Огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили.
Няма как да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...
Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.
Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC по стените и празните магазини...
Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.
Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.
Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.
Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.
Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.
Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.
Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.
Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.
Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.
Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.
Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.
Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.
Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.
Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон. Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.
В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.
В сряда в 8.30 бяхме на линия отново, ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...
Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.
В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.
В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.
Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...
Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...
8:09
