Единственият Антонов Ан-225 Мрия - най-тежкотоварният летателен апарат, строен някога и най-мощният самолет на Земята с шестте си турбореактивни двигателя "Лотарев".
Дължина 84 м, размах на крилете 88,4 м, височина 18,1 м, като пилотската кабина е разположена в горната носова част на самолета, на близо 10 m височина от земята. Максималното излетно тегло на Ан-225 е 640 тона - това е равно на товароподемността на осем самолета Боинг 737 – 800. „Мрия“ заема мястото на два Боинг 747, паркирани един до друг, а товарният му отсек може да побере целия фюзелаж на Боинг-737.
Свръхтежкият самолет "Мрия“ е проектиран и конструиран да пренася 90-тонната съветската совалка „Буран“, с която успешно излита на авиошоу. Може да транспортира на гърба си товари с маса достигаща 275 тона – толкова, колкото може да се превозва и вътре. Технически способен да превозва около 1500 души.
Приземява се върху трудни терени, каца върху лед, тревни площи. Самолетът носи не само тежки, но и извънгабаритни товари.
Цената на Ан-225 е около 300 милиона долара. Този впечатляващ и единствен екземпляр беше унищожен на летище Гостомел край Украйна на 26 февруари 2022 г.
Почина актрисата Шанън Дохърти, съобщи списание „Пипъл“. Тя си е отишла на 53 г., след битка с рака.
През февруари 2020 г. звездата от „Бевърли Хилс 90210“ призна, че се бори с раково заболяване, което дотогава пазела в тайна. За първи път Шанън е диагностицирана с рак на гърдата през 2015 г. Тя влиза в ремисия през 2017 година. Но заболяването се е завърнало през 2020-а … и този път било още по-агресивно. Тогава актрисата заяви, че е диагностицирана с рак в четвърти (последен) стадий, предаде Нова тв.През ноември 2023 г. стана ясно, че болестта вече се е разпространила в костите ѝ, а самата Дохърти казваше, че не се предава.Още скръбни вести:
Известният фитнес водещ Ричард Симънс почина на 76-годшна възраст.
Симънс е открит мъртъв в дома си в Холивуд Хилс, Лос Анджелис, Калифорния, пише Sky News.Той почина в събота – ден след 76-ия си рожден ден, като вероятна причина е естествена смърт.
В петък Симънс сподели съобщение в социалните мрежи, в което благодари на феновете си за пожеланията за рождния му ден: „Благодаря ви… Никога през живота си не съм получавал толкова много съобщения за рождения ми ден! Седя тук и пиша имейли. Желая ви най-прекрасния остатък от вашия петък. , Ричард.“Симънс беше фитнес инструктор и мотиватор повече от 40 години, преди да напусне общественото внимание.
По-рано тази година той разкри, че е бил диагностициран с рак на кожата, с поредица от публикации в социалните медии.Известен със своя ентусиазъм и хумор, Симънс беше един от пионерите в света на фитнеса. Той участва в 65 фитнес видеоклипа, от които са продадени на повече от 20 милиона копия.
Инструкторът също така имаше собствено телевизионно шоу, „Шоуто на Ричард Симънс“, което продължи четири години и получи няколко награди Еми.През цялата си кариера той беше критик на модните диети и наблягаше на плановете за здравословно хранене и упражнения.
По-рано тази година Симънс се обяви против създаването на биографичен филм за живота му с участието на актьора и комик Поли Шор.
„Току-що получих съобщение като всички останали, че красивият Ричард Симънс е починал. Надявам се, че е в мир горе на небето“, написа Шор в X. „Ти си единствен по рода си, Ричард. Невероятен живот. Невероятна история. Счупиха делфинските гащи, когато те направиха. Почивай в мир, приятелю. Почивай в мир.“
Идеалите за красота са се променяли неведнъж през вековете. Днес сме свикнали с представата за дългокраки, слаби красавици, която ни се налага всеки ден от медиите.
Но това съвсем не винаги е било така, видя КО4. Днес ще ви разкажем за една фатална за времето си жена. Нейната снимка можете да видите във Facebook, където често я споделят като анекдот с думите: „Тя е имала повече от 100 любовника, 13 души са се самоубили, след като ги е отхвърлила, лицето й се смятало за белег на женската красота.“
И така, коя е тази мистериозна жена?
Представяме ви иранската принцеса Захра хан Тадж ес-Салтан.
Тя идва от кралско семейство от турски произход, което е на власт от 1785 до 1925 година.Тя е омъжена, има 4 деца и след години се развежда. Това е било нещо немислимо в онези дни в иранското общество.По-късно Захра става муза на поета Ареф Казвини.Захра се бори за правата на жените. Освен това тя е художник, писател и една от първите жени, които се осмеляват да носят западни дрехи в Иран.
Всичко сочи, че това е интересна личност, изпреварила времето си, считана е за един от първите феминистки в мюсюлманския свят.
Какво мислите за тази жена? Интересно ще ни е да чуем вашето мнение за тази впечатляваща личност!
„Тестовите субекти“ са обикновени фабрични работници от работническата класа.
Във фабричната столова, вместо касиер, е поставен най-обикновен поднос.
Всеки, който дойде да обядва минава и си избира ястия, а накрая - слага нужните пари на подноса. При необходимост - си взема ресто.
Експериментът продължава цял месец. Експериментаторите от ден на ден стават все по-тъжни, защото липсите нарастват, подкопавайки вярата им в честността на съветските труженици. Не спират експеримента само защото по план е трябвало да продължи 30 дни.
Изведнъж, в края на един работен ден, на подноса се появява сума, която надвишава не само дневния приход, но и целия дълг, натрупан през месеца.
Започват да разследват: оказва се, че във фабриката е ден за заплата. След като се опаричват, хората връщат всичко, което дължат, с лихвите!
По-малкият брат на покойната и велика принцеса Даяна разкри шокираща новина за това, което му се е случило, когато е бил дете и е посещавал училище-интернат. Трагичната тайна на Чарлз Спенсър, 9-и граф Спенсър, която той дълго време криеше, идва по същото време, когато той сподели с обществеността други спомени от детството си.В разкритие, което предизвика шокови вълни в обществените среди, Чарлз Спенсър, 9-ият граф Спенсър и брат на покойната принцеса Даяна, разкри тайна, която е лежала погребана повече от четири десетилетия.
Британският благородник – сега на 59 години – се отправи на пътешествие на болезнен самоанализ, чиято кулминация бе издаването на мемоарната му книга “Много частно училище”, в която той се изправя срещу тъмните сенки от миналото си.В основата на мемоарите на Чарлз е детството му, белязано от дълбока травма. “Провеждах 10-дневен курс на много дълбока интроспекция и терапия”, разкрива Чарлс пред една медия.
След това той разкрива: “Моят терапевт каза на всеки от нас:
“Прошепни ми една тайна, която никога не си казвал на никого”. Аз му прошепнах, че като дете съм бил сексуално малтретиран от възрастен. И си спомням, че той изглеждаше толкова шокиран, а беше чул всичко това. След това ме взе настрана и каза: “Това е много сериозно нещо”. Това признание бележи началото на отдавна закъсняла конфронтация с миналото му.Годините на Чарлз в Мейдуел Хол – елитно английско училище-интернат – се характеризират с култура на бруталност и насилие, скрити зад фасадата на привилегиите и образованието. Авторът заявява, че срещите му с бивши съученици и техните също толкова ужасяващи разкази за насилие са го накарали да се върне към собствената си травма.
Той разказва за потресаващите преживявания на свои съученици, сред които и един, който е бил принуден да се чувства безполезен и е бил подложен на многократни сексуални посегателства в най-крехка възраст. “Аз си казах: “Това е твърде ужасно – не мога да разкажа тази история”. Той се пресегна, хвана ме за ръката и каза: “Някой трябва да го направи – това трябва да си ти”. Това ме убеди, че истината трябва да бъде споделена със света”, заявява Чарлз.
Сблъсъците му с малтретиране и телесни наказания в училището оформят смразяващ разказ за ранните му години. Въпреки това, като съпоставка с натрапчивите и травматични преживявания, Чарлз с удоволствие размишлява и за връзката, която е споделял със сестра си, преди тя да почине.“Тя беше най-близкият ми човек, когато израснах ходехме навсякъде заедно. Правехме всичко заедно Тя беше абсолютно прекрасна по-голяма сестра Бяхме съюзници”, казва Чарлз.
Преди да започнат кошмарите на интерната, братята и сестрите изживяват радостно детство в Park House. Неотдавна Чарлз се включи в профила си в Instagram, за да сподели скъпи детски сувенири (табелки за вратата на спалнята от семейната им къща), които предизвикват спомени за по-щастливото време.
Феновете бяха развълнувани от тези сувенири, а коментарите им отразяваха дълбоко чувство на носталгия и възхищение от непреходното наследство на принцеса Даяна. “Още тогава Даяна беше розата на Англия “, написа един фен, а друг изрази мнението си: “Това е толкова дълбоко”. Някой друг просто се просълзи: “Красиво “.Други фенове разказаха собствените си спомени за подобни табелки с имената на вратите в домовете си, цитирайки: “Всички деца на определена възраст имаха такива. Спомени”, “Майка ми имаше такава на тоалетната за гости на долния етаж: на нея пишеше: “Нашето селско място”. Бих искала да я запазя, винаги ме караше да се усмихвам!” и “Поне едно от децата ми имаше точно такава табелка на вратата на спалнята си вкъщи!”
В допълнение към снимката Чарлз хвърля светлина и върху защитната природа на принцеса Даяна спрямо него, особено след като майка им напуска семейната им къща. По този въпрос Чарлз споменава: “Даяна се грижеше за мен, защото беше почти три години по-голяма от мен. Тя казваше, че най-лошото е било да ме чува как плача в коридора, защото се е страхувала от тъмнината и не е можела да дойде при мен”.Близките им отношения понасят и изпитанията на кралския живот, когато принцеса Даяна се омъжва. Чарлз се е стремял да я държи здраво стъпила на земята на фона на новопридобитата ѝ слава.Поглеждайки назад към трагичната смърт на сестра си, Чарлз по-рано говори за опасното медийно внимание, с което се е сблъсквала принцеса Даяна, правейки паралели с наблюдението, с което се сблъскват съвременните кралски особи, като Кейт Мидълтън.
Той разсъждаваше за последиците от смъртта ѝ като за момент, който е принудил папараците да преценят действията си не от морал, а поради обществения отзвук.Откровенията на Чарлз служат не само за катарзисно освобождаване, но и като лъч на надежда за онези, които са изправени пред подобни битки. Чрез мемоарите си и публичните дискусии той подчертава важността на това да се изправим срещу миналото си, независимо колко болезнено е то, и възможността за изцеление и изкупление.Докато светът размишлява върху смелостта на Чарлз и незаличимото наследство на принцеса Даяна, това е трогателно напомняне за устойчивостта на човешкия дух пред лицето на невъобразими изпитания.Както вече съобщихме, на 22 януари 2024 г. Чарлз сподели рядка ретроспективна снимка на принцеса Даяна и майка им, която предизвика лавина от коментари на фенове, които бяха изумени от общата прилика между покойната майка и дъщеря ѝ.
Неотдавна синът на лорд и лейди Алторп, Чарлз Спенсър, 9-и граф Спенсър, сподели невиждани досега семейни снимки на покойната си сестра, принцеса Даяна, и покойната си майка, Франсис Шанд Кид. Постът показваше бебето на принцеса Даяна, люлеено от майка си.Подписът на Чарлз уточнява, че публикацията му е в чест на 88-ия рожден ден на Франсис. Веднага след като обществеността се запозна със снимките, мнозина бяха смаяни от това колко много покойната принцеса на Уелс прилича на майка си.Един човек отбелязва: “Уау, Даяна прилича на майка си и виждам, че Шарлот също прилича на нея.” Друг направи комплимент: “Тя беше много красива. Даяна много приличаше на нея.”Друг потребител на Инстаграм каза: “Красива… и принцеса Даяна прилича на нея.” Някой друг пък припадна: “Аууу бебето Даяна .”
Постът на брата на принцеса Даяна идва пет години след като той даде ексклузивно интервю, в което разкри за загубата на сестра си. Чарлз разказа, че е изхлипал в самолета от Лондон до Кейптаун, когато е научил за трагичната кончина на сестра си.След като е бил утешен от стюардеса, Чарлз си спомня как си е помислил, че трябва да бъде силен, за да може да се справи с процесите след смъртта ѝ. В тази връзка той разкрива: “Първото нещо, което трябваше да направя, беше да намеря някой, който да напише и произнесе надгробната реч.”
Въпреки че е имал книга, пълна с имена на хора, от които да избира, Чарлз споделя, че след като е стигнал до края на книгата, не е почувствал, че някой от изброените е подходящ. Тогава той каза: “Имах това ужасно усещане, че това ще трябва да бъда аз”.Първоначално опечаленият по-голям брат отложил задачата с няколко дни, докато не намерил воля да напише надгробното слово една много ранна сряда сутрин, между смъртта на принцеса Даяна и нейното погребение. Надгробната реч, която според Чарлз е излязла естествено, е била съставена за около час и половина.Някои други подробности, представени от Чарлз в интервюто му, включват факта, че той всъщност е прочел надгробното си слово за принцеса Даяна, докато тя е лежала в ковчега си, и каза, че по някакъв начин е усещал положителна енергия, излъчвана от нея. Той приел това като някакъв вид потвърждение, че тя одобрява това, което е искал да каже.
Златен джобен часовник, принадлежал на най-богатия човек, който пътувал на кораба "Титаник", бе продаден на търг за 6 пъти по-висока цена от очакваната, съобщи Би Би Си.Първоначално очакваната стойност бе 150 000 британски лири, но бижуто бе продадено за 900 000 паунда.
Бизнесменът Джон Джейкъб Астор загива на 47-годишна възраст, когато "Титаник" потъва през 1912 г. Съпругата му се спасява. Вместо да се евакуира на една от спасителна лодка, видният член на богатото семейство Астор за последно е видян да пуши цигара и да разговаря с друг пасажер.
Тялото му е извадено от Атлантическия океан седем дни по-късно и в дрехите му откриват изящен 14-каратов златен джобен часовник Waltham с гравирани инициали JJA. Той бе продаден в аукционната къща "Хенри Олдридж енд Сон" в събота, съобщи БТА."Астор е известен като най-богатият пътник на борда на кораба "Титаник" и се смята, че е сред най-заможните хора в света по онова време, с нетно състояние от приблизително 87 милиона щатски долара, което се равнява на няколко милиарда долара днес", каза аукционерът Андрю Олдридж.
"Малко преди полунощ на 14 април 1912 г. "Титаник" се удря в айсберг и започва да се пълни с вода. Първоначално Астор не вярва, че корабът е в сериозна опасност, но по-късно става ясно, че потъва и капитанът започва евакуация. Джон помага на жена си да се качи в спасителна лодка номер 4", допълни аукционерът.
Г-жа Астор оцелява, а тялото на съпруга й е извадено на 22 април, недалеч от мястото на потъването."Часовникът е напълно реставриран. Върнат е на семейството на г-н Астор и е носен от сина му. Той е уникална част от историята на "Титаник", добави Олдридж.
Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.
И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.
На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.
Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.
На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата:
"Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".
Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.
Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!
А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.
Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.
"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!
Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."
Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:
"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.
Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.
То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."
След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.
"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."
За самата контузия признава:
"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.
Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.
Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.
Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история."Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.
В едно от последните си интервюта тя казва:
"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:
"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.
Писмото, датирано от 1916 г., е адресирано до императрица Александра Фьодоровна. В него Распутин споделя мислите си за бъдещето на Русия, Първата световна война и съдбата на царското семейство.
"Това е откритие с невероятно значение“, казва Иван Петров, водещ археолог на експедицията и доктор на историческите науки. „Писмото на Распутин може да хвърли светлина върху много тъмни страници от руската история от началото на XX век“.
Съдържанието на писмото все още не е оповестено. Специалистите провеждат щателна експертиза, за да потвърдят автентичността на документа.„Ако автентичността на писмото се потвърди, това ще бъде истински пробив в изследването на личността на Распутин и влиянието му върху царското семейство“, казва Сергей Морозов, историк и професор в Московския държавен университет.
Очаква се скоро да се проведе пресконференция, на която учените ще представят повече информация за находката.
Реакция на находката:
Министерството на културата на Русия: „Приветстваме тази сензационна находка и очакваме резултатите от експертизата. Това откритие може да се превърне във важен принос към нашата историческа наука“.
Руската православна църква: „Засега не можем да коментираме автентичността на писмото. Но ако то наистина е написано от Распутин, може да има значение за историята на църквата.“
Потомците на царското семейство: „Очакваме с нетърпение публикуването на съдържанието на писмото. Надяваме се, че то ще ни помогне да научим по-добре истината за нашите предци“.
Това откритие, разбира се, ще бъде обект на разгорещени дискусии и дебати. Но едно е сигурно: писмото на Распутин е сензация, която може да промени представата ни за много събития от руската история.
Британската актриса Вики Мишел стана известна с ролята на сервитьорката Ивет Карт-Бланш в комедийния сериал „Ало ало“.
Критикуваната поредица заради осмиването на Втората световна война, се снима 10 години и има 9 сезона, като ни среща с много интересни герои. Сред тях е и Вики, която зарадва феновете с външния си вид и макар днес да е на 72 години, чаровницата почти не се е променила,пише Труд.
След снимките на „Ало, ало“, Вики се появява в над 30 филма и сериала и продължава да играе и днес. Актрисата се гордее с външния си вид, често подчертава, че никога не се е подлагала на козметични процедури и е решена да остарее достойно.
„Никога не съм си правила нищо на лицето, без пластични операции, без ботокс. Слава Богу за гените ми. Аз съм актриса, лицето ми трябва да се движи. Хората изглеждат страхотно, когато правят тези процедури, но след това лицата им се гипсират и накрая всички изглеждат еднакви. Майка ми ми каза никога да не излизам от къщи без червило и се придържам към това до ден днешен“, каза наскоро актрисата в интервю за The Sun.
Снимка: HOLLIE ADAMS/AFP via Getty Images
Вики Мишел е омъжена за оператора Греъм Фаулър и имат 33-годишна дъщеря Луиз. „С мъжа ми съм от 40 години. Ключът към нашата връзка е, че се разбираме. И че сме приятели. Ако искам да се отдуша и да крещя, той просто ще изчака да мине. Това е взаимно разбирателство и то е най-важното. Много съм щастлива“, завършва легендарната актриса.
11 август 1973 г. … на съветските екрани се състои премиерата на многосерийния филм „17мига от пролетта“.
По време на излъчването на всичките 12 серии в страната почти не била регистрирана улична престъпност, рязко се увеличило потреблението на електроенергия и намаляло потреблението на вода. Всички били пред телевизорите. Повторението на сериала се състояло само след три месеца.Съветският Джеймс Бонд – Макс Ото фон Щирлиц се явява един от най популярните и любими персонажи от съветската епоха.
Кръстник на прочутия персонаж е писателят Юлиан Семьонов. Съветският разузнавач Всеволод Владимирович Владимиров (с псевдоним Максим Максимович Исаев) – бъдещия Щирлиц, се появява за първи път в романа“ Не е нужна парола“, който е издаен през 1966-та година.
Окрилен от успеха на това произведение, през следващите три години Семьонов създава още два романа с участието на Исаев – „Майор Вихър“ и „17 мига от пролетта“.
В последното произведение от трилогия Исаев става главен герой (до момента той бил с второстепенна роля). Нито един друг герой не успява дори да се доближи до неговата слава.
Същевременно не съществува едно мнение по повод на това кой е послужил за прототип на знаменития Щандартенфюрер СС. Спорът за това кой е послужил за образец Юлиан Семьонов, създавайки централния персонаж на знаменитата епопея, съставена от 13 романа не стихват и до днес.
В по-късни интервюта Семьонов разказва, че повечето от събитията, случили се с Щирлиц в неговите романи са взети от реалния живот, въпреки че те са се случили с различни разузнавачи. Писателят майсторски ги съединява в една литературна биография.
Заснемането на сериала било възложено на Горки филм студио, като бил избран и режисьор. В разгара на подготвителната работа изненадващо за режисьорското място се появил още един претендент – 46 годишната ТатянаЛиознова. След дълги преговори тя успяла да убеди ръководството, че може да снима филми не по-лошо от своите колеги мъже.
Сериалът трябвало да бъде излъчен за 30-годишнината от победата. По време на снимките на филма в началото на 70-те години никой не можел да предположи, че десетки години по-късно черно-белите кадри ще се гледат както преди с затаен дъх и, че „17 мига от пролетта“ ще се счита един от най-добрите филми за съветското разузнаване.Татяна Лиознова
Татяна Лиознова не била във възторг от сценария, създаден на основата на романа, и в някои места добавила своето виждане за историята на съветския разузнавач. По думите на режисьора на нея и било интересно да разглежда душата на разузнавача Исаев, да разбере какво има в нея.
Към сюжета Лиознова добавя нови персонажи – младата немкиня Габи и възрастната Фрау Заурих. „Защо беше нужна Фрау? Навярно филмът можеше и без нея…“ – смее се режисьорът, след което разкрива тайната:
„- Тези герои разкриват образа на Щирлиц, показват го по-човечен, жив. Беше необходимо някак да заселим света на хората около Щирлиц, не само този сред мундирите.“ Според сюжета на филма Щирлиц извежда възрастната Заурих на разходка в гората. Точно така започва първата серия. „Кого води той? Себе си, сам се измъква от този ад на пагони.“ – пояснява Лиознова.
Във филма Щирлиц наистина се получава по-одухотворен, отколкото е бил замислен от Семьонов, като принос за това има и изпълнителя на главната роля Вячеслав Тихонов. Например на него принадлежала идеята за това младата немкиня Барбара Крен да бъде влюбена в него. По време на снимките. Тихонов моли актрисата Олга Сочникова да погледне някак по-различно, по женски Щирлиц. Негова е и иеята за една от най-ярките и запомнящи се сцени от филма- тази на срещата на Щирлиц с неговата жена в кафе „Elephant“. Решението да се заснеме било взето в процеса на снимките, когато работата над филма била на пълен ход.
Трогателната история за това как разузнавачите са принудени да се срещат със своите жени, на „очна“ била разказана на Тихонов. Той бил дълбоко впечатлен от чувствения разказ и предложил да се осъществи на живо.
Първоначално било планирано, с жената в кафето да бъде и сина на Исаев, но тази идея не се харесала на режисьора. Според Лиознова, ако в кадър има дете зрителят няма да забележи жената, като нейното желание било да се акцентирана любовта между мъжа и жената, на чувствата които преодоляват войната и разстояния.
Сцената на срещата в кафенето е една от най-сложните във филма. Участниците в нея разговарят и практически не се движат в кадър. Пет минути и половина те се намират сред един декор без да кажат нито една дума, актьорите напълно са лишени от инструментите на изразителност, като дори не трябва да показват, че се познават.
Особено гениално е изпълнението на Елена Шишкова в ролята на жената на Щирлиц и на човека, който я придружава в кафето (ролята на Евгений Лазарев). Тайната на тази сцена не е само във вълшебния музикален съпровод, но и в живата актьорска игра.
Много по-късно, през 2013 г. художника на костюмите Мариам Баховская си спомня в интервю за „Московски комсомолец“: А за знаменитата „очна“ сцена, при която организират среща на Щирлиц с жена му в кафене – спомням си, беше заснета спешно. Ето защо нямахме време да приготвим някакъв специален костюм за актрисата Елеонора Шашкова, поканена за тази епизодична роля и тя бе облечена в един от нейните тоалети…“
Още преди началото на снимките, Татяна Лиознова заявила че на площадката иска да види само вече известни и утвърдени актьори. Изборът за изпълнител на главната роля във филма не бил лек. Разглеждали се кандидатурите на Инокентий Смоктуновски, Олег Стриженов, Юрий Соломин … Тихонов имал едно единствено преимущество пред останалите – той бил свободен за разлика от другите претенденти. Случайността се оказала щастлива – съдържания маниер на игра на Тихонов по някакъв начин подхождал на ролята на съветски разузнавач и днес вече е невъзможно да си представим някой друг в кабинета на Мюлер.
През по-голямата част от филма на актьора Вячеслав Тихонов, изпълнител на ролята на Щирлиц, му се налага само да наблюдава, да пише, да се обажда по телефона и да ходи, а също и един път да стреля.
Количеството диалози е сведено до минимум, всички действия и дори мимиката се отличава със хладна сдържаност. Актьора Лев Дуров, който играе ролята на агент Клаус във филма е на мнение, че тази роля е една от най сложните в кинолентата.
„Освен анализи и съпоставяне няма нищо друго.“ – казва Дуров за Щирлиц, подчертавайки отсъствието на възможности по някакъв начин да се разкрие характера на героя.
Благодарение на едва забележими детайли, като кучето, което поставя глава в ръцете му или влюбената в него немскиня ние можем само да гадаем за неговите мисли, характер, настроение.“Всеки от героите във филма има свои „странности“ – така ги нарича Лиозанова – т. е. прости, човешки особености, като постоянно заяждащото чекмедже при Мюлер. “ Това придава правдивост.“ – обяснява режисьора. При Щирлиц това практически отсъства, тъй като той е два пъти скрит – един път от професията и втори път – от немския мундир.“
Разказват, че веднъж Тихонов разкрил тайната на своето напрегнато и замислено лице по време на изпълнението на ролята на Щирлиц. Таблицата за умножение – нея той прехвърлял в главата си докато оператора снимал поредната сцена с продължителност няколко минути.
Телевизионният гардероб на Штирлиц се състоял от 100 бели ризи, 11 костюма, цивилни костюми, кожено яке, параден мундир, фрак.
По време на снимките в ГДР за малко щели да арестуват изпълнителя на главната роля. Той решил да се разходи от хотела до комплекса (разстоянието не било голямо) в униформата на Standartenfuhrer SS, и бил незабавно задържан от берлинчани. Те решили, че той е привърженик на фашизма и вече го водели към полицейския участък. За щастие членовете на снимачния екип дочули шума, втурнали се към сцената на скандала и успели да измъкнат артиста от ръцете на берлинчани.Татяна Лиознова не харесвала актьорските импровизации. Нейният стил във всеки филм бил многократно, до изнемога да се отрепетират епизодите и текста изключително следаайки сценария. Но на тиха улица до Берлин, в началото на снимките изненадващо се случила импровизация, която просълзила дори суровата Лиознова.
В сценария не била предвидена среща на Щирлиц със симпатично псе. Просто един от местните жители разхождал своето куче близо до снимачната площадка. Изведнъж то се втурнало към Тихонов и се хвърлило в ръцете му. Операторът не успял да изключи камерата. А Тихонов обожавал кучетата и започнал да импровизира. Така се получил един най-трогателните епизоди в този филм.
„17 мига от пролетта“ се счита за най-скъпия съветски сериал, въпреки че реалната сума на бюджета е неизвестна и се пази в тайна. Снимките на кино лентата са заснети в различни части на СССР и в чужбина.
Кадрите с разрушения Берлин са заснети в столицата на ГДР, по-точно в източната му част. За декор на снимките на швейцарската граница е използвана Грузия. Появата на съветския разузнавач в Берн на „Цветната улица“ се намира в Рига, където все още се показва като едно от най-забележителните места в столицата на Латвия. Зоологическият музей (Музеят на природата), където Щирлиц чака Борман, се намира в Ленинград.
Съветския и руски литературен критик Лев Aнински отбелязва, че концепцията на човека в творчеството на Юлиана Семенова, на пръв поглед е точно обратното на жертва, проповядвано от други колеги. Той не страда от въпроса на Хамлет: на кого си нужен? Това са хора с категоричен характер, те знаят какво искат.
Те предпочитат да бъдат силни тук. „Силен човек“ – това е героят на Семьонов. Според Aнински, героите не са готови да отидат на преговори със съдбата – те са готови да поемат съдбата в свои ръце: „Най-важното нещо – силно да желаеш нещо. Само тогава желаното се сбъдва … Човек винаги трябва да знае, че всичко ще бъде точно както е планирано …Какво ще се случи със Щирлиц? – този въпрос си задава всеки, който гледа незавършената сцена на последната серия. В нея замисленият разузнавач Исаев гледа прелитащото ято птици в небето – отпред е пътя за Берлин, отзад победата, но той още не знае това.
Възможно е при завръщането на Исаев в Берлин да го чакат нови задания от центъра, с които той блестящо ще се справи и 45 дни след края на войната ще се върне в Русия при жена си. Това е най-желаният финал и всеки зрител навярно се надява, че точно това се случва зад кадър след титрите.
В интервю Татяна Лиознова признава, че знае всичко за Щирлиц.
„Той толкова дълго щастливо се е разхождал на ръба на пропастта, че това трябва да има не весел край. – след кратко мълчание тя добавила замислено – Аз не искам да присъствам на тези сцени и не искам да заставям зрителя да види това.“
През 70-те години на ХХ век цветната телевизия вече съществува, макар че телевизор с такова цветово предаване е рядкост. Въпреки това, Татяна Лиознова решава да заснеме филма в черно и бяло – за максимална прилика с документалната лента. Решението е взето от режисьора и поради това, че във филма има много вмъквания от документална хроника, а Лиознова не искала да се открояват от визуалната линия на лентата и по някакъв начин да повлият на „ефекта на присъствие“ на зрителя във филма.
Изненадващо през 2009, повече от тридесет години след създаването на филма, се състои цветната премиера на култовата кинолента. При работата над проекта освен модерни технологии се използвала и ръчна работа – оцветяване на картината кадър по кадър.
Специално за този проект е създадена международна група (Русия, САЩ, Корея, Китай, Индия), като в работата участват над 600 души. Особено важна е била помощта на Татяна Михайловнаа Лиознова, която лично консултира цветопробите, съобщава www.vesti.ru.
Всичко, което се случва на екрана е в прекрасно съзвучие с безсмъртната музиката за картината, написана от композитора Микаел Таривердиев. Текстовете са дело от поета Роберт Рождественски. Творческият тандем създава за филма цикъл от 12 песни – по една за всяка серия. Но такова изобилие от песни се сторило излишно на режисьора и само две влизат във филма: героичната „Мгновения“ и лиричната „Песня о далекой родине“.
Песните, които не са включени във филма може да чуете тук:
Музикалните композиции са безспорно украшение на сериала. Не било лесно обаче да се намери подходящия изпълнител за песните. За записите били поканени редица популярни певци по това време: Муслин Магомаев, Валери Ободзински, Валентина Толкунова.
Татяна Лиознова отхвърля почти всички кандидати, с изключение на Йосиф Кобзон. Въпреки това, по време на среща с певеца тя направила неочаквано за него изявление: начина по който изпълненява песента на филма не е подходящ, и ако той иска да участва, ще трябва да пее така сякаш „не е Кобзон“.
Известната песен „Не думай о секундах свысоко“ Koбзон записва най-малко десет пъти – и всеки път я изпълнява по различен начин. Сред надписите на филма неговото име не е записано, тъй като те са били направени преди да се одобри изпълнителя.
В немския вариант на филма дублажа на немски език на Щирлиц озвучава актьора от ГДР Ото Мелиес изпълнител на ролята на Хелмуд. Самият Мелиес бил дублиран от друг актьор.
В знак на признателност за блестящо изиграната роля на генерал Волф, актьорът Василий Лановой получил от самия Карл Волф кутия с коняк.
Разказват, че Фидел Кастро бил голям почитател на поредицата. Веднъж на вечерна сесия на правителството, той забелязал отсъствието на няколко ключови министри. Оказало се, че причината да не дойдат била излъчването на поредния епизод от сериала. Кастро поискал да му донесат копие от филма и организирал колективно гледане за всички членове на правителството. 12 серии били показани в една сесия, която проължило почти 14 часа.Вижте още:Българският филм легенда от малкия екран.
Малко хора знаят за съветският хеликоптер Ка-18.Хеликоптерът е рекламиран в чужбина през 50-те години като "летяща кола".
Създателите тогава са уверявали, че с такъв хеликоптер може да лети с цяло семейство или група приятели на панорамен полет наслаждавайки се на красивата природа отвисоко, риболов в отдалечени и труднодостъпни водоеми или дори високо в планината,наслаждавайки се на красиви планински гледки.
Между другото, Ка-18 е бил цивилната версия на хеликоптера Ка-15 само,че с увеличен фюзелаж. Екипажът се е състоял само от един пилот. До трима пътници са можели да бъдат настанени на борда. Първият хеликоптер Ка-18 се качва в небето през октомври 1956 година. Още през 1958 година, един от тестовите хеликоптери е демонстриран на Световното авиоизложение в Брюксел, където машината печели златен медал.Вижте още:Летящият ТАНК-Т60
Бананите в Русия се появяват на рафтовете на хранителни стоки в средата на 19 век. Екзотичният плод бил много скъп и бил достъпен само за аристократите. След Октомврийската революция бананите напълно изчезват от рафтовете. Те започнаха да се внасят само по специални поръчки за партийни лидери.
Бананите се връщат на рафтовете едва през 1938 г. благодарение на Йосиф Сталин. Появата на плодове се смяташе от мнозина за знак за подобряване на живота в СССР и това значимо събитие е пряко свързано с известната фраза на Бащата на народите „Животът стана по-добър, животът стана по-забавен“.
Самият Сталин обичал да има тропически плодове на масата си и нито едно угощение не минавало без банани. Те започнали масово да се внасят в страната, но само в големите градове. Жителите на селските райони дори не са чували за тях.
По време на войната плодовете не се внасят, но веднага след края й Йосиф първо нарежда на Анастас Микоян да закупи голяма партида. Тогава министърът на външната търговия не се и опитал да спори със Сталин дали това е целесъобразно.
Китай става основният вносител на плодове за СССР. Оттам ги носели още неузрели и зелени. Това било направено, за да не се влошат по време на дългосрочно транспортиране. Директорите на универсални магазини трябвало да отделят отделна тъмна стая, в която плодовете се съхранявали, докато узреят.
В средата на 50-те години отношенията между Китай и СССР се влошават значително и бананите започват да се внасят първо от Виетнам, а след това от Куба. Тъй като тежката военна индустрия е слабо установена в тези страни, страната на Съветите им предложи бартер - те ни дадоха банани, а ние ги снабдихме с оръжие.
Зрителите за първи път видяха банани на екрани през 1957 г., когато беше пуснат филм за стареца Хоттабич. Никой не може да предположи, че бананите в една от сцените са направени от папиемаше, тъй като служителите на Ленфилм не могли да купят истински, а сценарият го изисквал.
Сушените банани в пластмасови опаковки били особено популярни в СССР. Беше почти невъзможно да се купи деликатесът, тъй като те били изкупвани в първите часове след „пускането“ в магазините.
До 70-те години вече нямало как да изненадате гражданите с банани. Те станали много по-евтини - килограм струвал 2 рубли. Точно преди перестройката в Съветския съюз бил подписан митнически указ, който гласял, че екзотичните плодове вече не подлежат на вносни такси и те започнали да се продават на всеки ъгъл.
И една история за бананите...
Годината е приблизително 1980. А комунизмът или вече е победил, или е на път да победи.
Прибирам се от училище и на масата има бележка:
"Дима! Наредих се за банани. Нашият номер е 1278. Обядът е на масата. Яжте и отивайте направо в магазина за зеленчуци! Татко"
Този ден баща ми работеше втора смяна. Аз от своя страна оставям бележка на майка ми, която работеше първа смяна и оставям да стоя. Между другото, дадоха 1 килограм на ръка. И тогава дори оставиха баща ми да напусне работа по-рано. За добра причина, за да можем да купим допълнителен килограм банани. Опашката се простира болезнено бавно. 19:30 часа. След половин час зеленчуковият магазин затваря. В Маяк звучи тревожна музика...
Хората започват да се притесняват, всички разбират, че утре, на откриването, вече няма да има банани за продажба. Всичко ще се нареди от само себе си, чрез връзки. Искането е спонтанно формулирано:
Отделът трябва да работи до последния банан!
Сформира се инициативна група, която да постави ултиматум на ръководството на търговския център. Ръководството й отговаря с нещо като следното:
- Майната ви, другари хегемони!
Тук трябва да се отбележи, че малко по-рано в Толиати имаше стачка на шофьорите на автобуси, която беше съобщена от всякакви BBC, Free Europe и други „гласове“. Тогава градският комитет получи първия номер.
Ето го. Опашката веднъж тревога, опашката втори път... Започват да се чуват призиви търговският център да се разруши „по дяволите“. Не минават и 20 минути, преди да пристигнат представители на окръжния партиен комитет. След като оцениха ситуацията, те дават инструкции, които напълно съвпадат с исканията на тълпата и мен, по-специално:
- Търгувайте до последния банан!
„Пазарувахме“ около полунощ. Мама, татко, аз - три килограма. Три килограма дървени флуоресцентни зелени банани. Тук трябва да се отбележи, че моите родители са купували банани за втори път в живота си, така че те са били опитни потребители на банани. Натъпкахме тези зелени шушулки във филцови ботуши и ги сложихме на килера - „да достигнат“, т.е. зрял. Там минаха няколко дни. И ето, родителите ми ми взеха жълти, меки, вкусни банани от шкафа!
И ето ме, дванадесетгодишно момче, излизам на улицата с оскъден банан в ръка и усмивка, по-широка от раменете ми.
Запознавам се със съседка, леля около 35г.
- Дима, какво ядеш?
- Лельо Света, това е банан. Стояхме заедно на опашка.
- Значи са зелени и дървени!
- Бяха незрели. Те, като доматите, също се слагат да узреят на шкафа.
"По дяволите!" - каза леля Света. „И ние стояхме на опашка осем часа, прибрахме се в един през нощта, опитахме го: парчето дърво ме задави.“ Решихме, че не трябва да ядем банани сурови и ги сварихме. Оказа се някаква паста. Всичко беше излято в тоалетната. И се оказва, че това са!!! Дим, нека поне опитам?
Подадох й банана. Тя се наведе, внимателно взе върха в устата си, отхапа... И промени лицето си, прошепна:
И така, кои са амазонките? В продължение на много векове митовете за смели жени-воини са вълнували човечеството. С течение на времето разказите на хората за амазонките са били силно преувеличени.
За мъжете - амазонките са олицетворение на идеала за женска красота. Жените виждат в тях образец за смелост, сила и независимост на женското население. В техния пример феминистките от цял свят виждат възможността за своето съществуване без мъже. Дали обаче амазонките са били такива, каквито се твърди, че са били в действителност, или всички истории за тях са измислица?
За първи път амазонките се споменават в произведенията на древногръцки философи и поети. Обществото, в което главната позиция се заемала от жена, силно повлияло на цяла патриархална Гърция, в която на слабия пол била отредена ролята на майка на семейството, но не и ролята на политик и воин.Древните гърци били известни със своите поеми и различни митове. И те не можели да не обърнат внимание на обществото на женското господство и да не го отразят в произведенията си. Най-известните автори от онова време, които са писали за амазонките, са Диодор Сицилийски и първият историк в света Херодот. Те, както и други древногръцки философи, били силно изненадани от начина на живот на амазонското общество.
Амазонките влезли в контакт с хората от древните държави доста късно, техните племена живеели достатъчно далеч от ахейска Гърция. Постепенно обаче с развитието на древногръцкото общество започват да се появяват все повече сведения за тях.Запазени са много легенди за амазонките - жени с невероятна красота, които били непобедими на бойното поле. Поне така ги представя популярната култура. Какви са били те в действителност? Нека разберем!
Матриархат
В древността наистина е имало общества, в които жените са имали власт. Такива общества са били управлявани от майките на семействата.
Произходът на такива общества е прост. Когато човечеството се научило да отглежда собствена храна, статутът на ловците и рибарите намалял. Управлението на стопанството станало по-важно. Жените са били по-добри в това.
Но тези общества изгубили битката за еволюция. По-трудно им било да отблъскват нападенията на други племена и постепенно били погълнати от съседите си.
Но споменът за такива племена останал в народния фолклор и се предавал от поколение на поколение.Какво са казвали гърците за тях
Терминът "амазонка" е измислен от гърците, което в превод означава "без гърди". Според легендата амазонките специално премахвали дясната си гърда, за да им е удобно да стрелят от лък.
Амазонките са не само герои на гръцките митове, но се споменават и от сериозни изследователи като Плутарх.
Известният философ описва, че територията, на която са живели амазонките, е била по бреговете на днешна Турция. Амазонките се опитали да тръгнат на походи в Азия, но не постигнали голям успех.
Впоследствие те са изтласкани в Кавказ, а след това, изгубили характерните си културни особености, се сливат с околните племена. Най-вероятно става дума за скитите. Скитите са живели в украинските степи и Крим. Все още не е ясно кои са били те, но най-близко до тях по отношение на езика са осетинците.Амазонките - съпруги на славянските сармати?
И тази хипотеза е най-любопитната. Първо, амазонките се споменават в "Сказание за отминалите години". Те изобщо нямат мъже в племето си. Те имат деца по оригинален начин. Всяка пролет те идват на гости на съседните племена и поддържат връзки с местните мъже. След това се връщат у дома. "И ако се роди момче, те го погубват, но ако се роди момиче, те го хранят и възпитават усърдно."
Сръбският историк Мавро Орбини в "Книга за историографията на името, славата и експанзията на славянския народ" смята, че амазонките са съпруги на славянските сармати. Те са живели по бреговете на Волга между меланхолите и сърбите. Били са воини и смело са отблъсквали нападенията на римляните. Когато император Аврелиан хитро измамил сарматските воини, техните съпруги се вдигнали на оръжие и храбро отблъснали римското нападение.Това, което най-много ме обърква в тази история, е терминът "славянски сармати". Сарматите наистина са живели в черноморските степи, но генетично са по-близо до иранските племена, отколкото до славяните. Е, дори и амазонките да не са били славяни, те са живели на наши територии.
Телекинеза е способността да се въздейства върху физическите обекти със силата на мисълта. Тази способност все още е една от най-интригуващите загадки.
Интересът към телекинезата се подхранва от време на време от появата на хора, демонстриращи своите невероятни способности. Френското момиче Анжелика Котен е първата, за която са документирани тези невероятни за днешния материален човек способности,пише сайтът izumitelno.com
Анжелика Котен от село Бувини във Франция остава в историята като „електрическото момиче“. На 15 януари 1846 г., когато е на 13 години, заедно с други момичета, тя плете ръкавици. Изведнъж масата, на която работят приятелките, започва да се движи. Изплашените момичета побягват по домовете си в паника. Веднага цялото село научава за станалото.
Скоро всеки от жителите на Бувини се убеждава, че в присъствието на Анжелика предметите наистина се движат: масата, столовете се преобръщат, всякакви малки предмети падат от рафтовете. Трудно е да се подозира момичето в измама. Нито Анжелика, нито родителите й се отличават с изтънчен ум, за да мамят цялото село. Дори напротив, те са глуповато семейство с добри сърца.
Започват да се правят догадки. Най-вероятно момичето изпитва органична омраза към работата си. Защото вместо да играе игри, Анжелика е принудена да седи с часове на масата, печелейки жълти стотинки за семейството. Но ако други момичета само плачат и се оплакват от съдбата си, Анжелика показва изключителните си способности.„Тя абсолютно не знае как да ги управлява. Демонстрира „чудеса“, когато се налага и не се налага, което й създава много проблеми: момичето е смятано за обладано от дявола.
За щастие на Анджелика местният свещеник се оказва човек с прогресивни възгледи. Той успокоява родителите на Анжелика, успокоява паниката в селото, обявявайки, че момичето просто е болно от рядко заболяване, след което започва множество експерименти. В селския свещеник очевидно се проявява учен от някой предишен живот. Записите му са толкова точни, колкото много научни доклади. На тях се дължат множеството примери за необикновената дарба на Анжелика.“
Когато някой се докосне до дрехите на Анжелика, започват да падат книги от рафтовете и всичко, което е сложено на стои, виси или е облегнато на стената. Ножиците, вързани с панделка, се разтварят и лентата се развързва по необясним начин. Най-често телекинезата се проявява вечер и почти никога през деня. Силата на удара върху предметите, произтичащ от ума на Анжелика, понякога е толкова голяма, че трима яки мъже не могат да държат движещ се стол.
Скоро мосю Фаремонт, който чува за необичайно момиче, пристига в селото от близкия град Мамер. Уверявайки се, че слуховете са верни, той води Анжелика в града, като се стреми не толкова да покаже невероятно момиче, колкото да разбере същността на явлението. За сесия с Анжелика той кани учени от различни области.
Такива каравани са произвеждани в Литва през 80-те години на миналия век и са предизвиквали особен интерес от руснаците по онова време.Интересно е да се отбележи,че и до днес подобни каравани могат да бъдат забелязани да се ползват в много добро състояние .
Ето как изглежда една такава каравана:
Има два дивана, които се трансформира на на огромна спалня, трапезария, която става на легло .Караваната разполага с кухненският бокс в който има мивка и печка на газ.
Банята е тип душ кабина с корито, мивка и вградена, тоалетна с външно обслужване. На всички прозорци има комарници , щори и пердета.
На 3 април 1973 г. в Ню Йорк, САЩ, за първи път в света e представена технологията за мобилна телефонна връзка.
Проведен е първият в света разговор по мобилен телефон.
Прототипът на първия преносим клетъчен телефонен апарат „Dyna TAC“ е производство на американската телекомуникационна компания „Моторола“.
На 6 март 1983 г. в Ню Йорк „Моторола“ демонстрира и първият в света мобилен телефон „DynaTAC 8000X“.
На 21 септември 1983 г. е получено разрешение за производството му, пуснат е в продажба през 1984 г. Апаратът е с размери 33х4,4х8,9 см, тегло – 794 грама и цена – 3995 долара.
Едва през 90-те години на миналия век модерният мобилен телефон набира популярност, тъй като намалява значително по размер и става много по-удобен за потребителя. Днес 97% от хората по света притежават мобилен телефон, според проучване от 2021 година
Всяко поколение носи нещо, характерно само за него си. Ако сега сложим от тези девойки днешни момичета на същата възраст ще има голяма разлика (като изключим тези с татуировки и хирургични намеси).
Момичетата от снимката вероятно са на около 20 години, но някак, може би заради облеклото или заради прическите, изглеждат много по-различно от предстватите и вкусовете ни за красота от днешно време. Младолики, стройни, добре сложени и естествени красавици.
Коментари от мрежата:
Хубави, но личи, че никога не са се занимавали със спорт...доста закръглени, почти преливат...никоя не е с изящна фигура и хубави, стегнати, оформени крака и глезени...странно, защото по това време това се е ценяло. Идеалът за красиво женско тяло е включвал доста по-крехки, грациозни и слаби фигури...такива като на Туиги, Пати Бойд, Бриджит Бардо, Силви Вартан...
Haceлeниeтo нa Зeмятa нapacтвa c ycĸopeни тeмпoвe. Πpeз 1804 г. нaceлeниeтo нe e нaдxвъpлялo един милиapд дyши, a ĸъм ĸpaя нa 2023 г. тoзи бpoй щe нaдxвъpли 8 милиapдa.
B cъщoтo вpeмe peдoвнo ce пoявявaт oпaceния, чe в дaдeн мoмeнт мoжe дa нямa дocтaтъчнo pecypcи зa вcичĸи xopa. B тoзи cлyчaй вcичĸи xopa нa плaнeтaтa щe изпитвaт глaд, липca нa питeйнa вoдa и мнoгo дpyги пpoблeми. Cпopeд eднo пpoyчвaнe oбaчe нaй-гoлямaтa oпacнocт зa чoвeчecтвoтo мoжe дa нe e липcaтa нa pecypcи, a тexният излишъĸ. Eднa „paйcĸa“ cpeдa, в ĸoятo вcичĸи aпeтити и нyжди нa oбщecтвoтo ca зaдoвoлeни, мoжe бъpзo дa ce пpeвъpнe в иcтинcĸи aд, ĸaĸтo ce cлyчи пo вpeмe нa eĸcпepимeнтa Bceлeнa 25 (Unіvеrѕе 25).
Eĸcпepимeнтът Bceлeнa-25
Aмepиĸaнcĸият изcлeдoвaтeл в oблacттa нa пcиxoлoгиятa Джoн Б. Kaлxyн oщe пpeз 70-тe гoдини нa минaлия вeĸ ce oпитвa дa oтгoвopи нa въпpoca ĸaĸвo би ce cлyчилo c eднo oбщecтвo, aĸo тo ce oĸaжe в yтoпия, т.e. aĸo изoбщo нe ce нyждae oт нищo. Зa тaзи цeл тoй пpoвeждa cepия oт eĸcпepимeнти, нapeчeни Bceлeнa-25. Зa щacтиe eĸcпepимeнтитe ca пpoвeдeни въpxy гpизaчи.Джoн Б. Kaлxyн взeл чeтиpи двoйĸи мишĸи в peпpoдyĸтивнa възpacт и ги пocтaвил вътpe в „yтoпиятa“. Cpeдaтa билa възмoжнo нaй-блaгoпpиятнa зa гpизaчитe. Te имaли нeoгpaничeн дocтъп дo xpaнa и вoдa. Ocигypeн e и мaтepиaл зa гнeздeнe. Teмпepaтypaтa ce пoддъpжaлa нa нивo 20 гpaдyca пo Цeлзий, ĸoeтo e нaй-oптимaлнoтo зa мишĸитe.
Paзбиpa ce, нищo нe e зaплaшвaлo мишĸитe, тъй ĸaтo в лaбopaтopиятa нe e имaлo xищници. Ocвeн тoвa вcичĸи тe ca били в oтличнo здpaвe. Aвтopитe нa изcлeдвaнeтo внимaтeлнo ги пoдбpaли oт paзмнoжитeлнaтa ĸoлoния нa Haциoнaлния инcтитyт пo здpaвeoпaзвaнe. B cъщoтo вpeмe изcлeдoвaтeлитe взeли вcичĸи нeoбxoдими пpeдпaзни мepĸи, зa дa изĸлючaт възмoжнocттa зa пpoниĸвaнe нa бoлecти в „yтoпиятa“ oт външнaтa cpeдa.
„Утoпия“ c ĸaнибaлизъм
Tъй ĸaтo в нoвoтo мecтooбитaниe нa мишĸитe нe им ce нaлaгa дa пpeĸapвaт вpeмe в тъpceнe нa xpaнa, вoдa и пoдcлoн, тe зaпoчвaт пo-чecтo дa ce чифтocвaт. B peзyлтaт нa тoвa пoпyлaциятa нa гpизaчитe ce yдвoявa нa вceĸи 55 дни.
Koгaтo ĸoлoниятa дocтигa 620 индивидa, pacтeжът ѝ ce зaбaвя – тя зaпoчвa дa ce yдвoявa нa вceĸи 145 дни. Πo cъщoтo вpeмe в мишeтo oбщecтвo ce пoявявaт пpoблeми – гpизaчитe зaпoчвaт дa ce paздeлят нa гpyпи. Hяĸoи индивиди нe cи нaмepили мяcтo в тeзи гpyпи, тъй ĸaтo нямaли coциaлнa poля, ĸoятo дa игpaят. Teзи индивиди нямaлo ĸъдe дa oтидaт.B дивaтa пpиpoдa пo-мaлĸo млaди индивиди oцeлявaт дo зpялa възpacт. Te пpeдимнo зaмecтвaт cтapитe cи, yмиpaщи cъбpaтя. A oнeзи oт мъжĸитe eĸзeмпляpи, ĸoитo ca излишни, пpocтo eмигpиpaт. B „yтoпиятa“ излишнитe мъжĸи нямa ĸъдe дa oтидaт. Te зaпoчвaт дa ce oттeглят физичecĸи и пcиxoлoгичecĸи.
Kaĸтo ce cъoбщaвa в изcлeдвaнeтo, caмцитe, ĸoитo нe мoжeли дa cи нaмepят coциaлнa poля, cтaнaли нeaĸтивни и ce cĸyпчили нa дънoтo нa ĸyбa нa „yтoпиятa“. Te пoлyчили мнoгo paни и бeлeзи, тъй ĸaтo били нaпaдaни oт дpyгитe мъжĸи. Bъпpeĸи тoвa oтчyждeнитe индивиди нe peaгиpaли нa нaпaдeниятa.
Hяĸoи мишĸи, нaпpoтив, ce зaбaвлявaли пo цял дeн. Te ниĸoгa нe влизaли в cxвaтĸи и дopи нe ce чифтocвaли. Bмecтo тoвa тeзи гpизaчи ce гpижeли зa ĸoзинaтa cи. Ho oщe пoвeчe ce пpoмeнилo пoвeдeниeтo нa aлфa мъжĸapитe. Te cтaнaли изĸлючитeлнo aгpecивни, ĸaтo peдoвнo изнacилвaли нe caмo жeнcĸитe, нo и мъжĸитe. Битĸитe им c дpyгитe caмци чecтo зaвъpшвaли c ĸaнибaлизъм.
Aгpecиятa ce paзпpocтpaнявa въpxy caмĸитe. Bъпpeĸи чe вcичĸи нyжди нa мишĸитe ca зaдoвoлeни, мaйĸитe cтaвaт мнoгo aгpecивни ĸъм тeзи, ĸoитo paзpyшaвaт гнeздaтa им. Tъй ĸaтo тoвa oбиĸнoвeнo били мъжĸи, жeнcĸитe ги пpoгoнвaли в няĸoя дpyгa чacт нa yтoпиятa. Ocвeн тoвa мaйĸитe мишĸи зaпoчнaли дa изocтaвят мaлĸитe cи, дa зaбpaвят зa тяx и дopи дa ги yбивaт. B peзyлтaт нa тoвa дeтcĸaтa cмъpтнocт в няĸoи paйoни нa yтoпиятa дocтигнaлa 90%.Kaĸ тaĸa yтoпиятa ce пpeвpъщa в aнтиyтoпия
Bълнaтa oт жecтoĸocт e caмo пъpвият eтaп oт пpoмянaтa нa oбщecтвoтo нa мишĸитe. C тeчeниe нa вpeмeтo пoпyлaциятa ce paзpacтвa и вĸлючвa вce пoвeчe възpacтни, ĸoитo ca oцeлeли cлeд нaпaдeниятa нa cвoитe мaйĸи и дpyги мишĸи. Te дopи нe знaeли ĸaĸвo тpябвa дa e нopмaлнoтo пoвeдeниe нa мишĸитe. Πoвeдeниeтo нa тeзи индивиди e билo нaпълнo пpoмeнeнo. Hяĸoи oт тяx дopи нe пpoявявaли интepec ĸъм чифтocвaнe.
B ĸpaйнa cмeтĸa бpoят нa мишĸитe в ĸoлoниятa дocтигa 2200, въпpeĸи чe „вceлeнaтa“ e пpoeĸтиpaнa зa 3000 мишĸи. Cлeд тoвa бpoят нa мишĸитe зaпoчнaл бъpзo дa нaмaлявa. Hяĸoи мишĸи ce oттeглили нa пo-гopнитe eтaжи, a дpyги ce гpyпиpaли в бaнди и yнищoжaвaли цeли гpyпи oт cвoитe cъбpaтя и ĸoнтpoлиpaли pecypcитe. Hиcĸaтa paждaeмocт, виcoĸaтa дeтcĸa cмъpтнocт и изĸлючитeлнaтa жecтoĸocт дoвeли дo изчeзвaнeтo нa цялaтa ĸoлoния. Bъпpeĸи тoвa вce oщe имaлo дocтaтъчнo xpaнa и дpyги pecypcи, зa дa ce зaдoвoлят нyждитe нa гoлeмия бpoй гpизaчи.
Зaщo yтoпиятa ce oĸaзвa пo-лoшa oт aнтиyтoпиятa
Cпopeд aвтopa нa изcлeдвaнeтo cлoжнoтo пoвeдeниe нa мишĸитe вĸлючвa взaимocвъpзaни дeйнocти ĸaтo yxaжвaнe, мaйчинa гpижa, зaщитa нa тepитopиятa и йepapxичнa вътpeшнoгpyпoвa и мeждyгpyпoвa coциaлнa opгaнизaция. Koгaтo пoвeдeниeтo, cвъpзaнo c тeзи фyнĸции, нe e зpялo, нe ce paзвивa и coциaлнaтa opгaнизaция c възпpoизвoдcтвoтo. B peзyлтaт нa тoвa видът зaпoчвa дa изчeзвa.
Британската актриса Глинис Джонс, която е най-известна с ролята си на Уинифред Банкс във филма „Мери Попинз“ от 1964 г., почина на 100-годишна възраст, предадоха осведомителните агенции, като цитираха нейния агент.
„Сърцето ми е натежало заради кончината на моята любима клиентка Глинис Джонс“, каза мениджърът й Мич Клем.Актрисата е починала в дом за възрастни хора в Лос Анджелис.
Глинис Джонс печели награда „Тони“ през 1973 г. за ролята си в мюзикъла на Стивън Зондхайм „Малка нощна музика“ и е номинирана за „Оскар“ за 1960 г. за филма The Sundowners.Актрисата участва в десетки филми в своята кариера, която продължава повече от 60 години, но ролята й в „Мери Попинз“ е емблематична и Джонс ще бъде запомнена с нея, отбелязва Ройтерс.
Тя е родена на 5 октомври 1923 г. в Южна Африка, родителите й са от Уелс и работят в сферата на шоубизнеса.Дъщеря им започва да се изявява като актриса още от дете.
Той излежаваше 19-годишна присъда "за екстремизъм" в отдалечена наказателна колония в Арктика при много тежки условия
Руският опозиционер Алексей Навални, критик номер едно на Кремъл, почина днес в затвор в Арктика, където излежаваше 19-годишна присъда, предаде Франс прес, като се позова на Федералната служба за изтърпяване на наказанията (ФСИН).
"На 16 февруари 2024 г. в поправителна колония № 3 затворникът Навални А. А. се почувствал зле след разходка и почти веднага загубил съзнание", съобщи регионалното подразделение на ФСИН в Ямало-Ненецкия автономен окръг в комюнике. То увери, че службите за спешна помощ са се опитали да го спасят,пише flagman.bg
"Предприети бяха всички необходими реанимационни мерки, но те не дадоха положителен резултат. Лекарите от спешна медицинска помощ констатираха, че пациентът е мъртъв. Причините за смъртта му се установяват", пише в краткото комюнике.Навални, на 47 години, излежаваше 19-годишна присъда "за екстремизъм" в отдалечена наказателна колония в Арктика при много тежки условия. Многобройните процеси срещу него бяха широко заклеймени като политически мотивирани и наказание за опозицията му срещу Владимир Путин, отбелязва АФП.Руският президент е бил информиран за смъртта на Навални, каза неговият прессекретар Дмитрий Песков.
На различни съдебни заседания, на които се яви чрез видеоконферентна връзка, този висок рус мъж с пронизващи сини очи изглеждаше отслабнал и състарен, посочва АФП. Той имаше здравословни проблеми, свързани с гладната стачка, която бе обявил в затвора, и отравянето му през 2020 г., от което оцеля по чудо.
Преди години се чуваха критики срещу Навални заради неговото заиграване с крайната десница и двусмислената му позиция за анексията на Крим през 2014 г. Руската опозиция и неправителствени организации, както и Западът, обаче се обединиха около опозиционера след отравянето му през август 2020 г. в Сибир по време на кампания за регионални избори, отбелязва АФП.
На прага на смъртта, Навални бе транспортиран за лечение в Германия със съгласието на руските власти. Излекуван и далеч от това да бъде уплашен, критикът на Кремъл направи голямо завръщане през декември 2020 г., като хвана в капан руски агент, който призна по телефона, че отравянето му наистина е дело на тайните служби.
Отхвърляйки всякаква идея за изгнание, Навални се завърна в Русия на 17 януари 2021 г., сигурен, че ще бъде арестуван начаса. Още с пристигането си на летището, той наистина бе арестуван пред телевизионните камери, припомня АФП.Само два дни по-късно критик номер едно на Кремъл нанесе нов изненадващ удар. В ново разследване Навални обвини Путин, че си е построил луксозен дворец на брега на Черно море. Въздействието бе такова, че руският президент бе принуден лично да отрече да притежава въпросния палат.
От затвора Навални изразяваше подкрепа за другарите си по съдба, лишени от свобода заради репресиите, като изобличаваше руската съдебна система, която наричаше "фашистка", отбелязва АФП. От чужбина неговите екипи междувременно продължаваха да публикуват разследвания за забогатяването на руския политически елит, някои от чиито представители според тях са пряко облагодетелствани от конфликта в Украйна.
Затворът не пречупи Навални в неговата непоколебимост, отбелязва АФП. По време на изслушванията и в послания, публикувани в социалните мрежи чрез адвокатите му, той продължи да обижда Путин, наричайки го "дядо, скрит в бункер", тъй като руският президент рядко се появява на публични места, отбелязва АФП.
По време на процеса си "за екстремизъм" Навални критикуваше руската пълномащабна инвазия в Украйна, наричайки я "най-глупавата и безсмислена война на 21-и век".
В онлайн посланията си той се шегуваше с тормоза, на който го подлагаше управата на затвора. На 1 февруари той призова за демонстрации в цяла Русия по време на президентските избори на 15-17 март, които се очаква да подпечатат оставането на Путин на власт за още един мандат, посочва АФП.
Победата на руския президент изглежда сигурна, защото опонентите му, начело с Навални, бяха хвърлени в затвора или принудени да напуснат страната през последните години, а репресиите се засилиха още повече след нападението срещу Украйна на 24 февруари 2022 г.
Руските власти изглеждаха решени да направят невъзможен живота на своя най-голям критик, който от своя страна каза, че е решен никога да не се пречупи, обобщава АФП.
"Няма да мълча и се надявам, че всеки, който ме чуе, няма да мълчи", каза Навални в съда през септември 2022 г., след като прекара 12 дни в изолатора за това, че осъди руското нападение срещу Украйна.
23:24
