На 5 януари 2026 г. ще се навършат 110 години от рождението на армейски генерал Добри Джуров. И до днес, години след неговата кончина, ген. Джуров е помнен от българската общественост като ярък професионалист и човек с кристално чист морал и скромност. За много хора той е най-добрият военен министър на България в последните сто години. За други е един от добрите партизански командири. За трети – комунист и член на Политбюро. За четвърти – превратаджия на 10 ноември.
Историята може би след време ще даде най-точна оценка на армейски генерал Добри Джуров. А сега ви предлагаме едно интервю с дъщеря му професор Аксиния Джурова:
След броени месеци отбелязваме сто и десет години от рождението на вашия именит баща, армейски генерал Добри Джуров. Какво бихте искали да припомните за него днес, от дистанцията на времето?
Спомените ми за него в ранното детство са много оскъдни, защото той или отсъстваше от къщи, или се прибираше късно, когато ние с братята ми бяхме вече заспали. Спомням си как в Сливен, един от многобройните ни пристани в периода 1947-1956 г., в неделя на обед отивахме до казармата, където беше и щабът на армията, и го чакахме да се приберем в къщи заедно. Той се чувстваше добре сред войниците, по-късно разбрах защо майка казваше, че татко е бил роден за военен. Аз смятам, че той имаше и още една голяма страст – историята и географията. Последната вероятно бе резултат от самата професия – познаваше всяка река, планини, върхове, села и паланки и държеше и ние да ги знаем. Като пътувахме с него, през цялото време ни изпитваше и не дай си боже нещо да сме забравили. Историята не само я познаваше, но и докрай четеше и се интересуваше от книгите, които излизаха, като в по-напреднала възраст коментираше понякога с мен отделни събития. Беше строг, но справедлив, каляваше ни непрекъснато да издържаме на студ, нещо, което лично трудно постигах, обожаваше футбола и спорта въобще. Имаше много строг, спартански режим – ставаше сутрин рано, можеше да си свериш часовника по него, тичаше на стадиона, по-късно започна да играе тенис, правеше дълги планински преходи с нас и с випускниците от армията и като си помисля само как тогава нямаше тези дрехи, се чудя как не сме били непрекъснато болни. Не даваше да се оплакваме, дори и нещо да ни боли. Обичаше в малките часове, в които си беше в къщи, да играе с нас – да се борим, да свири на хармоника и дудук. Татко беше спартанец и съм благодарна за начина, по който ни възпита и подготви за изпитания, каквито животът не ни спести, наравно с радостите.
Щом семейството е първопричината за по-нататъшното оформяне на личността, кажете – какъв човек беше баща Ви?
Естествено, когато говорим за семейната среда опираме до татко и майка. Татко беше един много строг човек. Аз в най-ранните си детски спомени почти нямам спомен за него поради това, че аз съм родена през 1942 година и татко преди девети септември почти не се прибираше вкъщи. Знаете, след всяка коренна промяна в едно общество, тези, които участват в тази промяна обикновено са много заети. 1945-та беше една година, през която аз почти не виждах татко. Той не беше от тези партизани, които заминаха за фронта, защото беше ранен. Той участваше в процесите на изграждане на едно ново общество. След това веднага, още през 45-та година, замина за Москва за още две години и почти не съм го виждала през това време. Освен в отпуските. Дълго време моят вуйчо, който беше около майка ми и й помагаше като че ли заместваше татко. После започнахме да се местим – тръгнахме из провинцията, девет пъти сменяхме гарнизона, в който татко работеше. Тогава офицерите бяха като номади. Понякога се е случваше три пъти в годината да сменям училището. В началото на 50-те започнах да виждам баща си по-често. И това, което ми е останало от тези ранни спомени, е един много строг, дисциплиниран и доста спартански човек.
Днес как оценявате тези му качества?
Много ми помогна, може да е било трудно тогава, но много помага след това. Защото те учи на дисциплина, учи те да се справяш с всякаква ситуация след това. Татко много обичаше спорта и от рано ме насочи към гимнастиката. Започнах първо със солфежи в Пловдив, след това балет, смених пианото с акордеона… А спорта ме научи, както и татко, да мога да печеля и да губя.
Малцина знаят, че той е учил в семинарията. В какво вярваше баща ви – освен в светлите идеали, които определиха съдбата му на борец?
Като сирак от войната татко, както и други деца на загинали бащи по време на Първата световна война, е имал привилегията да учи в семинарията. За мен това беше един от много ползотворните периоди в неговото оформяне, не само по линия на знания и на една богата лексика, с която той, смея да твърдя, се отличаваше, но и заради етичните и морални добродетели, които по-късно пренесе вкъщи. Както вече споменах, татко е израснал сирак, на два пъти след загубата на първия си баща е имал бащи, които също са починали – единият в 1923 г., другият в 1943 г. Живял е, и докрай живееше, в разбирателство със своите още 9 братя и сестри – доведени, родени и преродени – и тази съдба, а по-късно и участието му в съпротивата срещу фашизма, е дооформило неговия стоицизъм и борбеност. В какво вярваше татко? В идеала за един по-добър и справедлив живот, живот без бедност и мизерия, живот с идеали. За него един от редките моменти, в които го видях да се срине, бе, когато видя негови бивши офицери, които той имаше като свои деца, да ровят в кофите за боклук, и когато видя с очите си развала на българската армия, на която посвети живота си. И още нещо, татко не обичаше насилието, била съм свидетел на неговите реакции при различни кризи, винаги казваше, че насилието и оръжието са последното средство, което трябва да се използва за решаването на проблемите, т.е. към него трябва да се прибягва тогава, когато всички останали средства са изчерпани.
А религиозен ли беше?
Вярващи сме, но не мога да кажа, че сме практикуващи. Толкова съм свързана с продуктите на православната култура, аз ходя на църква и то не от сега. Децата ми са кръстени. А татко беше идеалист – вярваше в идеала до край и вярваше в една възможност за социална държава, но никога не е бил сляп. Ние с него много си приличаме по характер и много спорехме… Татко сменя няколко училища, изгонват го за политическа дейност тогава и неговата леля – леля Тотка, която винаги е имала връзки със Светия Синод, урежда и той започва да учи в Семинарията. Той не е взел държавен изпит, завършил е Семинарията без държавен изпит и започва в София. Завършва в Пловдив първата година, когато Патриарх Кирил е бил ректор в Семинарията. Но е завършил е без право да се яви на държавен изпит. На мен ми се струва, че част от характера на баща ми и лексиката му, е формирана благодарение на ученето в Семинарията. Той винаги ни е учил и винаги ни е казвал: „Всички хора са абсолютно еднакви”, никога не делеше хората по социален статус или класа, никога.
Някъде казвате, че с братята ви сте възпитавани в липса на чувство за страх. Как ставаше това?
Не помня татко да е проявявал пред нас страх, това ни помогна и ние да си изградим бариери срещу него, да не потънем в страха в моменти на изпитания. Но в моето детство, в което съм се оформила, страховете не дебнеха от всеки ъгъл, както сега. От какво можеше тогава да те е страх? От непознато куче на улицата? От горски духове, за които си говорихме в детските лагери през лятото, на които ни изпращаха още на 4-5 годинки, от лоши хора с извратени навици, които тогава бяха малцина? Ние живеехме в своеобразен природен рай, играехме до насита на улицата, но като че ли не сме го осъзнавали тогава. Сега можеш ли да оставиш детето си или внучето само да отиде на училище, с колко ключа се заключваш, какво те дебне на улицата от профучаващите коли, какво ти предлага екранът на телевизията, интернет, фейсбук – насилие и опасности. Не мога да виня децата, че ги е страх от тъмното, че за тях смъртта е ежедневие, която свикваш от малък да гледаш равнодушно от екрана. Моето поколение имаше много по-стабилни ориентири – морални, етични, идеологически – добри или лоши. За нас страстта за знание, за откриване на нови светове, за споделяне и приятелство, страстта за живот бе много по-силна. Ние вярвахме, че красотата ще спаси света и сега ми се иска да остана повече в плен на красивото, отколкото да споделям ироничния скепсис на голяма част от интелигенцията – предпочитам да остана в света на утопията вместо на смазващата реалност.
Майка Ви – баба Елена, днес е на 95 години…
Да. Майка ми е доста различна от татко, тя винаги е имала литературни наклонности. Завърши вечерна гимназия след 9-ти септември и завърши текстилно дестинаторство – полувисше образование. Тя е една артистична натура, обича литературата и фактически тя се наложи в избора ми на професия заедно с още един мой братовчед, който беше диригент – бате Димчо. Майка виждаше, че аз не съм по точните науки. Баща ми искаше да направи от мен инженер, но аз не ставах, ама абсолютно не ставах за това. Физиката и математиката ми бяха кошмара и завърших българска филология благодарение на това, че майка успя да се наложи.
Майка Ви е била арестувана, когато е била бременна с едно от децата си…
Майка ми е прокурорски свидетел. Аз съм втората Аксиния в семейството, първата Аксиния умира 41-ва година, много скоро след раждането. Когато Майка ми е била бременна с мен, тече процес за военна организация, баща ми в този момент е войник в Сливница и разкриват конспиративна група сред войниците и майка ми е прокурорски свидетел в този процес – бременна с мен в последния месец. Не е арестувана тогава, после идва арестът. От нейното поведение е зависело много, имало е и други свидетели, но тя е била тази, която непрекъснато се свързва с татко, който е бил войник и с организацията, която е в София. Майка ми от много рано влиза в това движение и когато произнасят задочните смъртни присъди на този процес, тя буквално излиза от делото и отива в родилния дом. Ражда ме на другия ден. След това, на 3 май 1944 г., когато е големият бой между партизаните на бригада „Чавдар” и жандармерията, ние сме били готови – майка, баба и аз, да излезем в Балкана. Живели сме в село Усоица, софийско, но в този бой при Елешнишкия манастир, където раняват татко и разбиват бригадата, нас ни арестуват. Аз съм нямала две години. Спасява ни (тук вече мога да кажа, че е съдба), спасява ни това, че моята баба, която е родена в Кукуш (Килкис), има в рода си един много знатен военачалник – полковник Дървингов, който е началник щаб на Македоно-Одринската дивизия по време на Балканската война, Междусъюзническа, Първата световна и т.н… И когато влизаме в ареста в Новоселци, майка я бият няколко пъти, баба ми остава с мен в килията и когато идват да вземат баба, тя казва: „Аз ще се обадя на моя чичо Дървингов”. И те разбират, че тя е роднина на известния офицер от Царската армия… Но ни спасява и още един факт – когато аз се раждам, майка не ме записва с фамилията на татко, а ме записва „Маринова”. Така се получава, че никъде не пиша Джурова, нито при майка, нито при мен. И те издават заповед да ни освободят, но при положение, че напишем в кое село или в кой град отиваме да живеем. Майка случайно вижда едни роднини, които заминават за Бабица – трънско село. И попълва техния адрес…
Навремето тя написа вълнуваща книга за миналото, за съпруга, за децата…?
Може би този утопизъм, граничещ с иреалност, съм наследила от майка, която имаше влечение към литературата и е един много добър разказвач. Тя е причина първо да завърша българска филология в София и след това изкуствознание в Москва, а влечението към изкуството на Средновековието дължа на татко. В малкото щастливи свободни дни той ни водеше по манастирите, даже сме и пренощували там и той винаги си откриваше по някой съученик от Семинарията. А когато татко учеше във втората си академия в Москва, ни беше направил план кои музеи и забележителности трябва да посетим и това неминуемо възбуди в мен интереса към изкуството. Често са ме питали защо се занимавам със средновековно и съвременно изкуство. Аз растях като доста опърничаво дете и с татко, с когото ми се струва, че по характер много си приличахме, спорехме до край. Като повечето от децата обичах да споря, да не ме убеждават, а сама да стигна до истината, въобще никога не съм имала желание да се движа по течението.
С мъжа ми – Георги Христов, се срещнахме на стадион “Левски” във физкултурния салон. Той беше войник, а аз бях ученичка и играех гимнастика. Приятелството ни прерасна в брак, от който тази година чествахме 50 години, заедно с двете ми деца и внуците. Имах късмета да направя правилния избор за другар в живота – балансиран, устойчив в изпитанията, с една дума да държи „исото“, така необходимо при моя доста по-експанзивен характер.
Говори се, че баща Ви е бил един от най-честните хора по онова време…
Татко ни държеше много строго, ние бяхме известно време в резиденциите горе в Бояна, но той си е плащал абсолютно всичко. Всички разследвания, които правиха след 90-та, всъщност показаха, че няма абсолютно нищо, с което той да е спекулирал. Татко е имал винаги собствено мнение, но като човек, който е на служба, като офицер и по душа беше човек, който малко говореше. Винаги е отстоявал мнението си , но когато се вземеше решение, той го спазваше – беше дисциплиниран човек…
Чувал съм, че комунистите много са се страхували от баща Ви. Казват, че е един от хората, помогнали да бъде свалена старата власт.
Татко беше един от тези трима партизани, заедно със Станишев и с Йотов, които разговаряха с Живков, преходът да стане мирно. Ние бяхме много близки със семействата и досега поддържаме много добри отношения.
И с Живкови ли?
И с Живкови, разбира се. Когато раняват татко, ръката му гангренясва и го спасява Мара Малеева. И докато беше жива, с нея бяхме много близки. След това продължихме да поддържаме отношения, винаги сме се уважавали – и мъжът ми (по спортна линия) с Иван Славков са били колеги и добри приятели. Аз се познавах добре с Людмила, отношенията ни не са били гладки, в смисъл, че съм се опитвала да й кажа какво мисля по някоя от нейните програми, но трябва да Ви кажа, че това беше една жена, която направи толкова за България, остави толкова позитиви, че никой няма право днес да говори срещу нея. А Жени Живкова е моя студентка, радвам се за нейното развитие, поддържаме отношения…
Но да се върна на прехода. Баща ми не беше щастлив на 10-ти ноември за това, че отиват да свалят Живков. Те са били бойни другари и когато татко го раняват, Живков поема бригадата за два месеца. През 89-та обаче нещата опираха до необходимост да се случи това нещо, времето беше такова, че трябваше да стане. И татко искаше това да се случи по най-добрия начин, по мирния. Така и стана. Няколко пъти са ми казвали колеги и статии са излизали, че ако не е бил този мирен преход, щяло да бъде по-добре. Аз и до ден днешен не мога да разбера тази позиция. Знаете ли, наблюдавала съм първо баща ми, когато се е стигало до драматични събития и необходимост да се намеси армия в световен мащаб и когато в България се е налагало. Той беше човек, който най-трудно взимаше решения за насилие. Аз съм по-екстремно устроена от него, защото съм по-емоционална. Но той никога не е проявявал подобно нещо и затова смятам, че е едно преимущество, че преходът стана мирно. Все пак, той беше начело на армията, можеше да стане нещо много страшно. А това после как са станали нещата, това е една оценка, която ще се даде по-късно във времето. За съжаление не е редно 22-23 години да сме в транзитен период. Макар че през 89-та година, когато се случиха събитията, с мъжа ми имахме много интересен разговор и той ме пита: „Какво смяташ като историк?”. Аз му казах: „50 години”. Всички бяха много потресени, казвам: „Да, да, 50 години, защото ние тук на Балканите сме такива…”
Разкажете ми за братята Ви – Спартак и Чавдар. За Чавдар се говори, че е бил бохем по душа.
Чавдар беше много контактен, много смел, много рано определи какъв ще стане. Още не ходеше на училище, когато ходеше да събира чоклите (това са тези, малките парашутчета, които падат на земята като се отвори парашута). Израсна по аеродрумите. По принцип ние и тримата сме като че ли инжектирани да нямаме чувство за страх, така ни възпитаха. Но при Чавдар беше много силно проявено.
Бяхте ли много близки вие тримата?
Аз с Чавдар бях много близка, на нас разликата ни е много малка, плюс това така се случи, че после учихме заедно, а с малкия ми брат имаме 8 години разлика. И с Чавдар някак по си допадахме като темперамент. И двамата бяхме много контактни, но той беше изключително контактна личност, шармантен, и в тоя смисъл и душа на компанията, и бохем. Тогава какво беше бохемството – имахме един от първите магнетофони „Комета” и събирахме винаги приятели от махалата, съученици и прочее и правехме така наречените купони или носехме магнетофона по рождени дни. Чавдар беше много красив, но освен това завърши две висши – първо военната академия в Москва и после в Долна Митрополия. И тези световни рекорди, които направи, единият не е подобрен до ден днешен. Неговото име е записано в Париж в Световния център по парашутизъм, като абсолютен световен рекордьор. Това човек не може да го направи, ако не е смел и не рискува. Той беше човек на риска… така и загина. Изгоря на 27 години. Аз много го обичах, още като се роди си го спомням – беше с една къдрава, черна, много красива коса, шиеха му военни униформи, такова беше времето тогава и от малък искаше да стане офицер. Никой – нито майка, нито татко го спряха. Спартак от малък, от 12-годишен тръгна юнга по корабите . Той сам определи своята съдба.
Всичките деца явно сте били целенасочени.
Да, това ми прави впечатление сега като говоря с Вас. Аз най-трудно се определих, докато те от малки определиха какви ще станат. Спартак завърши военноморското училище в Ленинград, изкара стажа си в Севастопол, беше на единствената подводница, която имаше в България, известно време след това беше на военните кораби в надводния морски флот. За съжаление уволниха брат ми веднага след 10-ти ноември, известно време беше в търговския флот, известно време сменяше какви ли не професии и в момента е в кораборемонтния завод. Той, за разлика от нас, е един по-умерен, по-кротък човек, но както казва: „Аз от Чавдар и от теб не можах да се изявя, като най-малък последен…”. Така е – общо взето беше пленен от брат ми. Чавдар беше доминиращия, беше много буен, привлекателен, контактен, много смел, с много идеи в главата. От дипломната работа – беше направил самолет, който се движи във водата. Беше конструктор, просто беше роден за такова нещо, имаше мечта да стане космонавт. Той не пиеше, дори кафе, месо почти не ядеше, но компоти много обичаше, беше по сладките неща, много сладко ядеше.
Разкажете някаква история от детството. Нещо, което Ви се е случило с Чавдар и със Спартак.
Колко сме били луди – в Сливен, например, (това е любимият ми град, в който съм живяла като дете) живяхме в една къща, на втория етаж имаше балкон и ние решихме, че можем да си направим парашут от чердже. Пълно безумие, защото черджето е тежко и едва не преби Чавдар първия път като „литна”. После се сетихме, че трябва да изрежем черджето по средата, за да влиза въздух отнякъде – и това не помогна. Но той си беше такъв – един път, както се бяхме строили в училище и аз точно рапортувах, изведнъж брат ми скочи от ореха с такъв саморъчно направен „парашут” – този път от чадър – много голям чадър, на който беше пробил една дупка и скочи от ореха. Ей такива неща правеше непрекъснато…
Как научихте за смъртта му?
Тогава имаше едно заседание на съюза на художниците, едно събрание на Раковски в БИАД. Това беше през 1972 г., но не искам да го разказвам, защото може да прозвучи, че се правя на дисидент, а аз не обичам хората да се правят на това, което не са били. Но, между нас казано – мен ме обвиниха в антипартийност и формализъм заради това, че съм открила изложбата на Атанас Пацев и два дена имаше голямо събрание в СБХ, на което ме реабилитираха и след като излязох от събранието на улицата, ми казаха, че това е станало. Много страшно беше, татко се държа много мъжки… и майка и татко – просто учудващо. После идва тежкото – когато разбереш, че го няма до теб този човек. Ние всички трябваше да се държим, защото жена му беше бременна и детето се роди след смъртта на брат ми. Така че това беше много голям удар за всички нас и общо взето промени живота ни в различни посоки. Татко, например, ми се струва, че стана по-мек, по-добър като че ли стана, промени се. Татко беше особен човек, никога не говореше, не коментираше хората около себе си и не говореше лошо за никого. При цялото това тежко детство, което е имал, сменил е трима бащи… това е голямо нещо. Той не помни собствения си баща – баща му е убит първия ден на примирието след Първата световна война, татко е бил на две годинки. Вторият му баща също умира през 1923 година, третият му баща умира 40-те години. Четири деца са родени от майката, шест са доведени… и той беше свикнал да живее в една такава атмосфера, където трябва да бъдеш толерантен. Беше суров, но беше справедлив.
Бихте ли описали в едри щрихи един ваш работен ден? С какво се занимавате в момента?
fileДенят ми минава в работа. За съжаление, след като на млади години, когато се занимавах с балет и спорт, прекъснах да правя това, и след като съм работохолик, извън семейните ангажименти се срещам или с колегите от Центъра за славяно-византийски проучвания „Иван Дуйчев“ (в момента съм председател на фондацията „Елена и Иван Дуйчеви“), или с художници, с които през годините ме свързва приятелство. Вечерите съм по изложби, на концерти, с приятели, с децата или внуците, с които ми е особено приятно. Те са и моята надежда, защото са любознателни, обичат компютрите, но и книгите, интересуват се от света и това какво се случва в него и може да ви е странно, но и от това кое е истина и неистина, добро или зло. Това не е ли оптимистично? И въпреки че се занимавам с изкуството на миналото, не съм от тези, които се вторачват само в него. Интересуват ме много промените в хората, в обществото, в загубата на идеологиите и появата на утопии. Напълно съзнавам, че не съм в годините, в които си мислех, че мога да обгърна света, нито в годините, когато си го представях като една голяма библиотека, след като виждам и страдам от изкорубените къщи в оределите села, от мизерията, в която са изпаднали не само пенсионерите, от бездомниците, от ежедневното нарушаване на личното пространство на отделния човек чрез средствата за масова информация и фейсбук и въпреки това вярвам, че ще осъзнаем нашата отговорност и ще престанем да изтощаваме обществото и себе си. Не можем да си позволим точно такъв свят да оставим на поколенията след нас. Знаете ли, моята баба е от Кукуш (Килкис), дядо ми от село Пътеле (Св. Пантелеймон) от Северна Гърция, прадядо ми е от Корча, Албания. Моята баба почина на над 90 години (през 1991 г.) и последното й изречение бе: „Дано никога повече няма бежанци на Балканите“ – войната в бивша Югославия бе вече започнала. Майка, която сега е на 96 години, все още се интересува от всичко, което става у нас и по света. Преди години я поощрих да напише разказа за своя живот и род като семейна хроника, за да не се загуби паметта и да не настъпи забрава при следващите поколения. В този неин разказ лайтмотивът е драматичната съдба на тези наши Балкани, в които спомените живеят дълго. Както става ясно, аз съм против това да останем само в спомена, но би трябвало да проявим мъдрост да го преживеем и да вървим напред. За мен специално този неин разказ е важен именно с посланието си: защо отново всичко се повтаря и възможно ли е решението на тази трагична повторяемост да е винаги извън нас. Аз поне не бих искала да е така.
Добри Джуров е активен участник в антифашистката борба и движението за социални правдини. Той е роден на 5 януари 1916 г. в село Врабево, ловешко. Учи в Семинарията, но е изключен от нея заради членството си в РМС. През 1932 г. става член на РМС, а през 1938 г. на БКП. Интерниран е в концлагера „Кръсто поле“, откъдето успява да избяга и става партизанин. От септември 1942 година е политкомисар, а от април 1944 година – командир на партизанска бригада „Чавдар“.
След 9 септември 1944 година е един от строителите на Българската армия. Завършва Военната академия „Фрунзе“ и Академия на Генералния щаб в СССР. Последователно командва дивизия, от 1949 година – Втора армия, от 1956 година е заместник-министър, а от 17 март 1962 година до22 ноември 1990 година Добри Джуров е министър на народната отбрана на Първата българска република и своеобразен световен рекордьор по заемане на поста военен министър – 28 години и 8 месеца. През 1964 г. е удостоен със звание „армейски генерал”. От 1958 г. е кандидат-член, от 1962 г. е член на ЦК на БКП, а през 1990–1991-ва – на ръководството наБСП. От 1974 г. е кандидат-член, а от 1977 до 1990 г. е член на Политбюро на партията. Един от организаторите на промяната на 10ноември 1989 г.
Джуров е удостояван със званията „герой на Народна република България“ (1976) и „герой на социалистическия труд“ (1986), носител на десетки национални и чужди военни награди.Умира на 17 юни 2002 година в София.
17:26
