През 1960 г. Тодор Живков посещава Ню Йорк и прави интересно изявление пред "Вашингтон пост“

 

Тодор Живков в Ню Йорк през 1960 година

През септември 1960 г., по инициатива на Никита Хрушчов,   Живков заминава заедно с няколко други източноевропейски ръководители за САЩ, за да участва в работата на годишната сесия на Общото събрание на ООН и пребивава там близо месец. 

Посещава заводи за обработка на храни, както и град Атлантик, където е впечатлен от огромните хотели. Споменава пред репортери, че в България обмислят построяването на един-два хотела на 8 – 10 етажа на брега на Черно море, подобни на видените в САЩ. /Ню Йорк Таймс, 13 октомври 1960 г., стр. 73./

В американските си интервюта Живков отрича България да е марионетка на СССР. „Марионетка ли? Това не е вярно! – казва той пред журналист от „Вашингтон пост“. – Това е голяма клевета. Съветският съюз ни помага да изградим независима икономика!“ /„Вашингтон пост“, 8 октомври 1960 г., стр. А11./

Научете повече

Най-тежкотоварният летателен апарат, строен някога и най-мощният самолет на Земята

Единственият Антонов Ан-225 Мрия - най-тежкотоварният летателен апарат, строен някога и най-мощният самолет на Земята с шестте си турбореактивни двигателя "Лотарев". 

Дължина 84 м, размах на крилете 88,4 м, височина 18,1 м, като пилотската кабина е разположена в горната носова част на самолета, на близо 10 m височина от земята. Максималното излетно тегло на Ан-225 е 640 тона - това е равно на товароподемността на осем самолета Боинг 737 – 800. „Мрия“ заема мястото на два Боинг 747, паркирани един до друг, а товарният му отсек може да побере целия фюзелаж на Боинг-737. 

Свръхтежкият самолет "Мрия“ е проектиран и конструиран да пренася 90-тонната съветската совалка „Буран“, с която успешно излита на авиошоу. Може да транспортира на гърба си товари с маса достигаща 275 тона – толкова, колкото може да се превозва и вътре. Технически способен да превозва около 1500 души.

Приземява се върху трудни терени, каца върху лед, тревни площи. Самолетът носи не само тежки, но и извънгабаритни товари.

Цената на Ан-225 е около 300 милиона долара. Този впечатляващ и единствен екземпляр беше унищожен на летище Гостомел край Украйна на 26 февруари 2022 г.

Вижте още:Гигантът на Съветската Авиация "ТУ-144" се приземява на летище София

Научете повече

Димитър Манчев е роден на 17 юли 1934 г. в София

Миташки, айде отиди пусни грамофона, стига сме свирили само на простаците вечерно време! — Павката

Жорето: Как го постигате, другарьо Миташки. Такъв млад и с дъщеря за женене.

Миташки: Млад съм, бе. Млад съм. И ми се живее. Живее ми се, бе!

Миташки показва колата и мята ключовете към младоженеца: Айде сега целувай ръка, че тая ръка ще ви храни!

Жорето: Ей, Павка, така и аз се женя.

Павката: Еми какво чакаш! Бягай и целувай ръка! Може и на теб да ти купи кола.

— Ти само за ядене мислиш, ама слушаш радио и вечер си пускаш телевизора, нали?

— Абе Гоше, к’во се разправяш с тоя бастун бе. Слушай бе…

— Чакай малко, чакай… На практика ти отричаш нуждата от изкуство, така ли е?

— Нищо не отричам аз, ама и да пускам телевизора и да не го пускам, като е празен долапа…

— Да, за долапа си прав, обаче само с пълен долап не може, трябва и…Ама вчера Миташки беше вързáл кънките. Какви осморки правú по дансинга... Направо Роднинá и Зайцев!

Из "Оркестър без име"

Димитър Манчев е български артист и киноартист, който изиграва над 150 роли в театъра, киното и телевизията.

През 1962 година постъпва в трупата на Сатиричния театър, където преминава целият театрален творчески път на Манчев. До последната си роля той остава верен на любимия си театрален жанр – сатирата.

Снимал се е в 12 български игрални филма.

Най-популярната роля на Димитър Манчев в киното е на Миташки в българския филм „Оркестър без име“ (1982).

Другите му изяви на големия екран са в „Горещо пладне“ (1966), „Понеделник сутрин“ (1966), „Последният войвода“ (1968), „Герловска история“ (1971), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973), „Топло“ (1978), „Роялът“ (1979), „Непълнолетие“ (1981), „19 метра вятър“ (1986), „Трака-трак“ (1996) и „Рапсодия в бяло“ (2002).

Едни от най-запомнящите му се роли на сцената на театъра са: Коваджик („Свинските опашчици“ от Ярослав Дитъл), Щатала („Смъртта на Тарелкин“ от Александър Сухово-Кобилин), г-н Фратю („Чичовци“ от Иван Вазов), Хесапов („Островът“ от Борис Априлов), Оргон („Тартюф“ от Молиер), Булингер („Швейк през Втората световна война“ от Бертолт Брехт), Гечев („Римска баня“ от Станислав Стратиев).

Източник:e-zdravey.com

Научете повече

Двама Велики и неповторими

Георги Парцалев е роден в Левски на 16 юни 1925 г. Завършва гимназията в Плевен, след което учи медицина в Софийския университет.

Работил е в „Театъра на Трудовата повинност“ през 1954 г., „Театъра на Строителните войски“ през 1955 г. и от 1956 г. в Сатиричния театър, а през 1958 г. идва първата му роля в киното – в „Любимец 13“. Свързван с пътуващите в края на 1950-те и през 1960-те т.нар. „естрадно-сатирични“ концерти, постепенно се превръща в живата легенда на българската комедия с незабравимото си участие в „Привързаният балон“ (1967), „Кит“, „Петимата от Моби Дик“ (1970), „С деца на море“ (1972), „Сиромашко лято“ (1973), „Баща ми бояджията“ (1974), „Два диоптъра далекогледство“ (1976), „13-та годеница на принца“ (1987). Голямата му професионална мечта да се превъплъти в образа на Дон Кихот така и не се сбъдва.

Член е на Съюза на българските филмови дейци (1974).

През 1964 г. „народната власт“ сътворява процес срещу хомосексуалните интелектуалци на България. Парцалев е арестуван заедно с други представители на изкуството по това време. Делото е показно и участта на обвинените е смятана за решена. 4 години по-късно, на 1 май 1968 г., хомосексуалните актове са официално декриминализирани.

Георги Парцалев умира на 64 години в София на 31 октомври 1989 г. от левкемия. Оставя след себе си своите майка и сестра.

Стояна-Мария Константинова Мутафова, по-известна като Стоянка Мутафова

Родена е на 2 февруари 1922 г. в София. Баща ѝ Константин Мутафов, тогава драматург в Народния театър „Иван Вазов“, е български писател, преводач, критик, от град Русе, където малката Стоянка често гостува като дете, но по произход от Трявна (по бащина линия) и от Битоля (по майчина линия). Майката на Стоянка Мутафова е Екатерина Джансъзова, чиито родители са от Одрин.

През 1941 г. завършва Първа софийска девическа гимназия. Мутафова завършва класическа филология в Софийския университет „Климент Охридски“, Държавна театрална школа към Народен театър „Иван Вазов“ в София (1946 – 1947) и театралния отдел на Академията за изкуства в Прага, Чехословакия.

Тя е сред основателите на Държавния сатиричен театър „Алеко Константинов“, където работи от 1956 до 1991 г., след това в Драматичен театър „Адриана Будевска“ в Бургас – от 1991 г.

Играе в над 90 театрални постановки. Измежду пиесите с нейно участие са „3 сестри“, „Дванайсета нощ“, „Големанов“ (където играе баба Гицка), „Госпожа Министерша“, „И най-мъдрият си е малко прост“ и „Арсеник и стари дантели“.

Популярна с ролите си във филмови и телевизионни продукции като „Големанов“, „Вражалец“, „Милионерът“, „Новогодишна шега“, „Топло“, „Любимец 13“, „Специалист по всичко“, „Кит“ и други. Известни нейни сценични партньори са Георги Парцалев, Георги Калоянчев, Апостол Карамитев, Невена Коканова.

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стоянка Мутафова.

През 1980 г. играе ролята на баба Цоцолана в серийния филм излъчван по Българска телевизия „Патиланско царство“, базиран на едноименната литературна поредица на Ран Босилек.На Стената на славата пред Театър 199 има пано с отпечатъци на ръцете и. Кандидат за Световен рекорд на Гинес в категорията „Най-възрастна активно играеща на сцената актриса“.

През периода 2011 – 2018 г. Мутафова играе баба Марийка Чеканова в сериала на bTV „Столичани в повече“.На 94-годишна възраст през 2016 г., осъществява мащабно турне в театрални зали в САЩ, Канада, Германия, Нидерландия, Швейцария и Великобритания.

От 1 ноември 2017 г. пътува в цялата страна заедно с дъщеря си Мария Грубешлиева, с която провежда творчески-срещи разговор и представяне на книгата „Добър вечер, столетие мое“. Гостува с книгата си в Пловдив, Стара Загора, Кюстендил, Русе, Пазарджик, Хасково, Димитровград, Шумен, Велико Търново, Горна Оряховица, Перник, Велинград, Силистра, Тутракан, Балчик, Поморие, Трявна, Левски, Царево, Бургас, Асеновград, София, и др. По време на националното турне получава близо 20 почетни знака, някои от които в градовете Левски, Трявна, Поморие, Бургас, Пловдив, Асеновград и други.

На 2 февруари 2019 г. Стоянка Мутафова отбелязва 70 години на сцена и 97-и рожден ден в зала 1 на НДК.

Стоянка Мутафова умира на 97 години на 6 декември 2019 г. във Военномедицинска академия в гр. София след няколко месеца на сериозни проблеми със здравето.

Научете повече

Днес той е прочут кулинар, а тя – известна българска актриса

Може би ще се наложи да погледнете черно-бялата снимка два или три пъти, за да познаете младите и усмихнати студенти на нея. А със сигурност знаете и двамата – момчето с буйни къдрици в момента е известен кулинар, а момичето – успяла актриса.

Кадърът от студентските им години обаче може да ви затрудни да познаете кои са те?

Ути Бъчваров изненада почитателите си в социалните мрежи със стара снимка от студентските си години. На черно-бялото фото той не прилича на себе си, а същото важи и за девойката, до която той позира. Става дума за актрисата Гергана Стоянова, която е била състудентка на Ути в НАТФИЗ.

На кадъра Гергана, която с времето става все по-хубава, изглежда като дете. „Изключително любима снимка с много любим човек. Великолепната актриса и мой скъп приятел, Гергана Стоянова, ми беше на гости, за да сготвим заедно вкусни неща и да си припомним случки от годините ни във ВИТИЗ.

В ръцете си държа скъп подарък, който тя ми направи преди броени седмици – деветесетарско мега куул „селфи“, на което аз съм слаб и имам буйна коса, а тя е все така прекрасна, както и сега. Беше ми драго. Благодаря за срещата, Гери!, е написал атрактивният актьор под милата фотография.

Научете повече

Цени и асортимент във вагон-ресторантите на БДЖ през 80-те

В кухнята на вагон- ресторанта 

От скоро БДЖ върна бистрото в бързите влакове, засега само в един влак по линията между София и Бургас през Пловдив,тръгващ от София рано сутрин и пристигащ в Бургас в ранния следобед.

По-скоро вагона е импровизирано барче,а не вагон ресторант. То разполага с около 10 стола, 6 маси, на които хората могат да седнат да изпият по едно кафе или да изядат по една вафла или пакетиран сандвич.

Ценоразпис и асортимент във вагон ресторанта на Експрес "Златни пясъци" пътуващ от София до Варна и обратно през 80-те

Така в България по железните пътища отново се движат вагони, предлагащи храна и напитки. Както някогашното РСВ или Ресторанти и спални вагони.Някогашните вагон-ресторанти бяха със обслужващ персонал и предлагаха от обяд до десерт поднесени от сервитьори в бели ризи и черен панталон.

*Исползвана е снимка от фб-групата "ЖП гари и инфраструктура"

Научете повече

Посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара през 1961 год.

Строящия се Димитровград

Името на Ботев е свято, то беше гордо знаме на българския пионер. И макар Ботев да е пример за гордост и храброст на всички българи със своята саможертва не липсват и „интересни“ моменти, дори абсурди свързани с него. Един такъв куриоз се случва в Димитровград– градът изграден с неуморния труд на бригадири от цялата страна. Годината е 1961, а действието се развива в откритата през 1957 год. в кв. Марийново втора гимназия „Христо Ботев“. На заместник директорката Златка Ганева е  спретнат страшен номер. 

В началото на учебната година в училището се появило анонимно писмо, адресирано до нея. В писмото се обяснявало, че Христо Ботев всъщност не е бил убит, а турските заптиета са го арестували под връх Вола и доскоро са го държали в плен в Анадола. Анонимният автор алармирал Златка Ганева, че след няколко дни революционерът-поет ще бъде освободен и пуснат да си ходи в България. И точно в 12 часа и 9 минути ще пристигне с влака на гарата в Димитровград. Това писмо хвърлило заместник директорката в луд възторг. 

И тя взела нещата в свои ръце, тъй като директорът Стефан Цанев бил в отпуск. Някой явно е имал  зъб на заместник директорката Ганева и очевидно е знаел добре как ще реагира. Хич не се и замислила, че роденият през 1847 г. Христо Ботев, през въпросната 1961 г. е трябвало да бъде на 114 г., което си е световен рекорд по дълголетие. Навярно си е мислила, че в Диарбекир е водел природосъобразен живот без гуляи като в Браила и се е хранел с питателна и здравословна храна, с каквато са известни турските каторги.

Така че заместничката се заела с подготовката по посрещането на Христо Ботев на димитровградската гара на уречената дата и час. Амбициозната Златка Ганева отменила учебните занимания. С уроците винаги може да се навакса, а един път ти идва Ботев на крака! Всички класове били хвърлени да маршируват на плаца във времето, когато би трябвало да учат. 

По-талантливите ученици започнали усилено да изучават народни и възрожденски песни, защото Златева с право предположила, че за 85 години престой в Диарбекир, на Ботев навярно са му писнали маанетата и е зажаднял за нещо родно. Тя обаче държала всичко да бъде изпипано и до най-малкия детайл. Хрумнало й, че за последните 85 години надали някой в Диарбекир му е осигурил бръснар, който да го обръсне. Затова директорката повикала и градския берберин бай Станчо, който в случай на нужда да ощави Ботев още на перона, докато школниците му пеят революционни песни.

Подготвянето по посрещането на народния герой продължавали с пълна пара, а учебния процес здраво зациклил. Почти всички са били наясно с цялата комичност на ситуацията. Тогава обаче времената са били такива, че каквото каже шефът, не се коментира. Тържествената дата се задавала. Димитровградчани гледали с насмешка на всичко случващо се около посещението на Ботев, само Ганева потънала в някакъв неин възторжен свят, бленувала за момента, когато Ботев ще стъпи на димитровградския перон. Дори не се запитва и за елементарния въпрос защо точно в Димитровград ще слезе поетът. Дори и да предположим, че Ботев е бил жив, логично е да иска да види родния си Калофер, а за целта трябва да пропусне града на бригадирите и да направи връзка от Пловдив. 

Естествено никой не се осмелявал да й задава такива въпроси, но ако го беше направил навярно щеше да получи отговор,  че иска да види гимназията, носеща неговото име, или че дори в Диарбекир се е чуло за Азотно-торовия завод край града. За разнообразие между маршировките и народните песни, докато чакали да дойде въпросният ден, учениците провеждали викторини за живота и творчеството на Христо Ботев, провеждали конкурси за портрет на Ботев и най-добро стихотворение за него. И децата, и родителите и учителите вече ги втрисало само като чуели името на Ботев. Накрая най-после и дългоочакваният ден дошъл. 

Цялото училище било строено на перона пред димитровградската гара. От едната страна чавдарчетата и пионерите, до тях комсомолците, учителският състав, самодейната група за народни песни и танци, бай Станчо с бръснача и огледалото. Влакът се задал точно по разписание. Гръмнала духовата музика. Заместник директорката цялата сияела, за едната бройка да получи удар от вълнение. Без съмнение всичко било организирано перфектно. Червените връзки се веели, строят бил по конец, лозунгите били един от друг по-въздействащи. Влакът, идващ от Истанбул, през Свилеград спрял на перона, в идеален синхрон точно пред червения килим се отворила врата, но човекът, който се появил не бил Христо Ботев, а завръщащият се от отпуск директор Стефан Цанев. 

При видяното директорът Цанев бил сащисан. Той веднага разпуснал посрещането, използвайки не една и две думи, неотговарящи на тържествеността на момента. Впоследствие се разбрало, че бил при болните си родители на село и се качил на влака от гара Харманли. Това навярно е било известно на анонимния подател още преди да изпрати писмото. А и времената са били такива, че мобилната комуникация е била невъзможна и учителския колектив по никакъв начин не е можел да открие директора, за да му съобщи предварително за цялата нелепа ситуация пред, която са били изправени. Впоследствие Златка Ганева, разбира се, се разделила с поста на заместник директорка, но последствията били само тези. Иначе продължила да преподава в същата гимназия чак до пенсионирането си. Но какво се е случило с нея  след пенсионирането й историята мълчи. Ако е жива в момента трябва да е на около 105 години.

Източници:www.skandalno.net и разказ за случката от пенсионираният учител Бранимир Попов от Ловеч,работещ тогава по разпределение в гимназията, предадена от http://dilyanvalev-admin.blogspot.com 

Научете повече

Когато по морето нямаше чадъри, шезлонги и бийч барове

Може да не ви се вярва, но от първата прожекция на „Оркестър без име“ минаха 41 години. Животът днес е много различен от онова време, което някои отричат, а други идеализират, но едно е сигурно – филмът неслучайно е заслужил почетно място в пантеона на българското кино.

Днес „Оркестър без име“ не е филм, който гледаме отново и отново само от носталгия по миналото. В този успешен проект са вложени усилията и талантът на някои от най-обичаните дейци на изкуството през 70-те и 80-те години. 

Заснет е през 1980 година от режисьора Людмил Кирков и оператора Виктор Чичов по сценарий на Станислав Стратиев. За сюжета Стратиев се вдъхновява от група музиканти, която свири в родния му софийски квартал „Коньовица“.Тъй като сценарият е написан специално за актьорите в главните роли, те запазват истинските си имена. От тях единствено Катерина Евро получава ролята след кастинг.

В началото на филма героите на Велко Кънев, Георги Мамалев, Павел Поппандов, Филип Трифонов и Катерина Евро живеят в малко, спокойно градче – от онези, където „от тъмно започва денят и завършва с Първа програма“, както се пее в емблематичната песен на група „Тангра“.

През 1980 г. екипът снима по Южното черноморие, затова за провинциалното градче е избран Айтос – само на 30 км от Бургас, откъдето да започне историята на петимата мечтатели, поели по пътя на музиката.

Тук наистина цари спокойният дух на миналото. Виждаме сладкарница, магазин за дрехи, книжарница и къщи и блокове, които по това време спадат към новото модерно строителство.

По спомени на хора от града пристигането на екипа на „Оркестър без име“ предизвиква истински фурор.

„Народно читалище „Васил Левски 1869“ в Айтос е и културният дом, където героят на Велко Кънев научава, че ще се наложи групата да пътува с Рени вместо със своята певица Ваня (Мария Каварджикова). Днес то продължава да съхранява българските дух и традиции, като събира айтозлии за празнични концерти и събития.

Основните снимки на „Оркестър без име“ са в Златни пясъци, Слънчев бряг и Черноморец. Пристигането на натоварената с багаж и техника кола на музикантите на морето ни пренася в света на миналото, когато до морето се пътуваше с Москвич, Жигула, Трабант, Вартбург или с влака, а след него – претъпкан Икарус.

Когато музикантите пристигат в „Златни пясъци“, те са удивени от красотата на курорта, а хотелите Астория и Гранд Хотел Варна, които все още съществуват, са увековечени, заедно с ретро колите и симпатичните ресторанти, които днес са модернизирани.

И все пак, ако сега влезете в някой стар хотел, колкото и реновиран да е той, веднага ще ви впечатлят мащабът и размахът на строителството и архитектурата отпреди половин век.

Надписите по чадърите пред ресторантите и хотелите гласят „Швепс“, „Мелба“, „Плиска“, „Торти“ и „Бира“ – всичко, за което един летовник може да мечтае, докато си почива край морето. Е, разбира се, още тогава ги има и надписите на английски език, защото в курортите ни летуваха много чужденци.

Всъщност, въпреки че действието се развива в Златни пясъци, Гранд Хотел Варна се намира в курорта Дружба, носещ името Св. Св. Константин и Елена днес. Хотелът е открит през 1977 г., като властта не пести средства за създаването му, а за проекта е наета шведска строителна фирма.

Хотелът е просторен, модерен и красив, което го прави предпочитано място за много концерти, специални събития и симпозиуми през следващите години. „Шведският“ хотел е посещаван от Тодор Живков, Paйнa Kaбaивaнc?a, Hи?oлa Гюзeлeв, „злaтнитe мoмичeтa“ нa бългapc?aтa xyдoжecтвeнa гимнacти?a, Христо Стоичков и много други известни българи.

Там отсядат и световни звезди като Tинa Tъpнъp, Toтo Kутyньo, Юpий Бy?oв, Бoби Чapлтън, cвeтoвният шaмпиoн пo шax Aнaтoлий Kapпoв и мнoгo дpyги.

Е, както вероятно помните, на героите от „Оркестър без име“ не им провървява в Златни пясъци. Те се оказват измамени, без стаи и участие в Гранд Хотел Варна, а един от куфарите на Рени изчезва, докато колата е паркирана пред хотела.

Когато действието се премества в Слънчев бряг и околността, плажната ивица се разкрива пред нас такава, каквато мнозина я помнят от времето, когато с месеци чакахме да получим карта за двете седмици в почивна база или бунгало.

Култовите кадри край морето са заснети на плаж Дюни, който се намира на 40 км южно от Бургас и на 7 км от Созопол.

Там може да няма шезлонги и чадъри, но всеки си носи кърпа, а мъжете сами са си сковали навес, под който запалено играят белот.

За жадните липсва бийч бар, като заведението е малко по-далеч от плажа. За да стигнеш до него и да напълниш мрежестата торбичка със студена бира, може да се разминеш с някоя друга кокошка. А после остава да предупредиш продавача да не се опитва да те цака с топла бира.

Вечер героите от „оркестъра без име“ забавляват клиентите на малък ресторант, който отвън изглежда скромен, но предлага романтична и чаровна атмосфера (особено когато Рени запява онези песни за любов, раздяла и още нещо).

Мястото и днес е заведение, което пази спомена за легендите, снимали там, и се намира на брега на морето в местността Буджака, на юг от Созопол, в непосредствена близост до къмпинг Каваци.

Култовите филми от миналото неслучайно остават завинаги в сърцата на няколко поколения българи и си заслужават всяко следващо гледане. В тях откриваме артисти с огромен талант и истории за мечти, любов и още нещо.

Научете повече

Изоставеният летен театър в ММЦ Приморско

 

„Република на младостта„ – това е името, което младите хора от различни страни дават на Международния младежки център „Георги Димитров“ в Приморско.

Всяко лято за огромен брой посетители от целия свят с различни култури и различен цвят на кожата, центърът се превръща в място, на което си дават среща младостта, приятелството и радостта. Тук се говори на различни езици, но жаждата на младите да комуникират като братя бързо прескача езиковите бариери.

Или поне така пише в рекламните брошури от онова време.Идеята за изграждане на младежки център край Приморско е част от по-мащабна програма, която през 50-те и 60-те години на миналия век изкарва българското Черноморие като туристическа дестинация в международни води. Създадени са курортите „Златни пясъци“, „Албена“ и „Слънчев бряг“.

Освен изграждането на нови курорти, програмата има за цел да развие и малките морски селища като Созопол, Несебър, Поморие… По това време те са слабо популярни и както пишат тогавашните печатни издания, „в тях ходят предимно художници, чудаци-археолози и болни“.

Идва време и Приморско да се превърне от малко рибарско село в морски курорт.Началото е дадено през 1955 г. с постановление на Президиума на Народното събрание. През 1957 г. в залива Атлиман започва строителството на Международен младежки център, а през 1959 г. на мястото отваря врати и първият палатков лагер за ученици, посещаван най-вече от българските деца.

В началото центърът, носещ името на Георги Димитров, има възможност да приема около 2300 младежи, но в следващите години броят им е увеличен драстично. В най-силния период от историята му през него минават над 70 000 души годишно.

За настаняването на международната младеж са предвидени трите големи хотела „Бисер“, „Нептун“ и „Хоризонт“, както и различни бунгала, ресторанти и къмпинг площадки. Все места, на които, както е написано в друг рекламен материал,„можете да завържете приятелство с хора от различни страни и да откриете, че имате сходни проблеми за дискутиране“.

За пълноценния отдих на посетителите, на територията на комплекса са изградени няколко спортни площадки и дискотеки. Заедно с близкия плаж те се превръщат в любими места както за почиващите тук чужденци, така и за нашенските туристи от близките курорти.

Тъй като културната програма на ММЦ „Георги Димитров“ по това време е богата и разнообразна, за нея е предвидено специално място – изграденият през 1972 г. летен театър, наречен кино „Космос“.

Построен на красив терен сред гората, театърът разполага с над 3500 места и освен с редовните кино прожекции забавлява посетителите, като предоставя възможност за изява на млади таланти. Освен това на сцената му се провеждат забавни викторини на различни езици. Разбира се, те са свързани най-вече с дейността на Георги Димитров и Партията и целят да запознаят чуждоезичните гости със специфичната култура на социалистическа България.

Гвоздеят на програмата обаче е традиционният карнавал, популярен като „Празникът на Нептун“. Това тържество е очаквано с нетърпение от младите хора, които се преобличат като обитатели на морското дъно, а престижната роля на морския бог се изпълнява от победителят в специална игра.

Преобразен като повелителя на моретата, той получава брада, корона и тризъбец. С тяхна помощ извърша традиционното кръщене, при което всеки участник в карнавала получава свое морско име. Следват музика, танци, песни…

Празникът обикновено е организиран в края на всяка смяна и бележи нейния завършек. За участниците остават пътят към дома и приятните летни спомени.

За съжаление, заедно с туристите си отиват и много други неща.През 90-те години културната програма постепенно замира, завесите се спускат, угасват и последните лампи…

Вече повече от 15 години кино „Космос“ е изоставено. Красиво украсените му с морски кончета врати са заключени, от сцената не долита музика, а по олющените му дървени скамейки вместо хора са се наредили бодливи шипкови храсти.

Младежкият смях и безгрижитето са си отишли. Няма я и празничната атмосфера. Духът на онова време обаче се е запазил. Притаил се е зад прашното пиано в едно от помещенията между стотиците километри филмови ролки, разпилени из цялото кино и в прожекционната кабина, където старите апарати все така са отправили взор към пустеещата сцена. Невиждащи, смълчани, ненужни…

При все, че тук през цялото лято грее слънце, единственият лъч надежда за кино „Космос“ проблясва през 2010 г., когато студенти от Пловдивския университет създават проект за възстановяването на летния театър и включването му към културната програма на Южното Черноморие.

Пет години по-късно от проекта няма никаква следа, а киното продължава да е все такова тъжно място. Някога събирало хиляди хора, днес – потънало в тишина. И само там, в спомените на някой отдавна пораснал младеж, музиката от Нептуновия карнавал продължава да звучи.

Източник: webcafe.bg Автор (снимки и текст): Христо Узунов*Още от фоторепортажите на Христо Узунов можете да видите на Facebook-страницата на „Изоставената България“

Научете повече

Почина звеза от сериала "Алф" Актьорът е намерен мъртъв в колата си на паркинг

Бившето дете звезда Бенджи Грегъри, известен с ролята си в световноизвестния сериал "Алф", почина трагично на 46-годишна възраст. Грегъри, който изигра Брайън Танър в ситкома от 80-те, който се излъчваше от 1986-1990 г., е намерен мъртъв в колата си заедно със кучето си Ханс на паркинг на Chase Bank в Пеория, Аризона.

Сестрата на Грегъри, Ребека, е заявила пред TMZ, че Грегъри е страдал от депресия, биполярно разстройство и е имал разстройство на съня, което „често го е държало буден с дни“.

Близки до него обаче вярват, че той е отишъл в банката, за да депозира чекове и е заспал в колата си, умирайки от топлинен удар. 

Съдебната служба на окръг Марикопа все още не е установила причината за смъртта.Култовият сериал "Алф" имаше четири сезона и в него също участваха Макс Райт, Ан Шедийн и Андреа Елсън.Сюжетът на ситкома на NBC е около семейство Танер, семейство от средната класа от предградията, което живее в района на долината Сан Фернандо в Калифорния, което приема Алф след като той се приземява след катастрофа в гаража им.

Сериалът показва как семейство Танер прави всичко възможно да скрие извънземното от любопитни съседи и правителствени агенции.

Бенджи Грегъри

Грегъри беше само на осем години, когато стана известен чрез сериала.

Грегъри е роден в Лос Анджелис през 1978 г. като баща му, чичо му и сестра му също са актьори. Неговите телевизионни изяви включват Fantastic Max, The A-Team, T.J. Hooker и The Twilight Zone.Той се появява няколко пъти в телевизионния сериал Punky Brewster, играейки сираче на име Даш. Бенджи Грегъри също така се появява в игралния филм Jumpin' Jack Flash (1986).

Грегъри се оттегли от актьорството през 2003 г. и се записва в американския флот. Той е назначен на военния кораб USS Carl Vinson и получава почетно медицинско освобождаване през 2005 г.

Той се жени за съпругата си Сара през 2006 г., въпреки че не е известно дали те все още са били заедно по време на смъртта му.

Превод и редакция: БЛИЦ

Научете повече

Двама братя бият френски командоси край село Коиловци: Напънахме ги на бой и казаха, че са туристи /Видео/

Братята Слави и Васко Цоневи, които се превърнаха в национални герои след като потрошиха от бой няколко френски командоси край село Коиловци проговориха. Пред БТВ те разказаха за странната случка от нощта 15 срещу 16 октомври преди няколко години.Почнали да викат, че са туристи. "Ама, късно е либе за китка", разказват братята Слави и Васко

Те обработват земя до Коиловци и тъй като често са обирани обикалят нивите си. През тази нощ с тях е Румен Цветанов, който е полицай. Виждат тъмен джип и отиват да питат хората в колата кои са. Този от дясната страна скочи да се бие, разказва Слави. От другата страна излиза и шофьора, за да помогне на колегата си. Двамата братя се сбиват с непознатите, а от храстите излизат още трима.

Тогава полицаят Румен Цветанов стреля във въздуха, за да спре мелето. Непознатите обаче продължават боя, тогава Цветанов стреля в крака на единия. Двама от командосите побягват. Шофьорът на джипа се опитва да избяга с колата, но смелите братя успяват да го свалят и джипа се забива в храстите. 

Българите бързо се справят със съпротивата на чужденците и ги връзват със сезал за ръцете и краката. Като ги напънахме яко на бой, почнаха да казват, че са туристи. Ама „Късно е либе на китка“ казват в наше село, разказва Слави. А на въпроса как се чувстват след като са пребили френски командоси, Слави скромно отбелязва: „Явно са бягали много от час тези командоси“.

Научете повече

Да станеш баща на 78 и майка на 53: Семейство от Поморие посрещна дълго чакани близнаци

В продължение на десетилетие Алекси и Наталия от Бургас правят опити да имат поколение

Да станеш баща на 78 и майка на 53 години - това е част от историята на семейство от Поморие, което наскоро се сдобива с близнаци. В продължение на десетилетие 78-годишният Алекси и 53-годишната Наталия правят опити да имат деца, докато най-накрая мечтата им се сбъдва. Какъв е пътят към щастието за тях и как двамата се решават на тази крачка в живота, когато хората на тяхна възраст гледат внуци и се радват на старините си?

Алекси Радев е старши спасител и треньор по айкидо и джудо, а хобито му е шахматът, заради което преди години създава и клуб в морския град. 

"Сега усещам младостта да се връща в мен. За пореден път, защото преди това имам двама сина. Моят съвет към мъжете е да правят деца, защото България има нужда от здрави, силни, умни и интелигентни деца", призова мъжът.Алекси се запознава с Наталия от Беларус преди 15 години, когато е спасител на плаж в Слънчев бряг. Влюбват се и тя остава в България. Историята им разказа Нова телевизия.

"Направихме неуспешен опит за дете преди 10 години. Не се отказахме, продължихме да опитваме, борихме се и достигнахме целта си", допълни той.

Сред множеството поздравления в социалните мрежи най-задаваният въпрос към смелата двойка е как са се решили на тази стъпка предвид възрастта им.

"Чувствам се добре, много съм доволна. Моята голяма мечта са тези бебенца - Ростислав и Дарина. Няма нищо страшно в това да станеш родител на тази възраст. Господ с нас", споделя Наталия Грищук.

"Реших се, защото имам още много сили. И съм сигурен, че и други мъже ще последват моя пример. Независимо, че възрастта наляга. Правят се деца и до 100 години", обясни Алекси Радев. И отправи пожелание в стих към дамите. "Жени, недейте нивга остарява. Бъдете като липовия цвят, макар и рано да прецъфтява, той пази дълго своя аромат. Правете деца!".

Близнацитe са родени в седмия месец заради появила се хипертония при майката и ще останат в бургаската неонатология под наблюдение.

Автор: Флагман.бг

Научете повече

Помните ли "Дивата роза"която приковаваше зрителите пред малкия екран през 90-те

Вероника Кастро е щастлива вечна красавица, която стана баба, но не се пенсионира Ще повярвате ли, че чаровната Вероника Кастро вече е на 71?! Звездата от „Богатите също плачат” и „Дива роза” не много по-различна от времето, когато играеше красиви провинциалистки, които преживяваха куп изпитания с любовта си, до щастливия край със своя принц.

Ето как изглежда красивата Вероника днес

Роса Гарсия – младо момиче, което живее заедно с кръстницата си Томаса в беден квартал. Един ден влиза в градината на семейство Линарес, за да си откъсне сливи и Дулсина Линарес, заедно с вярната й прислужница Леополдина, искат да издадат момичето на полицията. Но Рикардо Линарес, доведеният брат на Дулсина, защитава момичето. Дулсина има сестра Кандида, а Рикардо – брат-близнак Рохелио.

Дулсина е влюбена в адвоката Федерико Роблес, а Рикардо – в Леонела Вияреал. Рохелио ходи с помощта на патерици. Федерико е любовник на Кандида, но никой не знае за това. Рикардо настоява за своя дял от наследството, но сестра му е против. За да си отмъсти, Рикардо решава да се ожени за първата жена, която срещне и това в Роса Гарсия.

Паулета Мендисабал е истинската майка на Роса, която е била принудена да я даде на Томаса, за да я спаси. Тя се опитва да я намери, но не успява. Тя е омъжена за Роке, от когото има син Пабло.

Роса и Рикардо се женят и Дулсина е шокирана. Сестрата на Рикардо и Леонела постоянно издевателстват над нея. Рикардо наема като шофьор на Роса, Риго, и Дулсина се опитва да предизвика ревността на Рикардо, като намеква, че Роса има връзка с Риго. След голям скандал, Роса се връща в дома на Томаса. Тя се устройва на работа като прислужница, без да знае, че господарката на дома е нейната истинска майка, Паулета, която презира дъщеря си. Роса не се задържа много в дома, а Росаура получава пристъп. Тя извиква Паулета и иска да й каже къде може да намери дъщеря си, но не успява, умира преди това.

Приятелката на Роса, Линда, се влюбва в Рохелио, който се подлага на операция. Кандида забременява от Федерико. Паулета разказва на съпруга си за дъщеря си. Пабло също научава за нея. Дулсина научава за връзката на Кандида и Федерико и блъска сестра си по стълбите, след което тя изгубва детето. Но Федерико има още една любовница – Ирма. Той решава да се избави от нея, за да не провали брака му с Дулсина. Той наема убиец, но за късмет, Ирма остава жива.

Рикардо моли приятеля си Анхел де ла Уерта да даде работа на Роса като продавачка, но настоява тя да не научава за тази негова молба. Роса започва работа, но не допада на Карлос и Малена, работници в магазина. Дулсина и Федерико се женят, а Рикардо и Роса се развеждат. След това Рикардо решава да се ожени за Леонела.

След като изгубва детето си, Кандида лежи в болница и това я променя. Сега вече тя желае щастието на Роса и Рикардо. Роса отива на вечеря в дома на Анхел, но се развихря буря и тя решава да остане през нощта там. За това научава Рикардо и отива там, устройвайки голям скандал. След това всичко се изяснява, те се сдобряват и заминават заедно на море.

Ирма за известно време остава инвалид, но отново прохожда. Тя разказва на Дулсина, че Федерико има любовница – Мириам. Дулсина отива при нея и без малко да я удуши, но жената остава жива. Леонела отново прави номера на Роса и Рикардо. Тя прави спектакъл в ресторанта, за да накара Роса да ревнува. Рикардо и Роса отново се карат. Роса работи в едно ателие и вижда там сватбената рокля на Леонела, разваля я. Дулсина изяснява, че Федерико е измамил семейство Линарес. Нападат Федерико, стрелят по него. След това в болницата Дулсина изключва кислорода му и той умира. Рикардо се жени за Леонела.

Паулета открива Роса и Томаса и те се преместват да живеят при нея. Завещанието на Федерико гласи, че всичко негово преминава в ръцете на законната му съпруга Мария Елена. Дулсина е направо в ужас. По вина на Федерико, Дулсина става длъжница на Паулета, тъй като тя разполага с разписка за скъпоценности. Роса моли майка си да се оправи тя с Дулсина и я принуждава да им поиска прошка на колене.

Роса забременява от Рикардо. Тя се запознава с доктор Херман Лаприда. Рохелио защитава в бара Линда и го наръгват. Рикардо и Роса отиват при него в болницата. Дулсина и Леонела наемат Аугустина да нападне Роса, а тя наема друга жена, която да я пази и която я пуска. Роса се прибира в дома си.

Паулета по молба на Роса купа за нея имението на семейство Линарес, което е заложено да се продава, за да могат да си изплатя дълговете. Леонела блъска с колата си Роса. След това избягва, но бензина й свършва на един железопътен прелез и влака я блъска. Леонела убита, а Роса е в болницата. Рикардо отива при нея и научава, че очаква дете от него. Дулсина с помощта на Леополдина се опитва да подпали къщата, но Леополдина я залива с киселина. Дулсина е изпратена в затвора; лицето й е обезобразено.

Роса и детето са спасени. Тя прощава на Рикардо и след няколко дена се женят.

Научете повече

Печка "Раховец" над 30 години работи безупречно и до днес

С тази печка изгледах 2 деца и един внук.Печката ми работи и до днес безупречно и не мисля да я сменям с никаква друга от тези модерните произвеждани днес.На моята печка само е сменян горния нагревател на фурната преди няколко години,споделя в коментар потребителката във фейсбук Надежда Димова от Враца.

За печките Раховец:

Легендарните компактни готварски печки “Раховец”, произвеждани в Горна Оряховица, отново се правят там след известно прекъсване. Днес те излизат от цеховете на “Складова техника” АД в 5 модела и 3 цвята. До преди промените в Горна Оряховица се произвеждат по 400 000 печки "Раховец", сега ги правят от носталгия в символично количество. Причината е, че до 1995 г. у нас се намирали всички материали, нужни за тях, а сега, за да ги произвеждат, внасят метал, нагреватели и емайл от Турция. От халетата на “Складова техника” АД излизат също камини за отопление, но там наблягат най-вече на машиностроенето.

В тежките години на промени оцеляха и българските бойлери от Варна. Най-големият производител е Елпром. 

През юни 1987 г. тамошният отдел "Капитално строителство, реконструкция и модернизация" е обособен в предприятие "Перлаинвест". След промените през 1989 г. ръководството тегли кредит и започва серийно производство на бойлери. Привлича най-добрите специалисти от Елпром. За да погасява вноските към банката и да оцелее, се налага за известно време да произвежда ... скейтбордове, като прави цели 25 000. Постепенно се съвзема, а от цеховете на предприятието през годините излизат бойлери с различна вместимост - от 30 до 2000 литра. Изплаща напълно държавния дял през 1996 г. Днес изнася продукцията си в 30 страни на 4 континента, включително и САЩ.

Научете повече

Ресторант „Галатея“ един от старите символи на Варна с много тъжна история

Ресторант „Галатея“ или падналият ресторант, както го знаят варненци несъмнено е представяло на своите гости една най-красивите гледки към град Варна.

През 1968 г. открива врати ресторант „Галатея“ непосредствено до кулата на стария фар може би едно от най-романтичните места в целият град на , което можете да се насладите. Ресторантът бил построен на малко парче скала издадено почти над морето. 

Гледката, която се открива от там е зашеметяваща буквално на няколко крачки от края на скала 20 метра по-надолу е морето. Поради високата активност на свлачища в района, голямото количество бетон изсипано на малко пространство и адекватната канализация на ресторанта през 1997 г долната част на ресторанта пропада в морето. През 1998 в близост до него пропада и вторият фар на кв. Галата. 

Сега за съжаление това прекрасно кътче се е превърнало в свърталище на наркомани, алкохолици и скитници. На това място имаш те обзема чувството за разрухата на една красота ,пристъпваш напред до края на парапета а там те чака пропастта. 

Доста интересни са и трите стъпала, тези три стъпала са всичко ,което е останало от предишната долна част на ресторант като единственото, което се вижда сега от тях е бушуващото море. Бившите съблекални и миялни на ресторанта спокойно могат да станат сцена за високо бюджетен филм на ужасите без усърдие,просто натуралната разруха.

Научете повече

Весел спомен от ученическите ми години с култовия транзистор ВЕФ през 70-те

Като весел спомен от ученическите ми години в далечното социалистическо десетилетие на 70-те години е обожествяването на почти култовия транзистор ВЕФ. 

Не помня вече латвийско ли, естонско ли производство беше, но при всички случаи беше нещо здраво и надеждно. Малко, да не кажа на пръсти се броят, са нещата с такова качество на продукцията от бившия Съветски съюз. Е, вярно е, че беше и тежичък, и малко грубичък, и не съвсем красивичък, но поне беше здрав.

Нямаше купон или терен, както му казвахме тогава, без вефа. Колко ученически и студентски бригади са преминали под веселия му съпровод, то тогава беше и единствената възможност да слушаш всякакви радиостанции. От музикалните западни, та до радио „Свободна Европа“. Странно е, че производителите му не бяха ограничили техническите му възможности и той на практика хващаше всичко. 

И не на последно място, нямаше уважаващ себе си ерген по малките градчета, който да не правеше свалките си с вефа във ръка. И до ден-днешен ми се върти в главата култовата пловдивска реплика за вефа и Кидика. Наскоро видях един такъв транзистор, който, макар и на преклонна възраст, си работеше съвсем нормално, без никакви дефекти.

Славчо Славчев

Научете повече

Десет интересни неща от времето на СОЦА в НРБ и ГДР

Да пазаруваш с купони, да пътуваш в чужбина с „изходна виза“, да чакаш за автомобил години наред и още, и още. Тук припомняме някои от странните неща в ГДР и НРБ – немислими за много от младите хора днес.

В българските социални мрежи се водят люти битки около миналото. Миналото в НРБ. Доста соцносталгици пренебрегват факта, че днес българите са в пъти по-богати и свободни в сравнение с онова време. Пренебрегват и редица детайли, за които ни подсеща една публикация във вестник „Берлинер Курир“ за странностите на ГДР. Тук разширяваме и задълбочаваме любопитния списък, подготвен от германските колеги.

1. Пазаруването с купони: феномен, който по-възрастните германци от бившата ГДР, но и по-възрастните българи помнят от средата на миналия век. В така наречените „социалистически държави“ цареше хроничен дефицит на определени продукти, поради което виещите се опашки край магазините бяха обичайна гледка. Особено в по-ранния период комунистическите правителства се опитваха да създават някаква „справедливост“ чрез купони, с които се купуваха ограничени количества основни продукти. В ГДР купонната система беше отменена чак през 1958 година, но тогава пък автоматично скочиха цените на повече основни стоки.

2. Пътуване в чужбина само с така наречената „изходна виза“. Младите германци и младите българи, които днес обикалят свободно целия свят, не могат дори да си представят, че по времето на ГДР и НРБ за пътуване в чужбина се искаше специално разрешение от милицията/полицията или от Държавна сигурност. Да не говорим, че „пътуване в чужбина“ обикновено означаваше само пътуване до друга тъй наречена социалистическа страна. Гражданите на ГДР имаха нужда от такава „изходна виза“, за да отидат на почивка в България например. Българите също имаха нужда от милиционерско разрешение за пътуване до ГДР. Туристическите пътувания в държави извън Източния блок, камо ли пък на Запад, бяха почти немислими.

3. За закупуване на автомобил се чакаше десетилетия. Поради недостига на автомобили и в ГДР, и в България се чакаше дълги години, докато „ти излезе номерът“ за покупка на кола. При това – само на коли от соцлагера, москвичи, трабанти и пр. Западна кола беше практически невъзможно да се закупи, а в България в определен период имаше наказателно мито от 200% за внос на автомобил от чужбина.В НРБ и ГДР се чакаше дълго за автомобили Снимка: picture-alliance/dpa

4. Като сме на тема автомобили: по онези времена децата пътуваха в колите без детско столче, без никакви подсигуровки. Често ги слагаха на задната седалка или пък някой от родителите ги държеше в скута си. Според съвременните норми за сигурност това е не само недопустимо – то е направо възмутително.

5. „Я изтичай да ми купиш цигари от будката!“ Тази фраза беше обичайна и в ГДР, и в НРБ. Родителите (най-вече бащите) поради мързел често пращаха малолетните си деца за цигари или алкохол – нещо, което законите днес не допускат. И правилно, защото децата трябва да бъдат предпазвани от тези „стимуланти“.Децата купуваха от будката не само захарни петлета Снимка: Inventarbuch des Sozialismus

6. И пак за децата, които навремето ядяха бой от родители и учители. В ранните години на т.нар. „социализъм“, че дори и по-късно шамарите и боят бяха напълно легитимно „възпитателно средство“ в семействата и в училищата. Тогава никой не беше чувал за правата на децата и съответно никой не се замисляше по въпроса.

7. Спасителни жилетки по време на излет с лодка или корабче? За днешните деца в Германия това е напълно в реда на нещата, но по времето на ГДР такива норми просто нямаше. В България също. Хигиенните изисквания към училищата също бяха на много по-ниско равнище, отколкото са днес. Сегашните училища в Германия предлагат относително чисти тоалетни с тоалетна хартия и сапун, докато едно време за това можеше само да се мечтае.

8. По времето на ГДР и на НРБ имаше много повече „стопаджии“. Особено младите хора тогава не разполагаха със собствени автомобили, а общественият транспорт беше доста по-слабо развит, отколкото днес. Нямаше и „споделени пътувания“. И младите масово пътуваха на автостоп. Според „Берлинер Курир“ днес каузата на стопаджиите в Германия е обречена, защото почти никой не би взел чужд човек в колата си.В НРБ почти всеки имаше такава касичка у домаСнимка: Inventarbuch des Sozialismus

9. Хигиената на хората значително отстъпваше спрямо сегашната. По улиците на България често можеше да се видят храчещи хора, в един по-ранен етап имаше дори така наречените „плювалници“, които обслужваха тази „хигиенна необходимост“. Хвърлянето на фасове от цигари също беше масово и на практика безнаказано. В ранните години на НРБ банята в апартамента или къщата беше нещо много рядко. Обикновено се ходеше семейно на градска баня: един път в седмицата.

10. В годините на ГДР и НРБ нямаше не само мобилни телефони – тогава и стационарните телефони бяха нещо като лукс. В жилищата често функционираха така наречените „дуплекси“ – два съседни апартамента деляха една обща телефонна линия и не можеха да разговарят по нея по едно и също време. Тази практика продължи дори и в първите години след прехода. В по-ранния период за телефонни разговори се ходеше чак до пощата, където се даваше „поръчка“ и се чакаше дълго за връзка. Телефонните разговори с чужбина бяха почти невъзможни и невъобразимо скъпи.

Александър Андреев/АГ/БР

Научете повече

Спомен за големият български актьор Стефан Гецов неговите награди

Награда „за мъжка роля“ за ролята на (Георги Димитров) във филма Наковалня или чук на ФБФ (Варна, 1972)

Награда „за мъжка роля“ за ролята на (Георги Димитров) във филма "Наковалня или чук" на МКФ (Авелино – Италия, 1975)

Голямата награда „ЗЛАТНАТА РОЗА“ за филма "Допълнение към закона за защита на държавата" на ФБИФ (Варна, 1976)

Наградата „за екранизация на произведение от литературната ни класика“ за филма "Снаха" в лицето на режисьора Васил Мирчев на ФБИФ (Варна, 1976)

ЗЛАТНАТА ЧАЛМА – „за мъжка роля“ за ролята на (Юрталана) за филма "Снаха" на МКФ (Истанбул – Турция, 1976)

Голямата награда „ЗЛАТНАТА РОЗА“ за филма "По дирята на безследно изчезналите" на ФБИФ (Варна, 1978)

Наградата „за мъжка роля“ на САБ (1988)

Научете повече

Какво се случва с Изаура, Леонсио, Женуария и другите 47 години след излизане на сериала

Сериала за  „Робинята" Изаура си остава най-продаваният телевизионен хит в света. От 1976 г. са го гледали зрители в над 80 страни. Оказва се, че за страданията на бедната Изаура и зверствата на безпощадния плантатор Леонсио знае половината свят.

"Робинята Изаура" са гледали в мюсюлманския Изток, в Африка, Европа и двете Америки, а във Великобритания сериалът е едва ли не единственият чуждестранен сериал, който е могъл да предизвика интерес в капризния английски зрител. Впрочем, успехът е бил предсказуем: великолепни костюми, природни снимки и сценарият на Бернардо Гимараеш.

Нека видим какво се случва в бразилската хасиенда 47 години по-късно.

Лусилия Сантуш — Изаура

Лусилия жъне много успехи в Бразилия. Тя не само се снима досега, но пише сценарии и продуцира. Истина е, че в личния ѝ живот не ѝ провървя: Сеньора Сантуш е в развод и компенсира това с будизъм и йога, а робинята Изаура я помнят и e топло посрещанa в целия свят.

Рубенш де Фалко - Леонсио

Жестокият плантатор Леонсио почина през 2008 година от сърдечна недостатъчност, когато бе на 76 години. Неговият образ в серила беше толкова ярък, че дълго след излъчването му в Бразилия към него се обръщаха с името Леонсио. През 2004 година Фалко се снима в римейка на „Изаура“. Там той игра бащата на своя герой, командора Алмейда. Това всъщност беше и неговата последна роля.

Лея Гарсия – робинята Роза, която ненавиждаше Изаура

Лея е много уважавана в родината си, защото филмът, в който тя участва още в младите си години, е донесъл на Бразилия „Оскар“ в номинациите за най-добър чуждестранен филм. На 82 тя продължава да работи в кинематографията. Преди време сеньора Гарсия се оказа в грандиозен скандал и даже попадна в полицейски участък. Това може само да покаже, че тя все още е силна и бодра духом.

Зени Перейра – Женуария, робинята, под чиято опека беше Изаура

Женуария беше въплъщение на добротата. Много гледаха сериала само заради нея. Този образ се удаде на актрисата великолепно. За съжаление тя почина през 2002 година на 77.

Норма Блум – Малвина, жената на Леонсио, погубена от ръката на съпруга си

Героинята на Норма Блум в сериала беше обичана не по-малко от Изаура. Актрисата продължи да се снима, като най-новият сериал с нейно учстие излезе неотдавна. Тя е започнала кариерата си съвсем млада – от детска програма на бразилската телевизия, където се изявява с творчески етюди.

Жилберту Мартино – командор Алмейда, баща на Леонсио

Известният бразилски актьор Жилберту Мартино почина от рак на белите дробове на 74 години през 2001. Той не доживя излизането на новата версия на „Робинята“, в който ролята на командора беше дадена на екранния му син – Рубенш де Фалко. Но успя да изиграе роли в десетки сериали и кинофилми.

Роберто Перильо – Тобиас, първата любов на Изаура, загинала заедно с Малвина

Според сайта Джъствидео.ко по красавеца Тобиас е въздишало цялото женско население. Ролята му в сериала е била звездният му час, защото след него, актьорът не е получил нито едно сериозно предложение. Може да се каже, че сериалът е могъл да мине и без неговия герой, но в крайна сметка се е получило добре. Роберто играе малки второстепенни роли.

Научете повече

Българските автобуси Чавдар са се движили в Афганистан, Северна Корея и Никарагуа

Рядка и интересна снимка показва два български рейса на улица в афганистанската столица през 80-те.

Историята на българският производител на автобуси Чавдар изобилства от доста интересни периоди и някои изненадващи факти. 

Предприятието със седалище и завод в град Ботевград в продължения на десетилетия снабдява с автобуси не само цяла България, но и някои доста неочаквани "братски" на СССР държави, най-интересните и може би най-екзотичните измежду които са Афганистан, Северна Корея и Никарагуа.

На тази рядка и несъмнено ценна снимка се виждат два произведени у нас автобуса от модела Чавдар 11Г5 по улиците на столицата на Афганистан - Кабул. Моделът 11Г5 е създаден за градска и крайградска употреба, тоест за къси, максимум до средния разстояния. 

Добре познатият на всички малко по-възрастни читатели автобус най-често беше в червено-бяла окраска на ивици и през годините се прочу най-вече с изключително издръжливата си, лесна за ремонтиране и изискваща съвсем елементарна поддръжка техника. Чавдар 11Г5 се базира на шасито на Skoda 706 РТО и има предно разположен двигател Skoda PT

Източник:investor.bg

Научете повече