Стана ясно кой е застреляният в центъра на Бургас бизнесмен

Убиецът е стрелял или от упор през стъклото на аудито му, или в непосредствена близост от отсрещния тротоар на ул. „Поп Георги“

Застреляният в центъра на Бургас е поморийският бизнесмен Христо Бургазлиев – собственик на чейндж бюро.

Застреляният току-що в тъмно сивото Ауди е поморийският бизнесмен Христо Бургазлиев, собственик на едно от оборотните чейндж бюра на ул. „Св.св. Кирил и Методий“ в Бургас, узна Флагман.бг.

Наш репортер, който е на мястото видя току-що, че чейндж бюрото му е заключено, а външната ролетна щора е спусната, макар, че електронното табло е включено. Това означава, че се е наложило внезапно да напусне обекта, който се води на „ФАИН-2003“ ООД.

Виждат се ясно на светещото табло курсовете – купува, продава.Бургазлиев е популярен с това, че е баща на европейската шампионка по спортни танци Христиана Бургазлиева, разполага с недвижими имоти на територията на Поморие, не е известно да има финансови проблеми.

Нещо повече -  хората от бранша твърдят, че през последната половин година е направил достатъчно добра печалба от преминаването ни в евро.

Бургазлиев бе застрелян брутално, почти от упор в луксозната си лимузина Ауди, докато се спуска по ул. „Поп Георги“ в посока своя търговски обект, отстоящ на около 400 метра от мястото на покушението.

Тясната улица „Поп Георги“ излиза на малко площадче, където се кръстосва с улица „Св.св. Кирил и Методий“ и ул. „Трайко Китанчев“.

Бил е в автомобила си, който или току-що е паркиран от него, или се е качвал в него, за да поттегли.

Колата е спряна наполовина в синя зона и наполовина върху забранителните жълти ленти - на самото кръстовище на трите улици - пред фризьорския салон.

Стрелецът или е стрелял от два метра, стоейки на тротоара отсреща, или е минал в непосредствена близост до него, пускайки един куршум в главата му директно през стъклото.Няма ъгъл на процепа върху стъклото, показващ, че е стреляно отвисоко, още повече, че отсрещните сгради са разположени неподходящо за подобна стрелба.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Иво Карамански: Гангстер, бизнесмен или информатор? Истината за Кръстника

Иво Карамански, който в началото на 90-те години си печели прозвището Кръстника на българската мафия, изглежда владее изкуството да оцелява или е закрилян свише. Бившият гребец продължава да бъде част от голямата игра в подземния свят и след гангстерските войни, започнали през 1993-1994 г. Надживява боса на ВИС Васил Илиев, разстрелян на 25 април 1995 г. Карамански дори се качва на естрадната сцена и прави незабравим концерт в зала 1 на НДК с певицата Грета Ганчева,пише флагман.

Легендарният криминалист Ботьо Ботев не крие, че се е познавал добре с Карамански."Беше умен - разказва Ботев за бившия гребец още в първата част на нашата поредица. - В началото всички се въртяха около него и затова си спечели прякора Кръстника. По-късно някои се отцепиха по една или друга причина.

Но истината е, че докато Карамански създаваше първите форми на организирана престъпност в Чехия и Унгария, всички онези, които и после се превърнаха във видни бизнесмени, се занимаваха основно с грабежи на чужденци по магистралите.Крадяха златни синджирчета и часовници. Това беше сферата им на дейност. В България имахме оперативна информация какво става в Прага и Будапеща. Не е тайна, че много от хората в този контингент сме ги използвали в нашата оперативна работа. Държахме контакт с тях." След гастролите си в чужбина Иво Карамански излиза от ареста в София в началото на 90-те и бързо завзема територии в подземния свят. Дръзките набези на Кръстника му носят пари, власт, но и отмъстителни врагове.

"Между Карамански и Илия Павлов съществуваше патологична омраза", казва Ботьо Ботев, цитиран от "България днес".

"Карамански започна да трупа пари, като за 10 дни удари всички казина в София. По-късно Илия дръпна при себе си част от известните борчета, някои от които сега са бизнесмени, да работят с него. Това стана причина за големия разрив между Павлов и Карамански", допълни криминалистът.

Опитен въжеиграч

Кръстника прилича на опитен въжеиграч. Някогашният гребец все някак оцелява, докато негови конкуренти са буквално екзекутирани.  Най-коментираното убийство е на боса на ВИС Васил Илиев, разстрелян на 25 април 1995 г. И след като групировката на борците е обезглавена, Иво Карамански продължава умело да флиртува с медиите и властта.

Говори се, че връзките с циганските барони му осигуряват място на трапезата в разпределението на парите от дрога и проституция. Карамански периодично е арестуван, после освобождаван. Дава интервюта от пандиза.

В свободното си време пее естрадни песни и не крие, че музиката от филма "Кръсникът" е сред големите му вдъхновения.

"В един момент имаше прокурорско постановление Карамански да бъде задържан - връща лентата Ботьо Ботев. - Той се укриваше и за да се свърши работата, трябваше да се използва гъвкав подход.

Карамански е ползван и от криминалната служба като информатор. В нашите среди се знаеше кой полицай е работил с него по тази линия. Да бъде арестуван Карамански в определени моменти беше в интерес на неговите конкуренти от ВИС."

Неофициално се говори, че самият Кръстник влиза и излиза от ареста едва ли не по собствено желание. За да си осигури защита зад дебелите стени на килията тогава, когато чувства, че животът му е застрашен.

Фатален танц

Танцът на Кръстника със смъртта приключва фатално на 20 декември 1998 г. Разстрелян е с пистолет от Стефан Въжарски пред очите на 13 души рано сутринта в столичния квартал Симеоново.

Какво се случва преди кървавата екзекуция?

Карамански се появява на студентски купон заедно Въжарски на улица "Горска ела" около 2 часа след полунощ. Двамата пристигат с джипа на Кръстника, леко почерпени от друга веселба.

Минава време и без да има видима причина, Въжарски излиза навън за около 20 минути. Връща се с изваден пистолет. Застава зад Карамански и стреля в главата му от около 30 сантиметра.

Смъртта настъпва мигновено. След това започва престрелка, в която загива още един човек, а двама са ранени.

Въжарски е заловен. Осъден е и лежи в затвора за убийството на Карамански. Версии

Случаят изглежда приключен, но само на пръв поглед.

Твърди се, че в последните месеци преди да бъде убит, Кръстника се е намесил много сериозно на пазара с уличната проституция в София. Дори се е опитал да го монополизира. Със сигурност по този начин е засегнал нечии интереси.

Лансират се версии, че Въжаров е нает да свърши мръсната работа, но не и по начина, по който в крайна сметка е убит Карамански. Говори се, че под въздействие на алкохол килърът просто е действал прибързано.

Това, че Кръстника е екзекутиран заради преразпределение на пазара за дрога, също е сред възможните варианти. Не е тайна, че едни от най-предпочитаните пласьори на дребно са циганите, над които бившият гребец винаги е имал влияние.

"Със сигурност Карамански беше важна личност в престъпния свят. В началото беше необходим с интелекта си на зараждащите се групировки - казва Ботьо Ботев. - След това на сцената излязоха и другите герои. Мина се през гангстерската война".

След убийството на Иво Карамански ситуацията в подземния свят на България се променя. Още един от основните играчи е отстранен.

В онези години Георги Илиев вече е поел контрол над групировката, основана от неговия брат Васил Илиев. Жоро Илиев е президент на футболния клуб "Локомотив" (Пловдив), когато на свой ред е покосен от куршумите на атентатор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е половин полякиня, а ролята й в „Дами канят“ я направи известна в цяла България.Ето какво се случва с нея днес

Боряна Пунчева – актриса, режисьор, сценарист и продуцент, се завърна пред камерите на българското кино. Звездата от „13-ата годеница на принца“, „Дами канят“ и още две дузини заглавия от годините на социализма участва в любовната драма на Яна Лекарска „Защото обичаме лошото време“. Наскоро тя за втори път спечели конкурса за директор на Българския културен институт във Варшава и продължава да работи по документалните си проекти. Дъщерята на Борислав Пунчев – един от най-известните оператори, сценаристи и режисьори от близкото минало, е автор на 30 документални филма на общочовешки и космополитни теми. Самата тя е половин полякиня по майка и може би българската публика нямаше да я познава, ако беше избрала да учи „История на изкуствата“ във Варшавския университет, а не режисура във ВИТИЗ. Приета е едновременно и на двете места, преди да направи своя избор.

– Каква е вашата героиня в „Защото обичаме лошото време“, госпожо Пунчева?

– Над 50 години всички актриси играят баби, лели, слугини. Сега госпожица Теменуга ми даде друга възможност. Тя е звезда, която загърбва шумния суетен свят на киното в големия град и се установява в крайморско селце. Държи ключовете за много от тайните на главните герои във филма. С Яна Лекарска се познаваме от времето, когато и двете работехме в БНТ. И тя, и всички от екипа са умни и талантливи млади хора, отдадени на професията. Беше истинско удоволствие за сме заедно на снимачната площадка.

– Каква е темата на следващата ви документална продукция?

– С Руси Чанев правим пълнометражен документален филм за артефактите, разположени през годините в парка на Военната академия, които се появяват и изчезват в зависимост от политическата конюнктура през последния век. Юлиан Вергов е разказвачът на историята заедно с дъщеря си Алена. Голямата тема е възстановяването на паметта. Тя е водеща и в късометражния ми проект за един от паметниците, който до 1950 година е бил в парка на Военна академия, а след това е разрушен – на войник, хвърлящ бомба. Ученици от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ направиха макети в умален размер от глина – позираше едно от момчетата, облечено в автентична войнишка дреха от времето на Първата световна война. Младежите работиха с впечатляваща концентрация и всеотдайност. Преди това посетихме Военноисторическия музей и те за първи път видяха оригиналите на Ярослав Вешин – беше голямо преживяване, запечатано е върху лентата. Филмът ще бъде излъчен около 24 май, а макетите на учениците ще бъдат в основата на акция за възстановяване на паметника в естествения му размер.

– Защо според вас все още страдаме от липсата на памет?

– Историята ни постоянно се пренаписва. Хората се побъркаха – първо беше турско робство, после османско владичество, дори османско присъствие. Но какво искаме, след като по всеки предмет има седем-осем комплекта учебници и преподавателят сам избира своята версия. Наскоро позната сподели, че синът й има урок, в който се разказва, че Васил Левски е убил момче. Защо преди да разберат кой е Левски, тийнейджърите трябва да бъдат облъчвани с този нещастен случай в дейността на Апостола? Тотален хаос, лишен от истинска грижа за познанието, което получават децата. И досега в Европа има огромен интерес към системата на академик Благовест Сендов, в която основното е как учителите да събудят интереса на учениците, а не колко да им пишат. Никой не е пророк в собствената си родина.

– Така ли е и в Полша?

– Там имат друго отношение към собствената си история. Когато Анджей Вайда направи филма „Катин“ – за разстрела на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катинската гора през 1940 година по заповед на Сталин, цяла Полша отиде в кината да го гледа. Същото стана и когато излезе „Чудото при Висла“ – за битката през 1918 година, когато поляците разбиват Червената армия, въпреки че са по-малобройни. Жертвите са големи, но всички са водени от Божия промисъл – да не допуснат Червената армия във Варшава. Поляците смятат, че е техен дълг да гледат по кината епосите за историята им. За съжаление, „Право и справедливост“ – партията, която дълги години управляваше Полша, превърна патриотизма в гротеска. Започна изопачаването на исторически факти, някои от тях се преекспонираха за сметка на други, настана време на лозунгарство и патриотарство. До Незнайния воин в центъра на Варшава, до кръста, отбелязващ забележителното посещение на Папа Йоан Павел Втори в комунистическа Полша, ненадейно изникна паметник на покойния президент Качински, който прилича малко на Ленин – с дълго палто, с ръка, готова да сочи напред. Но историята при това управление на Полша, което вече приключи, беше превърната в пропаганда на управляващите.

– Как постигате равновесие и хармония между двете си същности – българската и полската?

– Когато съм в Полша, правя реклама на България и обратното. Старая се да докажа на всяка от половинките си, че другата е не по-лоша. Поляците харесват българите, макар и малко покровителствено от позицията на по-големия брат. Те са по-крайни и по-емоционални, при тях има изблици на трагичен порив, когато са под робство. Вдигат обречени на провал въстания само за да докажат, че са живи и не са съгласни с тиранията.

– Кога снимахте за последно преди „Защото всички обичаме лошото време“?

– Много отдавна. Мисля, че беше при Иванка Гръбчева в сериала й за Атанас Буров „Жребият“. С Калин Арсов бяхме икономите в дома на банкера. Имахме много епизоди в двореца Врана. След „13-ата годеница на принца“ Гръбчева ме канеше във всеки неин филм. Казваше: „Нямам сериозна роля за теб, но ела да се появиш дори за малко в кадър, за късмет “. Снимах се и в „ Клуб НЛО“, но там бях режисьор и поемах по някой и друг образ, когато Мария Сапунджиева или Катето Евро бяха заети.

– Вие участвате в повече от 20 филма, макар че имате диплома за режисьор.

– Да, но съвсем пълноценно учих актьорско майсторство в класа по режисура, като на финала направихме цял истински спектакъл на сцена. Получихме отлични отзиви.

– Защо не ви приеха актьорско майсторство?

– Професор Николай Люцканов, светла му памет, ме скъса. Но във ВИТИЗ винаги е така – на изпитите всеки преподавател избира актьори, подходящи за дипломния спектакъл, който си е наумил да прави с бъдещия си клас в четвърти курс. Ако това е „Ромео и Жулиета“, на него му трябват подходящите актьори за персонажите именно в тази пиеса. Затова много талантливи хора по две-три години не успяват да влязат в Академията.

– Най-после разкрихме тайната защо късат в НАТФИЗ.

– Ето това е тайната. Отказах втори път да кандидатствам актьорско майсторство. Осъзнах, че ако си само актьор, вечно някой ще те избира и се превръщаш в силно зависим от чуждия вкус и някакви обстоятелства. Стефан Данаилов казваше, че без „На всеки километър“, когато е на точната възраст, за да изиграе майор Деянов, съдбата му е щяла да бъде друга.

– Как се чувствахте в неговата компания в суперхита на Иван Андонов „Дами канят“?

– Бях като бебе с ококорени очи, което гледа и попива сред най-големите звезди на киното ни. Всички ме покровителстваха, учеха ме на разни неща. Вечерта преди първия ми снимачен ден бях сплела косите си на много плитчици, за да се накъдрят, тъй като специално съоръжение в ония години нямаше. И тъкмо си бях облякла пижамата, готова за здравословен сън – баща ми винаги казваше, че сериозните актриси си лягат рано, за да са свежи и да си знаят текста, когато телефонът звънна. „Какво правиш, малката?“, запита ме Илка Зафирова, моята майка в „Дами канят“. Обясних й, че съм си легнала – като бъдеща сериозна актриса. В слушалката се чу искрен и бурен смях. „Идвай долу, с батко ти Стефан те чакаме, ще ходим на бар“, разпореди се тя. Какво да правя – облякох се. А после в бара дори изпих една водка с кола, но всичко това тайно от баща ми.

– Какво запомнихте от Стефан Данаилов за занаята?

– Стефан Данаилов беше школа, а целият снимачен процес на „Дами канят“ – безценно обучение. Той ми обясни, например, че когато играем един срещу друг, не бива да го гледам в очите, а в лявото ухо, за да е добре за камерата. В началото ми беше адски трудно. И не само тогава – докато снимах с Коста Цонев в телевизионния театър, той ме учеше как да се целувам, когато партньорът ми е със залепени мустаци, които не бива да падат при целувката.

– Израснала сте сред знаменитости, но вероятно е било смущаващо в ранната ви младост да делите с тях мегдан пред камерите.

– Те не ми даваха никакъв повод да изпитвам притеснения. Когато снимахме „13-ата годеница на принца“, Парцалев, изключително етичен и възпитан човек и партньор, вече беше болен. Притесняваше се, че не е в добра форма, но се стараеше всичко да е изрядно, за да не бави снимките. Нямаше и намек, че е звезда, държеше се като равен с равните. Снимахме в замъци из Германия. Ставахме по тъмно, пътувахме по два часа до локацията – там още толкова за грим, прически, костюми. Всички бяхме с перуки, духнеше ли вятър, вдигаше фустите на приказните рокли. Перуките литваха, снимките спираха.

– Какво сте запомнили от приключенията ви в Германия?

– В какъвто и замък да снимахме, преди нас там паркираше камиончето с барбекюто – вадеха скарата и коминчето започваше вкусно да пуши. Първия път се втрещихме от изненада. В България бяхме свикнали да ни носят по две студени кебапчета и парче хляб в мукавен плик за обяд. Евентуално и домат, люта чушка беше екстрата. А в Германия изведнъж камиончета, скари, вурстчета, царска работа… А вечер обикаляхме заведенията с Татяна Лолова и се чудехме как в нощните барове сервират супи и манджи. С нея ходехме навсякъде заедно – наконтени и нахъсани за купон.

– Останахте ли си приятелки с Лолова и след това?

– О, да, разбира се, голямо щастие! Таня беше толкова сърдечен, топъл, всеотдаен към приятелите си човек. Когато вече бях директор на културния ни институт във Варшава, я поканих да гостува с моноспектакъла си „Дуенде“. Обадих й се: „Танче, разбери ме, Институтът е страшно беден. Намерих пари за билети за екипа, ще ви настаня в хотел, ще се грижа за вас, но нямам пари за хонорари“. „Е, поне за тоалетните из града ще ни дадеш ли?“, запита тя през смях. През следващите години винаги, когато се озовавахме на едно и също място, Таня се превръщаше мигновено в мой пиар, като разказваше колко съм била велика, как съм се справяла в трудни обстоятелства, какъв грижовен приятел съм. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с голямата Лолова. Прекланям се пред нея.

– А докато бяхте заедно с Велко Кънев и Георги Мамалев в „13-ата годеница на принца“ ли замислихте „Клуб НЛО“?

– Първо направихме новогодишна програма в БНТ по времето на Хачо Бояджиев, после заснехме няколко клипа по песни на тримата – Велко Кънев, Георги Мамалев и Павел Поппандов. След това започнахме предаването – на голо поле, без нищо. Само с песни и сатирични стихотворения на Недялко Йорданов. Снимахме в театър „Възраждане“. Беше шокиращо и трудно начало – празна сцена, на която не знаеш какво да сложиш. И всички текстове в рима. После Любчо Пеевски написа първите истории, а Добромир Гущеров, мощен по това време бизнесмен, реши да финансира „Клуб НЛО“ – първата година БНТ само го излъчваше, не даваше една стотинка. „Клуб НЛО“ ставаше все по-успешен, докато за директор не дойде Лили Попова и започна да го кастри. Парите постоянно намаляваха – стигнахме до два часа снимачно време за клип. Работехме все повече, получавахме все по-малко, а предаването ставаше все по-лошо. А бяхме стигали до три милиона и половина гледаемост.

– Чочо Попйорданов не ви ли навиваше, че трябва да спасите „Клуб НЛО“?

– Темата за продуцирането на шоу предаване в телевизия е дълга и сложна. А с Чочо сме си другари от деца, нищо че е по-малък от мен. Когато нашите и техните отиваха на кръчма, ми го оставяха да го гледам. Той питаше: „Како, какво ще правим?“, а аз с досада го пращах да спи още по светло. И да, Чочо беше човек с неизчерпаем талант и с толкова много енергия, че не успя да се справи с нея. Живееше в държава, в която нямаше кой да вкара тази негова енергия в проекти. Изключително креативен, не просто изпълнител. Това, което другите постигаха с огромен труд, Чочо го правеше с лекота. Беше роден да бъде артист, но тази негова хиперактивност го съсипа. Всичко му беше на макс. Когато те прегръщаше, имаше опасност да ти счупи ребрата.

– Вие защо напуснахте БНТ – съдът ви върна, след като Емил Кошлуков ви уволни?

– Когато спечелих делото срещу Кошлуков, който ме изхвърли от днес за утре, отидох в БНТ, завъртях се, видях едни шашнати физиономии, и подадох молбата си за напускане. При сегашното управление на БНТ е важно да си съгласен с началника и постоянно да го демонстрираш. Там най-важното е персонажите от политическия спектър да са доволни. За политиците БНТ е концерт по желание и Кошлуков им го предоставя. С тях ще управлява още 100 години.

– Може ли в България да живееш от кино?

– Тук то храни малцина. Тези, които взимат големите бюджети, се броят на пръсти. Особено в документалното кино. Нито един министър в последните години не направи нужното за промени в Правилника към Закона за киното. При всяка смяна на министър се намесват лобистки интереси, за да се запази статуквото – а то е в така наречената служебна оценка, която няма нищо общо с качествата на проекта, а с фестивални успехи на предишните филми на продуцента и режисьора. С Евтим Милошев като продуцент едвам събрахме две нещастни точки за проект за детски филм. Казах му, че трябва да се разделим и поотделно да търсим партньори с повече точки – защото двамата в тандем сме заникъде. Добре работим заедно, много хубав сериал направихме за БНТ – „Румбата, аз и Роналдо“, но какво от това, след като не успяваме да съберем точките в НФЦ. А Евтим Милошев отлично знае как да работи. Но явно нито качеството на проекта ни, нито неговите продуцентски успехи и хиляди зрители, гледали сериалите му, нито моят опит имат някакво значение.

– Мислите ли, че вашите филми могат да окажат влияние върху нагласите в обществото?

– От студентските години обсъждаме дали изкуството успява да въздейства върху съзнанието и да настъпят промени. Никой не може да каже, но при всички положения провокира мислене и буди емоции. Затова „Защото обичам лошото време“ толкова се харесва. Зрители споделиха, че Яна Лекарска има вълшебна рецепта, която лекува лошото време в нас самите – сред цунамито с лоши новини и гадни прогнози, без бой, насилие, екшън, секс. И с това, от което всички имаме нужда – любов, надежда и светлина в тунела.

Съжалявам, че нe бях най-добрата ученичка на баща ми

В България лесно се става комплексар, казва актрисата режисьор

Когато късат Боряна Пунчева на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ, тя потъва в мирова скръб. По това време в София пристига Ян Новицки – един от най-славните киноасове в Полша и Унгария. Тъкмо той я успокоява. „За какво ти е да си актриса, стани режисьор – вече не е толкова екстравагантно за жена“, съветва я Новицки, който в онзи момент е женен за Марта Месарош – една от най-изявените дами на Новата вълна в европейското кино.

Ян Новицки е в София по много любопитен повод – пробни снимки за сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов. Сценарият за шестте епизода е на Борислав Пунчев и Любомир Шарланджиев. Невена Коканова отново – както във филма на Никола Корабов, ще играе Ирина, а Ян Новицки го пробват за Борис Морев. Но после нещо става и проектът пропада.

Боряна Пунчева и до днес съжалява, че не е станала най-добрата ученичка на баща си – Борислав Пунчев е оператор на „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Демонът на империята“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и режисьор на „Роялът“, „Кръвта остава“, „Спасението“, „Ешелоните на смъртта“.

„Родителите ми дълго ме държаха настрана от киното. Не бях от филмовите деца, които постоянно се търкаляха по снимачните терени. Само два пъти бях ходила на снимки – за „Най-дългата нощ“ и „Демонът на империята“. Нашите по-скоро ме виждаха като журналист. Вече по-късно баща ми изпитваше някакво неудобство да ме снима във филмите си. Почувства се по-спокоен, когато Иван Андонов ме взе в „Дами канят“, а Веско Бранев в „Хотел Централ“. След това татко не мислеше какво ще кажат хората, вече имах свои територии. Но в България лесно ставаме комплексари. Аз също се притеснявах, тъй като още във ВИТИЗ имаше хора, които ме мачкаха. Дори сред близкото ми обкръжение. Подхвърляха, че татко прави филмите ми, а аз бях достатъчно по детински наивна и глупава, за да се връзвам и преживявам“, разказва Боряна Пунчева. „Чуждите деца ще науча, моето не мога“, казваше баща ми, защото по всякакъв начин се стараех да се дистанцирам от него. А днес си скубя косите, че не успях да науча повече – беше подарък от съдбата, който не взех.

Боряна Пунчева и досега е убедена, че момичетата от нейното поколение – Ваня Цветкова, Мариана Димитрова, Ирен Кривошиева, щяха да направят блестяща кариера в България, ако след 10 ноември българското кино не беше мъртво за десетина години. Повечето от актьорите са напълно безпомощни при пазарните промени, които идват с демокрацията, така желана и очаквана от всички.

„Отдавна се убедих, че актьорите са като децата – беззащитни, оглеждащи се само в очите на режисьора и оператора. Но тогава, преди 1989, работихме много и закономерно постигнахме успехи. После – край. И Ваня, и Ирен, и Мариана бяха ярки актриси с мощно присъствие на екрана, но просто изчезнаха – и трите заминаха за Щатите. Аз останах, защото имах и друга професия.“

Албена АТАНАСОВА/Източник:bgart.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През социализма притежаването на „Лада“, „Москвич“ или „Трабант“ беше повод за гордост, но и източник на специфични главоболия

Автомобилни абсурди от онова време

Едно от най-абсурдните, но масови явления беше „кражбата на чистачки“.

В епохата на дефицита, ако някой ти откраднеше чистачките пред блока, не отиваше в магазина за нови. Просто нямаше такива. В „Мототехника“ доставките бяха редки, а опашките – безкрайни. Така се завърташе порочен кръг: на теб ти ги крадат, ти оставаш „сляп“ при първия дъжд и, притиснат от обстоятелствата, често се озоваваш в ситуацията да „вземеш назаем“ от съседната улица.

Ритуалите за защита

Шофьорите развиваха истинска параноя, която доведе до няколко класически „защитни механизма“:

Прибиране в купето: Най-масовото явление. Паркираш колата, слизаш, откачаш внимателно чистачките и ги прибираш в жабката или под седалката. Сутрин, преди работа, първият ритуал беше да ги монтираш обратно.

Маркиране: С пила или нож върху металната част на чистачката се гравираше регистрационният номер на колата. Идеята беше, че никой няма да иска да кара с чистачки, на които пише номера на чужд автомобил – това беше явно доказателство за кражба при проверка от КАТ.

Домашни изобретения: Някои по-технични собственици монтираха специални болтове с контра или дори малки катинари, които правеха свалянето невъзможно без подходящия инструмент.

Атмосферата

Представете си дъждовна есенна вечер в голям жилищен комплекс. Уличните лампи едва мъждукат. Човек с балтон се приближава до паркиран „Жигули“, оглежда се гузно, прави две бързи движения „щрак-щрак“ и изчезва в тъмното. На сутринта собственикът излиза, вижда стърчащите голи рамена на чистачките и тихо изпсува, знаейки, че днес ще трябва да кара с глава през прозореца или да търси „нови“ от черния пазар.

Това беше време, в което чистачките не бяха просто консуматив, а ценност, която се пазеше вкъщи до телевизора „Опера“ или в джоба на балтона.

В един софийски квартал живееше бай Ганчо – горд собственик на лъскава „Лада“ 1500с. Той беше толкова патил от крадци, че беше стигнал до крайности. Освен че прибираше чистачките, той сваляше и капачката на резервоара, а вечер вадеше акумулатора и го качваше на четвъртия етаж без асансьор.

Комичният инцидент

Една вечер бай Ганчо се прибирал от банкет, леко почерпен и заплеснат. По навик спрял пред блока, свалил чистачките, източил водата от казанчето (да не замръзне) и се прибрал. На сутринта обаче завалял проливен дъжд. Ганчо изтичал, монтирал чистачките и потеглил за работа.

На първия светофар пуснал механизма, но... чистачките не помръднали. Моторчето бръмчало, но перата стоели неподвижни. Той изскочил под дъжда и видял абсурда: в тъмното предната вечер, вместо своите чистачки, беше свалил и прибрал в жабката... две тънки клонки, които някакви хлапаци били подпрели на стъклото му за шега. Истинските му чистачки си стояли на колата цяла нощ, но той, в „автоматичен режим“ на паника, беше „откраднал“ клонките от собствената си кола и ги беше прибрал на сигурно място.

Други автомобилни абсурди от соца

Тенис топката на теглича: Почти всяка втора кола имаше разрязана тенис топка, нанизана върху теглича. Не беше за красота – просто металът ръждясваше бързо, а и така се предпазваха пищялите на преминаващите пешеходци в тъмното.

Спирачна течност във фаровете: Много шофьори наливаха малко червена спирачна течност (често „Нева“) директно в рефлекторите на фаровете. Вярваше се, че тя абсорбира влагата и пречи на рефлектора да потъмнее. Резултатът? Фаровете светеха в странен, розово-психоделичен цвят.

Вестник пред радиатора: Зиме предната решетка на „Москвича“ задължително се покриваше с картон или дебел вестник „Работническо дело“. Без тази „изолация“ парното просто отказваше да духа топло, а двигателят така и не достигаше работна температура.

Магнит за икономия: Някои вярваха, че ако закачат силен магнит около маркуча за бензина, молекулите ще се „подредят“ и колата ще гори по-малко. Ефектът беше нулев, но надеждата – огромна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиецът на групата "Дятлов" открит след 63 години

В продължение на 64 години изследователите се опитват да разгадаят мистерията на смъртта на туристическата група на Игор Дятлов.

Издигат се най-различни версии за случилото се: някои говорят за експерименти на военните, други приписват трагедията на отмъщението на местните духове. Племенницата на участника в лагера обаче е сигурна, че знае истинската причина за смъртта на момчетата.

Марина Казанцева е само на девет години, когато чичо ѝ Николай Тибо-Бриньол отива на фаталния поход с Игор Дятлов. Тя обаче си спомня как следователят разпитва майка ѝ за трагедията. Марина си спомня също, че представителят на правоохранителните органи така и не дал на семейството фотоапарата на загиналия.

"Тя искаше да си го вземе обратно, но той каза: "Не мога да ви го дам, защото е заразен с радиация. Не можете да го използвате."

След като каза това, той го скри обратно в сейфа. "Мисля, че имаше снимки на някои хора, които властите искаха да скрият от любопитни очи", сподели Казанцева в студиото на предаването "За истински" по Първи канал.

Жената смята, че изложените снимки са внимателно подбрани, а някои от тях умишлено са покрити с черни петна. "Мисля, че тук е снимана група хора, но в процеса на обработка кадърът е умишлено развален, за да се скрият лицата", казва племенницата на Тибо-Бриньол.

Според Казанцева туристите са загинали насилствено: "Мисля, че туристите са били убити и лавината няма нищо общо с това. Защото в палатката е имало пръчка. Ако имаше лавина или сноуборд, тя също щеше да бъде обезпокоена.

Изследователят Валентин Дегтярев също подкрепя версията на жената. Той показа на експертите снимки, на които според него са изобразени възможните убийци.

"Предполагам, че това е един от тези, които са следвали групата на Дятлов. Мъжът е там, зад дърветата. А тук мъжът крие нож в ръкава си", каза Валентин, посочвайки архивните кадри.

Изследователят смята, че учениците може да са били избити от избягали затворници: "Там е имало незаконен добив на злато, защото всички лагери в Колима, които са били част от системата ГУЛАГ, са се занимавали с това."

Наталия Варсегова, специален кореспондент на "Комсомолская правда", обаче припомня друга версия. Журналистката открила в Министерството на отбраната някои документи, които сочат участието на военните.

"Оказва се, че подполковник Михаил Фьодорович Шестопалов е отговарял за претърсването. У мен възникна един голям въпрос, защо подполковник? Един старши лейтенант беше достатъчен.

Една от мисиите му е свързана с явлението огнени кълба от 31 март.

Един от сапьорите изпраща радиограма: "Видяхме нещо подобно на огнено кълбо, моля, разберете какво е". Съдържанието на мисиите на подполковника е засекретено", казва Наталия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Кошмарният край на Ленин . Серия инсулти превръща първия лидер на СССР в развалина(Снимки)

Преди 102 години, на 21 януари 1924 г., умира Владимир Ленин – основател и първи лидер на съветската държава. Серия от инсулти в последните му години променя Илич до неузнаваемост и се превръща в убедителна причина за неговите съперници да отстранят болшевишкия лидер от всички дела.

Неговият край е описан подробно в книгата на Лев Данилкин „Ленин“, пише lenta.ru.

 

След инсулта на 10 март 1923 г. болестта на Ленин приема ужасна, сърцераздирателна форма. Този път огледалото на целия му живот се пропуква. Озовавайки се в мрак, уплашен, оглушен, ослепен и объркан, той изпитвал толкова силни мъки, че се опитвал да започне протокола за „евтаназия“, който се обсъжда от 22 декември (в случай че парализата се разпростре върху говора, да се получи калиев цианид „като мярка за човечност и в подражание на Лафарг“, дъщерята и зетят на Маркс, които се самоубиват, вместо да живеят като старци).

 

Поне до юли 1923 г. той не можел да бъде оставен сам нито за минута, без медицинска сестра: психиката и двигателните му умения били нестабилни.

Той не можел да спи и страдал от тежки мигрени. Безсънието можело да продължи няколко дни и било особено изтощително. Той изпитвал нервна възбуда, гняв и често било невъзможно да контролира емоциите си. Понякога не можел да сдържи сълзите си на публични места. Имал моменти, в които трескаво жестикулира, крещи, пее и вие, за ужас на близките си, които никога не били виждали нещо подобно. В тези моменти той изглеждал луд, обладан от демони, слабоумен, психично болен, идиот.

 

Сънувал кошмари и халюцинирал. Доста често губел съзнание за 15-20 секунди. Понякога тези припадъци били съпроводени с болезнени конвулсии.

Слухът и зрението му били нарушени. Той имал говорни нарушения. „Той не можеше“, пише един лекар, „да изрази най-простите, най-примитивните мисли, отнасящи се до най-належащите физиологични нужди. Не можеше да говори, но можеше да разбира всичко. Това е ужасно. Лицето му беше изписано със страдание и някакъв срам, но очите му блестяха от радост и благодарност за всяка мисъл, разбрана без думи“. Почти през цялото време той запазваше способността да използва поне няколко думи, „речеви остатъци“, особено „почти за“ и „какво-какво“. Понякога той мърморел и мрънкал, напомняйки Шарик на Булгаков в гранично животинско-човешко състояние. Тези, които се опитвали да осмислят брътвежите му, чуват нещо като: „Помощ-дявол-йод-помогна-ако-този-йод-аля-води-гутен-морген“.

 

Някои части на тялото – особено крайниците му, изтръпвали и спирали да се огъват. Цялата дясна страна на тялото спорадично изтръпвала. Това можело да се случи както в покой, така и по време на ходене. След това той падал на земята, удряйки се болезнено, и лежал безпомощен известно време, освен ако наблизо нямало човек, който да го повдигне. Лявата страна била по-надеждна.

 

Понякога напълно губел апетит, понякога страдал от гадене, киселини, стомашен дискомфорт и повръщаше. Понякога ядял много, а сутрин пиеше кафе.

Често се „преструвал“, че е погълнат от нещо, например гледане на филм, но в действителност се отдръпвал в себе си и започвал да плаче.

 

Още през 1922 г., в лоши дни, тенът му се променял драстично – лекарите понякога го наричали „жълтеникав“, понякога просто „лош“. Това обезобразяване било също толкова видимо доказателство за страдание, колкото и разширяването на зениците му.

 

Той доброволно се подлагал на всички форми на нехимично лечение: масаж, общи и локални бани, и приемал лекарства с очевидна неохота.

 

Още през 1922 г., след първия си инсулт, редовно му давали хапчета за сън, бром за намаляване на нервната възбуда, аналгетици, арсен и хинин. Непрекъснато се опитвали да го успокоят и в идеалния случай да го приспят. Сутрин бил по-спокоен. Надежда Крупская казвала, че в тези моменти „Володя се радва да ме види, хваща ме за ръка и понякога си говорим безмълвно за различни неща, които така или иначе нямат имена“.

Той се дразнел и обиждал, когато чувствал, че го възприемат като слабоумен – разубеждавали го да ходи в Москва, защото пътищата уж били кални. Оставяли вече нарязани гъби край пътеката, по която го водели на разходки, знаейки, че той обича да ги намира.

 

Понякога прогонвал хората около него – лекари, съпругата му и сестра му. Надежда Крупская „беше отчаяна от това“. В последните си месеци Владимир Иличи изобщо отказвал да допуска лекари близо до себе си, като ясно давал да се разбере, че никой на света не може да излекува разбития му мозък. Очевидно е имал нужда от уединение, от система от паравани: по този начин е можел да скрие агнозията си, която е смятал за своя „деформация“, своята грозота, своята патология, своята чудовищност.

 

Ленин не умирал наведнъж, а на цикли. През юли в продължение на месец страдал от непоносима болка, халюцинации и безсъние, а след това отново последвал „добър“ период от края на юли 1923 г. и до самия край.

Последните месеци на Ленин не са само неговата болест, но и историята на борбата му срещу нея. Той правел отчаяни опити да събере себе си, разбитата си личност, от развалините, за да се възползва от онези моменти, когато мозъкът му възвръща силата си и е способен да командва тялото си. Той се борел и ту вярвал, ту не вярвал в собствените си сили.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пет години не и дават роля в киното за наказание

 

Директорът на театъра Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца

Виолета Гиндева (1946-2019) е една от най-красивите български актриси по времето на соца. Завършва ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1968 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев и проф. Гриша Островски. Редом с големите ѝ театрални превъплъщения незабравими остават и филмовите ѝ роли в „Черните ангели“, „Сватбите на Йоан-Асен“, „Приключенията на Авакум Захов“, „Снаха“, „Князът“, „Иконостасът“ и др.

 

Ето някои любопитни истории от биографията ѝ, които тя е разказвала в медиите през годините.

Уволниха ме от Народния театър

„През 1993 г. от Народния театър ме уволни директорът Васил Стефанов. Тогава открито се обявих против пенсионирането на големите ни актьори, въпреки че аз самата бях на 46 години – далече от тази възраст. В света няма такъв феномен „пенсиониран артист“. Играят, докато имат сили, докато са здрави и са на крака, докато публиката ги иска. Като бях в Америка, гледах последния сериал с Джейн Фонда, която играе като фурия, независимо че не вижда, краката я болят, всичко това е вкарано в ролята ѝ и е блестяща!

Та тогава Васил Стефанов ме остави без работа, а бях самотна майка с две деца. Това беше една „синя“ метла на тогавашните управляващи, а той е искал да се натегне.

Дори на борсата за безработни се бяха обадили да не ме приемат!“.

Стефан Данаилов не ми говори заради „На всеки километър“

„Наказаха ме и защото отказах да участвам в „На всеки километър“. Видя ми се много наивен, звучеше ми като детско-юношески. Стефан Данаилов много ми се сърдеше, че не харесвам „На всеки километър“, много се обиждаше. Даже не ми говори известно време. Не можеше да го понесе. Но след като не се съгласих да играя в „На всеки километър“, беше спуснато едно разпореждане да не ми бъдат давани роли във филми. Въпреки че режисьорите ме искаха. Пет години за кариерата на една млада актриса е страшно много! За толкова време една жена остарява, най-малкото...

По това време бях омъжена за първия ми съпруг – актьора Кольо Дончев, чийто баща е бил осъден от Народния съд и е лежал в лагера в Белене до неговото закриване. Може би такава връзка са правили, но това си е тяхна работа. Но истината е, че просто не харесах материала на „На всеки километър“ и не съм имала никакви политически съображения“.

Заповядаха ми да абортирам по политически причини

„Точно започваха репетициите на „Почивка в Арко Ирис“ в Народния театър. Филип Филипов беше режисьор и някъде около вече десетата-единадесетата репетиция аз разбрах, че съм бременна.

 

Имахме колебания с мъжа ми какво да правим. Кольо ми каза: „Каквото решиш ти!“. Баща ми обаче беше категоричен: „Това ти е първа бременност, няма да абортираш!“. Това наклони везните. Казах най-напред на режисьора. Смятах, че така е най-почтено, защото към него имах ангажимент. Той обаче побесня – крещеше, викаше!... Не можах да разбера защо се ядоса толкова... Доста време след това разбрах защо е било така. Той поканил Иван Кондов да играе в тази постановка, но Кондов отказал. Поканил Апостол Карамитев – и той също отказал. А постановката бе посветена на един от поредните конгреси на БКП... Тогава Филипов решил, че аз се присъединявам към тях, само че завъртам работата по женски и лъжа, че съм бременна!

 Наредиха ми да представя медицинско от трима лекари, че съм бременна. Аз, разбира се, представих без проблем. Занесох документа в деловодството, а жената ме пита: „Ами как да го заведа?! Такъв документ досега не съм завеждала!“. Отговорих ѝ: „Върви да си питаш директора как да го заведеш!“.

И не щеш ли – след като представих и документа, се свиква дирекционният съвет на Народния театър. Какво са решавали там, не зная, но ме извика директорът на театъра Александър Гетман в кабинета си. Той тъкмо два месеца беше ходил във Виетнам, тогава беше войната. Донесъл истинска кока-кола, каквато нямаше тук. Тогава казваха, че американските войници се напивали с кока-кола. Сложи ми една бутилка пред мен, една пред него и започна да разказва – за Виетнам – как жените оставят децата и мъжете си, вземат картечниците и се бият срещу американските войници. Чудя се защо ми разказва това всъщност?! И... разбирам!

 В един момент той изстрелва: „Ние решихме, че ти трябва да абортираш!“. Целият ми свят се превъртя! Какво значи ние решихме?! Аз ли решавам какво да се прави, моят мъж ли решава какво да се прави, баща ми ли решава какво да се прави – кои са те, че да решават вместо нас, че трябва да абортирам?! Много се ядосах и без да се усетя, извиках:

„Сега разбирам защо вашият син се е самоубил!“.

 

Беше много грозно от моя страна, но афектът ми беше много голям. Напуснах Народния театър и отидох в Театър „София“.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убили го заради предателство

24 години след разстрела на Аруба килърът не е открит.Пребил до смърт човек на италианската мафия.Година преди покушението стреляха с гранатомет по джипа му.

24 години след разстрела на Поли Пантев на остров Аруба, все още няма сигурна версия за покушението.

Кой от многото му врагове е наел килъра на Аруба, ще остане тайна за обществото, тъй като я знаят малцина от най-близкото му обкръжение.

Единственото сигурно е, че виновникът не е от колумбийската мафия и не става дума за 600 кг откраднат кокаин, каквато версия упорито разпространяваха антимафиоти, контраразузнавачи и някои журналисти.

Поли Пантев беше убит на 9 март 2001 г. в оживеното фоайе на луксозния хотел “Сонеста” в град Оранестад – столицата на остров Аруба. Килърът влязъл с пистолет в ръка и хладнокръвно изстрелял 4 куршума в главата на жертвата. След това светкавично изчезнал.

По-късно става ясно, че негов съучастник го е чакал с мотор наблизо. Превозното средство е наето от някой си Пол Уибър, словенски гражданин, но от него няма и следа. Други двама словенци, до които стига разследването – Раданович и Пипунович, се изпаряват от острова безследно. Показното убийство става пред погледите на десетки гости в хотела и предизвиква паника.

Пантев наел стая заедно с манекенката Петя Трайкова, за която смятал да се ожени веднага след завръщането им в България. Когато наемният убиец стреля пред очите й, тя е бременна. Детето се ражда 8 месеца по-късно. Пантев беше погребан цял месец след разстрела. Криминалисти и съдебни медици напразно се опитваха да намерят поне някаква следа, която да доведе до поръчителя или килъра. Разследването е трудно, защото, въпреки че има камера в хотела, тя се върти и в момента на убийството снима в обратна посока.

Първата и, според разследващи убийството, най-достоверна версия е, че Поли Пантев е убит от сикаджии, защото напуснал групировката и се изправил срещу бившите си съдружници заедно с боса на “ВАИ холдинг” Георги Илиев. Поли се връща там, откъдето е започнал – ВИС. Пантев и Илиев в тандем били сила, на която трудно се опъвали не само наши, но и чужди мафиоти. Почти година преди убийството Пантев се изнесъл от сградата на “Джеймс Баучер”. Малко след това неизвестен стреля с гранатомет по джипа му на бул. “Симеоновско шосе”, но снарядът се хлъзнал по капака на джипа на Поли и това спасило живота му. Говори се, че зад опита за убийство стои килърът на СИК Бай Миле. Какво точно е станало между сикаджиите и един от най-важните хора сред тях, знаят малцина. И мълчат, за да останат живи.

Друга версия свързва убийството на Поли Пантев с Микеле Раниери – издънка на италианската мафия “Брента”. Тя е разбита от полицията през 90-те години на миналия век и успелите да избегнат арестите бягат в чужбина. Раниери се установява в България и се занимава с трафик на наркотици.

На 15 юли 1997 г., в един от коридорите на столичното заведение “Тримата мускетари”, където Поли Пантев купонясва с приятели, 45-годишният италианец е намерен пребит. Извикана е “Бърза помощ”, но чужденецът издъхва в болницата със счупен череп.

Трагедията се разиграва около 3,30 ч., когато Раниери нахлува в заведението и започва скандал със сикаджията. Двамата се познават, защото живеят в една кооперация.

Внезапно Микеле вади пищов и стреля от упор в 29-годишния приятел на Поли Васил Митов. Куршумът минава на сантиметър от гръбначния му стълб.

Започва масово меле, което се пренася в коридора на заведението. Пантев лично влиза в схватка с Раниери и го блъска върху мраморното стълбище. Ударът на главата му в едно от стъпалата е фатален за италианеца.

Веднага след инцидента стана ясно, че убитият е търсен от Интерпол и у нас се е подвизавал под името Еджидио Фрули. Пантев е задържан за кратко в полицията и пуснат.

В разследване на италианския всекидневник “Газета дел мецоджорно” бе обявено, че Микеле Раниери е ръководил от България нелегален трафик на оръжие и наркотици от Албания за Италия. Макар и разбита, групировката “Брента” издава смъртна присъда на сикаджията заради смъртта на италианеца, гласи версията.

В началото на демокрацията

Става финансовият мозък на ВИС

Роденият на 6 септември 1961 г. в София Пантю Тотев Пантев, известен като Поли Пантев, е внук на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София.

Малко след 10 ноември 1989 г. заминава за Германия, където се запознава с български спортисти, които след падането на “желязната завеса” търсят печалби на Запад, а след това стават гръбнака на българските силови групировки.

Той е различен от “борците”, завършил е Духовната академия и бързо става лидер.

Пантев е близък приятел с Васил Илиев, с когото заедно основават ВИС-1. Поли е финансовият мозък на групировката.

През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК.

Източник: trud.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вицето на ВИС-2 се превърна в мъж за пример

Висаджийският бос Николай Цветин – Близнака, дългогодишна дясна ръка на Жоро Илиев, макар и прехвърлил 50-те, Цветин все още е в завидна спортна форма и няма нито един излишен килограм.

Запознати от родния ъндърграунд издават, че след мафиотската екзекуция на Главния през лятото на 2005 г., вицето му в борческата групировка ВИС-2 е променил коренно начина си на живот.

Той предпочете да сдаде поста в борческата групировка веднага след ликвидирането на Жоро Илиев. Така Николай Цветин се оттегли от активния криминален бизнес и дори временно се изнесе от столицата и заживя в имението си в родния Разлог като от там продължи да дърпа конците на бизнесите си.

Със съпругата си Габриела

Преди няколко години обаче Николай Цветин отново се завърна в София, където последния му завършен бизнес проект е строежът на лъскава кооперация в квартал „Гоце Делчев“. Тя се извисява на мястото на митичния мутренски ресторант „Мираж“. Той и семейството му обитават апартамент на последния етаж от петзвездната кооперация.

Негови набори от ъндърграунда разкриват, че Николай Цветин се отдал изцяло на съпругата си Габриела и семейството си, след като напуснал по свое желание голямата криминална сцена.

Нещо повече – той не се отделя за повече от ден-два от половинката си. Вероятно е осъзнал какви са приоритетите му след множеството убийства и погребани приятели, предполагат наборите му от крими бизнеса.

Припомняме, че Николай Цветин и неговият брак близнак Георги Цветин, са сред основателите на групировката ВИС, заедно с брата на убития Георги Илиев – Васил.

Николай губи брат си през 1992 г. в автомобилна катастрофа и оттогава полага грижи и за неговото семейство.

След като през 1995 г. Николай Цветин погреба Васил Илиев, той прие да стане дясната ръка на по-малкия му брат Георги Илиев, който изненадващо бе провъзгласен за бос на групировката.

Противно на очакванията в мутренските среди, ВИС-2 просперира и в мафиотския, и в легалния бизнес под ръководството на Главния и Николай Цветин.

За разлика от Георги Илиев, Николай Цветин успя да се опази от зрелищни гангстерски скандали и до ден-днешен не е бил съден. Според мнозина той е имал активна роля в криминалните схеми на групировката. Задачата му е била да легализира мафиотските капитали, натрупани от Жоро Илиев и лейтенантите му Мето Илиенски и Румен Нарциса, които също отдавна не са между живите.

Източник: Уикенд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любима ктьор на мнозина но само най-верните фенове могат да го разпознаят на неговите младежки снимки

Само най-преданите почитатели биха успели да разпознаят любимия актьор на неговите младежки снимки. С годините той се е променил толкова много, че днес изглежда почти неузнаваем: по-зрял, по-уверен и със същия онзи характерен „стоманен“ поглед, който зрителите веднага забелязват. Днес мнозина го определят като истински мачо на телевизионния екран – заради силното му присъствие, мъжествената визия и уникалното му чувство за хумор.

Разпознахте ли любимия актьор на старите му снимки? Ако не сте сигурни, ще разкрием името му по-долу.

Някога млад и дръзък, а днес – уверен, харизматичен и обичан от милиони: така изглежда пътят на Дмитрий Нагиев, който се превърна в една от най-популярните фигури в телевизията и киното.

Историята му е пример за дълъг и упорит път към успеха – от студент в театрален институт с жив поглед и младежки ентусиазъм до един от най-разпознаваемите актьори в страната.

С времето външният му вид се променя значително. Момчешката му визия постепенно отстъпва място на по-сериозно излъчване, а увереният поглед и силното присъствие пред камерата се превръщат в негова запазена марка. Още от първите секунди на екрана той успява да привлече вниманието на публиката.

Днес Дмитрий Нагиев често е наричан символ на телевизионната харизма – благодарение на мощната си енергия, брутната външност и неподражаемото чувство за хумор. Той печели симпатиите на зрителите с участията си в популярни проекти като „Физрук“, „Кухня“, „Гласът“ и много други, където всеки негов образ се превръща в запомняща се история.

Интересното е, че само най-верните му фенове могат да го разпознаят на снимките от младежките му години. От онова време сякаш е останала само сянката на онова енергично момче и онази особена харизма, която той е успял да запази през годините.

На старите снимки той изглежда съвсем различно – слаб, с по-дълга коса и лека, игрива усмивка. Днес е по-сдържан, по-силен като присъствие и много по-зрял.

Всяка негова поява на екрана напомня среща със стар приятел – човек, който винаги успява да изненада публиката. И може би точно в това се крие магията на Нагиев: въпреки че времето променя външността му, той остава същият – искрен, талантлив и напълно неподражаем.

*Статията има информативен характер и е предназначена единствено за обща осведоменост. Не се гарантира пълнота и изчерпателност на информацията.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя си отиде на рождения си ден

Катя Филипова си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. 

Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. 

В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. 

Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. 

Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.

Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ето как изглеждаше Иран преди Ислямската революция от 1979 година/Снимки/

Иранската революция, Ислямската революция или Революцията от 1979 г. е събитие в историята на Иран, което довежда до свалянето от власт на шах Мохамед Реза Пахлави и премахването на монархията в Иран. 

Основна роля в нея изиграва аятолах Рухолах Хомейни, който с помощта на различни леви и ислямски организации и студенти по ислямско богословие, установява управление, организирано според традиционното ислямско право и нарича това правителство „представител на Али“. Религията става основа на целия политически и икономически живот. Революцията е подкрепена и извършена и с пряката помощ на СССР, който започва да играе роля на главен партньор на Иран в следващите години, като по този начин Съветската държава си връща загубените позиции в Иран, които губи, след като през 50-те години ЦРУ извършва преврат в Техеран, поставяйки на власт шах Реза Пахлави и отстранявайки просъветски настроения ирански политик д-р Мохамед Мосадък.

Изтъкнатите причини за избухването на революцията и нейният популистки, националистически и по-късно шиитско-ислямски характер, включват консервативната реакция срещу западните влияния, либералната реакция към социалната несправедливост, нарастване на очакванията, създадени от приходите на петролния басейн през 1973 г. и прекалено амбициозната икономическа програма, гняв срещу рязкото свиване на икономиката през 1977 – 78 г. и други недостатъци на стария режим.

В международно отношение основна роля за извършването ѝ играе СССР, който отдавна иска да включи Иран в своята сфера на влияние в Азия и Близкия изток, но сега му се отдава удобен момент, тъй като религиозните водачи на революцията демонстрират лоялност при съветската подкрепа за революцията. Причината Съветското ръководство – Генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев, Политбюро на ЦК на КПСС, Секретариатът на ЦК на КПСС, Президиумът на Върховния съвет на СССР и Министерски съвет на СССР – да вземат такова решение да подкрепят религиозно-политическа, а не социалистическа революция, се дължи на факта, че в Иран религиозните водачи имат огромно влияние върху масите докато светските идеологии не са толкова популярни, а за СССР е особено важно да включи Иран в списъка на своите съюзници в Близкия изток не само исторически (Царска Русия векове наред осъществява политика на икономическо присъствие и протекции над Персия), но и поради основния факт, че това е една от най-богатите страни на петрол, граничеща със Съветската държава, която вече има за съюзници повечето от останалите ислямски държави в региона, главно арабски – Ирак, Сирия, Египет, Палестина, Йеменска народна република, Либия, Алжир, Тунис и Мароко. В Москва е съставен план, с който трябва да се подпомогнат революционните сили в страната, защото е ясно, че по друг начин може да претърпят провал. Съветското ръководство, чрез своите въоръжени сили, осъществява доставка на оръжие на революцията, която в крайна сметка успява.

Шахският режим става все по-потиснически, брутален, корумпиран и неразумен. Страда също и от основни функционални повреди, които донасят икономически затруднения, недостиг и инфлация. Когато американският президент Джими Картър приема политиката на човешките права, която гласи, че страни, които нарушават правата на човека, ще бъдат лишени от американски оръжия и помощ, това помага на някои иранци да съберат смелостта да публикуват отворени писма и петиции с надеждата, че репресиите на правителството могат да бъдат разсеяни. 

Веднага след победата на ислямската революция в Техеран, новата власт променя съюзниците си и от американски става съветски съюзник и приятел, което влошава отношенията на Иран със САЩ в следващите години. Иранците дори организират взимане на заложници в американското посолство в Техеран, като знак на скъсване на отношенията си с американците. Президентът на САЩ Картър контраатакува с дипломатическа и военна офанзива, в Израел е подписан Договорът от Кемп Дейвид, с който Президентът на Египет Ануар Садат и Израел прекратяват конфликтите си и започват топли отношения, а в следващите години Израел атакува Ливан и Сирия, стигайки до Голанските възвишения, а като отговор на 22 декември 1979 г. СССР взима решение и в следващите месеци на 1980 г. нахлува в Афганистан и поставя просъветски настроения Мохамад Наджибула за Президент на Афганистан, с цел заздравяване на позициите си в средноазиатския регион, след успеха на революцията в Иран. 

Иран в снимки преди ислямската революция.Добър пример за това какво може да направи едно средновековно правителство на една държава само за няколко десетилетия.

За да предотврати възможен контрапреврат в Иран от ЦРУ, СССР подкрепя и едната, и другата страна в избухналата война между Иран и водения от Саддам Хюсеин Ирак, от 1980 г. до края на войната през август 1988 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Седеше на последния чин до прозореца вляво, но стана един от най-големите музиканти на България

Снимка от личния профил на музиканта във Фейсбук

Теодосий Спасов е музикант от рядък мащаб – артист, който превърна кавала от традиционен народен инструмент в универсален език, разпознаваем по всички континенти. Роден е на 4 март 1961 година в Исперих, но детството му преминава между няколко различни свята – селата Владимировци и Белица (Силистренско), по-късно Панагюрските колонии. Именно това постоянно движение, смяната на пейзажи и хора, оформят ранната му чувствителност към звука, природата и човешките истории.

Спомените му от детството са наситени с образи – миризмата на лимонада от малка работилница в центъра на селото, петте стотинки за вафла, семейните ходения на кино в читалището. Израства в силно музикална и патриархална среда. Баща му Спас – самодеец, поет и секретар на читалището – пее, пише стихове и мечтае за музиката. Майка му Пенка е учителка – строга, но духовна. Още при раждането бащата поставя до кошчето му червен акордеон „Велтмайстер“ – символично предопределение на съдбата му.

Първият инструмент на Теодосий действително е акордеонът, но на деветгодишна възраст кавалът окончателно го завладява. Свързва го със свободата на овчарите, с гласа на планината и звънците на стадата. Първите му уроци са при местни самоуки музиканти, сред които бай Димитър и бай Калин. Талантът му бързо се откроява.

През 1975 година постъпва в Средното музикално училище „Филип Кутев“ в Котел – школа със строга дисциплина и високи изисквания. Първият му преподавател по кавал е Румен Мутафчиев. Наред с академичното обучение, младият Спасов попива влиянията на местните цигански музиканти и бурно развиващата се по онова време сватбарска музика. Именно там преживява и едно от най-тежките си изпитания – оказва се, че постановката на ръцете му е грешна и трябва да започне от нулата. Малко не му достига да се откаже, но писмата от дома и желанието да докаже, че може, го задържат. Завършва музикалната гимназия в Котел през 1980 година – вече оформен инструменталист със собствен почерк.

Следва казармата в Балчик. Служи във военния оркестър, където свири на кларинет – още едно доказателство за широките му музикални възможности. Там името му започва да се носи сред музикантските среди, а участията му по сватби и официални събития му дават увереност и сценичен опит.

След военната служба продължава образованието си в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, със специалности „Кавал“ и „Ръководство на народни състави“. Именно Пловдив се оказва съдбовен. Там среща джаза, експеримента и свободата. Създава студентската формация „Джаз линия“ заедно с Веселин Койчев и Дочо Панов – група, която смесва фолклор и джаз по начин, нечуван дотогава.

През 1983 година прави първите си записи в Радио „Пловдив“. Паралелно работи с фолклорни ансамбли, танцови състави и водещи имена на сватбарската музика – Георги Янев, Петър Ралчев, Конушенската група, Оркестър „Канарите“. По това време започва и съвместната му работа с Йълдъз Ибрахимова. Теодосий Спасов става първият музикант, който засвирва джаз на кавал и показва, че този древен инструмент няма стилови граници.

Кариерата му го отвежда на всички континенти – от най-престижните сцени до необичайни места като подножието на Еверест и Антарктида. През 1995 година списание Newsweek го нарежда сред най-талантливите музиканти от Източна Европа с оценката: „Спасов създава нов музикален жанр.“ Следват международни проекти, Бродуей, десетки албуми и колаборации с музиканти от цял свят.

Личният му живот е също толкова устойчив и хармоничен. Женен е за Бойка Велкова – актриса от Народния театър и негова дългогодишна муза. Двамата си спомнят с тръпка сватбеното си пътешествие до Канада – първото им голямо общо приключение. Семейството обича да пътува, да готви, да чете, да гледа кино и да споделя времето си заедно. Синът им Тео избира да учи международни отношения в Шотландия, но носи артистичния дух на родителите си.

В последните години Теодосий Спасов пише музика за симфоничен оркестър и кавал, продължава да експериментира и да търси нови хоризонти. За него музиката не е борба, а пътуване. Сцената е неговият храм, а кавалът – инструмент, който „изпраща душите и гони дявола“.

Той остава пример за това как от едно българско село може да тръгне звук, който да бъде разбран навсякъде по света – без превод, но със сърце.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ