Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Цареше някакво усещане за хаос, в мъглата имаше някакви хора, тичаха, викаха, в една кръчма един черпеше захилен - не повярвах за повода. Оказа се истина, у дома татко гледаше новините, беше се случило немислимото - "бай Тошо" предаваше властта. Бяхме така свикнали, че мислехме, че и ще остареем, а той пак ще си е там по портретите, стерилно младеещ. Един път го видях в колата, когато през средата на 80те затвориха цяла Стара Загора, за да мине ТОЙ, в кортеж от коли със завески по прозорците. 


Изминаха почти 40 години. Оня 10 ноември се оказа праг, през който много мои набори не успяха да прескочат. Нормалните не оцеляват, когато условията не го предполагат. Започна нашето обикаляне на пустинята, за да забравим онова робство. 


Покрай другото се появиха дънките Пирамид, маратонките Крос, Тигре-тигре, Биг Брадър, мутрите, силиконовите каки, Цветанов, Пеевски, Станишев и още куп митологични образи с инфернален характер. Факт, стана по-интересно, но не и по-добре за живот. Селският хумор на бай Тошо вече взе да ни умилява, ако преди ни вбесяваше. Сигурно не е било така лошо, твърдят много. Май сме проклети да минаваме от пустиня в пустиня.

И.Тончев/Стара Загора


 


Почина д-р Константин Тренчев – основател и почетен президент на Конфедерацията на труда „Подкрепа“, една от емблематичните фигури на българското синдикално движение и демократичните промени след 1989 г. Той е починал след кратко боледуване, съобщиха от КТ „Подкрепа“.


„Има личности, чието име остава неразривно свързано с определена историческа епоха. За българското независимо синдикално движение и демократичните промени след 1989 г. това име е д-р Константин Тренчев“, посочват от конфедерацията.


Лекар по професия, общественик и дисидент, Константин Тренчев остава в историята като основател на първия независим синдикат в България – КТ „Подкрепа“. През 1989 г., още преди падането на комунистическия режим, той поставя началото на организацията във време, когато свободното сдружаване и независимата защита на трудовите права са силно ограничени.


Заради дейността си е подложен на репресии, арестуван е и прекарва няколко месеца като политически затворник.




След демократичните промени Тренчев става един от учредителите на Съюза на демократичните сили (СДС) и участва в Националната кръгла маса между управляващите и опозицията.


В продължение на 26 години Константин Тренчев ръководи КТ „Подкрепа“ и я превръща в една от двете национално представителни синдикални конфедерации в България. Под негово ръководство организацията изгражда отраслови и регионални структури, участва в националния социален диалог и организира редица протести, стачки и обществени кампании в защита на работещите.


Тренчев има принос и за международното признание на българското синдикално движение.


Той става първият българин, избран за вицепрезидент на Европейската конфедерация на профсъюзите, както и за вицепрезидент на Международната конфедерация на свободните профсъюзи.


През 2015 г., след 26 години начело на организацията, отстъпва ръководството на следващото поколение синдикални лидери и е избран за почетен президент на КТ „Подкрепа“..


„За членовете, лидерите и съмишлениците на КТ „Подкрепа“ той е много повече от основател. Името му е символ на смелостта да отстояваш принципите си, на силата да защитаваш хората на труда и на убеждението, че свободата и достойнството никога не трябва да бъдат предмет на компромис“, пишат от организацията.


Поклонението пред д-р Константин Тренчев ще се състои на 9 ноември от 12:00 ч. в катедралния храм „Св. Неделя“ в София, съобщават от КТ „Подкрепа“.


Източник: btvnovinite.bg



На 14 декември 1951 г. в Димитровград се ражда Вежди Летиф Рашидов – момчето, което ще извърви необикновен път от сиропиталището в Студен кладенец до Художествената академия, от ателието на скулптора до кабинетите на властта. Ще се превърне в един от най-разпознаваемите български творци, ще получи международни отличия, ще бъде министър на културата и председател на Народното събрание. Но животът му ще бъде белязан и от противоречия – от драматичните събития около Възродителния процес, през близостта му с Илия Павлов и „Мултигруп“ до скандалите, които съпътстват политическата му кариера. На 6 ноември 2026 г. Вежди Рашидов си отиде на 74-годишна възраст.


Детството му не предвещава подобна съдба. Баща му работи като миньор, а майка му Кадрие Летифова е известна певица на български и турски народни песни, наричана „Славеят на Родопите“. Семейството се премества от Димитровград в Хасково, а по-късно се установява в Кърджали. Когато Вежди е още дете, майка му умира. Тежката загуба променя живота му. Баща му и брат му работят в мините и момчето е изпратено да живее и учи в сиропиталището в село Студен кладенец край Крумовград. Там прекарва годините до седми клас.


По-късно Рашидов ще описва сиропиталището като място, в което децата се учат да оцеляват сами. Имало побоища, сблъсъци и постоянна борба за надмощие. Според него тези преживявания не успяват да променят емоционалността му, но със сигурност го каляват. Още тогава се оформя характерът на човек, който трудно приема чужда власт над себе си и не се отказва лесно от намеренията си.


Мечтата му е да стане художник. След като напуска сиропиталището, пристига в София, за да кандидатства в Художествената гимназия, но не успява да издържи приемния изпит. Баща му го изпраща в Мадан, където започва да учи в техникум по минна електромеханика. Вежди обаче не се отказва. На следващата година отново заминава за столицата и този път е приет в Художественото училище за изящни изкуства „Илия Петров“.


Ученическите му години в София са изпълнени с лишения. Няма достатъчно пари за квартира и спи на Централната гара, където поне е топло. За да се издържа, работи каквото намери – разтоварва вагони на Сточна гара, занимава се с тежък физически труд и през ваканциите работи в рудниците на Мадан. Едновременно с това търси възможност да се учи от утвърдени художници, чиракува в ателиетата им и наблюдава работата им.


След Художествената гимназия продължава образованието си в Художествената академия в София, където завършва специалност „Скулптура“ през 1978 г. в класа на проф. Димитър Даскалов. Още като студент показва сериозни способности и се откроява с успехите си. След дипломирането печели конкурс за асистент и започва преподавателска работа в Академията. Остава там около десетилетие, но впоследствие се разделя с преподавателското място. Самият той обяснява това с трудния си характер и с конфликтите, които възникват около него.


Междувременно скулптурата постепенно се превръща в неговия истински свят. Рашидов работи портрети, композиции и малки пластики, изграждайки собствен стил, в който се преплитат експресивност, драматизъм и силно въздействие на формата. През 1981 г. получава голямата награда на Ватикана на името на Данте Алигиери в Равена за творбата „Вратата на Рая“. Това е едно от първите големи международни признания за българския скулптор и важен момент в кариерата му.


Но именно през 80-те години личната му съдба се преплита с един от най-мрачните периоди в новата българска история. Вежди Рашидов е етнически турчин и Възродителният процес засяга пряко неговото семейство и близките му. През декември 1984 г. започва насилствената смяна на имената на българските турци. В Кърджалийско са въведени ограничения за придвижване, поставени са полицейски постове и бариери, а хората са подложени на натиск да приемат български имена.


Години по-късно Рашидов разказва пред bTV как научава, че баща му е блокиран в Кърджали и не може да напусне града. Тогава той се качва на своята „Лада“ и тръгва към него. По думите му по пътищата има бариери, полиция и танкове. Успява да стигне до баща си, но на връщане властите не позволяват на възрастния мъж да премине през официалните контролни пунктове. Налага се двамата да заобиколят по черни и каруцарски пътища. Рашидов си спомня как баща му плаче през цялото пътуване. По-късно казва, че никога няма да забрави тези сълзи.



Това е личната му среща с насилието на Възродителния процес – не като участник в държавната кампания, а като човек, чието семейство е засегнато от нея. В интервюто си той разказва и за натиска, който е упражняван върху него от органите на Държавна сигурност. По думите му е бил подтикван да стане сътрудник, включително чрез физически тормоз в Ботевград, но отказал. Впоследствие архивни сведения показват, че службите са проявявали интерес към него и са го наблюдавали заради подозрения в т.нар. протурски национализъм. Тези обстоятелства очертават сложното му положение в онези години – творец с турски произход, който не приема насилствената асимилация, но същевременно е част от художествените среди на социалистическа България.


През 1985 г. Рашидов печели конкурс за престой в парижкия артистичен център Cit? des Arts. Заминаването му обаче не минава безпрепятствено. Според публикувани разкази за живота му първоначално от МВР не желаят да го пуснат, а за пътуването се намесва Георги Джагаров – тогава заместник-председател на Държавния съвет. Рашидов заминава за Франция и остава там по-дълго от разрешения срок. Живее в Париж около година и половина, без да има сигурен статут, но този период се оказва важен за творческото му развитие. Среща се с европейската художествена среда и получава възможност да работи извън ограниченията на българската действителност.


След завръщането си в България постепенно се утвърждава като един от най-известните скулптори в страната. Негови произведения са показвани в редица изложби у нас и в чужбина, а част от тях попадат в музейни и частни колекции. Сред институциите, в които се съхраняват негови творби, са Музеят „Пушкин“ в Москва, Музеят на Израел в Йерусалим и галерия „Уфици“ във Флоренция. Работи портрети, монументални композиции и пластики, а името му става все по-търсено в художествените и бизнес среди.


Именно в годините на прехода обаче около него се оформя и друг образ – този на твореца, близък с новите богаташи и силните фигури на зараждащия се едър бизнес. През 90-те години България навлиза в период, в който икономическата власт често се преплита със силови структури, охранителни фирми и групировки. Сред най-влиятелните играчи е „Мултигруп“ на Илия Павлов. В тази среда Рашидов изгражда близко приятелство с Павлов, което по-късно ще се превърне в една от най-коментираните страни от биографията му.


Скулпторът създава произведения за бизнесмени и компании, а една от най-известните му работи от този период е лъвът пред сградата на „Мултигруп“. Впоследствие журналисти разказват и за куриозното допълване на скулптурата, след като Илия Павлов забелязал, че на лъва липсва определен анатомичен детайл. Историята се превръща в част от фолклора около отношенията между двамата.


Кулминацията на тази близост идва на 14 декември 1996 г., когато Рашидов празнува рождения си ден в столичен ресторант. Сред гостите са президентът Жельо Желев, лидерът на ДПС Ахмед Доган, Иван Славков и други известни личности. Най-запомнящият се момент е появата на Илия Павлов, който връчва на скулптора почетна титла – „Главен мултак на Република България“. Събитието е заснето и показано в предаването „Как ще ги стигнем…“ на Тодор Колев. Самият Рашидов приема отличието с чувство за хумор и произнася реплика, която ще остане завинаги свързана с името му: „По-добре мултак, отколкото калтак“.


Така един от най-успешните български скулптори се оказва символично вписан в света на „мутренските години“. Важно е обаче да се направи разграничение: няма установени данни Рашидов да е бил член на силова групировка или да е участвал в престъпна дейност. Връзката му с този свят е преди всичко чрез близкото му приятелство с Илия Павлов, поръчките и публичната му принадлежност към бизнес средата на „Мултигруп“. Самият той многократно подчертава, че не е работил във фирмата на Павлов, а е бил негов приятел. Но снимките, публичните жестове и титлата от 1996 г. остават част от биографията му и не могат да бъдат отделени от атмосферата на онова време.

През следващите години Рашидов продължава да поддържа отношения с влиятелни фигури от бизнеса и политиката. Сред хората, с които е близък, е и Ахмед Доган. По-късно обаче отношенията му с ДПС се влошават. Той започва публично да критикува партията, обвинявайки ръководството й, че използва травмата от Възродителния процес за политически цели, без да търси реална справедливост за пострадалите. Въпреки турския си произход Рашидов не се превръща в политически представител на ДПС и постепенно се ориентира към други политически среди.


Преди да влезе в голямата политика, името му попада и в полицейска хроника. Като общински съветник в София е арестуван по обвинение за причиняване на телесна повреда на полицай. По-късно е оправдан. Случаят е показателен за темперамента му – човек, който трудно овладява гнева си и често влиза в остри конфликти, но и който не се отказва от позицията си, когато смята, че е прав.


През 2009 г. Вежди Рашидов прави решителна крачка към политиката и става народен представител от ГЕРБ. Успява да спечели мандат от Кърджали – регион, в който ДПС традиционно има силно влияние. В първото правителство на Бойко Борисов е назначен за министър на културата и заема поста от 2009 до 2013 г. Връща се на същата позиция и във второто правителство на Борисов, от 2014 до 2017 г. През 2022 г. е избран за председател на 48-ото Народно събрание.


Политическата му кариера е съпътствана от множество скандали, остри изказвания и конфликти. Неговият темперамент, който в ателието може да изглежда като част от артистичния характер, в политиката често се превръща в проблем. Въпреки това Рашидов остава влиятелна фигура в културните и политическите среди, а близостта му с Бойко Борисов и други представители на управляващия елит е добре известна.


През годините получава редица отличия, сред които орден „Стара планина“ – първа степен, а през 2004 г. е избран за член-кореспондент на Българската академия на науките. В творческата му биография има десетки самостоятелни изложби и произведения, които остават част от обществени пространства и музейни колекции.


Вежди Рашидов си отиде на 74 години, оставяйки след себе си противоречиво наследство. За едни той ще остане талантлив скулптор, който с много труд и упоритост е преодолял тежкото си детство и е достигнал до международно признание. За други ще бъде политикът с остър език, човекът на „Мултигруп“ и приятелят на Илия Павлов, който никога не се дистанцира напълно от символите на мутренския преход. Между тези две оценки стои една сложна биография – на момчето от сиропиталището, което мечтае да стане художник, на твореца, преживял насилието на Възродителния процес в собственото си семейство, и на общественика, който се оказва в самия център на българската власт.


 „Жените, жените, ах, ангели са те…“ – този рефрен сякаш е написан специално за Видин Даскалов. На сцената той е неустоим чаровник, около когото винаги има красиви жени, закачки и смях. 

Извън нея също се носи славата на голям любовчия. Жени се два пъти, преживява бурни връзки, а публиката дълго подозира, че между него и най-постоянната му сценична партньорка Лиляна Кисьова има нещо повече от професионално приятелство. Самият артист обаче неведнъж доказва, че животът му не е само песни и флиртове. След инфаркт и четири байпаса той остава сам в малкия си апартамент, а в последните си години се шегува дори със смъртта. Това е историята на Видин Даскалов – човекът, който превърна оперетата в празник, а сцената – в свой втори дом.


Роден е на 8 март 1929 г. в село Горна Козница, но около появата му на бял свят има любопитна подробност. Според разкази, които самият той споделял, всъщност се ражда на 12 февруари. Зимата е толкова сурова, че свещеникът не успява да стигне до затрупаното със сняг село и детето е записано в църковните документи чак на 8 март. Така датата, на която светът празнува жената, остава и негов официален рожден ден. По-късно това се превръща в чудесен повод за шеги, но и в своеобразна орисия – артистът ще бъде обожаван от хиляди почитателки, а около 8 март ангажиментите му често са повече, отколкото може да побере един календар.


Даскалов израства в Казанлък, където се оформя и любовта му към музиката. Още като дете получава необичайно предсказание. На семейството му купуват билетче от латернаджия, а малко мишле изважда късмета. На него пише, че момчето ще стане артист, певец и ще пътува извън България. Видин запомня случката и по-късно я разказва с усмивка. Изглежда, че предсказанието наистина се сбъдва.


Любопитното е, че бъдещият Цар на оперетата не завършва пеене. През 1953 г. се дипломира в теоретичния факултет на Държавната музикална академия в София, в класа по цигулка. Паралелно учи пеене при известната педагожка Мара Цибулка. След дипломирането започва да търси работа и първоначално се насочва към съвсем различна сцена – тази на ансамбъла на МВР. Явява се на конкурс и е одобрен, но не го назначават. По негов собствен разказ причината е, че при проверката откриват нещо съмнително в миналото му. Какво точно е то, не става ясно. Не е редно да се правят догадки, но отказът се оказва решаващ за съдбата му.


Тогава Даскалов се насочва към Музикалния театър, който търси хористи. Явява се на конкурс, но дълго време никой не го търси и почти се отказва. Случайна среща с диригента Александър Райчев променя всичко. Той му съобщава, че Художественият съвет не само го е одобрил, но го съветва да се яви на конкурс за артист. Видин се изправя срещу още около 70 кандидати и печели. Така човекът, който отива в театъра с мисълта да си намери работа като хорист, получава шанс направо да излезе на сцената.

От този момент започва една забележителна кариера. В продължение на 42 години Даскалов е сред най-ярките лица на Държавния музикален театър „Стефан Македонски“. Изиграва над 120 роли, сред които Менелай в „Хубавата Елена“, Бони в „Царицата на чардаша“, Никош във „Веселата вдовица“, Жупан в „Графиня Марица“, Хоров в „Службогонци“, Хитър Петър в „Имало едно време“ и Санчо в „Човекът от Ла Манча“. Притежава рядката способност да съчетава пеене, актьорска игра, танц и комедийно присъствие. Не просто изпълнява ролите – той ги превръща в свои запазени марки.


Особено силно е сценичното му партньорство с Лиляна Кисьова. Двамата са заедно на сцената почти половин век, пътуват из страната, играят в десетки постановки и се превръщат в любима двойка на публиката. Зрителите толкова свикват да ги виждат един до друг, че започват да подозират и любовна връзка. Слухът се разпространява с години, но Кисьова категорично го отрича. „Цял живот си останахме само приятели“, казва тя приживе. Обяснението й е просто – публиката ги възприема като двойка, защото непрекъснато са заедно на сцената и извън нея. Нейният съпруг Константин Хаджикостов, създателят на „Буфосинхронистите“, също не се поддава на клюките.


Това обаче не означава, че в личния живот на Даскалов липсват любовни истории. Той се жени два пъти, като и двата му брака завършват с развод. Според публикации за живота му сред големите му любови е примата на Музикалния театър Зорка Димитрова. Двамата са близки около десетилетие и често са заедно на сцената. Връзката им приключва, но между тях остава особена близост. Когато през 1996 г. артистът получава инфаркт, Зорка му предлага да се премести при нея: „Видине, взимай си багажа и идвай при мене!“ Той обаче отказва и двамата продължават да общуват по телефона. Тази история е разказвана в публикации за личния му живот, а подробностите за останалите му връзки не са достатъчно добре документирани, за да бъдат представяни като установени факти.


Видин Даскалов обича красивите жени, но има и слабост към елегантното облекло. Колегите му си спомнят, че винаги изглежда безупречно – не повтаря един и същи костюм в рамките на две седмици, а от джоба на сакото му неизменно се подава везана кърпичка. Пуши пури, които си купува по време на турнетата си в чужбина. За него външният вид на артиста е част от уважението към публиката. „Актьорът в Музикалния театър няма право да остарява не заради себе си, а заради публиката!“, казва той на колегите си.

Сценичната му популярност е толкова голяма, че дори когато вече е с тежки здравословни проблеми, публиката продължава да го търси. В средата на 90-те години за кратко поема и директорския пост на Музикалния театър. Административната работа обаче не е неговата стихия. Има и един доста любопитен епизод от този период – според спомен на проф. Светозар Донев Даскалов сам се пенсионира тайно, докато е директор. След като напуска ръководния пост, не се оттегля от изкуството. Продължава да режисира, да поставя спектакли в различни градове и да помага на по-младите артисти. Именно той поставя за първи път на сцената на Музикалния театър мюзикъла „Ах, този джаз“.


Зад веселия характер обаче се крие и човек, който постепенно започва да плаща висока цена за начина си на живот. Даскалов пуши много, а през 1996 г. получава инфаркт във Велико Търново. Следват тежки сърдечни проблеми и четири байпаса. Сам признава, че понякога вечер се страхува да заспи, защото се бои да не умре в съня си. Въпреки това не губи чувството си за хумор. След поредното изпитание казва: „След лошото винаги идва хубавото. След раздялата – ново гадже. А след покрусата – успехът. Каквото и да ти се случи, показвай му среден пръст и да не ти пука!“


Дори в болницата не изоставя закачките. Медицинските сестри му правят впечатление не само с професионализма си, но и с външния си вид – шегува се, че в клиниката на проф. Александър Чирков сякаш са избирани на конкурс за мис. А когато е на сцената, продължава да бъде същият Видин – чаровен, темпераментен и готов да превърне всеки спектакъл в празник.


Един от най-емоционалните моменти в последните му години е честване в Музикалния театър. Въпреки четирите байпаса Даскалов коленичи и целува сцената, докато колегите му от „Хубавата Елена“ пеят „На многая лета“. Лиляна Кисьова излиза с бутилка шампанско и запява „Живот човешки, живот лудешки“ от „Царицата на чардаша“. Двамата отново се закачат пред публиката, а Кисьова подхвърля шеговито, че половината жени на сцената той само е целувал, а другата половина… Репликата предизвиква смях и напомня за легендите, които съпътстват артиста през целия му живот.

Последните години обаче са по-самотни. След тежките здравословни проблеми Даскалов живее сам в двустайното си жилище в столичния квартал „Младост 2“. Вече не е заобиколен непрекъснато от колеги, почитателки и аплодисменти. Според публикации от този период разполага със скромна пенсия от 160 лева и се придвижва със стара „Шкода“. Контрастът между някогашния любимец на публиката и самотния болен артист е болезнен. Но дори тогава той не се отказва от шегите и от желанието да изглежда добре.


Видин Даскалов умира на 28 август 2001 г. на 72-годишна възраст в болница „Света Екатерина“ след продължително сърдечно заболяване. Сам признава, че цигарите са го наказали. В деня на смъртта му Лиляна Кисьова разказва, че е сънувала артиста облечен в бял фрак пред красива къща. Същият сън й се явил и през 1996 г., когато той получил първия инфаркт. Малко преди кончината му тя го посетила в болницата и го помолила да престане да й се явява в бели дрехи. Той едва успял да хване ръката й, да я целуне и да й покаже среден пръст – последна закачка, достойна за човека, който цял живот отказвал да бъде сериозен за дълго.


Даскалов остава в историята като един от най-обичаните български оперетни артисти. За публиката той е Бони, Менелай, Хитър Петър и чаровникът от „Царицата на чардаша“. За колегите – човекът, който винаги е готов да помогне, да разсмее и да даде кураж. А за онези, които са го познавали извън сцената, е и мъжът с бурния любовен живот, безупречните костюми, пурите и неизчерпаемото чувство за хумор. Живот човешки, живот лудешки – сякаш по-точно заглавие за неговата съдба трудно може да се измисли.



На 10 декември 1943 г. капитан Павел Павлов излита на боен полет, от който никога няма да се завърне. Само на 32 години, той загива в небето над България, докато защитава София от въздушните нападения през Втората световна война. Оставя след себе си съпруга и две малки деца, а години по-късно историята му ще бъде разказвана от неговия внук – популярния български певец Орлин Павлов.


Днес името на храбрия летец продължава да се споменава при тържествени проверки-заря по повод значими национални и исторически дати – 3 март, 2 юни, 22 септември и 10 декември. Последната дата е особено паметна за семейството му и за българската авиация, защото именно тогава през 1943 г. Павлов пада в битката за отбраната на столицата.


Павел Лазаров Павлов е роден на 25 декември 1911 г. в село Тръстеник, Плевенско. Още млад избира военната професия и авиацията, която по онова време изисква не само отлична подготовка, но и смелост, дисциплина и готовност за риск. Завършва Военното училище в София като подпоручик летец от 55-ия Тракийски випуск през 1936 г. По-късно преминава специализирано обучение в изтребителска школа и получава званието „Летец изтребител“.


Военната му кариера продължава в изтребителната авиация, като службата го отвежда и на летище Карлово. През 1939 г. заминава на специализация в Полша. Тогава никой не може да предположи колко драматично ще се промени животът му само след няколко месеца.



На 1 септември 1939 г. Германия напада Полша и започва Втората световна война. Българските летци трябва да се завърнат в родината си, но пътуването на Павел Павлов и негов другар се превръща в необикновено приключение. В хаоса на военните събития двамата се качват на влак, който вместо към Румъния ги отвежда в Източна Полша. Там попадат в ръцете на съветските войски и са отведени в Москва, където властите трябва да установят самоличността им.


Както разказва внукът му Орлин Павлов, след намесата на културното аташе двамата български летци са освободени. Съветските власти им поднасят извинения, а историята завършва по начин, който трудно може да бъде предвиден сред напрежението на започналата война – българите са заведени на балета „Лебедово езеро“ в прочутия Болшой театър.



След завръщането си в България Павлов продължава военната си служба. Той е не просто професионален летец, а човек с интереси и извън авиацията. Според семейните спомени свири на акордеон и цигулка – детайл, който разкрива по-малко познатата страна на мъжа, останал в историята като един от българските летци, загинали при защитата на столицата.




Междувременно войната все по-силно достига и до България. През 1943 г. София става обект на тежки въздушни нападения от съюзническата авиация. Българските изтребители се изправят срещу противник с числено и техническо превъзходство. На 10 декември американски бомбардировачи B-24 Liberator, съпровождани от изтребители P-38 Lightning, атакуват столицата. Българските пилоти излитат, за да пресрещнат противника и да попречат на бомбардировките.


Сред тях е капитан Павел Павлов, командир на изтребително ято от 2/6 изтребителна група, летящ на френски изтребител Dewoitine D.520. В ожесточения въздушен бой българските летци са изправени пред изключително трудна задача. Според разкази за сражението Павлов успява да свали американски бомбардировач, преди самолетът му да бъде поразен.



Машината му пада край село Одраница, в Трънско. Така последният му полет завършва далеч от дома, а близките му остават да живеят с болката от загубата. Капитанът оставя съпруга и две деца – едното на три години, а другото едва на три месеца. За тях той не е само летецът, загинал при отбраната на София, а съпругът и бащата, който няма да се върне.



Павел Павлов е повишен посмъртно в майор и е удостоен с орден „За храброст“. През 1992 г. е повишен посмъртно и в полковник. Името му е вписано в Златната книга на българската авиация, а в родния му Тръстеник е издигнат негов бюст-паметник. На него е наречена и улица в столичния квартал „Манастирски ливади“.



Историята му има особено значение и за неговия внук Орлин Павлов. Певецът никога не е познавал лично дядо си, но през годините разказва за съдбата му и се стреми паметта за него да бъде съхранена. Сред следите, останали от летеца, е и барелеф, създаден от скулптора Иван Фунев, който дълго време се е съхранявал в църквата в Тръстеник. Орлин Павлов е говорил и за необходимостта подвигът на дядо му да получи достойно място в паметта на столицата.



Съдбата на капитан Павел Павлов събира в себе си две истории – тази на един български военен летец, изпълнил дълга си в едни от най-тежките години на войната, и тази на едно семейство, което губи баща и съпруг в разгара на живота му. Зад военните звания и спомените за въздушните боеве стои човек, който е свирил на музикални инструменти, имал е семейство и е оставил деца, твърде малки, за да запомнят лицето му.



На 10 декември 1943 г. Павел Павлов не се завръща от бойния полет. Но името му продължава да се произнася десетилетия по-късно – в историята на българската авиация, в родния му град и в разказите на неговия внук. А споменът за 32-годишния летец напомня, че зад всяка дата от военната история стоят човешки съдби и семейства, които завинаги носят последиците от войната.


Легендарният футболист и ръководител на ПФК Левски Наско Сираков (отляво) и бившият президент на клуба Владимир Грашнов (отдясно) в момент на радост от спечелването на шампионската титла на България през 2000 година


25 години от смъртта на бизнесмена Владимир Грашнов – човекът, превърнал Мобилтел в технологичен лидер в областта на мобилните комуникации.


Той е син на бившия строителен министър Марин Грашнов. Завършил е Технически университет в София, специалност Технология на машиностроенето. В средата на 70-те години участва в строежа на злополучния завод Червена могила край Радомир. След това е работил е в Завода за тежко машиностроене в града, а по-късно става представител на Техноимпекс в Либия. 


Грашнов е влиза в управата на Мобилтел през 1997 г., след като бившият собственик Красимир Стойчев продава GSM-оператора на Майкъл Чорни. По това време телекомът има съвсем малко абонати и поддържа изключително високи цени на услугите. До началото на 2001 г., период през който той бе председател на борда на директорите и изпълнителен директор на Мобилтел компанията увеличи многократно абонатите си и GSM услугите станаха много по-достъпни. Компанията успя да излезе пред конкурента си на пазара по това време Мобиком.

Освен това Грашнов бе председател на съвета на директорите на дружеството, издаващо в. „Стандарт“ в най-силните му години. Бе президент и на футболен клуб Левски.


По времето когато е шеф на „Мобилтел“ е идеологът на изкупуването на акциите на Левски през 1998 г., Тогава отборът е собственост на Томас Лафчис и преди началото на футболния сезон „Мобилтел“ става генерален спонсор на сините и според рекламния договор трябва да осигурява по 200 хил. германски марки годишно. Парите обаче са похарчени още до края на 1998 г. и Лафчис е принуден да помоли за допълнителни средства. Срещу солидна сума Левски преминава под оперативното управление на Владимир Грашнов, който облича с доверие своя добър приятел Наско Сираков.


Тогава започва един от най-паметните периоди за „сините“. Сираков разполага с пълните правомощия за селекцията и огромна подкрепа от Владимир Грашнов.


Президентът дори не се замисля да извади умопомрачителна сума за заплатата на европейския клубен шампион с Цървена звезда Люпко Петрович. За сравнително краткия период начело на клуба той полага основните на европейски тип управление и резултатите не закъсняват. Още през сезон 1999/2000 година е постигат дубъл с титлата и купата на България, а на следващата година е записан нов шампионски сезон. Скоро обаче здравословното му състояние го принуждава да се оттегли от управлението на клуба.


Освен като президент на Левски, Грашнов бе свързван с много благотворителни дейности, подпомагайки театри, църкви, манастири и други.

Личният му живот е достоен за холивудски сценарий. Бил е женен 3 пъти – за първата Мис България Бранимира Антонова, Вили Вутова и бизнес дамата Лора Виденлиева.


Грашнов има една дъщеря – Мария Грашнова.


Отиде си на 9 октомври 2001 г. в София, месец преди да навърши 49 години. Той издъхна от левкемия едва на 48 години в Правителствена болница.


Личната история на Владимир Грашнов е достойна за роман и екранизация. Татко му Марин бил комунистическо величие, но не и любимец на Тодор Живков. Въпреки респектиращата му биография на бивш партизанин Тато разкарал Грашнов-старши от ЦК, защото го заподозрял, че подготвя заговор за свалянето му от власт. Назначил го за посланик в Египет, а на 54 години го пенсионирал.


Старите Грашнови посрещнали на нож идеята за сватба на сина им с Бранимира Антонова. „Ще учите, ще дружите, пък после ще видим!”, отсякла майката. Марин бил още по-категоричен: „Аз син за женене нямам!”. Тръпката на младите обаче била толкова силна, че не съществувало нещо което можело да ги спре. За да се ожени за избраницата си, Владо избягал от дома си и потърсил убежище в Троянския манастир. Любовта му към Бранимира не изтраяла дълго. След няколко години пътищата им се разделили.


Впоследствие той се венчава за Величка /Вили/ Ватева. Тя завършва международен туризъм – първите курсове на “Балкантурист” във Варна. Започва работа в хотел “Рила” като администратор. Изкарва 10 години в системата на “Балкантурист” и 10 – в авиокомпания “Балкан”. След това заминава с Владимир Грашнов за Либия, където е секретар в Търговския отдел на българското посолство. След развода с Владо прави фирма за мода и шоубизнес, участва в създаването на дамски бизнес клуб “Етерна”, мениджър е на хотел “Замък Хранков”. През 2001 г. създава собствена туристическа агенция “ENG TRAVEL”. С днешна дата бизнесдамата е преместила дейността си в Рим, където се занимава и с мода. Живее с приятеля си в малък курорт до италианската столица.


След развода им направил своя съпруга и оправната бизнесдама Лора Видинлиева.


Навремето Видинлиева взима решението да се омъжи за Грашнов само за 5 минути. Бракът им продължава 15 години, до смъртта на бизнесмена. Тези три петилетки са най-хубавият, но и най-тежкият период в живота на Лора. Тежък, защото на финала му мъжът й е съсипан от болестта, а госпожата не може да стори нищо, за да облекчи страданията му. „Да видиш човек, когото обичаш и с който сте живели в пълна хармония, да гасне пред теб… И да разбираш, че той ти се доверяма напълно и се надява, че ти си силен и можеш да му помогнеш… Жестоко е! Не мога никога да го забравя”, признава Видинлиева, след като Грашнов си отива от скоротечния рак.


След кончината на съпруга си вдовицата първоначално решила да си запази негова ДНК проба. Адвокатите й обаче я посъветвали да не го прави. Те знаели какъв плейбой е бил Грашнов и се съмнявали да не се появи някой, който да претендира, че му е син. ДНК-пробата можела да докаже роднинска връзка с евентуалния мераклия за наследството и така да ощети Видинлиева. Затова в крайна сметка тя просто кремирала трупа.


Лора Видинлиева е известна на БГ елита още от времето на соца, а сред обикновените хора стана популярна, когато съпругът й Владимир оглави „Мобилтел”. Именно тогава медиите огласиха личната й история, достойна за екранизация в немски сапунен сериал ала „Гулденбургови”.


Една от най-богатите българки се оказа подхвърлено дете, чието име било първоначално Снежа. 4-годишната сладурана била зарязана мокра и зъзнеща в коридора на централна софийска кооперация, където живеели доста бездетни семейства. По онова време имала акцент на девойче, расло в крайна мизерия в покрайнините на София. Малката била осиновена от болнавата еврейка Сузи Барух и нейният съпруг Митко – много добър китарист от Сливен. Истинските й родители така и не я потърсили и дори и днес не е ясно кои са. Когато осиновителите й се развели, я дали в пансион. Бизнесдамата не помни нищо радостно от онези години в приюта – само „дрехи с печат и едни обувки на пет души”.


На 18 години бъдещата мултимилионерка се оженила за италианец. Напуснала България и след време подхванала първия си бизнес в страната с формата на ботуш. Междувременно успяла да роди дъщеря си Еми, да се разведе, а по-късно да се сдобие и със син. Баща на мъжкия й наследник Руши е митичният турчин Метин Тургут. Злите езици я пращат във фоайето на парк-хотел „Москва” в годините на соца, където забърсвала „подходящи обекти”. Казват, че това ставало с благословията на ДС. За да не пречат на аморалната й дейност, от службите я карали да пише сведения за чужденците, с които общува. Лора, естествено, опровергава тази злостна мълва.


Източници: Senzacia.net/offnews, sportal.bg




Днес се навършват 40 дни от смъртта на актрисата Юлиана Караньотова. По този повод дъщеря й Карина Караньотова публикува във Facebook още кадри от кариерата на майка си – снимки с големи имена на българския театър като Стоянка Мутафова, Мариус Куркински, Неделчо Стойчев-Дежо, Бойко Илиев, Тони Макарона и други известни нейни колеги. „Споделям още малко интересни кадри от кариерата й на актриса“, написа Карина и завърши с думите: „Почивай в мир, скъпа мамо, ние ще те помним винаги“. В тези снимки днес се връща споменът за една жена, която някога е била добре познато лице на сцената и телевизионния екран, но през последните 25 години от живота си почти напълно остава извън публичното пространство.


Юлиана Караньотова е родена през 1963 г. и посвещава живота си на театъра. Тя е сред основателите на „Диалог“ – първия частен театър у нас, появил се в началото на промените. Там създава и едни от най-силните си роли – Цезония в „Калигула“ и Настасия Филиповна в „Идиот“. В спектакъла „Бог“ по Уди Алън играе повече от десет години. Това не е кратко появяване на сцената, а сериозна театрална кариера, преминала през едни от най-интересните години за българския театър.


Но Юлиана не остава само театрална актриса. Тя е и познато телевизионно лице. Води популярното предаване „Мелодия на годината“, участва в новогодишните програми на БНТ, а има участия и в киното. По-късно работи в Театър 199 и „Сълза и смях“. На сцената на „Перпетум мобиле“ играе в „Професия поканен“, където си партнира със Стоянка Мутафова. Това остава последното й театрално представление.Юлиана е свързана и с едно от най-известните театрални семейства в България. Тя е съпруга на Ивайло Караньотов и по този начин става снаха на голямата актриса Славка Славова. Двете работят и заедно в Театър 199. За Юлиана това е необичайна връзка между личния и професионалния й живот – да бъде част от семейство, в което театърът е не просто професия, а съдба. Дъщеря й Карина Караньотова по-късно създава документалния филм „Театър, любов моя“, посветен на Славка Славова, в който присъства и споменът за Юлиана.


Сред ролите, с които е свързана кариерата й, е и „Ужасните родители“ в Театър 199, играна близо 500 пъти. Тя продължава да работи и в „Сълза и смях“, а в киното участва и във филма „La Donna  mobile“, една от лентите от началото на 90-те години. За известно време животът й е точно такъв, какъвто човек би си представил за една млада и успешна актриса – сцена, телевизия, снимки, репетиции, срещи с известни колеги и постоянно движение.Но тогава идва тежкият обрат. 

Когато е едва на 38 години, Юлиана получава тежък инсулт. По-късно към здравословните й проблеми се прибавят полиневропатия и счупване на тазобедрената става. Състоянието й постепенно я отдалечава от сцената и през следващите около 25 години тя практически не играе. Така една актриса, която е била в разцвета на кариерата си, изведнъж се оказва далеч от професията, която е обичала.


Дъщеря й Карина по-късно разказва, че именно заради толкова дългото отсъствие от сцената днес почти няма информация за майка й в интернет. Това е странно, защото Юлиана не е била неизвестна актриса. Тя е имала големи роли, била е сред основателите на първия частен театър, играла е години наред пред публика и е била познато лице от телевизионния екран. Просто животът й поема в друга посока и постепенно тя остава далеч от прожекторите.


И точно това прави историята й толкова тъжна. Не защото Юлиана не е имала своята кариера, а защото я е имала и след това е била принудена да я остави. Хората, които някога са били около нея всеки ден – в репетиционните, в театрите, по сцените и в телевизията – продължават живота си. А Юлиана остава вкъщи, борейки се със своите здравословни проблеми. Година след година името й се споменава все по-рядко.


След смъртта й обаче Аня Пенчева разказа нещо, което придаде на тази история още по-болезнен смисъл. Аня е втората съпруга на Ивайло Караньотов, а Юлиана е неговата първа съпруга и майка на Карина. Вместо отношенията между двете жени да бъдат белязани от съперничество, през годините те запазват близост и Аня се оказва сред хората, които са до Юлиана в най-трудните й моменти.Пенчева разказва, че не й тежи това, че се е грижила за Юлиана. Тежи й друго – че хората, които някога са били най-близките й приятели, почти напълно са изчезнали от живота й. „Не ми тежи, че се грижех за Юлиана, а че нито един от нейните приятели не се обади в продължение на години – да попита как е, какво прави…“, казва Аня Пенчева. По думите й Юлиана някога била душата на компанията – обичала живота, била щедра, събирала хора около себе си. Но когато заболяването я повалило, голяма част от тези хора постепенно се отдръпнали.


„25 години да не се обадят! А тя беше денонощно с тези хора!“, възмущава се Аня. Разказва, че ги виждала по улиците и изпитвала гняв към тях. Според нея това било особено болезнено, защото Юлиана не била човек, който е стоял настрана от приятелите си – напротив, тя обичала да се събира с тях, да ги посреща, да споделя живота си. А когато самата тя имала нужда от тях, те почти не се появили.


Аня разказва и за един от най-тежките моменти в живота на Юлиана. Преди около 25 години състоянието й било толкова сериозно, че близките били извикани в „Пирогов“, защото лекарите почти били загубили надежда. Юлиана не можела да говори и да се движи. Тогава семейството решава да не се отказва и започва дългата борба за възстановяването й. Аня, Ивайло и Карина се включват в грижите, а по думите на Пенчева постепенно започват да я захранват със сокове и да й помагат да се върне към живота.


„Ивайло едно, Карина две и аз три. Винаги сме били тройка спатия!“, спомня си Аня Пенчева. Думите й показват нещо, което трудно би могло да бъде разбрано само отстрани – отношенията между тези хора през годините са били много по-различни от обичайните представи за бивша съпруга и настояща съпруга. Празнували заедно Коледа, Нова година и Великден, събирали се, ходили са и в морската къща на Аня. Семейството запазило връзката си въпреки всички промени в живота им.


Пенчева разказва и за друг болезнен за нея детайл – дори хора, които са имали професионална близост с Юлиана, не са я потърсили. Тя посочва и Бойко Илиев, чиито пиеси според нея навремето са били свързани с Юлиана. „Той е възпитан човек. Мен това също ме натъжи и огорчи много“, казва Аня. Това не е просто укор към отделен човек, а част от по-голямото й усещане, че човек може да бъде обграден от приятели, когато е здрав, активен и успешен, и да остане почти сам, когато вече не може да им бъде полезен или интересен.


Въпреки всичко Аня Пенчева говори и с обич за Юлиана. Спомня си за различния им вкус, за чувството й за хумор и за жаждата й за живот. Разказва как в един момент, когато наближил абитуриентския бал на Карина й казала: „Юлиана, стягай се, защото ти трябва да избираш тоалета на Карина!“. Двете се шегували, че Юлиана има по-различен и екстравагантен вкус от нейния. След това я изправили, помогнали й да проходи и заедно отишли да избират дрехи за бала на Карина. Така, по думите на Аня, Юлиана продължила да живее още 25 години. „Убедена съм, че нашата всеобща любов я крепеше!“, казва тя.Последните й години обаче са тежки. Юлиана вече не е жената, която зрителите помнят от сцената и телевизията. Болестите са променили живота й, а светът около нея също се е променил. На 30 август 2026 г. тя умира на 63 години. Карина е до нея до последния й дъх и след смъртта й публикува снимки и думи, с които се опитва да върне към живота спомена за майка си.


И днес, 40 дни по-късно, тя отново го прави. Показва Юлиана сред Стоянка Мутафова, Мариус Куркински, Неделчо Стойчев-Дежо, Бойко Илиев, Тони Макарона и други нейни колеги. Показва я от времето, когато е била млада, красива и търсена актриса, когато е имала сцена, публика и приятели около себе си. Това са кадри от един живот, който не бива да бъде запомнен само с последните му тежки години.


Защото Юлиана Караньотова не е просто жената, която болестта е отдалечила от сцената. Тя е актриса с истинска биография – с големи театрални роли, с телевизионна кариера, с години на сцена и с работа до едни от най-известните имена в българското изкуство. И може би най-тъжното в нейната история е именно това, което Аня Пенчева казва – че човек може да бъде душата на компанията, да бъде денонощно с приятелите си, да бъде човекът, който събира другите около масата, а след това да прекара 25 години почти без те да потърсят как е.


Днес Карина пази тази памет. Със снимките, с думите си и с разказите за майка си тя връща Юлиана там, където й е мястото – сред актьорите от нейното поколение, сред хората, с които е споделяла сцената, и сред публиката, която някога я е гледала. 40 дни след смъртта й остава не само болката от загубата, но и възможността да бъде припомнена една актриса, която дълго време беше останала в сянката на собствената си съдба. Красива, талантлива и някога добре позната, Юлиана Караньотова заслужава да бъде запомнена с живота, който е живяла, а не само с годините, в които болестта й е отнела сцената.


 


Между имената на партизанските командири ярко се откроява името на Сребрьо Бабаков (Мороза), командир на Първа Средногорска бригада „Христо Ботев“. Хората от Средногорието, с които съм се срещал имат различни мнения за различните партизански ръководители от този район, но щом стане въпрос за Мороза, всички са единодушни в своето уважение, възхищение и преклонение пред него. За съжаление, той успява да живее по-малко от шест години след Девети септември – раните от мъченията в полицията и язвата, получена след няколко седмици стоене без храна в Балкана си казват думата… И по време на партизанските походи тази язва си е казвала думата, през час болките са го свивали и той е спирал до някое дърво да си почине. И въпреки това той е понасял трудностите заедно с останалите бойци.


Времето, през което Мороза излиза в Балкана и създава един от първите партизански отряди в България – Чехларската чета, е средата на 1941 г. Изключително трудно време, в което фашистките парцали тръбят денонощно как „разгромът на болшевизма“ наближава. Но въпреки това той броди нелегално между своите съселяни, дава им кураж и ги убеждава, че Съветският съюз няма да падне. На някои уплашени членове на БКП той казва: „Ех, и това ми било комунист… Чул си лоши новини от фронта и веднага си клюмнал… Не забравяй, че там е Сталин!“



Когато Мороза се среща нелегално с населението, мнозина го питат не се ли страхува, че може да го убият. А той им отвръща честно: „Страх ме е, но какво от това?! Да отстъпя на страха, значи да се предам, значи да плюя на онова, в което вярвам, значи да се опозоря пред хората!“ Една вечер Мороза слиза и в своето родно село Чехларе, за да види жена си Кера и децата си. Казва на жена си да не събужда децата, за да не им отнема от съня, въпреки че съзнава, че може повече да не го видят…


С времето Мороза преминава от командир на чета, през командир на отряд и дружина, стигайки до командир на бригада. Неговото село Чехларе, това малко полубалканско селце, става един от центровете на партизанското движение. Всички жители на селото помагат на партизаните, и поради това цялото село е изселено в различни краища на България…


Когато на една среща Мороза се запознава с разузнавача Христо Тенев (Източника), последният се оплаква от жена си и дъщеря си, че се занасят с местните фашистки началници и те гостуват всяка вечер в къщата му, и пита дали да ги застреля, а след това да се присъедини към партизаните. Мороза отговаря: „В никакъв случай! Ще ги търпиш. Доколкото можеш, поемай разходите им. По-добре е да харчим пари, отколкото човешка кръв. Нужни ли са ти пари, ще ти дадем. След това те ще платят с лихвата.“


Средногорци говорят с възхищение за смелостта на Мороза, за неговия талант на организатор, за апостолската му дейност сред хората… Той е бил обичан от всички партизани, за разлика от други ръководители, които имат голяма вина за неправилната масовизация на партизанското движение, довела до много жертви. Не е случайно, че легендарният Запрян Фазлов (Леваневски) е заявявал: „От ръководителите уважавам само и единствено Мороза и се подчинявам само и единствено на него!“


Когато е разпределял трофеите от акциите, Мороза се е ръководил от принципа: „Когато си извоюва, тогава ще получи. Даром никой на никого не дава!“ Така той дава нови пушки и автомати на отличилите се в боя. На Жельо Калчев (Гранит) дава нова войнишка куртка, тъй като дотогава Гранит е бил облечен в дрипи. А за себе си не е вземал нищо…


За язвата си Мороза се е шегувал: „Интересно, дявол да го вземе, язвата ми се обажда само когато седим и никога не ме боли, когато бием фашистите…“ Когато след като партизаните водят едно от своите многобройни сражения, един боец загрижено пита Мороза какво става с язвата, той казва: „Мина, братле, барутът ? подейства като мехлем“…


Като малък, Мороза е обичал да пее „На прощаване“ на Ботев. По-късно след Девети септември е казвал, че тази песен е и тъжна, и весела, и все едно е писана за неговите повече от седемстотин бойци. А като ученик е бит в полицията, защото е учил децата да пеят „Интернационала“.


Когато Мороза е разпределял храната се е случвало да разделя едно малко парче сланина на равни части. И той – командирът на бригадата, е ял точно толкова, колкото и те – обикновените бойци…



На Девети септември Мороза не спира в Пловдив, а става един от първите, записали се в Българската народна армия и заминали на фронта. След това за кратко е началник на Народната милиция и е избран за народен представител. И отново не жали своите сили. Постоянно работи в Окръжния комитет на БКП за организиране на възстановяването на България от руините на войната, работи и по укрепване на кооперативното движение. И не живее никакъв личен живот, постоянно е отдаден на хората. Точно тогава се обостря и язвата му. Неговите другари са загрижени за него и му предлагат да му помогнат да се лекува в Москва, а той им отговаря: „Ех, братле, как да оставя работата…“


И на втори февруари 1950 г. Мороза си отива от този свят. И както се пее в известният военен марш, той казва „Лека нощ“ до втората тръба. Която дано да засвири скоро и неговата душа, и душите на другите герои да бъдат с нас в последният бой срещу продажниците…


А Мороза отива при своите другари: при загиналия своя съселянин и командир на отряд „Васил Левски“ Дечо Бутев (Щокман), при своя учител в идеята Колю Кичуков, при оклеветения и убит от подлеците Леваневски и при геройски загиналия на фронта Гранит…


В неговото родно село Чехларе, на стената на малката му полуразрушена родна къщичка се издига една скромна паметна плоча с надпис: „Сребрю Иванов Бабаков (Мороза), роден на 8 X 1908 год. командир на I-ва Средногорска бригада „Христо Ботев“ след дълго боледуване почина на 2 II 1950 год. в гр. Пловдив“…


Марин Спасов/Допълнение от 26.01.2025 г.

Биографичен очерк, Йоно Митев, издателство БКП, 1967 година


Сребрьо Иванов Бабаков е роден на  8 декември 1908 г. в село Чехларе. По социално положение е работник. Член на БКП от 1928 г. За активна революционна дейност многократно е арестуван и подлаган на мъчения. На 15 октомври 1941 г. минава в нелегалност и малко след това основава Чехларската партизанска чета, като става неин командир. Той е един от основателите на Партизански отряд „Христо Ботев“ и е заместник-командир на щаба му.


Стою Неделчев (Чочоолу) си спомня: 


„Обичах и ценях Мороза. Прекрасен човек, умен и хладнокръвен ръководител. Външно изглеждаше длъгнест, попрегърбен и мършав, същински аскет. Но проявяваше необикновена издръжливост. Страдаше от язва и беше за болница, а не за гората. Мине не мине час, и болките го свият край някое дърво. Но наравно с всички Мороза твърдо понасяше партизанските лишения. Гледах го и си мислех: с такива хора непременно ще победим фашистите“.


От края на 1943 г. Сребрьо Бабаков  е командир на Партизански отряд „Христо Ботев“. На базата на отряда е създадена Първа средногорска партизанска бригада „Христо Ботев“.


Малкото средногорско село Чехларе става център на антифашистката съпротива в района и дава около 90 партизани. Цялото село помага на партизаните. Жителите не се пречупват нито пред блокадите, нито пред издевателствата. Поради това фашистката власт прави това, което дори османските поробители не са правили, изселва всички жители на селото в различни части на България и в Беломорието. Но въпреки това, те издържат и това, като дочакват победата на Девети септември, който и до ден днешен е празник на селото. След победата, благодарение на трудолюбието и ентусиазма на хората, селото става едно от най-развитите в района, построяват се нови къщи и нови улици, прокарва се електричество, земеделието бележи изключителен растеж. От 50-те години до контрареволюцията, селото се нарича Морозово, в чест на първият свой командир, запалил искрата на борбата.


След Девети септември, Сребрьо Бабаков (Мороза) е член на Областния комитет на БКП в Пловдив и работи в Народната милиция. В изборите от 27 октомври 1946 г. е избран за народен представител в VI-то Велико народно събрание. Заради мъченията в полицията и язвата, си отива от този свят едва на 41 години, на 2 февруари 1950 г. В знак на признателност пред неговия живот, народните представители стават на крака и почитат паметта му с минута мълчание.

Марин Спасов/19.01.2024 г.


 


През 70-те години в Димитровград започва нещо необичайно: български завод се оборудва с японска технология.


В град, познат най-вече с тежката си промишленост, се появява едно съвсем различно предприятие — Комбинатът за преработка на полиестерни коприни.


Историята му започва още от фабрика „Тракия“, но идеята е тя да бъде разширена и превърната в модерно производство на синтетични платове.



Причината не е само икономическа.


В края на 60-те години в Димитровград има сериозен проблем с работните места за жените. Според документи на Историческия музей в града около 2000 предимно млади жени са без работа.


Затова се търси ново производство, различно от АТЗ, мините, „Вулкан“ и останалата тежка индустрия.


И тогава идва Япония.


За комбината са внесени машини и инсталации от японската фирма „Тейхин“, както и оборудване от Западна Европа.




Предприятието е открито през 1979 г.



В него вече няма само класическите машини от българската текстилна промишленост. Производството е оборудвано с автоматизирани системи и високопроизводителна техника.


Има дори чуждестранни специалисти, които идват в Димитровград.


Японската технология е пренесена в един социалистически индустриален град край Марица.


Комбинатът постепенно се превръща в един от големите работодатели в леката промишленост на града.


А сред хората, които работят там, има и един млад инженер, който по-късно ще стане известен на цяла България.


Казва се Митко Димитров.




Десет години той работи в Полиестерния комбинат и стига до главен механик.



След 1990 г. същият човек ще създаде „Пайнер“.


Но това вече е друга история.


Самият комбинат постепенно остава в миналото.




Приватизиран е през 90-те години, производството не е възстановено в стария му мащаб, а огромната база постепенно губи предназначението си.


Днес на това място трудно можеш да си представиш, че някога са работили модерни японски машини и че тук е трябвало да започне новата, по-модерна страница на леката промишленост в Димитровград.


Японска технология в Димитровград.


Колко от вас са работили в Полиестерния комбинат или имат близки, които са работили там?


Източник:Фейсбук страница „Изчезналата България“



Висок, леко прегърбен, тъмнокос, с очи, в които се смесваха мъжество, детска наивност и пламъчета от всеки нов образ – такъв беше актьорът Георги Георгиев-ГЕЦ. Думите „легендарен”, „голям”, „велик” винаги са му прилягали, защото беше ненадминат и искрен във всяка своя роля. Най-много обаче му отива „великолепни”.


Не е изхвърляне – ГЕЦ наистина носеше цялото си великолепие с неподправената естественост на най-обикновен българин. А беше това, което днес мнозина наляво и надясно си приписват: звезда. От най-ярките, която угасна в един септемврийски ден преди 30 години. Угасна няколко месеца, след като получи тежък инсулт на сцената. При това така, че публиката, която толкова много му вярваше, не допусна, че страданието на неговия герой е… истина за актьора.


Георги Георгиев-ГЕЦ е роден на 4 октомври 1926 г. в село Разпоповци, сега квартал на град Елена.„Не помня кога съм започнал да играя. Трябва да съм бил 7–8 годишен. И така ми беше влязъл театърът под кожата, че още в гимназията вече имах две пиеси написани, а в Елена изиграх първата си роля на градска сцена – барон Скарпия в „Тоска”, разказва актьорът в биографичната „Книга за ГЕЦ” (Университетско издателство „Св. Климент Охридски”).


Когато завършва гимназия, поема към София – мечтае да стане професионален актьор. Приемат го в тогавашното Държавно висше театрално училище едва на третия път през 1949 г., но пет години по-късно вече е в трупата на НТ „Иван Вазов”. Там играе почти 40 години, преди да бъде „прогонен” заедно с цвета на националната трупа. Гилдията още потръпва при спомена как в началото на 90-те години най-добрите български актьори са вкупом пенсионирани и обидно отстранени от националната трупа.

„Това беше голям удар за него, преживя го дълбоко  – спомня си преди време един от синовете на ГЕЦ, покойния вече режисьор Иван Георгиев. – Даже не искаше да минава покрай Народния театър. След пенсионирането си се превърна в пътуващ актьор. Най-трогателните ми спомени за баща ми са как си сгъваше дрехите замислен и потегляше с куфара на път. Не винаги в добро здраве, правеше това някак си примирено, но болката му беше голяма!”


Болката наистина е голяма, но не и привързаността към сцената. Тогава се появява бизнесменът Барбуков и подава ръка на ГЕЦ, Таня Масалитинова, Славка Славова, Гинка Станчева и Мария Стефанова. Те правят своята пътуваща трупа и въпреки натрупаните години, обикалят страната със своите представления на „Може би на покрива има кон” и „Скакалци”.


И още едно откровение от „Книга за ГЕЦ”: „Животът трябва да се живее с напрежението, с преумората, с големите изпитания и дребните удоволствия и радости, разбира се ако има време и за тях… Пътуването до себе си, намирането на най-верния път в живота са едно от най-дългите пътувания. То е изкуство, защото човек не стои на едно място, изменя се непрекъснато, изменя и желанията си. Струва ми се обаче, че изборът на подходяща професия до голяма степен улеснява човека в разкриването на заключените у него възможности…”


Изборът на Георги Георгиев-ГЕЦ явно е улеснил живота му. Зрителите го обикнат както от десетките му превъплъщения на кино- и тв екрана – „Селянинът с колелото”, „Матриархат”, „Осмият”, „Нощта срещу 13-ти”, „Цитаделата отговори”, „Привързаният балон”, „Прокурорът”, „Равновесие”, „Няма нищо по-хубаво от лошото време”, „Зарево над Драва”, „Пътят към София”, „На всеки километър”,  „С пагоните на дявола”, „Сами сред вълци” и др., така и на театралната сцена – „Горещо сърце”, „Пред буря”, „Иван Шишман”, „Златната карета”, „Монахът и неговите синове”, „Боряна”, „Еснафи”, „Тази малка земя”, „Хъшове”, „Бяг”, „Опит за летене”, „Под игото”, „Образ и подобие”… Повечето от филмовите му роли са изключително тежки, но никога не прибягва до помощта на каскадьор. За да е истински.


Приживе синът му Иван Георгиев си спомняше още: „Татко страдаше от високо кръвно, но работеше активно въпреки годините си. Всъщност умря месец, преди да навърши 70. След пенсионирането си от Народния работеше с пътуващия театър. Преди инсулта не се чувстваше добре и майка ми сякаш предчувстваше какво ще се случи. Спирахме го да не тръгва. Трябваше да играе в постановката „Хотел „Плаза” в Стара Загора. „Хората, вика, са си купили билети – не може да не отида!”


По време на представлението му става лошо. Започва да залита на сцената, да забравя реплики. Партньорката му на сцената – Таня Масалитинова, забелязва това. Цялата трупа се покланя, когато той рухва безпомощен зад кулисите. Закарват го в местната болница. И там всъщност прекарва фатални три дни, след които вече го докарахме в София, но беше късно. В Стара Загора нямаха дори скенер, за да разберат, че положението му е критично.


Буквално 15 минути след пристигането ни в ИСУЛ го сложиха на операционната маса, за да отстранят хематома. Но за съжаление беше късно – изобщо не дойде в съзнание, преди да умре.”


Агонията продължава от април до 2 септември 1996 г. Актьорът не дочаква празника за 70-ия му рожден ден, който подготвят негови колеги и приятели.


Откъси от интервюта:

„Целият ми живот премина в работа – в театъра, в киното, в телевизията, радиото. И продължавам да се стремя към усъвършенстване. Вече смятам, че все по-рядко и по-рядко мога да сбъркам, да не свърша добре работата си. Е, не винаги резултатите са блестящи. Актьорът зависи и от режисьори, колеги, критици, които могат със съветите си да го подведат. А често вината е и в самия него.


Когато не се получи една роля, в началото съм шокиран – ден, два, седмица, а след това отново се появява амбицията. Никога първоначалният шок не се е превръщал в отчаяние. От друга страна, още от театралната академия ми е останал навикът, когато имам успех, да мисля вече за следващата роля. Това става толкова бързо, че не мога да се нарадвам, да отпразнувам успеха. Защото винаги най-интересно е началото, развитието, изграждането. Тук има хазарт – по какъв път вървя, как ще се получи. Работата над ролята е по-приятно, отколкото резултатът.”


„Поколението, от което съм аз, моите приятели, колеги… болшинството не по наше желание бяхме пенсионирани или съкратени. Не ми е присърце да говоря за това и да търся някакви причини, но то е факт. Сега част от нас играят в отделни трупи, други – както съм аз, към някои театри в страната, а трети се отказаха от сцената. Завинаги. Дали го направиха от огорчение, дали от нещо друго – не зная…


Откровено казано, тази ситуация е неприятна. Но в замяна на това, ако трябва да определя точно настроението си, ще кажа, че не съм изгубил ищаха си за работа и не съм стигнал до разочарование или стъписване. Изживях първоначалното притеснение и продължавам.”


„Не, това не е започване отначало. Трябва да усвоим и нов начин на работа. Около 40 години в Народния театър аз съм работил при най-добри условия – гримьорна, гардеробиер, помощен персонал, сценични работници, реквизит и т.н. Виждам разпределението на програмата, заглавието на пиесата, датата на първата репетиция, ролята, която ми е възложена, и започвам да работя върху образа. Грижил съм се само за него. И репертоарът какъв ще бъде не ни интересуваше толкова – имаше си хора, които го определяха.


Сега е друго. Сами си търсим пиесата, след това режисьор, място, където ще работим. Често това става по апартаменти и е щастие, ако намерим оборудвано помещение, в което да минат репетициите. Непрекъснато сме в движение. Ние си носим реквизита, касетките, понякога и магнетофона. В повечето случаи в театъра, в който пристигаме, не използваме помощен персонал и сами си редим сцената, играем с костюми, каквито сме намерили или ушили. Разликата не е в полза на втория вариант, но при тази ситуация се чувстваме поновому добре. Често си повтаряме репликите от „Лес”, когато се срещат двамата артисти Щастливцев и Нещастливцев и единият пита: „Генадий Демянич, ти накъде?”, а другият отговаря: „От Керч за Вологда, а ти?” „От Вологда за Керч.”


„Винаги съм мечтал да се облека като нашите стари актьори – с хубав костюм, риза, вратовръзка, като много мои колеги от по-старото поколение, на които съм се възхищавал. И така облечен – с хубави обувки, с хубава шапка, празнично да вляза в театъра, да поздравя портиера и да се кача… Това нещо никога не ми се е удало. От небрежност, която не е за пример, но по-главната причина е, че никога не ми е стигало времето. Поначало съм бавен актьор, бавно си изграждам образите, много ме занимават подробностите…”


„В живота никога не съм познал отчаяние!”


АRTday.bg



На 19 септември Иван Станчев щеше да навърши 58 години. Вместо това от неговата смърт са изминали почти две десетилетия. Астрологът, който в началото на новия век се превърна в едно от най-разпознаваемите лица на телевизионните прогнози, си отиде внезапно на 30 септември 2007 г., едва на 39. За кратко време той беше успял да превърне астрологията в телевизионна сензация, да създаде собствена школа и да натрупа хиляди клиенти. А след смъртта му остана един въпрос, който звучи особено странно за човек, посветил живота си на предсказването на бъдещето – защо самият той не успя да избяга от своята съдба?


Иван е роден на 19 септември 1968 г. в село Струмяни. Завършва математическа гимназия в Благоевград, след което учи микроелектроника в МЕИ и придобива инженерно образование. Успоредно с това се занимава с мениджмънт и реклама. Астрологията обаче го привлича още от 18-годишен. По-късно разказва, че първоначално се захванал с нея именно за да докаже, че не е наука. Вместо да я отхвърли, постепенно се превръща в неин страстен изследовател и започва професионално да изготвя хороскопи.


Пътят му към популярността минава през телевизията. Иван Станчев става широко известен с участията си в „На кафе“ на Нова телевизия, където Гала постепенно превръща астрологичните му прогнози в една от запомнящите се части на предаването. По-късно самата Гала разказва, че именно покрай Иван през 2002 г. се запознава с Джуджи – среща, която впоследствие ще се окаже важна и за самото „На кафе“.


Станчев не остава само телевизионно лице. Той ръководи собствена школа по астрология, става председател на Съюза на българските астролози и е член на Американската асоциация по астрология. Пише книги, сред които „Астрология“ и „Анализирайте хороскопа си сами“, издава и книга на немски език. Според негови близки и публикации е съставил повече от 24 000 хороскопа.


Една от историите, с които името му остава свързано, са прогнозите за политиката. През 2001 г. той публично заявява, че Симеон Сакскобургготски ще получи 42,5% от гласовете на парламентарните избори. Години по-късно Станчев продължава да посочва това като едно от най-известните си попадения. Той твърди, че е предвиждал и други политически събития, включително победителите на избори от 1994 до 2007 г.


Интересно е, че самият Иван не представя астрологията като абсолютна способност да се вижда бъдещето. В едно от последните си интервюта той казва, че тя работи с вероятности и че 100-процентова прогноза не съществува. За един основен хороскоп му били необходими между четири и шест часа работа.


Докато професионалният му живот набира скорост, се променя и личният. През 2003 г. Иван се жени за Оксана – родена в Беларус жена, която по това време живее и учи в Германия. Тя се мести в София заради него, а през 2004 г. се ражда дъщеря им Анаис. Постепенно Оксана също навлиза в астрологията под негово ръководство.


И тогава идва най-големият обрат в живота им.


През 2007 г. Иван се разболява. Болестта се развива изключително бързо и на 30 септември той умира. Първоначалните публикации съобщават само за „кратко, но тежко боледуване“. Появяват се различни версии – говори се за лимфом, левкемия, дори СПИН. Съпругата му Оксана обаче години по-късно разказва своята версия: според нея Иван е бил с лимфом в напреднал стадий и с множество разсейки. Тя твърди, че заболяването първоначално не е било разпознато правилно и състоянието му се е влошило много бързо.


Най-необикновеното в историята е това, което Оксана разказва след смъртта му. По думите й самият Иван в последните седмици сякаш е усещал, че краят му наближава. Той започнал да я подготвя за живота без него, да й дава наставления за малката Анаис и дори да настоява тя да продължи с астрологията. Оксана разказва, че тогава не е искала да повярва на думите му и се е надявала единствено той да оздравее. По-късно тя остава с убеждението, че Иван е знаел колко сериозно е състоянието му и че подготовката му е била своеобразно сбогуване.


След смъртта му Оксана действително продължава делото му. Тя започва да преподава астрология, практикува и развива неговия метод, а паралелно с това завършва магистратура по психология и по-късно работи като психолог и психотерапевт. Самата тя казва, че по този начин усеща Иван като продължаващ да живее чрез нея.


Днес старите записи с Иван Станчев връщат един различен телевизионен свят – времето, когато сутрешните и дневните предавания имаха свои постоянни лица, а астрологът беше почти толкова очакван гост, колкото политиците, артистите и светските герои. Той говореше бързо, уверено и с характерната си смесица от инженерна логика и езотерично познание.


И може би точно това го направи толкова популярен. Иван Станчев беше човек на две привидно различни крайности – инженер по образование и астролог по призвание. Вярваше в звездите, но говореше за вероятности. Съставяше хороскопи за години напред, но неговият собствен живот приключи само на 39.


Днес, на рождения му ден, от него остават книгите, учениците, хората, които са му се доверявали, и една малка дъщеря, която е била едва на три години, когато той си отива. Астрологът, който години наред се опитваше да надникне в бъдещето на другите, самият той остава завинаги в миналото – на 39 години.


Понякога най-голямата ирония на съдбата е, че човек може да прекара живота си в опит да разбере бъдещето, но никога да не получи възможност да го види докрай.



Бившият емблематичен бар „Олгин“ в Перник в момента е изоставена и полуразрушена сграда. Построен е през 1985 г. и носи името на побратимения с Перник кубински град Олгин (Holgu?n). Сградата е ярък пример за социалистическия модернизъм l, като куполът й е вдъхновен от катедралата на Оскар Нимайер в Бразилия.


Останките на едно от най-интересните заведения в Перник продължават да се извисяват над града. Култовата кръчма от времето на комунизма бар „Олгин“ е събирала поколения перничани за празници, почерпки, кръщенета, сватби. Голяма част от гражданите на миньорския град са посрещнали най-вълнуващите мигове в живота си именно там.


Сградата на бар „Олгин“ е проектирана от архитект Петко Попов през 1984г. Любопитна е  историята защо пернишкото тузарско заведение носи имато „Олгин“. Всъщност Олгин е град в Куба, който в миналото е побратимен с Перник. И както в комунистически Перник се е издигнал бар с името на град Олгин, така и в град Олгин същестува хотел „Перник“. А булевардът, по който се стига до хотела носи името на комуниттическия лидер от пернишко Георги Димитров.




За разлика от бар „Олгин“ обаче, хотел „Перник“ в град Олгин, Куба все още работи и посреща гости.


На любопитна случка, разиграла се есента на 2012г.  попаднахме във форумите. Група българи посетили град Олгин и попаднали на хотел „Перник“. Хотелът е 3 звезден, завършен 1980 година в типично соц стил. На входната му врата е изписано с големи букви Перник, а до надписа е изрисувана червена роза. Екскурзоводът на групата обяснил, че името идвало от български и означавало “роза“. „Когато им обяснихме, че сме българи и в каква заблуда са живели, те попитаха дали в Перник поне имало рози“, през смях разказва един от туристите. 



Но бар „Олгин“ не успя да са спаси от съдбата на стотици други емблематични сгради в България, които бяха сринати от разрухата след демократичните промени. Сгарадата бе изоставена и разрушена, а в нея трайно се настаниха наркомани и клошари. През годините поне два пожара са избухвали в останките на заведението, които също са нанесли щети. Единият е през 2013г., а другият през 2019г.

Източник:zapernik.com


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: