Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Зимата на 1990 година, хаос и разруха. А ние имаме 4-5 часа руски седмично, класни, контролни.
 

И руски не ни се учи, защото това е езикът на падналия строй. Съответно и другарката вече беше с друг статут, защото й паднаха часовете, настроението, емоцията. Да си учител по руски не беше вече "лукс". Затова тя предприе друга тактика. Година и половина тя влизаше в часа с грамофон и ни пускаше военни песни. Винаги оставахме брой на вестник около бюрото, често "Демокрация" (да, тогава учениците четяха вестници), тя го взимаше и четеше. 

Ние скучаехме, тихи разговори, хилехме се, а тя беше вглъбена в себе си. Накрая на часа спираше грамофона, късаше вестника и коронната й фраза на излизане беше "Каква страна погубиха гадовете!". И така всеки ден, докато не се пенсионира или не я пенсионираха. Не знам кое беше по-точно.

Седем години по-рано, учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове. Не направиш падежите правилно и тя ги хвърля от бюрото. След това искаше и да й се донесат обратно, да  има за следващия ученик. Не се одобряваха особено много тези методи, но тя беше "свещена крава" - не можеш нищо да кажеш за учителката по руски. 

Най-накрая се намери спасение - някой от горните класове й открадна връзката с ключовете. Това е все едно (превеждам за по-младите) да ви откраднат наведнъж всички пароли. Видя се, че всъщност е една объркана и глупава женичка, която дори няма как да си влезе в кабинета или в мазето на блока. Не помня после какво стана с нея. Но не изглеждаше като човек, който може да се адаптира, особено без ключове. Вижте още:Клас, стани, клас, мирно! Или когато в училищата имаше ред и дисциплина



На 2 юли 1949 г., след продължително боледуване, в санаториума Барвиха край Москва умира Георги Димитров. Новината разтърсва България. Времето и обстоятелствата обаче са такива, че покойникът няма да получи шанс за покой и тялото му ще остане непогребано повече от четири десетилетия. 

Още на другия ден на траурно заседание на Министерския съвет е взето решение тялото на Димитров да бъде балсамирано и изложено в мавзолей – също като съветския вожд Ленин. Наредено е сградата да е готова на 10 юли, т.е. една седмица за проектиране и строеж,пише socbg.com.

Докато тленните останки на „великия покойник“ пътуват към родината със специална траурна композиция, в София тече трескава дейност. Проектът на култовия градеж е поверен спешно на арх. Георги Овчаров – един от най-именитите архитекти на България, който буквално е бил изваден от затвора, за да го започне.

На 4 юли стотици трудоваци заедно с архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности започват денонощна непосилна работа на площад „9 септември“, срещу бившия царски дворец. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха. На обекта се работи на 4 смени по 6 работни часа. Знае се, че заради бързането е имало немалко инциденти и жертви, но не е ясно точно колко хора са загинали при изграждането на последния дом на комунистическия вожд.


На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти изцяло облицован с бял камък. Монументалният градеж е завършен за рекордните 138 часа. Недовършени остават само част от фриза и колоните, но тези места са опаковани с черен плат, за да не личат в деня на поклонението. На 10 юли тялото на Георги Димитров е положено в мавзолея. През декември същата година Димитров е изложен в специален стъклен саркофаг.

Поддръжката на мумията е доста сложна. До 1954 г. за нея се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал. Веднъж на всеки 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката му е правел ребалсамация, а личният шивач на Димитров му е приготвял нов костюм. Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C и необходимата влажност. В средата на 70-те мавзолеят е основно реконструиран. Подменени са декорацията и климатичната инсталация, а върху мумията е поставен нов кристален саркофаг. Мавзолеят е бил допълнително укрепен и превърнат в противоатомно скривалище.


Монументалната сграда фигурира като обект на милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството.

В следващите четири десетилетия мавзолеят на Георги Димитров играе важна роля в комунистическа България. Той се превръща в сакрално място за организирани поклонения на чуждестранни политически делегации от комунистическите и развиващите се страни, както и на обикновени граждани. Започва времето на манифестациите, военните паради и поздравления за годишнини от трибуната на мавзолея, където ръководството на БКП ще маха вяло за поздрав на „спонтанно“ манифестиращите труженици, само на няколко метра над мумията.


И така до 18 юли 1990 г., когато никому вече ненужната мумията е извадена оттам и предадена за кремация. На 23 юли, след 41 години на митарства между света на живите и мъртвите, урна с праха на Димитров е положена в гроба на майка му в католическия парцел на Централните софийски гробища.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата неговата съдба. Зорко пазената до края на 1989 г. сграда се превръща в неофициална обществена тоалетна, надраскана с графити. През следващите години бившият мавзолей става декор на протести, бдения, хепънинги на привържениците на демокрацията, както и притегателно място за симпатизантите на червената партия. Става и част от рекламни кампании на събития, далеч от комунистическата идеология.

И така до 21 август 1999 година, когато без никакъв публичен дебат правителството на Иван Костов решава да разруши празната сграда със заложени взривове. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време. Бутането на сградата е командвано лично от вицепремиера Евгений Бакърджиев.


Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Стотици софиянци се събират в центъра на столицата, за да наблюдават на живо символичното скъсване с комунистическото минало. Тълпата обаче остава разочарована – след два взрива мавзолеят само се килва. Той може да е строен набързо, но е строен качествено. Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Необходими са серия от детонации от 21 до 26 август, когато най-сетне мавзолеят рухва под напора на тежките машини. Последните останки от сградата са извозени на 27 август. По ирония на съдбата всичко завършва така, както започва – за 6 дни.



Учудващо, но още в далечната 1952 г. Тодор Живков е организирал гледането на първата порнопрожекция у нас. Макар и тайно, епохалното събитие се е състояло в затворения комплекс на елита край Панорамния път в „Бояна“. 

Тогава в Секретариата на ЦК Тодор Живков отговарял за културномасовата програма на Политбюро.

„В онези години и ние живеехме във вила на Панорамния път – спомня си Дамян Дамянов. – В комплекса имаше грамадна кинозала само за правоимащите, в която се прожектираха западни филми. Най-големият любител на филми беше Тано Цолов, а ние стояхме да гледаме. Понеже компартиите бяха силни във Франция и в Италия, имаше техни. Испански и португалски нямаше, защото там бяха Франко и Салазар – заклеймени режими като фашистки. Имаше еротични филми също, но не порно. 

Единствено – без американско кино. На първите кресла седяха най-големите шефове, а пред тях имаше фъстъци, дребни сладки и безалкохолни. Ние като деца се промъквахме в тъмното и се пресягахме да си вземем, а Тано Цолов ни плясваше през ръцете.За въпросната прожекция през 1952 г., на която не са били поканени съпругите, а само мъжете, пред мен си разправяха майка ми и Станка Димова. Порнографският филм бил италиански и бил донесен лично от Тодор Живков. Той бил душата на компанията.Вижте още:Бийтълс са наши, български бръмбъри, отговори генералът от УБО



Другарят Живков беше като пианист на събранията на Политбюро. Унесен, с пророчески поглед, той решаваше всякакви задачи, тихо замислен, но и с човечен хумор. За неговите съратници не беше чуждо, че между развитието на атомната енергетика и българските компютри, той може да обсъжда с тях козичката на бай Кольо от Дълги Дел, която беше изчезнала, а милицията не бе открила. 

Бай Кольо стигна чак до Тодор Живков, за да изплаче своята мъка, а Живков му позволи да си купи ново животинче и му подариха 2 чисто нови английски ризи. Мъката и радостите на малките хора бяха близки до него, той ги разбираше.

Леко тракане в коридора и след приключването на поредната задача, в залата вкараха на масички с движещи се крачета един грамофон, видео и телевизор. Настъпи оживление, стълпиха се около тях в почивката. Йезуити бяха членовете на ЦК, прекрасно знаеха какво са внесли, имаха и по-добри у дома. Но се правеха, че не знаят, защото да не ги обвини някой, че си угаждат.

Другарят Живков се изкашля и започна направо.

- Другари, бях в Странджа Сакар, там сега строим Република на младостта. 

Политбюро взе да пляска, някакси по инерция, думите "строим" и "младост" винаги се аплодираха.

- Изкарах една вечер с младите и какво да ви кажа, скучно им е там. Цял ден работа, а вечерта или пият, или спят, а във въздуха се чува само виенето на вълците. Няма културен живот, няма. И затова реших...

Старият съратник на Живков, генерал Тенев от УБО, влезе с дипломатическо куфарче, от което първо извади една грамофонна плоча и я постави на уредбата. Пусна обложката да я разгледат заслужилите партийци. Лъскава, прясно отпечатана, ухае на Запад. Едва-едва я докосваха, след което ходеха да си мият ръцете. Не знаеха, дали не е посипана с някаква отрова.

- Другари, прекрасна мелодична музика. Държавна сигурност ми внесе тайно плочата и видеокасетата тайно от ГФР. Това са едни другари, момчета, сприятелили се и започнали да пеят. А песните им са славейски, като ангели...

На екрана вече Modern Talking пееха You're my heart, you're my soul, люлеейки се в ритъма на танцувалната музика. Цялото Политбюро се беше скупчило и мълчеше.

- Сменяме линията на партията. Ще издадем плоча на момчетата в България, ще бъдем първи преди руснаците. Ще пратим стотици плочи в Странджа Сакар, да си правят дискотеки и да не им е скучно. Модерн Талкинг (така изговори името на дуета другаря Живков, силното влияние на руския можеше да се усети) ще станат знаме на нашия комсомол.

Стояха старците и гледаха клиповете и по бузите им се събираше топлина. Връщаха се в младостта, искаха да станат, да танцуват.

- Другарю Живков, а няма ли еротика тук? - подаде някой от крайните редове.

С хумора си, Живков се засмя, и отговори прямо.

- Това са момчета, комсомолци. Не, не са били комсомолци, но могат да бъдат. Каква еротика, това "Ти си моето сърце, ти си моята душа" е като наша песен за партията, ти и там еротика ли ще видиш, другарю?

Засмяха се старците, дойде топлина в душите им.

- Има само едно нещо, което леко ме притеснява, продължи Живков. Този "Модерен Разговор" да не е някаква политика, защото сега и в Съюза едно момче комсомолче подхвана модерни разговори. Но ще видим там, ще видим. Ние да си решим нашите проблеми, а ако трябва, те да си говорят. Модерно.

Вече се задвижваше сложния апарат на държавата, който щеше да произведе 200 000 копия от първия албум на Modern Talking и да залее магазините. Грамофонната плоча, която пое модерния разговор и перестройката, месеци преди Михаил Горбачов да се сети за това.

Тайните доклади на ДС твърдят, че на Modern Talking им е било връчен орден Георги Димитров, първа степен, след като са продали над половин милион плочи на вътрешния и външния пазар. До завършването на броя, нито Държавна Сигурност, нито дуета са потвърдили, което прави твърдението една от великите неразрешени тайни на социализма.




За Пламен това е денят, който е чакал предишните шест дни, освен това — денят на заплатата. Валя моли майка си за „колкото ми дадеш“, а после ще измисля как да обяснява за какво ги е изхарчила.

Петър с ленив, обработен от навика жест ще протегне сьнена рька в късния предиобед към нощното шкафче — знае, че там го очаква всекидневната, безотказна петолевка.Илия се е подготвил да чуе познатите „Знаеш ли как се изкарват парите“ и до последния момент няма да знае дали ще получи някой лев.

Боби е спокоен — печели добре и сам разполага със спечеленото — дрехите и хpaната са от родителите.

Маня ще вземе полагащите й се за съботата два лева и ще прибави към тях спестените от закуска.

Владо е продал на съученик поредната касетка, ще може и да почерпи.

С тези (вече отдавна пораснали- бел. р.) момичета и момчета ще се срещнем тази вечер в бар-дансинга „Ритъм“ и в бар-вариете „Аквариум“. Те няма да са на една маса, не се познавaт, може и да не се запознаят — тук най-често се идва с група, а групите пазят периметъра си. Всички са дошли още в пет следобед, за да са сигурни, че ще получат дископорцията си.Децибелите изяждат думите ни още на прага на „Ритъм“. Червено-синьо-зелено-жълтите светлини се изправят като стена между нас и множеството сенки. Метал по тавана, протъркан до камьк линолеум, мрамор по масите, столчета-табуретки, полукръгли сепарета, огромно, разчупено пространство.

Който не е влизал тук, е влизал другаде, или е чувал, или е гледал на екрана, или поне е чел какво представляват дискотеките. Те са вид клубове, места за активна отмора – или поне това би трябвало да бъдат. В тях би трябвало да се реализира културно-идеологическа програма – музикална, танцова, информационна. Дискотеките у нас са две категории – в търговските заведения, програмите в които се осигуряват от ДО „Българска музика“ и в младежките домове и клубове – организирани от Димитровският комсомол.

Преобладаващата част от упреците, които отправяме, са за тези от първата група. „Публикациите за дискотеките станаха повече от самите дискотеки! – подхвърли един колега, любител на статистиките. „Но това не е решило проблемите им!“ – ще уточни отговорьт ни.Малко предистория. Когато преди две години (1983 г.- бел. р.) в подлеза на столичния булевард „България“ бе открит бар-дансинг „Ритъм“, желаещите да получат достъп там били толкова много, че се случвало да „влизат“ и през витрините. Куверт нямало. Сметките се надписвали безбожно, но никой не се оплаквал от страх да не го лишат от щастието следващата вечер отново да принадлежи към дискообществото. 

Непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите. Проверките, наказанията и уволненията свършили добра работа. Сегашният управител е трети по ред. В студения пролетен ден ни посреща, облечен с кожух – температурата е с няколко градуса по-ниска от надземната, няма отопление, през лятото пък става като в сауна. (Да му мислят сервитьорките – униформите им не са съобразени с климатичните условия.) Управителят смята, че положението е овладяно – обслужващите са на равнише, обслужваните са убедени, че „Ритъм“ е място за културно забавление, а не за демонстрации на сила. Все пак понякога е принуден да търси майстори за ремонта. Скорошната подмяна на счупените витрини е струвала две хиляди лева…

Хоби или случайно преживяване?Двадесет часът и тридесет минути. Край на тричасовото видеоразвлечение. Дисководещият, притиснал уста и до микрофона се мъчи да разкаже нещо за модните състави и изпълнители. Ние използваме за „преводач” Петър, който през различните дни беше успявал да разгадае по малко и да го сглоби: „Но – успокои ни той – повечето не се интересуват от биографията на изпълнителите, нито от това, за което пеят, а от ритьма.“

Мнозинството посетители са между 16 и 22 години и „Ритъм“ е любимата им дискотека. Някои работят, но има и ученици, и младежи с неуставовено положение – не знаят по кой път да тргнат. Идват от близките квартали, от центьра, от „Люлин“ и „Младост“, но има и от Елин Пелин, Самоков, Перник, дори от Станке Димитров. За някои това е любимо развлечение в края на седмицата, за други-случайно преживяване, за трети…

– Къде другаде да отидем? — ни запитаха учудено група постоянни клиенти, щом ние се учудихме, че оставят тук, естествено на части, по-голямата част от заплатата си. Или сума, равна на толкова. Кувертът е 4 лева плюс 1 лев вход. – Можем да отидем на кино. Да плуваме няма къде, да играем тенис, волейбол, шах – също. Тези места са за професионалисти.Скоро дансингьт започва да се опразва. Причината? ..Какво му става тази вечер на дисководещия – възкликва седналият на нашата маса Пламен, – та ни пуска  „Диана експрес?“ Оказва се, че българската музика прозвучава по необходимост. Дисководещият знае задълженията си – една трета от програмата да е родна, всичко да е преминало през ситото на ДО „Музика“. Но знае и още нещо – всеки е заплатил за музиката и иска тя да е най-модната. И не може да бьде заблуден – на .,ти“ е със звездите, има страшна уредба и записи (поне приятелите му), или поне има радио. Конкуренцията е силна, така че не може да се рискува да се изгуби клиентелата.

Напускаме така наречения бар-дансинг „Ритьм“. Какво чудесно преживяване е допирът с чистия въздух и тишината! След изминалия час и половина ние сме уморени както след цял работен ден. (И сме уверени, че този факт е свързан не само с нашата неюношеска възраст.)

Реално предположение: в дискотеки от този вид вероятността от увреждане на организма се доближава до тази в голямо производствено хале, макар и да не се признава за трудова злополука. А някои редовно прекарват в тях време почти колкото един работен ден. Да не забравяме и практически задължителния алкохол.Може ли след всичко това „наелектризираният“ младеж да се прибере в къщи, да прочете, да помисли върху утрешния ден или да заспи спокойно? Не, той излиза от дискотеката с желание за още емоции. 

Понякога те избухват в сбивания със сериозни последици, в кражби с взлом, грабежи, изнасилвания, както показват наказателните дела. И в списаиието („Общество и право“ – бел. р.) сме писали за не едно и две престьпления. „родени“ в дискотеки. Причината? Нарушен е принципът на дискотеката. Главното взаимоотношение между стопанина и посетителя е финансовото. Консумацията. Не на духовни ценности. Забележете – в дискотеката се влиза с куверт като в бар, а не с билет – като в театър, кино или стадион. Тази грешка не е коригирана и до днес. Нещо повече, тя бе нормативно потвърдена: икономическите отношения между тьрговските заведения и ДО „Музика“, което осигурява дискотечните програми, са изградени на принципа на отчисленията от стокооборота. А в него главното перо е алкохолът. Следва ли да се питаме тогава защо дископубликата, която е на ръба на пгьлнолетието, пие? Тук забрани няма да помогнат. От посетителя в дискотеката се очаква да пие. Той трябва да пие, за да оправдае присъствието си. От това колко и какво ше изпие зависи в крайна сметка заплатата на сервитьора, на управителя, на дисководещия… На техните ръководители – също. Затова е трудно да ги виним за компромисите, които правят в името на плана.

Образец с нескрити пукнатини

През няколко трамвайни спирки е бар-вариете „Аквариум“. На входа стои великан с подходящи мустаци, който се вглежда проницателно в лицата на струпалите се в очакване да влязат. Пробиваме си път „с връзки“. Двама от опашката усещат привилегированото ни положение и решават  да влязат заедно с нас, проверяващите. Не става-току-що ги били изгонили заради това, че внесли бутилка водка. В „Аквариум“ режимът е сух.

Прически – сякаш правени от един и съши фрзьор: кичури, устремени нагоре и после клюмнали настрани, якета – сякаш от една колекция, задьжнтелните дънкн, маратонки и шотландски пуловери. Средна цена на екипа – над 300 лева. Средна възраст на „манекените“ – 16-17 години.За децибелите, дисководещия и програмата няма да кажем нищо ново – ползвайте информацията за „Ритъм“. Върху мраморните, почти празни маси – пепелници-чинии. Мокетът, за чийто цвят може да се спори, прилича на решето от изгасените по него фасове. Впечатляващото тук са креслата, заели по-голяма част от залата – огромни. Бежови, плюшени. Но ги използваме само ние, една влюбена двойка и две момчета, които ги превръщат за кратко време в тепих.

Тук срещаме Боби. По-точно – тук е невъзможно да не го срещнеш. Не е навършил 18 годинн, работи, дискохобито погльща цялата му заплата. Съжалява, че скоро трябва да промени временно навика си — счупил е витрина и очаква да му представят фактурата, за да я плати. (Първото нещо, което направил след белята, било да сьобщи на управителя за нея – може би от страх да не бъде отлъчен от любимото място)

Управителят Г. Димитров е натрупал опит в заведения с алкохол, достатъчен, за да го направят противник на алкохола, и тук работи с уловолствие. Знае около 40 от имената на редовните клиенти, биографиите им и какво може ла се очаква от тях.„Идват най-вече ученици, деца. Лудуват, понякога някой подгонва друг или се скарват по-шумно, или една група започва да наблюдава друга с внимание, по-голямо от обикновен интерес. Е, влизат, но рядко, и скандалджии, и такива, които внасят и контрабанда алкохол. За тях ми казват не само сервитьорите, но и децата, с които се познаваме. 

Проблеми с тях нямам. Проблемите са ми са стопански – планьт ми на вечер е 400 лв,  колкото  е броят на местата умножен по задължителния куверт от 3 лв. Отделно се плаща по лев за програмата. През седмицата дискотеката не винаги е пълна, децата бързо похарчват трите лева и не поръчват над тях. За да си изпълним плана и да си изкараме заплатите, откриваме сергии на улицата и продаваме … алкохол. Когато в „Аквариума“ някое предприятие провежда организирано младежко мероприятие, положението е още по-лошо – миналият вторник оборотът ни за една вечер беше 110 лв, а под масите намерихме 40 бутилки от концентрат.“Да не пропуснем още нещо всяка вечер „сервират“ поне по 50 – 60 чаши… вода. Ожадняват децата от танците, а вече са изпили трите коли или трите кафета, колкото им осигурява кувертът.

Танцуват всички. Почти непрекъснато. До края.

Тук затварят в 23 часа (а „Ритъм” – половин час по-късно). На някои от посетителите предстои още час, час и половина пътуване до къщи. А нали така нареченият вечерен час през учебната година е 20 часа и 30 минути?

„Да не би дискотеките да са само за ученици?“ – ще кажат тьрговците.

„А да не би да са само за безработни?!“ — е нашият въпрос. Министерството на народната просвета явно не е могло да се пребори с работното време на „Аквариума“, с пушенето там, със скъпия куверт! А това заведение ни се поднася като образец!

Колко струва ненужният лукс?

С мисълта, че Маня и следващата седмица ще се лишава от закуски, за да бъде в събота отново в „Аквариума“, отиваме в СД „Обществено хранене“ – София, собственик освен на двете заведения, за които ви разказваме (твьрди се, че са най-добрите), и на още шест or този вид. Половина са категория „лукс“, а останалите – „първа“ за храната и „екстра“ за напитките. Казват ни, че надценката в луксозните е 180 процента, но ако се раздели 80 стотинки (цената на колата) на 20 стотинки (цената й без надценка), обявеният процент не се получава… От Илия Несторов, главен директор на СД „Обществено хранене“, разбираме, че нито една от осемте дискотеки не е приспособена за тази цел, че в нормативен документ е казано всяка категория заведения какво обзавеждане трябва да има, че колкого категорията е по-ниска, толкова по-вероятно е младежкото заведение да се превьрне в сборище на кварталните пияници, че дискотеки откриват и други ведомства.

Комсомолът, профсъюзите, институти, учреждения. И във всички се сервира алкохол. „И тъй като ние сме специализирано стопанско предприятие, не можем да изоставаме с плана.“Крайно време е да не се заобикалят разпоредбите на нормативния документ за обзавеждане на младежките заведения. Дори те трябва да имат отделно ценообразуване, с което да се съобразяват и плановете за стокооборота. Децата ни съвсем нямат нужда от предлагания им вид лукс. Нещо повече-той е безмислен защото не се ползува. Но неплатежоспособните посетители са задължени (кувертът ги задължава) да го изплащат. Разбира се, никой не кара юношите и младежите да посещават тези заведения. Но те нямат възможност да избират, а да се откажат да идват не искат. Представете си семейство с две деца на тази възраст, които по веднъж на седмица отиват на дискотека. И ето ти 40 лв от семейния бюджет или една пета от средната работна заплата.

Не искаме да бъдем разбрани погрешно. И ние, както и ръководителите на търговските предприятия, смятаме, че в една столица трябва да има луксозни заведения, но те са върхът на пирамидата. А коя пирамида започва да се строи от върха. И може ли да съществува само чрез него. В пирамидата „дискотечно дело“ липсва основата – местата за евтино и контролирано прекарване на свободното време.

Наистина все още нямаме богат опит в организиране на свободното време на младежта. Но защо не се спрем на опита на другите социалистически страни, които преди повече от едно десетилетие са решили въпроса така: малки квартални дискотеки на самообслужване и с достатъчно място за танцуване, с елементарно обзавеждане, качествени и модерни записи, безалкохолни напитки, сандвичи. Микрофонът често „е ваш“, а работното време е до 22.00 ч. Всъщност това е, което искат младежите. А и родителите.

Обяснимата мимикрия

Напоследък общественото недоволство настоява за край на наложените пиянски забавления на младежта, за сериозни бариери пред безогледния интерес на търговците, за промени. През октомври 1983 г. с Наредба 9 на МНЗ се дадоха насоки кои места и обекти са подходящи за откриване на дискотеки, уточни се начинът на експлоатация на тези заведения и изискванията към тях, забрани се продажбата на алкохол и тютюнопушенето в дискотеките с изключение на тези, които са на „Интерхотели“ И „промените“ започнаха: дискотеките – имаме предвид тези, собственост на тьрговски предприятия, намаляха на половина. По-точно – бяха преименувани в „танц-барове“, „бар-вариетета“, „бар-кафета“, „кафе-аперитиви“. Или по-просто-пред наименованието  им няма никакво пояснение. Целта на маневрата – да се изплъзнат от изискванията на наредбата. И зад новия надпис всичко си продължава по старому- клиентите са същите, стокооборотът – същият, кувертът – същият…

А дискотеката си остава желана и все по-желана от младежта. Вече никой не задава въпроса „за“ или „против“ нея. Актуален е въпросът „как“.Как да се създават и организират дискотеките? Как да се принудят търговските организации да поддържат поне минимален брой безалкохолни дискотеки? Как изпълнението на плана да престане да бъде основната им задача? Как да се преодолее парадоксът, че не държавните предприятия и обществени организации, а граждани притежават най-новата и най-модерната звукозаписна, възпроизвеждаща и видеотехника?

Тези въпроси задаваме и ние, участниците в проверката – представители на Дирекция на Народната милиция – завеждащият отдел „Непълнолетни“, инспектори при детски педагогически стаи, инструктори в ЦК на Комсомола, редактори в списанията „Общество и право“ и „Обществено възпитание“.Не бива да се чакат дълго отговорите на тези въпроси. Защото на всички ни е ясно, че децата ни имат нужда да се събират и да танцуват, че дискотеките със сегашните си претенции са над техните финансови възможности, но те търсят и намират начини да се справят. Че не са им достатъчни сегашните дискотеки, че не всички са по вкуса им. И че ако ние не им създадем условия, ако не им харесват създадените от нас условия, те ще търсят и открият други възможности – празни апартамента, градинки, паркове… Където и алкохолът ще е повече, и надзорът – невъзможен. А случайността по-често ще се намесва в живота им.Вижте още:Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Сп. „Общество и право“ (1985) Автори на текста: Ангелина Дичева и Гергина Банкова



Носителката на награди "Оскар" и "Грами" певица и актриса Айрин Кара почина на 63-годишна възраст, предадоха ДПА и АФП.


Тя беше най-известна с изпълнението и съавторството на песента "Flashdance... What A Feeling" от филма от началото на 80-те години "Флашданс". Тя получи наградата на американската филмова академия за най-добра песен през 1984 г., а също така спечели и две отличия "Грами" съобщава  NOVA

Кара, която е родена в Ню Йорк, се превъплъти и в ролята на Коко Ернандес в музикалния филм "Слава" от 1980 г.

За кончината на Айрин Кара съобщи нейната представителка Джудит Мус с публикация в официалния профил на изпълнителката в Туитър.

"С дълбока тъга от името на семейството съобщавам за смъртта на Айрин Кара", написа тя. "Носителката на "Оскар" актриса, певица, текстописец и продуцент почина в дома си във Флорида. Причината за смъртта й за момента не е известна и ще бъде оповестена, когато има информация", се казва още в публикацията в социалната мрежа.



Изминаха вече доста години от паметния мач на Левски с Барселона, който сините печелят с 5:4. 1/4-финалната среща от турнира за купата на УЕФА се играе на 17 март 1976 г. пред рекордните и до днес за България 70 000 зрители.

Един двубой, останал в историята и превърнал се в символ на великото поколение на сините от 70-те. Символ на мъжеството, майсторството и магията. Емблема на онези велики артисти на терена, които обединяваха хиляди и превръщаха играта в послание и начин на живот.Днес ние протягаме ръка към онзи велик миг, докосваме се до непреходното величие на онези 11. На всички „сини“ сърца, туптящи в ритъма на магията, наречена Левски.

Защото паметта е най-силното ни оръжие…, пише по този повод сайтът на българския гранд.

1976 – 2016. 41 г. от фамозния мач Левски – Барселона 5:4

Мигове от вечността. 70-те:

– 1976 г. ЛЕВСКИ – Барселона 5:4. Най-посетеният мач в историята – 70 000 зрители

– Най-значимото присъствие на „сините“ в турнирите – годините между 1975-а и 1979-а

– Два поредни четвъртфинала в КНК и УЕФА

– Отстранени силни съперници от Германия, Португалия, Полша, Холандия, Гърция.

– Благодарение на ЛЕВСКИ в София гостуват Барселона, Реал, Атлетико, Аякс, Милан…



– ЛЕВСКИ – Барселона 5:4 – в цялата си история гостите само още веднъж допускат повече от 4 гола – през 1962 г., когато губят финала за Купата на панаирните градове от „Валенсия“ с 2:6. Единственият отбор извън Испания, вкарал 5 гола на „Барса“, която е в знаменит състав и в мач с два пълни обрата в резултата, е ЛЕВСКИ.

– Двубоят в София ще се помни завинаги с визитата на великия Йохан Кройф

– В състава на „сините“ блестят: На вратата Стефан Стайков, по фланговете Стефан Аладжов и Ники Грънчаров, в центъра на отбраната Кирил Ивков и Иван Тишански. Култовата шестица Стефан Павлов – Фифи Перото, бързият като вятъра и също толкова виртуозно техничен Воин Войнов, човекът на големите мачове – Данчо Йорданов- Пиката, незабравимият таран Кирчо Миланов, виртуозът Павел Панов и прохождащият в големия футбол бъдещ огромен любимец Емил Спасов. Тези играчи са влезли завинаги в храма на „синия“ клуб.Вижте още:През 1978 година, десетки фенове на Хасково разбиват рейса на ЦСК



На 13 януари дълга влакова композиция докарва на Централната софийска гара вече тежко болния ръководител на СССР и генерален секретар на КПСС. Предварително е договорено посещението да бъде обявено като работно и на гарата няма познатата навалица от възторжени посрещачи със знаменца и букети в ръце. 


На перона са само членовете на Политбюро на БКП, първите ръководители на София и цялото съветско посолство. Времето е студено и мъгливо, ръми неприятен дъжд.


За първи път такъв „висок гост“ е настанен в личната резиденция на Живков в Банкя. Предварително е решено официалната вечеря в негова чест да бъде пак там, вместо на обичайното място в резиденция „Бояна“. Препоръката за това е на лекарите, придружаващи Брежнев. Малцина са информирани, че съветският лидер ще премине оздравителен курс при народния лечител Петър Димков.



Страхотен личен разказ на покойния д-р Милчо Касъров за чудото да се сдобиеш с кола по времето на соц-а! Как се чака ред с години, какви преживелици е да я получиш, какви проблеми ти създава...Вечна му памет на автора, много добър писател беше! 


"КОЛАТА

Един ден срещам комшията Куката отвън и той ме пита: „Какво става, намери ли ред за кола да купиш?” Прочетох нещо в погледа му, което ме постави нащрек, затова отвърнах: „Абе, има двама-трима, ама искат много пари.” „Колко?” „Петстотин” „Че петстотин много ли са бе, хората по хиляда ги продават”. „Ами, продават те… Наскоро ми казаха, че по селата вървели по триста, че и по-малко. Трябва да се разтърся тези дни по селата…” 

Куката помълча малко, после измънка: „Защото аз реших да продам моя ред…” Сърцето ми трепна и щеше да изхвръкне, но само подметнах небрежно: „Твоя работа. Колко ще му искаш?” „Петстотин, не по-малко” – рече той с надежда. „Петстотин едва ли ще му вземеш, но ще попитам тук-там. За Шкода излязъл ли е редът ти?” „За всичко е излязъл – и за Шкода и за Москвич.” „Ще ти се обадя тия дни” – обещах му. „Защото аз бързам – трябват ми пари до една седмица” – издаде се той. Лош търговец е Куката. Никога не казвай, че си на зор! Ура! Намерих си ред! Влязох лениво вкъщи, но само до вратата. Като я затворих зад гърба си, хукнах с все сила и на един скок взех стъпалата, нищо че гърбът ме позаболя. Ваня ме посрещна ужасена, но като видя щастливата ми физиономия се успокои.

Решихме да купим реда от Куката. Седнах и писах на татко. Ще се опитам, писах му, да понамаля малко цената под 500 лева, но едва ли ще успея защото досега, където съм намерил искат най-малко 700-800. 

Той ми се обади по телефона: вземай го, ако си решил, каза, защото в Бургас редовете под 1000 лева напоследък не падат. Това е хубава цена.

Отидох до Спестовна каса, изтеглих 500 лева от влога си и се удивих колко малко изглеждат – никога не бях държал 500 лева в ръката си. Триста напоследък – да, от заплатата ми, но 500!… Едва изтраях да се върне Куката от работа. Знаех, че си идва някъде към 5. Дано не закъснее, че аз от 7 съм пак дежурен. Връща се той и аз го пресрещам уж случайно до вратата му. „Какво става бе, Кука, продаде ли реда си?” – питам го нехайно а той отговаря: „Че кога бе, аз ти казах днес на обяд, а ти искаш за няколко часа…” „Защото, ако не си го продал, рекох да ти направя един хаир – аз ще го купя.” „Ти нали щеше да ходиш по селата?” „Абе нямам време, много работя напоследък, пък и какво ще се разправям с разни селски тарикати – с тебе поне се познаваме, знам, че няма да ме излъжеш.” „Тебе да излъжа? Никога! – отсече Куката. – Чакай да се преоблека цивилно и ще дойда да се разберем.” 

Влязох вътре, извадих шише ракия, макар да не я обичах много тогава, но знаех, че Куката си  пийва и зачаках. Стори ми се, че се забави векове. И ето, идва той, сядаме на масата, чукваме си чашките, гаврътваме ги – той наведнъж, аз на няколко пъти. Вади от мазния си портфейл щателно сгънато на четири малко, протрито листче и ми го подава – и аз имах такова, само че с много по-голям номер. Това е издадено от Старозагорския клон на „Мототехника” и номерът му е безсрамно малък – някъде към 30 000. Гледам го като хипнотизиран и се чудя, как може в един такъв малък номер да се крие щастието и радостта на хората. И това число, само защото е малко, струва толкова скъпо – от 500 до 1000 лева!

„Кука, няма ли да намалиш малко, бе? Множко са за мен 500 лева” – правя последен опит аз. „Множко – за душманите! Добре, ще поема после разноските по прехвърлянето на моя дял” Все пак беше нещо, защото това прехвърляне струваше към 40-50 лева.

Каква бе всъщност юридическата технология за продажбата на един ред? Продажби на ред всъщност не се разрешаваха. Това бяха нетрудови доходи. Никой нямаше право да забогатява по такъв лесен начин. Редът за кола беше личен – само вписаното в удостоверението лице имаше право да купи колата. Законът обаче не му забраняваше това лице в последния момент да привлече съдружник, с когото заедно щяха да купят колата. Неговият дял се оформяше някъде към 20 %, та и таксата да бъде по-малка. После с пълномощно той  предоставя правото на купилия реда да кара без ограничение колата. След известно време (поне няколко месеца, за кумова срама, колкото да не рекат в съда, че работата е нагласена, а те отлично знаеха, че е така) собственикът на реда "продаваше" възмездно своя дял на съдружника си. Тук именно бе рискът, защото той, ако е мошеник, може да започне да те изнудва и да ти иска още пари, преди да го прехвърли. Познавах хора, които оформяха това едва когато решаха да продадат колата. (И аз сторих същото, но по съвсем други причини).

И като се уверих в истинността на документа, а  в честността на Куката не се съмнявах (познавах го добре, Ваня – още по-добре, а баджанакът Вълко знаеше и кътните му зъби), извадих 500 лева и му ги подадох. Той ги преброи бегло, потърка ги в брадата си, и ги прибра.  

Сипа си още една ракия и взе да ми се оплаква от пустата му язва, която, щом глътнел една-два чашки и започвала да го гризе… Затова слагал по малко мастика вътре. Е, мастика нямах. Тогава той стана да си върви, като се уточнихме, щом събера парите да му се обадя да идем да вземем колата, но за Шкода трябвало да следим, защото идвали по малко и бързо свършвали. Той имал човек в Стара Загора и щял да му се обади да проверява. „Една да дойде – наша е!” – увери ме на раздяла Куката.  Харен човек!…

И така, проблемът беше вече само в парите. Не смеех да притискам повече Ваня за още икономии, за да не стигнат нещата както в анонимното писъмце – кой ли мръсник го беше написал, та да тормози горките ми родители? Това май е била целта му – иначе щеше да пише на мене.

Вие как смятате, кой ще да е този мерзавец?

Към началото на юни вече имах парите – три хиляди лева. След като купих реда, бях изтеглил  вноската и с нея ставаха 4500. Шкодата струваше 4600. Москвичът, ако е без радио – 4550. За радиото – още 150 лева. Че много скъпо радио, бе! Ще ми трябват обаче стотина лева за пътен данък – ако е преди края на юни е в пълен размер – шейсет лева, регистрация, номера от КАТ още нещо и ето ти още 200 лева отгоре. Обадих се на татко и той прати своите 300. Сега  вече бях спокоен. Колата можеше да бъде купена. Само трябваше да получат в склада.

Един ден, бе към средата на юни, Куката ми вика отвън твърде възбуден: „В Стара Загора в склада имало две шкоди – червени. Моят човек се обади. Да тръгваме, ако си свободен, защото някой може да ги лапне. Търча до „Спестовна каса”, тегля парите, грабвам бордерото с реда на Куката, вземам  Ваня и тръгваме. На нейните хора нищо не казахме – искахме да ги изненадаме. Пък и не се знаеше дали щяхме да можем да купим колата – някой можеше да има по-малък ред от нашия. Много не ми се нравеше червеният цвят, предпочитах бял, но какво да се прави – късмет. 

С какво пътувахме до Стара Загора, убий ме, не помня. С автобус ли, с влак ли? Не е било с такси, защото такситата бяха скъпи, а дотам има 60 и повече километра. Всъщност това няма значение. Пристигаме в склада и веднага виждаме двете червени шкоди – доста са прашасали по време на транспорта (сигурно са ги докарали с влак), но иначе са съвсем нови - през стъклото се вижда, че  вътре черните седалки са обвити в предпазен полиетилен, а километражът им показва едноцифрено число. 

По едно време забелязвам, че и на двете коли им липсва по една кръгла лайсна отпред около предния фар.  Казах на Куката. „Абе, една лайсна струва пет лева – в магазина ги има. Това да е кусурът. Ще я купуваме ли?” „Тръгваме” – отвръщам и тръгваме тримата към канцеларията. Ваня остава отвън, а ние с Куката влизаме. Там вадим бордерото и човекът от склада го оглежда – номерът ви е излязъл за всичко, казва, ей там има два измити москвича – изберете си единия. „Ама ние искаме „Шкода” – обаждам се аз. „Шкоди няма.” Споглеждаме се с Куката и нещо ме стисна в гърдите – пак ли куцуз! „Как да няма, ами онези двете червените?” „Те са недоокомплектовани, правим рекламация до завода”. „Кое им е неокомплектованото? Това че им липсва лайсната на фара ли? Аз ще си купя лайсна. Вземам я така.” „Не може. Неокомплектовани коли нямаме право да продаваме. Като ни пратят от завода лайсните, ще ги поставим, ще измием колите, както е по наредбата и тогава ще ги пуснем за продажба.” „И колко време ще отнеме това?” „Може месец, може и повече…” „Вижте, ще ида до магазина да купя две лайсни. Вие ще ги монтирате и хем няма да се занимавате с рекламации, хем аз ще си купя колата, която искам. Става ли?”  „Не става. Нямаме право…”

Куката ме дърпаше вече за ръката и ме измъкна навън. Ваня разбра, че става нещо недобро и тревожно тръгна към нас. „Не виждаш ли, че не иска да продаде колите? Пазят ги за свои хора. Не ти ли стана ясно?” – казва ми Куката. „Разбрах, ама не ми се иска да го възприема – как може такава наглост. Хайде де идем при директора – предложих – може той да реши въпроса.” „Как ще го реши, като именно той му е наредил – този е най-обикновен продавач и от него нищо не зависи. Дай петдесет лева и ще се увериш. Ще откаже да ги вземе, нищо че са половината от заплатата му. Пък ако ги вземе – ще си имаш Шкода.”

Прежалих петдесет лева, макар че бяха почти половината и от моята основна заплата, извадих ги от тестето, което държах дълбоко в джоба си и ги дадох на Куката. Тръгнах с него, но той ме спря – тези работи ставали само на четири очи.

Влезе той, постоя няколко минути и излезе. „Нали ти казах – подаде ми той парите – не ги взе. И сто му предложих, но не кандиса. Очите му останаха в парите, но казва че не може – така бил наредил шефът.” „И сега какво ще правим? Пита ли го поне кога ще има пак шкоди?” „През второто полугодие, за първото вече били получили количеството, но кога точно ще дойдат, никой не знаел. Може да е през юли, а може и през декември.” 

Абе как ще чакам аз още половин година – измърморих под носа си и Куката веднага подхвана: „Ти защо не си вземеш един Москвич? Съвсем не са лоши – особено последния модел 408 виж ги – посочи той към рампата, където мъж и жена тъкмо разглеждаха една от току-що измитите коли. 

Приближихме и ги погледахме. Парите ги имах. Тези бяха с радио, но и толкоз имах. Как така обаче изведнъж да се откажа от мечтата си и да взема кола, за която дори не бях мислил! В това време Куката продължаваше да ме навива: „И ако искаш да знаеш, москвичите са много по-подходящи за нашите пътища, имат яка ходова част – много товарят, меко возят и не харчат много”. „Десет на сто – отвърнах му. – А Шкодата – 7 литра.” „Да, ама иска по-високооктанов бензин, а на Москвича и бензин за разреждане на боя да му сипеш, пак ще върви.” “Абе ти какво така взе да ме навиваш, нали беше върл шкодист? “ „Аз пак съм си, но като помисля, за тебе Москвич ще е по-подходящ – нали често ще пътувате до Бургас, багажи, едно друго…”

Погледнах към Ваня. Тя слушаше разговора ни мълчаливо. „Какво ще кажеш?” – попитах я колебливо. Тя повдигна рамене: „Не знам – каквото решиш ти, аз не разбирам нищо от коли. Но ако решиш за Москвич, нямам нищо против – не са лоши коли.” 

Това реши въпроса. Ваня не може и да си представи дори колко много неща в съвместния ни живот, та до днес, са били предрешавани с нейното мнение, макар да твърди обратното.

Качихме се на рампата и огледахме и двете коли. Бяха току що измити – лъскави и чисти. Едната беше съвсем бяла с леко сивкав оттенък, като цвета, който много харесвах, а другата – пак бяла, но с бежов оттенък. Тръгнахме към бялата. (Други двама души – мъж и жена, заедно с техника към склада, оглеждаха отвътре другата – с бежовия оттенък.) Като ни видя, техникът дойде при нас. Тази кола искаме да купим, рекох му и той каза, готово, само трябва да почакате десетина минути да ѝ сменя спирачното цилиндърче на едното колело, че нещо е омаслило – изглежда изпуска. 

Тъй като нямах твърде ясна представа за величината на дефекта, ми се стори важно, щом е свързано със спирачките, ето защо възразих. Не, рекох, искам колата да е в пълна изправност, затова ми дайте другата. Като чуха това, мъжът и жената веднага гракнаха, че вече си я били избрали. Какъв е номерът на реда ви, попитах, ако е по-голям от моя, аз имам право на избор преди вас. Техникът потвърди. Моят се оказа по-малък. Жената ме изгледа с ненавист и се преместиха с неохота при другата кола. Аз останах при „тяхната”. Това беше една от най-големите грешки в живота ми. По-нататък ще разберете защо.

И ето, седим тримата в колата, Куката я кара в града, защото аз отдавна не съм карал, и седя до него на предната седалка, а Ваня отзад се кипри доволна. После пуснахме и радиото и кефът стана пълен. „Много им е хубав радиоапаратът – рече Куката и наду звука докрай”.  „Дай сега аз да карам” – побутнах го по ръката,  той отби и спря отстрани на банкета. Бяхме излезли вече от града.

Разменихме си местата, аз потупах задния си джоб, за да се уверя, че шофьорската ми книжка е там, седнах зад волана и подкарах колата. Не бях карал от последните си студентски години, когато приятелят ми Ангел беше инструктор по авто-мото в Бургас и през свободните от курсисти часове идваше от време на време при мен или при Зафито да ни даде да покараме по половин час. Оттогава бяха минали четири години май. Бях позагубил малко тренинга си, а и чувството за габарити. Куката седеше вдясно от мене като на тръни и от време на време оправяше волана ми, защото карах много в средата на пътя. По едно време застигнахме един „Запорожец” от първия модел – една от ония руски „въшки”, които не можех да гледам. Разправят, че когато в Париж се появил един такъв, предизвикал голям интерес, защото всички смятали, че човекът сам си го е направил.

По нататъшният път до Хасково изминахме безпроблемно, като се изключи един ляв завой, който взех с твърде голяма скорост и едва не изхвръкнах от банкета, та Куката се изправи на нокти. Ваня дори не забеляза. „Слез, аз ще карам по-нататък!” – рече Куката категорично и аз не възразих, защото и без това наближавахме Хасково, а в града не ми се щеше да карам.

Паркирахме до къщата на Ваня откъм ул. „Враня”, аз свирнах с клаксона, някой погледна през прозореца и веднага се скри. Представях си радостта от изненадата за всички вкъщи. 

Изненаданите се оказахме ние. Ваня влезе вътре да каже, че си имаме кола, а аз останах да я заключа. В туй време като фурия навън излетя кака Тина и ми вдигна страхотна гюрултия, как съм могъл да направя такава глупост, да ида да си купя кола, без да кажа на никого, какви били тези неща, цървули нямаме, а гайда искаме и ред още други глупости, докато крясъците ѝ стигнаха до истерия – до истинска, клинична истерия – защото думите ѝ вече не се разбираха, тя се пенеше и крещеше, сякаш бях купил не кола, а крокодил! Някой я задърпа и я вкара в къщи, откъдето още дълго време се чуваха злобните ѝ крясъци. 

Малко е да се каже, че бях разочарован. Просто недоумявах. Как е възможно сестра да вдигне такава врява на сестра си, защото са си купили кола? Те като си купиха кола някой вдигна ли им гюрултия? Никой! Само че те я бяха купили след няколко години  спестяване,  а аз я бях взел за десет месеца! Ето това не можеше да преживее тя. Завистта. И то от сестра си. Ще ни убие нас, българите, тази завист. И злобата…

Останалите приеха новината по-спокойно. Дали смутени от инцидента с Тина, или нещо друго, но нямаше нито радостни поздравления, нито прегръдки и целувки, нито малка разходка с колата около квартала, нито задължителната от моя страна почерпка, та да върви всичко по вода. Празникът беше опорочен. Вместо радост изпитвах горчивина. Ваня беше като попарена. Не смеехме да се погледнем в очите.

Така ли си представяхме ние посрещането ни с новата придобивка?"




Лицевата им част е от текстил в комбинация с кожа. Ходилото е гумено. Размери: от 26 до 31,5.


МОДЕЛ 82620 е с лице от вълнена кача-ввцд и малка гарнитура от кожа около връзките. Хастарът е от фодра. Цена 12 лв.


МОДЕЛ 82584 е с клин-ток и дунапрено-за яка около глезена. Лицето на обувката е от артикул „Ястребец", гранирано с зстествена кожа в контрастен цвят. Цена 18 пв.

МОДЕЛ 82591 се изработва от артикул „Мальовица" в синьо и гарнитура от два вида естествена кожа — жълта напа и тъмносин велур. Обувката е без хастар, с аунапренова якичка около глезена. Цена 18 лв.

СПОРТЕН ХАР

МОДЕЛ 82581 има сая от артикул „Даке", гарнирана с жълт велур. Цена 18 лв.


МОДЕЛ 82600 е от светлосин тапетен пл-зт в комбинация с бяла и тъмносиня кожа. МОДЕЛ 82592 е в комбинация на черен велур с бял тапетен плат.


МОДЕЛ 82593 е също от тапетен плат с гарнитура от червен и бял велур.


В модел 82574 синият тапетен план е в комбинация със свотлобежова напа


МОДЕЛ 82575 е от артикул „Пламен", гарниран с бяла напа и червен велур.


МОДЕЛ 82605 е от артикул „Мальовица" с гарнитура от жълт велур. Всички модели имат дунапренова якичка около глезена. Цена — по 18 лв.

МОДЕЛ 82595 е от артикул „Камелия" в тъмносиньо И гарнитура от бяла кожа. Цена 18 лв.

ПРОИЗВОДИТЕЛ:


ОБУВЕН ЗАВОД „СЪРП И ЧУК“ — ГАБРОВО



Лятото на 1967 година. В централата на Комсомола цари напрегната атмосфера, днес е събранието, на което ще се дава отчет за подготовката за бъдещия Младежки фестивал в София. 

Самият Тодор Живков е на гости, заедно с част от ЦК на Партията. Задачата е сложна - фестивал, който да покаже, че България е силна и могъща държава, да впечатлим младите хора от цял свят, да спечелим приятели. 

Живков слуша, прави си бележки в малко тефтерче. Мълчанието му е нетрадиционно, свикнали се да се отпуска. Но днес не му е ден. Притихнала е и свитата му от партийни велможи.

И тъкмо когато заседанието е на път да приключи, Живков внезапно стана.

- Другари, имам въпрос. С акордеони и песни за бригадири ли ще спечелим гостите от Запада? С хора и народни оркестри?

Все едно хвърли бомба, но той го можеше.

- Това ли слушат вашите деца у вас, другари? Я да не припомням, че на един сина му учи в Лондон и има по-дълга коса и от майка си...

Това явно беше честа шега и партийните функционери се позасмяха, което отпусна атмосферата.

Зевзекът Пенчо Кубадински подхвана:

- Да поканим Бийтълс, другарю Живков!Ще им скрием шапката на всички, особено на съветските другари.

Живков се усмихна, най-накрая.

- Че поканете ги, такива идеи искам, а за парите - на строг отчет, лично при мен.

Изминаха няколко привидно спокойни месеца, в които обаче течеше напрегната работа на няколко фронта. Външното министерство, като най-бърза и адаптивна връзка на България със Запада, правеше всичко възможно за контакт с Ливърпулската четворка.

Засега всичко удряше на камък. Не искаха, бяха заети, не можеха. Всички си късаха нервите с тях, но заедно с това припяваха и She Loves You. Операция Бийтълс изглеждаше провалена, когато изведнъж пристигна помощ от съвсем неочаквано място - Румъния. Оказа се, че бабата на Ринго Стар е румънка, всички бяха впрегнати да открият връзка, такава се откри. След това, по стария балкански начин, някой помогна, Ринго прие присърце идеята да убеди останалите. 

Бийтълс трябваше да пристигнат инкогнито, а също така и инкогнито да излязат на главната сцена. Частният им самолет беше се вече приземил, пред него стояха 6 коли на УБО, с цял кордон милиционери. Бийтълс стояха вътре в самолета и само надзъртаха през малките прозорчета. Настроението беше страхотно, милиционерите молеха за възможност поне да докоснат Бийтълс.

Изведнъж от далечния край на летището се появи кордон от 12 черни Волги, които бързо пресичаха пистите и идваха към частния самолет на Бийтълсите. Като студен вятър в летен ден се разшумя "КГБ идват" и УБО изскочиха извън колите и застанаха пред милиционерите. Тук щеше да става нещо, нещо не добро. Руските тайни служби бяха усетили какво възнамеряват да направят Българите и искаха да го спрат. Не можеше Бийтълс да дойдат първо в София, правото беше на по-големия.

По радиостанцията Живков нареди - "Да излитат, не можем да гарантираме безопасността им!", офицер от УБО размаха черно флагче и частният самолет на Бийтълс изведнъж започна да се подготвя за излитане отново. Волгите наближаваха, а към тях бързаха тичайки милиционерите и УБО, като жив щит пред руските "другари". КГБ спряха, от тях излезе преводач и офицер.

- Идваме да проверим самолета, има твърдение, че там има Бръмбъри (така кодово наричаха Бийтълс).

- И да са бръмбъри, това са наши, другарски бръмбъри, приятели на България - отговори генерал Тенев, началникът на структурата.

Бийтълс вече бяха във въздуха, прощаваха се с България. Тодор Живков се усмихваше тъжно и гледаше морето от млади хора по улиците на София. Можеше да бъде и по-добре, но руските другари... Нищо, вече им беше простил. Знаеше, че след като научат истината, Бийтълс никога повече няма да посетят друга страна от социалистическия лагер. Под напора на преживения стрес, Бийтълс се разпаднаха след няколко години. Ринго Стар инкогнито посети България на един Ален Мак и много му хареса.



"Мъск, Мъск, тръгнали са всички да го говорят, какво толкова", започва разказа си бат Жоро. Отваря чантата, вади морков и го гризе.

"Известно време бях в САЩ, голяма страна и страхотни хора. И много крадци има обаче. Няколко месеца бях сервитьор в един бюфет в Силициевата долина, голяма фирма, много хора и ядяха като разпрани. Аз такова ядене не съм виждал и у дома, на Слънчев бряг, дори и когато обслужвахме големите съветски групи. Но как ядяха там в този бюфет - вземат си от всичко по много, кусват по малко и хвърлят. Ту телефонът им звъни, ту на таблото ги викат, ту началник мине и те козируват. Работата е много, но не е нервна. Един ден гледам в гръб - Ники от основното училище в Берковица, моят приятел Ники. Седи с една табла и си избира какво да яде. Няма да повярвате какъв ток премина през мен, ама това е Ники, Ники от Берковица, с него съм изпушил моята първа цигара и как сваляхме мацки по едно време...И минавам тихо зад него, лееко, гледам го да не дъвче, за да не го задавя и тряс, шамар зад врата, както се поздравявахме в Берковица.

Обаче човекът си изпусна таблата от изненада, а като се обърна, това въобще не беше Ники. Разкрещя се, скочиха охраните, които до момента гризяха разни хапки на съседните маси. За секунда бате ти Жоро се оказа на земята, с белезници и едни опряни дула на гърба. Крещят ми нещо на английски, но аз зле разбирам, още по-зле и говоря, само повтарям "Ники, Берковица, сори, пийс!"

Вдигнаха ме, извикаха една рускиня, с която горе-долу се разбрах. И какво да ви кажа, това бил един от шефовете, а аз съм го объркал и не е никакъв Ники от Берковица, а Илон Мъск. Не го бях виждал преди това, но му се извиних искрено, дори пуснах и една сълза. Това със сълзата ми е стар трик, още откакто в Златна Ливада, Чирпанско, ме биха милиционерите за един мотоциклет.

И в Америка проработи, Илон се засмя, раздруса ми ръката, каза ми, че ми прощава, че и той иска да познава Ники от Берковица, щом е такъв "cool guy". Предложи ни да ни наеме на работа, но като разбра, че и двамата не  разбираме от компютри, каза да се научим първо.

Скоро след тази случка напуснах, въпреки, че искаха да ме правят шеф на бюфета, но аз се уморявам от условности и отговорности.

Всяка Коледа взех да пращам по едни терлици на адреса на офиса, пиша "За Илон Мъск" и те да му ги дадат. Първата година ми върна картичка и снимка, обул се беше и работеше. Но след това не му ги даваха явно, крадяха му ги от портала и ги продаваха в Ebay, така правят всички в Америка, защото са мошеници.

Няма да отида до Белоградчик да го видя, нека той да дойде при мен, знае къде съм. Те сега всички ни следят с чипове, ще ме открие. Не искам да се натрапван, най-грозното е да отидеш нежелан някъде."

Така завърши разказа си бат Жоро, дояде моркова и отиде да гледа мач от световното.


Навремето беше популярен един руски виц – в някаква деревня дошло подвижното кино и обявили, че вечерта ще дават шведския сексуален филм „Баба дала солдату“.

Събрало се цялото село вечерта, излязъл механикът и обяснил:


– Станала е малка грешка. Първо: филмът не е шведски, а е съветски. Второ: не е сексуален, а е социален. Трето: казва се „Балада о солдате“, а не „Баба дала солдату“.Горе-долу така мина детството ни, че и младежките ни години – все чакахме шведски филми, а ни пускаха съветски. В съветските, естествено, нямаше почти никакъв с*кс.


В една от новелите на комедията „Операция ЬI” героинята-студентка, увлечена в подготовката за някакъв изпит, неволно се събличаше и лягаше до непознат свой колега, но след като смъкваше роклята си, се оказваше, че вместо еротично бельо носи отдолу нещо като бански костюм. Изглежда голямо мислене е паднало докато се вземе такова компромисно решение – хем да има нещо като стриптийз, хем да няма „порнография“.


Американските филми бяха не по-малко целомъдрени. В уестърните след кадъра с първата целувка следваше кадър в църквата, в който направо се разменяха пръстените.


Ако все пак ни пускаха благосклонно нещо по-така, трябваше да гледаме филма още в понеделник. Защото до петък сексуалният филм можеше да стане социален. Операторите, които прожектираха филмите, имаха навика да си поизрязват по някое кадърче – за спомен. Разправяха, че един оператор имал сериозна колекция с кадри на поразголени звезди. Сега си мисля – какво ли би могла да съдържа тя?Помня, че във „Фанфан Лалето“ с Жерар Филип Джина Лолобриджида беше с малко по-голямо деколте и стегнат сутиен, та циците й се подаваха по начин, който вълнуваше публиката повече, отколкото сцена на групов секс днес. По-щастлив беше Жерар Филип в “Опасни връзки“ – съвременен вариант на прочутия епистолярен роман на Шодерло дьо Лакло. Там той пишеше домашното на своята приятелка ученичка, полагайки тетрадка та върху голото й дупе. Изглежда сцената се е сторила доста смела ма цензорите, защото филмът се прожектираше само в студийните кина.


В „Опасни муцуни“ имаше една креватна сцена, в която за секунда се мяркаше цяла гола гръд – виждаше се даже зърното. Няма човек който да е гледал филма и да не си спомня вълнуващия кадър.


Тогава нямаше силикон и известните актриси трябваше много да внимават със заголването. Някои на Запад си имаха дубльорки, но у нас не съм чул да е имало такива неща. Мисля, че в „Езоп” Доротея Тончева си показваше циците, но не представляваха нищо особено.


Полската руса звезда Барбара Брилска също се съблече във „Фараон” но и нейните цици бяха гола вода.


В много филми героите рано или късно стигаха до леглото, но точно след като настъпваше сюблимният момент, камерата срамежливо се отместваше към някаква картина, свещ или към камината, чийто огън символизираше страстите, които се разиграваха само на няколко метра встрани – тоест зад кадър.


Анджей Вайда в един от филмите си беше направил нещо по-интересно – камерата панорамираше от кревата нагоре, стигаше до някакви окачени паунови пера, които започваха многозначително да треперят под въздействието на любовните въздишки на героите.


По принцип от креватиите сцени (доколкото ги имаше) ставаше ясно, че партньорите предпочитат мисионерската поза.


Много неочаквано в някакъв филм на ГДР героинята доста смело възседна своя любим. Но неговото щастие свърши дотук – човекът беше граничар на Берлинската стена и на другия ден империалистите го убиха. Филмът беше силно пропаганден и очевидно сексуалната сцена е била пусната като примамка – да се привлекат повече зрители и покрай другото да им се обясни кои са добрите и кои са лошите в Берлин.


Чак в „XX век” на Бертолучи имаше нещо като шведска тройка и намек за нещо като орален секс. Режисьорът май беше комунист и това е била причината да се пусне филмът в този вариант. Как да се реже творбата на наш човек?!Преди това от прочутия филм на Иржи Менцел „Строго охранявани влакове” научихме какво означава „еякулация прекокс”  – бяхме на възраст, когато този проблем беше особено актуален. От филма разбрахме, че няма нищо страшно, просто трябва да си намерим по-зряла жена.


С първата зряла жена първо отидох на кино, държахме се за ръце и при някаква любовна сцена усетих как дланта й става влажна. Предположих, че това е добър знак, а то така се и оказа, и още същата вечер…


Няма как – стигаме до днешното порно по телевизията. И в най- смелите си мечти не сме допускали, че ще преживеем подобно нещо. А дали това е кино, или не – не мога да преценя.


Колко души го гледат – не съм срещал точна статистика.


В началото на новия век – мисля, че беше 2001 година – за пръв път получих българска пийпълметрия.


Ужасих се, когато видях срещу колко телевизионни предавания стоят кръгли нули – като аудитория. На авторите обаче не им пукаше – утешаваха се, че всичко е платено и нагласено.


Колкото повече разучавах отчетите на социолозите, толкова повече се убеждавах, че не може всичко да е лъжа. Докато най-накрая направих ужасяващо откритие.


Новата тогава телевизия 6ТВ имаше невероятно високи рейтинги през нощта. А програмата й все още не беше станала денонощна. Какво по-голямо доказателството от това, че хората на Мърдок си плащат.


С тогавашните майстори на пийпълметрията имахме общи познати, които помолих да предадат моето откритие – за да не се излагат повече.


Оказа се обаче, че няма никаква далавера.По много кабелни мрежи пускали порното точно на канала на 6ТВ, който не предавал друга програма през нощта. И всъщност нощните рейтинги сочели ясно обема на тази специфична аудитория.Та има и добри неща във времето на демокрацията.Лежиш си в леглото и гледаш на воля. Само дето няма превод.


Един колега преди време разправяше, че по някакъв нов канал хванал порно, което май имало и дублаж на български.

-Че ти не разбра ли имало ли е, нямало ли е? – попитах заинтригуван.

-Порно гледам само с изключен звук – призна си колегата. – За да не събудя жената.

Източник: „Наръчник на носталгика“, автор: Евгени Тодоров.



Още в зората на обществения транспорт е било обичайно явление използването му за рекламни цели. По-късно с усъвършенстването на транспорта и благоустройството на градовете тази форма е била изоставена, но в края на 60-те години тя отново се възражда, като се разпространява с присъщата на съвремието ни динамика. 

Интересни са няколко характерни щрихи в развитието на рекламата ,,в движение", както обикновено я наричат в рекламната практика. Интересна идея осъществява Ернст Фунс — вилен представител на т.нар „виенска школа", който проектира и изпълнява реклами за трамваите на Виена. През 1978 г. жителите на австрийската столица са приятно изненадани от появата на ярките „движещи се реклами”. 

Една от най-интересните трамвайни реклами е поръчаната от вестник , Кро-нен цзйтунг”. Тя е изработена в стил поп-арт и е решена по остроумен начин. Върху външните стени на трамвая са изобразени седящи и стоящи човешки фигури (торсове), а живите лица, които се виждат през прозорците, са тяхно продължение. Повечето от нарисуваните пътници четат вестника-рекламодател. Това решение е просто, ефектно и не се нуждае от коментар.


В последно време в София и в някои градове у нас, въпреки и със закъснение, също се забелязва известно „настъпление" на рекламата „в движение". Нейни носители са товарни автомобили, автобуси, тролейбуси, влакове. Осъществена професионално. рекламата чрез превозни средства прави не само приятно впечатление. но утвърждава и престижа на съответната фирма. Добър пример в това отношение са собствените автомобили на „Шератон — София — Хотел „Балкан". „Риба и рибни продукти", „ЦНСМ — Яница”, „Хранителни стоки” и др.


Използването на транспортните средства за рекламоносители не е елементарна работа, свързана само с добър художествено-графичен дизайн, с прецизност и чистота на изпълнението на рекламата. Става въпрос за това. че самото изографисване" на текст запазена марка и шрифт или илюстрация не е достатъчно за професионална реклама. Художествено графичното „предаване на информация" е само част от изискването за истинска, съдържателна реклама. За-щото, въпреки че рекламата е специфична информационна дейност, тя все пак трябва да бъде съобразена с особеностите и характера на нейния носител.


Следователно стопанската реклама избрала за носител съответното транспортно средство, преди всичко следва да има точна и ясна цел, да познава „своите" адресати, да отчита времето и мястото за комуникация.

Антон Юруш/www.sandacite.bg




В нашия род има много добри бизнесмени, разказва сервитьорът Гошо. Не съм ви разказвал за моя чичо, Янаки. Барман през 60-те и 70-те години в нашия град, несменяем зад бара в ресторанта на хотела. Изряден работник с бяла риза, черни панталони и докато никой не го види, обменял долари на чужденци за левове. 

В нашето малко градче нямало кой знае колко много чужденци, групи с руснаци понякога, поляци, но всички искали повече левове да харчат и носели скътани долари. Чичо Янаки бил много предпазлив, но през 1981 година влезе в затвора за 5 години. Според татко - от лакомия, според вуйна - от глупост. Но да ви разкажа историята.

Имало в Михайловград работническа спартакиада и докарали два автобуса със спортисти от Африка. От нямане къде, сложили ги в нашето градче на хотел, напълнили го с хора. Над 40 човека, които нямали никаква представа къде са. И дневните им ги били дали в долари. Никой не им дал ориентир какво да правят, как да обърнат парите - в банка или...

Чичо Янаки се усетил, че има голяма далавера пред него. Обменил първо 100 долара за 80 лева, след това продължил да обменя и за една седмица обменил всичките джобни на спортистите. Някъде успял над 4000 долара да вземе, като някъде даже разменял за храна - домати, яйца, сирене, кокошки. Откъде да знаят африканците цените какви са.

Тръгнали си автобусите, чичо Янаки бил много щастлив. Усещал се като милионер. Без да иска го издънила една от сервитьорките. Дал й 20 долара да си мълчи, а тя тръгнала да се хвали навсякъде. Прибраха го за 2 дни и го осъдиха набързо. Сервитьорката я уволниха, а кмета на града ни писа извинителни писма до всички спортисти. Най-смешното било, че вече им нямало държавата, била се разпаднала, докато провеждали състезанията. Писмата се върнали обратно и ги конфискувала Държавна сигурност.

Излезе чак април 1986 година, ухилен, обнадежден - имало още бизнес за него. И започна да мисли за първата будка в града ни за хот-дог. В затвора чул за хот-дога от едни ромчета, които били лежали преди това в италиански затвор. Но това е друга история, която някой ден ще ви разкажа. Още ги помня неговите хот-дог сандвичи, а аз му бях готвач.



Предаден от приятел за една вечер! Бях се върнал вече от Русия, с някой лев в джоба и с голямо желание да стана богат. Така ми бяха повлияли необятните руски простори, че исках във всичко да се намеся и където дръпна, лев да пада. 

Реших да стана собственик на ресторант, като търсех дълго време подходящо място за това. Сметката ми беше проста, ядене, пиене, музика, стаи за почивка. Хем да е евтино, хем да има оборот. По-закътано, на въздух. Приятели ми похвалиха една гостилница в село Дълги дел, близо до границата. Отивам да крада идеи.

Влюбих се в селото, спокойно, разкошна природа, близо до града. Гостилницата пълна с хора, ядат и ушите им плющят. Всичко наредено както трябва, собственичката Десислава лично готви. Тръгнала си от София, наляла някой лев, двор огромен и пълен с маси. Всичко идва от градината, пържени картофи да ти изпържи, така вкусни, че се топят в устата. И хубаво сервирани  Отпред паркирани коли с различни номера, от София, Пловдив. Планирала и къща за гости да отвори. Напуснала сериозен бизнес в рекламата, за да печели повече и на спокойствие.

Викам си - ето, разработен пазар, да се намеся и аз. Чистият въздух ми отвори една глътка. Пия и мечтая и си правя едни сметки. До мен седна човек, той също пийнал. Казахме си по едно наздраве, второ, трето, гостилницата затвори вече. Той Гошо и аз Гошо, как се намерихме. От селото бил, искал да остане там, било много хубаво.

Разказвам му и аз за моите идеи, той вика - Адаш, имам за теб точното място - стария стол на ТКЗС-то. Огромен, лесно ще ремонтираш, отгоре има стаи - канцеларии, за гости е страхотен. Няма нужда от ремонт, само малко освежаване. И тъкмо сега го продават. Купи го и ме вземи на работа. Цяла вечер изкарахме в разговори за този стол, колко хубав и голям бил, чист, почти не използван. И Гошето щял да помага с всичко. Ходихме в тъмното да го гледаме, много ми хареса. 

Почти не спах от емоции, викам си - каквото ми е донесла съдбата и късмета в този живот, никой не може да ми го отнеме.

На сутринта си хванах рейса, с уговорката, че ще се върна с 1000 долара в брой, за да взема този стол под наем за 10 години напред. Намерих бригада да го ремонтира, търся персонал, дори не съм го видял на светло. В уречения ден ме чака Гошето на спирката, вика ме настрани и тихо шепне - ще го вземем за по-евтино. Дай да вляза първи при шефа на кооператива, да му дам парите, а ти после влез и само подпиши. И стоя пред канцеларията, стоя, никой не излиза. Чукнах, една жена ме гледа учудено.


Къде е Гошето? Кое Гоше, пита ме учудено тя. Той влезе преди час...

Ааа, Митко ли, той влезе до тоалетната и излезе от другата страна.

Ами къде е шефът на кооператива?

Тя много учудена: Че него го няма тук, в София е от 3 дни.

Полиция, разправии. Гошето (известен иначе като Митко) се оказа пияницата на селото, който ме беше измамил плоско. Хванаха го, когато вече почти всичко беше втечнил в ракия и оправяне на стари борчове. Простих му. 

Аз съм сервитьор, много съм видял в живота, не съм вярващ, но познавам знаците на съдбата. Не е за мен явно този бизнес, изгладих си панталоните, бялата риза и веднага почнах работа в едно ресторантче в Пловдив. Късметът ми провървя. Не беше за мен да ставам собственик. Близо до хората ми е по-добре.


Снимка:24chasa.bg

Поклонението ще бъде в сряда, 23 ноември, от 14:30 ч. в храм "Свети Седмочисленици"

Тъжната новина потвърди семейството й пред NOVA.TV

Тачева започва работа в БНТ през 1962 г. след спечелен конкурс. Тя е едно от знаковите лица на Първа програма. 

Кратка биография:

Първият ѝ съпруг е актьорът Коста Цонев, за който се омъжва за първи път през 1958 г., веднага след завършване на гимназия.  Двамата се запознават по време на новогодишно тържество в зала „България”. 

По това време бъдещата телевизионна говорителка няма навършени още 18 години и за да се оженят, той лъже, че вече е бременна от него. Докато е омъжена за него се появява на екрана под името Ани Цонева. Те се развеждат и после отново се женят и развеждат. Имат две деца - Теодора и Димитър.

Последният ѝ брак е с Васил Тачев, успешен бизнесмен. С него имат едно дете - Анахид.





Ремаркета са  произвеждани от 1961-ва година  в завода за вагони в Дряново. Произвеждани са също в Попово (само шаситата), а каросериите в Елена.
 

За последно са използвани за прикачване към учебни автобуси 11Г5 и 11М3 до 1984-та, когато все още има курсове за категория Д+Е. Същата година отпада това изискване за съчленените автобуси, вече се карат само с Д, като започва и обучението на 100 процента новобранци шофьори за градския, които преди това не са карали каквото и да е.

Били са без отопление и с ръчно отваряне на вратата, автомат е добавен в последствие, който не винаги работи заради неизправни пневматични връзки между автобуса и ремаркето. 

Мостовете и колелата са от камиони ГАЗ-51 (Молотовка), и ЗИС-150 (ЗИЛ-164), окачването е взаимствано от комиони, на листови ресори. По-спомени на доста хора до 1976-та година е имало и са пътували автобуси с ремаркета (М65, М80, Шкода 706 РТО), а в провинцията - до 1978 година и след това постепенно са спрени.А Вие,какви спомени имате за тях?Вижте още:Възход и разруха на Българското автобусостроене.Завод "Чавдар"



Това е военната база “Обект 17” – и “хотелът “ е само маскировка. Никога не е имало намерение да работи като хотел . Все още го охраняват военните , а какво има отдолу …. никой не знае.,Не разпитвайте – никой нищо няма да ви каже! 

Все пак става въпрос за секретна информация, отнасяща се до националната сигурност.” Това казват всички, колчем човек ги попита какво има в подземния комплекс край ловешкото село Лесидрен,станал известен и като обект 17. Тайнствената база разбуни духовете преди десетина дни. Там преди години е арестуван ексвъншният министър на България Соломон Паси. ,,Разхождахме се с приятели, попаднахме зад оградата и ни арестуваха. Хората с униформи се притесниха повече от нас. Извикаха началника и той дойде. Най-големият ми син, тогава 10-годишен, попита: ,,Тате, сега ще ни разстрелят ли?”, разказа Паси.

Не ги разстреляли, разбира се, дори им дали кола да се махнат час по-скоро оттам.Не мога да спекулирам какво наистина има там, каза още бившият дипломат №1. Той призна, че навремето е прибиран от милицията в граничните райони на Родопите, както и край охраняеми обекти в Люлин планина.


Бивши и настоящи служители в Лесидрен са подписали декларация за мълчание с давност 10 г. Дори и след изтичането им те продължават да държат устата си затворена с простото обяснение: ,,Българи сме. Просто забравете.” Тази тайнственост дава храна за какви ли не слухове и предположения. Жителите на селото също не са наясно какво се крие в горските дебри, където е обектът. ,,Преди години имаше войници и знам, че там е пълно с ракети. Май досиетата са крили за известно време, ама не знаем колко”, казва местната жителка Снежана Пенева.

Съмненията за подземен град в пещера, в който има психотронни оръжия, се приемат с насмешка от запознати с военното дело. Внасят и уточнение, че базата край Лесидрен не е поделение, тъй като в нея няма войници. Категорично отричат някога да са били складирани ракети или пък да са пазени досиета там. ,,Никога не е имало такива неща в обекта”, заяви отлично информиран източник.Секретното съоръжение е разположено на около 3 км от Лесидрен. До него води асфалтиран път в окаяно състояние. От вековната гора не е останало почти нищо – поголовна сеч е оголила баирите наоколо. Изключено е цивилни лица да влязат в денонощно охраняваната територия. 

Там се пропуска само микробус без отличителни знаци, с който идват на работа квалифицирани специалисти. ,,Желателно е да са технически грамотни” – е трудно изпуснатата подробност от бивш офицер. Всяка сутрин возилото ги докарва от Ловеч, а вечер ги връща обратно.След знак ,,Задължително движение направо” веднага вдясно се появява бариера. Металната порта и къщичката за охранителя са зад нея. Куче посреща всеки с яростен лай. Незабавно се показва и дежурният постови. ,,Снимките да се изтрият! Няма да правите сензации”, заплашително казва той. Тонът му изключва всякакви опити за преговори. Едва след тръгването ни, вече успокоен, се връща към задължението си да пази секретната база от любопитни натрапници.

Местните разказват, че подземният обект е построен в края на 70-те години по поръчка на държавата. Специално проучени и подбрани хора са участвали в изграждането му. Предвид конфиденциалността те също са дали обет за мълчание. ,,Обектът е вдигнат върху 5,000 дка, които са опасани с метална ограда. Слава Богу, поне там гората е съхранена”, изрича с горчива усмивка бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов.


Други подробности обаче не знае. Твърди, че със сигурност са излети тонове бетон,гарантиращи стабилност и защита на съхраняваната техника. Няколко етажа били под земята. ,,В това няма нищо сензационно. Нормално е всяка държава да разполага с подземни съоръжения. Дори африканските страни имат”, допълва военен ветеран. Обяснява, че в случай на бомбена атака това са най-сигурните убежища. По соцвреме комплекси под земята са изграждани в цялата страна. Да се говори обаче за подземни градове е нелепо и смешно, заяви бивш партиен ръководител.

В Ловешко има обекти на доста места, но само няколко са действащи. Други отдавна са оставени на капризите на времето – атмосферни и политически. Такъв е случаят с бившия военен строеж в курортното троянско село Шипково. През 2010 г. МО обяви за продан митичния обект, за който в годините на прехода се изписаха куп небивалици. По проект сградата е била замислена като профилакториум. В действителност обаче е трябвало да бъде команден пункт на Варшавския договор в случай на военен конфликт. Предвидено било да приема посетители от 1991 г., но демократичните промени осуетили това намерение.

Със сигурност в обект 17 са излети тонове бетон, твърди бившият кмет на Лесидрен Въто Иванов. Хората в Шипково лелееха надежди внушителната 7-етажна постройка с още 4 етажа под земята да бъде приватизирана от чужденци, които да я превърнат в модерен хотел. Като потенциални кандидати бяха спрягани арабски милионери и техни руски събратя, които да доведат насам зажаднели за зеленина обитатели на пустинята или донбаски миньори.

И макар че за колосалният комплекс в местността Крушево, включващ 13 сгради и поземлен имот с площ 169,296 кв. м, бе определена начална тръжна цена от 6,127 млн. лв., купувач не се намери. При посещение на бившия премиер Бойко Борисов в Кувейт и Катар се разбра, че арабите се интересували от подобна инвестиция. Те търсели място, което да съчетава прекрасна природа с минерални води, спокойствие, чист въздух, зеленина. Цената за тях не би била проблем – тя е под 2 млн. лв., силно редуцирана през годините.

Цяла седмица служители от дирекция ,,Инфраструктура на отбраната” на МО издирваха в архивите някакви сведения за митичния обект 17. Накрая пресцентърът на ведомството категорично заяви, че дори и да съществува такъв обект, армията няма никаква връзка с него. В МВР обаче не бяха толкова конкретни. Високопоставен служител деликатно отклони питането, без да посочи някакъв мотив. Просто темата не му се стори интересна.

Тук му е мястото да припомним думите на ексвъншния министър Соломон Паси, попаднал случайно на обекта край Лесидрен преди десетина години. Когато се прибрал в София, той попитал колеги от вътрешното ведомство какво представлява чудото, на което се бил натъкнал. Отговорили му – нищо особено, документационен център.

Дали наистина в гората край Лесидрен се съхраняват някакви архиви и какви точно са те, дори и днес – 25 години след края на комунизма, загадката остава като строго пазена държавна тайна.

Росица Христова


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: