21:49
Една избеляла паспортна снимка от 80-те – така започна новата вълна от интерес към Къци Вапцаров, след като той я публикува наскоро във Facebook. Момчето от снимката е със строг вид, с поглед едновременно младежки и решителен, вперен някъде напред – в онова бъдеще, което още тогава, без да го знае, ще го превърне в най-разпознаваемото лице на българското телевизионно шоу от 90-те. Тази снимка не е просто архив. Тя е ключ към времето, в което Вапцаров е още студент във ВИТИЗ, разкъсван между мечтата за сцена, за музика, за движение и онази неудържима вътрешна необходимост да прави шоу – нещо различно, живо, цветно, в контраст с сивия фон на късния соц.
Кръстю Георгиев Вапцаров е роден на 25 юли 1963 г. в Русе. В детството си расте като жизнено и любопитно момче, което не стои на едно място – рисува, играе, измисля сценки, а учителите му често отбелязват, че „има нещо артистично в него“. Но истинската му среда се оказва ВИТИЗ, където влиза в класа на проф. Атанас Илков и завършва актьорско майсторство за куклен театър. Редко поколение – млади, жадни, упорити. Работят от 7 сутринта до полунощ, състезават се кой ще измисли по-смел етюд, по- оригинална сценка. Юлия Огнянова, Ищван Наги, Желчо Мандаджиев – преподаватели, които моделират не просто актьори, а артисти с гъвкава психика, пластичност и абсолютна свобода да експериментират.
Между лекциите Вапцаров е обсебен от едно – шоуто. Сцената, музиката, движението. Мечтае за мюзикъл, за големи, експлозивни спектакли. Затова и когато идва моментът за разпределение, съдбата се намесва. Вместо да замине за провинциален театър, както е по правилата, режисьорът Вили Цанков буквално го „изисква“ за Сатирично-вариететния театър в Габрово. Там започва период, който го оформя – репетиции с най-добрите хореографи, ежедневни упражнения с корепетитор, работа със Стефан Димитров и Нелко Коларов, спектакли с политически подтекст, пълни салони, публика, която две години преди 1989-а тръпне на всяка по-смела реплика. Вапцаров попада в среда на кипяща енергия, младост и постоянна надпревара с ограниченията на системата.
Легендарната постановка „Подземният“ на Христо Бойчев става символ на това време – залата е препълнена месеци напред, а актьорите усещат, че нещо голямо предстои. На 10 ноември новината за падането на Тодор Живков го заварва именно там – между две роли, две епохи и два различни начина да бъдеш артист в България.
След края на социализма цялата му натрупана енергия сякаш изведнъж намира естествения си път. БНТ търси нови форми за забавление и Вапцаров попада точно в целта. Първо е „Супершоу Невада“ – цветно, екстравагантно, несравнимо за времето си. Там той вече престава да бъде просто актьор – превръща се в символ на новата телевизионна епоха. Ученикът по куклено майсторство от ВИТИЗ, танцьорът от Габрово, младежът от паспортната снимка – всички те сякаш се сливат в един образ: шоуменът Къци.
През 1994 г. идва „Риск печели, риск губи“ – предаване, което десетилетие ще бъде вписано в ДНК-то на българската телевизия. Вапцаров създава стил, който никой преди него не е опитвал – смесица от енергия, импровизация, театралност, бърза мисъл и леко съзаклятническо намигване към зрителите вкъщи. Изрази и жестове от шоуто му стават част от народния хумор, а съботните следобеди без неговия глас изглеждат немислими. „Риск печели, риск губи“ не е просто формат – той създава телевизионна звезда от нов тип.
Така онова момче от паспортната снимка, с което започва историята, се превръща в човек, белязал цяло поколение. Но снимката все пак остава важна – тя напомня за годините преди славата, за онова време на пробиви, опити, грешки, смелост и много мечти. Тя е вход към живота на артист, който винаги е вярвал, че публиката усеща нещо много просто – кое е истинско. И затова обича да й го дава./Show.blitz.bg/
