Отиде си поетът Найден Вълчев, автор на песента „Една българска роза“

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес.

На 98 години почина поетът Найден Вълчев, съобщи неговият внук Филип Вълчев. 

Найден Вълчев е автор на популярната през 70-те години на 20-и век песен „Една българска роза, информира БТА.

Съюзът на българските писатели го нарича доайенът на поетите днес. 

Българският поет, писател и преводач Найден Вълчев е роден на 30 август 1927 г. в с. Брестница, община Ябланица, в семейство на учител. Основното си образование завършва в родното си село, а средното – в  Плевенската мъжка гимназия, където прави и първите си поетически опити. През 1951 г. завършва Юридическия факултет на Софийския университет „Св. Климент Охридски“, но не практикува професията си, защото се отдава на литературата. 

За първи път публикува свои творби във в. „Лост“  през 1946 г. По време на следването си е член на литературния кръжок „Васил Воденичарски“. Докато е в казармата пише стихове, посветени на войнишкото всекидневие, които издава в първата си стихосбирка „На южната граница“, която излиза през 1953 г. 

През периода 1954 – 1955 г. работи като редактор в сп. „Български воин“ и  в. „Народна армия“, от 1956 г. до 1983 г. – в сп. „Септември“, от 1983 г. до 1988 г. – в сп. „Съвременник“, а от 1988 г. до 1989 г.  е главен редактор на сп. „Дарители“. От 1996 г. до 1997 г. е културно аташе в посолството на България в Минск, Беларус. Найден Вълчев е бил член на Съюза на българските писатели, а през 1983 г. е избран за председател на секция „Поезия“ на съюза. 

Найден Вълчев е автор на стихосбирките „На южната граница“ (1953), „Тиха победа“ (1954), „Малка повест“ (1956), „Пъстра палитра“ (1960), „Химни и повести“ (1964), „Люлякова вечер“ (1968), „Лунапарк“ (1970), „Синьо цвете, влак, жена“ (1975), „Златен август“ (1977), „Северна светлина“ (1965), „Зърна за посев“ (1976), „Златен август“ (1977), „Две снежинки“ (1980), „Написано кленов лист“ (1984), „Гигантски слалом“ (1986), Избрани произведения в 2 тома (1987), „Младата луна и старата луна“ (2001), „Рай за грешни“ (2003), „През три води преплавено“ (2004), „Една българска роза“ (Избрани стихотворения, 2013). В пет книги, наречени „Попътни срещи“, издадени между 2007 г.  и 2016 г., Найден Вълчев разказва в есеистично биографични четива за Елисавета Багряна, Никола Фурнаджиев, Панчо Владигеров, Христо Радевски, Валери Петров, Станка Пенчева, Веселин Ханчев, Иван Радоев, Лиана Даскалова, Светослав Обретенов, Любомир Пипков, Тодор Попов, Димчо Дебелянов, Георги Райчев, Димитър Талев, Елиас Канети, Николай Лилиев и др. През 2007 г. е публикувана „Литературна анкета“ на Панко Анчев с писателя. През 2022 г. по повод 95-ата му годишнина е издадена стихосбирката му „Лебед“. За нея Найден Вълчев казва: „Така се казва последното ми стихотворение от 2022 г. То не е посветено на никого, но инвенцията води към лебедова песен. Включено е и първото ми стихотворение от 1952 г. „На границата щъркели прелитат“ от войнишките ми стихове. Това са 70 години стихове.“

Част от поетичното творчество на Найден Вълчев е посветено на децата, като пише под псевдонима Чик Чирик. Това са стихосбирките „Българска земя“ (1963), „Звъни звънче“ (1968), „Фото Есперанто“ (1983), „Жълъдче със шапка“ (2004) и др. 

Найден Вълчев е сред създателите на Съюза на преводачите в България и е негов председател от 11 март 1989 г. до 2 март 1991 г. Той е преводач от руски език. Превел е книги със стихове на поетите – Александър Пушкин, Адам Мицкевич, Михаил Лермонтов, Сергей Есенин, Роберт Рождественски, Бела Ахмадулина и др. За работата си като преводач поетът разказва: „Превеждам стихове и автори, които са ми въздействали силно и които съм искал да бъдат прочетени и от други. Това право на желанието натоварва преводача с огромната отговорност да пренеса автора жив и  здрав на другия бряг на реката. Да спаси всичките или почти всичките му достойнства и да го покаже с мисловната, емоционалната и образната му мощ.“ Според Найден Вълчев истинският преводач трябва да превежда това, от което не би се срамувал, да го превежда със съзнанието, че защитава вече две имена – на автора и своето. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден е преди 45 лета в София. Големият му възход започва преди 20 години

Преди 45 години в София се ражда едно  момче, на което в навечерието на 10. 11.1989 г. таман са му сложили червената връзка и е трябвало да я сваля. След като завършва гимназия в кв. Изток става част от Царската партия и се появявя рамо до рамо с Илия Павлов. А преди 20 години започна безспорният му възход

Делян Славчев Пеевски е роден на 27 юли 1980 г. в София в семейство, което още преди промените и най-вече след тях придобива значителни позиции в системата на държавните институции и медиите. Майка му, Ирена Кръстева, е една от най-влиятелните държавни служителки в началото на прехода. Тя става директор на Българския спортен тотализатор — позиция, която й осигурява влияние, контакти и достъп до финансови и политически кръгове. В семейството често се споменава и нейният баща, дядото на Пеевски, който е бил ръководна фигура в Държавна сигурност във Враца — факт, който се свързва с наследствената среда на власт и институционални позиции, в която израства бъдещият политик.

Пеевски прекарва детството и ученическите си години в София и завършва 119-то училище „Акад. Михаил Арнаудов“, в софийския квартал Изток. Още в тези години се говори, че е амбициозен, уверен и със самочувствие, несъразмерно на възрастта му — нещо, което по-късно ще стане негова запазена марка. След гимназията записва право в Югозападния университет „Неофит Рилски“, където по-късно завършва като магистър.

Началото на политическата му кариера е необичайно рано. През 2001 г., едва 21-годишен, той става член на НДСВ. По това време неговата майка вече е фактор в държавните структури, а самият той е част от младежки среди, близки до жълтото управление. Пеевски става съучредител на „Младежко НДСВ“, заедно с Росен Дичев — син на говорителката на Симеон Сакскобургготски. Малко след това самата партия се разграничава от тази структура, но това не пречи на стремглавото му издигане.

Министърът на транспорта Пламен Петров го назначава за парламентарен секретар — едно от най-младите лица, заемали такъв пост. Допълнително му е поверено и място в борда на директорите на „Пристанище Варна“ — позиция, която отваря врата към сериозни икономически интереси. Според публикации от онова време някои от първите му действия включват искане за предоставяне на луксозен служебен автомобил — детайл, който остава като любопитна и често коментирана случка за ранното му самочувствие и усещане за влияние.

Скоро след това той е освободен от борда заради липса на необходимия образователен ценз — тогава все още е само студент по право. Но това по никакъв начин не прекъсва развитието му. През 2005 г. става следовател в Столичната следствена служба — позиция, за която се изисква двегодишен юридически стаж, какъвто той няма, но назначението минава въпреки това. Малко след това е повишен до заместник-министър на държавната политика при бедствия и аварии, където наблюдава Държавния резерв и получава участие в комисията, която издава лицензите за търговия с оръжие — сфера, белязана от огромни икономически интереси и контроли.

През 2007 г. идва първият голям публичен скандал. Изпълнителният директор на Булгартабак Христо Лачев се оплаква, че Пеевски е упражнявал натиск върху него, за да бъдат дадени договори на фирми, свързвани с неговото обкръжение. Повдигнато е обвинение за изнудване и злоупотреба със служебно положение. Той е уволнен, но малко по-късно прокуратурата прекратява делото поради липса на доказателства. Висшият съдебен съвет го възстановява като следовател, а правителството — като зам.-министър. Само по себе си това е рядко срещан пример за политическа устойчивост.

През следващите години майка му изгражда мощна медийна империя, която постепенно включва телевизии, вестници и сайтове, и която мнозина свързват именно с Пеевски — въпреки че той формално не фигурира като собственик. В публичното пространство се затвърждава образът му като човек, който комбинира политическо влияние, контрол върху медии и силни позиции в определени бизнес кръгове.

На 14 юни 2013 г. идва моментът, който го превръща в една от най-разпознаваемите фигури в новата българска история. Тогава Народното събрание го избира за директор на ДАНС — служба, която символизира държавната сигурност и която има изключително широки правомощия. Решението предизвиква незабавни и масови протести, които ще продължат месеци. Само ден по-късно назначението е отменено. Това събитие окончателно поставя Пеевски като символ на кризата на общественото доверие към институциите и на опасенията от концентрация на власт.

Въпреки това той остава дългогодишен народен представител от квотата на ДПС. Влиза и излиза от листи за Европейския парламент, избира се, отказва се — действия, които често предизвикват спорове за законност и тълкувания на изборните правила. След вътрешни напрежения в партията през 2024 г. той става председател на новата формация „ДПС – Ново начало“, запазвайки позицията си като ключова фигура в политическия живот.

Извън официалната биография, любопитни моменти от личния му живот рядко достигат до медиите. Известно е, че Делян Пеевски има две деца. Сред жените, с които е свързван, е поп-фолк певицата Цветелина Янева. В медиите се съобщава, че тя е майка на едно от децата на Пеевски — син, роден през 2017 г. Връзката между тях често присъства в публичните дискусии, а фактът, че личният му живот включва известна поп-фолк звезда, добавя допълнителен пласт любопитство и внимание.

Днес Делян Пеевски е един от най-влиятелните, но и най-противоречиви хора в българския публичен живот. Той е пример за това как политиката, медиите и бизнесът могат да се преплетат в една фигура, носеща едновременно власт, съмнения, подкрепа, критики и митология. Биографията му — започнала с раждане в семейство с влияние и преминала през скандали, назначения, възходи и падения — остава една от най-обсъжданите и характерни истории на българския преход.

Статията е написана въз основа на публично оповестената информация в медиите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Емил Хърсев

 

Финансистът Емил Хърсев е починал, съобщава Факти. Финансовият експерт и бизнесмен е роден в Димитровград на 19 октомври 1961 г. Доцент е по банково дело в УНСС и собственик на “Хърсев КО“.

Хърсев завършва немската гимназия в София. След това започва висшето си образование във ВИИ “Карл Маркс“ (днес УНСС), където се дипломира по специалността финанси. Защитава дисертация на тема “Еволюция на парите“ (1990).

Хърсев е доцент по банково дело и банков мениджмънт в УНСС (от 1996), финансов и инвестиционен консултант и собственик на “Хърсев и КО“.

Емил Хърсев има съпруга на име Юлиана и две деца. И двете му дъщери са в семейния бизнес.

Лупа бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разстреляха го, докато носеше лекарства на болната си майка. А нямаше още 13 години…

Нямал е още 13 години. През една гореща августовска вечер на 1944 г. е спрян от жандармеристи на шосето между Брестовица и Перущица, носел е купени лекарства за болната си майка.

По подозрение, че ги носи за партизаните, е разстрелян на място от жандармеристите, по заповед на Черния капитан.

Има скромен паметник, ако не е премахнат вече…

Историята е такава, искаме ли или не искаме е наша история и няма причини да се срамуваме от нея.

Живееше някога в едно село едно момче. Момчето се казваше Никола, а селото — Перущица. Като всички деца Колю обичаше да играе, да се катери по дърветата, да скита из планината, която започваше от самото село. Но от всичко най обичаше книгите и… разказите на баща си.

Щом се прибере вечер, ще седне до баща си. А той знае за какво е. И ще заразказва за ония тежки, героични дни, когато цялото село грабна пушките и пет дни и нощи стреля срещу потисника турчин. За ония пет дни и нощи, които накараха цяла Европа да заговори за това малко, героично село.

Много пъти Колю беше слушал тия разкази, но те никога не му омръзваха. Седеше до баща си, гледаше го с чистите си сини очи и детското му сърчице се свиваше от мъка и гордост. Когато бащата свърши разказа, момчето ще си легне и цяла нощ ще сънува юнаци и герои. Цяла нощ в ушите му ще кънти пукотът на ония пушки, които приближиха свободата на поробения народ.

То знаеше, че и сега в планината има такива герои. Знаеше, че тия герои се наричат партизани. Та нали и от тяхното село вече няколко души оставиха кръвта си из тая планина. Та нали само преди два месеца фашистите убиха двайсет и двама души пак горе в планината, на високия бряг на Въча. То ги познаваше — бяха все млади, все негови батковци. То много добре си спомня как в оня юнски ден цялото село осъмна като попарено, как майките пицяха из улиците и кълнеха управищите.

„Защо убиха момчетата? — питаше се то. — Какво лошо са направили?“

Оттогава детето започна по-малко да играе, повече си седеше в къщи, помагаше на майка си, грижеше се за своя добър приятел магарето. А когато нямаше работа, ще седне на двора с някаква книжка и … ще потъне в нея. И само ако до ушите му долети далечно бръмчене на самолет, ще се сепне и ще вдигне очи към небето. Да, той вече си е решил, че като порасне, ще стане летец. Това го знаят всички — и баща му, и майка му, и другарите му. „Няма по-хубаво нещо от това да летиш! — мисли си често момчето. — Да се вдигнеш високо, високо, чак над облаците! Да летиш над планини, над градове, над морета! Какви ли изглеждат те отгоре? Сигурно много смешни. Но аз ще ги видя! И някой ден ще заведа на летището всичките деца от нашата махала, а може и от цялото село, и ще ги кача. Нека и те полетят малко. И мама ще взема, и татко!“

Момчето можеше така по цели часове да гледа към небето и да си мечтае. „Но нали летци стават най-смелите! Ами аз смел ли съм! Вечер мога да изляза сам на двора. Не ме е страх и да минавам покрай ония с лъскавите копчета! Мога да се катеря на най-високите дървета, по най-стръмните скали! Значи съм смел! Значи ще стана летец!“

И магарето знаеше за тия негови мечти,защото неведнъж му ги беше доверявало. Ще седне на яслите

край него,ще притисне главата му до гърдите си и надълго ще му обяснява.А накрая все не забравя да

добави:

—Аз и теб ще взема. И двамата заедно ще прелетим над село. Нали?

Животното трепка с уши и току се дърпа към яслите.Там има такава сочна трева.

—Ех, ти! Хайде, яж!

Момчето го тупва по гърба и излиза навън.

—Мамо, да ти насека ли дърва?

—Мамо, да ти донеса ли вода?

—Мамо, нещо трябва ли да купя?

Майката се е изправила на прага и го гледа.

—Нищо не ми трябва, сине! Иди, поиграй си! Стига си седял все в къщи!

—Нека да дочета тази книжка, мамо. Знаеш ли колко е интересна. Довечера ще ти я разкажа. Искаш ли?

—Добре, добре!

Но един ден майката се разболява. Опита да стане заранта и не можа.

—Ти си лежи, мамо, аз всичко ще свърша. И за обед ще спотвя. Само ще ми кажеш как. Но… най-напред ще ида за лекар. А ти да лежиш, чуваш ли!

Много му беше мъчно, когато майка му боледува.

Все около нея се навърташе,четеше й книжки, питаше я през минута какво иска, по-добре ли е вече.

Лекарят я прегледа, написа рецепта и си отиде.

Момчето изведе магарето от обора.

—Мамо, аз отивам за лекарствата до Брестовица…

И пак я попита иска ли нещо.

Тя поклати глава.

—И да лежиш! Нали чу, и лекарят така каза.

—Добре, момчето ми, добре!

Преди да излезе, то я попипа с малката си ръка по челото, по страните, оправи завивката и тръгна.

В къщата на Никола Накев, януари 1943 г.

Магарето стоеше там, където го беше оставил. Метна се на гърба му и то зачатка с подкованите си копита по калдъръма. По улиците нямаше никой. Бабите и децата се бяха изпокрили от августовската жега, а бащите и майките бяха на полето. Момчето непрекъснато подвикваше на магарето и то бързаше, колкото може.

Колю и друг път е ходил до Брестовица, но, кой знае защо, тогава селото му се струваше много близко. А сега?

В аптеката го забавиха. Имаше много хора и трябваше да чака, пък и докато приготвят лекарството… Когато си тръгна, вече притъмняваше. А трябваше да се прибере преди полицейския час. Иначе, ония с лъскавите копчета, каквито са…

„Какво ли прави сега мама! — мислеше си момчето. — Ами ако е по-зле! Но аз нали й нося лекарствата. Като започне да ги пие, ще оздравее! Довечера ще легна при нея и ще й разказвам приказката. Или … може за самолетите. И докато е болна, няма да й давам да става! Селото вече се вижда. Още малко и съм при мама!“

Колето пъхна лекарствата в двата си джоба и подвикна на магарето:

— Хайде, по-скоро, пък като си отидем, ще ти напълня яслите с трева. Но какви са тия конници, които идват насреща. Момчето се взира в здрачината — офицери, войници. Че какво пък! Нали е смел, нали ще става летец. Защо ще се плаши от тях. Пък и … нищо не им е направил!

Ето, конниците идват все по-близо, копитата на конете им кънтят все по-силно. Най-отпред върви един капитан, след него един подпоручик и двама войници.

— Хей, къде си ходил! — вика капитанът и скача от коня.

— До Брестовица за лекарства. Мама е болна. — отговаря момчето.

— Майка ти е болна! — крещи капитанът. — Ще лъжеш, а! Казвай, за кого са тия лекарства! На шумкарите ли ги носиш!

Две грамадни ръце се протягат към момчето, сграбчват го за раменете и го смъкват от магарето. И започват да го удрят по лицето, по главата, а оня омразен глас продължава да заплашва.

— Казвай, за кого са тия лекарства, или…

Един камшик изсвистява във въздуха и се впива в

главата на момчето. То се опитва да се защитава с ръце,моли се, обяснява, че лекарствата са за майка му, че тя е много болна…

Но капитанът като че не го чува.

—Подпоручик, застреляй тая гадина! — вика той.

Подпоручикът клати глава и се отдръпва назад. Отдръпват се и войниците.

Но капитанът също има пистолет. И его, той го издърпва от кожения калъф, натиска спусъка и… Над

потъмнялото Перущенско поле,над лозята, над ябълковите градини секва един страшен изстрел. Момчето полита към земята.

—Защо ме убивате! Какво ви направих! — шепне с отмалял глас то и като поглежда с чистите си сини очи към войниците, ги моли:

—Занесете лекарствата на мама! Тя е… много болна!Тя… чака…

Капитанът продължава да стреля— един, два, три пъти…Момчето лежи проснато по гръб, с очи към небето. Сякаш е легнало на някоя поляна и гледа как там горе в чистото небе летят самолети. Много самолети. От прозорците им надничат деца и радостно махат с ръце.

А зад кормилото на най-големия самолет седи младеж със сини очи. Той гледа надолу и вижда една малка, ама съвсем малка къщичка. На прага й стои жена

и тя е по-голяма от къщата. Тя е много голяма. И той вижда как протяга двете си ръце към него, сякаш иска да го прегърне…

Не, това не е приказка. Това е една истина за живота на едно момче, което мечтаеше да стане летец. Момчето се казва Никола Накев, а селото, в което се намира неговата родна къща— Перущица. През оная черна августовски вечер то още не беше извършил тринайсет години.

Защото е родено на пети декември хиляда деветстотин тридесет и първа година, а когато видя ония самолети, от които надничаха деца и весело махаха с ръце, си отиваше седемнайсетият ден на месец август.

Само двайсет и три дни преди свободата!

Богдан Митов /Из книгата „Помни тяхното детство“/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Израсна бедно, работи нощни смени в завод, спа в залата, но стана олимпийски шампион на България само с 4 години тренировки

Българският спорт може да се похвали с много велики щангисти. От Нораир Нурикян, през Янко Русев и Наим Сюлейманоолу, а защо не и до Карлос Насар. 

Разбира се, това са само част от големите ни шампиони. Зад постиженията на великите спортисти обаче винаги седят не по-малко значими треньори. Що се отнася до вдигане на тежести, веднага в съзнанието на всеки фен изскача името на Иван Абаджиев. В следващите редове ще прочетете историята на един от неговите ученици. Разказ за воля и сила.

Андон Николов или българинът, който стана олимпийски шампион за 4 години

Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в неособено заможно семейство. Започва доста късно да се занимава с организиран спорт. „Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго“, разказва самият той в интервю за в. „Труд“.

И така чак на 17 години Андон влиза в залата по вдигане на тежести, но талантът му трудно може да не се забележи. Без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Тренира усилено, което се забелязва от Иван Абаджиев, по онова време сформиращ първия си випуск. И както може би се досещате, започват нечовешки занимания под ръководството на треньора.

Налага му се да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет

„Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките“, пише сайтът „Българска история„.

На Европейското през 1972 година загатва за огромния си потенциал и завоюва бронз в категория до 90 кг. Следват Олимпийските игри в Мюнхен. Там Николов побеждава считания за фаворит Давид Ригерт и своя сънародник Атанас Шопов.

Сензационния шампион

В епична битка Андон Николов печели титлата, събирайки в трибоя 525 кг – нов олимпийски рекорд. (Тогава движенията са три – повдигане, изхвърляне и изтласкване.) Само с 4 години тренировки той изкачва спортния Еверест! На второ място в баварската столица остава именно другият ни представител – Атанас Шопов. Медиите бързо слагат прякор на Николов – „Сензационния шампион“.

След Мюнхен 1972 обаче тежки контузии и множество операции преследват столичанина. Въпреки това състезателят печели няколко европейски медала, но травмите слагат край на кариерата му. След това той влиза като асистент в щаба на мъжкия национален отбор по вдигане на тежести, предвождан от Иван Абаджиев, когото до последно защитава въпреки нападките. По-късно е и президент на родната федерация в може би най-трудните години на този спорт у нас.

Историята на Андон Николов е повече от впечатляваща. Да станеш олимпийски шампион само с 4 години тренировки, е постижение, което звучи като фантастика. НО Андон Николов го направи – с много труд, въпреки всички препятствия по пътя. Затова името му заслужено е изписано със златни букви в историята на българския спорт!

Автор: Джем Юмеров/ Actualno.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1981 г. е открит най-внушителният мемориал в България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.

Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.

Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роди му две деца, изостави ги и избяга с най-добрия му приятел в САЩ

 

Приемането на Борислав Михайлов в болница, заради покосилия го инсулт отприщи вълна от съпричастност. Дори най-вършите му противници хора му оказаха публична подкрепа и му пожелаха бързо възстановяване. През годините докато беше шеф на БФС, името му беше намесвано в какви ли не скандали, докато не реши сам да се оттегли от благия пост.

Малцина обаче знаят, че семейният живот на Михайлов е не по-малко скандален от професионалния му. Тайната жена на някогашния славен вратар се крие близо ЗО години в Америка. За пръв път „Ретро“ се сдоби със снимка на митичната Петя Костова, която е майка на двете големи деца на Боби Михайлов – дъщеря му Бисера й сина му Николай. Петя го напуска и заминава за Щатите, когато наследниците им са в невръстна детска възраст. Според запознати тя емигрира зад Океана заедно с най-добрия приятел на Михайлов по онова време, с когото имала интимна връзка. В САЩ тя се омъжила за него й му родила дете, но по-късно той я изоставил. Днес митичната брюнетка има нова половинка и видимо е щастлива с избраника си. Продължавала живее охолно на американска земя, а от началото на 2023-та е успяла да затопли отношенията с двете си деца от Боби, които допреди това не искали да се сещат за нея. През годините майката на Ники и Бисера няколко пъти правела опити да се сближи с него и с дъщеря си, но и двамата категорично отказвали контакт и не можели да й простят, че ги е изоставила като деца. През този януари обаче пръв Николай склонил  да прости на майка си. Двамата дори се срещнали няколко пъти на живо, като той я запознал с любимата, си жена – плеймейтката Николета  Лозанова, с която в момента очакват, първата си обща рожба, зачената та ин витро. Сестра му Бисера, която вече има две дечица, обаче продължава да бъде по-резервирана към родната си майка, която не присъства дори на сватбата й с футболиста Живко Миланов, състояла се преди повече от 12 години. Функциите на Петя се изпълняваха от втората жена на Боби Михайлов – бившата гимнастичка Мария Петрова.

„Имам болка в себе си заради майка ми. Докато растях и се ориентирах към другия пол, дълго време си бях женомразец, отнасях се лошо с жените. Баща ми обясняваше, че трябва да бъда джентълмен. Но някои неща не мога да простя на майка ми. Изневяра, лицемерие и интригантство не мога да простя в никакъв случай. А аз самият дори за много пари не бих предал човек и не бих  престъпил принципите си“, сподели Ники в едно от малкото си откровени интервюта. Той все още бил по-близък с втората жена на Боби Михайлов славната гимнастичка Мария Петрова.

Двамата с Боби се запознават в прочутата дискотека „Флорида“ в Пловдив, когато вратарят все още пази за „Ботев“. След поредна победа отишли с целия отбор да празнуват, а Мария също била на по питие с приятелки. Там се запознали лично, въпреки че Михайлов бил чел за нея по вестниците. Поканил я на среща, тя се дърпала, но на скорошната церемония „Спортен Икар“, където и двамата били наградени, склонила да му даде шанс. Първата им официална среща била в ресторанта на басейн „Спартак“, а 4 години по-късно двамата минали под венчилото. В началото Мария имала трудности в отношенията с двете му вече големи деца. Щерка му Бисера не я приемалата и родителите на Петрова били против връзката й с футболиста. С появата на общото им дете Елинор обаче всичко се изгладило. Към днешна дата тя е студентка  в Бостън, Америка.

През годините неведнъж жълти медии са писали, че Боби Михайлов посягал на бившата грация, а тя нонстоп му правела сцени на ревност. Мария обаче  е категорична, че двамата се биели на майтап само с възглавници, а един-единствен път тя се опитала да го ритне от яд, но уцелила стола и едва не счупила крака си. По отношение на  ревността Петрова споделя, че с годините се научила да я владее, но все още имали дрязги по този въпрос.

Източник: hotarena.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Емблемата на БНТ, която обучаваше младите журналисти как да говорят

Любинка Нягулова остава в историята на българската телевизия като един от най-разпознаваемите и уважавани гласове на социалистическата епоха – жена, чието спокойствие, дикция и професионално поведение задаваха стандарт, към който мнозина след нея се стремят. Родена е на 11 ноември 1939 г. в София. Завършва „Ориенталистика“ в Софийския университет, но съдбата я отвежда от академичните езици към магията на журналистическата реч. Първо започва в радиото, където нейният глас бързо е забелязан, а след тежък конкурс – с няколко тура и безкомпромисни комисии – е одобрена за говорител в Българската национална телевизия.

През 70-те и 80-те години, когато телевизията е единствената и най-влиятелната медия, Нягулова става едно от лицата и гласовете на държавата. В „По света и у нас“ тя съобщава новини, гледани от милиони. Колеги от онова време си спомнят, че когато тя влизала в студиото, настъпвала особена тишина – уважение, примесено с усещане за сигурност. Режисьори твърдят, че при нея никога не е имало паника: „Люси беше от хората, които могат да прочетат каквото и да било без да трепнат – не защото криеше емоции, а защото знаеше, че зрителят има нужда от стабилност.“

Любопитни истории от онези години пазят спомена за близките взаимоотношения между ръководството на държавата и телевизията. Нягулова е една от говорителите, които често са били ангажирани при важни изяви на Тодор Живков. Казват, че той харесвал точността и „правилната“ й интонация. Спомените на колеги разказват как при подготовката на големи партийни прояви, когато напрежението е било огромно, тя успявала да наложи ред дори на хора от апаратната, само с един спокоен, но непреклонен тон.

Кариерата на Любинка Нягулова била в разцвета си по време, когато директор на телевизията бил Иван Славков – зетят на Тодор Живков. Любинка приживе разказвала, че не съществувало нищо по-хубаво от това шефът ти да е едновременно млад и приятелски настроен. С него можело да се говори на „ти“ и да се казва всичко, дори неща, които не би могъл да споделиш пред прекия си ръководител. Иван Славков имал изключителен подход към екипа и знаел имената на всички, което до този момент не се било случвало.

Славков дошъл в телевизията със свой екип от млади и амбициозни хора – нещо също непознато досега. Поради факта, че бил зет на Тодор Живков, му били позволени много неща. Любинка била категорична, че именно благодарение на него се появили предавания, които иначе никога не биха били допуснати до екран. Например, по време на забраната на абортите, бил излъчен телевизионен филм, критикуващ тази политика. Същото се случило и с филма „Ако те заболи зъб“, който разказвал за безобразия в някои стоматологични кабинети. По този начин излизали и други филми, критикуващи държавната политика.

Иван Славков знаел имената на всички в БНТ и бил обичан от всички. В същото време Любинка започнала да става много популярна. Хората по улицата и колегите я наричали „По света и у нас“. Въпреки това, няколко пъти я сваляли от екран, а първият път се случило заради един портокал.

Случката се развила преди първото излъчване на новините в цветно студио. След репетициите режисьорът изпратил Любинка вкъщи, за да облече червена рокля. На път към телевизията, тя видяла портокали в близкия магазин „Плод-зеленчук“ – стока, за която в онези години се чакаше дълго на опашки. В магазина нямало хора и Любинка си купила три портокала. Когато се върнала в студиото, оставила торбичката близо до стола си.

По време на излъчването телевизията била цветна, но мониторите на говорителите все още били черно-бели. След третия сюжет станало ясно, че звукът в студиото не работи – забравили да включат тонколоните. Така емисията за тях приключила в тишина и черно-бяла картина. Любинка посегнала към плика с портокалите и си помислила колко добре ще изглеждат те на цветния екран. Решила да покаже един от портокалите пред камерата, без да осъзнава, че режисьорката включва точно нейната камера вместо първата. В резултат, тя се появила на екрана ухилена до уши с портокал в ръка. Смехът бързо отстъпил място на сериозността, защото след това Любинка била свалена от екран за известно време.

Работата й в телевизията през социализма не е просто професия, а своеобразно служене. Изисква дисциплина, безгрешие, езикова култура и абсолютна лоялност към институцията. В епоха, когато грешка в ефир се възприема като сериозен инцидент, Нягулова се отличавала с изключителна подготовка. Колеги разказват, че тя можела да забележи неправилно ударение от другия край на коридора и често спирала по-младите, за да ги поправя, но винаги с чувство за мярка и някаква майчинска загриженост. Мнозина от по-младите журналисти от онова поколение признават, че се страхували от нея, но още повече – че са се учили от нея.

След промените през 1989 г. в БНТ настъпва бурен период. Новото ръководство, оглавено от Асен Агов, решава да се освободи от значителна част от „старите лица“ на телевизията – говорители, които десетилетия са били символи на тоталитарната епоха воглаве с Тодор Живков. Заедно с други легендарни имена, Нягулова е уволнена. Мнозина колеги определят това решение като несправедливо и болезнено, а самата тя го приема с достойнство, без шумни изявления или оплаквания. „Тя беше ранена – но никога не позволи това да се види. Излезе с високо вдигната глава“, спомня си една нейна близка колежка.

След като напуска телевизията, Нягулова започва да преподава „Телевизионна реч“ в Софийския университет, а по-късно създава собствена школа по правоговор и дикция. Десетки студентит минават през нейните занятия – бъдещи водещи, репортери, редактори. Всички си спомнят строгите й критерии и безгрешния й слух. „При нея нямаше „става и така“. Или е правилно – или не е“, споделя бивш студент. Друга нейна ученичка казва: „Тя беше човекът, който ни учеше да уважаваме думите. Да не ги хвърляме в ефир, а да ги произнасяме с отговорност.“

Любинка Нягулова си отива от този свят на 20 декември 2022 г., оставяйки след себе си не само спомените за един от най-силните гласове на българската телевизия, но и цяла школа – в пряк и преносен смисъл. За зрителите тя беше лицето на новините. За колегите – професионалист, към когото всички гледаха с респект. За студентите – строг, но справедлив наставник. А за историята – едно от онези имена, които показват, че телевизията не е само техника, ефир и новини, а култура, език и достойнство.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Името й го знаеше цяла България, отиде си в бедност

На 81-годишна възраст на 7 юли 2023 г. ни напусна легендарната синоптичка Любка Кумчева – една от емблемите на телевизията по време на соца.

Любка се оттегли от професията през 2008 г., но въпреки огромния си трудов стаж до края на живота си получаваше символична пенсия. В последното си интервю легендата на метеорологията сподели, че оцелява с едва 572 лева, които трудно й стигали, за да посреща нуждите си. С огорчение Кумчева разказваше, че й се налагало да живее в постоянни икономии. „Дори нискокачествените колбаси като кренвиршите вече са мечта за мен“, жалваше се телевизионната легенда.

В последните години преди да почине дните й минаваха зад стените на скромния й столичен апартамент, без никакво разнообразие като театър, концерт или среща с приятелки в сладкарница.

Колегите от БАН обаче не я бяха забравили и тя продължаваше да бъде добре дошла сред колектива дори след като се пенсионира. През годините Кумчева винаги е срещала добро отношение у хората. Не само сред почитателите й, но и сред всички знаменитости, с които съдбата й се пресекла в годините, прекарани в БНТ. Зрителите винаги ще помнят времената, в които чакаха с нетърпение прогнозата на Любка, за да си планират утрешния ден.

В продължение на цели 46 години Кумчева е част от екипа на БАН. Две десетилетия пък съобщава времето от малкия екран. Започва кариерата си през далечната 1968 г. Тогава, още млада служителка в НИМХ, тя печели конкурс за тв водеща на прогнозите за времето.„Започнах с много страх и притеснение, защото прогнозата винаги се излъчваше на живо“, разказваше за първите си години като синоптик Любка Кумчева. Участията и по телевизията са кратки, в точно определено време – 10 минути преди централната емисия новини „По света и у нас“.

Синоптичката била усърдна в работата си – винаги ходела по-рано, за да си окачи картата на стената. Тогава в телевизията все още не разполагали с техниката, с която боравят сега. Имала си специален стол – на него седяла преди ефир и трябвало да пази тишина, докато й дойде редът. Единственият й гаф, който е правила в БНТ, бил на 1 януари, тогава била и дежурна. „Не си спомням точно кога беше, но посрещах новата година чак до ранните часове. Бях изморена и недоспала“. Само няколко часа по-късно Кумчева отишла в телевизията. Окачила си картата и обичайно седнала на стола да чака реда си за ефир.

„Както бях поседнала, така и съм заспала. Но в просъница чух името си“, спомня си синоптичката. Скочила веднага и си казала подготвения текст. Но докато говорела в ефир, през цялото време й било некомфортно и усещала, че нещо не е наред. Чак когато камерите угаснали, видяла в краката си коленичил чичко Филипов с микрофон в ръка. Оказало се, че в бързината Кумчева забравила да си сложи микрофона. „Много съм благодарна на Никола Филипов и на целия екип. Винаги бяха нащрек и реагираха отлично в подобни ситуации“, разказваше легендата на БНТ.

Като дете родената в Асеновград Любка не мечтаела да бъде известна. Вървяла й много литературата и учителите й се разочаровали, че не се насочила към хуманитарните специалности, а избрала науката. Родителите й Лилия и Димитър били счетоводители, а в родния им град ги наричали „асеновградските Ромео и Жулиета“. Любка е третото им и най-малко дете. Майка й я родила трудно и до последно докторите имали съмнения, че може и да не оцелее. Самата синоптичка пък дълго време не могла да има деца. И чак когато загубила надежда, на бял свят се появява синът й Антон, когото ражда на 41-годишна възраст. Съпругът й също бил хидрометеоролог.

Източник:mirogled.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един незабравим спортист отишъл си твърде рано

Те бяха двама таланти и една от най-красивите любовни двойки в българския спорт. За съжаление една нелепа катастрофа преди 29 години сложи край на всичко. 

Легендарният лекоатлет от Плевен загина при автомобилна катастрофа през 1996 г.

На 29 юли 2026 г. ще се навършат 30 години от нелепата гибел на един от най-талантливите български спортисти – Георги Дъков. Легендата в скока на височина е роден на 21 октомври 1967 г. в Плевен. Отива си от този свят след катастрофа в Поморие през 1996 г.

Георги Дъков е петкратен шампион на България (1986, 1987, 1988, 1990 и 1991) и национален рекордьор. Записва внушителните 20 състезания над 2.30 и над 100 надпревари над 2.24!През 1985-та печели бронз на Европейското за юноши в Котбус, Германия, с резултат 2,18 м. Следват участия на форуми в Щутгарт, Рим, Будапеща, Хага, Глазгоу, Севиля, Токио, Париж…

Покойният Дъков е рекордьор на България в скока на височина с 2.36.Георги поставя рекорда на 10 август 1990 и в Брюксел, Белгия.

През същата 1990-та печели бронз на европейското първенство в Сплит, постигайки резултат 2,34 м. Две години по-късно Дъков достига до финала на Олимпийските игри в Барселона и завършва 14-ти с резултат 2,24 м.

Има над 20 скока на състезания с резултат над 2.30 и над 100 скока с постижения над 2.24, което го прави най-добрият българин в тази дисциплина до ден днешен.

Сключва брак с гимнастичката Юлия Байчева. Тя е от поколението на т.нар. „златни момичета“ на българската гимнастика.

В колата пътували  бащата и сестрата на Стефка Костадинова.Голямата Стефка Костадинова е била сред най-близките приятели на Георги Дъков. На олимпиадата в Атланта през 1996 г. тя скача 205 см и става олимпийска шампионка. Точно в този момент в Поморие загива при катастрофа Георги Дъков. В колата с него били вторият баща и сестрата на Стефка Костадинова.

„След катастрофата баща ми лежал целият изпотрошен в болница. Благодарна съм на всички наши журналисти, че ме съхраниха и не ми казаха. Ако знаех за тази трагедия, щях да се срутя. Разбрах след 20 дни, като се върнах в България. Когато тръгнах за олимпиадата, ме изпратиха баща ми, майка ми, детето, Георги Дъков и сестра ми. Като се върнах, повечето от тези хора ги нямаше на летището. Тогава разбрах какво е станало и беше ужасно“, разказва години след това Стефка Костадинова.

„Георги ми беше най-верният приятел. Според мен е по-добре жената да се доверява на мъж, отколкото на жена. Защото ние, жените, сме по-неискрени. С Георги тренирахме заедно и когато не бяхме по лагери, той живееше вкъщи в Пловдив. Година, дори две след смъртта му у дома, когато подреждахме масата за ядене, слагахме и за него чинийка, чашка и прибори. Въпреки че мина вече доста време, той продължава да ми липсва“, споделя още олимпийската шампионка.

Атлетически клуб „Георги Дъков“ – Плевен

Атлетически клуб „Георги Дъков“ – Плевен е създаден през август 2012г. За четирите си години има завоювани десетки медали от Национални шампионати в различни възрастови групи и международни турнири. Клубът, създаден в памет на легендата във високия скок, не спира да шлифова млади таланти, сред които личат и национални състезатели в различните възрастови групи.

Председател на клуба е Пламен Дунчев, а треньор Галя Николова – майстор на спорта и четвърта на хвърляне на копие на Европейското за девойки през 1983 г.

Идеята за създаването на клуба била именно на Галя Николова, но подкрепена от племенника на Георги Дъков – Крум Пенчев, от нейния брат Бойко Николов, нейната приятелка Румяна Цветанова и Пламен Дунчев.

Източник:plevenutre.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина легенда от култовата музикална група ABBA

Ян Клинг, член на шведската група ABBA, е починал на 85-годишна възраст, съобщи неговият син Матиас Клинг

"Той винаги е бил силно запален по музиката. Още като тийнейджър сядаше и запомняше всяко соло на Чарли Паркър. Затова притежаваше изключителен талант. Но най-вече ще запомня неговата любов към музиката", каза синът на музиканта.Клинг е бил виртуоз на медни и лабиални инструменти. Неговото свирене може да бъде чуто в албумите на ABBA "Arrival" (1976), "Voulez-Vous" (1979), "Super Trouper" (1981) и "Тhe Visitors" (1981).

Той стои зад добре познатото интро на флейта към „Фернандо“.

Освен работата си с групата, той е сътрудничил с Бьорн Скифс, Тед Гардестад и други известни изпълнители.

История на групата

Името на групата е съставено от първите букви на собствените имена на четиримата членове (Агнета, Бени, Бьорн, Ани-Фрид).

Успехът на групата се дължи на оригинални, лесно възприемащи се мелодии, поп аранжименти и сексапилни вокалистки. Това превръща квартета в световна сензация за доста години напред. Успехът се постига с много труд, професионализъм и естествено с късмет. През 70-те години те постигат комерсиални успехи, сравними с тези на „Бийтълс“ през 60-те.

Агнета и Фрида са известни в Швеция няколко години преди формирането на групата. Бени и Бьорн се срещат за първи път през пролетта на 1966 г., но едва в 1970 г. започват да пишат песни като творчески тандем. През 1972 г. шведският музикален продуцент, автор на текстовете на много от песните им след това Стиг Андершон ги ангажира за музика към телевизионни предавания. Двамата се съгласяват и решават да обогатят музиката си с дамски вокали. Те канят да се присъединят към дуета своите приятелки Агнета и Фрида.

През 1973 г. се включват във фестивала на Евровизия с песента „Ring Ring“, но са класирани на трето място. Наградата на Евровизия спечелват на следващата 1974 г. на фестивала в Брайтън, Англия с песента „Waterloo“.

Албумите, турнетата и неповторимият стил на групата прави АББА легенда. Личните им конфликти обаче стават творчески, така че в зенита на славата си групата е напът да се разпадне. Това става в края на 1982 г. И няма официално изявление за това какви са причините за разпадането на групата.

Агнета и Фрида издават няколко самостоятелни успешни албума. Бени и Бьорн пишат музиката за мюзикъла „Шахмат“.

През 90-те се наблюдава завръщане на интереса към група АББА. В тяхна чест е написан мюзикълът „Mamma Mia“, представян на световните сцени, а през 2008 г. и филмът „Mamma Mia“, с участието на Мерил Стрийп, Пиърс Броснан, Колин Фърт и др.

През 2000 година на групата е предложено да се събере за световно турне при фантастични финансови условия на стойност почти 1 милиард долара. Единственият член на АББА, който категорично отказва, е Агнета. Тя издава албум през 2004 г. Фрида също издава и албуми на шведски език, насочени към скандинавския пазар. Джон Лорд от Дийп Пърпъл я кани за участие в самостоятелния си албум през есента на 2004 г. Днес легендарното студио „Polar Music“ е закрито, а в музея на шведската култура в Стокхолм се намират китарата на Бьорн и синтезаторът на Бени.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Златните години на София: Винили, приказки и любимото Писателско кафене /Снимки/

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка

Какво по-хубаво от това човек да може да се пренесе във времето, към спомените за една различна реалност. Просто да си припомни някогашна София – от 60-те и 70-те години и после да направи острия контраст с днешния облик на столицата.

Разликите са очебийни, но и носталгията със сигурност е факт в мнозина в социалните мрежи, особено тези, които често наминават през фейсбук групата "Наше Минало".

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка. А спомените оживяват като на филм, но от онези, правени по действителен случай.

Ще видите леко прашни витрини и музика от винили, които вече правят само истинските ценители на музиката. Един неподражаем привкус на автентичност, почти загубен в днешната модерна визия.

Поколения софиянци се връщат в спомените си към три емблематични места: руската книжарница "Ленин", фотосалоните и сцените около ЦДНА и легендарния бул. "Руски" със старато Писателско кафене.

Руската книжарница "Ленин" – домът на най-красивите книги и винили

За мнозина тя не беше просто книжарница, а истински портал към друг свят. Потвържденията за това не са едно или две, и присъстват в днешните фейсбук коментари

"Най-хубавите винилови грамофонни плочи бяха там";

"Там научих руски – защото намирах книги, които никъде другаде нямаше";

"Приказките… Боже, какви красиви илюстрации! Като малък влизах само, за да ги разглеждам", гласят само малка част от реакциите;

София като филмова лента

Ако се върнем отново за малко и към ЦДНА през 70-те, ще видим София като филмова лента.

Днешният Централен военен клуб е впечатлявал тогава с една особена мекота, която модерната фотография отдавна е изгубила.

"Истинска творческа фотография", пишат хората. И са прави!

Някой е уловил игра на светлина по фасадата, а друг – група млади хора, които се смеят с такава непринуденост, че сякаш времето е спряло. Трети пък е снимал балконите, знамената, паважа – онзи паваж, който звънтеше под обувките.

ЦДНА в онези години не беше само институция, а и културна точка. Там се случваха концерти, изложби, литературни събития. А София беше и по-малка, и с по-голяма култура от това, което е днес.

Изгубената аристократичност

Обиколката ни засега стига до булевард "Руски" и емблематичното старо Писателско кафене.

"Влизал съм като ученик в старото Писателско кафе. Не зная защо го събориха. Може би е засенчило кафето на Соц-съюза на писателите, където седяха „помазаните“ псевдо-интелектуалци“, пише един от коментиращите в "Наше Минало".

Булевард "Руски" през 70-те е бил някак празничен всеки ден. Хора с костюми, балтони, шапки. Витрини с тежки завеси. Обноски, които днес са почти изчезнали.

Писателското кафене е онзи тип място, което можеш да почувстваш, само ако си го преживял – разговори за книги, клюки от литературния свят, дим от цигари и аромат на силно кафе. Сигурни сме, че много хора се връщат от време на време в мислите си там, особено ако наистина някога са били.

Днес сградата не съществува. Според някои е съборена нарочно, за да не засенчва новото кафене на Съюза на писателите. Други просто поклащат глава и казват: "Унищожиха чар, който не може да се върне".

Мнозина се питат защо не се възстановяват такива емблематични места в столицата ни. Защото старите снимки доказват, че София е имала атмосфера, близка до европейските столици – с малки културни оазиси, неподправени магазини и ресторанти, с улички, в които живееше дух.

/БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1928 г. свиня стръвница изяжда 3 годишно дете в софийско село

 Преди почти век свиня изяжда 3 годишно дете в софийско село.

Тази жестока история, колкото и да звучи като страшна легенда, е била публикувана в тогавашната преса

„Свиня стръвница“ – така вестник Будилник през 1928 г. озаглавява една от най-ужасяващите си новини.

Разказва се за 3-годишно дете, оставено вкъщи, което спокойно си хапвало круша. В следващия миг се случва трагедия – свинята в двора напада и изяжда детето.

Тази жестока история, колкото и да звучи като страшна легенда, е била публикувана в тогавашната преса като реален случай.

На 21 септември,1928 година в село Добърчин, Софийска област, се е разиграла ужасяваща трагедия. Тригодишно дете е било нападнато и изядено от домашната свиня на семейството, докато е било само вкъщи.

Според местни източници, детето е консумирало круша, когато животното го е нападнало. Майката е отсъствала поради участие в събор в съседното село Искрец, а по-големите деца са били на паша с добитъка.

Медицинските власти са потвърдили, че свинята не е страдала от бяс и е била напълно здрава. 

Според експертите по онова време, причината за агресията може да се крие в силен глад и жажда, отключили необичайно хищническо поведение.

Случаят е предизвикал сериозни дискусии относно безопасността на отглеждането на животни в домашни условия и необходимостта от постоянен надзор над малките деца пише тогавашния вестник "Будилник"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Поколението, което растеше между панелните блокове, пустите полянки и игрите, които не се нуждаеха от интернет

Ние сме децата, които знаеха стойността на уважението.

Носехме сини престилки, връзвахме червени и сини връзки и в чантата ни имаше повече тетрадки, отколкото изкушения.

Пишехме съчинения на ръка, а всяка дума идваше от сърцето, не от търсачката.

Правехме пищови, но рядко ги използвахме — защото, докато ги пишехме, вече знаехме урока.

Тичахме навън, играехме до тъмно.

У дома ни чакаше строг поглед, ако закъснеем — но зад този поглед стоеше любов,

Ние сме поколението на уличните телефони, които понякога гълтаха стотинките ни.

На касетите, които превъртахме с молив.

На радиото, което слушахме с търпение — чакайки точно нашата песен, за да я запишем.

На лексиконите, в които пазехме най-сладките тайни, и на снимките, които се чакаха с дни от фотото.

Да, ние нямахме баркодове, смартфони и социални мрежи.

Но имахме детство, което се живееше, а не се снимаше.

Мечти, които само фантазията  раждаше, а не рекламата.

И домове, в които лампата светеше до късно, защото семейството говореше, смееше се — заедно.

Имаше ожулени колене, протрити кецове, черни ръце от катерене по железата на площадките.

Имаше приятели, които звъняха по вратите, а не по телефона.

Имаше игри, които не се нуждаеха от кабели… само от детски сърца.

Ние сме поколението, което играеше на криеница до тъмно, караше велосипеди без каски и падаше, но ставаше и продължаваше. Което си правеше колички от лагери и се спускаше по- стръмни улици, рискувайки да се пребие.

Ние сме поколението, което се научи да поправя нещата, вместо да ги изхвърля. Което знаеше как да си направи хвърчило от вестник и лепило, и да го пусне в небето.

И болката идва оттам —

че това време няма да се върне.

Че днес улиците са празни.

Че децата гледат в екрани, а не към залеза.

Че смехът от площадките се е превърнал в носталгия, която душата ни носи като белег.

Ние сме поколението на ХХ век.

Поколението, което порасна в свят, където имаше малко, но беше достатъчно.

И ако боли — боли, защото беше истинско.

Боли, защото го обичахме.

Боли, защото знаем, че никой след нас няма да разбере какво е да се прибереш уморен, мръсен, гладен… и щастлив.

Димитрина Янакиева../Соцносталгия

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Живот, отдаден на сцената-актьорът, който остави ярка следа в театъра и киното на България

На 21 ноември 2025 г. се навършват 18 години от кончината на Сотир Майноловски – актьорът, който остави ярка следа в театъра и киното на България. Време е да си спомним за неговата вътрешна светлина и човешко достойнство.

Роден на 31 октомври 1930 г. във Варна, Сотир Майноловски произхожда от семейство на изселници от костурското село Косинец, Егейска Македония. Завършва актьорско майсторство през 1958 г. във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) – институцията, която формира новото поколение български актьори след Втората световна война.

Театралният му път започва в Добрич, където играе в Драматичния театър от 1959 до 1964 г. След това се премества в София и става част от елитните трупи на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ (1964 – 1967), Театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия театър „Николай Бинев“, чийто директор е до пенсионирането си през 1997 г.

В киното Майноловски участва в няколко запомнящи се продукции, сред които:

• „Васко да Гама от село Рупча“ – в ролята на радиста

• „Цар и генерал“

• „Мъже в командировка“

• „Вик за помощ“

• „Закъсняло пълнолуние“

Освен театралната и филмова кариера, той участва и в шоупрограми на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското радио, доказвайки своята гъвкавост и чувство за хумор.

Стената на славата пред Театър 199 пази неговите отпечатъци, шарж и послание – символ на признание и уважение към творческия му принос.

На 21 ноември 2007 г. Сотир Майноловски напуска този свят на 77-годишна възраст, оставяйки след себе си не само роли, но и спомени за един благороден човек, отдаден на изкуството. Погребан е в Централните софийски гробища.

Времето не изтрива спомена за артисти като него. Той бе част от поколението, което превърна сцената в огледало на човека и времето – с дълбочина, морал и вътрешна светлина.

Нека тази статия бъде нашият скромен поклон пред Сотир Майноловски – актьорът, който не търсеше шумна слава, а остави трайна следа в сърцата на зрителите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват 2-годишния Николчо Чампоев и майка му с 12 куршума – най-жестоката проява на варварство у нас

 

Известно е, че българските фашисти не са спазвали международната конвенция и нормите на международното право за закрила на децата. Като прохитлеристка държава, при депортиране на евреите от Беломорска Тракия – 4058 души, Македония – 7144 души, и Пиротско – 185 души, или общо 11 387 евреи са изпратени в лагера на смъртта Освиенцим (Аушвиц), в това число и деца. У нас при антифашистката нелегална съпротива са загинали също деца. Трябва да си спомняме за тях, тъй като бе прекършена съдбата им. Нищо и никой не е забравен!

На 22 февруари 1944 г. в Русе нелегалната ремсова ръководителка Ана Вентура (еврейка), ученичка от френската гимназия, влиза в семейство Чампоеви. Предателка сигнализира в полицията. Жилището е блокирано и следва една от най-дивашките прояви на фашисткото варварство у нас. Със шмайзери убиват Ана Вентура – 18-годишна, застрелват ятачката Цветанка Тотева Чампоева, нейното невръстно 2-годишно дете Никола (Николчо) Чампоев и неговото любимо коте. Накрая убиват и дядото на Николчо по майка – Тотю Николов Тотев.

На 2 срещу 3 май 1944 година в Етрополския Балкан, в местността Сухата река, са закарани девет нелегални, като след средновековни инквизиции, вързани двама по двама с бодлива тел, ловната рота на капитан Горчилов, Нако Бандата и други разстрелва арестуваните. До тях Вълко Ганчев Печурката по същото време реже с нож гърдите на жена с малко четиригодишно момченце. Печурката хванал детето за крачето и с все сила пръснал главичката му в буково дърво. 

Това той признава пред Народния съд 

След това убил и жената. Главите на партизаните били набучени на колове и разнасяни по селата. През октомври 1944 година останките са взети и транспортирани до с. Трудовец, Ботевградско, и препогребани в мемориален комплекс в центъра на селото. При ексхумацията на телата е открито и женско тяло. Мълва се носела, че жената е от Горнооряховско, но и досега не се знае нейната самоличност.

На 29 март 1944 година сутринта са арестувани в с. Крушево, Севлиевско, десет души, посочени от секретаря на селската община, че са носили храна на партизани. Полицаи ги изкарват извън селото и в близката местност Бряста ги застрелват. Единият от тях е 16-годишният Стефан Цвятков Станев. Акцията се води от стражаря Стефан Ненов Влайков. В съставения акт е записано, че разстрелът е бил при „опит за бягство“.

Жертва е и Еленка Б. Манова – на 14 години, от с. Калнище, Търговищко. При блокада на селото от полицията на 19 януари 1944 година Еленка наблюдавала с ужас произвола при претърсване на домовете. Един полицай я ритнал с ботуша си в корема. След няколко часа детето починало.

На 1 април 1944 година се разиграва трагедия на местността Осеникова поляна в Севлиевския балкан, близо до с. Купен. В землянката – скривалище на това място са двама ранени партизани – Иван Петков (Гошо) от с. Кормянско, ранен в битката при с. Химитлии, и Минко Андреев (Младен) от с. Букорово, ранен в коляното. За двамата младежи се грижат Ганка Палаузова и нейния 13-годишен син Димитър Трифонов Палаузов – Митко. Полиция и войници, водени от горския надзирател Кольо Кръстев и полицая Русчо Тончев Русчев, претърсват района и откриват скривалището. Русчо започва да стреля с картечница. Ганка се провиква силно с молба: „Дете има тука! Спасете детето!“ Това не възпира озверения полицай и стрелбата продължава. Партизаните стрелят с два пистолета, които скоро заглъхват. Тогава Русчо Тончев хвърля гранати и скривалището става страшна гробница на двама младежи, дете на 13 години – Митко Палаузов, и майка му Ганка. 

Настава гробна тишина 

Убийците са весели, че ще получат 200 000 лева за четири глави на шумкари, и отиват в една кръчма да се черпят… 

След шест месеца Русчо Русчев е пред Народния съд. Свидетелят Кольо Кръстев казва: „Не ми се спомня за този случай… Убийството на дете е голям позор!“ Свидетелят Иван Недялков (горски надзирател) казва за полицаите: „Всички бяха въоръжени с пушки и картечници, коланите им бяха увиснали от бомби. Свалиха пръстена на жената.“ Русчо Тончев надвикваше всички: „Аз я претрепах, мамицата ?!…“ Свидетелят Кольо Кръстев заключава: „Убийците не бяха хора, а изверги!“

Сега фашизоидите с презрение говорят за Народния съд, а имената на садистите-убийци са на стената на „невинните“ жертви на комунизма в сърцето на София, до Националния дворец на културата.

На 24 март 1944 година, след акция на отряд „Георги Бенковски“ в град Копривщица, са арестувани 52-ма антифашисти, заподозрени в помощ на партизаните. Подложени са на жестоки мъчения по командата на главореза ген. Кочо Стоянов. Сред тях е гимназистът Иван Кривиралчев на 16 години, измъчван по командите на кървавия поручик Каназирски. На 31 март 1944 година край Копривщица полицаят му казва, че ще си прави мезе от негови части. Изтръгват сърцето му и вземат отрязания език за мезе. Трупът на младежа е изгорен на огъня. Сега Иван Ралчев е представен като терорист, а палачите – като жертви.

Съдбата на децата от Белица

Паметник на Васил и Сава Кокарешкови в Белица

На 19 декември 1943 година, в района на с. Ястребино, Търговищко, се разиграва нова трагедия. Под командата на поручик Йорданов се извършват арести и убийства на заподозрени ятаци и помагачи на партизаните по донос на служители. Убити са край Ястребино в навечерието на Коледа и Новогодишните празници 18 души. Сред тях са един възрастен човек, инвалид от войните, и шест деца. Това са Надежда Петрова Калайджийска (18.12.1931- 19.12.1943), чийто брат Рангел Калайджийски е партизанин, братът на Надежда – Иван Петров Калайджийски (19.12.1934 – 19.12.1943), най-малкият брат Стойне Петров Калайджийски (18.12.1936 – 19.12.1943). Бащата, майката, чичото и стринката на трите деца също са разстреляни на 19.12.1943 година. Убити са и Цветанка Иванова Димитрова (05.03.1930 – 19.12.1943), Ценка Иванова Димитрова (15.03.1930 – 19.12.1943), Димитринка Петкова Стоичкова(07.11.1932 – 19.12.1943) – родителите й са убити същия ден.Васил Николов Кокарешков и Сава Николов Кокарешков, по на 16 години, е ужасна. Двамата братовчеди са заподозрени за връзки с партизани от отряд „Никола Парапунов“, за носене на храна и предаване на сведения на нелегалните. След донос на предател Васил Кокарешков на 7 юли 1944 година е заловен, инквизиран по „ритуала“ на жандармерията и заклан. Братовчед му Сава Кокарешков, козарче в планината, е арестуван. Обвинен е, че снабдявал партизани с храна и ценни сведения за полицията. След средновековни инквизиции е заклан, насечен на късове и хвърлен на жандармеристките кучета.

Българският фашизъм унищожаваше всички другомислещи, като използваше всякакви мерки за насилие и варварщина, погазвайки християнски и общочовешки ценности. В тая кървава разправа не бяха пощадени и децата – цветът и бъдещето на нацията. Сега поругават техните кости и памет.

Доц. Гено МАТЕЕВ,  Севлиево

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ