През 1961 г.тя създава образа на една от емблемите на БНТ куклата Педя човек - лакът брада

В своята кариера има над 80 роли в театъра. Също така участва в различни радио поредици и пиеси. В периода 1992–1997 г. е директор на Кукления театър в София.

През 1961 г. създава образа на куклата Педя човек - лакът брада, герой от телевизионната рубрика „Лека нощ, деца“. Озвучава и дублира игрални и анимационни филми за деца и записва приказки на грамофонни плочи. На 24 април 2011 г. Педя човек – лакът брада навършва 50 години от съществуването си в телевизионния ефир. След любимата поредица, гласът на куклената актриса става толкова популярен, че я канят в много телевизионни детски програми, като „Кукленият град“ (1964).

Рачева понякога се занимава и с дублаж на филми и сериали.

Педя човек – лакът брада е българско телевизионно предаване, поредица за деца, излъчвана по БНТ в периода от 1960-те до 1990-те в часовете, предназначени за Лека нощ, деца.

Гласът на малкото човече с дълга бяла брада е на актрисата Слава Рачева. С това предаване се свързва и името на известния български говорител Никола Филипов. От малкия екран кукленото човече разказва интересни приказки на малките палавници за лека нощ. 

Повечето от сюжетите са взети от народния фолклор. Всяко предаване започва с песента „Аз съм мъничко човече, на децата мил другар! Имам шарено елече, а в торбата − скъп товар!“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият камион на завод „Мадара“ е проектиран в България през 1951 година

От 1950 до 1964 г. Шумен се нарича Коларовград, но името КАЗ (Коларовградски автомобилен завод), с което по същото време е известен автомобилния завод, не е използвано официално като съкращение, въпреки че емблемата с тази абревиатура стои върху първите прототипи на  камиони, изработени там (подобна идея по принцип е обсъждана като възможен вариант, но е отхвърлена, тъй като съвпада с името на съветските камиони КАЗ „Колхида“, правени в Кутаиси). До 1965 г. заводът носи името ДМЗ, след това за кратко е Автомобилен завод, а от 1967 г. – ЗТА.

При разработката на първите прототипи основната цел е създаването на нова кабина с вътрешно разположение на двигателя, с което се увеличава дължината на товарната платформа при запазване разпределението на натоварването по оси. Всички прототипи са изработени на шасита ГАЗ-51А, а цветът им е или сиво-бял или песъчлив (какъвто е и при оригиналния ГАЗ).Разработка на този тип автомобили с оглед тяхната подготовка за серийно производство обаче е прекратена сравнително скоро, тъй като по същото време ГАЗ спира производството на ГАЗ-51А, а „Мадара“ от своя страна не разполага с необходимите щамповъчни мощности за производство на кабини.

Въпреки че голяма част от възлите на опитните образци като двигател,  скоростна кутия, преден и заден мост и др. са взети от съветския камион, има и някои оригинални компоненти като кабината, рамата, кормилната уредба, преводите на педала на съединителя, резервоарът за гориво, тегличът и др. Управлението на скоростната кутия е дистанционно, а превключването на скоростите се осъществява с лост, изведен на волана, както при леките коли. Този начин на управление на скоростната кутия, който също е разработка на заводските инженери в Шумен, е новост за тогавашните товарни автомобили.

Първият прототип КАЗ (на снимката горе) е показан за първи път пред обществеността на град Шумен по време на манифестацията по случай 7 ноември 1959 г. На 1 май 1960 г. заводът манифестира с втори прототип на самосвал КАЗ, като и в двата случая отговорен конструктор е инж. Изак Яков.Автокъщи наблизо

Третият заводски прототип от 1961 г.

В началото на януари 1961 г. е изработен третият прототип на 3-тонен товарен автомобил КАЗ с отговорен конструктор инж.Димитър Дамянов. За разлика от другите два, кабината му е триместна и много по-удобна. Собственото му тегло е с 270 кг по-ниско от това на ГАЗ-51, който е със същата товароносимост, въпреки че каросерията на българския прототип е с 450 мм по-дълга. Кабината на автомобила може да се завърта около два шарнира, което улеснява ремонта на двигателя, оборудвана е с отопление и има много по-добра видимост благодарение на панорамните стъкла. Чертежите на новия автомобил са изработени в Конструктивния отдел на завода, а самият прототип – от колектива на Прототипния участък.

Последният предложен от завода прототип на 3-тонен камион, наречен „Рила-7“, който е завършен през 1967 г., се отличава с много модерен за времето си дизайн, но по-нататъшната му разработка е спряна на ниво Министерски съвет от икономически съображения. С това приключват и опитите на заводските конструктори за създаването на оригинален български камион. От същата година в Шумен започва производството на ГАЗ, а скоро след това и на LIAZ.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1979 г. в завод „Чавдар“ е създаден прототип на градски автобус в сътрудничество с Volvo

Неговата каросерия, която е близка като пропорции до тази на междуградския модел 11 М4, е базирана на комплектно шаси на Volvo В57-55 и се отличава с опростена двуцветна окраска, седалки от градски тип и външноизнасящи се врати. 

По тази програма е изработен само един опитен образец, като при евентуално серийно производство е бел планиран износ на този модел основно за близкоизточните пазари. Конструкцията на шасито е класическа – рама, съставена от надлъжни греди, двигател, разположен отпред и директно свързан чрез сух  съединител с 5-степенна предавателна кутия, карданен вал и заден двигателен мост с хипоидно главно предаване. Но при това класическо устройство има и твърде много неща, които го отличават от останалите автобусни шасита.

Двигателят е дизелов, с принудително пълнене, 6-цилиндров, с ходов обем само 6,7 литра, но с ефективна мощност 152 кВт (207 к.с.) при 2400 об/мин и въртящ момент 70 кгм при 1400 об/мин. Литровата му мощност е 31 к.с./ литър – стойност, която при тези ниски обороти не е достигната от нито един от произвежданите в света  двигатели. Характеристиката на въртящия момент осигурява много голям коефициент на приспособяемост на двигателя – к = 1.25. С това значително се облекчава управлението на автобуса, особено по планински пътища. Предавателната кутия е механична, 5-степенна със синхронизирани предавки. Задният мост е цяла щамповано-заварена греда. Кормилният механизъм е с хидравличен серво-усилвател, който осигурява леко завъртане на волана, дори когато автобусът е неподвижен. Спирачната система е пневматична, двукръгова. Ръчната спирачка също е пневматична, с автоматично блокиране на задните колела при липса на въздух под налягане в спирачната система. Окачването се състои от полуелиптични ресори, гумени кухи тампони и хидравлични, двойно действащи амортисьори.

На външен вид и като обзавеждане каросерията на автобуса не се отличава от стандартните каросерии на градските автобуси “Чавдар 11Г5”. Специалистите от БТРВ при КА „Чавдар“ успяват в максимална степен да използват стандартни и унифицирани елементи от редовното производство, въпреки че по размери шаситата Volvo значително се различават от използвните у нас шасита Škoda RTO. Конструкцията на каросерията дава възможност за значителна гъвкавост в производството и адаптирането й към шасита с различни размери. Основните параметри на автобуса Чавдар-Volvo 11Г5 са: максимална дължина 11 260 мм, максимална ширина 2515 мм и максимална височина 3150 мм. Собствената маса на автобуса е 8800 кг, а пълната маса (с 80 пътници) – 15 000 кг.

Пътно-експлоатационните изпитания на автобуса, проведени в Лабораторията по двигатели и автомобили – София, установяват, че освен много добра надеждност, автобусът има технически показатели, които значително надхвърлят изискванията, както на нашите стандарти, така и на препоръките на Европейската икономическа комисия на ООН по автомобилен транспорт. В края на 70-те години по линия на една евентуална кооперация с шведски автобусни фирми се е предвиждало и създаването на аналогичен градски автобус, но с десен волан. До реализирането на тези проекти, които са били заложен в дългосрочния план на предприятието, обаче не се стига.

Източник:autobild.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Къде и как се събираха неформалните групи в Стара Загора? Един интересен разказ за живота през 80-те

Всъщност, горе-долу спомените ми започват от средата на 80-те години, защото тогава вече можех да излизам, а и по някакъв начин имах поглед върху точно тези среди.

Не съм много уверен какво е имало в Стара Загора преди 1985-1986 година, поне от моята камбанария. Да приемем, че уж не е имало нищо, поне според официалната партийна линия. Тук таме съм чувал различни истории за неформални групи преди това време, но нищо нямам документирано или като спомен. 

Имаше много хора с дълги коси, имаше заводски групи, често флиртуваха със западна музика, по стените висяха надписи на AC/DC, Black Sabbath, Kiss и какво ли още не. Но всичко беше полу-легално. Хем имаше, хем нямаше. Имало е силна група на млади хора, които слушат диско музика и през деня са стоели на Верея, а вечер през лятото са затваряли плажа на Баните тях. Предвид на времето, някои от тях са били в далаверата с валутите, стоките от Кореком и от тировете, което е означавало - огромни пари, които често няма за какво да харчиш. Освен за емоции, ядене, пиене и забавление.

Когато бях 6-7 клас, вече можех да ходя по студиата и да търся музика, за която само бях чувал. Намираха се интересни неща, особено ако спечелиш доверието на човека зад тезгяха. Формално, студиата извършваха услуга презапис, но осигуряваха и източник на презаписа - 5.70 лева за 60 минути и май 7.20 лева за 90 минути. Луди пари за онова време. Имаше определени листове със забранени за запис албуми, които тогава по някаква причина не отговаряха на стандарта. Те бяха най-интересните.

Много музика имаше и при приятели, стандартните албуми по половин час на 60 минутна касета, с преведени заглавия и саморъчни обложки. Ключовите студиа бяха в една стара къща зад Тото пункта на централната улица (сега е китайски ресторант там), "бай Киро" в блоковете на Алана, един друг играч в блока на Орбита, още един-двама, които работеха нелегално и от дома.

И като натрупаш самочувствие и репутация с това, че имаш вече няколко касети с хеви метъл, тръгваш да търсиш и къде се събират хората с подобни интереси.

Наложеното мнение по онова време беше, че любителите на хеви метъла/рока са по принцип хулиганите. И това беше определено така, всеки квартал си имаше "лоши момчета", които се биеха, пиеха, крадяха стотинки, разбиваха мазета и въобще, играеха си на bad boys. Някои от тях бяха много свестни, но позьорството ги унищожи.

Най-честите места, по които се събираха тези младежи, както и по-старите неформални елементи бяха места като снекбара на Златна Тракия - заради коняка. Ключови бяха основните бирарии  - Липа (спирката на Верея, сега концертна зала на дома за талантливи деца), България (Първа инвестиционна банка), Берое (какво ли не, сега нон стоп). И въпреки, че нямахме години, там започнахме да се събираме по онова време, защото имаше бира, никакъв контрол, а ако съберяхме пари и за пържени картофи - и това имаше. И трите бирарии бяха пълни непрекъснато, а тъкмо тогава беше вече перестройката. Милицията гледаше през пръсти на всичко, освен ако не ставаше бой. В бирариите не искаха нито паспорти, нито нищо, наливаха и продаваха. Ние имахме куража и да се правим на луди и ако може и да не платим. 

Но истинското място за неформалните елементи за мен си беше да стоим на витрините на Комсомолския магазин, точно срещу Гъбата. Десетина прозореца, тежки каменни основи, на които е много удобно да седнеш и да зяпаш какво се случва. Още повече, никой не ти искаше пари за нищо, а през теб минаваха всички, хубаво да те огледат и ти тях. След което привечер отивахме на скамейките на Градската, където вече пиеха какво ли не, пушеха, някои спяха там.

Имаше и още много заведения, но вече с по-ниска репутация, примерно Полковника, едно мизерно фургонче (под кръговото на Билла), което точно на ръба на канала събираше всички местни алкохолици, заедно с хеви метълите от Митьо Станев и Три чучура. Имаше и дискотеки, в които редовно пускаха в края едно или две парчета с рок, за да си осмисли престоя и пиенето една голяма част от посетителите. Да, имаше и запознанства с момичета на нашите години. Орбита или Опера (днес Пощенска банка) срещу Стария театър беше класически пример. Имаше и няколко още подобни младежки клубове (един зад Художествената галерия, на мястото на паркинга), друг в блока над Царя (днес детска градина), имаше и други, но те бяха вече на определени предприятия, с малко по-затворен достъп.

Но пусто, по онова време - водещ мотив за събиране някъде беше по-скоро пиенето, момичетата, но не и музиката. Не се учудвайте, за пореден път го казвам - пиеше се всичко и от всички. Стига да не те хванат. А музиката беше покрай другото. Нещо като екзотично мезе на един начин на живот, който намирахме за протест срещу не знам и аз какво. И ако сме си мислели,че е протест, вероятно би изглеждал просто консуматорско отношение на едни деца към света, който им отказва удоволствия, а те сами си ги набират. Вероятно така са стоели нещата при голяма част от моите набори.

Изведнъж всичко стана много сериозно. Толкова сериозно, че покрай перестройката - по телевизията пуснаха Круиз и Гунар Грапс и то в официален телемост, в който ние им пускахме Братя Аргирови и Тангра. Това лято нещата се промениха и в Стара Загора.

Роз Мари Стателова официално обяви, че има хеви метъл, но е опасен. Ченгето от ДС, което ни обясняваше в училище за Възродителния процес призна, че като пуснат по радиото Deep Purple и той харесва и натиска газта. Наш съученик, дете на партиен феодал, запита смело "А не те ли спират от КАТ?", което го накара да смени няколко цвята на лицето. Но нямаше как да каже нещо на детето на другаря.

Улиците се изпълниха с хора, които имаха дълги коси, носеха тениски, имаха скъсани дънки, кубинки, кожени якета. През 1987 се състоя първият старозагорски рок фестивал на Бирхала, който буквално ни отвя главите с младите тогава групи от училищата. Оказа се, че не само има любители на тази музика, но има и дори групи, които свирят. Комсомолът вече искаше да трупа точки, вече неформалните групи бяха официални, имаше какво да кажат, търсеше се мнението им. За какво ли, вероятно за да се втвърди комсомолското ядро, защото вече бяхме и комсомолци. С ризи и униформи в училище, а вечер - кой каквото има. 

В музикално отношение - вече беше много по-лесно да се намери музика, нямаше проблеми и листове със забранени албуми. Цените по студиата бяха същите, въпреки инфлацията. Имаше и нещо като черна борса за музика. Лятото се събирахме пак на същите места, но вече бяхме доста по-шарени и многобройни. Често при нас идваха какви ли не хора, включително луди, както и такива, които определено мислех тогава за странни, но определено бяха просто цивилни ченгета. С въпроси - имате ли долари, искам да продам това, да купя онова...

Ние бяхме на по 15 години, какви долари, какво чудо. Но те си питаха.

Имаше и много пътуващи хора, които тогава тръгнаха да обикалят България. Започва лятото, у дома нямат нужда от теб, събрал си 20 лева, тръгваш на стоп за морето, там вече просто преживяваш, все се намира нещо за ядене, за пиене, приятели, никога не оставаш навън и сам. Беше нормално в едни сигурни времена, в които сякаш храната и парите идваха от небето, а и при това бяха сигурни. В краен случай, набезите върху градините на невинните селски стопани осигуряваха препитание. Крайбрежието беше пълно с малки къщички, сега, където има грамадни и често празни хотели.

В тези години се оформи ясна музикална култура, на базата на това, че вече различавахме хеви метъл, пънк, хард рок, нова вълна. Всеки можеше да избере, но нямаше разделение. Особено в Стара Загора, където явките продължаваха да са същите, да са все по-пълни с хора от града и околността. Вървежните младежки дискотеки на Бирхалето събираха всички наолоко. Още помня как прикриваха с едни тежки завеси, за да не се вижда вътре какво е.

Комсомолът се беше спретнал да организира концерти, особено на младежки групи. Имаше няколко големи фестивала, включително и един на Летния, в който дебютираха групи като Торментор (феноменален траш!), а не можаха да дебютират Драусен (защото заглавната им песен Drausen Beer звучала на журито като "Дай са и*ем"). Цареше хаос, в който всички очакваха промени, а дори Комсомолът се опита да направи Рок клуб в Стара Загора, в младежкия дом на Загорка (отдавна унищожен). Бяхме се събрали много хора, говореха се какви ли не неща, очакваше се, че от утре ще бъдем всички членове на клуба, който под егидата на комсомола да развива рок култура...

Да, но не се случи. Покрай промяната на 10 ноември, Комсомолът вече изгуби всякакво желание да общува с младите, дори и чисто проформа.

През 1990 година беше вече доста различно. Да приемем, че музиката беше вече много важна, а хората искаха да слушат нови и нови групи. Това роди огромно многообразие от фенове, които не се притесняваха от нищо. Милицията беше заета да охранява протестите и митингите. Лятото на 1990 цялата градска градина беше осеяна с палатки на спящи хипита, които преминаваха през града на път за морето. Покрай тях - местни кадри пиеха, дишаха лепило. Храстите на градината помнят това и онова. За наколко дни Стара Загора се сдоби и със своя Град на истината, редовно гостуваха пастори-евангелисти, не знам дали можете да си представите центъра толкова шарен и пълен с какво ли не, даже и с дълга редица сергии.

Старите традиционни бирарии паднаха рязко като посещаемост, защото навън беше по-интересно, а алкохол имаше навсякъде. Изведнъж се оказа, че от дълги години в града ни е имало и наркомани, които намериха сили да се афишират и да се смесят със шарената тълпа. Наличието на всичко възможно по аптеките и лесния режим на отпускане даде възможност за какво ли не. Казват, всичко в името и за музиката.

Може да се каже, че за няколко месеца Стара Загора беше не по-различна от един Удсток, където странни хора правят нелогични неща, а от храстите се чува музика. И не само. Това беше (естествено) само едно лято, защото лятото на 1991 нещата бяха доста по-различни. Полицията вече не се шегуваше, а каменните основи на витрините на Комсомолския вече ги нямаше, вече беше започнал ремонт и помещението имаше някакъв собственик.

Но Стара Загора вече имаше няколко рок магазина, които предлагаха тениски и музика, както и списания. През определени месеци се появяваха заведения, които привличаха вниманието на неформалните групи и събираха там посетители. Предвид високата динамика, посещавахме различни места - част от които вече отдавна не са заведения или не съществуват. Но беше нормално да влезеш в Короната (горе на Боруйград) и да я намериш пълна с хеви метъли, които пият и слушат музика. Не знам дали ще ми повярвате, но през 1993 година съм ходил на Ъндърграунд фестивал в подземието на Иречек - 3 дни, където пиехме вино и гледахме концерта на Пинк Флойд в Помпей на видео.

Всъщност, пиенето беше проблем. Както и наркотиците. По онова време, те се свързваха логично с различната музика, а това направи доста подъл номер на много хора.

След 1992 година аз станах студент в Пловдив и въпреки честото връщане у дома, изгубих всякакъв контакт с местните. От време на време виждах някого, чувах разни неща, този починал, този в затвора, този в чужбина. В Стара Загора се появиха и няколко рок клуба, такива, за каквито мечтаехме като деца. С музика, с дълъг бар, напитки и какво ли още не. Интересно, че нито един от тях не успя да изкара повече от година. Все се случваше нещо - някое убийство (Клубът на гарата приключи при подобни обстоятелства), да фалират беше най-обичайното нещо или да се скарат съсобствениците. Бирариите (споменати по-горе) вече бяха затворили или едва кретаха, пълни с алкохолици.

Хиперинфлацията и паричната реформа успяха да смачкат всичко това, което беше като заведения и клубове в града. Поне за различната музика. Така си отидоха и рок магазините. По това време вече пак се бях върнал в града и той ми се струваше пуст и скучен. Пловдив беше доста по-различен и цветен. И още си е, поне откъм културна гледна точка.

Понякога много ми липсват онези цветни и шарени години, но не защото е било по-хубаво. Просто бях по-млад, а градът беше пълен с хора на моя акъл. Сега ми е трудно да ги намеря. Не, че акълът ми е кой знае колко висок.

Нямам особени претенции за пълна картина на онова време, с удоволствие ще приема забележки и коментари. Пък и това са лични спомени, нещата може да са били доста различни от друга гледна точка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как трудоваци изградиха новата централна гара в София – разказ в снимки

На 23 февруари 1971 г. е направена първата копка за новата гара от тогавашния министър на транспорта Григор Стоичков. На 15 април 1974 г. е съборена последната, западната част от старото приемно здание. На 6 септември 1974 г. е открита за експлоатация новата Централна гара София.

Приемната сграда е проектирана от „Транспроект“ – София с главен проектант арх. Милко Бечев, а строителството е извършено от СО „Трансстрой“- І-во строително. На мащабите на гаровата сграда отговаря и предгаровият площад, проектиран от арх. Олга Станева и Снежана Даскалова и построен от СО „Инжстрой“.

През светлата надземна част от малкия шадраван се издига 34-метрова бронзова статуя на майка и дете – символ на красотата и благоденствието, чийто автор е проф. Величко Минеков.

На 1 юни 1975 г. е пуснат в експлоатация и вторият етап и са възстановени всички служби. По време на строителството началник на гарата е чешкият възпитаник Георги Бойкин. Приемната сграда на гарата има 5 блока с 2 подземни и 3 надземни етажа с 365 помещения. Разположените по дължина паралелно 36 Х-образни колони, върху които лежи покривната конструкция, са съчетани с алуминиева дограма, стъкло и бял мрамор.

Монтирани са 24 ескалатора, внесени от СССР, осигурено е парно отопление и климатична инсталация, внедрени са билетопечатащи машини. Гарата разполага с 6 покрити перона и чакални с 500 места за сядане. Обзаведен е киносалон и салон за събрания. За информация на пътниците гаровият район е озвучен с модерна радиоуредба, която включва 1300 високоговорителя. От Италия е внесена електронна информационна уредба „Солари“.

В този си вид сградата на Централна гара София ни е позната и до днес.

Списание „Архитектура“, 1974 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Документален филм показва как е изглеждала България през 1970 г./Видео/

Години след демократичните промени у нас, има хора, които си спомнят за времето на соца с носталгия въпреки тоталитарното управление, репресиите, забраната да се пътува и т.н. Най-интересното е, че хората коментират всичко пречупено през призмата на битовото ни оцеляване, както и с известна доза спомени.

Съгласно чл. 1, ал. 3 от Конституцията на НРБ по това време, Българската комунистическа партия ръководи изграждането на развито социалистическо общество в НРБ в тясно братско сътрудничество с Българския земеделски народен съюз. Така двете управляващи партии имат съвместна ръководна роля и решенията на техните ръководни органи – Политбюро на ЦК на БКП, Секретариат на ЦК на БКП и Постоянно присъствие на БЗНС имат задължителен характер за висшите държавни органи, макар немалко решения на висши държавни органи да са вземани без предварително решение на висши партийни органи. 

Поради това ръководните длъжности във висшите органи на БКП и БЗНС – генерален секретар на ЦК на БКП, секретари на ЦК на БКП – всеки отговарящ за съответен ресор от политиката и иакономиката на държавата, членове на Политбюро на ЦК на БКП, секретар на БЗНС, секретари на Постоянното присъствие на БЗНС – всеки отговарящ за съответен ресор на политиката и икономиката на държавата и членове на Постоянното присъствие на БЗНС имат държавен статут, и съгласно установената практика партийни (на БКП и БЗНС) ръководители участват в заседанията на държавните органи, като ролята на партийните ръководители е да координрат по партийна линия съответния политически или икономически ресор, а съгласно правилниците за държавен протокол и държавно обслужване, при подреждане на официални мероприятия стоят в протокола по-високо от висшите държавни ръководни длъжности и подобно на държавните ръководители се обслужват от държавното Управление за безопасност и охрана – УБО. 

Има много случаи, в които членове на партийните ръководства на БКП и БЗНС заемат едновременно висши държавни постове като министър, заместник-председател на Министерския съвет, заместник-председател на Държавния съвет, член на Държавния съвет. Генералният секретар на ЦК на БКП е и председател на Държавния съвет на НР България, а секретарят на БЗНС е първи зам.-председател на Държавния съвет на НРБ. Членовете на Политбюро на ЦК на БКП и секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС са по право членове на Държавния съвет на НРБ или са министри от правителството и заместник-председатели на Министерския съвет. 

Членовете на Постоянното присъствие на БЗНС могат да бъдат и са избирани за министри. Навсякъде решенията за управлението на страната се взимат съвместно от двете партии и държавното ръководство. За функциите на висшите партийни ръководни органи действа постановеното в уставите на БКП и БЗНС (казионен), като за официален държавен нормативен акт, регламентиращ правомощията и функциите им се приема текстът на чл. 1 ал. 3 от Конституцията на България от 1971 г., съгласно който двете партии в тясно братско сътрудничество ръководят изграждането на развито социалистическо общество.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Късчета пловдивска история-спомен за пролетния панаир през 80-те

Едновремешните журналисти в края на 80-те години въздишаха и казваха: „Панаирът си беше панаир, когато беше един път в годината“.

Дълги години имаше един панаир – Есенният. На него имаше всичко – и тежка промишленост, и лека, и магазинчета с вносни стоки, и кебапчета и т.н.

В началото на 80-те години беше обявено, че ще има Пролетен панаир. В началото на май. Само за лека промишленост.

То помня онзи май с първия Пролетен панаир. Най-хубавият панаир в живота ми.

Доста години като журналист бях мобилизиран да „отразявам“ панаирите.

Тичахме по цял ден, блъскахме се с тълпите хора...

На този първи пролетен панаир нямаше хора. Хората още не бяха го научили. Тихо и спокойно. И много фирмени магазинчета. Продаваха свободно тоалетна хартия – българска. Хората купуваха по десетина ролки, навързваха ги с канап и ги окачваха на врата си като туземци от Таити.

Бяха пуснали и едни оранжеви пластмасови щайгички за плодове. На спирката пред панаира десетки посетители чакаха с щайгички в ръка.Продаваха май свободно и доста видове тапети.

На първия пролетен панаир имаше даже две барачки за колбаси. На подредената още от предишната вечер витрина се виждаха толкова дефицитни деликатеси, каквито никъде не можеха да се намерят. Някои от тях поотделно бяхме виждали през годините, но всички заедно на едно място – това можеше да се случи само на панаир.

Продавачката каза, че ще ги пусне в продажба към обед.

Едното магазинче беше в северната зона, другото – в южната. 

Официалните лица разглеждаха панаира от север на юг.

От ранна сутрин се бяхме залепили за магазинчето и чакахме кога ще дойде разпореждането „Сезам, отвори”.

По едно време дотича куриер откъм северната част и съобщи, че тамошното магазинче вече е отворено и за пет минути всичко е разграбено.

Съобщихме новината на нашата продавачка, но тя с леден глас съобщи каква инструкция и получила:

Да се отвори, след като мине другарят Живков!

Неизвестно кой болен мозък беше решил, че на официалните лица трябва да се поднесе една лъжа.

По това време по магазините пускаха няколко вида колбаси и те свършваха набързо.

Деликатеси не бяхме виждали с месеци.

Та щеше да мине другарят Живков, да хвърли едно око на измислената витрина и сигурно щеше да разреши:

Да яде народът!

Още преди да се появи Пролетният панаир в дъното на Есенния се отваряха по няколко сергии за специални панаирни стоки. Там можеше да се намерят прахосмукачки „Урал”, гръцки обувки, съветски бонбони, а една година пуснаха даже четирипистови магнетофони „Хорнифон”.

Върхът е обаче пускането на няколко бройки от легендарните италиански мотоциклети „Мото Гуци”.

Митко Костов ми беше разказвал как си купил от Панаира цяла чешко фотолаборатория „Магнифакс”. Цяла нощ не спал от вълнение, още по-тъмно се наредил пред затворените врати и в крайна сметка успял.

И да не си помислите, че с новата лаборатория е започнал да копира шедьоври на фотографското изкуство?

- Най-много преснимах снимки на голи мадами – признава си тогавашният фотолюбител.

Постепенно хората научиха, че е по-.добре да се идва на Пролетния, а не на Есенния панаир, където имаше само машини. 

Отначало хората си идваха на Панаира със сандвичи в мрежичка.Имаше и кебапчета, ама бяха скъпи. 

Че има други начини за изхранване на хората, разбрахме чак към 86-а или 87-а, когато английската фирма „Уимпи” опъна действаща закусвалня. Тогава и научихме думата „фаст фуд”.

Впрочем още през 60-те години американците, които минаха на специализирани изложби, показаха техника за закусвални. На место пържеха картофки и миризмата се разнасяше далеч извън палатата. Не помня да са раздавали вече изпържените картофки – сигурно е ставал голям бой.

При „Уимпи” нямаше бой, защото всичко се продаваше. Опашките бяха огромни, затова не се и наредих.

Въпреки че си заслужаваше – това си беше нещо като екскурзия на Запад.

От фирмата раздаваха и големи кръгли значки с надпис „Уимпи” – който има значка, значи вече знаеше какво означава „фаст фуд”.

Тогавашният министър на вътрешната търговия и услугите Георги Караманев имаше искреното желание да извади българското бързо хранене от ориенталските стандарти и беше намерил пари за сделка с „Уимпи”. 

Англичаните обаче му бяха поискали още толкова, за използването на марката. Министърът се чудеше как може една дума да струва толкова скъпо, преговорите изглежда зациклиха и така си останахме без „Уимпи”.

Преди няколко години закриха Пролетния панаир. Беше му минало времето. Останаха спомени обаче...

Автор Евгений ТОДОРОВ/POTV

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше най-голямата транспортна фирма в Европа! СОМАТ – мостът на три континента (СНИМКИ)

СО “МАТ ” беше гордостта на българската икономика. От опита му се учеха всички. СО “МАТ” беше най-големият автомобилен превозвач в Европа, въз основа на чийто пионерски опит германците пишеха университетските си учебници по логистика още преди повече от 40 години. Днес от най-големия автопревозвач в Европа остана само старата слава.

Историята на стопанското обединение за международен автомобилен транспорт (СО “МАТ ”) започва през далечната 1960 г., когато съществуващите по това време в България четири предприятия за вътрешна и международна транспортна  дейност се обединяват в Държавно автомобилно предприятие (ДАП) – Международни превози. Началото на своята дейност фирмата поставя със сто автомобила от марката “Волво”. За да отговори на строгите изисквания на висококонкурентния международен  пазар за автомобилни превози, компанията е реорганизирана многократно – през 1966 г. в нейния състав се включва товарният клон на ДАП – София, а три години по-късно към автопарка й се прибавя и този на „Тексим”. Така през 1969 г. общият брой автомобили на СО „МАТ” достига 1250. Паралелно с растежа на автомобилния парк, във фирмата настъпват и качествени промени, които й дават възможност да се утвърди като основен участник не само на българския, а и на европейския и близкоизточния пазар на транспортни услуги.

Само за десет години, благодарение на изключителния професионализъм и всеотдайността на своите служители СО„МАТ” успява да увеличи мащабa на своята дейност над 20 пъти. В резултат на това от 1971 г. до 1985 г. тази организация предоставя на държавата около $1 млрд. и 200 млн. валутен резултат (валутна печалба). До края на 1989 г. числата нарастват на $1 млрд. и 400 млн, а капиталът на дружеството е огромен дори и за световните мащаби. Всичко това е постигнато само от около 10 000 служители и работници. От друга страна, българското стопанство е осигурено със собствен елитен, подвижен, бърз и евтин транспорт за внос и износ. България заема първо място в международния автомобилен транспорт на три континента. Нейните близо 5000 транспортни посланици са чакани с уважение от хиляди товародатели, спедитори и търговци по света, които с увереност им доверяват своята стока и са сигурни, че тя ще пристигне непокътната точно по предназначение.

След политическите промени през 1989 г. Стопанското обединение за международен автомобилен транспорт, създадено с разпореждане на Министерския съвет през 1960 г. е преструктурирано в акционерно дружество. Процедурата за продажбата на дружеството е открита на 1 септември 1993 г. Приватизационният проект е разработен от френската консултантска фирма Mercer Management Consulting и финансиран от програмата PHARE. Активите на СОМАТ са оценени на $100 млн. 

Преди приватизацията в тв предаването „Плюс-минус“ тогавашният шеф на фирмата Анастас Вълканов обаче заявява, че активите само в България възлизат на 18 млрд. лв., а СОМАТ притежава  и огромни капитали в чужбина. Пресметнато по тогавашния курс – 55 лв. за долар, оценката би трябвало да е над $327 млн. На 22 юли 1994 г. за купувач е избран Internationale Spedition Willi Betz GmbH & Co.KG. 

Продажбата на международния автомобобилен превозвач влиза в историята като първата голяма приватизационна сделка в България. 

Снимки: Фейсбук страница SOMAT

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Можете ли да познаете кой е този столичен квартал СНИМКИ

 

На кадъра виждаме районаq преди да бъде построен мостът

Може ли да познаете къде е правена тази снимка? Това е столичният квартал "Дружба".

Снимката е правена преди около 40 години.

Известно е, че естакадата към столичното летище в квартал "Дружба-1" е построена през 80-те години на миналия век. След 1981 г. булевардът е носил името "Людмила Живкова".

На тази снимка виждаме районаq преди да бъде построен мостът. 

Известно е, че пътят бе основно реконструиран през 2010 г. Строителните работи по обекта бяха изпълнени за 122 дни. Стойността на ремонта на булеварда, който днес носи името "Брюксел“ е 16,19 млн. лева. 

При реконструкцията е изградена и първата у нас шумоизолираща стена – от 2-те страни на естакадата на булеварда. Обектът е пуснат отново в експлоатация на 28 ноември 2010 г. От естакадата накрая се отделя скоростно отклонение към Терминал 2 на летището (също с естакада), а бул. "Брюксел“ продължава по наземен път до Терминал 1. Бул. "Брюксел" върви успоредно на бул. "Христофор Колумб“, пише София 24.

Ето част от коментарите на столичани в социалната мрежа Facebook:

- Огледайте се в София и се замислете. Обичам "Дружба". Заради името й, заради хората й, заради това, че съм тук, откакто се помня, че и преди това. Може би остана най-зеленият квартал. И... въздуха е отговорност на всеки, обичащ квартала.

- И аз харесвам квартала ни. Но постепенно губим зеленина и пространство.

Ужасявам се от паркирането в тревните плащи и безумното застрояване около метростанция "Дружба". Трафикът, шумът и запрашеността ще се превърнат в сериозен проблем до година, две.

- Без моста е по-красиво.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Десет интересни неща от времето на СОЦА в НРБ и ГДР

Да пазаруваш с купони, да пътуваш в чужбина с „изходна виза“, да чакаш за автомобил години наред и още, и още. Тук припомняме някои от странните неща в ГДР и НРБ – немислими за много от младите хора днес.

В българските социални мрежи се водят люти битки около миналото. Миналото в НРБ. Доста соцносталгици пренебрегват факта, че днес българите са в пъти по-богати и свободни в сравнение с онова време. Пренебрегват и редица детайли, за които ни подсеща една публикация във вестник „Берлинер Курир“ за странностите на ГДР. Тук разширяваме и задълбочаваме любопитния списък, подготвен от германските колеги.

1. Пазаруването с купони: феномен, който по-възрастните германци от бившата ГДР, но и по-възрастните българи помнят от средата на миналия век. В така наречените „социалистически държави“ цареше хроничен дефицит на определени продукти, поради което виещите се опашки край магазините бяха обичайна гледка. Особено в по-ранния период комунистическите правителства се опитваха да създават някаква „справедливост“ чрез купони, с които се купуваха ограничени количества основни продукти. В ГДР купонната система беше отменена чак през 1958 година, но тогава пък автоматично скочиха цените на повече основни стоки.

2. Пътуване в чужбина само с така наречената „изходна виза“. Младите германци и младите българи, които днес обикалят свободно целия свят, не могат дори да си представят, че по времето на ГДР и НРБ за пътуване в чужбина се искаше специално разрешение от милицията/полицията или от Държавна сигурност. Да не говорим, че „пътуване в чужбина“ обикновено означаваше само пътуване до друга тъй наречена социалистическа страна. Гражданите на ГДР имаха нужда от такава „изходна виза“, за да отидат на почивка в България например. Българите също имаха нужда от милиционерско разрешение за пътуване до ГДР. Туристическите пътувания в държави извън Източния блок, камо ли пък на Запад, бяха почти немислими.

3. За закупуване на автомобил се чакаше десетилетия. Поради недостига на автомобили и в ГДР, и в България се чакаше дълги години, докато „ти излезе номерът“ за покупка на кола. При това – само на коли от соцлагера, москвичи, трабанти и пр. Западна кола беше практически невъзможно да се закупи, а в България в определен период имаше наказателно мито от 200% за внос на автомобил от чужбина.В НРБ и ГДР се чакаше дълго за автомобили Снимка: picture-alliance/dpa

4. Като сме на тема автомобили: по онези времена децата пътуваха в колите без детско столче, без никакви подсигуровки. Често ги слагаха на задната седалка или пък някой от родителите ги държеше в скута си. Според съвременните норми за сигурност това е не само недопустимо – то е направо възмутително.

5. „Я изтичай да ми купиш цигари от будката!“ Тази фраза беше обичайна и в ГДР, и в НРБ. Родителите (най-вече бащите) поради мързел често пращаха малолетните си деца за цигари или алкохол – нещо, което законите днес не допускат. И правилно, защото децата трябва да бъдат предпазвани от тези „стимуланти“.Децата купуваха от будката не само захарни петлета Снимка: Inventarbuch des Sozialismus

6. И пак за децата, които навремето ядяха бой от родители и учители. В ранните години на т.нар. „социализъм“, че дори и по-късно шамарите и боят бяха напълно легитимно „възпитателно средство“ в семействата и в училищата. Тогава никой не беше чувал за правата на децата и съответно никой не се замисляше по въпроса.

7. Спасителни жилетки по време на излет с лодка или корабче? За днешните деца в Германия това е напълно в реда на нещата, но по времето на ГДР такива норми просто нямаше. В България също. Хигиенните изисквания към училищата също бяха на много по-ниско равнище, отколкото са днес. Сегашните училища в Германия предлагат относително чисти тоалетни с тоалетна хартия и сапун, докато едно време за това можеше само да се мечтае.

8. По времето на ГДР и на НРБ имаше много повече „стопаджии“. Особено младите хора тогава не разполагаха със собствени автомобили, а общественият транспорт беше доста по-слабо развит, отколкото днес. Нямаше и „споделени пътувания“. И младите масово пътуваха на автостоп. Според „Берлинер Курир“ днес каузата на стопаджиите в Германия е обречена, защото почти никой не би взел чужд човек в колата си.В НРБ почти всеки имаше такава касичка у домаСнимка: Inventarbuch des Sozialismus

9. Хигиената на хората значително отстъпваше спрямо сегашната. По улиците на България често можеше да се видят храчещи хора, в един по-ранен етап имаше дори така наречените „плювалници“, които обслужваха тази „хигиенна необходимост“. Хвърлянето на фасове от цигари също беше масово и на практика безнаказано. В ранните години на НРБ банята в апартамента или къщата беше нещо много рядко. Обикновено се ходеше семейно на градска баня: един път в седмицата.

10. В годините на ГДР и НРБ нямаше не само мобилни телефони – тогава и стационарните телефони бяха нещо като лукс. В жилищата често функционираха така наречените „дуплекси“ – два съседни апартамента деляха една обща телефонна линия и не можеха да разговарят по нея по едно и също време. Тази практика продължи дори и в първите години след прехода. В по-ранния период за телефонни разговори се ходеше чак до пощата, където се даваше „поръчка“ и се чакаше дълго за връзка. Телефонните разговори с чужбина бяха почти невъзможни и невъобразимо скъпи.

Александър Андреев/АГ/БР

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

2 юни в колекция от уникални снимки през 80-те

Пред вечния огън на мемориала „Априлци” Панагюрище, 80-те

Станке Димитров, 80-те

Местност  Равен край гр. Белица,80-те

м. Голеш, Червен бряг, 80-те

Паметникът на Тримата ремсисти в Хасково, 80-те

с. Полковник Серафимово, Смолянско, 80-те

Среща на кърджалийски пионери с ветеран – антифашист, 80-те

Плевен, 80-те

Пантеонът в Бургас, 80-те

Стара Загора, 80-те

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ