Разказва последният очевидец слязъл до самото дъно на дупката в Царичина, преди да запечатат входа завинаги!

През 2017 г. изисках архива, нямаше нищо, казва военният журналист

– Любо, ти си един от последните хора, влизали в дупката в Царичина, преди да бъде запушена. Какво си спомняш?

– Аз влязох наистина в последния ден, няколко часа преди да запечатат дупката с бетон по заповед на министъра на отбраната. По това време бях журналист във в. “24 часа” и с още няколко колеги от други медии отидохме на мястото.– На снимките от тогава виждам, че си облечен в специално облекло.

– Да, накараха ни да се облечем в тези костюми за химическа защита, но преди това ни направиха и медицински изследвания. На място имаше лекар, който ни премери пулса и кръвно налягане.

– Защо се налагаше това?

– Защото дълбочината беше голяма, макар че никой не ни караше да стигнем до долу, но въздухът бе малко и можеше да стане беля.

– Ти докъде слезе?

– Аз слязох до самото дъно. Надолу проходът бе укрепен с яки дървени греди, които се виждат на някои от снимките. Това бе направено, за да не се срути изкопът, защото имаше такава опасност. А по тънки тръби долу вкарваха въздух. Когато краката ми опряха дъното, усетих, че не ми стига въздух, долу наистина бе трудно за дишане и тръгнах обратно нагоре. Много исках да видя тази “гладка скала”, за която се говореха легенди, че била като мрамор, остатък от някакъв древен разум и такива фантасмагории. Намерих въпросната скала, но тя беше като шиста, така се бе откъртила при взрива просто, нищо кой знае какво.

– Усети ли нещо по-специално долу?

– Нито усетих някакви енергии, нито гласове съм чувал, нито съм сънувал нещо. Усетих само, че не ми стига въздухът долу. Беше доста прозаично. По-късно започнаха да се разпространяват какви ли не небивалици. През годините легендата се поддържаше най-вече от екстрасенската Елисавета Логинова. Хората – кой чул, кой недочул, си донаждаха всякакви версии. Едни казваха, че щом селото се казва Царичина, това не е случайно и там са закопани съкровищата на цар Самуил. Други прилагаха разни математически способи и изчисления, за да обяснят цялата митология.

Логинова, с нейните контакти с извънземен разум, прати нещата в съвсем друга посока. Тя имаше цели тетрадки, изписани на азбука, известна само на нея. Като се видях с нея за интервю, я питам, кажи ми какво пише на тази страница. Тя ми каза и аз си го записах. На другия ден я видях отново и я помолих да ми преведе същата страница, но тя отказа. Явно защото едва ли би могла да ми даде същия превод. За мен това бе пълна мистификация.

– А как въобще е дадена заповедта за тази операция?

– Заповедта я дава шефът на Генералния щаб, тогава ген. Радню Минчев, който вика началника на Химическите войски ген. Любомир Динев и му казва, че му е доложено за нещо интересно в Царичина, за което трябва да бъде предложен план за действие. И ген. Динев се заема със задачата. Следващият по веригата е полк. Цветко Кънев от Военнонаучния отдел на Генералния щаб. Събират 15-20 души, и то само офицери, старшини и сержанти.

Нямало е редови войници, които да работят на обекта. С багер почват да копаят дупка, после стигат до скала, която разбиват с взрив. Залагат определено количество взривно вещество, взривяват и изнасят материала. Така се бе получила една спираловидна дупка, но формата не бе умишлено търсена, така бе поддала скалата. Изнасяли са натрошените камъни с цинкови кофи, които се бяха протъркали отстрани при дърпането нагоре. Това го видях с очите си. Обясниха ни, че кофите са ги дърпали само старшини и офицери, а не войници. Като чу това, един от фотографите, който тъкмо се беше уволнил от армията, простена: Колеги, отмъстен съм!

– Какво смяташ за информациите, че в тази дупка са отишли милиони?

– Не знам кой измисли тази сума, че цялата операция е струвала 16 милиона. Това не се опира на никакви реални данни. Става дума за общо 15-20 души, на които никой не е плащал допълнително на ръка, те са се водили в командировка или на учение. Били са зачислени на котлова храна, която им се е носела от стола на най-близкото поделение, което не струва кой знае колко. Имало е един ЗИЛ, няколко джипки и палатки. Най-голямата част от разходите е била за взривни вещества, защото копаенето се е извършвало по взривен способ. Няма как да са похарчени милиони.

– Четох твое интервю от 1992 г. със споменатия ген. Динев, в което го питаш за обвиненията за преследване на някаква материална изгода. И той ти казва, че печалбата му е била едно кисело мляко на ден за тези две години, 9 месеца лагер и нито една свободна събота и неделя.

– Ген. Динев, предполагам знаеш, е бащата на Елена Динева – жената на бизнесмена Васил Божков, макар че това няма нищо общо с темата. Той бе човек на честта, от старата школа, много умен, но скромен и честен човек.

Виждал към го после на пазара в “Люлин” с една торбичка с връзка лук, беше ходил да си пазарува. Той вярваше, че това, което му е възложено, е военнотехнически експеримент, но отказа да даде повече информация за целите на експеримента. Каза, че военният министър Сталийски е запознат с плана, програмата и задачите на експеримента.

Между другото, когато аз станах съветник на министъра на отбраната Красимир Каракачанов през 2017 г., изисках цялата информация по случая “Царичина” от оперативния архив на министерството, както и от централния военен архив във Велико Търново. Имах право на достъп до секретна информация и едно от първите неща, които поисках да видя, е какво се пази по случая. Казаха ми, че няма нито една страница запазена, всичко е унищожено.

– Това изненада ли те?

– Не, защото и аз ако бях на мястото на един здравомислещ министър на отбраната, който милее за честта на пагона и армията, никога не бих позволил на бял свят да излязат тези данни. Историята с Царичина не прави чест на тогавашното ръководство на армията. Така че никой няма да открие нищо. И съвсем правилно!

– Но нека да имаме предвид и контекста на онова време, в което всичко сигурно е разклатено, системата се е променила, нищо вече не е същото, по телевизията – Кашпировски, всякакви екстрасенси, телепати, контактьори с извънземни сили и феномени са напъплили отвсякъде. Хората не знаят на какво да вярват, вече я няма партията, която да им казва какво трябва и какво не…

– Тук си много прав. Това е и едно от моите обяснения за това как въобще бе възможно да се случи всичко това. Минали са само 1-2 г. след падането на режима, всички очакват нови времена, да стават чудеса. Хората си мислеха, че само като падне чл.1 от конституцията, от Запада ще потекат реки от блага. В Царичина имаше няколко варианта. Ако намерят първия двуполов човек, това ще направи България много известна в цял свят, тук ще се юрнат учени, туристи…

Ако пък открият съкровището на цар Самуил или Вълчан войвода, това ще са тонове злато, които ще оправят държавата и живота на всеки, в ей такива неща вярваха хората. Такова беше времето.

Източник:www.24chasa.bg

Научете повече

Фаталният 16 март – денят, който отнема мечтите, но не и паметта за тях

В един миг небето над Врачанския Балкан става последният дом на шест невероятни жени – жени, отдали живота си на красотата и грацията, на изкуството, превърнато в спорт. Те пътуват с вяра, с мечти, с желание да представят България на световната сцена. Но съдбата решава друго.

Жулиета Шишманова – не просто треньор, а визионер, която превърна художествената гимнастика в национална гордост.

Румяна Стефанова – нейната вярна помощничка, отдала се на развитието на младите таланти.

Албена Петрова и Валентина Кирилова – две гимнастички, чиито крила на успеха бяха прерязани твърде рано.

Снежана Михайлова – пианистката, чиито мелодии вдъхновяваха всяко движение на гимнастичките.

Севдалина Попова – съдийката, която щеше да оценява бъдещи шампионки, но вместо това стана част от тази трагедия.

Остана тишината. Остана въпросът „Защо?“. Но остана и паметта.

И до днес тяхната светлина не угасва. България помни.

Дълбок поклон пред шестте звезди, които останаха завинаги в небето!

На 16 март 1978 г. самолет „Туполев 134” (TU-134) с редовен полет София – Варшава се разбива в 13:52 часа в коритото на река Бриша, между селата Габаре, Тлачене и Върбица.

Загиват всичките 73-ма души на борда (7 човека екипаж и 66 пасажери – от тях 27 българи и 39 поляци).

Това е една от катастрофите с най-много човешки жертви в историята на българската гражданска авиация.

Сред загиналите са Жулиета Шишманова (треньорка на националния отбор по художествена гимнастика) и нейните възпитанички, Снежана Михайлова (пианистка), юношеския отбор по футбол на България, Януш Вилхелми (министър на културата на Полша), членове на Полска правителствена делегация и юношеския отбор по баскетбол на Полша. Причините за катастрофата и досега не са установени.

Известно е, че след достигане на височина 4900 метра, самолета внезапно се завъртял на 1350 и започнал да се снишава с огромна скорост. Скоро след това се разбил в скалите на река Бриша с оглушителен трясък.

През 1979 г. - една година след трагичния инцидент, в близост до мястото на катастрофата със средства на близки и роднини на загиналите и при съдействие на БГА „Балкан” е издигнат паметник. Това е единственият паметник в България, посветен на жертвите на самолетна катастрофа в мирно време. Изработен е от полиран гранит, височина 3 метра, скулптор – неуточнен.

Научете повече

В началото на 80-те години на миналия век дъщерята на Тато организира тайна военна операция край връх Бабу в Стара планина

Иманяри копаят и ровят из Балкана за мистериозно съкровище, приковало вниманието на Людмила Живкова.

Причината е легенда за загадъчна пещера, пълна със скъпоценности. Живкова се отправя към видинското село Гюргич, за да провери лично достоверността на нишана за несметните богатства.

"Спомням си този момент! Идваха едни военни и с бяла боя надписаха целия Балкан. Някакви кръгчета, цифри, символи, маркировки, не мога да кажа какво точно беше това. Отцепиха района и на местните хора не беше позволено да ходят в този участък, към върха. Не ни дадоха причини. Кой ти даваше обяснение тогава", разказва пред "България Днес" кметът на Гюргич - Бойко Младенов.

Историята се предава от уста на уста и няма местен, който да не си спомня за забулените в тайна събития от онези години. Районът се е превърнал в любимо място за иманярите, които се надяват да открият нещо останало."Чувам, че вадят пари, но никой не казва колко, какви и как", споделя Младенов и допълва:

"Аз съм жив свидетел. Лично съм виждал едно оформено в почвата цилиндрично тяло, но не знам какво е имало. Наподобява нещо като тенджера и се вижда как се е запазила структурата, когато е извадено. Имало е нещо, но не мога да кажа какво точно. На мен също ми е много любопитно какво се е случвало тук".

Говори се, че военните са разкопали подземие, от което са изнесени големи количества скъпоценности. Милан Миланов описва подробно цялата военна операция в книгата си "Тайните подземия на България".

Писателят разказва как възрастен мъж от района посреща Людмила Живкова, която слиза от хеликоптер заедно с въоръжени войници в подножието на връх Бабу.

Пещерата на Али Баба

Мястото е отцепено и няма никого наоколо. Групата се качва към скалите, където се предполага, че има вход към тайно подземие. Войниците изваждат големи камъни, които са посочени от местния, и пред тях зейва вход със стъпала към странна пещера. Военните осветяват стълбището с мощните си прожектори и не могат да повярват на очите си. Пред тях буквално била "пещерата на Али Баба".

Според историята подземието било пълно със скъпоценности. Имало дървени сандъци с разпилени по пода златни монети, златни съдове, на поставки били подредени златно копие, златен меч и броня. Два диаманта с големината на гълъбово яйце отразявали светлината. Имало и златна огърлица, златен пръстен и златно конско седло.

"Друго, за което се говори, че намерили в пещерата, било книги с твърди кожени корици, златна мастилница, малки златни и сребърни фигурки на богове, двуметров златен кръст и две мраморни статуи с корони на главите", разказват в селото.

Людмила също влязла в пещерата и била поразена от всичко видяно.

Дълго разглеждала и се възхищавала на находките от древността и с нескрито вълнение се насочила към статуите. На постаментите били изписани имената на император Константин и Елена. Живкова се прекръстила и внимателно свалила короните от двете статуи, като им благодарила за подаръка. Наредила на военните да изнесат съкровищата и мраморните статуи и прекръствайки се отново, излязла навън.

Преди да отлети отново завинаги, дала разпореждане пещерата да бъде зазидана. Говори се, че ценностите, взети от връх Бабу, са транспортирани с хеликоптер до една от резиденциите на Тодор Живков.

"Районът е много интересен. Освен тази военна операция, доколкото имам информация от ловците, горе в планината има изправен камък. Казват, че има римско селище. В него има път от калдъръм и останки от някакъв манастир. Археолози не са идвали, трябва да се направи проучване, за да се знае какво е", разкрива още кметът на Гюргич.

Старите хора разказват, че над самия връх тегне черна прокоба. Входът на пещерата е покрит с храсталаци и треви, за да предпази хората и те да не могат да слязат в подземието. Ако някой успее да го открие все пак, ще види три стъпала. Според легендата мястото е пазено от змии и който се осмели да слезе по стълбите, ще бъде убит от студенокръвните.

Дъщерята на Тато търси и гробницата на Бастет

Твърди се, че Людмила Живкова организира и тайни експедиции в Странджа. Нейният план е да открие гробницата на Бастет и да разкрие тайните й. Нейната мистична връзка с този проект се свързва с интересите й към духовните традиции на Изтока и стремежа й към възстановяване на древни знания.

Гробницата на Бастет в Странджа планина е една от най-големите и мистериозни легенди в България.

Според преданието близо до град Малко Търново се намира древна египетска гробница, в която е погребана богинята Бастет - символ на плодородие, защита и женската сила в египетската митология. Смята се, че дъщерята на Тодор Живков вярва, че гробницата крие знания и духовни сили, които биха могли да променят човешкото съзнание и да дадат на България ново духовно лидерство./Блиц/

Научете повече

Почина спасилият се по чудо от най-загадъчната самолетна катастрофа от времето на СОЦА в НРБ

През март 1978 той се разминава с полета и всяка година празнуваше датата като второ рождение

Почина Николай Данаилов, единият от тримата, спасили се по чудо от най-голямата и най-странна самолетна катастрофа в историята на българското въздухоплаване, съобщи сестра му Мариана. На 16 март 1978 година Ту-134 на тогавашния български авиопревозвач „Балкан“, извършващ редовен полет от София до Варшава, се разбива в дере край врачанските села Тлачене, Върбица и Габаре.

В салона му пътуват полски и български юноши спортисти. Сред тях са и министърът на културата и изкуствата на Полша Януш Вилхелми, двама полски режисьори и световноизвестната треньорка и председателка на Българската федерация по художествена гимнастика Жулиета Шишманова. Николай също е имал билет за полета, но го изпуска в последния момент, защото от касата в предприятието му не успяват да му осигурят валута за командировката.

Още тогава случаят се превръща в огромна загадка. Освен че комунистическите медии процеждат само пет реда, в които дори не споменават имената на загиналите, има още нещо, което десетилетия наред остава необяснимо. След катастрофата не остава нито един труп. Всички пътували в самолета изчезват. Личните им вещи са налице, но властите отказват да кажат къде са отведени пътниците. Близките разбират, че са погребали празни ковчези, в които е имало само тенекии с пясък, когато след време отварят гробовете, за да полагат други отишли си близки.

Тялото на световноизвестната гимнастичка и треньорка Жулиета Шишманова никога не е предадено на близките ѝ, за да го погребат. След най-новите разкрития вече се знае, че комунистическите власти са наредили да бъде изхвърлено с останалите загинали в обща киселинна яма край Перник.

В стремежа си да крият до последно истината, властите впрягат и баба Ванга, която лъже роднините на загиналите, че техните хора са отвлечени, но живи и здрави, и скоро ще се върнат. Така комунистическата върхушка се надява, че надеждата ще държи близките на загиналите кротки и те няма да са склонни да вършат притеснителни за комунистическата държава прояви. На роднините на загиналите поляци, при които Ванга няма как да огрее, пък са изпращани анонимни писма с внушения, че хората им са отвлечени.

Януш Вилхелми (с очилата) е бил назначен за временно изпълняващ длъжността министър едва от два дни, когато загива в катастрофата. В миналото той е бил партизанин в известната прозападна Армия Крайова, но след като в Полша се настанява комунистическа диктатура, той се преобръща в марксист.

Едва миналата година, след като бяха разсекретени много от документите около катастрофата, и след признанията на някои бивши служители на Държавна сигурност, тази мистерия най-сетне бе разплетена. Оказва се, че самолетът е станал жертва на отвличане. На борда му е имало двама араби - иракчанинът Ахмед Симан и кувейтецът Фахад ал Бадер, чиято самоличност ДС успява да скрие и посмъртно му я сменя с нова - на измислената англичанка Джоузи Найтингейл.

Целта е да се скрие истината и от съветските разследващи, пратени у нас да нищят случая. След като арабите нареждат на пилота да завие към Югославия, част от пътниците се нахвърлят срещу арабите, а те започват да стрелят. Сред пътувалите има партийни работници, а полският министър е и бивш партизанин, което обяснява безстаршното им поведение. Причина за него е и като цяло малката осведоменост на хората в комунизма какво трябва да се прави при отвличане - че пътниците трябва да си кротуват по местата.

Заслужилата майсторка на спорта Нешка Робева и златното ѝ момиче Илиана Раева (тогава на 15) позират за сп. „Жената днес“ през 1978 г. Раева не се качва на самолета, защото вдига необяснима температура вечерта преди полета.

Властите на комунистическа България за нищо на света не искат някой да узнава какво се е случило на борда, затова нареждат телата с видимите по тях рани от стрелба да бъдат изхвърлени в обща киселинна яма край Перник, където бързо да се разложат, за да не останат никакви доказателства. На близките в България и Полша са изпратени заковани празни ковчези, пълни с кутии с пясък. Самите араби са били в България за оръжейни сделки със създадената от ДС фирма „Кинтекс“, която се занимава основно с контрабанда на оръжия и наркотици. През 1975 г. Николай Данаилов завършва първи випуск Информатика в Политехническия институт във Вроцлав. Три години по-късно, когато е на 26, му предстои пътуване пак до Полша. Трябва да се качи на същия злополучен самолет. Но е роден под щастлива звезда. Той е един от тримата, близнати от съдбата, които се разминават със смъртта.

Албена Петрова е повикана от Варна на мястото на Илиана Раева и загива.

Другите двама са гимнастичката Илиана Раева, сега председателка на Българската федерация по художествена гимнастика, и състезателят от полския олимпийски отбор по колоездене Лешек Сибилски. Г-жа Раева внезапно вдига необяснима температура преди полета, която изчезва на сутринта на следващия ден. Това кара треньорката ѝ Нешка Робева да я замени с варненската гимнастичка Албена Петрова (15 г.), която загива в катастрофата.

Лешек Сибилски пък не успява да пътува до България, защото има изпити в университета. По това време в Полша няма закрити колоездачни писти и спортистите през зимата летят до България, където климатът е по-мек, за да тренират.

Лешек Сибилски (в средата) пропуска полета заради изпити. Вляво от него е Марек Колаша, вдясно - Кшищоф Отоцки, и двамата са сред загиналите край Габаре полски колоездачи.

Данаилов работи като инженер в Завода за медицинска апаратура във Враца – отдавна разграбен и закрит. Трябвало служебно да лети за Варшава, а оттам - към Бидгошч, откъдето да достави части за български медицински апарати. Часове преди полета счетоводителка от бившето обединение „Приборостроене и автоматизация“ отказва да му брои преводни рубли за командировъчните – нямало в наличност, затова се налагало да изчака един ден.

По онова време в дома на Николай нямало нито телевизор, нито радио. Слушали новините от радиоточка – феномен на миналия век, който представлява говорител в кутия, свързан към кабелно радио, предаващо само една програма, обикновено съществуващата и днес „Хоризонт“.

Паметникът край с. Габаре в памет на загиналите в най-голямата самолетната катастрофа в България.

„Прибрах се с влака и бях вече в къщи, когато в 18:30 по радиоточката съобщиха, че самолетът от София за Варшава се е разбил в каменните кариери край с. Габаре, Врачанско. Това беше моят полет. Изтръпнах и цяла нощ не мигнах, но истинският шок дойде на следващия ден, когато отидох на работа в завода. Сварих бюрото ми отрупано с цветя, а колегите ми ме оплакваха“, спомня си приживе инженерът.

Той остава жив, но понеже е сред лицата закупили билети за полета, му издават смъртен акт. Отменен е няколко дни по-късно. Години наред след това Данаилов не пропуска на злокобната дата да почерпи счетоводителката, оказала се негова спасителка. Николай е починал на 5 март след неравна борба с тумор в мозъка./Флагман/

Научете повече

Спомен и жалба на софиянци за три култови места останали в спомените на мнозина

Софиянци часове наред жалят за кино „Иван Вазов“, сладкарница „Мимоза“ и за алеята с кестените

Едно и също място, но в различно време. Sofia24.bg ще ви разкаже за бул. „Скобелев“ в рубриката „Назад във времето“. Фотографиите бяха публикувани в голяма група във Facebook и предизвикаха множество коментари. Кадрите са направени с поглед от „Петте кьошета“ в посока „Руски паметник“. 

„Генерал Михаил Д. Скобелев“, наричан за кратко „Скобелев“, е централен булевард в София. Наречен е на руския генерал.

Намира се в същинския център и в близост до тунела под НДК и Петте кьошета в източната си част.Ето част от коментарите на софиянци:

– Беше много приятно да се ходи по алеята с дърветата преди автомобилите да превземат София.

– И кино „Иван Вазов“, и сладкарница „Мимоза“.

– На мястото на „Мимоза“-та сега има заведение за бързо хранене и готвят страхотно.- Съсипаха киното и го замениха с това грозно казино.

– Страхотният булевард с красивите кестени, унищожен от алчните управници, наричащи се демократи, съсипаха цялата държава!

– Тук се родих, тук израснах, оттук взимах тролея, за да ходя на лекции в СУ.

– До болка познато място! Преди 2 години минах. Бившето кино „Иван Вазов“ е превърнато в игрално казино, сградите надраскани с графити…Спирам до тук! София моя, здравей!

Научете повече

Как с пясък от Варна в китно родопско село се ражда Българският Дубай с минерален плаж и басейн с олимпийски размери

Днес щеговито наричат Велинград – Българския Дубай заради високите цени.

Има обаче и зрънце истина, ако се съди по размаха на мечтите, които са превърнали това място в притегателен център за стотици хиляди туристи днес.

Първият в Европа и България минерален плаж с басейн-олимпийски размери се ражда в едно

Той е вторият голям минерален плаж в България след „Дианабад” в София, предаде Блиц.

Плажът е завършен през лятото на 1937 г. Благодарение на усилията, които полага кметът Йосиф Шнитер за идигането на курорта. 

По разказ на сина на Йосиф Шнитер то е станало по следния начин :

Заседава Селския общински съвет, който трябва да вземе решение за какво да бъде употребен отпуснат кредит от банка. Съветниците са искали с кредита да се павират няколко улици. Шнитер е държал да се направи плажа.

По време на заседанието влиза местен търговец кмета да му подпише някакъв документ.

Съветниците гласуват с парите от кредита да се построи плажа. Има два два басейна – един 50 метров и един 33 метров. На големия басейн са изградени три трамплина, дълбочината му е съобразена с тяхното използване.

Построени са солидни съблекални с индивидуални кабини, както и общи. Специално от Варна е докаран морски пясък за зоната за слънчеви бани. Заедно с пясъчната ивица е засята и тревна ивица.

Монтирани са дървени скари, които да осигурят комфорта на плажуващите. Поставено е специално осветление, за да може плажът да се използва и нощем. Край басейна са поставени душове, използвани преди и след къпане в него.

Централният минерален плаж се намира в центъра на Велинград (б.р тогава е построен в село Лъджене, настоящ квартал на града). Големият басейн е пълен със студена вода, загрявана от слънцето, а 33-метровият е пълен със минерална вода. Плажният комплекс на открито и е най-големият в града.

Разполага с 3 басейна – малък много топъл, среден топъл и голям с олимпийски размери. Водата на малкия и средния се сменя всеки ден. Просторно е и с хубава гледка към Боров парк. В комплекса се предлагат чадъри и шезлонги, водна пързалка и паркинг. Там също има заведения за хранене, лекар и спасител.

Научете повече

Невена Коканова: Онемях, когато Ванга набра само бели цветя за гроба на Людмила Живкова

Актрисата посещавала пророчицата преди всяка нова роля

Невена Коканова (1938-2000) – жената, която с едно присвиване на очите и усмивка, криеща в себе си тъга, можеше да разкаже повече, отколкото хиляди страници текст. Една от най-големите актриси в българското кино, тя остава завинаги в сърцата на зрителите със своите магнетични роли, които понякога се оказват отражение на собствения ѝ живот.

Родена в семейство с благороднически корени – майка ѝ е с австрийска аристократична кръв, а баща ѝ е бивш царски офицер, Коканова е изправена пред сериозни предизвикателства още в началото на кариерата си. Потеклото почти ѝ коства възможността да се реализира в киното, но въпреки всичко тя успява да се наложи със своя талант.

 

Големият ѝ пробив идва с ролята на Ирина в „Тютюн“ (1962), режисиран от Николай Корабов. Въпреки че тя напълно въплъщава духа на героинята, първоначално за ролята е избрана друга актриса. В крайна сметка обаче безспорните ѝ качества надделяват, проправяйки ѝ път към голямото кино.

 

Сюжетът на някои от филмите ѝ предсказва съдбата, а животът ѝ сам по себе си е като излязъл от сценарий – изпълнен с обрати, неизживени любови и предопределени срещи.

Още в началото на кариерата си Невена Коканова влиза в ролята на героиня, чийто живот по странен начин предвещава собствения ѝ. В „Спомен за близначката“, заснет през 70-те години, тя изиграва жена, която напуска града, за да се оттегли на село в самота. Героинята ѝ умира от рак на гърдата – трагичен завършек, който по ирония на съдбата сполетява и самата Коканова в реалния живот.

 

Но може би най-известният пример за тази зловеща симбиоза между киното и живота е „Крадецът на праскови“ – филмът, който я превърна в легенда. Любовта между Лиза и сръбския военнопленник, изигран от Раде Маркович, остава невъзможна на екрана. В живота тя също остава само авантюра, която оставя дълбока следа. Коканова и Маркович изживяват роман и извън снимачната площадка, но заради обстоятелствата и личните им животи той никога не се превръща в истинска любовна история.

 

„Отклонение“ (1967) е друг знаков филм за Невена Коканова. Историята за двама влюбени, които се срещат след години, но осъзнават, че времето е отнело възможността им да бъдат заедно, носи онази горчивина, която е присъствала и в личния живот на актрисата.Ако има нещо, което прави Невена Коканова още по-мистична личност, това е близкото ѝ приятелство с пророчицата Ванга. Двете не просто се познават – те споделят силна духовна връзка. Невена вярвала например, че цветята имат душа и че да откъснеш цвете е равносилно на отнемането на човешки живот – вярване, което напълно съвпадало с разбиранията на Ванга. 

При една от визитите си при Ванга Невена станала свидетел на невероятна сцена. Случило се малко след смъртта на Людмила Живкова на 21 юли 1981 г., за която е известно, че постоянно е ходила да се съветва с Баба Ванга. Невена заварила пророчицата ужасно разстроена от кончината на дъщерята на бившия Първи. Ясновидката отправила необичайна молба към гостенката си. Въпреки че не давала да се откъсне нито едно цвете, тя поискала актрисата да занесе цветя от градината на Рупите на гроба на Людмила Живкова.

И нещо повече – излязла в двора на къщата си и пред смаяната Коканова, въпреки че била незряща, откъснала единствено и само бели цветя. Не сбъркала нито веднъж. По какво шесто чувство се е водила и как ги е подбрала, остава абсолютна мистерия. Но знаела, че приживе Людмила много обичала белия цвят. „Онемях“, разказала Невена на своя близка за момента, в който видяла как Ванга подминава другите цветя, които не са бели.

 

Коканова често посещавала петричката пророчица, като всеки път, когато получавала нова роля или започвала работа по нов филм, отивала при нея, за да получи благословия. Ванга усещала съдбата ѝ, но никога не ѝ говорела директно за това, което предстои. Вместо да прави категорични предсказания, тя я напътствала с думи, които само една жена с дълбока душевност като Невена можела да разбере.

През 1979 г. актрисата преживява една от най-големите загуби в живота си – съпругът ѝ, режисьорът Любомир Шарланджиев, си отива от този свят. Въпреки болката Коканова намира сили да довърши последния му филм – „Трите смъртни гряха“, превръщайки се за пръв и последен път в режисьор./Ретро.бг/

Научете повече

През 1957 г. е поставен недостижим рекорд:300 хиляди качват Шипка!

300 хиляди души качват Шипка по случай 80-ата годишнина от отбелязването на Шипченската епопея. Събитието, което едва ли има аналог в 141-годишните чествания на епичните боеве на легендарния връх, се е състояло през 1957 година. За това свидетелства картичка, която е била притежание на известния деец на културата в Казанлък Веселин Шивачев, който я предоставя на Музея на фотографията и съвременните визуални изкуства.

И тъй като това се случва в средата на миналия век, в годините на най-усиленото утвърждаване на социализма у нас, на гърба на картичката, изобразяваща внушителното множество, е изписано: „300-хиляден митинг на българо-съветската дружба на връх Столетов за 80-годишнината на Шипченската епопея, 1957 година”. Надписът е на руски и на френски език.

Каквито и да са били мотивите, като например идеологемата българо-съветска дружба, присъствието на повече от четвърт милион души на върха е наистина знаменателно събитие в историята на честванията и заслужава уважението на днешните поколения.

Паметника е построен с волните пожертвувания на целия народ, по проект на арх. Донков и скулптора Андреев. Откриването му става на 26 август 1934 г. Паметникът наподобява средновековна българска крепост. Той е висок 31,5 метра и към него водят 890 стъпала. Над централния вход гордо се възправя бронзов лъв – символ на българската държавност. На останалите три страни са изписани имената на Шипка, Шейново и Стара Загора – бойните полета, напомнящи за подвига на българските опълченци.

Научете повече

Първият човек в историята, който обикаля с велосипед цяла Европа е българин

Зад това голямо постижение стои Христо Бучекчиев, когото съвременниците осмиват и се съмняват в смелостта и уменията му, но нашенецът им показва, че българският дух и ентусиазъм никога не трябва да бъдат подценявани.

„Най-големият спортен подвиг на 20 век е от наранена национална гордост и чист български инат. Той е направил огромно нещо и неговото име не го знаят 99% от българите. За 79 дни той прави почти 10 000 км с колело. На него няма кръстен булевард, нито улица, а трябва”, заяви в ефира на Нова Михаил Кунчев. Той запозна зрителите с историята на великия българин, който е роден на 14 февруари 1875 г. в Севлиево.

Когато Христо навършва 18 години, получава повиквателна за румънската армия. Твърдо решен да неслужи на чужда държава, се завръща в родното Севлиево, за да открие, че родителите му са се преселили в София. В столицата научава, че баща му е починал. Остава да живее там и започва да работи първо като бояджия, а след това и като търговец, от което натрупва значителни средства.

През цялото това време Христо Бучекчиев има една мечта, която иска да осъществи. Винаги, когато разговаря с приятели, става дума за различни пътешествия по екзотични места в страната и чужбина. Развълнуван от тези разговори, Христо си мечтае един ден да му се отдаде възможност и той да обиколи поне родината си. Първата крачка, която прави, за да превърне мечтата си в реалност - решава да се научи да кара колело и да се запише в колоездачното дружество.

През лятото на 1900 г. Христо Бучекчиев става член на Софийския колоездачен клуб. Бързо усвоява тънкостите на колоезденето и се запалва все повече по идеята.

Христо Бучекчиев поема на своето пътешествие на 10 юни 1901 г. В България е посрещнат като герой след като е обиколил 21 европейски държави и е изминал близо 9932 км с велосипед само за 79 дни.На 23 май 1901 година в Софийския колоездачен клуб се получава телеграма от Пловдивското дружество, че на следващия ден в София ще пристигне колоездачът Джузепе Барбул.

В телеграмата се споменава, че той е тръгнал от родната си Австрия през 1899 г. и е обиколил Африка, Америка и Азия, а сега му предстои да обиколи и Европа. Христо Бучекчиев и другарите му от клуба посрещат на гарата своя гост. Австриецът влиза в спор с нашия съгражданин.

На неговите високомерни думи, че няма друг, който да извърши подобно пътешествие с велосипед. Христо отговаря, че има и българи готови да приемат това предизвикателство  и той е един от тях.

Нашият съграждани не получава достатъчна подкрепа за своите думи от другарите си от клуба и това допълнително го амбицира наистина да обиколи Европа с велосипед. Няколко дни по-късно австриецът тайно напуска страната. Едва тогава всички от клуба разбират, че той ги е лъгал и неговите пътешествия с велосипед са един мит. Всичко това не отказва Христо Бучекчиев, който вече окончателно е взел решение да обиколи континента.

На следващата седмица той си изважда необходимия паспорт за да пътува в Европа. Председателят на Софийския клуб му издава документ за заверка от велосипедните клубове в градовете, през които е преминал, с който да потвърди действителността на своите пътувания.

Пътуването му започва от София въпреки лошото време. Севлиевецът преминава през Ботевград, Плевен, Свищов, Русе и на 17 юни се озовава нарумънска земя. След това последователно преминава през Русия, Финландия, Швеция,Норвегия, Дания, Германия, Холандия, Англия, Португалия, Испания, Италия, Швейцария,Франция, Белгия, Люксембург, Прусия, Бавария, Австрия, Унгария, Сърбия и се завръща в страната на 28 август 1901 г.

През цялото си пътуване Христо получава помощ и съдействие от колоездачните дружества в градовете и държавите, през които преминава. Всички велосипедни клубове го посрещат като герой. Той получава поздравления от събратята си колоездачи, които го насърчават, подпомагат го по всякакъв начин, включително и финансово, и го изпращат тържествено.

Една година по късно, през 1902 година, излиза от печат книгата на Христо Станчев Бучекчиев „Български пътешественик”. В нея той описва подробно обиколката си из Европа по дни, часове и разстоянията които е изминал. Нашият съгражданин споменава и за своите преживявания във всяка една от страните, които посещава.

Няколко години по късно Христо се премества да живее в Пазарджишко и става член на местното колоездачно дружество. Раждат му се двама сина, които за негово съжаление не последват примера на баща си. През 1929 – 1930 г. Христо  Бучекчиев вече като член на  Татарпазарджишкото съюзно колоездачно  дружество обикаля родината ни с велосипед. През 1931 г.  отново с велосипед стига до Божи гроб в  Йерусалим и става Хаджия.

През 1932 г. на ХVІІІ редовен колоездачен събор, провел се в гр. Плевен, председателят на Българския колоездачен съюз – генерал-майор Здравко Георгиев награждава със съюзен орден „За заслуги”, прикрепен на трикольорна лента Христо Бучекчиев за неговия принос към колоездачния спорт.

Христо Бучекчиев почива през 1941 година.

Научете повече

Как Невена Коканова превърна Ирина от „Тютюн“ в легенда

Невена Коканова, наричана първата дама на българското кино, остави незаличима следа с ролята на Ирина във филма „Тютюн“. Тази емблематична адаптация по романа на Димитър Димов се смята за един от върховете в българската филмова история.

Коканова, която не притежава класическо актьорско образование, впечатлява зрителите и критиците със своята естественост и дълбочина. Нейната интерпретация на Ирина – жена, разкъсвана между любовта и амбициите, остава незабравима за поколения зрители.

Снимките на „Тютюн“ обаче не са били лесни. Ролята на Ирина първоначално е предвидена за друга актриса, но Коканова успява да убеди режисьора Въло Радев, че тя е правилният избор. Нейната отдаденост и талант придават автентичност на героинята и я превръщат в икона.

„Тютюн“ и ролята на Ирина не само утвърждават Коканова като водеща актриса, но и поставят нови стандарти за женските образи в българското кино. Днес тя е вдъхновение за много млади актьори, които мечтаят да оставят същата ярка следа в културното ни наследство.

Тази история на сила, талант и решителност е символ на това, което българската култура може да постигне, когато изкуството се превърне в страст.

Научете повече

29 г. след разстрела на трима полицаи в „Люлин“: Убиецът заплашва надзиратели и осъди България!

Канонада от изстрели отеква сред панелните блокове на столичния жк „Люлин“ в ранното утро на 3 май 1996 година. Минути по-късно във вход В на блок 329 окървавени издъхват трима полицаи – Красимир Трошанов и Йордан Бинев от РДВР-София, и колегата им от Девето РПУ Ангел Ангелов. Край телата им е единственият оцелял – старши сержантът от Девето РПУ Пламен Варадинов, който е ранен.

Двамата стрелци се измъкват от входа и побягват между сградите. След миг районът почернява от полиция, но от тях няма следа.

Три месеца и половина отнема на разследващите, за да стигнат до единия от стрелците – 32-годишния Иво Кашавелов. Той е арестуван, след като извършва ново брутално престъпление – пребива жена, която му направила забележка, че е паркирал неправилно, затова блъснала лекия му автомобил „Фолксваген Джета“. Съпругът й вижда това от балкона и го догонва с кола. Кашавелов обаче вади пистолет и стреля.

Раненият мъж дава описание на стрелеца, което съвпада с портрета на издирвания за убийството на тримата полицаи. На 5 август 1996 г. на автобусна спирка в жк „Младост“ Иво Кашавелов е арестуван. При разпитите обаче той отказва да говори или отрича всичко.

За да открият доказателства, разследващите залагат капан. Слагат подслушвателни устройства в килията му, а при него е настанен арестант, който трябва да бъде пуснат скоро. Кашавелов му разказва за таен гараж в кв. „Слатина“, като му казва, че може да вземе всичко от вътре, само да унищожи всички улики.

Така криминалистите откриват скривалището на тройния убиец, в което има експлозиви и оръжие. При експертизата на едно от тях се установява, че именно от него са изстреляни смъртоносните куршуми по полицаите. 32-годишният Кашавелов обаче е направил и още една грешка – запазил е дънките, с които е бил облечен при разстрела, въпреки че куршум го е улучил в крака и ги е скъсал.

Плочата в памет на убитите служители на МВРСнимка: СДВР

Смъртоносно съвпадение

При разследването на зловещото престъпление се оказва, че животът на тримата полицаи е отнет в резултат от случайно, но смъртоносно съвпадение. Всъщност четиримата служители на МВР не са отишли в „Люлин“, за да търсят Кашавелов и съучастика му. А по сигнал на лекарката Юлия Машалова, която се оплакала, че след тежкия развод на сина й, е станала жертва на рекет. В жалбата си медичката описала, че е видяла съмнителни млади мъже около дома си. 

Заповедта към четиримата полицаи е да задържат рекетьорите и да ги отведат в районното управление. В същата фатална сутрин Иво Кашавелов, който се занимава основно с кражби на коли, и негов съучастник планират да отмъкнат лъскавия джип на съсед на лекарката. Двамата са въоръжени с автомат „Калашников“ и пистолети.

Така полицаи и крадци се озовават едни срещу други пред блок 329. Служителите на МВР тръгват към двамата мъже, които пък хукват да бягат и влизат в един от входовете. Красимир Трошанов, Йордан Бинев и Ангел Ангелов ги последват, а на Пламен Варадинов казват да изостане малко. Това спасява живота му.

Във входа избухва стрелба, а години по-късно следователят Емил Иванов разказва, че при огледа са открити две шепи гилзи. Красимир и Йордан издъхват на място. Ангел успява да стреля няколко пъти по Кашавелов и го ранява, но умира преди да дойде линейката. 

„Аз отскочих назад, застанах на няколко метра зад входната врата… за няколко секунди не виждах какво става. Заредих служебното си оръжие. След миг видях двамата бандити. По-високият държеше в дясната си ръка по-дълго оръжие. Не мога да твърдя дали е малък „Калашников“ или „Скорпион“. С това оръжие той даде още няколко изстрела по колегите от близко разстояние. Двамата побягнаха през колите между детската градина и жилищния блок“, казва пред разследващите простреляният, но оцелял Пламен Варадинов.

Най-страшното е децата да си отиват преди родителите, казват почернените близки

Той обяснява, че не е стрелял по тях, защото срещу него имало жилищен блок и може да нарани невинен гражданин.

Доживотна присъда без право на замяна

Месец, след като е задържан, Иво Кашавелов е обвинен в убийството на трима полицейски служители, а на 4 юни 1997 г. са му повдигнати обвинения по най-малко десет други престъпления. През следващата година делото влиза в Софийския градски съд. 

Безскрупулният престъпник трябва да отговаря пред магистратите за убийството на трима полицейски служители, няколко опита за убийство, обири, кражби, незаконно лишаване от свобода и незаконно притежание на огнестрелни оръжия. 23-годишният Ангел Ангелов, 34-годишният Йордан Бинев и 46-годишният Красимир Трошанов са погребани в София. 

Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

Между май 1999 и 8 март 2000 г. СГС провежда най-малко седем заседания, като на последната дата осъжда Кашавелов за убийство при отегчаващи вината обстоятелства, хулиганство, опит за въоръжен обир, лишаване от свобода и незаконно притежание на огнестрелни оръжия и го оправдава по другите обвинения. Наказанието е най-тежкото предвидено в закона – доживотен затвор без право на замяна при усилено строг тъмничен режим – т.нар. „специален режим“.

Присъдата окончателно е потвърдена от Върховния касационен съд през август 2004 г. Съучастникът му пък така и остана неразкрит.

Мъката остава за близките

Стотици колеги, приятели и близки изпращат в последния им път младши лейтенант Ангел Ангелов, старши лейтентант Красимир Трошанов и капитан Йордан Бинев. 

„Най-страшното е децата да си отидат преди родителите“, казва през сълзи бащата на Ангел – Александър Ангелов.Погребението на тримата полицаи. Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

23-годишният Ангел е започнал работа в Девето РПУ след мисия в Камбоджа. Той все още не е семеен. 46-годишният Красимир Трошанов и 34-годишният Йордан Бинев оставят синовете си сираци. Момченцето на психолога Йордан е само на 6 години. 

Стотици колеги, приятели и близки изпращат в последния им път тримата убити полицаи. Снимка: Иван Григоров/Dir.bg

11 шефове в МВР бяха наказани, защото са изпратили неподготвени служители. Тогавашният министър на вътрешните работи Любомир Начев подава оставка само седмица след тройния разстрел, след като бе заснет от журналисти как се весели в компанията на манекенки часове след трагедията. 

26 г. по-късно: Заплахи към надзиратели и отказ от работа, но с право на фитнес

Нежелаещ да комуникира, наказван за заплахи към надзиратели и други лишени от свобода и отказващ да работи. Така звучи част от личното досие на осъдения на доживотен затвор без право на замяна Иво Кашавелов, съобщиха за Dir.bg от Главна дирекция „Изпълнение на наказанията“

Според затворническата администрация тройният убиец демонстрира явно нежелание да общува със служители, подлагайки на съмнение всеки опит за комуникация. Това силно затруднява ежедневните опити за въздействие и реализиране на социално-възпитателни дейности. Отношението му към лишените от свобода в групата не се различава особено от това към служителите на затвора, допълват пред Dir.bg от ГДИН. Вече 58-годишният Кашавелов не желае да участва в общогруповите мероприятия на затвора, включително му е предлагана работа, която също е отказал.

Преди години е наказван за заплахи към служители от надзорно-охранителния състав и физическа саморазправа с друг затворник. Към момента няма актуални наказания. Продължава обаче да бъде на специален режим. 

Именно заради условията в Софийския централен затвор и систематичното поставяне на белезници при извеждането му от неговата килия, през 2011 г. тройният убиец успя да осъди България в съда в Страсбург. Той получи обезщетение от 7000 евро.

Сега от ГДИН казаха, че Кашавелов е настанен в самостоятелно помещение, в зоната с повишена сигурност на Софийския затвор, където разполага с 8 кв. м. жилищна площ, с достъп до пряка слънчева светлина и възможност за проветряване. През студените месеци спалните помещения се отопляват с монтирани радиатори. В помещението има обособен санитарен възел с тоалетна и подвижен душ с топла и студена вода. Разполага с легло, шкаф, маса и стол.

Той ползва правото си на престой на открито, в рамките на минимума определен от Закона за изпълнение на наказанията и задържането под стража, ежедневно в размер на час и половина. На територията на групата, в която е настанен, функционира оборудвана фитнес зала, която той има право да посещава още един час ежедневно. 

Автор : Надежда Христова dnes.dir.bg

Научете повече

Гробницата на Георги Димитров отвътре и любопитни подробности за мавзолея в снимки от 80-те

Тялото на най-скъпия покойник е поставено на 10 юли 1949 г., но през нощта е извадено за трайна балсамация.

Преди 1989 г., той е място за поклонение, включен е в държавния протокол за полагане на венци от чуждестранни делегации, но само от комунистически страни и от държави от Третия свят.

До 1954 г. за мумията се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал.

Веднъж на 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката на мумията е правел ребалсамация. Саркофагът се спускал в зала под земята.

Тялото се вадело, събличало и се поставяло във вана с 300 л балсамационен разтвор.

Слагали му торбички със стъклени топчета, за да не изплува, и така го държали 40 дни.

После го подсушавали, а в коремната и гръдната кухина слагали тампони от химикала.

Обличали го в комбинезони от латекс, за да не се изпарява, над тях наполеонки, фланелка и нов костюм, ушиван все от личния шивач на Димитров по мерките му.

Спускали тялото в залата и всеки вторник сутрин и петък следобед, за да проверят овлажняването на лицето и ръцете.

При ребалсамацията правели профилактика на светлината и тогава слагали за малко пластмасовия торс.

Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C с отклонение плюс/минус 0,5°C.

Повечето му помещения се намират под земята. Там са се извършвали процедурите, необходими за поддържане на балсамираното тяло.

Саркофагът, в който то е било изложено, е бил с бронирани стъкла (след 1975 г.) и се е спускал надолу чрез специален подемник, а когато е качван в траурната зала за поклонение, се е превръщал в херметически затворена камера.

През 1974-1975 г. е извършена основна реконструкция на мавзолея – разширени са помещенията под траурната зала и е подменена климатичната инсталация, поставена е пластично разработена монументална врата, кристалната камера-саркофаг и мозайки на Дечко Узунов.

С краха на комунизма мумията изчезва. На 12 юли 1990 г. премиерът Андрей Луканов обявява, че мавзолеят ще бъде опразнен.

Във вътрешността на гробницата в часовете, когато е отворена, също стоят гвардейци – след входа пред бюстовете, на чупките на коридора и при саркофага.

Научете повече

Иван Ласкин в един от последните хитови детски сериали - "Васко да Гама от село Рупча", 1986 г.

 

Когато детската лодка се превърне в кораб на живота.

"Васко да Гама от село Рупча" е история за приключенията на момчето, което мечтаеше за морето... Син на моряк, Васко бяга от училище и от дома и тайно отплава с кораба, на който работи неговият баща - Слави Фотев. В следващите неспокойни дни предстоят много новини и разкрития - и на кораба, и на брега....

„Васко да Гама от село Рупча“ е 6-сериен телевизионен игрален филм (детски, приключенски) от 1986 година на режисьора Димитър Петров, по сценарий на Братя Мормареви. Оператор е Цанчо Цанчев. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

Филмът е по едноименния роман на Братя Мормареви.

Научете повече

Той тръгна от малко градче в северозапада към София и стана звезда

 

Снимка : Иван Христов

Вторият клекнал от ляво на дясно е легендарният Годжи от шоуто на Слави Трифонов

Георги Милчев Георгиев е роден в град Враца и израства в град Криводол. В 4ти клас се премества да учи в ПМГ „Акад. Иван Ценов“ град Враца. Завършва Музикалната гимназия в Плевен, където негови съученици са Слави, Евгени Димитров Маестрото, Герасим. Годжи участва в групите „Север“ (с Герасим), „Реприз“ (с Маестрото), „Електрик Авеню“, „Браво Оркестра“ и „Ватикана“.

След политическите промени в България в началото на 90-те години на XX век за Годжи настъпва времето на пътешествия. Отправя се към далечни страни и народи – свири по кораби в Дания и Норвегия, изнася програми в Англия и Германия.

На 1 април 1995 г. в зала 12 на НДК се снима „Каналето“. Годжи е асистент-тонрежисьор с Милчо Кацаров. Маестрото го кани в Ку-ку бенд.

Георги Милчев е обявен за „Почетен гражданин на Криводол“

От 8 ноември 2019 г. води шоуто „Вечерта на Северозапада“ по 7/8 TV заедно с Борис Солтарийски и Краси Радков.

Научете повече