Показват се публикациите с етикет Българското село. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Българското село. Показване на всички публикации

 

Ех какви времена, гледаме и си спомняме, вече ги няма.


Може би някои от Вас живеят на село, може би някои от Вас не искат и да чуват за селският живот.


Но в тази статия ще видите в долната част едно специално видео в което виждате един обикновен ден на дядо и баба които живеят на село.Много труд, но и много домашна храна и спокойствие.


Те живеят един различен живот, носят в себе си частица от едно друго време или поне друго време за нас.Това е Българското.Това е ценното на нашата страна.



Това е автентично за Българиа,но за съжаление много малко хора разбират това и никой не прави нищо за популизиране на българските села.Моля споделяйте публикацията нека всеки го види.



Някога, по това време на деня и в това време на годината, пред портите на всяка къща се случваше истински мини събор. Хората в махалата, разбира се и в селото, бяха толкова много, че нито една пейка и пространството пред нея не можеше да събере всички наизлезли след дворна, кърска и полска работа, с желанието да се сговорят с комшиите си и да натаманят, всеки по свой тертип отиващият си ден.

На една или на повече от пейките седяха жените - коя захванала чорап да плете, коя дори изкарала да отреби ориза за утрешната си манджа, коя примъкнала се само на масалене... На другите пейки пък мъжете - един ще се похвали, че е окопал за последно късната царевица в есака си, а мамулите са се налели едри както никога, друг ще разкаже как джибрите му вече превират и предстои на казан да ходи, а трети - и той обикновено ще е махленския зевзек - просто ще се чуди какъв лаф да пусне, та някой от събралите се да отнесе майтапа на своя си гръб. Току от едната група - най-вече откъм мъжката - някой ще се провикне по посока на жените, за да го чуе неговата и ще й заръча бърже да изкара каничка вино от миналогодишното, защото друг, с тънкото намерение да удари една чаша на аванта го е бъзнал, че няма как да има още от ланското, като всеки околовръст го знае, че още пролетеска си го изпива до капка. Жена му се надига неохотно, знаейки, че докато слезе в мазата, докато наточи една кана и пак излезе отвън, ще е изтървала най-сочните клюки, но няма как - тръгва за виното, ако и да знае, че след малко пак ще я повикат, този път да изкара и някакво мезе. Чунким не знае табиета на мъж си, но пък и сама няма да му скърши чувството за господарство - той да поиска, а тя да му угоди.

Наоколо децата, сред които и аз, вършим нашите си хлапашки работи, мушкаме се ту сред едните, ту сред другите, ха сега при онези отсреща, после при най-крайните, където са се омешили и от двата пола и събираме думи и изречения, които иначе няма да чуем да се казват свободно, но заради неформалния характер на седянките възрастните изпускат и по нещо не за пред деца, а след това се събираме на наш си дернек някъде на скришно, за да интерпретираме чутото по наш си начин.

Става вече тъмно и някои се надигат да си ходят. Кой манджата да притопли за вечеря, кой да свърши още малко къщна работа по хладното, кой овцете да придои преди да ги назоби, та сутрешното мляко да е само от суха зоб - гъсто и мазно. Малко по-късно оставаме само ние, хлапетата, за да се гоним под уличните лампи и да броим звездите.

Точно под прозореца на къщата отсреща, до портата беше една от тези пейки. Последно там сядаше баба Веса. Едва допреди няма и 6-7 години. Последната от махалата, която спазваше ритуала. Дори и когато остана сама и вече нямаше кой да седне до нея за компания. Стоеше мълчаливо, гледаше по празната улица и вероятно си припомняше когато тя беше още жива и изобилна на хора.

Сега баба Веса е в другия край на селото. При всички останали, които накрая задължително се местят там. И вече само снимките на паметниците им си намират приказката за един последен, но дълъг като вечността селски дернек...

Никола Димитров


Хубаво детство имахме. Ходехме при баба и дядо на село и сами си правехме пързалката.

После изсушавахме  дрехите и ботушите до запалената печка. Ухаеше на печени тиквени семки, чай от липа и бабини мекички ( Не знаехме, че са мазни и вредни ) А " софиянчетата" ни завиждаха.


Село Мало Конаре,70-те

На 1 май голяма част от света отбелязва Деня на труда и на международната работническа солидарност. На тази дата много страни в света честват обществените и икономически постижения на работническото движение. Денят е един от официалните празници в България. За първи път опит за честване на Първи май у нас се прави през 1890 година от Топографското дружество.

През 1939 година Първи май е обявен за официален празник, а от 1945 година комунистическата власт започва да чества празника всяка година. След края на комунистическия режим през 1989 година Първи май продължава да е официален и неработен ден, но държавната власт не се ангажира с организирането на масови прояви, както по времето на социализма. Историята на празника се свързва с международното социалистическо движение през XIX век и работническите протести за зачитане на елементарните социални права.

Началото се поставя на 1 май 1886 година в САЩ, когато профсъюзите провеждат неофициална национална стачка, в която вземат участие над 300 000 работници от цялата страна с искане за въвеждане на официален 8-часов работен ден. След тридневни протести в Чикаго полицията и частните охранители разпръсват протестиращите, раняват около 200 души и убиват поне четирима. На 4 май по време на последвалия протест срещу полицейското насилие сред полицията е хвърлена бомба, при която загива един полицай и шестима са ранени. Набързо са осъдени и екзекутирани седем анархисти, впоследствие оправдани като невинни. През 1889 година учредителният конгрес на Втория интернационал, проведен в Париж, призовава за международни демонстрации в знак на солидарност към протестите в Чикаго.

През 1904 година Международната конференция на социалистите в Амстердам призовава "всички социалдемократически партии и профсъюзи от всички страни да демонстрират енергично на Първи май за официалното признаване на 8-часовия работен ден, за права на пролетариата и за световен мир." Тъй като най-ефективният начин за демонстрации е стачката, конгресът решава, че е "задължително за всички пролетарски организации от всички страни да спрат да работят на 1 май, навсякъде, където е възможно без негативни последици за работниците".

Източник: БЛИЦ

Землището на селото, подобно и на останалите в горнотракийската низина, е населено още от каменната епоха, в античността то е част от племенната територия на траките от племената Беси и впоследствие, към 450 г. пр. Хр., става една от централните земи в Одриската държава, от 45 г. сл. Хр. е в Римската империя в провинция Тракия.





Много скоро след основаването на Българската държава на Балканите при наследника на Аспарух - кан Тервел от 705 г. то става част от първата българска държавна територия на юг от Стара планина - обрастта "Загоре". Областта първоначално не е пряко отвоювана, а е подарена по договор между византийският император Юстиниян Риномет и кана. Според Теофан Изповедник (IX в.) през 716 г. между новия император Теодосий ІІІ (715 -717) и Тервел бил сключен нов договор, според който към окончателно отстъпената област Загора на българите се отстъпва още земя, до неизвестната засега „Милеона в Тракия”. Интересно е, че точно тази нова област включва землищата на манастира Свети Атанасий, селата Златна Ливада и Ябълково както и римските крепости от двете страни на река Марица. Съществува поверие, че кан Тервел е изпратил доверени хора от канското семейство да пазят тези крепости.


Историята тук е пряко свързана с историята на християнската църква и с дейността на Свети Атанасий Велики патриарх Александрийски по нашите земи. В 344 г. патриархът тук основава първият манастир в Европа. Това е посочено в житието на светеца и е потвърдено от съвременните научни изследвания. Така става известно, че днешният Златноливадски (или Чирпански) манастир Св. Атанасий е най-старият манастир в пределите на Европа.

Някога, когато бяхме още деца, с нетърпение очаквахме ваканциите които да прекараме на село, при баба и дядо.Там започваха онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на семейният Москвич,падаха всички забрани и започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа,селски хляб и безкрайни игри



Японка ,командирован  инженер в ЗЗУ Стара Загора  на поляната пред Манастира в с.Златна Ливдада.






Някога, когато бяхме още деца, с нетърпение очаквахме ваканциите които да прекараме на село, при баба и дядо.Там започваха онези безгрижни моменти, когато с хлопването на вратата на семейният Москвич,падаха всички забрани и започваха дните без дата, изпълнени с мирис на сушена липа,селски хляб и безкрайни игри



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив