На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В Испания излязоха подробности за Любо Пенев

 MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха тревожната новина за здравословното му състояние

Тревожната новина за здравословното състояние на Любослав Пенев е централна за големите спортни медии в Испания. Именно там славният нападател изгради бляскава кариера с екипите на Валенсия (85 гола), Атлетико Мадрид (20), Селта (18) и Компостела (36).

MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха, че Пенев е диагностициран с рак на бъбреците. AS допълва и известната до този момент информация с името на германския град, където първо е лекуван Любо – Аугсбург. След това той е насочен към друг град в страната.

Загубата на тегло

„Лекарите, които се грижат за 59-годишния бивш футболист, решават как да продължат лечението му предвид деликатното му здравословно състояние. Загубата на килограми допълнително усложнява и без това тежкото му положение“, посочва AS.

„Ситуацията вече е публична в родината му. Бивши съотборници и фенове изпращат съобщения за подкрепа в този изключително труден момент от живота му“.

Славна следа

Публикацията продължава с богатата визитка на Пенев и със следата, която е остави във футбола в Испания.

В понеделник съпругата на Любослав – Кристина, отправи апел за финансова помощ във връзка с лечението, като предостави дарителска сметка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Израсна бедно, работи нощни смени в завод, спа в залата, но стана олимпийски шампион на България само с 4 години тренировки

Българският спорт може да се похвали с много велики щангисти. От Нораир Нурикян, през Янко Русев и Наим Сюлейманоолу, а защо не и до Карлос Насар. 

Разбира се, това са само част от големите ни шампиони. Зад постиженията на великите спортисти обаче винаги седят не по-малко значими треньори. Що се отнася до вдигане на тежести, веднага в съзнанието на всеки фен изскача името на Иван Абаджиев. В следващите редове ще прочетете историята на един от неговите ученици. Разказ за воля и сила.

Андон Николов или българинът, който стана олимпийски шампион за 4 години

Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в неособено заможно семейство. Започва доста късно да се занимава с организиран спорт. „Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго“, разказва самият той в интервю за в. „Труд“.

И така чак на 17 години Андон влиза в залата по вдигане на тежести, но талантът му трудно може да не се забележи. Без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Тренира усилено, което се забелязва от Иван Абаджиев, по онова време сформиращ първия си випуск. И както може би се досещате, започват нечовешки занимания под ръководството на треньора.

Налага му се да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет

„Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките“, пише сайтът „Българска история„.

На Европейското през 1972 година загатва за огромния си потенциал и завоюва бронз в категория до 90 кг. Следват Олимпийските игри в Мюнхен. Там Николов побеждава считания за фаворит Давид Ригерт и своя сънародник Атанас Шопов.

Сензационния шампион

В епична битка Андон Николов печели титлата, събирайки в трибоя 525 кг – нов олимпийски рекорд. (Тогава движенията са три – повдигане, изхвърляне и изтласкване.) Само с 4 години тренировки той изкачва спортния Еверест! На второ място в баварската столица остава именно другият ни представител – Атанас Шопов. Медиите бързо слагат прякор на Николов – „Сензационния шампион“.

След Мюнхен 1972 обаче тежки контузии и множество операции преследват столичанина. Въпреки това състезателят печели няколко европейски медала, но травмите слагат край на кариерата му. След това той влиза като асистент в щаба на мъжкия национален отбор по вдигане на тежести, предвождан от Иван Абаджиев, когото до последно защитава въпреки нападките. По-късно е и президент на родната федерация в може би най-трудните години на този спорт у нас.

Историята на Андон Николов е повече от впечатляваща. Да станеш олимпийски шампион само с 4 години тренировки, е постижение, което звучи като фантастика. НО Андон Николов го направи – с много труд, въпреки всички препятствия по пътя. Затова името му заслужено е изписано със златни букви в историята на българския спорт!

Автор: Джем Юмеров/ Actualno.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1981 г. е открит най-внушителният мемориал в България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.

Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.

Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роди му две деца, изостави ги и избяга с най-добрия му приятел в САЩ

 

Приемането на Борислав Михайлов в болница, заради покосилия го инсулт отприщи вълна от съпричастност. Дори най-вършите му противници хора му оказаха публична подкрепа и му пожелаха бързо възстановяване. През годините докато беше шеф на БФС, името му беше намесвано в какви ли не скандали, докато не реши сам да се оттегли от благия пост.

Малцина обаче знаят, че семейният живот на Михайлов е не по-малко скандален от професионалния му. Тайната жена на някогашния славен вратар се крие близо ЗО години в Америка. За пръв път „Ретро“ се сдоби със снимка на митичната Петя Костова, която е майка на двете големи деца на Боби Михайлов – дъщеря му Бисера й сина му Николай. Петя го напуска и заминава за Щатите, когато наследниците им са в невръстна детска възраст. Според запознати тя емигрира зад Океана заедно с най-добрия приятел на Михайлов по онова време, с когото имала интимна връзка. В САЩ тя се омъжила за него й му родила дете, но по-късно той я изоставил. Днес митичната брюнетка има нова половинка и видимо е щастлива с избраника си. Продължавала живее охолно на американска земя, а от началото на 2023-та е успяла да затопли отношенията с двете си деца от Боби, които допреди това не искали да се сещат за нея. През годините майката на Ники и Бисера няколко пъти правела опити да се сближи с него и с дъщеря си, но и двамата категорично отказвали контакт и не можели да й простят, че ги е изоставила като деца. През този януари обаче пръв Николай склонил  да прости на майка си. Двамата дори се срещнали няколко пъти на живо, като той я запознал с любимата, си жена – плеймейтката Николета  Лозанова, с която в момента очакват, първата си обща рожба, зачената та ин витро. Сестра му Бисера, която вече има две дечица, обаче продължава да бъде по-резервирана към родната си майка, която не присъства дори на сватбата й с футболиста Живко Миланов, състояла се преди повече от 12 години. Функциите на Петя се изпълняваха от втората жена на Боби Михайлов – бившата гимнастичка Мария Петрова.

„Имам болка в себе си заради майка ми. Докато растях и се ориентирах към другия пол, дълго време си бях женомразец, отнасях се лошо с жените. Баща ми обясняваше, че трябва да бъда джентълмен. Но някои неща не мога да простя на майка ми. Изневяра, лицемерие и интригантство не мога да простя в никакъв случай. А аз самият дори за много пари не бих предал човек и не бих  престъпил принципите си“, сподели Ники в едно от малкото си откровени интервюта. Той все още бил по-близък с втората жена на Боби Михайлов славната гимнастичка Мария Петрова.

Двамата с Боби се запознават в прочутата дискотека „Флорида“ в Пловдив, когато вратарят все още пази за „Ботев“. След поредна победа отишли с целия отбор да празнуват, а Мария също била на по питие с приятелки. Там се запознали лично, въпреки че Михайлов бил чел за нея по вестниците. Поканил я на среща, тя се дърпала, но на скорошната церемония „Спортен Икар“, където и двамата били наградени, склонила да му даде шанс. Първата им официална среща била в ресторанта на басейн „Спартак“, а 4 години по-късно двамата минали под венчилото. В началото Мария имала трудности в отношенията с двете му вече големи деца. Щерка му Бисера не я приемалата и родителите на Петрова били против връзката й с футболиста. С появата на общото им дете Елинор обаче всичко се изгладило. Към днешна дата тя е студентка  в Бостън, Америка.

През годините неведнъж жълти медии са писали, че Боби Михайлов посягал на бившата грация, а тя нонстоп му правела сцени на ревност. Мария обаче  е категорична, че двамата се биели на майтап само с възглавници, а един-единствен път тя се опитала да го ритне от яд, но уцелила стола и едва не счупила крака си. По отношение на  ревността Петрова споделя, че с годините се научила да я владее, но все още имали дрязги по този въпрос.

Източник: hotarena.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Емблемата на БНТ, която обучаваше младите журналисти как да говорят

Любинка Нягулова остава в историята на българската телевизия като един от най-разпознаваемите и уважавани гласове на социалистическата епоха – жена, чието спокойствие, дикция и професионално поведение задаваха стандарт, към който мнозина след нея се стремят. Родена е на 11 ноември 1939 г. в София. Завършва „Ориенталистика“ в Софийския университет, но съдбата я отвежда от академичните езици към магията на журналистическата реч. Първо започва в радиото, където нейният глас бързо е забелязан, а след тежък конкурс – с няколко тура и безкомпромисни комисии – е одобрена за говорител в Българската национална телевизия.

През 70-те и 80-те години, когато телевизията е единствената и най-влиятелната медия, Нягулова става едно от лицата и гласовете на държавата. В „По света и у нас“ тя съобщава новини, гледани от милиони. Колеги от онова време си спомнят, че когато тя влизала в студиото, настъпвала особена тишина – уважение, примесено с усещане за сигурност. Режисьори твърдят, че при нея никога не е имало паника: „Люси беше от хората, които могат да прочетат каквото и да било без да трепнат – не защото криеше емоции, а защото знаеше, че зрителят има нужда от стабилност.“

Любопитни истории от онези години пазят спомена за близките взаимоотношения между ръководството на държавата и телевизията. Нягулова е една от говорителите, които често са били ангажирани при важни изяви на Тодор Живков. Казват, че той харесвал точността и „правилната“ й интонация. Спомените на колеги разказват как при подготовката на големи партийни прояви, когато напрежението е било огромно, тя успявала да наложи ред дори на хора от апаратната, само с един спокоен, но непреклонен тон.

Кариерата на Любинка Нягулова била в разцвета си по време, когато директор на телевизията бил Иван Славков – зетят на Тодор Живков. Любинка приживе разказвала, че не съществувало нищо по-хубаво от това шефът ти да е едновременно млад и приятелски настроен. С него можело да се говори на „ти“ и да се казва всичко, дори неща, които не би могъл да споделиш пред прекия си ръководител. Иван Славков имал изключителен подход към екипа и знаел имената на всички, което до този момент не се било случвало.

Славков дошъл в телевизията със свой екип от млади и амбициозни хора – нещо също непознато досега. Поради факта, че бил зет на Тодор Живков, му били позволени много неща. Любинка била категорична, че именно благодарение на него се появили предавания, които иначе никога не биха били допуснати до екран. Например, по време на забраната на абортите, бил излъчен телевизионен филм, критикуващ тази политика. Същото се случило и с филма „Ако те заболи зъб“, който разказвал за безобразия в някои стоматологични кабинети. По този начин излизали и други филми, критикуващи държавната политика.

Иван Славков знаел имената на всички в БНТ и бил обичан от всички. В същото време Любинка започнала да става много популярна. Хората по улицата и колегите я наричали „По света и у нас“. Въпреки това, няколко пъти я сваляли от екран, а първият път се случило заради един портокал.

Случката се развила преди първото излъчване на новините в цветно студио. След репетициите режисьорът изпратил Любинка вкъщи, за да облече червена рокля. На път към телевизията, тя видяла портокали в близкия магазин „Плод-зеленчук“ – стока, за която в онези години се чакаше дълго на опашки. В магазина нямало хора и Любинка си купила три портокала. Когато се върнала в студиото, оставила торбичката близо до стола си.

По време на излъчването телевизията била цветна, но мониторите на говорителите все още били черно-бели. След третия сюжет станало ясно, че звукът в студиото не работи – забравили да включат тонколоните. Така емисията за тях приключила в тишина и черно-бяла картина. Любинка посегнала към плика с портокалите и си помислила колко добре ще изглеждат те на цветния екран. Решила да покаже един от портокалите пред камерата, без да осъзнава, че режисьорката включва точно нейната камера вместо първата. В резултат, тя се появила на екрана ухилена до уши с портокал в ръка. Смехът бързо отстъпил място на сериозността, защото след това Любинка била свалена от екран за известно време.

Работата й в телевизията през социализма не е просто професия, а своеобразно служене. Изисква дисциплина, безгрешие, езикова култура и абсолютна лоялност към институцията. В епоха, когато грешка в ефир се възприема като сериозен инцидент, Нягулова се отличавала с изключителна подготовка. Колеги разказват, че тя можела да забележи неправилно ударение от другия край на коридора и често спирала по-младите, за да ги поправя, но винаги с чувство за мярка и някаква майчинска загриженост. Мнозина от по-младите журналисти от онова поколение признават, че се страхували от нея, но още повече – че са се учили от нея.

След промените през 1989 г. в БНТ настъпва бурен период. Новото ръководство, оглавено от Асен Агов, решава да се освободи от значителна част от „старите лица“ на телевизията – говорители, които десетилетия са били символи на тоталитарната епоха воглаве с Тодор Живков. Заедно с други легендарни имена, Нягулова е уволнена. Мнозина колеги определят това решение като несправедливо и болезнено, а самата тя го приема с достойнство, без шумни изявления или оплаквания. „Тя беше ранена – но никога не позволи това да се види. Излезе с високо вдигната глава“, спомня си една нейна близка колежка.

След като напуска телевизията, Нягулова започва да преподава „Телевизионна реч“ в Софийския университет, а по-късно създава собствена школа по правоговор и дикция. Десетки студентит минават през нейните занятия – бъдещи водещи, репортери, редактори. Всички си спомнят строгите й критерии и безгрешния й слух. „При нея нямаше „става и така“. Или е правилно – или не е“, споделя бивш студент. Друга нейна ученичка казва: „Тя беше човекът, който ни учеше да уважаваме думите. Да не ги хвърляме в ефир, а да ги произнасяме с отговорност.“

Любинка Нягулова си отива от този свят на 20 декември 2022 г., оставяйки след себе си не само спомените за един от най-силните гласове на българската телевизия, но и цяла школа – в пряк и преносен смисъл. За зрителите тя беше лицето на новините. За колегите – професионалист, към когото всички гледаха с респект. За студентите – строг, но справедлив наставник. А за историята – едно от онези имена, които показват, че телевизията не е само техника, ефир и новини, а култура, език и достойнство.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Името й го знаеше цяла България, отиде си в бедност

На 81-годишна възраст на 7 юли 2023 г. ни напусна легендарната синоптичка Любка Кумчева – една от емблемите на телевизията по време на соца.

Любка се оттегли от професията през 2008 г., но въпреки огромния си трудов стаж до края на живота си получаваше символична пенсия. В последното си интервю легендата на метеорологията сподели, че оцелява с едва 572 лева, които трудно й стигали, за да посреща нуждите си. С огорчение Кумчева разказваше, че й се налагало да живее в постоянни икономии. „Дори нискокачествените колбаси като кренвиршите вече са мечта за мен“, жалваше се телевизионната легенда.

В последните години преди да почине дните й минаваха зад стените на скромния й столичен апартамент, без никакво разнообразие като театър, концерт или среща с приятелки в сладкарница.

Колегите от БАН обаче не я бяха забравили и тя продължаваше да бъде добре дошла сред колектива дори след като се пенсионира. През годините Кумчева винаги е срещала добро отношение у хората. Не само сред почитателите й, но и сред всички знаменитости, с които съдбата й се пресекла в годините, прекарани в БНТ. Зрителите винаги ще помнят времената, в които чакаха с нетърпение прогнозата на Любка, за да си планират утрешния ден.

В продължение на цели 46 години Кумчева е част от екипа на БАН. Две десетилетия пък съобщава времето от малкия екран. Започва кариерата си през далечната 1968 г. Тогава, още млада служителка в НИМХ, тя печели конкурс за тв водеща на прогнозите за времето.„Започнах с много страх и притеснение, защото прогнозата винаги се излъчваше на живо“, разказваше за първите си години като синоптик Любка Кумчева. Участията и по телевизията са кратки, в точно определено време – 10 минути преди централната емисия новини „По света и у нас“.

Синоптичката била усърдна в работата си – винаги ходела по-рано, за да си окачи картата на стената. Тогава в телевизията все още не разполагали с техниката, с която боравят сега. Имала си специален стол – на него седяла преди ефир и трябвало да пази тишина, докато й дойде редът. Единственият й гаф, който е правила в БНТ, бил на 1 януари, тогава била и дежурна. „Не си спомням точно кога беше, но посрещах новата година чак до ранните часове. Бях изморена и недоспала“. Само няколко часа по-късно Кумчева отишла в телевизията. Окачила си картата и обичайно седнала на стола да чака реда си за ефир.

„Както бях поседнала, така и съм заспала. Но в просъница чух името си“, спомня си синоптичката. Скочила веднага и си казала подготвения текст. Но докато говорела в ефир, през цялото време й било некомфортно и усещала, че нещо не е наред. Чак когато камерите угаснали, видяла в краката си коленичил чичко Филипов с микрофон в ръка. Оказало се, че в бързината Кумчева забравила да си сложи микрофона. „Много съм благодарна на Никола Филипов и на целия екип. Винаги бяха нащрек и реагираха отлично в подобни ситуации“, разказваше легендата на БНТ.

Като дете родената в Асеновград Любка не мечтаела да бъде известна. Вървяла й много литературата и учителите й се разочаровали, че не се насочила към хуманитарните специалности, а избрала науката. Родителите й Лилия и Димитър били счетоводители, а в родния им град ги наричали „асеновградските Ромео и Жулиета“. Любка е третото им и най-малко дете. Майка й я родила трудно и до последно докторите имали съмнения, че може и да не оцелее. Самата синоптичка пък дълго време не могла да има деца. И чак когато загубила надежда, на бял свят се появява синът й Антон, когото ражда на 41-годишна възраст. Съпругът й също бил хидрометеоролог.

Източник:mirogled.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разкриха огромен корупционен скандал в Украйна.Осем приближени до Зеленски са обвинени

Осем души са обвинени, а за ръководител на схемата се сочи Тимур Миндич – дългогодишен приближен до президента

Володимир Зеленски се сблъсква с най-сериозното изпитание от началото на войната, пише сп. "Иконъмист". Според източници в правителството, президентът Зеленски е бил "шокиран" от мащаба на обвиненията, отправени срещу членове на най-близкото му обкръжение.

Той вече предприе стъпки, за да се дистанцира от някои от лицата, фигуриращи в разследването.

Разследването на NABU по делото „Енергоатом“ вече е определено като най-големия корупционен случай по време на управлението на президента Володимир Зеленски. Осем души са обвинени, а за ръководител на схемата се сочи Тимур Миндич – дългогодишен приближен до президента, предава epicenter.bg.

Скандалът освети и други високопоставени чиновници. ARMA е замесена в спор около конфискуваната къща на бившия вътрешен министър Виталий Захарченко. Вместо да бъде продаден, имотът е бил обитаван от тогавашния енергиен министър Херман Халущенко, който също фигурира в разследването.

Според източници, именно там той е прекарал нощта, когато на 10 ноември NABU претърси апартамента на Миндич. Настоящата и вече уволнена министърка на енергетиката Светлана Гринчук също редовно е отсядала в къщата, твърдят от бюрото.

На 19 ноември украинските медии публикуваха текста на обвиненията срещу Миндич. Според тях той е използвал близките си отношения със Зеленски, с бившия министър на отбраната Рустем Умеров и с Халущенко, за да влияе върху решения и да придобива незаконни приходи чрез контролирани компании.

Умеров – вече секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана – се върна спешно от чужбина след спекулации, че избягвал страната заради скандала. Президентската администрация и министерствата, споменати в обвиненията, отказаха коментари.

Допълнително напрежение предизвика и интервю на разследващия от NABU Руслан Махамедрасулов, в което той намекна, че Миндич е бил само „топ мениджър“ в схема, движеща се от по-високи политически интереси. Малко след това самият Махамедрасулов бе арестуван – нещо, което той определя като политическа вендета заради изявленията му по повод на делото.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Завръща се любимо предаване от 90-те години за което мнозина си спомнят с носталгия

"Като лъвовете" се завръща отново на сцена. Спектакълът ще се проведе на 18 декември в Зала 1 на НДК в рамките на Новогодишния музикален фестивал от 19 ч.

"Завръща се любимо предаване от 90-те години, когато имаше детски предавания. Сега няма. Отбелязвам скромен творчески юбилей - 45 години на сцена като актьор, режисьор, театрален педагог най-вече. Реших да го свърша с това предаване, което ми даде много", каза легендарният водещ Ники Априлов.

"То е едно от малкото предавания с такъв дълъг телевизионен живот. Всяка година за Коледа правехме големи, пищни спектакли. Харесвам този начин на сценично представяне. Наблюдавам в последните години, че няма за деца нищо. Реших, че мога да вляза в контакт с моите приятели и колеги и в рамките на новогодишния музикален фестивал да направим този спектакъл", разкри Априлов пред Bulgaria ON AIR. 

Спектакълът е и за родителите, отбеляза гостът.

"Във всеки случай няма да е изреждане на певци един след друг. Направих повече дуети между пораснали вече деца, които отдавна са певци и актьори, и малко, които открих сега. Ще гостуват мои приятели като Веско Маринов, Роси Кирилова, Драго Драганов, Вениамин, Михаела Филева. Ще бъде пъстро, цветно, позитивно", сподели още режисьорът.

"Децата не обичат само да репетират. Те обичат да имат изява. Нашето предаване даваше такава изява. В музикалните формати има много талантливи млади хора. Проблемът е, че те не разбират, че тукашната почва, българска, понякога не търпи музика, която не е наша. Българинът обича мелодичната песен", смята Априлов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един незабравим спортист отишъл си твърде рано

Те бяха двама таланти и една от най-красивите любовни двойки в българския спорт. За съжаление една нелепа катастрофа преди 29 години сложи край на всичко. 

Легендарният лекоатлет от Плевен загина при автомобилна катастрофа през 1996 г.

На 29 юли 2026 г. ще се навършат 30 години от нелепата гибел на един от най-талантливите български спортисти – Георги Дъков. Легендата в скока на височина е роден на 21 октомври 1967 г. в Плевен. Отива си от този свят след катастрофа в Поморие през 1996 г.

Георги Дъков е петкратен шампион на България (1986, 1987, 1988, 1990 и 1991) и национален рекордьор. Записва внушителните 20 състезания над 2.30 и над 100 надпревари над 2.24!През 1985-та печели бронз на Европейското за юноши в Котбус, Германия, с резултат 2,18 м. Следват участия на форуми в Щутгарт, Рим, Будапеща, Хага, Глазгоу, Севиля, Токио, Париж…

Покойният Дъков е рекордьор на България в скока на височина с 2.36.Георги поставя рекорда на 10 август 1990 и в Брюксел, Белгия.

През същата 1990-та печели бронз на европейското първенство в Сплит, постигайки резултат 2,34 м. Две години по-късно Дъков достига до финала на Олимпийските игри в Барселона и завършва 14-ти с резултат 2,24 м.

Има над 20 скока на състезания с резултат над 2.30 и над 100 скока с постижения над 2.24, което го прави най-добрият българин в тази дисциплина до ден днешен.

Сключва брак с гимнастичката Юлия Байчева. Тя е от поколението на т.нар. „златни момичета“ на българската гимнастика.

В колата пътували  бащата и сестрата на Стефка Костадинова.Голямата Стефка Костадинова е била сред най-близките приятели на Георги Дъков. На олимпиадата в Атланта през 1996 г. тя скача 205 см и става олимпийска шампионка. Точно в този момент в Поморие загива при катастрофа Георги Дъков. В колата с него били вторият баща и сестрата на Стефка Костадинова.

„След катастрофата баща ми лежал целият изпотрошен в болница. Благодарна съм на всички наши журналисти, че ме съхраниха и не ми казаха. Ако знаех за тази трагедия, щях да се срутя. Разбрах след 20 дни, като се върнах в България. Когато тръгнах за олимпиадата, ме изпратиха баща ми, майка ми, детето, Георги Дъков и сестра ми. Като се върнах, повечето от тези хора ги нямаше на летището. Тогава разбрах какво е станало и беше ужасно“, разказва години след това Стефка Костадинова.

„Георги ми беше най-верният приятел. Според мен е по-добре жената да се доверява на мъж, отколкото на жена. Защото ние, жените, сме по-неискрени. С Георги тренирахме заедно и когато не бяхме по лагери, той живееше вкъщи в Пловдив. Година, дори две след смъртта му у дома, когато подреждахме масата за ядене, слагахме и за него чинийка, чашка и прибори. Въпреки че мина вече доста време, той продължава да ми липсва“, споделя още олимпийската шампионка.

Атлетически клуб „Георги Дъков“ – Плевен

Атлетически клуб „Георги Дъков“ – Плевен е създаден през август 2012г. За четирите си години има завоювани десетки медали от Национални шампионати в различни възрастови групи и международни турнири. Клубът, създаден в памет на легендата във високия скок, не спира да шлифова млади таланти, сред които личат и национални състезатели в различните възрастови групи.

Председател на клуба е Пламен Дунчев, а треньор Галя Николова – майстор на спорта и четвърта на хвърляне на копие на Европейското за девойки през 1983 г.

Идеята за създаването на клуба била именно на Галя Николова, но подкрепена от племенника на Георги Дъков – Крум Пенчев, от нейния брат Бойко Николов, нейната приятелка Румяна Цветанова и Пламен Дунчев.

Източник:plevenutre.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Златните години на София: Винили, приказки и любимото Писателско кафене /Снимки/

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка

Какво по-хубаво от това човек да може да се пренесе във времето, към спомените за една различна реалност. Просто да си припомни някогашна София – от 60-те и 70-те години и после да направи острия контраст с днешния облик на столицата.

Разликите са очебийни, но и носталгията със сигурност е факт в мнозина в социалните мрежи, особено тези, които често наминават през фейсбук групата "Наше Минало".

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка. А спомените оживяват като на филм, но от онези, правени по действителен случай.

Ще видите леко прашни витрини и музика от винили, които вече правят само истинските ценители на музиката. Един неподражаем привкус на автентичност, почти загубен в днешната модерна визия.

Поколения софиянци се връщат в спомените си към три емблематични места: руската книжарница "Ленин", фотосалоните и сцените около ЦДНА и легендарния бул. "Руски" със старато Писателско кафене.

Руската книжарница "Ленин" – домът на най-красивите книги и винили

За мнозина тя не беше просто книжарница, а истински портал към друг свят. Потвържденията за това не са едно или две, и присъстват в днешните фейсбук коментари

"Най-хубавите винилови грамофонни плочи бяха там";

"Там научих руски – защото намирах книги, които никъде другаде нямаше";

"Приказките… Боже, какви красиви илюстрации! Като малък влизах само, за да ги разглеждам", гласят само малка част от реакциите;

София като филмова лента

Ако се върнем отново за малко и към ЦДНА през 70-те, ще видим София като филмова лента.

Днешният Централен военен клуб е впечатлявал тогава с една особена мекота, която модерната фотография отдавна е изгубила.

"Истинска творческа фотография", пишат хората. И са прави!

Някой е уловил игра на светлина по фасадата, а друг – група млади хора, които се смеят с такава непринуденост, че сякаш времето е спряло. Трети пък е снимал балконите, знамената, паважа – онзи паваж, който звънтеше под обувките.

ЦДНА в онези години не беше само институция, а и културна точка. Там се случваха концерти, изложби, литературни събития. А София беше и по-малка, и с по-голяма култура от това, което е днес.

Изгубената аристократичност

Обиколката ни засега стига до булевард "Руски" и емблематичното старо Писателско кафене.

"Влизал съм като ученик в старото Писателско кафе. Не зная защо го събориха. Може би е засенчило кафето на Соц-съюза на писателите, където седяха „помазаните“ псевдо-интелектуалци“, пише един от коментиращите в "Наше Минало".

Булевард "Руски" през 70-те е бил някак празничен всеки ден. Хора с костюми, балтони, шапки. Витрини с тежки завеси. Обноски, които днес са почти изчезнали.

Писателското кафене е онзи тип място, което можеш да почувстваш, само ако си го преживял – разговори за книги, клюки от литературния свят, дим от цигари и аромат на силно кафе. Сигурни сме, че много хора се връщат от време на време в мислите си там, особено ако наистина някога са били.

Днес сградата не съществува. Според някои е съборена нарочно, за да не засенчва новото кафене на Съюза на писателите. Други просто поклащат глава и казват: "Унищожиха чар, който не може да се върне".

Мнозина се питат защо не се възстановяват такива емблематични места в столицата ни. Защото старите снимки доказват, че София е имала атмосфера, близка до европейските столици – с малки културни оазиси, неподправени магазини и ресторанти, с улички, в които живееше дух.

/БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1928 г. свиня стръвница изяжда 3 годишно дете в софийско село

 Преди почти век свиня изяжда 3 годишно дете в софийско село.

Тази жестока история, колкото и да звучи като страшна легенда, е била публикувана в тогавашната преса

„Свиня стръвница“ – така вестник Будилник през 1928 г. озаглавява една от най-ужасяващите си новини.

Разказва се за 3-годишно дете, оставено вкъщи, което спокойно си хапвало круша. В следващия миг се случва трагедия – свинята в двора напада и изяжда детето.

Тази жестока история, колкото и да звучи като страшна легенда, е била публикувана в тогавашната преса като реален случай.

На 21 септември,1928 година в село Добърчин, Софийска област, се е разиграла ужасяваща трагедия. Тригодишно дете е било нападнато и изядено от домашната свиня на семейството, докато е било само вкъщи.

Според местни източници, детето е консумирало круша, когато животното го е нападнало. Майката е отсъствала поради участие в събор в съседното село Искрец, а по-големите деца са били на паша с добитъка.

Медицинските власти са потвърдили, че свинята не е страдала от бяс и е била напълно здрава. 

Според експертите по онова време, причината за агресията може да се крие в силен глад и жажда, отключили необичайно хищническо поведение.

Случаят е предизвикал сериозни дискусии относно безопасността на отглеждането на животни в домашни условия и необходимостта от постоянен надзор над малките деца пише тогавашния вестник "Будилник"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как през 1971 г. една незаконна радиостанция отприщи смърт, обир и бягство от България на висш началник в МВР

Перник, 1971 година. Млад и амбициозен милиционер засича незаконна радиостанция, която излъчва от блока на тогавашния шеф на МВР. Впоследствие милиционерът "се самоубива". Месец по-късно е убит главният касиер на ГУМ-а, а междувременно МВР началникът офейква в чужбина с парите и никога не се завръща.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век България живее в особен ритъм – тоталитарна държава на реда, дисциплината и строгата йерархия, която зад фасадата си пази множество неизказани истории. Перник по това време е град, в който тежката индустрия измъчва белите дробове, но ражда силни характери. Град на работници, които вечер в домовете си или навън разказват истории, оглеждайки се инстинктивно преди да заговорят. Именно в такава атмосфера се развива една от най-обсъжданите и до днес криминални легенди на пернишкото минало – история, която обединява незаконна радиостанция, странна смърт, неизяснен обир и бягство, което и досега поражда въпроси.

Годината е 1971-ва. В районното управление на Перник работи млад милиционер – едва на 24 години, тих, дисциплиниран, амбициозен. Службата му върви добре, колегите го уважават, а началниците му го смятат за примерен служител. Понякога остава след работа да учи – записал е да следва висше задочно и мечтае за кариера в системата. Животът му върви по план, без да дава каквито и да е поводи на околните да създават опасни теми за клюки.

Една вечер по време на рутинна проверка той засича незаконна радиостанция. Честота, която не фигурира в никакви служебни списъци. Силен, чист сигнал, идващ не от покрайнините, а от блок в централната част на града. Източникът води към жилищната кооперация, в който живее тогавашният шеф на МВР другарят Свръдлев – човек, чието име по онова време се споменава с респект и страх.

Младият милиционер не се поколебава и прави това, което правилникът повелява: – пише докладна. Не шуми, не пита, не търси сензация. Просто описва това, което е открил. За него това е просто част от работата – видял е нарушение, изпълнил е задължение. Около него колегите усещат напрежението, но никой не си позволява да коментира. В онези години дисциплината е желязна, а въпросите – ограничени до строго необходимите. Но онези, които познават невидимите хищници в системата, твърдят, че именно това е била грешката му.

Няколко дни по-късно младият мъж е намерен мъртъв в тоалетната на районното управление. Официалната версия е кратка и рутинна: самоубийство със служебното оръжие. Без предсмъртно писмо, без необичайно поведение преди това, без сянка на лични проблеми. Докладът е кратък, заключението – неудобно бързо, а колегите му – мълчаливи.

Семейството му отказва да повярва. Според тях синът им е бил спокоен, уравновесен, изпълнен с бъдещи планове и амбиции. Нито финансови проблеми, нито любовна драма, нито какъвто и да е личен срив. Дори приятелите му твърдят, че в последните дни е звучал оптимистично – говорил е за предстоящи изпити и възможно повишение.

В отчаянието си те търсят помощ от Ванга. По разказите им тя заявява, че младежът „нямал никакъв повод“ да посегне на живота си. Но в онези години подобни думи не отварят врати – напротив, затварят ги още по-силно. Случаят остава записан като самоубийство и бавно потъва в праха на забвението.

Месец по-късно Перник отново е разтърсен. Зимата е сурова, градът – обвит в смог, а работниците – в умора. В един студен зимен ден главният касиер на ГУМ е нападнат и застрелян. Парите изчезват, извършителят – също. Убийството е хладнокръвно и извършено така, сякаш човекът е познавал отлично навиците, маршрута и работата на жертвата.

Още същия ден в града тръгва слух. Неофициален, но упорит. Сочи към човек, чието име вече се е появявало преди това – МВР началникът, в чийто блок е засечена онази незаконна радиостанция. Хората го описват като строг, властен, амбициозен човек, който винаги знае как да действа във всяка ситуация. Някои от по-възрастните перничани твърдят, че той често е имал необясними за онова време странични интереси – техники, радиостанции, апаратура, която не всеки може да се сдобие по това време.

Когато след първите проверки започват да се задават неудобни въпроси, другарят Свръдлев изчезва. Не временно, а завинаги – забягва в чужбина и повече не се връща.

От този момент нататък историята се усложнява. Нищо официално не е доказано, но градската памет свързва трите събития като перли на една и съща нишка: радиостанцията, смъртта на младия милиционер и обира на ГУМ.

Появяват се различни версии. Една от най-разпространените твърди, че незаконният предавател е бил използван за комуникация с лица извън страната – схема, опасна и строго преследвана в онова време. Други предполагат, че предавателят е бил част от дръзка система за координация на незаконни финансови операции, а младежът – случайна жертва, попаднала в пресечната точка на нечии интереси.

Някои висши МВР служители от онези години неофициално признават, че случаят винаги им е изглеждал съмнителен. Спомнят си, че младият милиционер е бил познат като „твърде праволинеен“ – човек, който не би си затворил очите, дори когато така е по-разумно. И че точно това го е погубило.

Така постепенно историята се превръща в легенда. Не защото е измислена, а защото никога не е изцяло осветена. Документите мълчат. Участвалите лица – също. Но перничани помнят. Помнят онова странно самоубийство. Помнят радиосигнала. Помнят, че целият град е говорил за бягството на другаря Свръдлев в чужбина.

За едни това е просто градска криминална история. За други – предупреждение, че понякога най-опасната грешка е да бъдеш честен в неподходящотовреме. А за трети – болезнен пример за това как истината понякога не умира, а просто чака десетилетия, докато някой отново се осмели да я потърси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща военен, детство в гарнизон и живот между дисциплина и слава

 

Братята Кличко – стоманените юмруци на СССР

Те са високи, интелигентни, безупречно възпитани и с дипломи от университет. Но светът ги запомни най-вече с друго – с унищожителните им удари на ринга. Виталий и Владимир Кличко – двама украински шампиони, родени в последните години на Съветския съюз, които превърнаха бокса в семейна традиция и световна легенда.

Детство в сянката на казармата

Братята са родени в семейството на военен. Баща им – генерал-майор Владимир Родионович Кличко – е офицер от съветските военновъздушни сили, служил дълги години в авиацията и участвал в ликвидирането на последиците от катастрофата в Чернобил. Именно тогава семейството преживява най-тежките си дни – баща им е изложен на радиация, което по-късно се отразява тежко на здравето му.

Детството на Виталий и Владимир преминава в дух на дисциплина, ред и непрекъснато местене от гарнизон в гарнизон. Родени са в Киргизстан, израстват в Чехословакия и Източна Германия – типично за децата на съветските офицери.

Виталий си спомня, че в училище често е трябвало да се доказва с юмруци. Така още като тийнейджър открива бокса – първоначално като начин да се защитава, а по-късно като страст и професия.

От армейския дух до ринга

Виталий е по-големият – роден през 1971 г. Завършва спортна академия и дори става шампион по кикбокс, преди да се насочи изцяло към бокса. По-малкият му брат Владимир (роден през 1976 г.) върви по същите стъпки, но с повече академична насоченост – завършва педагогика и по-късно защитава докторска степен по спортна наука.

Двамата са известни с това, че никога не са се били един срещу друг – обещание, което са дали на майка си. И го спазват цял живот.

Славата идва с упоритост

През 1996 г. Владимир печели златен медал на Олимпиадата в Атланта и скоро след това двамата братя превземат професионалния бокс. Те доминират тежката категория повече от десетилетие. Противниците им падат един след друг, а медиите ги наричат „боксовата династия на Кличко“.

Любопитен факт е, че през 2011 г. братята държат едновременно всички световни титли в тежка категория, но в различни версии – нещо, което никой не е постигал преди.

Личен живот и човешко лице

Виталий Кличко след края на спортната си кариера става политик и днес е кмет на Киев. Наричат го „железният кмет“, защото стои в града дори по време на войната. Женен е за бившия модел Наталия Егоровна, с която имат три деца, но през 2022 г. двамата официално се разделят след дълъг брак.

Владимир пък дълго време беше в центъра на медийното внимание заради връзката си с американската актриса Хейдън Пенетиър. Двамата имат дъщеря, но и техните отношения приключват след години на дистанция между САЩ и Европа.

Извън ринга Владимир е известен с интелекта и хладнокръвието си – владее няколко езика, интересува се от философия и дори води лекции по мотивация и спортна психология.

Синове на СССР, легенди на света

Двамата Кличко са продукт на едно поколение, закалено в ред и труд. В тях личи онова, което съветското възпитание оставя – дисциплина, уважение и вяра в собствените сили.

Те са не просто шампиони. Те са символ на епохата, в която спортът се превръщаше в национална гордост, а семейството – в крепост.

И макар да са избрали различни пътища – единият в политиката, другият в живота след ринга – братята Кличко ще останат завинаги „двете стоманени лица на едно детство под съветското небе“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той изигра блестящо полицая Гешев

95 години от рождението на гигантския актьор Георги Черкелов (25 юни 1930 – 19 февруари 2012)!

Роден е на 25 юни 1930 г. в град Хасково. След като учи 3 години право в Софийския университет, решава да завърши ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1956 г. се дипломира със специалност актьорско майсторство и режисура при професор Моис Бениеш. Започва кариерата си като артист във Врачанския театър (1956 – 1959).

Играл е и на сцените на Народен театър за младежта (1960 – 1968), Сатиричния (1959 – 1960) и Народния театър (1972 – 1985) и (1989 – 1991), Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ Плевен (1985 – 1989), театър „Барбуков“ (1994 – 1995), Нов драматичен театър „Сълза и смях“ ((след 1995) и в СИФ (1968 – 1972) и (от 1975-). През 1982 – 84 г. е художествен ръководител на Хасковския драматичен театър, на чиято сцена се изявява не само като актьор, но и като режисьор. От 1985 до 1990 г. е директор на Плевенския драматичен театър, докато продължава да играе в Народния театър „Иван Вазов“. Режисьор е на постановките „Полет над кукувиче гнездо“, „Спасителят в ръжта“, „Хъкълбери Фин“, „Борци“ и др. Сценичните адаптации на „Хъкълбери Фин“ и „Спасителят в ръжта“ е направил сам. През 2010 г. излиза негов сборник с разкази („Разкази и имейли“), издаден от Locus Publishing.

Дебютът му в киното е през 1961 г. Черкелов добива широка популярност с ролята си на Богдан Велински от сериала „На всеки километър“, където играе събирателен образ на Никола Гешев – шеф на отделение „Борба с комунизма“ в страната до 1944 г. Това е една от най-запомнящите се роли в историята на българското кино.

Мощния интензитет на екранното си присъствие изгражда с просветеност и харизма, обрана от външни хватки и емоционални изблици. С режещ тембър, властен поглед и бавни жестове, той с еднаква плътност може да излъчва надменност и покруса, сарказъм и топлота, низост и смелост. Много му прилягат отрицателните персонажи, които изпълва с нюанси и превръща в магнит. Неслучайно емблематичната му роля е на интелигентния полицейски началник Велински в телевизионния сериал „На всеки километър”.

Георги Черкелов е в киното от 1961 и „Последният рунд” – дебютира заедно с режисьора Людмил Кирков.

За 50 години Черкелов е създал над 100 роли в театъра и около 70 роли в киното. Пресъздал е най-много централни герои в Шекспирови пиеси. Изиграл е почти целия репертоар на британския класик. Стилът на Черкелов е интелигентен, с пестеливи изразни средства, базиран на фини нюанси в интонацията, на тежките паузи и на солидно произнесените фрази. Негова запазена марка са вътрешното достойнство и достолепие.

Незабравими са изпълненията му в ролите на Крал Лир, Ричард II, Сократ, Хлудов и много други. Участва във филми като „Съдията“ (1986), „Цар и генерал“ (1966), „Бялата стая“ (1968), „Мъже в командировка“ (1969), „Князът“ (1970), „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), „Топло“ (1978), „Черешова градина“ (1979), „Аспарух“ (1981), както и във филмови копродукции в Италия („Галилео Галилей“ – 1969) и Германия. Режисьор е на телевизионния филм „Спирка Берлин“.

Член на САБ и СБФД (1970).

Черкелов е женен за кратко за ученическата си любов Лиляна, но двамата се развеждат.

През 1956 г. Черкелов се жени за пулмоложката д-р Виолета Мишева, с която имат 2 дъщери и един син – Иван Черкелов.

От 1973 до 1980 г. Георги Черкелов има 7-годишна връзка с Лидия Вълкова, докато е все още женен за съпругата си. Дъщеря му Боряна почина на 16 години при пътнотранспортно произшествие през 1978 г. През 1984 г. Георги и Виолета се развеждат.

До смъртта си е женен за третата си съпруга изкуствоведката Зина Стругова. През 2011 г. той претърпява инсулт.

Георги Черкелов умира на 81 години от дихателна недостатъчност на 19 февруари 2012 г. Оставя след себе си съпругата си Зина, дъщеря си Ирина, сина си Иван, както и доведените дъщери на Стругова. Черкелов надживява с 33 години дъщеря си Боряна.

Награди

Заслужил артист (1970)

Народен артист (1974)

Орден „Кирил и Методий“ – II степен (1967)

Орден „за заслуги“ към БНА (1974)

Орден „Стара планина“ за приноса му в българската култура (2001)

Награда „за мъжка роля“ (Велински) от филма „На всеки километър“ (Варна, 1969)

Награда „за мъжка роля“ (Бижев) от филма „Мъже в командировка“ (Варна, 1970)

Награда „за мъжка роля“ за (полковник Демирев) от филма „Зарево над Драва“ и (партинийят секретар) от филма Трудна любов (Варна, 1974).

Награда „Аскеер“ за цялостно творчество (2009)

Голямата награда „Златна роза“ за филма „Допълнение към закона за защита на държавата“ (Варна, 1976)

Наградата на 17-ия филмов фестивал „Любовта е лудост“ за цялостен принос (2010)

Източник:Филмотечно кино „Одеон” и hilife.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момчето, което обичаше да играе „принцесата“

Елза Парини е едно от най-разпознаваемите имена в българския артистичен живот след промените. За широката публика той е символ на екстравагантност, смелост и неподражаемо сценично присъствие. Но преди да се превърне в Елза — дръзката, бляскава и освободена персона, позната от клубовете на 90-те, стои един момък, роден през 1973 г., чийто път минава през обикновено детство, социалистическо училище, казармата и вътрешни битки за самоопределяне.

Елза Парини всъщност се ражда като Ивайло Иванов в град Попово на 24 декември 1973 г. Нейният път започва в класически условия на социалистическо детство, но вътре в Ивайло гори артистична искра — наблюдателен, чувствителен, нетипично нежен за момче в средата, в която живее.

Още в детската градина в Попово възпитателките помнят Ивайло като дете, което е „по-нежен и артистичен“ от връстниците си и често го обличат като момиченце за детските тържества. Според самата Елза, имало снимка, на която я облeкли като „доста хубаво момиченце“. Тези ранни моменти на игра и преобразяване са, както самата тя казва, първите стъпки към сценичната й идентичност.

Когато започва училище, Ивайло вече усеща, че не съвпада напълно със социалните очаквания за момче: в пети клас споделя, че осъзнава, че е „на другия тротоар“. Той се справя отлично по хуманитарни предмети — литература, изкуства —, докато за „мъжките“ предмети, като спорт, няма особен афинитет. Способността му да наблюдава и да имитира го прави фаворит при училищните програми и тържества — учителите често разчитат на него, за да създаде скечове, рецитира или просто да озвучи част от програмата.

След училище идва казармата — етап, който според Елза е „преживяване, което е трябвало да мина“. Тя сама заявява, че е решила да служи, въпреки че е усещала различността си, „не е искала да бяга или да се крие“. Според нейни спомени, физическата подготовка в казармата й е била трудно предизвикателство, тъй като „не обичала спорта“. Напомня, че не е типичният боец — служи, но задачите й са главно „канцеларска работа“. Има и комични епизоди: в медийни публикации се говори за „строшен танк“, който й бил поверен, и за опит да го управлява, съчетан с неумение, което я кара да се озове „в полето“.

„Управлявах машина, която тежи 41 тона, има 12 цилиндров многогоривен двигател и 125 мм оръдие. По-просто казано: в казармата бях разпределена за „кемаф“ на танк Т72. „Кемаф“ наричат механик водача, демек шофьора, а думата е наименование на важен маслен филтър от системата на танка. И там се оправях както в училище, карах всички да желаят да са около мен, да са ми приятели и да бъдат в моята компания. А вроденият ми интелект се оценяваше от командирите ми и те ме занимаваха основно с канцеларска работа. Така че и казармата не беше нещo кой знае какво, преживях го.

След службата в казармата и на фона на бурните промени в началото на 90-те, Ивайло се насочва към артистичния живот. Тъкмо тогава се появява Елза Парини — не просто като артистичен псевдоним, а като въплъщение на всичко, което Ивайло усеща вътре: женственост, самоирония, стремеж към свобода и блясък. Нейната естествено къдрава, „рошава“ коса допринася за прякора й „лавицата Елза“ — и, както самата тя разказва, това е част от вдъхновението й за името „Елза“.

С времето Елза се превръща в една от първите и най-известни драг кралици в България. Тя става не само артист на сцена — участва в нощни клубове, прави шоупрограми, но и работи в медии. Според нейни биографии, тя занимава се с медийно планиране, реклама и е радиоводещ. В съвременността е главен редактор на лайфстайл и шоу бизнес уебсайт LifeOnline.bg.

Елза говори открито за своя живот, идентичност и сексуалност. Например, в интервю споменава, че „още в 5-и клас осъзнала, че е гей“. В рамките на публичния й образ провокацията и самоиронията са винаги присъстващи — тя използва шега, грим и присъствие, за да изрази себе си и да смекчава табутата. Зад сцената стои човек, който е преминал през социализма, казармата и прехода, и който е намерил свой глас и своя образ едновременно.

Така, от Ивайло от Попово, артистично дете, което е обличано като момиче в детската градина, ученик, който имитира и забавлява, и войник, който преживява армията „на свой начин“, се ражда Елза Парини — една от най-разпознаваемите, застъпнически и шеговити фигури на българската сцена.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Заедно ли са Сияна и Стефан след „Биг Брадър“? Ето какво се случва с тях днес

Сияна и Стефан Стефанов буквално взривиха ефира на „На кафе“ дни след финала на „Биг Брадър“!

Двамата най-коментирани участници влязоха в студиото при Гала и за първи път говориха открито за връзката си, за напрежението в къщата и за това какво всъщност се случва между тях, когато камерите спрат да снимат. Вместо дистанция и хлад – зрителите видяха нещо съвсем различно: двама души, които изглеждат по-близки от всякога.

„Имам вина“ – Стефан се пречупи в ефир

Първата тема, която Гала повдигна, беше дистанцираното поведение на Стефан в началните седмици на шоуто. Военният, който в къщата често изглеждаше затворен и мълчалив, този път не бяга от отговорност, а я поема челно.

„Няма да се оправдавам – имам вина. Много съм благодарен на Сияна за търпението. Имах проблем със споделянето, затварях се, всичко ми се наслагваше. Тя успя да ме предразположи да говоря повече за чувствата си. Не съм човекът, който бях в началото“, призна той.

С тези думи Стефан показа съвсем друга своя страна – не толкова строгият военен от екрана, а мъж, който осъзнава грешките си и не се страхува да ги назове по име.

Сияна – спокойна, уверена и подкрепена от семейството си

Сияна прие темата с пълно спокойствие и зрялост. Вместо да вади стари рани, тя подчерта, че е получила най-важното признание – това от близките си.

„Родителите ми казаха, че се гордеят с мен и че са отгледали силно момиче“, сподели тя с усмивка.Тези думи не само затварят вратата към критиките, но и показват как Сияна е преминала през играта – като човек, който знае какво струва и не позволява на хейта да определя самоличността му.

Навън – само позитивизъм и любов от публиката

Двойката беше категорична, че извън къщата усеща предимно положителна енергия. Хората ги спирали по улиците с усмивки и топли думи, а не с обвинения и нападки.„Радват ни се хората. Излязохме с много положителна енергия. Не виждах хейт по свой адрес. В Пловдив първо видяхме близките си“, разказа Сияна.

За Стефан най-емоционален се оказал моментът с баща му:

„Не съм свикнал баща ми често да ми казва „Браво, сине!“, но като ме видя… беше много горд. И майка ми, и всички близки.“

Думи, които показват, че риалити играта се е превърнала в нещо много по-важно – повод за истинско признание в семейството.

Студени отношения с част от съквартирантите

Сияна не скри, че след финала атмосферата между някои от участниците е била напрегната и далеч от телевизионната „идилия“.

„Всички бяха на групички. Единствено Мина ми се извини. Но аз не оставам с лоши чувства“, призна тя.

Така тя ясно показа, че няма намерение да пази злоба, но и че не затваря очи пред поведението на част от хората в къщата.

Обща мечта: един ден да си отворят ресторант

Най-сладката част от разговора обаче се оказаха плановете им за бъдещето. Сияна и Стефан заявиха, че вървят напред заедно и че „Биг Брадър“ ги е научил да бъдат по-открити, по-внимателни и по-търпеливи един към друг.

Общата им мечта? Някой ден да си отворят собствен ресторант. Място, в което да вложат част от себе си – тя със своята енергия и усмивка, той със своята дисциплина и организираност.

Финал: не просто риалити двойка, а истински партньори

Сияна и Стефан напускат къщата на „Биг Брадър“ не като разбита телевизионна двойка, а като хора, минали през изпитание и излезли от него по-близки. Вместо да си хвърлят обвинения, те си признават грешките. Вместо да гонят драма, избират да градят.

И ако „Биг Брадър“ е тест за характер, то Сияна и Стефан показаха, че са готови да пишат своята история и извън прожекторите – този път по свои правила.

Източник:ponichka.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ