Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Каквото и да ми разправяте ,това бяха най- истинските времена от цялата история на цялото земно кълбо !

Най-хубавото за нас пък беше ,че и ние взехме участие и ги запомнихме ,а не се наложи да вярваме на нелепиците на разни комплексари !

Прекрасен живот в който парите служеха единствено  за да живеем,а не като днес да живеем в името на парите !

Най-важните същества бяха децата (вижте количката на бебето ) днес стоят в такива пози ,че ако можеха да помнят биха намразили родителите си до живот ,една такава количка днес струва повече от автомобил нов внос )  и техните  нормални родители (вижте ги  как изглеждат само !! !

Най -голямата разлика с днешното време беше липсата на експлоатация на ЧОВЕК ОТ ЧОВЕКА !

Затова и всички бяхме хора !

Борехме се с идеи ,а не с пари за пари !(копирано от фейсбук без редакторска намеса)



През  1982 година в Кореком вече имаше всякакви касетки, основно ТДК и BASF , AGFA и FPhilips. Po 45 , 60 i 90 minuti, имаше и германски касетки ORWO , а някъде към 1985 година се появиха и българските : DRAGOR , които по някаква случайност бяха по-добри от японските и германските.

Нашите инженери от ДЗУ явно бяха изработили някаква особена магнитна смес с много добри феромагнитни качества. Аз имах касетофон от 1976 година и грамофон - година по-късно, който още работи, при това перфектно Pioneer. 

Имам и още по-отдавна от 1974 година и тунер с усилвател Грундиг - 4D - quadro, така, че в махалата бях нещо като звукозаписно студио. Тaкъв с 2 касетъчни гнезда или портативен никога не съм имал, просто понеже точно катo реших да си купя - и излезе WALKMAN.

Не бяха никак за подценяване и българските усилватели "Студио 40"  в комплект с  40 ватови четирилентови колони от същата марка които възпроизвеждаха идеален звук.


В зависимост от модела, то продължава между три и седем години. Най-дълго се чака за „Лада“, която тогава е сред най-модерните достъпни в България коли. Причината за чакането е, че търсенето на стоки, в случая коли, е значително по-голямо от предлагането.В днешно време е обратно- търсенето е по малко от предлагането.

Кратка история на култовия соц автмобил:

През 1972 г. в производство влиза по-мощна версия ВАЗ 2103 с двигател 1500 cm³ със 72 к.с. и максимална скорост 147 km/h. От средата на 70-те години до 1986 г. в производство е комби-вариант ВАЗ 2102 с 1,2- и 1,3-литрови двигатели, съответно с 60 и 63 к.с. и максимална скорост 130 km/h. 

През 1977 г. в производство заляга моделът ВАЗ 2121 (Нива), който модел се произвежда. През 1982 г. излиза Лада 2107, която се слави като „върхът на класиката при Ладите“. Този модел се предлага с 1,5-литров двигател със 72 к.с., има максимална скорост 145 km/h и ускорение от 0 до 100 km/h за 17 s. 

В края на 1984 г. е представен моделът ВАЗ 2108 (Самара) хетчбек с 3 или 5 врати, който модел поставя началото на втори етап в развитието на руския автомобилен производител с новото моделно семейство „Самара“. 

Това е първият модел Лада с предно предаване, произведен в бившия СССР. Самара се предлага с двигатели 1,3 и 1,5 L съответно с 63 и 72 к.с. и максимална скорост 145 и 150 km/h. След разпада на СССР АвтоВАЗ изпада в дълбока криза и само основното преструктуриране на фирмата позволява в средата на 90-те години автомобилният производител да обнови и разшири производството си. На Парижкия автосалон през 1994 г. за първи път е представен моделът ВАЗ 2110, който впоследствие се оказва родоначалник на третото поколение моделни семейства – 110.

Какви са вашите спомени и каква беше първата ви кола?



1. На 7 години вземаше сама 4-годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13-годишния си син да излиза сам по тъмно.


2. Като малка изяждаше по 3 филии с лютеница и сирене за обяд и една вафла. Сега даваш на децата си само месо от пасищни животни и домашни десерти с чиа, мед и фурми.


3. Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото. За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка, картинг кола и скутер.


4. Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна, без пържено, глутен, бяла захар и биоплодове. За това време баба ти щеше да ти пъха третата мекица с пудра захар в устата.


5. За да възпитаваш успешно децата си сега, ти е необходима поне една диплома по клинична психология. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от детската ти градина.


6. Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха поне по една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти. Сега в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се оглеждаш за шведи.


7. Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама видеокасетка. Сега гледаш с изумление как 4-годишното ти потомство умело борави с ютюб, скайп и де що е тъчскрийн.


8. Прекарваше по половин денонощие навън с ключ, вързан на врата ти, докато вашите нямаха ни най-малка представа къде си. Сега в момента, в който дъщеря ти излезе, ѝ пращаш 3 вайбър съобщения.


9. За разлика от детето ти като малка дори не подозираше за съществуването на манго и папая. Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и портокали по Коледа.


10. Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато се пробият. А дъщеря ти има близо 10 чифта сникърси.


11.Вечер играехме до тъмно без да се притесняват родителите ни от нищо 


12.Когато от терасата ни викнеха да се прибираме вече ,казвахме "Още малко,само да си доиграя"



Тази история се случи в далечното минало и всички възпитаници бяха помолени да не споделят на никого, даже на личните си родители.

Този случай се случи през 1975 година Тогава бях осми клас.

След този случай учителите събраха нашия клас и ни предизвестиха да не разпространяваме клюки и да не споделяме на никого какво се е случило, даже и на родителите си.Но белким могат децата да пазят секрети?

В нашия клас учеше  най-обикновено момиче Катя Яготкина. Тя не се отличаваше от учениците.Учеше като всички девойки, получаваше положителни оценки. Играеше същите игри като всички останали.

Мечтаеше за бъдещето като всички младежи. Тя имаше единствено една другарка, Светка, едва и болнаво момиче. Може би Катя имаше другари отвън учебно заведение, само че в класа имаше единствено един.

Те посрещнаха измененията дружно. И си пишеха домашните дружно. Ако имаха шестици, то и двете имаха. Ако имаше неточности в задачата, значи и двете бяха създали неточности.

Навън беше пролет. А в подобен миг въобще не ни се учеше.Беше последният урок. Още двадесет минути и независимост. Учителят обясняваше нещо неенергично на дъската.И внезапно Светка, приятелката на Катя, пада на пода и лежи неподвижно.

Само на кино децата се притичват на помощ. При нас всичко беше противоположното. Децата, уплашени от това представление, се отдръпнаха от момичето, което лежеше на пода.Единствената, която се втурна към момичето, беше изплашената учителка.

Михайлов, тичай да донесеш вода, бурканът е до цветята. Андреева, тичай да извикаш шефа и бързо да викнат кола за спешна помощ. Децата без съмнение се втурнаха да следват инструкциите на учителя. Светка лежеше, без да помръдва.Донесоха вода и учителката стартира да бърше лицето на момичето с влажната си ръка.

Дотича шефът.

След известно време дойде колата за спешна помощ и всички ни помолиха да напуснем класната стая. Стълпихме се в коридора. Само Катя стоеше настрана от всички.След десетина минути цялата бригада излезе в цялостен състав. Света я нямаше. Докторът се приближи до учителя:

Обадете се на милицията. Общо взето всичко е както би трябвало.

Какво не е наред с нея – попита учителят. Тя е мъртва от към двадесет минути – безшумно сподели докторът, с цел да не чуят децата.Възцари се цялостна тишина.Светка – извика Катя и се втурна в класната стая.

Катя, недей. Не може да влизаш там – извика учителката.Но Катя към този момент беше се втурнала в класната стая и се затича към лежащата си другарка. Тя спря за секунда и се строполи върху гърдите на приятелката си.

Живей, Светка – повтори тя едни и същи думи безпределно доста пъти, – Живей. Живей.

Учителката хвана Катя за ръката и стартира да я дърпа от приятелката й.Оставете я  каза лекарят.Минаха още пет минути. Учителката и лекарят стояха безмълвно към приятелките.И тогава ръката на Света се раздвижи. Катя седна до Света и стартира да я гали по лицето. Света отвори очи.Но това е невероятно прошепна лекарят.

Трябва да се види това, което се случи тук. Светка беше натоварена в носилка и я изведоха на тичешком от учебно заведение.На идващия ден Катя не пристигна на учебно заведение. Родителите й помолиха. Казаха, че няма сили. А учителите ни събраха всички и ни предизвестиха да не приказваме доста.

Седмица по-късно Катя и Света седяха дружно в клас.Съученици разпитваха Катя. Какво се случи? Как съумя да съживи приятелката си? Според законите на природата това е невероятно.

Не знам – отговори Катя, – просто доста желаех Светка да живее…

/Николай Скворцов/ Източник: svobodnazona.com



С най голямо нетърпение чаках да дойде лятото и да отидем на море в Поморие.Това беше най вълнуващия момент от животът ми като дете през далечната 1980-та година.


Морето беше чисто и въздуха свеж.Виждаше се дъното на около пет метра дълбочина и виждахме рибките как плуваше покрай нас,беше много оживено,романтично,евтино и красиво.В Поморие минаваше цистерна с вода и миеха улиците задължително - сутрин и вечер.Беше чисто и подържано навсякъде.


Плажа беше напълно безплатен и се почистваше редовно.


Цигара да хвърли някой,минават и събират прериодично през целия ден.Вечерите бе истинска романтика-навън се чуваше тиха музика от оркестрите в  ресторантите и смях на весели и безгрижни хора.


Жилищата в които ни настаняваха миришеха на свежест,бяха чисти подържани и в идеален вид.Храната беше превъзходна и разнообразна.Та това са моите детски спомени от летуването по морето през 80-те.



Около 1982 година официално имах първата си касета - 6 минутна демонстрационна касета Сони, на която човек можеше да си запише точно две песни, че и малко да не му стигнат. Редовно дебнех по радиото да запиша някоя песен, имах на разположение един стерео касетофон Сони, който живя почти до 2002 година, когато се амортизира съвсем, след години упорито лашкане навсякъде.

Безкрайно много нощи, в които слушам радио, за да запиша за пореден път по една страна с една песен и да чуя касетата  милион пъти на другия ден.

Няколко неща, които научих от моето незабравимо SONY:

- ако имаш място за две песни, трудно може да събереш три

- стандартната поп песен е около 3 минути и нещо. За зла ирония - винаги с малко не ти се събира.

-по гласа често можеше да се познае водещият каква песен ще пусне, станах добър психолог (smiley)

- научаваш се да мериш време, пространство и разстояние - дължината на лентата

- все някога се налага да изтриеш нещо, научаваш кое е важно и кое не...

- изтриваш все някоя любима песен, за да събереш нещо ново...научих се и да губя.

Вие какви спомени имате?



Понякога ме обхващат някакви спомени, с които просто не мога да се преборя. Колкото и да ги въртя в главата си, те трябва да бъдат написани тук или там, просто за да изчезнат от мен. Приемаме го като прощаване, за да могат и те да отплуват в нищото, където им е мястото.

Исках да ви разкажа за гарата на Варна, където много често ходех през 90те години на 20 век. Пътувах често през нощта и пристигах сутринта. Често си тръгвах късно вечерта, за да съм си в Стара Загора рано сутринта. Не знам как е вече по гарите, но тогава там избуяваше изключително интересен нощен живот. Всеки хванал по някое куфарче и се мотае, убива времето, пие, яде, разкарва се и чака нещо. Определена част от хората по гарите никога не са искали да пътуват или не са пристигали от никъде. Те просто гравитират там, за да имитират движение. Все пак, в динамиката на едни разминаващи се локомотиви, сред шумната сигнализация, лесно можеш да влезеш в някакъв ритъм и да се движиш с тълпите от хора. Привидно бързаш за влака, а като той тръгне, ловко да се направиш, че току що си го изпуснал. Тези хора се делят на две групи - такива, които се правят, че пристигат от някъде и такива, които се правят, че пътуват някъде.

Но когато гарата е Варна, последна гара, няма много какво да излъжеш. Тръгне ли си влакът, те се събират някъде в ресторанта на гарата, пият, мезят премерено, важно гледат разписанията, очакват нещо, ядосват се, че закъсняват. Отново отхапват разумно, пийват, а по някое време си тръгват внезапно, уж заминават. След малко време /няколко часа/ пристигат още по-важно, изглеждат сякаш са били на най-вълнуващото място на света, но предпочитат да замълчат. Една бира, нещо за подкрепяване, в същото време идва поредният влак от някъде, очите им се взират във всеки пътник.

Много години след това, започнах да разбирам тези хора. Един от тях в пристъп на откровение разказваше за огромната си колекция от билети за опера, театър, концерти, пътувания, които събирал в големи куфари. Пропил се, след което по инерция продължил в куфарите да тъпче само сметките си от ресторантите. По стар навик. Много от тези хора понякога проговаряха, на най-различни и неочаквани теми. С думи, които се помнят. И после пак мълчаха. Все пак за тях ние си бяхме пътници, отивахме някъде, чакаха ни, ние чакахме. За разлика от тях.

Точно за колекцията от билетчета се сетих този уикенд, когато по някаква инерция посегнах да прибера в джоба си двата билета от Зоопарка и талончето от "Кривите огледала". Смачках ги и ги хвърлих в коша. Не съм бил никога тип, който събира всичко и го пази. Изключение съм правил единствено с плочите си, книгите си и спомените си. Но товарът започна да става много тежък, затова гледам да поизхвърля малко и от трите.

И да се върнем на пустата крайна гара. Започнах и за нея да се сещам, движейки се лудо по поредните коловози на своите години. Споменах за пречистването от спомените, нужно е и с това да се захвана. Просторът може и да е открит и да има наистина къде да се отиде. Нужно е само да се повярва в това. Не съм силен в това да вярвам, че все пак има накъде да се отиде, но трябва да се опитам.

Ивайло Тончев


Една от най-силните сцени във филма, който е бойкотиран от Турция, но е купен от 62 други държави и остава един от най-награждаваните в българската киноистория.

През 2022 г. се навършват точно 50 години от премиерата на един от най-емблематичните български филми – „Козият рог“ (1972). Смятана за върховно постижение в родното кино, лентата на режисьора Методи Андонов се разминава на косъм с номинация за „Оскар“, а причините за осуетяването на големия успех така и не стават ясни.


Почти толкова известно, колкото и самият филм, е проклятието, което се твърди, че тегне около него и сее смърт сред екипа, участвал в създаването му. Черната поредица започва, когато пръв в съня си умира режисьорът Методи Андонов, едва на 42-годишна възраст. Той си отива през 1974 г., а аутопсията установява, че кръвоносните му съдове са като на 100-годишен старец, при положение че Андонов никога не е пушил и не е прекалявал с алкохола. В средата на 80-те загива актьорът Милен Пенев, изпълнил във филма ролята на младежа, в когото се влюбва героинята на Катя Паскалева – Мария. Тялото му е открито с нож в сърцето в градинка в столицата на 1 януари 1992 г.


Пагубното пристрастие към алкохола съсипа без време и неговия колега Антон Горчев – Караиван, „бащата“ на Мария в „Козият рог“, който издъхна, потънал в мизерия и забрава. Само в рамките на две седмици в отвъдното се преселват сценаристът Николай Хайтов, изпълнителката на главната роля Катя Паскалева и Мария Нейкова, авторката на прочутата балада към филма „Вървят ли двама“. 


Паскалева си отива на 56 години след дълго боледуване и борба с алкохолната си зависимост. Едва 10 дни след нея внезапно на същата възраст издъхва и певицата Мария Нейкова, а причината за кончината ѝ е неясна, заявява по-късно лекарката, подписала смъртния акт, пред която синът на звездата отказва аутопсия. През същата фатална 2002 г. си отива и сценаристът Николай Хайтов, който загубва борбата с коварната левкемия.


Душеприказчикът на Катя Паскалева Тодор Колев също е покойник от 9 години. Между живите отдавна не са и актьорите Иван Янчев и Климент Денчев, операторът Димо Коларов, както и богът на каскадите Лъчезар Стоянов, чийто край също бе кошмарен. Тотално алкохолизиран, една сутрин го намират пребит до смърт от скитници, с които седял на обща разпивка. След пиянската свада клошарите задигат портфейла и скъпото кожено яко на агонизиращия в локва кръв актьор и каскадьор. После потъват вдън земя. Последни от този свят си заминаха художникът на продукцията Константин Джидров и редакторът Свобода Бъчварова. Сред живите участници в култовата кинолента са Стефан Мавродиев и Марин Янев.


Твърди се, че прокобата е следствие на черна магия , направена върху екипа на „Козият рог“ след скандалните реакции, които събужда при излъчването си.

Източник:Ретро.бг



На 19.04.2020 година при тежка катастрофа си отиде една легенда в българската журналистика. 

Известният телевизионен водещ Милен Цветков загива при катастрофа в София. Инцидентът става при сблъсък между джип и лека кола на булевард "Черни връх" - на кръстовището до мол "Парадайс". Журналистът е получил множество травми при катастрофата и е починал на път за болницата.

Кой беше Милен Цветков:

Започва кариерата си в БНТ като репортер на предаването „Ку-ку“. След това бива поканен от Бригита Чолакова за репортер в излъчваното по това време „ТВ Неделник“. По-късно става водещ на „По света и у нас“.


През 1995 г. напуска националната телевизия с обяснението, че там цари цензура. В следващите шест месеца работи като разносвач на месни продукти. След това е и управител на пловдивско заведение. В началото на 1997 г. се връща обратно на работа в Българската национална телевизия като репортер в предаването „Отзвук“. Няколко месеца по-късно отново е водещ на „По света и у нас“.

През 2000 г. е поканен в Нова телевизия за водещ на предаването „Здравей, България“. През 2003 г. Милен Цветков е свален от екран. От февруари до юли 2004 г. е водещ на „60 минути с Милен Цветков“. След това води и новините в „Календар“. През есента на 2005 г. става водещ на ново предаване „Часът на Милен Цветков“. Водещ е и на предаването „Нищо лично“ по Радио Експрес. През 2008 г. е водещ на четвъртия сезон на Биг Брадър.

От 2009 г. отново се завръща в „Здравей, България“, където заедно с Лора Крумова води сутрешния блок. Няколко месеца след това „Часът на Милен Цветков“ пада от ефир. През януари 2010 г. Цветков е освободен като водещ на „Здравей, България“ и напуска Нова телевизия. През този период създава сайта zanachalo.com и води сутрешното предаване „Събуди се с EBF“ по едноименната телевизия.

Завръща се в БНТ през есента на 2010 г. където води предаването „Екип 5“, проект завършил в началото на 2011 г.

На 21 март 2011 г. се завръща в Нова телевизия като водещ на „Часът на Милен Цветков“. От 18 август 2014 г. „Часът на Милен Цветков“ се мести от следобедния пояс късно вечерта – започва в 23:45 ч., от понеделник до петък.

На 16 август 2018 г. Нова обявява, че предаването е свалено от ефир, а Милен Цветков напуска телевизията. От март 2020 г. до смъртта си води предаването „Алтернативата“ по ТВ1.




Бях шести, седми клас, а в класа ми имаше едно момче с такъв часовник. Един път в час по география, учителят ни го извика отпред на катедрата, взе му часовника, вдигна го в ръка и каза: "Вижте деца, това е бъдещето."


Спомням си първия часовник от детството- истинско Seiko серия Walt Disney с Мики Маус на циферблата и със стрелки, направени като ръцете на известната в целия свят анимационна мишка от Холивуд. Донесе ми го вече покойният ми вуйчо, работил през 70-те в Япония. Обаче след удар с топка по него спря и повече не проработи.... 


След това имах Слава, Луч, през 80-те имах електронен Schneider с мелодии, правен вече в Хонгконг, след това получих по наследство от дядо ми една уникална индийска марка- Sana с 22 рубина, която работи доста дълго, докато не си купих към края на 90-те първата Motorola D-160 (огромна, като полицейско уоки-токи) с часовник на двуредовия малък дисплей. Оттогава спрях да нося ръчни часовници- за какво, като има на телефона.... 


След това дойде редът на Ericsson, , Nokia 5110, Motorola L7, и накрая Motorola DEXT/CLIQ - е на това чудо още не мога да му свикна на тъчскрийна и всичките функции, но....часовник има, и то можеш да си го персонализираш- ако щещ стрелки, ако щещ цифри...



Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време през 90-те, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди повече от 30 години. 

На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.

И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.

Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.



На 7 септември 1968 г., както съобщава в. Септември, в Стара Загора е открито кино „Комсомол“, построено по проект на арх. Йордан Тангъров и арх. Младен Мирянов. 


Киното е с две зали. Малка – с 282 места и с най-новите прожекционни български апарати „Балкан 3“. В нея освен редовните прожекции, от 18 до 20 ч. ще се показват научно-популярни и документални филми. В голямата зала с 890 места и екран 20 метра ще се прожектират стандартни и широкоформатни филми. 


Зад екрана и в стените са монтирани микрофони, които създават по-реалистично усещане у зрителите. Залата е оборудвана с немски комбинирани машини за прожектиране. В киното е обзаведена стая, в която родителите могат да оставят децата си докато трае прожекцията. 



Персоналът ще бъде изцяло комсомолски (в синхрон с името на киното), със съответната квалификация и техническа подготовка се твърди в съобщението в старозагорския вестник "Септември". След 1989 г. киното е закрито и превърнато в дискотека и игрална зала.

Снежана Маринова


Огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. 

Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...

Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.

Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...

Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.

Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.

Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.

Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.

Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.

Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.

Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.

Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.

Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.

Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.

Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.

Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.

Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.

В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.

В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...

Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.

В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.

В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...


Някъде през 60-те години, горе-долу по средата на социалистическото ни развитие, два елемента от облеклото на българина трайно се наложиха в соцбитието. И двата дойдоха под влиянието на гнилия капитализъм. Джапанките и шушляците. 


Почти нямаше българин, независимо от пола и възрастта, който да не си е закупил и да не е носил джапанки. Не е ясно как този далекоизточен елемент от облеклото на японците се появи в България, но се установи дълго и повсеместно.


Като деца смятахме, че думата джапанка произлиза от характерния пляскащ звук, който се издаваше особено при бързо ходене. Като станахме по-големи, разбрахме откъде идва името. Джапанките можеха да се видят навсякъде – и по „Руски“, и на селския мегдан. Произвеждаха ги във всякакви разцветки и номера за всички възрасти. Бяха от гума, евтини и достъпни. А и бяха удобни в тогавашните летни горещини.


По-различно стоеше въпросът с шушляците. Вероятно са се появили в западноевропейските градове като защитно средство против дъжд за еднократна употреба. В този смисъл са били използвани и при спортни състезания на открито. Цената им вероятно е била минимална и на тях се е гледало като на еднодневка. Купуваш, ползваш и изхвърляш. Дошли у нас вероятно през тогавашна Югославия, шушляците се превърнаха едва ли не в моден аксесоар. Всяка модерна, уважаваща себе си българка се опитваше да се сдобие със съкровения шушляк – най-често в тъмносиньо или някакво отровнозелено. 


Еднодневката се превърна в мода. Един от каналите за снабдяване бяха смесените събори по границата с Югославия. Предприемчивите сърби изкупуваха на безценица еднодневките от Италия и ги пласираха на българките срещу огромна печалба. Впечатлена от успеха на продукта, нашата лека промишленост се ориентира бързо и така шушляковите облекла се превърнаха в част от живота ни.Вижте още:Рокли и аксесоари от времето на соца,които отново са на мода



Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)

Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.

В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.

Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.

Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.

Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.

Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.

В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.



Бях в гимназията през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. Тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Истина е, хубаво си живеехме!


Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред, и се радвам, че ги няма вече. Аз обичах хард рок. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика. По едно време взеха да пускат италиански и френски естрадни парчета.


1.При соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Дори дрехи. Дънки нямаше. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“. Нямаше други марки, а за „Найки“, „Пума“ или „Рийбок“ да не говорим. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха „Адидас“, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка.


2.По телевизията имаше Първа и Втора програма. Новините си бяха чиста пропаганда. Баща ми се опитваше да хване по западния си транзистор някое предаване на радио „Свободна Европа“, ама доста добре го заглушаваха нашите служби. Във всички вестници пишеше едно и също.


3.Най-хубаво беше, като ходехме на море. Разбира се, ставаше дума само за Черно море. А как се ходеше на море? Ами трябваше предприятието, в което работят родителите ви, да има почивна станция някъде по морето. Тогава те кандидатстваха за карта и обикновено вземаха такава за две седмици. В по-малките градове изборът често се ограничаваше с Обзор например, където ходиш всяка година по което време ти дадат.


4.А как се стигаше до морето? Някои ходеха с влака. Родителите ни имаха коли. Моите дълго време чакаха за „Застава“ (югославско изобретение). За „Лада“ никога нямаше да ни дойде редът, че бяха най-доброто на пазара и бяха дефицитни. Защо чакахме ли? Ами то не можеше просто да отидеш да си купиш от магазина. Записваш се и чакаш години да стигне за теб. Ние не дочакахме заставата и си купихме „Вартбург“ – продукт на великата (източно) германска мисъл.


5.А училището? Обективно може би имаше по-добри учители тогава, ама нас това много не ни интересуваше. Така също не ни вълнуваха всички марксистко-лениниски глупости, които трябваше да запаметяваме. Имаше обаче един учител по история, Асен Николов, който успя някак да ни изучи по новата българска история в X клас, без нито един път да спомене Българската комунистическа партия. Вие представа си нямате колко е трудно това. Той ни учеше как българите сами са създавали и управлявали държавата си, как са имали национален идеал и са се сражавали и умирали за него. Даже без помощта на братския съветски народ! Че даже сме се били и сме побеждавали руските армии в Добруджа. Как оцеля този човек, не знам, но поклон пред паметта му.


6.Помня още, че директорката стоеше на входа и гонеше всички с неподходящи прически или значки на рок групи.


7.Ние ходехме на бригади. Това е един вид безплатен труд на полето. Не че беше лошо: сами, далеч от родителите, купон. Тази дейност обаче включваше ставане в 6 часа, пеене на песни, възхваляващи Съветския съюз и комунизма, и прекарване на целия ден на пек сред полето. Нямаш избор за това, всички на картофите!


8.Имаше и военно обучение, където се учехме да маршируваме и да тичаме с противогази през гората. Човек никога не знае! Враговете завиждат и се готвят да ни нападнат.


9.Ние ходехме и на манифестации. На 1 май, 9 септември и 7 ноември не отивахме на училище, а ни водеха с автобус до мястото, където лежеше мумията на Георги Димитров. Там крещяхме нещо за вечната дружба със Съветския съюз и махахме с любов на великите лидери на народа.


10.На църква за коледните празници или Великден не можехме да ходим. Както най-мъдрия от всички мъдри вождове Ленин беше казал, религията е опиум за народа. Помня как ходехме на гости на семейни приятели за Великден и от прозореца гледахме кордона от милиционери около църквата „Свети Седмочисленици“, зорко пазещи да не се промъкне вътре някой.


11.Съществуваше думата „чужбина“. Ние я знаехме, ама практически почти никой не беше ходил там. Не познавахме и българи, които живеят другаде.


Сега всичко е скъпо. Преди бензинът беше стотинки, саламът и хлябът също. От Съветския съюз ни даваха бензин евтино, а ние им пращахме плодове, цигари и компоти евтино. Салам имаше обикновено 2-3 вида в супера. Луканка много рядко пускаха. Казваха, че отивала в Съветския съюз. Банани и портокали имаше само преди Нова година. От братска Куба!

 

Ж. Мутафов


Тимът на „Левски“ от 1961 г. (от ляво на дясно): Пеев, Георгиев, Василев, Абаджиев, Соколов, Стоянов, Филипов, Гайдаров, Йорданов, Дервентски, Арсов.

През 1961 г. „сини“ легенди са осъдени за контрабанда и валутни престъпления

Шест кръга преди края на футболния сезон 1960-1961 г. „Левски“ е на второ място в класирането на „А“ група и все още има реални шансове да се пребори за шампионската титла. „Сините“ са си разменили по една победа в директните двубои с лидера ЦСКА. Наистина те изостават с точките, но отборът е в подем и има относително по-лека програма.

Мечтите за титла обаче завършват в Дирекцията на народната милиция на Лъвов мост, малко след едно гостуване в Гърция...

Куфарен туризъм

В началото на май 1961 г. „Левски“ излиза в Атина срещу „Олимпиакос“ в мач за Балканската купа. По традиция такива воаяжи се използват от българските спортисти за „шопинг“. По онова време вносът на луксозни стоки в страната е строго ограничен и редките излизания зад граница са сред малкото възможности за набавяне на дефицитни артикули. Но тъй като държавата контролира с желязна ръка и обмяната на валута, легалните възможности са сведени до минимум. Онези, които имат привилегията да пътуват в чужбина, могат да обменят съвсем скромни суми, а да се купят пари „на черно“ е престъпление,пише epicenter.bg

Един от най-разпространените способи за заобикаляне на всички тези забрани е куфарната търговия. Идеята е от България да се изнесат стоки, да се продадат в чужбина и оборотът от тях да се реинвестира на място. Футболистите в никакъв случай не са изключение. Така правят почти всички.

В конкретния случай с „Левски“ набелязан за „износ“ е нивалинът. Това е българското чудо - лекарство, приготвено от кокиче, което спомага за възстановяването на механични увреждания в нервните окончания. Според слуховете за него има пазар в Гърция, защото помагало при детски паралич. Проблемът е, че подобни действия са незаконни, а когато участват повече хора, тайната трудно може да се опази. Точно това се случва със „сините“. В операцията участват половината титуляри и някои от резервите и ако нещо се обърка, всеки подозира другия, че го е натопил.

Арести и обиски

Едва ли някога ще се разбере дали е имало донос (макар мнозина да твърдят, че случаят е точно такъв), но при проверката на границата (б.р. - отборът пътува с автобус за Гърция) нивалинът е открит. Цялата история вероятно е щяла да се размине, защото всеки от футболистите бил заловен с единични бройки, но една чанта се оказва пълна догоре с ампули, а всички отричат да знаят нещо за тях. Машината на правосъдието се задейства и връщане назад няма...

Започват разпити на самия граничен пункт. В крайна сметка се установява, че най-голям дял от контрабандната стока имат титулярният вратар Иван Дервентски и централният защитник Благой Филипов. В крайна сметка двамата са задържани, а останалите са пуснати да влязат в Гърция, обзети от мрачни предчувствия. При тези условия едва ли е особена изненада, че „Олимпиакос“ печели с 1:0, докато левскарите мислят не толкова за мача, а какво ги чака след него.

А то не е никак приятно. На влизане в София в района на Княжево автобусът на отбора е спрян и в него се качват цивилни агенти на Държавна сигурност. Возилото е откарано направо в Дирекцията на милицията на Лъвов мост и всички играчи са разпитани поотделно. Тогава следователите разбират, че освен аферата с нивалина през границата е била пренеса и валута. Именно този факт докарва големите неприятности на „сините“.

Първоначално, след като са им снети показания, футболистите са освободени. Следователите вече се фокусират върху въпроса какъв е произходът на доларите и кой ги е продал. Работата отива към съд. Установено е, че валутата е осигурена от домакина на „Левски“. От него са пазарували няколко играчи - Иван Вуцов, Димитър Йорданов-Кукуша, Стефан Абаджиев-Теко, но сумите са дребни. Десетина дни след мача с „Олимпиакос“ жилищата на футболистите са обискирани. Вуцов, който е пренесъл най-много през границата – 150 долара, е задържан в ареста. Останалите чакат процеса на свобода.

Притиснати от следователите, те правят нови разкрития. Така например за Александър Др. Костов-Фанфана, който изобщо не пътува за Гърция, защото е наказан, са събрани показания, че преди време е купувал валута при други задгранични турнета. Той също е включен в списъка с обвиняемите и заедно с Вуцов е прибран зад решетките - първо в Дирекция на милицията, после в следствения отдел на Софийския централен затвор.

Има грешка,има и прошка

Междувременно без половината си титуляри „Левски“ тотално се срива в първенството. В първия мач след завръщането от Гърция „сините“ печелят с 3:2 срещу „Славия“. След повдигането на обвиненията обаче правата на всички замесени са спрени. Това става много повече заради валутните престъпления, отколкото заради нивалина. Показателно е, че срещу „Славия“ играят „контрабандистите“, докато следователите все още се ориентират в обстановката. После всички са включени в общия кюп. И тъй като пейката на „сините“ не е особено дълга, отборът на практика е обречен.

„Левски“ губи всичките си мачове без изключение - домакинството с „Миньор“ (0:3), гостуванията на „Марек“ (0:1) и „Берое“ (0:2) и накрая градското дерби със „Спартак“ София (1:4). Въпреки това тимът успява да запази второто си място в крайното класиране, макар шампионът ЦСКА да се е откъснал безнадеждно напред.

Сезонът в „А“ група приключва в началото на юли, а на 14 август делото за нивалина влиза в съда. Процесът е кратък, а присъдите относително леки - от 6 до 18 месеца условно плюс доста солени глоби. Дори онези, които са оправдани, като Александър Др. Костов, също са глобени по един или друг параграф. Правата на играчите обаче не са възстановени и те остават изключени от физкултурното движение. Забранено им е дори да тренират с отбора и са принудени да поддържат форма самостоятелно. Всички пропускат целия есенен дял на следващия сезон 1961-1962 г. Без тях „Левски“ се превръща в типичен средняк. На полусезона тимът е на 6-о място в „А“ група при състав от 14 отбора, а разликата с водача ЦСКА е колосална - 11 точки, и то при положение че според тогавашния регламент за победа се дават само 2 точки.

В крайна сметка, както обикновено се случва в подобни ситуации, въпросът е решен по партийна линия с намесата на прочутия „син“ застъпник Борис Велчев - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Както описва Иван Вуцов в мемоарите си, вторият човек в държавата след Тодор Живков отсякъл: „Има грешка, има и прошка“, и състезателните права на грешниците били възстановени.

Един от задържаните се жени зад решетките

Следствието срещу пишман-контрабандистите не минава без някои комични моменти. Александър Др. Костов например е пуснат за два дни от ареста, за да се... ожени. Това става, след като нападателят е преместен от Дирекцията на милицията в Софийския централен затвор, където чака делото да влезе в съдебна фаза. Бъдещата му съпруга, която е в напреднала бременност, успява да убеди директора на затвора да разреши отпуск за бащата на детето й. Така двамата узаконяват връзката си още преди процеса.

Съдбата на „аферистите“

Иван Дервентски – Вратарят никога повече не играе за „Левски“, но причините са изцяло спортно-технически. Дервентски е в конфликт с шефовете на клуба още от предния сезон (1960-1961) и упорито му се търси заместник. Когато през есента на 1961 г. треньорите започват да налагат Бисер Михайлов под рамката, за Дервентски в отбора вече просто няма място. Впоследствие играе за „Добруджа“ и „Академик“ София.

Александър Божилов – Привлечен е от „Шумен“ като резерва на Дервентски. Остава в клуба и след процеса. Играе за „Левски“ до 1965 г., но през 1961-1962 г. не записва нито един мач.

Благой Филипов – През втората половина на 50-те години е твърд титуляр в центъра на „синята“ защита. Изключително стабилен футболист, но когато избухва скандалът вече е на 33 години и новопривлеченият Иван Вуцов започва да го измества от състава. Все пак Филипов остава в „Левски“ до 1963 г.

Иван Вуцов – Пристига в „Левски“ точно в „сезона на нивалина“. Процесът не повлиява на кариерата му, която тепърва тръгва нагоре и ще го превърне в една от най-влиятелните фигури в българския футбол за десетилетия напред.

Димитър Йорданов – През 1961 г. е водещият голмайстор на „сините“ и основен нападател на тима. Фактът, че получава условна присъда, не променя статута му. Играе за „Левски“ до сезон 1964-1965 г., когато вече е на 36 години.

Стефан Абаджиев – Крилото е един от най-дълго задържалите се футболисти в „Левски“ за цялата история на клуба. Играе за „сините“ в продължение на 16 сезона до 1968 г. Впоследствие емигрира в Германия.

Георги Соколов – За мнозина е талант №1 на България за всички времена, но потенциалът му не е реализиран напълно. Аферата с нивалина е само кратък епизод от безкрайните неприятности с всевъзможни началници, в които се забърква. В този случай за Соколов няма никакви последствия. Дори е взет в националния отбор за световното първенство през 1962 г. Остава в „Левски“ до обединението със „Спартак“ през 1969 г.

Александър Др. Костов – „Левски“ го взема в последния момент преди старта на сезон 1960 1961, след като е освободен от „Славия“. Записва общо 7 мача за „сините“ в „А“ група, като само в 3 от тях е титуляр. След скандала повече не играе за клуба, но причините, както и при Дервентски, са изцяло спортно-технически. По онова време Костов вече е на 28 години, но все пак записва два сезона в „Марек“, преди окончателно да прекрати кариерата си.

Източник:epicenter.bg



Моят Москвич беше 1360! Това за скоростните кутии е голяма глупост! Напълних я с масло и грес и забравих 19 г за нея!

Цели 480 000 км без ремонт а я карах и с кондензат от газовите компресор и станции!

Сложих карбуратор Вебер, филтър никилиран от дванайсетак безконтакно многоискрово теристорно запалване с октан колектор с памет и махнах грубия филтър! Всички болтове по двигателя боядисани в червено а в багажника бял чаршаф! Чаршафа ми пълнеше резервоара от ония с ладите! Бас-15 минути чаршафа под колата и ако не капне масло,, резевоара до горе!

Основен ремонт в мазето а когато го продадох, плаках като дете!

Никъде никога не ме е оставял! Сега карам западни коли заради които влача лаптоп с диагностика и в жабката 10-тина сензора, а в багажника на Москвича имаше само руско гидоре и тесла! 

Какви са тези днешните модерни коли с които тръгваш и не знаеш дали ще пристигнеш?

Москвича ми гореше 6-7 л на 100 км и си вървеше много добре с 100-120 км без да го напъвам! Започнах да карам с цена на бензина 0,26 лв а преди това карах Ява 350 с ремерке и бензина беше 0,16 лв!

Взех го от руският Кореком в Бяла с преводни рубли с равностойност 4850 лв!

Върбан Прасков




Пpeз 1970 г. във филиaлa на завод Чавдар в Попово зaпoчвa пpoизвoдcтвoтo нa каравани теглени от aвтoмoбил, тoecт българска кapaвaнa. Oщe в гoдинaтa нa пpeдcтaвянeтo мy в зaвoдa започват дa пpиcтигат пopъчки зa изpaбoтвaнe нa 150 бpoйки и така става ясно че караваната с име Чайка предизвиква небивал за онова време интерес.


Пъpвoнaчaлнo e cъздaдeн ,,лaбopaтopeн oбpaзeц“ нa издeлиeтo – пpoтoтип, пpeдcтaвeн пpeз 1969 гoдинa нa лoвдивcкия мocтpeн пaнaиp пoд имeтo Чайка. Cлeд тoвa тoй e пpepaбoтeн, пopaди кoeтo знaчитeлнo ce e нaмaлилo въздyшнoтo cъпpoтивлeниe на караваната, a тeглoтo мy ycпявaт дa гo нaмaлят дo минимaлнoтo възмoжнo, дopи в cpaвнeниe cъc зaпaдни тaкивa къмпинг-peмapкeтa. Hoвoтo мy имe оcтaвa poмaнтичнoтo "Pycaлкa 550"

Конструктивно погледнато, шасито на ,,Русалка 550″ е изработено от затворени профили с правоъгълно сечение, заварени помежду си (по електродъговата метода). Скелетът е дървен с дебелина на отделните профили 20 мм. Външната облицовка е алуминиева, а вътрешната – от дървесно-влакнести фазерови плоскости с лаково покритие, което дава възможност за бързо почистване. 


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив