Любимецът на децата Бате Асен бил принуден да си смени името

Тази година се навършиха 20 години от смъртта на любимеца на децата Асен Кисимов, когото поколения наричаха Бате Асен. Изпълненията му на „Зайченцето бяло“, „Къде са ми детските книжки“, „Тече, всичко тече“ и днес се слушат от децата, както преди 40 години, а озвучените от него приказки са част от израстването на няколко поколения.

 

„Моите деца се радват най-много на песните му, понякога им е тъжно, че не познават дядо си. Но тези песни са машина на времето – деца, израснали в различни години, ги обожават по един и същи начин“, споделя синът му Йордан Кисимов.

 

Внуците на актьора Алекс и Ема са родени след неговата кончина и така и не успяват да го срещнат. Въпреки това го познават чрез записите, които продължават да се гледат и слушат в интернет, и чрез спомените на баща им. „Понякога им е мъчно, че никога не са го прегърнали, но той живее за тях чрез песните“, казва Йордан.

 

Децата винаги са били най-голямата любов на Асен Кисимов. Именно на тях е посветил голяма част от творчеството си. На 13 юли 2005 г., деня на неговата кончина, той пак е трябвало да има среща с малки зрители, която очаквал с огромно вълнение. Това е символично за живота му: до последно е отдаден на детската публика.

 

Кисимов има над сто роли в театъра и оставя ярка следа в киното – от „Топло“ и „Бъди щастлива, Ани“ до „От нищо нещо“, където е в образа на журналиста Ташев и си партнира със Стефан Данаилов и Анета Сотирова.

Играл е в Театър „Българска армия“, „София“ и Бургаския драматичен театър. Гласът му десетилетия звучи по радиото в предаването „Часът на слушателя“.

В комедията "От нищо нещо"

 

Малцина знаят, че в началото на кариерата си Асен Кисимов е решил да смени фамилията си, за да не бъде свързван с театралния колос Константин Кисимов. За да се избегнат паралели и недоразумения, младият Асен дълго време работи под името Ангелов. Това е едно от най-болезнените решения за него, разказват негови близки, защото смята фамилията на своя баща за чест.

 

Синът му Йордан за разлика от баща си не поема по артистичен път. Завършил е в Германия, занимава се с бизнес, но е известен и като страстен кулинар и е чест гост в готварски тв предавания.

Източник:Ретро.бг

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1983 г. на сватбата им идват 250 души. Тодор Живков изпраща поздравителна телеграма

Преди 42 години, на 11 декември  1983 г., Златното момиче Илиана Раева казва заветното „Да“ на своя избраник Наско.

Преди 44 години започва романтичната история на двама от най-обичаните български спортисти – гимнастичката Илиана Раева и футболистът Наско Сираков.

„Това, с което ме шокира и направо ме вбеси, беше, че на първата вечер, в която все още си говорехме на „Вие“, той ми каза „Ти ще бъдеш моя жена“…и аз „моля?!“ и той – „Нищо, просто ще бъдеш моя жена“ и аз му казах „Интересно, още повече, че това няма как да стане, защото ти си футболист…”, спомня си Илиана Раева.

Сватбата приковава към екраните цялата страна!  Всички искат да видят заветното „ДА“!

„Витошка” буквално беше залята от хора, които бяха дошли да гледат. Спомням си, че вътре в залата не можеше да се влезе, за да минем церемонията – беше някаква лудница в самата зала, а отвън на улицата беше някакъв ад – просто не можеше да се паркират колите от хора”, разказа Раева.

На сватбата идват 250 души. Тодор Живков изпраща телеграма, за да поздрави младоженците. Кумове са Нешка Робева и съпругът й. Треньорката изиграва важна роля още в първия момент като кума. „Вечерта националният отбор по футбол заминаваше на лагер във Варна и Иван Вуцов беше тогава треньор и трябваше Нешка да го увещава да пусне Наско за първата си брачна нощ при съпругата си,  защото той беше много категоричен.”

Тогава тя е бременна с първата си дъщеря Славея, която проплаква за първи път на 8 юни следващата година. Четири години по-късно на бял свят идва и красивата Виолета.

Историята на любовта им

Наско е този, който инициира срещата между двамата. Преследва я три месеца, докато успее да й каже, че един футболист иска да се запознае с нея. На първата им среща той я взема от дома й с кола и я води на ресторант. След 3 дни следва втора среща.

„Аз бях убеден от първата ни среща, че това е жената на моя живот и че трябва да си изживея живота с нея“, споделя футболната легенда в предаването „Търси се“ през 2011 г.

„Тя е много честна в отношенията, тя е изключително крехка като физика, но цял живот съм имал един невероятен гръб в нейно лице. Тя ме е подкрепяла и е стояла зад мене и ме е защитавала повече, отколкото себе си.

Отношенията между една от най-здравите семейни двойки в българските спортни среди, а и не само, невинаги са били безоблачни и розови. И Наско, и Илиана споделят, че са били много силни характери. Илиана е тази, която започва да прави първа компромиси – най-вече с гордостта си.

„Една любов, която мина през всичко – много изпитания, много драми и тежки моменти, страшно силна любов и сексуална връзка.“

В интервю пред bTV преди 2 години Наско Сираков дава рецептата, с която са запазили брака си:

„С любов, с послъгване тук-там, с отношение… Така се запазва. Илиана е великолепен човек. Каквото и да кажа за нея, ще е малко. Всяка сутрин ? казвам, че я обичам.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изоставя правото, за да създаде едни от най-хубавите български филми

Никола Асенов Рударов е една от тихите, но ярко вписани фигури в българското кино — актьор, режисьор и човек с характер, който оставя следа в поколения зрители. Роден е на 6 декември 1927 г. в София в семейство на български бежанци от Македония. Детството му преминава в дух на дисциплина и труд, но и сред силно усещане за културните корени на семейството му. Рударов израства като чувствителен, наблюдателен младеж, който още от ранните си години проявява интерес към литературата, киното и сцената.

Първоначално обаче съдбата му поема в различна посока — след завършване на средното си образование той записва право. За кратко време следва Юридическия факултет, но разбира, че това не е неговият път. Привличат го човешките истории, камерните ситуации, емоциите, драмата — и постепенно, въпреки очакванията на близките си, се насочва към киното. Тази смелост да напусне сигурния професионален избор и да се посвети на изкуството по-късно многократно се проявява и в творческия му път.

Като режисьор Никола Рударов създава шест пълнометражни филма, всеки от които носи характерния му стил — внимателно структурирани човешки истории, често с леко социално звучене, с герои, движени от вътрешни конфликти, а не от външен драматизъм. Сред най-популярните му творби се открояват „Да изядеш ябълката“, „От нищо нещо“, „Хора отдалече“ и криминалната драма „Комбина“. В тези филми ясно личи интересът му към психологическата дълбочина на персонажите и към онзи тип драматургия, която изследва мотивите, слабостите и силите на обикновения човек. Той не е режисьор на шумни ефекти и показност — напротив, предпочита интонацията на деликатното, камерното и човешкото.

Паралелно с режисурата, Рударов изгражда и солидна актьорска кариера. Участва в десетки филми, в които често играе хора със строга външност, силен характер или специфичен вътрешен код, макар че в реалния живот е бил спокоен и добронамерен човек. Българската публика особено добре го помни като учителя Баръмов във „Вчера“ — роля, която се превръща в култова. Рударов създава образ, който остава в българското кино като символ на строгия, но същевременно жив тип училищен авторитет от едно друго време. Репликата му „Ще видите вие кон боб яде ли!“ е част от фолклора на няколко поколения ученици.

Работи също в „Шведски крале“, „Лагерът“, „Сезонът на канарчетата“, „Дунав мост“, „След края на света“ и други значими заглавия. Киното му дава възможност да се разкрие в широк диапазон от персонажи — от сериозни и драматични, до образи, носещи тиха ирония или дълбока човешка тъга. Една от отличителните му черти е умението да присъства на екрана дори когато ролята е малка. Не играе, не преувеличава — просто „е“ на сцената, и това е достатъчно, за да бъде забелязан.

В личния си живот Никола Рударов е известен с това, че е скромен, неконфликтен и дълбоко отдаден на професията си. Колегите му често споделят, че е бил човек на тишината и наблюдението — не от тези, които запълват пространството с шум, а от онези, които го изпълват със смисъл. Обича литературата, слуша класическа музика, интересува се от политика и обществен живот, но се дистанцира от публични изяви и скандали. Близкият му кръг от приятели е малък, но сплотен. За него казват, че е бил артист от старата школа — човек на думата, точността и професионалната почтеност.

Последните години от живота му преминават спокойно, далеч от шумното публично пространство. Работи периодично, докато здравословното му състояние позволява, а по-късно се оттегля. Умира на 26 март 2010 г. на 82-годишна възраст, оставяйки след себе си десетилетия филмова история и поколения зрители, които продължават да го гледат и откриват в неговите роли част от духа на българското кино от втората половина на XX век.

Наследството на Никола Рударов е тихо, но трайно — като самия него. Не е сред най-шумните имена, но е сред най-разпознаваемите, най-истинските и най-честните. Той остава в паметта на българската култура като актьор и режисьор, който умее да разказва истории без излишен патос, да създава характери без преструвка и да оставя следа без да го заявява. Именно това го прави толкова ценен.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Семейството на Любо Пенев с извънредно съобщение

 

Благодаря Ви, че сте до нас в този тежък момент, написаха те

Семейството на големия български футболист Любослав Пенев, който в момента се бори с рак на бъбреците, излезе с емоционална публикация в социалните мрежи, пише Флагман. В последната седмица кампанията за набиране на средства за лечението на Ел Голеадор включи стотици фенове, легенди и хора, обичащи футбола.

Онкологичното заболяване на Любо Пенев е в напреднала форма и се налага експериментално лечение, което обаче е много скъпо – между 150 и 200 хил. евро на месец.

Ракът топи Любо Пенев с 1 килограм на ден

Заради заболяването Любо отслабва буквално с килограм на ден и вече се е стопил под 60 кг, но той не губи надежда, че ще оцелее. Днес семейството му написа следното:

„До всички, които заставате до нас,

От името на нашето семейство и на нашия Любо ви благодаря от цялото си сърце. В този най-тежък момент вашата любов и съпричастност ни държат изправени.

Благодаря на Фондация ЦСКА за тяхната подкрепа, както и на всички хора от футбола, от спорта, от България и Испания, които се обединиха около него. Отборите, в които е оставил дълбока следа, и съперниците му на терена показаха истинска човечност.

Стадионите, които скандират името му, и стотиците дарители са част от силата, която му помага да продължи своята битка. Вашата подкрепа е безценна и остава жизненоважна за продължаващото му лечение в Германия.“

Източник:Петел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Преди 40 г. смениха името й на Силвия, Слави я сваля като студентка, а днес е сред най-стилните жени у нас

Не може да бъде! Търкаме очи и гледаме пак, но… няма как да я познаем, ако самата Есил Дюран не беше разкрила, че това е тя. Да, на снимката виждате самата нея и то на абитуриентския си бал, след който, разбира се, веднага била приета за студентка в Консерваторията.

Дюран пусна фотото за празника на студентите 8 декември и призна, че това са били най-щурите, щастливи, но и полезни години в живота й и макар че често пъти нямала и пет лева в джоба, винаги си казвала, че това е временно и нещата ще потръгнат. Така и станало, както сами знаем. Днес Есил се радва на прекрасна кариера и още по-прекрасен съпруг и син.

Самата тя признава, че не си прилича на снимката, защото тогава е нямала корекции, разбира се. Наясно сме, а и тя не крие, че си е правила ринопластика, подобрявала е устните и лицето си като цяло.

Мнозина са на мнение, че днешната Есил е по-секси и красива от предишната, въпреки че е вече на 56 години. „Тогава са били такива модерните прически и грим, така че тя се е придържала към тях, но да си кажем честно – изобщо не прилича на младо момиче, а й даваме поне десетина години отгоре. Докато днес не й даваме възрастта, а я сваляме с десетина“, коментират нейни фенове в нета.

Сигурни сме, че певицата се радва на тези думи, защото от тях личи, че прави необходимото, за да се поддържа и да се грижи за себе си.

Есил Дюран е сред малкото чалга певици, които наистина имат и глас, но и интелект, а и образование. Тя завършва джаз пеене в Консерваторията, но се прехвърля към лекия жанр, защото по онова време там са парите и кариерата.

В подкаста на Благо Джизъса преди дни певицата си спомни миналото, както и познанството си със Слави Трифонов от студентските години. Той я поканил на среща, но понеже и двамата нямали пари, седнали в някакво евтино бистро и я карали на чай и сладки приказки.

„Абе, интересна нощ си беше, но в никакъв случай не сме завършили в кревата. Това го декларирам, защото по онова време дори бях девствена“, взриви с откровението си Есил, но даде да се разбере, че Дългия я е свалял.

Реално тя обясни, че идва от консервативно семейство, държащо на ценностите и морала, затова нямала и идея за секс до доста късни години. „Вече бях завършила висшето си образование, когато питах мои приятелки за това-онова от секса – бъкел не разбирах от тези неща, а и не бях била с мъж“, признава си Дюран.

Тя не съжалява изобщо за това, че се е „открехнала“ късно, защото смята, че така или иначе животът си тече, годините вървят и неизбежно научаваш всичко… но имаш определено време, в което може да си чист и невинен, и е добре да го използваш.

Не крие, че после си е сложила силикон, заради работата в Пайнер, но е категорична, че никога не правила компромис със себе си и с текстовете, които пее – никога вулгарности и цинизми.

Източник: Crimesbg.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актьорът, който никога не забрави откъде е тръгнал

Велко Христов Кънев е роден на 31 юли 1948 година в малкия град Елхово. Родителите му — майка му Кера и баща му Христо — са обикновени хора: тя работи като реквизитор в Театралната трупа към военния културен дом, а баща му е шивач във военното поделение в Елхово. Животът в това скромно семейство, далеч от столичния блясък, оформя в него скромност, трудолюбие и усещане за реалността — качества, които впоследствие ще се отразят и в актьорската му игра.

Още от ученическите си години Велко показва интерес към изкуството — свири на акордеон и на йоника и участва в постановки на читалищната сцена в Елхово. Тези първи изяви — далеч от прожекторите, но близо до хората — дават началото на нещо много по-голямо.

След средното си образование отбива задължителната си военна служба, а после е приет във ВИТИЗ, където през 1973 г. завършва актьорско майсторство в класа на доц. Апостол Карамитев. Сред състудентите му се откроявят имената на Искра Радева, Богдан Глишев, Юрий Ангелов. Дипломната постановка на неговия випуск — „Женско царство“ — се превръща в събитие за театралния сезон и даже е представена във Франция със значителен успех.

След дипломирането му през 1973 г., кариерата на Велко Кънев започва в регионалния театър — първо в Драматичен театър „Стефан Киров“ – Сливен, където играе от 1973 до 1976 г. В него изпъква ролята му в постановката „Милионерът“.

След Сливен идва поканата за Сатиричен театър „Алеко Константинов“ в София — там играе три сезона (1976–1979).

През 1979 година Велко Кънев става част от трупата на Народен театър „Иван Вазов“ — сцена, с която ще свърже най-голяма част от творческия си път. Там създава множество впечатляващи роли — класически и съвременни — и се утвърждава като актьор с изключителен диапазон и дълбочина.

От началото на 1970-те година започва и кариерата му в киното — участията са постепенно, но пробивът идва през 1982 г. с филма Оркестър без име, който го прави звезда и носи широка популярност сред зрителите. След това се снимат редица филми, които се превръщат в любими на поколения — сред тях „Матриархат“, „Мъжки времена“, „Бон шанс, инспекторе!“, „Да обичаш на инат“, „Бой последен“ и други.

Но не само кино: през 1981 г., след успеха на „Оркестър без име“, Велко — заедно с колегите си Георги Мамалев и Павел Поппандов — основават музикално?комедийна формация, която по?късно се превръща в култовото телевизионно шоу Клуб НЛО. С това Кънев добавя към репертоара си и сатиричен хумор — ново измерение на този, вече зрял артист.

Общият му сценичен и филмов път включва над 40 роли в театъра. Сред най-запомнящите се е ролята му на поп Кръстьо Никифоров в постановката „Великденско вино“ от Константин Илиев, за която получава наградата Аскеер за водеща мъжка роля през 1994 г. През 2008 г. на сцената на Народния театър тържествено отбелязва 60-годишнината си с моноспектакъла „12 разгневени монолога“.

Освен с таланта си, актьорът е запомнен и като деликатен, човечен, скромен човек — колеги и приятели често го описват като такъв. Той остава свързан с корените си: въпреки славата не забравя Елхово и простия бит, от който тръгва.

През последните години от живота си Велко Кънев води тежка битка с рак на гласните струни. Въпреки болестта, се стреми да продължи работата си на сцена и в проекти — доколкото здравословното му състояние го позволява.

На 11 декември 2011 година, на 63-годишна възраст, Велко Кънев умира в София. Смъртта му е загуба за българското театрално и филмово изкуство, но името му и харизмата, които оставя, продължават да живеят — чрез филмите, постановките и спомените на хората.

Наследството на Велко Кънев е многопластово: той не е просто актьор, а емблема на българската комедия, драма и сатира — артист, който със себе си носи съпричастност към човека, уважение към корените и искреност в изкуството.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – застрелва на място убиецът на 7-годишната й дъщеря

 Веднага след инцидента те прави уличаващо я изявление

През март 1981 г. Мариане Бахмайер открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – заличава Клаус Грабовски от лицето на земята. Той е убиецът на 7-годишната й дъщеря. 

Повече от 40 години този случай се помни и обсъжда: 

Оправдано ли е отмъщението на почернената майка? Германската информационна агенция NDR го определя като „най-фрапантният случай на линч в следвоенна Германия“.

Преди да се стигне до трагичния завършек, Мариане Бахмайер е самотна майка и успешен предприемач. Собственик е на кръчма в Любек (град в тогавашна Западна Германия). Тя живее с третото си дете Анна. Двете й по-големи са били дадени за осиновяване. Анна е описвана като щастливо дете, но на 5 май 1980 г. се случва трагедия: тя е намерена мъртва.

Както се оказва по-късно, в онзи съдбоносен ден седемгодишното момиче пропуска училище след спор с майка си и по неведоми пътища се озовава в ръцете на 35-годишен съсед, местен месар на име Клаус Грабовски, който вече има криминално досие за блудство с дете. По-късно той скрива тялото й в кашон и я захвърля в близкия канал.

Грабовски е арестуван същата вечер, по сигнал на годеницата му. Мъжът признава за престъплението, но отрича да е малтретирал детето. Той убеждавал следователите, че се е отървал от Анна, след като тя се е опитала да го изнудва. Според него Анна се опитала да го съблазни и заплашила, че ще каже на майка си, че той я тормози, ако не й даде пари. Той повтаря своята версия и в съдебната зала.

„Майката на отмъщението“

Адвокатите на Грабовски твърдят, че действията му са предизвикани от хормонален дисбаланс в резултат на хормонална терапия, на която бил подложен, след като сам се подложил на вазектомия. По това време в Германия престъпници, извършвали блудства с деца, често са били подлагани на тази процедура, за да се предотврати рецидив на зверствата им. В този случай обаче стерилизацията не помогнала.

На третия ден от процеса в Окръжния съд в Любек Мариан вади от чантата си пистолет Beretta калибър 22 и натиска спусъка осем пъти. Шест изстрела уцелват Грабовски. Той умира още в съдебната зала.

Свидетели твърдят, че веднага след инцидента Бахмайер прави уличаващо я изявление, че е искала да убие подсъдимия и го нарекла свиня. Скоро съсипаната майка се озовава на съд за отмъщението си...

Възмездие за престъпление

Немското седмично списание Stern публикува поредица от статии за живота на Бахмайер. Тя е била самотна майка с тежък живот. Жената продава биографията си за приблизително 160 000 долара, за да покрие съдебните разходи по време на процеса. Публикациите за Мариане получават огромен отзвук от читателите. Дали тя е обезумяла майка, която просто е искала да отмъсти за детето си, или простъпката й е престъпление, което не бива да бъде оправдано? Мнозина едновременно й съчувстват и осъждат действията й.

В крайна сметка съдът признава Бахмайер за виновна в предумишлено убийство и я осъжда на шест години затвор.

През юни 1985 г. Мариане Бахмайер е освободена, след като е излежала само половината от присъдата си. Тя се мести в Нигерия, където се омъжва и остава там до 90-те години. След известно време се развежда със съпруга си и се преселва в Сицилия. После е диагностицирана с рак и се връща във вече обединена Германия. Умира на 17 септември 1996 г. на 46 години. Тя е погребана до дъщеря си Анна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1989 г. тя бе ученичката, която взриви цяла България

Дебютирала на 16 години в „Маргарит и Маргарита”, актрисата още пази оригиналния сценарий на скандалната за времето си лента на Николай Волев

Ирини Антониос Жамбонас е българска актриса, дъщеря на състезателката по тенис на маса Елпиники Жамбон. Родена е на 12 ноември 1969 година. Родителите й напускат родината си през 1944 година, бягайки от хитлеристкия режим, и се установяват в България.

Завършва актьорско майсторство за драматичен театър в клас на професор Здравко Митков в НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1994 г. След това започва работа в „Малък градски театър“ „Зад канала“. Играе и на сцената на „Театър 199“. Първият филм, в който участва, е станалият култов и скандален „Маргарит и Маргарита“.

Има един син от връзката си с Емил Емилов.

През далечната 1989 година Ирини Жамбонас е ученичката, която взриви България. В момичето със странна хубост режисьора Николай Волев вижда главната героиня на топ лентата „Маргарит и Маргарита“. Ролята сякаш е създадена за нея. Тя е огнена и пламенна, а една от сцените все още разбунва духовете. Едва на 16 е, когато се снима, така че сцената с изнасилването на нейната героиня от Васил Михайлов, няма как да не остави отпечатък в съзнанието ни с прословутата реплика на изнасилвача „За да получиш, трябва да дадеш“

За себе си в минало време разказва:

„Завършила съм Вечерно училище. По това време се снимаше „Маргарит и Маргарита“. Имаше предложение да повторя 10 клас, но нещата се промениха, след като разбрах, че по този начин няма да ми се даде възможност да имам по-добри оценки заради намалено поведение. Но аз не се намирам за чешит. Мисленето, характерът и поведението ми създават трудности на хората са с мен и ме обичат. Но те твърдят, че имам мек и топъл характер. Много хора, които за първи път са работили с мен, са се кръстили, че ще работят с мен. Но това се случва само с тези, които нямат болно его“, споделя Ирини Жамбонас и разкрива, че не е понесла добре славата като дете. „Казах си, че ако някога избера тази професия, ще бягам от популярността и от това да те разпознават на улицата. Това не ми харесваше. Затвори ме и ме накара да се почувствам несвободна.

Не обича да дава интервюта, предпочита тишината, уединението, защото когато си насаме със себе си, откриваш новите пътища. Далеч от суетата, славата никога не я е блазнила, но пък върши работата си упорито, прецизно и забележително, за което свидетелстват многото й награди.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На загиналите граничари – смели бойци на гранични войски

Държавата може да има много атрибути, но границите й са тези, които дават някакъв смисъл на това понятие. Разширяването им може да не е приоритет, но тяхната отбрана и неприкосновеност са задължение на всяка власт, независимо от нейната политическа ориентация. В следващите редове ще ви запознаем с няколко значими подвига, свързани с дейността на това подразделение по време на Народна република България.

 Вече ви разказахме за това как и кога гранични войски се създават във вида им останал в общи рамки същия до 10.11.1989 г. Нека сега видим какво се е случвало по родните ни граници в годините непосредствено след Втората световна война.

Кои са били най – известните случки и герои, оставили следа в историята на страната ни?

Много са падналите герои, много са ранените, много са и прославилите българското оръжие. За съжаление мирните дни по нашите граници са малко и не зависят много от обявените официално войни.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница става доста усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

 

През 1946 г. започват гръцки нападения на българска територия и постоянни престрелки с българските гранични постове по южната граница. Гърция проявява аспирации към 39-те острова в река Марица. На 4 април 1948 г. гръцки въоръжени сили навлизат с масирано нападение на българска територия и заемат „Горния“ остров, избивайки българските войници от граничния наряд, като изхвърлят телата на граничарите в реката. С бърза контраатака, само със силите на гранични войски противникът е изтласкан обратно и суверенитетът върху острова е възстановен. На 11 април 1948 г. районът отново е нападнат. При гръцкото нападение е ранен тежко българският граничар редник Михаил Георгиев Михайлов, който след 3 дни умира от получените в боя с гърците рани. Четири години по – късно Гърция става член на НАТО и набира още смелост за нападения по южната българска граница. През цялата година островите са подложени на обстрел от страна на гръцката армия.

 На 26 юли 1952 г. срещу „Източния“ остров започва гръцка атака от 15-20 жандармеристи. Атаката е посрещната от само 1 български граничен наряд от 3 граничари. Старши на наряда е редник Цветан Атанасов Петков, заедно с редниците Давидов и Петков. Гръцката жандармерийска част е отблъсната.

През нощта на 26 срещу 27 юли 1952 г. островите са атакувани от няколко десетки гръцки жандармеристи. Група от 30-35 гръцки жандармеристи е пропусната от българския наряд и с точен, убийствен огън българските граничари поразяват смъртоносно няколко от жандармеристите. Старшият на наряда мл. с-т Бонев забелязва, че зад основната група се движи командващият гръцки офицер заедно с още няколко от жандармеристите, носещи картечница. Отличната стрелба, с която Бонев поразява офицера, а редник Иван Цанков — картечаря, обръщат гръцката част в отстъпление и тази тяхна атака е успешно отблъсната. Противникът се прегрупира и отново навлиза на българска територия. Тук численото превъзходство на гърците е сразено от точния кръстосан огън на 2-та български усилени наряда. Атаката става масирана, като стрелба е открита по всички околни острови. Противникът е отблъснат, като изоставя на наша територия убитите офицер и жандармеристи, оръжие и боеприпаси.

По време на тези конфликти загиват около 50 български войници и офицери. На гръцката жандармерия са нанесени значителни загуби, но точни данни за тях не са известни.

Бойното кръщене на гранични войски е повече от успешно.

Следват няколко геройски подвига на млади хора, които и до днес са пример за всички военнослужещи.

 

На 1 юли 1953 г. младши сержант Вергил Ваклинов, редник Трайко Стаменов и служебното куче Вихър изпълняват бойна заповед по охрана и отбрана на държавната граница край с. Бръщен. Около 21:30 ч. чуват изстрели откъм района на Римския мост на Доспат дере. Вергил Ваклинов и Вихър, следвани от Трайко Стаменов, се отправят към района на престрелката.

Минути преди това въоръжена група от 4 диверсанти, завръщаща се нелегално в Гърция, след като е изпълнила задачата си в България, се е натъкнала на наряд от съседната гранична застава. Вергил Ваклинов пресича пътя на нарушителите, преследва ги по посока на държавната граница, като успява да залови жив един от тях.

В местността Чуката (сега Ваклинова чука), намираща се на 700 м. югоизточно от с. Бръщен, той е тежко ранен при престрелка с другите трима нарушители. Един нарушител е убит от служебното куче Вихър, което също загива в схватката с него. Останалите двама от групата успяват да преминат на гръцка територия.

След приключване на сражението тежко раненият Вергил Ваклинов през нощта в продължение на часове е носен на ръце от другарите си до съседното село Марулево, където местните селяни окосяват голяма поляна, за да може рано сутринта на 2 юли да кацне изпратен от София санитарен самолет, който да го транспортира до болница. Въпреки положените усилия от другарите му, от местното население и от властите, Ваклинов умира по време на полета.

През първата половина на месец март 1952 г. група от четирима диверсанти преминава границата от гръцка на българска територия близо до с. Вълче поле, достигайки подножието на връх Сарабурун. В близост до Сарабурун се намира кошарата на овчаря Атанас Горастев. Бандитите се опитват да го вербуват за тяхната кауза, като му поставят различни задачи, с уговорката, че на връщане ще проверят как ги е изпълнил. След това те продължават към Шейновец и вътрешността на страната. Овчарят информира граничарите, но вече е късно. Тъй като се предполага, че и на връщане бандитите ще използват същия маршрут, командването на гранични войски взима решение да се направи засада на пътеката, по която се движат бандитите.

В 6 ч. сутринта на 31 март 1952 г. диверсантите попадат на засадата. Заповядано им е да се предадат. Те не се подчиняват и започва престрелка между тях и граничарите. Бандитите се пръскат моментално и всеки сам започва да търси начин да се измъкне от засадата. Постепенно част от боя се пренася и по склоновете на Сарабурун. Пръв пада убит Стоил Косовски, докато хвърля граната по бандитите. Георги Стоименов е тежко ранен. След края на боя на път за болницата Стоименов умира. Асен Илиев се отделя от останалите незабелязано и тръгва да пресече пътя на бандитите на граничната бразда близо до пирамида 371, където излиза „бандитската пътека”. Никой не забелязва кога Асен се отделя от другите. След края на боя го намират убит, а близо до него е открит убит и единият от бандитите.

Десетки са още тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержант Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Дончо Ганев… 

 

Сарабурун, Стоил, Асен, Вихър, Георги, Вергил, Чуката, Горния остров. По  – добре е да помним имената от колкото датите. Вижда се, че дори в мирно време, граничарската служба е тежка и опасна и не трябва да получава политическа украса, а само почит и уважение.

 Поклон пред героизма и саможертвата на българския граничар! 

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

В Испания излязоха подробности за Любо Пенев

 MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха тревожната новина за здравословното му състояние

Тревожната новина за здравословното състояние на Любослав Пенев е централна за големите спортни медии в Испания. Именно там славният нападател изгради бляскава кариера с екипите на Валенсия (85 гола), Атлетико Мадрид (20), Селта (18) и Компостела (36).

MARCA, AS и Mundo Deportivo съобщиха, че Пенев е диагностициран с рак на бъбреците. AS допълва и известната до този момент информация с името на германския град, където първо е лекуван Любо – Аугсбург. След това той е насочен към друг град в страната.

Загубата на тегло

„Лекарите, които се грижат за 59-годишния бивш футболист, решават как да продължат лечението му предвид деликатното му здравословно състояние. Загубата на килограми допълнително усложнява и без това тежкото му положение“, посочва AS.

„Ситуацията вече е публична в родината му. Бивши съотборници и фенове изпращат съобщения за подкрепа в този изключително труден момент от живота му“.

Славна следа

Публикацията продължава с богатата визитка на Пенев и със следата, която е остави във футбола в Испания.

В понеделник съпругата на Любослав – Кристина, отправи апел за финансова помощ във връзка с лечението, като предостави дарителска сметка.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Израсна бедно, работи нощни смени в завод, спа в залата, но стана олимпийски шампион на България само с 4 години тренировки

Българският спорт може да се похвали с много велики щангисти. От Нораир Нурикян, през Янко Русев и Наим Сюлейманоолу, а защо не и до Карлос Насар. 

Разбира се, това са само част от големите ни шампиони. Зад постиженията на великите спортисти обаче винаги седят не по-малко значими треньори. Що се отнася до вдигане на тежести, веднага в съзнанието на всеки фен изскача името на Иван Абаджиев. В следващите редове ще прочетете историята на един от неговите ученици. Разказ за воля и сила.

Андон Николов или българинът, който стана олимпийски шампион за 4 години

Неговото име е Андон Николов. Той е роден на 15 юни 1951 г. в София. Израства в неособено заможно семейство. Започва доста късно да се занимава с организиран спорт. „Спортувах всичко в общи линии, можех всичко. Исках атлет да ставам, волейбол съм си играл, ски съм карал и какво ли не. Но стана случайно. Изобщо нямах намерение да ставам щангист, никога не съм и мислил. Всичко е на случайността. Влязох в залата и започнах да тренирам, понеже нямаше какво друго“, разказва самият той в интервю за в. „Труд“.

И така чак на 17 години Андон влиза в залата по вдигане на тежести, но талантът му трудно може да не се забележи. Без никаква техника вдига 100 кг над главата си. Тренира усилено, което се забелязва от Иван Абаджиев, по онова време сформиращ първия си випуск. И както може би се досещате, започват нечовешки занимания под ръководството на треньора.

Налага му се да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет

„Трудностите за Андон обаче не спират. Поради безпаричие, след като завършва училище, той е принуден да работи в хладилния завод нощни смени, а през деня да тренира. Споделя, че много често у дома няма дори хляб. Има дни, в които му се налага да спи в залата, понеже няма 4 стотинки за трамваен билет да се прибере. Въпреки всичко младежът стиска зъби и влага всички сили в тренировките“, пише сайтът „Българска история„.

На Европейското през 1972 година загатва за огромния си потенциал и завоюва бронз в категория до 90 кг. Следват Олимпийските игри в Мюнхен. Там Николов побеждава считания за фаворит Давид Ригерт и своя сънародник Атанас Шопов.

Сензационния шампион

В епична битка Андон Николов печели титлата, събирайки в трибоя 525 кг – нов олимпийски рекорд. (Тогава движенията са три – повдигане, изхвърляне и изтласкване.) Само с 4 години тренировки той изкачва спортния Еверест! На второ място в баварската столица остава именно другият ни представител – Атанас Шопов. Медиите бързо слагат прякор на Николов – „Сензационния шампион“.

След Мюнхен 1972 обаче тежки контузии и множество операции преследват столичанина. Въпреки това състезателят печели няколко европейски медала, но травмите слагат край на кариерата му. След това той влиза като асистент в щаба на мъжкия национален отбор по вдигане на тежести, предвождан от Иван Абаджиев, когото до последно защитава въпреки нападките. По-късно е и президент на родната федерация в може би най-трудните години на този спорт у нас.

Историята на Андон Николов е повече от впечатляваща. Да станеш олимпийски шампион само с 4 години тренировки, е постижение, което звучи като фантастика. НО Андон Николов го направи – с много труд, въпреки всички препятствия по пътя. Затова името му заслужено е изписано със златни букви в историята на българския спорт!

Автор: Джем Юмеров/ Actualno.com/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 1981 г. е открит най-внушителният мемориал в България

Паметник „Създатели на българската държава” се намира на 6 км от град Шумен, на 450 м надморска височина. Разположен е на хълма Илчов баир на територията на природен парк Шуменско плато.

Идеята за изграждането на паметника се появява през 1977 г. по време на подготовката за честванията на 1300-годишнината от създаването на българската държава (681 г.). Строежът започва през август 1979 г. През студените есенно-зимни дни на 1979-1980 г. се правят 1000 сондажа за взривяване на скалните маси. При един от тях, на 31 януари 1979 г., там, където сега се извисява Симеоновата композиция, е вградена капсула със завет към идните поколения. Тържеството по този повод започва с камбанен звън. Текстът на завета е прочетен от Богомил Симеонов. Паметникът е открит тържествено на 28 ноември 1981 г.

Автори на монумента са скулпторите Крум Дамянов и Иван Славов, архитектите Георги Гечев, Благой Атанасов, художниците Владислав Паскалев, Стоян Велев и инженер-конструктурът П. Хаджов.

Паметникът се състои от две групи бетонни форми, между които има малки пространства. Тук се намира най-голямата в Европа мозайка-триптих на открито, която заедно с 21 скулптури символизира идеята за създаването, развитието и възхода на българската държава в периода от VІІ до Х век. На върха на мемориала е поставен гранитен лъв, тежащ 1000 тона.

Паметникът „Създатели на българската държава” е дълъг 140 м и висок 70 м. За изграждането му е изкопана 2300 куб. м. земна маса, използвано е 2400 тона арматурно желязо и е използван 50 000 куб. м бетон.

Връзката между град Шумен и монумента се извършва по 1300 стъпала, осветени през нощта от високи спираловидни тела.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роди му две деца, изостави ги и избяга с най-добрия му приятел в САЩ

 

Приемането на Борислав Михайлов в болница, заради покосилия го инсулт отприщи вълна от съпричастност. Дори най-вършите му противници хора му оказаха публична подкрепа и му пожелаха бързо възстановяване. През годините докато беше шеф на БФС, името му беше намесвано в какви ли не скандали, докато не реши сам да се оттегли от благия пост.

Малцина обаче знаят, че семейният живот на Михайлов е не по-малко скандален от професионалния му. Тайната жена на някогашния славен вратар се крие близо ЗО години в Америка. За пръв път „Ретро“ се сдоби със снимка на митичната Петя Костова, която е майка на двете големи деца на Боби Михайлов – дъщеря му Бисера й сина му Николай. Петя го напуска и заминава за Щатите, когато наследниците им са в невръстна детска възраст. Според запознати тя емигрира зад Океана заедно с най-добрия приятел на Михайлов по онова време, с когото имала интимна връзка. В САЩ тя се омъжила за него й му родила дете, но по-късно той я изоставил. Днес митичната брюнетка има нова половинка и видимо е щастлива с избраника си. Продължавала живее охолно на американска земя, а от началото на 2023-та е успяла да затопли отношенията с двете си деца от Боби, които допреди това не искали да се сещат за нея. През годините майката на Ники и Бисера няколко пъти правела опити да се сближи с него и с дъщеря си, но и двамата категорично отказвали контакт и не можели да й простят, че ги е изоставила като деца. През този януари обаче пръв Николай склонил  да прости на майка си. Двамата дори се срещнали няколко пъти на живо, като той я запознал с любимата, си жена – плеймейтката Николета  Лозанова, с която в момента очакват, първата си обща рожба, зачената та ин витро. Сестра му Бисера, която вече има две дечица, обаче продължава да бъде по-резервирана към родната си майка, която не присъства дори на сватбата й с футболиста Живко Миланов, състояла се преди повече от 12 години. Функциите на Петя се изпълняваха от втората жена на Боби Михайлов – бившата гимнастичка Мария Петрова.

„Имам болка в себе си заради майка ми. Докато растях и се ориентирах към другия пол, дълго време си бях женомразец, отнасях се лошо с жените. Баща ми обясняваше, че трябва да бъда джентълмен. Но някои неща не мога да простя на майка ми. Изневяра, лицемерие и интригантство не мога да простя в никакъв случай. А аз самият дори за много пари не бих предал човек и не бих  престъпил принципите си“, сподели Ники в едно от малкото си откровени интервюта. Той все още бил по-близък с втората жена на Боби Михайлов славната гимнастичка Мария Петрова.

Двамата с Боби се запознават в прочутата дискотека „Флорида“ в Пловдив, когато вратарят все още пази за „Ботев“. След поредна победа отишли с целия отбор да празнуват, а Мария също била на по питие с приятелки. Там се запознали лично, въпреки че Михайлов бил чел за нея по вестниците. Поканил я на среща, тя се дърпала, но на скорошната церемония „Спортен Икар“, където и двамата били наградени, склонила да му даде шанс. Първата им официална среща била в ресторанта на басейн „Спартак“, а 4 години по-късно двамата минали под венчилото. В началото Мария имала трудности в отношенията с двете му вече големи деца. Щерка му Бисера не я приемалата и родителите на Петрова били против връзката й с футболиста. С появата на общото им дете Елинор обаче всичко се изгладило. Към днешна дата тя е студентка  в Бостън, Америка.

През годините неведнъж жълти медии са писали, че Боби Михайлов посягал на бившата грация, а тя нонстоп му правела сцени на ревност. Мария обаче  е категорична, че двамата се биели на майтап само с възглавници, а един-единствен път тя се опитала да го ритне от яд, но уцелила стола и едва не счупила крака си. По отношение на  ревността Петрова споделя, че с годините се научила да я владее, но все още имали дрязги по този въпрос.

Източник: hotarena.net

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Емблемата на БНТ, която обучаваше младите журналисти как да говорят

Любинка Нягулова остава в историята на българската телевизия като един от най-разпознаваемите и уважавани гласове на социалистическата епоха – жена, чието спокойствие, дикция и професионално поведение задаваха стандарт, към който мнозина след нея се стремят. Родена е на 11 ноември 1939 г. в София. Завършва „Ориенталистика“ в Софийския университет, но съдбата я отвежда от академичните езици към магията на журналистическата реч. Първо започва в радиото, където нейният глас бързо е забелязан, а след тежък конкурс – с няколко тура и безкомпромисни комисии – е одобрена за говорител в Българската национална телевизия.

През 70-те и 80-те години, когато телевизията е единствената и най-влиятелната медия, Нягулова става едно от лицата и гласовете на държавата. В „По света и у нас“ тя съобщава новини, гледани от милиони. Колеги от онова време си спомнят, че когато тя влизала в студиото, настъпвала особена тишина – уважение, примесено с усещане за сигурност. Режисьори твърдят, че при нея никога не е имало паника: „Люси беше от хората, които могат да прочетат каквото и да било без да трепнат – не защото криеше емоции, а защото знаеше, че зрителят има нужда от стабилност.“

Любопитни истории от онези години пазят спомена за близките взаимоотношения между ръководството на държавата и телевизията. Нягулова е една от говорителите, които често са били ангажирани при важни изяви на Тодор Живков. Казват, че той харесвал точността и „правилната“ й интонация. Спомените на колеги разказват как при подготовката на големи партийни прояви, когато напрежението е било огромно, тя успявала да наложи ред дори на хора от апаратната, само с един спокоен, но непреклонен тон.

Кариерата на Любинка Нягулова била в разцвета си по време, когато директор на телевизията бил Иван Славков – зетят на Тодор Живков. Любинка приживе разказвала, че не съществувало нищо по-хубаво от това шефът ти да е едновременно млад и приятелски настроен. С него можело да се говори на „ти“ и да се казва всичко, дори неща, които не би могъл да споделиш пред прекия си ръководител. Иван Славков имал изключителен подход към екипа и знаел имената на всички, което до този момент не се било случвало.

Славков дошъл в телевизията със свой екип от млади и амбициозни хора – нещо също непознато досега. Поради факта, че бил зет на Тодор Живков, му били позволени много неща. Любинка била категорична, че именно благодарение на него се появили предавания, които иначе никога не биха били допуснати до екран. Например, по време на забраната на абортите, бил излъчен телевизионен филм, критикуващ тази политика. Същото се случило и с филма „Ако те заболи зъб“, който разказвал за безобразия в някои стоматологични кабинети. По този начин излизали и други филми, критикуващи държавната политика.

Иван Славков знаел имената на всички в БНТ и бил обичан от всички. В същото време Любинка започнала да става много популярна. Хората по улицата и колегите я наричали „По света и у нас“. Въпреки това, няколко пъти я сваляли от екран, а първият път се случило заради един портокал.

Случката се развила преди първото излъчване на новините в цветно студио. След репетициите режисьорът изпратил Любинка вкъщи, за да облече червена рокля. На път към телевизията, тя видяла портокали в близкия магазин „Плод-зеленчук“ – стока, за която в онези години се чакаше дълго на опашки. В магазина нямало хора и Любинка си купила три портокала. Когато се върнала в студиото, оставила торбичката близо до стола си.

По време на излъчването телевизията била цветна, но мониторите на говорителите все още били черно-бели. След третия сюжет станало ясно, че звукът в студиото не работи – забравили да включат тонколоните. Така емисията за тях приключила в тишина и черно-бяла картина. Любинка посегнала към плика с портокалите и си помислила колко добре ще изглеждат те на цветния екран. Решила да покаже един от портокалите пред камерата, без да осъзнава, че режисьорката включва точно нейната камера вместо първата. В резултат, тя се появила на екрана ухилена до уши с портокал в ръка. Смехът бързо отстъпил място на сериозността, защото след това Любинка била свалена от екран за известно време.

Работата й в телевизията през социализма не е просто професия, а своеобразно служене. Изисква дисциплина, безгрешие, езикова култура и абсолютна лоялност към институцията. В епоха, когато грешка в ефир се възприема като сериозен инцидент, Нягулова се отличавала с изключителна подготовка. Колеги разказват, че тя можела да забележи неправилно ударение от другия край на коридора и често спирала по-младите, за да ги поправя, но винаги с чувство за мярка и някаква майчинска загриженост. Мнозина от по-младите журналисти от онова поколение признават, че се страхували от нея, но още повече – че са се учили от нея.

След промените през 1989 г. в БНТ настъпва бурен период. Новото ръководство, оглавено от Асен Агов, решава да се освободи от значителна част от „старите лица“ на телевизията – говорители, които десетилетия са били символи на тоталитарната епоха воглаве с Тодор Живков. Заедно с други легендарни имена, Нягулова е уволнена. Мнозина колеги определят това решение като несправедливо и болезнено, а самата тя го приема с достойнство, без шумни изявления или оплаквания. „Тя беше ранена – но никога не позволи това да се види. Излезе с високо вдигната глава“, спомня си една нейна близка колежка.

След като напуска телевизията, Нягулова започва да преподава „Телевизионна реч“ в Софийския университет, а по-късно създава собствена школа по правоговор и дикция. Десетки студентит минават през нейните занятия – бъдещи водещи, репортери, редактори. Всички си спомнят строгите й критерии и безгрешния й слух. „При нея нямаше „става и така“. Или е правилно – или не е“, споделя бивш студент. Друга нейна ученичка казва: „Тя беше човекът, който ни учеше да уважаваме думите. Да не ги хвърляме в ефир, а да ги произнасяме с отговорност.“

Любинка Нягулова си отива от този свят на 20 декември 2022 г., оставяйки след себе си не само спомените за един от най-силните гласове на българската телевизия, но и цяла школа – в пряк и преносен смисъл. За зрителите тя беше лицето на новините. За колегите – професионалист, към когото всички гледаха с респект. За студентите – строг, но справедлив наставник. А за историята – едно от онези имена, които показват, че телевизията не е само техника, ефир и новини, а култура, език и достойнство.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Името й го знаеше цяла България, отиде си в бедност

На 81-годишна възраст на 7 юли 2023 г. ни напусна легендарната синоптичка Любка Кумчева – една от емблемите на телевизията по време на соца.

Любка се оттегли от професията през 2008 г., но въпреки огромния си трудов стаж до края на живота си получаваше символична пенсия. В последното си интервю легендата на метеорологията сподели, че оцелява с едва 572 лева, които трудно й стигали, за да посреща нуждите си. С огорчение Кумчева разказваше, че й се налагало да живее в постоянни икономии. „Дори нискокачествените колбаси като кренвиршите вече са мечта за мен“, жалваше се телевизионната легенда.

В последните години преди да почине дните й минаваха зад стените на скромния й столичен апартамент, без никакво разнообразие като театър, концерт или среща с приятелки в сладкарница.

Колегите от БАН обаче не я бяха забравили и тя продължаваше да бъде добре дошла сред колектива дори след като се пенсионира. През годините Кумчева винаги е срещала добро отношение у хората. Не само сред почитателите й, но и сред всички знаменитости, с които съдбата й се пресекла в годините, прекарани в БНТ. Зрителите винаги ще помнят времената, в които чакаха с нетърпение прогнозата на Любка, за да си планират утрешния ден.

В продължение на цели 46 години Кумчева е част от екипа на БАН. Две десетилетия пък съобщава времето от малкия екран. Започва кариерата си през далечната 1968 г. Тогава, още млада служителка в НИМХ, тя печели конкурс за тв водеща на прогнозите за времето.„Започнах с много страх и притеснение, защото прогнозата винаги се излъчваше на живо“, разказваше за първите си години като синоптик Любка Кумчева. Участията и по телевизията са кратки, в точно определено време – 10 минути преди централната емисия новини „По света и у нас“.

Синоптичката била усърдна в работата си – винаги ходела по-рано, за да си окачи картата на стената. Тогава в телевизията все още не разполагали с техниката, с която боравят сега. Имала си специален стол – на него седяла преди ефир и трябвало да пази тишина, докато й дойде редът. Единственият й гаф, който е правила в БНТ, бил на 1 януари, тогава била и дежурна. „Не си спомням точно кога беше, но посрещах новата година чак до ранните часове. Бях изморена и недоспала“. Само няколко часа по-късно Кумчева отишла в телевизията. Окачила си картата и обичайно седнала на стола да чака реда си за ефир.

„Както бях поседнала, така и съм заспала. Но в просъница чух името си“, спомня си синоптичката. Скочила веднага и си казала подготвения текст. Но докато говорела в ефир, през цялото време й било некомфортно и усещала, че нещо не е наред. Чак когато камерите угаснали, видяла в краката си коленичил чичко Филипов с микрофон в ръка. Оказало се, че в бързината Кумчева забравила да си сложи микрофона. „Много съм благодарна на Никола Филипов и на целия екип. Винаги бяха нащрек и реагираха отлично в подобни ситуации“, разказваше легендата на БНТ.

Като дете родената в Асеновград Любка не мечтаела да бъде известна. Вървяла й много литературата и учителите й се разочаровали, че не се насочила към хуманитарните специалности, а избрала науката. Родителите й Лилия и Димитър били счетоводители, а в родния им град ги наричали „асеновградските Ромео и Жулиета“. Любка е третото им и най-малко дете. Майка й я родила трудно и до последно докторите имали съмнения, че може и да не оцелее. Самата синоптичка пък дълго време не могла да има деца. И чак когато загубила надежда, на бял свят се появява синът й Антон, когото ражда на 41-годишна възраст. Съпругът й също бил хидрометеоролог.

Източник:mirogled.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Разкриха огромен корупционен скандал в Украйна.Осем приближени до Зеленски са обвинени

Осем души са обвинени, а за ръководител на схемата се сочи Тимур Миндич – дългогодишен приближен до президента

Володимир Зеленски се сблъсква с най-сериозното изпитание от началото на войната, пише сп. "Иконъмист". Според източници в правителството, президентът Зеленски е бил "шокиран" от мащаба на обвиненията, отправени срещу членове на най-близкото му обкръжение.

Той вече предприе стъпки, за да се дистанцира от някои от лицата, фигуриращи в разследването.

Разследването на NABU по делото „Енергоатом“ вече е определено като най-големия корупционен случай по време на управлението на президента Володимир Зеленски. Осем души са обвинени, а за ръководител на схемата се сочи Тимур Миндич – дългогодишен приближен до президента, предава epicenter.bg.

Скандалът освети и други високопоставени чиновници. ARMA е замесена в спор около конфискуваната къща на бившия вътрешен министър Виталий Захарченко. Вместо да бъде продаден, имотът е бил обитаван от тогавашния енергиен министър Херман Халущенко, който също фигурира в разследването.

Според източници, именно там той е прекарал нощта, когато на 10 ноември NABU претърси апартамента на Миндич. Настоящата и вече уволнена министърка на енергетиката Светлана Гринчук също редовно е отсядала в къщата, твърдят от бюрото.

На 19 ноември украинските медии публикуваха текста на обвиненията срещу Миндич. Според тях той е използвал близките си отношения със Зеленски, с бившия министър на отбраната Рустем Умеров и с Халущенко, за да влияе върху решения и да придобива незаконни приходи чрез контролирани компании.

Умеров – вече секретар на Съвета за национална сигурност и отбрана – се върна спешно от чужбина след спекулации, че избягвал страната заради скандала. Президентската администрация и министерствата, споменати в обвиненията, отказаха коментари.

Допълнително напрежение предизвика и интервю на разследващия от NABU Руслан Махамедрасулов, в което той намекна, че Миндич е бил само „топ мениджър“ в схема, движеща се от по-високи политически интереси. Малко след това самият Махамедрасулов бе арестуван – нещо, което той определя като политическа вендета заради изявленията му по повод на делото.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Завръща се любимо предаване от 90-те години за което мнозина си спомнят с носталгия

"Като лъвовете" се завръща отново на сцена. Спектакълът ще се проведе на 18 декември в Зала 1 на НДК в рамките на Новогодишния музикален фестивал от 19 ч.

"Завръща се любимо предаване от 90-те години, когато имаше детски предавания. Сега няма. Отбелязвам скромен творчески юбилей - 45 години на сцена като актьор, режисьор, театрален педагог най-вече. Реших да го свърша с това предаване, което ми даде много", каза легендарният водещ Ники Априлов.

"То е едно от малкото предавания с такъв дълъг телевизионен живот. Всяка година за Коледа правехме големи, пищни спектакли. Харесвам този начин на сценично представяне. Наблюдавам в последните години, че няма за деца нищо. Реших, че мога да вляза в контакт с моите приятели и колеги и в рамките на новогодишния музикален фестивал да направим този спектакъл", разкри Априлов пред Bulgaria ON AIR. 

Спектакълът е и за родителите, отбеляза гостът.

"Във всеки случай няма да е изреждане на певци един след друг. Направих повече дуети между пораснали вече деца, които отдавна са певци и актьори, и малко, които открих сега. Ще гостуват мои приятели като Веско Маринов, Роси Кирилова, Драго Драганов, Вениамин, Михаела Филева. Ще бъде пъстро, цветно, позитивно", сподели още режисьорът.

"Децата не обичат само да репетират. Те обичат да имат изява. Нашето предаване даваше такава изява. В музикалните формати има много талантливи млади хора. Проблемът е, че те не разбират, че тукашната почва, българска, понякога не търпи музика, която не е наша. Българинът обича мелодичната песен", смята Априлов.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един незабравим спортист отишъл си твърде рано

Те бяха двама таланти и една от най-красивите любовни двойки в българския спорт. За съжаление една нелепа катастрофа преди 29 години сложи край на всичко. 

Легендарният лекоатлет от Плевен загина при автомобилна катастрофа през 1996 г.

На 29 юли 2026 г. ще се навършат 30 години от нелепата гибел на един от най-талантливите български спортисти – Георги Дъков. Легендата в скока на височина е роден на 21 октомври 1967 г. в Плевен. Отива си от този свят след катастрофа в Поморие през 1996 г.

Георги Дъков е петкратен шампион на България (1986, 1987, 1988, 1990 и 1991) и национален рекордьор. Записва внушителните 20 състезания над 2.30 и над 100 надпревари над 2.24!През 1985-та печели бронз на Европейското за юноши в Котбус, Германия, с резултат 2,18 м. Следват участия на форуми в Щутгарт, Рим, Будапеща, Хага, Глазгоу, Севиля, Токио, Париж…

Покойният Дъков е рекордьор на България в скока на височина с 2.36.Георги поставя рекорда на 10 август 1990 и в Брюксел, Белгия.

През същата 1990-та печели бронз на европейското първенство в Сплит, постигайки резултат 2,34 м. Две години по-късно Дъков достига до финала на Олимпийските игри в Барселона и завършва 14-ти с резултат 2,24 м.

Има над 20 скока на състезания с резултат над 2.30 и над 100 скока с постижения над 2.24, което го прави най-добрият българин в тази дисциплина до ден днешен.

Сключва брак с гимнастичката Юлия Байчева. Тя е от поколението на т.нар. „златни момичета“ на българската гимнастика.

В колата пътували  бащата и сестрата на Стефка Костадинова.Голямата Стефка Костадинова е била сред най-близките приятели на Георги Дъков. На олимпиадата в Атланта през 1996 г. тя скача 205 см и става олимпийска шампионка. Точно в този момент в Поморие загива при катастрофа Георги Дъков. В колата с него били вторият баща и сестрата на Стефка Костадинова.

„След катастрофата баща ми лежал целият изпотрошен в болница. Благодарна съм на всички наши журналисти, че ме съхраниха и не ми казаха. Ако знаех за тази трагедия, щях да се срутя. Разбрах след 20 дни, като се върнах в България. Когато тръгнах за олимпиадата, ме изпратиха баща ми, майка ми, детето, Георги Дъков и сестра ми. Като се върнах, повечето от тези хора ги нямаше на летището. Тогава разбрах какво е станало и беше ужасно“, разказва години след това Стефка Костадинова.

„Георги ми беше най-верният приятел. Според мен е по-добре жената да се доверява на мъж, отколкото на жена. Защото ние, жените, сме по-неискрени. С Георги тренирахме заедно и когато не бяхме по лагери, той живееше вкъщи в Пловдив. Година, дори две след смъртта му у дома, когато подреждахме масата за ядене, слагахме и за него чинийка, чашка и прибори. Въпреки че мина вече доста време, той продължава да ми липсва“, споделя още олимпийската шампионка.

Атлетически клуб „Георги Дъков“ – Плевен

Атлетически клуб „Георги Дъков“ – Плевен е създаден през август 2012г. За четирите си години има завоювани десетки медали от Национални шампионати в различни възрастови групи и международни турнири. Клубът, създаден в памет на легендата във високия скок, не спира да шлифова млади таланти, сред които личат и национални състезатели в различните възрастови групи.

Председател на клуба е Пламен Дунчев, а треньор Галя Николова – майстор на спорта и четвърта на хвърляне на копие на Европейското за девойки през 1983 г.

Идеята за създаването на клуба била именно на Галя Николова, но подкрепена от племенника на Георги Дъков – Крум Пенчев, от нейния брат Бойко Николов, нейната приятелка Румяна Цветанова и Пламен Дунчев.

Източник:plevenutre.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Златните години на София: Винили, приказки и любимото Писателско кафене /Снимки/

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка

Какво по-хубаво от това човек да може да се пренесе във времето, към спомените за една различна реалност. Просто да си припомни някогашна София – от 60-те и 70-те години и после да направи острия контраст с днешния облик на столицата.

Разликите са очебийни, но и носталгията със сигурност е факт в мнозина в социалните мрежи, особено тези, които често наминават през фейсбук групата "Наше Минало".

Кадрите на стара София върнаха стотици хора към едни времена, когато столицата беше едновременно по-спокойна, по-малка, по-уютна и някак по-човешка. А спомените оживяват като на филм, но от онези, правени по действителен случай.

Ще видите леко прашни витрини и музика от винили, които вече правят само истинските ценители на музиката. Един неподражаем привкус на автентичност, почти загубен в днешната модерна визия.

Поколения софиянци се връщат в спомените си към три емблематични места: руската книжарница "Ленин", фотосалоните и сцените около ЦДНА и легендарния бул. "Руски" със старато Писателско кафене.

Руската книжарница "Ленин" – домът на най-красивите книги и винили

За мнозина тя не беше просто книжарница, а истински портал към друг свят. Потвържденията за това не са едно или две, и присъстват в днешните фейсбук коментари

"Най-хубавите винилови грамофонни плочи бяха там";

"Там научих руски – защото намирах книги, които никъде другаде нямаше";

"Приказките… Боже, какви красиви илюстрации! Като малък влизах само, за да ги разглеждам", гласят само малка част от реакциите;

София като филмова лента

Ако се върнем отново за малко и към ЦДНА през 70-те, ще видим София като филмова лента.

Днешният Централен военен клуб е впечатлявал тогава с една особена мекота, която модерната фотография отдавна е изгубила.

"Истинска творческа фотография", пишат хората. И са прави!

Някой е уловил игра на светлина по фасадата, а друг – група млади хора, които се смеят с такава непринуденост, че сякаш времето е спряло. Трети пък е снимал балконите, знамената, паважа – онзи паваж, който звънтеше под обувките.

ЦДНА в онези години не беше само институция, а и културна точка. Там се случваха концерти, изложби, литературни събития. А София беше и по-малка, и с по-голяма култура от това, което е днес.

Изгубената аристократичност

Обиколката ни засега стига до булевард "Руски" и емблематичното старо Писателско кафене.

"Влизал съм като ученик в старото Писателско кафе. Не зная защо го събориха. Може би е засенчило кафето на Соц-съюза на писателите, където седяха „помазаните“ псевдо-интелектуалци“, пише един от коментиращите в "Наше Минало".

Булевард "Руски" през 70-те е бил някак празничен всеки ден. Хора с костюми, балтони, шапки. Витрини с тежки завеси. Обноски, които днес са почти изчезнали.

Писателското кафене е онзи тип място, което можеш да почувстваш, само ако си го преживял – разговори за книги, клюки от литературния свят, дим от цигари и аромат на силно кафе. Сигурни сме, че много хора се връщат от време на време в мислите си там, особено ако наистина някога са били.

Днес сградата не съществува. Според някои е съборена нарочно, за да не засенчва новото кафене на Съюза на писателите. Други просто поклащат глава и казват: "Унищожиха чар, който не може да се върне".

Мнозина се питат защо не се възстановяват такива емблематични места в столицата ни. Защото старите снимки доказват, че София е имала атмосфера, близка до европейските столици – с малки културни оазиси, неподправени магазини и ресторанти, с улички, в които живееше дух.

/БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ