Героите на делничния труд: Жените от завод „Ернст Телман“ през 70-те

В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.

Лицата на успеха

На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.

Духът на „Седмата петилетка“

Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.

Поглед към ежедневието

Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.

Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За първи път разбрах за тази категория свалячи през далечната 1986, когато и за първи път летувах сама на къмпинг „Делфин“ до Ахтопол

Нали съм си с екзотичен външен вид и често ме бъркат с чужденка (то, аз съм си, де) и веднага ми се лепна местната птица. В момента, в който разбра, че съм от София, а не от Стокхолм и загуби интерес, но си останахме приятели. Момчето беше хасковлия и подхождаше към заниманието си супер професионално. 

Грижливо се епилираше (до тогава не бях виждала мъж да се обезкосмява), гелосваше и подбираше грижливо оскъдните си бански. Важно ми обясняваше, че това се харесвало от висшата клиентела – разбирай скандинавките. Германките (от ГДР), полякините и чехкините считаше за втора категория клиентки, на които не се отказва, но не се и престараваш за тях. Най-достъпните, маркетингово ми разясняваше, били рускините и за тях не губел време, но, ако била много, ама, много красива, щял да се прежали и да й направи услуга. 

Приятелството ни се изразяваше главно в това да му превеждам като забиеше некоя германка или англо говоряща. А, той ми разправяше за мъжките трикове на сваляне и други мурафети, използвани от тях, и от какво да се пазя. След онова лято на 86′ повече не го видях, предполагам, че професионалната му цел и лична мечта се е сбъднала – да забие некоя западнярка и да си „устрои“ живота на Запад.

Познавам един такъв бивш гларус в Холандия. В началото на 80-те е забил една холандка и я е омаял до толкова, че тя да се омъжи за него и да го изтегли на Запад. Представям си го как е потривал доволно ръце, предвкусвайки Ла долче вита и скоро след това озъбвайки се, когато холандската реалност го е смазала. Булката се оказала фермерско чедо и го гърчила по 12 часа дневно на нивите на фамилията. 

А, нашият, освен гларус, е бил и сервитьор на Слънчака – глезена работа. Свикнал да заработва един апартамент на сезон и ухажван от хубавиците. Дъчката му е стопила лагерите. Едвам е издеянил 5-те години за паспорт и я е напуснал. Сега е жалка развалина, залага в казиното всяка неделя и гледа белким некой бабешкер в Схефенинхен му обърне внимание и да намаже некой круиз….

Автор: Мариела Нордел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1973 г.малко гранично градче е смразено от жестоко и нечувано за времето убийство

През пролетта на 1973 година, когато България живее в привидно подредения и спокоен ритъм на социализма, в най-югоизточния край на страната – малкото гранично градче Малко Търново – се случва нещо, което разтърсва не само местните, но и цялото РУ на МВР, свикнало да вярва, че подобни ужаси „не се случват тук“. По онова време до града се стига с т.нар. „открит лист“ – специално разрешение за достъп до граничната зона. Животът там е затворен, хората се познават поименно, вратите рядко се заключват, а децата играят свободно по улиците.

Именно в този свят на доверие и привидна сигурност изчезва седемгодишната Марияна – първокласничка, усмихнато дете, което до вчера е носело буквар в ръце. Средата на май е, природата в Странджа е зелена и тиха, но в градчето се случва нещо, което никой не си е и представял, че може да преживее – безследно изчезване на дете. Няма свидетели, няма следи, няма дори и най-малката улика. Само празнота и нарастващ страх.

Търсенето обхваща всички – милиция, граничари, горски служители, ученици и доброволци. Хората обхождат улици, дерета, гори, изоставени постройки. В малкия град паниката се разпространява бързо, но и мълчаливо – така, както е било характерно за онези години. Не се говори много, но всички усещат, че това не е просто изчезване.

В отчаянието си родителите поемат на дълъг път към Петрич, за да потърсят помощ от прочутата пророчица Ванга. Пред дома й ги посреща дълга опашка от хора, дошли с надежда. Неочаквано тя ги повиква с думите: „Нека тези хора да влязат, че са от много далече.“ Вътре разговорът е кратък, почти загадъчен. Като сядат срещу нея и й дават захарчето върху, което са спали цяла нощ, тя изпищява. След като се освестява, ги утешава като само им казва, че когато се върнат, милицията ще им съобщи истината.

Родителите се връщат с надежда. Вярват, че детето им е намерено живо. Но в Малко Търново ги чака най-страшното. След едноседмично издирване Марияна е открита мъртва – жертва на жестоко престъпление, извършено с хладнокръвие, което дори опитните следователи трудно побират в съзнанието си.

Детското й телце е захвърлено бездиханно на рудник „Младеново“ край града, в трап близост до флотационната фабрика – място, сурово и безлюдно, сякаш избрано нарочно, за да скрие ужасното престъпление.

Разследването бързо стига до извършителя – човек, познат на семейството, не местен, но достатъчно близък, за да спечели доверието на детето. Той я подмамва, извършва ужасяващо насилие и я убива по особено жесток начин. Детайли, които и до днес звучат като кошмар, включително и зловещото суеверие, което го кара да и избоде очите, вярвайки, че образът му ще се запечата завинаги в тях. Това не е просто престъпление – това е акт, който разрушава илюзията, че в онези години съществува „защитен свят“.

Милицията действа бързо. В рамките на системата на социализма подобни случаи не се допускат да останат неразкрити. Извършителят е осъден на смърт – най-тежкото наказание, което тогавашният закон предвижда за такива криминални деяния.

Но най-тежкият ден за Малко Търново идва на 24 май. Денят, в който по принцип се чества знанието и буквите, се превръща в ден на дълбока скръб. Малката Марияна е изпратена в последния си път. Преди ковчегът да стигне до гробищата, траур ата процесия спира пред училището. Там, символично, й връчват свидетелството за завършен първи клас – документ, който тя никога няма да използва. Директорът лично носи ковчега – жест, който остава в паметта на целия град като знак за безсилието на възрастните пред една необяснима жестокост.

Година по-късно животът, по своя необясним начин, продължава. Родителите се сдобиват с още едно дете – момиче, което кръщават отново Марияна. Името се превръща в мост между болката и надеждата, между загубата и опита да се продължи напред.

Случаят остава като тъмно петно в историята на едно малко гранично градче и като напомняне, че дори в най-затворените и „спокойни“ времена, злото може да се появи там, където никой не го очаква.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ехо от 80-те: Времето на големите мечти и още по-големите коси

Има нещо магическо в черно-белите кадри от младостта ни – те не просто показват лица, а разказват истории за свобода, очакване и едно безгрижие, което днешният дигитален свят трудно може да разбере. Ако сте пораснали през 80-те, значи знаете, че това не беше просто десетилетие, а състояние на духа.

Погледнете тези високи талии, широки тениски и емблематичните кецове. Тогава модата не идваше от алгоритми, а от музикалните канали и списанията, които предавахме от ръка на ръка.

Лакът за коса беше най-добрият ни приятел. Колкото по-висока и тупирана беше прическата, толкова по-голямо беше самочувствието.

Дънковите поли и панталони бяха нашата униформа. Износени, избелени или класически – те бяха символ на младежката енергия.

Снимката  улавя най-ценното – социалните мрежи на живо.

Пластмасовите чаши: Те бяха част от всяко събиране в двора, пред блока или на купон у приятели. Не ни трябваше гурме кухня, а просто добра компания и касетофон, който да свири любимите хитове.

Без телефони: Срещите се уговаряха от предния ден. Ако закъснееш, приятелите ти просто те чакаха на ъгъла. Нямаше "къде си?" – знаехме точно къде да се намерим.

Светът в черно и бяло (и много цветове в сърцето)

Въпреки че снимките често са монохромни, спомените ни са в ярки цветове. Спомняте ли си вкуса на първата "Кока-Кола", мириса на лятната вечер и вълнението от първите дискотеки? Тогава светът изглеждаше огромен и пълен с възможности, а най-важната задача за вечерта беше просто да си прекараме добре с "нашата група".

Тези момичета на снимката днес може да са пораснали жени с много отговорности, но онзи пламък в очите им е доказателство за едно – ние знаехме как да живеем за момента.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Безсмъртният герой от Бойните групи на София

Скрит в една от отходните тръби на Перловска река, където води сражение повече от ден, накрая слага край на своя достоен живот с последния си куршум...

На 7 февруари 2025 г. се навършиха 110 години от рождението на един от героите на Бойните групи Никола Драганов. Тази годишнина не се спомена от никого. Соросоидите и неофашистите може би не са чували за него, за тях от имената на „комунистическите терористи“ по-известни са Славчо Радомирски, Митка Гръбчева, Виолета Якова, Иван Бураджиев и те съсредоточават своята омраза върху тях, а неговото име за тях или не е известно, или е на заден план. А повечето „левите“ също не се сещат за него, те или са забравили, или са заети с вътрешнопартийни борби. Но все пак той е герой и името му не бива да потъне в забрава, поради което съм решил да публикувам (с някои допълнения) своя материал за него.

Никола Василев Ганчев Драганов е роден на 7 февруари 1915 г. в севлиевското село Бериево в изключително бедно селско семейство, което изкарва своята прехрана само от няколко парчета земя. От малък е принуден да пасе овцете и козите на своите съселяни и да помага на родителите си, но въпреки това, за разлика от други бедни деца не изоставя учението. Той е един от най-добрите ученици и завършва с отличие Севлиевската гимназия. Баща му е доволен от успехите му и се съгласява да продължи образованието си в Телеграфо-пощенското училище в София, въпреки че няма достатъчно средство. В София Никола отново е един от най-добрите ученици и още по време на учението е назначен на работа в една от телеграфно-пощенските станции. Получава относително добра заплата и това му помага да праща пари на своите бедни родители. Завършва училището с отличен успех и е назначен на работа в Централната пощенска станция. Там той се запознава с комунистическите идеи и става техен привърженик, въпреки че до края на своя кратък, но достоен живот не става член на БКП. На работа в пощите не може да търпи мошениците и корумпираните бюрократи, а също и високопоставените служители, които злоупотребяват, и поради своя буен нрав многократно влиза в открити (понякога и физически) сблъсъци с тях. Те разбира се се оплакват на своите покровители, които го наказват. Общо е наказван пет пъти. След време става касиер в Четвърти пощенски клон. Като такъв отделя средства от ценни пратки за помощ за комунисти изпаднали в беда.

През 1942г. участва в набавяне на средства за закупуване на оръжие за бойните групи. След това минава в нелегалност, успявайки да вземе пистолет „Валтер“ от оръжейна пратка и започва да търси връзка с бойната група на Славчо Радомирски. Там приема партизанското име „Гуджо“. Когато Георги Ковачев (Гек) го препоръчва на Радомирски, казва: „Танкове да минат през него, нищо няма да му стане!“ Но Радомирски изпитва известно съмнение заради прекалената му смелост и невъзмутимото му появяване на оживени места където е търсен и на местата където са фашистките агенти. Гуджо приема изключително тежко недоверието и дори му казва: „Все не ми вярваш. Болно ми е. А аз нито съм подлец, нито говоря хвърчащи работи“, на което получава отговор: „Това, което вършиш е неразумно! Внимавай!“

Митка Гръбчева описва Гуджо така: „Никола Драганов беше напет момък, левент, широкоплещест, с матова и гладка кожа. Видът му респектираше с подчертаната физическа сила и неустрашимост. Носеше винаги два заредени пистолета – единият деветмилиметров парабелум. Джобовете му тежаха от резервни пълнители. Не се разделяше и с двете си бомби бухалки. Закачаше ги на вътрешната страна на балтона или на шлифера си. Горната си дреха носеше разкопчана, за да не изпъкват бомбите и винаги да му бъдат подръка.“

Веднъж, отивайки на нелегална среща с другарите си, Гуджо носи в раница патрони и бомби предназначени за изнасяне в Балкана. Но го срещат двама фашистки полицаи, които го карат да се легитимира. Преценявайки обстановката, той решава, че не е добре да стрля, тъй като са двама, а и пистолетът му е несигурен. Затова решава да се измъкне с хитрост и иска да отиде „по нужда“. Двамата фашисти ухилени си казват: „Намокри се от страх“ и го пускат, и докато разглеждат раницата, той успява да откърти две дъски и да избяга. На срещата с нелегалните заключава „Само тъпотата на агента ме спаси, но бомбите и патроните останаха в полицията“ Тогава Станьо Василев го прегръща братски, а той навежда глава. Но подозрението остава и той с огорчение казва на Славчо Радомирски: „Вие не ме смятате за ваш човек.“

По това време Гуджо е следен от две места: от една страна от своите другари, от друга от фашистките агенти. Един от тези агенти, негов съученик, се полакомява за награда и търси удобен момент да го предаде. Тогава Гуджо, гледайки го с омраза му казва „Здрасти!“ и разкопчава палтото си, от където се показват пистолет и две бомби. Тогава фашистът от страх отива при техен общ познат и казва „Кажи на Никола, че не го следя. Полицията, ако ще със злато да ме обсипе, пак няма да ме принуди да го следя!“ Научавайки това, Гуджо се разсмива и казва „Горко на това Отечество, дето го пазят тези плъхове! Ех, братко, разбиращ ли защо ще победим? Защото служим на Народа си от любов, а не за пари!“ По-късно Митка Гръбчева ще напише: „Всички се смяхме на този случай, но на враговете, които познаваха Никола Драганов, наистина не им беше до смях“.

Постепенно Радомирски се убеждава, че Гуджо не е провокатор и решава да му постави задача за изпълнение. Задачата е да се ликвидира високопоставения фашистки депутат Сотир Янев, готвен от хитлеристите за външен министър, един от основните привърженици България да се включи в „кръстоносния поход на хилядолетния райх срещу Болшевишка Русия“, като в защита на това сипе гнусни клевети срещу СССР, като например че там жените са общи, че хората са толкова гладни че в големите семейства родителите ядат децата си и тем подобни простотии.

Гуджо и Йордан Петров пристъпват към изпълнение. Но на входа на залата, където говори Янев застават много фашистки полицаи и те решават да излязат навън и да хвърлят бомба в колата му. Но до колата има много минувачи и Гуджо решава, че могат да пострадат и невинни хора, поради което решава да отложи изпълнението. На следващия ден двамата влизат в кантората на Янев и му светяват маслото. Хората по улицата, които разбират кои са, правят шпалир и им отстъпват място да се измъкнат и ги насърчават „Бягайте!“ След това докладва на Славчо Радомирски: „Няма да лае песът повече!“ Радомирски му казва: „Разказвай! Защо мълчиш? Вие извършихте подвиг!“, но Гуджо се намръщва, тъй като не обича да го хвалят.

Митка Гръбчева разкрива следните черти от характера на Гуджо: „Ние го познавахме не само като безстрашен конспиратор, но и като наш другар – весел, общителен, добродушен. Понякога, когато бяхме сами на Витоша или на Люлин, Гуджо ни приканваше да идем в някое долче и запяваше песен. Прилягаше му, дяволите да го вземат!“

След ликвидирането на Янев, на Гуджо е дадена друга задача: да ликвидира радиоинженера Кулчо Янакиев, ръководещ заглушаването на Радиостанция „Христо Ботев“. Под негово командване, Бойната група започва акцията. Но една предателска душа ги издава и те влизат в престрелка. Гуджо крещи „Дръжте се, другари! Никакво предаване!“ Моментът бил удобен да се справят с фашистите, тъй като са точно срещу тях, но между тях попаднало едно малко дете. За да не пострада детето, Гуджо пребягнал зад едно дърво, след това се скрива в една от отходните тръби на Перловска река, където води сражение повече от ден и накрая слага край на своя достоен живот с последния си куршум. Така на 30 май 1943 г. спира да бие пламенното сърце на достойния син на България, Никола Драганов (Гуджо)…

Подвигът на Гуджо е вълнуващо описан от Митка Гръбчева в нейните книги „В името на Народа“ и „Закъснели отговори“. Много читатели след това ? пращат писма с отзиви и пишат, че техен любим герой от книгите е станал той…

Източник:probuzhdane

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1981 г. е открит най-внушителният мемориал в България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.

Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.

Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как едно бурканче от нес кафе ми разби илюзиите за Канада пред 80-те

В далечните, благоуханни седемдесет години, когато социализмът строеше не само заводи, но и мечти, Иванов получи вест, която го разтърси – починала леля му, емигрантка в Канада. „Е, сега ще живея като милионерите от американските филми!“ – мислеше си той, всеки ден си представяше как разопакова куфар със злато, часовници, шоколад „Тоблерон“ и истинско кафе – не от „Балкан“, а от Запада.

След седмица го повикали тържествено в МВР – мястото, където всяко наследство се превръщаше в административно приключение. В приемната миришеше на мастило и надежди. Подполковникът, с вид на човек, който от години не е виждал усмивка, му връчи буркан „Nescafé“, без дума, без документ, само лек поклон, наподобяващ свещен ритуал.

Иванов го погледнал с благоговение – западно кафе! Тъкмо това било нужно, за да отпразнува новото си положение на частен потребител на капитализма. Прибрал буркана под мишница, вървял гордо – от МВР чак до дома.

Вечерта си направил кафе. Горчиво, с кисел вкус, нещо не било наред. „Е, сигурно канадците го пият така — културно“, помислил си. Черпил и съседите — да сподели щастието. Бай Ставри казал: „Абе, Иванов, туй кафе мирише на крематориум.“ Всички се смяли, пили, плюли, но счели, че това е, както казва новият живот: аромат на свобода.

Десет дни по-късно – пак повик в МВР. Подполковникът този път изглеждал по-човечен:

„Иванов, станала е грешка. Това не беше кафе. Това бяха… кремираните останки на леля Ви. Канадците ги изпратили в буркан, ние просто… не сме отбелязали.“

Иванов стоял ням, опарен, обрулен, все едно цялата му душа кипи като кафеварката от онзи ден.

„Тогава аз… аз съм я изпил…“ – прошепнал.

„Със съседите, доколкото разбирам“, допълнил подполковникът философски.

Излязъл Иванов от МВР – без кафе, без наследство, но с вечност в себе си.

От този ден твърдял, че не вярва в капитализма, защото вкусът му бил мазен, та чак прахов.

И ако някой го попиташе какво е наследил от леля си, той отвръщаше:

„Нищо, освен близостта до нея, която – както се оказа – беше твърде буквална.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво закусихте ученици ? Храната в училището през социализма — между грижа и контрол

В годините на социализма училищната закуска не беше просто хранене — тя беше част от по-широката грижа на държавата за „младото поколение“. В статията се подчертава, че „всяко дете трябва да започне деня с топла храна, защото това е грижа, но и възпитание“. Закуската се превръща в ритуал, който цели не само да нахрани, но и да дисциплинира.

Менюто — между стандарти и реалност

Описани са типични закуски: филия с маргарин и мед, чай с лимон, понякога варено яйце или кашкавал. Въпреки усилията за стандартизация, често се случва храната да не достига или да бъде с компромисно качество. В статията се споменава, че „някои ученици получават само чай, защото доставката на хляб е закъсняла“.

Учениците — между благодарност и недоволство

Фотографията в средата на страницата показва ученици около маса, един от тях държи табла с храна. Израженията им са смесени — любопитство, леко недоволство, но и привикване. Статията цитира ученик от 6-ти клас: „Понякога е вкусно, понякога не, но поне не сме гладни.“

Ретро поглед към днешния ден

Днес, когато темата за ученическото хранене отново е актуална, този ретро поглед ни напомня, че грижата за децата винаги е била част от обществената отговорност. Въпросът „Какво закусихте, ученици?“ остава актуален — не само като хранителен, но и като социален.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зъболекарските кабинети през 80-те в България често се възприемаха като зловещи – не само заради техниката, но и заради атмосферата и социалния контекст

През 80-те години на миналия век посещението при зъболекар в България беше преживяване, което мнозина помнят с тревога. Ето какво правеше тези кабинети толкова зловещи:

Оборудване от соц индустрията: 

Зъболекарските столове и инструменти бяха произведени от държавни предприятия като ДСО „Респром“ и „Приборостроене и автоматизация“. Те обединяваха всичко необходимо в едно изделие, но често изглеждаха груби и индустриални.

- Мобилни кабинети: За да се осигури достъп до стоматологична помощ в отдалечени райони, се използваха мобилни кабинети – камиони, оборудвани със зъболекарска техника. Ученици се водеха на групи за прегледи, което създаваше усещане за принудителност и страх.

Стерилна обстановка с метален блясък: 

Кабинетите бяха обзаведени с метални мебели, студено осветление и мирис на дезинфектанти – всичко това засилваше усещането за тревожност.

- Болката като част от процеса: Анестезията не винаги се използваше, а звуците от машините – особено бормашината – се запечатваха в съзнанието на децата като символ на болка.

- Липса на индивидуален подход: Зъболекарите работеха по план, с ограничено време за пациентите. Това често водеше до механично отношение и липса на емпатия.

Социален контекст и спомени

- Безплатна, но задължителна грижа: Зъболечението беше безплатно, но посещенията – особено в училищна възраст – бяха задължителни. Това създаваше усещане за контрол и страх.

- Колективни прегледи: Учениците се водеха на групи, което засилваше социалния натиск и тревожността – особено когато някой се върнеше със сълзи.

- Носталгия и хумор: Днес много хора си спомнят тези кабинети с смесица от ужас и усмивка – като част от „соц романтиката“ и детските страхове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Славният славяновски птицекомбинат – от съзиданието до разрухата

Хиляди работници, десетки камиони, износ за целия свят…Днес – само бурени и тъга. Историята на един забравен комбинат, която ще ви върне 40 години назад!

През 70-те години на миналия век Плевенски окръг е сред водещите в страната в стопанско отношение. Освен пушещите комини на големите заводи край Плевен, изключително добре развито е земеделието и животновъдството. Това дава повод на  първиясекретар на ЦК на БКП Тодор Живков да  бъде чест гост на окръга по това време. Дори посреща Фидел Кастро на аерогарата в  Плевен.

През 1974 г. едно селце отстоящо на 25 км от Плевен и разположено в най-плодородна част на Дунавската равнина е обявено за град. Новият град появил се на картата на България е Славяново, а 9 години по-рано там е открит голям птицекомбинат, който скоро след това става водещо птицевъдно предприятие в страната и предпочитан партньор на международния пазар. 

Птицекомбинатът за промишлено производство на птиче месо и яйца се превръща в основа на промишленото развитие на града, а земеделското производство служи като основна фуражна база за развитие на производството в комбината и за задоволяване на нуждите на населението в района. Основател и дългогодишен директор на птицекомбината е големият стопански деец от ловешкото село Радювене Кочо Караджов. Той ръководи комбината 26 години и го превръща в огромна промишлена империя, която разбива монопола на световната яйцеборса и дава на България шанса да диктува пазара на птиче месо в света.

Още със създаването си птицекомбинатът е планиран да бъде най-големия на Балканите. Оборудването на разположения на големи декари площ сграден фонд е изцяло внесено от Запад. Основната дейност на прославения в миналото птичарник е била производство на разплодни и стокови яйца, на еднодневни и едномесечни пилета, производство и преработка на птиче месо и разплодни пилета. Пълният капацитет на комбината е достигал 300 хил. птици. Над 60% от икономическо активното население на Славяново тогава е било заето в производството на птиче месо и яйца, а градът е достигал почти 6 000 души. Персоналът е бил изключително добре квалифициран. Отличната продукция на комбината е била добре позната далеч зад пределите на страната.

 

Комбинатът е поддържал делови контакти с предприятия и фирми от бившите страни членки на СИВ, Франция, Холандия, Германия, Дания, Гърция, Турция, Ирак, Израел, Кувейт, Саудитска Арабия, Сирия, Кубадр. И до днес по-възрастните славянчани си спомнят натоварените с яйца и птици тирове поели посока за Арабския свят. За постоянните високи производствени резултати, птицекомбинатът е бил награден и с орден “Народна Република България” – І степен.

 

В края на 80-те обаче, най-големия птицекомбинат на Балканите, който е и сред водещите на Стария континент задлъжнява. Един от основните му търговски партньори Ирак натрупва дълг към него в размер на 12 млн. лв, а парите така и не постъпват по сметките на предприятието. Настъпват тежки години за птицекомбината, който освен че изпитва финансови затруднения, започва да губи и многобройните си пазари. През 1997 г. той става става Акционерно дружество “Славяна”, част от собствеността на бившия приватизационен фонд „Стара планина холд“ и компанията „Славяна“. Предприятието от година на година работи с все по-намален капацитет, за да се стигне до днешното му положение, което е меко казано трагично.

Днес от големия в миналото птицекомбинат нахдодящ се на разклона за градчето по пътя Плевен – Русе, е останала само част от огромния фирмен надпис. Самият комбинат тъне в печал и разруха. Не е останало почти нищо. Част от сградния фонд е продаден, от  производствените мощности няма и помен. Люпилнята, която е била с холандско оборудване отдавна е нарязана за скрап. Така, от наричаната някога Славяновска империя, диктувала пазара на птиче месо в Европа и в Арабския свят са останали само спомените на хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сбогом на „Гранда“! Легендарният шведски хотел си отива!

В социалните мрежи варненци споделят снимки и емоционални послания – багерите вече рушат част от Гранд хотел Варна, един от най-известните символи на българския туризъм, разположен в сърцето на курорта „Св. Св. Константин и Елена“.

Решението на Общинския съвет

В края на май общинските съветници във Варна одобриха разделянето на имота на два новообразувани урегулирани парцела, като се запазва предназначението за хотел, жилища, спортна зала и игрищата.

Първият имот ще съхрани основната сграда на хотела, чиято модернизация е планирана в апартаментен тип.

Вторият имот е предназначен за ново строителство до 15 метра височина (5 етажа), съгласно действащия устройствен план.

История на „Гранда“

Гранд хотел Варна е построен през 1977 г. от шведски архитекти в тогавашния курорт „Дружба“. По онова време сградата е смятана за изключително модерна.

През годините хотелът приема редица знакови гости – Тодор Живков, световни делегации, Тина Търнър, Анатолий Карпов и много други звезди от културата и спорта. Името му остава свързано и с култовия български филм „Оркестър без име“, чиито сцени са заснети именно там.

Дори Христо Стоичков и негови съотборници се отпускат в „Гранда“ след прочутото американско лято.

Край на една епоха

Снимка: Facebook/Vesna Milich

Сега, след десетилетия история, един от най-емблематичните хотели на Варна ще отвори нова страница – не като място за туристи, а като модерен жилищен комплекс.

Източник:novavarna.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за брат ми, който ме заведе в София и тогава за пръв път пътувах със самолет

През лятото на 1953 г. бях във втори клас. Брат ми, който беше по-голям от мене повече от 15 години писа, че към края на лятото ще ме заведе в София. Той вече беше станал военен летец. Знаехме, че нея година беше на обучение в Съветския съюз за да пилотира реактивни самолети. Нещо непредвидено сигурно се беше случило, защото лятната ваканция свърши, но той не си дойде. Дойде си в началото на октомври. 

Обещанието оставаше в сила. Донесе ми два комплекта детски костюми. Когато ги облякох не смеех да се покажа пред другите деца. Щяха  да ми завиждат. Така и стана. Повече се радвах на друго. Беше донесъл два пълни куфара с шоколади. И аз подарявах на децата по един шоколад за да не ми завиждат чак толкова. Трябва да призная, че такива шоколади никога през живота си повече не вкусих. След това се сетих, че той ги е икономисвал от това, което му се е полагало. Донесъл ми ги е от хиляди километри като армаган.

Аз в моряшко костюмче и брат ми по жълтите павета

Уреди отсъствието ми от училище и една сутрин пътувахме с влака за София. Там щяхме да отидем на свиждане на другия ми брат, който беше войник. Когато стигнахме в София още имаше съборени сгради от бомбардировките. На всяка крачка ни дебнеха фотографи. Направихме доста снимки, които са незабравим спомен за преживяното и видяното в столицата. На следващия ден отидохме в поделението, където служеше другият ни брат. Пуснаха го в отпуск и цял ден прекарахме заедно. На връщане брат ми беше запланувал да пътуваме със самолет. Аз се притеснявах, но след като батко ми беше с мене се успокоих. Когато пътническият самолет вече летеше брат ми ме заведе в кабината, за да видя пилотите дори и да разговарям с тях. Кацнахме в Горна Оряховица, защото самолетът пътуваше до Варна. Така завърши екскурзията ми и пътешествието до София. И сега като си спомня виждам след толкова години преживяното. За нещо друго искам да разкажа, а то е за образа на брат ми.

Той беше невероятно смел и решителен човек. Нито за секунда не изпадаше в паника или страх. Беше физически здрав или така изглеждаше. Мразеше ходатайството, подмазвачеството и всички отрицателни порядки. Ненавиждаше и тези партийни и държавни ръководители, които бяха преяли с власт. Наричаше ги „думбази“. Сигурно професията, която беше овладял до съвършенство, да лети като сокол в небесата бе калила характера му.

Случи се така, че след като се пенсионира си дойде на село. Стори ми се, че някой го беше обидил или беше недооценен. Неговият живот и цел винаги е била военната авиация. Никога не спомена за това, но аз разбирах, че когато ставаше дума за някой висш военен от авиацията, той не скриваше да каже за качествата му като пилот. Тогава напълно го разбирах.

С каквото и да се заловеше на село винаги успяваше. Като го гледаше човек от страни щеше да си помисли, че цял живот е бил строител, полевъд, животновъд, търговец, готвач и какво ли не. Цялото село му се чудеше. Ала той намираше с всеки да установи контакт  и приятелство.

Пенчо ЦАНЕВ www.nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как изглеждаше курортът "Елените" преди 1989 година (СНИМКИ)

Ваканционното селище Елените се намира на южните склонове на Стара планина, на 7 км източно от курорта Слънчев бряг и в близост до с. Влас. Мястото не е било населено преди застрояването на комплекса, което започва през 1985 г. Разположено в живописен залив, в комплекса са изградени множество двуетажни и триетажни къщи построени в типично средиземноморски стил. 

Заедно с в.с. Дюни построено две години по-късно, са последните курортни селища построени по времето на социализма и спечелили международно признание.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да се знае и помни! Българинът Чавдар Джуров поставя вечен световен рекорд по парашутизъм

През 1965 г. синът на военния министър, Георги Филипов и Хинко Илиев правят световен рекорд на дневен групов височинен скок. Следващата година Чавдар скача с катапултиране от 15 313 метра. Това е плонж от стратосферата! Температурата е – 65 градуса. Парашутистът е с кислороден апарат и специален костюм.

По чудо успява, но дълго ходи сгънат на две от удара на катапулта. Международната въздухоплавателна федерация ФАИ решава, че Джуров надминава допустимия риск и човешките възможности. Вписват го като рекордьор, но забранява подобни опити. 

Историята на Георги Филипов и Хинко Илиев-Пътят към рекорда

През 1965 г. два български парашутисти, Георги Филипов и Хинко Илиев, написаха история, като поставиха световен рекорд в парашутизма. Това събитие не само че привлече международно внимание, но и утвърди България като страна с талантливи спортисти в този екстремен спорт.

Георги Филипов, син на тогавашния военен министър, и Хинко Илиев бяха двама амбициозни и решителни млади мъже с обща страст към парашутизма. Те се запознаха по време на тренировки и бързо установиха силно партньорство, основаващо се на доверие и взаимно уважение.

Постигането на световен рекорд изискваше много месеци на интензивна подготовка. Те трябваше да се справят с различни предизвикателства, включително физическа издръжливост, точност в маневрите и контрол на стреса. Всеки аспект от скока беше внимателно планиран и изпробван чрез симулации и тренировъчни полети.

На определената дата през 1965 г., Филипов и Илиев се издигнаха на височина от над 10 000 метра над земята. Техният скок беше координиран с изключителна прецизност и се осъществи в перфектни метеорологични условия. Въпреки опасностите, които съпътстват подобни начинания, двамата успяха да изпълнят плана си безупречно.

Постижението на Георги Филипов и Хинко Илиев беше признато не само в България, но и на международната сцена. Техният успех вдъхнови ново поколение парашутисти и привлече внимание към България като център на екстремните спортове. Техният рекорд се задържа дълго време, като остава впечатляващ пример за смелост и майсторство.

Георги Филипов и Хинко Илиев оставиха дълбока следа в историята на парашутизма. Техният световен рекорд от 1965 г. е символ на човешката способност да преодолее границите и да постигне невъзможното. Тяхната история продължава да вдъхновява и днес, напомняйки ни за силата на духа и решителността.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриване на първата електрифицирана жп отсечка в България на 27 април 1963 година

Електрифицирането на железопътната линия между Пловдив и София е значимо събитие в историята на българската железница. Това нововъведение, реализирано на 27 април 1963 година, отбелязва началото на нова ера в транспортната инфраструктура на България.

След Втората световна война, България е в период на възстановяване и модернизация. В този контекст електрификацията на железопътните линии се разглежда като ключова стъпка към подобряване на ефективността и екологичността на транспорта. Железопътната линия Пловдив - София играе важна роля в свързването на двата най-големи града в страната и е основен маршрут за превоз на стоки и пътници.

Електрификацията предлага множество предимства:

Ефективност и скорост: Електрическите влакове са по-бързи и по-ефективни в сравнение с парните влакове, което води до намаляване на времето за пътуване.

Екологичност: Електрическите влакове са по-екологични, тъй като не излъчват вредни емисии, характерни за двигателите с вътрешно горене.

Икономичност: Електрификацията намалява зависимостта от вноса на въглища и горива, което води до по-ниски оперативни разходи.

С откриването на електрифицираната линия, България прави значителна крачка напред в своето индустриално развитие. Това събитие стимулира икономическия растеж, като улеснява търговията и подобрява мобилността на работната сила. Освен това, модернизацията на железопътната мрежа засилва международния престиж на страната.

Електрифицирането на жп линията Пловдив - София през 1963 година е важен етап в развитието на българската железопътна инфраструктура. То не само подобрява транспортната ефективност и екологичност, но също така играе съществена роля в икономическото развитие на страната. Това нововъведение остава значимо и до днес, като подчертава важността на устойчивите и иновативни транспортни решения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 6 септември 1974 г.при трагичен инцидент България загуби един от най-обичаните си изпълнители и актьори

На 6 септември 1974 г. България загуби един от най-обичаните си изпълнители и актьори — Стефан Воронов. Животът му бе прекъснат при трагичен инцидент край София, оставяйки след себе си огромна празнина в българската музикална и театрална сцена.

Стефан Воронов бе символ на българската поп и театрална култура през 60-те и началото на 70-те години на XX-ти век. Той се отличаваше със своята харизматична личност и неповторим глас, които го направиха любимец на публиката. Кариерата му бе белязана от множество хитове и участия в театрални постановки, които оставиха дълбок отпечатък в сърцата на неговите почитатели.

Стефан Воронов бе известен с редица песни, които и до днес се слушат и обичат. Той съумя да вдъхне живот на българската поп музика, като въведе нови стилове и изразни средства. Неговите изпълнения се отличаваха с емоционалност и дълбочина, които го направиха уникален на сцената.

Освен като певец, Стефан Воронов бе и талантлив актьор. Неговите участия в различни постановки на българския театър му донесоха признание и уважение от страна на критиката и публиката. Неговото присъствие на сцената бе винаги запомнящо се и силно въздействащо.

На 6 септември 1974 година, Стефан Воронов губи живота си при автомобилна катастрофа край София. Трагедията шокира цялата страна и оставя след себе си неизмерима скръб сред почитателите му. Загубата на Воронов бе не само лична трагедия за неговото семейство и приятели, но и голям удар за цялата културна общност в България.

Споменът за Стефан Воронов продължава да живее в сърцата на много хора. Неговите песни и роли остават част от културното наследство на България. Той остава вдъхновение за бъдещите поколения изпълнители и актьори, които черпят от неговата страст и отдаденост към изкуството.

Всяка година, на годишнината от неговата смърт, почитателите му организират възпоменателни събития, които отбелязват живота и творчеството му. Така Стефан Воронов продължава да живее чрез своето изкуство и любовта на своите почитатели, доказвайки, че истинският талант никога не умира.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За респекта и уважението на учениците към учителите в социалистическа България (1945-1989г.)

Времето на социализма в Народна република България (НРБ) беше период, характеризиращ се с редица социални и културни промени. Сред тях, образованието заемаше централно място, а респектът към учителите беше важен аспект от обществения живот.

Образователната система в НРБ беше строго организирана и централизирана. Учителите играеха ключова роля в изграждането на социалистическите ценности и идеали у младото поколение. Системата беше изградена така, че да подпомага развитието на колективистичния дух и патриотизма, като същевременно акцентира върху важността на образованието.

Учителите в социалистическа България бяха повече от просто преподаватели на знания. Те бяха възприемани като морални и идеологически водачи, които трябва да възпитат децата в дух на социалистически идеали. Учителите бяха уважавани и често играеха важна роля в местните общности. Тяхната работа беше смятана за престижна и значима за обществото.

Идеологическа важност: Учителите бяха възприемани като основни предаватели на социалистическата идеология. Това им придаваше значителна важност и авторитет в обществото.

Образователни постижения: Образованието в НРБ се стремеше към високи академични стандарти. Учителите, като част от тази система, бяха уважавани заради своята компетентност и професионализъм.

Обществено признание: Учителската професия беше високо ценена и често беше съпроводена с признание и уважение от страна на родителите и обществото.

Респектът към учителите в социалистическа България беше резултат от съчетание на идеологически, образователни и обществени фактори. Учителите не само предаваха знания, но и възпитаваха следващите поколения в дух на социалистически ценности. Техният принос към обществото беше значителен и признат, което ги поставяше на високо място в социалната структура на НРБ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Учителите и физическото наказание над ученици по времето на социализма в НРБ

Темата за физическото наказание в училищата по времето на социализма в Народна република България (НРБ) предизвиква разнообразни мнения и спомени. В тази статия ще разгледаме историческия контекст, практиките и въздействието на физическите наказания върху образователната система и учениците от този период.

В периода на социализма в България (1944-1989 г.), образованието имаше ключова роля в изграждането на социалистическото общество. Училищата се стремиха да формират нов тип гражданин, лоялен към идеалите на партията и държавата. Дисциплината и редът бяха основни ценности, а учителите имаха авторитетна позиция в обществото.

Въпреки че официалните правила не насърчаваха физическото наказание, в някои училища практиката беше толерирана или дори приемана като метод за поддържане на дисциплина. Учителите понякога прибягваха до физическо наказание като средство за контрол върху поведението на учениците. Това включваше удари с пръчка, шамари или други форми на телесно наказание.

Физическите наказания често оставяха трайни емоционални и психологически следи у учениците. Някои от тях развиваха страх и неприязън към училището, което можеше да доведе до намаляване на мотивацията за учене и дори до отпадане от образователната система. Въпреки това, за други ученици, наказанията бяха възприемани като нормална част от образователния процес.

С течение на времето и с настъпването на демократичните промени в края на 80-те години, физическите наказания постепенно изчезнаха от българската образователна система. Новите педагогически методи и подходи се фокусираха върху насърчаването на уважение и сътрудничество между учители и ученици.

Физическото наказание в училищата през социалистическия период в НРБ е сложна и противоречива тема. Докато за някои ученици и учители това беше нормална практика, за други тя остави дълбоки белези. Днес образователната система в България се стреми към създаване на безопасна и подкрепяща среда, в която физическото наказание няма място.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ученическата униформа и как трябваше да изглеждат учениците по времето на СОЦА в НРБ

По време на социалистическия режим в Народна Република България (НРБ), ученическата униформа играеше важна роля в училищния живот. Тя беше задължителна за всички ученици и символизираше не само принадлежността към училището, но и социалистическите идеали.

Ученическата униформа беше задължителна в НРБ. Носенето ѝ се считаше за основна част от ежедневието на учениците и бе стриктно контролирано от училищните власти. Униформите бяха средство за създаване на усещане за равенство сред учениците, като елиминираха социалните и икономическите различия. Същевременно те възпитаваха в дисциплина и ред, което беше в унисон с идеологията на социалистическото общество.

Униформите се различаваха в зависимост от възрастовата група и пол, но основните елементи бяха сходни.

За момчетата: Те носеха сини или тъмносини панталони, бяла риза и тъмно сако. В по-студените месеци се добавяше и вълнено пуловерче. Летният вариант включваше по-леки материи, но цветната схема оставаше същата.

За момичетата: Те обикновено носеха сини или тъмносини поли с бяла блуза и жилетка. Понякога униформите включваха и престилки, които се носеха над полите, особено в началните класове.

Ученическата униформа се допълваше и с различни аксесоари, които имаха както практическа, така и символична роля. Например, червеният пионерски връзка бе задължителен за членовете на пионерската организация, което беше почти всяко дете в училищна възраст.

Изискванията към учениците не се ограничаваха само до облеклото. Дисциплината беше на първо място и се очакваше от учениците да спазват стриктно установените правила. Учебният ден започваше с химн и нагледи, а всяко нарушение на училищния ред можеше да доведе до сериозни последици, като предупреждения или дори отстраняване от училище.

Училищната униформа и изискванията към учениците в НРБ бяха отражение на социалистическите идеали за равенство, дисциплина и колективизъм. Те създаваха усещане за принадлежност към общността и възпитаваха в уважение към училищната институция и социалистическата държава. Въпреки че днес изглеждат остарели, тези практики играха важна роля в живота на няколко поколения българи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как е протичала подготовката за първия учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил значимо събитие в българската образователна система, а по време на социалистическата епоха в Народна република България (НРБ), той е бил особено важен. В този период образованието е било на особена почит и това се е отразявало и в подготовката за началото на учебната година.

По времето на социализма училищата са били строго организирани и контролирани от държавата. Подготовката за първия учебен ден започвала много по-рано през лятото. Директорите и учителите са били отговорни за поддръжката на училищната инфраструктура и обновяването на учебните материали. Често се организирали доброволчески акции за почистване и обновяване на училищните сгради, в които се включвали и родители.

Закупуването на учебни материали е било важна част от подготовката. Родителите са се снабдявали с учебници, тетрадки, химикали и други необходими пособия за децата си. В онези години, особено в по-малките градове и селата, често не е имало голям избор от магазини, затова много семейства планирали предварително покупките си.

Ученическата униформа е била задължителна и специфична за всяко училище. Родителите са се грижили децата им да разполагат с чисти и добре изгладени униформи за първия учебен ден. Това е символизирало дисциплината и уважението към образователната институция.

Първият учебен ден е бил изпълнен с тържественост и емоции. Учениците са се събирали в дворовете на училищата, където се е провеждала официалната част. Имало е речи от директора, учителите и понякога дори от представители на местната власт. Песни, стихотворения и хорове са допълвали празника.

По време на социализма образованието е било считано за ключов инструмент за социално развитие и лична реализация. Подготовката за първия учебен ден е отразявала тази важност и е била време на вълнение и надежди за бъдещето.

Със завършването на социалистическата епоха в България, много от тези традиции са се променили, но спомените за това време остават живи в съзнанието на мнозина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ