Когато дядо Дучо умря никой не се изненада. Той беше толкова стар, че дори възрастните хора в селото го помнеха, като сърдит старец на незнайна възраст, който избягва хората и постоянно нещо си мрънка под носа. Никой не знаеше на колко години е. Беше записан в кметството с някаква дата и година на раждане, но едва ли бяха истинските.
Откри го кметът Траян, който му носеше хляб през няколко дни. Намери го във вътрешната стая на старта, почти срутена, кирпичена къща.
Дядо Дучо явно се беше приготвил за смъртта. Обут с почти нови панталони, риза, че и някакво сако. Беше се пригладил, спретнал, сложил стария калпак, който бе единствен свидетел на възрастта му, защото беше по-стар от собственика си. Лежеше по гръб, ръцете му бяха положени на гърдите, а между пръстите му вместо свещ, стърчеше ключ. Траян и друг път беше виждал мъртъвци, но сумрака на малката стая и гледката на Дядо Дучо с ключ в ръце го накара да настръхне и да поиска бързо да излезе.
Нямаше какво да се направи за стареца. Явно беше се споминал предния ден. Трябваше да се свържат с близките му, но се оказа, че не знаят къде са. Никой не го беше посещавал толкова отдавна, че вече не помнеха къде са му роднините. Знаеха, че има син запилян някъде. Имаше и внук, който идваше, като малък, но и него никой не беше виждал отдавна. Затова погребаха Дучо в старото гробище до жена му Калина, която беше покойница от години.
За ключа се колебаха как да постъпят. Дали да го погребат с тялото или да го оставят в къщата и ако някой близък се появи да му го дадат и без това за този ключ нямаше брава в къщата. Провериха. Той не пасваше никъде, то и нямаше много врати, но се оказа, че всички те си имат ключове в ключалките, дори вратата на мазето си имаше огромен стар ключ. Решиха, че дядо Дучо съвсем се е смахнал накрая и оставиха ключа на масата до леглото му.
Минаха няколко седмици и един ден комшиите видяха малка, сива кола да спира пред къщата на Дучо.
Баба Милка, която живееше най-близо, побърза да отиде да види кой е. Намери в къщата висок мъж, който стоеше в средата на стаята с наведена глава.
- Кой си ти, момче? Що дириш тука?
Мъжът се стресна, обърна се и познавайки кой стои срещу него се усмихна.
- Бабо Милке не ме ли позна? Данаил съм, внукът на дядо Дучо.
- Боже, Данаиле, не те познах. Пораснал си.
- Пораснах, бабо Милке. Разбрах, че дядо е починал и дойдох. Как умря той? Знаеш ли?
- Не знам много, баба. Ний така го намерихме – умрял. Той се беше приготвил за оня свят сам.
- Как така сам?
- Ами беше се изкъпал, беше си сложил кат нови дрехи, стария калпак и беше легнал в леглото със скръстени ръце. Те старите хора си усещат, като им наближи края…
- Кой го погреба?
- Ами ние тука, от махалата дето сме останали и кмета Траян. Други нямаше. Той дядото ти, знаеш, не говореше много с хората. Все ги избягваше… Ама ние всичко, както му е реда, сме направили.
- Сигурен съм, бабо Милке! Благодаря, че сте го изпратили. Къде го погребахте?
- До баба ти Калина, той така искаше.
- Аз ще отида до там и после до кметството да оправим някои документи. Така, че ти тръгвай, аз ще поостана още малко.
- Добре, Данаилие. Преди да тръгнеш се обади да си вземем сбогом, че може и да не се видим вече.
- Е, бабо Милке, какви ги говориш?
- Казах ти, че възрастните хора си усещат някои работи… А и да не забравя. Имаше един ключ в ръцете на дядо ти. Беше легнал за умиране, а ключът стърчеше между пръстите му. Чудна работа! За никъде не става, проверихме и го оставихме на масата, ако искаш го виж. Айде, аз ще тръгвам и ще чакам да се отбиеш.
Данаил взе ключа и го повъртя в ръцете си. Познаваше го. Беше го виждал, като дете, само че тогава му се струваше огромен. Дядо му не се разделяше с него. Като малък Данаил си представяше, че този ключ отключва голям, стар сандък пълен със злато. Спомни си как веднъж дядо му го изгуби и го търси, като обезумял. Обиколи къщата, двора, но първо слезе в мазата. После извика внука си да го пита виждал ли е ключа. Данаил уплашено каза, че не е, но ще потърси. Намери го, беше паднал под стария орех. Подаде го на дядо си, а той го грабна и бързо го прибра в джоба си. Малко по-късно момчето чу да дрънчи старата верига, която беше опъната покрай стълбите към мазата.
Данаил знаеше, че този ключ не е за врата в къщата и след този спомен, реши да провери на единственото място, където му беше забранено ходи. Не му разрешаваха да слиза в старата маза, че ѝ бяха много стръмни и изтрити стълбите и можеше да падне, ама и той не изгаряше от желание. Това тъмно и влажно място го плашеше. Беше гледал как дядо му слиза по стълбите и потъва в тъмнината на подземието, все едно помещението го поглъща. Сега беше голям, можеше да слезе и въобще да прави каквото иска. Къщата вече беше негова. Застана пред стълбите и изпита страха от детството си, но реши, че това е смешно и слезе на първото стъпало. Погледна веригата, която беше сложена, за да може човек да се хване на излизане, че беше стръмно. Тя си беше тук от детството му и го плашеше допълнително. Не искаше да си признае, но го плашеше и сега.
Знаеше, че вътре няма осветление, затова взе газена лампа от къщата, завъртя ключ в ключалката и отвори вратата. Следваха още няколко стъпала и пак верига. Данаил не искаше да се докосва до нея, затова заслиза още по-бавно. Въздухът вътре беше студен и влажен. Светлината от лампата успяваше да освети само малки части от помещението. Виждаха се бъчва, няколко дамаджани, ръждясало рало, проядено, дървено корито и стари инструменти. По гредите бяха закачени няколко тенджери и тави, стар кантар и газена лампа. Светлината пробяга по стените в търсене на врата, но нищо не се виждаше. Данаил още веднъж обходи помещението, но вече по-бавно. Тогава забеляза чупката в стената. Когато очите му свикнаха с тъмнината разбра, че мазето е по-малко от колкото е къщата и, че има стена иззидана допълнително, която го разделя. Поколеба се дали иска да разбере за къде е ключа, но реши, че вече няма връщане назад и щом дядо му го е сложил в ръцете си е искал да се знае какво отключва. Малката чупка, която правеше стената, хвърляше тъмна сянка и точно в тази сянка, когато съвсем се приближиш се виждаше врата, почти неразличима в мрака. Може би трябваше да се върне по-късно, с по-голям фенер и други дрехи, помисли Данаил… Кой знае от кога никой не е влизал и колко е мръсно, но после си призна, че не е въпрос на светлина и дрехи, а на страха от детсвото му от заплахите на дядо му, че ако някой ден разбере, че е слизал в мазата ще го затвори там завинаги.
Пое дълбоко дъх, пъхна ключа и го завъртя. Надяваше се вратата да е ръждясала и да не се отвори, но тя го направи без да издаде звук. Някой я беше смазвал редовно. Данаил бутна вратата навътре и освети малкото помещение. Беше почти празно. Имаше стар дървен стол, черга сгъната върху него и газена лампа на земята. До стола имаше сандък или ракла, както му казваха. Беше виждал подобна в къщата, баба му имаше такава, но тази беше друга. Беше по-голяма и видимо по-стара. Раклата беше отключена и той повдигна капака ѝ и, като в приказка, в единия сандък имаше втори, по-малък. Данаил отвори и него. Беше почти празен – имаше няколко сгънати дрехи, стари снимки и нещо, завито в мазен парцал. В мръсния плат беше увит малък пистолет и няколко патрона за него. Взе снимките и ги разгледа. От старите фотографии го гледаха непознати лица, живели в друго време и в друг век. Жени в носии хванати на хоро, хора в кафенета, войнишки снимки и снимки на младежи. Една от снимките привлече вниманието му. Беше на мъж, който лежеше в легло, а слаба и изпита жена, облечена в черно беше седнала до него. Данаил се загледа в снимката. Кои бяха тези хора и защо мъжът му се струваше познат?
Дядо му ли беше това? Ако е той, коя е жената до него?
Седеше в полумрака на малката стаичка и се взираше в снимката. В паметта му се появи детски спомен, в който баща му Стамен и дядо му говорят под асмата пред къщата. Той си беше легнал отдавна, но не спеше. В началото разговорът беше тих и Данаил не чуваше нищо, а и не го интересуваше. По-късно, обаче, когато гласовете започнаха да звучат по-силно и гневно, той приближи до прозореца, за да чува по-добре.
Баща му искаше да знае вярно ли е това, което говорят хората? Вярно ли е, че Калина не е негова майка? Вярно ли е, че Дучо е имал друга жена която се казвала също Калина и, че тя е истинската майка на Стамен. Вярно ли е, че когато баща му се е прибрал ранен от фронта е заварил Калина бременна и после тя е изчезнала. Вярно ли е, че той нарочно се оженил за друга Калина, за да прикрие изчезването на жена си, твърдейки че съпругата му си е у дома с детето. Вярно ли е, че се оженил за бездетната и грозна Калина, която никой не искал и която е заела мястото на истинската му майка. Вярно ли е, че се е възползвал от това, че близките на съпругата му са отвъд Дунав и той години наред е пращал хабери и дарове, уж от името на дъщеря им. Вярно ли е всичко това и къде е истинската му майка? Дядо му мълчеше. В началото се опитваше да отрича и да дава някакви обяснения, но после притихна и като, че ли се смали и не каза и дума. Стамен напразно настояваше за отговори.
Данаил отново взе снимката на мъжа и жената. Коя Калина е тази? Той смътно си спомняше баба си, която се грижеше за него, като малък. Тя беше дребна, съсухрена женица, доста по-възрасна от дядо му или поне така му се струваше, която все го прегръщаше и му даваше бонбони, които вадеше някъде от джобовете на престилката си. Винаги се грижеше да е чист и нахранен. Почина, когато той беше на 5 или 6 години, но беше сигурен, че не е жената от снимката.
На следващия ден, след скандала, баща му си тръгна. Данаил остана при дядо си до края на лятото. До края на последното лято в селската къща. Баща му не го заведе повече на село, а след година, всички заминаха за Варна и Данаил все по-рядко получаваше новини за дядо си. До преди две седмица, когато баща му каза, че дядо му е починал и, че Данаил е единствен наследник на къщата и ако иска може да си уреди документите и да я вземе. Стамен отказа да отиде на село.
Време беше да говори с баща си. Срещнаха се в града и Данаил му разказа какво е намерил в мазата на селската къща.
- Признал си е все пак… - каза баща му. – Макар и след смъртта си. Дай ми снимката да я видя. Не помня как е изглеждала истинската ми майка. Искам да я видя.
Стамен дълго се взира в снимката. Данаил го наблюдаваше със съжаление. Лицето на баща му не се промени, само очите му се наляха със сълзи.
- Мама… - каза тихо и върна снимката на Данаил. – Кога ли е правена тази снимка? Сигурно малко преди да изчезне.
И Стамен му разказа как чул от хората за изчезването на майка си и подхвърлянията, че със стария Дучо шега не бива, че да не се затрие някой без следа, че кой иначе щял да вземе старата и грозна Калина, ако Дучо не бил на зор и не му трябвала друга Калина, която да заеме мястото на изчезналата, че всички смятали, че изчезналата му съпруга е заровена някъде в къщата или двора, защото никой не я видял да излиза след нощта, в която Дучо разбрал, че е бременна. На хората, които ги познавали казвал, че е заминала при роднините си в Румъния, а за останалите това била жена му Калина. Всички в селото знаели какво се е случило, но никой нища не казал. Кой от страх от Дучо, кой от солидарност с измамения съпруг. Знаели и кой е бащата на детето, че тези неща се разчуват и затова всички замълчали завинаги. Никой не искал да застава между двама братя.
На следващия ден Данаил се върна в селото. Слезе отново в мазата и отключи вратата на малката стаичка. Избута сандъците настрана и с лопатата, която беше взел, разрови пръстения под. Не беше заровена дълбоко. Само леко разравяне беше достатъчно, за да стигне до нещо завито в стара черга. Нямаше желание да разгръща, за да види какво има вътре. Нямаше и нужда, знаеше. Вътре бяха баба му и нероденото ѝ бебе. Знаеше и какво трябва да направи.
Изчака хората от селото да се приберат по домовете за вечеря. Сложи в багажника това, което беше завито в чергата и потегли към гробището. Първоначално мислеше да я погребе в гроба на Калина, която помнеше, но после реши, че мястото ѝ е при дядо му. Беше сигурен, че той това е искал. Това е била заръката му – да вземе жена си със себе си. Мислеше се да се обади на баща си, за да дойде на погребението на майка си, но му се видя прекалено жестоко и не каза нищо на никой. Разрови пресния гроб, взе вързопа от колата и внимателно го положи във влажната земя. Не бързаше да я зарови. Приклекна до нея и тихичко ѝ заговори. Говори дълго за баща си, за майка си, за себе си, че и за дядо си. Говореше ѝ, като на близък, който дълго е отсъствал и искаше да ѝ разкаже какво се е случило, докато я е нямало.
Когато приключи, Данаил се подпря на лопатата и се загледа в свещта, която запали за упокой на душите на дядо си и бабите си. Замисли се за малката стаичка, в която беше погребана баба му. Представяше си как дядо му е слизал в мазата, хванат за старата верига, как е сядал до жена си и ѝ говорил. В първите години гневно, защото тя го е принудила да постъпи така с нея, после е съжалявал, а накрая само мълчаливо е седял в мрака на малката стая и на собствената си душа. Замисли се какъв ли би бил животът на всички, ако нищо от това не се беше случило и как три поколения са плащали, извършеното от дядо му.
Тъмнината се спускаше над смълчаното гробище. Последните лъчи на залязващото слънце се опитваха да проникнат между клоните на дърветата. Беше, като сцена, на която завесите се спускат и отбелязват края на пиесата. Пиеса, в която живите и мъртви герои се покланят за последно с надеждата всеки да намери прошка за делата си и покой за душата си.
Автор:Диана Стефанова /06.07.2023
8:33
