Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации


Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.


През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.


Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com



Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"





Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.



Почивките по време на социализма в България често бяха организирани чрез предприятията и заводите, като разпределението на местата ставаше със специални карти. Тези карти осигуряваха достъп до почивни станции на профсъюзите на преференциални цени, понякога за символични суми като 18 лева за 20 дни пълен пансион.

Организация и логистика

"Карти от завода": Това беше основният начин за осигуряване на лятна или зимна почивка. Работниците подаваха молби и получаваха карти за определен период (често 14 дни) и дестинация, които бяха силно субсидирани.

Транспорт: Пътуването до курортите най-често се осъществяваше с личен автомобил, както е показано на снимката, или с организиран от предприятието транспорт (автобуси).

Багаж: Стягането на багажа включваше всичко необходимо за престоя, тъй като пазаруването на място можеше да е предизвикателство поради липса на разнообразие в магазините. Върху колите често се монтираха багажници за допълнителен багаж, сърфове или други принадлежности.

Атмосферата на почивката

Почивките бяха време за отдих и социализация с колеги и семействата им. Черноморието беше рекламна витрина на социалистическа България, привличайки както местни туристи, така и чужденци. Снимката улавя този дух на приключение и подготовка за заслужена ваканция.


Картите за почивка по време на социализма в България са се давали чрез профсъюзите на предприятията и заводите. Те са били част от социалната политика, целяща да осигури достъпен отдих за трудещите се. 

Процес на получаване

Кандидатстване: Работниците и служителите подаваха молби до профсъюзното ръководство на своето предприятие.

Разпределение: Местата в почивните станции (на море или на планина) бяха разпределяни на база различни критерии, като трудов стаж, заслуги, семейно положение или просто на ротационен принцип.

Период: Обикновено почивките бяха за фиксиран период от време, например 14 или 20 дни.

Субсидиране: Държавата силно субсидираше тези почивки, за да бъдат достъпни за всички работещи. 

Цени

Цените на тези карти са били символични в сравнение с реалната стойност на услугата. Например, според спомени от онова време: 

През 1976 г. 20 дни пълен пансион са стрували около 18 лева.

В някои случаи, големи предприятия като "Арсенал" (Казанлък) са давали карти за почивка дори безплатно. 

Тези цени са били изключително ниски, като целта е била да се осигури възможност за почивка на всеки, независимо от финансовото му състояние.




Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…


Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:


Излизане от къщи без телефон, цел и придружител


Понякога и без предупреждение.


ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.


Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.


Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.


Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч


Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.


Хулиганчета.


За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…


В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.


Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.


Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!


Катерене по дървета и други височини


Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.


Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.


Детски (физически) труд


Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.


НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.


В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…


Ядене на каквото ти даде съседката


Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.


Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.


На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.


Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща


Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.


Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.


Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.


ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.


Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления


В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.


Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.


Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители


Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.


Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.


Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.


Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.


Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.


И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…


Източник:goguide.bg



Заводът за помпи "Георги Димитров" във Видин е бил най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те години на миналия век.


Заводът възниква като малка работилница, която е национализирана през 1947 г..


По време на социализма преживява период на бързо развитие и в рамките на СИВ се специализира в производството на водни помпи за промишлеността и селското стопанство. Продукцията се е търсела в Африка и арабския свят, не само в СССР.


Предприятието е било известно като Държавен машиностроителен завод „Георги Димитров“ (ДМЗ), а по-късно е преобразувано в Стопански комбинат „Випом“, включващ и други заводи.


Работна атмосфера и любопитни факти


За развитието на подобни мащабни индустриални обекти са били необходими голям брой грамотни и образовани хора, включително инженери, завършили специалности като "Хидравлични машини".


Продукция: Произвеждали са се различни видове помпи, включително вертикални центробежни помпи за канализационни помпени станции.


След промените: След 1989 г. заводът е приватизиран, но продължава да работи и до днес, макар и с частен собственик. Ликвидацията на много държавни производства след този период се свързва от някои със стремежа да не са конкуренти на западни компании.


"Випом" АД продължава да съществува и работи активно и в наши дни, като поддържа производствената си дейност и развива бизнеса си. 


Съвременно състояние


Дейност: Предприятието продължава да произвежда помпено оборудване, включително широка гама от центробежни, многостъпални, химически и други видове помпи, както и резервни части за тях.


Собственост и управление: След приватизацията, собствеността и управлението на "Випом" АД претърпяват промени през годините, като към юли 2024 г. дружеството е в актуално състояние по данни от Търговския регистър. "ТК-Холд" АД е участвало в управлението, а дружеството има и дъщерно дружество в Москва – "Випом. Трейд", което се занимава с продажби на руския и пазарите от ОНД.


Качество и иновации: Фирмата разполага със собствена акредитирана хидравлична лаборатория за изпитване на помпи съгласно международните стандарти (БДС EN ISO 17025). 


Финансовото състояние позволява инвестиции в нови производствени мощности.


Пазари: "Випом" участва в международни технически панаири и продължава да търси пазари както в България, така и в чужбина. 


Предприятието е символ на видинската индустрия и въпреки турбулентните години след промените, успява да запази дейността си и да се адаптира към пазарната икономика. 



Днес Софийският маратон е мащабно международно събитие, но неговите корени ни връщат в една по-различна епоха. 80-те години на миналия век бяха времето, в което леката атлетика в България изживяваше своя "златен век", а масовото бягане тепърва си проправяше път като символ на свобода и висок спортен дух.

Началото (1983 г.)

Първото издание на маратона се провежда през пролетта на 1983 г.. Тогава София се присъединява към световната вълна на градските маратони. Организацията в тези ранни години е белязана от огромен ентусиазъм. Близо 50 000 души – професионални атлети и любители – заливат улиците на столицата. Линиите на старта не са просто професионални атлети, а хиляди столичани, облечени в емблематичните за времето памучни екипи и гуменки „Ромика“ или „Адидас“, произведени по лиценз.

Атмосферата на 80-те и емблематичният кадър

Приложената  снимка улавя именно този исторически момент. Тя показва огромната човешка река от бегачи, които са изпълнили широкото пътно платно, идентифицирано впоследствие като част от бул. „Цариградско шосе“. В далечината се вижда панорамата на града, а буйната зеленина обгражда трасето.

Маршрути през стара София: Трасето преминаваше през сърцето на града, покрай забележителности, които все още помнят ехото от стъпките на първите маратонци.

Липсата на високи технологии: Нямаше смарт часовници или GPS проследяване. Бегачите разчитаха на хронометри „Слава“ и на пунктове за освежаване с обикновена вода.

Истинско спортно майсторство: През 80-те българските бегачи на дълги разстояния бяха сред европейския елит и вдъхновяваха младите.

Защо тези години са важни?

Маратонът през 80-те не беше само състезание, а социално явление. Всяка архивна снимка от това време е ценен документ за архитектурата на града, модата на епохата и неподправената емоция на финала.

Днес, десетилетия по-късно, Софийският маратон продължава тази традиция, напомняйки ни, че пътят към 42-та километра винаги започва с една първа, смела крачка – точно както през 1983-та.


Други забележителни моменти от 80-те


Промяна на трасето: Първоначалното трасе от 1983 г. е било уникално и е свързвало София със село Нови Хан и обратно. Това е съществена разлика от днешните градски маршрути. През годините трасето се променя няколко пъти, за да се намери оптималният и най-атрактивен маршрут през столицата.

Масовост и социален феномен: Както се вижда от снимката, събитието е било изключително масово. Участието на близо 50 000 души в първото издание през 1983 г. е впечатляващо число, което говори за огромния ентусиазъм и желание на хората да спортуват и да бъдат част от голямо международно събитие.

Елитни български атлети: 

През 80-те години българската лека атлетика е в своя подем. Маратонът привлича най-добрите родни бегачи на дълги разстояния. Имената на Милка Михайлова и Петко Стефанов се открояват, като всеки от тях има по седем победи в историята на състезанието, много от които вероятно са постигнати именно в този период.

Липса на чуждестранна конкуренция: За разлика от последните години, когато африкански бегачи окупират челните места, през 80-те години победителите са били предимно български спортисти. 

Тези моменти подчертават както уникалността на първите издания, така и силния български дух и спортни постижения от тази епоха.



Това е най-големият открит пазар в столицата, разположен в центъра на града, близо до Лъвов мост. По това време той носи името на видния социалист Георги Кирков.


През 70-те години на XX век Женският пазар (тогава пазар "Георги Кирков") е оживен център на търговия и социален живот в София. За разлика от днешните супермаркети, пазарите като този са основното място, където гражданите могат да намерят пресни плодове, зеленчуци и други хранителни стоки, често директно от производители от околните села.


Пазарът е бил известен със своята автентична атмосфера и колоритни амбулантни търговци. Хората са идвали тук не само да пазаруват, но и да се срещнат, да разменят новини и да усетят пулса на града. Архитектурата наоколо носи белезите на стара София, а пазарните сергии създават уникален градски пейзаж.


Това е място, което съчетава в себе си както традиционните пазарни обичаи, наследени от предишни епохи, така и специфичните черти на живота по времето на социализма. Днес пазарът продължава да съществува, макар и с променен облик и име, и остава важна част от историята на София и нейната градска среда.


Ето няколко аспекта, които са правели пазара специално място


Място за срещи и "спазаряване": Освен за пазаруване, хората са го използвали като място за срещи и социални контакти. Съществува история, че в по-ранни години (преди 1910 г.) е имало дори "пазар за слугини", където са се договаряли условия за работа, което показва дългата история на мястото като център за всякакви видове договаряне.


Частна инициатива в социализма: По време на социализма, когато търговията е била основно държавна, зеленчуковият пазар е позволявал известна частна дейност. Тази "пазарна икономика в малък мащаб" е била необичайна за онова време и със сигурност е довеждала до ситуации на пазарлък и находчивост от страна на продавачите и купувачите.


Автентичност и колорит: Пазарът винаги е бил едно от най-автентичните и колоритни кътчета на София. Хората от околните села са идвали да продават продукцията си, а разнообразието от стоки (от череши и домати до ръчно изработени изделия) и хора от различни краища на света са създавали неповторима атмосфера, която днес се помни с носталгия.


Тези елементи са част от ежедневието и духа на Женския пазар през 70-те години, които са го превърнали в легендарно място за столичани.


 


Писателят нямаше парно в дома си, преди десетина дни погребал баща си.


Буквално часове след смъртта на ексцентричния писател Калин Терзийски зловещият слух, че сам е сложил край на живота си, плъзна сред културните среди. За никого не е тайна, че в последните години иначе талантливият и добре продаван автор живееше трудно, а самият той го наричаше "нечовешка мизерия", пише Лупа.бг.


Нещо повече - близки до автора на "Алкохол" твърдят, че понякога той не е имал средства да плаща битовите си сметки и тази зима в дома му в Банкя температурата не се е качвала над 10 градуса. Даже в по-топлите дни Кайо излизал навън да се сгрее на слънцето и да дремне на близките пейки.


Поне от петилетка Калин съвсем му беше отпуснал края и всеки ден на писателя започваше и завършваше с алкохол. Години наред той пазеше пълно въздържание, но пак се върна към пиенето през 2024-а. Съвсем умишлено той не е искал помощ от никого. "Терзиев искаше да умре красиво като истински творец”, е мнението на познати на писателя.



"Преди време сподели, че е в затруднение. Предложих му помощ. Отвърна ми: $Благодаря ти, но Калин никога не взема, само дава", написа в социалние мрежи Иво Христов.


Калин умишлено търсеше край като Хемингуей или Фицджералд, или поне Висоцки, които също са били демонстративни алкохолици, смятат приятелите му.


Заради чепатия си нрав, Кайо имаше проблеми с издателите си, които не желаеха да публикуват книгите му. Той редовно влизаше в спорове за пари и с медиите, за които пише.  


В последните години всъщност Калин Терзийски се издъраше чрез картините си, които продаваше за по някоя стотачка на познати и колекционери. Някои от тях признават, че умишлено не са си купували творбите му, защото знаели, че писателя веднага ще ги превърне в бутилка водка.


Мнозина се опасяват, че Калин просто е замръзнал у дома си след поредния зверски запой. Някои допускат, че е получил инсулт. Други пък твърдят, че той директно е сложил край на живота си. Още повече че само преди десетина дни починал баща му, което силно го травмирало.


Ето и едно зловещо послание от покойния Кайо от миналата година. Като епитафия:


"Приятели мили

Смятах да направя изложба

На осми януари

Но тъй като вероятно умирам

Бих предпочел да разпродам на какви да е цени

Трийсетте си картини

За да не стоят сами в ледения ми дом в Банкя



Роден на 20 януари 1969 г. в град София. Започва да свири на пиано на пет години и половина. Първите си изяви прави по семейни тържества заедно с баща си, където свири на барабан, бас китара, а по-късно и на синтезатор. Научава много народни песни.


В Средното музикално училище „Панайот Пипков“, гр. Плевен, заедно със съученици, свири във ВИГ „Реприз“. Малко по-късно с Годжи и Герасим (бивш член на Ку-ку бенд) създават групата „Експеримент“, изнасят много концерти, като изпълняват само собствени композиции с рок и фолклорни елементи. В ученическите си години Евгени Димитров печели Втора награда от Националния конкурс за млади изпълнители в София (1982 г.), Първа награда от Националния конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия (1986 г.) и др.


Двете задължителни години в редовете на армията за Евгени преминават в Младежкия мъжки хор към представителния ансамбъл на Строителни войски, където е корепетитор, хор-майстор и водач на баритоните. Участва в няколко концерта, посветени на 200-годишнината на Френската революция в София, Варна и Страсбург, заедно със Софийската и Лионската филхармонии. Времето прекарва в репетиции, концерти и безкрайни пътувания, които му помага да се усъвършенства в различни стилове в музиката.


Висшето си образование Евгени Димитров завършва в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – София, преподават му проф. Иван Ефтимов и проф. Люба Обретенова. Три години изучава орган при професор Нева Кръстева.


През 1993 г. е поканен от Слави Трифонов да свири на промоцията на първия албум на Ку-ку бенд – „Ръгай чушки в боба“.


От 4 ноември 2019 г. е директор на телевизия „7/8“.През юни 2023 г. се жени за Виктория Готева. На 22 януари 2025 г. Виктория ражда сина им Евгени, кръстен на баща си



В навечерието на ключовата си изява тази вечер в 19:00 часа, на която президентът Румен Радев обяви, че ще влезе активно в политиката на следващите избори, в публичното пространство отново изплува стар компромат, свързан с военната му кариера. Твърденията, лансирани преди години от сайта ПИК, поставят под съмнение ролята му при инцидент с боен изтребител МиГ-29 и внушават, че Радев е избегнал военен съд благодарение на политическа протекция.

Обвиненията: „зловещ факт“ от биографията му.

Според публикации на ПИК, Румен Радев носи отговорност за катастрофа на боен самолет на стойност близо 180 млн. лева, случила се на 26 април 2012 г. по време на съвместното българо-американско учение „Тракийска звезда 2012“. Изданието твърди, че Радев, тогава зам.-командир на ВВС и отговорник за летателната подготовка, е ръководил учението и полетите в деня на инцидента.

По версията на ПИК, въпреки че самолетът се разбива зрелищно и изгаря напълно, Радев не е понесъл никаква отговорност и „незнайно как“ не е изправен пред военен съд. Дори се внушава, че тогавашният министър на отбраната Аню Ангелов е ходатайствал, за да не бъде „съсипана кариерата“ му.

Фактите: няма жертви, няма съд, няма катастрофа под негово командване

След публикациите на ПИК, други медии, сред които и „Фрог нюз“, правят проверка на твърденията. Според наличните официални данни, по време на командването на Румен Радев като началник на ВВС (2014–2016 г.) няма нито една катастрофа, нито загинал пилот.

Инцидентът от 26 април 2012 г. се случва две години по-рано, когато Военно-въздушните сили се командват от ген. Константин Попов – днес бивш депутат от ГЕРБ. Двамата пилоти – майор Илия Дойчинов и капитан Петър Методиев – успешно катапултират, а жертви няма.

Самият ген. Попов тогава публично заявява, че самолетът е бил в изправно състояние, преминал задължителните технически прегледи и дори е бил пилотиран от него самия ден по-рано без проблеми.

Разследване без обвинения

След инцидента е проведено разследване от Военна полиция и прокуратура. Разпитани са пилотите, но никой не е привлечен като обвиняем, а до военен съд не се стига, тъй като няма загинали, няма умишлено нарушение и няма доказана командирска вина.

Твърдението, че Румен Радев е „избягал“ съд, остава в сферата на внушенията, тъй като няма данни срещу него да е било повдигано обвинение, което да бъде „потулено“.

Политически контекст и стар сценарий

Появата на този компромат именно сега – в момента, в който Радев обявява влизането си в активната политика – не е изненадваща за наблюдателите. Подобни твърдения се активират циклично при всеки по-сериозен политически ход на президента, особено когато той се конфронтира с Бойко Борисов и ГЕРБ.


Компромат или истина?

Фактите показват, че:

няма катастрофа с жертви;

няма военен съд;

няма доказано прикриване на вина;

инцидентът не е по време на командването на Радев като шеф на ВВС.

Остава въпросът дали става дума за реална отговорност или за политически компромат, използван в подходящ момент. Отговорът вероятно ще бъде част от по-големия сблъсък, който предстои на следващите избори.

Източник:www.faktibg.com



Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.


 Плажовете които много от нас помнят и таят незабравими спомени от деството и младоста си.


Плажа в Свищов през 70-те 

Хасково, преди десетилетия, летата носеха хладна радост и мирис на хлорирана вода. Там, под стадиона на града, се намираше първият голям обществен басейн – наричан от местните „немският басейн“. Построен в началото на 40-те години, той бе символ на модерността за града и едно от малкото места, където децата можеха да се учат да плуват.


Водата му беше студена, но чиста, а слънцето, отразено от синята повърхност, блестеше така, че караше сърцата на малките плувци да бият по-бързо. Лятото започваше с трепет, когато децата прекрачваха прага на басейна с малките си кърпи и 5 стотинки в джоба за баничка след плуване. Родителите наблюдаваха отстрани, усмихвайки се на първите опити за скок във водата, на първите глъчове, първите падания и първите усмивки на успех.


Първият в Европа и България минерален плаж с басейн-олимпийски размери.Той е втория голям минерален плаж в България след „Дианабад” в София.


В центъра на София, разположен в любимата Борисова градина, вече  години пустее басейнът „Мария Луиза“.
омплексът е създаден през далечната 1939 г. като най-голямата и модерна къпалня за времето на Балканския полуостров. Построен е в най-високата част на Борисова градина, сред прохладна борова гора. Градският плаж се състои се от четири басейна за плувци, любители и деца, а капацитетът на проекта е 5 000 души. Красиви зелени поляни обграждали съоръженията, а кафе-ресторант обслужвал граджаните. Водата се затопляла с пара и се пречиствала ежедневно.



На басейн в малко южно градче през 80-те 


Плувния басейн в Лом през 60-те 


Големият басейн, по известен като „Балона“ в гр. Пазарджик, 70-те


Велинград праз 80-те 


Комлекс с 3 басейна на старозагорските минерални бани.Детския и среден басеин са били с минерална вода.Най големият е бил с олимпийски размери и по хладка вода.

 


Решил да си поживее, колкото му остава, сбогувал се с всичките си приятели преди да почине.


Треньор №1 на 20 век Димитър Пенев издъхна на 80-годишна възраст на 3 януари, а няколко дни по-късно хиляди се сбогуваха с него на поклонение, извършено на ст. „Васил Левски“.


Пената действително бе драматично отслабнал в последните месеци, но малцина знаеха, че се бори с тежко заболяване.



Според Уикенд той имал онкологично заболяване, а състоянието му рязко се влошило по Коледа. „Колкото ми е писал оня отгоре, толкова ще живея“, казал чичо Митко, който очевидно е предусещал колко му остава.


Месец преди смъртта си той преминал през всички любими заведения, видял се с най-близките си приятели и имал време да се сбогува. Димитър Пенев дори се появи във „Вечерното шоу“ на Тончо Токмакчиев, планирал да отиде и на вечерята на ветераните на ЦСКА, проведена по празниците, но тогава състоянието му започнало да се влошава.


Пената бил диагностициран с тумор още преди две години. Първоначално се подложил на лечение, но впоследствие отказал. Бил категоричен, че не иска да създава проблеми на близките си.


Негови приятели – медици от София го увещавали да обърне внимание на здравето си, ако трябва да отиде в Турция, но той вече бил взел решение с прочутата си шопска упоритост.


Последните му години в интерес на истината не бяха леки, нещо, което е известно на феновете на ЦСКА. Пената остана без заплата от стария бос на армейците Гриша Ганчев, който остана разочарован от номинацията му за депутат от „Воля“ на Марешки. И Димитър Пенев, и съпругата му леля Надка вземаха малки пенсии и едва кретаха. През цялото това време обаче той нито веднъж не се оплака.


В последното си интервю, което бе дадено за Уикенд в края на 2025 година, той споделя, че ходи по прегледи „само по настояване на дъщерите и внучките“. „Баща ми цял живот не е вземал лекарство“, казва той.


Треньорът на четвъртите в света открито говори и за племенника си Любо Пенев, който също се бори с онкологично заболяване. Споделя, че не се чува със семейството му и общо взето се информира от медиите. За последно с Любо се видял няколко седмици преди да стане ясно, че е болен. Поговорили си, но не му станало ясно, че е болен.


Той отбягва деликатно въпроса дали има прокоба над Четвъртите в света, след като Боби Михайлов е в тежко състояние в болница, Любо Пенев и Петър Хубчев се борят с онкологично заболяване, а преди няколко години Бог прибра легендарния защитник Трифон Иванов.

Източник:flagman.bg


Още един безценен кадър с нашите легенди – хора, писали златните страници в историята на българската борба.

Респект и поклон!

На снимката:


Прави (отляво надясно): МС Страхил Димчев, МС Стефан Николов (светла му памет), МС Младен Михалев и ЗМС Александър Томов


Седнал: МС Красимир Маринов.


Всички са възпитаници на Национална Спортна Академия (НСА)”Васил Левски”.


Снимката е направена в началото на месец април 1986 г. на Акропола в Атина, по време на подготовката на младите и талантливи български борци, които са на тренировъчен лагер за Европейското първенство в Пирея, Гърция, проведено от 14 до 20 април 1986 г.Да са живи и здрави шампионите ни! Дълбок поклон пред паметта на Стефан Николов!


Снимка: личен архив:BGWrestling® & Журнал за борба®


 Търси се актриса, която да прилича на нея, но може и да не пее



Търси се: визуална прилика, певческият талант е плюс, но не е задължителен. Това са двете условия за главната женска роля в игралния филм, посветен на живота на Лили Иванова „Лили – Любовта е живот“.


Кастингът вече започна и ще продължи до 20 януари,пише ретро.бг

 


Поканени да кандидатстват са всички професионални актриси, които имат желание и смятат, че могат да се докоснат до образа на една от най-емблематичните личности в българската културна история, казаха от продукцията.

 


Две актриси ще изберат коя тяхна колежка е най-подходящата за главната роля. Кастинг-режисьорката е Боряна Братоева, която зрителите познават от малкия екран с ролите ѝ в „Съни бийч“, „Майките“, „Седем часа разлика“. Ще ѝ помага кастинг-асистентката Пламена Божилова, по-позната с името Кейт Никълс. Тя придоби популярност у нас със сериала „Татковци“.

 


Двете първо ще прегледат всички видеа на актрисите, кандидатствали за прослушването. След това ще се свържат с тези, които преминават в следващия етап. Заради сценария се търси жена на възраст между 20 и 30 години. Очаква се в началото на 2026 г. вече да стане ясно коя ще изиграе великата певица.

 


Проектът ще бъде заснет в епоха и ще проследи ключови периоди от живота и кариерата на Лили Иванова – от ранните години до съвременната ѝ творческа активност. Сценарият е на Емил Бонев, режисьор е Яна Титова, а оператор Мартин Балкански.

 


Филмът е съвместна продукция на Фондация „Лили Иванова“ и продуцентската компания „Междинна станция“.



Димитър Душков Пенев (12 юли 1945 г. – 3 януари 2026 г.), наричан по прякор Пената, е български футболист, защитник, както и треньор по футбол. Една от най-значимите фигури в историята на българския футбол.


Пенев е родом от с. Мировяне. Истинската му рождена дата е 10 юли, но родителите му го записват два дни по-късно и по документи се води, че е роден на 12 юли.


Клубна легенда на ЦСКА София, играл също и в Локомотив София. Има общо 364 мача и 25 гола в А група. По време на 15-годишната си състезателна кариера печели 13 трофея. Два пъти е обявяван за Футболист № 1 на България. С националния отбор участва на три световни първенства.


Като помощник-треньор и старши треньор на ЦСКА печели общо 12 трофея. Като селекционер на България извежда отбора до бронзовите медали на световното първенство в САЩ'94. Обявен за треньор №1 на ХХ век на България.


Умира на 3 януари 2026 година на 80-годишна възраст.


Състезателна кариера на клубно ниво


Юноша е на Локомотив (София). Включен е в първия състав на 17-годишна възраст през сезон 1962/63, когато изиграва 7 мача в А група. През следващия сезон 1963/64 вече е основен футболист на „железничарите“. По време на кампанията изиграва 28 мача и бележи 1 гол, като с отбора печели титлата на България.


През лятото на 1964 г. Пенев е привлечен в ЦСКА (София). В продължение на 13 сезона е основен стълб в защитата на „армейците“. Става 7 пъти шампион на България, а освен това печели 5 пъти националната купа. Изиграва за ЦСКА 329 мача в А група и реализира 24 попадения. На 3-то място във вечната ранглиста на клуба по участия в елитното първенство. Изиграва също 39 мача и 1 гол в евротурнирите. През 1966/67 с ЦСКА достига до полуфинал в КЕШ. Именно през този сезон бележи и единственият си европейски гол. На 28 септември 1966 г. вкарва едно от попаденията за успеха с 3:1 срещу гръцкия Олимпиакос.


Национален отбор


Пенев дебютира за националния отбор на 18-годишна възраст още като футболист на Локомотив (София). Това се случва на 18 март 1964 г. в контрола срещу Югославия (0:1).[5] Играе за България в продължение на 13 години, в които записва общо 90 мача и вкарва 2 гола.[6]


Участник на три световни първенства – Англия'66, Мексико'70 и Германия'74, като играе във всички 9 мача на България от въпросните мондиали. През 1971 г. и 1972 г. в 15 мача е капитан на националния отбор. След това извежда отбора с лентата на ръката си още веднъж през 1974 г.


Треньорска кариера


Пенев завършва висшата треньорска школа във ВИФ „Георги Димитров“. Започва треньорската си кариера през 1977 г., когато е назначен за наставник на втородивизионния Димитровград. Води отбора в продължение на два сезона в Южната Б група.


През 1979 г. влиза в щаба на Аспарух Никодимов в ЦСКА като помощник-треньор. Остава на тази позиция 4 години. В този период „армейците“ стават четири поредни пъти шампиони, веднъж печелят купата, а освен това достигат до полуфинал в КЕШ през сезон 1981/82.


През 1983 г. заминава за Кувейт, където в продължение на 2 години е наставник на Ал Ярмаук. През лятото на 1985 г. се завръща в ЦСКА като помощник на Серги Йоцов, а през декември 1985 г. е назначен за старши треньор на клуба. Води отбора до август 1990 г. Под негово ръководство са спечелени три шампионски титли, три национални купи, три купи на съветската армия и една суперкупа. Извежда ЦСКА до полуфинал в КНК през 1988/89 и до четвъртфинал в КЕШ през 1989/90. Утвърждава в основния състав голямото трио в атака Емил Костадинов, Христо Стоичков и Любослав Пенев.


През 1991 г. Пенев е назначен за селекционер на националния отбор. Под негово ръководство България се класира на четвърто място на Световното първенство в САЩ'94. След това за първи път в историята класира отбора за финали на Европейско първенство в Англия'96.


През 1997 г. застава начело на Ал Насър от Саудитска Арабия, а през пролетта на 1998 г. води Спартак (Варна). На 23 май 1998 г. се завръща като старши треньор в ЦСКА. Под негово ръководство като основни играчи в състава се налагат Стилиян Петров, Мартин Петров и Димитър Бербатов. Извежда отбора до Купата на България през 1998/99. По време на същия сезон обаче „армейците“ регистрират най-голямата си загуба в историята. На 29 ноември 1998 г. губят с 0:8 гостуването си на Литекс (Ловеч). Пенев остава начело на ЦСКА до март 2000 г.


Обявен е за треньор №1 на ХХ век на България. Награден с орден „Стара Планина“ – първа степен. Почетен гражданин на София. През 2001 г. е назначен за консултант в Литекс, а през 2003 г. е начело на китайския Лионинг. На 19 септември 2005 г. е избран за председател на „Клуба на ветераните и деятелите“ на ЦСКА. През април 2006 е назначен за главен мениджър в ЦСКА. На 30 юли 2007 г. се завръща за няколко месеца като селекционер на националния отбор. От януари 2008 г. е директор на младежкия и на юношеските национални отбори.


След като ЦСКА е изваден от евротурнирите през лятото на 2008 г. заради финансова криза, а повечето футболисти напускат, става наставник на отбора за трети път в треньорската си кариера. Сглобява състав, който печели Суперкупата на България. Остава на поста до март 2009 г., когато е заменен от племенника си Любослав Пенев. През 2016 г. е избран за почетен президент на ЦСКА, член на надзорния съвет и председател на УС на клуба.


Календарчета от 1959, 1987 и 2015 г., които спокойно могат да се ползват и през 2026 година.Шега е… но не съвсем.


Не само защото датите от календарите на 1959, 1987 и 2015 година съвпадат абсолютно точно с датите на настоящата 2026 г. — ден по ден, дата по дата.


1959 година е време на относителна стабилност, но и на глухо напрежение. Светът е здраво стегнат в клещите на Студената война. България е дълбоко в орбитата на социалистическия лагер, индустриализацията напредва, а обществото живее с усещането за предначертано бъдеще. В глобален план това е годината на Кубинската революция, която променя баланса в Западното полукълбо и поставя нова бомба със закъснител между Изтока и Запада.


1987 година вече носи съвсем различен заряд. Системата започва да скърца. Перестройката и гласността на Горбачов дават сигнали, че светът няма да остане същият. В България промяната още не е дошла, но е във въздуха — усеща се в икономиката, в обществото, в мълчаливото очакване. Само две години по-късно ще падне Берлинската стена, а с нея и цяла една епоха.


2015 година ни връща в напълно различна реалност, но със също толкова сериозни предизвикателства. България вече е член на ЕС и НАТО, но е разкъсвана от демографска криза, социални неравенства и усещане за безпътност. Светът е изправен пред миграционна вълна, терористични атаки, ново изостряне на отношенията между големите сили. Илюзията за „края на историята“ окончателно се разпада.


И ето ни днес — 2026 година.


Същият календар. Същите дни. Същите дати.

Но отново в момент на глобално напрежение, войни, геополитически разломи и несигурност за бъдещето. Историята не се повтаря дословно, но очевидно обича да римува.

Какво ли ни чака през тази година?

Ще бъде ли тя година на затишие, на прелом или на ново изпитание?

Бог да пази България и да съхрани отново рода български.



Връщаме лентата назад с половин век. Тогава поръчките изпълнява Дядо Мраз. А всички пътища водят към пазара – парещи баници, патици, пуйки и чесън срещу уроки и магия. Мечтите се сбъдват в ЦУМ! За първите емоции да се возиш на ескалатори и избираш от витрините с детски играчки! Ще чуем и „ЦУМ, ЦУМ, ЦУМ“ на Леа Иванова. За лотарийните билети за леки коли и апартаменти и разбира се – сурвакането за здраве, дълголетие и берекет!


От моловете нямало и следа. Покупките най-често били от пазара или от централния универсален магазин.

В миналото за Новогодишната нощ в София кипяла трескавата подготовка. Парещи баници, патици, пуйки и зарзавати. Любопитни факти и истории във видеото!


  


Внучката на Тато сподели тайни снимки от семейния архив на бившия Първи



27 години след смъртта на Тодор Живков неговата внучка Елизабет извади на бял свят личните му снимкови архиви и показа в социалните мрежи как е прекарал дядо й последната си Нова година. Тато ни напусна на 5 август 1998 г., а 6 месеца преди това посреща новогодишната вечер в компанията на семейството си в легендарната си къща в „Бояна“.


Бившият Първи вдигал наздравици с червено вино в сервиз с позлата заедно със сина си Владимир, втората му жена Валя и дъщеря им Елизабет, която по това време е била още невръстно момиченце.


Красавицата е най-малката внучка на Живков. На един от сензационните кадри, които днешната модна дизайнерка сподели, се вижда как е седнала в скута на развеселения си дядо. Живков е усмихнат и с хартиена корона на главата, изработена от неговата любима внучка. Елхата в семейния дом на прочутата ул. „Секвоя“ е отрупана с лъскави играчки, а Дядо Мраз е донесъл на малката Елизабет рядко срещаната по онова време западняшка кукла Барби.



Днес Елизабет живее в Италия, където е модна дизайнерката и е сгодена за италианец. Тя е дете на покойния Владимир Живков – син на Тато, от втория му брак със съпругата му Валя. От първата си жена Маруся той има и син – Тодор Живков-младши, който от юноша живее в Щатите. В Америка той се е „спасил“ от тежестта на фамилията си и обичайно се представя като Тед Морган. Доскоро се занимаваше с покер и беше играч от световна класа, натрупал несметно богатство с комар, но днес върти свой бизнес. Женен е за красива рускиня, с която имат две деца – момиче и момче. За последно Тодор-младши стъпи на родна земя за погребението на баща си Владимир. Той почина през лятото на 2021 г. след тежко боледуване. До сетния си дъх Владко Живков живееше в къщата, оставена от баща му, в елитния квартал „Бояна“. Днес легендарният имот е наследен от вдовицата му Валентина, която го обитава сама. В съседство се намира и домът на другата внучка на Тато – Жени Живкова, дъщеря на Людмила Живкова.



В семейството не съществуват спорове за имоти и всички роднини на бившия Първи поддържат нормални отношения. Внучката Елизабет е близка с брат си от Америка, но и с дъщерите на Жени Живкова – Андреа и Людмила. Цялата фамилия обаче не се е събирала на едно място от десетилетия. Дори големите и кръгли годишнини от рождението и кончината на Тодор Живков не успяват да ги върнат в България.



 


Тодор Живков поздравява българския народ с настъпването на новата 1983 година.

Подчертава, че 1982 е била успешна година за страната – икономически, социално и политически.

Говори за успехи в индустрията, селското стопанство и науката, като ги представя като резултат от „общите усилия на народа и партията“.


Изтъква ролята на БКП като водеща сила и гаранция за стабилност.


Подчертава международната обстановка, говори за „мирната политика“ на България и СССР.

Изразява увереност, че 1983 ще бъде още по-успешна, ако народът продължи да работи „със същата отдаденост“.

ВИДЕО:

Завършва с пожелания за здраве, щастие и успехи на всички български граждани.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: