където й е мястото – сред актьорите от нейното поколение, сред хората, с които е споделяла сцената, и сред публиката, която някога я е гледала. 40 дни след смъртта й остава не само болката от загубата, но и възможността да бъде припомнена една актриса, която дълго време беше останала в сянката на собствената си съдба. Красива, талантлива и някога добре позната, Юлиана Караньотова заслужава да бъде запомнена с живота, който е живяла, а не само с годините, в които болестта й е отнела сцената.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В едни други времена…Наричаха го Мороза

 

Между имената на партизанските командири ярко се откроява името на Сребрьо Бабаков (Мороза), командир на Първа Средногорска бригада „Христо Ботев“. Хората от Средногорието, с които съм се срещал имат различни мнения за различните партизански ръководители от този район, но щом стане въпрос за Мороза, всички са единодушни в своето уважение, възхищение и преклонение пред него. За съжаление, той успява да живее по-малко от шест години след Девети септември – раните от мъченията в полицията и язвата, получена след няколко седмици стоене без храна в Балкана си казват думата… И по време на партизанските походи тази язва си е казвала думата, през час болките са го свивали и той е спирал до някое дърво да си почине. И въпреки това той е понасял трудностите заедно с останалите бойци.

Времето, през което Мороза излиза в Балкана и създава един от първите партизански отряди в България – Чехларската чета, е средата на 1941 г. Изключително трудно време, в което фашистките парцали тръбят денонощно как „разгромът на болшевизма“ наближава. Но въпреки това той броди нелегално между своите съселяни, дава им кураж и ги убеждава, че Съветският съюз няма да падне. На някои уплашени членове на БКП той казва: „Ех, и това ми било комунист… Чул си лоши новини от фронта и веднага си клюмнал… Не забравяй, че там е Сталин!“

Когато Мороза се среща нелегално с населението, мнозина го питат не се ли страхува, че може да го убият. А той им отвръща честно: „Страх ме е, но какво от това?! Да отстъпя на страха, значи да се предам, значи да плюя на онова, в което вярвам, значи да се опозоря пред хората!“ Една вечер Мороза слиза и в своето родно село Чехларе, за да види жена си Кера и децата си. Казва на жена си да не събужда децата, за да не им отнема от съня, въпреки че съзнава, че може повече да не го видят…

С времето Мороза преминава от командир на чета, през командир на отряд и дружина, стигайки до командир на бригада. Неговото село Чехларе, това малко полубалканско селце, става един от центровете на партизанското движение. Всички жители на селото помагат на партизаните, и поради това цялото село е изселено в различни краища на България…

Когато на една среща Мороза се запознава с разузнавача Христо Тенев (Източника), последният се оплаква от жена си и дъщеря си, че се занасят с местните фашистки началници и те гостуват всяка вечер в къщата му, и пита дали да ги застреля, а след това да се присъедини към партизаните. Мороза отговаря: „В никакъв случай! Ще ги търпиш. Доколкото можеш, поемай разходите им. По-добре е да харчим пари, отколкото човешка кръв. Нужни ли са ти пари, ще ти дадем. След това те ще платят с лихвата.“

Средногорци говорят с възхищение за смелостта на Мороза, за неговия талант на организатор, за апостолската му дейност сред хората… Той е бил обичан от всички партизани, за разлика от други ръководители, които имат голяма вина за неправилната масовизация на партизанското движение, довела до много жертви. Не е случайно, че легендарният Запрян Фазлов (Леваневски) е заявявал: „От ръководителите уважавам само и единствено Мороза и се подчинявам само и единствено на него!“

Когато е разпределял трофеите от акциите, Мороза се е ръководил от принципа: „Когато си извоюва, тогава ще получи. Даром никой на никого не дава!“ Така той дава нови пушки и автомати на отличилите се в боя. На Жельо Калчев (Гранит) дава нова войнишка куртка, тъй като дотогава Гранит е бил облечен в дрипи. А за себе си не е вземал нищо…

За язвата си Мороза се е шегувал: „Интересно, дявол да го вземе, язвата ми се обажда само когато седим и никога не ме боли, когато бием фашистите…“ Когато след като партизаните водят едно от своите многобройни сражения, един боец загрижено пита Мороза какво става с язвата, той казва: „Мина, братле, барутът ? подейства като мехлем“…

Като малък, Мороза е обичал да пее „На прощаване“ на Ботев. По-късно след Девети септември е казвал, че тази песен е и тъжна, и весела, и все едно е писана за неговите повече от седемстотин бойци. А като ученик е бит в полицията, защото е учил децата да пеят „Интернационала“.

Когато Мороза е разпределял храната се е случвало да разделя едно малко парче сланина на равни части. И той – командирът на бригадата, е ял точно толкова, колкото и те – обикновените бойци…

На Девети септември Мороза не спира в Пловдив, а става един от първите, записали се в Българската народна армия и заминали на фронта. След това за кратко е началник на Народната милиция и е избран за народен представител. И отново не жали своите сили. Постоянно работи в Окръжния комитет на БКП за организиране на възстановяването на България от руините на войната, работи и по укрепване на кооперативното движение. И не живее никакъв личен живот, постоянно е отдаден на хората. Точно тогава се обостря и язвата му. Неговите другари са загрижени за него и му предлагат да му помогнат да се лекува в Москва, а той им отговаря: „Ех, братле, как да оставя работата…“

И на втори февруари 1950 г. Мороза си отива от този свят. И както се пее в известният военен марш, той казва „Лека нощ“ до втората тръба. Която дано да засвири скоро и неговата душа, и душите на другите герои да бъдат с нас в последният бой срещу продажниците…

А Мороза отива при своите другари: при загиналия своя съселянин и командир на отряд „Васил Левски“ Дечо Бутев (Щокман), при своя учител в идеята Колю Кичуков, при оклеветения и убит от подлеците Леваневски и при геройски загиналия на фронта Гранит…

В неговото родно село Чехларе, на стената на малката му полуразрушена родна къщичка се издига една скромна паметна плоча с надпис: „Сребрю Иванов Бабаков (Мороза), роден на 8 X 1908 год. командир на I-ва Средногорска бригада „Христо Ботев“ след дълго боледуване почина на 2 II 1950 год. в гр. Пловдив“…

Марин Спасов/Допълнение от 26.01.2025 г.

Биографичен очерк, Йоно Митев, издателство БКП, 1967 година

Сребрьо Иванов Бабаков е роден на  8 декември 1908 г. в село Чехларе. По социално положение е работник. Член на БКП от 1928 г. За активна революционна дейност многократно е арестуван и подлаган на мъчения. На 15 октомври 1941 г. минава в нелегалност и малко след това основава Чехларската партизанска чета, като става неин командир. Той е един от основателите на Партизански отряд „Христо Ботев“ и е заместник-командир на щаба му.

Стою Неделчев (Чочоолу) си спомня: 

„Обичах и ценях Мороза. Прекрасен човек, умен и хладнокръвен ръководител. Външно изглеждаше длъгнест, попрегърбен и мършав, същински аскет. Но проявяваше необикновена издръжливост. Страдаше от язва и беше за болница, а не за гората. Мине не мине час, и болките го свият край някое дърво. Но наравно с всички Мороза твърдо понасяше партизанските лишения. Гледах го и си мислех: с такива хора непременно ще победим фашистите“.

От края на 1943 г. Сребрьо Бабаков  е командир на Партизански отряд „Христо Ботев“. На базата на отряда е създадена Първа средногорска партизанска бригада „Христо Ботев“.

Малкото средногорско село Чехларе става център на антифашистката съпротива в района и дава около 90 партизани. Цялото село помага на партизаните. Жителите не се пречупват нито пред блокадите, нито пред издевателствата. Поради това фашистката власт прави това, което дори османските поробители не са правили, изселва всички жители на селото в различни части на България и в Беломорието. Но въпреки това, те издържат и това, като дочакват победата на Девети септември, който и до ден днешен е празник на селото. След победата, благодарение на трудолюбието и ентусиазма на хората, селото става едно от най-развитите в района, построяват се нови къщи и нови улици, прокарва се електричество, земеделието бележи изключителен растеж. От 50-те години до контрареволюцията, селото се нарича Морозово, в чест на първият свой командир, запалил искрата на борбата.

След Девети септември, Сребрьо Бабаков (Мороза) е член на Областния комитет на БКП в Пловдив и работи в Народната милиция. В изборите от 27 октомври 1946 г. е избран за народен представител в VI-то Велико народно събрание. Заради мъченията в полицията и язвата, си отива от този свят едва на 41 години, на 2 февруари 1950 г. В знак на признателност пред неговия живот, народните представители стават на крака и почитат паметта му с минута мълчание.

Марин Спасов/19.01.2024 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Димитровградския комбинат с японски технологии, откъдето започна кариерата на Пайнера

 

През 70-те години в Димитровград започва нещо необичайно: български завод се оборудва с японска технология.

В град, познат най-вече с тежката си промишленост, се появява едно съвсем различно предприятие — Комбинатът за преработка на полиестерни коприни.

Историята му започва още от фабрика „Тракия“, но идеята е тя да бъде разширена и превърната в модерно производство на синтетични платове.

Причината не е само икономическа.

В края на 60-те години в Димитровград има сериозен проблем с работните места за жените. Според документи на Историческия музей в града около 2000 предимно млади жени са без работа.

Затова се търси ново производство, различно от АТЗ, мините, „Вулкан“ и останалата тежка индустрия.

И тогава идва Япония.

За комбината са внесени машини и инсталации от японската фирма „Тейхин“, както и оборудване от Западна Европа.

Предприятието е открито през 1979 г.

В него вече няма само класическите машини от българската текстилна промишленост. Производството е оборудвано с автоматизирани системи и високопроизводителна техника.

Има дори чуждестранни специалисти, които идват в Димитровград.

Японската технология е пренесена в един социалистически индустриален град край Марица.

Комбинатът постепенно се превръща в един от големите работодатели в леката промишленост на града.

А сред хората, които работят там, има и един млад инженер, който по-късно ще стане известен на цяла България.

Казва се Митко Димитров.

Десет години той работи в Полиестерния комбинат и стига до главен механик.

След 1990 г. същият човек ще създаде „Пайнер“.

Но това вече е друга история.

Самият комбинат постепенно остава в миналото.

Приватизиран е през 90-те години, производството не е възстановено в стария му мащаб, а огромната база постепенно губи предназначението си.

Днес на това място трудно можеш да си представиш, че някога са работили модерни японски машини и че тук е трябвало да започне новата, по-модерна страница на леката промишленост в Димитровград.

Японска технология в Димитровград.

Колко от вас са работили в Полиестерния комбинат или имат близки, които са работили там?

Източник:Фейсбук страница „Изчезналата България“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Великолепният Гец!

Висок, леко прегърбен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха мъжество, детска наивност и пламъчета от всеки нов образ – такъв беше актьорът Георги Георгиев-ГЕЦ. Думите „легендарен”, „голям”, „велик” винаги са му прилягали, защото беше ненадминат и искрен във всяка своя роля. Най-много обаче му отива „великолепни”.

Не е изхвърляне – ГЕЦ наистина носеше цялото си великолепие с неподправената естественост на най-обикновен българин. А беше това, което днес мнозина наляво и надясно си приписват: звезда. От най-ярките, която угасна в един септемврийски ден преди 30 години. Угасна няколко месеца, след като получи тежък инсулт на сцената. При това така, че публиката, която толкова много му вярваше, не допусна, че страданието на неговия герой е… истина за актьора.

Георги Георгиев-ГЕЦ е роден на 4 октомври 1926 г. в село Разпоповци, сега квартал на град Елена.„Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7–8 годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена – барон Скарпия в „Тоска”, разказва актьорът в биографичната „Книга за ГЕЦ” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”).

Когато завършва гимназия, поема към София – мечтае да стане професионален актьор. Приемат го в тогавашното Държавно висше театрално училище едва на третия път през 1949 г., но пет години по-късно вече е в трупата на НТ „Иван Вазов”. Там играе почти 40 години, преди да бъде „прогонен” заедно с цвета на националната трупа. Гилдията още потръпва при спомена как в началото на 90-те години най-добрите български актьори са вкупом пенсионирани и обидно отстранени от националната трупа.

„Това беше голям удар за него, преживя го дълбоко  – спомня си преди време един от синовете на ГЕЦ, покойния вече режисьор Иван Георгиев. – Даже не искаше да минава покрай Народния театър. След пенсионирането си се превърна в пътуващ актьор. Най-трогателните ми спомени за баща ми са как си сгъваше дрехите замислен и потегляше с куфара на път. Не винаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!”

Болката наистина е голяма, но не и привързаността към сцената. Тогава се появява бизнесменът Барбуков и подава ръка на ГЕЦ, Таня Масалитинова, Славка Славова, Гинка Станчева и Мария Стефанова. Те правят своята пътуваща трупа и въпреки натрупаните години, обикалят страната със своите представления на „Може би на покрива има кон” и „Скакалци”.

И още едно откровение от „Книга за ГЕЦ”: „Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се ако има време и за тях… Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените у него възможности…”

Изборът на Георги Георгиев-ГЕЦ явно е улеснил живота му. Зрителите го обикнат както от десетките му превъплъщения на кино- и тв екрана – „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Осмият”, „Нощта срещу 13-ти”, „Цитаделата отговори”, „Привързаният балон”, „Прокурорът”, „Равновесие”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Зарево над Драва”, „Пътят към София”, „На всеки километър”,  „С пагоните на дявола”, „Сами сред вълци” и др., така и на театралната сцена – „Горещо сърце”, „Пред буря”, „Иван Шишман”, „Златната карета”, „Монахът и неговите синове”, „Боряна”, „Еснафи”, „Тази малка земя”, „Хъшове”, „Бяг”, „Опит за летене”, „Под игото”, „Образ и подобие”… Повечето от филмовите му роли са изключително тежки, но никога не прибягва до помощта на каскадьор. За да е истински.

Приживе синът му Иван Георгиев си спомняше още: „Татко страдаше от високо кръвно, но работеше активно въпреки годините си. Всъщност умря месец, преди да навърши 70. След пенсионирането си от Народния работеше с пътуващия театър. Преди инсулта не се чувстваше добре и майка ми сякаш предчувстваше какво ще се случи. Спирахме го да не тръгва. Трябваше да играе в постановката „Хотел „Плаза” в Стара Загора. „Хората, вика, са си купили билети – не може да не отида!”

По време на представлението му става лошо. Започва да залита на сцената, да забравя реплики. Партньорката му на сцената – Таня Масалитинова, забелязва това. Цялата трупа се покланя, когато той рухва безпомощен зад кулисите. Закарват го в местната болница. И там всъщност прекарва фатални три дни, след които вече го докарахме в София, но беше късно. В Стара Загора нямаха дори скенер, за да разберат, че положението му е критично.

Буквално 15 минути след пристигането ни в ИСУЛ го сложиха на операционната маса, за да отстранят хематома. Но за съжаление беше късно – изобщо не дойде в съзнание, преди да умре.”

Агонията продължава от април до 2 септември 1996 г. Актьорът не дочаква празника за 70-ия му рожден ден, който подготвят негови колеги и приятели.

Откъси от интервюта:

„Целият ми живот премина в работа – в театъра, в киното, в телевизията, радиото. И продължавам да се стремя към усъвършенстване. Вече смятам, че все по-рядко и по-рядко мога да сбъркам, да не свърша добре работата си. Е, не винаги резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, колеги, критици, които могат със съветите си да го подведат. А често вината е и в самия него.

Когато не се получи една роля, в началото съм шокиран – ден, два, седмица, а след това отново се появява амбицията. Никога първоначалният шок не се е превръщал в отчаяние. От друга страна, още от театралната академия ми е останал навикът, когато имам успех, да мисля вече за следващата роля. Това става толкова бързо, че не мога да се нарадвам, да отпразнувам успеха. Защото винаги най-интересно е началото, развитието, изграждането. Тук има хазарт – по какъв път вървя, как ще се получи. Работата над ролята е по-приятно, отколкото резултатът.”

„Поколението, от което съм аз, моите приятели, колеги… болшинството не по наше желание бяхме пенсионирани или съкратени. Не ми е присърце да говоря за това и да търся някакви причини, но то е факт. Сега част от нас играят в отделни трупи, други – както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отказаха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от огорчение, дали от нещо друго – не зная…

Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам.”

„Не, това не е започване отначало. Трябва да усвоим и нов начин на работа. Около 40 години в Народния театър аз съм работил при най-добри условия – гримьорна, гардеробиер, помощен персонал, сценични работници, реквизит и т.н. Виждам разпределението на програмата, заглавието на пиесата, датата на първата репетиция, ролята, която ми е възложена, и започвам да работя върху образа. Грижил съм се само за него. И репертоарът какъв ще бъде не ни интересуваше толкова – имаше си хора, които го определяха.

Сега е друго. Сами си търсим пиесата, след това режисьор, място, където ще работим. Често това става по апартаменти и е щастие, ако намерим оборудвано помещение, в което да минат репетициите. Непрекъснато сме в движение. Ние си носим реквизита, касетките, понякога и магнетофона. В повечето случаи в театъра, в който пристигаме, не използваме помощен персонал и сами си редим сцената, играем с костюми, каквито сме намерили или ушили. Разликата не е в полза на втория вариант, но при тази ситуация се чувстваме поновому добре. Често си повтаряме репликите от „Лес”, когато се срещат двамата артисти Щастливцев и Нещастливцев и единият пита: „Генадий Демянич, ти накъде?”, а другият отговаря: „От Керч за Вологда, а ти?” „От Вологда за Керч.”

„Винаги съм мечтал да се облека като нашите стари актьори – с хубав костюм, риза, вратовръзка, като много мои колеги от по-старото поколение, на които съм се възхищавал. И така облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача… Това нещо никога не ми се е удало. От небрежност, която не е за пример, но по-главната причина е, че никога не ми е стигало времето. Поначало съм бавен актьор, бавно си изграждам образите, много ме занимават подробностите…”

„В живота никога не съм познал отчаяние!”

АRTday.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ