Трагедията на Петрохан от 1991 г. Тръгват 10, оцеляват само трима

На 24, 25 и 26 май 1991 година България става свидетел на рядко метеорологично явление – обилен сняг в края на пролетта, когато обикновено природата вече се подготвя за лятото.

Тази необичайна климатична аномалия, предизвикана от силен средиземноморски циклон, връща зимата на Балканския полуостров и остава запечатана в паметта на мнозина като едно от най-студените и изненадващи събития в края на май.

Петрохан отново попадна в центъра на общественото внимание заради жестокото убийство край хижата, нашумяло през последните дни. Но далеч преди криминалните хроники да насочат прожекторите към този район, проходът вече носи тежката памет на една от най-драматичните планински трагедии в новата ни история. На 25 май 1991 година именно тук се разиграва бедствие, при което седем души губят живота си, а от група от десет туристи само трима се завръщат живи.

В онзи майски ден десетимата поемат на преход в района на хижа „Петрохан“, планирайки сравнително лек маршрут по билото на Стара планина. Пътуването е замислено като пролетен поход, без очакване за екстремни условия. Времето в началото не дава сериозни индикации за опасност, което се оказва решаващо и подвеждащо. Туристите са облечени и екипирани за сезон, в който сняг и бурен вятър изглеждат малко вероятни.

Само часове по-късно планината показва съвсем друго лице. Високо в Балкана времето се обръща рязко и без предупреждение. Започва силен снеговалеж, придружен от ураганен вятър, температурите падат стремглаво, а видимостта се свежда до няколко метра. Пътеките изчезват под снега, ориентирите се губят, а движението става все по-трудно и хаотично.

В опит да се спасят, туристите губят връзка помежду си. Част от тях продължават напред, други се опитват да се върнат обратно, трети търсят някакво укритие от стихията. В тези условия студът и влагата започват бързо да взимат своето. Настъпва хипотермия, силите се изчерпват, а всяко следващо решение става все по-фатално.

Тримата, които оцеляват, успяват да вземат навременно решение да слязат към по-ниските и по-защитени части на планината. След тежка борба със студа и изтощението те достигат до гората, където условията са по-поносими, и в крайна сметка са спасени. Техните разкази по-късно дават възможност да бъде възстановена картината на трагедията и разкриват колко бързо една привидно безопасна разходка се е превърнала в смъртоносен капан.

След подаден сигнал започва мащабна спасителна акция. Планински спасители и доброволци претърсват района при изключително тежки условия. В следващите дни са открити телата на седемте загинали туристи. Причината за смъртта е измръзване и пълно физическо изтощение. Някои от жертвите са намерени на сравнително малко разстояние една от друга – мълчаливо доказателство колко безпощадна може да бъде планината дори в края на май.

Трагедията от 25 май 1991 година остава завинаги в паметта на планинарската общност като жесток урок за непредсказуемостта на Стара планина и за опасността от подценяване на условията, независимо от сезона. Десет души тръгват на поход, но само трима се връщат.

Днес, когато районът край хижа „Петрохан“ отново е обвит в мрачни новини заради тежко криминално престъпление, споменът за тази трагедия изплува с нова сила. Различни времена, различни причини, но едно и също място, което отново напомня, че тук границата между живота и смъртта може да бъде прекрачена внезапно. Петрохан не е прокълнат, но остава безмилостен към всяка грешка и самоувереност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Технологичната революция на ВТУ през 80-те: Създадени са първите дигитални студентски терминали в България

През втората половина на 80-те години на XX век Великотърновският университет „Св. св. Кирил и Методий“ се превръща в пионер на дигитализацията в българското висше образование. Във време, когато персоналните компютри са рядкост, висшето училище въвежда в експлоатация първите у нас публични информационни машини за студенти.

Иновативните терминали, разположени в коридорите на университета, дават на младите хора безпрецедентен за епохата директен достъп до различни неща.

Във визуално футуристичните за времето си кабини са вградени върховите постижения на родното и източноевропейското инженерство по онова време. Всеки терминал е захранван от хардуер на българските персонални компютри от серията „Правец“. Изображението се визуализира чрез модифицирани кинескопи от популярната марка телевизори и монитори „Електрон“

Тази конфигурация позволява на студентите да взаимодействат с компютърната система чрез опростен интерфейс, избирайки вълнуващата ги информация директно от клавиатурата. За епохата, в която административните справки се извършват изцяло на хартия и пред препълнени канцеларии, проектът е истински скок в бъдещето.

Тази ранна дигитална система полага основите на силни традиции в областта на компютърните науки във ВТУ. Днес Факултетът по математика и информатика на университета продължава да развива модерни Компютърни науки и иновативни Информационни технологии. Архивите и спомените за тези първи „информационни будки“ остават ярък символ за това как Велико Търново изпревари времето си и показа на младите хора дигиталното бъдеще още преди настъпването на интернет ерата.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде е днес дъщерята на Апостол Карамитев, чиято най-запомняща се роля е в „Опасен чар“

Дъщерята на големия Апостол Карамитев – Маргарита, не е сред щастливите български емигранти. Вече близо 25 години бившата актриса живее заедно със съпруга си – инженер по професия, във Ванкувър, Канада.

Когато заминали да си търсят късмета там, Карамитева решила да се захване с психология. В момента водела частни сеанси и се хващала да работи на парче където успее. Не живеела никак луксозно, но нямала намерение да се завръща у нас, защото отдавна загубила позициите си в артсредите, а и конкуренцията вече била по-непробиваема. Все пак потомствената актриса не могла напълно да изтръгне от сърцето си театъра.

Маргарита се прехранва като психолог, не поддържа връзка с брат си.

Преди няколко години създала любителска трупа, в която постъпили хора от Ванкувър и Сиатъл. Никой от тях не се занимавал професионално с актьорско майсторство и всички имали коренно различни професии. Маргарита, като човек с по-голям опит на сцена, била ръководител на камерния състав. Тъй като не успявали да си намерят финансиране, събирали пари за декори, наеми на зали и всякакви други разходи. На последната си постановка по текст на Йордан Радичков успели да съберат 70 души публика и това засега бил най-големият им успех.

Синът на Маргарита, който носи името на знаменития си дядо, също избягва публичността, а последното, което се знае за него, е, че се е оженил на скромна сватба и живее в гр. Гоце Делчев. С майка му не били особено близки и не се чували всеки ден. Почти никакъв контакт щерката на Карамитев не поддържала и с родния си брат. Момчил от близо 40 години живее зад граница, като в Лос Анджелис сред киногилдията не се представял с рождено си име, а с измислен от него псевдоним.

Той също е кадър на ВИТИЗ, но в Щатите бил от хората зад прожекторите. Занимавал се с продуцентство и режисура. Момчил бил гордостта на покойната си майка Маргарита Дупаринова, която до последно се хвалела, че е женен за седмо поколение римлянка. С италианката синът на Карамитев се запознал, когато отишъл на специализация в Ботуша, а после двамата заедно отпрашили за Америка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Животът в снимки на един бивш президент

Георги с родителите си и баба си минути преди да постъпи в казармата.

Георги Първанов бил любимото дете на бабите в пернишкия квартал „Рудничар“. Родителите му – Мария и Седефчо, работили почти денонощно в машиностроителния завод „Струма“ и бъдещият държавен глава отраснал в комшийската къща. Той още бил признателен на леля Стефка, която го поела от бебе.

Когато проходил и проговорил, малкият Георги сам изявявал желание да й ходи на гости, защото от цялата махала само тя имала телевизор. От сутрин до вечер Гошко, както го наричат най-близките му роднини, гледал предавания и за деца, и за възрастни. Наизустявал съдържанието им отведнъж, а после го разказвал на другите баби от улицата. Понякога се случвало дори да заспива в чуждата къща, а родителите му по тъмно идвали да си го вземат и го пренасяли на ръце до неговия креват.

В Перник им се носела слава на големи купонджии, а баща му Седефчо винаги забавлявал компанията с вицове и песни. От майка му Мария всички имали страх, защото била силна жена и управлявала кран наравно с мъжете. За пръв път качила Георги на огромната машина още като бебе. Въпреки че била строга, най-много плакала, когато го изпращала в казармата.

Службата му в поделението „Ломски форт“ била тежка, а старшините много го юркали. Съказармениците му разказват, че тогава бъдещият главнокомандващ армията разпускал, слушайки „Бийтълс“, въпреки че бил отявлен русофил. Момичетата оттогава много го харесвали заради гъстата му черна коса, но на свиждане не му отишла нито една от обожателките.

С настоящата си съпруга Зорка се запознали на студентски купон, а тя обичала да се шегува, че не си спомняла кога е било, защото изкарала целия си живот с него.

АБИТУРИЕНТ 

Като абитуриент с баща си Седефчо (вляво), който макар контузен, е във вихъра на купона.

СЕМЕЙСТВО

Мария и Седефчо Първанови на банкет. Седефчо танцува бос в средата на дансинга.

ОБОЖАТЕЛКИ 

Младият Георги станал любимец на жените заради стройната си осанка и гъстата черна коса.

СЪПРУГАТА 

Зорка поздравява съпруга си със спонтанна целувка, след като е обявен за Мъж на годината през 2003 г.

КЪМПИНГАР

Август 2009 година. Първанов пали огън в местността Трещеник над Якоруда, където всяка година от запознаството си със Зорка се отбивали след поход в Рила.

НА ПРОТЕСТ

Първите стъпки в политиката прави, участвайки в акция срещу НАТО.

И ЛОВЕЦ СЪМ, И РИБАР СЪМ

Ловът е голямата страст на бившия президент.

ДЯДО И ВНУЧЕ

С внук си Жорко, който е кръстен на него, изучават екзотиката на фауната.

В ДЕСЕТКАТА

Весела Лечева го запалва по стрелбата.

АДРЕНАЛИН

Георги и Зорка всяко лято се надбягват с джетове във Варненския залив.

КУМИР

Покойният Николай Добрев му е пример в политиката и в живота.

ВОЙНИК 

Снимка за спомен преди уволнението.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина красивата актриса, звездата от Шатовалон

Френската актриса Шантал Нобел, запомнена като една от най-ярките телевизионни звезди на 80-те години, е починала на 77-годишна възраст. Със своята елегантност, характерна прическа и силно екранно присъствие тя оставя траен отпечатък в историята на френската телевизия.

Нобел придобива огромна популярност с ролята си на адвокатката Флоранс Берг в сериала „Шатовалон“, излъчван по френската телевизия Antenne 2.

Продукцията, често сравнявана с американския хит „Далас“, се превръща в истински феномен, привличайки близо 14 милиона зрители. Историята, изпълнена с интриги, властови борби и политико-финансови конфликти около вестника „La Dépêche républicaine“, променя представите за телевизионните драми във Франция. Заглавната песен „Puissance et gloire“, изпълнена от Ербер Леонар, също се превръща в голям хит.Кариерата на актрисата обаче е прекъсната драматично в разгара на успеха ѝ. През 80-те години тя попада в тежка автомобилна катастрофа край Траси-сюр-Лоар. Автомобилът – Porsche 924 Carrera GT – е управляван от популярния певец Саша Дистел, след участие в предаването „Champs-Élysées“.

По това време Шантал Нобел е на 37 години и е майка на две деца – Александра и Ан-Шарлот. След инцидента лекарите дават тежка прогноза, че тя може да остане инвалид за цял живот. Този момент бележи рязък край на нейната възходяща кариера, а планираният втори сезон на „Шатовалон“ така и не е реализиран.

Освен в този сериал, Нобел участва и във филми като „Le Permis de conduire“ и „Tout le monde il est beau, tout le monde il est gentil“, с които допълнително затвърждава присъствието си в киното.

След катастрофата актрисата се оттегля от публичния живот, което поражда множество слухове през годините. В действителност обаче тя намира опора в семейството си. В интервю за Europe 1 тя споделя, че живее спокойно и щастливо, далеч от светлините на прожекторите. До нея остава съпругът ѝ Жан-Луи Жулиан, който я подкрепя неотлъчно. Последиците от травмите я принуждават да се придвижва с бастун или с негова помощ.

Макар че през годините е изразявала желание да се върне към актьорството, това така и не се случва. През 2010 година тя признава, че е приела съдбата си, оставяйки зад гърба си гнева и разочарованието.

Шантал Нобел ще бъде запомнена не само като талантлива актриса, но и като жена, преминала през тежко изпитание с достойнство и сила.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Дуетът на сцената и в живота

Стефка Берова и Йордан Марчинков са сред най-разпознаваемите и обичани дуети в историята на българската естрада – не само заради песните си, но и заради факта, че зад сценичния образ стои истинска житейска връзка. Те са от малкото артистични двойки, при които любовта не е била декор, а реална основа на съвместното творчество.

Стефка Берова е родена на 3 май 1942 година в Сопот. Още в ранните си години проявява интерес към сцената и изкуството, което закономерно я отвежда към актьорската професия. Тя завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ), специалност актьорско майсторство, и започва професионалния си път в драматичния театър. Работи на сцените във Велико Търново и Варна, а по-късно и в Народния театър „Иван Вазов“. Театралната й подготовка, чувството й за драматургия и изразителното сценично присъствие по-късно се превръщат в едно от най-силните й оръжия и в музиката.

Йордан Марчинков е роден на 7 декември 1944 година в София. За разлика от Берова, неговият път е изцяло музикален. Той завършва естрадния отдел на Българската държавна консерватория, където изгражда стабилна вокална и музикална култура. Още в началото на кариерата си се откроява с дисциплина, усет към ансамбловото пеене и способност да работи в дуетна форма – качества, които по-късно ще се окажат решаващи за успеха на общия им проект.

Пътищата им се пресичат в период, когато и двамата вече търсят своето утвърждаване.

Срещата им първоначално е професионална, но бързо прераства в лична връзка, която естествено намира отражение и на сцената. Между тях се появява онова трудно обяснимо съчетание от хармония и емоционална близост, което публиката усеща още при първите им съвместни изяви. Те не „играят“ близост – тя е реална и лична, а сцената просто я усилва.

Когато оформят дуета си през 70-те години, те вече са двойка и в живота. Това придава на изпълненията им особена искреност – песните звучат като разговор между двама души, които се познават дълбоко и споделят общ свят. Успехът идва бързо, а заедно с него и огромното натоварване. Концертният им живот е изключително интензивен – стотици участия годишно, непрекъснати пътувания, записи и турнета в България и зад граница. Домът им често е временен, а личното време – оскъдно, но въпреки това те дълго успяват да съхранят баланс между сцената и семейството.

Раждането на дъщеря им Косара Марчинкова е едно от най-важните събития в съвместния им живот. Тя се появява във време, когато популярността им е в своя апогей, а ангажиментите – непрекъснати. И двамата родители се стремят да бъдат пълноценна част от нейното израстване, въпреки динамиката на професията си. Косара расте в атмосфера на музика и изкуство, но съзнателно е държана далеч от публичността. Родителите й не я превръщат в част от сценичния си образ и я пазят от натиска на известността, като за тях тя остава преди всичко дете, а не продължение на кариерата им.

С времето натрупаната умора, различията в характерите и постоянният съвместен живот – и професионален, и личен – започват да оказват влияние върху отношенията им. Краят на 80-те години носи и дълбоки промени в културната и обществената среда, което допълнително усложнява ситуацията. Раздялата им идва без гръмки скандали и без публични обвинения. Тя слага край както на брака им, така и на дуета – по-скоро като тихо отстъпване от една обща сцена, отколкото като рязък разрив.

След раздялата двамата поемат по различни пътища, но остават свързани чрез общото си минало и чрез дъщеря си. Стефка Берова продължава активната си творческа дейност, носейки със себе си опита и популярността, натрупани през годините на дуета. Йордан Марчинков постепенно се отдръпва от активния музикален живот и избира по-спокоен и личен ритъм на съществуване. Въпреки дистанцията, уважението помежду им остава, а споменът за съвместните години не е заличен.

Днес дуетът на Стефка Берова и Йордан Марчинков се помни не само чрез конкретни песни и отличия, а като символ на време, в което сцената и животът често са били едно цяло. Историята им е разказ за любов, споделено творчество, всекидневни компромиси и неизбежни раздели, а присъствието на дъщеря им Косара придава на тази история човешка дълбочина, която я прави истинска и разпознаваема и за днешната публика.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Фаталната българка, която преди 18 години бе най-добрият модел на Европа а голямата и любов загива пронизан от куршуми

През последните години сякаш все по-рядко чуваме името на Цеци Красимирова. Някога, тя бе сред водещите топ модели у нас – и бе добре познато лице от рекламите и модните подиуми.

Около Цеци се шумеше много и по отношение на личния й живот и често бе свързвана с имената на редица популярни българи. Но през 2010 г. тя внезапно реши да напусне България – и до днес дели времето си между родната страна и Испания.

И предпочита уединения начин на живот. Преди две години призна, чрез публикация във Facebook, че се е развела със съпруга си милионера Майкъл Струмейтис, с когото сключи брак през 2019 г.

Оттогава насам Цеци развива собствен бизнес. Разработва кремове и интимни гелове на базата на конопа, създадени с мисъл за автентична грижа и хармония с природата.

В профила си в Instagram Цеци често споделя новите продукти, които са разработвани с помощта на специалисти технолози.

Когато не е заета с козметичния и бранд, 45-годишният модел е отдадена на грижи за своите котки. Признавала е, че са нейна голяма страст и дори мечтае един ден да създаде приют за бездомни котки, защото тези институции според нея не са толкова много, колкото приютите за кучета.

Преди няколко месеца се похвали с най-новото си попълнение – белия пухкав котарак Аполо, към чиято снимка написа: „Ново бебе у дома“.

Цеци е на етап в живота си, в който с чиста съвест може да се грижи преди всичко за своите котки – дъщеря й Джудит е вече пораснало момиче и има свой собствен път.

Коя е Цеци Красимирова.Рождена дата: 24.01.1980

Цеца (по-известна като Цеци) Красимирова Петкова е родена на 24 януари 1980 година в Мездра. Хубавицата е зодия Водолей. Още като ученичка се мести в Елин Пелин, за да се запише в местното в хореографското училище. „В града всички ме познават“, смее се днес манекенката. Забелязват я и от агенция „Визаж“. На 17 г. се явява на конкурса „Мис Шопкиня“ с фамилното си име. Записана е като Цеци Петкова. Печели безапелационно. В журито е и писателят Дончо Цончев. Още същата година е избрана за най-добър модел на България. Най-добрият модел на България за 1997 г. признава, че едва 10-годишна е усетила първия досег с модата.

Тогава красивото дете Цеци е записано на курс за модели, който постепенно възпитава на дисциплина и отговорност манекенката с котешки очи. След като е обявена за най-добър модел на България, красивата нашенка отива на конкурса най-добър модел на света, в който се състезава за приза с още 80 претендентки за короната. Неочакваното се случва – Цеци Красимирова става най-добрият модел на Европа за 2007 година. Модни агенции от Италия и Франция я затрупват с предложения за работа. Но тя решава, че детето, което е на път, е по-важно от кариерата й. Тогава Цеци е едва на 18 години. Ражда дъщеричката си Джудит. „Тя ми е одрала кожата“, радва се Цеци. Днес малката е висока почти колкото нея.

По-късно се разделя с бащата на детето, но си остават приятели и заедно се грижат за отглеждането му. Напълнява близо 30 килограма след раждането. Никой не може да си представи, че някога ще се върне на модния подиум. Цеци обаче може. Прави всичко възможно. Смъква излишните килограми само за два месеца и половина. Единствената й храна са ябълките. Пие по 3-4 литра минерална вода. Блъска във фитнеса от зори. Завръща се победоносно на модния подиум. С перфектните мерки 90-61-91 и височина от 1.77 см българският топмодел работи както в България, така и в чужбина.

“Мъжко момиче, което все се бори сама с живота, непредвидима, избухлива, интересна, фрапантна, жената­ вамп, жената хиена, буен нрав, силен характер“. Така шефката на агенция Визаж Евгения Калканджиева определя Цеци Красимирова.

Цеци Красимирова се оказа на фронта на войната в престъпния свят, на площад Дам в Амстердам, където застреляха Косьо Самоковеца, а тя самата беше ранена в главата от същия куршум. Зловещото парче остава в кухината под едното й око. Докато фаталната жена се бореше за живота си в болница в Германия, в България се чуваха насмешливи подмятания.

Косьо Самоковеца за Цеци е голямата любов. „Да. И каквото и да говорят сега за него, за мен той ще си остане един от най-невероятните мъже, с които съм била. Той ме научи как да бъда силна и да не се огъвам пред трудностите. Той често обичаше да казва: „Това, което не ме убива, ме прави по-силен!““, разказва тя пред пресата. Куршумът удари нея, но отприщи и канонада от думи.

Личният живот на топманекенката винаги е бил коментиран. Все я свързват с имената на известни персони. Скандалите се редуват един след друг. Клюката я сочи за любовница на малкия Маргин, който я завел навремето във Визаж, на Георги Илиев, на бившия нападател на Левски Георги Иванов. Наравно с любовта си към ревютата, обучението на млади модели и грижите за дъщеря си, Цеци намира време и за любимото си хоби – танците. Многолики като лицето й са страстите на красавицата – грижа за домашния уют – апартамент над салона на Мая Илиева на Патриарха, наравно с увлечението по екстремни спортове.

Източник:ladyzone, slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иван Славков: Людмила Живкова се омъжи за мен по сметка

Легендарният бохем Иван Славков-Батето е роден на 11 май 1940 г. Той е бивш председател на Българския олимпийски комитет. Професор по спортен мениджмънт и социално управление към Киевския университет. Носител на званието „Доктор хонорис кауза“ на Националната спортна академия. Бивш генерален директор на Българската телевизия.

„Доброто прекарване е винаги там, където съм. Скучно ми е там, където ме няма“, казваше без капка скромност Иван Славков. Плейбой, червен принц, зет на Тато, Човекът телевизия. Такива прякори и характеристики често може да бъдат чути за Батето. Лафовете извираха един след друг от устата му – кой от кой по-цветист. Имаше мнение по всички въпроси, независимо дали се отнасят до спорта, политиката, културата, бизнеса или геополитиката. Обявяваха го за нахален циник, а той твърдеше, че просто се забавлява. Животът му бе от „Осанна“ до „Разпни го“, макар да бе далеч от какъвто и да било библейски образ и нищо човешко да не му бе чуждо.

„Аз съм доволен от всичко в живота си. Включително и от това, че лежах в затвора“, казваше той. Носеше му се славата, че е преспал с повече от 1000 другарки и дами и че няма служителка от БНТ, която да не е минала през леглото на чаровния зет на генералния секретар на ЦК на БКП. Батето обаче приемаше с усмивка и с типичното си чувство за хумор подобни легенди.

„Не аз се ожених по сметка за Людмила Живкова, а тя за мен, за да получи софийско жителство – нали баща ? е от Правец“, така зевзекът отговаряше на подмятанията, че бракът му с дъщерята на Тодор Живков е брак по сметка и че се е издигнал благодарение на факта, че е рода с Първия. „Лично на мен бракът ми харесва. Аз съм се женил три пъти“, отсече той в мемоарите си, озаглавени чисто и просто „Батето“. Славков живее с Людмила Живкова 13 години.

По-интересна може би е третата съпруга на Батето – Валя. Тя е и последната му. Бившата манекенка остава с него до края му. Тя е и голямата му любов, както сам признава плейбоят. Любовната история със съпругата на известния актьор Ники Сотиров започва през 1987-а, но едва тринадесет години по-късно се женят. Разказват, че Батето паднал на колене, за да ? поиска ръката – нещо, което никога дотогава не е правил.

Съжителството им е хармонично, за всеобща почуда се разбират перфектно. Валя е винаги редом до Батето и на семейни сбирки, и на купони с приятели с вечната си цигара. Двамата подписват през 2000 г., навръх рождения ден на Батето – 11 май.

Стари градски легенди тръбят, че зет номер едно е откраднал булката на Ники Сотиров и го оставил с разбито сърце. Мнозина обаче смятат, че Сотиров се правел на умряла лисица за аферата на жена си с Батето, защото се надявал да намаже нещо покрай връзките в цял свят на съперника си. „Това, че съм откраднал Валя, са глупости. Аз я познавах още от малка, тъй като бях близък с баща ?. Той беше дипломат в Италия, много фин човек“, обясняваше приживе Иван Славков.

Столичната клюка разказва, че любовната искра между двамата пламнала на рожден ден на Ники Сотиров. Други пък мълвят, че Батето се влюбил в бившата манекенка, впечатлен от стройната ? фигура, когато се появила в офиса му да иска пари за някакъв бизнес. Неукротимият бохем веднага ? взел телефона, а после я поканил на романтична вечеря.

Илюзия е обаче да се твърди, че дипломатската щерка е успяла да промени привичките на закоравелия бохем, страстта му към чашката и гуляите до зори. Вече болен, Батето радваше с типичния си хумор: „Не мога да ходя, но любя жена си всеки ден!“. В едно от последните си интервюта разказва: „Тя ме познава добре. Не съм и изневерявал. Аз съм моногамен човек“.

Вдовицата на Славков не може да забрави как мъжът ? написва на лист думите „Обичам те!“, когато вече не можел да говори. И явно е изповядал самата истина, защото заради нея издига къща палат на „Хан Омуртаг“ 32. Любовта на Валя пък ясно виждат сестрите в Правителствена болница, където Батето издъхна на 1 май 2011 г.

„Изплаках очите си за него“, споделя пред близките си последната му жена. Вече вдовица, Валя е категорична, че е приключила с мъжете в живота си. Тесният и по-широк кръг около третата съпруга обаче не спира да коментира, че тя добре е осребрила брака си.

Иван Славков се сбогува с пожизненото си членство в МОК и шефството в БОК след филма на Би Би Си „Да купиш игрите“ и последвалия корупционен скандал от 2004-та, в който бе замесено името му. Макар външно да приемаше нещата с усмивка и с голяма доза цинични коментари, истината е, че обвиненията в корупция го разболяха тежко и в крайна сметка го убиха, тъй като от 2008 до смъртта си през 2011 г. непрекъснато боледуваше.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застреляха я на собствената й сватба. Била е на 16 години

На 6 юли 1944 година в село Расник, Брезнишко, се разиграва сцена, която остава като кървава рана в паметта на едно цяло поколение. Тодорка Истратиева е едва на 16 години. Тя е булка. Денят й започва с венец, с бяла рокля и с надеждата за живот напред. Свършва с куршуми.

По време на сватбата, пред очите на събрали се роднини, съселяни и деца, в селото нахлуват жандармеристи. Няма предупреждение, няма обвинение, няма съд. В един миг празникът е прекъснат от викове и тропота на ботуши. В следващия — изстрели.

Тодорка е застреляна на място. Бялата й булчинска рокля се напоява с кръв. Момичето пада пред всички — пред майка си, пред бъдещия си съпруг, пред хората, които секунди по-рано са пеели и благославяли. Настъпва шок, онова парализиращо мълчание, в което никой не разбира какво се случва.

Майка й се хвърля върху тялото й, ридае над изстиналото си дете, опитва се да я вдигне, сякаш още може да я спаси. Около тях хората са вцепенени — уплашени, безгласни, безсилни. Никой не смее да помръдне.

Бъдещият съпруг на Тодорка вижда всичко. Онемял. Неспособен да повярва, че жената, с която току-що е трябвало да започне живот, лежи мъртва в краката му. В един момент шокът отстъпва място на отчаянието и яростта. Той тръгва срещу убийците — не като партизанин, не като бунтовник, а като човек, на когото са отнели всичко. Прострелват и него.

Жандармеристите се качват на камионетката си и напускат селото така внезапно, както са се появили. След тях остават тишина, кръв и хора, които знаят, че току-що са станали свидетели на нещо непоправимо.

Тодорка Истратиева не е въоръжена, не е в гората, не е част от бойна група. Единствената й „вина“ е, че е булка на партизански брат.

В последните месеци на Втората световна война, във времената на антифашистката съпротива в България, това е напълно достатъчно, за да бъде човек убит без съд и присъда.

Да застреляш човек е престъпление. Да застреляш дете е жестокост. Да застреляш 16-годишна булка на сватбата й — пред майка й, пред бъдещия й съпруг, пред цялото село — е символ на време, в което страхът и насилието са заместили закона и човечността.

Името й днес е забравено. Но фактът, че е убита на сватбата си, остава като рана в паметта на историята. Тодорка Истратиева — 16-годишната булка от Расник — е едно от онези безгласни свидетелства, които ни напомнят докъде може да стигне едно общество, когато страхът и омразата заменят закона и морала.

Снимката е илюстративна

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Намериха го на Запад и го убиха в затвора, за назидание.Преди да бъде жестоко ликвидиран пише последното си писмо

На 12 април 1974г., от ул. “Гудрунсвай” № 14 в кв. “Брабранд” на датския град Орхус загадъчно изчезва един българин. Името му е Борис Арсов Илиев – председател на новосъздадената емигрантска организация Съюз на българските революционни комитети (СБРК) със седалище Копенхаген. Той е и член на Българската лига за правата на човека и представител на Българския национален фронт в Дания. Издава бюлетин “Левски”, от страниците на който критикува престъпния режим на Тодор Живков. Самият Арсов, както и датската полиция и служби за сигурност не знаят, че той е влязъл в полезрението на българската ДС няколко месеца преди това и срещу него е планирана секретна операция.

Борис Арсов е български политически емигрант и антикомунист, борец срещу престъпния комунистически режим в България през 60-те и 70-те години на ХХ век и в частност срещу управлението на другаря Тодор Живков. Убит от комунистическите уроди за назидание в Пазарджишкия затвор на 20 декември 1974г. В периода 1960-1962г. Арсов участва в група, която тайно разпространява в центъра на София анонимки. Те са определени от Държавна сигурност определя като “вражески и насочени против дружбата със СССР”. В тях групата пише:

“Братя българи, съгласни ли сте България да бъде изправена пред заколение заради Русия? Вън руснаците от нашата страна, за да ползваме собствените си блага! Братя българи, продажната политика на лъженародното управление тласкат прекрасната ни родина към страшна катастрофа. На борба за излизане от Варшавския пакт!”

Групата е разкрита, а Арсов е на шест години затвор по обвинение, че е „членувал в организация, която си е поставила за цел да събори или подрони или отслаби народнодемократическата власт в НРБ чрез бунт”.

Преди да бъде жестоко ликвидиран Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Бившата съпруга на Арсов и сина му са известени за смъртта му от офицери на ДС. Те ги контролират до последно, като ги придружават до гробищата в Пазарджик, където организират погребението. Най-близкият човек на Арсов сестра му Йорданка Арсова също не е информирана за гибелта, научава случайно за погребението и пристига в последния момент. На близките не им е разрешено да огледат трупа или да поискат аутопсия за изясняване на причините за смъртта. На сестрата на Арсов ДС забранява да разлепи некролози в квартала, в който живее в София, заплашвайки я да не се случи нещо с децата й. По едноименната книга на Христо Христов през 2000 г. БНТ засне и излъчи документален филм за съдбата на Борис Арсов.

Роден през 1915 г. в София, Арсов е шестото дете на преселници от Вардарска Македония. Бащата му изхранва фамилията с малка фурна в работническия квартал “Ючбунар”. Арсов завършва средно образование, а през 1942 г. постъпва на работа в стопанската полиция, където работи до края на 1945 г. След 9 септември 1944 г. става член на “Звено”. Заради това, че е работил в полицията, през 1949 г. е въдворен в лагерите в Богданов дол и Белене. Това му попречва да завърши стопанския факултет на СУ “Св. Климент Охридски”. Впоследствие работи на различни места като деловодител.

През 1952 г. оперативен работник от тогавашното Пето управление на ДС го вербува за агент с псевдоним “Огнянов”. В строго поверителна справка е посочено, че вербовката е извършена въз основа на “компрометиращи материали за минала дейност”. Четири години по-късно, през март 1956 г., в досието му в Софийско окръжно управление на МВР, за Арсов е записано:

„На 24 ноември 1952 г. е вербуван за агент на ДС. Като такъв не е дал съществена работа. На ръководство в окръжно управление минава към края на 1955 г. Досега не е дал никакво донесение. С цел активизирането му в началото на февруари бе извикан в службата. При разпита даде обещание, че за бъдеще ще работи честно с органите на ДС. Още на първата среща агент „Огнянов“ не се яви, на контролната също, потърсен по телефона отказа категорично да работи повече с нас. Въз основа на горното същият е изключен от агентурния апарат”.

Този отказ на Арсов се оказва решаващ за бъдещето му. Срещу него започват доноси на различни директори на предприятия, в които работи, за недоволството му от положението в страната. Директорът на ДСО “Динамо” пише за него: “ Безпартиен и почти безактивен по провежданите от партията и правителството мероприятия. В него не се забелязва страх, което е причина да се отнася привидно безразлично към сегашната политика на народната власт. Макар и дълбоко в душата си крие недоволство от порядките, които съществуват както в организацията, така към обществения и културен живот. Не се включва в обществена работа”. В друг донос е посочено: “Не обича установения порядък в страната.”

Бягство към свободата на Запад

Излиза предсрочно от затвора през 1964 г., но трудно намира работа и при поредното си уволнение през 1969 г. решава да напусне България и бяга на Запад.

Установява се в Дания, където получава социална помощ. Там основава БТРК. В бюлетина на емигрантската организация „Левски” атакува просъветската политика на БКП Арсов предвижда БКП да бъде свалена от власт чрез обща стачка и масови демонстрации, които да преминат в народно-освободителна революция, като комунистическата партия, ДКМС и профсъюзите бъдат разпуснати. В програмната декларация на СБРК Арсов посочва, че само по революционен път може да се стигне до промяна на режима в България, че е необходимо създаването на всеобщо съпротивително движение. Това предизвиква реакцията на ДС и тя го набелязва за ликвидиране.

От самото начало ВГУ разполага със свой агент в близкото обкръжение на Арсов. Това е Димитър Филипов с агентурен псевдоним “Николай”. Той е и един от членовете на СБРК и по този начин има достъп до Арсов.

През февруари 1974 г. на среща с офицери от ДС в Австрия Филипов е превербуван от ВГУ и получава нов псевдоним – “Маринов”. Без да има каквито и да е доказателства за терористична дейност ДС на бърза ръка обявява Арсов за терорист.

На 12 февруари1974 г. зам.-министърът на вътрешните работи Григор Шопов подписва заповед, в която указва: “Да се разработи комбинация за довеждане в страната на ИР (изменници на родината, б. а.) с цел тяхното ликвидиране или арестуване”. В нея за първи път се използва “ликвидирането” като възможен вариант за обезвреждането на обекти по разработката “Терористи”.

Операцията по отвличането на Арсов от Дания

На 10 април 1974 г. Григор Шопов утвърждава план за „довеждане в страната на главния обект по ГДОР „Терористи” – беглеца Борис Арсов”. В този строго секретен документ от особена важност е отбелязано, че трябва “да се имат предвид и устните указания”. Планът разкрива точния механизъм, по който ДС действа в подобни случаи:

„През февруари т. г. беше прихванато писмо на Арсов до сина му, в което прави оценка за завръщане, разчитайки на ОР (оперативен работник, б. а.) от Софийско управление на МВР подп. Христо Велчев, който го е вербувал и ръководил като сътрудник и оказвал много пъти помощ. По същото време постъпиха данни за настъпило разочарование в Арсов. По наше указание синът му отговори на Арсов, подсили носталгията, даде известни надежди и гаранции за безопасно завръщане. Без знанието на другите членове на СБРК Арсов се е обадил по телефона в посолството и е подал молба и документи за завръщане..

Арсов отговори на сина си, че е съгласен да се завърне веднага при гарантирана безопасност, предлага да се срещне с Хр. Велчев и уговорят за завръщането. Синът му писа, че неговият въпрос е разрешен благоприятно от отговорно място и че допълнително ще му каже какво трябва да направи.

Считаме за целесъобразно да се използва настъпването на разочарование и желание на Арсов да се завърне в страната тъй като при завръщане на Арсов в СБРК ще настъпи дезорганизация, смени и противоборства.

без Арсов определените за диверсии и терористични акции бегълци не могат да се подготвят и проведат подривните акции.

някои от бегълците в СБРК под страх от репресии ще преустановят подривната дейност срещу НРБ.

чрез Арсов ще разкрием цялата дейност на СБРК, дейността на други емигрантски организации и бегълци.

ПРЕДЛАГАМ:

Подп. Христо Велчев от Софийско градско управление на МВР и полк. Димитър Йотов от Второ главно управление на ДС да отидат в Копенхаген по повод “служебна” работа в търговското представителство със задача да установят контакт с обекта Борис Арсов да му окажат въздействие и организират завръщането му в страната.

Контактът с Арсов да стане със съдействието на служителя от търговското представителство Петър Боев – посещение на квартирата му и предаване на писмо от сина му. Да му се дадат гаранции, че няма да му се търси наказателна и друга отговорност . Да го убедят да се върне.

Ако Арсов с документите, които има, може да замине за Западен Берлин, оттам със самолет за ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария или България.

Ако няма необходимите документи, да замине за Виена или Западен Берлин и там да му се даде служебен паспорт с негова снимка, но на друго име.

Ако са иззети документите му, с предварително изготвен пасаван да бъде изведен от Дания, като обясни, че си е загубил паспорта.

В краен случай Арсов ще иска официално разрешение от датските власти да отиде по своя работа за няколко дни до Австрия или Западен Берлин, откъдето ще бъде изведен със служебен паспорт.

Ако въпреки всичко Арсов не се съгласи или не може да се завърне, с ОР ще се уговорят кога и как в посолството да стане и да му дадат указания.

Ако Арсов категорично откаже да се върне или се разбере, че търси контакт с нас с друга цел, да му се каже направо, че сме се излъгали, като сме му повярвали, и предупреди да преустанови подривните си действия срещу НРБ.”

Убит за назидание в Пазарджишкия затвор

След отвличането на Арсов ДС прави подробен план, който предвижда неговото активно използване за „компрометиране на българската вражеска емиграция”. Арсов обаче отказва да участва в него. През септември 1974 г. е осъден на 15 години строг тъмничен затвор за диверсия и предателство. ДС изготвя специален план за неговата изолация в Пазарджишкия затвор.

В килията му няма нищо, освен две одеяла и едно шкафче. Разпореден е постоянен надзор, дори бръсненето на Арсов трябва да се извършва в килията. При пристигането в затвора той е съблечен изцяло и от него са иззети всички вещи. Затворникът пише писма до министъра на вътрешните работи, които не са изпратени. За особено жестокото отношение към Арсов говори фактът, че той е оставен при минусова температура, напълно изолиран в тясната метър на два килия и без легло на гол циментов под и лишен от правото да излиза от нея за кратки разходки, както другите затворници. На шестия ден от престоя си в Пазарджишкия затвор той записва на гърба на обвинителния акт с отслабващ почерк:

“Беше 17 декември 1974 година, намирам се в килия № 11 на Пазарджишкия затвор в следственото отделение. Килията е без всякакво отопление, а прозорците, закърпени с парчета стъкла, през които декемврийският студ нахлува нахално в килията ми. Когато пристигнах в този затвор, над входната врата прочетох голям надпис: “Ако не знаеш ще те научим, ако не искаш ще те заставим!” Изтръпнах като прочетох надписа. През време на войната прочутите с безчовечността си и жестокост лагери на смъртта били украсени така на входната врата с надписа: “На всеки му заслуженото”. В името на тези три думи те тикнаха в крематориумите хиляди човешки същества.”

На 20 декември 1974 г. Арсов пише последното си писмо:

“Най-реакционната сила на света е Държавна сигурност! Не мога да си простя грешката и вашата голяма измама. Нищо старо не сте забравили и нищо ново не сте научили. Методите ви са същите, както преди 25 години и сами вървите към страшна гибел. Да бъдете проклети!”

Същия ден малко след 14 ч. надзирателите го намират обесен в килията с три вратовръзки, факт труден за обяснение, след като при привеждането в Пазарджишкия затвор той е подложен на щателна проверка и от него са отнети всичките му лични вещи. Следственото дело, което се води за смъртта му тогава, стига до заключението “че връзвайки една за друга три вратовръзки Арсов е направил примка, която е вързал на металическата заключалка на рамката на прозореца, имаща височина спрямо пода 2, 70 м. Сложил главата си в нея, провисил се и се самообесил. Снет от примката, той вече бил починал.”

Чудовищната игра, узаконена под формата на оперативна разработка, смачкала безмилостно една беззащитна жертва, е гордост за ДС, за която най-важното е, че нейната дейност в случая не е разкрита. Цялата постановка с Арсов от началото до края е потвърдена от двама високопоставени офицери от ПГУ пред журналиста Владимир Костов, работещ по това време за разузнаването в Париж, която той по-късно описва в книгата си „Българският чадър”:

„Акцията на нашите служби срещу предателя Борис Арсов през 1974 година бе оценена като образцова! Работа ефикасна, без оставяне на компрометиращи следи и доведена докрай. Неговото отвличане бе забелязано тогава, когато той се появи в съдебната зала. Никой нищо не можеше да докаже срещу нас. Процесът премина по правилата. Арсов не бе осъден на смърт, въпреки че го заслужаваше. Защо да създаваме мъченици? Достатъчно бе да го пратим в затвора. Няколко месеца по-късно той почина. Но какво по-естествено? Очевидно е, че подобен идеален сценарий не успява всеки месец. Трябва да се разнообразяват формите и средствата за действие. Във всеки случай делото Арсов остава пример за операция, доведена до успешен завършек, без да се даде повод за каквито и да било обвинения срещу нас.

Асен Виденов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина авторът на "Ветрове"

Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и БНР.

Почина композиторът Георги Красимиров - Герасим. Това съобщи с пост във фейсбук Лили Иванова.

Георги Георгиев – Герасим се утвърди като един от най-продуктивните български композитори и продуценти, като остави значима следа в поп музиката и телевизионното изкуство. Той създаде емблематични албуми за Лили Иванова, сред които „Ветрове“ и „Любовта...“, и реализира успешни проекти с Берковската духова музика, Нина Николина и Камен Воденичаров. В ролята си на телевизионен продуцент и режисьор той вдъхна живот на популярни предавания като „Байландо“, „Обичам България“ и музикалната класация „Големите 10“, а документалният му филм за гостуването на група „Тату“ се превърна в забележителен медиен проект, припомня "БГ Радио".

Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и Българското национално радио, където той зае поста главен продуцент на музикалната продукция. В този период Герасим основа джаз фестивала „JazzIt“ и организира мащабни събития като „Дни на БНР в НДК“ и годишните награди „Сирак Скитник“. През своята кариера той композира над 300 песни и повече от 500 детски творби, а международно признание получи с хоровата композиция „Господи помилуй“, издадена от „Virgin“. В своето богато творчество той си сътрудничи с най-видните български поети и композитори, съчетавайки успешно традиция и съвременен звук в различни жанрове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Героите на делничния труд: Жените от завод „Ернст Телман“ през 70-те

В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.

Лицата на успеха

На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.

Духът на „Седмата петилетка“

Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.

Поглед към ежедневието

Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.

Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кървавият годеж в село Лехчево

Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.

Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.

През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.

В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.

Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.

Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.

– Шест души – всички са убити.

– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.

Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.

– Свършили са и тези – докладва полицаят.

Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.

– Тези са живи – обажда се стражарят.

– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.

Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.

Да се провери още един път! – чува се команда.

– И осемте са убити! – докладват на началника.

Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.

Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.

Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.

Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.

Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.

След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.

В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.

Е, имало ли е фашизъм в България?!

Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.

Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия

Светозаров:

Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.

Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“

„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв……. 

А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.

Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Маестро Кирил Икономов

Българският композитор Кирил Икономов е починал внезапно. Тъжната вест съобщи неговата съпруга – певицата Мая Нешкова, в публикация във Facebook.

„Снощи внезапно си отиде моето момче. Маестро Кирил Икономов. Моето всичко…“, написа тя.

Икономов е роден на 10 май 1954 г. в гоцеделчевското село Мусомище и завършва музикалното си образование в София. През февруари 2025 г. композиторът отбеляза своя 70-годишен юбилей с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. Тогава празника споделиха както Мая Нешкова, така и двете им дъщери Ивана и Весела.Творческият и житейски път на двамата музиканти остана неразривно свързан в продължение на десетилетия. Преди време Нешкова сподели публично за дългогодишната им любов , а самият Икономов винаги е подчертавал силната си връзка с българската публика.

Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студент в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория (БДК) участва във вокално трио „Обектив“ 1976 – 1977, с което осъществява редица концерти и записи. Завършва консерватория през 1978 г. в класа на Ирина Чмихова.

След завършването си се установява в Благоевград, където постъпва в новоучредения оркестър с ръководител композитора Кирил Икономов. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни като „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Като солист на оркестър „Благоевград“ Мая Нешкова работи в Западна Европа и осъществява концертни турнета в СССР и Югославия.

През 1986 г. БНТ излъчва филма „Слънчева обич“ от концерта на оркестър „Благоевград“ в Сандански. През 1987 г. печели Голямата награда на международния фестивал в Улан Батор, Монголия.

Популярността на Мая Нешкова през 1980-те години дотолкова нараства, че тя става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. През 1995 г. слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки.

През 2001 г. на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие Мая Нешкова получава купата за цялостно творчество. 4 години по-късно тя се връща на сцената с нови проекти.

През 2015 г. Мая Нешкова взема активно участие в юбилейния концерт на Мустафа Чаушев „50 години с песните на Мустафа Чаушев“, който се провежда в град София. 

През май 2016 г. е удостоена от президента Росен Плевнелиев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен по предложение на министъра на културата Вежди Рашидов за принос в развитието на културата и изкуството.

На 29 септември 2017 година е обявена за почетен гражданин на Благоевград.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За първи път разбрах за тази категория свалячи през далечната 1986, когато и за първи път летувах сама на къмпинг „Делфин“ до Ахтопол

Нали съм си с екзотичен външен вид и често ме бъркат с чужденка (то, аз съм си, де) и веднага ми се лепна местната птица. В момента, в който разбра, че съм от София, а не от Стокхолм и загуби интерес, но си останахме приятели. Момчето беше хасковлия и подхождаше към заниманието си супер професионално. 

Грижливо се епилираше (до тогава не бях виждала мъж да се обезкосмява), гелосваше и подбираше грижливо оскъдните си бански. Важно ми обясняваше, че това се харесвало от висшата клиентела – разбирай скандинавките. Германките (от ГДР), полякините и чехкините считаше за втора категория клиентки, на които не се отказва, но не се и престараваш за тях. Най-достъпните, маркетингово ми разясняваше, били рускините и за тях не губел време, но, ако била много, ама, много красива, щял да се прежали и да й направи услуга. 

Приятелството ни се изразяваше главно в това да му превеждам като забиеше некоя германка или англо говоряща. А, той ми разправяше за мъжките трикове на сваляне и други мурафети, използвани от тях, и от какво да се пазя. След онова лято на 86′ повече не го видях, предполагам, че професионалната му цел и лична мечта се е сбъднала – да забие некоя западнярка и да си „устрои“ живота на Запад.

Познавам един такъв бивш гларус в Холандия. В началото на 80-те е забил една холандка и я е омаял до толкова, че тя да се омъжи за него и да го изтегли на Запад. Представям си го как е потривал доволно ръце, предвкусвайки Ла долче вита и скоро след това озъбвайки се, когато холандската реалност го е смазала. Булката се оказала фермерско чедо и го гърчила по 12 часа дневно на нивите на фамилията. 

А, нашият, освен гларус, е бил и сервитьор на Слънчака – глезена работа. Свикнал да заработва един апартамент на сезон и ухажван от хубавиците. Дъчката му е стопила лагерите. Едвам е издеянил 5-те години за паспорт и я е напуснал. Сега е жалка развалина, залага в казиното всяка неделя и гледа белким некой бабешкер в Схефенинхен му обърне внимание и да намаже некой круиз….

Автор: Мариела Нордел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина голяма българска естрадна легенда и първи носител на голямата награда от "Златният Орфей"

 

Тя е първият носител на голямата награда от "Златният Орфей"

На 97-годишна възраст си отиде един от най-ярките и запомнящи се гласове на българската популярна музика – Маргрет Николова. Легендарната певица, смятана за един от пионерите на родната естрада, остави след себе си внушително музикално наследство.Половин век на сцената.

С кариера, продължила повече от 50 години, Маргрет Николова е изнесла над 9400 концерта. Богатият ѝ репертоар съдържа над 600 песни, сред които вечни хитове, останали в сърцата на поколения българи – "Ропотамо", "Сън сънувах" и "Любили сме, любили".

Тя работи с най-значимите български композитори от златните години на поп музиката. Зорница Попова създава за нея музиката към емблематичната песен "Да бъдеш жена" по текст на Блага Димитрова. Свои произведения ѝ поверяват автори като Тончо Русев, Йосиф Цанков, Светозар Русинов, Ангел Заберски и Петър Ступел.

Името на Маргрет Николова завинаги ще остане записано в историята на българската култура. Тя печели голямата награда в първото издание на престижния фестивал "Златният Орфей". Талантът ѝ получава категорично признание, като през същата година е отличена и в авторитетния телевизионен конкурс "Мелодия на годината".

В последните години от живота си изпълнителката избра спокойствието на град Трън, където живееше далеч от светлините на прожекторите, запазвайки достойнството на истинска легенда.

Няколко поколения пеят нейните „Ропотамо”, „Сън сънувах”, „Любили сме, любили” и още над 600 песни, много от тях превърнали се в истински шлагери на естрадната музика.

Ако се беше появила на сцената сега, сигурно щяха да я наричат суперзвезда. Но славата й и днес не е помръкнала - помнят я всички онези поколения, израсли с нейните песни през 60-те и 70-те години на миналия век. Българите тогава я обожават, а и не само те, песните й звучат непрекъснато по радиото. Залите, в които се появява, са пълни, грамофонните й плочи се въртят във всеки български дом. В бившия Съветски съюз тя също е звезда. Сравняват плътния й и кадифен глас с този на великата Далида.

Изнесла е безброй концерти в страната и чужбина, статистиката сочи, че те са над 7500. Маргрет Николова е и първият естраден изпълнител у нас, удостоен със званието заслужил артист.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 10 април 1979 г. България ликуваше от радост – Георги Иванов покори Космоса!

Вечерта на 10 април 1979 г., БТА  предава дългоочакваната новина – българин лети в Космоса. По това време страната ни трескаво се готви за честванията по повод 1300 години от нейното създаване, а датата 10 април почти съвпада с двайсетгодишнината от полета на Юрий Гагарин. Цял един ден народът ликува без преструвка. Рядък случай, когато нацията ни целокупно е овладяна от радостно очакване. 

Минути след съобщението на информационните агенции за полета на „Союз-33“ с първия български космонавт над 100 многоцветни ракети ознаменуват събитието в родния му град Ловеч над старинната крепост „Хисаря“. Въпреки късния час стотици граждани на Ловеч изпълват улиците на квартал „Вароша“.  В къщата на Георги Иванов на ул. „Хисарска“ №4 се е събрал едва ли не целият град. Там са родителите му Анастасия и Иван Иванови, сестра му Малина, племенниците Владимир и Илиана, целият му род. В цялата страна са организирани митинги, на които е изразена радостта от полета на първия българин в Космоса. 

За ознаменуване на радостното събитие се създават и песни, отразяващи чувството на национална гордост и радост, че „сред космическите герои има и българин“. 

Ансамбълът за песни и танци на Българската народна армия изпълнява песента „Здравей, космонавт“ по текст на Иван Карадачки. „Космически братя“ е заглавието на документалния филм на студията на Българската народна армия на оператора Димитър Бебeнов и режисьора Мирчо Манолов. Сценаристи на лентата, която разказва за подготовката на полета, са полк. Георги Златинов и Георги Аврамов. 

 „Българийо, тържествувай със своята космическа слава“ – започва най-новата дългосвиреща плоча на Завода за грамофонни плочи „Балкантон“, създадена в нощта след изстрелването на космическия кораб.  Няма българин, който да не си припява най-популярната песен от нея 

„Колко е хубаво щом сме двама, щом сме двама страшно няма. Рамо до рамо, крило до крило винаги така е било….“.

Тя се казва „Песен за космонавта” и е по текст на поета Орлин Орлинов и музика на Ангел Заберски.

Студията за научно-популярни и документални филми излъчва филма „Българският принос в развитието на Космоса“ на режисьора Константин Обрешков, посветен на развитието на космическите изследвания в България и на българската апаратура, летяла в Космоса. 

На 11 април 1979 г. в София е открита изложба „Космосът започва от Земята“, организирана от БТА, ТАСС, Общонародния комитет за българо-съветска дружба и Дома на съветската наука и култура в София. Тя включва около 150 фототабла за подготовката на двамата космонавти в Центъра за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“.

България, която към момента на полета има развита солидна космическа наука, става шестата страна, изпратила човек в Космоса, след СССР, САЩ, Чехословакия, Полша и ГДР. 

 

А една от най-хубавите песни придобила широка популярност е „Звездна песен”, по музика на Александър Йосифов. Песента е изпълнена и записана на грамофонна плоча от най-популярният дует тогава Лили Иванова и Асен Гаргов.

 

Чуйте я!

Звездна песен

музика: Ал.Йосифов

аранжимент: Ив.Пеев

Дочакахме и този ден

Във междузвездните пространства

С ракета българин да странства

От обичта ни окрилен.

Дочакахме и тоя миг

С крилете горди на сокола

Правнук на майстора Манола

Да стигне звездния светлик.

И на земята и в небесата

Брат до брата, крило до крило.

Непобедими, неразделими

Както винаги е било.

Намерил своя звезден час,

Ти звездна радост ни донесе.

В душите бликна звездна песен

И грейна звезден лъч у нас.

Като смелчак и син любим

Балкана ще те помни вечно.

И цял народ шепти сърдечно –

За подвига благодарим.

И на земята и в небесата

Брат до брата, крило до крило.

Непобедими, неразделими

Както винаги е било.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ