Застрелват ги безмилостно ги заравят в яма край селото. А от нея дълго време се носеха стонове

Те са най-тихите и скромните бойци. Техните ръце и сърца сгряват изморените, ранените, подгонените партизани. Техните домове са повече от родна стряха. Те са вторите майки и бащи, братя и сестри, приятели. Но те са и най-уязвимите при нападение на врага. Те – ЯТАЦИТЕ.

На 7 юни 1944г. с. Малко Чочовен, Сливенско, осъмва в блокада. И кървавата драма започва.

В училището се събира цяла банда главорези, водени от Тосун бей /прякор на командира на 11 пехотен полк. Гинчев/. Заедно с него са началникът на областната тайна полиция Халтъков, раненият в боя при с. Ковачите полицейски комендант на гр. Сливен полк. Алексиев, началник-група Държавна сигурност Христо Мухтаров, майор Попрачев, капитан Апостол Дедов, поручик Слави Чапкънов /командир на минометното подразделение в боя при с. Ковачите/, подофицерът-инквизитор Андрея Гандев, селските чорбаджии Пендю Стойчев, Стойко Донев, Андон Щилянов, кметът Вълю Кънев, Пейчо Кънев, селският стражар Петър Келемето и др. Читателю, запомни тези имена, защото може да срещнеш някое от тях като невинна комунистическа жертва!

От донесението на полицейския комендант Алексиев и началник-група Държавна сигурност Мухтаров се вижда, че „това са: Куна Славова Гинчева, майка на нелегалните комунисти Къньо, Иван и Койчо Славови Гинчеви; Стойко Георгиев Стойков и жена му Станка, родители на нелегалния комунист Вълко Стойков Георгиев; Султана Христова Георгиева, съпруга на нелегалния Христо Георгиев; Никола Тодоров Николов и дъщеря му Ганка Николова Тодорова, баща и сестра на нелегалната Мария Тодорова; Кутьо Стоянов Георгиев, баща на нелегалния Георги Кутев; Михаил Андреев Иванов, Добри Стоянов Добрев, Кондю Добрев Койчев и Пеню Димов Миланов. От извършения разпит на задържаните лица се установи, че същите са били в постоянна връзка с нелегалните… Снабдява ли са ги с храна, други продукти и облекло.“

Разпитът продължава през целия ден. Нарязват лицето на Станка Георгиева. Избиват едното око на Куна Гинчева. Счупват гръбнака на 15 годишния Гинчо. Смазват от бой Стойко Георгиев и Султана Гинчева. Но те не произнасят и дума. Накрая ги навързват като роби и ги повеждат извън селото. Тъй като подофицер Андрея Гандев скача върху 15 годишния Гинчо и му чупи кръста, другите го влачат след себе си.

В това време заливат с газ партизанските къщи и ги подпалват. Над селото се понасят кълба зловонен дим.

След малко откъм местността „Долно чаирче“ се чува автоматична стрелба. И сред безредния пукот проехтява пълния с болка и ужас вик на Гинчо: „Бате Иване-е-е…“. Заравят ги в една яма.

Часове наред малкочочовенци не смеели да излязат по къра, защото от уста на уста се разнася ужасната мълва, че от ямата се носят стонове.

На лобното им място след 9 септември 1944г. изграждат Братска могила. Там погребват през 1973г. и трагично загиналия командир на отряд „Хаджи Димитър“ Иван Гинчев /Йонко/.

Разказ за най-черният ден на с.Малко Чочовен от Мария ЧЕРВЕНДИНЕВА

„В изпълнение на заповед номер 26: разстрел без съд“

Публикуван във вестник „Дума“,

четвъртък, 28 Юли 2011 / брой: 171

На 10 май 1944 г. генерал Христов – командир на 3-та армия – Варна, издава заповед номер 26 за изпълнение на министерско постановление от 28 април 1944 г. и поверително писмо I-418 на министъра на войната. С тези документи фашистката  власт съсредоточава под общо и единствено командване на военните всички полицейски, жандармерийски и други обществени органи. Чрез тях се определя и основната цел – унищожаването до 15 август 1944 г. на всички партизани, на техните ятаци и помагачи.

В заповедта е записано „разстрел без съд“ на участници в антифашистката съпротива. На основание на тази заповед генерал Младенов – командир на 3-та Балканска дивизия – Сливен, издава на 11 май 1944 г. своя заповед „за пълното унищожаване на антифашистките сили в района на поверената му дивизия“. Командирът на 11-и пехотен полк – Сливен, полковник Иван Гинчев със своя заповед от 16 май 1944 г. конкретизира действията на подчинените му военни части. Разпоредено е: „При воденето на борбата с нелегалните да се действа решително, безмилостно, радикално… с оръжие, и да се разстрелват на място на действието всички нелегални и техните помагачи и укриватели. Да се опожаряват или хвърлят във въздуха къщи, колиби, кошари и други постройки.“

Трагедията в моето родно село Малко Чочовен, Сливенски окръг, на 7 юни 1944 г. е в приложение на всички тези заповеди. Рано сутринта селото е блокирано от войска и полиция. В общината временно са се настанили офицери – военни и полицейски, подчинени на полковник Гинчев. От различните махали под най-строга охрана се откарват към училището близки на партизаните от отряд „Хаджи Димитър“ – Куна Славова (50 г.) и сина й Гинчо (15 г.) – майка и брат на командира на отряда Иван Славов – Йонко, и братята му Къню – Агата и Койчо – Славчо; Станка (70 г.) и Стойко (72 г.) Георгиеви,  родители на Вълко Стайков – Караджата; Султана Христова – съпруга на Христо Георгиев – Милан, Колю Тодоров, 61-годишен, и дъщеря му Ганка – баща и сестра на Мария – Вяра; Кутю Стоянов – баща на  Георги Кутев – Момчил. Арестувани са и ремсистите Михаил Андреев, Кондю Добрев, Добри Стоянов и Пеню Димов.

Наскоро след това хората чуват писъците на жестоко инквизираните техни съселяни. Жестоките побоища над невинните жертви се извършват под прякото командване на полковник Гинчев, наричан в полка Тосун бей заради жестокия му характер и грубо поведение и към войниците. При разпитите пряко участват офицерите: майор Попрачев и поручик Чапкънов, а при инквизициите пряко се намесват и полицейски началници: на тайната полиция Халтъков, полицейският комендант на Сливен Алексиев, началникът на ДС Мухтаров.

След няколко часа полицаите и офицерите извеждат петима полуживи, обезобразени арестувани: Куна – майката на Йонко, едва пристъпва, и е с извадено око, до нея Гинчо продължава да плаче и да се дърпа, докато подофицерът Андрей Гандев не го събаря на земята. За да стигнат до изкопаната яма на поляната, наричана „Чийрчето“, Гинчо е привързан към майка си и тя с последни сили го влачи. По лицето на баба Станка продължава да тече кръв от нарязаните й бузи, а дядо Стойко със счупен крак едва се движи. В окаяно състояние е и Султана – пребита, тя върви в несвяст в последните минути на своя млад живот.

И докато гърмежите на „Чийрчето“ ужасяват хората, селото се покрива с черен дим от запалените къщи на току що разстреляните невинни близки на партизани от отряд „Хаджи Димитър“.

Кои бяха тези жертви на фашизма? Баба Станка, наричана така, защото в продължение на повече от 25 години „бабува“ на всички новородени деца в селото. Разстреляна е, само защото е майка на партизанин и политзатворник, активни участници в антифашистката борба. Дядо Стойко, участник в трите войни от 1912 г. до 1918 г. Скромен, трудолюбив, беден, грижовен баща. Майката на Йонко и Агата леля Куна е скромна и трудолюбива, с трима сина партизани и съпруг в Сливенския затвор. Султана от борческото с. Шивачево, невинна жертва на фашистките главорези.

И днес, толкова години след кървавия 7 юни 1944 г., не ме напуска мисълта за онова време, когато разстрелваха без съд и присъда стотици герои, а в затворите бесеха или разстрелваха известни личности, които с дейността и интелекта си бяха и ще останат в родната ни  история.

Каквито и да са опитите на днешните отрицатели на това героично време да зачеркнат цели периоди от историята, не ще успеят, защото „Не се гаси туй що не гасне“.

И защото побеждават онези сили, чиито корени са в широките народни маси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Блокадата, която отне живота на над един милион души

Ленинград е символ на най-голямата човешка катастрофа през Втората световна война. Нацистката блокада, започнала на 8.9.1941, изпраща на смърт почти всеки втори жител на града. Нечовешките условия обаче не ги пречупват.

Първо изчезват кучетата и котките, а след тях и птиците. Крайната нужда и свирепият глад кара хората да ядат всякакви животни, за да преживеят и да не полудеят. Варят си супа от маджун и преварена кожа. Руският писател Даниил Гранин, който оцелява след блокадата на Ленинград, преди две години разказа пред германския Бундестаг следната покъртителна история: „Умира едно тригодишно дете. Майката слага трупа му на прозореца и всеки ден реже по едно парче от месото, за да изхрани второто си дете – и така го спасява“. Канибализмът също не е бил рядкост по времето на близо 900-дневната блокада. Смята се, че е имало между 1 000 и 2 000 случая на човекоядство. При това канибализмът се е наказвал с разстрел без право на обжалване.

Брутална стратегия

Съдбата на Ленинград, днешен Санкт Петербург, между 1941 и 1944 година е несравнима по своята бруталност. В началото на германската блокада населението на града край Нева наброява 2,5 милиона души, от които 400 000 са деца. По време на продължилата 871 дни блокада загиват 1,1 милиона цивилни граждани. Повечето от тях – от глад. Историците описват съдбата на Ленинград като най-голямата човешка трагедия на един град в цялата сегашна история.

Блокадата трае от 8 септември 1941 до 27 януари 1944 година. Това е и най-продължителната блокада на един град през 20-и век. През лятото на 1941 година групата армии „Север“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб атакува града с 500 000 войници, на които е поставена задача да унищожат Червената армия в Балтика, да превземат всички военноморски бази в Балтийско море и да превземат Ленинград до 21 юли.

Последната железопътна линия, която свързва града с външния свят, пада в ръцете на нацистите на 30 август 1941 година. От 8 септември градът е изцяло обкръжен по суша.

Хитлер спира нападението

Хитлер, който първоначално иска да завладее Ленинград и да го изравни със земята, неочаквано спира своите дивизии. Вместо да рискува тежки загуби в улични битки, той заповядва блокадата на втория по големина съветски град. Това дори предизвикало недоволство сред войниците. По този повод министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „Войниците викат в хор: „Искаме да продължим напред“.

Историкът от Йена Йорг Ганценмюлер твърди, че снабдяването за германските войници с хранителни продукти по онова време е било възможно, само ако цивилното население в окупираните земи бъде оставено да гладува. Известно е, че още от лятото на 1941 година Вермахтът има проблеми със снабдяването. „Първоначалното намерение за разрушаване на града се променя в полза на блокада, която в крайна сметка също цели унищожаването на цялото население“, казва Ганценмюлер.

Последното спасение – „Пътят на живота“

Особено първата зима от блокадата заварва населението крайно неподготвено. В обсадния пръстен има само една пролука – през замръзналото Ладожско езеро. Легендарното ледено шосе официално се казва „Военно шосе № 101“, но хората го наричат просто „Път на живота“. Само по този маршрут, който е бил под постоянен обстрел, е можело да се евакуират хора и да се доставят хранителни продукти в обсадения град. За жалост твърде недостатъчно. Още в началото на октомври 1941 година настъпва непоносим глад. Хлябът се смесва с трици и целулоза, раздават се купони за храна.

Онези, които работят, получават по 250 грама хляб дневно. Всички останали – по 125 грама. Обезсилените хора живеят в неотоплените си жилища заедно с умрелите. Първо изгарят мебелите, а накрая и книгите. Едва от януари 1943 година, когато Червената армия успява да пробие блокадата, вече има хляб без ограничения.

Независимо от нечовешките условия на живот в града по времето на блокадата, ленинградчани доказват високия си дух. През първата зима на блокадата 2 500 студенти завършват висшето си образование, театрите в Ленинград представят нови постановки, музеите са отворени.

А през 1942 година е и премиерата на Седмата (Ленинградска) симфония на Дмитрий Шостакович, която той композира година преди това под германския обстрел на града.

Мълчанието на следващите поколения

Главният редактор на специализираното списание „Източна Европа“ Манфред Запер казва, че блокадата на Ленинград дълго време е минавала за „нормална военна операция“. Британската историчка Ана Райд обяснява, че в Германия десетилетия наред е била премълчавана истината за нечовешките условия на живот на цивилното население, защото извършителите на престъплението са били бащите и дедите, воювали на Източния фронт?.

По-лесно е да се помни това, че тези наши роднини са страдали от измръзване, че са гладували и че след войната са се намирали в съветски плен, отколкото да говорим за това, че самите те са подпалвали цели села, че са плячкосвали храната и облеклото на селяните и се помагали за избиването на евреи“, пише Ана Райд в книгата си за блокадата на Ленинград. В съзнанието на германците престъпленията край Ленинград дълго остават в сянката на спомените за Сталинград, тъкмо защото край Сталинград са дадени много жертви от германска страна, твърди и Йорг Ганценмюлер.

До 80-те години на миналия век престъпленията на Вермахта остават почти изцяло неспоменати. „Това е ерата на голямото премълчаване”, казва бившият директор на германско-руския музей в Берлин-Карлсхорст Петер Ян и добавя: „Блокадата на Ленинград беше съзнателно изтласквана от колективната памет на германците, за да не са принудени да признаят още едно голямо престъпление на века“. А писателят Даниил Гранин заяви пред Бундестага през 2014 година по повод годишнина от края на блокадата, че дълго време не е можел да прости на германците, за това, че вместо да се борят на полето на честта и да изпратят войниците си срещу Ленинград, те са пратили гладът да воюва срещу обикновените хора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина голямата любов на Лили Иванова

На 76 години почина един от най-големите китаристи на българската рок музика – Илия Караянев. Известният като Личо Стоунса виртуоз е роден на 27 юли 1949 г. в любимия си Пловдив. Свири на китара от 14-годишен, като първите му уроци са от Ерик Клептън, Джими Хендрикс и група Shadows.

Първата китара прави заедно с баща си, който е дърводелец. През 70-те е най-известният соло китарист у нас, като звездната си слава получава в оркестъра на Лили Иванова. Има тригодишен любовен романс с примата, след което се разделят.

После свири в авангардния тогава джаз оркестър „София“. През 1984-та емигрира в Швеция, след това свири по корабите, в оркестри в Германия и Норвегия. След тежка катастрофа през 1996 г. едва остава жив. След това се завръща в България, а последният му проект е Litcho Stones band заедно с пловдивските музиканти Кольо Брадата и Сашо Каменаров.

Свирил е във всички стилове и с всички родни величия. Летящият му старт е с Емил Димитров и Митко Щерев. С тях свири 6 месеца през 70-те години, а после се оказва в оркестър „София“. Навлякъл си куп неприятности заради дългата коса. Там също изкарал половин година. Малко след като ги напуснал, бендът тръгнал на турне, но самолетът, с който летял, паднал и момчето, заело мястото му в оркестъра, загинало. После се озовал във формация „6+1″ начело с Иван Пеев. Там се сработил с Марги Хранова и Борис Годжунов. Бандата вървяла страхотно, планували участия в чужбина, но една щура вечер завършила с милиция заради ревността на един от музикантите към Марги и всичко се разпаднало. После свирил с Богдана Карадочева и Стефан Димитров. Изкарал и три години с Лили Иванова.

„Такава като нея още 100 години няма да се роди. Щом може на тия години да събере 15 000 души. Ако спре да пее, трябва да умре – това е животът й. Страшни концерти правехме навремето в Съюза. Бяха велики времена“, споделя Личо в едно от последните си интервюта, но не иска да разказва подробности около битието си с примата.

Екипът на bgspomen.com изказва съболезнования на семейството и близките на Илия Караянев.

Светъл път, маестро! И благодарим за музиката!

Източник:marica.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село край реката.Незабравими спомени и емоции

Лятото на село е нещо повече от сезон  то е усещане, съвкупност от аромати, звуци и незабравими емоции, които остават завинаги в сърцето. Всяка година, когато градската жега ставаше непоносима, с нетърпение чакахме момента да се потопим в спокойствието на бабината къща.

Незабравими спомени и емоции

Епицентърът на нашите летни приключения беше реката, която течеше само на няколко минути пеша от дома. Там, сред зеленината и хладната вода, прекарвахме целите си дни. Сутрин, още преди слънцето да е напекло силно, бяхме вече на брега, готови за поредния ден игри и забавления. Водата беше кристално чиста и толкова освежаваща, че забравяхме за всичко друго.

Скоковете от стария бряст, надпреварата с надуваеми дюшеци и безкрайните битки с водни пистолети бяха част от ежедневния ни ритуал. Смехът ни се носеше над водата и отекваше в близките хълмове. Понякога просто лежахме на меката трева, гледайки как облаците плуват в небето и споделяйки тайни и мечти. Тези моменти на спокойствие и другарство бяха безценни.

Вечерите бяха запазени за разкази около огъня, докато звездите една по една изгряваха над нас. Миризмата на пушек, смесена с тази на прясно окосена трева, създаваше атмосфера на пълно щастие. Прибирахме се уморени, но с пълни сърца и с нетърпение очаквахме следващия ден.

Тези летни ваканции край реката са най-ярките ни спомени от детството. Те не научиха да ценим малките неща, да се радваме на природата и да съхраняваме приятелствата си. Днес, години по-късно, като си спомням за тях, усещам същата топлина и радост.

Първата ми любов край реката

Беше едно от онези лета, когато времето сякаш спира и всичко изглежда по-ярко и живо. Селото дишаше спокойно – прашните улици, ароматът на липи и тихото жужене на пчели. Най-любимото ми място беше реката, където водата проблясваше като огледало под слънцето.

Една вечер, докато се разхождах по брега, я видях – седеше на камък, потопила босите си крака в хладната вода. Усмивката ѝ беше като светлина, която разпръсна цялата ми несигурност. Заговорихме първо за дреболии – за рибите, за сенките на върбите, за игрите на децата в селото. Но думите постепенно се превърнаха в нещо повече – в обещание за близост.

Дните след това минаваха като сън. Срещахме се всяка сутрин край реката – тя носеше книга, аз китарата си. Четяхме, свирехме, смеехме се. Вечер гледахме как залезът боядисва небето в златно и червено. В онези мигове разбрах какво значи да усещаш света по нов начин – през очите на първата любов.

Лятото свърши, но споменът остана. Реката още тече, върбите още пазят сенките си, а в сърцето ми винаги ще има онова момиче, което срещнах една лятна ваканция край селската река.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снежна епопея в Русе от една сурова зима в снимки от 70-те

Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"

Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват във влак бащата на Илияна Йотова през 2003 година

Историята на първата жена президент на България Илияна Йотова е дълбоко свързана с два града в Софийска област – Костинброд и Сливница. Детството й преминава в Костинброд, а обществената и професионалната биография на баща й – д-р Малин Тодоров – е неразривно свързана със Сливница, където той е кмет в периода 1999–2003 г. Този път обаче завършва трагично – с убийство във влак.

Детство и ранни години в Костинброд

Илияна Йотова неведнъж е разказвала, че е израснала без „сребърни лъжички и дантели“, но в семейство на образовани и интелигентни хора. Ранните й години преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско.

Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд, преди да продължи образованието си в София. Спомените й са изпълнени с игри навън, колела, народна топка и жмичка, както и с усещането за общност – деца от различни семейства и етноси, които растат заедно и ходят в едно училище.

„Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство“, споделя Йотова в свои интервюта.

Семейството – строга почтеност и човечност

Бащата на Илияна Йотова – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Родом е от Сливница – град с исторически дух и „корави хора“, както самата Йотова ги описва.

Той е човек с твърд характер и високи изисквания – към себе си и към децата си. „За него нямаше отговор „не мога“, казва тя. И до днес хора от Сливница и региона я спират, за да й благодарят за помощта, която баща й им е оказвал като лекар и като кмет.

Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Кмет на Сливница (1999–2003)

През 1999 г. Малин Тодоров е избран за кмет на Сливница. Мандатът му е белязан от активна работа и силно лично присъствие – той е познат на хората не само като управник, но и като лекар, помогнал на поколения семейства.

Убийството във влака

На 21 август 2003 г. животът на д-р Малин Тодоров е отнет по особено жесток начин. Той пътува с влак от Костинброд към Сливница, когато е нападнат в купето от възрастен мъж с нож. Кметът е намушкан четири пъти, една от раните е в областта на сърцето.

Тодоров е откаран в „Пирогов“ с тежка кръвозагуба и в критично състояние. Въпреки усилията на лекарите и няколкото операции, той почива на следващия ден.

По-късно извършителят е задържан, а като основен мотив е посочен имотен спор, свързан с реституция. Случаят потриса Сливница и цялата Софийска област.

„Най-големият удар в живота ми“

За Илияна Йотова това остава най-тежката лична трагедия. Тя признава, че не си е позволила да се пречупи, защото е вярвала, че така би искал баща й – да бъде силна, отговорна и изправена.

Източник: balkanec.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше първият бизнесмен отвлечен за откуп

В петък е починал Стефко Колев, съобщиха за „24 часа“ негови близки приятели. Той бе бивш директор на СО „Руен“ и е първият бизнесмен, отвлечен за откуп през 2001 г.

Кантонер намира част от откупа, даден за свободата на Стефко Колев

На 26 септември 2001 г. сутринта Николай Димитров от поддръжката на гара Курило тръгва да постави знаци по жп линията за намаление скоростта на влаковете. Мъжът е в лошо настроение. Трябва да намери 100 лв. за учебници на сина си.Същия ден ще вземе само 80 лв. от заплатата си. Вдовец е и няма на кого да разчита. Дъщеря му едва ли ще започне работа в шоколадовата фабрика в Своге, защото още не е навършила 18 години. Шуреят му е тежко болен, разчита за пари пак на него.

Докато Кольо псува на воля, погледът му се спира върху банкнота от 50 лева. Грабва я. С дива радост благоради на онзи в небесата. Вижда още една. Прибира и нея, вече озадачен. Десетина крачки напред – и дъхът му спира. Стои пред огромна купчина пари – пачки от по 50, 20, 10 лева. Край него прелита влак. Банкнотите литват. После се приземяват елегантно върху скромната му железничарска униформа. Човекът обезумява. „Това са пари на бандити!“ – веднага си помислил Кольо. И за миг решава философския въпрос за парите и живота.

Обръща джобовете си и 100- те лева, които бързо мушнал в тях, се изспиват върху купчината милиони. И хуква като луд да съобщи в полицията.

Ще има сериозни наказания на полицейски началници и редови ченгета заради провалената операция с разпилените хилядарки между жп спирките Александър Войков и Курило, заканиха се тогава от МВР. След сигнала на Кольо в полицията на мястото се изсипали около 80 униформени от II РПУ-София и Транспортна полиция. Те отцепили района и събрали в найлонови торби левовете, но не описали номерата им. Минути по-късно пристигнали и спецполицаи от НСБОП. Всички участвали в огледа били обискирани. В повечето от тях били открити от влажните банкноти. По тази причина случаят веднага е иззет от II РПУ, в чийто район е територията на двете жп спирки.

Всъщност случаят с разпилените пари бил поверен на Службата за борба с организираната престъпност още преди банкнотите да се посипят от покрай релсите. Спецченгетата са дебнели преносителя им, докато пътувал във влака. Той разбрал за „опашките“ и побързал да се отърве от уличаващия го багаж. Почти е сигурно, че от МВР е изтекла информация за операцията и това довело до провала й.

Приносителят на огромната купчина пари е съпругата на отвлечения шеф на „Руен” и представител на „Пума” за България Стефко Колев. Още първия ден похитителите поставят ултиматом на Колев – два милиона откуп. Бизнесменът обаче се инати. Тогава бандитите събуват чорапа от единия му крак и насочват към него запалена горелка. Стефко Колев бързо омеква, но заявява, че 2 млн. лв. са непосилна сума за него.

Похитителите също се „вразумяват” и кандисват на един милион. Веднага изпращат SMS до съпругата на Стефко от негово име: „Трябва да намерите 1 милион лева, иначе няма да съм жив!”.

В същото време отвлеченият заедно с Колев шофьор Дончо е освободен, за да занесе подробни инструкции до икономическия директор на фирмата как да се събере сумата.

И така на шестия ден, следвайки инструкциите на похитителите, жената на Стефко и брат й хвърлят сак с 1 млн. лв. от нощния влак София-Мездра. Сакът обаче се отваря и 150 000 се разпиляват край линията близо до Курило. 850 000 лв. са задигнати от бандитите. На сутринта пък остатъкът е събран от кантонера бай Кольо, който го предава на полицията. Стефко Колев е освободен още същия ден.

По-интересното се случва по-късно. Още през септември 2001 г. Софийският градски съд дава ход на делото за отвличането. Обвинени са двама от так. нар. „Група на Шаки“, която беше нарочена и за убийството на Филип Найденов-Фатик. Обвинените са Данаил Георгиев-Джаки и Борис Арсов-Борчо. Малко по-късно Борчо е застрелян, а след него и самия Шаки. 

Пред съда остава да се пържи Данаил Георгиев.

През юни 2004 г. процесът е възобновен. В това дело главната роля е поверена на спецовете по звуци. Единствените двама експерти по сравняване на гласове на практика решават делото. Експертизата открила много прилики с гласа на подсъдимия, но според съдиите не съдържала категоричен извод. От петте степени на възможни заключения експертите се спират на „Вероятно е той“. Иначе за себе си спецовете са убедени, че гласът от преговорите и този на Данаил Георгиев е на един и същ човек. За магистратите обаче изследването е доста субективно. Не е достатъчен и фактът, че в убития Борчо е намерен часовникът на отвлечения. Не са достатъчни още куп косвени улики. Съдът произнася оправдателна присъда за Данаил Коларов, а адвокатът поздравява съдийския състав и ликува.  

Руският маг Влад Савенков: Повечето пари са в чужбина

Коренякът от Санкт Петербург Влад Савенков е човекът, който в началото на 90-те години съветските власти се опитват да вербуват за тайния психоекип на Борис Елцин. Но феноменът предпочита свободата пред фантастичната заплата, която му предлагат. Не го блазни и изкушението да е сред хората, които на практика управляват глобалната политика зад гърба на най-влиятелните световни лидери. През 1996 г. Савенков се преселва в България. Ясновидческите му дарби са ползвани за издирване на отвлечени бизнесмени, луксозни лимузини и изчезнали хора.

Запитан какво вижда около отвличането на Стефко Колев, руският маг категорично отговаря, че основната част от парите за откупа са в чужбина. Останалите били дадени на няколко души в България. Според Савенков при самият Стефко Колев от момента на отвличането има силен психо-емоционален пробив, който още го държи. Държи го все още и страхът от спомена. Савенков твърди, че Колев се страхува от ново покушение или друг рекет. Историята при Стефко не е приключила, казва магът Влад.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Забравените плувни басейни и плажове от нашето минало /Снимки/

 Плажовете които много от нас помнят и таят незабравими спомени от деството и младоста си.

Плажа в Свищов през 70-те 

Хасково, преди десетилетия, летата носеха хладна радост и мирис на хлорирана вода. Там, под стадиона на града, се намираше първият голям обществен басейн – наричан от местните „немският басейн“. Построен в началото на 40-те години, той бе символ на модерността за града и едно от малкото места, където децата можеха да се учат да плуват.

Водата му беше студена, но чиста, а слънцето, отразено от синята повърхност, блестеше така, че караше сърцата на малките плувци да бият по-бързо. Лятото започваше с трепет, когато децата прекрачваха прага на басейна с малките си кърпи и 5 стотинки в джоба за баничка след плуване. Родителите наблюдаваха отстрани, усмихвайки се на първите опити за скок във водата, на първите глъчове, първите падания и първите усмивки на успех.

Първият в Европа и България минерален плаж с басейн-олимпийски размери.Той е втория голям минерален плаж в България след „Дианабад” в София.

В центъра на София, разположен в любимата Борисова градина, вече  години пустее басейнът „Мария Луиза“.

омплексът е създаден през далечната 1939 г. като най-голямата и модерна къпалня за времето на Балканския полуостров. Построен е в най-високата част на Борисова градина, сред прохладна борова гора. Градският плаж се състои се от четири басейна за плувци, любители и деца, а капацитетът на проекта е 5 000 души. Красиви зелени поляни обграждали съоръженията, а кафе-ресторант обслужвал граджаните. Водата се затопляла с пара и се пречиствала ежедневно.

На басейн в малко южно градче през 80-те 

Плувния басейн в Лом през 60-те 

Големият басейн, по известен като „Балона“ в гр. Пазарджик, 70-те

Велинград праз 80-те 

Комлекс с 3 басейна на старозагорските минерални бани.Детския и среден басеин са били с минерална вода.Най големият е бил с олимпийски размери и по хладка вода.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пената отказал да се лекува от рак

 

Решил да си поживее, колкото му остава, сбогувал се с всичките си приятели преди да почине.

Треньор №1 на 20 век Димитър Пенев издъхна на 80-годишна възраст на 3 януари, а няколко дни по-късно хиляди се сбогуваха с него на поклонение, извършено на ст. „Васил Левски“.

Пената действително бе драматично отслабнал в последните месеци, но малцина знаеха, че се бори с тежко заболяване.

Според Уикенд той имал онкологично заболяване, а състоянието му рязко се влошило по Коледа. „Колкото ми е писал оня отгоре, толкова ще живея“, казал чичо Митко, който очевидно е предусещал колко му остава.

Месец преди смъртта си той преминал през всички любими заведения, видял се с най-близките си приятели и имал време да се сбогува. Димитър Пенев дори се появи във „Вечерното шоу“ на Тончо Токмакчиев, планирал да отиде и на вечерята на ветераните на ЦСКА, проведена по празниците, но тогава състоянието му започнало да се влошава.

Пената бил диагностициран с тумор още преди две години. Първоначално се подложил на лечение, но впоследствие отказал. Бил категоричен, че не иска да създава проблеми на близките си.

Негови приятели – медици от София го увещавали да обърне внимание на здравето си, ако трябва да отиде в Турция, но той вече бил взел решение с прочутата си шопска упоритост.

Последните му години в интерес на истината не бяха леки, нещо, което е известно на феновете на ЦСКА. Пената остана без заплата от стария бос на армейците Гриша Ганчев, който остана разочарован от номинацията му за депутат от „Воля“ на Марешки. И Димитър Пенев, и съпругата му леля Надка вземаха малки пенсии и едва кретаха. През цялото това време обаче той нито веднъж не се оплака.

В последното си интервю, което бе дадено за Уикенд в края на 2025 година, той споделя, че ходи по прегледи „само по настояване на дъщерите и внучките“. „Баща ми цял живот не е вземал лекарство“, казва той.

Треньорът на четвъртите в света открито говори и за племенника си Любо Пенев, който също се бори с онкологично заболяване. Споделя, че не се чува със семейството му и общо взето се информира от медиите. За последно с Любо се видял няколко седмици преди да стане ясно, че е болен. Поговорили си, но не му станало ясно, че е болен.

Той отбягва деликатно въпроса дали има прокоба над Четвъртите в света, след като Боби Михайлов е в тежко състояние в болница, Любо Пенев и Петър Хубчев се борят с онкологично заболяване, а преди няколко години Бог прибра легендарния защитник Трифон Иванов.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият двоен „борчески“ разстрел става в ямболската дискотека „Диана“ през 1994 г.

 

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Екзекуторът на двамата борци умира от токов удар

ЯМБОЛСКИТЕ БОРЦИ Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата са застреляни демонстративно пред близо двеста очевидци в ямболската дискотека „Диана“ в нощта на 27 срещу 28 август 1994 година. Екзекуторът им Борислав Славчев е хванат, но умира на 27 юли 1996 година в Старозагорския затвор, преди да каже кой го е пратил.

Ток ударил двойния убиец в килията, когато се опитвал да свали крушка, гласи официалното съобщение за странната смърт. Според него електроударът повалил 32-годишния пандизчия малко след като си издействал разрешение за среща с журналисти на 31 юли.

– Внезапната смърт на Борислав не е обикновен нещастен случай – убедена е майката на затворника. Мнението й споделят мнозина. Славчев е поредният мъртвец, последвал в небитието пребития до смърт милионер Деян Добрев.

Картофа и Богата са набедени посмъртно за убийци на Добрев – шефа на „Аргентум холдинг“, чийто труп е намерен на 25 април 1994 година край пътя за село Бероново.

Петко Стоянов-Каратиста, Петър Станчев, Николай Джеджев и Николай Николов-Мазния са арестувани за убийството на Добрев.

На 15 септември 1994 година Каратиста е пуснат срещу парична гаранция. След няколко дни на свобода той е застрелян в Ямбол от Христин Хаджиколев – главен свидетел по делото „Добрев“. Хаджиколев се предава сам и прави признание:

– Застрелях Каратиста, защото той ме притискаше да оттегля показанията си срещу неговите хора и да натопя Картофа и Богата, че те са очистили милионера.

Хаджиколев получава необичайно мека присъда за убийството на Каратиста – 3 години условно, и отървава решетките. Извън килията той гръмва още един човек – майстора на спорта по акробатика Георги Костов-Акробата. В деня на разстрела на Акробата – 25 декември 1994 година, Хаджиколев изчезва безследно. С него потъва в земята и отговорът на въпроса наистина ли Тодор Боев и Стойко Шаламанов са ликвидирали Деян Добрев?

КОЙ Е ТОДОР БОЕВ-КАРТОФА? На 28 години (повече не са му отредени очевидно) той е бивш състезател по борба свободен стил, категория до 48 килограма. Носител е на републиканска шампионска титла. Край на състезателната си кариера слага по своя воля, три години преди да умре. От брака му се ражда дъщеричка Мадлен, която към края на 1996 г. е на три години и половина. В криминалното му досие виси дело за участие в трафик на крадени автомобили. Не пие и не пуши, след борбата футболът е най-голямата му страст. До смъртта си е активен член на управителния съвет на футболен клуб „Ямбол“. Малко се знае за изявите му като бизнесмен съдружник в няколко търговски фирми.

КОЙ Е СТОЙКО ШАЛАМАНОВ-БОГАТА? На 29 години той е известен в „борческите“ среди главно като дясна ръка на Картофа. Две присъди за кражби – 6 и 7 години, тежат в полицейското му досие. В Софийския затвор се изявява като един от водачите на затворническите бунтове през 1989-1990 година. Славата си на скъпоплатен изпълнител на „мокри“ поръчки дължи единствено на недоказаната версия, че заедно с Картофа е пребил до смърт Деян Добрев.

УБИЙСТВОТО на Картофа и Богата остава в криминалната история на България като първия двоен „борчески“ разстрел.

Във фаталната събота Тодор Боев и Стойко Шаламанов са сред многолюдието в ямболската дискотека „Диана“. Те влизат в заведението след 23 часа, търсейки спасение от вечерния августовски задух. Вътре се разделят. Картофа сяда на маса в салона близо до бара, а Богата – на терасата. По това време екзекуторът им Славчев – бивш сервитьор, стои до барплота, поглъщайки с демонстративно спокойствие една след друга пет стограмки водка.

Около 50 минути след като Богата и Картофа се появяват в дискотеката, Славчев става, приближава се до масата на Картофа, вади пистолет „Макаров“, опира го в тила му и стреля. Веднага след това пресича бързо заведението, излиза на терасата, гръмва два пъти в движение и улучва от 2-3 метра разстояние Богата в гърба.

Кървавата разправа продължава около минута, през която всички посетители стоят като вкаменени. После настава паника. Близо 150 души хукват ужасени към изходите. Само няколко мъже запазват самообладание и сигнализират за инцидента в полицията и Бърза помощ.

Случайният клиент Димитър Славов е леко ранен в пукотевицата. Улучва го рикоширал куршум, докато седи на маса до Боев.

След стрелбата Картофа издъхва на място. По пътя за болницата умира и Богата.

Изходните пътища от града са блокирани веднага от полицията, но от стрелеца няма и следа. Той се качва на паркирана близо червена кола и изчезва в неясна посока. На разсъмване е обявен за национално издирване.

По време на следствието става ясно, че от Ямбол търсеният бандит заминава за Пловдив. В язовир „Антонивановци“ изхвърля един от двата пистолета „Макаров“, с които се е въоръжил специално за саморазправата. В Пловдив се укрива петдесетина дни и се прехвърля в Търговище. Десет месеца по-късно, през юли 1995 година, е арестуван от търговищката полиция. В стаята му, взета под наем, криминалистите откриват граната, патрони и втори незаконен пистолет „Макаров“.

ОБВИНЯЕМИЯТ БОРИСЛАВ СЛАВЧЕВ МЪЛЧИ с месеци на разпитите. После неочаквано става приказлив. Лансира версия за лично отмъщение.

Тази версия става основа на обвинителния акт и е приета от съда. Според нея в края на април 1994 година Славчев дава на познатите си Богата и Картофа старогръцка сребърна статуетка, висока 24 сантиметра, за да я продадат. По негова информация подобни антики вървят тогава на черния пазар по 1000 долара на сантиметър. Богата и Картофа прибират униката и му предлагат да го пласират срещу 500 000 стари лева – около 8000 щатски долара. След тази уговорка Славчев се прощава завинаги със сребърната женска фигурка. Не получава за нея и лев.

Нещо повече. В началото на лятото Богата и Картофа влизат неканени в дома на Донка Ташева – жената, с която Борислав живее без брак. Целта им е да открият и да задигнат старинни монети с висока нумизматична стойност, каквито смятат, че има в тайници в жилището. Докато Картофа тършува по стаите, Богата изнасилва домакинята. Тя тихомълком понася унижението, понеже в съседната стая спи детето й от Борислав – момченце на година и половина.

В началото на август Борислав Славчев за пореден път си иска от Картофа и Богата статуетката или парите. По време на решаваща среща двамата го канят настоятелно в колата си, за да го заведат в скривалище, където е антиката. Той предусеща насилие, отскубва се и бяга. От този ден нататък живее в страх, не прави и крачка извън дома си, без да е въоръжен.

Купува два пистолета „Макаров“, граната с надпис 607 и боеприпаси от непознат руснак.

Друг руснак го предупреждава вечерта преди двойното убийство, че крадците на статуетката му готвят неприятна изненада. След предупреждението Славчев решава пръв да предприеме действия.

СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО на Картофа и Богата в града се коментира, че личният мотив за демонстративното им убийство е измислен. Името на Деян Добрев се носи от ухо на ухо като свързано с кръвопролитието. Бойците от местния подземен свят минават „на дюшеци“ в очакване на гангстерска война. Връзката „Добрев“ излиза и когато на 19 септември 1994 година Христин Хаджиколев разстрелва пред свидетели Петко Стоянов-Каратиста. Куршумите го настигат на кръстовище, на стотина метра от дискотека „Диана“.

В съдебната зала делото за убийството на Каратиста се свързва от магистратите с двойното убийство на Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата. Пред съдебните заседатели Хаджиколев заявява, че Каратиста е платил с живота си, защото настоявал да се хвърли вината за убийството на Добрев върху мъртвите Боев и Шаламанов.

Междувременно събитията около двойния убиец Славчев се развиват драматично. Той е осъден на 25 години затвор. Но загива на петия месец, след като присъдата му влиза в сила. Според смъртния акт сърцето му спира от токов удар в 16 часа и 20 минути.

Малко преди това Славчев и Митко Узунов друг лишен от свобода, отнасят в кабината на затворническия киносалон телевизор на поправка. По думите на Узунов там Славчев остава сам. Опитва се да свали кръгъл абажур, за да го пренесе в килията си.

Хванал го е ток и той паднал от високия стол, на който се бил качил, за да стигне до лампата – казва служител от съдебната охрана. Свидетели няма.

Майката на Борислав – Станка Косева, го вижда жив за последен път на свиждане в 14 часа на 27 юли 1996 година.

Когато после санитарят обличаше мъртвия ми син, забелязах, че край врата му има синини, които ги нямаше на свиждането – разказва тя. – Помолих да го обърнат и тогава видях, че на гръбначния му стълб имаше кървящи рани.

В продължение на три часа в неделя майката държи ковчега със сина си пред входа на блока – отказва да го прибере, док то не се направи нова медицинска експертиза на мъртвеца. Но напразно тича през плач от болницата до прокуратурата. След безрезултатни преговори прибира и погребва детето си.

Борислав ляга в ямболските гробища, недалеч от Картофа и Богата.

До 40-ия ден от траурната церемония госпожа Косева обикаля наред всички инстанции, включително и президентската и успява да издейства разрешение за ексхумация.

Липсват следи от насилие – отсича съдебният лекар, преглеждайки трупа след изравянето му от гроба.

Убийството с ток е необичайно за страната ни – коментира загадъчно разследващ полицай, запитан дали електроударът срещу затворника не е станал с нечия помощ.

Изглежда, че обърках сметките на някои хора – казва осъденият на майка си, два часа преди да умре.

Кои са тези хора и щял ли е двойният убиец да ги назове пред журналистите, с които три дни по-кьсно е имал среща? Това е тайна, затворена с него в ковчега му.

Хаджиколев – изчезналият безследно прокурорски свидетел по делото „Добрев“ би могъл да хвърли светлина върху веригата неразгадаеми убийства. Той обаче се укрива, вероятно далеч от родината. Ако е жив.

ИЗ ПРОТОКОЛ НА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ

на Ямболския окръжен съд от 15 февруари 1996 г.

Съпругата на Борислав Славчев свидетелства пред съдиите:

– С Борислав живеем от 1990 година. Той се държеше добре с мен и детето, като любящ съпруг.

За лошото, което се случи, ни най-малко не съм искала да говоря, но се налага. Беше петък, към единадесет и половина вечерта, бях сама с детето. Позвъни се на вратата и предположих, че е Борислав. Преди да успея на отворя, те (Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата) нахълтаха. Тодор се насочи към хола. Стойко ме притисна до стената в коридора.

Аз ги попитах какво търсят в дома ми. Тодор ми каза: „Каквото търсим, ще намерим“, а Стойко ми затвори устата – да мълча, да не стане по-зле. Изпитах ужасен страх. Бях само по нощница. Той ме беше притиснал до стената. Може да му е харесал допирът до тялото ми… Откопча ризата си и загаси осветлението. Падна пистолет на земята. Това, което помислих, беше, че трябва да премълча и да се примиря. Детето ми беше на година и половина. Стойко ми каза: „Мъжът ти се прави на голям тарикат, но ще го оправим и него, както и тебе!“ Скъса ми нощницата, удари ме вдясно по лицето и ме събори на земята. Затворих очи и се помолих всичко да свърши по-бързо. Беше много груб, искаше орална любов. Помъчих се да се съпротивявам, но той ми каза: „Не се опитвай, да не се случи нещо подобно на мъжа ти и на детето. “ Бях в състояние, в което ми се губят моменти. Не си спомням кога и как са си тръгнали. Страхувах се – е слабо казано. Бях ужасена от всичко това.

Майката на Борислав Славчев пред „Труд“:

СИНЪТ МИ УБИ ДВАМА ЗЛОДЕИ

– По професия съм детска учителка. Разведена съм отдавна, бившият ми мъж беше добър пианист, скиташе да свири по чужбина и затова разбихме семейството си. Сина си отгледах сама. С две неща осмислях живота си – с професията и с Борислав. В крайна сметка ме съкратиха неправомерно след 27 години учителски стаж, а сина ми убиха като животно в затвора.

Сега живея сама в гарсониера под наем на последен етаж в блок в Ямбол. Когато вън вали, от покрива ми капе, когато дъждът спре – продължават да капят сълзите ми. Аз знам кои са убийците на сина ми и искам мъст за тях – единствено това осмисля дните ми. Знам също, че мога да платя с живота си, защото убийците са силни на деня с парите си…

Ще кажете: И твоят син е убиец! Майка убиец не ражда.

Обществото тласна към злото Борислав.

Моят син преживя трудно детство, но не влезе в криминалния контингент. Вадеше хляба си с честен труд – като сервитьор. Но той беше принуден да ликвидира в самозащита двама престъпници, от които пищеше целият град. Публична тайна е, че Картофа и Богата влизаха в чужди домове, изнасилваха, плячкосваха. Що момчета бяха изнудвани, бити и връзвани, що момичета бяха захвърляни полуживи след гаври, що майки проклинаха бандитите… Ето вината на институциите! Ако бяха осъдили тези момчета, нямаше да се наложи синът ми да се защитава с оръжие, след като приятел го предупредил: Тази вечер ти готвят клопка.

„Ако не беше синът ти, друг щеше да ги убие тези лекета! “ Така ми каза прокурорът. Но после поиска най-тежката присъда – за предумишлено убийство. Поиска я, защото аз нямам пари, каквито дават на магистратите…

Борислав не е убил предумишлено, той е стрелял в гнева си и след като е разбрал, че Стойко Шаламанов е изнасилил жена му в присъствието на синчето им… Той тежко преживя вестта, че Картофа и Богата са се гаврили със съпругата му. Една вечер снаха ми преживяла страшни мъки, но стискала зъби, за да не сторят нещо на детето, спящо в съседната стая.

Борислав не се помири с изнасилването, но не е мислел да убива. Когато го видях за последен път, той отиваше при жена си и при тъста си, правеше планове за работа за строежа на новия им апартамент…

Излезе към седем и половина и не се върна.

След като го арестуваха, майката на Богата ме пресрещна на улицата, където живея, и ми каза: „Пари имам, пари ще дам! Където и да е синът ти, ще го намеря и ще го убия!“

„Откъде имаш пари бе, Недялке? “ – я попитах. Знаем се от млади. И тя – разведена като мен. Синът й лежа седем години в затвора за кражби и изнасилване. Като излезе, изведнъж забогатяха – отвориха барче и магазин за видеокасети, купиха къща и апартамент…

„Откъде имам пари, не е важно – рече ми – Но ще ги дам, та и синът ти да не е жив.“

Затова съм убедена, но не зная как да го докажа: синът ми беше убит от наемни убийци, наети от майката на Богата Недялка, от брат му Веселин и от вдовицата на Картофа Нели. Убийството е станало със съучастието на хора от затвора, които са получили хонорар за това.

Официалната версия е, че Борислав и затворникът Митко Узунов занесли повреден телевизор в киносалона, където Узунов да го ремонтира. Узунов бил извикан уж по спешност, а синът ми останал сам. Според Узунов той поискал да свали абажур и да го занесе в килията. Качил се бил на стол и паднал, ударен от ток…

Можех да повярвам на това, ако синът ми не беше умрял два часа след последното ни свиждане. Тогава той каза: „Изглежда, съм объркал сметките на някои хора, без да знам, а други съм улеснил.“

По-рано Борислав ми писа от затвора: „Имам сведения, че Картофа и Богата имат връзка с убийството на Деян Добрев, и това е причина да замесват със смъртта на Добрев и мен.“

Самият той няма нищо общо с Добрев, не е вярно, че е бил нает да очисти Картофа и Богата, които са заподозрени в убийството на тоя милионер.

Когато след трагедията повдигнах със санитаря трупа на Борислав, видях: дясното ухо и тилът му бяха сини. Двете плешки също бяха посинели, по гърба имаше следи от удар с палка или въже. На гръбначния стълб зееха три отворени кървящи рани, до опашната кост – две затворени кафяво- червени рани. По двете ръце върху двата средни пръста имаше реотанови отпечатъци.

Тези белези от насилие не са отразени нито в смъртния акт, нито в експертизата от аутопсията.

Погребах сина си втори път, след като издействах ексхумация на 40-ия ден от смъртта му. Дотогава все сънувах, че се връща, но се простих с него завинаги, когато го извадиха от гроба и нарязаха пред очите ми кожата му на ивици. Издържах да не припадна от гледката, понеже виждах, че се потвърждават твърденията ми за насилствена смърт. Синините се виждаха ясно. Но спецовете се направиха на слепци.

На 60-ия ден от смъртта му написах на некролога:

„Прости ми, сине, дето не се сетих да те браня от мафиотите, завладели затвора, а разчитах на правосъдие. „

Той също разчиташе на правосъдие.

Веднъж го попитах: „Защо бе, майко, признаваш всичко?“

„Не мога да лъжа, майко – рече, – така си ме възпитала. Признах как ги убих и защо ги убих тези злодеи. Всички ги познават, ще бъдат снизходителни към мен. Ще излежа присъдата си в затвора и ще се върна при вас.“

Научих го да бъде честен, но сгреших. И той се сблъска с подкупността на магистратите преди смъртта си. „Началникът на следствието Костадинов беше на заплата при Тодор “ – писа ми той от затвора, а на свиждането каза:

,,Педагогиката ти, майко, е неприложима в живота. „/ Януари, 1998 г. София/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина легенда на „Всяка неделя“ и Българската Национална телевизия

 Почина Мария Кертикова – Мичона, легенда на Българската национална телевизия

На 82-годишна възраст ни напусна Мария Кертикова – Мичона, една от дългогодишните и знакови фигури в историята на Българската национална телевизия (БНТ), съобщи медията.

С творчески път, обхващащ няколко десетилетия, Мичона оставя ярка следа в развитието на българската телевизионна журналистика. Режисьор по професия и призвание, тя беше неизменна част от отдел „Информация“, както и от екипите на едни от най-обичаните и значими предавания в телевизионния ефир.

Сред тях се открояват емблематичните формати:

„Всяка неделя“ – предаване, превърнало се в институция и трибуна за откровени разговори с най-значимите личности на своето време.

„Събота – късен следобед“ – предаване, оставило отпечатък в културния живот на страната.

„Добро утро“ – една от първите и най-устойчиви сутрешни програми в българския ефир.

През годините Мария Кертикова е работила по десетки телевизионни продукции, обединявайки професионализъм с човечност, отдаденост и уважение към зрителя.

Колегите ѝ я запомнят като интелигентна, скромна и изключително отдадена на работата си.

Смъртта ѝ е загуба не само за нейните близки и колеги, но и за българската културна и медийна общност.

Поклон пред паметта ѝ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на Димитър Пенев – спомени и истории за Стратега/Видео/

 Шалче и цветя в памет на Димитър Пенев на стадиона на ЦСКА

тадион "Българска армия" е в процес на реконструкция, но часове след кончината на големия Димитър Пенев на входа към стадиона бе поставен шал с лика на легендата и букет цветя в памет на Стратега. 

"Поклонението пред великия Димитър Пенев ще се състои на 5 януари (понеделник) от 10:00 ч. на Националния стадион „Васил Левски“. Най-големият български треньор и легендарен футболист ни напусна днес (3 януари 2025 г.) на 80-годишна възраст.

Още днес (3 януари) след 20:00 ч. пред централния вход на ст. „Българска армия“ ще бъде оформен възпоменателен кът в памет на Димитър Пенев, където всеки ще може да го почете с цветя, да запали свещ или да остави предмет за спомен.

Поклон пред светлата му памет!

Ще те помним вечно, Пена!", завършва текстът в сайта на ЦСКА.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Димитър Пенев: От началото до края

Димитър Душков Пенев (12 юли 1945 г. – 3 януари 2026 г.), наричан по прякор Пената, е български футболист, защитник, както и треньор по футбол. Една от най-значимите фигури в историята на българския футбол.

Пенев е родом от с. Мировяне. Истинската му рождена дата е 10 юли, но родителите му го записват два дни по-късно и по документи се води, че е роден на 12 юли.

Клубна легенда на ЦСКА София, играл също и в Локомотив София. Има общо 364 мача и 25 гола в А група. По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист № 1 на България. С националния отбор участва на три световни първенства.

Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея. Като селекционер на България извежда отбора до бронзовите медали на световното първенство в САЩ'94. Обявен за треньор №1 на ХХ век на България.

Умира на 3 януари 2026 година на 80-годишна възраст.

Състезателна кариера на клубно ниво

Юноша е на Локомотив (София). Включен е в първия състав на 17-годишна възраст през сезон 1962/63, когато изиграва 7 мача в А група. През следващия сезон 1963/64 вече е основен футболист на „железничарите“. По време на кампанията изиграва 28 мача и бележи 1 гол, като с отбора печели титлата на България.

През лятото на 1964 г. Пенев е привлечен в ЦСКА (София). В продължение на 13 сезона е основен стълб в защитата на „армейците“. Става 7 пъти шампион на България, а освен това печели 5 пъти националната купа. Изиграва за ЦСКА 329 мача в А група и реализира 24 попадения. На 3-то място във вечната ранглиста на клуба по участия в елитното първенство. Изиграва също 39 мача и 1 гол в евротурнирите. През 1966/67 с ЦСКА достига до полуфинал в КЕШ. Именно през този сезон бележи и единственият си европейски гол. На 28 септември 1966 г. вкарва едно от попаденията за успеха с 3:1 срещу гръцкия Олимпиакос.

Национален отбор

Пенев дебютира за националния отбор на 18-годишна възраст още като футболист на Локомотив (София). Това се случва на 18 март 1964 г. в контрола срещу Югославия (0:1).[5] Играе за България в продължение на 13 години, в които записва общо 90 мача и вкарва 2 гола.[6]

Участник на три световни първенства – Англия'66, Мексико'70 и Германия'74, като играе във всички 9 мача на България от въпросните мондиали. През 1971 г. и 1972 г. в 15 мача е капитан на националния отбор. След това извежда отбора с лентата на ръката си още веднъж през 1974 г.

Треньорска кариера

Пенев завършва висшата треньорска школа във ВИФ „Георги Димитров“. Започва треньорската си кариера през 1977 г., когато е назначен за наставник на втородивизионния Димитровград. Води отбора в продължение на два сезона в Южната Б група.

През 1979 г. влиза в щаба на Аспарух Никодимов в ЦСКА като помощник-треньор. Остава на тази позиция 4 години. В този период „армейците“ стават четири поредни пъти шампиони, веднъж печелят купата, а освен това достигат до полуфинал в КЕШ през сезон 1981/82.

През 1983 г. заминава за Кувейт, където в продължение на 2 години е наставник на Ал Ярмаук. През лятото на 1985 г. се завръща в ЦСКА като помощник на Серги Йоцов, а през декември 1985 г. е назначен за старши треньор на клуба. Води отбора до август 1990 г. Под негово ръководство са спечелени три шампионски титли, три национални купи, три купи на съветската армия и една суперкупа. Извежда ЦСКА до полуфинал в КНК през 1988/89 и до четвъртфинал в КЕШ през 1989/90. Утвърждава в основния състав голямото трио в атака Емил Костадинов, Христо Стоичков и Любослав Пенев.

През 1991 г. Пенев е назначен за селекционер на националния отбор. Под негово ръководство България се класира на четвърто място на Световното първенство в САЩ'94. След това за първи път в историята класира отбора за финали на Европейско първенство в Англия'96.

През 1997 г. застава начело на Ал Насър от Саудитска Арабия, а през пролетта на 1998 г. води Спартак (Варна). На 23 май 1998 г. се завръща като старши треньор в ЦСКА. Под негово ръководство като основни играчи в състава се налагат Стилиян Петров, Мартин Петров и Димитър Бербатов. Извежда отбора до Купата на България през 1998/99. По време на същия сезон обаче „армейците“ регистрират най-голямата си загуба в историята. На 29 ноември 1998 г. губят с 0:8 гостуването си на Литекс (Ловеч). Пенев остава начело на ЦСКА до март 2000 г.

Обявен е за треньор №1 на ХХ век на България. Награден с орден „Стара Планина“ – първа степен. Почетен гражданин на София. През 2001 г. е назначен за консултант в Литекс, а през 2003 г. е начело на китайския Лионинг. На 19 септември 2005 г. е избран за председател на „Клуба на ветераните и деятелите“ на ЦСКА. През април 2006 е назначен за главен мениджър в ЦСКА. На 30 юли 2007 г. се завръща за няколко месеца като селекционер на националния отбор. От януари 2008 г. е директор на младежкия и на юношеските национални отбори.

След като ЦСКА е изваден от евротурнирите през лятото на 2008 г. заради финансова криза, а повечето футболисти напускат, става наставник на отбора за трети път в треньорската си кариера. Сглобява състав, който печели Суперкупата на България. Остава на поста до март 2009 г., когато е заменен от племенника си Любослав Пенев. През 2016 г. е избран за почетен президент на ЦСКА, член на надзорния съвет и председател на УС на клуба.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От какво си отиде Димитър Пенев

България скърби за Стратега от Мировяне, извел страната ни до бронзовите медали на световното първенство в САЩ през 1994 г.

Стратега е издъхнал малко преди обед на днешния тъжен 3 януари 2026 г. Голямото сърце на огромния Димитър Пенев е спряло. Лекарите не са имали възможност да направят нищо. Пената, извел България до най-големия успех във футболната история – четвъртото място в света през 1994 г., е бил в болница преди 10-ина дни, но се е прибрал у дома преди празниците.

Проблемът със сърцето на старта на 2026 г. сложи край на истинска ера в българския спорт.

Роден на 12 юли 1945 г., Стратегът от Мировяне винаги ще заема специално място в историята на българския футбол. Под негово ръководство националният отбор постигна най-значимия си успех – легендарното четвърто място на световното първенство в САЩ през 1994 година и спечелените бронзови медали. Той изведе България и на Европейското първенство в Англия през 1996 година, затвърждавайки статута си на една от най-влиятелните фигури в родния футбол.

Отличието треньор №1 на 20-и век на България обобщава мащаба на наследството му и мястото му сред най-големите имена в спорта у нас.

Клубната легенда на ЦСКА София, играл също и в Локомотив София, има общо 364 мача и 25 гола в А група. По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист №1 на България, а с националния ни отбор участва на три световни първенства. Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея.

До последните си дни той оставаше неразривно свързан с любимия си ЦСКА, като следеше с особен интерес и развитието на проекта за новия стадион „Българска армия“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ