Георги Кандев напуска МВР

 

Георги Кандев напуска МВР, съобщи самият той в профила си във Фейсбук.

„Днес напускам МВР. Да избирам между поста и принципите си е невъзможно. Да обещавам действия, когато се налага да мълча – също. Разбрах посланието. 

30 години нося униформата със съзнанието, че законът е гръбнакът на държавата, че задачата на полицая не е да е удобен, а да е полезен. Затова не мога да бъда човека, който просто ще гледа страшно в камерите.

Моята задача винаги е била да търся истината, да нося отговорност и да вземам решения, когато е трудно. В месеците преди изборите доказах, че мога да я изпълня, когато имам свобода и подкрепа. 

Всички полицаи го доказахме. Не искам да нося отговорност за решения, които не вземам и за фасада, която не искам да подпирам с името си. За доверието на хората няма указ“, написа Кандев.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си емблематичен футболен шампион

Тъжна вест разтърси българския футбол, след като на 55-годишна възраст почина легендарният състезател на Петрич Димитър Карадалиев, съобщават от пресцентъра на ОФК „Беласица“.

 Бившето крило остави ярка и незаличима следа в родната спортна история, като стана два пъти шампион на България с екипа на „Литекс“ през 1998 и 1999 година, а през 2001 година вдигна и Националната купа.Голяма диря в историята

Димитър Карадалиев бе изключителен голмайстор и любимец на поколения привърженици на футбола у нас. Неговият талант и всеотдайност на терена го превърнаха в емблема за спорта в Югозападна България, а успехите му с ловчанлии го наредиха сред златните имена на българското футболно първенство от края на миналия век.

Скръбта в Петрич

Ръководството на родния му клуб излезе с официално изявление по повод тежката загуба:

„С дълбока скръб приехме вестта за кончината на Димитър Карадалиев. Един от знаковите футболисти на Беласица, голмайстор, оставил незаличима следа в историята на клуба и в сърцата на поколения привърженици. 

Със своя талант, отдаденост и любов към футбола, той прославяше цветовете на Беласица и достойно защитаваше името на Петрич. Димитър Карадалиев ще остане завинаги част от семейството на Беласица и от историята на петричкия футбол! Изказваме своите искрени съболезнования към неговото семейство, близки и приятели. Поклон пред светлата му памет!“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина актрисата Кина Дашева

 

Тъжната вест съобщи синът ѝ Андрей Слабаков

Актрисата Кина Дашева почина на 92-годишна възраст, съобщи в профила си във Facebook синът ѝ Андрей Слабаков, информира нова.тв

 „На 92 години и 7 месеца почина майка ми Кина Дашева. Сбогом, мамо!", написа режисьорът. Тя е втората съпруга на актьора Петър Слабаков.

Кина Дашева е участвала във филмите „Пленено ято“ (1962), „Веригата“ (1964), „Всичко е любов“ (1979), „Бяла магия“ (1982), „Опасен чар“ (1984), „Мечтатели“ (1987), „Маргарит и Маргарита“ (1989), „Адио, Рио“ (1989), както и в телевизионната новела „Неда“ (1982).

Поклон!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Напусна ни душата и лицето на петия сезон от предаването "Фермата"

Александър Тодоров ни напусна на 4 юни след кратко боледуване, едва на 47 години. Родом от Благоевград, Александър Тодоров беше изключително разпознаваем и уважаван в града си. Той бе познат на зрителите от участието си в риалити формата „Фермата“ и с активната си гражданска позиция, яркото си чувство за хумор и завладяващо присъствие, предаде Лейди зоун.

Кой беше Александър Тодоров извън телевизионния образ? 

Александър Тодоров е работил като проектант на сгради, а по образование е бил икономист. За своите близки, приятели и съграждани той остава човек с изключително чувство за самоирония, който винаги е успявал някак чрез смеха и забавлението да предаде своите важни послания.

През годините Александър неведнъж заема ясна позиция по актуални социални и обществени въпроси. Творческият му подход към критиката намираше израз в кратки видеа и сатирични проекти, чрез които коментираше проблемите в обществото и провокираше хората да разсъждават в дълбочина. Сред каузите, които подкрепяше, беше и гражданската инициатива „Системата ни убива“.

В социалните мрежи той беше активен и ангажиран коментатор на обществено-политическите процеси в страната. Често обръщаше внимание на теми като социалното неравенство, липсата на справедливост и кризата на моралните ценности, които според него са сред най-сериозните предизвикателства пред българското общество.  Още с влизането си в предаването "Фермата", Александър Тодоров остави следа с характерното си изказване, че шоуто „има нужда от 100-килограмова, брадясала душа и от малко акъл“ – реплика, превърнала се в една от най-разпознаваемите му визитки.

Освен инициативите и каузите, зад които е заставал, Александър е изпитвал и огромна любов към животните и природата. Обичал е да пътува и да изследва света, така както само той умее - през смях, но и с цялостна ангажираност на сетивата. Да попива от красотата на всичко онова, което го заобикаля, разказвайки забавни и вълнуващи истории на приятелите си.

Вестта за смъртта му предизвика множество реакции и съболезнования в социалните мрежи. Приятели, познати и жители на Благоевград го изпращат със скърбящи сърца и трогателни послания.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Актрисата която си отиде сломена от този свят

 

Почива седем месеца след самоубийството на дещеря си Зорница.

Мариана Аламанчева – едно от емблематичните лица на Сатиричния театър, с интелигентно присъствие, фина женственост и достойнство, което не изгуби дори в най-тежките години от живота си.

 

Актрисата с нелека съдба си отиде на 76-годишна възраст на 15 януари 2018 г., седем месеца след самоубийството на дъщеря си Зорница. На 9 юни 2017-а Мариана излиза от дома си за малко и когато се връща, открива мъртвото си дете. Часове по-рано двете разговарят и дъщерята споделя на своята майка, че отново се чувства щастлива и има планове за бъдещето. После нещо се прекършва в Зорница и тя решава да сложи край на живота си. Майка ѝ така и не успява да се справи с мъката по изгубеното си момиче.

По думите на нейния дългогодишен приятел и екранен партньор Николай Николаев – Бате Николай, Мариана Аламанчева е страдала от тежка форма на диабет, който се е отключил след силен житейски стрес. Заболяването, комбинирано с влошено общо здраве и силно затруднено движение, е довело до фаталния край.

 

„Тя не преживя смъртта на дъщеря си Зори“, казваше приживе Бате Николай, който я наричаше своя сестра и с когото бяха неразделни десетилетия наред – от „Златното петле“, през „Сладкарница „Захарно петле“, до края на живота ѝ. Двамата се чуваха ежедневно. След загубата на дъщеря си Мариана не криела, че не вижда смисъл да продължи напред. „Каква тъжна съдба, Господи? Защо не си отидох аз, а детенцето ми“, повтаряла актрисата след трагедията. По думите на Бате Николай тя открито е казвала, че моли Бог да я вземе, защото вече няма за какво да живее. Стресът допълнително влошава диабета и общото ѝ състояние.

 

Дъщеря ѝ Зорница е завършила анимация в Националната художествена академия. Била е талантлива, но без стабилна реализация. Години наред не успявала да си намери постоянна работа и това тежало силно както на нея, така и на майка ѝ.

Пенсията на актрисата – около 240-250 лева – не стигала дори за елементарните нужди. За да оцелеят двете с дъщеря ѝ, Мариана чистела входове, работела при заможни хора, продавала мартеници. Никога не се е оплаквала публично и не е търсила помощ. „Аз достойнството си го нося“, казваше тя в последните си интервюта.

 

Мариана Аламанчева е родена в София на 23 май 1941 г. Завършва механотехникум, а след това актьорско майсторство във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1964 г. в класа на проф. Желчо Мандаджиев. Целият ѝ творчески път е свързан със Сатиричния театър „Алеко Константинов“, където се утвърждава като една от най-изящните актриси на сцената.

 

Участва в популярни телевизионни мюзикъли като „Криворазбраната цивилизация“ и „Вражалец“, както и в десетки филми – „Баш майсторът фермер“, „Година от понеделници“, „Два диоптъра далекогледство“, „Не си отивай!“, „Последният ерген“, „Селянинът с колелото“, „Мъже в командировка“ и др.

Приживе желанието ѝ било да бъде кремирана, а прахът ѝ да бъде разпръснат около 100-годишната къща в село Стъргел, която семейството е било принудено да продаде по финансови причини.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лили Иванова:С първата си заплата като медицинска сестра в Кубрат купих радио

 

„Никога няма да ме видите в политиката! След случаите с баща ми, когото нарочиха за фашист, а преди 9 септември за комунист, това остана дълбока травма у мен. Затова се държах на дистанция от политиката. Така е и до днес“.

 

Това казва Лили Иванова в книгата „Лили“ на Георги Тошев. Певицата обаче е граждански активна и гласува на почти всички избори.

 

Въпреки успехите и у нея е останало едно тъжно чувство, свързано с баща ѝ Иван.

 

„Случката, която ме промени и накара да спра да споделям с приятели и да се затворя, бе страхът от изоставяне. Същият страх като по време на войната, когато баща ми замина на фронта и дълго време не знаехме дали ще се прибере. Слава на Бога, той се върна жив“, споделя певицата в книгата.

 

Ранният социализъм не прощава на предприемаческия дух на татко ѝ, който е пратен за два месеца в затвора веднага след като се връща от войната. Защото бил частник. След като го пускат на свобода, конфискуват камионите му. Става обикновен шофьор. Парите в семейството рязко намаляват, въпреки това настоява майка ѝ Мария да не работи, а да се грижи за Лили и сестра ѝ. Дните си минават и в един хубав ден баща ѝ се оказва затворен в участъка.

 

„Всяка вечер го чаках да се върне. Тайно плачех, защото не исках да разстройвам мама. Тя беше замислена, сякаш отнесена... Известно време не разбирах какво се случва, докато един ден мама не ми каза: „Ела да видиш къде е баща ти“. Хвана ме за ръка, трябва да съм била някъде 7-годишна. Отидохме в центъра на Кубрат. На гърба на участъка тя ми посочи мазе с решетки: „Там е татко ти“. Бяха го нарочили за фашист, защото имал симпатии към цар Борис. Бяха го били. Преди 9 септември пък го бяха нарочили за комунист. Нрави. Но това остави дълбока травма у мен“, казва Лили.

 

„Разчитам само на себе си. Не искам да се обвързвам, не обичам да обещавам, да се обяснявам. Когато изчерпя една връзка или ситуация, я прекратявам. Първа напускам! Научена съм от майка ми да не лъжа. Най-вече себе си. Не прощавам лъжата и на другите. Като взема решение, го следвам. Отговорността нося само аз“, казва Лили Иванова.

 

Непокорния си нрав и това да не ѝ пука какво говорят хората за нея певицата най-вероятно наследява от баща си. С първия си фиш като медицинска сестра тя си купува радио. С втория – телефон, един от първите частни номера в Кубрат. Изрядна в стила си, още тогава Лили провокира консервативните си съграждани със солиден маникюр и яркочервено карирано палто. Това не остава незабелязано от блюстителите на морала и бъдещата звезда на България е публично порицана по градската радиоточка. Медсестра Иванова се принуждава да пребоядиса палтото

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как Тодор Живков спасил Шкумбата от страховитата държавна сигурст ДС

Легендарният комик Димитър Туджаров-Шкумбата разкрива любопитни факти от житие-битието си. Малко известно е, че той е дипломиран инженер по автоматика, но пътят му започва като акордеонист, докато инцидент не чупи инструмента му на парчета.

Той си спомня и за сблъсъците си с цензурата по времето на социализма. По думите му трудните времена са най-добрата почва за сатирата.

Първата му професионална изява е на 8 декември 1974 г. в зала „Универсиада“, където дели една сцена с легенди като Тодор Колев и Кирил Маричков. „Тогава получих първия си хонорар, и то не малък – 60 лева, на онова време беше половин заплата“, разказва комикът. Печели уважението на гиганти като Тодор Колев и Петър Слабаков, след като ги имитира в барчето на Театър „София“, завършвайки вечерта на бира и коняк.

 

Шкумбата споделя случка от комедиен спектакъл, който прави в НДК. „Там споменах за кравите и се пошегувах, че една крава рекордьорка помолила, като я пускат за месо, да се пише месо от крава рекордьорка, а не телешко“, разказа той. Шегата била възприета като намек за предстоящо увеличение на цената на месото. След представлението при него дошъл „проверяващ“ от Комитета за култура, който му наредил: „Това го махнете!“. Според Шкумбата това, което го е спасило в онзи момент, е била среща със самия Тодор Живков. „Другарят Живков иска да говори с вас“, му казали от охраната. След като влязъл, първият въпрос на държавния глава бил: „Вярно ли е, че работите в „Кремиковци“, младеж?“. След като Туджаров потвърдил, че е инженер, Живков се пошегувал: „Ха! Отново се доказва, че в България никой си не гледа работата. Върви и ги весели!“.

„Това е било като нареждане – оставете го“, разказва Туджаров./Ретро.бг/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път

 

На 88 години той излезе на сцената за 21-и и вероятно последен път като Дон Жуан. Зрението му отслабва. Слухът също. Но когато завесата се вдигна, бастунът и очилата останаха в гримьорната. Васил Михайлов се поклони за последно. И каза на публиката думи, които разплакаха цялата зала.

„Благодаря ви от сърце! Ако здравето и силите ми позволят, ще продължа и през есента. Ако ли не – приемете това като моето последно сбогуване със сцената.“ С тези думи, произнесени с тиха усмивка и видимо вълнение, великият актьор се обърна към публиката, която трудно сдържаше емоциите си.

Ден по-рано той направи първата си поява за сезона и избра именно спектакъла „Завещанието на целомъдрения женкар“, за да отбележи един възможен край на дългия си творчески път. В постановката 88-годишният доайен на Театъра на българската армия се превъплъщава в Дон Жуан.

„За двадесет и първи и вероятно последен път се потопих в образа на мъжа, пленил сърцата на толкова много жени. Реших да се разделя със зрителите именно на сцената на Армията, защото това е моят дом в театъра вече близо пет десетилетия“, сподели Михайлов преди началото на представлението.

Макар колеги и почитатели да продължават да се удивляват на неговата жизненост и сценично присъствие, самият той гледа на нещата по-реалистично. „Зрението ми отслабва, слухът също. През този сезон почти не играх. Всъщност вчера беше първата ми поява на сцената за годината. И вероятно с нея ще поставя точка на сезона“, призна обичаният артист.

Едно остава безспорно – когато стъпи на сцената, прочутият актьор оставя настрана бастуна и специалните очила, които използва в ежедневието си заради очната катаракта, неподдаваща се на лечение. В тези моменти той не е болен старец. Той е Дон Жуан. Той е Капитан Петко войвода. Той е героят, когото публиката обича от десетилетия.

Въпреки че познава до съвършенство текста на ролята си, Васил Михайлов продължава да подхожда към работата си със завидна дисциплина. Преди всяко представление той отделя поне две седмици за усилени репетиции у дома, редом до своята любима спътница в живота – поетесата Гергана Михайлова. Тя му помага. Тя го подкрепя. Тя е неговият тих бряг, след като светлините на сцената угаснат.

Наскоро го попитали какво би искал да преживее отново. Отговорил без колебание: „Самият живот. Той отминава неусетно бързо. Не стига само да изградиш себе си и да възпиташ достойни деца. Нужно е човек да намери своя път и смело да върви по него.“

И на 88 години Васил Михайлов продължава да бъде най-възрастният действащ актьор на сцената. Когато разговорът се насочи към емблематичния сериал „Капитан Петко войвода“, лицето му озарява усмивка. „Изминали са вече 45 години, а образът продължава да вълнува и младите поколения. Спомням си с каква обич ме посрещаха хората и колко силно вярваха в героя. Хората често ме свързваха с него, защото в характера му живееше честта. Днес именно честта е едно от най-рядко срещаните качества. И сега, когато ме срещнат на улицата, мнозина продължават да ме наричат ‘Войводо’.“

Когато бастуните остават в гримьорната и очилата се свалят, когато светлините на рампата грейнат, Васил Михайлов престава да бъде 88-годишен актьор с отслабващо зрение. Той става Дон Жуан. Той става Петко войвода. За няколко часа на сцената времето спира. Болестите изчезват. Остава само магията.

И когато завесата падна, публиката не спираше да ръкопляска. Стоеше на крака. Сълзи, усмивки, благодарност. Васил Михайлов се поклони веднъж. Втори път. Трети. Знаеше, че може би е за последно.

След спектакъла, в гримьорната, той дълго мълчи. Сваля грима. Слага очилата. Отново е 88-годишен мъж, който трудно различава буквите в писмата на феновете. Съпругата му Гергана влиза, сяда до него. Не казват нищо. Не е нужно.

Тогава той я поглежда и казва нещо, което никой друг не чува.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Наричат го „Усмивката на Сатирата“.Той е сред най-обичаните комици в историята на българското изкуство

 

Повече от половин век неговият творчески път е тясно свързан със столичния Сатиричен театър „Алеко Константинов“.Това е големият български театрален и киноактьор Никола Анастасов.

Роден е в семейство на преселници от Македония. Родът му по бащина линия се преселва в София от Охрид.

Завършва актьорско майсторство при проф. Стефан Сърчаджиев във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ през 1955 г.

Дебютира в ролята на Валер в „Скъперникът“ от Молиер на сцената на Драматичен театър – Враца. Играе в театрите във Враца (1955 – 1956) и Варна (1956 – 1957), както и в софийските Сатиричен театър, в театър „Трудов фронт“ и в Малък градски театър зад канала. Първата си значителна роля в Сатиричния театър играе през 1961 г. в комедията „Когато розите танцуват“ на Валери Петров. Участва също в „Римска баня“, „Сако от велур“, „Суматоха“. Участва и във филми – „Пагоните на дявола“, „На всеки километър“, както и „Нако, Дако и Цако“ – първият цветен български телевизионен сериал. Участва още в „Неочаквана ваканция“ и „Федерация на династронавтите“. Най-популярните му екранни превъплъщения са като Пейо в класическия филм на Зако Хеския – „Тримата от запаса“ и Димитраки в популярната постановка „Криворазбраната цивилизация“ (1974) на Българската национална телевизия по класическата пиеса на Добри Войников.

Има пано с неговите отпечатъци на Стената на славата пред Театър 199.

Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Никола Анастасов.

Никола Анастасов озвучава главния герой в култовата аудиодраматизация на „Мечо Пух“ от 80-те години на XX век.

Умира на 8 август 2016 г. в София след тежко боледуване. До смъртта си е женен за естрадната певица Мария Косева, заедно с която има двама синове.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една от перлите на военната индустрия в България тъне в разруха

 

ХРОНОЛОГИЯТА НА ЕДНО СЪСИПВАНЕ

Почти 30 години след карикатурната приватизация  повечето от предприятията  у нас тънат в разруха, а натрупаните от собствениците им  дългове за милиони никога няма да бъдат погасени. Емблематичен пример за това е едно от най-големите предприятия на  разпродадения Военнопромишлен комплекс – „Бета“ – Червен бряг.

Преди въпросната приватизация  бившият комбинат „Девети май“ минаваше за една от перлите на Военнопромишления комплекс в България. Предприятието произвеждаше бронирана техника от типа МТЛБ и 122 мм „САУ Гвоздика“. В най-добрите му години – в началото на 80-те, в него работят около 8000 души. После разпадането на Варшавския договор и затварянето на пазарите за спецпродукция поставят индустриалния колос на колене.

Генерал-майор от резерва Петър Петров

Бойната техника, произведена в комбината „Девети май”, Червен бряг, още е на въоръжение в армията.

Девети май е Ден на победата над хитлерофашизма и Ден на Европа. Но това е и един позабравен празник на най-големия някога военен завод в България – машиностроителния комбинат „Девети май“. По долу е дадена кратка история на завода през погледа на баща ми, Петко Петков, който в продължение на 15 години беше началник на военното представителство към комбината и през 1989г се уволни от редовете на Българската армия със звание полковник.

През 1967 до гр Червен бряг в системата на ДСО „Металхим“ започна строителството на бъдещия голям машиностроителен завод за производство на военна техника. До 1969 г завърши строителството на основните цехове и инфраструктурата на бъдещия машиностроителен комбинат. Извисиха се огромните основни цехове: механичен, корпусен, монтажен, ковашко-пресов, бояджийски, сдатъчен и други цехове и още много помощни производствени сгради. Изградени и оборудвани бяха модерни лаборатории за изпитание на всички материали използвани за производството на основните изделия, като лаборатория за химични и механични изпитания на материалите, бюро за входящ контрол на всички видове материали, заготовки и комплектовки пристигащи от заводите съкооператори на комбината , централна измервателна лаборатория за контрол на мерителните прибори и инструменти и др.

Проектиран и изграден бе полигон за пробегови изпитания на машините. 

Успоредно със строителството предприятието произвеждаше механичната част на 120 мм мина за 120 мм минохвъргачка и механичната част на 100мм снаряд за 100 мм зенитно оръдие. През тези години вървеше и техническата подготовка за производството на основните изделия – многоцелеви лек верижен бронетранспортьор, известен под наименованието МТЛБ и 122мм самоходна гаубица „Гвоздика“( 2С1). 

След приключване на техническата обезпеченост ( чертежи, технологична документация), изграждане на цеховете и тяхното оборудване се започна усвояването на производството на изделията.

В началото заводът беше разположен на една площадка край гр Червен бряг. През годините след 1971г предприятието се разшири, като бяха построени нови цехове и заводи извън основната площадка.

Новите заводи бяха построени в гр Червен бряг, гр Койнаре и село Чомаковци, а модерни производствени цехове бяха открити в още четири села на Плевенски окръг. 

Създаден беше Институт за развойна дейност. В него работеха над 150 инженери, конструктори, технолози и други специалисти с висше образование. За нуждите от монтажни елементи и комплектовки заводът беше в кооперация с 43 завода от страната. 

През 1973г предприятието заслужено придоби статут на машиностроителен комбинат под името „Девети май“. По това време, работниците и служителите на комбината работеха на 3 смени. В най-натоварените производствени години след 1980г личният състав на комбината достигна около 13 хил. души. Попълването на Комбината със специалисти и работници ставаше от завършилите механотехникума, който беше в състава на предприятието.

В производството постепенно се внедряваха нови технологии, като лазерно рязане на метали, роботизиране на производството на някои сложни технологични процеси, модерна термообработка и закаляване на детайли. В Комбината работеше и четири хиляди тонна супер преса за щамповане на големи детайли, доставена от ФРГ. Създадени бяха всички технологични условия за масово производство на МТЛБ и 122мм самоходна гаубица „Гвоздика“.

Първите 5 бр МТЛБ бяха готови през 1973г. Сглобяването на тези машини се извърши с помоща на работници, командировани от Харковския тракторен завод. 

Първите петдесетина машини произведени в завода бяха сглобени с части доставени от Съветския съюз. Към края на 80-те години от Съветския съюз се доставяха само двигателите на машините, а всички останали части и механизми се произвеждаха в България. 

За 30 годишнината от 9 септември 1944г 40 бронетранспортьора МТЛБ произведени в комбината успешно преминаваха на парада в София. 

Първите 122 мм самоходни гаубици „Гвоздика“ бяха произведени през втората половина на 1981г и приети на въоръжение в БНА същата година. В началото двигателите и самата гаубица за установката се доставяха от Съветския съюз и Унгария. Впоследствие въоръжението за машината – 122мм гаубица бе усвоено от българската отбранителна промишленост – заводите в Казанлък и Радомир. Към края на осемдесетте години всички части за „Гвоздиката“ се произвеждаха в България с изключение на двигателите.

Освен произвежданите машини, Комбината произвеждаше корпуси за машини и ги изпращаше за оборудване в МРК „Хан Крум“ Търговище, МТЗ Карлово и ВМРЗ Ивайло – В Търново, където след съответното дооборудване се произвеждаха машината за радиационно и химическо разузнаване „Марица“, 120 мм самоходна минохвъргачка „Тунджа“ и командно-щабната машина „Делфин“.

В края на 1978г произведените от Комбината бронирани машини от всички модификации за годината бяха общо 1840. 

В края на 1988г комбината произвеждаше месечно около 200 машини.

Произвежданите машини се изнасяха в страните от Варшавския договор – СССР, ГДР, Унгария, Чехословакия, а по-късно и в Иран, Ирак и Либия, а в по-малки количества – и други африкански страни. Българската държава ежегодно печелеше милиони в твърда валута за нуждите на страната. 

Към края на 80 -те години българската отбранителна промишленост започна производство на бойна машина за пехотата – българска конструкция. За нейна ходова част бе използвана ходовата част на „Гвоздиката“, а куполът с 23 мм скорострелно оръдие беше дело на български конструктори. Тя постъпи на въоръжение под наименованието БМП- 1300, а в Сухопътни войски и досега тези машини са известни като БМП- 23.

И досега Сухопътните войски са въоръжени с бронирани машини различни модификации на базата на МТЛБ, БМП-23 и самоходни гаубици „Гвоздика“, произведени в България. В многото войскови учения тази техника е показала превъзходните си качества. 

Освен органите за контрол на качеството на Комбината, който както споменах беше в системата на Държавно стопанско обединение „Металхим“, в него функционираше и Военно представителство подчинено на Главното управление по въоръжение и техника на Министерството на народната отбрана. Тази независимост на Военното представителство от ръководството на Комбината създаваше условия за висока ефективност на контрола на качеството на произвежданата техника. Военното представителство наброяваше 140 души (27 офицери, 27 старшини и сержанти – механик водачи – изпитатели и 86 и цивилни инспектори по качеството с висше или средно специално образование).

След промените през 1989г съдбата на машиностроителен комбинат „Девети май“ не беше по-различна от съдбата на повечето големи индустриални предприятия в България. На 3май 2000г Военното представителство към Комбината беше закрито. Според публикации в медиите, под името Бета ЕАД през 2003г заводът остава без лиценз за търговия с оръжие след разкрита контрабанда за забранена от ЕС доставка на оръжие за Судан.

През 2009г заводът е обявен в несъстоятелност. Част от квалифицирания персонал заминава на работа в сродни предприятия на отбранителната индустрия на Чехия и Словакия. Останалите – попълват армията на безработните в Северозападна България или търсят препитание в чужбина. Огромния кадрови и технически потенциал натрупан през годините беше разпилян. 

Понастоящем целият огромен район, макар и охраняван е пустеещ. И макар и пустеещ, отдалече инфраструктура на завода изглежда внушително. 

Използват се частично само 3 от цеховете му – един от австрийската „Палфингер“, където се произвеждат елементи за подемни машини.

В два други от цеховете две фирми произвеждат различни машинни елементи. 

Работилите някога във Военното представителство се събираме всяка година на 9 май и си спомняме времето, когато България имаше развита отбранителна промишленост. А машините, произведени някога в комбинат „9 май“ намиращи се все още на въоръжение в Българската армия, вече са към изчерпване на ресурса си. Дано българската държава да съумее да организира производството на новата бронирана машина на българска територия. Защото като държава и нация на времето сме го правили, с което можем да се гордеем!

***

(Кратки биографични данни за полк. о.з. Петко Петков: роден 1932г , завършил Военното артилерийско училище в Шумен през 1954г със звание лейтенант, специалност артилерийско въоръжение и ВМЕИ – Габрово, специалност машинен инженер. Служил в базата за съхранение на боеприпаси – Костенец , ВРЗ „Ивайло“ – В Търново и МК „Девети май“ – Червен бряг, като военен представител от създаването на завода. В продължение на 15 години – началник на военното представителство. Пенсионирал се от редовете на БНА със звание полковник през 1989г. Понастоящем – пенсионер.)

Източник:otbrana.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Унищожен без обяснение, спасен тайно: драматичната история на един паметник

 

Паметникът на митрополит Симеон е открит и осветен на 10 август 1930 г, но не на мястото му днес. Някога паметника е стоял в тревната площ, в началото на ул.“Княз Александър Батенберг“, близо до Аквариума. Днес той е разположен в Алеята на Възраждането, но само постамента му е част от оригиналния паметник. С много любов към дядо Симеон, варненската общественост очаквала паметника изработващ се от Иван Лазаров. На паметната дата на откриването му присъствали много хора. Същият паметник година по късно бил осветен и в Шумен. На 16 февруари 1935 г, по случай 95 годишнината по предложение на Общината, кръстили площадът пред Катедралата на името на митрополит Симеон.

1961 г. паметника на митрополит Симеон е бил разрушен по незнайна причина .

През 1985 година отец Любомир Попов получил анонимно обаждане от гражданин, че е открил постамента на паметника , захвърлен в края на града. Заедно с друг свещеник без много шум те прибрали остатъка от стария паметник, очаквайки по-добри времена за паметта на Дядо Симеон.

Върху съхранения постамент поставили бронзово копие от гипсов бюст съхраняван на тавана на Митрополията. За съжаление, той не е с оригиналните размери на стария бронзов бюст и стои несъразмерно върху постамента. Така или иначе, на 29 декември 1990 възстановения паметник бил осветен на новото си място в Алеята на Възраждането.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Събарят гигант на соц индустрията, на негово място никне мегакомплекс

 

Един от символите на българската индустрия – козметичният гигант „Ален мак“ – окончателно отива в историята. В момента тече мащабно събаряне на производствените сгради в Пловдив, които не функционират от десетилетия. Макар официални инвестиционни проекти все още да не са внесени в институциите, разчистването на терена подготвя почвата за нова трансформация на градската среда.

Заводът и прилежащият му терен бяха продадени през 2023 г. на „Ален Мак Пловдив“ ЕООД. Според справка в търговските регистри собственикът Надежда Неделчева и управителят Божидар Юруков са свързани чрез поредица от дружества с Илиян Стефанов – Истимарото. Макар на обекта да липсва информационна табела, неофициални източници твърдят, че на мястото ще бъде издигнат мащабен комплекс, включващ хотел, търговски център и зали за събития.

Историята на предприятието започва през далечната 1892 г., когато Антон Папазов основава първата българска парфюмерийна фабрика. Продуктите му печелят международни отличия в Париж и Лондон, а през 1929 г. той става придворен доставчик. Неговият „Млечен сапун“ остава в историята като първата регистрирана търговска марка в България.

След национализацията през 1947 г. предприятието се разраства в индустриален гигант с над 1300 служители. Изделия като пастата за зъби „Поморин“, кремът „Каро“ и детският шампоан „Па-Па“ се превръщат в разпознаваеми марки в над 40 държави.

Крахът на гиганта започва след 1989 г., когато преходът е белязан от натрупани дългове и загуба на ключови пазари в Русия и ОНД. Периодът преминава през спорни приватизации и управлението на т.нар. „червени зетьове“, докато през 2011 г. съдът окончателно обявява дружеството в несъстоятелност. Активите и емблематичните марки са разпродадени, а производствената база остава изоставена в продължение на години.

Днес разрушаването на старите сгради слага точка на една 130-годишна епоха. „Ален мак“ остава в миналото като разказ за възхода и падението на българското предприемачество, оставяйки след себе си празен терен в очакване на новия облик на Пловдив.

Източник: Блиц

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Завърши право, а цяла България го запомни като най-обичания чудак на сцената

Има актьори, които играят роли. И има актьори, които носят своя свят със себе си на сцената. Достатъчно е само да се появят и публиката вече се усмихва, още преди да са казали и дума.

Константин Коцев – Пацо – беше точно от този рядък вид. На 4 юни се навършват сто години от рождението му. Кръгла дата за човек, който цял живот бягаше от всякаква тържественост и предпочиташе усмивката пред патоса.

Роден е на 4 юни 1926 г. в Цариград. Не защото семейството му е избрало този град, а защото баща му, инженер по професия, работи там във военен завод. Смъртта на бащата идва рано и трагично – според едни загива при експлозия, според други е убит. Малкият Константин е едва на четири години. Тогава дори не говори български. Майка му събира трите деца и се връща в България. Така бъдещият актьор се озовава в София – без баща, без език, но с цял живот пред себе си.

Сцената го намира още като дете. На осем-девет години вече играе в театралната школа на Николай Фол. Талантът си личи отрано, но младият Коцев решава да поеме по съвсем друг път и записва право в Софийския университет. Сам обяснява решението си с типичното си чувство за хумор – нямал особен успех сред момичетата и решил поне да стане сериозен човек.

Завършва право през 1950 г., а след това прави онова, което вероятно винаги е трябвало да направи – кандидатства във ВИТИЗ при проф. Кръстьо Мирски. Дипломира се през 1957 г. и България печели актьор, който освен талант има и юридическа диплома в джоба си. Рядка комбинация, но може би именно тя му помага да разбира толкова добре човешките слабости, страхове и смешни навици.

Първата му значима роля е Иванчо Йотата в „Чичовци“ по Вазов. Старт, който сякаш предопределя цялата му кариера. Защото Коцев притежаваше уникалната способност да играе малкия човек – смешен, суетен, понякога нелеп, но винаги човешки и разпознаваем.

След кратък период в Театър „София“ идва мястото, с което името му ще остане завинаги свързано – Сатиричният театър. Той е сред неговите основатели и прекарва там четвърт век. На сцената създава незабравими образи – Жевакин в „Женитба“, Тартюф на Молиер, героите на Радичков, Брехт и Маяковски.

Неговият Жевакин се превръща в легенда. Подскачащ на един крак, с разтеглена усмивка и комично фалцетен глас, той кара зрителите да се смеят до сълзи. Само че под смеха винаги прозира нещо друго – самотата, амбицията, страхът от поредното разочарование. Това беше голямото майсторство на Коцев – да разсмива, без никога да забравя тъгата.

Същото важи и за неговия Тартюф. Вместо чудовище и лицемер той създава образ на дребен хитрец, който оцелява някак между обстоятелствата, късмета и собствената си изобретателност. Публиката неволно започва да му симпатизира дори когато знае, че не бива.

Киното също бързо открива неговия талант. Още през 1957 г. дебютира в „На малкия остров“ на Валери Петров и Рангел Вълчанов. Следват десетки филми, сред които „Топло“, „Инспекторът и нощта“, „Случаят Пенлеве“, „Привързаният балон“, „Тихият беглец“, „Бягство в Ропотамо“, „Шведските крале“ и много други. За ролята си в „Случаят Пенлеве“ получава награда на фестивала във Варна през 1969 г.

Извън сцената и снимачната площадка животът му не е толкова благосклонен. Съпругата му си отива след тежко заболяване, когато синът му Димитър – бъдещият режисьор Шошо – е едва на 15 години, а дъщеря му Зорица на 14. Коцев остава сам с двете деца и поема цялата тежест на тяхното отглеждане.

Години по-късно синът му ще каже нещо много показателно: „На него му беше по-тежко, отколкото на нас. Беше смазан. Но характерът му беше позитивен, умееше да гледа напред.“

Това може би е най-точното описание на Константин Коцев. Човек, който умееше да превръща болката в усмивка. На сцената – за всички. В живота – за най-близките си.

През 1969 г. получава званието „Заслужил артист“, а през 1980 г. става „Народен артист“. След 1990 г. работи като актьор на свободна практика. В края на живота си се сблъсква с най-жестокия противник за всеки артист – болестта на Алцхаймер, която бавно отнема спомените.

Умира на 4 август 2007 г. на 81 години и е погребан в Централните софийски гробища.

Остава усмивката. Остава особената му интонация, с която можеше да каже най-сериозното нещо така, че човек едновременно да се засмее и да се замисли. Остава Жевакин, подскачащ на един крак. Остава Гоца Герасков от Радичковия свят. Остава Пацо – актьорът, който навремето записал право, за да стане сериозен човек, а после цял живот доказваше колко важно е човек никога да не губи чувството си за хумор.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Роден да бъде победител, но политиката му се опъна

Владимир Николов е роден на 3 октомври 1977 г. в София. На 11 години започва да тренира волейбол при Янка Прохорова, а след това кариерата му поема по онзи рядък път, по който тръгват само хората, съчетаващи талант, труд и характер в точните пропорции.

„Надежда“, националният отбор, Франция, Германия, Русия, Италия, Полша – почти две десетилетия по европейските волейболни върхове. По пътя идват медали от европейски и световни първенства, а признанията не закъсняват. На Световното първенство в Япония през 2006 г. е избран за най-добър нападател на турнира, а през 2010 г. е обявен за най-добър диагонал в света. За един спортист това не е просто статистика. Това е място в историята.

До него през всички тези години е Мая – бивша волейболистка, която самият той с усмивка нарича „началника“. Тридесет години любов, три предложения за брак, преди да чуе заветното „да“. История, която спокойно би могла да бъде сюжет на самостоятелна статия.

Мая следва съпруга си из клубовете на Европа, отглежда четири деца и между семейните ангажименти успява да изгради собствена кариера като треньор. Александър, Симеон, Филип и Дария израстват с волейболна топка в ръка. А когато през 2025 г. Александър и Симеон стават световни вицешампиони, става ясно, че при семейство Николови волейболът не е професия, а наследство.

После идва политиката.

И тук историята започва да звучи по различен начин.

През март 2026 г. Николов е обявен за водач на листата на „Прогресивна България“ в Пловдив – партията на министър-председателя Румен Радев. В първите си публични изяви като кандидат-депутат той обяснява, че личните му убеждения са „много десни“, но същевременно не бива да се делим на леви и десни. След това добавя, че не трябва да се делим и на Изток и Запад.

Получава се любопитен политически дебют – достатъчно думи, за да звучиш категорично, но недостатъчно, за да стане ясно какво точно защитаваш.

Скоро след това избухва и първият казус. По телевизиите продължава да се излъчва реклама на хранителни добавки, в която участва цялото семейство Николови. В нея неколкократно се споменава числото шест – същият номер, с който партията участва в изборите.

Николов обяснява, че рекламата е заснета месеци преди да бъде поканен в политиката. Следват проверки, спиране, възобновяване и ново спиране на клипа. Историята става толкова объркана, че накрая човек трудно може да проследи кое е реклама, кое е предизборна кампания и кое е просто лоша координация.

След изборите следва нов епизод. На сайта на Народното събрание професията на Владимир Николов първо е записана като „журналист“, а малко по-късно е променена на „преподавател“. Това провокира дори журналистическия въпрос: „Знае ли някой каква е професията на Владо Николов?“

Сарказмът тук не е насочен към спортиста. Неговите постижения са безспорни и не подлежат на обсъждане.

По-скоро става дума за една стара българска практика – успешни спортисти, артисти или обществени фигури да бъдат привличани в политиката заради популярността си, а не непременно заради политическия си опит. Те се превръщат в лица на кампании, в символи на доверие и разпознаваемост, но често попадат на терен, чиито правила са съвсем различни от тези, по които са побеждавали досега.

В продължение на двадесет години Владимир Николов изгражда кариерата си с дисциплина, постоянство и измерими резултати. На волейболното игрище винаги е знаел кога да атакува, кога да изчака и кога да поеме отговорността.

Политиката обаче не е волейбол.

Засега той изглежда като човек, който тепърва опознава новия терен – без ясна тактика, с противоречиви сигнали и с реклама, която продължава да живее собствен живот дори след като е обявена за спряна.

Волейболът го е научил, че грешките при сервис се броят. В политиката — засега — просто се сменя профилът в парламентарния сайт.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Детето от екрана, което порасна в театъра

 

Има актьори, които стават известни след десетки роли. При други славата идва още преди да са навършили пълнолетие. Такъв е случаят с Вихър Стойчев – едно от най-популярните детски лица в българското кино през социализма.

За зрителите от 60-те и 70-те години той остава онова русокосо момче от екрана, което сякаш присъстваше навсякъде – в детските филми, телевизионните постановки и популярните киноленти. Докато други деца прекарват ваканциите си по игрищата и улиците, неговото детство минава под светлините на прожекторите.

Първата голяма среща на Вихър Стойчев с киното идва още като ученик. Ролята му в „Рицар без броня“ го превръща в едно от най-разпознаваемите млади лица на българския екран. Следват нови участия и телевизионни изяви, а зрителите бързо свикват с присъствието му. В епоха, когато българското кино снима десетки филми годишно и детските продукции са сред най-гледаните, той се превръща в една от любимите екранни звезди на своето поколение.

Любопитното е, че за разлика от много деца актьори, които изчезват от публичното пространство веднага след първите си успехи, Вихър Стойчев остава верен на професията.

След завършването на ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“ той избира сцената пред бързата популярност и постепенно насочва творческия си път към театъра. Именно там намира своето истинско призвание.

През следващите десетилетия името му се свързва най-вече с Младежкия театър „Николай Бинев“, където играе в десетки постановки. Докато много от неговите връстници остават в паметта на публиката с една-две знакови роли, Стойчев успява да изгради дълга и последователна кариера, основана на постоянна работа и вярност към сцената.

Киното също не изчезва напълно от живота му. Зрителите го виждат в редица филми и телевизионни продукции през различните периоди от кариерата му, но театърът остава неговият истински дом.

Днес Вихър Стойчев продължава да бъде активен актьор и да излиза на сцената на Младежкия театър. Докато много звезди на социалистическото кино отдавна са се оттеглили от професията, той остава част от театралния живот на България и повече от половин век след първите си стъпки пред камерата.

Може би именно това прави историята му толкова интересна. Не фактът, че е бил детска звезда – такива българското кино е имало и преди, и след него. По-важното е, че успява да избегне съдбата на много от тях – да остане завинаги пленник на детската си слава.

Днес по-възрастните зрители си спомнят момчето от старите филми, а по-младите го познават като утвърден театрален актьор. Между тези два образа стоят десетилетия работа, десетки роли и един живот, посветен на сцената. А това е рядко постижение за човек, чиято кариера започва още в детските години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя беше достойна наследница на баща си. Отиде си млада, като него

 

„Ако умра, то знай, че после отечеството си съм обичал най-много тебе, затова гледай Иванка и помни любящият те Христа”Прощалните думи Ботев, отправени към Венета от борда на „Радецки”, са и за нея – най-свидното му чедо – Иванка. Наследникът, за когото пише на Тодор Пеев на 12 февруари с нескрита бащина гордост: „(Видиш ли, че в редовете на човечеството аз няма да оставя празно място ?)”Иванка Христо Ботева е единстваното дете на Христо Ботев. Ражда се на 13 април 1876 г. в Букурещ. По отношение на рожденната й дата изследователите на живота на Ботев и неговото семейство са на различни мнения. По-широко е заснъпена тезата, че Иванка е родена на 12 април. Актът за раждането й № 397/1876 г. е открит в Държавния архив в Букурещ и при публикуването му Василе Христу (през 1949 г.) неточно посочва датата 12 април. При внимателен прочит на текста, става ясно, че най-приемлива е датата 13 април:„В година 1876-та, месец април, 13 ден, един часа следобед. Акт за раждане на детето Иванка от женски пол, родена в Букурещ в един часа сутринта в къщата на нейната майка…”Грешна е и рожденната дата, отбелязана в главната книга на Търновската девическа гимназия – 5 април и на надгробния й паметник в Търново – 6 април. 

Вероятно, тези по-късни погрешни дати се дължат на кръщелното свидетелство на Иванка, издадено без проверка след Освобождението.Иванка е само на 1 месец, когото Ботев заминава с четата си за България. На 5 май 1876 г. той дава и последната си аспра за издаването на в. „Нова България”. Само няколко дена след това, с взети на заем 4 минца, е извършено кръщенето на дъщеря му. Кръсник е д-р Странски, който й дава името на Ботевата майка – Иванка. Затова към него Ботев отправя специалните заръки за грижи към семейството му:„Странски!Иди у дома, поздрави жена ми, детето ми и повни, че ако бъда жив, то аз ще да бъда най-признателният твой приятел.” Детството на Иванка преминава в Букурещ, а по-късно и в Търново в лишения и окъдица.

Първоначалното си образование завършва през учебната 1884-1885 г. в Търново в училището при църквата „Св. Константин”. През 1885 г. вуйчото на Венета митрополит Панарет Рашев ги вика в Букурещ и Иванка е записана като „екстерн”, т.е. външна ученичка в пансиона на мадам Брок, където учи две години и показава отличен резултати. От този период датира и първата запазена снимка на Иванка, 16 април 1887 г.След смъртта на владиката, семейството отново се завръща в Търново и Иванка постъпва в І клас на Девическата гимназия, чийто ІV клас завършва с отличен успех през 1891 г.На 27 май 1890 г. във Враца е открит първият паметник на Христо Ботев. На тържеството, в присъствието на княз Фердинанд, Ст. Стамболов и отцелелите Ботеви четници, Иванка произнася пламенно слово. Наскоро след това й е отпусната стипендия и тя заминава за Виена, където е настанена в католическия пансион „Нотър Дам дьо Сион”. Потисната и угнетена от средата, в която попада, само след 6 месеца, тя го напуска и се завръща в Търново.От 1882 Иванка Ботева учи в Женева, където през март 1895 г. завършва гимназиалното си образование с отличен успех. Завръща се в България и е назначена за 1 година в Девическата гимназия в Търново, като учителка по френски език.Жаждата за знания и стремежът  да повиши образованито си, отново отвеждат Иванка в Женева. От 1896 тя следва в университета социални науки и завършва през 1899 г. със степен „лисанс”.„Няколко думи за българките в Женева…Най-именита и най-интересна между тях беше Иванка Ботева,…тогава двадесет и три годишна, девойка не висока, но стройна…с буйна кестенява коса и искрящи очи…Имаше грас звучен, реч плавна, мисъл винаги будна…Стъпката й беше драва, решителна, нещо свежо и бодро лъхаше от енергичен, с повелителен глас…Изобщо Рашев беше сериозен учител и един от най-строгите”Из спомените на Илия ЯнкуловВъпреки високото си образование и възможността да гради бляскава кариера, само поради факта, че носи името „Ботева”, Иванка се завръща при майка си в Търново Тя продължава да живее скромно сред книгите, спомените за великия си баща и най-близките си. Заедно с майка си, отдава много сили на македонското революционно-освободително дело. Къщата им е убежище на българи – изгнаници от Македония, а Иванка е касиер на Македонското дружество в Търново и делегат на Македонския конгрес през 1902 г. Наред с това развива и оживена културно-просветна дейност, изнася сказки в Търново и околните градове, участва в културно-просветни дружества и хорове.След първите и опити да пише стихове, още като ученичка, Иванка с типичната си самокритичност отказва да „завладява” литературните хоризонти, само поради факта, че е Ботева дъщеря.„…но фактът, че аз съм Ботева дъщеря, ме е спирал досега и ще ме спира занапред; защото като такава аз съм крайно взискателна и амбицията ми трябва да бъде да изляза с нещо поне горе-долу достойно за паметта на покойния ми баща, но за това пък ми трябва неговата рядка дарба, която аз нямам.” (писмо до Д. Ризов – 26 авг. 1900г.)През пролетта на 1901 г. във Видин Иванка се запознава, чрез брат си д-р Димитър Рашев, с д-р Христо Аджаров. Той е калоферец, лекар, завършил и специализирал във Виена хирургия. Между двамата млади възникват дълбоки чуства, а последвалият годеж е силно желан и от двамата, но не и от Венета. Нейното желание е д-р Аджаров да се премести в Търново, но той вече гради успешна кариера в Пловдив. След две години, когато Иванка е склонила майка си да се преместят в Пловдив е вече много късно – д-р Аджаров е женеен. (в НМ се пази снимков и документален материал за него, дарен от внука му Христо Аджаров)„Иванка беше много красива, с весело и румено лице, с енергична походка и жестове. Учила в Швейцария, тя отлично владееше френски език, беше с голяма култура…Имаше добра душа и беше обичана от всички.”  Из спомените на д-р Христо АджаровПрез 1906 г. Иванка встъпва в брак с д-р Стоян Христов, с когото също се запазнава във Видин, където той е началник на местния клон на Българската земеделска банка. Д-р Христов е родом е от с Клисура, Благоевградско, завършва финанси и взима докторат в Белгия.Сватбеното пътешествие на младото семейство е до Букурещ, по местата, свързани с детството на Иванка и героичаната ни история. От този период в НМ „Христо Ботев” се пазят два много ценни документа: текста на поздравителната телеграмата до Иванка от калоферското дружество „Ботев” и писмото-отговор на Иванка от 24 януари 1906 г.„Баба Венета разправяше, че походката, както и гласът на Иванка наподобяват гласа и походката на бащата. Аз пък…ще добавя, че почеркът на Иванка извънредно много приличаше на почерка на баща й, като че една ръка ги е писала.” Из спомените на д-р Стоян Христов, съпруг на ИванкаПрез целия си съзнателен живот Иванка се е стремяла да бъде достойна за името Ботева. Не да го експлоатира и да присвоява дивиденти за своя изгода, а да работи за запазване и увековечаване на паметта за Ботев и популяризиране на гениалното му литературно наследство. Най-голямата й мечта е да събере в едно издание цялото творчество на баща си.Иванка се свързава с Иван Клинчаров и двамата започват усилена работа по подготовката на изданието. За съжаление, тя не доживява да види труда си завършен. След кратко и мъчително боледуване тя умира на 7 ноември 1906 г. в София. С нея умира и нероденото й дете. С неговата смърта угасва и последната надежда за пряк потомък  на гения на България – Христо Ботев.В основния фонд на НМ „Христо Ботев”, освен посочените по-горе документи се пазят и 3 оригинални снимни на Иванка: от  Женева, 1892, с Венета, от Търново, 1904 г. и 1906 г.; книга „Христо Ботев. Съчинения”, с нейния автограф и кърпа с монограма й от сватбения й чеиз.Надживяла възрастта на баща си само с 2 години, Иванка не успява да изпълни мечтата си – да издаде неговите произведения, но целият й кратък живот я прави достойна дъщеря на великия Ботев. 

Ася Николова, директор на Национален музей „Христо Ботев”, Калофер

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина Любен Дилов-син

Почина депутатът Любен Дилов. Това съобщи в профила си във Фейсбук лидерът на ГЕРБ Бойко Борисов ,информират от БНТ.

„Сбогом, Любо Дилов! Загубих приятел, ярка личност, талантлив писател и човек с изключително чувство за хумор и гражданска позиция. Изказвам своите най-искрени съболезнования на семейството, близките, приятелите и всички, които го уважаваха и обичаха“, пише Борисов.

България загуби един от най-разпознаваемите си разказвачи. Не просто писател. Не просто сценарист. Не просто политик. Любен Дилов-син беше рядко срещан вид обществена фигура – човек, който успяваше да бъде едновременно сериозен и ироничен, критичен и самоироничен, интелектуалец и човек от народа.

Смъртта му затваря една глава от най-пъстрия период на българския преход.

Роден на 27 юли 1964 г., той носеше фамилия, която сама по себе си е част от българската културна история. Син на големия писател-фантаст Любен Дилов, още от ранна възраст живееше сред книги, идеи и хора, за които въображението не беше бягство от реалността, а начин да я разберат по-добре.

Но Любен Дилов-син никога не остана просто „синът на“. Вместо да се скрие в сянката на известното име, той избра по-трудния път – да изгради собствено.

През годините беше журналист, сценарист, телевизионен автор, публицист, писател и обществен коментатор. За мнозина той остана лицето на онова поколение български интелектуалци, което след 1989 г. отказа да се затвори в кабинетите и реши да участва пряко в обществения разговор.

Той умееше да прави нещо, което малцина владеят – да говори за сериозните неща без патос. Докато други произнасяха речи, Дилов разказваше истории. Докато други обясняваха света, той го осмиваше. А понякога именно чрез шегата казваше най-болезнените истини.

Зад усмивката му винаги се криеше наблюдателност. Зад острия език – любопитство към хората. А зад привидната лекота – способността да вижда абсурдите на българския живот по-добре от мнозина анализатори.

Политиката също стана част от биографията му. За едни това беше естествено продължение на обществената му активност. За други – спорен избор. Но дори критиците му трудно можеха да отрекат, че Любен Дилов-син никога не беше безличен участник в публичния живот. Той винаги заемаше позиция. Понякога неудобна. Понякога непопулярна. Но винаги негова.

В общество, което често ражда чиновници на словото, той остана човек на свободното мнение.

Може би затова толкова хора ще го помнят не с определена длъжност или политически пост. Ще го помнят с репликите му. С текстовете му. С умението му да превръща ежедневието в история и историята – в повод за размисъл.

В последните десетилетия България се раздели с много големи писатели, журналисти и общественици. С Любен Дилов-син си отива още един представител на поколението, което преживя социализма, посрещна прехода и така и не спря да спори за бъдещето на страната.

Някои хора оставят след себе си институции. Други – паметници. Любен Дилов-син оставя нещо по-трудно за измерване – хиляди страници, стотици истории и безброй думи, които успяваха едновременно да разсмеят и да накарат човек да се замисли.

А това е наследство, което не си отива с последния поклон.

Поклон пред паметта му!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Любов, започнала във ВИТИЗ и свършила край Рейн

Някои любови започват като театрална сцена. Имат красив декор, силни реплики и публика, убедена, че двамата герои са родени един за друг. После идва животът и се оказва, че най-трудната роля не е на сцената, а у дома.

Такава е историята на Мария Каварджикова и Константин Цанев – една от най-красивите артистични двойки на своето поколение.

Любовта им започва във ВИТИЗ през 70-те години. Тя е младо момиче от Крумовград, дошло да покори театъра. Той вече е второкурсник – висок, красив, с благородно лице и характерните за епохата бакенбарди. По-късно самата Каварджикова признава, че буквално се влюбва от пръв поглед, когато го вижда да обявява имената на кандидатите за приемните изпити.

Тогава едва ли някой е предполагал, че студентското увлечение ще се превърне в брак, който ще продължи близо две десетилетия.

След дипломирането си двамата тръгват по трудния път на актьорската професия. Той постепенно се превръща в един от най-разпознаваемите телевизионни актьори на своето поколение, а тя изгражда впечатляваща театрална кариера. В дома им се раждат две дъщери – Александра и Гергана, които остават най-голямото доказателство, че между тях някога е имало истинска и дълбока любов.

Години наред изглеждат като семейство, което е устояло на всички изпитания на артистичния живот. Но съдбата вече подготвя своя обрат.

Началото на 90-те години преобръща живота на хиляди българи. Сред тях са и двамата актьори. Константин Цанев заминава за Германия и започва работа в българската редакция на „Дойче веле“ в Кьолн. За мнозина това изглежда като шанс за ново начало. За семейството обаче се оказва начало на раздялата.

Мария Каварджикова прави избор, който казва много за характера й.

Тя не остава в Германия. Връща се в България, защото не може да живее далеч от театъра. По-късно признава, че именно в Кьолн фактически приключва бракът им.

Понякога любовта не свършва с гръм и трясък. Просто двама души тръгват в различни посоки.

Разводът се оказва тежък и продължителен. По публикации и спомени на близки до актрисата, решението не идва лесно. Двете им дъщери вече са в деликатната възраст на пубертета, а Мария дълго се колебае дали раздялата няма да ги нарани. Самата процедура по развода продължава години.

Това е може би най-тъжната част от историята им. Не защото любовта си отива, а защото си отива бавно.

След раздялата животът отвежда двамата по различни пътища. Константин Цанев остава в Германия, където по-късно създава ново семейство и става баща на близнаци.

Мария Каварджикова също намира нова любов. Запознава се с режисьорския асистент Иван Балевски по време на снимките на филма „Място под слънцето“. И този път обаче животът не й спестява изпитанията.

Днес, десетилетия след края на брака им, имената на Мария Каварджикова и Константин Цанев продължават да се свързват едно с друго. Не заради скандали, шумни раздели или жълти истории, а защото принадлежат към поколение артисти, за които личният живот никога не беше телевизионно шоу.

Онова, което е останало след любовта им, не са сензациите. Останали са двете им дъщери, внуците, спомените и един дълъг общ път, започнал в коридорите на ВИТИЗ.

А понякога именно това е най-истинската мярка за една голяма любов – не дали е продължила вечно, а дали е оставила след себе си живот.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Да се знае и помни! Българинът Чавдар Джуров поставя вечен световен рекорд по парашутизъм

През 1965 г. синът на военния министър, Георги Филипов и Хинко Илиев правят световен рекорд на дневен групов височинен скок. Следващата година Чавдар скача с катапултиране от 15 418 метра. Това е плонж от стратосферата! Температурата е – 65 градуса. Парашутистът е с кислороден апарат и специален костюм.

По чудо успява, но дълго ходи сгънат на две от удара на катапулта. Международната въздухоплавателна федерация ФАИ решава, че Джуров надминава допустимия риск и човешките възможности.

Вписва го като рекордьор, но забранява подобни опити.

На 31 май 1946 година в София е роден българския военен летец и парашутист, майор Чавдар Джуров, загинал при учебен полет.

д-р Петър Ненков

Чавдар Джуров е по-големият син на тогавашния министър на отбраната, армейски генерал Добри Джуров. Първия си световен рекорд прави едва навършил 18 г. Година по-късно- на 28 август 1966 година, поставя индивидуален световен рекорд от височина 15 418 метра

Уникалното в случая е, че Джуров скача не от балон, както Баумгартнер, а от движещ се с висока скорост двуместен изтребител МиГ-15, който се използвал за обучение на курсанти. Температурата на въздуха била минус 65 градуса, а костюмът-стандартен височинен за пилоти.

Парашутистът излитал в задната кабина, предназначена за обучаемия пилот, и при достигане на необходимата височина катапултирал. Изстрелването на пилота заедно със седалката и днес, при много по-съвършената техника, крие висок риск, понякога дори е завършвало трагично. След един от рекордните скокове Чавдар се приземил с доста силна травма в гръбнака, именно от удара на катапулта. Парашутизмът бил юношеското увлечение на Чавдар.

Голямата му мечта била да стане летец, а по-късно – космонавт. На боен изтребител той полита твърде скоро, но от отряда на кандидат-космонавтите го изваждат по медицински причини.

Шест души заминават за звездното градче в бившия Съветски съюз – бъдещите космонавти Александър Александров и Георги Иванов, Иван Наков, Георги Йовчев – Йовата, Иван Наков, Чавдар Джуров и Кирил Радев. Последните трима отпадат след намесата на съветски доктори. На 6 май 1983 г. Йовчев, на когото в Москва откриват сърдечен проблем, се разбива в Добруджа с боен самолет.

Чавдар Джуров загива на 14 юни 1972 година при тренировъчен полет с инструктора Венцислав Йотов. Техният реактивен учебно-тренировъчен самолет”Л-29” се забива със страшна сила край плевенското село Крушовене.

В деня на катастрофата, Добри Джуров вече бил получил съобщението, че самолетът със сина му на борда е изчезнал от екраните на радарите. От няколко часа го търсели из полетата на Плевен и Ловеч. Министърът на отбраната не хранел надежди, че синът му и неговия колега са се спасили. Приел вестта мъжки, повече се притеснявал, как ще я понесе съпругата му Елена. Затова помолил двама генерали да й съобщят новината. В мига, когато ги видяла на прага на апартамента, майката разбрала всичко. „Знаех си , че така ще стане!“- повтаряла тя с навлажнени очи…..

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше перфектният Левски

Спомняте ли си Илия Караиванов, останал като най-автентичният образ на Дякона Левски в българското кино? Един от най-красивите български театрали за съжаление ни напусна навръх Нова година на 2008-а, само три месеца след като отпразнува своя 60-годишен юбилей. Но погледнато иначе може ли един актьор да иска нещо повече от това – публиката да го запомни млад и красив?

От архива на режисьорката Магда Каменова, доайен на Телевизионния театър по БНТ, излязоха уникални и неизвестни досега снимки на екранния Апостол на свободата.

„Илия Караиванов беше страшно суетен. По време на снимките на „Смъртта на търговския пътник” на Артър Милър под моя режисура, този прекрасен актьор, който си отиде толкова рано, все се гласеше: „Не искам тази страна да ми снимате, искам от тука – близкия план! Тази страна не ми е хубава!”.

Пак там имахме един много мил и в същото време много драматичен инцидент между неко и Георги Калоянчев, който му даде много добър урок. Участваха още Леда Тасева младите тогава Анета Сотирова и Георги Кадурин. И както си седеше мирно, Илия ми казва: „Г-жо Каменова, защо през цялото време се занимавате със старите актьори, а на нас, младите, не обръщате никакво внимание?”. Докато се сетя как да се оправдая, Калата се надигна от един стол, започна да пристъпва и да вика: „Кои са стари актьори, бе? Аз ли съм стар? Магда, давай камера, снимаме!”.  

Илия трябваше да се разплаче и да му каже: „Тате, ти даде чорапите на мама на любовницата”, в чиято роля беше Анета. Калата, когото знаехме като сатиричен актьор, а не драматичен, влизаше за секунди в ролята. Правеше я виртуозно и се разплакваше, а ние стояхме като треснати – как е възможно това?

Илия го гледа втрещен и казва: „Ама как така снимаме, аз не съм готов!”. „А така ли бе, а аз как съм готов? Какво чакаш бе, давай си репликите!”, гневи се Калоянчев, а Караиванов отговаря вече съвсем смутен: „Ама как можете така без репетиции, от раз?”. „Ами мога!”. Така завърши този скандал и Калата каза „Край на снимките!”. На другия ден все едно нищо не беше се случвало”.  

След тази случка Илия Караиванов си взима поука, а с колегите си се държи уважително. Никой не може да отрече таланта му. Публиката завинаги ще го помни с ролите му във филмите „Смъртта може да почака”, „Голямото нощно къпане”, „Адаптация”, „Бой последен” „Апостолите” и „Обратно към небето”, както и с театралните му превъплъщения в „Преспанските камбани”, „Солунските съзаклятници” и много други.

През 1988 г. играе Дякона в пиесата „Левски” на Васил Мирчовски под режисурата на Герда Луканова. И досега в архивите могат да се открият вестникарски статии, в които пише: „За пръв път след „Демонът на империята” се появи актьор, който покрива на сто процента представата на всеки българин за националния ни герой”. И въпреки че Илия Караиванов вече не е сред нас, за мнозина той завинаги ще остане „най-убедителният изпълнител на образа на Апостола”. Особено, ако човек го съпостави с неубедителния Веселин Плачков…

Не е тайна, че между Караиванов и неговия адаш Илия Добрев, който също се превъплъти в Дякона Левски, до последно са прехвърчат искри. Не могат „да си поделят” първенството кой по-добре е „изваял” ролята на великия българин. Феновете на Добрев са предимно хора от гилдията, докато редовите зрители и най-вече зрителки спонтанно отдават предпочитанията си на Караиванов. Той се доближава максимално до визуалния образ на Апостола – със сини очи и червеникаво-тъмноруса коса. Генетиката явно си е казала думата, защото красивият актьор е далечен потомък на роднини на Васил Левски.

За жалост след настъпването на „нежната революция” магнетичният актьор става жертва на любовта си към чашката и депресията, свързана с тотална липса на ангажименти. 

Роденият в Бургас екскадър на „Сълза и смях” не можел да се примири и с критиките на една от последните постановки с негово участие – „Солунските съзаклятници”, написана специално от някогашния драматург на театъра Георги Данаилов римейк на култовата му пиеса, поставена преди 20 години. В Интернет-форумите, пък и в някои по-разкрепостени издания спектакълът е посечен с определенията „пълна скука”, „изваден от нафталина” и „училищно театро от началото на миналия век”. Всички критикари го сравняват с „Хъшове” на Морфов – „една истинска модерна постановка”. Въпреки това „Съзаклятниците” гостуват в Скопие, където местната преса по обясними причини е доста по-благосклонна в оценките си.

Една от най-запомнящите се роли на покойния Караиванов в киното е във филма „Софийска история” по едноименната повест на Любен Станев.

Когато излиза преди повече от 35 години, ретроградно настроените критици я посрещат на нож. Заклеймена е на специално свикано събрание на СБП като „дребнотемие” и „сив поток”. Но читателите и част от кинаджиите я посрещат с овации. В книжарниците книгата се разграбва като топъл хляб. Въло Радев оглавява „опашката” на желаещите да я филмират режисьори. Часът на „Софийска история” обаче удря чак след промените. С екранното пресъздаване на повестта се нагърбва дъщерята на писателя – Надя Станева, млад и обещаващ режисьор от Студията за игрални филми. За главния герой – красавеца Ликов, е поканен Илия Караиванов.

Във филма за любовта му се състезават две жени, а когато отново започнаха да се правят съвременни български филми, Илия Караиванов вече трябваше да играе не съблазнител, а сърдито старче.

Като горд човек Илия не тръгва да се моли на режисьори и продуценти за участия. Страда, че младите изобщо не го познават. Принуден е да се пенсионира, а още бил пълен със сили, иска да играе, да се чувства част от съсловието. Липсват му аплодисментите и общуването с колегите. Метлата на промените, както много от колегите му,  помита и него.

Източник:narod.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ