Когато той отиде на училище се страхуваше да влезне,срам го беше от другите пременени момчета

Когато влезе в учебната стая, Матейчо се озърна страхливо. Не знаеше къде да се дене. Срам го беше от другите пременени момчета, защото и двата ръкава на палтенцето му бяха закърпени. Колко се труди майка му, дано събере някоя и друга пара, че да му купи плат за ново палтенце, ала не смогна. Лятото мина много тежко.

- Ех, чедо, да беше жив баща ти, сега нямаше да тръгнеш окърпен на училище! - въздъхна тя на вратнята.

- Нищо, мамо, добро ми е палтото, нали старите хора казват, че кърпежът крепи света.

- Матейчо остана сирак. Неговият баща беше зидар. Ходеше по градовете да прави къщите на хората. Веднъж, като носел тухли на гърба си, той се подхлъзнал и паднал заедно с тухлите от петия етаж. Паднал и не станал. Тъмно стана в сиромашката къща, където живееха Матейчо и майка му. Три месеца време клетата жена не млъкна. Изплака си очите. Веднъж през пролетта у тях се отби дядо Петко, кметът.

- Стига - викна той, - стига, невясто, си плакала, ами се запретни и тръгвай по къра на работа. Гледай да събереш зимнина.

- Ами на кого ще оставя момчето си? - попита Матейчовата майка.

- Дай го на мене, да ми стане ратай. Ще носи вода на жетварите, а подир вършитба ще видя там нещо да му дам.

- Вземи го, дядо Петко - съгласи се Матейчовата майка.

Цяло лято малкият ратай тича с две стомни по нивята - от кладенците до жетварите. Мъкнеше вода с тежките стомни за многобройните жетвари на селския чорбаджия. Подир харман, когато дядо Петко насипа новото жито в житницата, повика Матейчовата майка и отдели един шиник зърно.

- Туй жито - рече той - се пада на твоя син.

- Не е ли малко? - боязливо попита сиромахкинята.

- Малко ли? - сопна се дядо Петко. - Как тъй малко? Да не искаш цялата ми житница да изгребеш!... Вземи го, додето не съм го прибрал! Ще останеш и без него.

- Ох, на мама момчето! - помилва чедото си сиромашката жена. - То ми е още много малко, ала стана печелник!

Матейчовата майка нарами житото в една торбичка и го отнесе в къщи. Матейчо се прибра и почна да се стяга за училище. Сложи сам подлоги на цървулките си. Щом удари барабанът и барабанчикът съобщи, че учебната година почва, малкият ратай нахлу закърпеното си палтенце и тръгна. Като влезе в стаята, не посмя да седне. Срам го беше.

- Хей, Матейчо, ела тук, при мене има място! - извика някой от най-подирния чин.

Матейчо тръгна и щом видя, че го вика Димчо, синът на въглищаря Вълко, завтече се към него. Димчо беше много добро момче. И в тяхната къща немотията беше свила гнездо. Баща му гореше въглища в Балкана, смъкваше ги съботен ден на пазара и колкото пари вземаше, даваше ги за хляб и дрехи. През лятната вяканция Димчо, наместо да скита по улиците, тръгна с една кошничка по къра да събира узрели круши и сливи. Всеки ден продаваше на гарата по една кошница плод. Събра цяла шъпа левове и си ги скри на едно потулено място. 

Минаха две седмици. Беше топъл есенен ден. През отворените прозорци на учебната стая влизаше тропот на коли, натоварени с царевица и тикви. Надничаха узрели жълти слънчогледи. Влезе учителят. Поздрави децата. Те скочиха на крака и му отвърнаха. Вратата скръцна. Показа се училищният слуга дядо Продан. Той внесе цял куп нови учебници. Учениците почнаха да викат от радост. Учителят раздаде на всички, които бяха внесли пари, по една хубава читанка, изпъстрена с чудесни картинки. Само Матейчо не получи нищо. Той нямаше пари за учебници. 

- Дай и аз да разгърна твоята читанка - рече той на Димча и като се наведе, ръцете му се разтрепераха и очите му се наляха със сълзи.

- Защо плачеш? - попита го Димчо.

- Мъчно ми е - отвърна Матейчо. 

- Кажи, нали си ми приятел!

- Нищо - отвърна Матейчо, избърса очите си и тръгна с наведена глава.

На пладне децата се пръснаха като орляк врабчета из селото. 

Димчо се прибра в къщи, седна да обядва, ала не можа да преглътне първия къшей хляб. Тежко му беше за Матейча. Дълго мисли как да му помогне. Най-сетне се удари по челото и скочи пъргаво. То било много лесно!

Същата вечер той отиде в къщата на своя учител. Завари го в пчелника, ходи между кошерите.

Димчо каза "Добър вечер, учителю!" - и изкара от пазвата си един вързоп левове, всичките, които беше събрал през лятото. 

- Учителю - рече той. - тези пари са мои.

- От къде ги имаш? - попита учителят.

- Аз през лятото носех на гарата узрели круши и ги продавах на пътниците. Парите скътах. Смятах да си купя една орехова гъдулка с четири жички и лък от конска опашка. Много искам да стана цигулар... Но сега, като видях, че Матейчо си няма учебници, реших да дам моите пари. Аз догодина пак ще си спечеля пари, тогава ще си купя гъдулка. Вземи ги, учителю!

Но учителят не взе парите. Той се развълнува, помилва Димча по главата и рече:

- Прибери си парите. Аз вече съм поръчал на Матейча учебници по бедност. Но ти имаш добро сърце и ще станеш достоен гражданин. Ела сега да ти сипя малко мед в една паничка. Не се срамувай. През лятото ти си се трудил като малка работна пчела!

Ангел Каралийчев

Научете повече

Спомен за филията хляб, полята с олио и посипана с червен пипер и игрите до късно навън

Сутрин излизахме навън с по една филия хляб, полята с олио и посипана с червен пипер. Играехме по цял ден игри, които сами си измисляхме и се прибирахме едва когато запалваха уличното осветление – там, където го имаше. През междучасията се пръскахме с вода от многократни спринцовки и бутилки от "Веро". Нашите постъпки си бяха наши собствени и ние бяхме готови за последствията. И през цялото това време родителите ни изобщо не знаеха, къде се намираме. Но никой не стана хаймана.

С часове майсторяхме колички от дъски и лагери, намерени на боклука на съседния завод и едва, когато вече летяхме по нанадолнището, си спомняхме, че сме забравили да им сложим спирачки. Ходехме със синини и натъртвания, с драскотини и дори със счупени глави. Но никой на никого не се сърдеше за това.

По няколко човека ядяхме от един сладолед, пиехме лимонада от една и съща бутилка, люпехме семки, утолявахме жаждата си от улични чешмички. Но никой не се разболяваше от това.

Отивахме на училище без придружител. Нямахме училищни бодигардове. Учехме по учебниците, останали от по-големите ни братя и сестри. Дърпахме плитките на седящите пред нас момичета. Но те не ни се сърдеха и дори бяха горди с това.

Нямахме видео и кабелна телевизия с над 100 канала, нямахме GSM-и, нямахме компютри с 3D игри и Интернет.

Но затова пък имахме приятели. Просто излизахме от къщи и ги срещахме на улицата. А ако ги нямаше там, отивахме у тях. Ей така, без предварителна покана или дори – без обаждане! И те ни се радваха.”

Научете повече

През 1960 г. Тодор Живков посещава Ню Йорк и прави интересно изявление пред "Вашингтон пост“

 

Тодор Живков в Ню Йорк през 1960 година

През септември 1960 г., по инициатива на Никита Хрушчов,   Живков заминава заедно с няколко други източноевропейски ръководители за САЩ, за да участва в работата на годишната сесия на Общото събрание на ООН и пребивава там близо месец. 

Посещава заводи за обработка на храни, както и град Атлантик, където е впечатлен от огромните хотели. Споменава пред репортери, че в България обмислят построяването на един-два хотела на 8 – 10 етажа на брега на Черно море, подобни на видените в САЩ. /Ню Йорк Таймс, 13 октомври 1960 г., стр. 73./

В американските си интервюта Живков отрича България да е марионетка на СССР. „Марионетка ли? Това не е вярно! – казва той пред журналист от „Вашингтон пост“. – Това е голяма клевета. Съветският съюз ни помага да изградим независима икономика!“ /„Вашингтон пост“, 8 октомври 1960 г., стр. А11./

Научете повече

22-ма изпепелени туристи в пожара край Кокаляне през лятото на 1968 г.

В една слънчева утрин през лятото на 1968 г. жителите на софийските селища Панчарево, Герман и Кокаляне виждат как в небето над Плана планина се издига огромна бяла гъба, подобна като от ядрен взрив. 

Апокалиптичната картина е последвана от звук, напомнящ шум в телефонна слушалка, увеличен с хиляди децибели.  Някои от смаяните очевидци свързват взрива с поредно военно учение, а други смятат, че е започнала трета световна война заради драматичните събития в Чехословакия.

Пръв на мястото на събитието пристига лично тогавашният министър на вътрешните работи Дико Диков, както и дежурни МВР групи. По-късно идват и следователи от Главно следствено управление /ГСУ/ на ДС.Картината е потресаваща! Складът на предприятието „Българска фотография”, намиращ се над с. Кокаляне, до шосето за Самоков, е почти изчезнал. Покрай коритото на река Искър се виждат овъглени трупове. Околните баири са изпепелени от топлинната вълна. При първоначалния оглед в широка метална тръба са открити четири трупа. Явно някои туристи в близост до нея са потърсили спасение зад метала, но адската температура буквално ги е изпекла в започналите да се огъват двусантиметрови стени. По-късно са намерени още 18 опечени тела. Всички те били обикновени туристи, тръгнали на разходка в планината през слънчевия летен ден.

Директорът на „Българска фотография” Васил Вълев смята, че причина за взрива са запалилите се над 10 000 тона стари филмови ленти, складирани в сграда на предприятието. Количествата са натрупани от закупени от СССР стари филми. След специална обработка от покритието на лентите се извличало сребро и сребърен нитрат, които трябвало да се предоставят на БНБ и златарската промишленост. По технически разчети държавата е следвало да добие тонове чисто сребро от бракуваните филмови ленти. 

За ефективната стопанска инициатива Вълев получава и награда – руснаците почти ни подаряват цели влакови композиции със стари и негодни за прожекции филми.За следствието се очертават само две версии – късо съединение в трифазната мрежа или умишлен палеж. Първата обаче отпада почти незабавно. Защото в складовите помещения няма кабелни разклонения, сградата не се охранява и осветлението се включва само при посещения, внасяне или изтегляне на складираните ленти. Освен това лесно запалимият материал е запечатан в познатите ни кръгли метални кутии, номерирани за прожекциите на филма. Заключението за умишлен палеж е неизбежно.

Но контрола върху разследването поема лично зам.-вътрешният министър Мирчо Спасов. Под неговия натиск се налага и третаверсия – самозапалване. Според разследването,  небрежно хвърлена и отворена кутия с лента пред прозореца на първия етаж се запалва от слънцето, фокусирано през капка вода като през лупа!

Но дали е било така или Спасов е трябвало да спасява някого, а защо не и себе си от смъртната присъда заради смъртта на невинно изгорелите хора.

Истината за кървавата трагедия излиза на бял свят осем години по-късно. Оказва се, че седмица преди пожара шефът на фотографията Васил Вълев е трябвало да се подготви за комплексна финансова ревизия, която да установи точно колко тона стари лентиима в склада и какво е количеството на извлеченото сребро от обработения материал. Всяка установена разлика и липса на извлечено сребро е присвояване, наказуемо с до 20 години затвор. Съобразно Наказателния кодекс тежката присъда може да се издаде в максимален размер както за тонове, така и за няколко килограма присвоен метал по определението „големи размери” или стойност над 5000 лв. Впоследствие се разбира, че от старите филмови ленти наистина се извлича ценен метал, но той не отива в централната ни банка, а нелегално и по най-мистериозен начин се изнася на Запад. В социалистическа България няма вътрешен пазар на благородни метали и реализацията на тонове присвоено сребро е можело да се реализира само в Западна Европа, САЩ или арабските страни чрез нелегален износ, който е неосъществим без протекцията на специалните служби.

По това време чрез търговеца Георги Сергиев и фирмата му в Западен Берлин ДСО „Родопа” предлага на чуждите пазари големи количества българско овче сирене. Сергиев обаче не бил обикновен търговец. След години се установява, че той не случайно е държал монопола на овчето ни сирене за Европа, та дори и за САЩ в обем 2600 тона годишно при експортни цени с 550 долара по-ниски от тези на другите клиенти на „Родопа”. Георги Сергиев е активен агент на Първо главно управление на Държавна сигурност. И основната му задача е била да „пере” пари на българските тайни служби.Един от начините на това „пране” ставал чрез търговията със сирене. Фактически тя се оказала една много добре скроена фасада – вместо с млечния продукт тенекиите за сирене се пълнели със сребро и пътували за Холандия. 

И ако в склада на „Българска фотография” до с. Кокаляне е била извършена финансова ревизия, тя щяла да установи, че след преработката на филмови ленти на държавата са предадени само 2 тона сребро, а реално са извлечени 20. Липсващите 18 тона били тайно изнасяни и продавани на Запад. Така, за да не се разкрие голямата далавера на тогавашните ни тайни служби, старите фотографски ленти се „самозапалили”. С цената на 22-ма нищо не подозиращи изгорели  туристи…

Научете повече

Родена съм през 1956г. Ето как живях по времето на СОЦА,точка по-точка

„Родена съм през 1956 година и доста време поживях през социализма. Първото, което помня, са самуните бял хляб в магазина, сандъчетата с мармалад и масло, както и гюмовете с мляко. Хлябът беше току-що изпечен и ухаеше страхотно. 

Баба ми ме гонеше с маслото да ми намаже, но аз слагах сирене в краешника и го хапвах с удоволствие. Масло слагах на филиите с шипков мармалад, ама той нямаше нищо общо със сегашната полутечна каша, която продават, че са й лепнали и етикет „еко“. Навремето шипковия мармалад беше твърд и страшно вкусен.

Не помня да са ми мазали филията с мас, както говори господин премиерът. С мас се готвеха някои манджи. Баба ми стоеше до печката и въртеше гювеч, или телешко със сини сливи, или пиле яхния с много лук. Миришеше божествено! И беше вкусно, облизвахме чиниите. Дори картофената й супа беше супер. А най-много обичахме копривената каша – с много масло и сирене, която се топеше в устата. И сладките, разбира се. Дебнехме край фурната да се изпекат и ги нагъвахме топли.

В Халите продаваха всякакъв вид месо. Там месото на животните висеше на ченгели и хората посочваха откъде да им отрежат кило-две. Два пъти седмично и задължително в неделя у нас се ядеше манджа с месо, а на другия ден – постна.

Да, нямаше шоколадови яйца и тублерони, нямаше бисквити „Орео“ и всякакви вносни, натъпкани с палмово масло, оцветители, набухватели, че даже и гума боклуци. Имаше шоколад „Крава“. Огромен, млечен, страхотен! Имаше аерошоколад и шоколад „Кума Лиса“. Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, сухи пасти. 

Имаше бонбони „Балкан“ със страхотен крем, бонбони „Таралежки“, бонбони „Морско дъно“ на два реда с черен и млечен шоколад. Имаше марципан „Люлин“, който топяхме на водна баня, слагахме масло и се получаваше отличен течен шоколад. Нямаше близалки, имаше захарни пръчки и петлета. И много захарен памук. Имаше бонбони „Лакта“, бисквити „Детска радост“ и „Еверест“, фъстъчени вафли, локумени вафли, наслада за небцето.

Искате ли, млади хора, да ви опиша една соц. сладкарница? Имаше следните неща – три вида целувки… едните – огромни и слепени с крем. Имаше паста „Букет“, паста „Дънер“, паста „Тунелче“ и не мога да изброя всичките, защото действително бяха много. 

Имаше изобилие от сиропирани сладкиши – охлювчета, бадемки, кадаиф, баклава, саралии, толумбички, реване, имаше „Ежко Бежко“, „Миньорки“, направени от бишкоти, еклери с различен крем, шоколадки, меденки, ореховки, масленки, дребни сладки – каквото ти душа поиска. И направени от истински продукти, без оцветители, подобрители, разни Е-та, глюкози, палмово масло, царевична захар и какви ли не фалшификати.

Ядяхме на корем, защото бяха евтини, чак ни прилошаваше. А после тичахме из парка да изразходим калориите.Лично аз най-мразех срядата, защото е рибен ден и гледах с отвращение мерлузата в стола, а след години тя се оказа една от най-скъпите риби. Мразех и един десерт в стола – малеби и особено млякото с ориз, защото му слагаха канела.

Но това не значеше, че се влача полугладна по улицата. Можех да си купя милинка, баничка, тутманик, принцеса с кайма, хот – дог, ами да – имаше хот дог, но с истински кренвирши, не със сегашния, направен от боклуци.

През лятото нямаше банани, наистина. Но, то, до 83-та година и в Западна Европа не е имало банани през лятото, защото чак тогава е изобретен и внедрен фризерът за съхранение на фрукти. Западно изобретение е. И чак след като го измислят, става възможно съхранението на бананите в Европа през лятото. До 83-та година и те са яли банани само през зимата.

И киви-та нямаше, и манго, и пъпеши от Аржентина, и още няколко вида екзотични плодове, които и сега застояват по щандовете.През зимата имаше ябълки, огромни, уханни, сушени сливи, портокали, мандарини и страшно много сладка и компоти.

Още ли мисли някой, че гладувахме?

Не, ядяхме истинска храна и не боледувахме. Нямаше затлъстели, нямаше алергични, нямаше нито една от тези модерни болести, които сега ни мъчат и убиват.

Но тогава бяха други времена.

Времена, които в момента някой много иска да изтрие от съзнанието ни, за да пише нова, фалшифицирана история в умовете на идните поколения. С едничката цел – да се тъпчем с огризките на Европа и света и да благодарим на демокрацията. За да работим в големите им корпорации като роби, за жълти стотинки… и пак да благодарим на демокрацията.

Благодарим, но си искаме нашата храна, чистата, вкусната!

Искаме си и свободата. Онази свобода, при която всички бяхме солидарни, сплотени и не се мразехме. Даже се обичахмеНо тия времена вече ги няма…“

*в статията е използвана илюстративна снимка от сайта от интернет/Автор:Дарина Стоева/

Научете повече

В памет на детето, което изпя песента за дъгата и си отиде блъснато от автомобил на пешеходна пътека

Една от най-жизнерадостните детски песнички отпреди 40-ина години днес звучи като траурен марш за едно от двете хлапета, които я пееха.„Дъга“, композирана от Виктор Чучков, по текст на Драгомир Шопов, през 1984 г. бе изпълнена от сина му Борислав и Радослава Малякова. Малякова почина през 2016 г., след като бе прегазена от автомобил на пешеходна пътека в столичния квартал Младост. Блъсна е 37 годишен мъж, който е карал пежо. Два месеца лежа в кома в Окръжна болница, но лекарските екипи не успяха да се преборят за живота й.

Помним я като 6-7-годишно момиченце с руси опашки и закачлива усмивка, когато през 1984 г. двамата с Борко Чучков се явиха на международния конкурс за детска песен „Златната монета“ в Болоня, Италия. Спечелиха специалната награда на журито за най-добра чуждестранна песен. По онова време всички деца у нас пееха „Моля кажете не на шега…“ и искаха да бъдат като тях, Радослава и Борислав. 

Светът, нарисуван в песента „Дъга“, бе като символ на безгрижното детство, картина в ярки цветове, която обещава щастие.Радослава бе избрана да изпълни тази песен заедно с Борко след прослушване, проведено в Съюза на композиторите. Слънчевото момиченце е било доведено от Стефан Рибаров – композитор и аранжор – и съпругата му Павлина Бешкова, пианистка.По-късно Чучков се запознал и с майката на Радослава. Баща й бил тонрежисьор, акустик, преподавал в Консерваторията. След голямата победа нито Малякова, нито Чучков стават певци.

1290456519_zlatnata-moneta-1984-borislav-radoslava2Пътищата им се разделят. Борислав се занимава с кино, а Радослава става тонрежисьор като баща си. Дълги години работи в частни телевизии. Преди дни колегите й в телевизията научиха за смъртта на Радослава. Нареди се сред стотиците вече жертви у нас, загинали блъснати от кола на пешеходна пътека. Това бе нейната последна, черно-бяла дъга.

Научете повече

Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 г. в София

Миташки, айде отиди пусни грамофона, стига сме свирили само на простаците вечерно време! — Павката

Жорето: Как го постигате, другарьо Миташки. Такъв млад и с дъщеря за женене.

Миташки: Млад съм, бе. Млад съм. И ми се живее. Живее ми се, бе!

Миташки показва колата и мята ключовете към младоженеца: Айде сега целувай ръка, че тая ръка ще ви храни!

Жорето: Ей, Павка, така и аз се женя.

Павката: Еми какво чакаш! Бягай и целувай ръка! Може и на теб да ти купи кола.

— Ти само за ядене мислиш, ама слушаш радио и вечер си пускаш телевизора, нали?

— Абе Гоше, к’во се разправяш с тоя бастун бе. Слушай бе…

— Чакай малко, чакай… На практика ти отричаш нуждата от изкуство, така ли е?

— Нищо не отричам аз, ама и да пускам телевизора и да не го пускам, като е празен долапа…

— Да, за долапа си прав, обаче само с пълен долап не може, трябва и…Ама вчера Миташки беше вързáл кънките. Какви осморки правú по дансинга... Направо Роднинá и Зайцев!

Из "Оркестър без име"

Димитър Манчев е български артист и киноартист, който изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията.

През 1962 година постъпва в трупата на Сатиричния театър, където преминава целият театрален творчески път на Манчев. До последната си роля той остава верен на любимия си театрален жанр – сатирата.

Снимал се е в 12 български игрални филма.

Най-популярната роля на Димитър Манчев в киното е на Миташки в българския филм „Оркестър без име“ (1982).

Другите му изяви на големия екран са в „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).

Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на театъра са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев).

Източник:e-zdravey.com

Научете повече

Двама Велики и неповторими

Георги Парцалев е роден в Левски на 16 юни 1925 г. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет.

Работил е в „Театъра на Трудовата повинност“ през 1954 г., „Театъра на Строителните войски“ през 1955 г. и от 1956 г. в Сатиричния театър, а през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Свързван с пътуващите в края на 1950-те и през 1960-те т.нар. „естрадно-сатирични“ концерти, постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон“ (1967), „Кит“, „Петимата от Моби Дик“ (1970), „С деца на море“ (1972), „Сиромашко лято“ (1973), „Баща ми бояджията“ (1974), „Два диоптъра далекогледство“ (1976), „13-та годеница на принца“ (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на Дон Кихот така и не се сбъдва.

Член е на Съюза на българските филмови дейци (1974).

През 1964 г. „народната власт“ сътворява процес срещу хомосексуалните интелектуалци на България. Парцалев е арестуван заедно с други представители на изкуството по това време. Делото е показно и участта на обвинените е смятана за решена. 4 години по-късно, на 1 май 1968 г., хомосексуалните актове са официално декриминализирани.

Георги Парцалев умира на 64 години в София на 31 октомври 1989 г. от левкемия. Оставя след себе си своите майка и сестра.

Стояна-Мария Константинова Мутафова, по-известна като Стоянка Мутафова

Родена е на 2 февруари 1922 г. в София. Баща ѝ Константин Мутафов, тогава драматург в Народния театър „Иван Вазов“, е български писател, преводач, критик, от град Русе, където малката Стоянка често гостува като дете, но по произход от Трявна (по бащина линия) и от Битоля (по майчина линия). Майката на Стоянка Мутафова е Екатерина Джансъзова, чиито родители са от Одрин.

През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия. Мутафова завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“, Държавна театрална школа към Народен театър „Иван Вазов“ в София (1946 – 1947) и театралния отдел на Академията за изкуства в Прага, Чехословакия.

Тя е сред основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, където работи от 1956 до 1991 г., след това в Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас – от 1991 г.

Играе в над 90 театрални постановки. Измежду пиесите с нейно участие са „3 сестри“, „Дванайсета нощ“, „Големанов“ (където играе баба Гицка), „Госпожа Министерша“, „И най-мъдрият си е малко прост“ и „Арсеник и стари дантели“.

Популярна с ролите си във филмови и телевизионни продукции като „Големанов“, „Вражалец“, „Милионерът“, „Новогодишна шега“, „Топло“, „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Кит“ и други. Известни нейни сценични партньори са Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Невена Коканова.

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стоянка Мутафова.

През 1980 г. играе ролята на баба Цоцолана в серийния филм излъчван по Българска телевизия „Патиланско царство“, базиран на едноименната литературна поредица на Ран Босилек.На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъци на ръцете и. Кандидат за Световен рекорд на Гинес в категорията „Най-възрастна активно играеща на сцената актриса“.

През периода 2011 – 2018 г. Мутафова играе баба Марийка Чеканова в сериала на bTV „Столичани в повече“.На 94-годишна възраст през 2016 г., осъществява мащабно турне в театрални зали в САЩ, Канада, Германия, Нидерландия, Швейцария и Великобритания.

От 1 ноември 2017 г. пътува в цялата страна заедно с дъщеря си Мария Грубешлиева, с която провежда творчески-срещи разговор и представяне на книгата „Добър вечер, столетие мое“. Гостува с книгата си в Пловдив, Стара Загора, Кюстендил, Русе, Пазарджик, Хасково, Димитровград, Шумен, Велико Търново, Горна Оряховица, Перник, Велинград, Силистра, Тутракан, Балчик, Поморие, Трявна, Левски, Царево, Бургас, Асеновград, София, и др. По време на националното турне получава близо 20 почетни знака, някои от които в градовете Левски, Трявна, Поморие, Бургас, Пловдив, Асеновград и други.

На 2 февруари 2019 г. Стоянка Мутафова отбелязва 70 години на сцена и 97-и рожден ден в зала 1 на НДК.

Стоянка Мутафова умира на 97 години на 6 декември 2019 г. във Военномедицинска академия в гр. София след няколко месеца на сериозни проблеми със здравето.

Научете повече

Цени и асортимент във вагон-ресторантите на БДЖ през 80-те

В кухнята на вагон- ресторанта 

От скоро БДЖ върна бистрото в бързите влакове, засега само в един влак по линията между София и Бургас през Пловдив,тръгващ от София рано сутрин и пристигащ в Бургас в ранния следобед.

По-скоро вагона е импровизирано барче,а не вагон ресторант. То разполага с около 10 стола, 6 маси, на които хората могат да седнат да изпият по едно кафе или да изядат по една вафла или пакетиран сандвич.

Ценоразпис и асортимент във вагон ресторанта на Експрес "Златни пясъци" пътуващ от София до Варна и обратно през 80-те

Така в България по железните пътища отново се движат вагони, предлагащи храна и напитки. Както някогашното РСВ или Ресторанти и спални вагони.Някогашните вагон-ресторанти бяха със обслужващ персонал и предлагаха от обяд до десерт поднесени от сервитьори в бели ризи и черен панталон.

*Исползвана е снимка от фб-групата "ЖП гари и инфраструктура"

Научете повече

През СОЦА Имаше вечерен час,правеха проверки по домовете на учениците и наказанията бяха строги

Образованието и възпитанието на децата по времето на социализма бяха ръководени от презумпцията, че всички са равни и на всички държавата трябва да предостави еднакви възможности за просперитет.

Учениците бяха длъжни да ходят с униформи и да не носят бижута, за да не развиват по-бедните деца комплекс за малоценност още в началото на живота си.Учениците бяха длъжни редовно да подстригват косите си и да не подражават на западната мода на хипи-движението.На ученичките по времето на комунизма беше забранено да идват в училище с къси поли, за да не нарушават социалистическия морал. А днес често не можеш да разбереш ученичка ли виждаш или някоя разголена фолкпевица.

На подрастващите беше забранено да пушат и да пият алкохол.

Някои го правеха в тоалетната, а ако ги видеха учители, ги докладваха на педагогическия съвет и провинилите се бяха наказвани с намаляване оценката за поведението.

В зависимост от доходите на родителите някои ученици (от многодетни семейства) получаваха безплатни купони за обяд и стипендия. Цената на обяд в ученическата столова беше 0,50 лв. за супа, основно ястие и десерт. 

Стипендиите за ученици през 70-те бяха в размер на 20-30 лева на месец.По нова време имаше строг морал и дисциплина и никой не можеше и да си помисли да обиди учител или да го нападне, тъй като имаше респект и дори страхопочитание към преподавателя. 

Научете повече

Посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара през 1961 год.

Строящия се Димитровград

Името на Ботев е свято, то беше гордо знаме на българския пионер. И макар Ботев да е пример за гордост и храброст на всички българи със своята саможертва не липсват и „интересни“ моменти, дори абсурди свързани с него. Един такъв куриоз се случва в Димитровград– градът изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна. Годината е 1961, а действието се развива в откритата през 1957 год. в кв. Марийново втора гимназия „Христо Ботев“. На заместник директорката Златка Ганева е  спретнат страшен номер. 

В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило заместник директорката в луд възторг. 

И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал  зъб на заместник директорката Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев, през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот без гуляи като в Браила и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги.

Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. 

По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир, на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Подготвянето по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебния процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се запитва и за елементарния въпрос защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев е бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. 

Естествено никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил навярно щеше да получи отговор,  че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, провеждали конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Заместник директорката цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул, през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. 

При видяното директорът Цанев бил сащисан. Той веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че бил при болните си родители на село и се качил на влака от гара Харманли. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената са били такива, че мобилната комуникация е била невъзможна и учителския колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация пред, която са били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Но какво се е случило с нея  след пенсионирането й историята мълчи. Ако е жива в момента трябва да е на около 105 години.

Източници:www.skandalno.net и разказ за случката от пенсионираният учител Бранимир Попов от Ловеч,работещ тогава по разпределение в гимназията, предадена от http://dilyanvalev-admin.blogspot.com 

Научете повече

„Призрачният град“ за надарени деца

Аркутинският плаж между Созопол и Приморско е един от най-хубавите по южното ни Черноморие. В близкото блато се срещат редки растителни видове, наоколо има гъсти гори, а птиците всяка година минават оттам отлитайки за топлите страни. Над самия плаж обаче от десетилетия стърчат изтърбушени и зеещи с лице към морето няколко недовършени бетонни сгради. Всеки, който минава оттам или решава да плажува наоколо редовно си задава въпроса какво всъщност представлява този страшен и празен скелет надвиснал над летовниците по плажа и гледащ към изгрева в Черно море.

В края на 70-те години властва безметежното управление на Тодор Живков, а дъщеря му е във вихъра си. Като силна политическа фигура покровителствана от баща си, тя успява да налее милиони в най-различни културни мероприятия и проекти, а те са повече от амбициозни. Най-популярният от тях е домакинството на международната детска асамблея “Знаме на мира”, която Людмила Живкова успява да организира през лятото на 1979 г. 

По същото време хората около нея избират Аркутино за мястото, където да се построи курортен комплекс за надарени деца под егидата на „Знаме на мира“, нещо като „Знаме на мира-2″Дъщерята на Първия е искала в тези сгради, които и сега изглеждат интересни и различни като архитектурно решение, да приютят най-талантливите деца на България и на света, за да се обучават и да станат бъдещите ръководители на Земята в организации като ООН и ЮНЕСКО. 

Людмила е правела опити да изгради бъдещ елит, който да управлява света без войни, а само чрез взаимно разбирателство, сътрудничество и взаимопомощ. Това са и основните принципи на асамблеята „Знаме на мира“. А най-свръхамбициозният и проект е предвиждал да създаде т.нар. „Звездна карта“, в която е трябвало да се картотекират всички талантливи деца по света, за да се превърнат те в приятели на България. Но идеите на Людмила Живкова за „Звездната карта“, за асамблеята, за училището за талантливи деца в Аркутино и за друго училище в Странджа планина се посрещат на нож от Москва. 

Според някои слухове именно тези нейни начинания подписват и смъртната й присъда.След внезапната й смърт през лятото на 1981 г., българската държава създава фондация „Людмила Живкова“, която трябва да се явява като продължител на нейните схващания. Комплексът на Аркутино е едно от тях и е замислен като творческо-екологична структура, която да работи във веригата „Колежи на обединения свят“ под патронажа на принц Чарлз. Идеята за български клон на обединените колежи е взаимствана малко след смъртта на Людмила.

Така държавата в лицето на фондация „Людмила Живкова“ и Комитета за култура – Център „Знаме на мира“ решава да изгради на Аркутино екоселище за талантливи деца (Творчески-екологичен комплекс „Ропотамо“) и да направи мястото част от инициативата на един германец за верига училища по цял свят, където учениците да се срещат с връстниците си от чужбина и това да доведе до един по-добър свят. В недовършените сгради е трябвало да се обучават над 250 български и чуждестранни деца по специална програма.През 1984 г. земите предвидени за застрояване са отчуждени, а година по-късно е издадено и разрешението за строеж. Извършени са съответните проучвателни дейности и строителството е започнато. Теренът с обща площ над 668 декара, се намира на морския бряг в преходната зона към резервата “Ропотамо”. Както и при други проекти, свързани по някакъв начин с дъщерята на Първия, не се пести от багери, бетон и, където се наложи, взривове. 

Тонове и тонове бетон са изсипани баш на една крачка от самия бряг.  Мащабите на проекта могат да засрамят и много инвеститори от безумните времена преди кризата 20 години по-късно – над 600 декара земя вече никога няма да са диви, даже и по устройствен план.През 1988 г. градежът е спрян. Според други данни строежът е замразен след 10.XI.1989 г. заради протестите на силната тогава „Екогласност“, тъй като сградите щели да пречат на полета на птиците.

Демокрацията заварва в комплекса „Знаме на мира-2″ два грамадни корпуса завършени на етап груб строеж, а от третия е изграден първият етаж. Твърде далеч от пускане и твърде скъпо за взривяване. Следва прехвърляне на собствеността между различните ведомства. С протокол от IX/1990 г. Министерството на културата прехвърля собствеността на Министерството на просветата. Държавата харизва почти цялото пространство в района на „Главболгарстрой“ през 1995 г. „, която пък е приватизирана през 1997 г.  На обекта не идват нито държавни багери, нито пък частни.

През 2006 г. „Главболгарстрой“ продават земята с комплекса на някакъв британски инвестиционен тръст. Но само година след сделката, на по-малко от километър в северна посока компанията изгражда ваканционно селище. Иначе казано, частните багери идват, ама за да копаят на съвсем друго място. Така вместо да завършат комплекса, те решават да съсипват природата някъде другаде.През последните години не е издавано разрешение за строеж в рамките на „Знаме на мира-2″. 

В същото време, той е върху урбанизирана територия и в проекта за изменение на Общия устройствен план на община Созопол, а там е предвидено курортно застрояване. Някогашният летен център за надарени деца може и да бъде достроен, ако експертиза покаже, че сградите са в добро състояние и инвеститорът е решил, че си заслужава. Реални изгледи това да се случи обаче няма.

30 години след първата копка призрачните бетонни гиганти продължават да се изивисяват над главите на летовниците. Около тях са израснали дървета и храсти, които са естествен преход към пясъчните дюни с техните уникални цветя и треви.В една част от недостроения комплекс се влиза лесно – само трябва да кривнеш от пътя за плажа и да се набереш по бетона тук и там. По някои от стените има грозни графити. Наоколо се търкалят и празните флакони от спрейовете. Личи си къде са били скелетата, на поразия стърчат арматури. 

Не изглежда да е крадено поради простата причина, че частният път (за чиято законност може да се поспори) долу затруднява проникването на газки, каруци и бусове за возене на метал. И най-злите пазители на реда обаче не могат да опазят строежа от природата. Тя бавно, но сигурно го завзема. След още 25 години бездействие, почивният комплекс сигурно ще изглежда като един голям изкуствен риф на сушата – композиция от изцяло зелени кубчета с по една гора отгоре.

За написването на статията са използвани различни публикации по темата в медиите: www.vsekiden.com, www.webcafe.bg, marshruti.com, arhitektura.bg

Научете повече

Когато по морето нямаше чадъри, шезлонги и бийч барове

Може да не ви се вярва, но от първата прожекция на „Оркестър без име“ минаха 41 години. Животът днес е много различен от онова време, което някои отричат, а други идеализират, но едно е сигурно – филмът неслучайно е заслужил почетно място в пантеона на българското кино.

Днес „Оркестър без име“ не е филм, който гледаме отново и отново само от носталгия по миналото. В този успешен проект са вложени усилията и талантът на някои от най-обичаните дейци на изкуството през 70-те и 80-те години. 

Заснет е през 1980 година от режисьора Людмил Кирков и оператора Виктор Чичов по сценарий на Станислав Стратиев. За сюжета Стратиев се вдъхновява от група музиканти, която свири в родния му софийски квартал „Коньовица“.Тъй като сценарият е написан специално за актьорите в главните роли, те запазват истинските си имена. От тях единствено Катерина Евро получава ролята след кастинг.

В началото на филма героите на Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Поппандов, Филип Трифонов и Катерина Евро живеят в малко, спокойно градче – от онези, където „от тъмно започва денят и завършва с Първа програма“, както се пее в емблематичната песен на група „Тангра“.

През 1980 г. екипът снима по Южното черноморие, затова за провинциалното градче е избран Айтос – само на 30 км от Бургас, откъдето да започне историята на петимата мечтатели, поели по пътя на музиката.

Тук наистина цари спокойният дух на миналото. Виждаме сладкарница, магазин за дрехи, книжарница и къщи и блокове, които по това време спадат към новото модерно строителство.

По спомени на хора от града пристигането на екипа на „Оркестър без име“ предизвиква истински фурор.

„Народно читалище „Васил Левски 1869“ в Айтос е и културният дом, където героят на Велко Кънев научава, че ще се наложи групата да пътува с Рени вместо със своята певица Ваня (Мария Каварджикова). Днес то продължава да съхранява българските дух и традиции, като събира айтозлии за празнични концерти и събития.

Основните снимки на „Оркестър без име“ са в Златни пясъци, Слънчев бряг и Черноморец. Пристигането на натоварената с багаж и техника кола на музикантите на морето ни пренася в света на миналото, когато до морето се пътуваше с Москвич, Жигула, Трабант, Вартбург или с влака, а след него – претъпкан Икарус.

Когато музикантите пристигат в „Златни пясъци“, те са удивени от красотата на курорта, а хотелите Астория и Гранд Хотел Варна, които все още съществуват, са увековечени, заедно с ретро колите и симпатичните ресторанти, които днес са модернизирани.

И все пак, ако сега влезете в някой стар хотел, колкото и реновиран да е той, веднага ще ви впечатлят мащабът и размахът на строителството и архитектурата отпреди половин век.

Надписите по чадърите пред ресторантите и хотелите гласят „Швепс“, „Мелба“, „Плиска“, „Торти“ и „Бира“ – всичко, за което един летовник може да мечтае, докато си почива край морето. Е, разбира се, още тогава ги има и надписите на английски език, защото в курортите ни летуваха много чужденци.

Всъщност, въпреки че действието се развива в Златни пясъци, Гранд Хотел Варна се намира в курорта Дружба, носещ името Св. Св. Константин и Елена днес. Хотелът е открит през 1977 г., като властта не пести средства за създаването му, а за проекта е наета шведска строителна фирма.

Хотелът е просторен, модерен и красив, което го прави предпочитано място за много концерти, специални събития и симпозиуми през следващите години. „Шведският“ хотел е посещаван от Тодор Живков, Paйнa Kaбaивaнc?a, Hи?oлa Гюзeлeв, „злaтнитe мoмичeтa“ нa бългapc?aтa xyдoжecтвeнa гимнacти?a, Христо Стоичков и много други известни българи.

Там отсядат и световни звезди като Tинa Tъpнъp, Toтo Kутyньo, Юpий Бy?oв, Бoби Чapлтън, cвeтoвният шaмпиoн пo шax Aнaтoлий Kapпoв и мнoгo дpyги.

Е, както вероятно помните, на героите от „Оркестър без име“ не им провървява в Златни пясъци. Те се оказват измамени, без стаи и участие в Гранд Хотел Варна, а един от куфарите на Рени изчезва, докато колата е паркирана пред хотела.

Когато действието се премества в Слънчев бряг и околността, плажната ивица се разкрива пред нас такава, каквато мнозина я помнят от времето, когато с месеци чакахме да получим карта за двете седмици в почивна база или бунгало.

Култовите кадри край морето са заснети на плаж Дюни, който се намира на 40 км южно от Бургас и на 7 км от Созопол.

Там може да няма шезлонги и чадъри, но всеки си носи кърпа, а мъжете сами са си сковали навес, под който запалено играят белот.

За жадните липсва бийч бар, като заведението е малко по-далеч от плажа. За да стигнеш до него и да напълниш мрежестата торбичка със студена бира, може да се разминеш с някоя друга кокошка. А после остава да предупредиш продавача да не се опитва да те цака с топла бира.

Вечер героите от „оркестъра без име“ забавляват клиентите на малък ресторант, който отвън изглежда скромен, но предлага романтична и чаровна атмосфера (особено когато Рени запява онези песни за любов, раздяла и още нещо).

Мястото и днес е заведение, което пази спомена за легендите, снимали там, и се намира на брега на морето в местността Буджака, на юг от Созопол, в непосредствена близост до къмпинг Каваци.

Култовите филми от миналото неслучайно остават завинаги в сърцата на няколко поколения българи и си заслужават всяко следващо гледане. В тях откриваме артисти с огромен талант и истории за мечти, любов и още нещо.

Научете повече

Изоставеният летен театър в ММЦ Приморско

 

„Република на младостта„ – това е името, което младите хора от различни страни дават на Международния младежки център „Георги Димитров“ в Приморско.

Всяко лято за огромен брой посетители от целия свят с различни култури и различен цвят на кожата, центърът се превръща в място, на което си дават среща младостта, приятелството и радостта. Тук се говори на различни езици, но жаждата на младите да комуникират като братя бързо прескача езиковите бариери.

Или поне така пише в рекламните брошури от онова време.Идеята за изграждане на младежки център край Приморско е част от по-мащабна програма, която през 50-те и 60-те години на миналия век изкарва българското Черноморие като туристическа дестинация в международни води. Създадени са курортите „Златни пясъци“, „Албена“ и „Слънчев бряг“.

Освен изграждането на нови курорти, програмата има за цел да развие и малките морски селища като Созопол, Несебър, Поморие… По това време те са слабо популярни и както пишат тогавашните печатни издания, „в тях ходят предимно художници, чудаци-археолози и болни“.

Идва време и Приморско да се превърне от малко рибарско село в морски курорт.Началото е дадено през 1955 г. с постановление на Президиума на Народното събрание. През 1957 г. в залива Атлиман започва строителството на Международен младежки център, а през 1959 г. на мястото отваря врати и първият палатков лагер за ученици, посещаван най-вече от българските деца.

В началото центърът, носещ името на Георги Димитров, има възможност да приема около 2300 младежи, но в следващите години броят им е увеличен драстично. В най-силния период от историята му през него минават над 70 000 души годишно.

За настаняването на международната младеж са предвидени трите големи хотела „Бисер“, „Нептун“ и „Хоризонт“, както и различни бунгала, ресторанти и къмпинг площадки. Все места, на които, както е написано в друг рекламен материал,„можете да завържете приятелство с хора от различни страни и да откриете, че имате сходни проблеми за дискутиране“.

За пълноценния отдих на посетителите, на територията на комплекса са изградени няколко спортни площадки и дискотеки. Заедно с близкия плаж те се превръщат в любими места както за почиващите тук чужденци, така и за нашенските туристи от близките курорти.

Тъй като културната програма на ММЦ „Георги Димитров“ по това време е богата и разнообразна, за нея е предвидено специално място – изграденият през 1972 г. летен театър, наречен кино „Космос“.

Построен на красив терен сред гората, театърът разполага с над 3500 места и освен с редовните кино прожекции забавлява посетителите, като предоставя възможност за изява на млади таланти. Освен това на сцената му се провеждат забавни викторини на различни езици. Разбира се, те са свързани най-вече с дейността на Георги Димитров и Партията и целят да запознаят чуждоезичните гости със специфичната култура на социалистическа България.

Гвоздеят на програмата обаче е традиционният карнавал, популярен като „Празникът на Нептун“. Това тържество е очаквано с нетърпение от младите хора, които се преобличат като обитатели на морското дъно, а престижната роля на морския бог се изпълнява от победителят в специална игра.

Преобразен като повелителя на моретата, той получава брада, корона и тризъбец. С тяхна помощ извърша традиционното кръщене, при което всеки участник в карнавала получава свое морско име. Следват музика, танци, песни…

Празникът обикновено е организиран в края на всяка смяна и бележи нейния завършек. За участниците остават пътят към дома и приятните летни спомени.

За съжаление, заедно с туристите си отиват и много други неща.През 90-те години културната програма постепенно замира, завесите се спускат, угасват и последните лампи…

Вече повече от 15 години кино „Космос“ е изоставено. Красиво украсените му с морски кончета врати са заключени, от сцената не долита музика, а по олющените му дървени скамейки вместо хора са се наредили бодливи шипкови храсти.

Младежкият смях и безгрижитето са си отишли. Няма я и празничната атмосфера. Духът на онова време обаче се е запазил. Притаил се е зад прашното пиано в едно от помещенията между стотиците километри филмови ролки, разпилени из цялото кино и в прожекционната кабина, където старите апарати все така са отправили взор към пустеещата сцена. Невиждащи, смълчани, ненужни…

При все, че тук през цялото лято грее слънце, единственият лъч надежда за кино „Космос“ проблясва през 2010 г., когато студенти от Пловдивския университет създават проект за възстановяването на летния театър и включването му към културната програма на Южното Черноморие.

Пет години по-късно от проекта няма никаква следа, а киното продължава да е все такова тъжно място. Някога събирало хиляди хора, днес – потънало в тишина. И само там, в спомените на някой отдавна пораснал младеж, музиката от Нептуновия карнавал продължава да звучи.

Източник: webcafe.bg Автор (снимки и текст): Христо Узунов*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на „Изоставената България“

Научете повече

Изоставеният призрачен град в северозапада

Някога град Лом е бил важен търговски център по поречието на Дунав. След освобождението от турско робство местните жители инвестирали много средства в процъфтяването му и за кратко време превърнали населеното място в едно  от най-бурно развиващите се в този регион. 

По времето на социализма то продължава да се разраства и в него отварят врати множество предприятия.През 1989 г. населението на Лом е почти 35 хиляди души. В онези времена една от гордостите на града е неговото пристанище, което е един от важните логистични възли за снабдяването със суровини на металургичния гигант „Кремиковци“.Четвърт век по-късно картината е много по-различна. Ломските жители са се стопили до 20 хиляди души. Безработицата е страшна. Инфраструктурата е в потресаващо състояние, а в по-голямата част от населеното място все още няма канализация.И водопроводната мрежа е окаяна – 50-годишните тръби редовно се пукат, което причинява големи течовете и често се налага въвеждането на режим на водоподаването.

Голяма част от работещите заводи и фабрики вече са хлопнали врати. Не по-завидна е и съдбата на пристанището, което със затварянето на „Кремиковци“ изгуби половината от товарооборота си. Преди две години част от ломския порт бе  взета на концесия от „Химимпорт”. 

Бяха направени много съкращения, а част от персонала беше набързо пенсиониран.

В самия град безработицата е между 16 и 18 на сто, което е почти два пъти повече от официалния за страната процент. В момента в Лом работи завод за бира, няколко шивашки фабрики, както и логистични центрове на холдинга „РУА груп“. Металургичната компания, чийто собственик е Виктор Даменюк, дори отвори завод преди три години. Разкритите работни места бяха над 100, като се обещаваше продукция за 200 хиляди тона метали. Преди година и половина обаче предприятието беше затворено и на улицата излязоха 83 души.

Освен че допълнително увеличи тукашната безработица, фалитът на завода се отрази и на ломското пристанище, откъдето се извозваше продукцията на фирмата.

Местните жители намират спасение в емиграцията.  73-годишният Иван Димитров коментира, че неговите деца отдавна не са в Лом. „Моят син е в чужбина от 10 години. Връща се за малко и пак бяга навън. Дъщерята е в София, също от много време. Тук няма какво да се прави. Лом умира” – почти изплаква възрастният човек.33-годишният Деян Георгиев пък от 7 години работи на круизен кораб. 

„Няма хляб в Лом. Ако бях останал в България, или трябваше да бягам в София, или да мизерствам тук. 

Избрах чужбина, но на кораб. Парите не са лоши, но и работата е много. Но пък у нас се работи за заплати от 400-500 лева, т. е. 250 евро. А в Лом  е още по-зле – чувам, че възнаграждението в някои тукашни фирми е едва 250-300 лева. Та това пари ли са?! Затова и всеки бяга“ – коментира младият мъж.

Марияна Александрова пък е собственик на магазин. Тя е изпитала на гърба си как икономическите проблеми в страната душат малкия бизнес. „Занимавам се с търговия от 11 години. Положението обаче става все по-зле. Хората нямат пари. Живеят, за да оцелеят. За целия този период моят оборот е паднал три пъти.  Понякога даваме и на кредит. Толкова правителства така и не успяха да осигурят поминък за хората” – възмущава се Марияна.

Простите изчисления сочат, че в момента зад граница пребивават над 10 хиляди ломчани.Те изпращат средно по 400 евро на месец на свои близки. Това прави 400 хиляди евро свежи пари, които се вливат в местната икономика и я крепят да не се срине напълно. Без парите на работещите роднини зад граница ситуацията в дунавския град щеше да е още по-тежка.

Време е управляващите да се замислят докога България, която преди време наричаха „Швейцария на Балканите“, ще е най-бедният регион на Европа. Особено нейните северозападни части, които вече се прочуха като „северозападнали“.

Из в-к „Десант“

Научете повече

Как Бай Кольо ремонтира кола с дамския чорапогащник на счетоводителката на завода през 70-те

От няколко години карам хибрид втора ръка и това е сигурно най-хубавата кола, която някога съм притежавал. Не съм млад шофьор, почти на 50 съм, имам опит с какво ли не, но моята Тойота за нищо не я давам. До оня ден, когато нещо започна да трака. В сервиза вдигнаха капака, казаха, че проблеми няма. Пратиха ме в официалния сервиз на марката, ако продължи да трака. То естествено си продължи, а във фирмения сервиз казаха да я оставя да я наблюдават. Тръгнах да търся майстори, тук, там, всеки вдига ръце. Един приятел ме прати при бай Кольо, който работел в едно гаражче на края на града, бил вече възрастен, но той най-много разбирал от всички.

Като няма други...

Пред гаражчето на бай Кольо стояха две коли, изчаках си реда и излезе един мъж на около 70 в синя манта, омаслена и мръсна. До него беше помощникът му, на същите години. Отвориха капака, взеха да гледат, пусни, спри, а аз стоя с едно кафе и слушам.

- Абе големи боклуци са тия коли, как могат? И преди бяха зле, особено руските, но ремонтите бяха... Ти помниш ли как ремонтирахме с дамски чорапогащници?

И започна бай Кольо невероятна история. Било някъде около 70-те години на миналия век, бай Кольо вече на тридесетина години, комсомолец, тръгва да води счетоводителката на фабриката на морето. Късна пролет, и двамата млади, пътуването било леко. Обаче мааалко преди Пловдив, автомобилът просто спрял. По никое време, няма сервизи, няма пътна помощ, отворил бай Кольо капака, гледа всичко работи, обаче задръстен горивния филтър. Почукал, опитвал да почисти - не става. Гледа счетоводителката с един хубав чорапогащник, казал й да го свали. Тя почервеняла, скрила се зад колата да го свали, дала му го, той го наместил, нагласил, колата малко по-бавна, но се движи. И кара бай Кольо, но до него едни хубави бели бедра, а счетоводителката само ги търка едно в друго, от срам.

Наистина интересно станало на пристигането, защото пред гаража ги чакал годеникът на момичето. С голям букет, стоял на бордюра и чакал с часове. Още като я видял без чорапогащник, като скочил да се бие с бай Кольо, той пък му отговорил, едвам ги разтървали. Показал му после бай Кольо къде е чорапогащникът, ама късно, скандалът станал голям. Годеникът скъсал с хубавата счетоводителка, а бай Кольо от срам и от вина...оженил се. Първият му брак, продължил почти десетина години и с две деца. От един чорапогащник.

Помощникът му се хили и иска и той да разправи история.

Също съветска кола, тръгнали на път лятото, обаче радиаторът пробит. Събрали се все пишман майстори, а единият казал - давай да налеем вода с червен пипер. Но защо с червен пипер? Защото запушвал дупките като се загреела водата...

Какво да правят, вода  има, червен пипер намерили, запалили и тръгнали. Всичко наред, обаче в колата мирише страшно много на подправки, на луканка. Хилят се, млади хора. Изведнъж ги спира милицията и още като спрели колата, започнал един тараш вътре. Пристигнала втора милиционерска кола, чудят се какво да правят. Идва старшината и директно им предлага да си кажат къде е луканката. В селото обрали магазина, 40 килограма луканка. А колата им така ухае на подправки, те са крадците.

Обяснявали се доста време, чак милиционерите се чудели и маели. И много се смели.

Смеех се и аз, викам си, къде се набутах с тия пенсионери да ми говорят глупости. Слушам обаче, че колата не трака. Наистина не трака. 

Бай Кольо вика - Дай двайсе лева, че някъде другаде щяха поне 2000 да ти вземат.

Ама какво стана бе, майсторе, къде пипна, питам аз.

Аз ако ти кажа, тайни няма да ми останат, хили се старчето. Щеше ми се да чуя още някоя история, но другия път.

Научете повече

Почина звеза от сериала "Алф" Актьорът е намерен мъртъв в колата си на паркинг

Бившето дете звезда Бенджи Грегъри, известен с ролята си в световноизвестния сериал "Алф", почина трагично на 46-годишна възраст. Грегъри, който изигра Брайън Танър в ситкома от 80-те, който се излъчваше от 1986-1990 г., е намерен мъртъв в колата си заедно със кучето си Ханс на паркинг на Chase Bank в Пеория, Аризона.

Сестрата на Грегъри, Ребека, е заявила пред TMZ, че Грегъри е страдал от депресия, биполярно разстройство и е имал разстройство на съня, което „често го е държало буден с дни“.

Близки до него обаче вярват, че той е отишъл в банката, за да депозира чекове и е заспал в колата си, умирайки от топлинен удар. 

Съдебната служба на окръг Марикопа все още не е установила причината за смъртта.Култовият сериал "Алф" имаше четири сезона и в него също участваха Макс Райт, Ан Шедийн и Андреа Елсън.Сюжетът на ситкома на NBC е около семейство Танер, семейство от средната класа от предградията, което живее в района на долината Сан Фернандо в Калифорния, което приема Алф след като той се приземява след катастрофа в гаража им.

Сериалът показва как семейство Танер прави всичко възможно да скрие извънземното от любопитни съседи и правителствени агенции.

Бенджи Грегъри

Грегъри беше само на осем години, когато стана известен чрез сериала.

Грегъри е роден в Лос Анджелис през 1978 г. като баща му, чичо му и сестра му също са актьори. Неговите телевизионни изяви включват Fantastic Max, The A-Team, T.J. Hooker и The Twilight Zone.Той се появява няколко пъти в телевизионния сериал Punky Brewster, играейки сираче на име Даш. Бенджи Грегъри също така се появява в игралния филм Jumpin' Jack Flash (1986).

Грегъри се оттегли от актьорството през 2003 г. и се записва в американския флот. Той е назначен на военния кораб USS Carl Vinson и получава почетно медицинско освобождаване през 2005 г.

Той се жени за съпругата си Сара през 2006 г., въпреки че не е известно дали те все още са били заедно по време на смъртта му.

Превод и редакция: БЛИЦ

Научете повече

Двама братя бият френски командоси край село Коиловци: Напънахме ги на бой и казаха, че са туристи /Видео/

Братята Слави и Васко Цоневи, които се превърнаха в национални герои след като потрошиха от бой няколко френски командоси край село Коиловци проговориха. Пред БТВ те разказаха за странната случка от нощта 15 срещу 16 октомври преди няколко години.Почнали да викат, че са туристи. "Ама, късно е либе за китка", разказват братята Слави и Васко

Те обработват земя до Коиловци и тъй като често са обирани обикалят нивите си. През тази нощ с тях е Румен Цветанов, който е полицай. Виждат тъмен джип и отиват да питат хората в колата кои са. Този от дясната страна скочи да се бие, разказва Слави. От другата страна излиза и шофьора, за да помогне на колегата си. Двамата братя се сбиват с непознатите, а от храстите излизат още трима.

Тогава полицаят Румен Цветанов стреля във въздуха, за да спре мелето. Непознатите обаче продължават боя, тогава Цветанов стреля в крака на единия. Двама от командосите побягват. Шофьорът на джипа се опитва да избяга с колата, но смелите братя успяват да го свалят и джипа се забива в храстите. 

Българите бързо се справят със съпротивата на чужденците и ги връзват със сезал за ръцете и краката. Като ги напънахме яко на бой, почнаха да казват, че са туристи. Ама „Късно е либе на китка“ казват в наше село, разказва Слави. А на въпроса как се чувстват след като са пребили френски командоси, Слави скромно отбелязва: „Явно са бягали много от час тези командоси“.

Научете повече

Печка "Раховец" над 30 години работи безупречно и до днес

С тази печка изгледах 2 деца и един внук.Печката ми работи и до днес безупречно и не мисля да я сменям с никаква друга от тези модерните произвеждани днес.На моята печка само е сменян горния нагревател на фурната преди няколко години,споделя в коментар потребителката във фейсбук Надежда Димова от Враца.

За печките Раховец:

Легендарните компактни готварски печки “Раховец”, произвеждани в Горна Оряховица, отново се правят там след известно прекъсване. Днес те излизат от цеховете на “Складова техника” АД в 5 модела и 3 цвята. До преди промените в Горна Оряховица се произвеждат по 400 000 печки "Раховец", сега ги правят от носталгия в символично количество. Причината е, че до 1995 г. у нас се намирали всички материали, нужни за тях, а сега, за да ги произвеждат, внасят метал, нагреватели и емайл от Турция. От халетата на “Складова техника” АД излизат също камини за отопление, но там наблягат най-вече на машиностроенето.

В тежките години на промени оцеляха и българските бойлери от Варна. Най-големият производител е Елпром. 

През юни 1987 г. тамошният отдел "Капитално строителство, реконструкция и модернизация" е обособен в предприятие "Перлаинвест". След промените през 1989 г. ръководството тегли кредит и започва серийно производство на бойлери. Привлича най-добрите специалисти от Елпром. За да погасява вноските към банката и да оцелее, се налага за известно време да произвежда ... скейтбордове, като прави цели 25 000. Постепенно се съвзема, а от цеховете на предприятието през годините излизат бойлери с различна вместимост - от 30 до 2000 литра. Изплаща напълно държавния дял през 1996 г. Днес изнася продукцията си в 30 страни на 4 континента, включително и САЩ.

Научете повече

Ресторант „Галатея“ един от старите символи на Варна с много тъжна история

Ресторант „Галатея“ или падналият ресторант, както го знаят варненци несъмнено е представяло на своите гости една най-красивите гледки към град Варна.

През 1968 г. открива врати ресторант „Галатея“ непосредствено до кулата на стария фар може би едно от най-романтичните места в целият град на , което можете да се насладите. Ресторантът бил построен на малко парче скала издадено почти над морето. 

Гледката, която се открива от там е зашеметяваща буквално на няколко крачки от края на скала 20 метра по-надолу е морето. Поради високата активност на свлачища в района, голямото количество бетон изсипано на малко пространство и адекватната канализация на ресторанта през 1997 г долната част на ресторанта пропада в морето. През 1998 в близост до него пропада и вторият фар на кв. Галата. 

Сега за съжаление това прекрасно кътче се е превърнало в свърталище на наркомани, алкохолици и скитници. На това място имаш те обзема чувството за разрухата на една красота ,пристъпваш напред до края на парапета а там те чака пропастта. 

Доста интересни са и трите стъпала, тези три стъпала са всичко ,което е останало от предишната долна част на ресторант като единственото, което се вижда сега от тях е бушуващото море. Бившите съблекални и миялни на ресторанта спокойно могат да станат сцена за високо бюджетен филм на ужасите без усърдие,просто натуралната разруха.

Научете повече