Има актьори, които играят роли. И има актьори, които носят своя свят със себе си на сцената. Достатъчно е само да се появят и публиката вече се усмихва, още преди да са казали и дума.
Константин Коцев – Пацо – беше точно от този рядък вид. На 4 юни се навършват сто години от рождението му. Кръгла дата за човек, който цял живот бягаше от всякаква тържественост и предпочиташе усмивката пред патоса.
Роден е на 4 юни 1926 г. в Цариград. Не защото семейството му е избрало този град, а защото баща му, инженер по професия, работи там във военен завод. Смъртта на бащата идва рано и трагично – според едни загива при експлозия, според други е убит. Малкият Константин е едва на четири години. Тогава дори не говори български. Майка му събира трите деца и се връща в България. Така бъдещият актьор се озовава в София – без баща, без език, но с цял живот пред себе си.
Сцената го намира още като дете. На осем-девет години вече играе в театралната школа на Николай Фол. Талантът си личи отрано, но младият Коцев решава да поеме по съвсем друг път и записва право в Софийския университет. Сам обяснява решението си с типичното си чувство за хумор – нямал особен успех сред момичетата и решил поне да стане сериозен човек.
Завършва право през 1950 г., а след това прави онова, което вероятно винаги е трябвало да направи – кандидатства във ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски. Дипломира се през 1957 г. и България печели актьор, който освен талант има и юридическа диплома в джоба си. Рядка комбинация, но може би именно тя му помага да разбира толкова добре човешките слабости, страхове и смешни навици.
Първата му значима роля е Иванчо Йотата в „Чичовци“ по Вазов. Старт, който сякаш предопределя цялата му кариера. Защото Коцев притежаваше уникалната способност да играе малкия човек – смешен, суетен, понякога нелеп, но винаги човешки и разпознаваем.
След кратък период в Театър „София“ идва мястото, с което името му ще остане завинаги свързано – Сатиричният театър. Той е сред неговите основатели и прекарва там четвърт век. На сцената създава незабравими образи – Жевакин в „Женитба“, Тартюф на Молиер, героите на Радичков, Брехт и Маяковски.
Неговият Жевакин се превръща в легенда. Подскачащ на един крак, с разтеглена усмивка и комично фалцетен глас, той кара зрителите да се смеят до сълзи. Само че под смеха винаги прозира нещо друго – самотата, амбицията, страхът от поредното разочарование. Това беше голямото майсторство на Коцев – да разсмива, без никога да забравя тъгата.
Същото важи и за неговия Тартюф. Вместо чудовище и лицемер той създава образ на дребен хитрец, който оцелява някак между обстоятелствата, късмета и собствената си изобретателност. Публиката неволно започва да му симпатизира дори когато знае, че не бива.
Киното също бързо открива неговия талант. Още през 1957 г. дебютира в „На малкия остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов. Следват десетки филми, сред които „Топло“, „Инспекторът и нощта“, „Случаят Пенлеве“, „Привързаният балон“, „Тихият беглец“, „Бягство в Ропотамо“, „Шведските крале“ и много други. За ролята си в „Случаят Пенлеве“ получава награда на фестивала във Варна през 1969 г.
Извън сцената и снимачната площадка животът му не е толкова благосклонен. Съпругата му си отива след тежко заболяване, когато синът му Димитър – бъдещият режисьор Шошо – е едва на 15 години, а дъщеря му Зорица на 14. Коцев остава сам с двете деца и поема цялата тежест на тяхното отглеждане.
Години по-късно синът му ще каже нещо много показателно: „На него му беше по-тежко, отколкото на нас. Беше смазан. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа напред.“
Това може би е най-точното описание на Константин Коцев. Човек, който умееше да превръща болката в усмивка. На сцената – за всички. В живота – за най-близките си.
През 1969 г. получава званието „Заслужил артист“, а през 1980 г. става „Народен артист“. След 1990 г. работи като актьор на свободна практика. В края на живота си се сблъсква с най-жестокия противник за всеки артист – болестта на Алцхаймер, която бавно отнема спомените.
Умира на 4 август 2007 г. на 81 години и е погребан в Централните софийски гробища.
Остава усмивката. Остава особената му интонация, с която можеше да каже най-сериозното нещо така, че човек едновременно да се засмее и да се замисли. Остава Жевакин, подскачащ на един крак. Остава Гоца Герасков от Радичковия свят. Остава Пацо – актьорът, който навремето записал право, за да стане сериозен човек, а после цял живот доказваше колко важно е човек никога да не губи чувството си за хумор.
10:00
