През 1981 г. е открит най-внушителният мемориал в България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.

Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.

Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как едно бурканче от нес кафе ми разби илюзиите за Канада пред 80-те

В далечните, благоуханни седемдесет години, когато социализмът строеше не само заводи, но и мечти, Иванов получи вест, която го разтърси – починала леля му, емигрантка в Канада. „Е, сега ще живея като милионерите от американските филми!“ – мислеше си той, всеки ден си представяше как разопакова куфар със злато, часовници, шоколад „Тоблерон“ и истинско кафе – не от „Балкан“, а от Запада.

След седмица го повикали тържествено в МВР – мястото, където всяко наследство се превръщаше в административно приключение. В приемната миришеше на мастило и надежди. Подполковникът, с вид на човек, който от години не е виждал усмивка, му връчи буркан „Nescafé“, без дума, без документ, само лек поклон, наподобяващ свещен ритуал.

Иванов го погледнал с благоговение – западно кафе! Тъкмо това било нужно, за да отпразнува новото си положение на частен потребител на капитализма. Прибрал буркана под мишница, вървял гордо – от МВР чак до дома.

Вечерта си направил кафе. Горчиво, с кисел вкус, нещо не било наред. „Е, сигурно канадците го пият така — културно“, помислил си. Черпил и съседите — да сподели щастието. Бай Ставри казал: „Абе, Иванов, туй кафе мирише на крематориум.“ Всички се смяли, пили, плюли, но счели, че това е, както казва новият живот: аромат на свобода.

Десет дни по-късно – пак повик в МВР. Подполковникът този път изглеждал по-човечен:

„Иванов, станала е грешка. Това не беше кафе. Това бяха… кремираните останки на леля Ви. Канадците ги изпратили в буркан, ние просто… не сме отбелязали.“

Иванов стоял ням, опарен, обрулен, все едно цялата му душа кипи като кафеварката от онзи ден.

„Тогава аз… аз съм я изпил…“ – прошепнал.

„Със съседите, доколкото разбирам“, допълнил подполковникът философски.

Излязъл Иванов от МВР – без кафе, без наследство, но с вечност в себе си.

От този ден твърдял, че не вярва в капитализма, защото вкусът му бил мазен, та чак прахов.

И ако някой го попиташе какво е наследил от леля си, той отвръщаше:

„Нищо, освен близостта до нея, която – както се оказа – беше твърде буквална.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Какво закусихте ученици ? Храната в училището през социализма — между грижа и контрол

В годините на социализма училищната закуска не беше просто хранене — тя беше част от по-широката грижа на държавата за „младото поколение“. В статията се подчертава, че „всяко дете трябва да започне деня с топла храна, защото това е грижа, но и възпитание“. Закуската се превръща в ритуал, който цели не само да нахрани, но и да дисциплинира.

Менюто — между стандарти и реалност

Описани са типични закуски: филия с маргарин и мед, чай с лимон, понякога варено яйце или кашкавал. Въпреки усилията за стандартизация, често се случва храната да не достига или да бъде с компромисно качество. В статията се споменава, че „някои ученици получават само чай, защото доставката на хляб е закъсняла“.

Учениците — между благодарност и недоволство

Фотографията в средата на страницата показва ученици около маса, един от тях държи табла с храна. Израженията им са смесени — любопитство, леко недоволство, но и привикване. Статията цитира ученик от 6-ти клас: „Понякога е вкусно, понякога не, но поне не сме гладни.“

Ретро поглед към днешния ден

Днес, когато темата за ученическото хранене отново е актуална, този ретро поглед ни напомня, че грижата за децата винаги е била част от обществената отговорност. Въпросът „Какво закусихте, ученици?“ остава актуален — не само като хранителен, но и като социален.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зъболекарските кабинети през 80-те в България често се възприемаха като зловещи – не само заради техниката, но и заради атмосферата и социалния контекст

През 80-те години на миналия век посещението при зъболекар в България беше преживяване, което мнозина помнят с тревога. Ето какво правеше тези кабинети толкова зловещи:

Оборудване от соц индустрията: 

Зъболекарските столове и инструменти бяха произведени от държавни предприятия като ДСО „Респром“ и „Приборостроене и автоматизация“. Те обединяваха всичко необходимо в едно изделие, но често изглеждаха груби и индустриални.

- Мобилни кабинети: За да се осигури достъп до стоматологична помощ в отдалечени райони, се използваха мобилни кабинети – камиони, оборудвани със зъболекарска техника. Ученици се водеха на групи за прегледи, което създаваше усещане за принудителност и страх.

Стерилна обстановка с метален блясък: 

Кабинетите бяха обзаведени с метални мебели, студено осветление и мирис на дезинфектанти – всичко това засилваше усещането за тревожност.

- Болката като част от процеса: Анестезията не винаги се използваше, а звуците от машините – особено бормашината – се запечатваха в съзнанието на децата като символ на болка.

- Липса на индивидуален подход: Зъболекарите работеха по план, с ограничено време за пациентите. Това често водеше до механично отношение и липса на емпатия.

Социален контекст и спомени

- Безплатна, но задължителна грижа: Зъболечението беше безплатно, но посещенията – особено в училищна възраст – бяха задължителни. Това създаваше усещане за контрол и страх.

- Колективни прегледи: Учениците се водеха на групи, което засилваше социалния натиск и тревожността – особено когато някой се върнеше със сълзи.

- Носталгия и хумор: Днес много хора си спомнят тези кабинети с смесица от ужас и усмивка – като част от „соц романтиката“ и детските страхове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Славният славяновски птицекомбинат – от съзиданието до разрухата

Хиляди работници, десетки камиони, износ за целия свят…Днес – само бурени и тъга. Историята на един забравен комбинат, която ще ви върне 40 години назад!

През 70-те години на миналия век Плевенски окръг е сред водещите в страната в стопанско отношение. Освен пушещите комини на големите заводи край Плевен, изключително добре развито е земеделието и животновъдството. Това дава повод на  първиясекретар на ЦК на БКП Тодор Живков да  бъде чест гост на окръга по това време. Дори посреща Фидел Кастро на аерогарата в  Плевен.

През 1974 г. едно селце отстоящо на 25 км от Плевен и разположено в най-плодородна част на Дунавската равнина е обявено за град. Новият град появил се на картата на България е Славяново, а 9 години по-рано там е открит голям птицекомбинат, който скоро след това става водещо птицевъдно предприятие в страната и предпочитан партньор на международния пазар. 

Птицекомбинатът за промишлено производство на птиче месо и яйца се превръща в основа на промишленото развитие на града, а земеделското производство служи като основна фуражна база за развитие на производството в комбината и за задоволяване на нуждите на населението в района. Основател и дългогодишен директор на птицекомбината е големият стопански деец от ловешкото село Радювене Кочо Караджов. Той ръководи комбината 26 години и го превръща в огромна промишлена империя, която разбива монопола на световната яйцеборса и дава на България шанса да диктува пазара на птиче месо в света.

Още със създаването си птицекомбинатът е планиран да бъде най-големия на Балканите. Оборудването на разположения на големи декари площ сграден фонд е изцяло внесено от Запад. Основната дейност на прославения в миналото птичарник е била производство на разплодни и стокови яйца, на еднодневни и едномесечни пилета, производство и преработка на птиче месо и разплодни пилета. Пълният капацитет на комбината е достигал 300 хил. птици. Над 60% от икономическо активното население на Славяново тогава е било заето в производството на птиче месо и яйца, а градът е достигал почти 6 000 души. Персоналът е бил изключително добре квалифициран. Отличната продукция на комбината е била добре позната далеч зад пределите на страната.

 

Комбинатът е поддържал делови контакти с предприятия и фирми от бившите страни членки на СИВ, Франция, Холандия, Германия, Дания, Гърция, Турция, Ирак, Израел, Кувейт, Саудитска Арабия, Сирия, Кубадр. И до днес по-възрастните славянчани си спомнят натоварените с яйца и птици тирове поели посока за Арабския свят. За постоянните високи производствени резултати, птицекомбинатът е бил награден и с орден “Народна Република България” – І степен.

 

В края на 80-те обаче, най-големия птицекомбинат на Балканите, който е и сред водещите на Стария континент задлъжнява. Един от основните му търговски партньори Ирак натрупва дълг към него в размер на 12 млн. лв, а парите така и не постъпват по сметките на предприятието. Настъпват тежки години за птицекомбината, който освен че изпитва финансови затруднения, започва да губи и многобройните си пазари. През 1997 г. той става става Акционерно дружество “Славяна”, част от собствеността на бившия приватизационен фонд „Стара планина холд“ и компанията „Славяна“. Предприятието от година на година работи с все по-намален капацитет, за да се стигне до днешното му положение, което е меко казано трагично.

Днес от големия в миналото птицекомбинат нахдодящ се на разклона за градчето по пътя Плевен – Русе, е останала само част от огромния фирмен надпис. Самият комбинат тъне в печал и разруха. Не е останало почти нищо. Част от сградния фонд е продаден, от  производствените мощности няма и помен. Люпилнята, която е била с холандско оборудване отдавна е нарязана за скрап. Така, от наричаната някога Славяновска империя, диктувала пазара на птиче месо в Европа и в Арабския свят са останали само спомените на хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Сбогом на „Гранда“! Легендарният шведски хотел си отива!

В социалните мрежи варненци споделят снимки и емоционални послания – багерите вече рушат част от Гранд хотел Варна, един от най-известните символи на българския туризъм, разположен в сърцето на курорта „Св. Св. Константин и Елена“.

Решението на Общинския съвет

В края на май общинските съветници във Варна одобриха разделянето на имота на два новообразувани урегулирани парцела, като се запазва предназначението за хотел, жилища, спортна зала и игрищата.

Първият имот ще съхрани основната сграда на хотела, чиято модернизация е планирана в апартаментен тип.

Вторият имот е предназначен за ново строителство до 15 метра височина (5 етажа), съгласно действащия устройствен план.

История на „Гранда“

Гранд хотел Варна е построен през 1977 г. от шведски архитекти в тогавашния курорт „Дружба“. По онова време сградата е смятана за изключително модерна.

През годините хотелът приема редица знакови гости – Тодор Живков, световни делегации, Тина Търнър, Анатолий Карпов и много други звезди от културата и спорта. Името му остава свързано и с култовия български филм „Оркестър без име“, чиито сцени са заснети именно там.

Дори Христо Стоичков и негови съотборници се отпускат в „Гранда“ след прочутото американско лято.

Край на една епоха

Снимка: Facebook/Vesna Milich

Сега, след десетилетия история, един от най-емблематичните хотели на Варна ще отвори нова страница – не като място за туристи, а като модерен жилищен комплекс.

Източник:novavarna.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за брат ми, който ме заведе в София и тогава за пръв път пътувах със самолет

През лятото на 1953 г. бях във втори клас. Брат ми, който беше по-голям от мене повече от 15 години писа, че към края на лятото ще ме заведе в София. Той вече беше станал военен летец. Знаехме, че нея година беше на обучение в Съветския съюз за да пилотира реактивни самолети. Нещо непредвидено сигурно се беше случило, защото лятната ваканция свърши, но той не си дойде. Дойде си в началото на октомври. 

Обещанието оставаше в сила. Донесе ми два комплекта детски костюми. Когато ги облякох не смеех да се покажа пред другите деца. Щяха  да ми завиждат. Така и стана. Повече се радвах на друго. Беше донесъл два пълни куфара с шоколади. И аз подарявах на децата по един шоколад за да не ми завиждат чак толкова. Трябва да призная, че такива шоколади никога през живота си повече не вкусих. След това се сетих, че той ги е икономисвал от това, което му се е полагало. Донесъл ми ги е от хиляди километри като армаган.

Аз в моряшко костюмче и брат ми по жълтите павета

Уреди отсъствието ми от училище и една сутрин пътувахме с влака за София. Там щяхме да отидем на свиждане на другия ми брат, който беше войник. Когато стигнахме в София още имаше съборени сгради от бомбардировките. На всяка крачка ни дебнеха фотографи. Направихме доста снимки, които са незабравим спомен за преживяното и видяното в столицата. На следващия ден отидохме в поделението, където служеше другият ни брат. Пуснаха го в отпуск и цял ден прекарахме заедно. На връщане брат ми беше запланувал да пътуваме със самолет. Аз се притеснявах, но след като батко ми беше с мене се успокоих. Когато пътническият самолет вече летеше брат ми ме заведе в кабината, за да видя пилотите дори и да разговарям с тях. Кацнахме в Горна Оряховица, защото самолетът пътуваше до Варна. Така завърши екскурзията ми и пътешествието до София. И сега като си спомня виждам след толкова години преживяното. За нещо друго искам да разкажа, а то е за образа на брат ми.

Той беше невероятно смел и решителен човек. Нито за секунда не изпадаше в паника или страх. Беше физически здрав или така изглеждаше. Мразеше ходатайството, подмазвачеството и всички отрицателни порядки. Ненавиждаше и тези партийни и държавни ръководители, които бяха преяли с власт. Наричаше ги „думбази“. Сигурно професията, която беше овладял до съвършенство, да лети като сокол в небесата бе калила характера му.

Случи се така, че след като се пенсионира си дойде на село. Стори ми се, че някой го беше обидил или беше недооценен. Неговият живот и цел винаги е била военната авиация. Никога не спомена за това, но аз разбирах, че когато ставаше дума за някой висш военен от авиацията, той не скриваше да каже за качествата му като пилот. Тогава напълно го разбирах.

С каквото и да се заловеше на село винаги успяваше. Като го гледаше човек от страни щеше да си помисли, че цял живот е бил строител, полевъд, животновъд, търговец, готвач и какво ли не. Цялото село му се чудеше. Ала той намираше с всеки да установи контакт  и приятелство.

Пенчо ЦАНЕВ www.nabore.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как изглеждаше курортът "Елените" преди 1989 година (СНИМКИ)

Ваканционното селище Елените се намира на южните склонове на Стара планина, на 7 км източно от курорта Слънчев бряг и в близост до с. Влас. Мястото не е било населено преди застрояването на комплекса, което започва през 1985 г. Разположено в живописен залив, в комплекса са изградени множество двуетажни и триетажни къщи построени в типично средиземноморски стил. 

Заедно с в.с. Дюни построено две години по-късно, са последните курортни селища построени по времето на социализма и спечелили международно признание.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да се знае и помни! Българинът Чавдар Джуров поставя вечен световен рекорд по парашутизъм

През 1965 г. синът на военния министър, Георги Филипов и Хинко Илиев правят световен рекорд на дневен групов височинен скок. Следващата година Чавдар скача с катапултиране от 15 313 метра. Това е плонж от стратосферата! Температурата е – 65 градуса. Парашутистът е с кислороден апарат и специален костюм.

По чудо успява, но дълго ходи сгънат на две от удара на катапулта. Международната въздухоплавателна федерация ФАИ решава, че Джуров надминава допустимия риск и човешките възможности. Вписват го като рекордьор, но забранява подобни опити. 

Историята на Георги Филипов и Хинко Илиев-Пътят към рекорда

През 1965 г. два български парашутисти, Георги Филипов и Хинко Илиев, написаха история, като поставиха световен рекорд в парашутизма. Това събитие не само че привлече международно внимание, но и утвърди България като страна с талантливи спортисти в този екстремен спорт.

Георги Филипов, син на тогавашния военен министър, и Хинко Илиев бяха двама амбициозни и решителни млади мъже с обща страст към парашутизма. Те се запознаха по време на тренировки и бързо установиха силно партньорство, основаващо се на доверие и взаимно уважение.

Постигането на световен рекорд изискваше много месеци на интензивна подготовка. Те трябваше да се справят с различни предизвикателства, включително физическа издръжливост, точност в маневрите и контрол на стреса. Всеки аспект от скока беше внимателно планиран и изпробван чрез симулации и тренировъчни полети.

На определената дата през 1965 г., Филипов и Илиев се издигнаха на височина от над 10 000 метра над земята. Техният скок беше координиран с изключителна прецизност и се осъществи в перфектни метеорологични условия. Въпреки опасностите, които съпътстват подобни начинания, двамата успяха да изпълнят плана си безупречно.

Постижението на Георги Филипов и Хинко Илиев беше признато не само в България, но и на международната сцена. Техният успех вдъхнови ново поколение парашутисти и привлече внимание към България като център на екстремните спортове. Техният рекорд се задържа дълго време, като остава впечатляващ пример за смелост и майсторство.

Георги Филипов и Хинко Илиев оставиха дълбока следа в историята на парашутизма. Техният световен рекорд от 1965 г. е символ на човешката способност да преодолее границите и да постигне невъзможното. Тяхната история продължава да вдъхновява и днес, напомняйки ни за силата на духа и решителността.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриване на първата електрифицирана жп отсечка в България на 27 април 1963 година

Електрифицирането на железопътната линия между Пловдив и София е значимо събитие в историята на българската железница. Това нововъведение, реализирано на 27 април 1963 година, отбелязва началото на нова ера в транспортната инфраструктура на България.

След Втората световна война, България е в период на възстановяване и модернизация. В този контекст електрификацията на железопътните линии се разглежда като ключова стъпка към подобряване на ефективността и екологичността на транспорта. Железопътната линия Пловдив - София играе важна роля в свързването на двата най-големи града в страната и е основен маршрут за превоз на стоки и пътници.

Електрификацията предлага множество предимства:

Ефективност и скорост: Електрическите влакове са по-бързи и по-ефективни в сравнение с парните влакове, което води до намаляване на времето за пътуване.

Екологичност: Електрическите влакове са по-екологични, тъй като не излъчват вредни емисии, характерни за двигателите с вътрешно горене.

Икономичност: Електрификацията намалява зависимостта от вноса на въглища и горива, което води до по-ниски оперативни разходи.

С откриването на електрифицираната линия, България прави значителна крачка напред в своето индустриално развитие. Това събитие стимулира икономическия растеж, като улеснява търговията и подобрява мобилността на работната сила. Освен това, модернизацията на железопътната мрежа засилва международния престиж на страната.

Електрифицирането на жп линията Пловдив - София през 1963 година е важен етап в развитието на българската железопътна инфраструктура. То не само подобрява транспортната ефективност и екологичност, но също така играе съществена роля в икономическото развитие на страната. Това нововъведение остава значимо и до днес, като подчертава важността на устойчивите и иновативни транспортни решения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 6 септември 1974 г.при трагичен инцидент България загуби един от най-обичаните си изпълнители и актьори

На 6 септември 1974 г. България загуби един от най-обичаните си изпълнители и актьори — Стефан Воронов. Животът му бе прекъснат при трагичен инцидент край София, оставяйки след себе си огромна празнина в българската музикална и театрална сцена.

Стефан Воронов бе символ на българската поп и театрална култура през 60-те и началото на 70-те години на XX-ти век. Той се отличаваше със своята харизматична личност и неповторим глас, които го направиха любимец на публиката. Кариерата му бе белязана от множество хитове и участия в театрални постановки, които оставиха дълбок отпечатък в сърцата на неговите почитатели.

Стефан Воронов бе известен с редица песни, които и до днес се слушат и обичат. Той съумя да вдъхне живот на българската поп музика, като въведе нови стилове и изразни средства. Неговите изпълнения се отличаваха с емоционалност и дълбочина, които го направиха уникален на сцената.

Освен като певец, Стефан Воронов бе и талантлив актьор. Неговите участия в различни постановки на българския театър му донесоха признание и уважение от страна на критиката и публиката. Неговото присъствие на сцената бе винаги запомнящо се и силно въздействащо.

На 6 септември 1974 година, Стефан Воронов губи живота си при автомобилна катастрофа край София. Трагедията шокира цялата страна и оставя след себе си неизмерима скръб сред почитателите му. Загубата на Воронов бе не само лична трагедия за неговото семейство и приятели, но и голям удар за цялата културна общност в България.

Споменът за Стефан Воронов продължава да живее в сърцата на много хора. Неговите песни и роли остават част от културното наследство на България. Той остава вдъхновение за бъдещите поколения изпълнители и актьори, които черпят от неговата страст и отдаденост към изкуството.

Всяка година, на годишнината от неговата смърт, почитателите му организират възпоменателни събития, които отбелязват живота и творчеството му. Така Стефан Воронов продължава да живее чрез своето изкуство и любовта на своите почитатели, доказвайки, че истинският талант никога не умира.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

За респекта и уважението на учениците към учителите в социалистическа България (1945-1989г.)

Времето на социализма в Народна република България (НРБ) беше период, характеризиращ се с редица социални и културни промени. Сред тях, образованието заемаше централно място, а респектът към учителите беше важен аспект от обществения живот.

Образователната система в НРБ беше строго организирана и централизирана. Учителите играеха ключова роля в изграждането на социалистическите ценности и идеали у младото поколение. Системата беше изградена така, че да подпомага развитието на колективистичния дух и патриотизма, като същевременно акцентира върху важността на образованието.

Учителите в социалистическа България бяха повече от просто преподаватели на знания. Те бяха възприемани като морални и идеологически водачи, които трябва да възпитат децата в дух на социалистически идеали. Учителите бяха уважавани и често играеха важна роля в местните общности. Тяхната работа беше смятана за престижна и значима за обществото.

Идеологическа важност: Учителите бяха възприемани като основни предаватели на социалистическата идеология. Това им придаваше значителна важност и авторитет в обществото.

Образователни постижения: Образованието в НРБ се стремеше към високи академични стандарти. Учителите, като част от тази система, бяха уважавани заради своята компетентност и професионализъм.

Обществено признание: Учителската професия беше високо ценена и често беше съпроводена с признание и уважение от страна на родителите и обществото.

Респектът към учителите в социалистическа България беше резултат от съчетание на идеологически, образователни и обществени фактори. Учителите не само предаваха знания, но и възпитаваха следващите поколения в дух на социалистически ценности. Техният принос към обществото беше значителен и признат, което ги поставяше на високо място в социалната структура на НРБ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Учителите и физическото наказание над ученици по времето на социализма в НРБ

Темата за физическото наказание в училищата по времето на социализма в Народна република България (НРБ) предизвиква разнообразни мнения и спомени. В тази статия ще разгледаме историческия контекст, практиките и въздействието на физическите наказания върху образователната система и учениците от този период.

В периода на социализма в България (1944-1989 г.), образованието имаше ключова роля в изграждането на социалистическото общество. Училищата се стремиха да формират нов тип гражданин, лоялен към идеалите на партията и държавата. Дисциплината и редът бяха основни ценности, а учителите имаха авторитетна позиция в обществото.

Въпреки че официалните правила не насърчаваха физическото наказание, в някои училища практиката беше толерирана или дори приемана като метод за поддържане на дисциплина. Учителите понякога прибягваха до физическо наказание като средство за контрол върху поведението на учениците. Това включваше удари с пръчка, шамари или други форми на телесно наказание.

Физическите наказания често оставяха трайни емоционални и психологически следи у учениците. Някои от тях развиваха страх и неприязън към училището, което можеше да доведе до намаляване на мотивацията за учене и дори до отпадане от образователната система. Въпреки това, за други ученици, наказанията бяха възприемани като нормална част от образователния процес.

С течение на времето и с настъпването на демократичните промени в края на 80-те години, физическите наказания постепенно изчезнаха от българската образователна система. Новите педагогически методи и подходи се фокусираха върху насърчаването на уважение и сътрудничество между учители и ученици.

Физическото наказание в училищата през социалистическия период в НРБ е сложна и противоречива тема. Докато за някои ученици и учители това беше нормална практика, за други тя остави дълбоки белези. Днес образователната система в България се стреми към създаване на безопасна и подкрепяща среда, в която физическото наказание няма място.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ученическата униформа и как трябваше да изглеждат учениците по времето на СОЦА в НРБ

По време на социалистическия режим в Народна Република България (НРБ), ученическата униформа играеше важна роля в училищния живот. Тя беше задължителна за всички ученици и символизираше не само принадлежността към училището, но и социалистическите идеали.

Ученическата униформа беше задължителна в НРБ. Носенето ѝ се считаше за основна част от ежедневието на учениците и бе стриктно контролирано от училищните власти. Униформите бяха средство за създаване на усещане за равенство сред учениците, като елиминираха социалните и икономическите различия. Същевременно те възпитаваха в дисциплина и ред, което беше в унисон с идеологията на социалистическото общество.

Униформите се различаваха в зависимост от възрастовата група и пол, но основните елементи бяха сходни.

За момчетата: Те носеха сини или тъмносини панталони, бяла риза и тъмно сако. В по-студените месеци се добавяше и вълнено пуловерче. Летният вариант включваше по-леки материи, но цветната схема оставаше същата.

За момичетата: Те обикновено носеха сини или тъмносини поли с бяла блуза и жилетка. Понякога униформите включваха и престилки, които се носеха над полите, особено в началните класове.

Ученическата униформа се допълваше и с различни аксесоари, които имаха както практическа, така и символична роля. Например, червеният пионерски връзка бе задължителен за членовете на пионерската организация, което беше почти всяко дете в училищна възраст.

Изискванията към учениците не се ограничаваха само до облеклото. Дисциплината беше на първо място и се очакваше от учениците да спазват стриктно установените правила. Учебният ден започваше с химн и нагледи, а всяко нарушение на училищния ред можеше да доведе до сериозни последици, като предупреждения или дори отстраняване от училище.

Училищната униформа и изискванията към учениците в НРБ бяха отражение на социалистическите идеали за равенство, дисциплина и колективизъм. Те създаваха усещане за принадлежност към общността и възпитаваха в уважение към училищната институция и социалистическата държава. Въпреки че днес изглеждат остарели, тези практики играха важна роля в живота на няколко поколения българи.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как е протичала подготовката за първия учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил значимо събитие в българската образователна система, а по време на социалистическата епоха в Народна република България (НРБ), той е бил особено важен. В този период образованието е било на особена почит и това се е отразявало и в подготовката за началото на учебната година.

По времето на социализма училищата са били строго организирани и контролирани от държавата. Подготовката за първия учебен ден започвала много по-рано през лятото. Директорите и учителите са били отговорни за поддръжката на училищната инфраструктура и обновяването на учебните материали. Често се организирали доброволчески акции за почистване и обновяване на училищните сгради, в които се включвали и родители.

Закупуването на учебни материали е било важна част от подготовката. Родителите са се снабдявали с учебници, тетрадки, химикали и други необходими пособия за децата си. В онези години, особено в по-малките градове и селата, често не е имало голям избор от магазини, затова много семейства планирали предварително покупките си.

Ученическата униформа е била задължителна и специфична за всяко училище. Родителите са се грижили децата им да разполагат с чисти и добре изгладени униформи за първия учебен ден. Това е символизирало дисциплината и уважението към образователната институция.

Първият учебен ден е бил изпълнен с тържественост и емоции. Учениците са се събирали в дворовете на училищата, където се е провеждала официалната част. Имало е речи от директора, учителите и понякога дори от представители на местната власт. Песни, стихотворения и хорове са допълвали празника.

По време на социализма образованието е било считано за ключов инструмент за социално развитие и лична реализация. Подготовката за първия учебен ден е отразявала тази важност и е била време на вълнение и надежди за бъдещето.

Със завършването на социалистическата епоха в България, много от тези традиции са се променили, но спомените за това време остават живи в съзнанието на мнозина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История на ЦУМ и как през 1980 г.се продаваха дефицитните стоки (ВИДЕО)

ЦУМ в София е един от най-емблематичните търговски обекти в България, който има богата и интересна история. Построен през периода на социализма, ЦУМ е символ на модернизацията и развитието на столицата. Магазинът отваря врати през 1957 година и бързо се превръща в център на търговията и социалния живот.

Архитектурата на ЦУМ е дело на известния български архитект Коста Николова. Сградата е проектирана в класически стил, характерен за социалистическата епоха, с масивни колони и просторни зали. ЦУМ е разположен на централно място в София, което го прави лесно достъпен за жителите и гостите на града.

По време на социализма, ЦУМ е бил мястото, където хората са можели да намерят разнообразни стоки, които в други магазини са били дефицитни. Той също така е служил като социално средище, където хората са се срещали и обменяли новини. Магазинът предлага широка гама от продукти, включително облекло, обувки, техника и домакински уреди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за неподражаемата Леда Тасева и нейният живот,по-интересен и повратлив от сапунка

Родена е на днешната дата преди 99 години във Видин. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка

На 4-ти юли, преди 36 години българската сцена остана без една от най-талантливите си актриси. Леда Тасева почина на 62 г. след тежка битка с рака. Не искаше да се предаде, играеше почти до сетния си час. Зрителите обожаваха онова нейно спокойно, аристократично излъчване, което я правеше неповторима, различна.

Тя завършва актьорско майсторство в класа на Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов”, играе в театъра, киното и телевизията. За нея не е важно дали ролята е главна, или не е – важно е да я обикне, да я разбере, да я пресъздаде. Затова и публиката още я помни от филми като „Да обичаш на инат” и „Звезди в косите, сълзи в очите”, но най-вече в телевизионния театър „Харолд и Мод”, постановка на Хачо Бояджиев, която през 1986 г. превърна Леда Тасева и Стефан Данаилов в незабравим актьорски тандем. Затова и през 2002-а, когато реши да постави отново пиесата на Колин Хигинс за странната връзка между 80-годишна старица и 20-годишен хлапак, проф. Бояджиев посвети премиерата на „голямата Леда”.

Днес, когато пишат за Леда Тасева, а то е изключително рядко, я изкарват дисидент. Истината е, че тя имаше титлата „заслужил артист”, орден „Кирил и Методий” – първа степен, и всички други атрибути на признание от режима. Просто жената си беше странна и затова правеше впечатление в едно униформено време. Може да не е имала някакви фундаментални роли, обаче пък личният й живот е по-интересен и повратлив от сапунка.

В биографиите на Леда Тасева, чието истинско име е Виолета, пишат за два нейни брака. Истината е, че тя има 3. Първия го премълчава, понеже е с неудобен за системата човек – нейната първа любов Дачо Цанков.

Неговата „непригодност” се състои във факта, че е племенник на проф.Александър Цанков, наричан в онези години „кръволок”, който въвежда след своя преврат през 1923 г. политика на повсеместен терор. Изтрепан е сума народ, включително поета Гео Милев и журналиста Йосиф Хербст. Вследствие на този терор като отговор на комунистите избухва атентатът в „Св. Неделя”. Цанков избягва от България и се преселва при цар Фердинанд, а след смъртта му бяга, за да не бъде арестуван при Нюрнбергския процес срещу нацистите в Европа, като следва много от приятелите на Хитлер, а според легендите и самия Фюрер, в Аржентина. Там и умира. Но синът му остава. Освен произхода, той има и друг проблем – твърде слаб е ангелът му и не може да се сдържа и да не ляга с всяка жена. Нещо, което толкова наранява Леда Тасева, че намразва мъжете

Родената във Видин, но отраснала в София бъдеща актриса се влюбва в него като братовчед на най-добрата й приятелка. Майка й е против да се жени за човека, който отнема девствеността й, но тя смело се хвърля към брака. Поради което е изгонена от дома си. Той й наема стая в апартамента на оперната певица Мара Хинова, която я утешава при многобройните му хойкания. Практически съпругът не живее с Леда. Той си намира работа като шофьор в американското посолство. Но скоро е интерниран. Като негова законна жена, Леда го следва и дори е щастлива, защото в новото им местоживеене край язовир „Копринка” плейбоят ще бъде само неин.

Но скоро локацията на изгнанието е сменена с изселване в нейния роден  Видин. Живеят в къщата на нейната братовчедка до момента, когато става страшна засечка. Леда, която започва работа в местния театър, за да издържа себе си и любимия, се прибира ненадейно в стаичката им. И заварва съпруга си с нейната братовчедка

Благодарение на роднина – голям партиен началник, й е позволено да се върне в София, където се записва във ВИТИЗ. Това официализира любовта й с нейния преподавател Стефан Сърчаджиев. Двамата се запознават на снимките на един от първите български филми „Утро над родината”, помнещ се до днес главно с рефрена от неговата песен „Свири хармонико, свири”. За работата я урежда нейната приятелка Жана Стоянович, която и запознава Леда с бъдещия й съпруг.

Мъж №2 обаче трябва да бъде разведен с половинката си Ани Фаденхехт, майка на друг „заслужил артист” – Йосиф Сърчаджиев. И Тасева прави всичко възможно връзката им да бъде разкрита от неговата съпруга, което естествено се и случва.

Леда е безжалостна, защото иска да изтрие петното от Дачо, да вземе победа над мъжете, да им го върне тъпкано и да се почувства покорителка. Успява да се омъжи за по-възрастния господин, който дава тласък на кариерата й. Това е важно и поради друго обстоятелство – Леда винаги е в конкуренция със своята сестра Ирина – една от примите на Народния театър.

Отмъщението на съдбата обаче не закъснява

Леда е развела Сърчо, което ще й бъде върнато тъпкано, когато нейният трети съпруг Иван Андонов я напуска заради друга жена. Тасева забива младежа, който е цели 8 години по-малък от нея. Самото им бракуване е огромен скандал дори за артгилдията при соца, където нравите са малко по-разкрепостени от общоприетите за онова общество. Те са приели разведената вече 2 пъти Леда – разводът по онова време е дамгосан от Партията, освен от католическата църква на Запад  – да се омъжи за младо момче. Но когато се разбира, че Иван живее успоредно и с Люба Маричкова, заради която се разделя с Леда, шумът е оглушителен.

„Заслужилата артистка” остава сама до края на дните си официално или поне никога повече не се омъжва. Гадна  мълва я свързва с кого ли не, дори с Бригита Чолакова

Журналистката по онова време е първа красавица на България и тв звезда №1 със западняшкия си стил, наследен от немската кръв във вените.

Истината е, че Леда ограничава своя приятелски кръг, прави закрити вечеринки в дома си, недалеч от Южния парк и поддържа бохемски начин на живот, но такъв, който не се набива в окото на обществото.

В кариерата си обаче продължава да играе ролите на отчаяни застаряващи жени. Няма как да не си я спомняте от класиката на късния соц „Да обичаш на инат”, където играе точно такава, много близка до себе си героиня. Или от култовата тв постановка „Харолд и Мод” на Хачо Бояджиев, където е стара и патила на фона на младия левент Стефан Данаилов.

10 дни преди да почине от рак,  Леда продължава да играе на сцената. Не иска да изгуби и последното, което я свързва с живота. Предава Богу дух на 4 юли, когато други се раждат. Това става само 4 месеца преди на 10 ноември 1989 г. да падне режимът на Тодор Живков.

Източници:afish.bg/slava.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Статия в „Маями Нюз“ от 1974 г. описва наш черноморски курорт като новата европейска Ривиера

През 60-те и 70-те години на XX век България започва да развива туризма и за кратко време успява да привлече много чуждестранни гости както от страните от социалистическия лагер, така и от Западна Европа, САЩ, Австралия, Канада.

Във водещи западни медии през тези години се появяват публикации, които описват страната ни като интересна туристическа дестинация, в която западният турист си заслужава да отиде. Ето какво пише журналистка във в. „Маями нюз“ в броя си от 21 март 1974 г. за курорта Албена:

„Островърхи бели пирамиди, издигащи се в полукръг върху пясъка. Това веднага ми напомни за средиземноморската архитектура в шикозните курорти, изпъстрили френското крайбрежие. Но аз се намирах в Албена, България – едно име, което трябва да се запомни. Новата европейска Ривиера е построена съвсем скоро – през 1968 г.“ Така започва своя репортаж Барбара Бърнс от влиятелния по това време всекидневник.

„С целия си бляскав международен имидж, който представя на посетителите, които идват тук за първи път, Албена предоставя и някои приятни изненади за туристите, които искат нещо различно от шумните и добре познати курорти“.

Стъпаловидните фасади на хотелите в Албена са описани като „стълбите на Нептун, изкачващи се към синьото небе“, а хотелите и вилите в курорта – като „модерни и комфортни“.

Авторката разказва за приятните ресторанти и ниските цени в Албена, а българската кухня определя като „леко пикантна, с едва доловимо гръцко и турско влияние, но с изразен собствен стил“. И споделя впечатленията си за скарата, шопската салата и различните млечни специалитети, които според нея обясняват дълголетието на много от българите.

„Маями нюз“ разказва и за нощните заведения, пълни със забавляващи се българи и туристи, в които звучи рок, български фолклор и дори класическа музика. Специално е спомената известната фрегата на плажа, която през деня предлага напитки на плажуващите, а с настъпването на вечерта се превръща в атрактивен нощен бар.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През нощта на 15 срещу 16 август 1948г. при опит да премине нелегално границата е убит пилотът Николай Бошнаков

През нощта на 15 срещу 16 август 1948г., при опит да премине границата, е ранен тежко в стомаха и умира от кръвозагуба, Николай Стоянов Бошнаков. Един от най-великите орли на Царство България и сред легендарните защитници на българското небе от нападенията на англо-американските бомбардировки по време на Втората световна война. Като командир и военен пилот изтребител участва в 7 въздушни сражения. Регистрирани са негови 4 въздушни победи. Във сражение е свален самолета му и тежко ранен се спасява с парашут.

Женен е и от брака си има две дъщери – Юлия и Мариана. След 1944г. съпругата му, Катя дълги години е водила безрезултатна борба за изчистване на името на доблестния офицер от авиацията. Нейната съдба и тази на дъщерите ѝ е белязана с обвинението отправено към Н. Бошнаков – семейство на народен враг, убиец, въздушен пират.

Той е роден на 3 април 1911г. в Плевен. Завършва Военно училище и служи в пехотата. Кандидатства и завършва Аеропланното училище в Казанлък за подготовка на авиатори и се дипломира като навигатор и летец. По-късно, изявил се като добър военен летец-изтребител е назначен през 1941г. за командир на 2/6 изтребителен орляк. Орлякът лети с чехословашки изтребители Авиа Б 534 "Доган" и се превъоръжава с по-модерния Девоатин 520. През 1943г. орляк 2/6 се премества на летище "Враждебна", където директно трябва да осъществява отбраната на София. След 09.09.1944г. продължава военната си служба като през 1945г. е назначен в щаба на Въздушни войски. Произведен е в чин майор през 1946г.

На 25 май 1946 г. двама доскорешни негови подчинени поручиците Владимир Александров и Найден Стоянов избягват с два самолета Як-9 на Въздушни войски в Италия. Майор Бошнаков е обвинен в съучастие за бягството и е арестуван. В РО-2 и в гарнизонния затвор прекарва 11 месеца. Подлаган е на мъчения и на симулиран „разстрел“, за да признае съучастието и вината си. На съдебния процес се доказва че е невинен и напълно е оправдан и освободен на 03.05.1947г. от съда. Въпреки това е освободен от армията.

Към този трагичен епизод в житейския му път се намесва и една журналистическа грешка, която без да бъде проверена и опровергана се тиражира и украсява в пресата. Във вестник „Отечествен фронт“ от 04.07.1948г. се съобщава за отвличането на пътническия самолет на Дирекция Въздушни съобщения, летящ по линията София-Бургас на 30.06.1948г. и за застрелването на пилотите му от летеца полк. Михалакиев. В списъка на похитителите вместо Николай Кирилов Бушанов – търговец, в пресата се публикува Никола Карлов Бошнаков, някой добавя "уволнен офицер от ВВС" и в онези години на репресии, никой не е в състояние да забележи явното различие в имената и да промени очевидната грешка. Той е обявен за „народен враг“ за убиец и пират. Психически натоварен и страхувайки се за живота си след преживяното 11 месеца в РО-2, изселването му в Плевен и последващото вестникарско обвинение, майор Бошнаков взема решение да напусне България. През нощта на 15 срещу 16 август 1948г. при опит да премине нелегално границата е ранен тежко в стомаха и умира от кръвозагуба. Гробното му място е неизвестно.

Въздушният ас Николай Стоянов Бошнаков от Въздушните на Негово Величество войски е кавалер на ордените „За храброст“ и „Свети Александър“. Значително по-късно посмъртно е повишен в чин полковник.

Асен Виденов

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как протичаше и каква беше подготовката за първият учебен ден по времето на социализма в НРБ

Първият учебен ден винаги е бил вълнуващо събитие за учениците и техните семейства, а по времето на социализма в Народна република България той имаше своите специфики и традиции.

Подготовката за новата учебна година започваше с покупката на необходимите ученически пособия. По времето на социализма, те бяха ограничени до няколко марки, но въпреки това, родителите и децата се радваха на новите учебници, тетрадки, раници и други учебни материали. Магазините, специализирани за ученически пособия, често бяха претъпкани в дните преди началото на учебната година.

Учениците задължително носеха униформа, която включваше синя престилка за момичетата и сиво-сини панталони и риза за момчетата. Униформата беше символ на равенство и дисциплина в училищата. Подготовката за първия учебен ден включваше и осигуряване на чиста и изгладена униформа.

Децата и техните родители прекарваха време в подвързване и надписване на учебниците и тетрадките. Това беше важно за запазването на учебните материали в добро състояние през учебната година. Подвързването обикновено се правеше с кафява хартия или специални подвързии с цветни мотиви.

Първият учебен ден беше съпроводен от тържествена церемония, която се провеждаше в двора на училището. Учениците, учителите и родителите се събираха, за да отбележат началото на учебната година. Церемонията включваше издигане на националния флаг, изпълнение на химна и речи от директора на училището и други представители на образователните власти.

Първокласниците получаваха специално внимание в този ден. За тях бяха подготвени малки подаръци, които включваха учебни пособия или символични сувенири. Това беше начин да се насърчи тяхната мотивация и желание да учат.

Особено вълнуващ момент беше първият звънец, който символизираше началото на новата учебна година. Учениците влизаха в класните стаи, където ги очакваха първите уроци и запознанството с нови съученици и учители.

Така първият учебен ден по време на социализма в Народна република България беше изпълнен с традиции и символи, които създаваха усещане за общност и сплотеност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ