Показват се публикациите с етикет Ваканции Лагери. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Ваканции Лагери. Показване на всички публикации


Другото лице на Равда… Ученическите лагери… Това което е останало от тях… Старозагорски, Казанлъшки и Сливенски

Някога преди години с нетърпение очаквахме да заминем на ученически лагер на планина или море.

Ето какво е останало от някогашните ученически лагери,от които много от нас таят незабравими спомени и неповторими емоции



















Идеята за тази история се роди по време на тазгодишната почивка близо до Созопол, като се гарнира с няколко снимки от един мноого стар албум. В нашето село Подем,Плевенско, като се кажеше на море, не се питаше къде, защото се знаеше. На Бяла,Варненско. Там  беше почивната станция на АПК-то. И така 17 пъти за 17 години. 

Преди тръгване майка ми задължително правеше "уши" на един чаршаф, защото чадъри просто нямаше. При пристигането първата работа беше да се провери дали колчетата за закачане на чаршафа са под бунгалото. Предаваха се от смяна на смяна и липсата им се равняваше  на природно бедствие. Почивката- 14 дни с хора, до болка познати и с деца - също добре известни. С началник смяна, какъвто обикновено беше баща ми. След една нощ във влака от Плевен до Варна никога няма да забравя хладните варненски утрини пред гарата, където изчаквахме автобуса за Бяла. 

Той първо караше работниците от някой завод, после ни извозваше цялата група, като ние бяхме с най-големия куфар, зер багажа на двама възрастни, на мен и сестра ми не се събираше лесно. Няма да забравя и невероятната синя лодка, каквато нито едно дете нямаше, купена от баща ми от гарата в Белград, беше италианска и, за разлика от българските, просто не се обръщаше. На плаж - от 8 до 12. После обед - и задължителна почивка в бунгалото - с покрив от ламарина, където температурата след обед стигаше до 40 градуса, ама това май не правеше впечатление на никого. Банята - обща - варели ,които се топлеха от слънцето. 

И тъй като на нас , децата, не ни се почиваше ,  мотаене из станцията - по възможност тихо, за да не будим спящите след обед татковци и да не разсейваме плетящите или бродиращи майки.  Вечер -  луда игра, даже и възрастните понякога ходеха на плажа и ,застанали в кръг, си подаваха една плажна топка. Помня,че веднъж падна в морето и то я понесе, та баща ми  по бели гащи скочи във водата и плува трийсетина метра, за да я върне под възхитените погледи на мнозинството, защото в тия времена не всеки плуваше така добре. Кой знае защо обаче в Бяла не се продаваше риба. 

Та началник смяната всеки път ходеше и водеше пазарлъци с местните рибари от рибарския плаж, като винаги бяха успешни и веднъж в смяната се появяваше риба, която готвачът печеше на скарата ,а ние, децата, изяждахле половината още там. Веднъж в смяната  - задължително ходене в т.нар. "Казино"., в което , естествено , никой не залагаше. Но беше най-приличният ресторант в Бяла. Всъщност, те си бяха всичко на всичко три. "Казиното", "Димят" и "Ореха". Незабравим беше и плодовия  сироп - на цена от 4 стотинки, продаваше се близо до станцията, стрелбището, лятното кино и т.н. Все едни такива дребни забавления, които сега вероятно ще се сторят смешни. Само дето винаги на тръгване от морето ми се плачеше....

Валери Стоилов


 

С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.
Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.
Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!
Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.
В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

Антон Цаневски, Велико Търново



Емблематични места за почивка на децата и младежта са били Международния пионерски лагер „Георги Димитров” в Кранево, националните лагери в Обзор и Равда, а за младите комсомолци е бил създаден Международен младежки център край Приморско.








Летният  лагер  за учениците до 1979 – по 20 дена, след голямото увеличение на цените – по 14 дена, а цената за престой и храноден се е определяла според доходите на семейството. Средно около 20 лв на дете. Всяко трето дете в семейството е  ходило на летен пионерски  лагер за… 0.40 лв.



От 1974 година по два пъти в годината съм била на екскурзионно летуване по планините - Рила, Пирин, Родопите. 

Профсюзите много добре го бяха организирали по по-големите хижи, където можеше да приспиват 33-ма човека. 

Там се готвеше по хижите, в дните в които се престояваше повече от един ден се правеха лъчове и се обикаляха забележителности, върхове и т.н. Винаги сме се движили на височина над 2 200 м. Прекрасни моменти които няма да се върнат!

Какви са вашите спомени от тези вълшебни и незабравими времена на щастие и свобода?

Eva Andreeva



Кой ти е мислел за хотели олинклузив, които да са с изглед към морето и да са 5 звезди? Палиш влака и айде на морето... Картата ти е на бунгало - романтика, имаш пари за бира и цаца - кеф, а ако останат за разходка с лодка или "Комета" - божествено!


Носехме си газирана вода в малки зелени стъклени бутилки, защото водата в бунгалото не всякога беше добра... Прекрасни спомени от едно друго време, необременено от идеята за ненужен лукс, 5 звезди и олинклузив ...



Храната там беше качествена, а престоят им забавен. Студентите не знаеха какво е семестриална такса и платено обучение. Учебници и книги – евтини. В ученическите и студентските столове храната беше евтина и здравословна.

В болниците 20-дневен престой беше безплатен и с включена храна. Нямаше „пътеки“, доплащане, потребителски такси и операциите бяха безплатни. Лекарствата в аптеките – стотинки.

Заводите имаха ведомствени почивни станции, ведомствени столове и всичко за работниците беше почти безплатно. Строяха се жилищни кооперации за бездомните. Може още много да се каже, но за съжаление, хората, които го помнят, намаляват, а младите са облъчени от манипулации и неверни неща.

Знам, заклетите „демократи“ и отрицатели ще ме „Изгорят и разпънат“ за мнението ми. Съгласен съм, че този строй е имал и минуси, но те не са били от съществена важност за развитието ни.

Накрая да попитам – откъде е имало пари за гореизброените придобивки? Отговорът отдавна се знае! Тогава не се крадеше или поне не в сегашните мащаби.

Розин Илиев, Павликени



Марен Шварц е известна авторка на престъпни романи в Германия. Но последната ѝ книга е в несвойствен за нея род: писателката споделя за пътуването си до България през 1988 година. Заедно със брачна половинка ѝ обикалят страната с трабант. Марен си спомня за тези хубави моменти в изявление за:

- В пътеписа „ И през лятото към България " разказвате за своето пътешестване в България през 1988 година. Защо решихте в този момент да публикувате тази история?

- С наслаждение щях да обявявам пътеписа и по-рано, само че едвам тази година съумях да убедя издателство, че историята си заслужава да излезе на хартия. Случайност е, че издаването съответства с отбелязването на 30 години от рухването на Берлинската стена. При всички положения нямаше по какъв начин съвпадението да е по-подходящо.

Все отново пътеписът разказва една дребна част от историята на Източна Германия, записана в дневника на моя брачен партньор по време на пътуването и въодушевила ме да основа книгата. Завърших я няколко години след края на пътуването, само че ми лиши време да намеря издателство, което да я разгласява.

През март 2019 година по време на Панаира на книгата в Лайпциг съумях да се срещна с представител на едно издателство от Радебойл. Шест месеца по-късно продуктът на нашата взаимна работа беше по книжарниците.

- Пътували сте до България през Чехословакия, Унгария и Румъния. Какво обаче Ви впечатли в България и за какво решихте тя да е във фокуса на историята?

- Поради лимитираните ни благоприятни условия да пътуваме, България беше страна, за която ние, жителите на Германска демократична република, копнеехме. Там имаше всичко, което беше належащо за една хубава отмора: високи планини, южно слънце, безкрайни плажове, диви заливи, сантиментални риболовен села…

Ние към този момент познавахме България. Предишната година бяхме взели участие в екскурзия по линия на организацията за юношески туризъм на Германска демократична република, в границите на която посетихме Бургас. Градът толкоз ни впечатли, че поискахме да научим повече за страната и хората.

- Беше ли мъчно да се разбирате с локалните?

- Общувахме с тях на съветски - езика, който беше част от образователната стратегия за всеки възпитаник в Германска демократична република. Когато срещахме усложнения, използвахме британски. Някои българи знаеха и немски.

- Ако би трябвало да посочите един акцент на пътуването си, кой би бил той?

- Това е сложен въпрос. Имахме голям брой хубави прекарвания по време на пътуването си. Две неща ни направиха изключително мощно усещане: планината Рила и Рилският манастир и моментът, когато най-сетне достигнахме задачата на пътуването си - Черно море.

- Планирате ли още веднъж да посетите България? Ако да, къде сигурно ще отидете още веднъж?

- В фамилията ми приказваме постоянно и с наслада за България. Когато гледаме многото хубави фотоси от нашето пътешестване, се разсънва желанието още веднъж да отидем там. Знаем, че пътуването, което направихме тогава, е допустимо и през днешния ден.

И все отново няма да е същото, както в тези топли дни в разгара на лятото на 1988 година Първо, тъй като измененията преди 30 години повлияха и на онази България, която ние помним. Също по този начин, тъй като някои от хората, които срещнахме, са напуснали страната или към този момент не са измежду нас.

(Марен Шварц помоли да предадем и това нейно предпочитание: По време на пътуването си в България тя се сприятелява с българско семейство – Стоян и Жечка Стоянови, с които доста желае още веднъж да откри контакт. От нейно име тук се обръщаме с молба към двамата да се свържат с нея/с нас, в случай че прочетат това изявление, означават в умозаключение от Дойче веле)

Източник: blitz.bg




Навремето нямаше всевъзможни ресторанти и пицарии. Мажехме филиите на плажа, пиехме лимонада и се надявахме за вечеря да няма зелен боб и кисело мляко в столовата на почивната станция

Някога почивките не бяха бленуван мираж, нито дълго планувано събитие. Не се правеха резервации за лятото още през зимата. Нямаше олинклузив и такива лиготии като море за един уикенд, пише "Флагман".

Когато нашите вземеха отпуска, товарехме багажника на москвича, събирахме почти цялата покъщнина – тенджери, тигани, легени, сякаш се готвехме за война. Безкрайните приготовления не минаваха без разправи и даже скандали за купищата куфари и торби, с които майка ми товареше багажника.  Взимахме няколко торбички за повръщане по пътя и потегляхме. Който нямаше кола, хващаше нощния влак до Бургас. На морето оставахме поне 15 дена. А не като сега, когато едвам измолваме седмица отпуска, пък и нямаме пари да си позволим по-дълга ваканция.

Навремето нямаше всевъзможни ресторанти и пицарии. Мажехме филиите на плажа, пиехме лимонада и се надявахме за вечеря да няма зелен боб и кисело мляко в столовата на почивната станция.

Не можеше да влизаме в морето преди 10 часа и едва дочаквахме този момент. Но беше абсурд да се опълчим на родителите. Още по-мъчително беше нареждането да спим следобед поне час и чак след това да ходим пак на плаж. Сформирахме си банди с другите деца и вечер се отдавахме на игри и всевъзможни бели, докато възрастните гледаха „Шатовалон”. Не се разминаваше без някой и друг шамар.

Нашите нямаха пари за ресторанти, бяхме сравнително бедни, но ваканцията на морето беше весела, шумна и всички бяхме щастливи.


 

Равда,80-те

Шкорпиловци,Равда, Обзор, Царево.....Едва ли има пораснало вече дете, което да не е съхранило дълбоко в сърцето си спомени от едни отминали години, годините на пионерските и средношколски лагери. 

Там където сутрините започваха със задължителната утринна ведрина преди закуска, а през деня целият лагер се огласяше от детски смях и глъч. Денят продължаваше със занимания по интереси, участие в различни кръжоци, а вечер се изнасяха литературно-музикални програми. 

Там където,  край лагерния огън не един или двама младежи и девойки срещнаха първата си ученическа любов... А след края на смяната всички се прибираха у дома пораснали и физически укрепнали, натрупали спомени и впечатления и създали нови приятелства.



Нямаше го варианта по цял ден в нас, разходките не бяха в мола, а в парка. Тогавашните дами (нашите мами) знаеха къде сме, без да ни звънят по телефона. Рецептите за най-вкусните ястия не бяха извадени от нета, а от една пожълтяла тетрадка.
 

Нямаше добър, по-добър, най-добър и магически прах за пране, но дрехите ни винаги бяха чисти и спретнати. В началото. И така до резултата в края на деня – след игрите на стражари и апаши, криеница, гоненица. Скачахме на въже и на ластик без да засичаме време и да броим изгорените калории.

Сладоледът беше два вида – на клечка и във фунийка. Хранехме се здравословно без да знаем – домати, краставица, срязана на две със сол, чушка пълна със сирене и джанки, череши, вишни, кайсии. Може и зелени, даже по-добре. Нали са кисели и то колкото и да не ни беше горещо... топличко си беше. А киселото освежава, пък и мама щом е казала да не ги ядем, още по-сладки ставаха.

Ходехме и на море. Цялото семейство, с колата или с влака, с плажния чадър, голямата чанта и доброто настроение. На морето беше хубаво – беше чисто, нямаше големи лъскави сгради, но пък имаше... море и пясък, много пясък. Правехме си замъци, копаехме дупки, а помните ли номера с мокрия пясък и обърната кофичка? За разкош можеше да се украси с миди. И като казах миди, да не пропусна първите ни опити в кулинарията – салати от листа, кафе от пръст и вода, торти от кал, украсени с камъчета. 

И така в готвене, бягане, каране на колело, събиране на листа и камъчета, минаваше денят. По тъмно сърдито идваха да ни прибират, защото пак стрелките на часовника се бяха извъртели прекалено бързо. Пак бяхме закъснели. Но нищо, утре пак, „Ще те извикам в 9 часа. И си вземи колелото! Чу ли?” – ехтеше цялата улица, защото вече нервно те дърпаха на път към вкъщи. Всичко това се случваше през лятото, което започваше с първото ледено сокче и свършваше с първата надписана тетрадка.

Беше различно и беше хубаво.



Краят на месец май е. Слънцето се бори с облаците, времето се опитва да се затопли, температурите малко по малко се покачват и това ни кара да си мислим само за едно – МОРЕ.Търсим в офертите най-изгодните предложения, първа линия на морето, басейнче, коктейлче, шезлонгче, купонче. 

Все повече българи предпочитат съседните ни Гърция и Турция за почивка през лятото, има много по-изгодни предложения, навалицата пак я има, но човек се разнообразява.Има ли човек време, нерви и желание може да намери и доста изгодни квартирки и стаи, дори с климатик. За силният летен сезон, краят на юни до последните дни на август, цените както се подразбира, скачат доста.

Има доста курортни градчета, които предлагат нощувки от по 15 лева, което е съвсем допустима цена. Все пак, не всеки от нас може да си позволи 5 звезден хотел на брега на морето със собствена плажна ивица. 15 лева ти осигуряват легло, собствен санитарен възел, паркомясто, телевизор с кабелна и напоследък и Wi-Fi. Доста изгодно бих казала аз.

Спомням си когато бях малка как бяхме на море по 15 дни. Половин месец, та дори ти писва. Имахме безплатен престой в станции, пътят ни излизаше за без пари от БДЖ и плащахме само храната, която консумирахме. 15 дни, които се минаваха бавно и блажено.Вече пораснах и всяко лято си позволявам до 6 дни почивка, най-много. Някак доста са се променили нещата. Подбираме винаги най-изгодното, но така и така най-важното е компанията да е приятна. Но все пак, какви бяха цените преди, какви са сега?

Попаднах на тази обява за цените на Слънчев бряг през 80-те години. Има известна разлика. Разбира се, приемаме и факта, че тогава заплатите са били съвсем и напълно различни, но все пак … няма ли как да върнем времето назад и да останем в него? Мечтая за почивка на море от снимките от преди 30-40 години. 

Не се оплаквам и сега, забавлявам се, но така ми се иска да стъпвам по този мек и блещукащ пясък, да няма навсякъде заградени от хотелите плажни територии, чистата и прекрасна вода и всичко това.Радва ме фактът, че и сега настаняването на деца е безплатно. Поне това не се е променило. Талони за храна на територията на комплекса, това може би е като сегашният All Inclusive? Може би и храната и цените са се променили до известна степен, но идеята е същата.

Времето си минава, всичко се променя, няма начин. Но все пак ни се иска да се потопим и в атмосферата от преди години, да видим какво е било. Вие какви спомени имате?

Източник:no-comment.bg



(ММЦ) край Приморско имаше особено значение за мнозина от нашето поколение. Там някои за първи път се потапяха в морето и срещаха първата си любов. Беше като откраднат миг от рая!

 Млади, емоционални, смахнати и красиви! През лятната ваканция тук се събираха младежи от цял свят и се вихреше щура забава. Идваха и гости от екзотични държави – Монголия, Куба, Мексико, Япония и Корея… Летището на Бургас се задъхваше.Тъй нареченият „Влак на дружбата“ ежедневно изсипваше на гарата нови и нови групи с туристи. 

Паркингът беше пълен с автобуси с регистрационни номера от почти всички европейски държави. Всяка вечер се организираха концерти и спектакли в Летния театър. Дискотеки. Навалица от рускини, унгарки, полякини, германки, чехкини и даже истински шведки и французойки. Те ни помогнаха много да наваксаме някои пропуски в отношенията ни с нежния пол. 

В онези години да „свалиш“ момиче беше енергоемък, труден и продължителен процес. Даже беше абсолютно забранено след 22 ч. жена да пребивава в квартирата на чужд мъж, ако няма адресна регистрация там, и това се преследваше от закона.





С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.

Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.

Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.

И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!

Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.

В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. 

Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

 Антон Цаневски, Велико Търново



Храната там беше качествена, а престоят им забавен. Студентите не знаеха какво е семестриална такса и платено обучение. Учебници и книги – евтини. В ученическите и студентските столове храната беше евтина и здравословна.

В болниците 20-дневен престой беше безплатен и с включена храна. Нямаше „пътеки“, доплащане, потребителски такси и операциите бяха безплатни. Лекарствата в аптеките – стотинки.

Заводите имаха ведомствени почивни станции, ведомствени столове и всичко за работниците беше почти безплатно. Строяха се жилищни кооперации за бездомните. Може още много да се каже, но за съжаление, хората, които го помнят, намаляват, а младите са облъчени от манипулации и неверни неща.

Знам, заклетите „демократи“ и отрицатели ще ме „Изгорят и разпънат“ за мнението ми. Съгласен съм, че този строй е имал и минуси, но те не са били от съществена важност за развитието ни.

Накрая да попитам – откъде е имало пари за гореизброените придобивки? Отговорът отдавна се знае! Тогава не се крадеше или поне не в сегашните мащаби.

Розин Илиев, Павликени





Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. 

Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. 

Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време./Ретро.бг/

снимка:Донка Чолакова



Всички варненци сме посещавали през 70-те години на миналия век зиме и лете култовите дискотеки на Златни пясъци: „Гданск“, „Плиска“, „Велико Търново“ и „Шипка“! Даже и моите набори, които нямахме навършени 18 години.

Ще кажете как? Ами, имаше така наречените „детски“ дискотеки с вход – консумация от 1лев (без сервиране на алкохол) от 13 до 18 часа всяка събота и неделя с легендарните дисководещи Христо Христов и Валентин Христов. Ходехме също и на „Шведа“, и на големите дискотеки в Спортната зала.

Но когато през 1981 г. се направи основна реконструкция на бар „Астория“ в италиански стил със светещ отдолу дансинг и уникална цветомузика, почти нямаше варненец, който да не е бягал от спирката на хотел „Родина“ до „Астория“ да запази ред за куверт!

Същото се отнася в по-късни години – от 1985 до 1989-а за „Колибите“! Имаше денонощни автобуси на всеки час през летния сезон! Слизахме на „Дирекцията“ и оттам нагоре през гората на бегом (основно мъжете), за да вземем куверт – консумация 5 лева (2 водки „Борзой“ и две коли).

И на „Колибите“, и в „Астория“ ставаха големи джамбурета по онова време!

 Жоро Николов, Варна


Хубаво детство имахме. Ходехме при баба и дядо на село и сами си правехме пързалката.

После изсушавахме  дрехите и ботушите до запалената печка. Ухаеше на печени тиквени семки, чай от липа и бабини мекички ( Не знаехме, че са мазни и вредни ) А " софиянчетата" ни завиждаха.


Годината е 1967. Работех в ЦКС в „Транспорт и снабдяване”. Ръководството ме командирова за един месец в Китен. Там предстоеше откриване на почивна станция на ЦКС. Аз бях шофьор снабдител. Зареждах столовата с хранителни продукти и извършвах всички транспортни дейности с лекотоварен автомобил „Жук”.

Към края на юни 1967 г. управителят на станцията Димитър Връбчев разговаря с моите ръководители, че е доволен от моята работа и командировката бе продължена до 15 септември. Разбира се, имаше и свободно време, което прекарвах с приятели на плажа или в стаята си. Тогава нямаше джиесеми и аз ходех при спасителите на плажа. В почивната станция работеше културномасовик, който уреждаше екскурзии до някои забележителности, както и културноразвлекателни програми. Смените на почиващите в станцията служители на ЦКС бяха по 15 дни.

В края на всяка смяна се правеше Нептунова вечер с богата програма и танцова забава. На една от тези вечери мен ме облякоха с расо, залепиха ми брада и мустаци – истински поп. Един от по-високите младежи бе Нептун, царят на морето. Той идваше със своята свита откъм морето, обграден от дузина младежи и девойки – нимфи. От свитата на Нептун изскочиха двама-трима здравеняци и ме потопиха в коритото с вода. Приятелите ми дълго време не можеха да забравят тази Нептунова вечер и дълго се обръщаха към мен с „Попе”.

Динко Ангелов, София
Източник: retro.bg

Спомням си с носталгия как едно време ходехме на лагери. Чаках с нетърпение този момент. Живеехме си царски, независимо че зорко ни следяха учителите. След закуска дружно се отправяхме към плажа. На обяд тръгвахме към столовата на открито и си свирукахме „Чорба каша, чорба каша, топъл хляб”. После сън в бараките и вечер – приказки до нощите. Завързвахме нови приятелства, имаше и първи любовни трепети.


Беше много смешно, когато веднъж готвачът махмурлия ни беше опържил рибата, вместо с брашно, с прах за пране. И от устите ни започнаха да излизат мехурчета. Така си останахме полугладни.


Лагерите бяха важни и защото възпитаваха децата в колективизъм и дисциплина, а родителите бяха спокойни, че отрочетата им хем се забавляват, хем са в сигурни ръце. Държавата се грижеше за подрастващите. А не като сега – пълна анархия. Децата цяло лято обикалят улиците и кръчмите безпризорни, пият бира по пейките и вършат още какво ли не. После защо имало наркотици, алкохол, агресия в училище.

Валя Михайлова, Стара Загора

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

Архив