Една от най-интересните снимачни истории от сериала "Далас"
Историята за "Кой простреля Джей Ар?" е може би най-известната и интригуваща случка от снимките на сериала. Ето някои интересни детайли:
Възникване на идеята: Сюжетната линия за стрелбата по Джей Ар Юинг (изигран от Лари Хагман) възниква отчасти поради договорен спор. Хагман искал увеличение на заплатата и заплашвал да напусне шоуто. Сценаристите измислили тази драматична сюжетна линия, за да имат възможност да го премахнат от сериала, ако се наложи.
Секретност: За да се запази тайната кой е стрелял по Джей Ар, са заснети множество различни версии на сцената с различни заподозрени. Дори самите актьори не знаели кой е истинският извършител до последния момент.
Световна сензация: Епизодът "Кой простреля Джей Ар?" се превърна в глобално явление. Милиони зрители по целия свят спекулираха кой е извършителят. Залаганията за отговора на този въпрос достигнаха невиждани размери.
Рекордна гледаемост: Когато най-накрая е разкрито, че Кристин Шепърд (сестрата на Сю Елън и любовница на Джей Ар) е стреляла по него, епизодът привлича рекордна аудитория. В САЩ го гледат около 83 милиона зрители, което го прави един от най-гледаните епизоди в историята на телевизията.
Културно влияние: Фразата "Кой простреля Джей Ар?" се превърна в част от поп културата и се използва и до днес като препратка към големи мистерии или неразрешени въпроси.
Ефект върху продукцията: Успехът на тази сюжетна линия повлия на начина, по който се пишат и продуцират телевизионни сериали, поставяйки началото на т.нар. cliffhanger финали на сезони.
Тази история показва как една творческа идея, родена отчасти от практически съображения, може да се превърне в културен феномен и да окаже огромно влияние върху телевизионната индустрия.
"Далас" е известен американски телевизионен сериал, който има дълга и богата снимачна история. Ето основните моменти:
Премиера: Сериалът дебютира на 2 април 1978 г. по американската телевизионна мрежа CBS.
Продължителност: "Далас" се излъчва в продължение на 14 сезона, като последният епизод е излъчен на 3 май 1991 г.
Място на снимки: Въпреки че действието се развива в Далас, Тексас, голяма част от снимките са направени в студиа в Лос Анджелис, Калифорния. Някои външни сцени са заснети в Далас и околностите.
Ранчото Саутфорк: Известното ранчо Юинг, наречено Саутфорк, е реално място, намиращо се в Паркър, Тексас. То е използвано за външни снимки.
Продължения и възраждания: След края на оригиналния сериал са направени няколко телевизионни филма. През 2012 г. стартира ново продължение на сериала, което продължава до 2014 г.
Популярност: "Далас" се превръща в международен феномен, гледан в над 90 страни по целия свят.
Знакови епизоди: Един от най-известните епизоди, "Кой простреля Джей Ар?", е излъчен през 1980 г. и се превръща в телевизионно събитие с огромна аудитория.
КАМАЗ (Камски автомобилен завод) е основан през 1969 г. в град Набережные Челны, Татарстан, Русия.
Начало на производството: Първият камион КАМАЗ слиза от поточната линия на 16 февруари 1976 г.
През 70-те и 80-те години КАМАЗ се превръща в основен производител на тежкотоварни камиони в Съветския съюз.
Пожар през 1993 година унищожава завода за двигатели, което води до временно спиране на производството.
Възстановяване и модернизация: След пожара компанията се възстановява и модернизира своето производство.
Производство:
Основният производствен комплекс се намира в Набережные Челны, с допълнителни съоръжения в други градове.
Заводът има годишен производствен капацитет от около 50 000 камиона и 60 000 двигателя.Произвеждат широка гама от превозни средства, включително:
Товарни камиони (от 14 до 40 тона товароносимост),Самосвали,Военни превозни средства,Специализирани превозни средства, (пожарни, комунални и др.)
КАМАЗ използва съвременни производствени линии и роботизирани системи.
Компанията има партньорства с чуждестранни производители, включително Daimler AG.
Около 15% от продукцията се изнася в над 80 страни по света.
Иновации: КАМАЗ работи по разработването на електрически и автономни камиони.Производството се извършва според международните стандарти за качество ISO 9001.
Един обичан филм от поколения българи! Останалото е история...
"Полицаят от Сен Тропе" ("Le Gendarme de Saint-Tropez") е популярна френска комедия от 1964 г. Главната роля се изпълнява от известния френски комик Луи дьо Фюнес, който играе ролята на сержант Людовик Крюшо. Филмът разказва за приключенията на този полицай, който е преместен от малко селце в популярния курорт Сен Тропе.
Филмът е много успешен и поражда цяла поредица от продължения. Той е известен със своя хумор и комичните ситуации, в които попада главният герой, опитвайки се да се адаптира към живота в модерния курортен град.
Ето основния актьорски състав на филма "Полицаят от Сен Тропе":
Луи дьо Фюнес - в ролята на сержант Людовик Крюшо, главният герой
Женевиев Град - играе Жозефа Крюшо, съпругата на сержант Крюшо
Мишел Галабрю - в ролята на старши полицай Жербер
Жан Лефевр - играе полицай Фугас
Кристиан Марен - в ролята на полицай Мерло
Ги Гросо - играе полицай Трикар
Мишел Модо - в ролята на полицай Берлико
Клод Пиплу - играе полицай Трабюшад
Мишел Турние - в ролята на кмета на Сен Тропе
Даниел Сорано - играе Чеко, бащата на Никол
Женевиев Фонтанел - в ролята на Никол Крюшо, дъщерята на сержант Крюшо
Този актьорски състав формира ядрото на филма, като много от актьорите се появяват и в последвалите продължения на поредицата. Луи дьо Фюнес, разбира се, е звездата на филма, но химията между целия актьорски състав допринася значително за успеха на комедията.
Филмът "Полицаят от Сен Тропе" е заснет предимно на следните места:
Сен Тропе: Както подсказва заглавието, голяма част от филма е заснета в самия град Сен Тропе, известен френски курорт на Френската Ривиера. Много от външните сцени показват красивите улици, пристанището и плажовете на този популярен град.
Гаскет: Началните сцени на филма, които показват родното село на сержант Крюшо преди преместването му в Сен Тропе, са заснети в малкото селце Гаскет, намиращо се в департамента Вар, регион Прованс-Алпи-Лазурен бряг.
Студия: Някои от вътрешните сцени вероятно са заснети в студия в или около Париж, където са базирани много от френските филмови продукции.
Други локации в региона: Възможно е някои сцени да са заснети и в други близки градове и села около Сен Тропе, за да се създаде по-пълна картина на региона.
Изборът на Сен Тропе като основна локация за снимките не е случаен. През 60-те години на XX век градът се превръща в модерен курорт, привличащ много знаменитости и туристи. Това контрастира с по-традиционния начин на живот, към който е привикнал сержант Крюшо, създавайки основата за много от комичните ситуации във филма.
Погребалната церемония на Ален Делон започна в 16:42 (17:42 българско време) в параклиса, специално построен от актьора в неговия имот в село Души, намиращо се южно от Париж, предаде BFM TV.
При затворени врати, за да се уважи личното пространство на актьора, това погребение е отслужено от бившия епископ на Гап, монсеньор Жан-Мишел Ди Фалко. От съображения за сигурност на място мобилните телефони са отнети от всички гости.БГНЕССъбралите се пред вратите на имението „Ла Брюлери“ запазиха минута мълчание в 17 часа местно време, точно когато Делон беше положен в гроба.
„Дори и да е искал да бъде съвсем сам, трябва да му покажем, че го обичаме. Така че подготвяме нещо малко за него, за да му покажем, че не е съвсем сам“, обясни Кати, на която хрумва идеята за минутата мълчание, в разговор с BFM TV.БГНЕССлед като изтече минутата, феновете на звездата изпяха в унисон хита Paroles, Paroles, изпълнен от Далида и Ален Делон.
„Точно тогава започна да вали, сякаш за да ни благодари, а две минути по-късно времето беше хубаво. Той ни благодари за почитта“, разказа Кати.Той изсуши сълзите ни с помощта на слънцето“, добави друга фенка.
Ален Делон почина на 18 август на 88-годишна възраст. Поклон пред паметта му!
В съветски времена за екипажа на старши лейтенант Зиновий Колобанов искат да снимат и художествени, и документални филми. Но всеки път готовият сценарий се отхвърля от скептиците с един единствен аргумент: "това не може да бъде!".
И все пак истината постепенно възтържествува: такава битка действително има. Случва се в този период на Великата отечествена война, когато немско-фашистките войски опитват да превземат Ленинград.
На 18 август 1941 г. старши лейтенант Зиновий Колобанов (към този момент командир на 3-та танкова рота на 1-ви батальон на 1-ва Краснознаменна танкова дивизия) е извикан в щаба на командира на дивизията генерал-майор В. Баранов. Заповедта е кратка: с всякакви средства да се блокират трите пътя, водещи към Красногвардейск.
Планира се силите на ротата на Колобанов да направят кордон, който включва пет тежки танка КВ-1. Тази машина е произведена в Кировския завод в Ленинград и заедно с Т-34 става неприятна изненада за германците, които не предполагат, че СССР има такава напреднала техника. Въпреки че КВ-1 все още е "недодялан" (трансмисията се поврежда доста често), дебелината на бронята компенсира някои от недостатъците му.
Тъй като главната задача на ротата на Колобанов е да не допуска пробив на немските танкове, боеприпасите се състоят главно от бронебойни снаряди. Командирът разпределя петте КВ по следния начин: два застават на пътя от страната на Луга, още два се притаяват на пътя от страна на Волосово, а собствения си танк Колобанов скрива на кръстипът на пътя от Талин.
За бой се готвят старателно: за всяка машина изкопават по два замаскирани капонира, определени с ориентири за коректировка на стрелбата. За противника от страна на пътя съветските танкове са слабозабележими: вкопават ги до купола.
Последвалите събития показват, че изчисленията на Колобанов, опитен танкист, който се отличава по време на съветско-финската война, се оказват верни.
След дълго чакане (немското настъпление започва едва на 20 август) около 12:00 танковите екипажи на лейтенант Евдокимов и младши лейтенант Дегтяр виждат колона бронетехника, която се движи по Лужското шосе. Откриват огън и унищожават 5 танка и 3 бронетранспортьора.
Около два часа след това и екипажът на самия Колобанов забелязва противника. Той дава възможност на немските танкове да се строят в линия в обсега на оръдията му. Командирът на ротата действа по класическа схема за борба с танкове колони, поразява главните танкове, след това – тези в средата, а накрая задните. Освен това врагът е лишен от възможност за маневри, защото наоколо е блатиста местност и танковете, които опитват, бързо затъват.
Първоначално германците не могат да определят откъде е обстрелът и стрелят на случаен принцип. Но скоро откриват източника на огъня и няколко танкови оръдия едновременно удрят КВ на Колобанов. Съветският тежък танк (а в този случай това е модификация 1Э, която има допълнителни бронирани екрани с дебелина до 25 мм) обаче изобщо няма щети.
В течение на половин час само екипажът на Колобанов унищожава 22 фашистки танка, а това е цялата колона в неговия участък. За това са нужни около 100 бронебойни снаряда. След като се възстановяват от първоначалния шок, немците извеждат други танкове, както и противотанкова артилерия. Но успяват да ударят само купола на машината на Колобанов и да разбият всички прицели и прибори за наблюдение. След битката екипажът преброява повече от 160 попадения върху машината.
На 20 август 1941 г. ротата на Колобанов унищожава общо 43 вражески танка и бронемашини. Екипажът на младши лейтенант Ф. Сергеев унищожава 8 машини, екипажът на лейтенант Евдокименко – 5, а екипажите на младши лейтенант В. Ласточкин и младши лейтенант И. Дегтяр – по 4. На сметката си ротата записва също и артилерийска батарея, щабен автомобил и около две пехотни роти.
На 15 септември 1941 г., при отбраната на град Пушкин, старши лейтенант Зиновий Колобанов е ранен тежко. Той остава в болница до края на войната и лечението му приключва в мирно време. След това Колобанов отново се връща в бронетанковите войски. Службата му приключва през 1958 г. със звание подполковник.
Най-удивителната част на историята за този човек е това, че за своя повече от изключителен подвиг той не е удостоен със званието Герой на Съветския съюз. Въпреки че командването на дивизията говори за възнаграждение, включително да се наградят със златни звезди най-изявените танкисти от неговата рота. Всички обаче получават много по-скромни награди.
Вече в наше време има хора, които многократно ходатайстват на Колобанов да бъде присъдено званието Герой на Руската федерация. Но тази инициатива също е отклонена по неясни причини.
Зиновий Колобанов умира на 8 август 1994 година. Погребан е в Минск.
В годините на Втората световна война жените в Червената армия основно се свързвали с военно-медицинските учреждения (61 % от медицинския персонал), подразделенията за свръзка (80 % от личния състав) и пътни войски (половината личен състав), пише сайтът topwar.ru.
На фона на тези факти особено се отличават жените танкистки, които били едва 20 на брой. Дори сред военната авиация дамите били по-добре представени, като например добилият слава и известност полк за нощни бомбардировки „По-2”, който немците наричали „нощните вещици”.
Любопитна е съдбата на нежните дами, които избрали да служат в танковите подразделения – поприще, което се смятало за изцяло мъжко. Една от най-известните съветски танкистки е Александра Ращупкина, която си заслужила прякора „Саша Мъжкараната”, уточнява Нова телевизия.
Александра Митрофановна Ращупкина е единствената девойка-танкист от Самарската област. Родена е на 1 май 1914 года в Сайр-Дарински (днес на територията на Узбекистан). Детството и юношеството си тя прекарва в узбекската ССР, където работи като трактористка.След нападението на Третия райх срещу СССР, мъжът й е мобилизиран в редовете на Червената армия и се отправя към фронта. На няколко пъти 27-годишната Александра се обръща към властите с молба да я пратят на фронта. От местната наборна комисия й отказват с аргумента, че била една от най-добрите трактористки в Узбекистан.
След известно време Александра отново се явява пред наборната комисия, но предрешена като мъж. Младата жена подстригала косата си, облякла мъжки дрехи и се явила пред отговорните органи. Пред инспекторите тя се представила за Александър Ращупкин. Тъй като по това време администрацията работела хаотично и във военновременни условия, на „Александър” не му поискали паспорт.
След приемането си в армията, Александра е изпратена в Московската област, където завършва шофьорски курс. След това я изпращат в Сталинград, където в продължение на два месеца се обучава за водач-механик на танк. Докторът, който я преглеждал, естествено разбрал, че пред себе си има жена, но Александра го убедила да я остави да се бие на фронта. По-късно той я сравнява с френската национална героиня Жана Д’Арк.
Само три дена преди завършването на курса е и първото бойно кръщение на Александра Ращупкина, когато подразделението й попада под ударите на германска бомбардировка. Дори в този страшен момент жената си останала жена – вместо да се страхува за живота си, тя се ядосала, че новото й облекло се превърнало в дрипи.
По-късно Александра Ращупкина служи в състава на 62-ра армия под командването на ген. Василий Чуйков. По това време никой не подозира, че един от най-успешните командири на танк Т-34 е жена.Ращупкина взема участие в боевете за Сталинград, а после и при съветското настъпление към Полша. В продължение на три години нито екипажът на танка й, в който тя е механик-водач, нито останалите й бойни другари научават, че тя е жена. По спомени на другите танкисти тя винаги се държала много мъжествено, а и фигурата й изглеждала мъжка – широки рамене, малки гърди, къса коса. Единственото, което я доближавало до женствеността, било високото й ниво на хигиена, за което другите войници се шегували:
„Ти Саня си чист като девойка”!
Тайната й е разкрита през февруари 1945 година, когато танковата част, в която Александра служила, започва настъпателни боеве на територията на Полша. По време на битките за град Болеславец, танкът, в който се намирала Ращупкина, е нападнат. При попадение на немски снаряд машината се подпалва, а механик-водачът е контузена и тежко ранена в бедрото. Един от бойните другари на Александра я превързва и разбира се, научава истината за самоличността й.
По-късно в болницата лично я посещава генерал Чуйков. Вместо да бъде наказана, тя остава в полка, а документите й по нареждане на генерала са преправени на такива с женско име. След войната Ращупкина и мъжът й живели в Самара, където тя завършила и висше образование, получавайки инженерска диплома. Почива през юни 2010 година на 97-годишна възраст.
Кариерата на Ален Делон започва през 1957 г. Той е сред най-популярните актьори във френското кино, появява се във филми, които привличат общо около 135 милиона зрители, което го прави шампион в боксофиса като Луи дьо Фюнес и Жан-Пол Белмондо едновременно.
След като споделя големия екран с велики актьори като Жан Габен, Симон Синьоре, Роми Шнайдер и Лино Вентура, голям брой филми, в които участва, се превръщат в кинокласика. Някои от тях са: „Под яркото слънце“, „Роко и неговите братя“, „Гепардът“, „Борсалино“ и „Шокова терапия“.
Въпреки че не успява да се утвърди в Холивуд, той има международна репутация. През 1985 г. печели „Сезар“ за най-добър актьор за „Нашата история“ и „Златна палма“ на филмовия фестивал в Кан през 2019 г. за цялостната си кариера.
В течение на дългогодишната си кариера Ален Делон работи с много известни режисьори, включително Лукино Висконти, Жан-Люк Годар, Жан-Пиер Мелвил, Микеланджело Антониони и Луи Мал. Придобива швейцарско гражданство през 1999 г.
Жан Пол Белмодно
Ражда се в парижкото предградие Ньой сюр Сен в семейството на скулптор. Не се представял добре в училище, а се занимавал главно с бокс и футбол. Родителите му се развеждат, а мечтата му била да стане актьор.
Париж по това време е един от градовете, които дават най-добра възможност за реализация в Европа и Жан се възползва от това, като записва да учи драматично изкуство в парижката Консерватория. Няколко години по-късно е готов за бъдещи успехи.
Още ненавършил 27 години Жан-Люк Годар му поверява главна роля във филма „До последен дъх“. Справя се добре и поканите за участие в други филми не закъсняват. След това играе във философския филм на Жан-Пиер Мелвил Леон Морен, свещеник (1961) и в криминалето Fingerman (1963).
С филма си „Човекът от Рио“ той преминава в сферата на по-комерсиалните филми.
Голяма част от кариерата му минава в съперничевство с друга звезда на френското кино – Ален Делон. Двамата правят заедно два филма - „Борсалино“ (1970) и „Бащи трепачи“ (1998).
До средата на 80-те образите на героите на Белмондо са главно смели авантюристи или цинични герои. Филмите му са изпълнени с опасни каскади, които за разлика от много свои колеги почти винаги изпълнява сам. Сериозните му роли се отличават с драматична дълбочина, а комедийните му са оцветени с автоирония и фин хумор. С напредването на възрастта Белмондо се концентрира в работата си в театъра, където постига големи успехи. Основният му мотив за това е, че не иска хората да го запомнят като дядка в киното.
В разгара на Студената война, едно малко американско момиче заминава за СССР. Това пътуване, което по-късно ще се окаже фатално, остава в историята като част от отношенията между Съветския съюз и САЩ.
Това момиче се казва Саманта Смит. В родината й е обявена за „Най-младия посланик на Америка“, а руснаците я наричат „Посланик на добра воля“. Тя става световноизвестна само за дни, след като дръзва да напише писмо до тогавашния главен секретар на комунистическата партия Юрий Андропов, в което споделя страховете си от ядрена война между Съединените щати и СССР. Неочаквано, той й отговаря и дори я кани да посети страната му.
Саманта е родена в Холтън, щата Мейн, където живее с родителите си – Артър – преподавател по литература, и Джейн – социална работничка. Момиченцето харесва хокей на трева, каране на кънки, четене, науки и играе в училищния отбор по софтбол. На пръв поглед, съвсем обикновено дете. Но още на 5-годишна възраст тя пише писмо до Кралица Елизабет II, за да й каже, че я харесва.
След като Андропов става лидер на СССР, големите американски вестници и списания публикуват обширни статии, които описват как той завладява властта и какви са очакванията за нови заплахи в света. По това време в Европа и Северна Америка има масови антиядрени протести, докато президентът Роналд Рейгън изоставя концепцията за „Разведряване на международните отношения“ и прибягва към разгръщане на ракетите „Круз“ и „Пършинг II“ в Европа. Съветският съюз пък влиза във войната в Афганистан за три години, което още повече покачва международното напрежение.
На фона на всичко това статия в списание „Тайм“ от ноември 1982 г. попада пред погледа на малката Саманта. И тя веднага пита майка си: „Ако толкова се страхуват хората от него, защо някой не му напише писмо, за да го попита дали и той иска война?“. А тя й отвръща: „Защо не му напишеш ти?“.
И така, само след дни, и когато Саманта е едва в 5-и клас, пише на Андропов, опитвайки се да разбере, защо връзките между Съветския съюз и Съединените щати са толкова напрегнати:
"Скъпи г-н Андропов,
Името ми е Саманта Смит. На 10 години съм. Поздравления за новата ви работа.Загрижена съм за Русия и САЩ да не влязат в ядрена война. Вие за война ли сте или не?Ако не сте, моля кажете как ще помогнете да няма война. На този въпрос не сте длъжен да отговаряте,но бих искала да знам, защо искате да завладеете целия свят или поне нашата страна.Бог е направил света за нас да живеем заедно в мир, а не да воюваме.
Искрено ваша,Саманта Смит“.
Писмото и е публикувано във вестник „Правда“, а на 25 април 1983 година, момичето получава отговор от Андропов. В него той пише:
„Скъпа Саманта,
Получих писмото ти, както и много други, които пристигат тези дни от твоята и други страна. Струва ми се – като съдя по писмото ти, че ти си смело и честно момиче като Беки, другарчето на Том Сойер от прочутата книга на твоя съотечественик Марк Твен. Всички момчета и момичета в нашата страна познават и обичат много тази книга.
Ти пишеш, че си много обезпокоена дали няма да избухне ядрена война между нашите две страни. И питаш правим ли нещо, за да не позволим това. Твоят въпрос е най-главният от онези, които вълнуват всеки човек. Ще ти отговоря на него сериозно и честно.
Да, Саманта, ние в СССР се стараем да правим и правим всичко, за да няма война между нашите две страни, за да няма изобщо война на земята. Така иска всеки съветски човек. Така ни учеше великият основател на нашата държава Владимир Ленин.
Съветските хора добре знаят колко ужасна и разрушителна е войната. Преди 42 години нацистка Германия, която се стремеше към господство над целия свят, нападна нашата страна, опожари и разруши хиляди и хиляди наши градове и села, изби милиони съветскимъже, жени и деца. В тази война, която завърши с победа за нас, ние бяхме в съюз със САЩ, заедно се борихме за освобождението на много народи от нацистките завоеватели. Надявам се, че ти знаеш това от уроците по история в училище.
И днес ние много искаме да живеем в мир, да търгуваме и да си сътрудничим с всички свои съседи на земното кълбо – и с далечните и с близките. И разбира се, с такава велика страна като Съединените американски щати. И Америка, и ние имаме ядрено оръжие – страшно оръжие, което може за един миг да убие милиони хора. Но ние не искаме то да бъде употребено когато и да е. Именно затова СССР тържествено, пред целия свят обяви, че никога, никога няма да употреби пръв ядрено оръжие срещу никоя държава. И изобщо ние предлагаме да бъде прекратено по-нататъшното му производство и да се пристъпи към унищожаване на всичките запаси от него на земята.
Мисля, че това е достатъчен отговор на втория ти въпрос: „Защо искате да завоювате целия свят или най-малкото САЩ?“ – ние не искаме нищо такова. Никой в нашата огромна и прекрасна страна – нито работниците и селяните, нито писателите и лекарите, нито възрастните и децата, нито членовете на правителството – не иска нито голяма, нито „малка“ война. Ние искаме мир, ние имаме какво да правим: да отглеждаме жито, да строим и изобретяваме, да пишем книги и да летим в Космоса.
Ние искаме мир за нас и за всички народи на планетата. За нашите деца и за теб, Саманта.
Каня те, ако родителите ти те пуснат, да посетиш нашата страна, на едно прекрасно място през лятото. Ще разгледаш нашата страна, ще се срещнеш с твои връстници, ще посетиш международния детски лагер – „Артек“ – край морето. И сама ще се убедиш: всеки в СССР е за мир и дружба сред хората.
Благодаря ти за писмото. Желая ти всичко най-добро през младия ти живот.„Ю. Андропов„.
Новината за това необичайно събитие веднага плъзва из цяла Америка. Саманта е поканена да даде интервю пред водещите Джони Карсън и Тед Копъл, както и в много други телевизионни предевания на големи новинарски мрежи.на 7 юли 1983 г. момичето заминава за Русия заедно с родителите си. Прекарват там две седмици, като посещават Москва, Ленинград и най-големия съветски пионерски лагер „Артек“, който се намира на Кримския полуостров. Саманта обаче не се вижда лично с Андропов, защото по това време той вече е сериозно болен. Затова и няма нито един кадър, на който двамата да са заедно. Разговарят обаче по телефона.
По всичко личи, че на Саманта й харесва в Русия. По-късно тя пише книга, в която разказва, че в Ленинград тя и родителите и са били изключително впечатлени от гостоприемството на хората. А на пресконференцията в Москва американското момиче казва: „Руснаците са също като нас“.
В „Артек“ тя избира да спи със съветски деца, вместо да се възползва от отделната стая, която и предлагат. За да улеснят общуването й, учителите и децата, които говорят английски език, са избрани да живеят в сградата, в която е настанена. Докато учи руски песни и танци със съветските деца, местните медии следят всяка нейна стъпка и публикуват репортажи и снимки.
Така американското момиче става широко известно в СССР.
А когато на 22 юли Саманта се завръща в САЩ, пристигането и е отпразнувано от жителите в щата Мейн и популярността и продължава да расте в цялата страна. Така тя се превръща на практика в политически активист за мир и дори следващата година започва да води специално детско предаване на „Дисни“, посветено на политиците. В него Саманта прави интервюта с няколко от кандидатите за президентските избори през 1984 – включително Джордж Макгавърн и Джес Джексън.
В същото време пътуването й вдъхновява визитата на съветското момиче Катя Лъчева в САЩ.
А Саманта заминава заедно с майка си в Япония, където се среща с министър-председателя Ясухиро Накасоне и участва в Детския международен симпозиум в Кобе. В речта си там момичето предлага съветските и американски лидери да разменят внучките си за по две седмици годишно, защото никой президент „няма да иска да бомбардира страната, в която се намира внучето му“.
По-късно Саманта написва книга – „Пътешествие в Съветския съюз“ и дори заради известността си получава роля в телевизионния сериал на Робърт Вагнер „Лайм Стрийт.
Последното обаче, вместо да е поредното щастливо събитие в живота й, се оказва фатално. По време на обратния полет от снимките на филма на 25 август 1985 година малкият самолет, с който тя и баща й се връщат, не успява да кацне на пистата на летището в Оубърн, Мейн, и се разбива близо до него. Загиват всички 8 души на борда – шестима пътници и двама екипаж, включително Саманта и татко й.Внезапната трагедия с едва 13-годишната Саманта потриса света. Раждат се и конспиративни спекулации около причината за катастрофата. В официалния доклад от разследването обаче заключенията са, че инцидентът е станал в тъмна и дъждовна вечер – около 22 часа, пилотите са били неопитни, и инцидентно и случайно е имало повреда в наземния радар.
„Относително стръмен ъгъл на полета с ориентация на самолета по хоризонта, по посока на движението и скоростта при удара в земята изключват възможността жертвите да имат шанс за оцеляване“, пише още в публикувания документ за катастрофата със самолет „Бийчкрафт 99“.На погребението на Саманта Смит в Аугуста, Мейн, присъстват над 1000 души. Лично съветският посланик във Вашингтон Владимир Кулагин прочита съболезнователно обръщение от новия лидер на СССР – Михаил Горбачов.
Президентът Рейгън пък изпраща на майката на момичето съболезнователна телеграма, в която пише:
„Можете да бъдете уверена в това, че милиони американци, милиони хора споделят бремето на вашата скръб. Те ще помнят Саманта, усмивката и, идеализма и незасегната и духовна красота.“
Майката основава „Фондация Саманта Смит“, която насърчава обмен на студенти между СССР и САЩ. Организацията съществува до 1995 г.
В памет на смелото момиче всеки първи понеделник на месец юни е обявен за ден на Саманта Смит със закон на щата Мейн. Близо до музея в Аугуста пък е издигната статуя, която я изобразява как пуска с ръце гълъб, докато мече, което символизира Мейн и СССР, се е свило в краката и.В университета в Мейн пък едно от общежитията е кръстено на нея, дори начално училище в щата Вашингтон носи нейното име.
В същото време Съветският съюз издава мемориална пощенска марка с лика на Саманта.И с това почитта към нея не спира – диамант, култивирано лале и далия, морски плавателен съд и планина са кръстени на нея. В Москва даже й издигнат паметник, а в „Артек“ правят алея „Саманта Смит“.
Дори когато съветският астроном Людмила Черних открива астероид 3147, му дава името 3147 Саманта.
А през 1985 г. датският композитор Пер Нюргард пише в нейна памет концерт за виола, който озаглавява „Помним Детето“.Но с времето историята за момичето, осмелило се да пише на съветски комунистически лидер, започва да се позабравя, особено след разпадането на СССР през 1991 г. През 2003 година паметникът в руската столица, построен в нейна чест, е откраднат от крадци на метали…
Когато войната започва Зинаида Туснолобова записва и после завършва училище за медицински сестри. През 1942 г. тя отива на фронта. В 849-и стрелкови полк. И там на фронта за 8 месеца спасява 123 ранени войници и офицери. Тогава званието “Герой” е получавал всеки, спасил 80 човешки живота.
През февруари 1943 г. в една сурова битка нейният командир е ранен. Нуждае се от помощ. С цялата си самоотверженост Зинаида се хвърля да спасява ранения командир, но… тогава самата тя е пронизана от куршум. Двата й крака са счупени. Към нея приближава германец. Рита я силно в корема. Удря я с приклада на автомата си по тялото, в лицето, в главата. И прави това до момента, в който Зинаида губи съзнание.
За щастие и по някаква неизвестна причина германецът не стреля. Не я убива. И Зинаида остава жива.
Намират я след няколко дни. По чудо. Руски разузнавачи, които се връщат от немския тил, чуват стон. Откриват тялото на Зина, вбито и замръзнало почти до смърт в един кървав масив. Снегът около раненото момиче е целият в кръв. “Изрязват” я някак от това кърваво ледено кълбо и веднага я откарват в болница. Но там се оказа, че при Зина се развива гангрена, провокирана от студа. Налага се ампутация. Лекарите ампутират двете й ръце. А после и двата крака. Това се случва в рамките на 8 изключетелно тежки операции.
И така на 22 години Зина губи ръцете си. Губи и краката си.Болят я обаче не само раните. Боли я най-вече душата. Зина обича безкрайно един мъж.Преломен се оказва моментът, когато прочита книгата на Николай Островски – “Как се каляваше стоманата”.
След като затваря последната страница от нея, Зина възклива:
Мога да победя съдбата. Сърцето ми е цяло, а и главата е на раменете ми!
И един ден Зина моли медицинската сестра, която се грижи за нея, да й помогне да напише писмо до своя годеник Йосиф Марченко. Започва да диктува:
„Скъпи мой, мили мой Йосиф! Прости ми за това писмо, но аз не мога повче да крия от теб, не мога да мълча. Трябва да ти кажа истината... не мога да лъжа, знаеш… С мен се случи беда... Пострадах на фронта. Изгубих ръцете и краката си. Аз вече нямам нито ръце, нито крака. Тъжно е… и обидно... да бъда инвалид на 23 години и да моля някого за чаша вода... моята песен е изпята… Не искам да съм ти в тежест. Не мога да бъда преграда по твоя път. Забрави за мен. И ми прости. Довиждане. Изгради си живота така, както поискаш. Твоята Зина."
Не след дълго идва отговор.
„Скъпа моя, скъпа мъничка ти...! Скъпа страдалица…! Мъченичка моя, малка… ти... Никакви нещастия и беди не могат да ни разделят. Няма такава причина, няма такава мъка, която да ме принуди да те забравя, моя любима. И в радост, и в мъка - винаги ще бъдем заедно. Нека само да свърши войната, нека да удържим победата и аз ще се върна при теб. Ще се върна и ще заживеем заедно и щастливо. Не мисли за нищо лошо. Моля те. Обещай ми. Аз съм твой, същият, както преди, аз съм твоят Йосиф...“.
И момичето се възражда. И отново се научава да ходи, да пише, да живее.
След войната Зинаида и Йосиф се женят. Живеят, работят, раждат си деца. Съпругът не смята своята Зина за дефектна, не забеляза, че тя е наранена. Просто я обича.
Зинаида е родена на 23 ноември 1920.Копие от писмата й до днес се съхраняват под стъкло в музея на нейния роден град.
Зина претърпява много операции, в опити да бъдат адаптирани протези към нейните крайници. И наистина, един месец след това и след упорити тренировки, тя успява да вземе чаша и лъжица, а по-късно и се научава да пише.
Първата дума, която написва е "мама". А после и това:
“Повярвайте на писмото, което пиша сама. – съобщава тя. – Това е моя победа. Във войната за всичко се води бой, за всяка височина се води бой. И в живота е точно така, непрестанно се преодоляват някакви височини. Но знайте, аз съм готова за вечен бой!”
През май 1944 г. вестник „Впред на врага“ публикува обръщение към бойците на Прибалтийския фронт, които приближават до град Полоцк. Призивът е да поразяват врага с още повече жар, с още повече смелост и да бъдат богатири в боя. Хиляди войници откликват. Разгръща се цяло движение "За Зина Туснолобова!"
И този надпис се появява върху танкове, самолети и бойни оръжия.От писмото на Зинаида Туснолобова-Марченко до войниците на 1-ви Балтийски фронт:
„Нека това писмо стигне до сърцето на всеки един от вас. Това писмо го пише човек, когото фашистите лишиха от всичко – щастие, здраве, младост. На 23 години съм. Вече 15 месеца съм прикована към болнично легло. Сега нямам нито ръце, нямам нито крака. Пиша това писмо с пънчето на дясната си ръка, която е отсечена над лакътя. Направиха ми протези… уча се да пиша с протеза. Може би ще се науча и да ходя. Ах, как искам… Само да можех да вдигна картечен пистолет… поне още веднъж, поне още веднъж, да воювам с нацистите за пролятата кръв. За мъката, за изкривения ми живот! Бяхме приятели с вас, вървяхме, крачехме заедно в един ред. Сега вече не мога да се боря и да крача редом. Затова моля: отмъстете за мен!”
Целият свят знае за нея.
Следвоенният й живот също се превръща в постоянно преодоляване на най-тежки изпитания. Тъй като краката й са ампутирани много високо, в Московския институт по протезиране и правят специална превръзка, към която са прикрепени изключително странни протези.
Незабравим е денят, в който тя за първи път става и се изправя на своите два изкуствени крака. Научава се да пише с помощта на специално изработен маншет, закрепен за пънчето на дясната й ръка.
Йосиф се грижи за нея през целия им съвместен живот,глади , управлява домакинството, буквално я носи на ръце. В началото на своя живот младото семейство се установява в Ленинск-Кузнецки. През 1946 г. се ражда първото им дете, през 1948 г. се ражда още един син. Но съсед, който помага в грижите за децата, се оказа болен от туберкулоза. Бебетата се инфектират от него и умират от инфекцията.
След тази трагедия семейството решава да се върне в Полоцк, където отново започва да сбъдва мечтите си - за дом, за голяма ябълкова градина и семейно щастие.
През 1951 г. им се ражда син Володя, а през 1960 г. дъщеря Нина.Зинаида категорично не иска да възприема себе си за безпомощен инвалид и всеки ден се опитва да живее пълноценно.
Винаги помни и благодари на лекаря, който й дава тази възможност. В едно от писмата си до него тя го кани в Полоцк, през лятото с цялото семейство, за да опитат заедно ябълките в двора, да отидат в гората за гъби, а после и на риболов. И най-важното! Зина иска лекарят й да види, как тя самостоятелно се е научила да готви, да загрява печката и дори да кърпи чорапките на децата си.
“Мама трудилась с утра до вечера. Никогда не жаловалась на трудности. Наоборот, старалась поддержать, приободрить каждого, кто обращался к ней за помощью. Всегда была аккуратной, подтянутой, жизнерадостной. Во всем старалась видеть позитив.” – спомня си нейният син Владимир Марченко.
В музейна експозиция посветена на Зина може да се види радиоприемникът, от който сутринта на 6 декември 1957 г. семейството чува съобщението за присъдено звание “Герой на Съветския съюз на Зинаида Михайловна”. Поздравителните телеграми продължават безкрайно. Благодарственото писмо, публикувано от нея във вестника, съдържа следните редове:
„Радвам се, че намерих своето място в боя. Радвам се, че има няколко капки от моята кръв върху знамето на нашата Родина“.
На 12 май 1965 г. Зинаида Туснолобова-Марченко става третата жена в СССР, удостоена с най-високата награда на Лигата на Международния Червен кръст - медалът на Флорънс Найтингейл – милосърдната сестра, която завинаги промени медицинската грижа.
Зинаида е почетен гражданин не само на Полоцк, но и на Ленинск-Кузнецки. Името й е увековечено в имената на няколко улици в Москва и Сочи, на паметна плоча в Свердловск и в експозиция на музея-апартамент на Николай Островски в Москва
Тестовете за полова идентичност в големите спортове започват още през 60-те години на миналия век, когато се появяват много спортистки с характеристики, които не са съвсем типични за женската физиология.
Първата жена, уличена, че е мъж, е полякинята Ева Клобуковская. През 1967 г. Международната федерация по лека атлетика и отнема три световни рекорда и позорно я гони от спорта, тъй като се проваля на генетичния тест. Но скоро след това става ясно, че проблемът е в самия тест, а не в Клобуковская.При полякинята има една допълнителна хромозома в допълнение към стандартния набор. Но това изобщо не я прави мъж. Освен всичко друго, само една година след напускането на спорта, спринтьорката забременява и ражда син. Това хвърля в смут длъжностните лица. Защото именно способността за раждане на деца в крайна сметка отличава жените от мъжете, а не резултатите от каквито и да било анализи и тестове.
Тогава функционерите променят формулировката в правилата, за да не се повтарят подобни гафове. Но Ева не получава дори извинение.
Случаят на испанката Мария Хосе Мартинес-Патиньо е доста по-сложен. Нейният хромозомен набор е чисто мъжки – XY.
Но в същото време тя изглежда като съвсем нормална жена. С изключение на някои разлики в разположението на вътрешните органи, испанката не се различава по нищо от „нормално“ момиче. Даже нейните нива на тестостерон – за разлика от тези на Кастер Семеня – са в нормални граници. Затова резултатите от нейните тестове през 1986 г. са шокиращи.
Шефовете на международната федерация и предлагат тихомълком да прекрати кариерата си, оправдавайки се с контузия. Обещават и пълна конфиденциалност относно резултатите от тестовете, ако склони на този вариант.
„Ако се оттеглиш тихо и кротко, няма да кажем на никого нищо“, казва един от ръководителите на федерацията. Но Мартинес-Патиньо избира друг път. Тя взима решение да участва на испанското държавно първенство, след което информацията за нейния хромозомен набор (едва ли случайно) се появява по всички медии. Така само за ден спортистката губи наведнъж любовта на феновете, приятелите и гаджето си, с което имат планове за сватба. Нарочват я за измамница и я третират по-тежко, отколкото атлетите, хванати с допинг.
„Гледам се в огледалото всеки ден и виждам жена – казва тогава Мария. – Нищо не може да промени факта, че съм израснала и съм се развила като жена. И аз СЪМ жена.“
С помощта на силен адвокатски екип испанката успява да докаже, че разликата в хромозомите не и дава абсолютно никакво предимство пред останалите спортисти.
Съдът нарежда на международната федерация да върне спринтьорката на пистата. Но след всичките препятствия, изпречили се в живота й, Мартинес-Патиньо не успява да се класира за Олимпийските игри през 1988-а. Четири години по-късно, когато пикът на кариерата ? вече е преминал, се опитва да стигне до домашните игри в Барселона, но не успява да го стори за една десета от секундата. След това кариерата ? окончателно приключва.
Сега Мартинес-Патиньо е изтъкнат учен и има много публикувани трудове на тема сексуална диференциация и различни хромозомни патологии. Издаде и книга със заглавие „От личен опит: Изпитанието да бъдеш жена“.Международната федерация по лека атлетика и МОК си направиха нужните заключения от драмата на Мария. Сега общото ДНК-тестване на спортистите е „замразено“ и анализи се правят само в единични случаи, които предизвикват голямо подозрение.
И дори да бъде открит нестандартен набор от хромозоми, това не означава, че говорим за мъж. Оказва се, че темата е твърде сложна, за да се правят еднозначни заключения. Включително и в казуса „Семеня“.
През последните години основният показател са естествените нива на тестостерона, които трябва да се потискат с лекарства, ако са твърде високи. Но дори и тук има много „но“: например, в зависимост от спорта, жените с хиперандрогения (т.е. повишен тестостерон) все още могат да се състезават с други жени.
Какво да се направи, че да не се накърняват правата на никого и в същото време да не се стига до съдебни дела, чиновниците по високите етажи на спорта все още не са измислили.
Този човек не е беден, просяк и не е бездомник, той е великан на световната литература Лев Толстой...
Толстой бил благородник в Русия, който притежавал огромна земя и голямо богатство. Той даде цялото си богатство на бедните и бездомните и живя живот в аскетизъм.
Сред най-известните му изказвания:
"Не ми разказвайте твърде много за религията, но нека видя религията във вашите действия. "
Той каза: "Ако чувстваш болка, значи си жив, но чувстваш ли болката на другите, си човешко същество. "
Толстой е Автор главно на романи и разкази, в по-късната част от живота си и на пиеси, есета и религиозни трактати. Създател на учението толстоизъм, отлъчен от Светия синод на Руската православна църква през 1901 г. Обявен за светец на религиозното учение каодаизъм (каодай) в Индокитай.
Най-известните му 3 произведения са романите „Война и мир“, „Ана Каренина“ и „Възкресение“, нареждани сред най-значимите романи в историята и за връх на реалистичната литература. Самият Толстой е определян като най-великия романист в световната история.
Лев Толстой е известен и като сложна и парадоксална личност заради неговите религиозно-моралистични и аскетични възгледи, които възприема през 80-те години на XIX век и които го превръщат във влиятелен морален философ и социален реформатор. В последните години от живота си Толстой, изхождайки от буквалното тълкуване на религиозното учение на Исус Христос, най-вече на Проповедта на планината, става ревностен християнски анархист и анархопацифист. Неговите идеи за ненасилствена съпротива, изразени в книги като „Царството Божие е вътре във вас“ („Царство Божие внутри вас“), оказват силно влияние върху по-късни водачи на движението за ненасилие като Махатма Ганди и Мартин Лутър Кинг.Последователите на религиозните му възгледи (толстоизъм) се наричат толстоисти.
Гимнастичката, която промени своя спорт Олга Корбут е принудена да продава медалите си, за да се издържа. Тъжна история, която често срещаме в спорта. На търга се продоха седем предмета, сред които два златни и един сребърен медали от Олимпиадата в Мюнхен.
Златният медал от отборното състезание е продаден най-скъпо – за 66 000 долара. „Едва ли има гимнастик в света, който да не осъзнава как тази малка сила на природата избухна и промени спорта си“, обявиха от аукционна къща „Херитидж“ в рекламата на търга, пише beautyinsport.com.
Освен медалите Олга обяви за продажба няколко трика и наградата си за Личност на годината на БиБиСи от 1972-а, различни медали получени в СССР и корици на списания с нейни автографи.
150-сантиметровата Корбут е родена на 16 май 1955 година в Хродна (СССР, днес Беларус) . „Врабчето от Минск“ очарова света със сложните си акробатични салта и първа изпълни уникалния елемент на успоредка „Салто на Корбут“, който в момента е забранен. Олга е носителка на четири олимпийски титли (отборна, на греда и земя пт 1972 и отборна 1976).През 1991 година Корбут заминава за САЩ и живее там.
Има син Ричард от брака си с руския музикант Леонид Борткевич, който продължава от 1978 до 2000 година. Олга работи като треньор, но според медиите в Русия е в тежко финансово положение. Заглавието на Газера.ру днес е „Медалите спасиха Корбут от глад“.
Единственият Антонов Ан-225 Мрия - най-тежкотоварният летателен апарат, строен някога и най-мощният самолет на Земята с шестте си турбореактивни двигателя "Лотарев".
Дължина 84 м, размах на крилете 88,4 м, височина 18,1 м, като пилотската кабина е разположена в горната носова част на самолета, на близо 10 m височина от земята. Максималното излетно тегло на Ан-225 е 640 тона - това е равно на товароподемността на осем самолета Боинг 737 – 800. „Мрия“ заема мястото на два Боинг 747, паркирани един до друг, а товарният му отсек може да побере целия фюзелаж на Боинг-737.
Свръхтежкият самолет "Мрия“ е проектиран и конструиран да пренася 90-тонната съветската совалка „Буран“, с която успешно излита на авиошоу. Може да транспортира на гърба си товари с маса достигаща 275 тона – толкова, колкото може да се превозва и вътре. Технически способен да превозва около 1500 души.
Приземява се върху трудни терени, каца върху лед, тревни площи. Самолетът носи не само тежки, но и извънгабаритни товари.
Цената на Ан-225 е около 300 милиона долара. Този впечатляващ и единствен екземпляр беше унищожен на летище Гостомел край Украйна на 26 февруари 2022 г.
Почина актрисата Шанън Дохърти, съобщи списание „Пипъл“. Тя си е отишла на 53 г., след битка с рака.
През февруари 2020 г. звездата от „Бевърли Хилс 90210“ призна, че се бори с раково заболяване, което дотогава пазела в тайна. За първи път Шанън е диагностицирана с рак на гърдата през 2015 г. Тя влиза в ремисия през 2017 година. Но заболяването се е завърнало през 2020-а … и този път било още по-агресивно. Тогава актрисата заяви, че е диагностицирана с рак в четвърти (последен) стадий, предаде Нова тв.През ноември 2023 г. стана ясно, че болестта вече се е разпространила в костите ѝ, а самата Дохърти казваше, че не се предава.Още скръбни вести:
Известният фитнес водещ Ричард Симънс почина на 76-годшна възраст.
Симънс е открит мъртъв в дома си в Холивуд Хилс, Лос Анджелис, Калифорния, пише Sky News.Той почина в събота – ден след 76-ия си рожден ден, като вероятна причина е естествена смърт.
В петък Симънс сподели съобщение в социалните мрежи, в което благодари на феновете си за пожеланията за рождния му ден: „Благодаря ви… Никога през живота си не съм получавал толкова много съобщения за рождения ми ден! Седя тук и пиша имейли. Желая ви най-прекрасния остатък от вашия петък. , Ричард.“Симънс беше фитнес инструктор и мотиватор повече от 40 години, преди да напусне общественото внимание.
По-рано тази година той разкри, че е бил диагностициран с рак на кожата, с поредица от публикации в социалните медии.Известен със своя ентусиазъм и хумор, Симънс беше един от пионерите в света на фитнеса. Той участва в 65 фитнес видеоклипа, от които са продадени на повече от 20 милиона копия.
Инструкторът също така имаше собствено телевизионно шоу, „Шоуто на Ричард Симънс“, което продължи четири години и получи няколко награди Еми.През цялата си кариера той беше критик на модните диети и наблягаше на плановете за здравословно хранене и упражнения.
По-рано тази година Симънс се обяви против създаването на биографичен филм за живота му с участието на актьора и комик Поли Шор.
„Току-що получих съобщение като всички останали, че красивият Ричард Симънс е починал. Надявам се, че е в мир горе на небето“, написа Шор в X. „Ти си единствен по рода си, Ричард. Невероятен живот. Невероятна история. Счупиха делфинските гащи, когато те направиха. Почивай в мир, приятелю. Почивай в мир.“
Идеалите за красота са се променяли неведнъж през вековете. Днес сме свикнали с представата за дългокраки, слаби красавици, която ни се налага всеки ден от медиите.
Но това съвсем не винаги е било така, видя КО4. Днес ще ви разкажем за една фатална за времето си жена. Нейната снимка можете да видите във Facebook, където често я споделят като анекдот с думите: „Тя е имала повече от 100 любовника, 13 души са се самоубили, след като ги е отхвърлила, лицето й се смятало за белег на женската красота.“
И така, коя е тази мистериозна жена?
Представяме ви иранската принцеса Захра хан Тадж ес-Салтан.
Тя идва от кралско семейство от турски произход, което е на власт от 1785 до 1925 година.Тя е омъжена, има 4 деца и след години се развежда. Това е било нещо немислимо в онези дни в иранското общество.По-късно Захра става муза на поета Ареф Казвини.Захра се бори за правата на жените. Освен това тя е художник, писател и една от първите жени, които се осмеляват да носят западни дрехи в Иран.
Всичко сочи, че това е интересна личност, изпреварила времето си, считана е за един от първите феминистки в мюсюлманския свят.
Какво мислите за тази жена? Интересно ще ни е да чуем вашето мнение за тази впечатляваща личност!
„Тестовите субекти“ са обикновени фабрични работници от работническата класа.
Във фабричната столова, вместо касиер, е поставен най-обикновен поднос.
Всеки, който дойде да обядва минава и си избира ястия, а накрая - слага нужните пари на подноса. При необходимост - си взема ресто.
Експериментът продължава цял месец. Експериментаторите от ден на ден стават все по-тъжни, защото липсите нарастват, подкопавайки вярата им в честността на съветските труженици. Не спират експеримента само защото по план е трябвало да продължи 30 дни.
Изведнъж, в края на един работен ден, на подноса се появява сума, която надвишава не само дневния приход, но и целия дълг, натрупан през месеца.
Започват да разследват: оказва се, че във фабриката е ден за заплата. След като се опаричват, хората връщат всичко, което дължат, с лихвите!
По-малкият брат на покойната и велика принцеса Даяна разкри шокираща новина за това, което му се е случило, когато е бил дете и е посещавал училище-интернат. Трагичната тайна на Чарлз Спенсър, 9-и граф Спенсър, която той дълго време криеше, идва по същото време, когато той сподели с обществеността други спомени от детството си.В разкритие, което предизвика шокови вълни в обществените среди, Чарлз Спенсър, 9-ият граф Спенсър и брат на покойната принцеса Даяна, разкри тайна, която е лежала погребана повече от четири десетилетия.
Британският благородник – сега на 59 години – се отправи на пътешествие на болезнен самоанализ, чиято кулминация бе издаването на мемоарната му книга “Много частно училище”, в която той се изправя срещу тъмните сенки от миналото си.В основата на мемоарите на Чарлз е детството му, белязано от дълбока травма. “Провеждах 10-дневен курс на много дълбока интроспекция и терапия”, разкрива Чарлс пред една медия.
След това той разкрива: “Моят терапевт каза на всеки от нас:
“Прошепни ми една тайна, която никога не си казвал на никого”. Аз му прошепнах, че като дете съм бил сексуално малтретиран от възрастен. И си спомням, че той изглеждаше толкова шокиран, а беше чул всичко това. След това ме взе настрана и каза: “Това е много сериозно нещо”. Това признание бележи началото на отдавна закъсняла конфронтация с миналото му.Годините на Чарлз в Мейдуел Хол – елитно английско училище-интернат – се характеризират с култура на бруталност и насилие, скрити зад фасадата на привилегиите и образованието. Авторът заявява, че срещите му с бивши съученици и техните също толкова ужасяващи разкази за насилие са го накарали да се върне към собствената си травма.
Той разказва за потресаващите преживявания на свои съученици, сред които и един, който е бил принуден да се чувства безполезен и е бил подложен на многократни сексуални посегателства в най-крехка възраст. “Аз си казах: “Това е твърде ужасно – не мога да разкажа тази история”. Той се пресегна, хвана ме за ръката и каза: “Някой трябва да го направи – това трябва да си ти”. Това ме убеди, че истината трябва да бъде споделена със света”, заявява Чарлз.
Сблъсъците му с малтретиране и телесни наказания в училището оформят смразяващ разказ за ранните му години. Въпреки това, като съпоставка с натрапчивите и травматични преживявания, Чарлз с удоволствие размишлява и за връзката, която е споделял със сестра си, преди тя да почине.“Тя беше най-близкият ми човек, когато израснах ходехме навсякъде заедно. Правехме всичко заедно Тя беше абсолютно прекрасна по-голяма сестра Бяхме съюзници”, казва Чарлз.
Преди да започнат кошмарите на интерната, братята и сестрите изживяват радостно детство в Park House. Неотдавна Чарлз се включи в профила си в Instagram, за да сподели скъпи детски сувенири (табелки за вратата на спалнята от семейната им къща), които предизвикват спомени за по-щастливото време.
Феновете бяха развълнувани от тези сувенири, а коментарите им отразяваха дълбоко чувство на носталгия и възхищение от непреходното наследство на принцеса Даяна. “Още тогава Даяна беше розата на Англия “, написа един фен, а друг изрази мнението си: “Това е толкова дълбоко”. Някой друг просто се просълзи: “Красиво “.Други фенове разказаха собствените си спомени за подобни табелки с имената на вратите в домовете си, цитирайки: “Всички деца на определена възраст имаха такива. Спомени”, “Майка ми имаше такава на тоалетната за гости на долния етаж: на нея пишеше: “Нашето селско място”. Бих искала да я запазя, винаги ме караше да се усмихвам!” и “Поне едно от децата ми имаше точно такава табелка на вратата на спалнята си вкъщи!”
В допълнение към снимката Чарлз хвърля светлина и върху защитната природа на принцеса Даяна спрямо него, особено след като майка им напуска семейната им къща. По този въпрос Чарлз споменава: “Даяна се грижеше за мен, защото беше почти три години по-голяма от мен. Тя казваше, че най-лошото е било да ме чува как плача в коридора, защото се е страхувала от тъмнината и не е можела да дойде при мен”.Близките им отношения понасят и изпитанията на кралския живот, когато принцеса Даяна се омъжва. Чарлз се е стремял да я държи здраво стъпила на земята на фона на новопридобитата ѝ слава.Поглеждайки назад към трагичната смърт на сестра си, Чарлз по-рано говори за опасното медийно внимание, с което се е сблъсквала принцеса Даяна, правейки паралели с наблюдението, с което се сблъскват съвременните кралски особи, като Кейт Мидълтън.
Той разсъждаваше за последиците от смъртта ѝ като за момент, който е принудил папараците да преценят действията си не от морал, а поради обществения отзвук.Откровенията на Чарлз служат не само за катарзисно освобождаване, но и като лъч на надежда за онези, които са изправени пред подобни битки. Чрез мемоарите си и публичните дискусии той подчертава важността на това да се изправим срещу миналото си, независимо колко болезнено е то, и възможността за изцеление и изкупление.Докато светът размишлява върху смелостта на Чарлз и незаличимото наследство на принцеса Даяна, това е трогателно напомняне за устойчивостта на човешкия дух пред лицето на невъобразими изпитания.Както вече съобщихме, на 22 януари 2024 г. Чарлз сподели рядка ретроспективна снимка на принцеса Даяна и майка им, която предизвика лавина от коментари на фенове, които бяха изумени от общата прилика между покойната майка и дъщеря ѝ.
Неотдавна синът на лорд и лейди Алторп, Чарлз Спенсър, 9-и граф Спенсър, сподели невиждани досега семейни снимки на покойната си сестра, принцеса Даяна, и покойната си майка, Франсис Шанд Кид. Постът показваше бебето на принцеса Даяна, люлеено от майка си.Подписът на Чарлз уточнява, че публикацията му е в чест на 88-ия рожден ден на Франсис. Веднага след като обществеността се запозна със снимките, мнозина бяха смаяни от това колко много покойната принцеса на Уелс прилича на майка си.Един човек отбелязва: “Уау, Даяна прилича на майка си и виждам, че Шарлот също прилича на нея.” Друг направи комплимент: “Тя беше много красива. Даяна много приличаше на нея.”Друг потребител на Инстаграм каза: “Красива… и принцеса Даяна прилича на нея.” Някой друг пък припадна: “Аууу бебето Даяна .”
Постът на брата на принцеса Даяна идва пет години след като той даде ексклузивно интервю, в което разкри за загубата на сестра си. Чарлз разказа, че е изхлипал в самолета от Лондон до Кейптаун, когато е научил за трагичната кончина на сестра си.След като е бил утешен от стюардеса, Чарлз си спомня как си е помислил, че трябва да бъде силен, за да може да се справи с процесите след смъртта ѝ. В тази връзка той разкрива: “Първото нещо, което трябваше да направя, беше да намеря някой, който да напише и произнесе надгробната реч.”
Въпреки че е имал книга, пълна с имена на хора, от които да избира, Чарлз споделя, че след като е стигнал до края на книгата, не е почувствал, че някой от изброените е подходящ. Тогава той каза: “Имах това ужасно усещане, че това ще трябва да бъда аз”.Първоначално опечаленият по-голям брат отложил задачата с няколко дни, докато не намерил воля да напише надгробното слово една много ранна сряда сутрин, между смъртта на принцеса Даяна и нейното погребение. Надгробната реч, която според Чарлз е излязла естествено, е била съставена за около час и половина.Някои други подробности, представени от Чарлз в интервюто му, включват факта, че той всъщност е прочел надгробното си слово за принцеса Даяна, докато тя е лежала в ковчега си, и каза, че по някакъв начин е усещал положителна енергия, излъчвана от нея. Той приел това като някакъв вид потвърждение, че тя одобрява това, което е искал да каже.
Златен джобен часовник, принадлежал на най-богатия човек, който пътувал на кораба "Титаник", бе продаден на търг за 6 пъти по-висока цена от очакваната, съобщи Би Би Си.Първоначално очакваната стойност бе 150 000 британски лири, но бижуто бе продадено за 900 000 паунда.
Бизнесменът Джон Джейкъб Астор загива на 47-годишна възраст, когато "Титаник" потъва през 1912 г. Съпругата му се спасява. Вместо да се евакуира на една от спасителна лодка, видният член на богатото семейство Астор за последно е видян да пуши цигара и да разговаря с друг пасажер.
Тялото му е извадено от Атлантическия океан седем дни по-късно и в дрехите му откриват изящен 14-каратов златен джобен часовник Waltham с гравирани инициали JJA. Той бе продаден в аукционната къща "Хенри Олдридж енд Сон" в събота, съобщи БТА."Астор е известен като най-богатият пътник на борда на кораба "Титаник" и се смята, че е сред най-заможните хора в света по онова време, с нетно състояние от приблизително 87 милиона щатски долара, което се равнява на няколко милиарда долара днес", каза аукционерът Андрю Олдридж.
"Малко преди полунощ на 14 април 1912 г. "Титаник" се удря в айсберг и започва да се пълни с вода. Първоначално Астор не вярва, че корабът е в сериозна опасност, но по-късно става ясно, че потъва и капитанът започва евакуация. Джон помага на жена си да се качи в спасителна лодка номер 4", допълни аукционерът.
Г-жа Астор оцелява, а тялото на съпруга й е извадено на 22 април, недалеч от мястото на потъването."Часовникът е напълно реставриран. Върнат е на семейството на г-н Астор и е носен от сина му. Той е уникална част от историята на "Титаник", добави Олдридж.
Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.
И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.
На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.
Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.
На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата:
"Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".
Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.
Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!
А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.
Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.
"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!
Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."
Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:
"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.
Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.
То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."
След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.
"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."
За самата контузия признава:
"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.
Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.
Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.
Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история."Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.
В едно от последните си интервюта тя казва:
"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:
"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.
Писмото, датирано от 1916 г., е адресирано до императрица Александра Фьодоровна. В него Распутин споделя мислите си за бъдещето на Русия, Първата световна война и съдбата на царското семейство.
"Това е откритие с невероятно значение“, казва Иван Петров, водещ археолог на експедицията и доктор на историческите науки. „Писмото на Распутин може да хвърли светлина върху много тъмни страници от руската история от началото на XX век“.
Съдържанието на писмото все още не е оповестено. Специалистите провеждат щателна експертиза, за да потвърдят автентичността на документа.„Ако автентичността на писмото се потвърди, това ще бъде истински пробив в изследването на личността на Распутин и влиянието му върху царското семейство“, казва Сергей Морозов, историк и професор в Московския държавен университет.
Очаква се скоро да се проведе пресконференция, на която учените ще представят повече информация за находката.
Реакция на находката:
Министерството на културата на Русия: „Приветстваме тази сензационна находка и очакваме резултатите от експертизата. Това откритие може да се превърне във важен принос към нашата историческа наука“.
Руската православна църква: „Засега не можем да коментираме автентичността на писмото. Но ако то наистина е написано от Распутин, може да има значение за историята на църквата.“
Потомците на царското семейство: „Очакваме с нетърпение публикуването на съдържанието на писмото. Надяваме се, че то ще ни помогне да научим по-добре истината за нашите предци“.
Това откритие, разбира се, ще бъде обект на разгорещени дискусии и дебати. Но едно е сигурно: писмото на Распутин е сензация, която може да промени представата ни за много събития от руската история.
Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
11:53
