Олимпийският шампион на България, който наследи 500 млн. долара от американски милиардер

Фамилията Дюпон е една от най-влиятелните и богати династии в историята на САЩ. В началото на XIX век френският емигрант Елеутер Ирене дю Пон сьо Немур основава химическата компания "DuPont". Тя е специализирана в производството на барут, но в последствие се разраства бързо и се превръща в един от най-големите химически концерни в света. Оттогава фамилията става символ на богатство и политическо влияние, и се превръща е една от най-богатите в Америка с общо нетно състояние, надвишаващо 14 милиарда долара. Членовете на семейството често заемат ключови позиции в бизнеса, науката и политиката, а фамилното име е синоним на успех и елит.

Как един българин прибра богатството на една от най-влиятелните фамилии в САЩ

На фона на тази успешна династия се откроява историята на един от наследниците – Джон Дюпон. Въпреки личното си богатство и активна дейност в сферата на спорта и филантропията, той става известен през 1996 година с убийството на олимпийски шампион по борба. Това събитие шокира целия свят и хвърля сянка върху иначе уважаваната фамилия. Той бива осъден на 13 до 30 години затвор, а когато напуска света, завещава наследството си на един българин, превръщайки го в най-богатия ни сънародник за времето си...

Както е вече известно, Джон Дюпон се ражда в една от най-влиятелните фамилии в САЩ. Той обаче е изолиран от семейния бизнес, тъй като според повечето информации е имал някакво психическо заболяване. Така той бива отлъчен с многомилионна годишна издръжка, с която да прави каквото прецени. Джон е голям любител на борбата и решава да инвестира средствата си в спорта.

Българското чудо на тепиха

Междувременно през 1960 година в русенското село Сандрово се ражда Валентин Йорданов. Само на 10-годишна възраст младият Вальо се качва на тепиха, където ще пожъне някои от най-големите успехи за родната борба. Йорданов се състезава в свободен стил и става 7-кратен европейски и 7-кратен световен шампион, но това не е всичко. Върхът в кариерата му идва на Олимпийските игри в Атланта през 1996 г., където завоюва златния медал в категория до 52 килограма. Той има още бронз от Игрите в Барселона през 1996 г., три пъти е избиран за Спортист №1 на България, а Международната федерация по борба го обявява за "Борец на XX век".

Началото на едно необикновено приятелство

Ненадейно съдбата събира двамата ни главни герои. Дюпон пристига в България през 1991 г., за да гледа Световното първенство във Варна. Пред медиите той споделя, че е влюбен в стила на Валентин Йорданов и го чувства като свой син. След като Вальо е покорил олимпийския връх, Дюпон решава да го вземе под крилото си. Той става личен спонсор на българина и двамата стават много добри приятели. Впоследствие Йорданов е привлечен в клуба на мултимилионера в Щатите – "Фокскатчър", където събира имените състезатели от цял свят. Дюпон придружава родната легенда на всички състезания, облечен с анцуг с надпис "България". В даден момент Вальо дори е живял в имението на Дюпон. Така Джон се превръща в един най-щедрите благодетели на родната федерация, като се съобщава, че няколко пъти е правил дарения в размер на 100 000 долара.

Инцидентът, който променя ежедневието на Дюпон и Йорданов

През 1996 г. милионите на Дюпон стават кървави. Той бива осъден на затвор за убийството на олимпийския шампион по борба Дейвид Шулц. Инцидентът се случва след празненство по случай 36-ия рожден ден на Вальо Йорданов. Странното е, че двамата замесени са много добри приятели. По-късно става ясно, че Джон е имал някакво психично заболяване, заради което е решил, че Шулц е част от някакъв международен заговор и иска да го убие.

Съдът отсъжда между 13 и 30 години лишаване от свобода за американеца. Той ще излежава присъдата си в затвора Мегсег в Пенсилвания, където през 2010 г. умира. Всички са шокирани, когато виждат, че в завещанието си Джон Дюпон завещава близо 80% от собствеността си на Валентин Йорданов и неговото семейство. Племенниците на американеца оспорват решението му с аргумент, че бенефициентите му са укривали новото завещание до смъртта на техния чичо.

Американският съд обаче се произнася на последна инстанция, че Валентин Йорданов и съпругата му Здравка ще получат 80% от имотите на Дюпон, възлизащи на цена около 500 милиона щатски долара. Според съдията, роднините, претендиращи за наследството му, не са достатъчно близки, а и не са споменавани в предишните две завещания на Джон Дюпон, затова нямат основание да оспорват решението. Така Валентин Йорданов става един от най-богатите българи за своето време.

Автор: Дария Александрова /Източник:actualno.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Треньорът на легендата Атанас Комшев: Убиха го!

На 12 ноември преди 30 години в софийска болница почина олимпийският шампион по борба з. м. с. Атанас Комшев.

Неговият треньор в Карнобат и духовен баща Иван Тотев го описва като изключителен човек.

Атанас Комшев е роден на 23 октомври 1959 година в бургаското село Деветинци. „Наско ми беше като син. Израсна ми в ръцете, от 9-годишен остана без майка. Беше на около 12 години, когато започна да тренира при мен в Карнобат. Тренираше с огромно желание, а в същото време беше много скромно и работливо дете. Но аз веднага видях какви огромни заложби има„, разказа пред Дир.бг Тотев, който на 9 август т.г. отпразнува своя 80-годишен юбилей. 

Дори, когато Комшев отива да учи в Средното спортно училище „Стефан Караджа“ в Хасково, връзката между треньор и възпитаник не е прекъсната и малкият Наско при всеки удобен момент се връща в Карнобат, за да види и говори с Иван Тотев. Малко по-късно Атанас Комшев влиза в младежкия национален отбор по борба, където отново тренира под ръководството на Тотев, а след това е взет и в мъжкия.

„Той беше голям талант, но и много амбициозен. Беше се лишил от всичко само и само да постигне това, което си бе начертал. Борбен, честен и почтен – така го помня„, казва още треньорът.  

23-годишният Наско влиза ударно в голямата борба през 1982 година, когато печели бронзов медал от Европейското първенство, а след това и сребърен от Световното. Комшев се състезава в категория до 90 кг. класически стил. Следват още два сребърни медала от същите форуми през 1983 г., а година по-късно Атанас Комшев става европейски шампион. Успява да дублира европейската титла през 1986 г., като прибавя още един сребърен и два бронзови медала от Световно първенство.Безспорно обаче най-големият му успех идва през 1988 г. в Сеул, където грабва олимпийската титла. Тогава Комшев казва пред журналистите:

„Радвам се не само на златния медал, но и на това, че опровергах песимизма на много хора, които не вярваха в мен. На финала направих това, което знаех, че мога. Имаше време, когато се чувствах като обречен…, защото у нас е най-къс пътя от „Осанна“ до „Разпни го“. Аз трябваше да преодолявам самия себе си и да убедя всички треньори, които бяха против мен. Но в крайна сметка удовлетворение за мен беше, че участвах в олимпийския отбор на България„. 

На Световните първенства през 1989 и 1991 г. Комшев се класира десети и четвърти. Участва и на Олимпийските игри в Барселона през 1992 г., но губи и двете си срещи. Така слага край на спортната си кариера, като учи висше образование в Националната спортна академия. 

„След като Наско стана олимпийски шампион, искаха да го вкарат в мафията. Но той не искаше, защото беше честен и те го убиха“, твърди Иван Тотев.

Съпругата му Живка пък се вижда с Наско Комшев в София месец преди той да загине. По думите й, борецът е бил силно притеснен. Когато дошъл да я види, Комшев й споделил, че не иска да стои повече в София и само чака да завърши образованието си, за да се върне в Карнобат и да тренира деца.

„Каза ми – лельо Живке, това ми е последно. Да приключа в НСА и не искам да стоя повече тук. Тогава групировките бяха силни и понеже Наско не е искал да им „играе по свирката“, му сложиха край. А беше изключително момче – и физически, и психически. Катастрофата не беше случайна, но това не може да се докаже„, допълва възрастната жена.

На 2 ноември 1994 г. 35-годишният Атанас Комшев пътува от София за Варна в автомобил „Сааб“, шофиран от негов приятел – 23-годишния Слав Михалев от София. На 16 км. преди Велико Търново, при разклона за село Пушево, колата се забива в спрял камион, натоварен с тухли. 

Комшев е тежко ранен – с тежка черепно-мозъчна травма, травма на гръдния кош и множество фрактури. След две мозъчни операции във Велико Търново и София, той умира на 12 ноември без да дойде в съзнание.През 1995 г. във Велико Търново започва делото срещу шофьора Слав Михалев за катастрофата. Според експертизата и следствения експеримент в момента на удара в товарен автомобил ГАЗ, лекият автомобил „Сааб“, шофиран от Михалев, се е движел със скорост 113-115 км/ч.

Бащата на Атанас Комшев е конституиран като граждански ищец и иска 1.6 млн.лв, за нанесени имуществени и неимуществени вреди.

Година по-късно магистратите дават 2-годишна условна присъда на Слав Михалев, както и да плати 300 000 лв. обезщетение за неимуществени вреди по граждански иск на бащата на олимпийския шампион. 

„300 000 лева, които след деноминацията станаха 300 лева. Колкото за една прегазена кокошка. Ние не сме богати, но не сме и толкова бедни, за да търсим тези пари. Те нямаше да ни върнат Наско„, каза пред Дир.бг кметът на Карнобат Георги Димитров, който е бил женен за сестрата на Комшев – Мария.

Димитров също смята, че катастрофата не е била случайна. 

„Говореше се, че някакъв бял автомобил е избутал колата, в която е пътувал Наско, така че тя се е забила в спрелия камион с тухли. Но нищо не се доказа. 23 години вече го няма„, допълни Георги Димитров.

Бащата на Атанас Комшев не могъл да преживее смъртта на сина си и починал няколко години по-късно. 

Източник:dirbg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

28 малко известни истории за легендата Гунди

 След мач изпива няколко кани айрян, криел се в тоалетната, за да припали поредната цигара.

Нов тираж на книгата „Гунди – какъвто не го познавате“ излезе малко преди премиерата на биографичния филм за футболиста „Гунди – легенда да любовта“ (издателство „Труд”). Томът включва 28 истории за спортиста.

Авторите Кристиан Иванов, Елица Младенова, Добромир Добрев и Георги Иванов са подбрали в първата част на книгата 28 момента от живота на Георги Аспарухов–Гунди - от раждането му до датата на смъртта му - 30 юни 1971 г., когато с Никола Котков загиват в катастрофа при прохода Витиня.За изданието са предоставени авторски снимки на Петър Спасов. „Снимки за книгата изпращат и много обикновени хора, фотографски спомени са открити в чуждестранния печат, а архивни кадри от погребението му са предоставени от Антоанета Георгиева“, разказват от „Труд“. По думите им в създадената рубрика „Народът за Гунди” е събрано всичко ново, което авторите са научили за легендата на българския футбол.

„Идеята за новото юбилейно издание дойде след разговор с рекордьора по мачове за „Левски“ Стефан Аладжов. Аладжата ни разказа как привърженик на “сините” повече от половин век пази кичур с коса на Гунди. Какво по-голямо доказателство за магията, която поражда всичко, свързано с големия голмайстор?“ – споделят авторите.

В книгата има много лични истории – на съпругата на Гунди – Лита, на сина му Андрей, който се жени за дъщерята на друга легенда - Павел Панов, на Янка Рупкина, на Стефан Аладжов, на редица известни и по-малко известни хора, докоснали се до Гунди.

Специалното послание към читателите е от Лита – съпругата на Гунди: „Преди много години децата на София не знаели какво е телевизия, компютър, смартфон. Как се забавлявали? С приятели. На улицата, на полянките в крайните квартали. В игри. Различни. Интересни. С победители и победени. Едно височко тъничко момченце прекарвало всяка свободна минута навън с топка в крака. Парцалена. Ушита от баба му. Аз не съм познавала това момченце. Срещнах го години по-късно. Отново с топка, истинска… волейболна. Повярвайте ми, беше много добър. Само че неговата любов го чакаше на друго игрище – футболното. И той тръгна след голямата си любов. Носеше я в сърцето си, когато играеше за „Левски“ и за България. Любовта към великата игра и към неговия „Левски“ беше с него до края на живота му. Той е Георги Аспарухов-Гунди“.

За един от рождените дни на Гунди любимата му Лита го изненадва с малка златна топчица на синджирче. Това се оказва особено ценен подарък за него. Той също дарява бижута на съпругата си, но голяма част от тях по-късно са задигнати от апаши.

“Никога не съм обичала да нося бижута и смятам, че не ми отиват. Чувствам се като коледна елха с тях, като се накича”, споделя Лита.

Порок

Аспарухов има само един порок. Пуши цигари. Без да иска, веднъж синчето му Андрей го натопява пред треньора, като казва: “Тате пуши, ама мама повече”. После глобяват Аспарухов за това провинение. С дружката му за пушене Жоро Соколов дори веднъж се скриват в тоалетната на стадиона, за да запалят по цигара. Това се случва по времето на легендарния треньор Витлачил. Той пръв въвежда глобите за различни провинения в отбора. Гунди си пада най-вече по цигари „Марлборо“, докато Соколов пуши по-евтините „Арда“.

„Никога не е бил страстен пушач, аз бях. Както си пушим, веднъж сложи кутията „Кент“ на нощното шкафче и ми каза, че от този момент няма да палим повече цигара. Той спираше наистина, но после пак припалваше покрай мен”, признава Лита. Гунди почти не пие алкохол.

„По пиенето изобщо го нямаше. Коняк, вермут, не близваше такива неща. Тогава нямаше заведение, в което футболистите да ходят тайно. Пиеше айрян след мач. Или плодови сокове. Трябваше да има по няколко кани. Обичаше рано да си ляга. Голям Сънчо беше. Явно се е уморявал човекът. Мен това понякога ме дразнеше. Били сме на гости и тъкмо стане интересно, а той ме кара да си тръгваме”, спомня си Лита.

Апартамент

Като футболист Гунди получава тристаен апартамент, тъй като по това време вече е семеен и с дете. Имотът е в столичния квартал „Лозенец“ до Четвърто районно управление, където и до днес живее Лита. Жилището е тухлено и държи топло. Нанасят се там през 1969 година, а негов съсед е друга легенда на Левски, Добромир Жечев.

Гунди има голям афинитет към театъра и киното. Футболната легенда дори отива на пробни снимки за един от култовите от времето на соца български филми „Черните ангели“. Режисьорът Въло Радев харесва футболиста страшно много по време на кастинга.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Селекционерът Борис Ангелов след скандалния мач с Испания: "А можеше да спечелим титлата през 80-те"

На снимката:

Клекнали: Павел Дочев, Петър Михтарски, Иван Лардев, Красимиир Балъков, Пламен Петков, Емил Костадинов, Христо Стоичков, Димитър Васев

Прави: Борис Ангелов (старши треньор), Златко Янков, Ивайло Киров (капитан), Румен Данков, Георги Димитров, Юлиан Гарев, Любен Жилков, Димитър Калканов, Димитър Кръстев, Иван Танев (помощник треньор)

* Стоичков не участва на световното първенство в СССР, тъй като получава наказание в злополучния финал за Купата на страната

През 1985 година юношеският национален тим на България🇧🇬🇧🇬🇧🇬 се представя великолепно на световното първенство в СССР, достигайки до 1/4-финалите

Но всъщност селекционерът на брилянтния ни тим Борис Ангелов е убеден, че странични фактори спират нашите по пътя към финала на Централния стадион "В. И. Ленин" в Москва

След три силни мача в Ереван България печели трудната предварителна Група А, оставяйки зад себе си Колумбия, Унгария и Тунис. На 1/4-финалите съперник на младите ни футболисти е Испания, а "мерките" са взети още преди началния съдийски сигнал

Първоначално за рефер на съдията е назначен представител на СССР, но в навечерието на двубоя директорката на техническия комитет на шампионата, която е съпруга не на друг, а на покрилия се по-късно с мрачна слава Сеп Блатер, обявява, че мачът е поверен на англичанина Джо Уоръл

За радост на УЕФА, Испания побеждава с 2:1, след като мистър Уоръл накланя везните в равностония дуел. Той отменя "кристално чист гол" (по думите на Борис Ангелов), който всъщност е автогол, заради несъществуваща засада. Освен това в средата на втората част Ла Фурия получава дузпа, с която и стига до победата.

"Изплашиха се от нас. Специално на това първенство можеше да стигнем и до титлата," споделя с горчивина Ангелов, който година по-късно извежда България до златните медали на силния международен турнир в Тулон

А ето как изтъкнатият ни специалист Михаил Георгиев оценява играта на момчетата след равенството (1:1) с класната формация на Унгария:

Любен Жилков: с добър рефлекс, отрази коварни удари, няма вина за гола, бе концентриран през целия мач

Димитър Калканов: самоотвержен и безкомпромисен в единоборствата, но невинаги точен в подсигуряването

Павел Дочев: находчив и рационален в действията, създаде спокойна обстановка в нашата защита, бе един от най-полезните в отбора

Димитър Васев: обезличи острието на унгарския отбор Жинка, подхранваше с точни пасове атаките

Росен Пашов: без да блести игра разумно, бе твърде деен в централната зона, отне много топки, предимно чрез предугаждане на противников ход

Пламен Петков: еднакво ефективен и като дефанзивен полузащитник, и като организатор

Ивайло Киров: всеотдаен, с прецизен пас, но с възможности за още по-силни изяви

Радко Калайджиев: изразходва се докрай, игра активно във всички части на терена и докато беше свеж създаде доста неприятности на съперника

Красимир Балъков: водещата фигура в състава, техничен и разнообразен, маневрен и дееспособен, с изключителни импровизаторски качества

Петър Михтарски: прояви своя талант, беше разнообразен във финтовете и придвижването, но невинаги бе рационален в завършващия удар

Емил Костадинов: респектира преди всичко с бързината си, няколко пъти изскочи на стрелкови позиции, но не сполучи и все пак реализира важния гол

Сашо Димов и Златко Янков: Играха малко, но помогнаха на отбора за постигане на целта.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Стартовата единайсеторка на Сливен в незабравимия за Града под сините камъни дуел през 1990 г.

Стартовата единайсеторка на Сливен в незабравимия за Града под сините камъни дуел с италианския гранд Ювентус, състоял се на 19 септември 1990 година

Двубоят от турнира за Купата на носителите на национални купи, игран пред препълнените трибуни на стадион "Хаджи Димитър", се превръща в грандиозен празник, за който се говори и до днес

Сливналии се представят нелошо, но отстъпват на Бианконерите след гол на героя на Мондиал 1990 Салваторе Скилачи и късна дузпа, реализирана от друга голяма фигура в Скуадра адзура - Роберто Баджо

В състава на Юве са още Томас Хеслер, Жулио Сезар, както и още куп италиански звезди - Стефано Такони, Пиерлуиджи Казираги, Луиджи Де Агостини, Джанкарло Мароки, Паоло Ди Канио...

Съставът на Сливен:

Данчо Йоргов; Кирил Кирилов, Иван Митев, Васил Тинчев (капитан), Велиян Парушев, Иван Василев, Живко Келепов, Християн Пенев, Йордан Лечков, Панайот Въндев, Валери Вълков

* През второто полувреме в игра се появяват Валентин Стефанов и Румен Илиев

Източник:ФБ-Голове, метри, секунди

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Последният мач тук беше изигран през 1986 година…

Ранните часове на 26-ти април, 1986-та година. 4-ти реактор на атомната централа в Чернобил експлодира и изхвърля в атмосферата огромен радиоактивен облак, който 2 дни по-късно е засечен в Швеция и светът научава за най-голямата ядрена катастрофа в историята на човечеството.

Мини сериалът на HBO носещ името на съветската централа стана хит преди няколко години, а плувният комплекс в

Припят беше едно от спортните съоръжения, показващи комунистическия начин на живот. Много по-интересна обаче е историята на другия спортен обект в града, а именно новопостроения стадион „Авангард”, който трябва да приема домакинските мачове на местния „Строител” (Припят).  Или поне така е трябвало . . .

В началото на 70-те в СССР започва развитието на атомната енергетика и близо до неголемият тогава град Чернобил, възниква един от наричаните по онова време „атомград” населени места, а именно Припят. За нуждите на местното население се организира и футболен клуб „Строител”. В началото там играят футболисти от съседното село Чистогаловка, което разполага с един от най-добрите тимове в областта. Да ‘ритат’ в Припят пристигат най-големите звезди на селския тим Виктор Пономарьов, както и братята Николай и Валентин Литвини, като почти всички играчи са зачислени фиктивно на работа в атомната електроцентрала.

Валентин Литвин години по-късно заявява в интервю за вестник Soviet Sport “В Припят всеки обичаше футбола, поне 2000 души идваха на мачовете ни.”

С бранителя в редиците си, „Строител” печели регионалната купа в края на 70-те години, а в началото на 80-те с назначаването за треньор на бившия нападател на „Динамо” (Киев) Анатолий Шепол, амбициите на клуба нарастват. Голямата цел на „Строител” (Припят) в онези времена е да спечели шампионската титла в първенството на физкултурните колективи в Украйна, за да влезе във втора лига на СССР и да получи нещо като професионален статут.

Преди експлозията . . .

Мечтата насмалко да се сбъдне през 1985 г., но в крайна сметка тимът завършва на второ място, на 4 точки зад лидера Нефтяник (Ахтирка). Все пак „черно-зелените” от атомния град записват редица успехи, като например 3-те поредни регионални купи в периода 1981-83 година.

В онези времена „Строител” играе на първия стадион в Припят, чиято трибуна обаче е съвсем малка. Затова градската управа започва строителството на новия футболен комплекс „Авангард“. С 5000 места, осветление и козирка, стадионът вещае светло бъдеще и футболни успехи. Официалното му откриване трябвало да се състои на празничния 1 май 1986 г. с масови физкултурни съчетания, парад и речи на партийните големци от региона, а на 26-ти април е предвидено да се изиграе първият мач на новия стадион, в който „Строител” трябва да излезе в полуфинална среща срещу отбора на „Машиностроител” (Бородянка).

Нощта на 25 срещу 26 април се оказва паметна. Четвърти реактор на атомната електроцентрала в Чернобил експлодира. Жителите на Припят виждат блясък и разтърсващ грохот. В далечината се виждат пламъци, а скоро пожарникарите в града са призовани да се включат в потушаването им. Това обаче далеч не е първият инцидент в Чернобил по това време и затова до паника не се стига. Частично разтопяване на главното ядро на един от реакторите създава авария още през 1982-та година, а през априлската нощ на 1986-та година жителите предполагат, че този инцидент не е по-различен от онзи 4 години по-рано и че пожарът бързо ще бъде овладян.

С настъпването на изгрева и привидното потушаване на пожара, нищо не подсказва, че градът е преживял най-голямата атомна и екологична катастрофа в историята на човечеството. Единствено возилата, пръскащи анти-замърсители по улиците индикират за нещо по-обезпокоително, а до началото на евакуацията ще изминат повече от 2 дни.

Гореспоменатият Валентин Литвин прекарва нощта преди мача в съседното село Ямпил със семейството си. Връщайки се за тренировка в 9 сутринта на 26 Април, той е спрян от полиция в постъпите на Припят: „попитах ги какво е станало, но те не знаеха нищо за случилото се. Затова пресякох моста и се запътих директно към стадиона” споделя Литвин.

Там играчът се присъединява към наставника и останалите играчи и научава следните новини: Автобусът на ФК Бородянка е спрян някъде в близост до Чернобил и му е изрично забранено да премине към града и стадиона. Литвин тогава решава да се запъти до централата на отбора, за да разбере дали мачът ще бъде отменен. Малко след като стига до 9-етажната сграда, Литвин научава за кацането на хеликоптера на игрището. Тогава взима решение да се качи до последния етаж на централата и да наблюдава случващото в посоката на стадиона и тази към Чернобил.

“Видях непрестанния дим, който се извисяваше от четвърти реактор в Чернобил” разказва Литвин. “Информацията, която получавахме от властите и военните не само, че беше крайно недостатъчна, но беше и абсурдна. Дори и не помисляхме, че реакторът би могъл да експлодира. Разбрахме за случилото се, едва когато в Швеция (на разстояние от над 1200 километра) беше засечено невъобразимо високо ниво на радиоактивност.”

Близо седмица след аварията се установява 30-километрова високо радиоактивна зона, а жителите на Припят са евакуирани. За последен път те виждат града си и се сбогуват набързо с отбора си. Насред отливите от хора, които се евакуират от региона, намиращ се на север от днешната украинска столица е и 9-годишният Андрий Шевченко. Все още млад юноша в Динамо, Шевченко е временно евакуиран от областта Оболон в северен Киев, където се провеждат спортните му тренировки, ръководени от Олександър Шпаков. Юношите на столичния град са изпратени на лагер близо до съветското Черноморие с цел предпазването на децата от ширещата се радиация.

 

Легендарният нападател на „Милан” и украинския национален отбор разказва:

„Спомням си, че един ден баща ми се прибра вкъщи с устройство, което измерва радиацията. Играх футбол с децата от моя квартал и топката се озова на покрива на къща, която беше доста висока. Аз все пак успях да се кача и попаднах на няколко топки. Приятелите ми, тъй като бяха по-ниски, не можеха да се изкачат и аз донесох топките у дома. Когато измерихме радиацията от тях, разбрахме, че стойностите са далеч от нормалното и сочат за наличие на висока радиация… “

А какво се случва с футболистите на „Строител”? Голям брой от тях се изселват в съседния град Славутич и продължават да се състезават за временния наследник на отбора си – ФК Строител (Славутич). Не след дълго отборът е закрит и с това се слага край на последните останки от футбола в Чернобил.

Днес стадион “Авангард” в Припят си остава забравен мавзолей на футболните сенки – с прожектори, сляли се със своята ръжда и униние, терен, погълнат от бурени и дървета и приглушен вече ек на 2000 забравени фенове на работническия отбор. „Строител” (Припят) – малък отбор с немалко мечти, след 16 години съществуване тимът остава без бъдеще, погребан под тежестта на последиците от ядрената катастрофа. А ако прогнозите се сбъднат (Чернобилската забранена зона с площ от 2600 километра ще остане замърсена с радиоактивни елементи в следващите 3000 години), то съвсем няма да е скоро денят, в който отново ще видим и чуем за футбол в град Припят.

Източник:www.fourfourtwo.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той е първият олимпийски шампион на България в спортната гимнастика

Олимпийските игри в Москва през 1980 година носят на българския спорт най-много отличия. Нашите представители печелят 41 медала, като 8 са шампионите.

Стоян Делчев е първият олимпийски шампион на България в спортната гимнастика.

Той триумфира на висилка на игрите в Москва през 1980, като добавя и бронзово отличие в многобоя.В детските си години пловдивчанинът се изявява като отличен футболист. Когато идва моментът да избира между футбола и гимнастиката, момчето естествено се насочва към футбола. Баща му, който е бивш борец, обаче го кара да промени посоката с думите, че в гимнастиката зависиш само от себе си, а във футбола от още 10 души.

Едва 16-годишен Делчев дебютира на Олимпийските игри в Монреал 1976, където се нарежда на 12 място с тима на България. Още следващата година става европейски шампион на висилка, като изпълнява ново прелитане, което по-късно получава неговото име. През 1978 г. печели и европейската титла в многобоя, като добавя и злато на земя. Следващата година му носи злато на земя от Световната купа в Токио.

Подготовката му за Олимпийските игри в Москва е тежка – месец преди заминаването стъпва накриво при отскок и получава контузия в глезена – лекари и физиотерапевти правят чудеса и Делчев отпътува с лонгета на крака, която сваля в деня на състезанията. За да направи феноменално представяне. Бронз в многобоя, 4 финала на уредите. Печели злато на висилка, завършва пети на успоредка, кон с гривни и халки.

След игрите в Москва Делчев е сполетян от поредица травми – къса ахилесово сухожилие на десния крак. Форсиран в подготовката, половин година преди игрите в Лос Анджелис 1984 къса ахилеса отново и това слага – твърде рано – край на блестящата му спортна кариера.

Отказва се на 23 години, а на 25 вече е старши треньор на националния отбор. Извежда отлично подготвен български отбор в Сеул 1988, където Любомир Герасков печели титлата на кон с гривни. През 1991 година заминава за САЩ и след много трудности основава своя гимнастическа школа в Рино, Невада. През 2008 година Стоян Делчев става 64-ият член на гимнастическата Зала на славата в Оклахома сити.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си емблематичен наш футболист и ръководител

На 66-годишна възраст почина бившият футболист и ръководител на Нефтохимик от най-успешните години на бургаския клуб Божидар Тодоров. Тъжната новина съобщи синът му Манол Тодоров във "Фейсбук". 

Тодоров е юноша на Черноморец (Бургас) и е част oт най-талантливия набор в школата на "акулите", спечелила шампионските титли при децата, при юношите (младша възраст) и при юношите (старша възраст). В отбора са още Руси Гочев и Димитър Димитров-Херо,пише БЛИЦ

Но професионалната му кариера е свързана неизменно с Нефтохимик, където играе девет сезона и записва над 300 мача. След края на състезателната си кариера работи в Нефтохимик като технически директор, изпълнителен директор и спортен директор и с името му са свързани най-успешните години за клуба – 90-те. Тогава "шейховете" са явление у нас с модерния футбол, който практикуват, а като резултати това включва второ място в "А" група през 1997 година, финал за Купата на България през 2000-ата , два пъти е спечелена Купата на Професионалната лига. Отборът два пъти играе и в европейските турнири.

Поклонението ще бъде в неделя от 11:30 в Гробищен парк Бургас. 

"Вчера, на 66 години почина баща ми Божидар Тодоров. Много от вас го помнят от времето, когато са тези снимки! Време, което всички искаме да се върне! Горд съм, че баща ми беше част от тези емоции!

Благодарим ти за това, че беше добър човек! Нека го запомним точно с това...", написа Манол Тодоров.

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина емблематичният спортен коментатор Петър Василев – Петела

Само на 64 години този свят напусна един от най-емблематичните спортни коментатори у нас Петър Василев, познат и с прозвището си Петела.

Той не успя да се пребори с тежка и агресивна болест в последните години.

Петела бе знаково лице на спортната редакция на Българската национална телевизия, от където потвърдиха тъжната вест.

Петър Василев коментира пет европейски (1992, 1996, 2000, 2004, 2012) и шест световни първенства (1994, 1998, 2002, 2006, 2010 и 2018) по футбол.

Неговият глас звучеше и по време на боксови срещи, както и на предавания за моторен спорт.

Той е роден в София и бе един от най-известните фенове на столичните железничари. Той е потомствен почитател на футболния тим, а в Локо София играе и хандбал. Завършва Национална спортна академия (тогава Висш институт за физическо възпитание и спорт) със специалност треньор по хандбал.

Петър Василев -БНТ (1991г.)

Той започва журналистическата си кариера през 1985 г. във вестник „Работническо дело“, а от декември 1990 г. е част от спортната редакция на Българската национална телевизия, където работи до последните си дни

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Петя Пендарева

Почина една от най-добрите ни лекоатлетки Петя Пендарева, съобщи „24 часа“.

Бившата спринтьорка си отиде от този свят само на 53 години след борба с тежко заболяване.

Пендарева има участие на Олимпиадата през 1996 г. Има второ място от Европейско първенство в зала през 2000 г. През 1999 г., пък, стига до 1/2- финалите на Световното първенство.

Личните й постижения на 100 м са 11,12 сек, с което стана 6-а на Европейското през 1998 г., а 4 години преди това бе финалистка, а в щафетата 4 по 100 м има бронзов медал.

Пендарева е родена на 20 януари 1971 г. в Казанлък.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култово интервю с Христо Стоичков от 1989 г.

Кой е единственият български футболист в топ 100 на ФИФА за най-великите играчи на ХХ век? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, ставал голмайстор на световно първенство? Христо Стоичков. Кой е единственият българин, печелил „Златната топка“? Христо Стоичков. Има ли друг подобен български футболист? 

Няма. В прашния скрин почиват под звуците на времето купища архивни материали за Камата. Сред тях е и едно забравено интервю на Ицо от края на 80-те години, направено малко след като става победител в анкетата на ИСС „Старт“ за Футболист на България. Публикувано е във вестник „Футбол“, бр. 51 от 18 декември 1989 г., с автор Георги Бойчев. Приятно четене!

…Отдавна не бях виждал български футболист, след когото да върви тълпа от хиляда души. И всеки иска да го поздрави, да го пипне. А Христо Стоичков се спира с всеки, който го заприказва, не оставя никого без автограф, особено децата. Едно момче вика на приятеля си: „Ела да му видим колата“. А Христо се обръща и го тупа приятелски по рамото: „Нямам кола, моето момче. Само ще се разкарваш напразно.“ Но момчето продължава да върви с тълпата – как да повярва, че неговият кумир може да няма кола…

Замислен върху тази случка, почти съм подминал дома на Христо, когато през една отворена балконска врата ме сепва гласът на югославския певец Мирослав Илич. Освен със сръбска музика капитанът на ЦСКА и националния тим ме посреща по екип на… „Барселона“, което ясно показва неговите пристрастия в задочния трансферен спор между гръцкия Панатинайкос и именития испански клуб.

Засега Христо живее при тъща си в жилищен комплекс „Младост“. Има и свой апартамент и тепърва ще обзавежда новото жилище. Докато разговаряме с Ицо, а жена му Мариана приготвя нещо в кухнята, малката Михаела (на годинка и три месеца) ми носи една по една всичките си играчки, което според детските представи е висша проява на приятелство. Вземам я на коленете си и тя от удоволствие се… напишква. В следващия момент взема една съдийска свирка и започва да свири пронизително и да сочи с пръст напред – дузпа! 

Има ли по-добър изпълнител от татко ѝ?

– Май че има – казва таткото – Моят пръв учител на дузпи е кумът ми Атанас Узунов. Досега много пъти сме играли на по пет дузпи, а не съм го бил нито веднъж.

А свободните удари?

– Тях ми е преподавал лично майстор Бонев, когато беше помощник-треньор на националния. Залагането на топката, подхода, замахването – всичко ми е обяснявал с най-големи подробности. Затова благодарността ми към него е голяма…

Благодарност има и за други, нали?

– Задължен съм на много хора, но преди всичко на двама – Огнян Атанасов и Сава Савов. Първият ме откри за футбола, а вторият ме направи човек, докато играех при него в Харманли. Бате Сава е много строг треньор – никак не обича да се шегуват с него. А пък аз, напротив, дай ми само майтапи да правя. Помня на един мач той ми вика от пейката: „Подавай бе, стига си мамил! – На кого да я дам бе, тренер, като никой не се открива? – На мен, вика, я дай, дявол да те вземе!“ И аз веднага му подавам топката. После като ме подгони след мача…

Има и хора, за които не искаш да си спомняш…

– Не съм злопаметен, но на двама души няма да простя никога. Единият е Ради Стефанов, който ме обяви за пълен некадърник и стана причина да ме изгонят от школата на „Марица“. Другият е Виден Апостолов. Нали съм пловдивчанин, мечтата ми беше да играя в „Ботев“ заедно с Петьо Зехтински. Апостолов обаче реши, че нямам качества за техния отбор. В края на краищата не съм загубил нищо, а всичко си остава за тяхна сметка. Истината е, че преживях много неволи, а и аз самият често съм грешил. Но всичко е вече минало, а аз съм човек оптимист. Гледам само напред и назад не се обръщам.

Сякаш да докаже, че миналото вече отдавна не го вълнува, Христо вдига ръце, като че е вкарал гол, и запява с Мирослав Илич от касетофона: „Не мой ме виши люби ти…“ „Голяма работа е Мирко“ – казва. А жена му Мариана е на друго мнение: „Него си го слушай ти, а на мен ми донеси ламбада.“ „Готово бе, жена“ – махва великодушно с ръка Ицо и продължава: „Имам една видеокасета, в която песните на Мирослав се редуват с мои избрани голове. Гледам я само преди важни мачове – много добре ме настройва за победа.“

Ти нямаш много нужда от специална настройка. Изглеждаш като човек, на когото „не му пука“ от нищо – и на терена, и в живота.

– Това ми помага да оцелея. Иначе след толкова критики, наказания и перипетии досега да съм свършил. Вярно е, че на терена нищо не може да ме стресне. Уверен съм в себе си и затова преди мач много често се ловя на басове. За реванша срещу Спарта Прага се басирах с половин София, че ще бием с три гола разлика. И макар повечето време резултатът да беше 1:0, до последната минута вярвах, че ще спечеля. Даже когато накрая трябваше да бия пряк свободен удар, се басирах на терена с Трифон Иванов, че няма начин да не го вкарам. Досега само веднъж предчувствието ме излъга – на мача с Гърция в Атина бях сигурен, че ще вкарам гол, пък то… Срам ме хваща, като си помисля за тази среща.

Разговаряме преди мача на ЦСКА с „Враца“ и затова питам Христо колко гола ще вкара в тази среща. Помисли малко и отсече: „Три!“ Колкото каза, толкова вкара. Но като всеки човек и той си има своето слабо място:

Признавам, само едно нещо е в състояние да ме разстрои – да се обадя вкъщи и да не намеря никого. Много държа на семейството, за мен то е над всичко. Веднъж търся жена си по телефона от Палма де Майорка. Цял час звъня, а никой не се обажда. Направо се побърках. Два дни докато се свържа, вдигнах температура. Бре, викам си, какво ли е станало! А то телефонът бил повреден… Може да ми говорят, че съм най-добрият, да вкарвам голове и на Луната, но без Мариана – да ми е жива и здрава – не се виждам. А ако знаеш колко случайно стана всичко. Тя работеше в РУМ „Младост“. Един ден отидох да си купя печка, а се върнах с булка.

Тук следва малък спор между зетя и тъщата дали да гледаме по телевизията футболните репортажи, или сеанса на Кашпировски. Предварително знам как ще завърши този спор, но този път за неговото разрешаване помага и тази невероятна симпатяга Михаела. Тя вижда на екрана татко си по екип и с топка в краката и се провиква: „Айде, тати! Гол!“ И ето го татко ѝ как вкарва гол след гол във вратата на „Дунав“. И още веднъж преживява целия мач отначало, след като вече ми го е разказвал два пъти, а на другия ден ще го чуя още веднъж. Радва се на хубавото, сърди се на себе си, на грешките на съдиите, на колегите. Очите му светят някак особено, потопил се е в някакъв свой свят, в който никой не може да го докосне. Чувал съм много футболисти да казват: „Вкъщи за футбол не се говори!“ Тук е друго – в тази къща непрекъснато се говори за футбол.

Обръщам се към Мариана – не ѝ ли омръзва?

– О, не, на мен също ми е интересно, аз обичам тази игра. Пък и Христо е все по лагери, по мачове. За малкото време, когато е вкъщи, бърза да ми разкаже всичко и на мен ми е приятно, защото в такива моменти чувствам, че съм му нужна.

А какво му казваш, когато тръгва за мач?

– Казвам му: „Пази си краката и си затваряй устата!“

А, ето значи откъде започва промяната в поведението му…

– Не е точно така. Той се промени изведнъж, откакто стана капитан на ЦСКА и на националния отбор. Христо е такъв човек – за себе си не мисли, последствията не го интересуват. Но знае ли, че отговаря за други, че много хора зависят от него, тогава е готов на всичко, дори да преодолее собствения си характер. Ти вече го познаваш добре – виждаш, че злоба в себе си не носи. А е откровен до безразсъдство.

(Христо) Какви ги приказваш бе, жена?

Футболният блок на телевизията е свършил и Христо отново се е върнал в реалния свят. Отпива от чашата бяло вино, пали цигара (всъщност прави го само след мач и в началото на седмицата) и се обръща към мен:

– Ей, какви са тия съдии, бе? Не знам какво да правя! Има някои, дето направо не мога да ги понасям. Това е Христо Тончев, Веско Богданов и единия от двете Любета – само дето ги хвалят. Виж, Димитър Димитров и Борис Александров са друго нещо – тях ги признавам. Бих посочил и Атанас Узунов, но нали ми е кум, ще излезе, че го цитирам по роднинска линия. Какво си бъбрехте с жена ми?

Тъкмо я питах какво правиш, когато не играеш футбол.

– Нали виждаш – гледам футбол, чета за футбол, говоря за футбол.

А аз мислех да направим този разговор без нито една дума за футбола…

– Тогава трябваше и двамата цяла вечер да мълчим като дръвчета.

Все пак хайде да опитаме една бърза анкета. Кой ти е любимият артист?

– Георги Парцалев и Жан-Пол Белмондо.

Любимият писател?

– Николай Хайтов, най-вече заради „Диви разкази“. Харесвам и Станислав Стратиев. Наскоро гледах „Балкански синдром“ и знаеш ли какво стана? По едно време се изправи един от публиката и започна нещо да апострофира артистите от сцената. Ядосах се и се изправих и аз: „Я сядай долу, бе – викам му, – не съм дошъл цяла вечер само теб да слушам!“ После разбрах, че той също бил част от спектакъла. Голям смях падна…

Не караш кола, но сигурно имаш някакви предпочитания?

– Нали знаеш, че колите се делят на две – „Мерцедес“ и останалите.

Любимо цвете?

– Розата.

Предпочитан парфюм?

– „Адидас“.

Любимо ястие?

– Нямам. Или по-точно обичам всичко.

Каква заплата получаваш?

– 260 лева, но вземам 120. С останалите погасявам младоженски заем. Премиите, разбира се, са отделно.

Какво досега ти е направило най-голямо впечатление в живота?

– Раждането, продължаването на живота – това е най-великото нещо в природата. Скоро бяхме на гости у бай Михал Душев, нали го знаеш, беше добър играч на „Марица“. Той гледа прасета и едно от тях същата вечер щеше да ражда. Отидох и цяла нощ стоях при бъдещата майка. Помогнах ѝ да роди първото си прасенце, а то се случи мъжко и го кръстихме Ицо. Страхотно преживяване беше!

Видя ли как изкарахме пет минути без футбол?

– Да, но сега трябва да ме питаш кой е кумирът ми във футбола, а и да не ме питаш, аз сам ще си кажа – в света се прекланям пред Платини, а у нас се прекланям пред Петьо Зехтински от „Ботев“.

Да завършим с любимия ти видеоклип?

– Имам един, който ми направи наскоро Атанас Узунов. На него са записани четирите ми гола срещу „Левски-Спартак“ на фона на популярната мелодия „Оле!“.

После вади от библиотеката няколко гръцки вестника. „Готов съм на всичко, за да купя Стоичков – провиква се от тях президентът на „Панатинайкос“ Вардиноянис. Испанците от „Барса“ също не се шегуват – вече направиха пазарлъка за 4 млн. долара. Както се вижда, в скоро време Христо ще радва погледите на други.

– Няма как, иска ми се да поиграя в чужбина, да опитам силите си в друга обстановка.

Източник:temasport.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Махмуд Чар с официално изявление след загубата от Пулев

Махмуд Чар използва стори на профила си в „Инстаграм“, за да се обърне към своите фенове след загубата от Кубрат Пулев в битката за регулярната световна титли във версия WBA. 40-годишният боксьор призна, че не му е било лесно да се върне на ринга след дълга пауза.

„Скъпи приятели на бокса, връщането ми на ринга след седем години за мен беше всичко друго, но не и лесно – особено след като се бих в чужбина.

Но както казах, не търся оправдания! Просто ми липсваше необходимият ритъм на ринга. Въпреки това бих искал да благодаря на всички от дъното на душата си! Вашата подкрепа означава много за мен“, написа Диамантеното момче.

Махмуд Чар държеше регулярната световна титла на WBA в свръхтежката категория след победа над Александър Устинов през 2017 г.

 Оттогава само три пъти се би на ринга преди мача с Кубрат Пулев. Последният му мач беше срещу Нури Сефери на 21 декември 2022 г. През 2021 г. притежанието на титлата му беше отнето, но две години по-късно възстановено след съдебно дело.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Родителите на Гунди също умират млади, майка му е поразена от токов удар

Легендата на Левски и българския футбол Георги Аспарухов е имал изключителни родители. Баща му Аспарух Рангелов и майка му Мария Ташкова били възпитани и скромни хора. И логично Гунди се е метнал на тях.

Те обаче също не умират от старост. След зловещата катастрофа на 30 юни 1971 година във Витиня, където загиват Георги Аспарухов, Никола Котков и качен от двамата военен, родителите на Гунди са съсипани.

Баща му Аспарух е имал много силна връзка със сина си. Именно той тласка малкия Георги към топката и стадионите, водейки го на „Герена“. Любопитен обаче е фактът, че таткото първоначално е бил цесекар.

След смъртта на момчето му Аспарух Рангелов закъсва със здравето. Появяват се проблеми с бъбреците. Първоначално след направена операция Аспарух е добре, но впоследствие се влошава и умира.Майката на Гунди – Мария, умира нелепо около Нова година през 1976-а.  Решава да пусне пералнята, която се намира в мазето на къщата им. Но се допира до кабел, получава се токов удар, който я поразява. Добрата женица умира на място.

През 1993 година пък се случва ново нещастие. Огромен пожар изпепелява къщата, където до последно живеят родителите на Гунди -  в софийското село Войняговци./Блиц/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В края на 60-те години на миналия век националният отбор на България е сред най-добрите в Европа

Селекцията на Стефан Божков започва квалификациите за Мондиал 1970 като олимпийски вицешампион и четвъртфиналист от Евро 1968

По пътя към финалите на шампионата в Мексико нашите отново демонстрират завидна класа и печелят група, в която са Полша, Холандия и Люксембург. За трети пореден път сме на световно първенство!

С повиквателни се сдобиват и няколко млади футболисти, които в следващите години се превръщат в основни фигури...

Клекнали (от ляво надясно): Александър Шаламанов, Симеон Симеонов, Георги Аспарухов, Божил Колев, Борис Гаганелов, Тодор Колев, Динко Дерменджиев, Атанас Михайлов, Петко Петков, Стефан Аладжов 

Прави: Димитър Якимов, Иван Димитров, Милко Гайдарски, Добромир Жечев, д-р Стефан Божков (старши треньор), Йончо Арсов (треньор), Петър Жеков, Димитър Пенев, Аспарух Никодимов, Димитър Марашлиев, Стоян Маринов

Източник:Голове Метри Секунди

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 61 години почина легендарен български футболист

На 61 години напусна този свят една от емблематичните фигури на сливенския футбол от 80-те и 90-те Демир Демирев-Бебо, предаде gol.bg.

Демирев е роден на 18 октомври 1963 г. в Сливен. Футболният му талант проличава от най-ранна детска възраст. На терена се отличава с голяма техника, бърз спринт и маневреност. Титулярен нападател на ФК Сливен и Славия (София), като е използван от треньорите както на крилото, така и на върха на атаката.

В съзнанието на феновете в град под Сините камъни ще остане завинаги победният му гол за 1:0 в полза на Сливен срещу Железничар (Сараево) в турнира за Купата на УЕФА. 

Тогава само на 21 години, току що излязъл от казармата, Демирев вкарва победния гол в 89-ата минута. Това всъщност е и първото попадение за отбора на Сливен в европейски турнири.

Преди месец Демир Демирев получи сребърна значка по случай 110-годишнината на сливенския футбол. В негова памет всички футболни срещи от „A“ областнa група Сливен тази седмица ще започнат с минута мълчание.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как хващат Наско Сираков и Гибона да пренасят дънки на границата

Въпреки цялото напрежение, грубостите и критиките по негов адрес, Гибона си оставаше чистосърдечен и верен приятел. Наско обичаше неговата компания. Нищо чудно, че когато се прибра от Копенхаген през лятото след равенството с Дания и реши да отскочи до Гърция за един ден, за да напазарува за Славея, взе точно Божидар за компания. 

Илиана още лежеше в „Шейново“ след раждането и Наско искаше да я изненада с подаръци за бебето. Уговори се с Тошко Барзов, който риташе за „Докса“ (Драма) да преспят у тях и на сутринта след пазара да се върнат в София. На Гибона точно му бяха направили операцията на глезена и лежеше в клиниката на проф. Кожухаров в „Пирогов“. Понеже беше известен с буйния си нрав, по нареждане на Шпайдела Искренов имаше забрана да напуска болницата и професорът му беше уредил легло в неговия кабинет, където нощем го заключваха. Иначе софийските барове щяха да станат свидетели на куцукащия с патерици Божидар.

– Професоре, ще го пуснеш ли с мен до Гърция да купим някои неща за дъщеря ми? Аз гарантирам за него, утре ти го връщам.

На Наско определено не му се пътуваше сам.

– Няма проблем, щом е с теб. Взимай го тоя тиквеник, но утре до обяд да сте се прибрали, че иначе аз ще имам проблем. И Вуцата, и Шпайдела ще ми пилят на главата – професор Кожухаров махна облекчено с ръка, че поне един ден клиниката ще се отърве от футболиста, който не спираше да задява сестрите и да се шегува с лекарите.

По пътя към границата срещнаха Бойко Щерев, брат на Симо Щерев, и Гибона веднага се изпъчи:

– Братле, утре гледай на границата да няма никакви проблеми, че със стока ще се връщаме!

На Наско му призля:

– Престани да говориш, баща ми всичко е уредил. Наши приятели ще са на смяна на митницата, стига си дуднал!

Малко по-късно спряха за по кафе в Австрийския хотел в Сандански и Божидар пак си знаеше неговото:

– Пичове, вижте там на границата утре, като се прибираме, да няма проблеми!

„Леле, тоя идиот, ще ми ебе майката!“, помисли си Наско, докато го риташе по гипса под масата. В Драма пристигнаха привечер, но се оказа, че Тошко е заминал на лагер и ги посрещна съпругата му Краси. Вечеряха, пийнаха по едно узо и легнаха да спят. На сутринта Наско стана рано и отиде да купува памперси, дрешки и играчки за Славея. След което се заби директно в един магазин за дрехи и инвестира в 110 чифта дънки. 

Беше разработил системата перфектно. От пътуванията в чужбина с „Левски“ и националния отбор изкарваше повече пари, отколкото като футболист. Нямаше лагер, от който да е на печалба с по-малко от 2-3 хиляди лева. А като футболисти им даваха по 30 долара на пътуване, без значение колко време ще стоят в чужбина. Благодарение на връзките и явките на баща си Сираков знаеше отлично къде какво се търси и въртеше нелегална търговия в солидни мащаби. 

В Гърция носеше кашкавал и прахосмукачки, които продаваше на тройни и четворни цени, а оттам купуваше дънки и еспадрили, за които у нас се избиваха. За една контрола с юношеския национален отбор още през 1979 г. откри, че в Турция вървяха ленти за фотоапарати и китайски гуменки. Направи такава пачка, че не можеше да я събере в джоба си. Веднага обърна мангизите в два луксозни кожуха и съотборниците му го гледаха завистливо. Не всички, защото някои си откраднаха по един кожух, но на Наско не му се налагаше да краде. Просто влезе в магазина и си ги купи.

След закуската при Краси Барзова, натовариха покупките в багажника на колата. Наско вече караше синя „Лада 1500“ – държавата щедро беше подарила по една кола на Илиана и съотборничките й в националния отбор по художествена гимнастика. Той и по тоя параграф беше прецакан, но не се оплакваше. Заради жена си така и не получи апартамент, защото се смяташе за буржоазно извращение едно семейство да има две жилища. Нищо че всичките му съотборници в „Левски“ взеха. Натика дънките в багажника и отгоре сложи памперсите, бебешките дрешки и играчки. Не че очакваше проблеми, митничарите трябваше да са негови хора, но все пак стоката не трябваше да се набива на очи.

– Айде да идем да се изкъпем в морето, бе! Така и така сме тука! – на Гибончето не му се прибираше много, та гледаше да си направи кефа. За да не му чупи хатъра, Наско отби в Кавала, където се топнаха в морето. Всъщност, къпа се основно той, защото Божидар не можеше да влезе заради гипса. Само се топна малко и тръгнаха за София. По пътя към границата обаче Гибона не спря да мърмори:

– Братле, дай да скрием малко дънки под задната седалка!

– Престани да ми говориш глупости! С баща ми съм се разбрал, няма да ни проверяват.

След пет минути пак:

– Абе ти си се разбрал, ама дай да скрием малко под задната седалка за всеки случай!

Накрая на 10 километра от границата, Наско не издържа и отби в един черен път.

– Добре, хайде, ще скрием колкото се събере.

Задната седалка на ладата се придържаше за купето от две големи пружини и Сираков се измъчи, докато я извади. Оказа се, че отдолу се събират едва 10 чифта. Другите 100 трябваше да си останат в багажника. На всичкото отгоре седалката не искаше да се закрепи обратно на мястото си. Докато се мъчеше, Наско си поряза палеца на дясната ръка до кокал в едната пружина.

– Мама ти да еба, пор такъв! – обърна се към Божидар. – Видя ли сега заради тебе какво стана!

Шуртеше кръв навсякъде, с триста зора я спряха и накрая закопчаха седалката. На границата обаче ги очакваше изненада – смяната беше съвсем друга. „Е, сега си еба майката!“, помисли си Наско, докато един от митничарите се приближаваше към ладата. Познаваше и него, но не беше от тия, които трябваше да ги чакат. Като ги видя, митничарят се ухили:

– Наско, Гиби, какво става?!

Гибончето това и чакаше. Скокна от колата и с патериците изкуцука до митницата, където дежурните взеха да го тупат по рамото и да му честитят трите купи. Сипаха му и уиски. В това време Наско трябваше да се оправя с проверката.

– Отбий тук встрани, трябва за пред колегите да се направя, че те проверявам поне – прошепна му митничарят. Спокоен, Наско паркира и отвори багажника. Униформеният хвърли едно око, поразрови и се направи, че не вижда претъпкания с дънки багажник.

– Дай сега да видим в купето.

Наско затвори багажника с въздишка на облекчение и отвори задната врата, посочвайки празната седалка. Митничарят пъхна глава и се подпря на седалката, която в този момент излетя като тапа от шампанско нагоре с трясък. За малко да му отнесе ченето. Явно пружините едва бяха удържали до границата. Отдолу зейнаха мижавите 10 чифта дънки.

– Насе, какво правим сега? Камери ли да викаме? Това вече не мога да го скрия!

Е, сега се видяха в приключения. Започна се щателно броене на дънки. От едната страна митничарите броят, от другата Наско дърпа на всеки 10 чифта по два-три и ги връща обратно в колата. Успя да спаси 40-ина чифта под благосклонния поглед на смяната, но останалите 70 заминаха за конфискация. А Гибона седеше отстрани на сянка, пийваше си от уискито и нареждаше:

– Ей, ще се обадя на Иван Славков и утре всички ще сте уволнени бе, да ви еба майката, да ви еба!

– Млъкни, тъпанар! Заради тебе сме на тия пачи яйца! Да скрием дънки, та да скрием дънки! На ти сега! – Наско не можеше място да си намери от яд. Ядът му се засили още повече, когато се прибраха в София и баща му научи за авантюрата. Бай Петко прихна да се смее с цяло гърло:

– Как може да сте такива глупаци, бе?! Срамота! Ще ви вкарат в затвора от глупост!

За Наско това беше по-голямо унижение дори и от преживяното на митницата и финансовите загуби, които беше претърпял. Мразеше да се излага пред баща си.

И все пак Гибона, макар и не особено интелигентен, беше истински мъжкар и на него можеше да се разчита в напечени ситуации. Докато Наско беше болен от хепатит, „Левски“ замина на турне в Кувейт, където властваше строг сух режим. Баща му имаше схема и за там – 6 бутилки уиски се равняваха на едно видео. А видеото в България по това време струваше 3000 лева. Нямаше откъде да се купи, дори в „Кореком“ се чакаше ред по половин година за видео. Наско нямаше да пътува, но светна съотборниците си на далаверата с молбата да му донесат поне едно. Само Гибона се нави. Иначе повечето от тях реализираха операцията и се прибраха с купища пари, с които си купиха чисто нови лади.

Откъс от книгата „Единакът“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1960 г. той участва на зимната олимпиада като скиор, но остава запомнен като велик български футболист!

 

Александър Шаламанов с фланелката на националния отбор на България

Александър Шаламанов – Шами е сичтан за най-добрия десен защитник на националния отбор по футбол на България за всички времена. На този пост през 1966 г. е избран в идеалния отбор на световното първенство и е включен в идеалния отбор на света.

Александър Шаламов е легендарен играч за отбора на „Славия“(София), но също така и за националния отбор на България. Позицията, която заема на терена е на десния бек. Интересното за Шами, е че той е юноша на големия столичен съперник „Левски“(София). В школата на „Левски“ прави първите си футболни стъпки, след което преминава в школата на „Славия“.

Има период и в младежкия отбор на ЦСКА, където дори успява да пробие в мъжкия тим и да дебютира през сезон 1962/63. През 1962г. преминава в мъжкия състав на „Славия“, където играе до края на кариерата си през 1974г. Той е част и от обединения отбор на „Локомотив“(София) и „Славия“, по-известен като  ЖСК „Славия“ в периода 1969 – 1972г.

Шампион на България през 1960/61 и 1961/62 с ЦСКА, носител на купата на Съветската армия през 1960/61 с ЦСКА и през 1962/63; 1963/64; 1965/66 със „Славия“ (София). Вицешампион през 1966/67 и бронзов медалист през 1963/64, 1964/65, 1965/66, 1969/70 и 1972/73 с „белите“. В „А“ ПФГ има 265 мача (262 за „Славия“ и три за ЦСКА) и 10 гола. Обявен е за спортсмен №1 през 1967 и 1973 и за футболист №1 на България за 1963 и 1966г., на трето място в анкетата през 1964, 1967 и 1972 години.

В европейските клубни турнири е изиграл 26 мача и е отбелязал един гол (16 мача за КНК и 10 мача с един гол за купата на УЕФА). Полуфиналист за КНК през 1967. През 1974 е включен от спортните журналисти в идеалния отбор на страната за 30-летието (1944-1974). През 2011г. е избран от читателите в идеалния отбор на България за всички времена на поста десен защитник.

В „А“ националния отбор има 42 мача и един гол, за „Б“ националния има един мач, за младежкия има три мача и за юношеския – четири мача. Участвал е на финалите на две световни първенства (Англия – 1966 и Мексико – 1970). През 1966 г. е избран в разширения състав на идеалния отбор на световното първенство на поста десен защитник и е включен в идеалния отбор на света, подбран от изданието World Soccer.

След като окачва бутонките, „Шами“ е помощник треньор в „Славия“, а през сезон 1983/84 година е и старши треньор на отбора.

Интересен факт от живота на легендарния Александър Стефанов Шаламанов е, че освен футболист е и бил професионален волейболист, а също така и скиор. 

През 1960-та година участва на зимната Олимпиада в Скуо Вали (САЩ). Великият Шами ни напусна на 25-и октомври 2021г. на 80 годишна възраст.

Източник:ritnitop.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той е считан за един от най-добрите централни защитници в историята на българския футбол

Добромир Жечев е роден на 12 ноември през 1942 г. в София. Той е считан за един от най-добрите централни защитници в историята. 

Шампион на България е през 1970 и 1974 г. с "Левски" и носител на купата на страната през 1968 със "Спартак" (Сф) и през 1970 и 1971 г. със "сините". Има 369 мача и 20 гола в "А" група. 

През 1959 г. Жечев е част от юношеския национален отбор, спечелил европейската титла. За мъжкия тим на България е изиграл 73 двубоя с 2 гола. Записва уникално постижение, като участва на рекордните 4 световни първенства. "Заслужил майстор на спорта" от 1965 г.

Жечев започва състезателната си кариера в Спартак (София), дебютирайки за първия състав на 16-годишна възраст през 1958 г. Близо 10 години е един от най-изявените футболисти в отбора, който е сред водещите в А група. Рекордьор по изиграни мачове за клуба в елитното първенство. Има на сметката си 216 мача и 7 отбелязани гола. Като капитан на тима става носител на националната купа през 1967/68.

През януари 1969 г. заиграва за Левски (София), след като Спартак е обединен със „сините“. По това време е на 26 години. Утвърждава се като стълб в защитата на Левски. Играе за отбора до края на 1974 г., когато прекратява кариерата си на 32-годишна възраст. Записва на сметката си общо 193 мача и 16 гола – 153 мача с 12 гола в А група, 26 мача с 1 гол за купата и 14 мача с 3 гола в евротурнирите. С Левски е двукратен шампион на България и двукратен носител на националната купа. След смъртта на Георги Аспарухов през 1971 г. става капитан на отбора.

Бележи трите си гола в евротурнирите за Левски през сезон 1972/73 в Купата на УЕФА. На 4 октомври 1972 г. се разписва при победата с 5:1 срещу Университатя (Клуж), а на 7 ноември 1972 г. вкарва и двете попадения за успеха с 2:0 срещу Динамо (Берлин).

През 1959 г. Жечев е част от юношеския национален отбор, спечелил титлата от Европейското първенство, домакин на което е България.

Дебютира за А националния отбор на 18-годишна възраст. Това се случва на 16 юни 1961 г. при победа с 2:0 като гост над Финландия в световна квалификация. Впоследствие е включен в състава на България за световното първенство в Чили'62, където участва при 0:0 с Англия.

Жечев играе и на следващите две световни първенства – Англия'66 (3 мача) и Мексико'70 (2 мача). На Мондиала в Англия е персонален пазач на Пеле в мача срещу Бразилия (0:2). Въпреки загубата успява да го неутрализира, а английската преса пише, че Краля на футбола е бил оставен само веднъж непокрит по време на мача, когато е трябвало да изпълни пряк свободен удар. На световното първенство през 1970 г. бележи дебютния си гол с екипа на България при 1:1 срещу Мароко на 11 юни. Между 1970 г. и 1973 г. 8 пъти извежда националния отбор като капитан.

Последният му мач е на 1 юни 1974 г. в контрола срещу Англия в София (0:1). Включен е в състава на България за Мондиала в Германия'74, където обаче остава резерва и в трите мача. Въпреки това става първият и единствен дотогава български футболист, участвал на четири световни първенства.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Футболен отбор осиротява при жестока самолетна катастрофа през 1949 г. Беглец от комунизма се спасява по чудо

На 4 май 1949 г. в португалската столица Лисабон се играе приятелски мач, за който едва ли някой днес би си спомнял, ако той не бе станал печално известен с един от най-тежките и трагични инциденти в света на футбола. Сред днешните привърженици на европейския футбол обаче тази трагедия като че ли изобщо не е позната.

В края на 40-те години обаче, а и десетилетие след това тя е широко известна сред европейските запалянковци. Преди да бъде „засенчена“ от друга една трагедия, останала в света на футбола като „трагедията с бебетата на Мат Бъзби“. Но да се върнем десетилетие по-рано. Мачът, за който вече стана дума е между футболния отбор на италианския „Торино“ и „Бенфика“ Лисабон, а поводът е бенефис в чест на капитана на националния отбор на Португалия Франсиско Ферейра.

Мъгла

След срещата италианският отбор се качва на редовен самолетен полет за да се приберат в родината. Самолетът излита от Лисабон в 9,40 ч местно време, а в 13,00 ч прави междинно кацане в Барселона за да зареди гориво. Два часа по-късно, в 14,50 ч. самолетът излита за Торино. По това време времето в града е ужасно. Вали силен дъжд и има гъста мъгла, все условия крайно неприемливи за извършване на кацане. Видимостта е крайно лоша и също е неподходяща за извършване на маневри над и по пистата. В 16,55 ч. авиодиспечерите от кулата в Торино съобщават атмосферните условия на пилотите на самолета и искат от тях да им кажат решението си: дали те ще направят опит за кацане или искат да ги пренасочат към друго летище. След няколко минути размисъл от самолета отговарят, че ще се опитат да прелетят над хълма Суперга и да кацнат на летището в Торино. По-късно при проверка на документацията и записите на радарите ще стане ясно, че при захожданетокъм хълма, а оттам към аеропорта, самолетът е летял на305 м. височина. Която е крайно недостатъчна за прелитане над хълма Суперга.

Завой

В 17,03 ч. самолетът прави ляв завой и по всичко се вижда, че пилотите се приготвят за кацане. Т.е. в този момент те са мислели, че вече са преминали над Суперга и че пред тях всеки момент ще се покаже пистата на летището в Торино. Това обаче не е вярно и пред тях внезапно катко стена се изправя една от стените на базиликата, разположена на хълма. По това време самолетът се движи със скорост малко над 180 км/ч и с ниска видимост от около 40 м. и пилотите не могат да реагират по никакъв начин за да избегнат сблъсъка със сградата. Последва ужасяващ сблъсък и трясък като от хвърлена бомба. Две минути по-късно, в 17,05 ч. диспечерите на летището в Торино напразно се опитват да търсят връзка с изчезналият от радарите им въздухоплавателен съд. Той не отговаря на опитите им. Тъй като сблъсъкът се извършва извън видимостта на летището за сблъсъка там диспечерите научават минути по-късно. Към мястото са насочени автомобили на пожарната и линейки. Пристигналите на мястото на трагедията са в шок от видяното.

Останки

Самолетът е размазан и за секунди се е превърнал в купчина огънати ламарини. Части от него са изхвърчали на 100 метра в различни посоки.

Нито един от 31-тимата пасажери и членове на екипажа не оживяват. Сред загиналите са и 18 футболисти, 4 треньори и 1 масажист на ФК „Торино“, и 3 журналисти, акредитирани да отразят приятелската среща с „Бенфика“. Поради различни причини на самолета не са се качили няколко от играчите, един журналист радиокоментатор и самият президент на клуба Феручо Ново, който по това време е болен от грип. По това време футболният отбор на „Торино“ е един от грандовете в италианското „калчо“. Повечето от  футболистите му са неизменна част от националния отбор на „скуадра адзура“. Телата им са открити във и извън самолета. Открити са невредими само саковете на някои от футболистите.Морга

Тежката задача да посети моргата и да идентифицира телата на загиналите футболисти и треньори се пада на селекционера на тогавашния национален отбор по футбол на Италия – Виторио Поцо. „Беше нещо ужасно, за което ще си спомням и на смъртното си легло“, споделя по-късно сеньор Поцо. Впрочем Поцо е един от хората, които присъстват на мача в Лисабон, но на връщане не се качва в самолета.

След ужасяващата катастрофа, погубила първия отбор на ФК „Торино“ ръководството на „калчото“ взема решение да обяви за шампиони на Серия А засезон 1948-1949 „Торино“. В останалите четири срещи до края на шампионата „Торино“ излизат на терена с отбора на младежите си. А в знак на съпричастност с тяхната скръб и трагедия съперниците им без да се наговарят също пускат на терена младежките си формации.

В деня на погребението на останките на загиналите 1 милион души излизат по улиците на Торино да им отдадат почитта и уважението си. Осем от загиналите спортисти и един от журналистите са погребани в Монументалното гробище на Торино. На следващата година, когато на италианския национален отбор се налага да пътува през океана чак до Бразилия за Световното първенство по футбол, ръководителите на Федерацията са категорични, че състезателите им няма да пътуват със самолет. И поради това националната гарнитура на Италия предприема едно доста продължително пътуване с кораб, но пристигат невредими.

Петдесет и девет години по-късно, на 4 май 2008 г., е открит Музеят на Гранде Торино и дела Легенда Граната, който се омещава във вила „Кларета Асандри“. А в края на 70-те години за 50-годишнината от трагедията е създадена опера с тема, свързана с трагедията. На стената на базиликата в подножието на хълма Суперга, станала причина за трагедията днес има поставен паметен знак и плакат на загиналите футболисти. Паметното място не остава нито ден без цветя и венци, които изразяват любовта на местните запалянковци към загиналите спортисти и журналисти.Жертвите

Валерио Бачигалупо, Алдо и Дино Баларин, Емиле Бонджорни, Еузебио Кастиляно, Ецио Лоик, Рубенс Фадини, Гилермо Гибето, Роджеро Грава, Джузепе Грезар, Пиеро Оперти, Ромео Менти, Вирджилион Марозо, Данило Мартели, Валентино Мацола, Франко Осола, Марио Ригамонти, Юлиус Шуберт – футболисти.

Арналдо Анизета, Иполито Чивалери, Ърнест Епщайн, Лесли Лийвесли – треньори. Отавио Корина – масажист, Андреа Бонаюти - организатор.

Ренато Казалборе, Луиджи Кавалеро, Ренато Тосати – журналисти.

Пиерлуиджи Перони, Антонио Панграци, Селестино д Инка, Чезаре Бианкарди – екипаж.

Беглец от комунизма се спасява по чудо

Един от футболистите, които оцеляват благодарение на това, че отказва да пътува за Португалия е бъдещата легенда Ладиослао Кубала. По това време обаче той е беглец от комунистическия режим в родната си Унгария и тъкмо се е събрал със семейството си в Италия. Поради това и заради заболяване на сина си той отказва да пътува за Лисабон. И това спасява живота му. Дълго време след това Кубала отказва да пътува със самолет дори и с риск да си „спечели“ някоя солена глоба от ръководството на клуба или националния отбор.

Иван Георгиев telegraph.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Георги Соколов – Соколето. Погубеният талант!

Георги Апостолов Соколов – Соколето е бивш български футболист, нападател (крило). Роден е на 19 юни 1942 г. в София.

Започва кариерата си в “Спартак” (Пловдив), като по това време треньор в клуба е бащата на Соколов, легендарният вратар Апостол Соколов. Соколето дебютира в мъжкия футбол едва на 15 години и 5 месеца през есента на 1957г. в мач срещу “Спартак”(Плевен), което го прави най-младият футболист в историята на българския футбол.

В началото на 1958г. е привлечен в отбора на “Левски” (София) от треньора Георги Пачеджиев, където се превръща в обичан и до днес състезател. Дебютира на 17 август 1958г. в контрола срещу английския “Челси”, играна в София.Няколко дни по-късно дебютира за “сините” и за първенство в мач срещу “Спартак” (Варна), завършил 0:0. Тогава е едва на 16 години и 2 месеца. Бързо се утвърждава като основна фигура в състава на “Левски”, като изиграва цели 11 сезона, в които записва 239 мача и 83 гола във всички турнири.

Интересно е да се отбележи, че той е човекът, отбелязал първия гол за “сините” в Европа. Това се случва на 12 септември 1965г. в мач срещу шведския “Юргорден”. Голът бива отбелязан в осмата  минута на стадион “Росунда” в Стокхолм (Швеция). “Сините” губят с 2:1. С “Левски” Георги Соколов става два пъти шампион на България и два пъти носител на Купата на страната.През пролетта на 1959г. Соколов е един от основните футболисти на юношеския национален тим на България, печелейки европейската титла в София. Дебютът му за “А” националният отбор се случва на 13 май същата тази 1959г. в мача срещу Холандия, спечелен от България с 3:2 в София.

Важно е да се отбележи, че в този мач Соколов се превръща в най-младия футболист, дебютирал за България, едва на 16 години 10 месеца и 27 дни. За последно облича националния екип на 4 септември 1965г. срещу ГДР. Участник е на световното първенство в Чили през 1962г., където записва 2 мача. За мъжкия национален отбор записва 25 мача, в които отбелязва 5 гола. През 1966г.,когато е в стихията си, “Соколето” получава тежка контузия, която го възпира от участие на световното първенство в Англия.

Освен “Соколето” футболистът получава и друг прякор – “Йогата”. Най-вече заради гъвкавостта си. Също така прави един невероятен плонж в мач срещу италианския “Милан” в София. Навремето бил сравняван дори с “Гунди”, като казвали, че “Соколето” е може би дори по-талантлив от незабравимият център нападател.Известен с брилянтната си техника и виртуозни изпълнения, “Соколето” се превръща в един от най-големите таланти, раждали се някога в територията на България. Известен е също и с фриволния си начин на живот извън терена, което самият той не крие.

Веднъж споделя,че вкарва гол на ЦСКА, а преди това е употребил алкохол. Друг интересен момент и доказателство за това, че Соколов не си “поплюва” е фактът, че нарича тогавашния селекционер на мъжкия ни национален отбор Рудолф Витлачил чешка “въртигъзка”. В онези времена обаче това е недопустимо и хора като Соколов биват мачкани от системата заради характера си и свободолюбивия си изказ.

През 1969 г. след обединението на “Левски” и “Спартак” е скандално изгонен от отбора, макар да е талант и да е само на 27 години. Според мнозина причината за това е, че е неудобен на новите милиционерски шефове в клуба. Соколов никога не е бил партиен член на БКП. Освен това, дядо му Златан Соколов е бил личен телеграфист на цар Борис III, заради което Соколето не е долюбван от комунистическата власт. Тогава той получава предложение да заиграе във „вечния враг ЦСКА от треньора Манол Манолов, но футболната федерация не разрешава това. Кариерата на Георги Соколов е съсипана.

Следват кратки периоди в “Дунав” (Русе), Хасково (в „Б“ РФГ) и “Академик” (София), като приключва с футбола, ненавършил още 30 години. След като бива изхвърлен от футбола, Соколето многократно признава, че за него това е равносилно на смърт и живота му без футбол няма смисъл.

След футбола намира препитание в различни сфери, но мъката по това, което му отнема властта на толкова млада възраст го тласка към алкохола и депресията. На 27 юни 2002г. в болки, самота и забвение угасва един невероятен талант. Талант, чиито размери са необятни. Обичан и силно уважаван от публиката по стадионите в България един голям футболист завинаги напуска този свят.

Източник:ritnitop.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ