Спомен за Гришата

В нощта срещу 12 март 1980 г. получава тежък инсулт и е закаран в Правителствената болница. На 18 март издъхва без да дойде в съзнание.

През пролетта на 1951 г. един рошав, нискочел и със странно скосени очи момък застава пред входа на Държавното театрално училище в София. Тогава ковачницата на артисти се намира в сградата срещу паметника на Патриарх Евтимий, в която сега е Художествената гимназия.

На вратата стоят двама студенти от по-горен курс, за да упътват новите кандидати за слава. „Ти къде, бе?“, питат те младежа, облечен с вехта полушубка и с дървен куфар в ръката. „Тук, за тетралното училище“, обяснява той. „Аа, не! Ти не си за тук, ти за по-надолу по същия тротоар – „Толбухин“ 15…“

Младежът стига до посочения адрес срещу сегашното Министерство на младежта и спорта и вижда, че там се намира входът за Зоологическата градина. Връща се и заявява на двамата зевзеци: „Аз съм за тук! И ще стана артист! А вие, ако искате, идете на „Толбухин“ 15″. Според много хора от артистичната гилдия единият шегобиец е бъдещият известен актьор от Военния театър Любомир Димитров, а другият така и си остава в миманса на професията някъде в провинцията.

Така започва артистичният път на Григор Вачков от с. Трънчовица,Плевенско, завършил лозаро-винарското училище в Плевен с директор Руси Русев, бащата на художника Светлин Русев.

Според тогавашните правила преди официалното кандидатстване в ДВТУ имало задължителен едномесечен подготвителен курс.През 1951 г. го води младият преподавател Гриша Островски. В началото на курса той вдига един след друг кандидатите и пита: „Ти защо кандидатстваш? Какво искаш да играеш?“

„Стана Гришата – разказа ми Татяна Лолова, – който въпреки ума и начетеността си, с тази голяма коса и с възниското чело имаше твърде екзотичен вид, погледна страшно и каза:

– Аз искам да играя нечовешки роли!

Всички полудяхме, толкова неочаквани бяха думите му. А през цепките на дръпнатите му очи излизаха пламъци…“

На приемния изпит задължително се рецитира стихотворение. Вачков започва да декламира „Родина“ от Младен Исаев. Едва завършил първата строфа и ректорът на ВИТИЗ Д.Б. Митов скача от мястото си: „Стоой! Григорчо, пушка да ти насочат, никога не рецитирай повече! Не е за тебе тая работа…“

Младежът спечелва комисията с любимите си хуморески на Чудомир, а Д. Б. Митов лично се заемо с обучението му. Носи му книги от личната си библиотека, привиква го в кабинета си и нарежда: „Като ги върнеш след седмица, искам да ми ги разкажеш…“

Приетите студенти започват обучението си при проф. Филип Филипов, но още през втората година ги поема проф. Стефан Сърчаджиев. В този випуск са бъдещите големи актьори Татяна Лолова, Никола Анастасов, Гинка Станчева, Досьо Досев, Хиндо Касимов и др.

Един ден няколко души от група излизат от някогашното кино „Славейков“ на едноименния площад. И близо до мястото, където скулпторът Георги Чапкънов сложи да седят Петко и Пенчо Славейкови, развълнуван от филма, Григор Вачков се провиква: „Дойде нашият ред! Вече ще сме ние! Няма да мине киното без нас!“. И позна. Сбъдна се и голямата му мечта – наистина изигра „нечовешки роли“.

На 31 декември 1958 г. 26-годишният Григор Вачков се жени за 17-годишната Силвия Петкова. Докато чакот реда си в райсъвета, отиват в ЦУМ, все още голямата атракция на София, където току-що са пуснали някакви красиви шалове. Опашката за тях – километрична.

Гришата прави фуния с ръце и извиква с йерихонския си глас подобно Боримечката над Клисура: „Ееей, хорааа! След малко ще се женяяя! Дайте път да купим един шал на невестатааа!“ Тогава Вачков все още е абсолютно неизвестен, но хората от опашката весело ръкопляскат и пускат красивата булка до щанда.

Гришата е на снимки във филма „Дом на две улици“,когато се ражда дъщерята Мартина

Той е навътре в морето и след като напразно го викат по радиоуредбата на плажа, композиторът Светозар Донев доплува до него, за да му каже. От щастие и вълнение Вачков едва не се дави. Семейният албум пази снимка, на която той току-що е излязъл от морето, мокър, с весело вдигнати ръце и щастлив, щастлив…

„Докато бях бременна, той поне хиляда пъти ме е питал какво ще бъде и сам си отговаряше: „Момче! Искам момче!“. А когато дойде пред родилното, от радост скачаше едва ли не чак до втория етаж. Лекарите казваха, че такъв луд баща никога не са виждали“, спомня си Силвия.

Така към щастието от първата по-голяма роля се прибавя и щастието от първородната дъщеря. В „Дом на две улици“ играе легионера Гуни Хуната с особено вдъхновение. „Беше един такъв крив – разказа ми Силвия Вачкова, – с цирей на врата и много злобно излъчване. Бях впечатлена как на един толкова добър по душа човек така лесно му се удава да бъде лош на екрана. Но тогава нямах и представа какъв голям актьор ще стане от него.“

Не само заради хронологията трябва да уточним, че всъщност първото участие на Григор Вачков в киното е миниатюрна безмълвна роля на монтьор в работилница във филма „Звезди“ на немския режисьор Конрад Волф. Този филм на сценариста Анжел Вагенщайн излиза на екран през 1958 г. и печели специалната награда на журито в Кан през 1959 г.

Не такова щастие обаче спохожда Григор Вачков, когато снима най-обичания си филм – „Последно лято“ на Христо Христов, по сценарий на Радичков. Тогава Силвия е бременна за втори път и актьорът отново таи надежда за син. Навръх 24 май, когато е в петия месец, такси удря шофираната от нея кола на кръстовището до ЦДНА. Започват проблемите и Силвия често лежи в болница.

Снимат „Последно лято“ край язовир „Пясъчник“ до град Съединение и почти всяка нощ Гришата идва с кола от Пловдив да я види и да й даде кураж. В средата на септември тя ражда мъртво бебе, пак момиче. През цялата нощ Гришата будува с лекаря, молейки се да не случи най-лошото и с жена му.

На сутринта влиза в стаята заедно със Сузи, съпругата на Радичков. „Носеше огромен букет, засмян, с грейнали очи, сякаш наистина съм му родила син. Какво му е коствало да изиграе тази роля, сам си знае. Но аз знам, че на душата му е било страшно тежко.

След този случай той изведнъж се състари“, разказа ми Силвия Вачкова.

Между тези два съдбоносни за актьора филма, за около 13-14 години той изигра куп роли – на селяни, работници, шофьори, зевзеци и най-често на някакви чишити с комедийна окраска – „Хитър Петър“, „Бедната улица“, „Призори“, „Хроника на чувствата“, „Тютюн“ , „Смърт няма“, „Непримиримите“, „Веригата“, „Невероятна история“, „Старинната монета“, „Горещо пладне“, „Привързаният балон“ и др.

Особено щастлив е Григор Вачков, когато получава ролята на Александър Карев във филма на Владислав Икономов и Любомир Левчев „Гибелта на Александър Велики“. Тя е първата му главна и истински драматична роля. Играе бригадир на голям строителен обект, който се противопоставя на матрицата на соцсистемата и затова системата го изхвърля.

В този филм ролята на дъщеричката на Карев играе Мартина, тогава 7-8-годишна. В епизода с нея Вачков – с блесналите очи и грейнало от щастие лице, е най-истински, просто чудесно изигра себе си.

Може ли един петел да бъде женски?

Може! Каза го капитан Димитър Бомбов, по-известен като Митко Бомбата, и то в Париж – сърцето на Франция, която е избрала галския петел за свой национален символ.

Култовата реплика „Но петелът е женски, господине!“Гришата в ролята на Митко Бомбата произнесе в епизода „Трите удивителни“ от сериала „На всеки километър“. След неговото излъчване по БНТ Григор Вачков и Стефан Данаилов станаха най-популярните българи, а приятелството им – пословично.

Двамата са поканени за сериала без пробни снимки, но с различен филмов опит зад гърба си. Вачков е точно с 10 години по-голям, вече се е снимал в 19 филма и е една от ярките звезди на Сатиричния театър. Данаилов тъкмо е завършил ВИТИЗ и пратен по разпределение в Пловдив.

Има участие в 7 филма, но в „Следите остават“ е още дете, „Понеделник сутрин“ е забранен, а „Първият куриер“ още няма премиера. Препоръчва го Любомир Шарланджиев, единият от двамата режисьори на сериала, снимал Ламбо преди това в „С дъх на бадеми“.

„Гришата беше в един клас със сестра ми Росица и аз го знаех – разказа ми Стефан Данаилов, – но не бяхме близки. Когато се разбра, че ще играем заедно в „На всеки километър“, се притесних дали няма да ни изиграе лоша шега възрастовата разлика, тъй като по сценарий сме почти връстници. От самото начало на снимките обаче той свали възрастовия гард и беше толкова добър и коректен, че никога не съм имал притеснения от него пред камерата.

Още в един от първите епизоди Гришата произнесе към мен репликата: „Брат ми, брат ми!“ Нямаше я по сценарий, той си я измисли и тя се превърна в най-честото обръщение между двамата.“

През 1969 г. БНТ излъчи първите 13 епизода от сериала „На всеки километър“. Снимането на тях и на следващите 13 епизода откъсва за почти 5 години Григор Вачков от театъра, но му създава такава популярност, каквато май не е имал нито един друг български актьор. Народът го нарече Митко Бомбата по името на филмовия му герой.

Творческият колектив на сериала има над 500 срещи със зрителите в градове, села, заводи, училища. Бях на такава среща във Видин и помня как шумната и развълнувана като море спортна зала буквално онемя, когато Гришата Вачков започна да обяснява как е снимана прословутата сцена с питона. После хората от първите редове се юрнаха и го вдигнаха на ръце.

На ръце го носят и в Перник, а един мъж непрестанно го щипел. „Защо ме щипеш?“, пита учуден актьорът „Па отде да знам!“, отговаря ошашавеният от близостта си до Митко Бомбата перничанин.

На среща в Созопол баща моли Вачков да гостува в дома му. Имал болно дете и то щяло много да се зарадва, ако види и пипне Митко Бомбата. Гришата отива и го взема в прегръдката си. „То се гушка в мен и чувствам как сърчицето му тупка, тупка, ще се пръсне от радост“, споделя после актьорът със съпругата си Силвия.

С тази изключителна популярност и невероятна човешка обич към Гришата много пъти се сблъсква и най-добрият му приятел – писателят Йордан Радичков. И както само той може, го описва в разказа си „Всеки ден в гората“. Двамата са на Пловдивския панаир. „Беше много неудобно, защото Григор Вачков гледаше панаира, а от своя страна панаирът гледаше него – пише Радичков. – Подир актьора вървеше цяла тумба мургави хлапаци, а три жени се дърпаха за фустите и си викаха една на друга: „Глей, ма! Глей, ма!“ Те така извъртат главите си, за да гледат актьора, че пропадат в една дупка пред монтираната на открито австрийска валцова мелница.

„Насреща ни се зададе колоездач, и той изкривил врата си подобно на египетска рисунка, за да може да гледа Григор Вачков, и тъй както въртеше педалите и се носеше с велосипеда си като египетска рисунка, се блъсна в един железен стълб“, пише още Радичков в разказа си.

А на циганска сватба в едно берковско село толкова се впечатляват от присъствието на мургавия като самите тях актьор, че го слагат до 14-годишната булка, а 15-годишния младоженец пращат да цепи дърва за огньовете, на които къкрят сватбарските манджи.

Артистът не обича прякора си Митко Бомбата, а популярността го притеснява. Веднъж в София го среща подпийнал мъж и свойски го тупа по рамото: „О, Бомба! Как си бе, Бомба?“ Вачков го отблъсква и ядосан казва: „Какъв Бомба съм ти аз, човеко?“ После въздъхва пред Силвия: „Защо никой не смее да бутне Апостол Карамитев и да му викне: „Как си бе, любимец 13?“

През 1980 г. Георги Дюлгеров започва снимките на „Мера според мера“ и търси актьор за Постол войвода, който да му прилича физически. А като човек войводата бил сухоляв, с изпито лице и „средно на бой, со мустаки, но файкеше место“.

Току-що приятелят на Дюлгеров Едуард Захариев е заснел Григор Вачков в „Мъжки времена“, където актьорът прави изключително силна драматична роля. Един ден Вачков вози двамата режисьори с колата си. „И изведнъж в огледалото за обратно виждане съзирам само очите на Гришата. Страхотни очи! С много мъка в тях, с много доброта, с много ум, пълноценни едни такива… И си казвам: Къде съм тръгнал да търся портретна прилика за Постол войвода?!“, обясни ми Дюлгеров избора си на Григор Вачков.

Ролята на Постол войвода е втората централна роля в „Мера според мера“. Той е бащата и патрирахът на македонското четническо движение, който в един момент влиза в конфликт с главния герой Дилбер Танас. От 20 епизода Дюлгеров успява да заснеме само два. Единият е на чардака, когато Постол войвода раздава правосъдие, другият – когато с четата си дебнат да застрелят Вели Пехливан.

И в двата актьорът играе толкова гениално, че не се налага втори дубъл. Просто прави нещата от раз. Въпреки това кара режисьора да снимат още дубли, но той не го прави. След смъртта на Гришата му идва да си отреже главата, че не го е послушал. Ако имал такива дубли, е можел да ги използва в другите серии.

Дюлгеров иска да започне живота на Дилбер Танас (Руси Чанев) като чобанин със сцена как той изражда агне. Само че повечето от овцете вече са се оагнили, бременни са няколко кози.

Овчарят знае на коя предстои да роди най-скоро, връзва я с въже за едно дърво и снимачният екип по цял ден виси с камера до нея. Тя обаче въобще не дава признаци. Един ден овчарят казва, че ще се агни овца, но агнето ще е мъртво.

Все пак снимат раждането и после Дюлгеров разказва това на Свобода Бъчварова, по чиято книга „Литургия за Илинден“ е писан сценарият.

„Ау, това е много,много лоша поличба!“,възкликва писателката

Снимките на „Мера според мера“ започват на 3 март. Гришата винаги носи със себе си хапчета и когато облича дрехите на героя си, ги дава на Дюлгеров: „Вземи ги, че може да изпаднат от пояса ми. Ако ме заболи сърцето, ще ми ги дадеш.“ При аутопсията се разбира, че сърцето е най-здравият орган в цялото му тяло.

На 8 март Вачков вдига купон за дамите в снимачния екип, на 10 март снима и си тръгва за София. На 12 март Силвия Вачкова се обажда на Дюлгеров да изпрати Мартина, която във филма играе ролята на Лимбийка, веднага в София, а той да си търси друг актьор за Постол войвода.

В нощта срещу 12 март Григор Вачков получава тежък инсулт и е закаран в Правителствената болница. На 18 март издъхва без да дойде в съзнание.

Източник: в. „24 часа“, автор: Пенчо Ковачев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина голямата Слава Рачева

През 1961 г. даде живот на „Педя човек – лакът брада“ от телевизионната рубрика „Лека нощ, деца“ на БНТ

Голямата актриса Слава Рачева е починала. Тъжната вест дойде от Столичния куклен театър.

„С огромна тъга ви споделяме, че днес ни напусна голямата актриса Слава Рачева.  

Оставила ярка следа в българското куклено изкуство, за нас е чест, че Столичен куклен театър е голяма част от творческия й път и успехи! Слава Рачева е вдъхновение и пример за поколения кукленици и почитатели на кукления театър! Гордеем се, че имахме възможността да работим и творим с нея!“, обявиха с прискърбие от театъра.

Слава Рачева е родена в град София на 23 април 1938 г. и от 1955 г., едва на 17 години става актриса в тогавашния Народен куклен театър в София, днес Столичен куклен театър. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ със специалност „Актьорско майсторство за драматичен театър“ при професор Кръстьо Мирски и Моис Бениеш.

Има внушителна кариера, с множество знаменити роли, близо 60 от които са на сцената на Столичен куклен театър. Сред най-заничимите и оставили траен отпечатък в съзнанието на поколения зрители са: Макс от „Макс и Мориц“, Бабата в „Рибарят и златната рибка“, Мечо Пух от едноименния спектакъл на СКТ, Зайчето Петърчо в „Заешко училище“, Малкият принц в „Екзюпери – малкият приц“, Малкият Мук в едноименното представление, Лиско в „Динди“ и много други.

Участва в различни радио-пиеси и предавания в Националното радио. През 1961 г. дава живот на „Педя човек – лакът брада“ от телевизионната рубрика „Лека нощ, деца“ на БНТ. Емблематичният герой на Слава Рачева радва от телевизионния ефир поколения деца в продължение на близо 50 години. А през 1984 г. умалено копие на куклата полита в Космоса с втория български космонавт Александър Александров.

Слава Рачева озвучава и дублира игрални и анимационни филми за деца, записва приказки на грамофонни плочи.

Носител е на множество национални и международни награди, удостоена с орден „Св. св. Кирил и Методий“ с огърлие „за особено значимите ? заслуги за развитието на културата и изкуството“. Удостоена е и с най-високата награда на Министерството на културата – „Златен век“ – огърлие, за изключителен принос в развитието и утвърждаването на българската култура и националната идентичност.

„С огромна обич и респект! Дълбок поклон!“, написаха от екипа на Столичен куклен театър.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иво Карамански: Гангстер, бизнесмен или информатор? Истината за Кръстника

Иво Карамански, който в началото на 90-те години си печели прозвището Кръстника на българската мафия, изглежда владее изкуството да оцелява или е закрилян свише. Бившият гребец продължава да бъде част от голямата игра в подземния свят и след гангстерските войни, започнали през 1993-1994 г. Надживява боса на ВИС Васил Илиев, разстрелян на 25 април 1995 г. Карамански дори се качва на естрадната сцена и прави незабравим концерт в зала 1 на НДК с певицата Грета Ганчева,пише флагман.

Легендарният криминалист Ботьо Ботев не крие, че се е познавал добре с Карамански."Беше умен - разказва Ботев за бившия гребец още в първата част на нашата поредица. - В началото всички се въртяха около него и затова си спечели прякора Кръстника. По-късно някои се отцепиха по една или друга причина.

Но истината е, че докато Карамански създаваше първите форми на организирана престъпност в Чехия и Унгария, всички онези, които и после се превърнаха във видни бизнесмени, се занимаваха основно с грабежи на чужденци по магистралите.Крадяха златни синджирчета и часовници. Това беше сферата им на дейност. В България имахме оперативна информация какво става в Прага и Будапеща. Не е тайна, че много от хората в този контингент сме ги използвали в нашата оперативна работа. Държахме контакт с тях." След гастролите си в чужбина Иво Карамански излиза от ареста в София в началото на 90-те и бързо завзема територии в подземния свят. Дръзките набези на Кръстника му носят пари, власт, но и отмъстителни врагове.

"Между Карамански и Илия Павлов съществуваше патологична омраза", казва Ботьо Ботев, цитиран от "България днес".

"Карамански започна да трупа пари, като за 10 дни удари всички казина в София. По-късно Илия дръпна при себе си част от известните борчета, някои от които сега са бизнесмени, да работят с него. Това стана причина за големия разрив между Павлов и Карамански", допълни криминалистът.

Опитен въжеиграч

Кръстника прилича на опитен въжеиграч. Някогашният гребец все някак оцелява, докато негови конкуренти са буквално екзекутирани.  Най-коментираното убийство е на боса на ВИС Васил Илиев, разстрелян на 25 април 1995 г. И след като групировката на борците е обезглавена, Иво Карамански продължава умело да флиртува с медиите и властта.

Говори се, че връзките с циганските барони му осигуряват място на трапезата в разпределението на парите от дрога и проституция. Карамански периодично е арестуван, после освобождаван. Дава интервюта от пандиза.

В свободното си време пее естрадни песни и не крие, че музиката от филма "Кръсникът" е сред големите му вдъхновения.

"В един момент имаше прокурорско постановление Карамански да бъде задържан - връща лентата Ботьо Ботев. - Той се укриваше и за да се свърши работата, трябваше да се използва гъвкав подход.

Карамански е ползван и от криминалната служба като информатор. В нашите среди се знаеше кой полицай е работил с него по тази линия. Да бъде арестуван Карамански в определени моменти беше в интерес на неговите конкуренти от ВИС."

Неофициално се говори, че самият Кръстник влиза и излиза от ареста едва ли не по собствено желание. За да си осигури защита зад дебелите стени на килията тогава, когато чувства, че животът му е застрашен.

Фатален танц

Танцът на Кръстника със смъртта приключва фатално на 20 декември 1998 г. Разстрелян е с пистолет от Стефан Въжарски пред очите на 13 души рано сутринта в столичния квартал Симеоново.

Какво се случва преди кървавата екзекуция?

Карамански се появява на студентски купон заедно Въжарски на улица "Горска ела" около 2 часа след полунощ. Двамата пристигат с джипа на Кръстника, леко почерпени от друга веселба.

Минава време и без да има видима причина, Въжарски излиза навън за около 20 минути. Връща се с изваден пистолет. Застава зад Карамански и стреля в главата му от около 30 сантиметра.

Смъртта настъпва мигновено. След това започва престрелка, в която загива още един човек, а двама са ранени.

Въжарски е заловен. Осъден е и лежи в затвора за убийството на Карамански. Версии

Случаят изглежда приключен, но само на пръв поглед.

Твърди се, че в последните месеци преди да бъде убит, Кръстника се е намесил много сериозно на пазара с уличната проституция в София. Дори се е опитал да го монополизира. Със сигурност по този начин е засегнал нечии интереси.

Лансират се версии, че Въжаров е нает да свърши мръсната работа, но не и по начина, по който в крайна сметка е убит Карамански. Говори се, че под въздействие на алкохол килърът просто е действал прибързано.

Това, че Кръстника е екзекутиран заради преразпределение на пазара за дрога, също е сред възможните варианти. Не е тайна, че едни от най-предпочитаните пласьори на дребно са циганите, над които бившият гребец винаги е имал влияние.

"Със сигурност Карамански беше важна личност в престъпния свят. В началото беше необходим с интелекта си на зараждащите се групировки - казва Ботьо Ботев. - След това на сцената излязоха и другите герои. Мина се през гангстерската война".

След убийството на Иво Карамански ситуацията в подземния свят на България се променя. Още един от основните играчи е отстранен.

В онези години Георги Илиев вече е поел контрол над групировката, основана от неговия брат Васил Илиев. Жоро Илиев е президент на футболния клуб "Локомотив" (Пловдив), когато на свой ред е покосен от куршумите на атентатор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В памет на едно момиче останало завинаги на 16 години

Една от най-мрачните и болезнени страници в историята на България през Втората световна война са съдбите на децата, въвлечени и унищожени от фашисткия терор. Сред тях е и Цветана Живкова Велева – Лиляна, едва на 16 години, от Перник. Момиче, което вместо ученически тетрадки носи нелегалната съдба на партизанка, вместо бъдеще – куршума и дървото на палачите.

Цветана е участничка в партизанското движение, част от Първа софийска бригада. Във време, в което страхът и насилието са държавна политика, тя избира съпротивата. Ранена в сражение, заловена от властите, тя попада в ръцете на онези, които превръщат жестокостта в метод, а унижението – в спектакъл. На 19 май 1944 година, край Трън, животът й е отнет по особено жесток начин.

Днес, точно срещу Младежкия дом в Перник, стои нейният паметник. Мраморно момиче, край което поколения минават забързано, без да знаят, без да питат. Малцина от по-възрастните перничани си дават сметка коя е тя и защо е там. А паметникът не е просто знак от миналото – той е обвинение, предупреждение и памет за цената на свободата.

Историята на Цветана не е суха хроника. Тя е жива рана, разказана от нейната сестра Стефанка Живкова – свидетелство, което не допуска забрава и не търпи украса.

Сестрата на Цветанка – Стефанка Живкова разказва покъртителната история на убийството

на едно младо момиче:

След сражението на Огорелица чухме, че Цветанка е закарана в участъка в с. Трекляно. Разкарвали я по селата – да я познаят хората и да я изкажат, да я заплюят. Били я, мъчили я, дано издаде някого. А треклянският кръчмар се престарал: разбил челюстта й с чук и тогава й дал вода да пие…

Чак през 1947 г. дядо Никола от Цигриловци видял снимката на Цветана и разказал как през май 1944 г. изкарал добитъка на паша над селото, как кравите се размучали и той намерил в един ров няколко човешки трупа, а по-настрана – момиче с отрязана глава. Дошъл през нощта и я заровил. На 2 юни 1947 г. ни донесоха костите в сандъче. Казват, че не е била разстреляна, а с дърво пребита. Казват, че вътре били и намерените в тръните плитки. Нямах сили да погледна, нито на мама дадох да види.

Това не е просто лична трагедия. Това е образ на системно насилие, на държава, която воюва срещу собствените си деца. Цветана е една от многото – но и една от онези, които остават завинаги на 16.

Антифашистката борба в България не е абстрактно понятие или лозунг от учебник. Тя има лица, имена и възраст. И понякога – плитки, намерени в тръните. Паметта за Цветана Живкова Велева – Лиляна е дълг не само към миналото, а и към бъдещето. За да не минаваме повече покрай паметници, без да знаем кого оплакват.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

100 години от рождението на строителя на съвременна България

Навършиха се 100 години от рождението на Григор Стоичков – изтъкнат български държавен и партиен деец, чието име остава трайно свързано с изграждането на стопанския и инфраструктурния облик на България през втората половина на ХХ век. За по-широката публика той е познат и като свекър на обичаната българска певица Йорданка Христова, но истинската му биография се разгръща преди всичко в полето на държавното управление, където в продължение на десетилетия заема ключови отговорности.

Григор Стоичков е роден през 1926 г. Още като младеж той се включва в антифашисткото движение и през 1940 г. става член на Работническия младежки съюз (РМС). Само на 18 години е хвърлен в затвора заради укриването на нелегалната печатница на вестник „Работническо дело“ – едно от най-значимите издания на тогавашната нелегална комунистическа преса. Репресиите срещу него продължават и през 1944 г., когато от март същата година е интерниран в лагера „Кръстополе“, където попадат редица млади активисти, смятани за политически опасни от властта преди 9 септември.

След установяването на новата власт Григор Стоичков принадлежи към поколението кадри, които участват пряко в изграждането на държавните институции и икономиката на Народна република България. С течение на годините той се утвърждава като способен администратор и организатор, с подчертана практическа насоченост и усет към реалните нужди на страната. Професионалният му път го извежда на едни от най-отговорните позиции в държавата.

В зрелите години на социалистическото управление Стоичков заема постовете министър на транспорта и министър на строителството – две сфери, от които зависи не само икономическото развитие, но и ежедневието на милиони българи. По-късно, в периода 1977–1989 г., той е заместник министър-председател на Министерския съвет. В този период името му се свързва с мащабни инфраструктурни програми – развитие на транспортната мрежа, строителство на пътища, мостове, жилищни комплекси и промишлени обекти, които и днес са част от материалния скелет на страната.

Доверието към него намира израз и във включването му във висшето партийно ръководство като кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП – позиция, до която достигат малцина и която свидетелства за ролята му в стратегическото управление на държавата. В този период Григор Стоичков е възприеман като типичен представител на управленците „строители“ – хора, ориентирани към конкретни резултати, а не към политическа реторика.

След 1989 г. обаче съдбата му поема рязко различен път. В условията на бурния и често реваншистки начален етап на прехода срещу него е образувано наказателно дело, което се превръща в част от серията показни процеси срещу ръководители на бившата държава. Обвиненията срещу Григор Стоичков са свързани с последиците от аварията в Чернобилската атомна електроцентрала през 1986 г. и с действията на българските власти след катастрофата. Като заместник министър-председател той е включен сред обвиняемите по тезата, че държавното ръководство е укривало информация и по този начин е застрашило здравето на населението.

Процесът протича в атмосфера на силно обществено напрежение, политическа разправа и стремеж към бързо разграничаване от миналото. Решения, вземани колективно от Министерския съвет и в условията на строго контролиран международен информационен обмен, са сведени до персонална наказателна отговорност. Защитата на Стоичков изтъква, че информацията за мащаба на аварията е била ограничена и противоречива дори за правителствата на много западни държави, а действията на българските институции са били съобразени с официалните данни, с които страната е разполагала към онзи момент.

Въпреки това процесът завършва с осъдителна присъда, която за мнозина остава символ на т.нар. „наказателен преход“ – период, в който съдът и правосъдието често са използвани като инструмент за политическа легитимация на новата власт. Наред с Георги Атанасов, Григор Стоичков се превръща в едно от знаковите имена на тази вълна от дела, които целят не толкова историческа и управленска равносметка, колкото морална присъда над цяла една епоха.

Сто години след рождението му образът на Григор Стоичков остава противоречив, но и показателен за драмата на българската история през ХХ век. От млад нелегален, минал през затвор и лагер, през държавник на най-високо равнище, до обвиняем в годините на прехода – неговият живот отразява възходите и сривовете на едно поколение, поело върху себе си задачата да строи държава в условията на идеологическа конфронтация и исторически катаклизми.

Юбилеят е повод не просто за спомен, а за по-задълбочен размисъл за ролята на държавата, за отговорността на властта и за начина, по който историята съди своите действащи лица – често не по делата им, а според нуждите на времето.

ВИЗИТКА

02-02-1926г./23.07.2016

Григор Георгиев Стоичков е български политик, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП, народен представител и министър.

Григор Стоичков е роден на 2 февруари 1926 г. в село Горна Малина, Софийско. От 1940 г. е член на РМС, а от 1946 г- и на БКП. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. На 18-годишна възраст влиза в затвора по ЗЗД за укриване на нелегалната печатница на вестник „Работническо дело“. Отделно е интерниран в лагера Кръстополе. През март 1944 г. е интерниран в лагера „Кръстополе“.

След 9 септември 1944 г. работи в държавния апарат. Между 1945 и 1947 г. е секретар на Околийския комитет на РМС, а през 1948 г. и на Околийския комитет на ОФ в Елин Пелин. От 1947 до 1948 г. е кмет на родното си село. През 1952 г. става председател на ОК на ОФ в София, а през декември същата година става зам.-председател на Окръжния народен съвет в София. Завършва Висшата школа на КПСС (1957). Избиран е за народен представител в периода 15 март 1962 до 3 април 1990 г. През 1958 г. става секретар на ОК на БКП в София, а от май 1961 до октомври 1969 г. е първи секретар на същия комитет. Членува в ЦК на БКП от 1962 до 1990 г. Между януари 1984 и декември 1989 г. е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. През 1986 г. е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“.

Многократно е избиран за министър: министър на транспорта (1969 – 1973), министър на строежите и архитектурата (1973 – 1977), министър на строителството и селищното устройство (1984 – 1986). На 6 септември 1974 г. открива новата сграда на Централна гара-София като министър на строежите и архитектурата. Заместник министър-председател на Министерски съвет (1977 – 1989).

От ноември 1991 г. до юли 1994 г. се води дело, в което Стоичков и Любомир Шиндаров са обвинени в това, че са нарушили нормативните документи за санитарните радиационни правила и не са взели достатъчно ефективни мерки за опазване здравето на населението при Чернобилската авария през 1986 г. Стоичков е осъден на две години затвор. Преживява инфаркт през 1995 г. и е освободен предсрочно през април 1996 г. Умира на 23 юли 2016 г.

Трудове:„Животновъдството – рентабилен отрасъл“ (1967) „Двоен живот. Спомени“ (3 изд., 1986)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Падна убит в неравен ръкопашен бой с група жандармеристи

Той е роден на вододела на XIX и XX век в град Трън – на 14 март 1899 г. Произхожда от стар и известен със своята прогресивност и образованост род. Отличникът Владимир Йосифов Тричков завършва основното си образование в Трън, а III мъжка гимназия в София, след което учи във Военното училище. 

Там той изявява отлични качества и началниците му са принудени да напишат в атестацията му, че е „начетен и интелигентен. Много добре се държи с другарите си и е много обичан от тях. Военната служба му е присърце“. Юнкерът Владимир Тричков не се поддава на царската мундщровка и Войнишкото въстание през септември 1918 г. става преломен момент в живота му. Омразата му към монархията и капиталистическия ред расте и той търси път за борба срещу тях. Открива го естествено в социалистическото движение. За приобщаването му към него допринася твърде много и дружбата му с поета Христо Смирненски, юнкер по същото време в Военното училище.

Предан на народа, умен, съобразителен и деятелен, той възприема социалистическата идея като свое верую и заработва за разпространението й сред юнкерите. Внася социалистическа литература в училището, създава група от съмишленици, но дейността му става известна и той – отличникът се нарежда между непроизведените юнкери. Един от младите офицери си позволил тогава да злослови по негов адрес и го напсувал на „майка предателска“. В отговор импулсивният трънчанин му ударил оглушителна плесница и рекъл:

Предатели в моя род няма! Дядовците ми са светогорски възпитаници. Единият ми чичо е обсебен от турците, а другият е заклан с турски ятаган. Леля ми се самоубива, за да не влезе в бейския харем. И всичко това става заради непокорството им! И аз не съм предател!

Тричков е арестуван и съден за обида на началството. Осъждат го само на 6 месеца затвор. През 1919 г. той напуска казармата, без да е произведен в офицерски чин въпреки големите му способности и знания по военното дело.

По-натам пътят на бъдещия професионален революционер минава през Свободния университет в София, през Виена, където продължава образованието си, през митническа кантора на гара Драгоман. Кръгозорът му се разширява, от 1919 г. той вече е член на Българската комунистическа партия. Участва активно в септемврийското въстание през 1923 г., след което се включва във военната организация на София и Софийска област, като е издигнат за член и на двата щаба. Арестуван след известния атентат в катедралата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г., Владо Тричков е осъден на смърт чрез обесване, като присъдата му не подлежала на обжалване. Отказва да подпише молба до царя за помилване и остава 11 години във фашистката тюрма, през които непрекъснато демонстрира високо политическо съзнание, непреклонен борчески дух и воля за борба до победа.

Освободен през март 1936 г., той посвещава живота си изцяло в служба на освободителната борба на нашия народ против фашизма и империалистическата робия. По решение на ЦК на партията е изпратен да повиши своята теоретическа и военна подготовка в СССР. Завършил с отличие военната школа, той заминава като доброволец в интернационалните бригади в Испания в защита на републиката. Известен като капитан /комендант/ Павлов, благодарение на солидното си военно образование той става един от най-търсените и уважавани военни командири между чужденците през епопеята на Испанската гражданска война.

Напуска Испания с последната група интербригадисти и се завръща в България, където умело се легализира. Въпреки това в средата на 1940 г., е интерниран като опасен за държавата „комунистически функционер“. След освобождението му в края на годината е привлечен за член на ЦК на партията с поръчението да работи по легалния и нелегалния печат. Участва а активно в Соболевата акция. В началото на 1941 г., когато за България настъпват съдбоносни дни и тя бе привързана към блока на фашистките агресивни държави, опасявайки се от активната народна съпротива, монархофашистите поставят под арест най-изтъкнатите дейци на Комунистическата партия. В навечерието на присъединяването на страната ни към Тристранния пакт Владо Тричков отново е арестуван – това става в края на февруари 1941 г., т.е. точно преди влизането на хитлеристките войски в България като „съюзници“. Оттогава в продължение на почти три години до края на 1943 г. той е принуден да прекара тежък живот в концлагерите „Гонда вода“ и „Еникьой“. И там той е на своя пост: в затворническите условия предава своя грамаден революционен и боен опит на събратята си по участ, избират го в партийното и във военно-оперативното ръководство на концлагера, участва в културните прояви и пее в хора на лагеристите, организира бягството на редица отговорни другари, готвейки се да ги последва. Но залавят избягалата преди него група, мерките се затягат и бягството става невъзможно. Така Владо Тричков остава в „Еникьой“ до края на 1943 г., когато фашистката власт отпуска по демагогски съображения, защото в рамките на политиката на „умиротворение“ е предвидено и разпускането на концлагерите.

Трънският орел веднага се включва във въоръжената борба на българския народ против хитлеристката окупация и фашистки гнет.

Познавайки добре политическите, военните и организаторските качества на Владо Тричков, върховните ръководства го поставят начело на I ВОЗ. След убийството на Христо Михайлов в началото на 1944 г. той е привлечен на неговото място като член на Главния щаб. Изпратен е да установи връзка от името на ЦК и Главния щаб с английската военна мисия, пристигнала в оперативния район на трънските партизани. Участва във формирането на I и II софийска народоосвободителна бригада като главнокомандващ вече на НОВА. Под непосредственото му ръководство се изработва и специален план за действията на двете бригади и за преходите им в южна и северна посока към Пловдив, където трябва да се създаде свободна партизанска територия във вътрешността на страната.

На 12 май 1944 г. II софийска бригада започва своя героичен поход. Преди тръгването Владо Тричков поздравява бойците от името на Главния щаб на НОВА и държи пред тях вдъхновена реч за величието на борбата им, за трудностите и за близката победа над фашизма. Пътят до Батулия бригадата изминава в тежки схватки с врага. След предателството тя е разбита на 23 май 1944 г., но по-голямата част от бойците й излизат невредими от вражеския капан. Владо Тричков успява да групира около себе си трийсетина партизани и да пробие обръча. След няколко дни групата му е пръсната от врага и той сам продължава да търси връзка с партията и партизаните. На 4 юни е предаден от едно семейство в с. Горно Камарци, където пада убит в неравен ръкопашен бой с група жандармеристи. Мародерите се нахвърлят върху трупа му, пребъркават джобовете му и си поделят 40 000 лв., изкъртват златните му коронки, събличат военната английска униформа и го предават гол да бъде погребан от циганите.

Така загива един от най-смелите, най-способни и най-последователни борци против фашизма у нас.

Автор: Симеон Игнатов.В своята книга „Посмъртна изповед“, Денчо Знеполски разказва за своя другар, съратник и герой от антифашистката съпротива

Източник: вестник Земя, 12 март 2020 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е половин полякиня, а ролята й в „Дами канят“ я направи известна в цяла България.Ето какво се случва с нея днес

Боряна Пунчева – актриса, режисьор, сценарист и продуцент, се завърна пред камерите на българското кино. Звездата от „13-ата годеница на принца“, „Дами канят“ и още две дузини заглавия от годините на социализма участва в любовната драма на Яна Лекарска „Защото обичаме лошото време“. Наскоро тя за втори път спечели конкурса за директор на Българския културен институт във Варшава и продължава да работи по документалните си проекти. Дъщерята на Борислав Пунчев – един от най-известните оператори, сценаристи и режисьори от близкото минало, е автор на 30 документални филма на общочовешки и космополитни теми. Самата тя е половин полякиня по майка и може би българската публика нямаше да я познава, ако беше избрала да учи „История на изкуствата“ във Варшавския университет, а не режисура във ВИТИЗ. Приета е едновременно и на двете места, преди да направи своя избор.

– Каква е вашата героиня в „Защото обичаме лошото време“, госпожо Пунчева?

– Над 50 години всички актриси играят баби, лели, слугини. Сега госпожица Теменуга ми даде друга възможност. Тя е звезда, която загърбва шумния суетен свят на киното в големия град и се установява в крайморско селце. Държи ключовете за много от тайните на главните герои във филма. С Яна Лекарска се познаваме от времето, когато и двете работехме в БНТ. И тя, и всички от екипа са умни и талантливи млади хора, отдадени на професията. Беше истинско удоволствие за сме заедно на снимачната площадка.

– Каква е темата на следващата ви документална продукция?

– С Руси Чанев правим пълнометражен документален филм за артефактите, разположени през годините в парка на Военната академия, които се появяват и изчезват в зависимост от политическата конюнктура през последния век. Юлиан Вергов е разказвачът на историята заедно с дъщеря си Алена. Голямата тема е възстановяването на паметта. Тя е водеща и в късометражния ми проект за един от паметниците, който до 1950 година е бил в парка на Военна академия, а след това е разрушен – на войник, хвърлящ бомба. Ученици от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ направиха макети в умален размер от глина – позираше едно от момчетата, облечено в автентична войнишка дреха от времето на Първата световна война. Младежите работиха с впечатляваща концентрация и всеотдайност. Преди това посетихме Военноисторическия музей и те за първи път видяха оригиналите на Ярослав Вешин – беше голямо преживяване, запечатано е върху лентата. Филмът ще бъде излъчен около 24 май, а макетите на учениците ще бъдат в основата на акция за възстановяване на паметника в естествения му размер.

– Защо според вас все още страдаме от липсата на памет?

– Историята ни постоянно се пренаписва. Хората се побъркаха – първо беше турско робство, после османско владичество, дори османско присъствие. Но какво искаме, след като по всеки предмет има седем-осем комплекта учебници и преподавателят сам избира своята версия. Наскоро позната сподели, че синът й има урок, в който се разказва, че Васил Левски е убил момче. Защо преди да разберат кой е Левски, тийнейджърите трябва да бъдат облъчвани с този нещастен случай в дейността на Апостола? Тотален хаос, лишен от истинска грижа за познанието, което получават децата. И досега в Европа има огромен интерес към системата на академик Благовест Сендов, в която основното е как учителите да събудят интереса на учениците, а не колко да им пишат. Никой не е пророк в собствената си родина.

– Така ли е и в Полша?

– Там имат друго отношение към собствената си история. Когато Анджей Вайда направи филма „Катин“ – за разстрела на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катинската гора през 1940 година по заповед на Сталин, цяла Полша отиде в кината да го гледа. Същото стана и когато излезе „Чудото при Висла“ – за битката през 1918 година, когато поляците разбиват Червената армия, въпреки че са по-малобройни. Жертвите са големи, но всички са водени от Божия промисъл – да не допуснат Червената армия във Варшава. Поляците смятат, че е техен дълг да гледат по кината епосите за историята им. За съжаление, „Право и справедливост“ – партията, която дълги години управляваше Полша, превърна патриотизма в гротеска. Започна изопачаването на исторически факти, някои от тях се преекспонираха за сметка на други, настана време на лозунгарство и патриотарство. До Незнайния воин в центъра на Варшава, до кръста, отбелязващ забележителното посещение на Папа Йоан Павел Втори в комунистическа Полша, ненадейно изникна паметник на покойния президент Качински, който прилича малко на Ленин – с дълго палто, с ръка, готова да сочи напред. Но историята при това управление на Полша, което вече приключи, беше превърната в пропаганда на управляващите.

– Как постигате равновесие и хармония между двете си същности – българската и полската?

– Когато съм в Полша, правя реклама на България и обратното. Старая се да докажа на всяка от половинките си, че другата е не по-лоша. Поляците харесват българите, макар и малко покровителствено от позицията на по-големия брат. Те са по-крайни и по-емоционални, при тях има изблици на трагичен порив, когато са под робство. Вдигат обречени на провал въстания само за да докажат, че са живи и не са съгласни с тиранията.

– Кога снимахте за последно преди „Защото всички обичаме лошото време“?

– Много отдавна. Мисля, че беше при Иванка Гръбчева в сериала й за Атанас Буров „Жребият“. С Калин Арсов бяхме икономите в дома на банкера. Имахме много епизоди в двореца Врана. След „13-ата годеница на принца“ Гръбчева ме канеше във всеки неин филм. Казваше: „Нямам сериозна роля за теб, но ела да се появиш дори за малко в кадър, за късмет “. Снимах се и в „ Клуб НЛО“, но там бях режисьор и поемах по някой и друг образ, когато Мария Сапунджиева или Катето Евро бяха заети.

– Вие участвате в повече от 20 филма, макар че имате диплома за режисьор.

– Да, но съвсем пълноценно учих актьорско майсторство в класа по режисура, като на финала направихме цял истински спектакъл на сцена. Получихме отлични отзиви.

– Защо не ви приеха актьорско майсторство?

– Професор Николай Люцканов, светла му памет, ме скъса. Но във ВИТИЗ винаги е така – на изпитите всеки преподавател избира актьори, подходящи за дипломния спектакъл, който си е наумил да прави с бъдещия си клас в четвърти курс. Ако това е „Ромео и Жулиета“, на него му трябват подходящите актьори за персонажите именно в тази пиеса. Затова много талантливи хора по две-три години не успяват да влязат в Академията.

– Най-после разкрихме тайната защо късат в НАТФИЗ.

– Ето това е тайната. Отказах втори път да кандидатствам актьорско майсторство. Осъзнах, че ако си само актьор, вечно някой ще те избира и се превръщаш в силно зависим от чуждия вкус и някакви обстоятелства. Стефан Данаилов казваше, че без „На всеки километър“, когато е на точната възраст, за да изиграе майор Деянов, съдбата му е щяла да бъде друга.

– Как се чувствахте в неговата компания в суперхита на Иван Андонов „Дами канят“?

– Бях като бебе с ококорени очи, което гледа и попива сред най-големите звезди на киното ни. Всички ме покровителстваха, учеха ме на разни неща. Вечерта преди първия ми снимачен ден бях сплела косите си на много плитчици, за да се накъдрят, тъй като специално съоръжение в ония години нямаше. И тъкмо си бях облякла пижамата, готова за здравословен сън – баща ми винаги казваше, че сериозните актриси си лягат рано, за да са свежи и да си знаят текста, когато телефонът звънна. „Какво правиш, малката?“, запита ме Илка Зафирова, моята майка в „Дами канят“. Обясних й, че съм си легнала – като бъдеща сериозна актриса. В слушалката се чу искрен и бурен смях. „Идвай долу, с батко ти Стефан те чакаме, ще ходим на бар“, разпореди се тя. Какво да правя – облякох се. А после в бара дори изпих една водка с кола, но всичко това тайно от баща ми.

– Какво запомнихте от Стефан Данаилов за занаята?

– Стефан Данаилов беше школа, а целият снимачен процес на „Дами канят“ – безценно обучение. Той ми обясни, например, че когато играем един срещу друг, не бива да го гледам в очите, а в лявото ухо, за да е добре за камерата. В началото ми беше адски трудно. И не само тогава – докато снимах с Коста Цонев в телевизионния театър, той ме учеше как да се целувам, когато партньорът ми е със залепени мустаци, които не бива да падат при целувката.

– Израснала сте сред знаменитости, но вероятно е било смущаващо в ранната ви младост да делите с тях мегдан пред камерите.

– Те не ми даваха никакъв повод да изпитвам притеснения. Когато снимахме „13-ата годеница на принца“, Парцалев, изключително етичен и възпитан човек и партньор, вече беше болен. Притесняваше се, че не е в добра форма, но се стараеше всичко да е изрядно, за да не бави снимките. Нямаше и намек, че е звезда, държеше се като равен с равните. Снимахме в замъци из Германия. Ставахме по тъмно, пътувахме по два часа до локацията – там още толкова за грим, прически, костюми. Всички бяхме с перуки, духнеше ли вятър, вдигаше фустите на приказните рокли. Перуките литваха, снимките спираха.

– Какво сте запомнили от приключенията ви в Германия?

– В какъвто и замък да снимахме, преди нас там паркираше камиончето с барбекюто – вадеха скарата и коминчето започваше вкусно да пуши. Първия път се втрещихме от изненада. В България бяхме свикнали да ни носят по две студени кебапчета и парче хляб в мукавен плик за обяд. Евентуално и домат, люта чушка беше екстрата. А в Германия изведнъж камиончета, скари, вурстчета, царска работа… А вечер обикаляхме заведенията с Татяна Лолова и се чудехме как в нощните барове сервират супи и манджи. С нея ходехме навсякъде заедно – наконтени и нахъсани за купон.

– Останахте ли си приятелки с Лолова и след това?

– О, да, разбира се, голямо щастие! Таня беше толкова сърдечен, топъл, всеотдаен към приятелите си човек. Когато вече бях директор на културния ни институт във Варшава, я поканих да гостува с моноспектакъла си „Дуенде“. Обадих й се: „Танче, разбери ме, Институтът е страшно беден. Намерих пари за билети за екипа, ще ви настаня в хотел, ще се грижа за вас, но нямам пари за хонорари“. „Е, поне за тоалетните из града ще ни дадеш ли?“, запита тя през смях. През следващите години винаги, когато се озовавахме на едно и също място, Таня се превръщаше мигновено в мой пиар, като разказваше колко съм била велика, как съм се справяла в трудни обстоятелства, какъв грижовен приятел съм. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с голямата Лолова. Прекланям се пред нея.

– А докато бяхте заедно с Велко Кънев и Георги Мамалев в „13-ата годеница на принца“ ли замислихте „Клуб НЛО“?

– Първо направихме новогодишна програма в БНТ по времето на Хачо Бояджиев, после заснехме няколко клипа по песни на тримата – Велко Кънев, Георги Мамалев и Павел Поппандов. След това започнахме предаването – на голо поле, без нищо. Само с песни и сатирични стихотворения на Недялко Йорданов. Снимахме в театър „Възраждане“. Беше шокиращо и трудно начало – празна сцена, на която не знаеш какво да сложиш. И всички текстове в рима. После Любчо Пеевски написа първите истории, а Добромир Гущеров, мощен по това време бизнесмен, реши да финансира „Клуб НЛО“ – първата година БНТ само го излъчваше, не даваше една стотинка. „Клуб НЛО“ ставаше все по-успешен, докато за директор не дойде Лили Попова и започна да го кастри. Парите постоянно намаляваха – стигнахме до два часа снимачно време за клип. Работехме все повече, получавахме все по-малко, а предаването ставаше все по-лошо. А бяхме стигали до три милиона и половина гледаемост.

– Чочо Попйорданов не ви ли навиваше, че трябва да спасите „Клуб НЛО“?

– Темата за продуцирането на шоу предаване в телевизия е дълга и сложна. А с Чочо сме си другари от деца, нищо че е по-малък от мен. Когато нашите и техните отиваха на кръчма, ми го оставяха да го гледам. Той питаше: „Како, какво ще правим?“, а аз с досада го пращах да спи още по светло. И да, Чочо беше човек с неизчерпаем талант и с толкова много енергия, че не успя да се справи с нея. Живееше в държава, в която нямаше кой да вкара тази негова енергия в проекти. Изключително креативен, не просто изпълнител. Това, което другите постигаха с огромен труд, Чочо го правеше с лекота. Беше роден да бъде артист, но тази негова хиперактивност го съсипа. Всичко му беше на макс. Когато те прегръщаше, имаше опасност да ти счупи ребрата.

– Вие защо напуснахте БНТ – съдът ви върна, след като Емил Кошлуков ви уволни?

– Когато спечелих делото срещу Кошлуков, който ме изхвърли от днес за утре, отидох в БНТ, завъртях се, видях едни шашнати физиономии, и подадох молбата си за напускане. При сегашното управление на БНТ е важно да си съгласен с началника и постоянно да го демонстрираш. Там най-важното е персонажите от политическия спектър да са доволни. За политиците БНТ е концерт по желание и Кошлуков им го предоставя. С тях ще управлява още 100 години.

– Може ли в България да живееш от кино?

– Тук то храни малцина. Тези, които взимат големите бюджети, се броят на пръсти. Особено в документалното кино. Нито един министър в последните години не направи нужното за промени в Правилника към Закона за киното. При всяка смяна на министър се намесват лобистки интереси, за да се запази статуквото – а то е в така наречената служебна оценка, която няма нищо общо с качествата на проекта, а с фестивални успехи на предишните филми на продуцента и режисьора. С Евтим Милошев като продуцент едвам събрахме две нещастни точки за проект за детски филм. Казах му, че трябва да се разделим и поотделно да търсим партньори с повече точки – защото двамата в тандем сме заникъде. Добре работим заедно, много хубав сериал направихме за БНТ – „Румбата, аз и Роналдо“, но какво от това, след като не успяваме да съберем точките в НФЦ. А Евтим Милошев отлично знае как да работи. Но явно нито качеството на проекта ни, нито неговите продуцентски успехи и хиляди зрители, гледали сериалите му, нито моят опит имат някакво значение.

– Мислите ли, че вашите филми могат да окажат влияние върху нагласите в обществото?

– От студентските години обсъждаме дали изкуството успява да въздейства върху съзнанието и да настъпят промени. Никой не може да каже, но при всички положения провокира мислене и буди емоции. Затова „Защото обичам лошото време“ толкова се харесва. Зрители споделиха, че Яна Лекарска има вълшебна рецепта, която лекува лошото време в нас самите – сред цунамито с лоши новини и гадни прогнози, без бой, насилие, екшън, секс. И с това, от което всички имаме нужда – любов, надежда и светлина в тунела.

Съжалявам, че нe бях най-добрата ученичка на баща ми

В България лесно се става комплексар, казва актрисата режисьор

Когато късат Боряна Пунчева на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ, тя потъва в мирова скръб. По това време в София пристига Ян Новицки – един от най-славните киноасове в Полша и Унгария. Тъкмо той я успокоява. „За какво ти е да си актриса, стани режисьор – вече не е толкова екстравагантно за жена“, съветва я Новицки, който в онзи момент е женен за Марта Месарош – една от най-изявените дами на Новата вълна в европейското кино.

Ян Новицки е в София по много любопитен повод – пробни снимки за сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов. Сценарият за шестте епизода е на Борислав Пунчев и Любомир Шарланджиев. Невена Коканова отново – както във филма на Никола Корабов, ще играе Ирина, а Ян Новицки го пробват за Борис Морев. Но после нещо става и проектът пропада.

Боряна Пунчева и до днес съжалява, че не е станала най-добрата ученичка на баща си – Борислав Пунчев е оператор на „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Демонът на империята“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и режисьор на „Роялът“, „Кръвта остава“, „Спасението“, „Ешелоните на смъртта“.

„Родителите ми дълго ме държаха настрана от киното. Не бях от филмовите деца, които постоянно се търкаляха по снимачните терени. Само два пъти бях ходила на снимки – за „Най-дългата нощ“ и „Демонът на империята“. Нашите по-скоро ме виждаха като журналист. Вече по-късно баща ми изпитваше някакво неудобство да ме снима във филмите си. Почувства се по-спокоен, когато Иван Андонов ме взе в „Дами канят“, а Веско Бранев в „Хотел Централ“. След това татко не мислеше какво ще кажат хората, вече имах свои територии. Но в България лесно ставаме комплексари. Аз също се притеснявах, тъй като още във ВИТИЗ имаше хора, които ме мачкаха. Дори сред близкото ми обкръжение. Подхвърляха, че татко прави филмите ми, а аз бях достатъчно по детински наивна и глупава, за да се връзвам и преживявам“, разказва Боряна Пунчева. „Чуждите деца ще науча, моето не мога“, казваше баща ми, защото по всякакъв начин се стараех да се дистанцирам от него. А днес си скубя косите, че не успях да науча повече – беше подарък от съдбата, който не взех.

Боряна Пунчева и досега е убедена, че момичетата от нейното поколение – Ваня Цветкова, Мариана Димитрова, Ирен Кривошиева, щяха да направят блестяща кариера в България, ако след 10 ноември българското кино не беше мъртво за десетина години. Повечето от актьорите са напълно безпомощни при пазарните промени, които идват с демокрацията, така желана и очаквана от всички.

„Отдавна се убедих, че актьорите са като децата – беззащитни, оглеждащи се само в очите на режисьора и оператора. Но тогава, преди 1989, работихме много и закономерно постигнахме успехи. После – край. И Ваня, и Ирен, и Мариана бяха ярки актриси с мощно присъствие на екрана, но просто изчезнаха – и трите заминаха за Щатите. Аз останах, защото имах и друга професия.“

Албена АТАНАСОВА/Източник:bgart.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един от най-мрачните и трагични епизоди в съвременната българска криминалистика .Една екзекуция извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила

Една жена  остава в летописите като последната жена, над която е изпълнена смъртна присъда в България

Денят, в който празникът угасна.Историята на Елина Златанова

Датата е 8 март 1988 г. Докато останалата част от страната празнува Международния ден на жената, в двора на затвора в Сливен една 35-годишна жена се изправя пред своята последна съдба. Иронията на датата е смразяваща – жената, която е отнела живота на собствените си деца, напуска света в деня, посветен на майката.

Предисторията: Пламъци от отчаяние и гняв

Трагедията, доvela до този фатален край, се разиграва две години по-рано в София. Елина Златанова, съпруга на дипломат, живее в свят, който изглежда подреден, но зад стените на дома ѝ се крие разрушителна семейна драма. Според свидетелствата, тя е била подложена на системен тормоз и унижения от страна на съпруга си.

В момент на пълно душевно помрачение и желание за отмъщение, Елина взема немислимо решение. На 19 януари 1986 г. тя залива апартамента им с бензин и го подпалва, докато вътре са двете ѝ деца – Елин (на 10 месеца) и Невен (на 4 години).

Малкият Елин издъхва в леглото си от задушаване.

По-големият Невен опитва да избяга от пламъците, но в опита си да "спаси" децата от бъдещи страдания, майката го напада с кухненски нож.

Самата тя първоначално планира да загине в огъня, но инстинктът за самосъхранение надделява и тя излиза от горящото жилище.

Присъдата

Процесът е кратък и безпощаден. Социалистическото правосъдие по това време не проявява милост към престъпления срещу деца. Въпреки опитите на защитата да изтъкне психическото ѝ състояние и системния тормоз, съдът е категоричен: смърт чрез разстрел.

Последните минути

Екзекуцията е извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила. В досието ѝ остава записано, че до последно тя не е потърсила прошка, сякаш духът ѝ отдавна е изгорял в онзи апартамент заедно с децата ѝ.

Само две години по-късно, през 1990 г., в България е въведен мораториум върху смъртното наказание, а през 1998 г. то е окончателно отменено. Елина Златанова остава последната жена в българската история, преминала през "стената на плача".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пет години не и дават роля в киното за наказание

 

Директорът на театъра Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца

Виолета Гиндева (1946-2019) е една от най-красивите български актриси по времето на соца. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1968 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Гриша Островски. Редом с големите ѝ театрални превъплъщения незабравими остават и филмовите ѝ роли в „Черните ангели“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Снаха“, „Князът“, „Иконостасът“ и др.

 

Ето някои любопитни истории от биографията ѝ, които тя е разказвала в медиите през годините.

Уволниха ме от Народния театър

„През 1993 г. от Народния театър ме уволни директорът Васил Стефанов. Тогава открито се обявих против пенсионирането на големите ни актьори, въпреки че аз самата бях на 46 години – далече от тази възраст. В света няма такъв феномен „пенсиониран артист“. Играят, докато имат сили, докато са здрави и са на крака, докато публиката ги иска. Като бях в Америка, гледах последния сериал с Джейн Фонда, която играе като фурия, независимо че не вижда, краката я болят, всичко това е вкарано в ролята ѝ и е блестяща!

Та тогава Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца. Това беше една „синя“ метла на тогавашните управляващи, а той е искал да се натегне.

Дори на борсата за безработни се бяха обадили да не ме приемат!“.

Стефан Данаилов не ми говори заради „На всеки километър“

„Наказаха ме и защото отказах да участвам в „На всеки километър“. Видя ми се много наивен, звучеше ми като детско-юношески. Стефан Данаилов много ми се сърдеше, че не харесвам „На всеки километър“, много се обиждаше. Даже не ми говори известно време. Не можеше да го понесе. Но след като не се съгласих да играя в „На всеки километър“, беше спуснато едно разпореждане да не ми бъдат давани роли във филми. Въпреки че режисьорите ме искаха. Пет години за кариерата на една млада актриса е страшно много! За толкова време една жена остарява, най-малкото...

По това време бях омъжена за първия ми съпруг – актьора Кольо Дончев, чийто баща е бил осъден от Народния съд и е лежал в лагера в Белене до неговото закриване. Може би такава връзка са правили, но това си е тяхна работа. Но истината е, че просто не харесах материала на „На всеки километър“ и не съм имала никакви политически съображения“.

Заповядаха ми да абортирам по политически причини

„Точно започваха репетициите на „Почивка в Арко Ирис“ в Народния театър. Филип Филипов беше режисьор и някъде около вече десетата-единадесетата репетиция аз разбрах, че съм бременна.

 

Имахме колебания с мъжа ми какво да правим. Кольо ми каза: „Каквото решиш ти!“. Баща ми обаче беше категоричен: „Това ти е първа бременност, няма да абортираш!“. Това наклони везните. Казах най-напред на режисьора. Смятах, че така е най-почтено, защото към него имах ангажимент. Той обаче побесня – крещеше, викаше!... Не можах да разбера защо се ядоса толкова... Доста време след това разбрах защо е било така. Той поканил Иван Кондов да играе в тази постановка, но Кондов отказал. Поканил Апостол Карамитев – и той също отказал. А постановката бе посветена на един от поредните конгреси на БКП... Тогава Филипов решил, че аз се присъединявам към тях, само че завъртам работата по женски и лъжа, че съм бременна!

 Наредиха ми да представя медицинско от трима лекари, че съм бременна. Аз, разбира се, представих без проблем. Занесох документа в деловодството, а жената ме пита: „Ами как да го заведа?! Такъв документ досега не съм завеждала!“. Отговорих ѝ: „Върви да си питаш директора как да го заведеш!“.

И не щеш ли – след като представих и документа, се свиква дирекционният съвет на Народния театър. Какво са решавали там, не зная, но ме извика директорът на театъра Александър Гетман в кабинета си. Той тъкмо два месеца беше ходил във Виетнам, тогава беше войната. Донесъл истинска кока-кола, каквато нямаше тук. Тогава казваха, че американските войници се напивали с кока-кола. Сложи ми една бутилка пред мен, една пред него и започна да разказва – за Виетнам – как жените оставят децата и мъжете си, вземат картечниците и се бият срещу американските войници. Чудя се защо ми разказва това всъщност?! И... разбирам!

 В един момент той изстрелва: „Ние решихме, че ти трябва да абортираш!“. Целият ми свят се превъртя! Какво значи ние решихме?! Аз ли решавам какво да се прави, моят мъж ли решава какво да се прави, баща ми ли решава какво да се прави – кои са те, че да решават вместо нас, че трябва да абортирам?! Много се ядосах и без да се усетя, извиках:

„Сега разбирам защо вашият син се е самоубил!“.

 

Беше много грозно от моя страна, но афектът ми беше много голям. Напуснах Народния театър и отидох в Театър „София“.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убили го заради предателство

24 години след разстрела на Аруба килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия.Година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

24 години след разстрела на Поли Пантев на остров Аруба, все още няма сигурна версия за покушението.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Напусна ни още една легенда на българския спорт

Един от великаните в българската водна топка Симеон Бонев почина на 88-годишна възраст, съобщиха от федерацията ни в този спорт. Той е роден на 14 декември 1937 година.

„С дълбока тъга съобщаваме, че на 11 март 2026 г. ни напусна Симеон Бонев – един от великаните на българската водна топка, изключителен спортист, треньор и вдъхновител за поколения български състезатели.

Симеон Бонев оставя ярка следа в историята на българския спорт. Като национален състезател по водна топка той защитаваше цветовете на България с талант, характер и отдаденост. Многократен шампион на България, той се утвърди като една от най-значимите фигури в развитието на този спорт у нас.

След края на активната си състезателна кариера Бонев продължи да служи на българската водна топка като треньор. Той работи с младежките национални отбори и води националния мъжки отбор на България на Световното първенство в Кали, Колумбия през 1975 година – важен момент в историята на българската водна топка.

Още в младежките си години Симеон Бонев се отличава като изявен плувец, поставяйки рекорди и демонстрирайки изключителни спортни качества, които по-късно пренася и във водната топка.

През целия си живот той остана пример за спортсменство, дисциплина и преданост към спорта. Неговият принос към развитието на българската водна топка ще бъде помнен и ценен от всички, които имаха честта да го познават, да играят с него или да се учат от него.

Опелото ще се състои в неделя, 15 март 2026 г., в 14.30 ч. в църквата „Св. София“, гр. София.

Поклон пред светлата му памет.

Искрени съболезнования на семейството, близките, приятелите и на цялата спортна общност.

Почивай в мир“, написаха от федерацията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя отиде завинаги при своя Данчо

На 92-годишна възраст почина българският учен и писател Ева Соколова – съпруга на бившия председател на парламента Йордан Соколов. Тъжната вест разтърси научните и културните среди у нас, тъй като проф. Соколова беше не само уважаван преподавател и автор, но и личност с ярко обществено присъствие.

Новината за кончината й беше съобщена от журналистката Магдалена Гигова, която публикува емоционални думи в социалните мрежи. В своята жалейка тя описва проф. Соколова като човек, който „винаги е светил със собствена светлина – на учен, на писател, на обществено ангажиран човек, на всеотдайна майка“.

Гигова пише още, че до последния си миг Ева Соколова е останала дейна и с изключително ясен ум. „Явно е чувствала, че дните й са преброени, защото е оставила на дъщерите си списък с хора, които да бъдат уведомени за кончината ?. Печална чест за мен е да бъда сред тях. Ева вече е при своя Данчо. И, както бе приживе, душите им са слети…“, споделя журналистката.

Родена на 9 септември 1933 г. в днешния Благоевград, тогава Горна Джумая, Ева Соколова посвещава живота си на науката. Тя е дългогодишен преподавател и професор по физикохимия във Висш химико?технологичен институт в София, където обучава поколения студенти. Освен научната си работа, тя става популярна и като автор на множество книги – както научни, така и научнопопулярни издания, насочени към младите хора.

През годините проф. Соколова публикува повече от 15 книги. Част от тях са посветени на популяризирането на химията и науката, а други разглеждат исторически и обществени теми, свързани с българската история и съдбата на българите в Егейска Македония – тема, която е близка до семейните й корени.

В последните години от живота си тя продължава да пише и да участва активно в обществения дебат, доказвайки, че силният дух и любопитството към света не се измерват с възрастта. Близки и приятели често я описват като човек с твърда позиция, силен интелект и изключителна дисциплина.

Смъртта на проф. Ева Соколова бележи края на един дълъг и плодотворен живот, посветен на знанието, книгите и обществото. За мнозина тя ще остане пример за учен, който не се затваря само в академичната среда, а търси път към хората и към обществените каузи.

А за близките ? тя остава преди всичко съпруга, майка и човек с голямо сърце – жена, която, както казват приятелите й, „наистина светеше със собствена светлина“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд.

Израснала в мъчителна бедност и принудена още като дете да поеме тежък физически труд. Малцина биха предположили, че тази жена един ден ще се превърне в една от най-обсъжданите и противоречиви фигури на своето време, за чиито премеждия е създаден един от най-хитовете филми през социализма.

Митка Бочева Гръбчева е партизанка от бригада „Чавдар. Тя е родена през 1916 година в село Радомирци, Луковитско. В Междувоенния период баща ? е член на Българския земеделски народен съюз, а след това не е политически активен. Гръбчева работи в София, като през 1938 година е във фабрика „Платно“ в „Подуяне“, където става член на комунистическия Работнически младежки съюз.

През 1939 година Гръбчева става член на БКП. След началото на Втората световна война, когато Хитлер напада СССР през юни 1941 година БКП се ориентира към въоръжени действия срещу правителството и като част от тях организира мрежа от „бойните групи“, който организират атентати срещу политици, поддържащи фашизма у нас. Гръбчева е включена в такава група с нелегалния псевдоним „Огняна“ и на 3 май 1943 година заедно с Величко Николов (или Станев) застрелва пред входа на дома му полковник Атанас Пантев. След Деветосептемврийския преврат от 1944 година Пантев е съден посмъртно от Народния съд, но изненадващо е оправдан. След атентата срещу Пантев Гръбчева става партизанка в отряда „Чавдар“ и отрядя „Георги Бенковски“ (Червен бряг). Тя участва в Брусенската битка на 26 юни 1944 година, където е ранена в ръката. Битката при Брусен е епизод от съпротивата по време на Втората световна война, състояла се на 26 юни 1944 г. край село Брусен, където Трета чета на партизански отряд „Георги Бенковски“ е обкръжена от жандармерия, но оказва героична, макар и трагична съпротива. В сражението загиват 19 партизани, а в тяхна памет е издигнат паметник. 

Генерал Димитър Гръбчев, баща му и съпругата на геннерала – партизанката Митка Гръбчева

На 9 септември 1944 г., след вестта за свалянето на правителството, партизаните от отряда, в който е Гръбчева, влизат без съпротива в село Торос, Луковитско. На 15 септември 1944 година Гръбчева вече е в София и е назначена за групов началник в отделение „А“  във формиращата се Държавна сигурност. След раждането на дъщеря ? Иванка през юли 1946 година прави няколко опита да напусне Държавна сигурност, позовавайки се на здравословни проблеми, като накрая е освободена считано от 15 септември 1947 година. Тогава е началник на група в отделение „А“ на Държавна сигурност. След това работи известно време в партийния комитет на Министерството на вътрешните работи, но напуска и него.През 1970 г. отново е назначена на работа с чин полковник, считано от 2 ноември 1970 г.

Митка Гръбчева е автор на мемоарната книга „В името на народа“. Издава и книгата „Бойните партизански петорки в града“. Награждавана е с орден „Георги Димитров“ (27 януари 1976).

Младият Димитър Гръбчев също е партизанин

Митка Гръбчева се омъжва за Димитър Гръбчев, който също е партизанин и висш офицер в Държавна сигурност. Двамата имат дъщеря Иванка Гръбчева, която е известна българска режисьорка, и син Сокол Гръбчев, служител във Второ главно управление на ДС и в МВнР. Митка Гръбчева умира през 1993 г. на 77- годишна възраст.

Снимка от визитата на първия космонавт Юрий Гагарин у нас. На втория ред (с каскета) е генерал Димитър Гръбчев, тогава шеф на УБО

Покойният голям наш писател Георги Данаилов е публиквувал спомен, в който разказва и малко известни факти за партизанката Митка Гръбчева. Ето откъс от този спомен:

„Митка Гръбчева е родена в семейство на пришелци от Македония. От немотия те не смогват да я отгледат и я дават хранениче.Тя е расла в мъчителна бедност и непоносим за детските плещи и психика физически труд. Учила едва няколко класа и нуждата я заставя да тръгне за София, където намира препитание в текстилна фабрика. От средата и условията там невръстните момичета могат да се научат само на ненавист и страх. И в тази все още крехка възраст се появяват някакви млади, запалени глави, които се опитват да обяснят на неуките текстилни работнички причините за експлоатацията, за скотското съществуване и че има едно велико, спасително учение, което се нарича комунизъм… Отгоре на всичко сред тези млади хора е и бъдещият съпруг Димитър Гръбчев, който сам признава: „Аз се чувствах комунист, но по това време нямах понятие от комунистическата теория и практика“… .Нещата са ясни. Митка има пламенен характер и се увлича бързо в новата вяра. „О, светла вяра в новия живот, как сгряваш и повдигаш ти сърцата!“ – беше писал Димчо Дебелянов. И как да упрекваш едно наивно същество, че се е поддало на комунистическите идеи, след като половината френски интелектуалци преди войната са били комунисти…

Покрай работата ми с Иванка Гръбчева често се срещахме и с Митка. Тя беше гостоприемен човек, обичаше да се разпорежда в дома си, струва ми се, че всички се бояха от нея – и дъщеря, и син, и зет. Боях се и аз. Но в името на справедливостта, никога през дългогодишното ни познанство тя не намекна една дума за произхода ми, за убежденията ми… За нея се говореха легенди, например как издебнала някаква продавачка в ЦУМ, че крие под тезгяха страшно дефицитни чаршафи. В следващия миг продавачката била измъкната от щанда, на нейно място се настанила Митка Гръбчева, извадила чаршафите изпод полицата и започнала да пише бележки на струпалата се опашка… Освен всичко друго тази жена-страшилище имаше самобитно чувство за хумор.“

В интернет могат да се прочетат още интересни детайли около личността на Гръбчева. Ето някои от тях:

„Интересно е, че през целия си живот Митка Гръбчева не си мръдва и пръста, за да ходатайства за децата си. След 10 ноември 1989 г. синът й Сокол остава без работа. Тя спокойно заявява: ”Здрав и прав е. Ще се оправи”.

Кадри от филма „Черните ангели“. Там ролята на Митка Гръбчева се изпълнява от актрисата Виолета Гиндева. Партнира й Стефан Данаилов

Годините минават и настъпва 1993-та. “Желязната лейди” на българското партизанско движение неочаквано попада в болница. Цял месец лекарите се борят за спасяването на живота й. Правят й четири хемодиализи. Докторите се дивят на издръжливостта на сърцето й. Заключението е сърдечна недостатъчност, след интоксикация. Постепенно нещата се проясняват. Картинката за последните дни на Митка Гръбчева е потресаваща. Партизанската легенда се е готвила дни, седмици или дори месеци за смъртта. Завещанието й е да не я кремират, а в последния й път да я изпратят само най-близките. С приближаването на фаталния ден Митка Гръбчева все по-трудно се грижи за себе си. Обаждат се стари болежки, но до последно не позволява на близките й да се грижат за нея. Дори не им дава да перат бельото й. Близки и далечни приятели и познати подозират, че Митка се готви за последния си ден. Заключва се в стаята си и поглъща огромна доза психотропни – 100 таблетки, които предизвикват жестока интоксикация. Вади пистолета от чекмеджето, но не го използва. Вероятно за да го употреби в краен случай, но дотам не се стига. Оръжието е намерено по-късно в банята. Установява се, че не е използвано. Явно е бил застраховка, че смъртта ще бъде сигурна. Така завършва живота си една корава жена. „Героиня”, „желязна лейди”, „черен ангел”. Всичко това събрано в една жена.“

Вестник „Ретро“ публикува статия за Гръбчева, в който се разказва: „Партизанската легенда е най-чистата, най-святата и най-непримиримата поборничка за идеята. Когато се снима култовият филм “Черните ангели”, актрисата Виолета Гиндева си спомня, че на снимачната площадка изневиделица се появявала легендарната партизанка Митка Гръбчева, майка на режисьорката Иванка Гръбчева, и още в движение започва да я учи как се мятат гранати по врага, спомня си Виолета Гиндева. За да изглежда всичко автентично, желязната Гръбчева измъчва крехката Гиндева с повторения до сълзи. След 10 ноември 1989 г. иконата на партизанското движение изпада в депресия. Но вятърът на промяната издухва добрите й до промяната отношения с Добри Джуров. Не иска да види и Андрей Луканов. Омерзението й стига до онази точка, че не иска да види и да преглътне старата си вражда с бойната си другарка Вълка Горанова, съпруга на Пеко Таков.

Другата популарна книга на Огняна е „Закъснели отговори“

Омразата й към ренегатите стига дотам, че когато вижда Тодор Живков в ареста, напуска стаята разстроена. За нея Янко до последно си остава стар и достоен боен другар и политик. Винаги изтъква като заслуга противопоставянето му на Москва да се създаде националноосвободителна армия в навечерието на септември. Майка ми наистина имаше безбожен език и беше желязна жена, спомня си дъщеря й Иванка, но това, че вадела на всяка крачка пистолет, са легенди. Виж, това, че псуваше новоизлюпените демократи в Града на истината, беше истина, но това, че била готова да си хаби патроните за тези жалки креатури, няма нищо общо с реалността. Майка ми ценеше куршумите посвоему и не би си позволила да ги хаби срещу тези хора, които не ги заслужават, допълва хиперболизирания образ на Митка Гръбчева дъщеря й Иванка.“

Източник:nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ