Как се ставаше мъж в казармата, а не във фитнеса

Хайде да си спомним за казармата, която беше неизбежна в годините на социализма.

Съжалявам за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с потене във фитнеса и анаболни мускули.Няма да забравя как в онзи ден, остриган, уплашен и с възстари дънки, прекосих КПП-то на родната казарма. 

Плевенското ШЗО или „школник, забрави отпуските“. 

Първо, още цивилни ни пратиха в една стая и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час един върлинест младеж преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е, не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мен ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за да ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Защото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. 

Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. 

Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Наученото в казармата не се забравя. Никога.

Снимка:Под . 28140 Стара Загора , 88 - 90 година,личен архив на Дамян Георгиев

Източник:М.Стоянов/Ретро.бг/

Научете повече

Връщат ли казармата: Експерт издаде кои мъже могат да полежат на военна служба

Около месец остава до това да разберем как България ще организира военното обучение на цивилните. В края на юни приключва срокът за създаване на Стратегическия преглед на отбраната.

Но в част от европейските държави вече се предлагат варианти цивилните да се сдобият с военно обучение. 

Обобщение на медийните публикации от началото на годината показва тенденцията – много от НАТО-вските държави започват диалог за военното обучение на цивилните.Армията на Полша обяви лятна програма "Ваканция с армията". Мъже и жени на възраст между 18 и 35 години с полско гражданство могат да се запишат за продължаващо 27 дни основно военно обучение в една от 70-те военни бази в Полша. Равностойно на около 1520 долара.

Норвегия обяви, че увеличава броя на наборните войници. Дания планира да въведе военна служба за жени от 2026 г. Като в същото време удължи от четири на 11 месеца наборната си служба.

Латвия и Швеция подновиха военната служба. Дори и в Румъния генерали поскаха по-бързо приемане на законите за отбраната. Един от тях е за доброволната военна служба на лицата на възраст между 18 и 35 години.

И в Румъния са сметнали, че трябва да се търси подход за военно обучение за следващите 10 години. Защото тогава, ако не и по- рано, армия ще остане без резерв, предава БНР.

Всичко това военният експерт Йордан Божилов си обяснява със ситуацията на войната на Русия. Но уточнява  - не е за вкарване във война.

"Случва се промяна на стратегическата среда за сигурност. Войната, която Русия започна срещу Украйна, е връщане към тази форма за решаване на международни спорове.В Румъния това се случва, защото оценката от риска за мащабна война е много по-различен, отколкото оценката на риска в България. В Румъния, Полша и Балтийските страни оценката, че е много вероятно да влязат във военен конфликт с Русия е изключително висока. Търсят и решения.

При нас има някои националистически, патриотарски изказвания да си увеличим армията. Това обаче не е самоцел. Трябва да имаме политическа оценка за ситуацията и тогава да вземем решение.

Най-лесно е да се вкара закон и да се задължат българските граждани да служат. Но това ще бъде прието от обществото като форма на принуда", заяви Божилов. 

"Запознати са коментирали, че въпросът за това как страните-членки на НАТО си организират мирновременното комплектоване със сили, нужни за сдържане, е национален въпрос. Но НАТО вече е поставило изисквания за мирновременно комплектоване. И това има своята логика", обясни Йордан Божилов и поясни:

"НАТО има планиране. То се води на базата на рисковете и заплахите.

Всяка държава поема определени ангажименти какви способности трябва да даде, когато се извършва операция на НАТО. България е поела ангажименти за механизирана бригада и т.н.

Ако някоя страна бъде нападната, преди да се задейства НАТО като организация, тя трябва да започне да се защитава. Затова Полша надгражда своята армия.Има форми на наборна армия, но не на 100%, например във Финландия. Там доброволното отиване в наборния резерв е изведено в национален култ. Това е престиж.

При нас, за съжаление, престижът го няма. Има и един уплах, че в тази ситуация е почти неизбежно да се влезе във война и хората просто бягат". 

Последното глобално проучване на Галъп показа, че 30% от българите биха се били за страната ни в случай на война. 42% от сънародниците ни не биха го направили, а останалите от запитаните се колебаят.

Малко над месец остава до изтичането на срока, който отбранителното министерство си даде, за да реши как да подходи към търсенето на цивилни с адекватна военна подготовка.

"Не говорим за връщане на наборната служба", каза преди месец служебният министър на отбраната Атанас Запрянов. 

"Говорим за задължителна подготовка на гражданите за защита на отечеството, която е свързана с някои категории държавни служители, за които може да се въведе задължителното изискване да имат военна подготовка.

Имам предвид тези структури от системата за национална сигурност по член 50, алинея 2, както и за работа в МВР, правосъдната система и други категории. Но това ще бъде мярка, която може да се наложи, ако не сработи с тези мерки доброволната служба в резерва и подготовката на хора в нашите учебни центрове", поясни той. Но всичко това щяло да се прави и ако не даде ефект едно от последните решения на предишния парламент – самата военна професия да стане привлекателна.

"Модернизацията, социалният пакет, заплащането на хората и издигането на авторитета на офицерската професия ще доведе до по-голям интерес", каза Запрянов.

Последният доклад за отбраната препоръча спешни законодателни мерки за условия за подготовка на запаса в мирно време. Между 2010-2020 г. той е намалял с 43%. И продължава да намалява с около 5% до 7% на година.

Разчетите показват, че ако този темп се запази, след 15 години запасът ще бъде напълно изчерпан. Експертът по сигурност Йордан Божилов, който е бил и заместник-министър на отбраната, вижда частично решение по предложението Министерство на отбраната (МО) да обучава хора от системата на администрацията:

"Ако обучим само администрацията и се наложи да взимаме обучените, какво ще остане?!

Необходимо е да се попълни основният състав – професионалната армия. Ние сега имаме непопълнена една пета.

Следващото нещо е да се създаде съответната мотивация за постъпване на хора в т.нар. доброволен резерв. Това е основната система да се надградят въоръжените сили при една война.И у нас сега има възможност студенти да заявят желание и отидат да се обучават. Проблемът е липсата на мотивация.

Трябва да се обърне внимание върху здравето и психическата подготовка на младежите още в средното училище.

Диалогът не е лесен, но когато този въпрос се постави в обществото, се създава напрежение. Има до известна степен обратен ефект и много от младите хора започват да търсят начин да бягат.

Ние имаме голям резерв, който не е използван. Това са младежи, които нито работят, нито учат. Има и младежи от ниски социални слоеве. Може би там също трябва да се обърне внимание".

Източник:Блиц

Научете повече

Къде си служил и кога ? Намери свои стари бойни другари

Маршировки, учения, отдаване на почест на командира, нощни дежурства, лъскане на кубинките, сапунка в спалното, стрелби, тактики, караули, наряди, дрямка вечер пред телевизора или в часовете по политинформация, всичко това ставаше част от ежедневието на младия български войник.

И така ден, след ден до УВО….

Нека всеки който желае да разкаже къде и кога е отбивал военната си служба.Така може да откриете стари другари от незабравимата за поколения българи казарма

Научете повече

Всяка майка граничар не ражда и не всяко момиче дочакваше граничаря да се уволни…!

На 10 август 1946 г. е утвърден от Народното събрание Закон за създаването на Граничната милиция. Законът се публикува на 27 август същата година. Съгласно него Министерството на войната се освобождава от грижите по охраната на границата и “При Министерството на вътрешните работи се учредява управление на Граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата… 

Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на сегашната войска.” На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.

В процеса на изграждането на Гранични войски се утвърждават и военните ритуали, които допринасят за войнското, естетическото и нравственото възпитание не само на граничарите, но и на техните близки, на граничното население.

Полагането на военната клетва е един от най-силно въздействащите дни за граничните райони. В нейното съдържание се включва най-хубавото от клетвите на дедите ни.

Граничната застава е основно войсково подразделение, което в системата на Гранични войски съществува от 1948 г. и се счита като център за охрана на държавната граница. Тя има различен числен състав и въоръжение. Разполага се на известно разстояние от линията на държавната граница, близо до населено място и в район, свързан с пътна мрежа. Охранява непрекъснато определен участък от държавната граница, като изпраща различни по вид и състав гранични наряди.

Граничният отряд е войскова част в Гранични войски. Тя се създава като военно формирование на базата на граничните сектори в 1950 г. В състава на всеки граничен отряд в зависимост от характера и от големината на охранявания участък влизат съответен брой гранични комендатури, гранични застави, щабни, обслужващи и осигуряващи подразделения, щаб, тил и различни по название отделения и служби. В отряда са съсредоточени цялата служебно-оперативна дейност, обучението на личния състав, а така също и административно-домакинската работа.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница е усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

През втората половина на миналия век най-популярен в страната ни граничар е младши сержант Вергил Ваклинов, станали заедно със служебното си куче Вихър емблематични фигури в историята на Гранични войски от това време (и двамата останали верни един на друг до смъртта си при Римския мост на Доспат дере при ликвидирането на бандитска група през 1953 г.).

Десетки са тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержантите Асен Илиев и Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Георги Стоименов, Стоил Косовски, Дончо Ганев…

Стотици са проявилите себеотрицание и героизъм по време на граничарската си служба – при изпълнение на бойни задачи се изявяват младши сержант Боньо Бонев, редниците Иван Цонков, Петър Диреков, Любен Ванчев…

На 6 януари 1996 г. (Богоявление), край Елхово се скъсва въжен мост над Тунджа и в ледените й води падат десетки беззащитни хора. Тогава войниците граничари първи повеждат самоотвержената битка за живота на изпадналите в беда. Те, рискувайки себе си във водната стихия на придошлата река, спасяват над 30 човешки живота. 

Пръв във водния ад се хвърля младши сержант Бойко Георгиев.Граничният наряд се счита за най-малката бойна единица в състава на Гранични войски. Той се състои от един, двама и повече въоръжени граничари, които са длъжни да изпълняват бойната заповед по охраната на държавната граница на България мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадят силите си, дори и живота си. Видовете гранични наряди за един продължителен период от време са часови на границата, пост за наблюдение, оглеждач, секрет, засада, патрул, заслон, ловна група.

От 1948 г. до 1957 г. функционира гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. – Народно военно гранично училище, което подготвя млади офицери за нуждите на Гранични и Вътрешни войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.

Дългогодишния опит в Гранични войски показва, че колкото по-добре се организира и провежда учебният процес, толкова по-значими са успехите в охраната на държавната граница. Стремежът е – отлична учебно-материална база, отлично подготвени кадри, непрекъснато и на високо ниво обучение – за сигурна и ефективна охрана.

През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронните съоръжения, които през следващите няколко десети-летия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролноследовата полоса (КСП).

Важен дял от силите и средствата на Гранични войски са и военноинженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника… Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.

През периода се полагат грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на родните граници. Като съставна част от силите и средствата на Гранични войски те се използват в граничните наряди. Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. Както и по времето на граничната стража, служебното куче си остава верен помощник на граничаря.

Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.

През 1947 г. на Гранични войски се предават първите морски единици – два катера тип МО-4, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника. На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров – командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат седем души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.

От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП – сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление Гранични войски. През 1962 г., когато Гранични войски преминават към Министерството на народната отбрана, ГКПП остават към Министерството на вътрешните работи. От 1997 г. органите за граничен паспортен контрол на ГКПП са към Национална служба “Гранични войски” (впоследствие – “Гранична полиция”). В борбата с контрабандата, като едно от задълженията на бойците и командирите от ГКПП, през различните години се проявяват майор Никола Тошев, капитан Кольо Колев, ефрейтор Иван Спасов, редник Илия Мутафов…

Взаимоотношенията с граничните органи на съседните страни през периода се влияят от политическата конюнктура на Балканите. Първите подписани документи са: с Румъния – конвенция за възстановяване, опазване и поддържане на граничните пирамиди, както и на други гранични знаци (1950 г.); с Югославия – споразумение за начина на проучване и разрешаване на граничните нарушения (1955 г.); с Гърция – спогодба за предотвратяване и уреждане на граничните инциденти и нарушения и спогодба за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия по българо-гръцката граница (1955 г.); с Турция – спогодба за предотвратяване на граничните инциденти и за тяхното решаване, както и за поддържане на държавните гранични знаци (1967 г.).

Международното гранично сътрудничество е насочено към създаване на доверие и добросъседство със съседните държави. Смесените гранични комисии решават възникналите въпроси, организират и провеждат прочистването на границите и поддържането на държавните гранични знаци между нашата и съответната съседна държава, съставят описания на границите и други документи, които посочват къде преминава граничната линия на местността.

Взаимоотношенията между граничарите и местните държавни органи и обикновените хора са залогът за сигурността и неприкосновеността на границите на нашата родина. Много са примерите на съобразителност и смелост – израз на патриотизма на деца, младежи и възрастни, на мъже и жени от граничното население.

Осъществява се организирано включване на местните жители в помощ на Гранични войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те се преобразуват в доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди “Млад граничар”.

Благотворно влияние върху граничарската душа оказва съществуващият по това време “Културен поход към границата” – едно високоблагородно движение на дейците на българската наука, култура и изкуство. На граничарите гостуват стотици творци – художници, композитори, режисьори, артисти, самодейци…

За времето от 1962 г. до 1972 г. Гранични войски са към Министерството на народната отбрана, а през останалия период от съществуването си – в системата на Министерството на вътрешните работи.

От 1989 г. до 1991 г. Гранични вой-ски са обединени с Вътрешни войски под общо командване и общо наименование – Войски на МВР.

От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник “Граничар”, като седмичен печатен орган на Гранични войски. В сложно и динамично време той изпълни професионално целите си и спомогна за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България. Всяка седмица пристига при граничарите, информира ги за успехите и проблемите на граничарската служба и другите области от живота. За близо пет десетилетия изданието се утвърди като летописец на героични и славни граничарски дела, добър съветник на поколенията бойци и командири, служили край браздата – все така любим и очакван. Вестник – барометър за времето си, достоен рицар на перото. Отечеството е негово верую!

Източник: Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР

Научете повече

Това е останало от поделение 34580.../Снимки/

През 1978г. на основание заповед № 202/26.02.1974г. на Командващия Сухопътни войски в Карнобат се създава 24-и отделен ракетен дивизион (поделение 34580) , структура от състава на по-крупното съединение – 24-а танкова бригада (под. 26200) с щаб в Айтос. Дивизионът е бил снабден с ОТР "Луна", а по-късно(1983г.) и "Луна-М" - тактически ракетни комплекси за пехотните дивизии, способни да нанасят ядрени удари.

24-и ОРДн /отделен ракетен дивизион/ е ликвидиран през 1993г. Поделението-майка, 24-а танкова бригада, съгласно плана за реформа на Българската армия е ликвидирано със заповед № 00515/07.07.1998 г. на Министъра на отбраната.

Същата е съдбата и на 17 ОРДн - Димитровград, който  има ФБ страница с име "17 Отделен Ракетен Дивизион Димитровград 1963-1998". Една тъжна страница, пълна със съобщения за починали бойни другари, станали в един момент ненужни на проамериканската ни колониална управа.

На снимките са Щабът и класните помещения на поделение 34580, паметна плоча от 1981г. и титулната снимка на страницата на 17 ОРДН.

Научете повече

Посвещава се на всички служили като танкисти по времето на СОЦА в редовете на БНА

Служих като танкист в Карловската танкова бригада 1970-72 г. Не зная за следващите години, но храната бе доста добра, условията за живот като казарма също бяха добри. Човек изпитва гордост от такава военна мощ, особено на фона на днешната ни армия, която всъщност е една дивизия,споделя в коментар Иван Антонов

Служих в 9-та бронетанкова бригада 2004та в 1ви танков батальон, първа танкова рота. Бях мерача на танка на капитан Петров. Наистина беше жестоко. Не мога за нищо да се оплача от службата си там,споделя Alexander Penev

Карловската бригада за нула време напускаше поделението.1979 година бях един от инпектиращите разузнаването на Горнобанската бригада по време на бригадното и учение.На Карловското бригадно на полигона в Корен,генерал Семерджиев се слезе от един хеликоптер,гузен,че ни обстреляха с "приятелски" огън,споделя в спомените си Мариян Мариянов.

Имате ли спомен от казармата който бихте споделили?

Научете повече

Брат ми служи в този така наречен триъгълник и службата му беше лека

Майка ми проля реки от сълзи от страх за него-но беше напразна тревогата за него.

Първият ми братовчед служи в София вътрешни войски , пазеше президентството и посолствата ( по време на Ж. Желев) изкара кошмарна служба и беше на на ръбът на силите си психически.

Бившият ми съпруг - той беше най - добре ,защото служеше в трудови войски ,през седмица награди за добра работа и си беше отпуск в къщи , така че много е относително кой къде и кога е служил, защото тримата служиха по различно време и при различен строй и съответно спомените и преживяванията от службата им бяха различни.

Какви са вашите спомени или такива които са ви разказвали служилите по-времето на соца в НРБ? Ще се радваме да ги споделите в полето за коментар

Инна Узунова

Научете повече

Ти помниш ли "Триъгълника на смъртта"

А онези поделения във Странджа? Как цинтите се впиваха в плътта!Как стръвно гълтахме казармената манджа!

Очакваха ни старите войници като в опашките за топъл хляб.Нареждаха ни локвите да пресушаваме с лъжици. С нас правеха това, което правили са с тях.

     

До кръста голи виззарядките пробягвахме до десет километра...Ти помниш ли? Спомни си, мили дядка! И престани осополен да креташ!

     

По бронята на танка се залепяхме като вендузи по гърба на монахиня.По куполите плъзгахме подметките.Ах, зимата тогава беше зи.С гъбини се въртяха офицерите.Пести снарядите! – нареждаха.

     

Те, звездораменните цербери,за уволение убиваха надеждата.Отиваш в отпуска след осемнайсет месеца.Заплатата ни беше 10 лева.

     

Тежеше загорялото ни семе...Но никога не бяхме вече ревльовци!Вижте още:Триъгълникът на смъртта: Грудово-Елхово-Звездец

     

Веселин Д. Делчев

Научете повече

От връзкар защитник на Родината? /Разказ по истински случай/

Роден съм в едно от селищата, които според казармената митология образуват т. н. "Триъгълник на смъртта". Баща ми не беше военен, но имаше много връзки сред офицерите. Година преди да отида войник, той ме попита като какъв искам да служа. Искам да съм офицер – отговорих без замисляне.

    

– Офицер се става с повече учене и с по-малко учене. Ти не си от много ученолюбивите, та трябва да те пратя в ШЗО-то. Ще те уредя да да станеш старшина-школник с някоя скатана специалност.

    

Така и стана. Изкарах школата в Плевен. Станах "фазан" и пак опрях до връзките на баща ми. А той беше толкова "гъвкав", че ме разпределиха за поделение в родния ми град. Спях си вкъщи и ходех да отбивам военната повинност през деня.

    

Даже нещо повече. Направиха ме батареен командир. Изпълнявах длъжност на редовен офицер, завършил висше воено училище.Още не бяха направили новобранците два месеца и командирът ми нареди да започнем стрелби на Пънчево.

    

Заведох батареята от 9 човека над китното странджанско селце. Застопорихме за бой ЗКУ-то /зенитна картечна установка/. Нивелирахме ги. Новобранците се повъртяха на лафета. А снарядите с машинката за нареждането им в барабаните на картечниците стоят в джугана.

    

И хоп! Не щеш ли – спира край нас един военен джип и от него слиза полковник Йовчев. Командир на ПВО-то на дивизията. Бил разбрал, че сме на полигона над Пънчево – поискал да ни види. Майко, мила! Ами аз не знам как се зареждат със снаряди тия оръдия ли са, картемници ли са! В школата бях с един авер голяма скатавка. 

А и ни учеха отгоре-отгоре. Все пак имитирах готовност. Изкомандвах на редниците да свалят мунициите и пособията. Запретнах ръкави, нагодих някак на по-ачик машинката за напъхване на снарядите в лентата и започнах да натискам една ръчка нагоре, надолу. Нищо не се получаваше, ам аз нямах друго какво да измисля – щракам ли, щракам, сякаш не аз, а механизмите са виновни, че не влизат "скатавките" /така на жаргон казвахме на 23 милиметровите снаряди/ в патрондашоподобната лента. Полковник Йовчев позеленя!

    

– Така родина не се защитава! – викна той като странджански боримечка, ама само сгушеното Пънчево го чу, поококори се сякаш селцето и пак "удари канчето", та пак заспа.Вижте още:Абсурдът, наречен казарма и защо не трябва да се връща

    

Веселин Д. Делчев

Научете повече

Как казармата ме направи не само мъж, но и баща

Есента на 72 година, аз съм хилав дългуч с  девствен мустак, родом от Златна Ливада, Чирпанско. Завърших гимназията в Чирпан и интересите ми бяха такива, че дядо ми се беше отчаял, че никога няма да стана мъж. Бях радиолюбител, можех да сглобя радио от стара кутия от вафли, слушах френска и английска музика по късите вълни и бях меломан, пишех стихове. Според дядо ми, това не беше занимание за истински мъже, които примерно ставаха трактористи или комбайнери. Или най-малкото, бригадири. Идеята да стоя постоянно заврян в общинския радиовъзел го отчайваше, него и баща ми, който работеше на полето по цял ден.

По ирония на съдбата - пратиха ме в секретно поделение насред нищото, на стотици километри от родния Чирпан. Стърчах една глава над всички, а мустакът ми предизвикваше само смях. Но когато по заповед на капитана ремонтирах и пуснах в употреба радиоточката, както и единствения телевизор в столовата - уменията ми започнаха да предизвикват страхопочитание.

И кариерата ми получи неочаквано развитие - прехвърлиха ме в екипа на стенвестника, издаван от съпругата на капитана. Поделението беше секретно, определено без достъп до външния свят, на телевизора хващахме чудесно турска и гръцка телевизия, но българската идваше през дъжд от снежинки и се чуваше само пращене. За вестници и списания - идваше един път на 10 дни вестник Българска армия, когато ни носеха храна. Всяка седмица съпругата на капитана правеше на пишеща машина вестника и го лепеше на стената - патриотична поезия, писана от нея, снимки на граничари, новини за живота на поделението.

Имахме си редакция - в радиовъзела. Преместиха ми легло там, сутрин пусках патриотични песни за закуската и за строевата подготовка, народна музика за обяд. Следобяд отрядите тръгваха из околностите да сменят постовете, връщаха се късно вечер, когато пак им пусках народна музика. Вечерта имаше поздравителен концерт с патриотични песни и малко българска естрада. До мен на бюро стоеше съпругата на капитана - слабичка софиянка, поетеса, която се усещаше предадена от това, че кариерата на нейния съпруг я беше докарала в тези земи, все още неоткрити от цивилизацията и културния живот. Прочетох и мои стихове, тя ми чете свои, бяхме си станали доста близки. В един момент - дори повече от близки, когато тясната кушетка между бюрото ми и радиоуредбата се оказа свидетел на моя първи път. Мога да кажа, че не бях така добре, както си го представях, но тя положи доста усилия за да избие страховете ми и да получи емоцията, от която се нуждаеше.

Не знам дали капитанът имаше време за нея, но всички пропуснати моменти с него тя компенсираше с мен - почти всеки следобед, в тишината на утихналото поделение. И аз се влюбих, в ума си кроях планове за бягство, дори и в чужбина. Границата беше близко.

Изминаха няколко месеца. На свиждане със семейния Москвич ми дойдоха роднините и зяпнаха - хилавото момче бе станало як мъж. Добрата храна, чистият въздух и редовните тренировки, включително тестостерона от отношенията ми с една зряла жена бяха направили чудо. Чудо беше станало и на още едно място - моята колежка и главна редакторка на стенвестника стана странно емоционална и изведнъж отиде в София на "прегледи". Върна се за няколко дни и пак изчезна, без дори да ми обясни какво. От клюките разбрах, че е забременяла най-накрая и е отишла в София да се подготвя за раждането. Там при нас нямаше лекар на 60 километра от поделението. Беше ми просто да сметна 2 и 2, което в моя случай значеше само едно - не само мъж, но и баща.

Капитана го преместиха в друго поделение и дойде един млад кариерист, който разбута всичко в поделението, включително и ме премести обратно в общото спално. Не ми отпаднаха обаче задълженията в уредбата, началниците много бяха харесали озвучаването и не даваха косъм да падне от главата ми. Заех се и със вестника, беше ми удоволствие. Нищо, че тя ми липсваше. Но бяха такива времена.

Уволних се в в края на септември 1974 година, малко почивка на село, помогнах на нашите за реколтата и в София ме приеха веднага в Техническия. Дълги години изкарах там като млад асистент, след това и преподавател. Имам мое семейство, куп деца и внуци. Мисля, че живях достойно, нищо, че не стана от мен тракторист или комбайнер. Но нека да си призная, че много често се вглеждах в моите студенти и търсех да видя в някоя от тях мои отличителни белези или леко тъжните очи на съпругата на капитана. Спомен за следобедите в радиовъзела, които ме направиха мъж и вероятно...промениха завинаги.

Научете повече

Спомени от СОЦА:Какъв беше животът ми на трудовак в родната казарма

Започнахме подготовката по войнишкото ми изпращане. В призовката беше ясно казано какви вещи да вземем – бръснарски принадлежности, четка и черна боя за обуща, торбичка и т. н. Вуйчо Георги ми подари дървен куфар, с който беше отбил трудовашката си служба, и един хубав пуловер с две лица – червено и синьо. Вечерта преди заминаването се събрахме близки и роднини. Моите набори бяха вече в казармата. Само аз отидох трудовак. Дойдоха десетина младежи и няколко момичета. Младите седнахме в стаята за гости, възрастните – в другата стая. Мама беше приготвила ядене, пиене. Накрая гостите си тръгнаха с пожелание за „лека служба“,пише retro.bg

В призовката беше вписано: „Сборен пункт градинката до „Дома на младоженците“, срещу Четвъртък пазара, в 10 часа. Взех сутрешния влак за Пловдив и в уреченото време бях там. Събрахме се група от десетина младежи и докато разговаряхме, пристигна един униформен трудов офицер. Той нареди всички да бъдем остригани, след което ни отведе пеш до гара Пловдив, откъдето ни качиха на влака за Първомай. След около час пристигнахме в градчето. Заведоха ни в някакъв физкултурен салон, където заварихме други новобранци, почти всички турчета и помачета и само едно циганче. Там престояхме няколко часа, по време на които на групи ни вкараха в банята. Изминаха още няколко часа, през което време ни раздадоха войнишка униформа – клин, куртка, челици и шинел. Облякохме се и се заоглеждахме. Оттук нататък започваше нашият казармен живот. Около 40 човека бяхме сформирани като самостоятелен взвод.

Към 24 ч. ни натовариха на камион, който ни извози до едно малко селце – Манастир, Хасковско. И така, посред нощ ни заведоха в едно „килийно училище“ – едноетажна кирпичена постройка, в която бяха оборудвани нарове на два етажа, със сламеници, по които се натъркаляхме един до друг като сардели. На горния етаж до мен се случи Георги Яланджийски от село Калековец. Заспахме като заклани, на сутринта в 5 часа един глас изрева: „Стани!“. С нас бяха двама сержанти – турчета, втора година трудоваци, завършили школа за сержанти. И двамата бяха партийни членове, на които „партията“ майка имаше безпрекословно доверие. Тоя, който изрева, се казваше Еюбов. Със ставането забелязах, че ми няма звездичката на кепето. „Яланджийски“, рекох му аз, „звездичката ми няма“. Той вдигна ръка:  „Спокойно“, пресегна се, взе кепето на лежащото до него момче, откачи му звездичката и ми я подаде. Това беше първата ни „кражба“. Казват, че в казармата всичко се върти и нищо не чезне. Потърпевшият се казваше Дорсун – скромно и наивно, простовато момче. То не разбра нищо. Стана ми срамно и неудобно, но нямаше как. Гочето Яланджийски беше голям зевзек, но добра душа, в центъра на всяка комедия.

Скочихме на крака, облякохме дрехите, обухме челиците и побегнахме след сержанта Еюбов по една дълга поляна извън селото. Това беше нашата физзарядка, която се повтаряше всяка сутрин. Еюбов беше едър мъж, с яко телосложение, мълчалив и точен в задълженията си. Играеше перфектно кючек, по един свой специфичен начин. В тая му роля го гледах след една година, когато служех вече в Бригадата на град Пловдив, по повод на някакво тържество. Сержант Еюбов играеше така, че всеки мускул на тялото му вибрираше, а лицето му беше опънато до неузнаваемост. Това не беше обикновен кючек, а свръхвъзбуда на тялото. Впечатляващо!

Другият сержант се казваше Ерол – едно загадъчно турско име. Беше дребничък, нисък на ръст, но подвижен като котка. Държеше се прилично с нас, но понякога ставаше злобен.

Двамата бяха подчинени на лейтенант Иванов, който имаше инженерно образование. Винаги се отнасяше човешки с нас. Лично той беше ангажиран с т. нар. „Единично обучение“. То се състоеше в маршировка в строй, наляво, надясно, кръгом, лягане, ставане и т. н. Учехме боравене и хватки с пушка. В края на 20-дневното ни обучение беше проведена стрелба по мишена. За добро представяне ни дадоха тридневен отпуск, който съвпадаше с великденските празници. Качихме са на влака при гара Скобелево и пристигнахме в Пловдив около 22 часа. Нямаше влак за Карлово и цяла нощ дремахме на гарата. Сутринта отпътувахме – всеки в своята посока. Великден е голям християнски празник и затова хората го тачеха най- тържествено въпреки атеизма, насаждан от комунистите.

На третия ден тръгнахме по обратния път за с. Манастир. Пристигнахме по светло и отворихме торбите. Ядохме на обща трапеза – кой каквото имаше. Почти всички от нашата група бяха със средно образование, но по една или друга причина „белязани“. Вече знаехме почти всичко един за друг. Бащата на Рангел Танев от село Пъдарско беше убит след 9 септември като бивш кмет на селото. Брат му, мобилизиран и изпратен на фронта през втората му фаза, след завръщането си бива също убит и оставя един син сирак. Бащата на Александър Кълвачев от с. Цалапица беше също убит, на Куман Палазов от Паничери – също, и т. н., всеки имаше по някакъв „грях“ според комунистите. Два-три дена ядохме Великденски яйца, без да се докоснем до войнишката чорба. Мама беше сварила една кокошка. Всеки имаше по някаква вкуснотия, но на третия ден великденските запаси свършиха. Волю-неволю започнахме да изпразваме войнишкото канче. Готвач на поделението беше Иван Пенчев от с. Стрелци. Неговият баща беше убит след 9-и. Храната не беше лоша. Даваха по един хляб на човек. За обед и вечеря имаше почти винаги по една порция месо, най-често свинско.

 

Из книгата със спомени на Д-р Петър Арабаджиев, село Калояново

Научете повече

Изпращане на новобранец в Родната Казарма

 

Снимка:Marin Marinov

За всеки от нас, които сме били войници - деня на влизането в казармата беше специален. На никого не е било лесно /вероятно с малки изключения/. Спомняме си и до ден днешен първите дни. Събуждането в 5.20. Физзарядката. Високите команди. Маршируването по плаца. Апетита. Умората. 

Мигновеното заспиване. Опознаването ни. "Увисналите носове" от получено или неполучено писмо. Спонтанното сприятеляване. "Войната" стари-млади. Шиенето на якички. Допира до леката материя на лятната униформа. Новобранското "самочувствие". Отпуснатия колан като "стара капа". Калната пот по време и след тактика. Смазка за автомата. Боята за обувките. И така две години до радостта - Уво! Но си струваше.

Казармата беше най-добрия университет за бойна дружба, взаимопомощ, мъжество и проверка на собствените сили.

Учеше да уважаваме реда, да можем да защитаваме себе си, близките си и Родината. Да боравим с оръжие, нещо, което в този объркан и непредсказуем свят ,днес, е необходима наука. Всяка минута от воениклъка си заслужаваше и никакво друго учение не може да замести това.

Иван Божков/София

Научете повече

Как тихичко си капеха листата....

Имаше такова време, някога в България в последните дни на септември и в началото на октомври, когато всички български момчета на 18-19 год., годни за военна служба трябваше да преминат през редовете на въоръжените сили на България и да отслужат своя войнски дълг пред народ и Родина...!!!

Бяха отминали вече новобранските вечери - войнишките изпращания - една стара и много мила българска традиция със музика, дарове, слова, която по пищност не отстъпваше на някогашните български сватби..... 

И това беше съвсем естествено - българина благоговее пред две неща - когато изпраща момчето си в казармата , за да отслужи дълга си пред Родината и когато трябва да създаде семейство и нов живот.... 

Затова той не жалеше сили и средства при тези събития...

Повиквателните заповеди за военна служба вече бяха получени от военните окръжия и в уречения ден и час, момчетата трябваше да се явят пред военните поделения....

А там беше като на панаир... 

Хора и глъчка.... Имаше от всичко, смях, сълзи, прегръдки, целувки, напътствия, обещания (останали твърде често неизпълнени)

После идваха военните старшини - даваха своите разпореждания, новобранците заставаха в строй, отваряха се огромните портали на казармите и сякаш поглъщаха тези още нестройни младежки колони...

Предстояха две дълги и сурови години, изпълнени с много лишения и трудности, но именно там момчетата ставаха мъже....Вижте още:Службата беше гавра, приличах на бостанско плашило, но банята – задължителна

Научете повече

Войнишката партенка и нейните ползи и недостатъци

Партенките са парчета памучен плат за омотаване върху крака преди да се поставят ботушите. Традиционните армейски обувки - ботуши, са трудни за носене с чорапи. За разлика от обувките те не издържат на грубостта на материала на ботуша и бързо се разкъсват.

1.В процеса на продължително ходене или бягане в ботуши, чорапите се движат надолу по крака, но не и правилно намотаната партенка.

2.С навиване на допълнителен слой плат, с партенките могат да се носят и по-големи обувки.

3.Лесно е да се перат централизирано за голям екип безразборно по размер и сдвояване (като чорапи).

4.Може да се пере чрез кипване и всякакъв друг вид миене без увреждане.

5.Може да се направи от всякакъв вид плат, който имате под ръка.

6.Износва се по-малко от чорап и служи по-дълго.

7.Ако партенката се намокри, възможно е да се навие наопаки със сухия край на крака.

8.Краката в партенка са увити в два пласта тъкан, която запазва топлината по-добре.

Разбира се партенката има и недостатъци.

Партенката изисква умения за навиване на крака, без опит има вероятност за травми на крака и да се получат мазоли.

Размерите на обувките с патренки надвишават размера с чорапи.

Невъзможно е да се носят като чорап без обувка, партенките се размотават и кракът остава бос.

Обуването и отнема повече време.

Какво бихте добавили Вие и какви спомени имате?

Научете повече

Как казармата ми отне членството в БКП

През 1950 година приключих учителския институт във Велико Търново. С подписана от мен декларация за петгодишно учителстване в пограничен регион според министерско разпореждане за признание на военната работа постъпих като преподавател и шеф в добруджанско селско учебно заведение. Повечето от хората там бяха преселници от Северна Добруджа. 

В селото преди малко бе формирано Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Имаше и огромна партийна организация. Партийният секретар беше също от преселниците. Беше учил в румънско учебно заведение и изпитваше усложнения в писмената активност. Учех щерка му и станахме положителни другари. 

Често идваше при мен да му пиша някои материали за изявления на комсомолските събрания, които постоянно посещаваше. Пишех му и приветствени слова за празници и тържества. Един ден пристигна при мен с къс доклад до ОК на Българска комунистическа партия. 

Помоли ме да го ревизира и да поправя грешките. Проверих го и поправих някои неща. Преписах го отначало. Той ми благодари и ми предложи да ме одобряват за член на партийната организация. Аз дадох единодушието си. На извършеното партийно заседание ме предложи за член на партията. 

Всички утвърдиха предлагането и според партийните условия ме одобриха за кандидатпартиен член. След това научили, че има решение на Централен комитет на Българска комунистическа партия краткотрайно да бъде спряно приемането на служещи в партията. Все отново партийният секретар решил да се съветва с ОК на Българска комунистическа партия. Отишъл при секретаря по идеологическите въпроси. 

След като го изслушал, той му споделил: „ Вие го приемете за кандидатпартиен член и го ползвайте, където е належащо. Докато изтече кандидатпартийният му стаж от година и половина, решението на Централен комитет на Българска комунистическа партия ще бъде анулирано и тогава ще го приемете за постоянен партиен член “. Потвърдиха решението за приемането ми за кандидатпартиен член. 

Възлагаха ми много задания. В края на образователната година министерското разпореждане за петгодишно учителстване в пограничен регион и признание за постоянна военна работа бе анулирано. Бях свикан да отпътува за родната казарма. Така казармата ми лиши участието в Българска комунистическа партия. Пенчо Пенчев, Трявна

Научете повече

Имало едно време казарма-Вместо "Здравейте, ученици!"-"Рота, мирно!" Вместо млада класна - старшина

Тогава вместо "И кой каза!?", момчетата питаха "А кога ли ще дойде денят да се върна аз у дома, а кога ли ще дойде денят да се уволня!?"... Познатият рефрен от "Батальонът се строява за последен път". За последен, ама друг път - чак след цееееели 2 години! 

И как зайците тогава да не реват, като знаеха, че военната служба е "дълга, но тежка". Много по - дълга и тежка от всяка учебна година в Гимназията. Защото вместо двор - ги чакаше плац. Вместо звънец - бойна тръба. 

Вместо дежурство в клас - караул. Вместо училищна раница - пълно бойно снаряжение. Вместо игри - тактически учения. Вместо гадже - автомат под ръка. Вместо "Здравейте, ученици!" - "Рота, мирно!" Вместо млада класна - старшина. Вместо двойка - непоряд...

...Е, след това толкова драматично изброяване сигурно вече не четете, а пеете: "И ето идва шифрограмата и аз падам на колене, и се моля на всички богове - уволнение!"...Точно като едно време, когато завършването на Гимназията и уволнението от казармата беше еднакво въпрос на доблест и чест.

Научете повече

Дневникът на един връзкар в Родната казарма и как след смела постъпка, започна моята почивка там

Покрай модната тема за казармата, реших да се впиша и аз.Някои казват, че за две години ги направила истински мъже. Глупости! Една съученичка направи това с мен за един час!За твое съжаление читателю, няма да започна оттам.

Ще се върна 17 години назад, когато съм женен, имам дъщеря на 3 години и работя в пресцентъра на правителството. Разбирай - вече съм  мъж и няма нужда да обувам зелени чорапи и да тичам по плаца, за да го доказвам.

За родната казарма обаче нещата стоят различно. Тя решава, че трябва да ме прибере, за да ме възпита как се пази Родина с кубинки, каска, автомат и четка за зъби, с която трябва да търкам фугите на плочките.

И тъй като три неща са неизбежни – данъците, смъртта и казармата, примирен взимам повиквателната и един хубав слънчев ден се оказвам в града Плевен, където трябва да постъпя в Школата за запасни офицери.

За тези, които помнят с тъга старшината, нарядите, автоматите и всяка друга военна простотия, съм длъжен да кажа, че аз не ги помня. Защото бях твърдо убеден, че аз на казармата няма да се дам. Ще бъда връзкар, скатавка и всяка обидна дума, която някой мъж може да се сети.

И тъй като всеки интелигентен човек трябва да подходи към проблема с план, пристъпих портала с изготвена стратегия.

На първо място трябва да знаете, че родната казарма е бедна. Не че няма пари, но се крадат и затова спонсорите са на мода като в родния футбол.

Затова точка първа в моя план беше да се запозная с някой авторитетен офицер. Точка втора – да се опитам да го подкупя.

Открих го в стола.

- Господин майор, явявам ви се по каквото там трябва! - изтърсвам аз, леко потърквайки току що обръснатия си врат.

- Висшист, а?

- Висшист - съгласявам се.

- Не козирувате.

- Не козирувам - кимвам.

- Защо?

- Защото искам да помогна на родната казарма - казвам дяволито.

Естествено на въпросния майор му светват очите и пита как. От дума на дума разбирам, че ротата няма телевизор и аз жертвоготовно решавам да купя. В резултат на сделката на 15-тата минута съм качен на една „Лада“ и пътуваме към магазина за техника в Плевен. Изтърсвам се близо 600 лева, а за майора остава гордостта, че притежава най-големия китайски телевизор в българската армия.

В резултат на тази недотам смела постъпка, започна моята почивка в казармата.

На третия ден, посвикнал с нелепата съдба, разбирам, че животът за едни е майка, за други – мащеха. Идва нова порция новобранци и аз като връзкар, а и висшист, разбирай грамотен, трябва да попълвам военните им книжки.

В редичката от малограмотни цигани и някой друг земеделец виждам едър мъж, горе-долу на моите години, накипрен с нещо като фрак и папийонка като Гого Лозанов.

Идва неговия ред и застава пред старшината:  

- Да знаете, че аз не съм за тук.

- Знам, ама ще се наложи да останете - казва хитричко старшината.

Оказва се, че човекът бил солист на Музикалния театър. И след три дни имал премиера. Да, ама казармата го прибрала преди това.

- Само ви моля, не ме постригвайте, ще играя Риголето - казва басово новоизпеченият редник.

Да, ама българската казарма Риголето не търпи. В резултат на неговата молба след 20 минути е остриган нула номер и е назначен за главен солист на рота от 25 малограмотни цигани. И за да му е още по-хубаво, всяка сутрин започваше деня си с революционна песен на Веселин Маринов. На моя въпрос защо се пее Веселин Маринов, ми бе отговорено, че тогавашният шеф на Генералния щаб много го харесвал и затова го включил в официалната песнопойка.

Измъкнаха певеца след четири дни. Дали е пял Риголето не знам, но със сигурност вече мрази Веско Маринов.

Два месеца в Плевен изтичат като сън. Човек и добре да живее обаче, трябва да смени поделението. Като връзкар, аз съм насочен към столицата, а конкретното място за отбрана на Родината, е някакво поделение, разположено стратегически след последните блокове в Овча Купел.

Първото, което установявам е, че тук не знаят, че съм връзкар. Не им пука и ми се налага да оправя 90 легла.

Решавам, че тази роля на многострадална Пепеляшка не ми приляга.Значи е време за втора фаза на плевенския план.Изигравам същото театро пред командира на поделението:

- Искам да помогна - казвам пърхайки с мигли.

- То, всъщност, не е прието - гъне се някакъв полковник. - Ама нали имаме нужди…

- Ние връзкарите сме за това, да покриваме нужди - отзовавам се на молбата.

- Помолиха ме от Генералния щаб да им нарисуваме фоайето - казва полковника. Започвам да се стряскам да не ме накара да го рисувам. Оказва се доста по-прозаично – трябвало да купя бои на някакъв художник. Идва художникът, и той на моя възраст.  

- Значи, вие сте умни момчета, ето концепцията за фоайето -разказва полковника.

- Първо трябва да нарисувате един танк, ама голям. После около купола на танка да нарисувате звезди, защото сме в Евросъюза. До танка трябва да изпишете една жена с дете. И до нея един войник. А тя да се усмихва.

- Защо да се усмихва - питам наивно аз.

- Защото е спокойна, че войникът я пази - ми отговарят с олимпийско спокойствие.

Художникът е потресен - няма избор.

Казано, сторено – отиваме в СБХ да купуваме бои.

Аз и полковникът пием водка, художникът си търси боите и въглените, с които да рисува.

Пристига човекът с оферта – канадски въглени за 26 лева кутийката. На мен ми става лошо, може би от водката, а може би от цената. На полковника му става лошо – от водката.

- Как бе, момче за 26 лева въглени?

- Канадски - отговаря художникът.

- Има и по-евтин вариант - проговаря военният. - Имаме стари акумулатори, ще извадим малко графит, ще рисуваш.

Тук обаче творецът се запъва, че няма да рисува с акумулатори и ако иска жената с детето да бъде тъжна, защото войникът ще гледа на другата страна, да си носи отговорността полковникът.

Купуваме канадските въглени, малко бои за основата и моите планирани средства за подпомагане на родната казарма свършват.

Срещу това получавам 20 дни домашен отпуск. За следващите 20 купувам мушама за стола. За още 20 – блажна боя за боядисване на тротоари.

Тротоарите в казармата са важна тема за всеки военен. За незнаещите – те трябва да са в черно и бяло. Попитайте ги защо трябва да са в черно и бяло. Ще ви отговорят: "Защото така е красиво."

Казано честно, сагата мина. В края на втория месец успях да се преместя в Министерство на отбраната, където всяка вечер преспивах в къщи и за ужас на офицерите имах дълга коса.

Иначе сега, 17 години по-късно, не смятам казармата за толкова лоша идея. Поне на фона на нежните мъже, които всеки ден срещам на улицата. Не че имам нещо против тесните дънки, оскубаните вежди или пудрата преди дискотека. Не смятам, че има нещо лошо да носиш и прашки, които продават в мъжките магазини за бельо. И държа да подчертая – подкрепям ровенето във Фейсбук денонощно, ежечасно, ежесекундно, особено когато девойка се опитва да те свали и да открие секса, благодарение на теб.

Просто мисля, че няколко месеца с вежди, широки гащи, нередовно къпане и строева подготовка ще върнат онези мъже, които очевидно са се загубили някъде по пътя.

Затова момичета – искайте, настоявайте, протестирайте за връщането на казармата. И връзкари да се върнат, пак ще са повече мъже от тези, които имате сега.

Николай Стоянов /Mamaninja.bg/

Научете повече

Когато охраната на родната граница бе издигната в култ! Ето как се охраняваше:

По времето на социализма българската държавна граница е била опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя е започвала от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда е имало отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

За да се движиш в граничната зона на НРБ, е бил нужен специален открит лист, получил названието документ „образец 12“, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на градчетата и селата в граничната зона пък са получавали щемпели на паспорта.

Всеки определен участък от границата се е охранявал от т. нар. граничен отряд. На самата граница е била издълбана т. нар. „гранична бразда“. На оградата с бодлива тел са били поставени проводници.Това е кльонът – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. При опит за нарушение на границата прилежащата гранична застава се вдига „на оръжие“ и се изпраща т. нар. „тревожна група“. 

Тя се е състояла от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влиза служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка. До кльона, по-точно от вътрешната му страна, е била разорана ивица земя. Това е така наречената контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ѝ е да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и евентуално да задържи нарушителите. Ако не е в състояние сама да се справи със задачата, на мястото пристигат и останалите граничари от заставата.

Задържането и „неутрализирането“ на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. Спазвала се е максимата „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи са произвеждали редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставало въпрос за „важни нарушители“.

По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците автоматично са ставали ефрейтори. Награждавали са ги с домашна отпуска до 27 дни. Говорело се е, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на МВР болница – затова как му се е отразило на психиката убийството. За героичната постъпка на тези граничари се е пишело във вестниците „Граничар“, „Народен страж“ – печатният орган на МВР по онова време.

По онова време охраната на границата е издигната в култ. Граничар, „неутрализирал“ нарушител при „защита с риск за живота си на държавната граница“, е получавал и медал „За заслуги по охрана на границата“. Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме“.

За безнаказано нарушаване на границата санкциите са били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. Според случая той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Разбира се, най-потърпевш е граничарят, допуснал нарушението. Ако е имал нашивки, му се късали демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят е можело да отнесе и присъда.

Научете повече

Какво мисли една блондинка за родната казарма и днешните мъже!

Нека започна така: На 21 съм. Жена съм. И съм руса. Това е лирическо отклонение, за да подсиля хейта ви, който ще последва след тази статия…

Една блондинка ще ви говори за КАЗАРМАТА. Кофти, нали? Ама все някой трябва да го направи. Какво знае една ‘‘ руса пикла‘‘, както ще ме наречете, за казармата?

Честно казано не много.

Но като се замисля – вероятно повече от днешните мамини с(в)инчета, които дори не са се интересували от някогашната военна служба. Така де -едно време момчетата искаха да са войници, кефеха се на пушки, пистолети… синьото им беше любим цвят. Сега …

Е сега си падат по розовите шорти, обезкосмените ръце и селфитата.

За Казармата… Та, за казармата – дядовците ми починаха твърде млади, за да могат да ми разкажат какво е било по тяхно време. Но пък на мен е интересно и съм събирала мнения на хора, минали през този ‘‘ад‘‘. Чувала съм много истории за казармата. Къде хубави, къде лоши. И винаги съм си обяснявала идеята на казармата по следния начин – вид изпитание за младите ‘‘ жребчета‘‘, както тогава са ги наричали. Нужният преход от маминото детенце към един истински мъж.

И знаете ли – точно така е.

Има голяма разлика между мъжа, минал през казарма и днешните момченца, които са обличали военна униформа само за Пейнтбол и са стреляли с пушка само пред компютъра на някоя игра. България има спешна нужда от мъже с главно М, но как да стане, като вместо с военно обучение, те се възпитават с идоли като Азис и Криско. Това родиха годините без казарма.

Едни се оплакват и до ден днешен пазят лоши спомени от военната си служба, други казват : ‘‘ беше хубаво ‘‘ . От коя група ще си – вероятно е зависело от добрата адаптация на младите войници. Или, както един познат ми каза : ‘‘ трябваше да бъдеш иновативен и адаптивен, за да не те мачкат, а да си отгоре….и, за да ти е добре там.‘‘

Някой казват, че казармата е била като чистилище, други … че са се научили на много неща там и трябва да я има. Какво всъщност се е случвало във военните поделения знаят само тези, които са били там. Ние можем само да разказваме техните истории:Ранно ставане, ранно лягане, точно определено време за хранене. Ядеш, каквото има-ако не – не ядеш изобщо. Ако си гладен и храната не стига, защото по-старите вече са я изяли, ядеш остатъците. Така се е родил и прословутият кекс с люти чушки – единствените неща, останали на войниците от свижданията с роднините.

Наказания. Заслужени или не е друг въпрос.

При неизпълнение на дадена задача, едно от честите наказания е било чистене на пода в кенефите с четка за зъби… Звучи доста зле, но всъщност казват, че тази работа се вършела за два часа и после си почиваш, докато другите ги юркали навън. Та някои направо са си умирали да им се падне да мият кенефите. Адаптивност – нали ви казах!

Гадни условия, мизерия, много хора в една стая. Казармата е била изпитание за младите момчета, или ‘‘ жребчета‘‘, нещо като проверка – кой ще издържи, кой е най-силният? Здрава дисциплина, учене, физически упражнения и много практическа работа. Мъжете минали през казарма могат да се оправят сами в живота. Научени са да чистят, готвят, перат и шият. Там няма мама да ги изглади, облече и нахрани. Няма и тати да ги защити от по-големите. Длъжни са да оцелеят. САМИ.

Много хора – много мнения, но всички, които попитах – ‘‘На какво ви научи казармата ?‘‘ , отговарят – ‘‘ на дисциплина и самостоятелност.‘‘ А това е нещото, което липсва на днешния мъж.

От една блондинка …

Една от най-големите глупости на демокрацията е отмяната на задължителната казарма. Казарма трябва да има. Задължителна. Ако не две години, то поне 6 месеца, или дори 3. Но момчетата след 12-ти клас трябва да ги хващат и да ги научат как да бъдат мъже. Как се държи оръжие. Как се оцелява в най-тежките условия. Как се издържа на студ и глад без мрънкане в името на някоя кауза. И най-вече – как да се пуснат от дългите поли на мама.

Съжалявам, мамини синчета, обаче вие си плачете за казарма. И то някоя доста по-строга, в която да изкоренят наложената и пропита вече във вас метросексуалност, позьорщина, разглезеност и поведение на малки курви с много претенции.

Защото ВИЕ сте на път да погубите българския мъж!

Трябва да се научите да бъдете мъже…поне наполовина истински, колкото са били бащите и дядовците ни.

Автор: Адриана Аврамова/sedmitchnik.com/

Научете повече

Как старшината разкри крадци на войнишки колети в казармата

От 1951-1954 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 45590 в гр. Кюстендил. Към края на втората година ни настаниха в новопостроената казарма в края на града. През изминалото време, през свързочната рота, към която се числях и аз, преминаха няколко старшини, които трудно се справяха с работата си. В новата казарма за старшина бе назначен човек с македонски произход. Не зная колко е бил образован, но бе природно интелигентен.

Бе отдаден в работата си и полагаше бащински грижи за всеки военнослужещ. Понякога беше строг, но много справедлив. Често идваше при мен в телефонната централа, която обслужвах. Понякога изразяваше недоволството си от някои отрицателни прояви както в ротата, така и в полка. Имаше самостоятелна стая, в която съхраняваше имуществото на ротата. Беше се доверил на комсомолските секретари на ротата и телефонния взвод, като им бе дал ключ от стаята. Там те си държаха комсомолските архиви и провеждаха заседанията.

По това време в казармата пристигаха доста колети за военнослужещите, изпращани от техните родители, близки и познати. Беше определен един войник, който ги получаваше и с каруца ги докарваше до поделението и ги раздаваше на получателите. Понякога до каруцата се доближаваха несъвестни военнослужещи, отмъкваха някой по-голям колет и в тесен кръг си правеха гощавка. Носеха се слухове, че и отговорникът за колетите си взимал някой колет, но не бе доказано. Потърпевшите нямаше на кого да се оплачат. Никой не им обръщаше внимание.

Един ден двамата горепосочени секретари решили и те да се възползват от чуждите колети. Промъкват се тихомълком до каруцата, вземат един по-голям колет и го отнасят в стаята на старшината. Вероятно някой ги е видял и уведомил старшината. Той веднага се запътил към стаята. Тя била заключена отвътре. След като почукал и се обадил, те отворили вратата. Виждайки полуразтворения колет, той ги нахокал и казал: „Вие искате да ме вкарате във Вашите нечестни прояви". Наредил им да опаковат колета и да го предадат на получателя. Те изпълнили заповедта. 

Старшината веднага уведомил ръководството на ротата и предложил двамата нарушители да бъдат най-строго наказани. Веднага бе проведено комсомолско събрание на свързочната рота. Двамата секретари бяха разкритикувани, като им бе наложено наказание „строго мъмрене". Снети бяха като комсомолки секретари и бяха лишени от правото да заемат ръководни постове. Това бе добър урок както за двамата секретари, така и за всички останали в ротата и полка. Тази кражба на колети рефлектира и върху мене. Бях изтеглен от телефонната централа за комсомолски секретар на свързочната рота.

 Пенчо Пенчев, Трявна/ретро.бг/

Научете повече