Неговото име и до днес буди възхищение,той беше живата легенда в соц-киното

Спомняте ли си времената, когато милиони зрители бяха влюбени в индианците и най-вече във филмите за вождовете с пера. Е, поне един от тези индианци влезе трайно в сърцата на зрителите по света. Гол до кръста, Гойко Митич изгради кариерата си върху този образ. Днес, на 84 години, пенсионираният „индианец №1“ в света търси адреналин и все още се гмурка в дълбоки води.

Той беше живата легенда в соц киното

Романи с актриси, италианска дъщеря и горчива трагедия: ето как протича животът на най-известния „индианец“ от сръбски произход. Секссимволът от близкото минало Гойко Митич, по когото припадаха всички жени от соца, има бурен любовен живот и днес. Гойко Митич все още е в завидна форма, спортува всеки ден, „намира винаги време и за любов“, се хвали той. Миналата година легендата от „Оцеола” призна, че живее с нова жена в Берлин.

Роден е на 13 юни 1940 г.в село Стройковци, Сърбия (Югославия), в селско семейство. Ранното детство на момчето се пада по военно време. Бащата Живойин Митич е активен участник в партизанското движение. От малък Гойко Митич е влюбен в спорта, играе хандбал и футбол, занимава се с лека атлетика, гимнастика и гребане. Той дори е член на югославския национален отбор по гребане. „Това ми беше от голяма полза на снимачната площадка, докато управлявах дългата тясна лодка – „пирога“, спомня си той по-късно. Гойко завършва Белградския институт за физическа култура и се кани да стане спортен треньор, но фортуната е решила друго.

За първи път на снимачната площадка Гойко се появява като каскадьор – той дублира главния герой в английския исторически филм „Ланселот и кралицата“ (1960). Това е последвано от малка роля в италианския филм „Сеньор на нощта“. А в образа на индианец се пробва през 1964 г., участва като статист в поредица от филми за Винету, базирани на романите на Карл Май. Той изглежда много убедителен и през 1965 г. получава и първата си голяма индианска роля във филма „Синовете на Великата мечка“.

През 1966 г. заминава за Източен Берлин и започва да се снима в киностудия „ДЕФА“ в уестърни, играейки роли на индианци. Участва в 15 филма, където играе ролите на Чингачгук, Оцеола, Текумзе и др. Често е наричан „Източният Винету“, макар и да не е играл ролята му чак до 2002 г.

Очарователният Гойко Митич живее в Германия и до днес. Снима се в телевизионни сериали. Участва и в театрални постановки, където играе ролите на Труфалдиньо, Робин Худ и Спартак.

На него е посветена песента „Бате Гойко“ на известната българска пънк група „Хиподил“.

Легендарният актьор живее в старинния берлински квартал „Кьопеник” в скромен двустаен апартамент под наем. Получава ниска пенсия и затова му се налага да играе в театъра на Мекленбург. Предпочита да кара велосипед – с него ходи на покупки и обикаля Берлин. През лятото кара кану в езерата на Берлин и се гмурка в Гърция.

Оля Ал-Ахмед

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как бе създадено едно от най-гледаните предавания в зората на демокрацията у нас /Видео/

Преходът към демокрация в България бе период на значителни социални и политически промени. В този контекст, културният пейзаж също претърпя значителни трансформации. Едно от събитията, които оставиха трайна следа в популярната култура, беше създаването на телевизионното шоу „Каналето“.

Политически и социален контекст

След падането на комунизма в България през 1989 година, страната влезе в период на преход към демокрация. Това време бе белязано от политическа нестабилност, икономически предизвикателства и социални промени. В този контекст медиите играеха ключова роля за информиране и ангажиране на обществото.

Идеята за „Каналето“

Идеята за създаването на „Каналето“ възниква през началото на 90-те години на фона на нуждата от нов вид телевизионно съдържание, което да отразява духа на времето. Шоуто е замислено като сатирична програма, която да коментира текущите събития и социалните промени в страната по забавен и ироничен начин. Това го прави изключително популярно сред зрителите, които жадуват за нови и различни форми на развлечение.

Структура и съдържание

„Каналето“ се утвърждава като емблематично предаване благодарение на своите интелигентни и остроумни скечове, които често пародират политическите фигури и събития на деня. Шоуто включва комбинация от комедия, музика и интервюта, което го прави уникално за времето си.

Основни сегменти на шоуто

Сатирични скечове: Те са в основата на „Каналето“ и предлагат критичен поглед към политическите и социални аспекти на живота в България.

Музикални изпълнения: Включват пародийни песни, които осмиват известни личности и актуални теми.

Интервюта и гостувания: Често включват известни личности, които дават допълнителен контекст и разнообразие на предаването.

Влияние и значимост

„Каналето“ се откроява като едно от най-влиятелните телевизионни предавания от началото на прехода в България. Чрез своята сатира и хумор, шоуто успява да предаде важни социални и политически послания, които резонират с широката аудитория. То не само забавлява, но и провокира зрителите да се замислят за промените в обществото.

В заключение, създаването на „Каналето“ е символ на културната еволюция през зората на демокрацията в България. Чрез иновация и смелост, то успява да остави трайна следа в историята на българската телевизия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зарязаха я пред олтара, но стана една от най-известните и желани жени в цяла България

Най-често задаваният въпрос на поп-фолк изпълнителките е: “Защо стана певица?”. И най-често срещаният шаблонен отговор е: “Защото от малка пея и това беше детската ми мечта!”

Ето, сега ви представяме една талантлива певица, която избира тази професия, защото животът й се обръща тотално преди години и защото съдбата я поставя в неизгодна позиция. И тя решава да й го върне – на нея и на всички, които я довеждат до този “нокаут”.

На сцената се появи Емануела – красива, съблазнителна, смела, решителна. До крайност!

Преди години Емануела застава бременна пред брачния олтар в очакване любимият й мъж да се появи, да вдигнат пищна сватба и да започнат щастлив семеен живот. Но това не се случва, защото в деня на перфектно подготвената сватба младоженецът …… не се появява!!! И за да избегне състрадателните погледи на всички сватбари младата жена е принудена да избяга – съкрушена и невярваща, че това й се случва. Това я променя изцяло! Тя започва една игра, в която е главната героиня: съблазнителка на мъже!

Тази случка подтиква Емануела да стане поп-фолк певица, още повече, че тя има таланта за това. Те всички са секси и малко мъже могат да им устоят, постоянно са обект на мъжки желания и страсти. И единственото желание на Емануела е да си играе с тях: така, както животът си е поиграл с нея!

Дебютната песен естествено потвърждава това. Тя е озаглавена “Нищо мъжко”. В нея Емануела е агресивна и пряма: “нищо мъжко не виждам в теб”. Видеоклипът също е сюжетна провокация, заредена с много емоции и съблазън!

Гледайте Емануела – изкусителната съблазнителка на мъже – по музикална телевизия Фен! Заслужава си!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Старите грехове хвърлят дълги сенки

Когато дядо Дучо умря никой не се изненада. Той беше толкова стар, че дори възрастните хора в селото го помнеха, като сърдит старец на незнайна възраст, който избягва хората и постоянно нещо си мрънка под носа. Никой не знаеше на колко години е. Беше записан в кметството с някаква дата и година на раждане, но едва ли бяха истинските. 

Откри го кметът Траян, който му носеше хляб през няколко дни. Намери го във вътрешната стая на старта, почти срутена, кирпичена къща. 

Дядо Дучо явно се беше приготвил за смъртта. Обут с почти нови панталони, риза, че и някакво сако. Беше се пригладил, спретнал, сложил стария калпак, който бе единствен свидетел на възрастта му, защото беше по-стар от собственика си. Лежеше по гръб, ръцете му бяха положени на гърдите, а между пръстите му вместо свещ, стърчеше ключ. Траян и друг път беше виждал мъртъвци, но сумрака на малката стая и гледката на Дядо Дучо с ключ в ръце го накара да настръхне и да поиска бързо да излезе.

Нямаше какво да се направи за стареца. Явно беше се споминал предния ден. Трябваше да се свържат с близките му, но се оказа, че не знаят къде са. Никой не го беше посещавал толкова отдавна, че вече не помнеха къде са му роднините. Знаеха, че има син запилян някъде. Имаше и внук, който идваше, като малък, но и него никой не беше виждал отдавна. Затова погребаха Дучо в старото гробище до жена му Калина, която беше покойница от години. 

За ключа се колебаха как да постъпят. Дали да го погребат с тялото или да го оставят в къщата и ако някой близък се появи да му го дадат и без това за този ключ нямаше брава в къщата. Провериха. Той не пасваше никъде, то и нямаше много врати, но се оказа, че всички те си имат ключове в ключалките, дори вратата на мазето си имаше огромен стар ключ. Решиха, че дядо Дучо съвсем се е смахнал накрая и оставиха ключа на масата до леглото му.

Минаха няколко седмици и един ден комшиите видяха малка, сива кола да спира пред къщата на Дучо.

 Баба Милка, която живееше най-близо, побърза да отиде да види кой е. Намери в къщата висок мъж, който стоеше в средата на стаята с наведена глава. 

- Кой си ти, момче? Що дириш тука?

Мъжът се стресна, обърна се и познавайки кой стои срещу него се усмихна.

- Бабо Милке не ме ли позна? Данаил съм, внукът на дядо Дучо.

- Боже, Данаиле, не те познах. Пораснал си.

- Пораснах, бабо Милке. Разбрах, че дядо е починал и дойдох. Как умря той? Знаеш ли?

- Не знам много, баба. Ний така го намерихме – умрял. Той се беше приготвил за оня свят сам.

- Как така сам?

- Ами беше се изкъпал, беше си сложил кат нови дрехи, стария калпак и беше легнал в леглото със скръстени ръце. Те старите хора си усещат, като им наближи края…

- Кой го погреба?

- Ами ние тука, от махалата дето сме останали и кмета Траян. Други нямаше. Той дядото ти, знаеш, не говореше много с хората. Все ги избягваше… Ама ние всичко, както му е реда, сме направили.

- Сигурен съм, бабо Милке! Благодаря, че сте го изпратили. Къде го погребахте?

- До баба ти Калина, той така искаше.

- Аз ще отида до там и после до кметството да оправим някои документи. Така, че ти тръгвай, аз ще поостана още малко.

- Добре, Данаилие. Преди да тръгнеш се обади да си вземем сбогом, че може и да не се видим вече.

- Е, бабо Милке, какви ги говориш?

- Казах ти, че възрастните хора си усещат някои работи… А и да не забравя. Имаше един ключ в ръцете на дядо ти. Беше легнал за умиране, а ключът стърчеше между пръстите му. Чудна работа! За никъде не става, проверихме и го оставихме на масата, ако искаш го виж. Айде, аз ще тръгвам и ще чакам да се отбиеш.

Данаил взе ключа и го повъртя в ръцете си. Познаваше го. Беше го виждал, като дете, само че тогава му се струваше огромен. Дядо му не се разделяше с него. Като малък Данаил си представяше, че този ключ отключва голям, стар сандък пълен със злато. Спомни си как веднъж дядо му го изгуби и го търси, като обезумял. Обиколи къщата, двора, но първо слезе в мазата. После извика внука си да го пита виждал ли е ключа. Данаил уплашено каза, че не е, но ще потърси. Намери го, беше паднал под стария орех. Подаде го на дядо си, а той го грабна и бързо го прибра в джоба си. Малко по-късно момчето чу да дрънчи старата верига, която беше опъната покрай стълбите към мазата.

Данаил знаеше, че този ключ не е за врата в къщата и след този спомен, реши да провери на единственото място, където му беше забранено ходи. Не му разрешаваха да слиза в старата маза, че ѝ бяха много стръмни и изтрити стълбите и можеше да падне, ама и той не изгаряше от желание. Това тъмно и влажно място го плашеше. Беше гледал как дядо му слиза по стълбите и потъва в тъмнината на подземието, все едно помещението го поглъща. Сега беше голям, можеше да слезе и въобще да прави каквото иска. Къщата вече беше негова. Застана пред стълбите и изпита страха от детството си, но реши, че това е смешно и слезе на първото стъпало. Погледна веригата, която беше сложена, за да може човек да се хване на излизане, че беше стръмно. Тя си беше тук от детството му и го плашеше допълнително. Не искаше да си признае, но го плашеше и сега.

Знаеше, че вътре няма осветление, затова взе газена лампа от къщата, завъртя ключ в ключалката и отвори вратата. Следваха още няколко стъпала и пак верига. Данаил не искаше да се докосва до нея, затова заслиза още по-бавно. Въздухът вътре беше студен и влажен. Светлината от лампата успяваше да освети само малки части от помещението. Виждаха се бъчва, няколко дамаджани, ръждясало рало, проядено, дървено корито и стари инструменти. По гредите бяха закачени няколко тенджери и тави, стар кантар и газена лампа. Светлината пробяга по стените в търсене на врата, но нищо не се виждаше. Данаил още веднъж обходи помещението, но вече по-бавно. Тогава забеляза чупката в стената. Когато очите му свикнаха с тъмнината разбра, че мазето е по-малко от колкото е къщата и, че има стена иззидана допълнително, която го разделя. Поколеба се дали иска да разбере за къде е ключа, но реши, че вече няма връщане назад и щом дядо му го е сложил в ръцете си е искал да се знае какво отключва. Малката чупка, която правеше стената, хвърляше тъмна сянка и точно в тази сянка, когато съвсем се приближиш се виждаше врата, почти неразличима в мрака. Може би трябваше да се върне по-късно, с по-голям фенер и други дрехи, помисли Данаил… Кой знае от кога никой не е влизал и колко е мръсно, но после си призна, че не е въпрос на светлина и дрехи, а на страха от детсвото му от заплахите на дядо му, че ако някой ден разбере, че е слизал в мазата ще го затвори там завинаги.

Пое дълбоко дъх, пъхна ключа и го завъртя. Надяваше се вратата да е ръждясала и да не се отвори, но тя го направи без да издаде звук. Някой я беше смазвал редовно. Данаил бутна вратата навътре и освети малкото помещение. Беше почти празно. Имаше стар дървен стол, черга сгъната върху него и газена лампа на земята. До стола имаше сандък или ракла, както му казваха. Беше виждал подобна в къщата, баба му имаше такава, но тази беше друга. Беше по-голяма и видимо по-стара. Раклата беше отключена и той повдигна капака ѝ и, като в приказка, в единия сандък имаше втори, по-малък. Данаил отвори и него. Беше почти празен – имаше няколко сгънати дрехи, стари снимки и нещо, завито в мазен парцал. В мръсния плат беше увит малък пистолет и няколко патрона за него. Взе снимките и ги разгледа. От старите фотографии го гледаха непознати лица, живели в друго време и в друг век. Жени в носии хванати на хоро, хора в кафенета, войнишки снимки и снимки на младежи. Една от снимките привлече вниманието му. Беше на мъж, който лежеше в легло, а слаба и изпита жена, облечена в черно беше седнала до него. Данаил се загледа в снимката. Кои бяха тези хора и защо мъжът му се струваше познат? 

Дядо му ли беше това? Ако е той, коя е жената до него? 

Седеше в полумрака на малката стаичка и се взираше в снимката. В паметта му се появи детски спомен, в който баща му Стамен и дядо му говорят под асмата пред къщата. Той си беше легнал отдавна, но не спеше. В началото разговорът беше тих и Данаил не чуваше нищо, а и не го интересуваше. По-късно, обаче, когато гласовете започнаха да звучат по-силно и гневно, той приближи до прозореца, за да чува по-добре.

Баща му искаше да знае вярно ли е това, което говорят хората? Вярно ли е, че Калина не е негова майка? Вярно ли е, че Дучо е имал друга жена която се казвала също Калина и, че тя е истинската майка на Стамен. Вярно ли е, че когато баща му се е прибрал ранен от фронта е заварил Калина бременна и после тя е изчезнала. Вярно ли е, че той нарочно се оженил за друга Калина, за да прикрие изчезването на жена си, твърдейки че съпругата му си е у дома с детето. Вярно ли е, че се оженил за бездетната и грозна Калина, която никой не искал и която е заела мястото на истинската му майка. Вярно ли е, че се е възползвал от това, че близките на съпругата му са отвъд Дунав и той години наред е пращал хабери и дарове, уж от името на дъщеря им. Вярно ли е всичко това и къде е истинската му майка? Дядо му мълчеше. В началото се опитваше да отрича и да дава някакви обяснения, но после притихна и като, че ли се смали и не каза и дума. Стамен напразно настояваше за отговори.

Данаил отново взе снимката на мъжа и жената. Коя Калина е тази? Той смътно си спомняше баба си, която се грижеше за него, като малък. Тя беше дребна, съсухрена женица, доста по-възрасна от дядо му или поне така му се струваше, която все го прегръщаше и му даваше бонбони, които вадеше някъде от джобовете на престилката си. Винаги се грижеше да е чист и нахранен. Почина, когато той беше на 5 или 6 години, но беше сигурен, че не е жената от снимката. 

На следващия ден, след скандала, баща му си тръгна. Данаил остана при дядо си до края на лятото. До края на последното лято в селската къща. Баща му не го заведе повече на село, а след година, всички заминаха за Варна и Данаил все по-рядко получаваше новини за дядо си. До преди две седмица, когато баща му каза, че дядо му е починал и, че Данаил е единствен наследник на къщата и ако иска може да си уреди документите и да я вземе. Стамен отказа да отиде на село.

 

Време беше да говори с баща си. Срещнаха се в града и Данаил му разказа какво е намерил в мазата на селската къща.

- Признал си е все пак… - каза баща му. – Макар и след смъртта си. Дай ми снимката да я видя. Не помня как е изглеждала истинската ми майка. Искам да я видя.

Стамен дълго се взира в снимката. Данаил го наблюдаваше със съжаление. Лицето на баща му не се промени, само очите му се наляха със сълзи.

- Мама… - каза тихо и върна снимката на Данаил. – Кога ли е правена тази снимка?  Сигурно малко преди да изчезне.

И Стамен му разказа как чул от хората за изчезването на майка си и подхвърлянията, че със стария Дучо шега не бива, че да не се затрие някой без следа, че кой иначе щял да вземе старата и грозна Калина, ако Дучо не бил на зор и не му трябвала друга Калина, която да заеме мястото на изчезналата, че всички смятали, че изчезналата му съпруга е заровена някъде в къщата или двора, защото никой не я видял да излиза след нощта, в която Дучо разбрал, че е бременна. На хората, които ги познавали казвал, че е заминала при роднините си в Румъния, а за останалите това била жена му Калина. Всички в селото знаели какво се е случило, но никой нища не казал. Кой от страх от Дучо, кой от солидарност с измамения съпруг. Знаели и кой е бащата на детето, че тези неща се разчуват и затова всички замълчали завинаги. Никой не искал да застава между двама братя.

На следващия ден Данаил се върна в селото. Слезе отново в мазата и отключи вратата на малката стаичка. Избута сандъците настрана и с лопатата, която беше взел, разрови пръстения под. Не беше заровена дълбоко. Само леко разравяне беше достатъчно, за да стигне до нещо завито в стара черга. Нямаше желание да разгръща, за да види какво има вътре. Нямаше и нужда, знаеше. Вътре бяха баба му и нероденото ѝ бебе. Знаеше и какво трябва да направи. 

Изчака хората от селото да се приберат по домовете за вечеря. Сложи в багажника това, което беше завито в чергата и потегли към гробището. Първоначално мислеше  да я погребе в гроба на Калина, която помнеше, но после реши, че мястото ѝ е при дядо му. Беше сигурен, че той това е искал. Това е била заръката му – да вземе жена си със себе си. Мислеше се да се обади на баща си, за да дойде на погребението на майка си, но му се видя прекалено жестоко и не каза нищо на никой. Разрови пресния гроб, взе вързопа от колата и внимателно го положи във влажната земя. Не бързаше да я зарови. Приклекна до нея и тихичко ѝ заговори. Говори дълго за баща си, за майка си, за себе си, че и за дядо си. Говореше ѝ, като на близък, който дълго е отсъствал и искаше да ѝ разкаже какво се е случило, докато я е нямало.

Когато приключи, Данаил се подпря на лопатата и се загледа в свещта, която запали за упокой на душите на дядо си и бабите си. Замисли се за малката стаичка, в която беше погребана баба му. Представяше си как дядо му е слизал в мазата, хванат за старата верига, как е сядал до жена си и ѝ говорил. В първите години гневно, защото тя го е принудила да постъпи така с нея, после е съжалявал, а накрая само мълчаливо е седял в мрака на малката стая и на собствената си душа. Замисли се какъв ли би бил животът на всички, ако нищо от това не се беше случило и как три поколения са плащали, извършеното от дядо му.

Тъмнината се спускаше над смълчаното гробище. Последните лъчи на залязващото слънце се опитваха да проникнат между клоните на дърветата. Беше, като сцена, на която завесите се спускат и отбелязват края на пиесата. Пиеса, в която живите и мъртви герои се покланят за последно с надеждата всеки да намери прошка за делата си и покой за душата си.

Автор:Диана Стефанова /06.07.2023

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се справяше Народната Милиция с хулиганите през социалистическия период в България (1944-1989г.)

През социалистическия период в България, ролята на милицията беше от съществено значение за поддържане на обществения ред и сигурност. Тази институция функционираше като основен инструмент за контрол и справяне с всякакви прояви на антисоциално поведение, включително хулиганството.

Организация и функции на милицията

Милицията беше част от Министерството на вътрешните работи и включваше различни подразделения, които се занимаваха с различни аспекти на правоприлагането. Тя беше натоварена със задачи като:

Поддържане на обществения ред: Патрулиране на улиците и обществени места, особено по време на масови събития.

Превенция и разследване на престъпления: Включително следене и разследване на случаи на хулиганство.

Изпълнение на административни мерки: Налагане на глоби и арести при нарушения на закона.

Методи за справяне с хулиганството

Патрули и наблюдение.

Един от основните методи за справяне с хулиганството беше редовното патрулиране на обществени места от униформени милиционери. Чрез присъствието си, те осигуряваха превантивен ефект и бързо реагираха на прояви на хулиганство.

Административни наказания

Хулиганските прояви често водеха до административни наказания, които можеха да включват глоби или краткосрочни задържания. Това създаваше усещане за неизбежност на наказанието и служеше като възпиращ фактор.

Превантивни мероприятия

Милицията често организираше превантивни мероприятия, насочени към младежта. Това включваше образователни програми и кампании, целящи да информират младите хора за последствията от хулиганството и да ги насърчат към по-позитивно поведение.

Социална пропаганда и обществено мнение

В социалистическа България, медиите и образователните институции играеха важна роля в подкрепа на милицията чрез социална пропаганда. Филми, радио предавания и образователни материали често подчертаваха важността на обществения ред и последиците от антисоциалното поведение.

Заключение

Милицията през социалистическия период в България се стремеше да поддържа ред и дисциплина, използвайки комбинация от патрулиране, административни мерки и социална пропаганда. Тези усилия бяха насочени към създаването на безопасна и контролирана обществена среда, където хулиганството беше обезсърчавано и наказвано.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Показатели, по които България е била първенец през социалистическия период (1944-1989)

Социалистическият период в България (1944-1989) е време на значителни социални и икономически трансформации. По това време страната се отличава с редица постижения и е първенец в някои области в рамките на Източния блок.

Тежка промишленост

България е инвестирала значително в развитието на тежката промишленост. Страната започва да произвежда машини, оборудване и стомана, които са от стратегическо значение за икономиката ѝ. Това води до значително увеличение на индустриалния капацитет и износа на промишлени стоки.

Електроника и компютърна техника

През 70-те и 80-те години България става лидер в производството на електроника и компютърна техника в Източния блок. Страната е известна с производството на персонални компютри и е един от най-големите износители на този вид техника.

Образование и наука

България е известна с високото ниво на образованието си, особено в областта на математиката и природните науки. Страната има силно развита система от научноизследователски институти и университети, които допринасят за научния и техническия прогрес.

Академични постижения

Българските учени постигат значителни успехи в различни области на науката, като например ядрената физика и биотехнологиите. България е сред първите страни в Източния блок, които започват да развиват ядрена енергетика.

Земеделие и селско стопанство

Социалистическият период е белязан от колективизация на земеделието, което довежда до интензивно развитие на селското стопанство. България става водещ производител на някои земеделски продукти като розово масло, вино и тютюн.

Износ на земеделски продукти

България е значителен износител на земеделски продукти в Източния блок. Страната е известна с високото качество на произвежданите стоки и тяхната конкурентоспособност на международните пазари.

Здравеопазване и социална политика

По време на социалистическия период, България осигурява универсален достъп до здравеопазване за своето население. Здравната система е организирана така, че да предоставя безплатни медицински услуги и лекарства на всички граждани.

Социална сигурност

Социалната политика на страната е насочена към осигуряване на социална сигурност и подобряване на условията на живот. Това включва осигуряване на жилища, безплатно образование и културни инициативи, които допринасят за повишаване на жизнения стандарт на населението.

Социалистическият период в България е време на значителен икономически и социален напредък, който оставя дълготрайно влияние върху развитието на страната.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Атмосферата в България след промените през 1989 година

След 1990 година България преживява драматични промени, които оказват значително въздействие върху социалната, политическата и икономическата обстановка в страната. Това е период, известен като началото на прехода от социалистическа система към демократична и пазарна икономика. Атмосферата през тези години е сложна и многопластова.

Политическа обстановка

След падането на комунистическия режим, България започва да изгражда демократични институции и провежда първите си многопартийни избори. Политическата сцена е динамична и често хаотична, с множество новосформирани партии и движения, които се борят за власт и влияние. Народът е разделен между надеждата за промяна и несигурността от неизвестното бъдеще.

Икономически промени

Преходът към пазарна икономика води до значителни икономически предизвикателства. Приватизацията на държавните предприятия, инфлацията и растящата безработица създават икономическа нестабилност. Много хора губят работата си, а стандартът на живот спада. Въпреки това, започват да се забелязват и първите признаци на икономическо възстановяване, като навлизането на чуждестранни инвестиции и развитието на частния сектор.

Социални промени

Социалната атмосфера през този период е наситена с емоции и очаквания. Хората се сблъскват с новата реалност, която носи както свобода, така и предизвикателства. Появяват се нови културни течения и идеи, които обогатяват обществото, но и поставят под въпрос традиционните ценности. Медиите започват да играят важна роля в обществения живот, предоставяйки платформа за дебат и обмен на идеи.

Заключение

Атмосферата в България след 1990 година е белязана от дълбоки трансформации и неясноти. Макар и изпълнена с трудности, този период поставя основите за демократичното развитие на страната и е ключов момент в съвременната ѝ история. Българите се адаптират към новите условия с надежда за по-добро бъдеще и стремеж към интеграция в международната общност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село-един незабравим спомен

Летните ваканции в социалистическа България имаха свой уникален чар и характер. Те предлагаха едно бягство от градския шум и суета, отваряйки вратите към простотата и красотата на селския живот. В годините на Народна Република България, когато технологиите не бяха така развити, тези ваканции в селото бяха изпълнени с малки, но запомнящи се приключения.

Пристигането на село

Пътуването до село беше само по себе си приключение. Повечето семейства използваха влакове или автобуси, за да достигнат до своите родни места. Пътят беше изпълнен с любопитни погледи през прозореца към зеленеещите се поля и гори. Пристигането на малката гара или спирка беше вълнуващ момент, когато децата скачаха от влака и бързаха към баба и дядо, които ги чакаха с топли усмивки.

Животът в селото

Животът на село през лятото беше изпълнен с радостни мигове и малки задължения. Денят започваше рано, когато първите лъчи на слънцето огряваха двора. Децата помагаха в градината, поливаха цветята или хранеха животните. Въпреки че това бяха малки задачи, те създаваха чувство на отговорност и принадлежност.

Игрите на двора

След сутрешните задължения, децата се събираха на двора за игри. Там, сред звуците на природата, те играеха на пръстени, криеница или „народна топка“. Всяка игра беше изпълнена с радост и смях, а времето летеше неусетно, докато слънцето не залезе.

Вечерните събирания

Вечерите на село бяха истински специални. Семействата се събираха на двора или на верандата, където се хранеха на открито. Храната беше проста, но вкусна, приготвена с пресни продукти от градината. След вечеря всички се събираха около масата, разказваха си истории или пееха народни песни под звуците на акордеон или китара.

Разходки и приключения

Летните дни предлагаха и много възможности за разходки и малки приключения. Разходките до реката или гората, пикниците на поляната или посещенията на близкия манастир бяха част от ежедневието. Тези моменти на свобода и свързаност с природата оставяха трайни спомени в сърцата на всички.

Завръщането в града

Когато лятото започваше да отстъпва на есента, беше време за завръщане в града. Сбогуването със селото беше тъжно, но изпълнено с обещания за следващото лято. Въпреки че ваканциите свършваха, спомените оставаха живи и топлеха сърцата през студените зимни месеци.

Летните ваканции на село в социалистическа България бяха време на простота, радост и връзка с природата, които създаваха незабравими спомени и чувства на носталгия в сърцата на всички, които ги преживяваха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 80-те той направи своята най-запомняща се роля и стана лошото момче на българското кино

 

Звездата му изгря  преди 40 години и не залезе до сетния му дъх! 

Мария Димитрова разказва историята как актьорът е избран за култовия филм „Васко да Гама от село Рупча“

Иван Ласкин бе един от най-обичаните български актьор. Роден е на 10 март 1970 г. в София. По майчина линия е от арменски произход. Става изключително известен още през 1984 г., когато играе главната роля в серийния филм „Васко да Гама от село Рупча“. 

Как обаче именно той става част от филма и до ден днешен не е ясно. Версиите за това къде и кога е избран са много. От това, че режисьорът го видял с жена си в парка пред църквата, до това, че скриптърката го видяла в южния парк, както и че майка му работела в телевизията. Всички те се разминават през годините. Няма и информация самият Ласкин да е казвал приживе как е било.Тук обаче на дневен ред идват спомените на на неговите съученици. В социалните мрежи, под един от материалите за снимачната история на сериалът „Васко да Гама от село Рупча“ се включва в коментарите и жена, която твърди, че е съученичка на Ласкин и тя внася повече яснота.

Годината е 1986-а. След тригодишен снимачен период и много перипетии по Българската национална телевизия тръгва сериалът „Васко да Гама от село Рупча“. На режисьора Димитър Петров отдавна му се носи славата на голям майстор в работата с деца-непрофесионални актьори. 

Началото се поставя с филма му „Капитанът”, после следват емблематични за българското детско кино творби като „Таралежите се раждат без бодли”, „С деца на море”, „Куче в чекмедже”. В тях най-често той си партнира с писателския дует братя Мормареви. Зад този творчески псевдоним стоят Мориц Йомтов и Марко Стойчев, които животът събира в далечната 1953 г. в Българското радио. 

Те работят  в редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва започва първата си платена работа. Първоначално  двамата  не смятали да пишат за деца. „Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна”, спомнят си по-късно те.Удобна е възможността, макар и иносказателно през детската тематика, да се кажат някои нелицеприятни истини за мрачните страни на лустросания от пропагандата социалистически начин на живот. Например – поощряваното натегачество още от училищната скамейка под формата на примерно поведение, партийните връзки на родителите, привилегии, които те изпращат в елитна езикова гимназия.

Всичко това в бъдеще очаква героите от сериала – Васко, Женя, Фори и техните съученици от 7-ми „Б” на варненско училище. Но преди това тримата ги чака едно незабравимо лято на морския бряг – пълно с лудории, бомбастични басове, неуморно съперничество, свързано с неволите на израстването и с първите любовни трепети. Васко е палаво, будно момче, чийто баща е моряк (даже боцман), а майка му е бременна с трето дете. 

Той е умен и доста хитър. Скита насам-натам из варненските улици с приятеля си Женя и все се състезава с Фори за сърцето на Тинчето. Женя пък е пълничък и е син на диригент. Бащата е голямо нещастие за момчето, защото често налага мудния си син с палката. Освен да похапва, Женя обича да се разхожда с Васко и да събира кураж от него за съвместните им щуротии.  

Историята се върти около продънена лодка, която Васко и Женя откриват и решават да ремонтират. За целта им трябват пари, а само съперникът на Васко – Фори, може да им ги осигури. Примирието между момчетата трае точно толкова, колкото да пуснат лодката в морето, която злощастно потъва, пропуснала вода през десетки пробойни… След това враждата помежду им отново се разгаря.

За да се заплете историята докрай, Женя решава да бяга. И за да не е сам в своя протест срещу властния си баща-диригент, той предлага на Васко заедно да отплават тайно. 

На кораба „Елена” работят бащата на единия и братът на другия. В решителния миг обаче страхът у Женята надделява и Васко, с куфар и с китарата на своя приятел в ръце, се промъква сам на кораба. И наистина отплава! Приключението на момчето ще завърши благополучно, макар и не по начина, по който го е мислил. После… лятото свършва, идва есента. Васко, Женя и Фори отново са на училище и летните преживявания остават в спомените.

Сериалът е и първата голяма роля на Иван Ласкин, който по онова време учи в столичната Седма гимназия. Заради снимките две години и половина почти не влиза в клас, предизвиквайки завистта на съучениците си. 

Той е единственият от многото деца, играли в сериала, който не само продължава кариерата си в киното и театъра, но и се налага като един от най-търсените днес актьори, макар и да е известен с чепатия си характер. В ролята на комбинативния Фори пък се превъплъщава Георги Марков, който по-късно завършва операторско майсторство в НАТФИЗ и сега е търсен режисьор на музикални клипове, оператор и фотограф.

Именно във фейсбук се появява коментара на Мария Димитрова. Тя твърди, че с Ласкин са учили в съседни класове в „Крушата“, както са наричали училището тогава, а по време на кастинга са били около 5-6 клас. Ето какво още разказва тя:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

3 юли 1944 г Англия и САЩ бомбардира Русе и Чупрене /Видео/

Общо жертвите убити и ранени са не по-малко от 8952 българи, към половината от тях – в София

3 юли 1944 г. по време на Втората световна война англо-американската авиация бомбардира Русе и село Чупрене.

Бомбардировките на България са поредица от нападения срещу София и други български градове и села от британските ВВС и ВВС на САЩ, по време на Втората световна война, от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г. които имат характер на реални бойни действия.На 12 декември 1941 г. Великобритания първа обявява война на Царство България, едва на другия ден принудено от това Царство България, не можейки да направи друго, формално да отговори със същото.Въпреки че България не участва в никакви бойни действия и винаги категорично отклонява такива искания на Германия, тя е подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските въздушни сили, като най-тежко е засегната София.

Ударени са най-вече граждански обекти, като: Александровска болница (напълно са разрушени южните болнични крила заедно с лекарите в тях), Сиропиталището Цар Борис I (напълно разрушено в 1944г.), Народния театър (тежко засегнат), Голямата Софийска синагога (тежко засегната, изгаря и уникалната и широко известна юдейска библиотека на общността, съхранявала безценната колекция от средновековни равинистични трудове), Първа евангалска църква на ул. "Солунска" (напълно унищожена на 10 януари 1944 г.), Католическата Катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30.03.1944 г.)

Руската църква Свети Николай (пряко бомбено попадение), Църквата от ХІ век Свети Спас (напълно унищожена в 1944 г.), Средновековния храм Свети Николай построен от Севастократор Калоян в 1260г. оцелял през 5 вековното турското робство (почти напълно разрушен на 30 март 1944 г.), Църквата Свето Преображение Господне (напълно унищожена на 10.01.1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30.03.1944 г. изгарят 40 000 тома книги), Народната библиотека и Архивът на Българското Възраждане (напълно унищожени в март 1944г.), Библиотека на Столичната Митрополия, новопостроена унищожена заедно с всички книги и стари документи в нея (на 10.01.1944 г.) Синодалната палата - по време на тази бомбардировка в сейфа й изгаря и оргинала на фермана за създаването на Българската екзархия (1944 г.).

Духовната академия (тежко засегната, разрушена е централната част на юг, изгорен е купола на храма вграден в нея), Софийският университет "Свети Климент Охридски", Художествена академия, Руският лицей, Френското католическото училище, Католическо училище "Санта Мария" на францисканците, Софийско епархийско свещеническо братство, Немското училище за деца до Немската евангелска църква и самата тази църква, Италианската кралска гимназия,Софийската духовна семинария в кв. Лозенец, Министерството на Народната просвета просвета (напълно разрушено на 10.01.1944 г.).

Държаното Механо-електротехническото училище, Фелдшерското училище, III Девическа педагогическа гимназия, III Мъжка гимназия, V Софийска прогимназия, VII Мъжка Прогимназия, Основно училище "Св.Св. Кирил и Методий" (сринато до основи в 1944 г.), Народният Археологически музей, Националният етнографски музей, Националният Природо-научен музей, Общинският музей, Домът на изкуството и печата, Художествената палата - фактически националната художествена галерия тогава, Софийската филхармония - Зала България, Паметника на Незнайния войн, (тежко увреден в 1944г., днешния е построен на празното място в 1981г.), Руски паметник е бомбардиран и повреден, във Враца - Държавно стопанско и тъкаческо училище (напълно разрушено на 24 януари 1944г.) Дори Бирената фабрика на братя Прошек е бомбардирана и тежко разрушена.

Зоологическата градина пострадва много, животните умират или са ранени в клетките им, а немалко от останалите разбягали се обезумели трябва да бъдат застреляни. Взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център на София, Скопие, Враца, Дупница.

На цялата българска територия и контролираните земи убити, безследно изчезнали и починали следствие бомбардировките са 4208 души, тежко са ранени 4744, или при съвсем непълна отчетност общо жертвите убити и ранени са не по-малко от 8952 българи, към половината от тях – в София където, в най-лютия студ, от нападателите са разрушени 12 657, предимно жилищни сгради.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Славея на Добруджа Верка Сидерова е пожелала да има птиченце на надгробния й паметник

За последното си желание пише самата тя в мемоарите си „Лале ли си/Моята автобиография“, излезли още през 2011 г. „Ако може и ако се съберат пари – защото аз нямам – на паметничето ми искам отгоре да има едно птиченце с отворена човчица и да бъде на място, където хората минават, за да мога да им пея,пише telegraph.bg

Това е последното ми желание. И колко много боли, когато трябва да се разделиш с белия свят. Боли. Боли. Боли“, пише тя в книгата. Поклонението пред паметта й ще бъде на 5 юли (събота) в храм „Св. Георги“ в София от 15,00 часа.

Изповед

През април по случай 99-ия си рожден ден голямата народна певица даде последното си интервю за „Телеграф“. „Никак не съм добре, но съм още жива“, каза Верка Сидерова и призна, че не е имало голям купон за празника й. „Състоянието не ми позволява да контактувам с много хора, не мога и много да говоря по телефона. На 99 нищо не е наред – нито слухът, нито зрението, но още разсъждавам добре. Много работи почват да липсват вече, но какво да се прави“, изповяда изпълнителката на „Лале ли си, зюмбюл ли си“. Тя разкри, че и двете й сестри са починали на 100-годишна възраст – първо едната, омъжена в Румъния, а миналата годината другата, Елена. „Само брат ни почина на 90“, уточни легендата. Останал само с една саката ръка, Васил дал пари за възстановяването на Партийния дом след пожара. Самата Верка цял живот е безпартийна, но с леви убеждения. За съжаление не можа да дочака закръглянето на века като сестрите си.Добро

Преди десетина години пак „Телеграф“ помогна на Верка Сидерова да закрепи финансовото си положение. След наша публикация, че за 90-годишния си рожден ден получава подаръци от брашно и кашкавал, тъй като е със 160 лв., тогавашният министър на културата Вежди Рашидов я дари с 2000 лв. по Закона за закрила и развитие на културата. В статията разказахме как във Фейсбук е създадена общност, чиято цел е да помогне материално на изпълнителката, и публикувахме банковата сметка. „Никога не съм била богата финансово, но като съм бръквала в джобовете си, все по някоя пара съм намирала. Сега с тази малка пенсия вече нищо не мога да си позволя. Моята е 160 лв. и отива изцяло за покриване на режийните ми разходи. Когато си взема пенсията и си платя сметките, оставам с празни джобове. Най-големите държавни награди получих и от предишната власт, и от всички властимащи от 10 ноември насам. В същото време съм с най-малката пенсия”, сподели тогава Верка Сидерова. Заради безпаричието добруджанският славей 15 зими мръзне в апартамента си в столичния квартал “Гоце Делчев”. Разбрала за жеста на Вежди, Верка каза, че за нея това е блага вест и прави празника наистина светъл и щастлив.

Лале

По името на най-популярната й песен „Лале ли си, зюмбюл ли си“ е наречена и биографичната книга на Верка Сидерова. Издателят й Николай Мирчев разкри, че тя е първата българска народна певица, която има преведена на английски автобиография. Изданието ще достигне до всички български общности в света. Вече има изпратени копия в Молдова и Украйна. Бройки са дарени освен на добричката библиотека на всички средни и висши училища в страната, където се изучава фолклор - в Котел, Широка лъка, Пловдив и др. Книгата е изпратена и в две библиотека в Англия - в Бирмингам и Лондон. Певицата разказа и историята на емблематичната си песен: „През 60-те години на миналия век бяхме в Шабла. Там наблизо се намира селото на баба ми, на прабаба ми – Калъкчии, днес Стаевци. Стана ми мило. Представих си къщите. Имали са много деца. Мизерия. Така спонтанно реших да изпея песента за лалето. Филип Кутев много я хареса. Коментарът му беше, че мелодия и текст се припокриват. Тази песен затова е била любима на баба, на прабаба. Дошла е от вековете, за да стигне до мен и аз да я оставя днес на младите“.Родена 5 дни преди кралица Елизабет.

Верка Сидерова е родена само 5 дни след английската кралица и има много паралели с живота на Елизабет II. Сватбите им са по едно и също време. Елизабет се омъжва за своя първи братовчед Филип, а Верка, от тогава безводния Добрич – за пилота от военното летище в Балчик Цоньо Димитров. По едно и също време се раждат първородните им деца в Лондон и Балчик – Чарлз и Димитър. Кралицата е коронясана тогава, когато българката започва да пее в ДАНПТ с диригент Филип Кутев. И двете стават известни в целия свят. Кралицата с властта си, а българката – със своите песни. За разлика от Елизабет II Сидерова смята брака си за неуспешен и затова не обича да говори за него. Малко известен факт е, че дарбата й откриват колегите на мъжа й, докато им пее песните на баба си в служебния автобус от авиоградчето до летището.

От Сибир до Африка и от Америка до Япония

„Ансамбъл „Филип Кутев“ е целият ми живот – даде ми хляба насъщен, даде ми и смисъла в живота, с него обиколих света от Сибир до Африка и от Америка до Япония“, споделя Верка Сидерова. Тя смята, че целта на ансамбъла е да съхранява народното творчество, а не печалбарска. „За съжаление времената се промениха, фолклорът се комерсиализира и хората свикнаха да гледат по телевизията какво ли не. Нароиха се какви ли не фолкпевици, а те са толкова далече от моите разбирания за музика и за творчество, че аз просто нямам нищо общо с тях. Ясно е, че правят всичко за пари, но не мога да преглътна и липсата на всякаква естетика. Може ли певица да излиза да пее народни песни почти гола, легнала и с вдигнати крака? Онзи ден попаднах на такова изпълнение по телевизията. По мое време това не беше възможно изобщо да се случи“, възмутена е легендата.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лили Иванова показа на всички апартамента си – направо свят да ти се завие

Разкошният дом на естрадната прима. В далечната 1982 г. Лили Иванова допуска репортер на списание „Наш Дом“ в апартамента си в столицата. Ето как редакторите описват преживяването с думи и снимки.

Лили Иванова е едно от многото известни лица, в чието жилище гостува „Наш дом”. Апартаментът е разположен на покривната тераса на солидна жилищна сграда в центъра на София. Влизаме в антрето, където едно много голямо огледало, обградено от бели кози кожи, внася онази нотка на екстравагантност, която повечето от нас са склонни да очакват в дома на една прочута естрадна певица. Впрочем, екстравагантността в този дом свършва дотук.

Съчетанието на зелено и бяло, което преобладава в целия дом – твърде спокойно и изискано, се налага още в антрето. Белите стени и белият мраморен под, светлият килим в бяло и зелено, подчертават дървената решетка с врата, през която се влиза в дневната.  

Светлото и обширно пространство в това помещение е организирано сполучливо в няколко обособени къта. Основната мебелна група за сядане е разположена срещу камината. Тя се състои от ниски канапета с резбована дървена част и тапицерия в приятен сиво-зелен цвят.

Масичките с бели мраморни плотове, картините на Светлин Русев, издържани в светла гама с превес на бялото, голямото огледало над камината – всичко тук създава усещане за спокойствие и подчертава изобилието на светлината, която залива цялата дневна. Върху зеления мокет и тук са постлани килими с бял и зелен орнамент, стените са бели.

„Бялото е любимия ми цвят – казва Лили Иванова.- Бих искала да имам бял мокет и върху него килими в бяло, розово и синьо, но това е трудно да се реализира. Харесвам дома си такъв какъвто е сега, но не изключвам възможността от бъдещи промени. Промените от всякакъв вид, според мен, са нужни на хората”.

Питаме домакинята какво участие е взела в създаването на завършения и хармоничен интериор, който виждаме. „Всичко тук е направено по мой вкус, избрано и съчетано от мен. Трябваше да мине време, докато се съберат всички мебели. Три години живях с една маса и два стола, взети на- заем, защото исках цялото обзавеждане да се направи наведнъж. 

Стремила съм се да обзаведа дом, в който всичко да предразполага към отмора. За мен домът е място, където човек трябва да си почива. Професията ми ме принуждава да бъда твърде много сред хора и може би затова вкъщи предпочитам да съм сама. Много държа всичко да бъде изключително чисто, мисля, че чистотата е най-важното условие, за да бъде приятен един дом.”

При Лили Иванова е приятно не само заради чистотата – домът й е светъл и удобен, с много красиви мебели и много цветя. Вниманието ни е привлечено от стилната гарнитура за хранене с богата дърворезба. Тя е подредена в един относително обособен кът на дневната, решен като трапезария и свързан чрез врата с кухнята. И тук едно голямо огледало придава дълбочина на помещението. „Тези столове са мое откритие – казва Лили Иванова. – Забелязах ги при едно турне в Свиленград в гримьорната на читалището. Бяха в много лошо състояние, но след като ги реставрираха, красотата им се възвърна. 

Към тях ми направиха по поръчка масата и този шкаф.” Шкафът, украсен с резба, от една страна, допълва трапезарията, а от друга, се свързва сполучливо с двете кресла и кръглата резбована масичка, които оформят още един малък кът за разговори или за четене до големия прозорец. Дребните предмети от дърво, метал и мрамор допълват сполучливо интериора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

ЗНАКОВИТЕ УБИЙСТВА НА ПРЕХОДА: Наследството на сикаджията продължава да е апетитна хапка 21 години след разстрела му в ресторант „Славия“!

 

Вдовицата ключов свидетел за паркомястото на Митьо Очите

Убийството на легендарния сикаджия Милчо Бонев – Бай Миле, през юли 2004 г. в ресторант-градина „Славия“ все още навява спомени у старите мутри, оцелели през годините на прехода.

Наследството на сикаджията продължава да е апетитна хапка за мнозина, дори новоизлюпени престъпни авторитети, опитващи се да го присвоят.Особено имотите на Бай Миле по Българското Черноморие са обект на спорове между вдовицата му Силвия Панагонова, личния му и много доверен поп – архимандрит Харалампий, Радослав – син на близкия му приятел Туцо Дебелия от бандата на „Килърите“, от една страна, и Божидар Кузманов – Кравата, и пазарджишката му банда, от друга.Между тях в играта е несебърският бос Димитър Желязков – Митьо Очите, който опита да възвърне позициите си в Слънчев бряг преди десетина години и влезе в остър конфликт с Кравата, тлеещ и досега.

Тайни

Тайните схеми за преразпределение на благата, наследството и влиянието на сикаджийските структури край морето изплуваха от проточилото се във времето дело за стрелбата срещу Митьо Очите, при която той бе тежко ранен, а бодигардът му Александър Алексиев – Сашо Водолаза, или Японеца, както е познат, бе убит.Патакламата стана при откриването на летния сезон на 8 юни 2016 г. в ресторанта „4 you” в Слънчев бряг. Тогава хората на Очите се спречкаха с тези на Кравата, а МВР официално определи случая като „спор за паркомясто“ пред заведението.

Истината обаче е много по-различна, а тайната дълбоко пазена. Какво точно преразпределят мутрите в това заведение? Може би отговор на този въпрос има не кой да е, а прочулият се през годините като попа на Бай Миле архимандрит Харалампий.Той е основен свидетел по делото за стрелбата, защото е бил офис мениджър в кaзиното на вдовицата на Бай Миле Силвия Панагонова, което се намира в близост до ресторанта.

По това време попът е отлъчен от Българската православна църква заради далавери с манастирски имоти. Започва работа при Панагонова, с която е близък покрай приятелството си с покойния Бай Миле.

В момента духовникът служи на Вселенската патриаршия и пребивава в манастир в Атон, Гърция. Той е трудно откриваем за делото, което след закриването на спецсъда в София бе преместено в Бургас, където все още не може да тръгне отначало. Причината е тъкмо липсата на свидетели, които са трудно откриваеми.

Сбирка

Данни от делото в София сочат, че преди патакламата между Очите и Кравата, хората на несебърския бос – Пешо Габъра, Явор Дългия, Миро Патрула, Кольо Магарето, Сашо Водолаза и още няколко силоваци се събрали пред офиса на боса. Целта била да отидат в заведението на Кравата и да се разберат за бизнеса преди старта на сезона.

Според свидетели Очите казал: „Да отидем да видим тези какво искат“. Митьо Очите влязъл в заведението „4 you” заедно с убития Сашо Водолаза и Явор Радков-Дългия.

Срещу тях директно проехтели изстрели от страна на хората на Кравата, които дори не изчакали да разговарят и да се разберат. Напрежението между двете банди назряло няколко години по-рано, след като Кравата завзел доста територии в Слънчев бряг, а Очите искал да си възвърне позициите си, след като излиза от затвора през 2015 г.

Причини

Освен скандалния поп Харалампий по делото за свидетели са записани вдовицата Силвия Панагонова и съдружникът й Радослав Попов – син на Янко Попов – Туцо Дебелия, от бандата на „Килърите“, който лежи все още в затвора.

Панагонова и Радослав са в тежък конфликт с Божо Кравата или Козела, както е известен в Пазарджик. Конфликтът им е още от лятото на 2013 година. Тогава Кравата влезе в спор с Панагонова за златен терен от 10 дка в сърцето на Слънчев бряг, намиращ се в непосредствена близост до хотел „Кубан“.

Текезесарският ЗиЛ

Мутрите на Кравата докараха ЗиЛ, взет от двора на бившето ТКЗС в близкото село Тънково, натовариха го с камъни и го забиха директно в заведението на Панагонова.

И двамата претендираха за по-голяма част от парцела, а не за равни по 5 декара. Този парцел бе изключително апетитен, тъй като години наред там се разполагаха сергии и само от наем се печелеха луди пари.

Спорът им продължи през целия сезон тогава с грозни сцени - от спиране на тока в района на обекта до тотални изстъпления, включително и с туристите. Към 2013 г. формированията около Митьо Очите все още не бяха така укрепнали и нямаха претенции да завоюват демонстративно нови територии.

Това обаче се променя 5 г. по-късно и Очите иска да се завърне.

Оказва се, че Кравата му пречи, докато вдовицата на сикаджията е по-склонна на преговори с бившия представител на конкурентната групировка ВИС за Черно море, какъвто бе Очите навремето.

Връзка

Така се стига до общия конфликт с Божо Кравата и пазарджишката му банда, завършил със стрелбата в Слънчев бряг. От 2018 г. досега обаче процесът продължава да се точи в съда и не се вижда скоро да приключи.

Божо Кравата

В хода на делото се разбра за връзката на попа с патакламата. Преди стрелбата той участва в типично мутренска битка в Слънчев бряг. Повод е спорът между Панагонова и Кравата за контрола над огромния парцел в курорта.

Има данни, че една от акциите е ръководена лично от скандалния духовник Харалампий, за което съдът в Бургас държи да го разпита. Попът е бил и съдружник на Панагонова, която в момента е собственик на фирми в туризма и хотелиерството – сред по-известните са „Вилни селища – Боровец“, хотелите „Мура“, „Ела“ и „Бреза“, както и селищата „Ягода“ и „Малина“ в Боровец, също така и няколко хотела и търговски обекти в Слънчев бряг чрез дружеството „Холидей БГ“.

Вдовицата има и имоти на полуостров Халкидики в Гърция. Делото за убийството на мъжа й Милчо Бонев тръгна две години след смъртта му - през 2006 г. Но и четиримата подсъдими за смъртта му бяха оправдани.

Щерката на боса живее в Монако

Дъщерята на Бай Миле Йоана Бонева от години живее в Монако.

Богатата наследница на сикаджийския бос е извън семейния бизнес.

Той е поверен на брат й Милчо Бонев-младши и майка й Силвия Панагонова.

Дъщерята се наслаждава на живота си, има мъж до себе си, с когото живее без брак. Той е бизнесмен, но няма интереси към инвестиции в България. Мълвата свързваше Йоана преди години с големия син на Сретен Йосич – Никола, но това си остана само слух.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли чичо Митко от Ямбол, който през 2017 г. спечели 12 млн. лв. от лотарията.Ето какво се случва с него днес

На пръв поглед Димитър Митев е обикновен българин. Мъжът на 66 години от Ямбол през 2017 година спечели 12 милиона лева от Националната лотария. Тогава той работеше като шофьор на камион и не можеше да повярва на случилото се.

„Това са много пари. Не е хубаво толкова много пари да има човек. Ние сме обикновени хора, не сме бизнесмени или търговци, не знаем какво да правим с толкова много пари“, разказваше преди 6 години най-новият български милионер.

„Ще продължа да работя. Ще бъда при хората, при приятелите, ще си работя на камиона. Но ще си почивам повече. Досега не си почивахме, пък и нямаше пари за почивки. Досега си мислех, че съм карък. Още не вярвам, че съм спечелил толкова много пари. Не съм на себе си“, казваше Димитър. Първоначално мислел, че е спечелил 12 хил. лв.

„Желая да съм жив и здрав, и да не остарявам, за да мога да си изхарча парите“, шегуваше се той.

Димитър си бе избрал да получава част от парите всеки месец в продължение на 20 г., вместо да вземе цялата сума. Казваше, че изпитва страх заради печалбата: „В България няма нищо сигурно“. И се оказа жив пророк на самия себе си. Преди 4 години Националната лотария на Васил Божков приключи. Той избяга за Дубай, а държавата започна да го преследва. Допреди това кандидат-милионерите у нас купуваха ежедневно около 500 000 билета и търкаха като изоглавени с надеждата да станат милионери.

Уви, съдбата се усмихна на малцина, но тяхната радост бе краткотрайна. Тогава 61-годишният шофьор от Ямбол, ударил рекордния за България джакпот, уж щеше да взима по 500 000 лв. на година в продължение на 20 г. Какво е взел до 2019 г. той си знае, знае се обаче че след слагането на край от държавата на лотарията на Божков никой от печелившите не е взел и лев от полагащото му се и едва ли и някога ще вземе.

Днес чичо Митко е пенсионер и вече не е ерген. Намерил си е сгодна жена, която му готви, чисти и го пере. Двамата си живеят в родния му Ямбол и няма никаква следа по него, че преди 6 лета спечели толкова много пари.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Паника в Румъния! Черната пантера е преплувала Дунав

Паника в северната ни съседка. Румънци са сигнализирали за мистериозно диво животно, което се е появило в пограничните с България райони.

На спешния телефон 112 са подадени два сигнала през уикенда за голяма черна котка, забелязана в окръг Журджу, съобщава „Аджерпрес“. Уточнява се, че може да е от семейство пантери и да става въпрос за същото животно, което се издирва в Шуменско,съобщават от btvnovinite

Първото обаждане е направено в събота, 29 юни, около 15:55 ч., когато мъж забелязал подозрителни следи край село Пуиени. Той бил убеден, че следите са от черната пантера, която в последните дни е предизвикала тревога сред властите от българската страна на границата. 

Макар полицията да пристигнала бързо на място, не открила никакви следи от хищника.Постъпил и втори сигнал — този път през нощта на 29 срещу 30 юни, от района на квартал Истру в град Журджу. И при тази проверка обаче от животното нямало и следа.

Жандармерията и полицията в Журджу остават в повишена готовност, а местните живеят в тревога. Румънските медии пишат, че най-вероятно дивата котка е домашен любимец на влиятелна фигура от българската организирана престъпност, която е избягала преди няколко дни. 

„Това клето животно вероятно ще влезе или в някой зоопарк, или ще бъде отстреляно. Не виждам добри дни за него“, смята той

В деня, в който е подаден първият сигнал в Румъния – 28 юни, в България отпаднаха въведените ограничителни мерки в Шуменското плато, след като издирвателната акция беше безуспешна. За първи път у нас се заговори за хищника на 19 юни, след като беше заснет на видеоклип  с телефон

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Най-хубавият и магнетичен мъж в София, по когото въздишаха жените, си отива забравен/Видео/

Най-хубавият и магнетичен мъж в София – така ще го запомнят приятелите. Бурни компании, вицове до среднощ, песните на Висоцки. На 10 август се навърши годинина от смъртта на актьора Володя Смирнов (1942-2000), изиграл незабравими роли в киното – в „Най-добрият човек, когото познавам“, „Сбогом, приятели“, „Последна проверка“, „Антихрист“.

Володя Смирнов идва в България през 1966 г. по любов. Красив, талантлив чаровник, със сините си очи и трапчинка на брадичката подкосяваше коленете на всяка гимназистка. Създаде паметни роли, отиде си обиден и неразбран.

Той не познава родителска ласка, разказва преди време неговата близка приятелка Антония Каракостова. Роден е на 22 юни 1941 г., когато фашистка Германия напада Съветския съюз. Ражда се в Черногорск – град в Красноярския край на Русия, от майка Марина Павловна Смирнова – пътуваща певица на романси. Никога не е виждал баща си освен на снимка. Баща му Николай Смирнов е военен летец и загива в Сталинградската битка. Володя е отгледан от баба си Клавдия Фьодоровна Смирнова – майка на баща му. Късно се запознава с майка си, след упорито и дълго издирване.

През 1961 г. Владимир Смирнов е приет в Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография. След дипломирането си е поканен в трупата на великолепния тогава Ленинградски театър на Ленинския комсомол. В същия този първи негов театрален сезон – 1965-1966 г., в Ленинград гостува актьорският клас на проф. Филип Филипов и Надежда Сейкова от ВИТИЗ „Кр. Сарафов“. След техния спектакъл се запознава със Силвия Спасова – дъщеря на голямата оперна певица Виргиния Попова. 

Последва пламенна любов. През лятото на 1966 г. Володя идва в България, жени се и следва съпругата си по нейното разпределение в Шумен, Враца и Толбухин (Добрич). Дебютира на българска сцена в ролята на Таланов от „Нашествие“ на Л. Леонов, като първите действия играе на руски, а последното на български език. През сезон 1969-1970 е поканен в Народния театър за младежта. Там за две десетилетия изиграва поредица от паметни роли, сред които Д’Артанян в „Тримата мускетари“ и Вълка от мюзикъла „Вълкът и седемте козлета“. Голямата си популярност Володя Смирнов получи с филмите на Шаралиев „Сбогом, приятели“ и „Най-добрият човек, когото познавам“ на Шарланджиев.

През 1990 г. започна т. нар. театрална реформа, когато националнозначими театри бяха лишени от талантливи творци. От Народния театър за младежта бяха освободени редица артисти, сред които и Владимир Смирнов. От което той бе силно огорчен. Повече от три години е безработен и само шест месеца получава жалки социални помощи. Уволнения, завист, подмятания за акцента му, съчетани с личната му непримиримост, го превръщат в зависим от алкохола.

През 1997 г. претърпява инсулт. „Възстановяваше се бавно и упорито. Без средства за скъпите лекарства и рехабилитации. Най-близките приятели бяхме с него, както той е бил с нас в трудни и щастливи дни“, разказва Антония Каракостова.

Страшна за актьора става забравата – телефонът му не звъни. От гилдията не се обажда никой с изключение на Иван Налбантов, Вихър Стойчев, Мая Бабурска, Явор Спасов./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина престъпникът, вдъхновил теорията за „Стокхолмския синдром” който добива световна популярност през 1973 г. след обир на банка

 

Снимка: Трима от четиримата заложници и Кларк Олофсон, БТА

По време на шестдневната обсада заложниците на Олофсон започват да изпитват съпричастност към него и съучастника му.

Един от двамата престъпници, замесени в отвличането, което даде на света термина „Стокхолмски синдром”, е починал на 78 години, съобщи семейството му.Кларк Олофсон, който добива световна популярност през 1973 г. след отвличане и обир на банка в шведската столица, си е отишъл след продължително боледуване, обяснява онлайн изданието Dagens ETC.По време на шестдневната обсада заложниците на Олофсон започват да изпитват съпричастност към него и съучастника му, защитавайки действията им, докато стават все по-враждебни към полицията отвън.

Случаят дава името на психологическо състояние, при което жертви на отвличане развиват привързаност към похитителите си.

Какво е Стокхолмски синдром?

Известната обсада на банката е предизвикана от друг мъж - Ян-Ерик Олсон. След като взема трима жени и един мъж за заложници, той иска Олофсон, с когото се е сприятелил в затвора, да бъде доведен в банката.

Шведските власти изпълняват искането му и Олофсон влиза в банката, която е обградена от полиция.

Години по-късно, в интервю за вестник Aftonbladet, Олофсон твърди, че е бил помолен да действа като вътрешен човек, за да пази заложниците, в замяна на по-ниска присъда, но обвинява властите, че не спазват споразумението.

Олофсон убеждава една от заложничките - Кристин Енмарк, да се обади на шведския премиер по телефона от името на похитителите. Тя моли да ѝ бъде позволено да напусне банката с похитителите в бегачка, казвайки: „Напълно вярвам на Кларк и на обирджията… Те не са ни направили нищо”.

Тя добавя: „Напротив, бяха много мили… Вярвайте или не, но си прекарахме много добре тук”.

По време на няколко телефонни разговора Енмарк казва, че се страхува полицията да не нарани похитителите и непрекъснато защитава действията им.

В мемоарите си тя пише за Олофсон: „Обеща ми, че няма да ми се случи нищо, и аз реших да му повярвам. Бях на 23 години и се страхувах за живота си”.

Заложническата криза приключва след шест дни, когато полицаи проникват през покрива и използват сълзотворен газ, за да обезвредят двамата мъже.

Първоначално заложниците отказват да напуснат похитителите, тъй като се страхуват, че полицията ще ги застреля. По-късно заложниците отказват и да свидетелстват срещу Олофсон и Олсон.

Експерти оттогава спорят дали Стокхолмският синдром е реално психично състояние, като някои твърдят, че това е механизъм за справяне с травматични ситуации.

Терминът е въведен след обсадата от шведския криминолог и психиатър Нилс Бейерот, за да обясни привидно ирационалната привързаност на някои заложници към похитителите им.

Теорията добива широка популярност на следващата година, когато наследницата на калифорнийски вестник Пати Хърст е отвлечена от революционни бойци.

В подкаста Sideways на BBC през 2021 г. Енмарк отхвърля понятието Стокхолмски синдром, казвайки: „Това е начин да обвиниш жертвата. Направих всичко, което можех, за да оцелея”.

Олофсон е рецидивист и прекарва по-голямата част от живота си в затвора. Последно е освободен през 2018 г. след присъда за престъпление, свързано с наркотици, в Белгия.

През 2022 г. актьорът Бил Скарсгард го изиграва в сериала на Netflix - Clark.

Източник:nova.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Откриха кой е тайният собственик на пумата от Шумен

Собственикът на най-голямата фирма за производство на асансьори в страната – бизнесменът Владислав Кипров, е тайният собственик на мистериозната пума, хвърлила в паника цял Шумен и предизвикала бурен медиен и обществен интерес. Местните власти въведоха пълна забрана за достъп до територията на природния парк Шуменско плато, след като черният хищник бе заснет там. Бе активирана дори и електронната система за предупреждение „БГ алерт“, а повече от 100 души – жандармерия и горски специалисти от варненския зоопарк и ловци, се включиха в издирването на екзотичното животно.

На фона на мащабната и скъпоструваща акция по залавянето на пумата прави впечатление липсата на желание от страна на МВР и Дирекция „Национална служба за защита на животните“ в Министерството на околната среда и водите да установят кой е собственикът на черния хищник. Внасянето, придобиването, продажбата и отглеждането на диви котки в България от частни лица, е строго забранено.Няколко независими източника разкриват, че собственикът на избягалата пума е добре известен на местната власт и полицията в Шумен, но заради влиянието и богатството му всички се правят, че не знаят за неговия екзотичен „домашен любимец“.

Пумата е внесена нелегално у нас от Перу още миналата есен по поръчка на шуменския бизнесмен Владислав Кипров, чието дружество „Лифтком“ е най-големият производител на асансьори в България и продава асансьори, ескалатори, движещи пътеки и механизирани стълбищни платформи в 15 държави в Европа и по света.

Познати на Владислав Кипров разказват, че 55-годишният баровец отглежда в двора на имението си в Шумен не една, а две пуми, за които е изградил специални клетки. Ексцентричният милионер отделял огромни средства, за да храни дивите зверове, като в менюто на пумите влизали зайци, кокошки, малки агънца и прасенца. Според мълвата в Шумен едно от странните хобита на Владислав Кипров било да пуска в клетките на двете си пуми живи животни и да наблюдава превъзбуден как хищниците ги убиват и изяждат.„Единият от хищниците се казва Багира, а другата пума е кръстена на дъщеря му Моника. Не ми е известно коя точно от двете котки е избягала, но това не се случва за първи път. През пролетта пантерата Багира успя да прокопае дупка и да избяга от клетката си, но тогава я заловиха бързо и малцина научиха за инцидента. Сега обаче цяла България разбра за незаконното отглеждане на екзотичния хищник и Кипров ще трябва да се раздели с него“, разказа запознат с тайните домашни любимци на асансьорен бос №1 в страната. Според думите му Владислав Кипров със сигурност вече е изнесъл от двора на имението си и е укрил при някой свой доверен човек и другата пума, която незаконно притежава и отглежда.

„Чувал съм, че е платил общо 50 000 евро, за да му доставят двата хищника, които идват от Перу. Как и от кого дивите котки са внесени в България – не зная, но в града върви усилен слух, че контрабандата на пумите е минала през Турция и дивите животни са доставени нелегално с камион от южната ни съседка. Шефът на полицията в Шумен Георги Гендов и кметът Христо Христов не може да не знаят, че Владислав Кипров притежава пуми за домашни любимци – та те са чести гости в къщата му, със сигурност са виждали хищниците с очите си“, категорични са запознати от Шумен. Те са на мнение, че е редно поне Кипров да заплати всички разходи по мащабната издирвателна акция, макар да не вярват, че баровецът ще си признае доброволно, че е нарушил закона, купувайки пумите от черния пазар за екзотични животни.

„Дори и да тръгне разследване на случая, пешкира ще опере някой от доверените му служители, който ще поеме вината вместо началника си“, убедени са в Шумен, където темата е особено актуална.

Фирмата на Кипров – „Лифтком“, е основана през 2001 г. и оттогава досега е произвела и въвела в експлоатация над 5000 асансьора, 400 ескалатора и над 300 платформи за инвалиди. Активите му се оценяват на над 50 млн. лева.Въпреки мащабния бизнес, който развива, Кипров страни от светския и публичния живот и е слабо познат за широката общественост. Негови близки го описват като „странна птица“ с причудливи хобита и решението му да си внесе контрабандно от Перу две пуми, за да ги отглежда като домашни любимци, затвърждават репутацията му. Бизнесменът бил доста отдаден на семейството си и също така обичал дивите животни.

Източник: Уикенд

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Създателят на филма"Ну, погоди"- Вячеслав Котьоночкин и любопитни неща за сериалчето от нашето дество

 

За първи път Заека и Вълка се появяват в първа серия, четвърта част на анимационния журнал „Весёлая карусель" (в превод: „Веселата въртележка“) през 1969 г. (в същата година се появят като герои на диафилм с Чебурашка и Крокодила Гена). В тази серия, състояща се от четири двуминутни части, четвъртата част е наречена „Ну, погоди!" и се състои от три кратки случки с вълк, преследващ зайче – като мишена на стрелбището, като бебе и като малчуган. Там за първи път Вълкът произнася и написва фразата „Ну, погоди!" (сценаристи на този епизод са Александър Курляндски и Аркади Хайт).

„Ну, погоди!“ е съветски анимационен сериал (по- късно руски) на московското студио „Союзмультфильм“ с режисьор Вячеслав Котьоночкин (по- късно сменен със Алексей Котьоночкин) , създаден и излъчван в периода 1969 – 2006 г.

Анимационната поредица разказва за Вълка, който иска да хване Заека, за да го изяде, но все не успява.

Сериалът се състои от 20 епизода. Освен двамата главни герои, в сериите се срещат и други епизодични и второстепенни персонажи, като Хипопотамът, Свинята, Козелът и т.н. В сериала героите са озвучени от Анатоли Папанов (Вълка) (17 и 18 епизод използват архивни гласови записи с него) и Клара Румянова (Заека), които са после заменени от Игор Христенко и Олга Зверева в 19 и 20 епизод. Първият епизод е създаден на 14 юни 1969 г., докато последният е създаден на 21 ноември 2006г.

За първи път Заека и Вълка се появяват в първа серия, четвърта част на анимационния журнал „Весёлая карусель" (в превод: „Веселата въртележка“) през 1969 г. (в същата година се появят като герои на диафилм с Чебурашка и Крокодила Гена). В тази серия, състояща се от четири двуминутни части, четвъртата част е наречена „Ну, погоди!" и се състои от три кратки случки с вълк, преследващ зайче – като мишена на стрелбището, като бебе и като малчуган. Там за първи път Вълкът произнася и написва фразата „Ну, погоди!" (сценаристи на този епизод са Александър Курляндски и Аркади Хайт). По-късно Вълкът също казва или „Ну, Заяц! Ну, погоди!“ или „Ну, Заяц, погоди!" или само "Ну, Заяц!" (с изключение на 7 епизод в началото, където Капитанът Морж го изрича, вместо Вълка).

През същата 1969 г. Курляндски и Хайт съвместно с режисьора Вячеслав Котьоночкин създават първия епизод на новия сериал. Този екип създава заедно общо 16 епизода, смятани за класиката на съветския период (1969 – 1986 г.). Епизодите от 17 до 20 (1993 – 2006 г.) са създадени в Русия по сценарий на Александър Курляндски и Феликс Камов (18 – 20 еп.), а режисьор на последните два епизода е Алексей Котьоночкин.

Първоначално Вълкът е трябвало да бъде озвучаван от Владимир Висоцки, но не е утвърден и е заместен от Анатоли Папанов от 1 до 18 епизод (17 и 18 епизод са направени след смъртта му и са използвани стари архивни записи с него). От първоначалните записи с озвучаването на Висоцки е останало само свирукането на Вълка в епизод 1, което е по песен на Висоцки („Песня о друге" от филма „Вертикал"). В последните два епизода Вълка е озвучаван от Игор Христенко. Заекът е озвучаван от 1 до 18 епизод от Клара Румянова, а след смъртта ѝ през 2004 г. – от Олга Зверева.

Началната песен на сериала не е специално писана за него. Това е композицията „Водни ски" (Vizisi) на унгареца Тамаш Дек (Tamas Deak). В епизодите са използвани откъси от популярни за времето си руски и чуждестранни мелодии. Тъй като изпълнителите не са указвани в началните надписи и не е напълно ясно кои точно изпълнители и мелодии са включени. Любопитно е, че са използвани унгарски, чешки, полски и немски, дори и български изпълнения – инструменталът на песента на Емил Димитров – „Ти си отиде през септември“ в 17 и 18 епизод. В епизоди 8 и 9 се изпълняват и песни, специално създадени за сериала.

На сериала е посветена пощенска марка от 5 копейки, издадена в СССР през 1988 г. (част от серия за съветската анимация, включваща Конек Горбунек, Чебурашка и крокодил Гена, Винни Пух, Ежик в тумане и др.).

Една от първите съветски портативни електронни игри (произвеждана от 1984 г. на базата на Nintendo Game & Watch) е с героите от „Ну, погоди!" – в нея Вълкът трябва да събира яйца, а понякога се показва и Заекът. От „Софтклуб“ са издадени 6 компютърни игри, посветени на сериала:

Погоня (Отвличане) (2002)

Круглый счёт (Кръгла сметка) (2002)

Песня для зайца (Песен за Заека) (2003)

Догонялки (Гоненица) (2005)

По следам зайца (По следите на Заека) (2010)

На стадионе (На стадиона) (2017)

Двамата герои имат и няколко паметника, като най-известният от тях е издигнат в Раменское през 2005 г. Автор е Олег Ершов, който е създал там паметници и на други популярни герои от съветската анимация – Чебурашка и крокодила Гена, Мечо Пух и Прасчо и др.

Компютърна игра „Ну погоди!“

Електронна игра „Ну погоди!“

През 2010 г. полският монетен двор пуска възпоменателна монета от 1 долар с образите на Вълка и Заека.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ