Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Той е известен най-вече с участието си в рок групата "Щурците",  където е китарист, вокал и композитор.Преди „Щурците“ е основател на групите „Сините звезди“ и „Слънчевите братя“.


Гюзелев е автор на музиката и аранжимента на редица песни на „Щурците“, сред които „Дай ми малко нежност“, „Сватбен ден“, „Когато си отива любовта“, „Стълбата“, „Неизживените неща“, „Светлият век“, „Кой съм“, „Кралят рок“ и много др. През 1989 г. е продуцент на първия студиен албум на група Ахат – Походът.


През 1993 г. започва самостоятелен албум и основава първата българска рок супер група „Стари муцуни“, в която са: Петър Гюзелев – китара, Георги Минчев – певец, Георги Марков – барабанист от „Щурците“, Иван Лечев – китарист от „ФСБ“, Ивайло Крайчовски – басист от „ФСБ“. През 1994 г. излиза албумът на групата „Бира, секс и рок енд рол“ и става албум № 1 за България, а песни като „Бира, секс и рок енд рол“, „Мързелив бирен ден“, „Блудният син“, „Купонът тече“, „Музикантска съдба“ и др. стават хитове на „Стари муцуни“. Музиката е на Петър Гюзелев, а текстовете – на Георги Минчев.


Петър Гюзелев има много песни, които са носители на награди в БНР, сред които е „Когато си отива любовта“ по текст на Волен Николаев. Има и награда от „Златният Орфей“ за песента „И една звезда“.


През 2010 г. е удостоен с орден „Св. св. Кирил и Методий“ първа степен за особено големите му заслуги в областта на културата и изкуството.

От 2007 г. е общински съветник в Столичния общински съвет. След упорита борба с болестта умира от тумор в мозъка на 25 април 2013 г.Погребан е в Централните софийски гробища.



 


Това е незабравимият Никола Котков

Русокосият джентълмен остава завинаги в сърцата на футболните привърженици както с изключително коректното си поведение на терена, така и с брилянтната си техника и комбинативност. Притежава мощен и точен удар с левия крак, удивителен изпълнител на преки свободни удари

Юноша на Локомотив (София), той се превръща в една от най-ярките фигури на столичните "железничари". Завършва успешно столичния железопътен институт (днес ВТУ "Тодор Каблешков")

Играе за мъжката формация на Локо между 1956 и 1968 година, а след това половин сезон в ЖСК-Славия (клуб, появил се след обединението на Локомотив и Славия). В последните си два сезона се подвизава в Левски


С Локомотив печели шампионската титла през 1964 година, а освен това е двукратен европейски първенец за железничари

Играе в европейските клубни турнири, като нанизва 5 гола във вратата на шведския Малмьо и два - в тази на унгарския Вашаш. С Левски е шампион и носител на Купата на Съветската армия (тогава със статут на национална купа).  Избран е за Футболист на годината през 1964 година.

Част от юношеския национален тим на България, който през 1959 година става европейски шампион. По-късно записва 26 участия за мъжката гарнитура, участва на Мондиал'1966


Отива си от този свят при злокобна катастрофа на 30 юни 1971 година



Имало едно време, в студена зимна нощ преди много години, едно момченце на име Тошко. Живеело то в малка къща в село Правец, където студът влизал през пукнатините на прозорците, а огънят в печката едва мъждукал. Татко му работел като обущар, мама му - като селскостопанска работничка. Всеки ден се борели с бедността, но не им липсвала обич. В навечерието на Коледа в къщата миришело на прясно изпечен хляб и на борови клонки.

Тошко знаел, че Дядо Коледа може би няма да остави много подаръци тази година. Затова си мечтаел най-обикновено - поне едно топло одеяло или нова риза. Точно когато всички в къщата затвориха очи, една топла светлина огря стаята. На прага се появи възрастен мъж, облечен не като Дядо Коледа, а като учител - с дълго палто и мека шапка. Беше Никола Петков, учителят от селското училище, който познаваше всяко дете в Правец.

„Тошко," каза той с топъл глас, „ела с мен. Имам един подарък за теб." Момченцето се качи в старата селска шейна. Пътуваха през заскрежените поля, покрити с бял сняг. Никола разказваше истории - за книги, за знание, за това как едно момче може да промени света, ако учи и работи усърдно.

Пристигнаха в читалището - единственото място в селото, което приличаше на светилище на знанието. Вътре имаше купчина книги - подарък за най-прилежните ученици. И сред тях беше книга, специално избрана за Тошко - със заглавие, което блещукаше като коледна звезда.

„Знанието е по-скъпо от всеки друг подарък," каза Никола. „To може да те отведе навсякъде." Когато Тошко се върна у дома, стискаше книгата до гърдите си, очите му блестяха от вълнение. Родителите му го погледнаха с гордост - техният син получи най-истинския коледен подарък - вярата, че може да стане нещо повече.

Годините минаваха, и малкият Тошко растеше. Книгата, подарена от учителя Никола, стана негов първи и най-верен приятел. Всяка свободна минута той четеше - в общежитието, в читалището, дори при работа в полето. Хората в Правец започнаха да забелязват момчето с любопитство. Някои съседки казваха: „Този Тошко ще стане нещо голямо, виждам го в очите му." Баща му се гордееше тихо, майка му го гледаше с обич и надежда.

Когато пораснал съвсем, Тошко разбрал, че истинската магия не идва от вълшебни нощи или случайни срещи, а от постоянството, образованието и вярата в собствените мечти. Той научил първия си важен урок: съдбата не те чака, а ти я изграждаш ден след ден, книга след книга, постъпка след постъпка.

Животът на Тошко се превърна в истинско пътешествие. Онази коледна нощ с учителя Никола беше само началото. Момчето от бедното село в Правец започна да участва в работническото движение, да учи, да чете политическа литература и да разбира света около себе си.

Годините го научиха, че промяната идва не от магически мигове, а от упорита работа. Той четеше всичко, което можеше - за история, за политика, за социализъм. В работническите събрания на София неговият глас започна да се чува все по-силно.

Съдбата имаше странни завои. От бедното момченце, което получи онази първа книга в читалището на Правец, Тошко стана политически лидер. Но никога не забрави корените си - винаги помнеше студената къща, скромните си родители, първия учител, който му вдъхна вяра в знанието.

Неговата история не беше приказка за магически превращения, а за упорство, учение и вяра. За момче, което израсна не с чудеса, а с труд и постоянство.

В зрелите си години, когато вече беше политически лидер, Тошко не забравяше онази първа коледна нощ и урока, който научи - че истинското богатство не е във властта, а в знанието и връзката с хората.

Всяка година, когато падаше първият сняг, той си спомняше за малката къща в Правец, за родителите си, за учителя Никола. Спомняше си как от едно бедно селско момче се беше превърнал в ръководител, който искаше да промени живота на обикновените хора.

Но животът е сложен. Понякога мечтите се сбъдват по различен начин, отколкото сме си представяли като деца. Тошко научи, че всяка власт е отговорност, всеки избор си има цена.

В тихите зимни вечери, когато спомените идваха като снежинки, той си мислеше за онази първа книга, за топлината на селското читалище, за вярата, която му беше дадена като коледен подарък повече от знание - вярата, че можеш да промениш света.

И макар пътят му да беше труден и противоречив, в сърцето си той винаги остана онова момченце от Правец - любопитно, жадно за знание и вярващо в промяната.

Когато дойде краят на неговия политически път, Тошко седеше в тихата си стая и гледаше навън към зимния пейзаж. Спомените танцуваха пред очите му като старите снимки - от бедното селско момче до лидер, който промени България.

Не всичко беше съвършено. Имаше грешки, имаше болка. Но винаги си остана онова момче от Правец - с вярата, че знанието може да промени света.

В последната си коледна вечер, преди да си отиде от политическата сцена, той извади старата книга, подарена му някога от учителя Никола. Страниците бяха пожълтели, но спомените бяха живи.

„Всичко е едно пътуване," прошепна си той. „От малкото село до големия свят."

И тази нощ навън отново валеше сняг. Също като онази далечна коледна нощ, когато всичко започна.



След демократичните промени в България, с решение на Съвета на ректорите от 28 октомври 1994 г., празникът на българските студенти е обявен за неучебен ден


Как е отбелязван Студентският празник - 8-ми декември, по царско и по комунистическо време, разкриват архивите на БТА. През годините от патронен празник на най-старото висше училище у нас – Софийският университет, 8 декември се превръща в празник на българските студенти. 


През 1897 г. министърът на просвещението проф. Иван Шишманов поставя въпроса първото висше училище в България да има "по-особен, свой празник". На заседанието си от 2 ноември 1902 г. Академичният съвет на Висшето училище (от 4 януари 1905 г. Софийски университет "Св. Климент Охридски") определя деня на св. Климент Охридски - 25 ноември (8 декември - н. ст.), за свой празник. 


За първи път студентите го отбелязват през 1903 г. в салона на читалище "Славянска беседа" в София. От 1944 г. до 1962 г. празникът на българските студенти се чества на 17 ноември, когато се отбелязва Международният ден на студентите.След 1968 г., когато Българската православна църква връща стария стил на Юлианския календар, денят на Св. Климент Охридски отново се отбелязва на 25 ноември. Академичният съвет на Софийския университет решава да отдели патронния празник на висшето училище от общия на 8 декември и определя за свой официален празник 25 ноември - денят на патрона на университета - Св. Климент, архиепископ Охридски. Осми декември остава светска дата, която се отбелязва всяка година от студентите, показва информацията на отдел "Справочна" на БТА.


След демократичните промени в България, с решение на Съвета на ректорите от 28 октомври 1994 г., празникът на българските студенти е обявен за неучебен ден. 


По царско време монархът присъства на тържеството на Софийския университет и след края на празненството всред шпалир от студенти се отправя към двореца. Ето какво пише в бюлетина на БТА "Дневни вести" от 1940 г. :


София, 8 декември 1940 г. Днес, Св. Климент Охридски, е патронният празник на Софийския държавен университет.


По този случай тази сутрин в 10:00 часа в Народния театър се състоя университетско тържество, на което присъстваха всички министри без министър-председателя г-н проф. Богдан Филов, председателят на Народното събрание г-н Логофетов, членовете на Светия синод и на дипломатическото тяло, кметът на столицата г-н инж. Иванов, началникът на столичния гарнизон г-н генерал Лукаш, професорското тяло, висши чиновници от министерствата, народни представители, хора на науката и студенти.  


Към 10 ч. и 15 мин. пристигнаха техни величества царят и царицата, нейно царско височество херцогиня Надежда Вюртембергска, техни царски височества княз Кирил и княгиня Евдокия, посрещнати от ректора, проректора и професорското тяло. Негово величество царят поздрави строените на площада пред театъра студенти, които направиха сърдечни овации на негово величество.


При влизането в салона техни величества и техни царски височества бяха сърдечно акламирани. Университетското тържество започна с изпяването от академичния хор на „Шуми Марица“,  химна на негово величество и кантатата на Св. Климент, изслушани на крака. Проректорът г-н проф. Янаки Моллов даде отчет за миналата университетска година, след което предаде ректорските знаци на новия ректор проф. протопрезвитер д-р Ст. Цанков, който произнесе академическа реч върху: “Международно право, морал и християнство“.


След свършването на тържеството техни величества царят и царицата и техни царски височества приеха искрените и възторжени акламации на целокупното студентство и се отправиха, всред шпалир от студенти, към двореца.


На следващата година на университетското тържество в Народния театър, на което присъстват царят и царицата и министър-председателят Богдан Филов, проф. Ст. Цанков дава отчет за изминалата университетска година и предава ректорските знаци на новия ректор г-н проф. д-р Ангелов, който произнася академическа реч върху: “Вирусите като възбудители на заразни болести“.


През 1962 г. Студентският празник се отбелязва в зала "Универсиада" в София с участието на представители на правителството и на БКП. Тържества на студентската младеж обаче има и в други градове на страната, като Пловдив и Варна. Бюлетинът на БТА разкрива подробности за празненствата: 


Тържествено събрание в столицата, посветено на празника на студентската младеж


София, 7 декември 1962 г. /БТА/ Нашето поколение ще прекрачи първо дверите на комунизма и ще отнесе там подвига на хилядите загинали в битката срещу фашизма, радостта, огъня и ентусиазма на стотиците хиляди, отдали своя труд и своето сърце на тебе, родна партийо!


В тези думи бяха събрани трепетите на 5-те хиляди студенти и преподаватели от цялата страна, изпълнили тази вечер тържествено украсената зала „Универсиада“ по случай празника на студентската младеж. Но можеше ли тя да побере радостта на 65,000-те студенти, чиито сърца и мисли бяха тук, отправени с любов и дълбока благодарност към нашата родна комунистическа партия…


Посрещнати с ръкопляскания и дълго нестихващи възгласи „С БКП - напред“, „КПСС-БКП“, „Студентски привет на родната партия“, в деловия президиум заеха местата си другарите Боян Българанов, Митко Григоров, Тодор Живков, Начо Папазов, председателят на Държавния комитет за наука и технически прогрес проф. Иван Попов, председателят на БАН акад. Любомир Кръстанов, секретари на ЦК на ДКМС, председатели на Софийския градски комитет на БКП, преподаватели, български и чуждестранни студенти, гости.


С кратко слово тържественото събрание бе открито от първия секретар на ЦК на Комсомола Иван Абаджиев. Той подчерта, че решението на Политбюро на ЦК на БКП да възстанови традиционното честване на Студентския празник е израз на любовта и доверието на партията и правителството към студентската младеж, към хилядите, които ще прекрачат утре прага на висшите учебни заведения като лекари, учители, инженери, агрономи – утрешни строители на комунизма... 


Столичното студентство празнува


София, 8 декември 1962 г. /БТА/ С тържествено събрание в зала „Универсиада“ студентите и преподавателите от Софийския университет „Св. Климент Охридски“ отпразнуваха днес деня на своя патрон и празника на българското студентство. Припомняйки борческата, близо 75-годишна история на това първо наше висше учебно заведение, зам.-ректорът проф. Петър Динев изтъкна, че то е дало на българската наука много от най-видните ѝ представители и продължава да бъде важен център на научноизследователската и педагогическа работа. 


Спомени за борбите на прогресивното студентство преди 9 септември 1944 г. разказа поетът Веселин Андреев. Тържеството, на което присъства зам.-министърът на просветата и културата проф. Иван Ненов, завърши с награждаване на отличници и художествена програма. 


Тържествено честваха своя празник и студентите от Висшия медицински институт, които се събраха в салона на кинотеатър „Димитър Благоев“. Събранието откри студентът Димитър Александров, който изрази признателността на своите колеги към правителството и Политбюро на ЦК на БКП за решението им отново да се празнува 8 декември, боевия ден на бонсистката младеж. Ректорът проф. Михаил Рашев приветства възпитаниците на института и разказа за приноса на прогресивното студентство в общата борба срещу реакцията и фашизма, като подчерта, че студентите медици заедно с много млади лекари са били първите в нейните редици. След това той пожела на бъдещите лекари с чест да следват примера на своите другари антифашисти.


Развълнувано поздравиха студентите с техния празник пионерите от 31-во Основно училище в София. На приветствията отговори Минчо Димитров, секретар на вузовския комитет на Комсомола. От името на ЦК на ДКМС и на Министерството на просветата и културата Стоян Димитров, секретар на ЦК на Комсомола, връчи на студентите първенци в учението, труда и обществената работа награди.Гости на тържеството бяха студенти от медицинските институти в Пловдив и Варна. 


Варна се превръща в студентски център


Варна, 8 декември /БТА/ След снощната заря-поклонение пред Паметника на героите, загинали в борбата за свобода, шествието из централните улици и общоградското тържество, днес студентските празненства в града продължиха. Преди обед се състоя тържествено събрание на студентите от Висшия институт за народно стопанство и Висшия медицински институт, между които бяха и много преподаватели и бивши бонсисти. 


В своя доклад старши преподавателят Петко Близнаков припомни за славните революционни борби на организираното в БОНСС и ръководено от партията прогресивно варненско студентство от някогашната търговска академия в града... Сега Варна се превръща в един от студентските центрове на страната, в който се готвят икономисти, лекари, инженери – корабостроители, а от идната година – машинни и електроинженери…


Днешният ден премина в разнообразни спортни прояви, конкурси за рецитатори, инструменталисти и певци и в общостудентско увеселение. 


В бюлетина e запазен и репортерски разказ за тържествената заря по случай Студентски празник на 8 декември 1962 година. Потоците на едно внушително факелно шествие прогониха тази вечер здрача в Парка на свободата, пише авторът. След като поднесоха венци пред паметните плочи на студенти – антифашисти, учащите се в столичните висши учебни заведения се стекоха пред паметника на героите, загинали в борбата срещу фашизма, за да възкресят традицията на борческите студентски манифестации преди 9 септември 1944 г. и да се преклонят пред подвига на онези, които дадоха живота си, за да могат бъдещите поколения свободни да се учат и да служат на своя народ. Няколко залпа, разноцветни ракети обсипват обелиска на героите. След това студентите се пръскат в здрача, за да се съберат по-късно на другарски веселия, разказва репортерът. 



Това е едно писмо на брат ми до мене като студентка първи курс в София. Преписвам го без редакции, правописни грешки няма. Не го публикувам в оригинал от една страна защото нямам такива права:) а от друга – защото почеркът на места е доста нечетлив. По времето, когато е писал писмото, брат ми е бил в шести клас.

„Здравей, Мая! Получих писмото ти на 23.ХІ.1983 г. Малка трудност беше да го разчета, но се справих без ничия помощ. Не дадох на нашите да прочетат писмото ти.

В Бургас се чувствам много добре, но ми е много мъчно за тебе, когато слушам PINK FLOYD си спомням за лятото, за плажа, за тебе, Асен, николай, Милена, Стефан Дяков, Миро и другите ти съученици. В момента ходя на два кръжока по математика ( в у-ще, в станцията на младите техници ). Смятах да продължа и фото кръжока, но се отказах, понеже съвпада с кръжока по математика в ОСМТ. Продължавам тренировките в клуба по KARATE. Тренираме стила Йошин-мон. Отначало тренировките ми се струваха много тежки, І-вия път ми се обели кожата на пръстите от бягане, ІІ-рия път имах само мускулна треска, по-нататък всичко ми мина. Един четвъртък Спас дойде на тренировка. 

Но тогава не беше нищо особено. Другия четвъртък седяхме аз и един адаш (който учи в механото, също почитател на Дип Пърпъл) и разговаряхме на тема музика. тогава видяхме един човек облечен с черна каубойска шапка, яке, джински. Помота се малко пред „ТОХА“ и се запъти към нас. „Виж, къв агенг“ – каза Николай. „Каубой в града“. Като дойде, го познах, но не повярвах на очите си. Това беше АСЕН ЙОРДАНОВ. Питах го дали е бил в Бургас на 7.ХІ. Той каза, че не е бил. Поговорихме си малко и той си тръгна. А, щях да забравя, имаш много поздрави от една продавачка в „Краснодар“, в „Риба и рибни продукти“. Аз и моите приятели се връщахме от стрелба (карат ни от училище да ходим на стрелба). Влязохме в „Краснодар“ да си купим нещо, аз влязох в рибарницата и я питах дали имат гарус.


"Нямаме – каза тя. А бе ти да не си брат на Мая.

 Да, брат и съм.

 Предай и много поздрави от мен.

 Добре – казах аз и излязох."

Записах концерта на Deep Purple в Япония в Токио. Записите станаха прекрасни. Там са най-големите им хитове: „Дете на времето“, „Съдбата на войника“, „Магистрала към звездите“, „Пушек над водата“.

 Този Емил откъде е?

 И колко време е играл карате и кой стил? Щом пуши какъв каратист е той? (Мая, само да си пропушила!) Виждала ли си как върти нучако и как бие удари?

А, до въпроса с нучакото, мисля, че достатъчно съм възмъжал да не направя някоя глупост, понеже в клуба сен-сей (Николай Димчев, около 40 годишен мъж, който също носи черен пояс, но не знам дали го е защитил) ни чете лекция как да се държим в къщи, навън и в училище и да не се бием с карате. Иначе ще ни изгони. На мен вече ми се размина веднъж, понеже влязох с обувки в залата, когато не играех. И ми каза, че за последен път ми прощава и ако още веднъж се провиня, ще ме изгони. (На повечето е направил такова предупреждение). Вече станах приятел с всички в клуба, повечето са момчета, има и няколко момичета, но те не идват често. Най-редовна е една Ваня, учи в Немската и е 68 набор. Тренирала е 1 година. Там не изпитват за столици, а за списанието БТА „По света“. Всеки понеделник. Вече ходя на тренировки и в неделя. Отначало правим упражнения пред летния театър, а после бягаме до евиния плаж. Там влизаме в горичката и почваме да играем. Тренировката е от 8 до 10.30 часа. Другите дни тренировките са от 7.30 – 9.30 часа.

Училището върви горе-долу.

Оценките ми са малко шарени. Постигнахме голям успех по физика на контролната. Имахме 20 шестици и 1 двойка, 3 четворки и 2 петици. Взехме І място на бригадата и ни наградиха с топка бразилка от 28 лева. На конкурса за съветска песен се представихме ІІ в училището и І между VІ клас. Аз все още съм отряден председател, но чувствувам, че не мога да се справям с работата. Класната ни е болна от началото на октомври. Аз се снимах в два филма: „Черните лебеди“ и „Опасен чар“, вторият от които беше с Тодор Колев. От І-вия взех 7.20 лева, а от ІІ-рия – 4.50 лв.

Писмото ти го пиша на 23.ХІ.1983 г. вечерта към 9-9.30 часа. Същия ден, като се върнах от училище, майка ми ми подаде писмото. На 22 ноември ни биха инжекции и още ме боли ръката (същия ден, когато ти пша) и не мога да си стягам мускула. Росито и Аси са много добре. Те си имат и кученце на 1 месец и няколко дена. То е кръстоска между пудел и пинчер. Казва се Джими. В момента майка им е на курорт във Велинград до 1.ХІІ.1983 г.

 В ОСМТ лектора ни се казва Иван Пейчев. Там предава много сложни неща, от които почти нищо не разбирам.

А, щях да заравя да те питам за Емо, прави ли лицеви опори на юмруци и пръсти? Какво представлява? (коса, очи, нос, лице, уста, как ходи облечен и какъв му е характера)?

Мая, чу ли по предаването „1 от 5“ , че ще пускат плочи на „Куин“ двойния албум и на „Дийп Пърпъл“. Казват, че в София вече са ги пуснали. Моля ти се, потърси ми ги!

Ти ще се връщаш ли за Нова Година? (Ако не се върнеш, ще бъде много жалко).

Пиши ми ако искаш. но ще предпочета да ми пишеш и то по-скоро. Прати ми отговорите в следващото писмо.

Пожелавам ти много успехи в учението, приятелките и любовта.KARATE DOПитай Емил какво означава това. Не му показвай писмото ми!Пиши ми дали да покажа писмото ти на нашите!Николай“

Пощенско клеймо от Бургас: 25.11.83 – 17. Пощенско клеймо от София: не се чете



Съседката ми наскоро стана на 90 години. Не бяхме близки, но и не можехме да се наречем непознати една на друга.


Понякога се спирах да говоря с нея. Винаги ми е изглеждала приятна, интересна жена.В началото на месеца се заговорихме и разбрах, че следващия уикенд Мария Петрова ще празнува юбилей. Разбира се, не получих покана за празника, защото на тази възраст рядко организират големи тържества. Но още тогава реших: със сигурност ще дойда с торта и ще я поздравя.


Мария живееше сама. Съпругът й го нямаше отдавна, а децата се разотидоха по различни градове.


Реших да не идвам много рано, за да може бабата да е с децата, защото, както тя каза, те се виждат много рядко. Когато обаче отидох в дома й, изненадата ми нямаше граници.


Къщата беше чиста, ухаеше на прясно приготвени ястия, а бабата седеше тихо на стол и гледаше телевизия.„Гостите сигурно вече са си тръгнали“, помислих си, въпреки че самият аз не го повярвах: не забелязах коли близо до къщата.


Когато Мария ме видя, лицето й грейна в усмивка. Ясно беше колко се радва, че съм пдошла. В очите й имаше сълзи и аз разбрах: аз бях първата, която я посещава днес.


Толкова ми беше жал за нея, че реших да остана за по-дълго. Личеше си по подредената маса: тя очакваше много повече гости. Седяхме, а тя ме почерпи и след това призна, че никой от нейните деца и внуци дори не се е обадил да я поздрави.


Нямах думи. Видях я как се мъчи да сдържи сълзите си и изпитах непоносима болка за нея.


Опитвах се да я утеша, но беше ясно, че сърцето я боли. Тази нощ не можах да заспя дълго време. Една мисъл се въртеше в главата ми: как може да си толкова зает в почивен ден, че да не намериш време да поздравиш майка си и баба си за годишнината им?


Не забравяйте за родителите си. Обаждайте се по-често, идвайте на гости. Винаги те чакат.



А виe cпoмнятe ли cи врeмeтo прeди 1989 гoдинa? Кaк вceки oт нac мeчтaeшe дa ce рaзхoди пo ширoкия cвят?Сeгa бългaринът мoжe дa пътувa нaвcякъдe. Нaврeмeтo oбaчe труднo гo пуcкaхa дa влeзe в мнoгo cтрaни. А дoпрeди чeтвърт вeк нe гo пуcкaхa дa излeзe. 


Тaкa ce рoдихa митoвeтe зa прикaзния и крacив живoт нa Зaпaд. Акo някoй пък зaминeшe зa чужбинa и нe ce върнeшe, ce прeвръщaшe в нeвъзврaщeнeц и бeглeц. Рoднинитe му нe caмo чe нe мoжeхa дa зaминaт при нeгo, нo бяхa тoрмoзeни и cлeдeни.


Дa, тoгaвa вcички мoжeхa дa cи пoзвoлят дa oтидaт нa мoрe c кaртa зa пoчивкa зa 22 или 34 лeвa. Тaм прeкaрвaхa пo 14 дни в кoмпaниятa нa кoлeгитe cи и зaeднo c тeхнитe ceмeйcтвa.


Мнoгo трябвaшe дa ce внимaвa кaквo ce гoвoри, тъй кaтo чecтo някoй cлухтeшe, a пoлитичecкитe вицoвe бяхa зaбрaнeни. Инaчe cлeдвaшe дoнoc и нeприятнocти.


Стрaхoвит фaктoр oт oнoвa врeмe бяхa aктивнитe бoрци прoтив фaшизмa и кaпитaлизмa. Пoнятиeтo ce инcтитуциoнaлизирa oт ЦК нa БКП кaтo ocнoвaниe зa oбщecтвeнa привилeгия прeз 1959 г.Тe ce пoлзвaхa cъc cпeциaлни прeдимcтвa пo рaзлични линии. Дeцaтa им нaпримeр пoлучaвaхa при кaндидaтcтвaнe в унивeрcитeт фикcирaн прoцeнт, кoйтo ce дoбaвяшe към бaлa и ce изпиcвaшe яcнo нa тaблaтa c рeзултaтитe oт изпититe. Т. нaр. бoрци имaхa и кaрти зa 50 прoцeнтa нaмaлeниe при пoлзвaнe нa трaнcпoрт, кaктo и бeзплaтнo пoлзвaнe нa бaнитe в cтрaнaтa.


Сoцът зaбрaнявaшe дa ce cлушaт рaдиocтaнции, кoитo пуcкaхa „Бийтълc“ и гoвoрeхa зa дeмoкрaция. Инaчe мoжeшe дa тe дoклaдвaт и дa cи имaш нeприятнocти c хoрaтa oт ДС. Тaкивa бяхa „Свoбoднa Еврoпa“, „Глacът нa Амeрикa“.


Еднo врeмe, кoгaтo нe вceки имaшe тeлeвизoр в дoмa cи, хoрaтa рeдoвнo хoдeхa нa кинo. Прeди вceки филм ce прoжeктирaшe зaдължитeлният кинoпрeглeд. Тaзи дocaдa трaeшe 15 минути и oбикнoвeнo ce гoвoрeшe кaк вcичкo c рeкoлтaтa върви дoбрe. Тoвa ca caмo някoи oт aбcурдитe нa врeмeтo, в кoeтo cмe живeли. И зa рaзликa oт мнoзинa, никaк нe cи cпoмням зa тях c нocтaлгия.Зa кaзaрмaтa нямa cмиcъл дa ce гoвoри – бeшe дългa, нo зa cмeткa нa тoвa гaднa. Стaнaхмe ли пo-гoлeми мъжe oт тaм? Нe cъм cигурeн, aмa дaжe никaк. Единcтвeният плюc бe, чe ce зaфoрмихa нeрaздeлни приятeлcтвa, дo живoтни. Зaтoвa ми e cтрaннo, кoгaтo хoрaтa вeличaят минaлoтo кaтo cлaвнo и бeзгрижнo. Зa някoи мoжe би e билo тaкa, други прocтo ca били млaди, вce пaк вceки cи имa прaвo нa мнeниe.


Вaшитe кoмeнтaри зa дoбрoтo cтaрo врeмe винaги ca интeрecни и дocтa пикaнтни – oчaквaм ги!



Поради големия интерес към вчерашния ми пост за вкусовете на семейство Живкови, публикувам отново старо мое проучване относно хранителните навици на многоуважаваната от мен Людмила Живкова:


Навършиха се 43 години от нелепата кончина на една от най-противоречивите и нестандартни личности от соцпериода на България – Огнената принцеса –

Людмила Живкова. Родена на 26 юли 1942 г., дъщерята на Първия, както я наричаха, е скромна, сериозна, но и лидер, и бунтарка – също, както легендарната съветска снайперистка от Втората Световна, на която е именувана – Людмила Павличенко.

Под благото, но строго възпитание на майка си – доктор Мара Малеева, Людмила се изявява като отлична ученичка в Руската гимназия – винаги е била с ученическата си униформа, никога не е парадирала с дрехи, положение, привилегии.

Имала е няколко близки съученички, сред които проф. Веса Ганчева – сестра на Вяра Ганчева. Приятелките й я определят като влюбена в рока, яздела е отлично, била е супершофьор въпреки късогледството си. В тайфата й са я считали за сексуален революционер – „тя сама избираше мъжете си, никога не е позволявала на нея да предложат или да й налагат с кого да бъде! Дори отказва предложението на Андрей Луканов за „династичен брак“.

В никакъв случай не беше „сухарка“, а точно обратното – жизнена и смела!“. Пушела е, обичала е да пие здраво, да яде месо… до фаталния ноемврийски ден през 1973 г., когато претърпява тежка автомобилна катастрофа. След това младата жена коренно се променя – започва да се занимава с Йога, влече я индийският мистицизъм, става пълна вегетарианка, не се докосва до алкохол и цигари, а един ден седмично не е приемала никаква храна освен шепа сурови ядки.

Управителят на Панорамния ресторант в „Японския“ си спомня, че винаги е имала при тях „дежурно меню“ – печен картоф с кисело мляко.

Друго, което се знае, е, че е недолюбвана от руснаците – имала е подозрения, че КГБ са прикачвали редовно към нея „опашка“ да я следи, дори при посещението й в Индия. „Според мен тя беше повърхностен човек. Опитваше се да се определя като „връх на интелигенцията“, мърмори Дина Мухина – майката на Сергей Станишев. При посещенията й в Москва Първата дама на страната ни никога не е била приемана от Брежнев, а Горбачов направо я мрази.

Неведнъж Михаил Сергеевич е негодувал защо в България толкова театри, зали, училища, улици са кръстени на дъщерята на Тато. Злите езици свързват смъртта й с проект „Звездна Карта“ – Асамблеята Знаме на мира, която имаше за цел да издири, подпомогне и събира всяка година талантливи деца от цял свят за една седмица в България, където те да изявят дарбите си. По този начин страната ни е щяла да спечели завинаги като свои посланици цвета на световната творческа интелигенция, а това е нещо, което съветските бюрократи не можели да допуснат да се случи.

Факт е, че по нейно време културата в България процъфтява – само за 4 години тя успява да построи над 30 художествени галерии, НДК, реконструира се Народният театър, вдига се Паметникът на Незнайния воин.

Людмила е обичала да се обгражда с хора на изкуството, но за разлика от баща си не си е падала по театъра и актьорите, а е предпочитала художници и писатели. Знаменити са петъчните й купони в апартамента им с Тодор Славков – Батето, на които редовни гости са Левчев, Богомил Райнов, Светлин Русев. Клюкарките шушукат, че Левчев й е бил любовник, но аз се съмнявам жена с нейния изтънчен вкус да се е впечатлявала от тоя посредствен поет – въздухар с мания за величие. Самата тя е пишела поезия, вдъхновена от любовта и Индия…

След 73-а, поради непрестанните болки в главата, Людмила търси помощ от билколечителя Петър Димков – спазва стриктен режим според неговите напътствия, изхвърля напълно месото от менюто си, започва да се храни суперздравословно до степен, че се превръща в истински аскет, за когото храната не е удоволствие, а само „необходимо гориво за поддържане на тялото“. За това спомага и страстта й към индийския окултизъм, който я отвежда в Ауровил – „градът мост между миналото и бъдещето, където живеят хора, готови да служат на Божественото съзнание“. На това място в Индия тя засажда 1300 рози, лично донесени от нея от България. В памет на тази знаменита жена, която направи толкова много не само за културата в страната, но и името на родината ни да е обичано в Индия и Мексико – там има училище с нейното име, ще се опитам в този брой да ви представя рецепти, които със сигурност Първата дама на България би одобрила:


Печен картоф „А ла Людмила“



През 1965 – 1966 г. от германската фирма „Henschel“ – Касел са доставени 10 броя теснопътни дизелхидравлични локомотива серия 75.00 тип B'-B'. Те са произведени през 1965 г. специално за железопътната линия Септември – Добринище. 


Те поемат изцяло пътническия и товарния трафик в участъците Септември – Добринище и Пазарджик – Варвара. Заместват дизеловите мотриси серия 81 и серия 82 при обслужването на далечни пътнически влакове и на парните локомотиви от серия 60076 при товарните превози. В разписанието за 1966 г. са пуснати в движение ускорени пътнически влакове. Те не спират на спирките и на някои гари, като така времепътуването е намалено с 1 час в сравнение с парните локомотиви.


През 1973 г. е замислена доставка на допълнително количество теснопътни дизелови локомотиви за линията Септември – Добринище. Поради исканата двойна цена от страна на „Henschel“ – Kassel и нареждането да се ограничат търговските контакти с „капиталистическите страни“ по политически съображения, се налага да бъде направена доставка на дизелови локомотиви от Румъния, произведени в завода „23 август“ в Букурещ, произвеждат се по лиценз на Майбах-Мерцедес. 


Сключен е договор за доставка на 15 броя дизелхидравлични локомотива с колоосна формула B'-B'. На 7 ноември 1976 г. е получен прототипен локомотив за извършване на изпитателни пътувания, след което се изпраща отново в Румъния за усъвършенстването му. През 1977 – 1978 г. са доставени пет локомотива за линията Септември-Добринище от новата серия 76, тип B'-B'. Това са локомотивите с номера 76 011, 76 012, 76 013, 76 014 и 76 015, като по-късно локомотив 76 013 е бракуван. Между двете серии локомотиви е осигурена максимална еднаквост в конструктивните и в експлоатационните показатели. 


При серия 76.00 машинната инсталация се състои от един дизелов двигател с мощност 1100 к.с., който реализира мощността си чрез хидропредавка с вграден хидрообръщател. Двигателят е 12 цилиндров V-образен. Локомотивите са с дължина 13 334 mm, широчина 2470 mm, височина 3520 mm, тегло 53 t, максималната им скорост е 70 km/ч.


В сравнение със серия 75 при експлоатационни възможности, ремонтопригодност и откази на отделни агрегати, качество на изработка, те се представят значително по-слабо.

източник:bg.wikipedia.org


 

Местният патриотизъм на „болярите” проваля идеята

Близостта в разстоянията (между Велико Търново и Горна Оряховица са 10 км, през Арбанаси – наполовина, а Лясковец и Горна Оряховица ги свързва тротоар), както и естествено наложилото се през вековете съжителство ражда през 1952 г. уникалния проект трите града да се свържат в един мегаполис.


Общо е трябвало да бъде и името, като един от вариантите е бил Търголяс. За да се скъси пътят между Велико Търново и Горна Оряховица по шосе, щяло да се прокопае уникален тунел от 500 метра под Арбанаси, разполагащ с четири ленти за автомобили и автобуси, а от двете страни – магазин до магазин.


Идеята за Триградието е на тогавашния кмет на железничарския град Петко Мирянов (1950 – 1955 г.), одобрена е и от секретаря на градския комитет на БКП Иван Дончев. През месец март започва усилена работа по проекта, който стига и до министър-председателя Вълко Червенков.


Мотивите за административното свързване на трите града са имали своите силни страни и тогава то никак не изглеждало невъзможно. Заедно със селата между тях – Шереметя, Първомайци и Самоводене, както и близките Долна Оряховица и Арбанаси, общо населението наброявало 130 000 души, а тенденцията била да се увеличава.


Горна Оряховица поемала икономиката, Лясковец – земеделието, а във Велико Търново се концентрирала културата.


Вълко Червенков е бил готов да подпише проекта, когато първият секретар на Окръжния комитет на БКП Димитър Стоичков дава отпор, защото великотърновци заявили пред него, че така старата столица се обезличава. Идеята не само пропада, ами Иван Дончев и Петко Мирянов са обявени за реваншисти, срещу тях се пишат доноси и ги обвиняват, че искат Горна Оряховица отново да бъде окръжен град, каквато е била през 1949 – 1950 г. Още оттогава е ироничното, дори осмиващо неосъществения град наименование Търголяс, което още се употребява вече като местен фолклор.


20 ГОДИНИ ПО-КЪСНО РОДЕНИЯТ В С. ГОРНА ЛИПНИЦА ПИСАТЕЛ СЕРАФИМ СЕВЕРНЯК ПРАВИ ОПИТ ДА ВЪЗКРЕСИ ПРОЕКТА И ДОРИ НАМИРА СЪМИШЛЕНИК В ЛИЦЕТО НА ПЕНЧО КУБАДИНСКИ.


Само че не само „болярите” отстоявали своята самостоятелност. Като легенда звучи, но за една нощ партийната организация в Лясковец засажда 70 декара лозя и овощни градини между града и Горна Оряховица, за да бъдат раздалечени.


През 1982 г. пък се развива друга драма. Окръжният комитет на БКП взема решение


Горна Оряховица да стане кметство на Велико Търново,последната дума била на ЦК на партията. Това означавало в града и селищната система да бъдат закрити 18 институции, както и самолетното бюро. Три делегации – до Димитър Стоянов, от профсъюзите и от активни борци, претърпели неуспех. Оставал един ден до подписване на решението, когато Марин Гецов, оглавяващ общинското ръководство на БЗНС, се нагърбва да отстоява независимостта на Горна Оряховица. И успява, след като първо пише изложение за значимостта на града, а после делегация, водена от него, се среща в София с тогавашния зам.-председател на Постоянното присъствие на БЗНС Алекси Иванов. Петър Танчев, който бил в чужбина, вече бил уведомен и се застъпва за горнооряховчани. Радостта им била неописуема, когато чуват по радиото изявлението на министър-председателя Станко Тодоров, че по решение на ЦК гр. Горна Оряховица и селищната система си остават независими административни единици.


Идеята за градската агломерация, макар и под друга форма, продължава и през XXI век.


През 2012 г. рaзpaбoтвaнeтo нa нoвия Oбщ ycтpoйcтвeн плaн нa oбщинa Beли?o Tъpнoвo вoди дo миcълтa зa изгoтвянe нa oбщ ycтpoйcтвeн плaн нa Tpигpaдиeтo, който ще ypeгyлиpa тepитopиятa на старата столица, Горна Оряховица и Лясковец. Това се подкрепя от тогавашния главен архитект на старата столица арх. Елена Абаджиева. Дори изказва мисълта, че е дoбpe дa ce пoмиcли зa eкcпepимeнтaлнo финaнcиpaнe нa тaкъв пpoeкт.


Днес въпросът с административното свързване на трите града въобще не стои, а и няма смисъл.


Официално от 1993 г. едно от малкото неща, което те правят заедно, и то с успех, е да организират Петропавловския събор на народното творчество. Всеки се развива в различна посока. Велико Търново бе обявен за историческа и духовна столица, а икономически се разраства към Шемшево и Леденик. В Горна Оряховица са едни от най-големите предприятия в областта и с гарата и летището, когато се намери концесионер, си остава транспортен възел от първостепенно значение в Северна България. Новите индустриални зони пък на Лясковец в недалечното бъдеще ще стигнат пътя София – Варна. По-логичното е Триградието да се представя като инвестиционна дестинация, обединявайки потенциала на трите общини. А иначе задълбочаването на връзките между хората от Велико Търново, Горна Оряховица и Лясковец – икономически, социални и културни, подсказва защо идеята за обединението им, но не под административна форма, не изглежда чак толкова безумна.

Ана РАЙКОВСКА 



В следващите редове връщаме лентата към едно от най-запомнящите се мафиотски убийства в България.Жоро Илиев умира щастлив в 23,12 часа вечерта на 25 август 2005 г., на централното сепаре на помпозното заведение „Буда бар“, част от комплекса „Мултиплейс" в Слънчев бряг.


 Там последният бос на ВИС-2 празнува победата на футболния си тим „Локомотив“ (Пловдив) над сръбския „ОФК Београд“. Главния, както е наричан кюстендилският борец, дава пищен банкет за над 70 приятели, когато е прострелян в сърцето от снайперист.


„Пали колата и идвай! Ела да пием по една ракия“, са последните думи на Жоро Илиев. Изречени са по телефона към тогавашния изпълнителен директор на „Локо“ – Емил Наков. Разговорът между двамата е прекъснат от изстрелян 22-милиметров куршум „Стингър“ с хидрошоков отвор, който се забива в сърцето на митичния гангстер. Дни по-късно ще стане известно, че убиецът е стрелял с рядка пушка, тип „флобер“ от храстите на хотел „Хризантема“. При огледа криминалистите откриват 2 статива и лазери – уреди, които се използват, за да се фиксира траекторията на куршума. Неизвестният наемник се е подсигурил като е насочил стативите към двете централни сепарета на „Буда бар“, които са били ползвани само от Жоро Илиев и свитата му.


39-годишният Георги Илиев умира почти веднага, след като е прострелян. Охранителите го отвеждат в МБАЛ-Бургас за рекордно бързо време от 14 минути, но докторите там само констатират смъртта на Главния.


Макар официално неразкрито за убийството на Жоро Илиев има заподозрени. Днес 19 години по-късно криминалисти и сподвижници на боса на ВИС-2, са категорични, че екзекуцията му е организирана от пернишкия наркобос Райко Алексиев – Кръвта и Красимир Станчев – Легионера, известен в ъндърграунда като снайперист №1 на мафията.


„За Легионера се знае, че не приема мокра поръчка за по-малко от 500 000 долара. Спрягат го и за екзекутор на Илия Павлов, а някои твърдят, че за това убийство той е прибрал 1 милион долара в брой.


Почеркът на Легионера личи и при убийствата на Васил Горчев – Кьоравия и Жоро Илиев, както и при екзекуцията на Димата Руснака. Всички те умряха с куршум от флоберка, изстрелян от над 100 метра разстояние”, спомня си столичен криминалист. Негови колеги са убедени, че Жоро Илиев умира заради Кьоравия – благоевградски наркобарон и лихвар, дългогодишен представител на ВИС-2 за Благоевград. Васил Горчев контролира производството на амфетамин в Югозападна България и раздава огромни суми срещу лихва на знакови фигури от ъндърграунда. Той е сред най-близките хора до Жоро Илиев.


На 20 януари 2005 г. Васил Горчев – Кьоравия е убит в центъра на Благоевград с куршум в главата. Месеци преди да се стигне до убийството на Кьоравия, благоевградският гангстер влиза в конфликт с пернишкия рецидивист Райко Кръвта.


Причината за скандала са 800 000 долара. Толкова са инвестирани във фабрика за амфетамин, разбита от антимафиоти край Разлог. При акцията са арестувани 9 души - Кьоравия, Иван Иванов – Ваньовия, Благой Мирчев, Пирин Хаджиев, Ангел Димитров – Чората, Силви Петров, Цанко Цанков, Пламен Илиев – Джудиста и контраразузнавачът Петър Миленов – Пухкав Петьо.


По-късно Кьоравия стоварва вината за разбития цех върху Райко Кръвта. Благоевградският лихвар настоява перничанинът да му възстанови загуби, както и да му върне дълг от близо 400 000 долара.


Вместо пари обаче Васил Горчев получава куршум в главата. Седмици след смъртта на Кьоравия, Георги Илиев привиква Райко Кръвта в офиса си на столичната къпалня „Мария Луиза“ и директно го обвинява, че е организирал екзекуцията на Васил Горчев.


„Трима човека ми казаха, че си ти. Искал си да сложиш ръка върху черното тото и върху амфетамините”, хладно отвръща Жоро Илиев на клетвите на Райко Кръвта, че не би се осмелил да вдигне ръка върху човек от „организацията”.


Следващите месеци са кошмарни за пернишкия мафиот Райко Кръвта. Ченгетата изведнъж се обръщат срещу него – арестуват над 20 негови дилъри на хероин, прибират и самия Райко. На 6 юни 2005 г. пернишкият наркобос е задържан при акция на РЗ БОП в пернишкото кафе „Елит", заедно Кръстьо Кръстев – Кръстето и Александър Стоянов – Муката заради отправени заплахи към служител на полицията, закопчал двама дилъри от бандата с 300 дози хероин.


 През месец юли пък е разбита група за нелегални залози на мачове в Благоевградския регион, за която е публична тайна, че организира черно тото под шапката на Кръвта. На 22 юли 2005 г. Райко за първи път не е сред поканените на рождения дн на Георги Илиев. Зачестяват и предупрежденията към перничанина от колеги висаджии, че Главния май му е вдигнал мерника.


В средата на август Райко Кръвта заминава на почивка в Несебър, където отсяда в дома на Митьо Очите.


Случайно или не, но в този период Димитър Желязков също е в немилост пред боса на ВИС-2. Разказва се случка на пристанището на Свети Влас – Жоро Илиев качва Очите на яхтата „Маями“ и то пребива почти до смърт на борда, след което го изхвърля в морето. Бодигардът на несебърския Ал Капоне – Христо Широков, спасява началника си. Той вижда от кея как шефът му е метнат във водата, яхва джет и успява с 300 зора да го качи на водния мотор. Според мнозина Жоро Илиев разжалва Митьо Очите, тъй като морският гангстер и бандата му отвличат и изнасилват брутално 4 проститутки, работещи в Слънчев бряг за сутеньора на ВИС-2 Светльо Пелтека.


Според оперативна информация, постъпила в МВР само месец след екзекуцията на Жоро Илиев, поръчката е платена от Братя Галеви или пък от сръбския мафиот Сретан Йосич.


Някой от тях плаща хонорарът от 1 милион долара на Красимир Станчев – Легионера. Чистач №1 на мафията също е засичан в Слънчев бряг и в Несебър в дните преди убийството на Жоро Илиев.


Информатори на МВР се кълнат, че са виждали нееднократно Краси Легионера заедно с Митьо Очите в Несебър непосредствено преди екзекуцията. Ролята на Райко Кръвта и хората му от Перник в тази поръчка най-вероятно е била свързана с обезпечаването на маршрут, по който да се измъкне наемният килър Краси Легионера.


 Други пък са на мнение, че убийството е извършено от самия Райко Кръвта, който е искал да изпревари издадената му смъртна присъда от Жоро Илиев. Пернишкият гангстер е бил известен в ъндърграунда с точния си мерник, заради това и мнозина са убедени, че лично Райко стреля с флоберката от храстите на хотел „Хризантема“.


 Перничанинът Райко Кръвта не живее много дълго – само няколко месеца след смъртта на Жоро Илиев, той също е застигнат от куршуми. Неизвестен килър убива Райко Кръвта с дъжд от куршуми на 13 октомври 2005 г. Криминалистите са категорични, че убийството на перничанина е с печат ВИС-2 и е за отмъщение заради екзекуцията на Георги Илиев.


 „Неписан закон на мафията е, че убийството на един кримибос, трябва да бъде отмъстено на каквато и да е цена. Заради това всички информатори от ъндърграунда са убедени, че именно Райко Кръвта е човекът, убил Жоро Илиев", категоричен е столичен антимафиот.


 През 2013 г. МВР проведе акция срещу бащата на Райко Кръвта – Васил Василев – бай Васо Златаря, който бе посочен от тогавашния главен секретар на МВР Светослав Лазаров като бос на престъпен синдикат, извършил над 15 убийства, сред които и екзекуцията на Жоро Илиев и на довереника му Васил Горчев – Кьоравия. Сред задържаните като заподозрени за убийството на Жоро Илиев освен бай Васо Златаря бяха Милчо Петров – Чироза, Борислав Николов – Кюлума и още седем от пернишката банда, а свидетел срещу тях се оказа осъденият на доживотен затвор сериен убиец Станислав Ангелов - Сиси, убивал хора за таткото на Райко Кръвта.


 В крайна сметка доказателства, че някой от оцелелите бандити от свитата на Райко Кръвта му е помагал при убийството на Жоро Илиев, не бяха събрани.


Така безславно приключи първият и единствен опит на МВР и прокуратурата да посочи виновни за убийството на Георги Илиев.


 Другият гангстер, сочен като възможен физически убиец на боса на ВИС-2 – Красимир Станчев, с прякор Легионера, пък е безследно изчезнал от години. Краси Легионера е издирван с червена бюлетина на Интерпол и периодически се появяват слухове, че е засечен някъде или че е приел поредната мокра поръчка. Има и версия, че Легионера също е ликвидиран от мафията. Други обаче смятат, че още е жив и до днес поема поръчки за екзекуции.


Източник: Уикенд



Българи пренасят нелегално плочата през границата, митничари правят пиратски презаписи.


Сериозният бум на филма „Гунди – Легенда за любовта“ възкреси много спомени за живота на легендарния футболист Георги Аспарухов. Смъртта на бившия нападател на Левски и националния отбор също е интересна тема, която не спира да вълнува обществеността вече 53 години.Едва ли има футболен фен в България, който да не знае, че съществува специално написана песен за трагичния инцидент в прохода „Витиня“ на 30 юни 1971г., при който загиват Аспарухов и съотборникът му при „сините“ и представителния държавен тим Никола Котков. Тя обаче не е на български певец. Автор е македонецът Наско Джорлев, а певец е Иван Узунов. Невероятното е, че плочата с „Балада за Гунди и Котков“, издадена в Югославия, е забранена едновременно в две държави и то поради съвсем различни причини.


Наско Джорлев е роден в Струмица през 1932 г. и умира на 27 октомври 2006 г. Внук е на революционера Христо Джорлев от национално-освободителната организация на българите в Османската империя ВМОРО (Вътрешната македоно-одринска революционна организация).


 Христо, заедно с други съратници и по заповед на Дамян Груев, през месец май 1898 г. в Гевгели пред очите на каймаканина убива влаха Христо Цицов, виден водач на гъркоманската партия в града и доносник на властите. След атентата по организационен канал е изпратен в България. Не след дълго заминава с четата на Кръстю Българията за Тиквешко. По време на Илинденско-Преображенското въстание е в сборната чета на Кръстьо Асенов. Загива в сражение с турски аскер в Тиквешко.


Наско Джорлев учи фолклорна музика в Белград, а след това се връща в родния си град, където е дава уроци по акордеон и тромпет. Впоследствие сформира семеен музикален ансамбъл и започва кариерата си на певец. Бързо става много популярен и често е определян за великан на македонската музика.


Плочата с песента за Гунди и Котков му носи сериозни проблеми.Тя е забранена в бивша Югославия заради възвеличаването на двама българи.„Баща ми търсеше интересни, запомнящи се, вдъхновяващи, спиращи дъха истории от живота и ги превръщаше в песни. Това бе негова страст. Всички негови произведения са за конкретни хора, за дадена история или трагедия. Сред най-успешните му проекти бе и написаната от него балада за великите футболисти Георги Аспарухов и Никола Котков. 


Не е тайна, че „Балада за Гунди и Котков” е сред най-добрите му музикални начинания, както и че заради тази песен бяха най-големите му неприятности в тогавашна Югославия. По онова време, ако си привързан към България или към друга страна, не се подминаваше с лека ръка. Не се позволяваше и се преследваше“, разказа преди няколко години Зоран Джорлев – синът на музиканта, който почина през 2021 година. 

Източник:БЛИЦ



Легендата на Левски и българския футбол Георги Аспарухов е имал изключителни родители. Баща му Аспарух Рангелов и майка му Мария Ташкова били възпитани и скромни хора. И логично Гунди се е метнал на тях.


Те обаче също не умират от старост. След зловещата катастрофа на 30 юни 1971 година във Витиня, където загиват Георги Аспарухов, Никола Котков и качен от двамата военен, родителите на Гунди са съсипани.


Баща му Аспарух е имал много силна връзка със сина си. Именно той тласка малкия Георги към топката и стадионите, водейки го на „Герена“. Любопитен обаче е фактът, че таткото първоначално е бил цесекар.


След смъртта на момчето му Аспарух Рангелов закъсва със здравето. Появяват се проблеми с бъбреците. Първоначално след направена операция Аспарух е добре, но впоследствие се влошава и умира.Майката на Гунди – Мария, умира нелепо около Нова година през 1976-а.  Решава да пусне пералнята, която се намира в мазето на къщата им. Но се допира до кабел, получава се токов удар, който я поразява. Добрата женица умира на място.


През 1993 година пък се случва ново нещастие. Огромен пожар изпепелява къщата, където до последно живеят родителите на Гунди -  в софийското село Войняговци./Блиц/



Овъгленото тяло на Чакъра бе открито в постройката в местността Извора на Белоногата край Харманли рано сутринта. Според разследващите тогава Чакъра загинал при пожара, след като полицаите изстреляха няколко димки в опит да изкарат Димов от къщата. Впоследствие обаче бе обявено, че Чакъра се е самовзривил с ръчна граната.


Операцията по задържането му е част от обща кампания за издирване на осъдени, които са на свобода – една от инициативите за създаване на имидж на новия главен секретар на МВР Бойко Борисов.


Акцията започнала към 7 сутринта на 10 декември 2003 година. Патрулна кола с двама сержанти и двама оперативни работници паркирала пред вилата на Димов. Те носели заповед за ареста му. Чакъра трябвало да излежи 2-годишна присъда за сводничество и кражба на добитък от Ивайловград. Към това се прибавяли и 3 г. за обир на обменно бюро в Харманли през 1994 г. Тогава Димов бил прострелян от полицаите, но успял да избяга от болницата.


Чакъра се бе примирил с влизането в затвора, твърдят негови близки. Знаейки, че в близко време полицията ще дойде да го прибере, той се подстригал и дори заколил прасе. Поканил на прощално събиране близките си.


Няколко дни след това обаче по неизвестни причини Димов се преобразил и започнал да изпитва панически ужас от мисълта за влизане зад решетките.


Чакъра посрещнал патрулката с изваден автомат "Калашников". Извикал на майка си да бяга и открил огън по колата.  Полицаите успели да се скрият зад гумите на колата. Стрелбата обаче продължила и те успели да се измъкнат чак през нощта след бавно 12-часово отстъпление.


Били повикани още патрулки от Харманли. Те отцепили черния път към вилата на Чакъра.


В 13 ч. дошли и 7 коли с барети от София и Хасково. С тях били и шестима снайперисти. Според очевидци над 200 униформени са се струпали на мястото около вилата на Чакъра.


Error5

Пристигнали и две пожарни, за да осветяват. От Харманли пък докарали две фадроми, зад които да се крият командосите.


На мястото вече бил и тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов.

През целия ден сестрата и синът на Чакъра се опитвали да го убедят да се предаде, но без успех.


"Предай се, Тошо! За толкова малка присъда не си струва", се чувало по мегафона.


С Чакъра преговаряли и психолози от МВР, но той останал непреклонен.


В 20,30 ч. полицаите изстреляли няколко димки, които трябвало да изкарат Чакъра от къщата. Идеята нямала успех, но лумнал пожар на покрива в източната част на къщата.


Междувременно пристигнал и приятел на Чакъра, който споделил, че преди дни двамата минирали целия район на вилата.


"Пълно е с капани, не може да влезете", заявил мъжът.


Тогава Борисов разпорежда да бъдат изстреляни 15 снаряда с гранатомети РПГ-7. Атаката започнала около два и половина през нощта и продължила няколко минути. Целта била от вибрациите да се активират взривните устройства в къщата. Операцията се оказала успешна - последвала серия от взривове във вилата


Към 4 сутринта обстановката около къщата вече била спокойна. Въпреки това чак часове по-късно полицаите се осмелили да се приближат.


Пред тях се разкрило истинско бойно поле. Цялата къща била обградена с импровизирана тухлена преграда. Чакъра се е придвижвал зад нея и в къщата и е стрелял от няколко поста.


В мазето му бил открит бетонен бункер, в който се предполага, че е съхранявал експлозиви.


"След като произведе над 100 изстрела от бойниците на къщата си по полицаите от Хасково, министър Георги Петканов разреши да използваме баретите. Започна се престрелка. Правихме опити да го убедим да се предаде чрез близки и психолози, но той отговаряше със стрелба.


Използвахме шоковите гранати, но последваха вторични детонации, което значеше, че е поставил взривове на много места в къщата, в която има тунели и шахти.


Тогава, за да не загиват хората ни, съгласувахме с министър Петканов и премиера Симеон Сакскобургготски действията си. Използвахме необходимите взривни материали, при което той е загинал.


Който стреля по полицаи, това ще му е съдбата", каза тогава пред медиите Борисов.


Убийството на Чакъра през декември 2003 г. предизвика голям публичен скандал и постави множество въпроси за стандартите в работата на МВР, които за съжаление и до днес не са намерили адекватен отговор – нито от политическата власт, нито от съдебната, която регистрира поредния си провал в този случай.Макар да е известно, че Чакъра е сам в къщата, в операцията по задържането му участва рекордно количество полиция – 39 полицаи от Регионална служба "Полиция" в Харманли, шестима полицаи от РДВР-Хасково, 16 души от РПУ-Свиленград, 30 души от Специалния отряд за борба с тероризма, 19 служители на гранична полиция, трима психолози от Института по психология на МВР и накрая – лично главният секретар на Министерството на вътрешните работи, който пристига триумфално да ръководи цялата тази полицейска армия за залавянето на един дребен престъпник.


"Това някаква инквизиция ли беше, или показно убийство ли беше? Да убиваш човек пред синовете и сестра му, които стоят отстрани и не могат да направят нищо. Той ли беше най-големият терорист, че трябваше да го взривят", са думите на сестра му Таня, когато погребват брат й Тодор.


Ето как са изложени фактите по участието на Бойко Борисов в решението на Страсбург:


"След това полицията прави опит да поднови преговорите. Група от полицаи и първият от жалбоподателите (един от синовете на Тодоров - Добромир, тогава на 22 години) се приближават на около десет или петнадесет метра от къщата и приканват Тодоров за преговори.


Тъй като той не отговаря, полицията дава мегафон на сина, който призова баща си да се предаде: "Татко, моля те, излез без оръжие и се предай, че да приключи всичко това", но отговор няма.


В този момент полицията вижда, че в резултат на предходната атака се е запалила стая на първия етаж, и всички се оттеглят.


Около 18:00 ръководителят на спецотряда за борба с тероризма наредил на хората си да пробият дупки в стените на къщата, използвайки гранати.


По-късно те свидетелстват, че това е довело до експлозии и кратка престрелка.


Според сина Добромир след 17:00 часа Чакъра не е отговарял, стрелял, нито е реагирал на атаките по друг начин.


След това шефът на СОБТ информира министъра на вътрешните работи за последното развитие на нещата, а министърът нарежда спиране на всички действия до пристигането на главния секретар на министерството генерал Б.Б.


Междувременно полицейските коли са били поставени пред къщата, за да осветяват сцената с фаровете си.



Главният секретар пристига между 20:30 и 21:00 и поема командването на операцията. Той нарежда на полицията да взриви дупка в стената на къщата.


Според по-късно дадените от главния секретар показания след първата експлозия е имало втора, идваща от по-горните нива. В резултат на това покривът се е запалил и бързо е опожарен.


Правени са няколко неуспешни опита за влизане в  къщата, но не е ясно в какво точно са се състояли.


Междувременно в полицията отива човек, който преди е работил по къщата, а сега е чул за инцидента по радиото, и казва, че Чакъра го бил предупредил, че къщата е капан.


Около 22:00 по заповед на главния секретар на МВР е извикан отряд гранична полиция, за да наблюдава къщата и околностите й с устройства за нощно виждане. Наблюдението продължава до следващата сутрин.


По-късно, след обсъждане с други висши офицери, главният секретар нарежда на полицията да използва гранатомет, за да унищожи всякакви възможни капани и да се ускори претърсването на къщата. Командата се подава на отряда за борба с тероризма около 1:30 ч. през нощта на 11 декември 2003 г.


Между 2 и 2:30 часа са изстреляни петнадесет снаряда в по-ниските части на къщата и в стая на първия етаж, при което се прави голям пробив с стената. Взема се решение да се изчака дневната светлина, за да се атакува.


Около шест или седем часа сутринта полицейските части образуват плътен кордон около къщата, после влиза вътре и започва проверка на приземния и на първия етаж.


Когато с противопожарна стълба стигат до таванския етаж, виждат краката на овъгленото тялото на Чакъра. Операцията е прекратена, къщата е отцепена, а за случая е докладвано на военна прокуратура".


Борисов поименно е споменат – при това не просто като участник, а като ръководител и идеолог на гротескна полицейска операция, окачествена от Евросъда като нарушение на най-основното човешко право – правото на живот.


В мотивите на съдиите се казва, че Чакъра е бил лишен от правото на избор да живее, защото численото превъзходство на атакуващите го било едно към двеста. Арестът и привеждането му в затвора са можели да станат много по-професионално, като се избегне неравната битка и обсадата на къщата, която било срутена от снарядите и накрая запалена."Ако има прокуратура в България, след решението на Страсбург трябва веднага да започне разследване на Бойко Борисов. От гледна точка на мотивите на решението на Страсбург той би следвало да е отговорен, ако не в съпричастност към убийството на Тодор Димов, то в злоупотреба с власт и превишаване на правомощия",  заяви един от адвокатите по делото - Михаил Екимджиев.


В жалбата пред Евросъда е цитирано интервю на Бойко Борисов пред в. "24 часа" от 19 май 2004 г., в което той заявява:


 "Потвърдих, че аз съм дал заповедта за стрелбата. Според мен сме действали абсолютно правилно и ако отново се наложи такава ситуация, ще действаме по същия начин. Ако има някой виновен, това съм аз".


След решението на съда в Страсбург Борисов заяви:


"Това, което си спомням, е, че Тодор Димов стреля по полицаи. Той се самоуби, много добре знаете. Цял ден държа полицаи за заложници и стреля с калашник срещу тях. Като полицейски шеф никога не съм допускал да стрелят по полицаи".


На въпрос не се ли чувства отговорен, Борисов отговори: "Не".


Междувременно главният прокурор поиска от Върховния касационен съд да възобнови делото за смъртта на Димов.


Съдиите уважиха искането и така разследването започна от нулата.


През 2005 г. военните прокурори в Пловдив прекратиха предварителното производство с мотив, че употребената от полицията сила е била оправдана, както и че той не бил загинал от полицейско оръжие, а се е взривил сам с ръчна граната, тъй като на един от пръстите на дясната му ръка е намерена халка на предпазен щифт от ръчна граната, която била причинила смъртта му при самовзривяване.


Димов обаче не е бил левичар и следователно би трябвало да държи с дясната ръка гранатата, а с лявата да изтегли предпазния щифт.


Този факт е пренебрегнат от разследващите. Те са се задоволили с разказите на полицаите, които обаче странно съвпадали почти дума по дума.


Преди дни извършената ексхумация породи факти и съмнения около смъртта на Чакъра.


Той е бил взривен с граната и запален от полицията, за да бъдат заличени следите от унищожението му. Това сочат данните от началната експертиза след ексхумацията на тялото.


Граната е имало, но тя е взривена в задната лява част на тялото му. Шрапнели от нея са открити в лявата бедрена кост с вход отзаад. Чакъра е бил десняк и е невероятно човек да използва подобна изкълчена поза, за да се самоубие.


Логичните изводи на експертите, до които водят новите факти, очертават грозна стъкмистика, а именно, че граната е била пъхната под тялото му и после взривена. Не от Димов. А за заличаване на следите трупът е бил запален.


Какво води спецовете до подобни изводи?


Трупът на Чакъра е бил ужасяващо изгорял, но мебелите около него са били засегнати в много малка степен в сравнение със състоянието на тялото. Наоколо е имало фотьойли от изкуствена кожа, които е трябвало да изгорят като факли, но не са.


Затова логичен е изводът, че е горял само трупът, но не и помещението, в което се е намирал.


Именно това е насочило експертите към извода, че той е бил запален.


Друг ужасяващ факт е, че дясната ръка на Чакъра е била взета от съдебния лекар, който е правил първата експертиза, и той 10 години я е съхранявал в хладилник на съдебна медицина. На един от пръстите й е и халката от шплинта на гранатата.


Състоянието й потвърждава изводите за подмяната на фактите и логиката, че гранатата е била подпъхната под тялото на Тодор - обгарянето на тялото видимо не съответства на обгарянето на халката на гранатата.


Преди 10 години същият доктор е посочил, че халката е нахлузена на един пръст (който се оказва прострелян), а тя се намира на съвсем друг.


Главният прокурор Цацаров е потвърдил, че резследването тече активно, но и той и заместникът му Борислав Сарафов са отказали коментар до приключването му.

Източник:glasove.com



По повод предаването „Училище мъчилище“ по Пловдивската обществена телевизия гражданинът Димитър Стоев разказва за това какво е било за училището едно време.


Ето спомените на пловдивчанина:


Лошите спомени за училището нямат край! Тогава те бяха за нас като едно най-обикновено ежедневие, но днес, когато вече всичко е минало, понякога ми измъчват съзнанието колко неоправдани бяхме тогава.


Учителските показалки се ползваха от учителите като палки за побой над учениците, предимно по черепите ни. Вземаха ни страха без да подбират средства за това – търсеха се форми и начини за насилие.Сутрин учителите заставаха на вратата на класната стая и питаха всеки влизащ ученик дали е закусил и какво. Задължаваха ни да носим от дома храна на бедните и гладуващите ни съученици.


През голямото междучасие едни и същи деца се оглеждаха кой закусва и му вземаха храната. Даже стояха и чакаха пред домовете на съучениците да им вземат храната и ги обричаха на глад.


На екскурзии, когато учителите ни караха да си носим суха храна, винаги се намираха едни и същи деца без храна и ни задължаваха да им даваме от себе си и да не си дояждаме заради тях.


Винаги, когато учител ни срещаше навън по улиците питаше няма ли за нас дневен режим и книжки за нас. За игра на джамини намаляха поведението. Вечер кината се охраняваха от дежурни учител.Внезапно учители нахълтваха по домовете ни където живеем и ако ни беше по-широко, превръщаха стаите в занималня за бедни ученици, които нямаха условия за учене. Само за една седмица всичко ни беше изкрадено.


Самите учители оглеждаха къщата и гледаха да закачат нещо, особено акордеон, радио, грамофон и др. за нуждите на училището и ако не ги дадеш, не завършваш срока и даже оставаш да повтаряш.


В класните стаи всяка редица имаше внедрен доносчик и всичко което чуеше го пренасяше на учителя. Задаваха ни да правим съчинения, свързани с личния и семейния ни живот.Всичко това и още друго едва сега го проумявам колко сме били манипулирани като деца, а всяка двойка и забележка в бележника се наказваше с побой от родителите ни.


Мъките ни нямаха край. Вземаха ни страха и се учихме не за знания, а за бележки!



Материалът е написан след срещи и разговори с момичета от общежитието за девойки на текстилния комбинат „Марица“ в Пловдив.Пролог

Вечер винаги идват с коли. Всички с коли.

– Знаят, че „маричанките“ вадят много пари — имат и за бензин.– Най-хубаво е военен. Летците са най-добре.

– И капитаните са добре.

– Кои капитани?

– Морските.

– Аз ще си потърся коминочистач. Коминочистачите носели щастие.От портала до общежитието са стотина крачки — покрай жените, които си отиват вкъщи, покрай мъжете, които пият бира на павилиона, покрай пейките, автобусите. Стотина крачки до общежитието с дългите, тесни коридори. Преди 2 години големият прозорец беше само една метална рамка без стъкло, вятърът издуваше пердето като корабно платно и, аха, да понесе нанякъде всичките 5 етажа. Сега стъклото си е на мястото, а корабът продължава да лежи на дрейф. Жените го подминават, все едно, че е празно пространство, а младите мъже подсвиркват отдолу като косове.


Момичетата си знаят дрехите, навиците, настроенията, влюбванията и разлюбванията, страховете и надеждите, случките (истински и измислени), вицовете, момчетата и снимките на момчетата, които все още ги търсят или вече не ги търсят.


Гласове от миналото


Самотната. Беше слаба и прозрачна. Казваше: „Страх ме хваща, като си помисля, че мога да остана тук още 5 години. Искам да създам семейство.“


Отишла си е. Страховете й не са се сбъднали.


Влюбената. „Ние знаем, че няма да останем тук. Искам да се омъжа, та да не чакам неспокойно срещите“. Така казваше някога. За нея тече 12-тата година в общежитието. „Отначало и аз виках: 5 месеца да изкарам и бягам. А ето колко време стоя. Човек не знае какво го чака… Мисля си, че никога няма да ми се случи това, за което си мечтая. За мен най-важното е семейството. Мъжът ми, все едно каква професия ще има, но да се разбираме. Бих искала да имам 3-4 деца, но в това време — къде ти. Най-много две.”


Тя бърза. Не знам накъде. Не знам дали още мога да я наричам Влюбената.


Бърборината. Седеше на дивана с хавлиена кърпа на главата. „Аз много не обичам да чета. Виж, да ми чете някой, обичам. На мен ми дай да готвя, да плета. Най-обичам детски работи да плета — те са малки и стават много красиви, за подаръци. Като остана сама, все си мечтая — как ще се подредя, как ще си имам деца, как ще си ги обличам. Дано не остана тук! До зимата, живот и здраве, ще се задомя!“


Зимата си беше отишла. Заедно с Бърборината, която вече шета в селската къща на мъжа си. Сега на дивана седи друго момиче с хавлиена кърпа на главата.


Малката. Тя влезе в портиерната. Носеше вестници, писма и една рибена консерва. Искаше да отиде на екскурзия в чужбина. И да бъде щастлива. „Щастието е всичко да ти е наред. Не искам мъжът ми да е инженер. Само за работа ще ми говори. Работник да е, ама да не е прост. Да ходи, ама да се пази, че ако го хвана, не прощавам. Искам да е висок. Искам да съм по-хубава от него…“


За 2 години Малката е пораснала и тези думи й се виждат вече вятърничави. „Боже, какви неща ти наговорих тогава! Много хвърчах. Сега, какво да хвърча… Викам си — бъдещето е напред. Тогава ти разправях, че мечтая да ида в Париж. Аз и сега искам… но не мисля като тогава. Тогава бях отчаяна, сега не съм. (А па мен ми се струваше, че тя е най- веселата!) Какво искам от живота? Искам нещо хубаво да ми се случи. Само на себе си разчитам. Аз съм упорита. Човек трябва да бъде твърд. А за любовта ще ти кажа — мъжът трябва да уважава гордостта на жената. И никога да не надвива тази гордост. Аз съм горда…“


Срещнах и други момичета, които живеят тук вече 10-15 години. Но те не искаха да говорят. Затвориха се в стаите си и зад вратите им стана много тихо. После от всички транзистори се понесе една и съща песен. А когато завъртиш копчето до края, не можеш да разбереш тъжна ли е музиката или весела…


Във фоайето останаха новите. От техните думи се получи този Многогласен монолог


Много е хубаво тук! Всичко си имаме — баня, кухня, топла вода, парно… Живеем за 3 и 90 на месец! Къде другаде ще намерим такива удобства! Е, няма момчета, ама пък за какво са ни! Ако има момчета, само ще се притесняваме. Сега както искаме, така си ходим из общежитието. А като знаеш, че отнякъде ще ти цъфне момче, можеш ли да вървиш с ролки на главата? Така сме си по-спокойни, по-свободни, без дертове. Ако има момчета, ще ги ревнуваме — с коя излиза, пък що отива в онази стая, а в нашата не идва, ще се коментира. 


В общежитието на строителите са заедно, на отделни етажи, ама като знаеш, че ги има… Абе, не е лошо да има момчета — китара ще донесе, ще посвири, ще го извикаш да закове някой пирон… Но и така е весело. Събираме се, телевизия гледаме, танцуваме си, пеем си, плетем, бродираме. За работата си говорим, за пътешествия си разказваме, за морето. За любовта най-много. Разни случаи си припомняме. Ако няма за какво да говорим — почваме вицовете… Обичаме телевизия да гледаме. 


Винаги бързаме да не изтървем филма. Много ни харесва както я направиха сега програмата по телевизията — като свърши филмът по първа, почва филмът по втора.Като останем сами в стаите си, слушаме музика. Лилито обичаме, и Васко. Седим си, мечтаем си разни работи, разглеждаме снимки — наши, на приятели, на приятелки. Ако не сме много уморени, чистим стаите си. Обикновено след нощната едва гледаме и лягаме да поспим. После… после нищо. Зяпаме през прозореца — минават коли… Филми гледаме, а за книги нямаме много време — готвим си чеиза. Карета се шият, терлици се плетат… Някой дойде да си поприказваме или пък — слезем до града, разходим се малко по главната. Пием кафе, ходим на кино, някой се залепи, тръгне да ни изпраща.


Като види, че сме от общежитие, си мисли, че сме много лесни. Така де, мисли, че ще му се хвърлим на врата. Понеже всеки иска да остане в Пловдив.Но да не мислите, че ще се омъжим за първия, дето се е залепил в киното и дето всяка вечер виси пред входа! И с коли идват — един вид „сега ще им вземем акъла на тия мадами“.


Истината е, че не ни се връща на село. В село няма работа за нас — нито цехове, нито комбинати. Само на къра — жените работят, мъжете пишат в тефтерите. А в Пловдив — където искаш можеш да работиш, където искаш можеш да отидеш. Нашата професия е тежка, пък на промишлеността й викат лека. Разширени вени имаме вече, някои от нас мислят да напускат. Но ако си на село, къде ще идеш? Там нищо няма — нито кино, нито забава. Има някаква ужким дискотека. Кажи ни, на село можеш ли да пиеш едно кафенце в ресторантчето и да си пушиш цигарката? Ще идеш ли? После един месец цялото село ще те разнася. Тук няма кой да те пита къде отиваш, откъде се връщаш. Тук сме свободни до 12 часа да ходим където си поискаме. След 12, ако закъснеем, не ни пускат. То зависи от портиера. Обикновено ни записват, че сме закъснели, и ни пускат. Има и друг начин — прибираме се рано сутринта с нощната смяна.


Заради това си мислим, че е по-добре на квартира. Тук никого не можеш да поканиш. Забранено е. Нито момчета, нито момичета. Който те търси — долу. През лятото — лесно, ама през зимата лошо. Докато си кажеш две приказки и замръзнеш. В краен случай може да пуснат майка ти или сестра ти. Пък като те потърси някое момче, хич не върви да се целувате пред общежитието. Каква целувка ще е тая, дето всички ще я видят… Като на кино. Само на кино всичко може. На кино и любов има, и щастие има, и всичко завършва щастливо. Пък даже и да не завърши щастливо, знаеш, че е на кино.


Момичетата искат да се омъжат и да избягат от общежитието. Не че е лошо тук, не! Много си ни е хубаво даже, ама за цял живот не става. Най-много 5-6 години и си хващаш пътя. Има някои (чукане на дърво) живеят тук вече 15 години!


Ако я подкараме така, направо в старческия дом трябва да вървим. Малките ще ни викат „лельо“ и „како“… Ние няма да им се караме, че пускат високо музиката и че приказват в коридора. Големите само се сърдят: „Едно време какви стабилни момичета имаше, сега на вас две думи не може да ви каже човек, вие като отворите едни уста, вие сте нови, ще правите каквото ви кажем… Ей такива едни приказки. Като ги слушаш, ще си помислиш, че са на сто години, а те са само на по 25-26.


Монологът свърши. Момичетата тръгнаха на работа. Там, в цеховете на комбината има много хора. Също както в общежитието, каквото и да направиш, е като на кино — всички гледат. Затова сигурно е и толкова силен копнежът по дом и семейство. Затова сигурно се бродират много карета. Макар за един дом да са достатъчни две, три.


А в колко ли необщежития други момичета също чакат своя късмет? И понякога също не го дочакват. Значи не в общежитието е причината.


Гледат по филмите – и радост има, и пътешествия, и любов. А те – от работа в общежитието, от общежитието – на работа. Пловдив не се отличава от бащиното село само с оживената главна… Хората прекосяват континенти, за да видят Пловдив, Стария град, античните разкопки, музеите, картините на пловдивските художници. Тези срещи носят радост. И още — дървета, покрити с ръждиви листа, или снежни полета, видени от прозореца на влака, спортната площадка, томчето със стихове и разговор с някой, който е положил много труд, за да постигне мечтите си… Кой може да спре порива да се живее интересно, но и кой може да го събуди? Не, моминството не е само очакване на любовта.


Все един ден момичетата ще си отговорят на въпроса какво е щастие. Все един ден ще разберат, че точно сега искат и мечтаят истински. Все един ден ще си отидат от общежитието, за да го превърнат след години в част от идеализирания спомен за младостта. След тях ще дойдат други момичета и те ще търсят отговор на своите въпроси.

Източник: списание „Жената днес“



Катерина Славкова – най-малката внучка на червената принцеса Людмила Живкова, се е превърнала в шеметна красавица.


17-годишната девойка е дъщеря на Тодор Славков и само след година ще бъде абитуриентка. Тя е отличничка в престижния Италиански лицей в Горна баня и въпреки че има визия на супермодел, не мечтае за кариера в модата. Като дете Катерина дефилираше по ревютата на своята леля Жени Живкова, но отдавна се отказала от идеята да става манекенка или дизайнер.


Плановете ѝ били да кандидатства фармация в някой от елитните университети в Европа.


„Със сигурност, след като завърша средно образование, ще уча в чужбина и после ще се върна в България, за да предам това, което знам и мога. Защо да не съм следващата жена премиер или президент?“, казва откровено внучката на Людмила Живкова, давайки заявка да тръгне по нейните стъпки.


Университетът, към който Катерина се е насочила, се намирал в Холандия, но щяла да опита късмета си и в други държави.


„Минаха ми тези желания с моделството. Не ми е безразлична модата, дори имам в главата си роклята за бала, с която искам да се видя, но има време и за това. По-скоро професията, с която искам да се занимавам, не е свързана с творчество. Спряла съм се на фармацията. Това ме вълнува и смятам, че имам бъдеще в нея“, споделя Катерина.


Приликата между нея и баба ѝ Людмила с годините става все по-очевидна. Двете имат изключителни сходства във визията, а сравненията помежду им девойката приемала като огромен комплимент. „Много са ми разказвали за баба ми Людмила, за прадядо ми Тодор Живков, както и за популярната фамилия на другия ми дядо – Иван Славков. Искам да продължа по техните стъпки. Но първо трябва да завърша“, споделя още щерката на МалъкТя е голямата слабост на своя баща, който буквално я е позлатил и угажда на всичките ѝ желания. За последния ѝ рожден ден например ѝ подарил златен часовник „Ролекс“, чиято цена е над 20 хиляди лева.


Дъщерята на Тодор Славков често прекарва време с баща си, макар той и майка ѝ отдавна да са разделени. Катерина е плод на любовта на Тошко с вдовицата на покойния Бай Миле – Силвия Панагонова. Красивата блондинка, която е бивша манекенка, направи и невъзможното, за да обуздае буйния и бохемски нрав на Славков-младши, но безуспешно, защото кръвта вода не става.

В началото на връзката им за кратко Тодор се бе отказал от пороците и шумните компании, отдавайки се на семеен уют със Силвия, но веднага след появата на щерка им отново се завърнал към старите навици. Това накарало жена му да го напусне с бебе на ръце. През последните 17 години, в които двамата са родители на обща дъщеря, Тодор и Силвия ту се събират, ту се разделят. Междувременно внукът на Бай Тошо неведнъж бе хващан в крачка с други красавици, с които имаше мимолетни авантюри.


Въпреки това с майката на щерка му са запазили добрия тон и цивилизованите отношения. Катерина живее основно при нея, но прекарва и достатъчно време с баща си, с когото имали традиция да ходят на по няколко почивки годишно заедно. Всяко лято те отмарят с неговата приятелска компания в Лозенец, а през зимата карат ски в Боровец.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив