Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации

1. Абитуриенти от СПТУ по промишлено строителство във фоайето на ресторант „Верея“ гр. Стара Загора, 1984 г.



2. В последния учебен ден завършващите взаимно надписват за спомен белите си униформени ризи



3.София, Новотел „Европа“ – 1987 г. Зрелостници от техникума по жп транспорт „Никола Корчев“



4. Момчетата и момичетата от випуск 1987 г. на Националната математическа гимназия в София



5.Така изглеждаха абитуриентите преди повече от 30 години



6.Стилни и елегантни – абитуриенти от средата на 70-те





7. Абитуриентската вечер за випуск 1985 г е в разгара си, София – НДК „Людмила Живкова“





8. Абитуриентите от випуск 1974 на малкотърновската гимназия празнуват завършването си в мотел-ресторанта на Балкантурист





9. Лъвчетата на Михайлова от V „г“ на ТМСС – гр. Карнобат, 1975 г.



10. Чест за всеки кавалер е да бъде с най-красивата дама на бала, Велинград-1990 г.



11. Един неразделен клас от 70-те на прага на бурното море на живота



12. Какво е абитуриентската нощ без снимка за спомен с любимия класен ръководител



13. Абитуриенти от пловдивска гимназия в хотел „Тримонциум“, 80-те



14. Явно такива са били модните тенденции за абитуриентките от випуск 1989 г.



15. На добър час, абитуриенти!



16. Абитуриентска нощ в столичната зала „Универсиада“ през 60-те


17.Абитуриенти в Чирпан,началото на 90-те



1.Да преодоляваме невъзможното - „Затваряй си устата и яж!“

2.Да вярваме в свръхестественото- „Моли се, това петно, да се изпере лесно!“

3.На логика- „Защото аз така казвам!“

4.На издръжливост- „Няма да станеш от масата, докато не си го изядеш!“

5 На субординация- „Абе, ти ли ще ме учиш, мене ...“

6.Основи на генетиката- „Същия си, като баща си!“

7.На причнинно-следственни връзки- „Никакво излизане, докато стаята не светне!“

8.На тишина- "Тихо, да не чуе баща ти /пляс, пляс два шамара/"

9.На постигане желаните цели- „Искаш лимонада, стани и си вземи от хладилника!“

10.На самостоятелност- „Абе, ей, аз да не съм ти слугиня!“

11.На острота на слуха- „Аз на тебе, колко пъти ще ти повтарям едно и също!“

12.Да се пазим от наранявания- „Аз, казах ли ти, че ще паднеш от това дърво, сега ела да те набия!“

Може да допълвате по ваши спомени.




На времето имаше практически курсове и като шофьори знаехме как да сменим гума, как да залепим спукана гума, как да сменим свещи, как да почистим карбуратор, как да сменим масло и филтър, как да сменим спирачната течност и много други дребни ремонти.


Имаше и Шофьорски паралелки в някой  специализирани гимназии.Разказ по спомени през 60-те. 


Три години обучение на трофеен джип, ГАЗ 51 с дървена врата, Опел Блиц камион от войната, Мерцедес Бенц, трофейни от войната, Щайер с вериги на задния мост 16 места на дървени пейки, Москвич 407, Победа...1965 - стажант шофьор на ЗИС 555, самосвал, 5 т - "огромен" за тогавашните понятия с въздушни спирачки! После казарма- ГАЗ 69, 63, Прага. Зилове и Урал който гореше 60 на 100 бензин.


Един спомен от 70-те.Вилата на родителите ми е на един висок баир но пътя първо минава през дере. Един ден отивахме пеша и един съсед с някаква луксозна за времето си кола, не помня марката, остана в дерето а другия с такъв Москвич като на снимката изкачи безпроблемно стръмнините по баира.



Британската актриса Вики Мишел стана известна с ролята на сервитьорката Ивет Карт-Бланш в комедийния сериал „Ало ало“
.

Критикуваната поредица заради осмиването на Втората световна война, се снима 10 години и има 9 сезона, като ни среща с много интересни герои. Сред тях е и Вики, която зарадва феновете с външния си вид и макар днес да е на 72 години, чаровницата почти не се е променила,пише Труд.

След снимките на „Ало, ало“, Вики се появява в над 30 филма и сериала и продължава да играе и днес. Актрисата се гордее с външния си вид, често подчертава, че никога не се е подлагала на козметични процедури и е решена да остарее достойно.


„Никога не съм си правила нищо на лицето, без пластични операции, без ботокс. Слава Богу за гените ми. Аз съм актриса, лицето ми трябва да се движи. Хората изглеждат страхотно, когато правят тези процедури, но след това лицата им се гипсират и накрая всички изглеждат еднакви. Майка ми ми каза никога да не излизам от къщи без червило и се придържам към това до ден днешен“, каза наскоро актрисата в интервю за The Sun.


Снимка: HOLLIE ADAMS/AFP via Getty Images

Вики Мишел е омъжена за оператора Греъм Фаулър  и имат 33-годишна дъщеря Луиз. „С мъжа ми съм от 40 години. Ключът към нашата връзка е, че се разбираме. И че сме приятели. Ако искам да се отдуша и да крещя, той просто ще изчака да мине. Това е взаимно разбирателство и то е най-важното. Много съм щастлива“, завършва легендарната актриса.



11 август 1973 г. … на съветските екрани се състои премиерата на многосерийния филм „17мига от пролетта“. 

По време на излъчването на всичките 12 серии в страната почти не била регистрирана улична престъпност, рязко се увеличило потреблението на електроенергия и намаляло потреблението на вода. Всички били пред телевизорите. Повторението на сериала се състояло само след три месеца.Съветският Джеймс Бонд – Макс Ото фон Щирлиц се явява един от най популярните и любими персонажи от съветската епоха.

Кръстник на прочутия персонаж е писателят Юлиан Семьонов. Съветският разузнавач Всеволод Владимирович Владимиров (с псевдоним Максим Максимович Исаев) – бъдещия Щирлиц, се появява за първи път в романа“ Не е нужна парола“, който е издаен през 1966-та година. 

Окрилен от успеха на това произведение, през следващите три години Семьонов създава още два романа с участието на Исаев – „Майор Вихър“ и „17 мига от пролетта“. 

В последното произведение от трилогия Исаев става главен герой (до момента той бил с второстепенна роля). Нито един друг герой не успява дори да се доближи до неговата слава. 

Същевременно не съществува едно мнение по повод на това кой е послужил за прототип на знаменития Щандартенфюрер СС. Спорът за това кой е послужил за образец Юлиан Семьонов, създавайки централния персонаж на знаменитата епопея, съставена от 13 романа не стихват и до днес. 

В по-късни интервюта Семьонов разказва, че повечето от събитията, случили се с Щирлиц в неговите романи са взети от реалния живот, въпреки че те са се случили с различни разузнавачи. Писателят майсторски ги съединява в една литературна биография.

Заснемането на сериала било възложено на Горки филм студио, като бил избран и режисьор. В разгара на подготвителната работа изненадващо за режисьорското място се появил още един претендент – 46 годишната ТатянаЛиознова. След дълги преговори тя успяла да убеди ръководството, че може да снима филми не по-лошо от своите колеги мъже. 

Сериалът трябвало да бъде излъчен за 30-годишнината от победата. По време на снимките на филма в началото на 70-те години никой не можел да предположи, че десетки години по-късно черно-белите кадри ще се гледат както преди с затаен дъх и, че „17 мига от пролетта“ ще се счита един от най-добрите филми за съветското разузнаване.Татяна Лиознова

Татяна Лиознова не била във възторг от сценария, създаден на основата на романа, и в някои места добавила своето виждане за историята на съветския разузнавач. По думите на режисьора на нея и било интересно да разглежда душата на разузнавача Исаев, да разбере какво има в нея. 

Към сюжета Лиознова добавя нови персонажи – младата немкиня Габи и възрастната Фрау Заурих. „Защо беше нужна Фрау? Навярно филмът можеше и без нея…“ – смее се режисьорът, след което разкрива тайната:

„- Тези герои разкриват образа на Щирлиц, показват го по-човечен, жив. Беше необходимо някак да заселим света на хората около Щирлиц, не само този сред мундирите.“ Според сюжета на филма Щирлиц извежда възрастната Заурих на разходка в гората. Точно така започва първата серия. „Кого води той? Себе си, сам се измъква от този ад на пагони.“ –  пояснява Лиознова. 

Във филма Щирлиц наистина се получава по-одухотворен, отколкото е бил замислен от Семьонов, като принос за това има и изпълнителя на главната роля Вячеслав Тихонов. Например на него принадлежала идеята за това младата немкиня Барбара Крен да бъде влюбена в него. По време на снимките. Тихонов моли актрисата Олга Сочникова да погледне някак по-различно, по женски Щирлиц. Негова е и иеята за една от най-ярките и запомнящи се сцени от филма- тази на срещата на Щирлиц с неговата жена в кафе „Elephant“. Решението да се заснеме било взето в процеса на снимките, когато работата над филма била на пълен ход. 

Трогателната история за това как разузнавачите са принудени да се срещат със своите жени, на „очна“ била разказана на Тихонов. Той бил дълбоко впечатлен от чувствения разказ и предложил да се осъществи на живо.

Първоначално било планирано, с жената в кафето да бъде и сина на Исаев, но тази идея не се харесала на режисьора. Според Лиознова, ако в кадър има дете зрителят няма да забележи жената, като нейното желание било да се акцентирана любовта между мъжа и жената, на чувствата които преодоляват войната и разстояния. 

Сцената на срещата в кафенето е една от най-сложните във филма. Участниците в нея разговарят и практически не се движат в кадър. Пет минути и половина те се намират сред един декор без да кажат нито една дума, актьорите напълно са лишени от инструментите на изразителност, като дори не трябва да показват, че се познават. 

Особено гениално е изпълнението на Елена Шишкова в ролята на жената на Щирлиц и на човека, който я придружава в кафето (ролята на Евгений Лазарев). Тайната на тази сцена не е само във вълшебния музикален съпровод, но и в живата актьорска игра. 

Много по-късно, през 2013 г. художника на костюмите Мариам Баховская си спомня в интервю за „Московски комсомолец“: А за знаменитата „очна“ сцена, при която организират среща на Щирлиц с жена му в кафене – спомням си, беше заснета спешно. Ето защо нямахме време да приготвим някакъв специален костюм за актрисата Елеонора Шашкова, поканена за тази епизодична роля и тя бе облечена в един от нейните тоалети…“

Още преди началото на снимките, Татяна Лиознова заявила че на площадката иска да види само вече известни и утвърдени актьори. Изборът за изпълнител на главната роля във филма не бил лек. Разглеждали се кандидатурите на Инокентий Смоктуновски, Олег Стриженов, Юрий Соломин … Тихонов имал едно единствено преимущество пред останалите – той бил свободен за разлика от другите претенденти. Случайността се оказала щастлива – съдържания маниер на игра на Тихонов по някакъв начин подхождал на ролята на съветски разузнавач и днес вече е невъзможно да си представим някой друг в кабинета на Мюлер.

През по-голямата част от филма на актьора Вячеслав Тихонов, изпълнител на ролята на Щирлиц, му се налага само да наблюдава, да пише, да се обажда по телефона и да ходи, а също и един път да стреля. 

Количеството диалози е сведено до минимум, всички действия и дори мимиката се отличава със хладна сдържаност. Актьора Лев Дуров, който играе ролята на агент Клаус във филма е на мнение, че тази роля е една от най сложните в кинолентата.

„Освен анализи и съпоставяне няма нищо друго.“ – казва Дуров за Щирлиц, подчертавайки отсъствието на възможности по някакъв начин да се разкрие характера на героя.

Благодарение на едва забележими детайли, като кучето, което поставя глава в ръцете му или влюбената в него немскиня ние можем само да гадаем за неговите мисли, характер, настроение.“Всеки от героите във филма има свои „странности“ – така ги нарича Лиозанова – т. е. прости, човешки особености, като постоянно заяждащото чекмедже при Мюлер. “ Това придава правдивост.“ – обяснява режисьора. При Щирлиц това практически отсъства, тъй като той е два пъти скрит – един път от професията и втори път – от немския мундир.“ 

Разказват, че веднъж Тихонов разкрил тайната на своето напрегнато и замислено лице по време на изпълнението на ролята на Щирлиц. Таблицата за умножение – нея той прехвърлял в главата си докато оператора снимал поредната сцена с продължителност няколко минути.

Телевизионният гардероб на Штирлиц се състоял от 100 бели ризи, 11 костюма, цивилни костюми, кожено яке, параден мундир, фрак.

По време на снимките в ГДР за малко щели да арестуват изпълнителя на главната роля. Той решил да се разходи от хотела до комплекса (разстоянието не било голямо) в униформата на Standartenfuhrer SS, и бил незабавно задържан от берлинчани. Те решили, че той е привърженик на фашизма и вече го водели към полицейския участък. За щастие членовете на снимачния екип дочули шума, втурнали се към сцената на скандала и успели да измъкнат артиста от ръцете на берлинчани.Татяна Лиознова не харесвала актьорските импровизации. Нейният стил във всеки филм бил многократно, до изнемога да се отрепетират епизодите и текста изключително следаайки сценария. Но на тиха улица до Берлин, в началото на снимките изненадващо се случила импровизация, която просълзила дори суровата Лиознова. 

В сценария не била предвидена среща на Щирлиц със симпатично псе. Просто един от местните жители разхождал своето куче близо до снимачната площадка. Изведнъж то се втурнало към Тихонов и се хвърлило в ръцете му. Операторът не успял да изключи камерата. А Тихонов обожавал кучетата и започнал да импровизира. Така се получил един най-трогателните епизоди в този филм.

„17 мига от пролетта“ се счита за най-скъпия съветски сериал, въпреки че реалната сума на бюджета е неизвестна и се пази в тайна. Снимките на кино лентата са заснети в различни части на СССР и в чужбина.

Кадрите с разрушения Берлин са заснети в столицата на ГДР, по-точно в източната му част. За декор на снимките на швейцарската граница е използвана Грузия. Появата на съветския разузнавач в Берн на „Цветната улица“ се намира в Рига, където все още се показва като едно от най-забележителните места в столицата на Латвия. Зоологическият музей (Музеят на природата), където Щирлиц чака Борман, се намира в Ленинград.

Съветския и руски литературен критик Лев Aнински отбелязва, че концепцията на човека в творчеството на Юлиана Семенова, на пръв поглед е точно обратното на жертва, проповядвано от други колеги. Той не страда от въпроса на Хамлет: на кого си нужен? Това са хора с категоричен характер, те знаят какво искат. 

Те предпочитат да бъдат силни тук. „Силен човек“ – това е героят на Семьонов. Според Aнински, героите не са готови да отидат на преговори със съдбата – те са готови да поемат съдбата в свои ръце: „Най-важното нещо – силно да желаеш нещо. Само тогава желаното се сбъдва … Човек винаги трябва да знае, че всичко ще бъде точно както е планирано …Какво ще се случи със Щирлиц? – този въпрос си задава всеки, който гледа незавършената сцена на последната серия. В нея замисленият разузнавач Исаев гледа прелитащото ято птици в небето – отпред е пътя за Берлин, отзад победата, но той още не знае това.

Възможно е при завръщането на Исаев в Берлин да го чакат нови задания от центъра, с които той блестящо ще се справи и 45 дни след края на войната ще се върне в Русия при жена си. Това е най-желаният финал и всеки зрител навярно се надява, че точно това се случва зад кадър след титрите.

В интервю Татяна Лиознова признава, че знае всичко за Щирлиц. 

„Той толкова дълго щастливо се е разхождал на ръба на пропастта, че това трябва да има не весел край. – след кратко мълчание тя добавила замислено – Аз не искам да присъствам на тези сцени и не искам да заставям зрителя да види това.“ 

През 70-те години на ХХ век цветната телевизия вече съществува, макар че телевизор с такова цветово предаване е рядкост. Въпреки това, Татяна Лиознова решава да заснеме филма в черно и бяло – за максимална прилика с документалната лента. Решението е взето от режисьора и поради това, че във филма има много вмъквания от документална хроника, а Лиознова не искала да се открояват от визуалната линия на лентата и по някакъв начин да повлият на „ефекта на присъствие“ на зрителя във филма.

Изненадващо през 2009, повече от тридесет години след създаването на филма, се състои цветната премиера на култовата кинолента. При работата над проекта освен модерни технологии се използвала и ръчна работа – оцветяване на картината кадър по кадър. 

Специално за този проект е създадена международна група (Русия, САЩ, Корея, Китай, Индия), като в работата участват над 600 души. Особено важна е била помощта на Татяна Михайловнаа Лиознова, която лично консултира цветопробите, съобщава www.vesti.ru.

Всичко, което се случва на екрана е в прекрасно съзвучие с безсмъртната музиката за картината, написана от композитора Микаел Таривердиев. Текстовете са дело от поета Роберт Рождественски. Творческият тандем създава за филма цикъл от 12 песни – по една за всяка серия. Но такова изобилие от песни се сторило излишно на режисьора и само две влизат във филма: героичната „Мгновения“ и лиричната „Песня о далекой родине“. 

Песните, които не са включени във филма може да чуете тук:


Музикалните композиции са безспорно украшение на сериала. Не било лесно обаче да се намери подходящия изпълнител за песните. За записите били поканени редица популярни певци по това време: Муслин Магомаев, Валери Ободзински, Валентина Толкунова. 

Татяна Лиознова отхвърля почти всички кандидати, с изключение на Йосиф Кобзон. Въпреки това, по време на среща с певеца тя направила неочаквано за него изявление: начина по който изпълненява песента на филма не е подходящ, и ако той иска да участва, ще трябва да пее така сякаш „не е Кобзон“. 

Известната песен  „Не думай о секундах свысоко“ Koбзон записва най-малко десет пъти – и всеки път я изпълнява по различен начин. Сред надписите на филма неговото име не е записано, тъй като те са били направени преди да се одобри изпълнителя.

В немския вариант на филма дублажа на немски език на Щирлиц озвучава актьора от ГДР Ото Мелиес изпълнител на ролята на Хелмуд. Самият Мелиес бил дублиран от друг актьор.

В знак на признателност за блестящо изиграната роля на генерал Волф,  актьорът Василий Лановой получил от самия Карл Волф кутия с коняк.

Разказват, че Фидел Кастро бил голям почитател на поредицата. Веднъж на вечерна сесия на правителството, той забелязал отсъствието на няколко ключови министри. Оказало се, че причината да не дойдат била излъчването на поредния епизод от сериала. Кастро поискал да му донесат копие от филма и организирал колективно гледане за всички членове на правителството. 12 серии били показани в една сесия, която проължило почти 14 часа.Вижте още:Българският филм легенда от малкия екран.

Източници:back-in-ussr./www.soyuz.ru/www.tvc.ru/



Малко хора знаят за съветският хеликоптер Ка-18.Хеликоптерът е рекламиран в чужбина през 50-те години като "летяща кола".


Създателите тогава са уверявали, че с такъв хеликоптер може да лети с цяло семейство или група приятели на панорамен полет наслаждавайки се на красивата природа отвисоко, риболов в отдалечени и труднодостъпни водоеми или дори високо в планината,наслаждавайки се на красиви планински гледки.


Между другото, Ка-18 е бил цивилната версия на хеликоптера Ка-15 само,че с увеличен фюзелаж. Екипажът се е състоял само от един пилот. До трима пътници са можели да бъдат настанени на борда. Първият хеликоптер Ка-18 се качва в небето през октомври 1956 година. Още през 1958 година, един от тестовите хеликоптери е демонстриран на Световното авиоизложение в Брюксел, където машината печели златен медал.Вижте още:Летящият ТАНК-Т60



На хората им харесваше, вероятно защото убедително им потвърждаваше, че ужасите са възможни не само в родината ни.
 

И едно падане на комунизма, нахлуване на брадати демократи, които от екрана будеха нашата гражданска съвест, както и дори масовата приватизация...не е като да бъдеш ухапан от вампир или да те преследват създания от канализацията. Стивън Кинг отдавна не е чак така популярен, предвид на това, че и книги не се четат така активно. Те намериха своето място в големи найлонови чували или кашони, които голяма част от някога активно четящото население предаде на пунктовете за стара хартия, за да може да вземе някой лев за хляб, а след месеци книгите бяха отново при нас, този път увити на рула, мека, хубава хартия, как да не я увиеш на един два пласта и да позабършеш това, което е останало като следи от бурната активност, свършила преди секунди...

Но думата ми беше за Стивън Кинг и за книгите му.

Много обичах да ходя по книжарници и да давам пари за книги. В началото и средата на 80те, книгите бяха наистина отворен прозорец към света, книжарниците бяха пълни с какво ли не...От прашасали книги на Кузма Петров – Водкин, които всеки избягваше с подозрение, до стилните томове на другаря Живков, които винаги съм се чудил, кой ли купуваше, при положение, че си и бяха доста скъпи...

Вероятно някой ден трябва да напиша история за последната продадена бройка от пълните съчинения на другаря Тодор Живков, но и този ден ще дойде. Пред книжарниците имаше опашки. Опашките бяха няколко пъти седмично, когато имаше камион пред тях. Имаше ли камион, това означаваше нови книги.

Нови книги – това означаваше – 1 кашон Винету - 2 том, 10 кашона Партиздат /партийна литература/, 20 кашона абстрактна литература – за живота на бръмбарите, за географията на Чукотка или пък примерно, поезия от някоя ГДР фабрика. И естествено, всички чакаха за Винету, на кой ли му пукаше за поезията на немските другари.

Към втората половина на 80те, с оглед на перестройката, започна превода и на по- такива книги, съвременни автори, които имаха поне лека социална нотка, при това и леко критична. Естествено, ние не знаехме коя книга си струваше, коя не, но стигаше да отвориш поне няколко страници и то се разбираше. Дори и леко либерализирани, книжарниците продължаваха да работят в духа на плановата икономика, което означаваше много често следното – една книга, която е интересна, но не е от проверен автор или е съмнителна – западен фантаст или криминалист, често се печаташе в по-малки тиражи, които не отиваха в градовете, където за тях даваха килограм кафе или нови дънки, а залежаваха в книжарниците в по-малките градове, където населението живееше още в стилистиката на 60те и се радваха на цветните телевизори, а книгата бе показен, но незадължителен аксесоар.

Един ден открих, че на село са открили книжарница. Село Гита тогава бе пълно с хора място, което имаше магазини, сладкарници, пивници, библиотеки, деца...и явно било логично да има и книжарница.

Открих я, докато минавахме с колата през центъра, събота по обяд. И точно както ония гаврошчета, дето гледали през витрините, аз се залепих на стъклото и ...какво да видя...Строга и семпла атмосфера, голяма секция с лавици, на която с лице към зяпачите са наредени книги. А до тях – хилки за тенис, федербал, картонен шах, табла, тетрадки. И съвсем в дъното – грамофонни плочи. Съвсем естествено за събота, обектът бе затворен, тъмен, но аз си стоях и зяпах през стъклото и се мъчех да разбера кои са книгите. И да разбера и да преценя коя да купя, защото парите бяха ограничени. Но проблемът бе сериозен – книжарницата бе затворена. И какво да правя, дори и да харесам нещо...

С мъки разчитам някакво заглавие „Мъртвата зона”, което ми звучи по-интересно и по-вкусно от каквото и да е наоколо. Имам мисия в главата - да вляза вътре. Това означава, че в събота следобед минах над 5 пъти около книжарницата с колелото, като очаквах, че по някакво чудо тя ще отвори. Вярно, и работно време нямаше, но опитът ми показваше, че ако не работи в събота в 12, тя едва ли ще отвори в събота в 18.00. Някак си вражеско ми звучеше това, непознато и неочаквано.

В главата ми се върти само това заглавие, корицата интересна...тази книга я искам. Но ако някой през седмицата я купи и аз остана без книга. Не подозирам интерес към точно такава книга в селото ми, но знае ли се...? Питам баба ми и дядо ми, те познават книжаря, някакъв Кирчо, дядо ми обеща да му каже да ми запази книгата, но вероятно веднага след това забрави за обещанието си.

Напълно отчаян, с пари в ръката, с някаква сляпа надежда в чудо, отивам на другия ден сутринта в 10. Никога не бях виждал нещо да работи в неделя, защото нищо не работеше, дори и магазините за хранителни стоки не работеха в този ден. Чудото наистина се беше случило...книжарницата в моето село...РАБОТЕШЕ. Е, да бъдем честни пред историята, не точно работеше. Бе отворена, а вътре книжарят Кирчо и приятели бяха отворили един от шаховете и играеха, пиейки кафе.

Влизам, а вътре мирише на ново, на книги, онази миризма, която сегашните деца вероятно не познават.

Стоя мълчаливо пред щанда и си искам книгата. И ще не ще, Кирчо ми я продаде. Отварям първите страници, адски леко се чете, интересно започва...МОЯТА книга. Тичам радостен обратно, връщам се с майка ми и тя си купува още няколко книги. По пътя обратно в Запорожеца чета, въпреки, че друса ли, друса...Историята на човека, изпаднал в кома, който се буди и има способностите на медиум, ме потресе. Прочетох я за дни, а после започнах пак да я чета. Скоро след това пуснаха и сборник разкази на Стивън Кинг, който също купих, по ирония на съдбата, пак от същата книжарница.

Продължавам да я помня, с 4-5 реда книги с корици, обърнати към клиентите, с още толкова, които Кирчо не обръщаше, защото не харесваше кориците им. С шаха, който разгръщаше, за да играят приятелите му. С миризмата на балатум и струпаните в ъгъла грамофонни плочи, които никой не купуваше, вероятно пак аз бях единственият клиент на един сингъл на Мик Джагър, който също в период на някакво отпушване на партийната цензура в Балкантон бяха издали с някаква уникално глупава обложка.

И сигурно искате да научите какво се случи после ли? Човек наистина трябва да има таланта на Стивън Кинг, за да опише всичко след това. Кирчо се разболя от диабет, загуби краката си, а скоро след това почина. Книжарницата стоя затворена няколко месеца, а после всичко изчезна, за да се отвори сладкарница, която също не просъществува много време, а след това се отвори клуб на БСП, който вече 20 години стои несменяем на мястото си. Само посетителите му оредяват, като призраци из улиците на селото бродят някогашните приятели на Кирчо, едва едва ходят с бастуните. И сигурно обичат да влизат в бившата книжарница и да търсят този стар картонен шах, който някога играеха в неделя сутрин, докато селото бе пълно с живот и хора. Ще се опитам да намеря и моята „Мъртва зона”, някъде из хилядите книги над главата ми. Време е пак да я препрочета.

Автор:Ивайло Тончев



Бяха много удобни и практични.Обядвахме в стола и си вземахме понякога и храна за вечерта.

Така наричаните СифертазчетаПонеже са емайлирали и неръждаеми може директно да се храни от тях да се топли на газов или електрически котлон.


От столовата за вкъщи. Под управлението на "Горското" във Варна, имаше столова / в моето детство/. 


Готвеха много вкусно и предлагаха разнообразни ястия, всеки ден имаше меню за следващия. 


Записваш се и на другия ден имаш желаните ястия. Мил спомен от детството ми. Може би и днес съществува тази столова, но времената са други.


Олга Илиева/Варна




На пазара днес няма лютеница, която дори малко да се доближава по качество и вкус до продукта, произвеждан по някогашния държавен стандарт.

Това заяви директорът на Института за изследване и развитие на храните – Пловдив доц. д-р Павлина Параскова, цитирана от „Фокус“.

По думите й истинската лютеница от преди 1989 г. е съхранена благодарение на домашното производство, а сега масово продаваната на пазара лютеница е направена от вносно китайско доматено пюре. Според д-р Параскова лютеницата, която уж е по стандарт, задължително трябва да се прави от българско доматено пюре, което в момента обаче не се произвежда.Първоначално масовото производство е започнало през 50-те години на 20-ти век, а през 80-те БДС е претърпял частични промени, с които се разрешава влагането на различни пюрета – от пипер, чушки, моркови, патладжан.

След 1989 г. и до днес лютеницата не се произвежда по някогашния БДС.

„Първо се промени вкусът й, заради промененият състав на продуктите, които се слагат в нея. Вече в България никой не произвежда пиперково пюре. Нещо повече – ние внасяме откъде ли не доматено пюре и заменяме пиперковото пюре с други продукти, които наподобяват неговия вкус. 

В лютеницата започнаха да се поставят много от тези хранителни добавки – различни „Е”-та за цвят, за вкус, стабилизатори”, категорична е д-р Параскова.Според нея, ако страната ни иска да запазим българската лютеница, заедно с производителите и преработвателите на зеленчуци, трябва да се разработи документацията за защитата на лютеницата като традиционен български продукт пред ЕС. 

Такъв продукт в момента е горнооряховският суджук.

Освен в България лютеница се произвежда още и в Македония, в Сърбия и в Гърция. Но има разлики в съдържанието и състава на продукта. Българската лютеница например се отличава не само по състав, но по начин на приготвяне. Всички съставки на българската лютеница се пържат в олио до съдържание на сухо вещество около 65%.


Много негови съвременници все по-често се обръщат с носталгия към живота по онова време, когато са били млади, когато са ходели всяка година на море, на излети сред девствената природа с новия Москвич, спомнят си за първата целувка на задължителната бригада, за опашките преди Коледа за бленуваните цяла година банани, за аромата на домашната лютеница, която се вари пред блока…

Ето някои от най-разпознаваемите символи на социалистическия начин на живот.

Манифестациите

Социализмът имаше свои утвърдени ритуали като вечерна заря-проверка, отраслови празници, рецитали, но най-представителни бяха манифестациите на трудещите се. Хората от цялата страна засвидетелстваха своята преданост към партийното и държавното ръководство четири пъти годишно – на 1 и 24 май, на 9 септември и на 7 ноември, когато се демонстрираше и вярност към другаря Ленин и братския СССР.

Преди манифестациите жените другарки черпеха модни съвети и кройки от култовите тогава списания „Некерман“ и „Квеле“, които носеха на шивачките си. Във всеки град имаше изградена трибуна, подобна на тази върху мавзолея. След официалното тържество народът продължаваше да празнува в местните ресторанти и бирарии. Последната манифестация у нас беше на 24 май 1987 г.

Чушкопекът

Чушкопекът е едно от най-гениалните български изобретения в епохата на социализма. Той е създаден през 1974 г. от инженера от Велико Търново Николай Пиперков и майстора Дочо Дочев. Съоръжението е измислено в гаражна работилница, а след това произвеждано серийно в местния промкомбинат във Велико Търново. Спряганият за баща бивш заместник-кмет на София Велизар Стоилов всъщност бил човекът, който изготвил чертежите на оборудването, така че да покрива изискванията на БДС.

Всичко става с връзки

Да си купиш цветен телевизор, хладилник или пералня, беше почти невъзможно, ако нямаш връзки. Ако ви трябва хладилник „Зил“, какъвто има в склада на Районната потребителска кооперация в града, обаждаш се на съседа, който работи там и може да го осигури. Той пък има нужда от кожени обувки, а за късмет вашата жена работи в местния обувен завод. Сделката е сключена, така и двете страни са доволни и материално осигурени. По втория начин можеше да се сдобиеш и с карта за почивка, както и с домашен телефон.

Бригадите

Бране на пипер, домати, розов цвят, миене на буркани в консервен комбинат – всичко това беше задължително за пионера и комсомолеца в рамките на националното бригадирско движение.

То започва с националната бригада за строителството на Хаинбоаз – Прохода на републиката, през 1946-а. Средношколците и студентите работят без пари или за символични суми близо месец през лятото. Отделно в прибирането на реколтата се включват и по-малките ученици в началото на всяка учебна година. Званието „бригадир“ със значка се дава след положени 25 безплатни трудодена от младежите и девойките и 20 от средношколците.

Карта за море

През социализма всяко по-голямо предприятие има база на морето. Обядът в стол с първо, второ и трето в почивна станция край брега се смята за едно от най-високите постижения за времето си, по което сега мнозина с мизерни заплати въздишат. Цените бяха достъпни и почти всеки можеше да летува на морето всяка година. Менюто в стола бе скромно, но питателно – таратор, мусака, зеле с месо, зелен боб, кисело мляко със захар за десерт или макарони на фурна.

Тоалетната в много от станциите беше обща. На плажа можеше да се опъне хавлия, гумен дюшек или дори чаршафа, на който спиш в станцията. И никой не ти искаше пари. 14-дневен лагер на море за дете пък през 80-те излизаше средно 20 лева.

Москвичът

„Москвич“ беше мечтата на българина от 70-те и 80-те години на миналия век, когато настъпва бумът в разпространението на личните превозни средства в България. Тогава обаче леките коли са дефицит, защото се осигуряват от внос, затова и продажбата им е лимитирана.

Тъй като мераклиите са много, а колите – малко, продажбите стават по реда на внесения в ДСК депозит от 1500 лева – вноска за кола. Получавате номерче и чакате. След 2-3 години ви излиза редът за „Запорожец“, след 3-4 – за „Москвич”, за „Жигули” или „Лада” се чакаше и до 8-10 години. Нова кола не можеше да се продава до 3 години.



Михнева е родена  на 21 април 1952 г. в София .През 1974 г. завършва право в Софийския държавен университет. След дипломирането си е разпределена като прокурор в Търговище, но не практикува като юрист.


Явява се на конкурс в БНТ за редактор – водещ на тогавашната Втора програма (Ефир 2)


През 1975 г. започва работа в телевизията. Включва се активно в пропагандната кампания на т.нар. „Възродителен процес“, проявявайки се с „настървените“ си репортажи от границата по време на етническото прочистване през лятото на 1989 година.


От 1992 до 1999 г. прави рубриката си „Конфликти“. Уволняват я от БНТ и тя отива в bTV, заедно с рубриката си, но след около година я свалят от екрана. След това е водеща на предаването „Пуканки“ по Нова телевизия.


Тя е един от първите разследващи журналисти в България.


Към днешна дата журналистката е на тежки успокоителни, които би трябвало да подобрят психическото й състояние. Изолирана е и й е забранено да общува с хора.Първите сигнали за случващото се с нея дошли още около 12 декември, когато журналистката започнала да пише на свои познати, че животът й е в опасност и била заплашвана с убийство. 


Като основен източник на заплахите към нея тя сочела Тони Иванов – Парфюма и живееща във Варна бизнес дама Ивана Денчева – Хюнгербюлер, която според думите й била дългогодишна любовница на Парфюма. По време на европейското му издирване от българската прокуратура, Иванов се укривал именно в апартамента на бизнес дамата в Мадрид, Испания.


 Припомняме, че Парфюма бе издирван от родната прокуратура по разследване на заговор „срещу държавата“, което пък започна в последните седмици от управлението на Иван Гешев в ролята му на главен прокурор. В него Парфюма и още няколко души бяха обвинени, че с пари на убития в ЮАР Красимир Каменов – Къро, са подготвяли заговор за дискредитация на няколко висши прокурори и полицаи. Впоследствие Парфюма се прибра в България, като след като прекара 24 часа в ареста, бе освободен под гаранция.


Според твърденията на Михнева, през последните няколко седмици Денчева-Хюнгербюлер умишлено дала личния й телефонен номер на Парфюма, който пък й се обаждал неколкократно с директни заплахи за живота й. Михнева дори разказвала пред свои близки, че Парфюма й се обаждал неколкократно с директни заплахи. Според разказите на Михнева пред нейни близки, Парфюма отишъл директно на домашния й адрес на ул. „Оборище“, където й заявил в прав текст, че ще я унищожи и ще й счупи ръчичките, както и тези на дъщеря й.


В резултат на цялата тази история психическото състояние на журналистката се усложнило рязко и по този повод Михнева подала сигнал до градския прокурор Илиана Кирилова, в който в доста сбъркан текст изложила страховете си. 


 На 21 декември, когато подава сигнал до Прокуратурата и е разпитана от прокурор от СГП, Михнева подава сигнал по телефона до редактор на Уикенд и го уведомява, че е заплашвана и в момента я разпитва прокурор. Дори изпраща подадения сигнал до редакционната поща на изданието. В него журналистката информира за ОПГ в района на „Оборище“, която я заплашва с убийство и цитираме: „Нено Димов – бивш министър на околната среда, Настимир Ананиев –  сменил сума политически партии, сега в ПП, Васил Цолов – бивш кмет на район „Оборище“, Георги Кузмов – настоящ кмет на район „Оборище“ и… отвсякъде наднича Лорер“


„Предполагам, че всичко идва от факта, че „Лукойл“ е вече продаден на американците и изиграни останаха групата „Капитал“. За сведение тази информация ми сподели лично моята приятелка Анелия Атанасова, бивша съпруга на генерал Атанас Атанасов. Благодарение на интригите на генерала, тя загуби българското си гражданство и днес работи за ЦРУ. Атанас Атанасов провокира бившата си жена Анелия Атанасова, за това, че той се изказа по телевизията, че се грижил за децата в Америка. Анелия настояваше да направя интервю с нея за това, че децата не бива да бъдат замесвани и употребявани в политиката. Всички отказаха да публикуват това интервю“, пише още в хаотичния си сигнал до прокуратурата Михнева.

Според близки на журналистката психическото й състояние е влошено в резултат на терапиите срещу рак. Припомняме, че Михнева се бори с второ онкологично заболяване и е категорична, че се чувства на ръба на силите си. по всяка вероятност агресивното вливане на медикаментите е причинило сривът в психиката й. Освен това станало ясно и че е с критично ниски нива на витамин В12.

Използвани източници: Уикенд  plovdiv24.bg   Укипедия



Да си призная, не помня как открих радиото. Сигурно е свързано с меломанските ми занимания, когато дебнех да си запиша някоя песен по радиото, което в началото на 80 те бе все едно да търсиш златен пръстен сред тонове пясък. 

Но радиото беше стар ВЕФ, в чиято чест увивах с кабел всички дървета в градината на къщата на село и се мъчех да хвана какви ли не чужди радио-станции. Очаквах чудеса, но те трудно се случваха. И въпреки това, представете си вечер в една стара селска къща, в която винаги има какво да шуми или да създава странен шум. 

И едно хлапе на около 12-14 години, което е наредило една камара книги от селската библиотека и вече уморено, не му се чете, седи в тъмната стая посред нощ и върти копчето на апарата. Вой и стонове от заглушителните станции, но въпреки това...понякога тайно хващах турски радиостанции, по които въртяха от техните, протяжните песни. 

Вечер попадах и на радиотеатъра по Христо Ботев, по който слушах ту бойки социалистически реализми, ту странни неща, които по-късно разбирах, че са на Рей Бредбъри. Дълги часове вечер, отваряш очи, навън нещо шуми, вятър ли, не разбираш, но от радиото звучи някаква странна съветска военна музика. Отваряш очи и ти говорят нещо за пчелите или за отглеждането на бубите или някаква такава абсурдна тема за ранна утрин. Имаше дори и утринна гимнастика, която спря по едно време, времената вече не бяха в подкрепа на колективните занимания.

Много си харесвах тези вечери, летни или зимни, в тази стара къща.

После продължих да слушам радио и то само и предимно едно – Христо Ботев. Единственото радио, което ми напомняше и все още ми напомня за онези хубави вечери, с радио театъра, със странните концерти с музика на народите, с шантавите тематики по никое време.



Бананите в Русия се появяват на рафтовете на хранителни стоки в средата на 19 век. Екзотичният плод бил много скъп и бил достъпен само за аристократите. След Октомврийската революция бананите напълно изчезват от рафтовете. Те започнаха да се внасят само по специални поръчки за партийни лидери.


Бананите се връщат на рафтовете едва през 1938 г. благодарение на Йосиф Сталин. Появата на плодове се смяташе от мнозина за знак за подобряване на живота в СССР и това значимо събитие е пряко свързано с известната фраза на Бащата на народите „Животът стана по-добър, животът стана по-забавен“.


Самият Сталин обичал да има тропически плодове на масата си и нито едно угощение не минавало без банани. Те започнали масово да се внасят в страната, но само в големите градове. Жителите на селските райони дори не са чували за тях.


По време на войната плодовете не се внасят, но веднага след края й Йосиф първо нарежда на Анастас Микоян да закупи голяма партида. Тогава министърът на външната търговия не се и опитал да спори със Сталин дали това е целесъобразно.

Китай става основният вносител на плодове за СССР. Оттам ги носели още неузрели и зелени. Това било направено, за да не се влошат по време на дългосрочно транспортиране. Директорите на универсални магазини трябвало да отделят отделна тъмна стая, в която плодовете се съхранявали, докато узреят.


В средата на 50-те години отношенията между Китай и СССР се влошават значително и бананите започват да се внасят първо от Виетнам, а след това от Куба. Тъй като тежката военна индустрия е слабо установена в тези страни, страната на Съветите им предложи бартер - те ни дадоха банани, а ние ги снабдихме с оръжие.


Зрителите за първи път видяха банани на екрани през 1957 г., когато беше пуснат филм за стареца Хоттабич. Никой не може да предположи, че бананите в една от сцените са направени от папиемаше, тъй като служителите на Ленфилм не могли да купят истински, а сценарият го изисквал.

Сушените банани в пластмасови опаковки били особено популярни в СССР. Беше почти невъзможно да се купи деликатесът, тъй като те били изкупвани в първите часове след „пускането“ в магазините.


До 70-те години вече нямало как да изненадате гражданите с банани. Те станали много по-евтини - килограм струвал 2 рубли. Точно преди перестройката в Съветския съюз бил  подписан митнически указ, който гласял, че екзотичните плодове вече не подлежат на вносни такси и те започнали да се продават на всеки ъгъл.


И една история за бананите...

Годината е приблизително 1980. А комунизмът или вече е победил, или е на път да победи.

Прибирам се от училище и на масата има бележка:

"Дима! Наредих се за банани. Нашият номер е 1278. Обядът е на масата. Яжте и отивайте направо в магазина за зеленчуци! Татко"

Този ден баща ми работеше втора смяна. Аз от своя страна оставям бележка на майка ми, която работеше първа смяна и оставям да стоя. Между другото, дадоха 1 килограм на ръка. И тогава дори оставиха баща ми да напусне работа по-рано. За добра причина, за да можем да купим допълнителен килограм банани. Опашката се простира болезнено бавно. 19:30 часа. След половин час зеленчуковият магазин затваря. В Маяк звучи тревожна музика...

Хората започват да се притесняват, всички разбират, че утре, на откриването, вече няма да има банани за продажба. Всичко ще се нареди от само себе си, чрез връзки. Искането е спонтанно формулирано:

Отделът трябва да работи до последния банан!

Сформира се инициативна група, която да постави ултиматум на ръководството на търговския център. Ръководството й отговаря с нещо като следното:

- Майната ви, другари хегемони!

Тук трябва да се отбележи, че малко по-рано в Толиати имаше стачка на шофьорите на автобуси, която беше съобщена от всякакви BBC, Free Europe и други „гласове“. Тогава градският комитет получи първия номер.

Ето го. Опашката веднъж тревога, опашката втори път... Започват да се чуват призиви търговският център да се разруши „по дяволите“. Не минават и 20 минути, преди да пристигнат представители на окръжния партиен комитет. След като оцениха ситуацията, те дават инструкции, които напълно съвпадат с исканията на тълпата и мен, по-специално:

- Търгувайте до последния банан!

„Пазарувахме“ около полунощ. Мама, татко, аз - три килограма. Три килограма дървени флуоресцентни зелени банани. Тук трябва да се отбележи, че моите родители са купували банани за втори път в живота си, така че те са били опитни потребители на банани. Натъпкахме тези зелени шушулки във филцови ботуши и ги сложихме на килера - „да достигнат“, т.е. зрял. Там минаха няколко дни. И ето, родителите ми ми взеха жълти, меки, вкусни банани от шкафа!

И ето ме, дванадесетгодишно момче, излизам на улицата с оскъден банан в ръка и усмивка, по-широка от раменете ми.

Запознавам се със съседка, леля около 35г.

- Дима, какво ядеш?

- Лельо Света, това е банан. Стояхме заедно на опашка.

- Значи са зелени и дървени!

- Бяха незрели. Те, като доматите, също се слагат да узреят на шкафа.

"По дяволите!" - каза леля Света. „И ние стояхме на опашка осем часа, прибрахме се в един през нощта, опитахме го: парчето дърво ме задави.“ Решихме, че не трябва да ядем банани сурови и ги сварихме. Оказа се някаква паста. Всичко беше излято в тоалетната. И се оказва, че това са!!! Дим, нека поне опитам?

Подадох й банана. Тя се наведе, внимателно взе върха в устата си, отхапа... И промени лицето си, прошепна:

- Бла! Какви сме тъпаци, ама кой  да знае...



Първи май - Международен Ден на труда и работническата солидарност

Началото на отбелязването на Първи май -  международният ден на труда е поставено на 1 май 1886 година в САЩ.


Ето как сме отбелязвали празника по времето на соца в НРБ










Съблазнителната Хелга от култовия сериал „Ало, ало” днес е променена. Цели тридесет и четири години са минали, когато красивата Ким Хартман изигра немската секретарка в култовия хумористичен сериал. Там блондинката запали мъжките сърца с невероятната си визия и конфузните положения, в които често се разкриваха някои части от тялото, които по принцип остават скрити . 

Сериалът бе излъчен в далечната 1982 г., а актрисата разбираемо подпали мъжките сърца. Но и сега, цели тридесет и четири години след началото на излъчване на култовата поредица, тя изглежда шармантно за възрастта си. Днес актрисата е на 64 години. Въпреки че е на такава възраст, блондинката все още е зашеметяваща и пленява с чар и харизма. 

Ролята на редник Хелга Герхад в британския комедиен сериал си остава една от най-значимите. След комедията „Ало, ало” има още куп значими роли. Ким Хартман има телевизионни ангажименти и в филми като „Жертва”, в „Британската империя”. Играе и като учителка в различни детски сериали. Ким Хартман винаги е споделяла, че и досега „пази някои малки неща от образа на редник Хелга Герхард”. 

„В живота съм доста по-различна от подредената и стриктна Хелга, но дълго след приключване на сериала не успях да излезна от нейния образ. Затова по-късно получих роли, които бяха коренно различни от нея”, твърди с усмивка актрисата. И наистина образите на популярните актьори в култовата поредица са толкова ярки и силни, че зрителите няма как да не ги приемат като такива и в живота.

Ким Лесли Хартман (на английски: Kim Lesley Hartman) е английска актриса, родена на 11 януари 1952 г. в Лондон, Англия. Една от най-значимите и роли е на Редник Хелга Герхард в британския сериал „Ало, ало!“, излъчван между 1984 и 1992 г. Завършва образованието си в Кралската девическа гимназия.

Освен в комедията „Ало, ало!“, където играе ролята на редник Хелга Герхард, тя има телевизионни ангажименти и във филми като Casualty (Жертва) в ролята на Роз Фентън, както и в The Brittas Empire (Британската империя) в ролята на Лаудръп. През 2005 г. участва частично в Daisy Chain, аудио драма, базирана на телевизионния сериал Sapphire and Steel (Сапфир и Стомана), а на следващата година и в британския филм Once Upon a Tyme. През същата 2006 г. изиграва и роля на учителка в продължителните детски серии на Grange Hill.


Няма как да сте забравили Хер Флик от Гестапо, който все имаше шантави и налудничави идеи.


Ролята е изиграна от Ричърд Гибсън. Актьорът е роден на 1 януари 1954г. в Уганда и най-голяма популярност придобива именно от сериала на Би Би Си „Ало, Ало”.

Първата му филмова роля е от 1971г. във филма „Go Between”, в която играе Маркус Маудсли. Участвал е в множество телевизионни проекти.

През последните 15 години той продължава да участва във филмови, телевизионни и театрални продукции.Вижте още:Интересни факти за Култовият сериал „Ало, ало“


Действието се развива по времето на Втората световна война, в малкото френско градче Нувион и ни разказва историята на Рене Артоа. 

Германците са окупирали градчето, взимайки със себе си всякакви ценности, между които и картината „Грешната Мадона“ (онези, които са гледали сериала, я знаят като „Грешната Мадона с големите бомби“) от Ван Кломп, първоначално конфискувана от полковник Фон Щрьом и неговия помощник-капитан Ханс Гееринг. Комендантът на градчето фон Щрьом решава да я запази за себе си, за да я продаде след края на войната. Хитлер също иска картината „Грешната Мадона“ за да я подари за рождения ден на Ева Браун и изпраща хер Ото Флик от Гестапо в града, за да я намери, но хер Флик я търси, за да я запази за себе си. Той е племенник на Хайнрих Химлер.


В същото време Рене е принуден да работи за Съпротивата. Главният водач на Съпротивата, Мишел Дюбоа (кодово име – Синегушка), обяснява на Рене, че трябва да крие в дома си двама английски летци – офицери Феърфакс и Карстиърс. Полковник Фон Щрьом и капитан Ханс Геринг, в опита си да се скрият от Гестапо, както и да скрият картината и един ценен часовник с кукувичка, виждат британските летци. Рене ги убеждава да не го издават, в замяна на което той ще намери копие на картината, за да могат те да продадат картината след войната.

Рене е принуден да бъде добър с германците, за да не го застрелят, също така трябва да бъде добър и със Съпротивата, иначе те ще го застрелят, защото е добър с германците. Трябва да бъде добър и с жена си Едит, защото, ако тя разбере, че има връзка със сервитьорката от ресторанта Ивет, ще го застреля. А ако Ивет разбере, че Рене има връзка и с другата си сервитьорка Мария, тя ще го застреля. Така приключенията на Рене започват.

Действията на епизодите се развиват около криенето на картините и реализирането на безумните планове на Мишел за бягството на британските летци.

Другите главни герои са мадам Фани – тъщата на Рене, мосю Льоклер – фалшификатор и пианист, както и бивш любовник на мадам Фани, мосю Алфонс – погребален агент, който ухажва Едит, полицай Крабтрий – английски агент, който се преструва на френски полицай и говори ужасно френски, английските летци Феърфакс и Карстиърс. 

А от немците – лейтенант Грубер, за когото има слухове, че си пада по Рене (но след войната се жени за Хелга), редник Хелга Герхарт, генерал Фон Клинкерхофен, италианският капитан Алберто Берторели, и Фон Смолхаузен, който също като хер Флик е от Гестапо.

Част от героите са заменени по време на сериала. Мария е заменена от Мими Лабонг (от 4 сезон, с която Рене също има връзка), капитан Ханс Гееринг е заменен от италианския капитан Алберто Берторели (по-късно сменят актьора), а мосю Льоклер – от своя брат-близнак Ернест Льоклер. В края на сериала след пластичната операция на Хер Флик (Ричард Гибсън), е сменен от Дейвид Джонсън.



През  1982 година в Кореком вече имаше всякакви касетки, основно ТДК и BASF , AGFA и FPhilips. Po 45 , 60 i 90 minuti, имаше и германски касетки ORWO , а някъде към 1985 година се появиха и българските : DRAGOR , които по някаква случайност бяха по-добри от японските и германските.

Нашите инженери от ДЗУ явно бяха изработили някаква особена магнитна смес с много добри феромагнитни качества. Аз имах касетофон от 1976 година и грамофон - година по-късно, който още работи, при това перфектно Pioneer. 

Имам и още по-отдавна от 1974 година и тунер с усилвател Грундиг - 4D - quadro, така, че в махалата бях нещо като звукозаписно студио. Тaкъв с 2 касетъчни гнезда или портативен никога не съм имал, просто понеже точно катo реших да си купя - и излезе WALKMAN.

Не бяха никак за подценяване и българските усилватели "Студио 40"  в комплект с  40 ватови четирилентови колони от същата марка които възпроизвеждаха идеален звук.


В зависимост от модела, то продължава между три и седем години. Най-дълго се чака за „Лада“, която тогава е сред най-модерните достъпни в България коли. Причината за чакането е, че търсенето на стоки, в случая коли, е значително по-голямо от предлагането.В днешно време е обратно- търсенето е по малко от предлагането.

Кратка история на култовия соц автмобил:

През 1972 г. в производство влиза по-мощна версия ВАЗ 2103 с двигател 1500 cm³ със 72 к.с. и максимална скорост 147 km/h. От средата на 70-те години до 1986 г. в производство е комби-вариант ВАЗ 2102 с 1,2- и 1,3-литрови двигатели, съответно с 60 и 63 к.с. и максимална скорост 130 km/h. 

През 1977 г. в производство заляга моделът ВАЗ 2121 (Нива), който модел се произвежда. През 1982 г. излиза Лада 2107, която се слави като „върхът на класиката при Ладите“. Този модел се предлага с 1,5-литров двигател със 72 к.с., има максимална скорост 145 km/h и ускорение от 0 до 100 km/h за 17 s. 

В края на 1984 г. е представен моделът ВАЗ 2108 (Самара) хетчбек с 3 или 5 врати, който модел поставя началото на втори етап в развитието на руския автомобилен производител с новото моделно семейство „Самара“. 

Това е първият модел Лада с предно предаване, произведен в бившия СССР. Самара се предлага с двигатели 1,3 и 1,5 L съответно с 63 и 72 к.с. и максимална скорост 145 и 150 km/h. След разпада на СССР АвтоВАЗ изпада в дълбока криза и само основното преструктуриране на фирмата позволява в средата на 90-те години автомобилният производител да обнови и разшири производството си. На Парижкия автосалон през 1994 г. за първи път е представен моделът ВАЗ 2110, който впоследствие се оказва родоначалник на третото поколение моделни семейства – 110.

Какви са вашите спомени и каква беше първата ви кола?



1. На 7 години вземаше сама 4-годишния си брат от градина. Сега не позволяваш на 13-годишния си син да излиза сам по тъмно.


2. Като малка изяждаше по 3 филии с лютеница и сирене за обяд и една вафла. Сега даваш на децата си само месо от пасищни животни и домашни десерти с чиа, мед и фурми.


3. Единственото превозно средство, което имаше като дете, беше колелото. За разлика от автопарка на сина ти, който включва още тротинетка, картинг кола и скутер.


4. Опитваш се да приготвиш здравословна закуска, която да е питателна, без пържено, глутен, бяла захар и биоплодове. За това време баба ти щеше да ти пъха третата мекица с пудра захар в устата.


5. За да възпитаваш успешно децата си сега, ти е необходима поне една диплома по клинична психология. Нищо общо с шамарите на леля Гиче от детската ти градина.


6. Когато ти се караха навън, към майка ти винаги се присъединяваха поне по една-две съседки, също толкова вещи по въпроса с отглеждането ти. Сега в момента, в който леко повишиш тон, започваш параноично да се оглеждаш за шведи.


7. Изпитваше неописуема гордост, когато на 7 се научи да си пускаш сама видеокасетка. Сега гледаш с изумление как 4-годишното ти потомство умело борави с ютюб, скайп и де що е тъчскрийн.


8. Прекарваше по половин денонощие навън с ключ, вързан на врата ти, докато вашите нямаха ни най-малка представа къде си. Сега в момента, в който дъщеря ти излезе, ѝ пращаш 3 вайбър съобщения.


9. За разлика от детето ти като малка дори не подозираше за съществуването на манго и папая. Единствената екзотика, която ти се полагаше, бяха банани и портокали по Коледа.


10. Като малка имаше един чифт маратонки, които се сменяха чак когато се пробият. А дъщеря ти има близо 10 чифта сникърси.


11.Вечер играехме до тъмно без да се притесняват родителите ни от нищо 


12.Когато от терасата ни викнеха да се прибираме вече ,казвахме "Още малко,само да си доиграя"



Около 1982 година официално имах първата си касета - 6 минутна демонстрационна касета Сони, на която човек можеше да си запише точно две песни, че и малко да не му стигнат. Редовно дебнех по радиото да запиша някоя песен, имах на разположение един стерео касетофон Сони, който живя почти до 2002 година, когато се амортизира съвсем, след години упорито лашкане навсякъде.

Безкрайно много нощи, в които слушам радио, за да запиша за пореден път по една страна с една песен и да чуя касетата  милион пъти на другия ден.

Няколко неща, които научих от моето незабравимо SONY:

- ако имаш място за две песни, трудно може да събереш три

- стандартната поп песен е около 3 минути и нещо. За зла ирония - винаги с малко не ти се събира.

-по гласа често можеше да се познае водещият каква песен ще пусне, станах добър психолог (smiley)

- научаваш се да мериш време, пространство и разстояние - дължината на лентата

- все някога се налага да изтриеш нещо, научаваш кое е важно и кое не...

- изтриваш все някоя любима песен, за да събереш нещо ново...научих се и да губя.

Вие какви спомени имате?


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив