Спомен за една легенда

Димитър Василев Маринов.Известен с публичната демонстрация на гордост от познанството с хора като Илия Павлов, Дон Цеци, Дмитрий Минев – Руснака и други. В публичните си изяви се обявява още и за приятел на бедните, инвалидите, ромите и че помага на социално слабите. Самопровъзгласява се за „любимеца на народа“.

През пролетта на 2006 г. участва в първия сезон на VIP Brother. Именно оттогава става известен в цялата страна като комичен и пародиен образ на риалити герой.

Политика:

Първият му опит в политиката е свързан с Християнрадикалната партия. През 2003 г. е кандидат за кмет на Велико Търново, като получава 1,7% от вота (509 гласа).

На изборите за парламент през 2005 г. е водач на листата в Кърджали на ПД Евророма, която не прескача 4-процентната бариера.

На изборите за президент през 2006 г. Пищова не успява да се регистрира като кандидат, заедно с Росен Николов, поради това, че инициативният комитет не успява да събере необходимите по закон 15 000 подписа.

През 2015 г. отново е кандидат за кмет на Велико Търново, но губи изборите, привличайки скромен електорат.

На президентските избори през 2016 г. се кандидатира за президент в тандем с Радо Шишарката (кандидат-вицепрезидент).

През 2019 г. отново е кандидат за кмет на Велико Търново, като резултатът му е рекордно слаб – 0,65% от вота (203 гласа).

Почива на 3 март 2025 г.на 69 години в София

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за две легенди и великани на родното ни кино

Дали някой млад човек в България може да познае кои са тези двама великани на родното ни кино? 

Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка ѝ е от австрийската аристократична фамилия Фон Хелденберг, а баща ѝ е офицер от царската армия, служещ в българския корпус в Македония, който след Деветосептемврийския преврат е арестуван през 1947 година и пратен като политически затворник в Белене.

Започва кариерата си като стажант-актриса на 18-годишна възраст, през 1957 г., в Ямболския драматичен театър, без да има специално образование. Следват Драматичният театър „Рачо Стоянов“ в Габрово, Драматичният театър „Сава Огнянов“ в Русе и Сатиричният театър „Алеко Константинов“ в София (от 1961 г.).

Невена Коканова изиграва над 50 роли, с които пресъздава едни от най-запомнящите се женски образи в българското кино от самото му създаване до края на XX век. Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев), Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев), Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Кирков), учителката в „Най-добрия човек, когото познавам“ (1973), голямата етърва в „Дами канят“ (1980), Боряна в „Опасен чар“ (1984) и много други.

През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.

Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.

Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев. Нейният брат Димитър Коканов също е актьор.

Коканова умира от рак през 2000 г., на 61 години.

Любомир Иванов Шарланджиев (по прякор Шарлето) е български театрален и кинорежисьор. Работи в областта на мелодрамата, психологическата драма, военното и приключенското кино.

Роден е в Горна Джумая в 1931 година. В 1956 година завършва ВИТИЗ при Желчо Мандаджиев. В 1956 - 1957 е режисьор в театъра в Габрово, а в 1958 - 1959 - в този в Русе. Специализира в Общосъюзния държавен институт по кинематография при Михаил Ром в Москва.

Като театрален режисьор Любомир Шарланджиев поставя „Всяка есенна вечер“, „Януари“ от Йордан Радичков и други. Прави режисьорски дебют в киното през 1962 г. с „Хроника на чувствата“. Режисира още филмите „Веригата“ (1964, Златна роза на Фестивала на българския филм във Варна, 1964), „Карамбол“, „Прокурорът“ (1969, награда за режисура на Съюза на българските филмови дейци, 1988), „С дъх на бадеми“ (1967), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973, Специална награда на Фестивала на българския филм във Варна, 1973), „Спомен за близначката“ (1976, Специална награда на Фестивала на българския филм във Варна, 1976), „Трите смъртни гряха“ (1979, довършен от съпругата му Невена Коканова) и телевизионния сериал „На всеки километър“ (1969 - 1972, съвместно с Неделчо Чернев).

Носител е на Димитровска награда (1971, с колектив). През 1980 година получава посмъртно голямата награда „Златна камера“ на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино. През 1988 година е награден заедно с Борислав Пунчев за филма „Прокурорът“.Съпруг е на Невена Коканова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изоставеният тунел, по който минават коли

Единственият изграден тунел, който свързва Сверена с Южна България е тунелът „Кашана“ в недовършения Златишки проход. Тунелът е завършен на 80%, но проходът така и не е бил ремонтиран повече от 40 години.

Тунел Кашана е прокопан преди повече от 40 години, като дължината му е около 700 метра.

Той е трябвало да се използва с новопроектираната част на Златишкия проход. Причинте проекта да бъде изоставен са били основно 2: от една страна липсата на средства, а от друга проблеми с рудниците, които се намират под трасето. Въпреки, че официално не е отворен и асфалтиран, тунела се ползва от месните за по-лесно преминаване и избягване на огромните дупки по пътя на билото на прохода…

Тунелното съоръжение е било построено в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Дължината му е около 698 м. За сравнение, тунелът „Топли дол“ на АМ Хемус е 883 м, „Витиня“ е 970 м, а „Ечемишка“ 775 м. Тунелът „Траянови врата“ на АМ Тракия е с дължина 720 м. По всяка вероятност габаритът на изоставеното тунелно съоръжение не е подходящ за тежкотоварен трафик, но е напълно достатъчен за леки автомобили до 3,5 тона.

Причината за построяването му е неизвестна, а още по-малко известно е защо е бил изоставен. Никой незнае какъв е бил пълният проект, неизвестна е и собствеността на тунела. Версиите за неговото построяване варират от това, че е бил построен от местните рудодобивни предприятия, които са търсели по-удобна и бърза връзка със Северна България. Други теории гласят, че е изграден като стратегически военновременен обект, който е трябвало да осигури т. нар. „втори ешелон на защита“, както и да послужи за бързото прехвърляне на тежка военна техника от едната половина на България в другата. Известно е, че танкове и друга военна техника трудно ще премине през високо планинския проход Троян-Кърнаре, а през всички други възможни проходи в близост, като Витиня, Арабаконак и Гълъбец ще отнеме твърде много време. Важно е също така, че подобна гъста гориста местност е трудна за откриване от самолети и съответно трудна за бомбардиране.

Независимо от причините за построяването му, тунелът е изграден и почти 40 години по-късно е в много добро състояние, като дори има хидроизолация и почти никакви течове във вътрешността. Вероятно с разумни инвестиции този проход може да бъде довършен и тунелът пуснат в експлоатация. Всъщност Златишкият проход към днешна дата е затворен за движение. Странно, като се има предвид, че това е важен път още от древността.

Необходимо е държавата ни да преосмисли политиката по отношение на пътната инфраструктура, водена до момента. През последните 40 години са развивани основно връзките и направленията Запад-Изток, като реално е създадено „петолиние“ по това направление – това са АМ „Хемус“ и път I-3 и I-4, АМ „Тракия“ и път I-6 и I-8. В същото време няма нито една удобна и бърза връзка през Стара планина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли Аника и Томи от Пипи Дългото чорапче? Ето как изглеждат и какво се случва с тях днес

Томи (Пер Сундберг): Той се отказва от актьорството на 13-годишна възраст. По-късно изгражда успешна кариера в бизнеса, като ръководи маркетингова фирма в Малмьо. Днес се радва на спокойствие в Аликанте, Испания.

Аника (Мария Персон): Тя също напуска филмовата индустрия скоро след успеха на Пипи. Завършва медицинско образование и работи като медицинска сестра в Майорка, Испания.

Днес Пер е на 67 години. Въпреки че се превръща в звезда като дете, той решава, че актьорството не е неговото призвание.

Кариера: 

След филмите той завършва образованието си и става успешен бизнесмен. Дълги години заема ръководна позиция в маркетингова фирма в Малмьо.

Днес: Пер е пенсионер и живее в Аликанте, Испания. Изглежда като елегантен, белокос господин, който рядко се появява в медиите.

Мария Персон (Аника)

Мария е на 65 години. Тя се опитва да продължи с актьорството след „Пипи“, но бързо разбира, че етикетът „Аника“ ѝ пречи да получава сериозни роли.

Житейски път: Тя се премества в Майорка, Испания, още през 80-те години заради любовта. Там завършва обучение за медицинска сестра и работи в сферата на здравеопазването и грижите за възрастни хора.

Днес: Мария живее в Майорка. В последните години споделя, че страда от артроза в колената AD.nl, но поддържа топла връзка с „брат си“ Пер и Ингер.

Интересен факт: Тъй като по време на снимките през 1969 г. законите не са предвиждали хонорари за повторни излъчвания, актьорите не са станали богати от ролите си. 

През 2019 г. фенове от Нидерландия организираха дарителска кампания, за да им благодарят за детството, събирайки над 37 000 евро, които тримата си разделят.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 28 януари 2026 г., отбелязваме 24 години, откакто светът се сбогува с една от най-великите разказвачки на всички времена

Астрид Линдгрен (1907-2002) е световноизвестна шведска писателка, създателка на любими детски герои като Пипи Дългото чорапче, Карлсон, Емил от Льонеберя и други, чиито книги са преведени на десетки езици и са вдъхновили поколения деца по целия свят с идеи за уважение към индивидуалността и правата на децата, като дори е повлияла за приемането на закони срещу телесните наказания. 

Ключови моменти:

Герои: Пипи Дългото чорапче, Емил от Льонеберя, Карлсон, Братята с лъвски сърца, Роня - дъщерята на разбойника.

Световен успех: Книгите ѝ са издадени в над 100 държави, преведени на близо 70 езика.

Влияние: Противопоставя се на телесните наказания, което води до първия закон срещу тях в Швеция.

Признание: Носителка на наградата "Right Livelihood" (Алтернативен Нобел) през 1994 г..

Наследство: Оставя след себе си над 30 книги и символ на детска радост, свобода и уважение. 

Ако детството на Астрид Линдгрен е много щастливо, то нейното юношество е по-мрачно. „Тийнейджърските ми години бяха само съществуване, плоски и безжизнени, често бях меланхолична. И си мислех, както мнозина мислят, че съм толкова грозна, и че никога яма да се влюбя. Всички останали винаги са били влюбени...“ Но нейното юношество е и време на развитие и бунт. Тя присъства на всяка една театрална постановка или филм, давани във Вимербю. Освен това обича да танцува – както на традиционна музика, така и на новата популярна джаз музика. Астрид е първата жена в градчето, която подстригва косата си късо. Това предизвиква голямо вълнение, като хората, които я срещат на улицата, я молят да свали шапката си, за да я видят.

След като завършва училище, 16-годишната Астрид е наета в местния вестник „Вимербю Тидинг“. Тя е коректор, пише малки статии и кратки репортажи. Главният редактор на вестника Райнхолд Бломберг – баща на седем деца в развод, бързо забелязва таланта ѝ. През пролетта на 1926 г. Астрид разбира, че е бременна от него. За да избегне клюките и скандала, младата жена е принудена да се премести в столицата Стокхолм.

Първите ѝ години в шведската столица са множо тежки и самотни. Астрид започва да учи за секретарка в частния Институт „Бар-Лок“. На 4 декември 1926 г. ражда сина си Ларс („Ласе“) в болница ‘Rigshospitalet’ в датската столица Копенхаген – единствената болница, в която не е нужно да посочиш името на бащата. Принудена е да остави детето на приемно семейство в Брьоншой близо до Копенхаген и да се върне в Стокхолм, за да продължи обучението си.[9]

Получава първата си секретарска работа през 1927 г. в радио отдела на Svenska Bokhandelcentralen, където отговаря на оплаквания от клиенти. Живее много скромно и успява да оцелее благодарение на кошниците с храна, които семейството ѝ изпраща.[9]

През 1928 г. Астрид получава работа в Кралския автомобилен клуб, където неин началник е Стуре Линдгрен. Тя пътува до Копенхаген на всеки три месеца и често пише писма до сина си. По това време категорично скъсва с бащата на детето. През декември 1929 г. приемната му майка е приета в болница със сърдечни проблеми. През януари Астрид довежда в Стокхолм 3-годишния си син. По това време той говори само датски и смята приемното си семейство за свое. След няколко месеца заедно с майка си в стаята ѝ под наем и малко повече от година живот с баба и дядо си във фермата им, Ласе най-накрая се събира с Астрид завинаги, когато тя се омъжва за Стуре Линдгрен, чието фамилно име той взима. Ласе учи за инженер, но по-късно работи за компанията „Tre Lindgren AB“, която управлява правата върху театралните и филмови сценарии на Астрид Линдгрен. Има има три деца (едно от които – от първия му брак). Умира в Стокхолм през 1986 г.

В Стокхолм Астрид е ухажвана от шефа ѝ Стуре Линдгрен (1898 – 1952), който се влюбва в нея и иска развод от жена си. На Великден 1931 г. двамата сключват брак и се преместват в едностаен апартамент на улица Vulcanusgatan до метростанция St Eriksplan в Стокхолм. Синът на Астрид, Ласе, се премества при тях за постоянно и получава фамилното име „Линдгрен“. През 1940 г. Шведската автомобилна асоциация прави мъжа ѝ свой главен изпълнителен директор – позиция, която той заема до смъртта си. Стуре посвещава почти целия си трудов живот на автомобилния бизнес. Участва в много международни проекти и Астрид го придружава на няколко по-дълги пътувания. Той е мил човек с чувство за хумор, който обича да прекарва времето си в компанията на добри приятели в различни ресторанти в Стокхолм. След смъртта му Астрид никога повече не се омъжва.

През май 1934 г. се ражда дъщеря им Карин. След като завършва училище, тя учи езици и история на литературата в Стокхолмския университет и оттогава работи като литературна преводачка от английски, френски, немски, датски и норвежки на шведски. Пише и две книги за деца. През 1958 г.се омъжва за Карл Улоф Найман, от когото има четири деца. При смъртта на Астрид Линдгрен Карл отговаря за семейните компании, които контролират правата върху творбите ѝ. Карин допринася с важни знания за всички видове материали, документиращи живота и работата на писателката.

През 1941 г. семейството на писателката се установява в апартамент на улица „Долаготан“ 46 в Стокхолм, който съществува и до днес. Въпреки че е домакиня, тя изпраща написани от нея разкази и приказки на вестници и списания като Landsbygdens Jul и Stockholms-Tidningen. Продължава да помага на съпруга си при нужда, например като редактира различни публикации или помага като секретарка на големи автомобилни събития.

По време на Втората световна война е инспектор на разузнавателната служба в отдела за цензуриране на писма – работа, която самата тя нарича „мизерна“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше най-големият ни борец, но малцина знаят, че беше и голям разузнавач

Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.

През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.

Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снежна епопея в Русе от една сурова зима в снимки от 70-те

Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"

Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как някога стягахме багажи и отивахме на почивка за 20 дни с карта от завода за 18 лева пълен пансион

Почивките по време на социализма в България често бяха организирани чрез предприятията и заводите, като разпределението на местата ставаше със специални карти. Тези карти осигуряваха достъп до почивни станции на профсъюзите на преференциални цени, понякога за символични суми като 18 лева за 20 дни пълен пансион.

Организация и логистика

"Карти от завода": Това беше основният начин за осигуряване на лятна или зимна почивка. Работниците подаваха молби и получаваха карти за определен период (често 14 дни) и дестинация, които бяха силно субсидирани.

Транспорт: Пътуването до курортите най-често се осъществяваше с личен автомобил, както е показано на снимката, или с организиран от предприятието транспорт (автобуси).

Багаж: Стягането на багажа включваше всичко необходимо за престоя, тъй като пазаруването на място можеше да е предизвикателство поради липса на разнообразие в магазините. Върху колите често се монтираха багажници за допълнителен багаж, сърфове или други принадлежности.

Атмосферата на почивката

Почивките бяха време за отдих и социализация с колеги и семействата им. Черноморието беше рекламна витрина на социалистическа България, привличайки както местни туристи, така и чужденци. Снимката улавя този дух на приключение и подготовка за заслужена ваканция.

Картите за почивка по време на социализма в България са се давали чрез профсъюзите на предприятията и заводите. Те са били част от социалната политика, целяща да осигури достъпен отдих за трудещите се. 

Процес на получаване

Кандидатстване: Работниците и служителите подаваха молби до профсъюзното ръководство на своето предприятие.

Разпределение: Местата в почивните станции (на море или на планина) бяха разпределяни на база различни критерии, като трудов стаж, заслуги, семейно положение или просто на ротационен принцип.

Период: Обикновено почивките бяха за фиксиран период от време, например 14 или 20 дни.

Субсидиране: Държавата силно субсидираше тези почивки, за да бъдат достъпни за всички работещи. 

Цени

Цените на тези карти са били символични в сравнение с реалната стойност на услугата. Например, според спомени от онова време: 

През 1976 г. 20 дни пълен пансион са стрували около 18 лева.

В някои случаи, големи предприятия като "Арсенал" (Казанлък) са давали карти за почивка дори безплатно. 

Тези цени са били изключително ниски, като целта е била да се осигури възможност за почивка на всеки, независимо от финансовото му състояние.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Знаете ли,че има неща от детството през 90-те, които днес са незаконни.Ето 9 от тях

Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…

Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:

Излизане от къщи без телефон, цел и придружител

Понякога и без предупреждение.

ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.

Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.

Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.

Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч

Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.

Хулиганчета.

За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…

В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.

Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.

Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!

Катерене по дървета и други височини

Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.

Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.

Детски (физически) труд

Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.

НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.

В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…

Ядене на каквото ти даде съседката

Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.

Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.

На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.

Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща

Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.

Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.

Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.

ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.

Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления

В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.

Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.

Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители

Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.

Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.

Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.

Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.

Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.

И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…

Източник:goguide.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

История за най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те

Заводът за помпи "Георги Димитров" във Видин е бил най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те години на миналия век.

Заводът възниква като малка работилница, която е национализирана през 1947 г..

По време на социализма преживява период на бързо развитие и в рамките на СИВ се специализира в производството на водни помпи за промишлеността и селското стопанство. Продукцията се е търсела в Африка и арабския свят, не само в СССР.

Предприятието е било известно като Държавен машиностроителен завод „Георги Димитров“ (ДМЗ), а по-късно е преобразувано в Стопански комбинат „Випом“, включващ и други заводи.

Работна атмосфера и любопитни факти

За развитието на подобни мащабни индустриални обекти са били необходими голям брой грамотни и образовани хора, включително инженери, завършили специалности като "Хидравлични машини".

Продукция: Произвеждали са се различни видове помпи, включително вертикални центробежни помпи за канализационни помпени станции.

След промените: След 1989 г. заводът е приватизиран, но продължава да работи и до днес, макар и с частен собственик. Ликвидацията на много държавни производства след този период се свързва от някои със стремежа да не са конкуренти на западни компании.

"Випом" АД продължава да съществува и работи активно и в наши дни, като поддържа производствената си дейност и развива бизнеса си. 

Съвременно състояние

Дейност: Предприятието продължава да произвежда помпено оборудване, включително широка гама от центробежни, многостъпални, химически и други видове помпи, както и резервни части за тях.

Собственост и управление: След приватизацията, собствеността и управлението на "Випом" АД претърпяват промени през годините, като към юли 2024 г. дружеството е в актуално състояние по данни от Търговския регистър. "ТК-Холд" АД е участвало в управлението, а дружеството има и дъщерно дружество в Москва – "Випом. Трейд", което се занимава с продажби на руския и пазарите от ОНД.

Качество и иновации: Фирмата разполага със собствена акредитирана хидравлична лаборатория за изпитване на помпи съгласно международните стандарти (БДС EN ISO 17025). 

Финансовото състояние позволява инвестиции в нови производствени мощности.

Пазари: "Випом" участва в международни технически панаири и продължава да търси пазари както в България, така и в чужбина. 

Предприятието е символ на видинската индустрия и въпреки турбулентните години след промените, успява да запази дейността си и да се адаптира към пазарната икономика. 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Софийският маратон: Раждането на една легенда през 80-те

Днес Софийският маратон е мащабно международно събитие, но неговите корени ни връщат в една по-различна епоха. 80-те години на миналия век бяха времето, в което леката атлетика в България изживяваше своя "златен век", а масовото бягане тепърва си проправяше път като символ на свобода и висок спортен дух.

Началото (1983 г.)

Първото издание на маратона се провежда през пролетта на 1983 г.. Тогава София се присъединява към световната вълна на градските маратони. Организацията в тези ранни години е белязана от огромен ентусиазъм. Близо 50 000 души – професионални атлети и любители – заливат улиците на столицата. Линиите на старта не са просто професионални атлети, а хиляди столичани, облечени в емблематичните за времето памучни екипи и гуменки „Ромика“ или „Адидас“, произведени по лиценз.

Атмосферата на 80-те и емблематичният кадър

Приложената  снимка улавя именно този исторически момент. Тя показва огромната човешка река от бегачи, които са изпълнили широкото пътно платно, идентифицирано впоследствие като част от бул. „Цариградско шосе“. В далечината се вижда панорамата на града, а буйната зеленина обгражда трасето.

Маршрути през стара София: Трасето преминаваше през сърцето на града, покрай забележителности, които все още помнят ехото от стъпките на първите маратонци.

Липсата на високи технологии: Нямаше смарт часовници или GPS проследяване. Бегачите разчитаха на хронометри „Слава“ и на пунктове за освежаване с обикновена вода.

Истинско спортно майсторство: През 80-те българските бегачи на дълги разстояния бяха сред европейския елит и вдъхновяваха младите.

Защо тези години са важни?

Маратонът през 80-те не беше само състезание, а социално явление. Всяка архивна снимка от това време е ценен документ за архитектурата на града, модата на епохата и неподправената емоция на финала.

Днес, десетилетия по-късно, Софийският маратон продължава тази традиция, напомняйки ни, че пътят към 42-та километра винаги започва с една първа, смела крачка – точно както през 1983-та.

Други забележителни моменти от 80-те

Промяна на трасето: Първоначалното трасе от 1983 г. е било уникално и е свързвало София със село Нови Хан и обратно. Това е съществена разлика от днешните градски маршрути. През годините трасето се променя няколко пъти, за да се намери оптималният и най-атрактивен маршрут през столицата.

Масовост и социален феномен: Както се вижда от снимката, събитието е било изключително масово. Участието на близо 50 000 души в първото издание през 1983 г. е впечатляващо число, което говори за огромния ентусиазъм и желание на хората да спортуват и да бъдат част от голямо международно събитие.

Елитни български атлети: 

През 80-те години българската лека атлетика е в своя подем. Маратонът привлича най-добрите родни бегачи на дълги разстояния. Имената на Милка Михайлова и Петко Стефанов се открояват, като всеки от тях има по седем победи в историята на състезанието, много от които вероятно са постигнати именно в този период.

Липса на чуждестранна конкуренция: За разлика от последните години, когато африкански бегачи окупират челните места, през 80-те години победителите са били предимно български спортисти. 

Тези моменти подчертават както уникалността на първите издания, така и силния български дух и спортни постижения от тази епоха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Женският пазар в София през 70-те: Огледало на социалистическия бит

Това е най-големият открит пазар в столицата, разположен в центъра на града, близо до Лъвов мост. По това време той носи името на видния социалист Георги Кирков.

През 70-те години на XX век Женският пазар (тогава пазар "Георги Кирков") е оживен център на търговия и социален живот в София. За разлика от днешните супермаркети, пазарите като този са основното място, където гражданите могат да намерят пресни плодове, зеленчуци и други хранителни стоки, често директно от производители от околните села.

Пазарът е бил известен със своята автентична атмосфера и колоритни амбулантни търговци. Хората са идвали тук не само да пазаруват, но и да се срещнат, да разменят новини и да усетят пулса на града. Архитектурата наоколо носи белезите на стара София, а пазарните сергии създават уникален градски пейзаж.

Това е място, което съчетава в себе си както традиционните пазарни обичаи, наследени от предишни епохи, така и специфичните черти на живота по времето на социализма. Днес пазарът продължава да съществува, макар и с променен облик и име, и остава важна част от историята на София и нейната градска среда.

Ето няколко аспекта, които са правели пазара специално място

Място за срещи и "спазаряване": Освен за пазаруване, хората са го използвали като място за срещи и социални контакти. Съществува история, че в по-ранни години (преди 1910 г.) е имало дори "пазар за слугини", където са се договаряли условия за работа, което показва дългата история на мястото като център за всякакви видове договаряне.

Частна инициатива в социализма: По време на социализма, когато търговията е била основно държавна, зеленчуковият пазар е позволявал известна частна дейност. Тази "пазарна икономика в малък мащаб" е била необичайна за онова време и със сигурност е довеждала до ситуации на пазарлък и находчивост от страна на продавачите и купувачите.

Автентичност и колорит: Пазарът винаги е бил едно от най-автентичните и колоритни кътчета на София. Хората от околните села са идвали да продават продукцията си, а разнообразието от стоки (от череши и домати до ръчно изработени изделия) и хора от различни краища на света са създавали неповторима атмосфера, която днес се помни с носталгия.

Тези елементи са част от ежедневието и духа на Женския пазар през 70-те години, които са го превърнали в легендарно място за столичани.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зловещ слух за кончината на ексцентричния писател Калин Терзийски

 

Писателят нямаше парно в дома си, преди десетина дни погребал баща си.

Буквално часове след смъртта на ексцентричния писател Калин Терзийски зловещият слух, че сам е сложил край на живота си, плъзна сред културните среди. За никого не е тайна, че в последните години иначе талантливият и добре продаван автор живееше трудно, а самият той го наричаше "нечовешка мизерия", пише Лупа.бг.

Нещо повече - близки до автора на "Алкохол" твърдят, че понякога той не е имал средства да плаща битовите си сметки и тази зима в дома му в Банкя температурата не се е качвала над 10 градуса. Даже в по-топлите дни Кайо излизал навън да се сгрее на слънцето и да дремне на близките пейки.

Поне от петилетка Калин съвсем му беше отпуснал края и всеки ден на писателя започваше и завършваше с алкохол. Години наред той пазеше пълно въздържание, но пак се върна към пиенето през 2024-а. Съвсем умишлено той не е искал помощ от никого. "Терзиев искаше да умре красиво като истински творец”, е мнението на познати на писателя.

"Преди време сподели, че е в затруднение. Предложих му помощ. Отвърна ми: $Благодаря ти, но Калин никога не взема, само дава", написа в социалние мрежи Иво Христов.

Калин умишлено търсеше край като Хемингуей или Фицджералд, или поне Висоцки, които също са били демонстративни алкохолици, смятат приятелите му.

Заради чепатия си нрав, Кайо имаше проблеми с издателите си, които не желаеха да публикуват книгите му. Той редовно влизаше в спорове за пари и с медиите, за които пише.  

В последните години всъщност Калин Терзийски се издъраше чрез картините си, които продаваше за по някоя стотачка на познати и колекционери. Някои от тях признават, че умишлено не са си купували творбите му, защото знаели, че писателя веднага ще ги превърне в бутилка водка.

Мнозина се опасяват, че Калин просто е замръзнал у дома си след поредния зверски запой. Някои допускат, че е получил инсулт. Други пък твърдят, че той директно е сложил край на живота си. Още повече че само преди десетина дни починал баща му, което силно го травмирало.

Ето и едно зловещо послание от покойния Кайо от миналата година. Като епитафия:

"Приятели мили

Смятах да направя изложба

На осми януари

Но тъй като вероятно умирам

Бих предпочел да разпродам на какви да е цени

Трийсетте си картини

За да не стоят сами в ледения ми дом в Банкя

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

От 5-годишен пред пианото до дясната ръка на Слави: Историята на един талант

Роден на 20 януари 1969 г. в град София. Започва да свири на пиано на пет години и половина. Първите си изяви прави по семейни тържества заедно с баща си, където свири на барабан, бас китара, а по-късно и на синтезатор. Научава много народни песни.

В Средното музикално училище „Панайот Пипков“, гр. Плевен, заедно със съученици, свири във ВИГ „Реприз“. Малко по-късно с Годжи и Герасим (бивш член на Ку-ку бенд) създават групата „Експеримент“, изнасят много концерти, като изпълняват само собствени композиции с рок и фолклорни елементи. В ученическите си години Евгени Димитров печели Втора награда от Националния конкурс за млади изпълнители в София (1982 г.), Първа награда от Националния конкурс „Светослав Обретенов“ в Провадия (1986 г.) и др.

Двете задължителни години в редовете на армията за Евгени преминават в Младежкия мъжки хор към представителния ансамбъл на Строителни войски, където е корепетитор, хор-майстор и водач на баритоните. Участва в няколко концерта, посветени на 200-годишнината на Френската революция в София, Варна и Страсбург, заедно със Софийската и Лионската филхармонии. Времето прекарва в репетиции, концерти и безкрайни пътувания, които му помага да се усъвършенства в различни стилове в музиката.

Висшето си образование Евгени Димитров завършва в Държавната музикална академия „Проф. Панчо Владигеров“ – София, преподават му проф. Иван Ефтимов и проф. Люба Обретенова. Три години изучава орган при професор Нева Кръстева.

През 1993 г. е поканен от Слави Трифонов да свири на промоцията на първия албум на Ку-ку бенд – „Ръгай чушки в боба“.

От 4 ноември 2019 г. е директор на телевизия „7/8“.През юни 2023 г. се жени за Виктория Готева. На 22 януари 2025 г. Виктория ражда сина им Евгени, кръстен на баща си

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Компромат или истина: избегнал ли е Румен Радев военен съд след катастрофа с боен изтребител?

В навечерието на ключовата си изява тази вечер в 19:00 часа, на която президентът Румен Радев обяви, че ще влезе активно в политиката на следващите избори, в публичното пространство отново изплува стар компромат, свързан с военната му кариера. Твърденията, лансирани преди години от сайта ПИК, поставят под съмнение ролята му при инцидент с боен изтребител МиГ-29 и внушават, че Радев е избегнал военен съд благодарение на политическа протекция.

Обвиненията: „зловещ факт“ от биографията му.

Според публикации на ПИК, Румен Радев носи отговорност за катастрофа на боен самолет на стойност близо 180 млн. лева, случила се на 26 април 2012 г. по време на съвместното българо-американско учение „Тракийска звезда 2012“. Изданието твърди, че Радев, тогава зам.-командир на ВВС и отговорник за летателната подготовка, е ръководил учението и полетите в деня на инцидента.

По версията на ПИК, въпреки че самолетът се разбива зрелищно и изгаря напълно, Радев не е понесъл никаква отговорност и „незнайно как“ не е изправен пред военен съд. Дори се внушава, че тогавашният министър на отбраната Аню Ангелов е ходатайствал, за да не бъде „съсипана кариерата“ му.

Фактите: няма жертви, няма съд, няма катастрофа под негово командване

След публикациите на ПИК, други медии, сред които и „Фрог нюз“, правят проверка на твърденията. Според наличните официални данни, по време на командването на Румен Радев като началник на ВВС (2014–2016 г.) няма нито една катастрофа, нито загинал пилот.

Инцидентът от 26 април 2012 г. се случва две години по-рано, когато Военно-въздушните сили се командват от ген. Константин Попов – днес бивш депутат от ГЕРБ. Двамата пилоти – майор Илия Дойчинов и капитан Петър Методиев – успешно катапултират, а жертви няма.

Самият ген. Попов тогава публично заявява, че самолетът е бил в изправно състояние, преминал задължителните технически прегледи и дори е бил пилотиран от него самия ден по-рано без проблеми.

Разследване без обвинения

След инцидента е проведено разследване от Военна полиция и прокуратура. Разпитани са пилотите, но никой не е привлечен като обвиняем, а до военен съд не се стига, тъй като няма загинали, няма умишлено нарушение и няма доказана командирска вина.

Твърдението, че Румен Радев е „избягал“ съд, остава в сферата на внушенията, тъй като няма данни срещу него да е било повдигано обвинение, което да бъде „потулено“.

Политически контекст и стар сценарий

Появата на този компромат именно сега – в момента, в който Радев обявява влизането си в активната политика – не е изненадваща за наблюдателите. Подобни твърдения се активират циклично при всеки по-сериозен политически ход на президента, особено когато той се конфронтира с Бойко Борисов и ГЕРБ.

Компромат или истина?

Фактите показват, че:

няма катастрофа с жертви;

няма военен съд;

няма доказано прикриване на вина;

инцидентът не е по време на командването на Радев като шеф на ВВС.

Остава въпросът дали става дума за реална отговорност или за политически компромат, използван в подходящ момент. Отговорът вероятно ще бъде част от по-големия сблъсък, който предстои на следващите избори.

Източник:www.faktibg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Забравените плувни басейни и плажове от нашето минало /Снимки/

 Плажовете които много от нас помнят и таят незабравими спомени от деството и младоста си.

Плажа в Свищов през 70-те 

Хасково, преди десетилетия, летата носеха хладна радост и мирис на хлорирана вода. Там, под стадиона на града, се намираше първият голям обществен басейн – наричан от местните „немският басейн“. Построен в началото на 40-те години, той бе символ на модерността за града и едно от малкото места, където децата можеха да се учат да плуват.

Водата му беше студена, но чиста, а слънцето, отразено от синята повърхност, блестеше така, че караше сърцата на малките плувци да бият по-бързо. Лятото започваше с трепет, когато децата прекрачваха прага на басейна с малките си кърпи и 5 стотинки в джоба за баничка след плуване. Родителите наблюдаваха отстрани, усмихвайки се на първите опити за скок във водата, на първите глъчове, първите падания и първите усмивки на успех.

Първият в Европа и България минерален плаж с басейн-олимпийски размери.Той е втория голям минерален плаж в България след „Дианабад” в София.

В центъра на София, разположен в любимата Борисова градина, вече  години пустее басейнът „Мария Луиза“.

омплексът е създаден през далечната 1939 г. като най-голямата и модерна къпалня за времето на Балканския полуостров. Построен е в най-високата част на Борисова градина, сред прохладна борова гора. Градският плаж се състои се от четири басейна за плувци, любители и деца, а капацитетът на проекта е 5 000 души. Красиви зелени поляни обграждали съоръженията, а кафе-ресторант обслужвал граджаните. Водата се затопляла с пара и се пречиствала ежедневно.

На басейн в малко южно градче през 80-те 

Плувния басейн в Лом през 60-те 

Големият басейн, по известен като „Балона“ в гр. Пазарджик, 70-те

Велинград праз 80-те 

Комлекс с 3 басейна на старозагорските минерални бани.Детския и среден басеин са били с минерална вода.Най големият е бил с олимпийски размери и по хладка вода.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Пената отказал да се лекува от рак

 

Решил да си поживее, колкото му остава, сбогувал се с всичките си приятели преди да почине.

Треньор №1 на 20 век Димитър Пенев издъхна на 80-годишна възраст на 3 януари, а няколко дни по-късно хиляди се сбогуваха с него на поклонение, извършено на ст. „Васил Левски“.

Пената действително бе драматично отслабнал в последните месеци, но малцина знаеха, че се бори с тежко заболяване.

Според Уикенд той имал онкологично заболяване, а състоянието му рязко се влошило по Коледа. „Колкото ми е писал оня отгоре, толкова ще живея“, казал чичо Митко, който очевидно е предусещал колко му остава.

Месец преди смъртта си той преминал през всички любими заведения, видял се с най-близките си приятели и имал време да се сбогува. Димитър Пенев дори се появи във „Вечерното шоу“ на Тончо Токмакчиев, планирал да отиде и на вечерята на ветераните на ЦСКА, проведена по празниците, но тогава състоянието му започнало да се влошава.

Пената бил диагностициран с тумор още преди две години. Първоначално се подложил на лечение, но впоследствие отказал. Бил категоричен, че не иска да създава проблеми на близките си.

Негови приятели – медици от София го увещавали да обърне внимание на здравето си, ако трябва да отиде в Турция, но той вече бил взел решение с прочутата си шопска упоритост.

Последните му години в интерес на истината не бяха леки, нещо, което е известно на феновете на ЦСКА. Пената остана без заплата от стария бос на армейците Гриша Ганчев, който остана разочарован от номинацията му за депутат от „Воля“ на Марешки. И Димитър Пенев, и съпругата му леля Надка вземаха малки пенсии и едва кретаха. През цялото това време обаче той нито веднъж не се оплака.

В последното си интервю, което бе дадено за Уикенд в края на 2025 година, той споделя, че ходи по прегледи „само по настояване на дъщерите и внучките“. „Баща ми цял живот не е вземал лекарство“, казва той.

Треньорът на четвъртите в света открито говори и за племенника си Любо Пенев, който също се бори с онкологично заболяване. Споделя, че не се чува със семейството му и общо взето се информира от медиите. За последно с Любо се видял няколко седмици преди да стане ясно, че е болен. Поговорили си, но не му станало ясно, че е болен.

Той отбягва деликатно въпроса дали има прокоба над Четвъртите в света, след като Боби Михайлов е в тежко състояние в болница, Любо Пенев и Петър Хубчев се борят с онкологично заболяване, а преди няколко години Бог прибра легендарния защитник Трифон Иванов.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Те бяха сред най-перспективните борци на НРБ. После някои станаха топ бизнесмени

Още един безценен кадър с нашите легенди – хора, писали златните страници в историята на българската борба.

Респект и поклон!

На снимката:

Прави (отляво надясно): МС Страхил Димчев, МС Стефан Николов (светла му памет), МС Младен Михалев и ЗМС Александър Томов

Седнал: МС Красимир Маринов.

Всички са възпитаници на Национална Спортна Академия (НСА)”Васил Левски”.

Снимката е направена в началото на месец април 1986 г. на Акропола в Атина, по време на подготовката на младите и талантливи български борци, които са на тренировъчен лагер за Европейското първенство в Пирея, Гърция, проведено от 14 до 20 април 1986 г.Да са живи и здрави шампионите ни! Дълбок поклон пред паметта на Стефан Николов!

Снимка: личен архив:BGWrestling® & Журнал за борба®

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Коя ще изиграе Лили Иванова?

 Търси се актриса, която да прилича на нея, но може и да не пее

Търси се: визуална прилика, певческият талант е плюс, но не е задължителен. Това са двете условия за главната женска роля в игралния филм, посветен на живота на Лили Иванова „Лили – Любовта е живот“.

Кастингът вече започна и ще продължи до 20 януари,пише ретро.бг

 

Поканени да кандидатстват са всички професионални актриси, които имат желание и смятат, че могат да се докоснат до образа на една от най-емблематичните личности в българската културна история, казаха от продукцията.

 

Две актриси ще изберат коя тяхна колежка е най-подходящата за главната роля. Кастинг-режисьорката е Боряна Братоева, която зрителите познават от малкия екран с ролите ѝ в „Съни бийч“, „Майките“, „Седем часа разлика“. Ще ѝ помага кастинг-асистентката Пламена Божилова, по-позната с името Кейт Никълс. Тя придоби популярност у нас със сериала „Татковци“.

 

Двете първо ще прегледат всички видеа на актрисите, кандидатствали за прослушването. След това ще се свържат с тези, които преминават в следващия етап. Заради сценария се търси жена на възраст между 20 и 30 години. Очаква се в началото на 2026 г. вече да стане ясно коя ще изиграе великата певица.

 

Проектът ще бъде заснет в епоха и ще проследи ключови периоди от живота и кариерата на Лили Иванова – от ранните години до съвременната ѝ творческа активност. Сценарият е на Емил Бонев, режисьор е Яна Титова, а оператор Мартин Балкански.

 

Филмът е съвместна продукция на Фондация „Лили Иванова“ и продуцентската компания „Междинна станция“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ