Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


На 5 ноември 1947 г. е открит Проходът на Републиката, разположен в Средна Стара планина между Шипченско-Тревненската и Елено-Твърдишката планина.


До 1948 г. проходът носи името Хаинбоаз (Хаинбоазки проход) е и практически неизползваем за коли.


Проходът е изграден от Първата национална младежка строителна бригада „Георги Димитров“, като в строителството, което започва през 1946 г., са участвали над 2000 младежи.


Прокарано е шосе, свързващо Северна и Южна България. Дължината на прохода е 57,5 км. Той минава по долините на Радова река (приток на Тунджа) и на притока й с Лещова река, по седловината между двата старопланински дяла, която е най-високата му част, и долината на река Беласица (приток на Янтра).



Филмът „Гунди – легенда за любовта“ стана абсолютен хит само дни, след като го пуснаха по кината. Дори и хора далеч от футбола, натъпкаха киносалоните, за да го гледат. Малки и големи бърсаха сълзи… Първо на премиерата в  София, после в  Пловдив, след това и в други градове.


Но има случки, които така и не са известни за широката публика. Една от тях датира от 8 март 1964 г., когато Аспарухов гостува с екипа на „Левски“ в Пловдив. Стига се до срамен инцидент, дело на отмъстителни запалянковци, който вероятно и до днес тежи на съвестта на по-старите привърженици на „Ботев“ (Пд). В следващите редове ще върнем лентата към съботния мартенски следобед на стадион „Христо Ботев“ до Бирената фабрика.В началото на 60-те години все още непълнолетният Георги Аспарухов прави своя дебют в мъжкия отбор на „Левски”. Отначало играе като халф, най-често на мястото на Христо Илиев – Патрата. До есента на 1961 г. Гунди вече има общо 24 мача и 7 гола.


След това обаче му идва време да ходи в казармата. Първоначално го пращат в спортната рота към ЦДНА в поделението на „4-ти километър“ в столицата. Още преди клетвата не само набива крак на плаца, но и тренира с първия отбор на армейците. Само че треньорът Крум Милев – Палаврата не му намира място в звездния си състав. С екипа на армейците Гунди изиграва един-единствен приятелски мач на 1 ноември срещу СКА (Ростов на Дон), когато отбелязват края на състезателната кариера на прочутия ас на военния отбор Манол Манолов – Симолията.


В крайна сметка редник Георги Аспарухов Рангелов се озовава в „Ботев” (Пд). Треньорът Георги Генов – Шивача го пробва на различни позиции. Първите седмици за Гунди в „Ботев“ хич не са лесни, тъй като има болки в глезените. Точно тогава се контузва централният нападател Иван Сотиров – Албанеца. Аспарухов получава шанс да застане на неговото място. И нещата потръгват. Взимат го бързо и в националния отбор на България за световното в Чили`62, където вкарва единствения гол при първото ни участие.


В „Ботев“ Гунди играе чак до 1963 г. С отбора става носител на Купата на Съветската армия, печели и сребърни медали в „А“ група. При първата победа на пловдивския тим в Европа с 5:1 срещу „Стяуа“ забива три гола. И трите с глава! Вестниците пишат за „Аспарухов – момчето със златна глава“ като правят аналогия с прочутия унгарец Шандор Кочиш. Левскарите и цесекарите вече ги е яд. Едните – че техният човек не играе за тях по силата на казармените разпоредби, а другите – че не са го взели в отбора си, когато е можело.


Като войник Георги Аспарухов рита две години в „Ботев“. Пловдивчани, които са отбор на Втора армия, правят голям фурор с прочутото си нападение Чико – Гунди – Тумби –

Ампе – Албанеца (Динко Дерменджиев, Георги Аспарухов, Георги Попов, Георги Харалампиев, Иван Сотиров).


Докато играе в Пловдив, Гунди се жени за съпругата си Лита. От футболния клуб даряват младото семейство с нова спалня и телевизор. В онези години да имаш телевизор се явява огромен лукс, затова подаръкът дълго се коментира под тепетата.


Още същото лято тръгват разправиите между „Левски и „Ботев за Гунди. Сините си го искат обратно. Майните държат да остане. Първоначално Аспарухов обещава на пловдивчани, че ще бъде верен на „Ботев”.

След това обаче го натискат да се връща в  София. В акцията се включват и известни левскари като актьора Георги Калоянчев и кинорежисьора Рихард Езра. Панаирът става пълен, след като Езрата издебва  Гунди и жена му пред Военния клуб в София.

Пада на колене на тротоара: „Няма да мръдна, докато не се закълнеш, че ще се върнеш в „Левски“! Гунди се притеснил много, смотолевил нещо и побързал да избяга.


Натискат го и по линия на тъста му, арх. Борис Марков. И в крайна сметка Аспарухов напуска „Ботев”. Семейството дори връща обратно парите за спалнята. Оставят си само телевизора.


Един от последните мачове с жълто-черния екип на пловдивчани е именно срещу „Левски“ в София. В книгата си за Гунди Спас Тодоров и Милко Стефанов описват двубоя така: „Тъкмо в тези напрегнати за запалянковците дни, когато всеки ще се съгласи, че нетърпението им е стигнало до краен предел, идва ред на шампионатния мач „Левски“ „Ботев“ в София. Това е едно от последните участия на Гунди с фланелката на пловдивския тим. Към стадион „Васил Левски“ се стичат потоци привърженици на сините футболисти, възбудени, че скоро най-добрата деветка няма да бъде съперник, а свой човек. И разбира се, в егоистичното сърце на запалянковците се прокрадва коварната надеждица, че Гунди няма да оскърби чувствата им. Нали след няколко дни ще бъде в „Левски“? Той едва ли ще играе с пълна сила сега срещу нас, дума да не става, да не е луд!


Само че още в 3-та минута Аспарухов вкарва гол за „Ботев“ във вратата на сините.


„Промушва се неочаквано между неколцина защитници, финтира един, втори и докато те се усетят какво става, той изстрелва като снаряд една диагонална топка, която раздрусва единия дирек, отскача, удря се в другия и се хлъзва в мрежата– 1:0…”, отбелязват в книгата си маститите журналисти.


Зрителите онемяват, не вярват на очите си.

„Сърцето на запалянкото се чувстваше и смъртно обидено. Как е възможно? На нас ли този гол? И от кого? Чуват се дори подсвирквания. Нечии нерви не бяха издържали… Ще добавим и това, че до края на мача Гунди игра с пълни сили, като истински спортист. Разбира се, и „Левски“ отвърна със същите амбиции и спечели мача с 3:1. След няколко седмици Аспарухов бе вече в съблекалнята на „Левски“, където отборът се готвеше за поредната си тренировка…“, завършват авторите.


Завръщането на Гунди в „Левски“ довежда до огромен скандал в Пловдив. Там вече броят за предател доскорошния си любимец. Казват, че точно в „Ботев“ са го направили голям футболист, а той им се отплаща с черна неблагодарност.



За беля първият мач на „Левски“ през пролетта на 1964 г. е именно срещу „Ботев” в Пловдив. Сините водят класирането, докато майните са чак предпоследни. Трябва да бият на всяка цена.


Така в неделния следобед на 8 март 1964 г. стадион „Христо Ботев“ пращи от публика. Над 30 000 зрители пристигат за голямата битка.


Вестник „Народен спорт“ долага, че от София са се стоварили 5000 привърженици на „Левски“. Една част кацнали от столицата със самолетите на тогавашната ни държавна авиокомпания ТАБСО, която всеки ден има полети между двата града. Останалите пристигнали с влакове, автобуси и леки коли. „Тази неорганизирана маса бързо се събира и стъкмява своеобразна манифестация по улиците на града. Издигат се лозунги, плакати, знамена. Шумни викове… А на стадиона за тях не съществува ред.

Това вече е недопустимо!“, пише изданието.


Обстановката на трибуните съвсем се натопорчва. А в съблекалнята на „Ботев” (Пд) бившите съотборници на  Гунди искат мъст. Треньорът Георги Генов едва успява да усмири защитниците, които сипят закани, че ще посинят краката на Аспарухов.Самият Гунди е вписан под №8 в стартовия лист, тъй като „деветката” по онова време принадлежи на големия голмайстор Димитър Йорданов – Кукуша. В състава на сините има и други бивши играчи на „Ботев“ като например Иван Вуцов и Христо Илиев – Патрата. Яростта от трибуните обаче е насочена към 20-годишния Аспарухов. Посрещат го с оглушително дюдюкане и скандирания: „Връщай телевизора, връщай телевизора“.


В три часа след пладне реферът Владимир Пинзов от Варна надува свирката и мачът почва. Двата отбора играят доста грубо. Вратарят на ботевци Михаил Карушков контузва другия голям талант на „Левски” Георги Соколов, който излиза с контузия. Къде с позволени, къде с непозволени средства, пловдивчани успяват да обезвредят и Аспарухов. Левскарите по-късно ще обвинят съдията Владимир Гизов, че допуснал Гунди да бъде ритан, блъскан, че и дори бит с шамари. Докъде се простира истината и откъде започват оправданията, днес вече никой не помни със сигурност.


След почивката пловдивчани засилват огъня. Предвождани от Динко Дерменджиев – Чико и вдъхновявани от публиката си, ботевци обсаждат вратата на Борис Александров. Четвърт час преди края Георги Попов – Тумби вкарва гол с удар направо от корнера и носи победата – 1:0 за „Ботев”!


След финалния сигнал повечето зрители се разотиват доволни. Маршируват из центъра на  Пловдив и приветстват победата. Част от запалянковците обаче остават на изхода на стадиона. На излизане Гунди прави грешката да мине между две огради и се оказва в обсега на ботевистите. Онези само това и чакат, скачат да го бият. Доста от тях си носят чадъри и сега ги размахват заплашително към Аспарухов. Нанасят му няколко удара.


Уплашен, Гунди се изкатерва на едно дърво, за да се прехвърли през оградата. С триста зора милицията успява да го отърве от разгневените пловдивчани. Става напечено, тъй като тълпата не иска да се разотиде. Налага се целият отбор на „Левски” да се натовари на автобуса, за да бъде изведен от Пловдив под засилен конвой.


Инцидентът не остава без последствия, макар че вестник „Отечествен глас” и централни издания като „Труд” и „Народна армия” опитват да го покрият. В Българската федерация по футбол дори пристига жалба от Гунди. „Другарят Аспарухов се оплаква, че е бил малтретиран от запалянковци след футболната среща в Пловдив. Наложило му се да бяга и дори да се качи на дърво…” Самият Гунди впоследствие се кълне, че не е подавал никаква жалба срещу бившия си отбор. Най-вероятно някой: чиновник от дружеството е депозирал документа от негово име.


В крайна сметка „Ботев” се разминава само с порицание, каквото налагат и на „Левски” заради гаменското поведение на част от привържениците му. И двата отбора губят точки за класацията „Образцова спортна публика”. Накрая „Левски” губи и титлата, която отива в трофейната витрина на „Локомотив” (Сф).

Източник: Уикенд



В началото на новия век се оказах сервитьор в един етноресторант в голям бизнес център в Париж. 

Това начинание беше импровизация, както всичко в моя живот - приятел на приятел вика, че негов познат имал такъв ресторант, искал да го развива. Но бил в Париж. 

И ето ме, вече на почти 38, в нова страна, почвам да уча френски и заедно с това всеки ден до 23 часа обслужвам клиенти. 

Ресторантът предлагаше една смесица от балканска кухня, която беше интересна за посетителите на центъра. Стандартните неща, но тройно по-скъпо. Това беше добра рецепта за онези години. Имахме много посетители, защото там редовно се случваха големи събития.

Един следобед в ресторанта влезе властен мъжага с огромна усмивка, придружен от много красива дама. След тях се изсипаха 6 човека охрана, всеки с размерите на секция.

Разбрахме, че това е прочутият милиардер Доналд Тръмп, който вечерта щял да изнася лекция в една от залите. Дошъл при нас да опита балканска кухня, не бил ял такава. И да убие няколко часа. Тръмп прокара пръст по менюто и ми предложи аз да избера. Сервирах му таратор, мусака, препечени питки и едни много сладки люти чушки в доматен сос. Мелания поиска само салата, а охраната се отпусна с доста по-сериозно похапване.

Докато ги обслужа, на няколко пъти минах покрай Тръмп, той ядеше и се усмихваше, явно много му харесваше и мусаката и таратора. Викаше ми YES и сочеше ястията. Накрая взе да топи с питката в соса и да яде. Много му беше сладко.

И тук се случи инцидентът. Успя да си накапе вратовръзката със соса. Всички изтръпнаха, защото лекцията започваше след час. Тръмп се нацупи, но аз съм стар ресторантски лъв. Казах "Айн момент, бите" (от адреналин бях забравил и всичко на френски, само това се сетих от училището - немски). 

Охраната ме разбра горе-долу, а аз внимателно поръсих вратовръзката със сол и започнах да търкам. За няколко минути по скъпата вратовръзка нямаше нито следа, а Тръмп ме гледаше учудено и с възторг. От стрес тепърва почваха да ми избиват капки по челото, бъдещият президент на САЩ каза нещо, охраната му ми стисна ръката и ми даде 100 долара бакшиш. После колегите коментираха, че вратовръзката му е струвала поне 20 000 долара.


Тръмп изнесе своята реч с много овации, тя беше началото на неговата звездна политическа кариера. Аз стоях с менюто на входа на ресторанта и се усещах част от неговия успех. Тръмп - истински радетел за добруването на американския народ!

Снимка:Facebook / British Vogue




Кой е единственият български футболист в топ 100 на ФИФА за най-великите играчи на ХХ век? Христо Стоичков. 


Кой е единственият българин, ставал голмайстор на световно първенство? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, печелил „Златната топка“? Христо Стоичков. Има ли друг подобен български футболист? Няма. В прашния скрин почиват под звуците на времето купища архивни материали за Камата. Сред тях е и едно забравено интервю на Ицо от края на 80-те години, направено малко след като става победител в анкетата на ИСС „Старт“ за Футболист на България. Публикувано е във вестник „Футбол“, бр. 51 от 18 декември 1989 г., с автор Георги Бойчев.Приятно четене!


– Сега е време за футбол –

казва футболистът на годината, капитанът на националния отбор и на ЦСКА Христо СТОИЧКОВ


…Отдавна не бях виждал български футболист, след когото да върви тълпа от хиляда души. И всеки иска да го поздрави, да го пипне. А Христо Стоичков се спира с всеки, който го заприказва, не оставя никого без автограф, особено децата. Едно момче вика на приятеля си: „Ела да му видим колата“. А Христо се обръща и го тупа приятелски по рамото: „Нямам кола, моето момче. Само ще се разкарваш напразно.“ Но момчето продължава да върви с тълпата – как да повярва, че неговият кумир може да няма кола…Замислен върху тази случка, почти съм подминал дома на Христо, когато през една отворена балконска врата ме сепва гласът на югославския певец Мирослав Илич. Освен със сръбска музика капитанът на ЦСКА и националния тим ме посреща по екип на… „Барселона“, което ясно показва неговите пристрастия в задочния трансферен спор между гръцкия „Панатинайкос“ и именития испански клуб.


Засега Христо живее при тъща си в жилищен комплекс „Младост“. Има и свой апартамент и тепърва ще обзавежда новото жилище. Докато разговаряме с Ицо, а жена му Мариана приготвя нещо в кухнята, малката Михаела (на годинка и три месеца) ми носи една по една всичките си играчки, което според детските представи е висша проява на приятелство. Вземам я на коленете си и тя от удоволствие се… напишква. В следващия момент взема една съдийска свирка и започва да свири пронизително и да сочи с пръст напред – дузпа! Има ли по-добър изпълнител от татко ѝ?


– Май че има – казва таткото – Моят пръв учител на дузпи е кумът ми Атанас Узунов. Досега много пъти сме играли на по пет дузпи, а не съм го бил нито веднъж.

– А свободните удари?

– Тях ми е преподавал лично майстор Бонев, когато беше помощник-треньор на националния. Залагането на топката, подхода, замахването – всичко ми е обяснявал с най-големи подробности. Затова благодарността ми към него е голяма…

– Благодарност има и за други, нали?

– Задължен съм на много хора, но преди всичко на двама – Огнян Атанасов и Сава Савов. Първият ме откри за футбола, а вторият ме направи човек, докато играех при него в Харманли. Бате Сава е много строг треньор – никак не обича да се шегуват с него. А пък аз, напротив, дай ми само майтапи да правя. Помня на един мач той ми вика от пейката: „Подавай бе, стига си мамил! – На кого да я дам бе, тренер, като никой не се открива? – На мен, вика, я дай, дявол да те вземе!“ И аз веднага му подавам топката. После като ме подгони след мача…

– Има и хора, за които не искаш да си спомняш.

– Не съм злопаметен, но на двама души няма да простя никога. Единият е Ради Стефанов, който ме обяви за пълен некадърник и стана причина да ме изгонят от школата на „Марица“. Другият е Виден Апостолов. Нали съм пловдивчанин, мечтата ми беше да играя в „Ботев“ заедно с Петьо Зехтински. Апостолов обаче реши, че нямам качества за техния отбор. В края на краищата не съм загубил нищо, а всичко си остава за тяхна сметка. Истината е, че преживях много неволи, а и аз самият често съм грешил. Но всичко е вече минало, а аз съм човек оптимист. Гледам само напред и назад не се обръщам.Сякаш да докаже, че миналото вече отдавна не го вълнува, Христо вдига ръце, като че е вкарал гол, и запява с Мирослав Илич от касетофона: „Не мой ме виши люби ти…“ „Голяма работа е Мирко“ – казва. А жена му Мариана е на друго мнение: „Него си го слушай ти, а на мен ми донеси ламбада.“ „Готово бе, жена“ – махва великодушно с ръка Ицо и продължава: „Имам една видеокасета, в която песните на Мирослав се редуват с мои избрани голове. Гледам я само преди важни мачове – много добре ме настройва за победа.“


– Ти нямаш много нужда от специална настройка. Изглеждаш като човек, на когото „не му пука“ от нищо – и на терена, и в живота.

– Това ми помага да оцелея. Иначе след толкова критики, наказания и перипетии досега да съм свършил. Вярно е, че на терена нищо не може да ме стресне. Уверен съм в себе си и затова преди мач много често се ловя на басове. За реванша срещу „Спарта“ се басирах с половин София, че ще бием с три гола разлика. И макар повечето време резултатът да беше 1:0, до последната минута вярвах, че ще спечеля. Даже когато накрая трябваше да бия пряк свободен удар, се басирах на терена с Трифон Иванов, че няма начин да не го вкарам. Досега само веднъж предчувствието ме излъга – на мача с Гърция в Атина бях сигурен, че ще вкарам гол, пък то… Срам ме хваща, като си помисля за тази среща.


Разговаряме преди мача на ЦСКА с „Враца“ и затова питам Христо колко гола ще вкара в тази среща. Помисли малко и отсече: „Три!“ Колкото каза, толкова вкара. Но като всеки човек и той си има своето слабо място:

– Признавам, само едно нещо е в състояние да ме разстрои – да се обадя вкъщи и да не намеря никого. Много държа на семейството, за мен то е над всичко. Веднъж търся жена си по телефона от Палма де Майорка. Цял час звъня, а никой не се обажда. Направо се побърках. Два дни докато се свържа, вдигнах температура. Бре, викам си, какво ли е станало! А то телефонът бил повреден… Може да ми говорят, че съм най-добрият, да вкарвам голове и на Луната, но без Мариана – да ми е жива и здрава – не се виждам. А ако знаеш колко случайно стана всичко. Тя работеше в РУМ „Младост“. Един ден отидох да си купя печка, а се върнах с булка.


Тук следва малък спор между зетя и тъщата дали да гледаме по телевизията футболните репортажи, или сеанса на Кашпировски. Предварително знам как ще завърши този спор, но този път за неговото разрешаване помага и тази невероятна симпатяга Михаела. Тя вижда на екрана татко си по екип и с топка в краката и се провиква: „Айде, тати! Гол!“ И ето го татко ѝ как вкарва гол след гол във вратата на „Дунав“. И още веднъж преживява целия мач отначало, след като вече ми го е разказвал два пъти, а на другия ден ще го чуя още веднъж. Радва се на хубавото, сърди се на себе си, на грешките на съдиите, на колегите. Очите му светят някак особено, потопил се е в някакъв свой свят, в който никой не може да го докосне. Чувал съм много футболисти да казват: „Вкъщи за футбол не се говори!“ Тук е друго – в тази къща непрекъснато се говори за футбол. Обръщам се към Мариана – не ѝ ли омръзва?

– О, не, на мен също ми е интересно, аз обичам тази игра. Пък и Христо е все по лагери, по мачове. За малкото време, когато е вкъщи, бърза да ми разкаже всичко и на мен ми е приятно, защото в такива моменти чувствам, че съм му нужна.

– А какво му казваш, когато тръгва за мач?

– Казвам му: „Пази си краката и си затваряй устата!“

– А, ето значи откъде започва промяната в поведението му…

– Не е точно така. Той се промени изведнъж, откакто стана капитан на ЦСКА и на националния отбор. Христо е такъв човек – за себе си не мисли, последствията не го интересуват. Но знае ли, че отговаря за други, че много хора зависят от него, тогава е готов на всичко, дори да преодолее собствения си характер. Ти вече го познаваш добре – виждаш, че злоба в себе си не носи. А е откровен до безразсъдство.

– Какви ги приказваш бе, жена?Футболният блок на телевизията е свършил и Христо отново се е върнал в реалния свят. Отпива от чашата бяло вино, пали цигара (всъщност прави го само след мач и в началото на седмицата) и се обръща към мен:

– Ей, какви са тия съдии, бе? Не знам какво да правя! Има някои, дето направо не мога да ги понасям. Това е Христо Тончев, Веско Богданов и единия от двете Любета – само дето ги хвалят. Виж, Димитър Димитров и Борис Александров са друго нещо – тях ги признавам. Бих посочил и Атанас Узунов, но нали ми е кум, ще излезе, че го цитирам по роднинска линия. Какво си бъбрехте с жена ми?


– Тъкмо я питах какво правиш, когато не играеш футбол.

– Нали виждаш – гледам футбол, чета за футбол, говоря за футбол.

– А аз мислех да направим този разговор без нито една дума за футбола…

– Тогава трябваше и двамата цяла вечер да мълчим като дръвчета.

– Все пак хайде да опитаме една бърза анкета. Кой ти е любимият артист?

– Георги Парцалев и Жан-Пол Белмондо.

– Любимият писател?

– Николай Хайтов, най-вече заради „Диви разкази“. Харесвам и Станислав Стратиев. Наскоро гледах „Балкански синдром“ и знаеш ли какво стана? По едно време се изправи един от публиката и започна нещо да апострофира артистите от сцената. Ядосах се и се изправих и аз: „Я сядай долу, бе – викам му, – не съм дошъл цяла вечер само теб да слушам!“ После разбрах, че той също бил част от спектакъла. Голям смях падна…

– Не караш кола, но сигурно имаш някакви предпочитания?

– Нали знаеш, че колите се делят на две – „Мерцедес“ и останалите.

– Любимо цвете?

– Розата.

– Предпочитан парфюм?

– „Адидас“.

– Любимо ястие?

– Нямам. Или по-точно обичам всичко.

– Каква заплата получаваш?

– 260 лева, но вземам 120. С останалите погасявам младоженски заем. Премиите, разбира се, са отделно.

– Какво досега ти е направило най-голямо впечатление в живота?

– Раждането, продължаването на живота – това е най-великото нещо в природата. Скоро бяхме на гости у бай Михал Душев, нали го знаеш, беше добър играч на „Марица“. Той гледа прасета и едно от тях същата вечер щеше да ражда. Отидох и цяла нощ стоях при бъдещата майка. Помогнах ѝ да роди първото си прасенце, а то се случи мъжко и го кръстихме Ицо. Страхотно преживяване беше!

– Видя ли как изкарахме пет минути без футбол?

– Да, но сега трябва да ме питаш кой е кумирът ми във футбола, а и да не ме питаш, аз сам ще си кажа – в света се прекланям пред Платини, а у нас пред Петьо Зехтински от „Ботев“.

– Да завършим с любимия ти видеоклип?

– Имам един, който ми направи наскоро Атанас Узунов. На него са записани четирите ми гола срещу „Левски-Спартак“ на фона на популярната мелодия „Оле!“.


После вади от библиотеката няколко гръцки вестника. „Готов съм на всичко, за да купя Стоичков – провиква се от тях президентът на „Панатинайкос“ Вардиноянис. Испанците от „Барса“ също не се шегуват – вече направиха пазарлъка за 4 млн. долара. Както се вижда, в скоро време Христо ще радва погледите на други.

– Няма как, иска ми се да поиграя в чужбина, да опитам силите си в друга обстановка. Искам в следващите 3-4 години да играят голям футбол, а после, кой знае, може и да се откажа. Но последния си мач искам да изиграя с екипа на „Марица“ – клуба, откъдето тръгнах. Мисля си дали би бил възможен един прощален мач между „Марица“ и „Барселона“?

…Защо не? Ако е живот и здраве, Христо, сигурен съм, че ще успееш. Където и да си и срещу когото и да играеш. Знаеш ли кога повярвах в това? Спомняш ли си онази вечер в дома на твоите родители в Пловдив? Не беше си идвал отдавна и всички в къщата се радваха. Майка ти приготвяше вечерята, но ти не изчака да я сложи, а стана с думите: „Трябва да вървя, утре заминавам на лагер…“ Баща ти като истински мъж не каза нищо, майка ти обърна глава настрани и също преглътна мъката. Но баба ти не издържа, разплака се: „Не можем да те видим, бе синко. Ще умра, без да мога да ти се порадвам…“ И на теб ти стана мъчно, прегърна старата жена и каза: „Няма как, бабо. Сега е време за футбол. Нямам право да спирам и да се поддавам на чувствата си!“ После добави на смях: „Нали ме гледаш по телевизията, значи всичко е наред.“

Тогава разбрах, че нищо не може да те отклони от пътя ти.

Източник:sportal.bg



Снимка, която напомня за една от най-големите трагедии, ставали някога в София, обикаля социалните мрежи. Кадърът е публикуван в групата Забелязано в Красна поляна и Западен парк (Оригиналът). На него се вижда катастрофа между влак и трамвай, станала в района на „Красна поляна“.


„Злополучният инцидент на прелеза на Красна поляна. Кръстовището на бул. Вардар /тогава Яне Сандански/ и бул. Възкресение/тогава „Стоян Лепоев“/

– 29 юни 1987 г. Влак и трамвай

! ! ! Интересно е защо всички снимки са изтрити от мрежата от тази зверска катастрофа?!

Снимка: Веселин Александров“, пише авторката на поста.


В хрониките на най-тежките влакови катастрофи, ставали у нас, има данни за инцидента, но е посочено, че е станал година по-рано:


„Юни 1986. На жп прелез в жк „Красна поляна“ в столицата товарен влак удря трамвай по линия №4. Загиват десет души, много други са ранени. Причината – преминаване на трамвая при спусната бариера.“


В коментарите потребителите също се чудят защо липсват повече фотографии от инцидента. Някой от коментиращите споделят, че познават и пострадали при катастрофата. Спомените им за трагедията са потресаващи. Някои разказват, че помнят как са събирани части от тела в чували, а други, че на мястото е имало павета, като кръвта е била пропита във фугите и дълго време е останала там.

Ретро снимка на мястото, където е станал инцидентът, не е ясно от коя година е.



Една бабичка не може да излиза на сцената и да пее-казва примата през далечната 1981 година.


Кеворк Кеворкян: Искам да ви дам да прочетете нещо…


Лили Иванова: Съгласна съм…К. К.: Прочетете първите четири стиха…


Л. И.: На глас ли?


К. К.: Да, разбира се.


Л. И.: Кой ли ще отмине равнодушно

песента ти, чудния ти глас.

Славеят ще се сведе послушно

теб да слуша с часове в захлас!


К. К.: Това е стихотворението, което ви е посветил един от нашите зрители, поет-аматьор вероятно. Ето още едно. Подарявам ви ги.


Л. И.: Благодаря.


К. К.: Вие може би не се отнасяте много сериозно кьм подобни неща, не знам…Л. И.: Не, събирам си ги.


К. К.: Предлагам да минем към въпросите на зрителите. Филка Маркова от София: „Има ли концерт, след който да сте плакали“?


Л. И.: Не си спомням.


К. К.: Сега, между другото, искам да ви покажа една снимка, на която сте с две непознати възрастни жени… Какви са тия жени, помните ли ги, знаете ли им имената?


Л. И.: Спомням си ги. Това беше скоро. Исках да направя няколко снимки на Роженския манастир и минахме през селото. И там няколко баби поискаха да се снимат с мен и аз не можах да откажа.


К. К.: И какво си говорихте с тези баби? За естрада те положително не биха могли да говорят?


Л. И.: Ами какво трябва да си говорим, достатъчно е, че аз чувствувам тяхната обич.


К. К.: По какъв начин я изразяват? Как се обръщат към вас, какво ви казват — „Другарко Иванова“ или…


Л. И.: Всички ме наричат Лили.


К. К : Лили?


Л.И. Или „Наш’то Лили“…


К. К.: Въпрос на Мария Генова от София: „Ако се наложи отново да се върнете към медицината, ще можете ли да постигнете това, което постигнахте в естрадата? Впрочем какви са отношенията ви с медицината от ония години в Кубрат, когато бяхте медицинска сестра?“


Л. И. Аз не се сещам за медицината от доста време, може би от двайсет години.


К. К.: А как присъствува в спомените ви Кубрат?


Л. И.: Мога да кажа нещо, което е свързано с детските ми спомени и години. В Кубрат има един часовник, който аз, не зная защо, много обичах и много харесвах. И когато сега ми спомнят нещо за Кубрат, винаги пред мен изпъква този часовник.


К. К.: В ония времена сама ли разбрахте, че имате глас? Как стана това?



Л. И.: Това стана във Варна, когато учех в Медицинския техникум. Имах няколко приятелки, които много повече от мен се интересуваха от музика и постоянно слушаха радио. Веднъж една от тях ми каза, че чула по радиото някаква много хубава песен. Но аз така и не можах да я чуя два-три дни. И когато я чух, опитах се да я изпея…


К. К.: За коя песен става дума?


Л. И.: „Цял Париж бленува за любов“. И с тази песен всъщност разбрах, че имам глас.


К. К.: И кога усетихте, че успехът е вече близо?


Л. И.: Това беше през 1964 година в зала „Универсиада“. Аз трябваше да пея в комбинация с Джеймс Сверт и нейния оркестър „Северните тигри“, които имаха невероятен успех в България. И наистина залата беше препълнена и всички бяха дошли за Джеймс Сверт и за „тигрите“. Дори когато аз излизах да пея, някой ми подхвърли: „Малката, по-бързо свършвай, защото сме дошли за „тигрите“. Но след това нещата се обърнаха в моя полза. Стана така, че когато публиката си излизаше, говореше за мен, а не за шведката.



К. К.: Как се отнасяте към колегите си от естрадата, имате ли чувство на някакво превъзходство над тях?


Л. И.: Нямам такова чувство, но усещам, че те не ме обичат. Не знам защо.


К. К.: С какво си обяснявате това?


Л. И.: Мисля, че е нормално все пак. Въпреки че аз с удоволствие бих помогнала на всеки, както и съм помагала на доста хора.


К. К.: Да не би тази неприязън да се дължи на обстоятелството, че сте много амбициозна, в хубавия смисъл на думата? Хората трудно понасят амбициозни личности около себе си!…


Л. И.: Много слабо е да кажа, че съм амбициозна. Аз съм ужасно амбициозна.


К. К.: Вие сте ми казвали, че трябва да побеждавате непрекъснато…


Л. И.: И винаги побеждавам!


К. К.: Кой ви го е внушил това?


Л. И.: Защо трябва някой да ми го внушава?


К. К.: Но кога стигнахте до това убеждение? Може би постепенно се натрупват тия неща?


Л. И.: Не знам. Още от Кубрат обаче дойдох с амбицията да се наложа и да стана най-добрата.


К. К.: Някои хора твърдят, че вие сте жертва на стремежа си да популяризирате на всяка цена българската песен. Вярно ли е това?


Л. И.: Да, това е така. Мога да ви кажа, че навсякъде към печелила наградите си само с български естрадни песни.


К. К.: Какво правите вечер, за какво мислите, ако нямате концерт?


Л. И.: Обикновено уча песните си вечер, и то между единайсет и три часа през нощта. Това е времето, в което подготвям новите си песни.


К. К.: Какво представлява всъщност личният ви живот? Имам усещането, че не е много лек?


Л. И.: Личният ми живот е малко скучен, дори доста скучен. Винаги се намирам между четири стени, в хотела или в къщи. Но непрекъснато се стремя да правя нещо.


К. К.: Кое ви е обиждало най-много в артистичния ви живот?


Л. И.: Може би това, че хората от Концертна дирекция, от които съм зависима, не обръщат достатъчно внимание на някои неща по време на нашите турнета, аз говоря и от името на своите колеги. Това обижда донякъде.


К. К.: Наистина странно. Преди двайсетина дена вие изнесохте в Бургас за девет дни осемнайсет концерта. Това е нещо изключително. Ние можем да си мислим каквото искаме за естрадата, за Лили Иванова, но вие имате издадени десет милиона грамофонни плочи при осем милиона население — във всяка българска къща има по една ваша плоча. Защо тогава все пак съществува такова пренебрежение към онова, което правите?


Л. И.: Не мога да ви кажа. Забелязала съм подобно отношение и у някои журналисти — те пишат доста пестеливо за естрадата, или ако пишат — винаги критикуват. Има някакво несериозно отношение към естрадната музика, към естрадната песен. Не мога да си обясня това… Има даже някаква война…


К. К.: Тайна война?


Л. И.: Тайна война между класическата музика и естрадата, нещо, в което аз не виждам логика. Защото всяка музика намира своето място.


К. К.: Въпрос на Юлия Радева: „Как виждате своето бъдеще? Знаем вече как сте започнали, но как мислите да приключите кариерата си?“


Л. И.: Не съм мислила по този въпрос, още не ми се вярва, че ще настъпи ден, в който няма да мога да пея. Аз трябва да бъда винаги на сцената!


К. К.: Това не е съвсем възможно, все пак има един предел на възможностите.


Л. И.: Знам, че една бабичка не може да излиза на сцената и да пее. Но не искам да мисля за тези неща…


К. К.: Всички говорим за Лили Иванова, всички се вглеждаме във вас, в личния ви живот, в частните ви отношения, коментираме ги, одумваме ги. А вие как ни виждате? Как виждате един обикновен човек, какво представлява той за вас?


Л. И.: За мен представата за обикновения човек е да бъде честен към себе си и към обществото, да се справя с всички трудности, да не хленчи!


К. К.: Има ли нещо, което да ви накара да хленчите?


Л. И.: Мен специално — не. Понякога съм се отчайвала, разбира се, но при мен отчаянието идва за много кратко време. Обикновено за един, два дни, на третия ден вече съм решила какво трябва да направя, за да изляза от положението.


К. К.: Какво си казвате в такива случаи?


Л. И.: Трябва пак да победя!

Източник: сп. „Жената днес“



Всички пораснали деца и до днес си спомнят добре Лили Вучкова – Кака Лили, водещата на интересни детски предавания.


Кариерата на кака Лили като водеща стартира с рубриката „ Седем дни за вас, деца!“ през 1983 г. Следва предаването „ Милион и едно желания“, където представя сериалите „ Ласи „, „ Синьо лято“, „Бенджи, Закс и звездния принц”.

Лилия Вучкова - Детски екран / Разучете тази песен (архивни кадри)


Нейният съпруг Любен Кънчев е отдал 32 години от своя живот също на националната телевизия като сценарист в Детска редакция. 



Дъщеря им Елица, израснала сред камерите в студиото, сега работи като репортер също в телевизията. Тя е омъжена за известния политолог Димитър Ганев.



Филмът за Гунди се радва на невиждан интерес. Не само феновете на Левски щурмуват кината, за да изгледат лентата, а и привърженици на други отбори. Всъщност,  сред зрителите има и такива, които не почитатели на най-популярната игра. Припомняме потресаващ разказ на жената, заснела трагедията на прохода „Витиня“.


На 30 юни 1971 г. при катастрофа в прохода загиват Георги Аспарухов и Никола Котков. Автомобилът „Алфа Ромео“ на Гунди се забива в камион ЗИЛ, който идва от Арабаконак.

Двамата, плюс трети пътник на задната седалка, загиват на място, почти напълно обгорени. За катастрофата и погребението на двете легенди се знае всичко. Счита се, че поклонението на “Герена” е посетено от почти половин милион души.Властта изпада в паника, тъй като заради трагедията с футболистите никой не обръща внимание на смъртта на тримата съветски космонавти същия ден. Това е екипажът на “Съюз 11”, съставен от Георгий Доброволски, Владислав Волков и Виктор Пацаев.

Фотографката Петра Атанасова от Пазарджик е единствената, която прави снимки на трагедията. Така се случва, че МВР използва нейните снимки в делото. Уникалните кадри са запечатали минутите след трагедията.


Връщах се от командировка в Плевен с такси, когато в далечината на прохода Витиня се видя пушек. Шофьорът каза, че има катастрофа и спря. 


Бяхме втората или третата кола. В този момент видях пламъци, които излизаха от една кола, която се беше блъснала в камион. Дойдоха някакви хора от близката бензиностанция и казаха, че Георги Аспарухов-Гунди е катастрофирал. Изведнъж избухна резервоар и всичко бе обхванато от още по-големи пламъци. Взех си фотоапарата и започнах да снимам, разказва Петра пред „Монитор“ през 2015 г.

Тя прави няколко кадъра, когато на мястото пристига милиция и приканва всички да се отдръпнат. Минути по-късно обаче се оказва, че милиционерският фотограф е забравил да си вземе филми и няма кадри, за да заснеме произшествието. Сещат се, че някаква жена е снимала допреди малко и я викат отново край догарящата кола на Аспарухов.

“Направих 22 кадъра от катастрофата. Оригиналният филм все още си е у мен. Първоначално снимах от страната на бензиностанцията. След като пожарникарите пристигнаха и угасиха пламъците, започнах да снимам и овъглените тела. 


Виждаше се оголеният череп на Гунди. Върху скелета на Котков бяха останали необгорени части от карираното му сако. На третия човек в колата, по-късно разбрах, че е военен, когото качили случайно на автостоп, се виждаше само единият крак. Гледката беше страшна. Шофьорът на камиона седеше отстрани и се беше хванал за главата, сякаш го бе обзела лудост”, връща се в спомените си Петра Атанасова.

Източник:БЛИЦ



Култово име от соц киното днес мизерства и гаснe в нищета. Няма свой дом, няма приятели и семейство. Остават и контейнерите като шанс за оцеляване. А някога блестяла под прожекторите и я ухажвал първият партиен и държавен лидер на соц републиката.

Красавицата

Най-фаталната жена на бивша Югославия, в която бил влюбен дори Тито – Оливера Катарина, днес е на ръба на бедността. Някога всички се възхищавали на красотата й, а сега тя разпродава вещите си, за да си плати сметките.

Оливера Катарина била мечтата на много мъже с гласа и осанката си,. Българският зрител я помни от култовите киноленти „Кощана“, „Събирачи на пера“,„Дервишът и смъртта“, „Сън“ и др.Родена е през 1940 г. и е завършила Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград. Ролята й на "Кощана" в театъра е легендарна, а след това идват и успехите й на екрана, уточнява "Телеграф". 

Среща с Тито

В своята автобиография тя описва срещата си с Йосип Броз Тито, генералисимусът, несменяемият "първи" на СФРЮ: “Срещнах Тито за първи път, когато снимах "Нишка баня". Изведнъж чух, че Тито е в студиото, той седна до камерата и ме загледа. Уволни оператора, за да ме снима сам. Вторият път беше, когато чакахме Нова година със съпруга ми Миладин Шакич. Милан Вукос се приближи до нас и каза, че Тито иска да му пея. Нямаше начин да кажа „не“.


Оливера Катарина пее една от култовите си песни през 70-те


„Винаги реагираше добре, когато пеех и ме харесваше като външен вид. Веднъж, когато се появих, Йованка (б.р. Съпругата на Тито) го бутна и каза: „Ето я, давай“. Така чух. Може би е ревнувала, той изглеждаше като женкар, беше истински мъж, това е сигурно“, добавя някогашната звезда.

Тормозът

„Тормозът, който преживях там, дори не беше заради филма. Поканиха ме да му пея и щях да откажа, ако не бях омъжена, но не исках да създавам проблеми на съпруга си по този начин. Безпрецедентно тормозът започна там, на снимачната площадка. Разни служби - хърватската, федералната SUP, републиканската и военната, всички ме притискаха и казваха, че трябва да му пея.

Упражнявах се с тромпетистите от рано сутринта, докато пресипнах. Изведнъж идва Тито, а оркестъра изчезна. Хора в цивилни дрехи се приближиха до мен и ми казаха, че трябва да пея. Нямаше дума за учтивост, бяха много груби. Крещяха да изляза и да пея пред Тито,“, спомня си още Оливера.

Отровата

По нейните спомени, по това време са се опитали да я отровят: „ Дадоха ми нещо, от което получих афти в устата. Гърлото, устата, всичко беше в рани. Хранеха ме капка по капка. Не знам кой точно ме отрови", разказва още тя, като неведнъж е споделяла, че подозира за отровата ревнивата съпруга на Тито.

През последните години за някогашната ослепителна красавица се знае малко, тя не се появява публично, а веднъж споделя, че е много самотна и от 20 години няма никой до нея, припомня сръбската преса.

На ръба

Както се писа в медиите, в един момент тя живеела в апартамент под наем в Белград и се наложило да разпродаде мебелите, за да плати сметките си.

"Сама съм между четири стени, забравена от повечето си приятели и колеги. Запазих обаче достойнството си и не съм в депресия. Няма да моля никого за нищо", споделя Оливера пред медиите, докато над нея виси тревогата ще има ли какво да сложи на трапезата си и ще може ли да посрещне утрешния ден без дългове.




Ангел Георгиев внасял бутилки, крадял част от оборота и пробутвал красиви момичета на богати западни туристи .Измамите и кражбите не са от вчера. Архивите на съда пазят историята на една от най-крупните далавери, станали в Слънчев бряг по времето на соца в нрб.


Живеел като цар 


Тогава, само за година и девет месеца, барманът на бар „Бургас“ и един от сервитьорите присвояват толкова много пари, че живеят с тях като царе.


Барманът се казва Ангел Иванов Георгиев. Той е роден през 1946 г. в Пловдив. Образование — средно. Женен. От 1971 г. започва работа в Слънчев бряг като сервитьор. От 1973 г. е барман, като от март 1981 г. до деня на задържането му през септември 1984 г. разлива питиета и върти игри в известния тогава бар „Бургас“. На снимките, намерени при обиска в заведението му, е усмихнат, с бутилка в ръка сред също така усмихнати приятели…За стандартите на соца Ангел Георгиев е доста богат. Има двустаен апартамент в Пловдив, който дава под наем, а парите му се внасят в книжка. В Бургас семейството му е наело друг апартамент. Кара не лада или москвич, а нов мерцедес! През 1983 година започнал строеж на огромна вила в с. Порой.


Четири години подред Ангел Георгиев всяка година ходи на екскурзии в Западна Германия, където престоява по около месец. Притежава собствена радиоуредба, която ползва в бара, и други два скъпи радиокасетофона с тонколони. Докато обикновените хора блъскат цял месец за 200 лева, барманът купува западногермански марки за около 3500 лв.


Схемата е класическа - алкохол, оборот, жрици на любовта


Старите хора казват, че парите са като въшките – не можеш да ги скриеш. Ангел Георгиев попада в полезрението на милицията, тъй като официалната му заплата варира между 110 и 210 лева, а той харчи като шейх.Назначената по време на следствието социално-икономическа експертиза дава заключение, че само от 1 януари 1983 г. до 30 септември 1984 г. разходите му надвишават с 10 386 лв. законните му приходи.


Ангел Георгиев печели от най-различни машинации. Една от тях е тайно да внася напитки в бара. Легалните шишета са маркирани с щемпела на „Балкантурист“.Той купува водка или коняк от магазина, налива ги в празните бутилки и след това ги продава с надценката на бара. Започва сам, после привлича и един от сервитьорите - Брайчо Велев, 23-годишен, със средно образование, неженен.


Два пъти седмично те внасят купени отвън по 12 бутилки водка, 4—5 бутилки коняк, 2 бутилки уиски и др.„Не купувахме по много бутилки от един магазин, за да не бие на очи. Внасяхме по 24 бутилки водка на седмица или по 96 бутилки на месец. За целия сезон (т.е. за 4 месеца) сме внесли само от водка 384 бутилки.


По-малко сме купували други напитки. Внасяхме ги през служебния вход предимно вечер“, признава по-късно пред съда Велев.Майсторлъка в цялата работа е не само внасянето на бутилките, а верният усет към клиента. Например на кого може да се пробута евтина полска водка вместо „Смирнофф“, без да се усети, както и други подобни мошеничества.


Лъвския пай от печалбата остава за бармана, сервитьорът се задоволява с трохи. В края на всеки месец Ангел му дава по 200 лв. отгоре, в края на юни 1983 г. му прави спестовна книжка, в която внася 1000 лв., през юли му брои още 1000 лв., до края на сезона му дава още 1000.Ангел Георгиев не се задоволява само с внасянето на алкохол. Той включва в играта и касовия апарат.Практиката тогава е всеки сервитьор да маркира поръчките на касовия апарат самостоятелно, като отбелязва свой ключов номер на лентата.


По този начин може да се прецени кой от сервитьорите каква сума трябва да отчете на бармана. Вътре в апарата е поставена и контролна лента, на която всички цифри се дублират.Само барманът има право да извади контролната лента и чрез нея да контролира дали сервитьорите му се отчитат точно. Той от своя страна е длъжен да се отчита всекидневно в касата на предприятието, като представя контролните ленти.


Какво обаче правел Ангел Георгиев? След като взема от сервитьорите отчетената от тях сума, той унищожава контролната лента, нулира апарата и наново маркира своеволни поръчки, но значително в по-нисък размер. И така всеки ден внася много по-малка сума от действителната.Според заключението на счетоводната експертиза в резултат на посочените машинации само за година и девет месеца двамата съдружници присвоили 28 771 лева държавни пари. От тази сума Брайчо Велев получава малко повече от 3 хиляди лева. Големите пачки остават за бармана.


Ангел Георгиев си докарва сериозни суми и чрез най-древната професия. Ролята на жрица изпълнява хубавицата Димитра Димитрова от София, която става постоянно присъствие в бар „Бургас“, където лови основно богати западногерманци. Обслужва ги в наета от нея стая в хотел „Бургас“.Изискана от следствието справка от ТК  „Балкантурист“ — Слънчев бряг показва, че за 3 месеца и половина Димитрова е нощувала  67 пъти в хотела и е платила огромната за онези времена сума от 1004 лв.В същото време официално красавицата е безработна. За ласките си иска основно валута – таксата й е 100 западногермански марки, от доволните клиенти получава и корекомски подаръци.


Съдът е строг към крадците от държавата. Ангел Георгиев е осъден на 15 години затвор, конфискация на половината от вилата, както и на мерцедеса. Брайчо Велев се „отървава“ само с 5 години, а Димитра Димитрова - 1 година и 6 месеца, 1000 лева глоба и задължително заселване.

Текста е препечатан от сп."Общество и право", 1986 г.



Беше лятото на 1962 или 1963 г. Бях в служебна командировка в София. Между другото посетих и ЦУМ. На щанда за дамски дрехи видях голяма опашка от жени. Попитах какво се продава и разбрах, че предлагат дамски найлонови бели блузи. На мен много ми харесаха, особено единия модел тип поло /те бяха три модела/, внос от Чехия.


В същото време зареждаха щанда. Понеже аз работех в сферата на търговията, професионалният нюх ми подсказа да се кача на по-горен етаж, където също има щанд за дамски дрехи, тъй като бях сигурен, че и там ще заредят от същата стока. И не се излъгах. След няколко минути дойде количката и зареди от същите блузи. 


Те бяха на пакети и се виждаше какви са. Магазинерката обаче остави на щанда двата пакета, а единия – с моделите които аз харесах, внесе в складчето зад щанда. Започна продажбата и през това време опашката започна да расте. Аз бях трети или четвърти. Дойде моят ред и магазинерката ме попита какво желая. Аз се наведох напред и тихо и казах да ми даде от блузите, които внесе в склада. Тя троснато ми отговори, че нищо не е внасяла и се обърна към следващия клиент. Аз обаче си стоях на мястото и тя след малко пак ме попита ще купувам ли нещо. Аз и отговорих, че съм казал какво искам. 


Тя се развика, че съм искал да правя скандал и повика стоящия наблизо милиционер. Аз се дръпнах настрани и той ме попита какъв е проблемът. Обясних му, че искам да купя блуза от модела, който магазинерката скри в склада. Добре, каза той и отиде при магазинерката, след което влязоха в складчето. След малко тя излезе, носейки пакета с блузите и го хвърли на щанда с думите: „На, наяж се на блузи!”. 


Аз и казах, че искам само една 44-ти номер. Е, само за една блуза ли била разправията, каза тя. Взех си блузата, платих и напуснах щанда. След което благодарих на милиционера за съдействието.И така аз купих на жена си много хубав подарък и тя много го хареса.

Белчо Иванов, Търговище



„Беше гордо божие творение, съчетало в себе си стихията на темперамента с проникновението на духа… – казва за него приживе колежката му Ванча Дойчева. – Достойнство и величие лъхаше от осанката му, но същевременно той се разкъсваше от огъня на собствените си емоции, противоречия и страдания. Той беше един самотен Крал Лир, само че неговата държава беше Изкуството, а неговите поданици – Зрителите“.


Точно заради неговия Иван Шишман (по едноименната пиеса на Камен Зидаров) постановката е наречена „епохалният спектакъл на Народния театър“ и е играна над 400 пъти. Над 300 пъти се играе пиесата „Лес“ на Александър Островски, в която е Нещастливцев, 200 пъти – „Прокурорът“ на Георги Джагаров, а гастролите му в цялата страна са над 700, припомня БНР. И нито веднъж в живота си актьорът не е имал дубльор, защото колегите му се боят да мерят ръст с него. „Никога не съм изживявал докрай радостта на нито един мой успех, защото винаги съм се съмнявал в него“, споделя Стефан Гецов.


Роден е на 3 юли 1932 г. в Мъглиж, Старозагорско. След дипломирането си във ВИТИЗ през 1954 г. Стефан Гецов постъпва в Бургаския театър. Година по-късно се появява с гръм и трясък на сцената на Народния театър. Откроява се още с дебюта си в „Майка на своите деца“ (1956), постановка на Филип Филипов. Но неговият цар Иван Шишман се оказва едно сценично чудо, каквото въобще не било виждано. Публиката плаче с глас при монолога му.

После идва неговият Егор Буличов от пиесата на Максим Горки и всички решават, че Стефан Гецов е най-големият драматичен артист в българския театър. А когато по-късно го виждат и в Големанов на Ст. Л. Костов, разбират, че той не е само драматичен, а и голям комедиен актьор.


Едва 21-годишен, Стефан Гецов прави своя дебют в киното във филма на Борислав Шаралиев „Песен за човека“. Сред най-ярките му филмови герои са Георги Димитров в „Наковалня или чук“, Юрталана в „Снаха“, полковник Саваков в „На живот и смърт“, Александър Стамболийски в „По дирята на безследно изчезналите“, бащата в „Дъщерите на началника“…


В съсловието често се коментира близостта му с властниците – с Вълко Червенков (министър-председател, а впоследствие заместник министър-председател на България в периода 1956-1961 г.), с Тодор Живков. Набеден за любимец, той е сигурен, че е заслужил почитта с големия си талант и както се казва – не цепи басма на никого. Нерядко се случва да се кара с други, видни за времето си политически дейци – Георги Йорданов и Стоян Михайлов, да критикува Людмила Живкова. Колегите и близките му го характеризират като човек избухлив и едновременно с това страшно взискателен както към себе си, така и към останалите, който винаги казва каквото мисли.


Самочувствието на актьора оприличават с ръста му – огромно. Единствен той от трупата на Народния театър си позволява да ругае режисьорите Енчо Халачев и Кръстьо Мирски. Гласът му излиза като вулкан и като стихия помита всичко наоколо. Сам се определя като взискателен, дисциплиниран и отговорен човек, а не властен.


Стефан Гецов е едва 33-годишен, когато става народен артист – най-младият в историята на почетното звание. След десетките бележити превъплъщения Гецов е поканен в Пушкинския театър в Москва да изиграе ролята на Борис Годунов. А по повод на коронния му Егор Буличов големият руски режисьор Сергей Бондарчук казва: „Такъв актьор се ражда веднъж на 300 години!“.


При среща в Англия, където Гецов е изпратен за годишнина на Шекспир (1966), легендарният Лоурънс Оливие казва на българския си колега: „Вие трябва да играете Отело!“. И действително Гецов получава десетилетие по-късно ролята на трагичния Шекспиров герой под режисурата на англичанина Клифърд Уилямс.


За последен път актьорът с най-мощния бас и богатирска осанка играе в Народния театър през 1991 г. През 1992-ра е пенсиониран. Тогавашният директор Васил Стефанов изпраща в пенсия мнозина от звездите на първата ни трупа в творческия им разцвет – Наум Шопов, Георги Черкелов, Георги Георгиев-Гец, Славка Славова, Виолета Бахчеванова.

Оттогава кракът на Гецов не е стъпвал там, където прекарва 36 театрални сезона. Последните години се затваря в дома си. Не участва в никакви обществени прояви и не ходи на театър. „Театър имаше по мое време и аз бях най-добрият в него. Няма го вече, по-скоро се превърна в боклукчийница“, казва Гецов. Инфаркт принуждава големия актьор да забави ритъма, но привикнал на друго темпо, огненият темперамент трудно се побира в обикновеното всекидневие.


В едно от последните си интервюта Стефан Гецов признава: „Аз бях буен жребец и не всеки можеше да ме язди“. Инфарктът го застига отново – този път смъртоносно, датата е 10 ноември 1996 г./РЕТРО.БГ/



Неслучайно тя е била сред най-желаните студентки във ВИТИЗ през студентските си години.


Съпругата на режисьора Андрей Слабаков Ернестина, която участва във VIP Brother, е била неузнаваема на младини, пише Блиц.


Макар че е на 52 г. и днес Ерна има тяло на ученичка. Казва, че не пази никакви диети, просто такъв и е генът. Но пък се храни здравословно, за разлика от мъжа си, който често сяда на масата с половин хляб и свинско. 


Дългокраката актриса разкри пред останалите брадъри в шоуто, че в училище съучениците й се подигравали, че изглежда като щека, защото била прекалено слаба. По-късно обаче не можела да се отърве от ухажори. 


Двамата с Андрей се познавали още от 13-годишната й възраст, когато учели в столичното 118-о училище. „Тя беше подстригана гола глава и приличаше на пирон с цици”, спомня си Слабаков. По-късно съдбата ги събрала отново във ВИТИЗ. Дебютът й в киното бил през 1982 г. във филма „Отражения”, когато Ернестина била едва на 20 години. След това се снимала в още 16 киноленти, две от които на съпруга й Андрей.

„Аз съм доволна от фигурата си за момента, не мисля да променям нищо. Виждам, естествено, че очите ми гледат по друг начин, лицето става друго. Външността на една 80-годишна жена не е толкова приятна за гледане, колкото на една 20-годишна. Обаче между тях има един луфт отживян живот, който ти си длъжен да уважаваш и да приемеш”, философства актрисата. 


 

Войната на таралежите“ е култов сериал от 1978 г., заснет от режисьорката Иванка Гръбчева и създаден по романа на братя Мормареви. Филмът се превръща в любим на поколения българи. Той е сниман в София в 51-во СОУ в кв. „Хиподрума“ и междублоковите пространства на кв. „Лозенец“, пише Ретро.


Сред най-известните герои от сериала е другарят Ташев, който гонеше малчуганите. Любопитен факт е, че актьорът Вълчо Камарашев (1937-2020), който се превъплъщава в образа, е брал ядове заради ролята на „лошия чичко“. След като сериалът излязъл по телевизията, хлапетата от квартала, в който живеел Камарашев, надраскали колата му „Лада комби“ с тебешир и написали „ла*но“. 


Причината за гнева на децата било превъплъщението му във филма като лошия комшия, който иска да си построи гараж за скъпия си форд на баскетболното игрище на Маляка, Пантата, Камен и компания. Иначе добродушният актьор има реплика в образа на Ташев, в която обижда децата със същата дума.


След случката в реалния живот Вълчо Камарашев намерил виновниците. Артистът седнал с калпазаните и спокойно им обяснил, че това, което гледат по телевизията, е друг човек и няма нищо общо с него. Че другарят Ташев е измислен герой и не е реален.Разбира се, тази реакция на децата показва колко добре си е изиграл ролята във филма. 


Откъс от Войната на таралежите (1979)


В актьорския екип на „Войната на таралежите“ се открояват още Цветана Манева в ролята на класната по математика Добрева, Надя Тодорова като съседката Худерова, Мария Ганчева като баба Гинка, Павел Попандов като треньора по баскетбол и Васил Димитров в ролята на директора на училището. Сред децата звезди пък са Огнян Желязков и Димитър Ганев и Асен Коцев в ролите на Сашо, Маляка и Тончо.



Акцията е трябвало да бъде популяризирана, за да се види „милостта” на народната  власт, която „разбира и прощава”..  На вестниците е поръчано да пишат за „разкаяли се" и завърнали се сънародници.               

Падна ми се лекарка идваща от Канада. Посетих я в столичния квартал Бъкстон, посрещна ме тя заедно със сина си в прашна и  наблъскана с вехти мебели стая. Настани ме на изтърбушен диван, наля кафе и занарежда: Мъжът й заминал на работа в Куба,там се залюбил с някаква и поискал развод.


Съпругата му пожелала да го посети за да се разберат и потеглила със сина си за Острова на свободата. На канадското летище Гандер зачакали прекачване за Хавана. В един момент рекла на сина си, че са изпуснали самолета и остават. Той се разярил - какво ще правят тук, пропада му студенството - ала накрая, що да стори, приел. Заживели в Монреал, в клошарско общежитие, сред наркомани и проститутки. Свършили парите, взели да се хранят с изхвърлени зеленчуци от пазарищата. 


На нея не й признали дипломата и едва я приели за болнична санитарка. Било й обидно - лекарка, а мие подлоги. Синът й /студент по скулптура/ също страдал. Все пак намерил връзка с нашенка, скулпторката Мерион Кантароф /Мария Кантарова/. Взела го тя да й помага, слугувал й, бъркал гипс, ковял макети,  режел стиропори, а му плащала мизерни центове. Сърцераздирателен  разказ. Публикувах репортажа, в който разкритикувах работодателката експлоататорка.     Дотук добре,но нататък събитията се развиха другояче.


Повика ме главният редактор. Какво си написал, рече, в ЦК ме съдраха, тичай по службите да се оправяш.                     


Явих се в Комитета за българите в чужбина при другаря Керванбашев, беловлас чичо, от чавдарците на Живков. В интерес на истината - прие ме добросърдечно. „Абе, момче, каза, защо не донесе статийката да я видим, всички така правят, виж сега как „настъпи котето”. А трябваше да разбереш че въпросната госпожа Кантарова е приятелка на другарката Живкова, гостувала й е в Евксиноград, изложба е правила, а ти я изкара кожодерка, надявай се да не са ти прочели материалчето”…              


Треперих седмица. За радост, не ме извикаха, не ме заключиха.Успокоих се и забравих.


А  след месец мой човек от службите ми се обади да се поинтересувам за лекарката, щяло да ми стане интересно. И ето що научих: задграничните ни резиденти се заели да изпълняват указа за амнистията като примамват с облаги неуспелите да се приспособят наши сънародници. Така и въпросната докторка е изтъргувала своето завръщане. Още факти около нея: в Канада съвсем не била санитарка, а след изпит по френски заработила като лекарка. Не е живяла във вертеп, а в добра квартира. Синът й не е слугувал, а е стажувал, и то при  световноизвестната авангардистка Кантарова, която е била сравнявана с Хенри Мур. И която не го е експлоатирала, а напротив -  плащала му е богато и дори му е възлагала проекти... 


А стаята на нашата среща в „Бъкстон” била аранжирана „специално за пред журналиста” квартира - мизерно жилище на още неустроили се имигранти... Научих и друго - че след като е изчакала публикацията „бедната емигрантка” е побързала да си купи скъпа западна кола,назначили я в централна болница и й дали апартамент.


Ето така аз, наивникът репортер, клъвнах на въдицата на ДС. Но кой простосмъртен, па макар журналист, отбираше от въпросните конспиративни сценарии. За тях бяха запознати само главните редактори и партийните секретари. Пък да ме бяха светнали малко повече… Но навярно това мое свещено невежество ме спаси. И другарката Людмила Живкова, по-точно нейните съветници /в случай че съм им попаднал в полезрението/, са ме  съжалили и пожалили.

Наско МАНДАДЖИЕВ



Няма непреодолим вратар. Иска се само едно – да си в изгодна позиция за стрелба и да можеш да сториш това, категоричен е великият голмайстор


Изминаха 53 години от трагичната смърт на Георги Аспарухов -Гунди и Никола Котков.


За да си спомним за великия Гунди, „Тема Спорт“ ви предлага сбор от въпроси, задавани му в периода от 1965 до 1970 година, публикувани на сайта brato.bg.


За Георги Аспарухов – Гунди се е казало и изписало много, но истината е, че никога няма да е достатъчно. Дори световният футболен сайт Goal.com го казва: “Геният, който малко хора знаят, но малцина никога няма да забравят”. Ние със сигурност го помним. Именно това е причината на днешния ден да публикуваме едно интервю на Гунди – футболист номер 1 на 20 век за България и 40-ият най-добър на планетата според ФИФА.



– Г-н Аспарухов, кога за първи път обухте футболните обувки?

– Като 14-годишен.

– Кой е първият ви мач?

– За първи път излязох на терена с детския oтбор на „Левски”. Тогава играхме срещу “Славия”, а аз бях централен защитник.

– Спортните журналисти ви определиха за най-добър спортист на България за 1965 година. Считате ли, че е така?

– Моля ви, задраскайте този въпрос. Недейте толкова ме превъзнася. Какво съм аз без приятелите от отбора?


– Добре тогава, с какво ще запомните 1965 година?

– Случиха ми се три много хубави неща – роди ми се син, “Левски” стана шампион, България победи Белгия и се класира за световното първенство в Англия.

– Къде ви е по-лесно – в “Левски” или в националния отбор?

– В “Левски”, макар че и едната, и другата публика искат винаги победа.

– Кой е най-трудният съперник на “Левски”?

– Варненският „Черно море”.

– А срещу кой вратар ви е най-трудно?

– Няма непреодолим вратар. Иска се само едно – да си в изгодна позиция за стрелба и да можеш да сториш това.

– Кой защитник ви е опазил най-добре?

– Димитър Пенев.

– С кого се чувствате най-добре като партньор в нападението на националния отбор?

– С Никола Котков стигнахме до разбирателство, което беше от полза за националния отбор. Сетне трябваше да се обиграваме с Димитър Якимов. И в това отношение стигнахме до полезно сътрудничество. После във въртележката бе включен Петър Жеков, но с него не се сработихме по терените на световното първенство в Англия през 1966 година.

– Оценката ви за световното първенство в Англия?

– Знам колко горчивина причинихме на нашите сънародници. И то в оня мач, на който най-много разчитахме – срещу Португалия. Няма оправдание за нас. Картината на терена бе отчайваща. Голямото ни оръжие – волята, се беше изпарила от нас. И тук за сетен път се появи една наша основна слабост – неравномерната и непостоянна игра. След извоювания престиж срещу Бразилия ние заличихме хубавите впечатления. Ето задача за бъдещето – тези, които ще обличат националната фланелка, винаги в готовност. Имаме един хубав пример – Александър Шаламанов. Той даде всичко, на каквото е способен, а в някои моменти надмина себе си.


– Имаше ли деление в нашия отбор?

– При нас колективът не беше чак толкова лош, но е вярно, че се деляхме. Спяхме в стаите, хранехме се на групи според клубната ни принадлежност. Жалко, че малко се правеше, за да бъде прогонена скуката от нашето всекидневие. Иначе не можем да се оплачем. Полагаха се грижи за отбора.

– Как оценявате своето представяне в Англия?

– Играх слабо (б.а. – Гунди бележи единственият гол за България на Мондиал 66? срещу Унгария 1:3), въпреки че много се разчиташе на мен. Има обективни и субективни причини. Сам почувствах, че съм изостанал в редица отношения. Липсваше ми бързина, рязък старт, скоростна издръжливост, бойкост. Оказа се, че ми изневери и тактическата съобразителност. Обикновено се движех в един ограничен периметър, без да търся начини да се освобождавам от опеката на съперника. Изпадах в ролята на статист. И трябваше с горчивина да констатирам, че подобен маниер е анахронизъм. Футболисти като Пеле, Еузебио, Алберт и Торес се отличаваха с широк диапазон на действие, с неизчерпаема енергия и изобретателност, с големия си принос към колективната игра.


– Какво трябва да се направи за развитието на националния отбор?

– Нужен е наш, български стил във футбола. Засега подобно нещо не сме постигнали. В играта на отделните състезатели си личат различни влияния и стилове. Това е хубаво, но само ако цялата смесица бъде подчинена на едно общо начало и да се премахне разноезичието на терена.

– Кое според вас е основното във футболната игра?

– Игровата дисциплина. Само с дисциплина на терена, може да се постигне победа.

– Какво е футболът за вас?

– Незаменимо удоволствие, вълнение, което никога не ме напуска. Не знам какво точно преживява един артист преди да се появи пред публиката. Лично аз съм неспокоен, събуждам се по няколко пъти през нощта преди мача, ръцете ми са влажни. Това състояние не ме напуска и след края на играта. Все се питам: „Дали създадох удоволствие на зрителите?”

– На какво посвещавате свободното си време?

– На семейството си, на следването във ВИФ, на приятелите. Обичам да гледам филми, посещавам театрални представления.


– Кой е любимият ви писател, актьор и певец?

– Обичам книгите на Павел Вежинов. Много актьори обичам, но Георги Калоянчев ми е любимият. В областта на музиката най-много ми допадат песните и изпълненията на Пепино ди Капри.

– Аскет ли сте извън терена?

– Запалвал съм цигара, но не можах да се увлека. Смятам, че една чашка при специален случай също не е беда. Стига да не се повтаря.

– Щастлив ли сте в личния си живот?

– Да. Смущава ме само големият шум, който се вдига около мен.


– През миналата година (1970) бяхте контузен тежко. Как се чувствате сега?

– Ще направя всичко възможно да съм полезен и занапред и да върна старата си форма. Вярно е, че понякога усещам болки. Старая се да ги забравям. И, откровено казано, не искам да ми се повтаря непрекъснато за това.

– Вярвате ли, че отново можете да водите своя отбор, да решавате сам някои мачове, както правехте в миналото?

– Убеден съм, че сега играта ми може да бъде по-зряла и затова по-полезна за моя отбор. Футболът е колективен спорт.

– На кой треньор дължите огромната си популярност?

– На покойния бате Коце Георгиев и на Рудолф Витлачил.



– Какви са амбициите ви, след като свършите със състезателната кариера?

– Да стана преподавател или треньор. Знаете ли какво удоволствие за мен е, като видя малки момчета да ритат топката край клубния ми стадион. Винаги се спирам да ги погледам, да им се порадвам. Опитвам се понякога да им покажа нещо, без да им се натрапвам излишно.

– Колко години смятате да играете още на футболната сцена?

– Ще играя, докато публиката ме гледа с възторг, а не с досада.

– Ако се опитате да погледнете напред във времето, какво ще е бъдещето на българския футбол?

– Винаги съм вярвал, че България може и трябва да се нареди между първите футболни сили в света. И това ще стане тогава, когато всеки младеж, обул футболните обувки, заживее с тази мечта. Ние имаме толкова хубави и надарени момчета. Важното е да ги привлечем, да ги научим да играят красиво, всеотдайно и честно, да гледат на футбола като на изкуство, да го превърнат в непрекъснат труд и удоволствие, удоволствие от самата игра…



Ако сте от поколението на 90-те, със сигурност си спомняте най-култовото шоу по родната телевизия от онова време – супершоу „Невада“, което изстреля в небосклона на славата Къци Вапцаров, Гала и Ива Екимова.


Но сред най-популярните фигури в предаването бе русата и синеока Ася Статева, за която дълго време не бяхме чували. Красавицата, която в момента е на 57, отдавна не се занимава с телевизия.


Също така е управляващ директор в „Енереджи инвестмънт“, която построи един от първите соларни паркове у нас. 57-годишната блондинка е запазила стройната си и елегантна фигура, въпреки че е майка на трима сина. 



Единият от тях я придружи на светската вечеря заедно с баща си Димитър Станчев, продуцент на „Невада“.


Откъс от "Супершоу Невада" с Къци Вапцаров (1993)

Ася започва като обикновен стилист в шоуто. Манекенката обаче се налага като основно лице в него. Станчев нашумя като телевизионен продуцент, но и до днес е сред най-успешните строителни предприемачи у нас.



Изминаха 85 години от рождението на легендарния футболист Никола Котков.


През кариерата си е играл за Локомотив (София) (1956-1968), ЖСК Славия (1969) и Левски (1969-1971). Има 322 мача и 163 гола в „А“ група (274 мача със 142 гола за Локомотив, 36 мача с 18 гола за Левски и 12 мача с 3 гола за ЖСК Славия). 


Двукратен шампион на страната през 1964 с Локомотив и през 1970 с Левски, носител на Купата на Съветската армия през 1970 и 1971 г. с Левски.През сезон 1967/68 отбелязва 28 гола (рекорд за Локомотив), но остава втори след Петър Жеков от Берое, който вкарва 31 гола.


 Има 26 мача и 12 гола за „А“ националния отбор (1961-1969), за „Б“ националния тим има 10 мача и 8 гола, за младежкия има 7 мача и 5 гола, а за юношеския национален отбор има 16 мача и 8 гола. Европейски шампион за юноши през 1959 г. Участва на СП-1966 в Англия. В евротурнирите има 11 мача и 10 гола (6 мача и 7 гола в КЕШ – 2 мача за Левски и 4 мача със 7 гола за Локомотив; 5 мача с 3 гола за Левски в КНК).


„Заслужил майстор на спорта“ от 1967 г.


През 1964 г. е избран за Футболист № 1 на България. Невероятен нападател притежаващ ненадминат по силата си точен удар с левия крак, техничен, с точни подавания. Брилянтен изпълнител на преки свободни удари и корнери, при които неведнъж топката директно е влизала в противниковата врата.


Един от любимците на българската публика, изключителен джентълмен, отличаващ се с коректност на терена. Печели купата за индивидуално спортсменство през 1970 г. 

Загива на 30 юни 1971 г. заедно с Георги Аспарухов в автомобилна катастрофа на прохода “Витиня”./БЛИЦ



Катя Коткова е вдовица на големия футболист от близкото минало Никола Котков, който загива в катастрофа в прохода „Витиня“ на 30 юни 1971 година. Тогава той и Георги Аспарухов пътуват за Враца, където са поканени за честването на 50-годишнината от основаването на местния клуб „Ботев“. На завой в прохода „Витиня“ автомобилът на Гунди се удря в ЗИЛ с ремарке в резервоара. Оттам се разлива гориво и леката кола лумва в пламъци.


Днес вдовицата на Аспарухов Лита живее в София, а тогавашната жена на Котков Катя се премести в дунавското село Бъзовец. Там отглежда 18 котки и няколко кучета и съжителства с бивш състезател по ръгби. Лита и Катя избягват да се явяват заедно на помени на мъжете си.В ексклузивно интервю за вестник „Галерия“ Катя Коткова разкрива сензационни факти за трагедията пред журналистката Кристина Патрашкова.


- Катя, на 30 юни се навършват 50 години от фаталната катастрофа на Гунди и Котков. Мъката едва ли е намаляла.

– Проследете как се изопачиха нещата през последните години. Навремето пишеха, че двамата са страшна двойка, едва ли не щяха да ги описват в учебници. А така се случи, че името на единия почти вече не се споменава.– Искате да кажете, че Никола Котков е забравен?

– Общо взето излиза, че Котето не е бил на белия свят. Обидно е! Преживяла съм какво ли не – дори обиди от майката на Лита (съпругата на Гунди – бел.ред.) на гробищата. Плакала съм. Караха ме нашият гроб да не е засаден с цветя като този на Гунди. Със сегашния ми съпруг Митко в един дъждовен ден ходихме на гроба да садим над 100 бройки цветя.


Отиваме след два дена и половината от цветята бяха извадени от нашия гроб и засадени в гроба на Гунди. Не знам кой го направи, но беше ужасно.


– Това ли е причината за огорчението в душата ви?

– Синът ми Борислав беше на три, когато баща му си отиде. Непосредствено след това един мъж от съседния блок си вареше буркани в междублоковото пространство. Борислав нещо гледаше там и изведнъж един маркуч, много нагорещен, го удари между крачетата. Този белег му остана завинаги. Когато стана този инцидент, от Пето районно назначиха за вещо лице бащата на Лита. От цяла България него ли намериха?


– Това вероятно е било случайно. Има ли друга причина за конфликта ви с Лита?

– Много неща за отношенията й с Гунди не се знаят, те всъщност се жениха два пъти, защото бяха в официален развод. Когато нашите футболисти участваха на Европейското, някъде 1969-1970 г., пътувахме в Лисабон, Марсилия, Бремен. Тогава Гунди ме молеше да спя с Величка в една стая и да й говоря да не се развеждат. Лита ми обясняваше, че баща й й уредил да замине да специализира в Швеция, и явно тогава е мислела да се разделят. След това подписаха втори път.



– Все пак двамата с Котков са били близки приятели.

– Имаше период, когато Гунди идваше всяка сутрин да взима Котков с колата за тренировки на „Герена“. Често вечеряхме в стария „Берлин“, общувахме.


– Какво си спомняте от деня на катастрофата?

– Гунди мина да вземе Котето с колата. Имахме тогава един бял ангорски котарак, който след смъртта на мъжа ми изчезна. Котето бил с котарака в детската стая и чакал Гунди. Аз бях до бакалията, той казал на дъщеря ни Муца, че заминават. Обсъждали с Аспарухов идеята дали да не пътуват за Враца с децата, но мъжът ми отказал.


– Има версия, че в колата е пътувал трети човек.

– Да, качили са един военен на бензиностанцията на Витиня. Когато отидохме там, бензинджийката каза: „Ох, ужас, ужас, не съм виждала по-страшна катастрофа…“. Може би десетина дни по-късно, вече се бях прибрала вкъщи, се обади една жена – съпругата на военния. Каза ми къде живее и поиска да се видим. Казах й: „Те лежат един до друг и аз не мога никакво отношение да взема“.


– Защо толкова дълго прикриваха смъртта на третия човек?

– Защото не искаха да се говори за вината на Гунди. Спомням си, че когато отидохме на Витиня след трагедията, може би на 200-300 метра от мястото на произшествието имаше военен патрул, който ни спря. Тогава покрай нас мина бежова линейка с матирани стъкла. Вътре са били труповете им.


– Как живеете днес?

– Живеем скромно в стара къща в село Бъзовец. Гледаме 18 котки, а животът ми винаги е бил толкова динамичен. Навремето бях заместник-председател на федерацията по ръгби, играех женски футбол. Сега на гробища, като отида, и се разстройвам. Не искам да се виждам и чувам с Лита… Трудно ми е, защото съм от много интелигентно музикално-артистично семейство. Майка ми е завършила Музикална академия при Иван Вулпе. Трето поколение софиянка съм. Старото руско посолство беше на ъгъла на „Раковска“, като тръгнеш надолу, имаше една огромна къща. Тя беше на баба ми Анка, сестрата на баба ми. Нейният мъж е бил зъболекар на цар Борис. Вуйчо ми Христо беше женен за румънка. Андрей Чапразов ми е чичо – на мама братовчед. Бяха големи приятели с големия син на Георги Трайков. Последния път, когато бях с тях, Котето си беше отишъл. Жената на Андрей беше Лили Барева. Беше най-добрата леля на света. Сега ми останаха само спомените за всичко това.

Източник:БЛИЦ


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив