Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Бях шести, седми клас, а в класа ми имаше едно момче с такъв часовник. Един път в час по география, учителят ни го извика отпред на катедрата, взе му часовника, вдигна го в ръка и каза: "Вижте деца, това е бъдещето."


Спомням си първия часовник от детството- истинско Seiko серия Walt Disney с Мики Маус на циферблата и със стрелки, направени като ръцете на известната в целия свят анимационна мишка от Холивуд. Донесе ми го вече покойният ми вуйчо, работил през 70-те в Япония. Обаче след удар с топка по него спря и повече не проработи.... 


След това имах Слава, Луч, през 80-те имах електронен Schneider с мелодии, правен вече в Хонгконг, след това получих по наследство от дядо ми една уникална индийска марка- Sana с 22 рубина, която работи доста дълго, докато не си купих към края на 90-те първата Motorola D-160 (огромна, като полицейско уоки-токи) с часовник на двуредовия малък дисплей. Оттогава спрях да нося ръчни часовници- за какво, като има на телефона.... 


След това дойде редът на Ericsson, , Nokia 5110, Motorola L7, и накрая Motorola DEXT/CLIQ - е на това чудо още не мога да му свикна на тъчскрийна и всичките функции, но....часовник има, и то можеш да си го персонализираш- ако щещ стрелки, ако щещ цифри...



Още снощи вечерта, докато слушах MOODY BLUES се сетих за онова време през 90-те, когато часовете се нижеха много бавно. Сигурно е било преди повече от 30 години. 

На една от ученическите екскурзии сме на хотела в Трявна. Хотел "Трявна" тогава блестеше с особен социалистически лукс, който се изразяваше и в наличието на радиоточка в стаите. Понеже бяха вече по-разчупени времена, не предаваха /примерно/ радио "Христо Ботев", а хотелът си пускаше своя програма. Вероятно радиоточката се излъчваше само в стаите на хотела от стари големи радиоапарати /лампови/, а някъде в рецепцията на автореверс е въртял касетофон с 60 минутна касета. Достатъчно, че за една вечер да запомниш всички песни, поредността им и дори да запееш някои от тях.

Казвах ли ви, че времето течеше бавно. Помня една безсънна вечер, в която стоях сам в стаята в хотела, беше едно такова ноемврийско време, а часовете бяха спрели. Не знам защо се бях прибрал в стаята, бях сам. По коридора се чуваше тътрене на крака, викове, женски смях. Тихи, омекотени от тежкия мокет и покритите с прах тапети. В стаята беше тъмно и ужасно топло. Радиото си свиреше с онази мекота, на която са способни само ламповите усилватели.

И времето си беше спряло, вярвайте ми. Чух десетки пъти тази песен.

В коридора никой не се чуваше вече, а тази песен си звучеше, всеки път по различен начин. Заспивах, будех се, лежах и гледах в тъмното, мислех си. Пак заспивах, за да скоча  след това, да пия вода и пак да изгася лампата. Не помня за какво си мислех, но в полусънното състояние ми се стори, че съм премислил почти всичко в живота си след това. Имах цялото време на света тази вечер. И за пореден път започваше тази песен.

Още с първите лъчи светлина скочих на запотения от жегата прозорец. Навън бавно се сипеше сняг, вече беше натрупал. Добре де, нима вчера не беше есенно време, с жълти листа по улицата и хората бяха още с тънки якета и шлифери. Нима тази нощ бе така дълга, че съм се събудил чак някъде месец по-късно. Чуваше се онова специфично стържене на снега с лопатите, хората отиваха на работа, някой говореше тихо в коридора. Затворих очи. Имах цялото време на света и желание да се насладя на всяка секунда.

Днес не се получава да разтегля така времето. Сигурно защото съм остарял и стресът управлява всяка клетка от тялото ми и държи да бъде постоянно в бойна готовност за очаквани и неочаквани атака, предимно предизвикани от параноичните ми предвиждания за бъдещи неприятности. Може би просто по-често трябва да слушам музика.



На 7 септември 1968 г., както съобщава в. Септември, в Стара Загора е открито кино „Комсомол“, построено по проект на арх. Йордан Тангъров и арх. Младен Мирянов. 


Киното е с две зали. Малка – с 282 места и с най-новите прожекционни български апарати „Балкан 3“. В нея освен редовните прожекции, от 18 до 20 ч. ще се показват научно-популярни и документални филми. В голямата зала с 890 места и екран 20 метра ще се прожектират стандартни и широкоформатни филми. 


Зад екрана и в стените са монтирани микрофони, които създават по-реалистично усещане у зрителите. Залата е оборудвана с немски комбинирани машини за прожектиране. В киното е обзаведена стая, в която родителите могат да оставят децата си докато трае прожекцията. 



Персоналът ще бъде изцяло комсомолски (в синхрон с името на киното), със съответната квалификация и техническа подготовка се твърди в съобщението в старозагорския вестник "Септември". След 1989 г. киното е закрито и превърнато в дискотека и игрална зала.

Снежана Маринова


Огромен препъникамък за желанието да спиш до късно, да тичаш без никаква цел и посока из напечените от слънцето пусти улици, да очакваш морето и дълго да сортираш мидички или да се фукаш с малката въдичка, която са ти купили. 

Няма как  да си безучастен към кампанийната работа на село, към дебнещите врагове отвсякъде, заобиколили малката народна република. В последните учебни дни на всяка година, всеки от нас получаваше своя списък с поръчения, които трябваше да изпълни на всяка цена. Не знам как ги измисляха тогава и чие дело бе мъдрата идея да предадем 2 заека на някое селско стопанство /отгледани вероятно от останките от нашата градска трапеза/ или да реализираме дни на доброволен труд в полза на обществото или поне да прочетем книгите от списъка. С последното никога не съм имал проблем, но с другото...

Дните се въртяха един след друг, сладки и пълни с безвремие. Знаех си, че все някога ще дойде време и за равносметка, но не се притеснявах, защото предвидливо се бях записал в нашата градска Тимуровска команда.

Да направя кратко уточнение, за който не е чел книгата на Аркадий Гайдар, Тимур бе дете, което организирало своите приятели пионери да работят в полза на възрастните и онеправданите, синоним на възможностите на едно дете, което вярва упорито в победата на комунизма и прави всичко, за да я приближи. През 80-те бе все още много популярен и задължителен като модел на подражание, въпреки, че почти 40 години разлика между написването му и случването му не можеше да не задават странни въпроси, на които почти никой пионерски ръководител сигурно нямаше да може да отговори – диското, студената война, дънките, разкривените надписи AC/DC  по стените и празните магазини...

Но такива въпроси и не се задаваха, идеята бе ясна, август месец щях да стана част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”. Очаквах връзка по телефона, мина морето през юли, в последните дни от месеца и обаждането се случи – 1 август, 8.30 сутринта, пред кварталния ОФ клуб.

Като всеки съвестен пионер си представях, че в тези 10 дни ще се съберем с други деца, с които ще правим полезни неща за квартала, ще бъдем водени от лидер със силна харизма /думата не я знаех, но бях чел няколко пъти книгата за Тимур и си представях нещо подобно/, ще бъдем героите на 15-ти септември, защото няма как за 2 седмици да не се случи нещо героично, с което да станем известни.

Имам отвратителния навик да подранявам, което ме изстреля в 7.30 пред клуба, който беше на 10 метра от блока ми, с 1 лев в джоба и ключ за апартамента, вързан на шията ми.

Стоя си на бордюра, минават хората за работа, на няколко пъти ставах да питам колко е часа, дали случайно вече не е 8.30, уви, времето течеше бавно.

Не знаех как ще позная и другите тимуровци, но скоро около вратата се завъртяха и други деца, 2-3-4...Не повече, а очаквах десетки. И към 9 дойде и една лелка, която ни отвори вратата, влязохме вътре и седнахме по меката мебел в очакване на Тимур. Явно беше, че и те не знаеха какво ще ни прати съдбата в лицето на една около 30 годишна женица, която влезе около 9.30 и ни уведоми, че тя  е ръководителката на доброволната пионерска група от квартала.

Бях много малък, за да мога да си обясня подмяната на понятията „тимуровска команда” и „доброволна пионерска група”, но скоро щях да разбера разликата. Първият ден мина в клуба, като женицата и лелката пиеха кафе, а ние давахме писмени идеи за бъдещата ни дейност. Това беше до обяд, след това ни пуснаха да обядваме, след което от 13.00 до 17.00 дискутирахме какво въобще ще правим.

Женицата бе поела дъх и 1 час ни говори за международното положение, за опасностите пред нас, за враждебното влияние в квартала, за това, че ще ни обучават, че тези 10 дни ще са важни и за нас, като бъдещи комсомолци...някога след 3-4 години. В това време ОФ-клубът, който беше и младежки клуб, взе да се пълни с младежи, жената явно я досрамя от глупостите, които ни говореше от сцената, а и ние се усетихме, че е време да изпием по една лимонада и скрити зад завесите и седнали на меката мебел, да гледаме как хората се прибират от работа. Ден първи беше минал.

Ден втори започна около 10, когато се събрахме няколко деца, част от които не бяха дошли на първия ден, а задачата беше ясна – да почистим околността.

Трудът облагородява и пречиства, затова и ние тръгнахме „на бой” с няколко метли и чували, да събираме боклуците пред клуба. Не бих казал, че направихме нещо повече от това да вдигнем абсолютна пушилка от прах, в която минаващите пенсионери ту ни ругаеха, че не се прави така, ту казваха „браво, достойни пионери”, което нямаше как да не ни направи горди от абсолютната безсмислица, в която участвахме. Някой до мен намери 5 стотинки, за момент поспорихме дали да ги дадем в полза на държавата или да ги предадем на ръководителката, но късметлията по средата на спора си ги прибра в джоба и избяга в другия край на градинката, което ясно показа непионерското му и непатриотично решение, което обаче нямахме сили да оспорим. Това беше почти половин баничка, която можеше и ние да имаме късмета да ни се падне.

Ден трети – същото почистване, но в двора на училището. Вече нямаме и метли, ръководителката се прави на разсеяна, но е явно неин проблем, че не е взела метли от заключеното училище, събираме боклуците на купчини, които летният вятър пръска отново за няколко часа. Но днес свършваме по-рано, около 12...другарката е заета с важни дела, готви ни изненада.

Ден четвърти – цял ден в клуба, където играем шах, пием лимонада, ръководителката я няма, жената от клуба ни успокои, че днес сме под нейно наблюдение, местим маси и мебели, играем мач отвън.

Но и играта не се получи добра, едва 5- 6 деца сме, имам усещането, че само аз съм бил на всичките занимания от самото начало. Не знам каква ще бъде изненадата, приятна или неприятна.

Ден пети – дойде учителката ни по музика от училището, махна завесата от сцената, откри едно пиано, започна да ни свири и да ни кара да заучаваме нови песни за Ленин, които ние прилежно записвахме като текст в тефтерчетата с химикалчетата, които вероятно всяко дете носеше.

Възпитан в идеята за ленинския съботник, в събота също бях пред клуба. Изкарах почти няколко часа на бордюра, като въпреки очакванията ми за 6 дневна работна седмица на тимуровската команда, дойдоха само няколко деца, едно от които ни демонстрира какво радио си беше направило само от батерия и слушалка за телефон.  Стояхме и слушахме народна музика, а клубът така и така не отвори.

В понеделник валя дъжд, ръководителката беше нервна, крещя, че изоставаме от програмата, че няма да ни разпише добри оценки за участието ни. После спря да вика, пуши няколко цигари отвън и ни съобщи, че днес е трябвало да ходим в село Богомилово на гости при кооператорите, но няма как да ни заведе там, затова по-добре да си ходим по къщите, а за сряда ни е подготвила изненада. Не и разбрахме кодираното послание, че въобще не трябва да ходим до клуба вторник, затова на другия ден се мотахме пак, преди лелката да ни изгони, че само и създаваме работа.

В сряда в 8.30 бяхме на линия отново,  ръководителката дойде и ни съобщи, че днес ни предстои много важна задача – да съберем детелини и да ги дадем на български емигранти в САЩ, които са дошли да видят страната ни след много години в странство. Поехме бавно и много екзалтирани, към Партийната школа, където бяха емигрантите. По пътя към нас се присъедини една жена на около 40, подшушнаха ни, че била много важна и от партията, която обиколи с нас някога зелените полянки из квартала, където растяха цветя и въпросните детелини. По лицето и не премина нито една емоция, тя вяло и сиво говореше тихо с ръководителката ни, а ние се щурахме и събирахме детелините и какви ли не други треволяци. Беше ни интересно, хем българи, хем от САЩ, дали няма и те да ни дадат някой подарък...

Партийната школа бе учебен комплекс за кадри на БКП, на върха на един хълм, с тенис кортове, борчета, отвсякъде ограден с ограда и охрана от милицията. За първи път влизахме там, бяхме чували легенди за „вечния огън”, който горял там...На оградата обаче важната партийка ни обра зеленината и ни остави да чакаме отвън, а тя самата влезе вътре и повече не се показа. Нашата ръководителка ни прибра обратно и по пътя ни разказваше доста неуверено, че тези цветя ще са причина нашите сънародници да си мислят за България и вероятно и да се върнат обратно...Много неясна теза, със съмнителна достоверност, но тя ни помагаше да се успокоим и да не мислим за дъвките.

В четвъртък пак нямаше никой в клуба, жената пак ни каза да си ходим, че ръководителката е заета.

В петък тя закъсня и дойде около 10, с кутия бонбони и ни обяви, че ще се омъжва. Официално обяви за успешно приключена работата на доброволния пионерски летен отряд, обеща да ни похвали пред учителите и директорите от училището, след което дойде бъдещият и мъж, скриха се зад завесата, пианото дрънкаше, чуваше се смях, пушеха, а ние отново се опитвахме да играем футбол отвън.

Възпитан в традицията на двойното и тройното подсигуряване преди проверка, дядо ми ми взе бележка от селското ТКЗС, че съм помагал в прибирането на реколтата. Със същата бележка, преизпълнен летен лист от книги и самочувствието, че имам какво да кажа за лятото си, на 15-ти септември се появих в училище. Пред класа гордо заявих „Бях част от Тимуровската команда в квартал „Митьо Станев”, с което предизвиках учудване и похвалата на класната, която каза, че е много горда с мен. След това започна да говори за изискванията пред нас, бъдещите четвъртокласници...

Дори не знам защо реших да ви споделя този спомен, освен да ви разкажа за Ивайло и неговата команда, които събираха детелини, чистиха квартала, омъжиха другарката ръководителка и вероятно изпиха прекалено много лимонада, за да могат да се справят адекватно с последвалите събития в България...


Някъде през 60-те години, горе-долу по средата на социалистическото ни развитие, два елемента от облеклото на българина трайно се наложиха в соцбитието. И двата дойдоха под влиянието на гнилия капитализъм. Джапанките и шушляците. 


Почти нямаше българин, независимо от пола и възрастта, който да не си е закупил и да не е носил джапанки. Не е ясно как този далекоизточен елемент от облеклото на японците се появи в България, но се установи дълго и повсеместно.


Като деца смятахме, че думата джапанка произлиза от характерния пляскащ звук, който се издаваше особено при бързо ходене. Като станахме по-големи, разбрахме откъде идва името. Джапанките можеха да се видят навсякъде – и по „Руски“, и на селския мегдан. Произвеждаха ги във всякакви разцветки и номера за всички възрасти. Бяха от гума, евтини и достъпни. А и бяха удобни в тогавашните летни горещини.


По-различно стоеше въпросът с шушляците. Вероятно са се появили в западноевропейските градове като защитно средство против дъжд за еднократна употреба. В този смисъл са били използвани и при спортни състезания на открито. Цената им вероятно е била минимална и на тях се е гледало като на еднодневка. Купуваш, ползваш и изхвърляш. Дошли у нас вероятно през тогавашна Югославия, шушляците се превърнаха едва ли не в моден аксесоар. Всяка модерна, уважаваща себе си българка се опитваше да се сдобие със съкровения шушляк – най-често в тъмносиньо или някакво отровнозелено. 


Еднодневката се превърна в мода. Един от каналите за снабдяване бяха смесените събори по границата с Югославия. Предприемчивите сърби изкупуваха на безценица еднодневките от Италия и ги пласираха на българките срещу огромна печалба. Впечатлена от успеха на продукта, нашата лека промишленост се ориентира бързо и така шушляковите облекла се превърнаха в част от живота ни.Вижте още:Рокли и аксесоари от времето на соца,които отново са на мода



Седя си тази вечер и внезапно се сетих за летните вечери на моето детство. Представете си, началото на 80-те години. Сигурно няма как да си ги представите, ако не сте ги преживели, бай дъ вей. :)

Един голям селски двор с десетки кошери. Вечер дядо ми почти не пускаше осветление, защото пчелите нападаха светещите прозорци и умираха от удара в стъклата. И така, всяка вечер около 7 той палеше две газени лампи пред прозореца и на тази светлина вечеряхме, слушахме радио или просто стояхме отвън и гледахме залеза и си говорехме.

В интерес на истината, залезите извън града са винаги интересни и красиви, с много цветове.

Тогава всеки залез бе особено интересен, различен и впечатляващ, за едно десетина годишно дете. Хапвахме по нещо, задължително слушахме новините и после волна програма, някъде по още топлите от слънцето плочки или на люлката пред къщата.

Когато станеше съвсем тъмно, вече влизахме в къщата, дядо ми гасеше газените лампи, пускахме тежки и плътни завеси и зад тях можехме да светнем електрическото осветление или да погледаме малко телевизия. Тя тогава около 9-10 вечерта свършваше или ставаше абсолютно негледаема в екстремални степени. Което не пречеше да зяпаме ски състезания от незнайни ширини или поредният ангажиран съветски филм.

Навън бе така тихо, че се чуваха звуците на щурците, на всички жаби от близката река, дори как по пътя се връщат хората, почти шепнейки си или смеейки се.

Усетих, че това много ми липсва. Днес в селото ми сигурно е така тихо, както и преди. Но поради друга причина - няма жители. Няма и щурци, сигурно и вече жабите не се чуват от все така близката рекичка. Просто нищо, вакуум. Тишината е наистина гробна, за залезите не знам. Страх ме е да замръкна там, сигурно заради тежестта на спомените за тези, които отдавна ги няма. И толкова много и силно липсват.

В модерния град днес съсед ремонтира нещо по апартамента си, като шумно пробива нещо след 21.00. Влизаш му в положение, сам си ремонтира, няма пари за майстори, на час по лъжичка, на вечер по дупка. И стърже ли, стърже.



Бях в гимназията през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. Тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Истина е, хубаво си живеехме!


Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред, и се радвам, че ги няма вече. Аз обичах хард рок. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика. По едно време взеха да пускат италиански и френски естрадни парчета.


1.При соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Дори дрехи. Дънки нямаше. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“. Нямаше други марки, а за „Найки“, „Пума“ или „Рийбок“ да не говорим. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха „Адидас“, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка.


2.По телевизията имаше Първа и Втора програма. Новините си бяха чиста пропаганда. Баща ми се опитваше да хване по западния си транзистор някое предаване на радио „Свободна Европа“, ама доста добре го заглушаваха нашите служби. Във всички вестници пишеше едно и също.


3.Най-хубаво беше, като ходехме на море. Разбира се, ставаше дума само за Черно море. А как се ходеше на море? Ами трябваше предприятието, в което работят родителите ви, да има почивна станция някъде по морето. Тогава те кандидатстваха за карта и обикновено вземаха такава за две седмици. В по-малките градове изборът често се ограничаваше с Обзор например, където ходиш всяка година по което време ти дадат.


4.А как се стигаше до морето? Някои ходеха с влака. Родителите ни имаха коли. Моите дълго време чакаха за „Застава“ (югославско изобретение). За „Лада“ никога нямаше да ни дойде редът, че бяха най-доброто на пазара и бяха дефицитни. Защо чакахме ли? Ами то не можеше просто да отидеш да си купиш от магазина. Записваш се и чакаш години да стигне за теб. Ние не дочакахме заставата и си купихме „Вартбург“ – продукт на великата (източно) германска мисъл.


5.А училището? Обективно може би имаше по-добри учители тогава, ама нас това много не ни интересуваше. Така също не ни вълнуваха всички марксистко-лениниски глупости, които трябваше да запаметяваме. Имаше обаче един учител по история, Асен Николов, който успя някак да ни изучи по новата българска история в X клас, без нито един път да спомене Българската комунистическа партия. Вие представа си нямате колко е трудно това. Той ни учеше как българите сами са създавали и управлявали държавата си, как са имали национален идеал и са се сражавали и умирали за него. Даже без помощта на братския съветски народ! Че даже сме се били и сме побеждавали руските армии в Добруджа. Как оцеля този човек, не знам, но поклон пред паметта му.


6.Помня още, че директорката стоеше на входа и гонеше всички с неподходящи прически или значки на рок групи.


7.Ние ходехме на бригади. Това е един вид безплатен труд на полето. Не че беше лошо: сами, далеч от родителите, купон. Тази дейност обаче включваше ставане в 6 часа, пеене на песни, възхваляващи Съветския съюз и комунизма, и прекарване на целия ден на пек сред полето. Нямаш избор за това, всички на картофите!


8.Имаше и военно обучение, където се учехме да маршируваме и да тичаме с противогази през гората. Човек никога не знае! Враговете завиждат и се готвят да ни нападнат.


9.Ние ходехме и на манифестации. На 1 май, 9 септември и 7 ноември не отивахме на училище, а ни водеха с автобус до мястото, където лежеше мумията на Георги Димитров. Там крещяхме нещо за вечната дружба със Съветския съюз и махахме с любов на великите лидери на народа.


10.На църква за коледните празници или Великден не можехме да ходим. Както най-мъдрия от всички мъдри вождове Ленин беше казал, религията е опиум за народа. Помня как ходехме на гости на семейни приятели за Великден и от прозореца гледахме кордона от милиционери около църквата „Свети Седмочисленици“, зорко пазещи да не се промъкне вътре някой.


11.Съществуваше думата „чужбина“. Ние я знаехме, ама практически почти никой не беше ходил там. Не познавахме и българи, които живеят другаде.


Сега всичко е скъпо. Преди бензинът беше стотинки, саламът и хлябът също. От Съветския съюз ни даваха бензин евтино, а ние им пращахме плодове, цигари и компоти евтино. Салам имаше обикновено 2-3 вида в супера. Луканка много рядко пускаха. Казваха, че отивала в Съветския съюз. Банани и портокали имаше само преди Нова година. От братска Куба!

 

Ж. Мутафов


Тимът на „Левски“ от 1961 г. (от ляво на дясно): Пеев, Георгиев, Василев, Абаджиев, Соколов, Стоянов, Филипов, Гайдаров, Йорданов, Дервентски, Арсов.

През 1961 г. „сини“ легенди са осъдени за контрабанда и валутни престъпления

Шест кръга преди края на футболния сезон 1960-1961 г. „Левски“ е на второ място в класирането на „А“ група и все още има реални шансове да се пребори за шампионската титла. „Сините“ са си разменили по една победа в директните двубои с лидера ЦСКА. Наистина те изостават с точките, но отборът е в подем и има относително по-лека програма.

Мечтите за титла обаче завършват в Дирекцията на народната милиция на Лъвов мост, малко след едно гостуване в Гърция...

Куфарен туризъм

В началото на май 1961 г. „Левски“ излиза в Атина срещу „Олимпиакос“ в мач за Балканската купа. По традиция такива воаяжи се използват от българските спортисти за „шопинг“. По онова време вносът на луксозни стоки в страната е строго ограничен и редките излизания зад граница са сред малкото възможности за набавяне на дефицитни артикули. Но тъй като държавата контролира с желязна ръка и обмяната на валута, легалните възможности са сведени до минимум. Онези, които имат привилегията да пътуват в чужбина, могат да обменят съвсем скромни суми, а да се купят пари „на черно“ е престъпление,пише epicenter.bg

Един от най-разпространените способи за заобикаляне на всички тези забрани е куфарната търговия. Идеята е от България да се изнесат стоки, да се продадат в чужбина и оборотът от тях да се реинвестира на място. Футболистите в никакъв случай не са изключение. Така правят почти всички.

В конкретния случай с „Левски“ набелязан за „износ“ е нивалинът. Това е българското чудо - лекарство, приготвено от кокиче, което спомага за възстановяването на механични увреждания в нервните окончания. Според слуховете за него има пазар в Гърция, защото помагало при детски паралич. Проблемът е, че подобни действия са незаконни, а когато участват повече хора, тайната трудно може да се опази. Точно това се случва със „сините“. В операцията участват половината титуляри и някои от резервите и ако нещо се обърка, всеки подозира другия, че го е натопил.

Арести и обиски

Едва ли някога ще се разбере дали е имало донос (макар мнозина да твърдят, че случаят е точно такъв), но при проверката на границата (б.р. - отборът пътува с автобус за Гърция) нивалинът е открит. Цялата история вероятно е щяла да се размине, защото всеки от футболистите бил заловен с единични бройки, но една чанта се оказва пълна догоре с ампули, а всички отричат да знаят нещо за тях. Машината на правосъдието се задейства и връщане назад няма...

Започват разпити на самия граничен пункт. В крайна сметка се установява, че най-голям дял от контрабандната стока имат титулярният вратар Иван Дервентски и централният защитник Благой Филипов. В крайна сметка двамата са задържани, а останалите са пуснати да влязат в Гърция, обзети от мрачни предчувствия. При тези условия едва ли е особена изненада, че „Олимпиакос“ печели с 1:0, докато левскарите мислят не толкова за мача, а какво ги чака след него.

А то не е никак приятно. На влизане в София в района на Княжево автобусът на отбора е спрян и в него се качват цивилни агенти на Държавна сигурност. Возилото е откарано направо в Дирекцията на милицията на Лъвов мост и всички играчи са разпитани поотделно. Тогава следователите разбират, че освен аферата с нивалина през границата е била пренеса и валута. Именно този факт докарва големите неприятности на „сините“.

Първоначално, след като са им снети показания, футболистите са освободени. Следователите вече се фокусират върху въпроса какъв е произходът на доларите и кой ги е продал. Работата отива към съд. Установено е, че валутата е осигурена от домакина на „Левски“. От него са пазарували няколко играчи - Иван Вуцов, Димитър Йорданов-Кукуша, Стефан Абаджиев-Теко, но сумите са дребни. Десетина дни след мача с „Олимпиакос“ жилищата на футболистите са обискирани. Вуцов, който е пренесъл най-много през границата – 150 долара, е задържан в ареста. Останалите чакат процеса на свобода.

Притиснати от следователите, те правят нови разкрития. Така например за Александър Др. Костов-Фанфана, който изобщо не пътува за Гърция, защото е наказан, са събрани показания, че преди време е купувал валута при други задгранични турнета. Той също е включен в списъка с обвиняемите и заедно с Вуцов е прибран зад решетките - първо в Дирекция на милицията, после в следствения отдел на Софийския централен затвор.

Има грешка,има и прошка

Междувременно без половината си титуляри „Левски“ тотално се срива в първенството. В първия мач след завръщането от Гърция „сините“ печелят с 3:2 срещу „Славия“. След повдигането на обвиненията обаче правата на всички замесени са спрени. Това става много повече заради валутните престъпления, отколкото заради нивалина. Показателно е, че срещу „Славия“ играят „контрабандистите“, докато следователите все още се ориентират в обстановката. После всички са включени в общия кюп. И тъй като пейката на „сините“ не е особено дълга, отборът на практика е обречен.

„Левски“ губи всичките си мачове без изключение - домакинството с „Миньор“ (0:3), гостуванията на „Марек“ (0:1) и „Берое“ (0:2) и накрая градското дерби със „Спартак“ София (1:4). Въпреки това тимът успява да запази второто си място в крайното класиране, макар шампионът ЦСКА да се е откъснал безнадеждно напред.

Сезонът в „А“ група приключва в началото на юли, а на 14 август делото за нивалина влиза в съда. Процесът е кратък, а присъдите относително леки - от 6 до 18 месеца условно плюс доста солени глоби. Дори онези, които са оправдани, като Александър Др. Костов, също са глобени по един или друг параграф. Правата на играчите обаче не са възстановени и те остават изключени от физкултурното движение. Забранено им е дори да тренират с отбора и са принудени да поддържат форма самостоятелно. Всички пропускат целия есенен дял на следващия сезон 1961-1962 г. Без тях „Левски“ се превръща в типичен средняк. На полусезона тимът е на 6-о място в „А“ група при състав от 14 отбора, а разликата с водача ЦСКА е колосална - 11 точки, и то при положение че според тогавашния регламент за победа се дават само 2 точки.

В крайна сметка, както обикновено се случва в подобни ситуации, въпросът е решен по партийна линия с намесата на прочутия „син“ застъпник Борис Велчев - член на Политбюро и секретар на ЦК на БКП. Както описва Иван Вуцов в мемоарите си, вторият човек в държавата след Тодор Живков отсякъл: „Има грешка, има и прошка“, и състезателните права на грешниците били възстановени.

Един от задържаните се жени зад решетките

Следствието срещу пишман-контрабандистите не минава без някои комични моменти. Александър Др. Костов например е пуснат за два дни от ареста, за да се... ожени. Това става, след като нападателят е преместен от Дирекцията на милицията в Софийския централен затвор, където чака делото да влезе в съдебна фаза. Бъдещата му съпруга, която е в напреднала бременност, успява да убеди директора на затвора да разреши отпуск за бащата на детето й. Така двамата узаконяват връзката си още преди процеса.

Съдбата на „аферистите“

Иван Дервентски – Вратарят никога повече не играе за „Левски“, но причините са изцяло спортно-технически. Дервентски е в конфликт с шефовете на клуба още от предния сезон (1960-1961) и упорито му се търси заместник. Когато през есента на 1961 г. треньорите започват да налагат Бисер Михайлов под рамката, за Дервентски в отбора вече просто няма място. Впоследствие играе за „Добруджа“ и „Академик“ София.

Александър Божилов – Привлечен е от „Шумен“ като резерва на Дервентски. Остава в клуба и след процеса. Играе за „Левски“ до 1965 г., но през 1961-1962 г. не записва нито един мач.

Благой Филипов – През втората половина на 50-те години е твърд титуляр в центъра на „синята“ защита. Изключително стабилен футболист, но когато избухва скандалът вече е на 33 години и новопривлеченият Иван Вуцов започва да го измества от състава. Все пак Филипов остава в „Левски“ до 1963 г.

Иван Вуцов – Пристига в „Левски“ точно в „сезона на нивалина“. Процесът не повлиява на кариерата му, която тепърва тръгва нагоре и ще го превърне в една от най-влиятелните фигури в българския футбол за десетилетия напред.

Димитър Йорданов – През 1961 г. е водещият голмайстор на „сините“ и основен нападател на тима. Фактът, че получава условна присъда, не променя статута му. Играе за „Левски“ до сезон 1964-1965 г., когато вече е на 36 години.

Стефан Абаджиев – Крилото е един от най-дълго задържалите се футболисти в „Левски“ за цялата история на клуба. Играе за „сините“ в продължение на 16 сезона до 1968 г. Впоследствие емигрира в Германия.

Георги Соколов – За мнозина е талант №1 на България за всички времена, но потенциалът му не е реализиран напълно. Аферата с нивалина е само кратък епизод от безкрайните неприятности с всевъзможни началници, в които се забърква. В този случай за Соколов няма никакви последствия. Дори е взет в националния отбор за световното първенство през 1962 г. Остава в „Левски“ до обединението със „Спартак“ през 1969 г.

Александър Др. Костов – „Левски“ го взема в последния момент преди старта на сезон 1960 1961, след като е освободен от „Славия“. Записва общо 7 мача за „сините“ в „А“ група, като само в 3 от тях е титуляр. След скандала повече не играе за клуба, но причините, както и при Дервентски, са изцяло спортно-технически. По онова време Костов вече е на 28 години, но все пак записва два сезона в „Марек“, преди окончателно да прекрати кариерата си.

Източник:epicenter.bg



Моят Москвич беше 1360! Това за скоростните кутии е голяма глупост! Напълних я с масло и грес и забравих 19 г за нея!

Цели 480 000 км без ремонт а я карах и с кондензат от газовите компресор и станции!

Сложих карбуратор Вебер, филтър никилиран от дванайсетак безконтакно многоискрово теристорно запалване с октан колектор с памет и махнах грубия филтър! Всички болтове по двигателя боядисани в червено а в багажника бял чаршаф! Чаршафа ми пълнеше резервоара от ония с ладите! Бас-15 минути чаршафа под колата и ако не капне масло,, резевоара до горе!

Основен ремонт в мазето а когато го продадох, плаках като дете!

Никъде никога не ме е оставял! Сега карам западни коли заради които влача лаптоп с диагностика и в жабката 10-тина сензора, а в багажника на Москвича имаше само руско гидоре и тесла! 

Какви са тези днешните модерни коли с които тръгваш и не знаеш дали ще пристигнеш?

Москвича ми гореше 6-7 л на 100 км и си вървеше много добре с 100-120 км без да го напъвам! Започнах да карам с цена на бензина 0,26 лв а преди това карах Ява 350 с ремерке и бензина беше 0,16 лв!

Взех го от руският Кореком в Бяла с преводни рубли с равностойност 4850 лв!

Върбан Прасков




Пpeз 1970 г. във филиaлa на завод Чавдар в Попово зaпoчвa пpoизвoдcтвoтo нa каравани теглени от aвтoмoбил, тoecт българска кapaвaнa. Oщe в гoдинaтa нa пpeдcтaвянeтo мy в зaвoдa започват дa пpиcтигат пopъчки зa изpaбoтвaнe нa 150 бpoйки и така става ясно че караваната с име Чайка предизвиква небивал за онова време интерес.


Пъpвoнaчaлнo e cъздaдeн ,,лaбopaтopeн oбpaзeц“ нa издeлиeтo – пpoтoтип, пpeдcтaвeн пpeз 1969 гoдинa нa лoвдивcкия мocтpeн пaнaиp пoд имeтo Чайка. Cлeд тoвa тoй e пpepaбoтeн, пopaди кoeтo знaчитeлнo ce e нaмaлилo въздyшнoтo cъпpoтивлeниe на караваната, a тeглoтo мy ycпявaт дa гo нaмaлят дo минимaлнoтo възмoжнo, дopи в cpaвнeниe cъc зaпaдни тaкивa къмпинг-peмapкeтa. Hoвoтo мy имe оcтaвa poмaнтичнoтo "Pycaлкa 550"

Конструктивно погледнато, шасито на ,,Русалка 550″ е изработено от затворени профили с правоъгълно сечение, заварени помежду си (по електродъговата метода). Скелетът е дървен с дебелина на отделните профили 20 мм. Външната облицовка е алуминиева, а вътрешната – от дървесно-влакнести фазерови плоскости с лаково покритие, което дава възможност за бързо почистване. 



Сега ще ви разкажа на по-младите мъже от мен, тези които сте на годините на децата ми, които сте между 40 и 50 годишни, даже и още по-младите до 30 годишни, защо ние родените българи и българки до 1965 година успяхме да направим България от 5,5 милиона население през 1945 година до почти 9 милиона население през 1989 г. 


Ще има много мъже от вас, на които никак няма да се хареса това което ще напиша (не сте го преживяли), както и много мъже на които ще се хареса (защото са го преживяли това време), но смисълът не е дали да се хареса или не, а защо днес, след 35 години „велика демокрация“ и „по-добро и успешно гъзоводство“ отново сме жалките 5,5 милиона, от които тръгнахме през 1945 година.  


Причината за този ръст на населението се корени в три основни неща:

1.Социално управление (изучаваше се в АОНСУ, днес е смешният на САЩ и Сорос НБУ)2.Равномерно икономическо и селскостопанско развитие на всички области на България.

3.Държавна грижа за човека.

4.Държавна грижа за най-важната социална единица на обществото ни – семейството.

5.Личната житейска отговорност на мъжете.


Започвам по ред на точките:

1. Социално управление и АОНСУ – малко сте тези, които днес знаете какво означава това съчетание от букви.

Означава Академия за Обществени Науки и Социално управление – АОНСУ.


В АОНСУ се обучаваха ръководителите на държавните учреждения, заводи, предприятия, вътрешни и външни фирми, училища и университети, как да се управляват успешно. Иначе казано – АОНСУ подготвяше кадрите за управлението на цялата ни държава България.

Резултатите, колкото и да не ви се вярва или да ми противоречи на написаното са следните:

До 1989 г. България е 25-та икономика в света по данните на МВФ и СБ.


През 2022 г. България е 81-ва икономика по данните пак на същите МВФ и СБ.

МВФ е международният валутен фонд а СБ е световната банка. 

Данните ги има даже и в уикипедията във вид на таблици и на сайтовете на двете организации. 

Обществените науки бяха всичко свързано с управлението на държавата – икономика, здравеопазване, образование, военно дело, селско стопанство и най-важното СОЦИАЛНОТО УПРАВЛЕНИЕ. Последното (СУ) бе застъпено в много голяма степен. 


Социалното управление е наука, която те учи, какви ще са последиците от едно твое управленско решение , като ръководител на повереното ти предприятие. Как ще се чувстват твоите подчинени от определени твои решения. Тогава се мислеше за това като първостепенна задача, а днес не се изучава в нито едно висше училище в България. И резултатите са видими – пълна социална катастрофа в България. Най-застаряващото и най-бързо умиращото население имаме на планетата земя. Някои ще ми кажете: Нали сме демокрация. Ще ви отговоря така: Имаме свръх некадърно управление и тежък българоомразен геноцид от български управници срещу народа български.2. Равномерно икономическо и селскостопанско развитие на всички области на България.

Такова имахме до 1989 година. Равномерно разпределено във всички области на България. Имахме и планиране на икономиката и на развитието. Такова планиране извършват всички , които работите и получавате някакви доходи, и всички които имате фирми и ги управлявате. Кой по-добре се справя, кой по-лошо, но го правите. Всички хора на земята ни го правят. Приказките за това, че планирането и плановото развитие са погрешни, ги разказвайте пак на задната си част. Големите държави и фирми се развиват по точно същият начин, по който и ние в България го извършвахме до 1989 година. И след нея го закрихме първо. Във всеки окръг на социалистическа България, имаше стотици заводи, фабрики и цехове към тях. Всякакви консервни комбинати, даже и в по-малките населени места. Целта беше същото социално управление да достигне до всички населени места, и населението да се задържи равномерно разпределено по села и градове, но с осигурен поминък за живот. И бе постигната тази цел , къде по-успешно, къде по-неуспешно, но като цяло успешно .Все пак от след 100 място по БВП през 1944 г. се издигнахме до 25 място по БВП през 1989 г. 


Глупостите за три фалита през соца и мизерията през годините от 1944 до 1989 година си ги разказвайте на задната част на телата си на която седите. Започна ли сме през 1946 година да изплащаме тежки репарации и контрибуции по Парижкият мирен договор за Втората световна война, и бяхме изцедени от всичките ни ресурси и моите поколения живяхме в определен недоимък, но успяхме да издържим. Бяхме 5 атомна сила по добив на електроенергия в света след СССР, САЩ, Великобритания и Франция. Днес сме нула. Бяхме водещи в света в над 10 световни стратегически производства и в спорта. В образованието и в здравеопазването също. Бяхме 3-та космическа сила в света след СССР (Русия) и САЩ…. И до днес много от най-важните уреди на МКС в космоса са произведени от наши учени и инженери с наши усилия и „мозък“ , в наши заводи и все още се ползват от всички космонавти , от днешното време. Първи в света произведохме дисковите запаметяващи устройства още през ’70-те години на миналият век, и не само това. Днес не можем да конструираме и произведем даже един обикновен телефон GSM  за всекидневна употреба. Със собствени сили и материали. Храната ни е 80% вносна. Което е пълна държавна катастрофа, защото държавата не е в състояние да осигури изхранването на населението си. Занулена ни е цялата икономика и селско стопанство. 

Бяхме много силна държава, макар и малка по площ и население. Бяхме. 

Без редакторска намеса.Източник: Интернет



Служих като танкист в Карловската танкова бригада 1970-72 г. Не зная за следващите години, но храната бе доста добра, условията за живот като казарма също бяха добри. Човек изпитва гордост от такава военна мощ, особено на фона на днешната ни армия, която всъщност е една дивизия,споделя в коментар Иван Антонов


Служих в 9-та бронетанкова бригада 2004та в 1ви танков батальон, първа танкова рота. Бях мерача на танка на капитан Петров. Наистина беше жестоко. Не мога за нищо да се оплача от службата си там,споделя Alexander Penev


Карловската бригада за нула време напускаше поделението.1979 година бях един от инпектиращите разузнаването на Горнобанската бригада по време на бригадното и учение.На Карловското бригадно на полигона в Корен,генерал Семерджиев се слезе от един хеликоптер,гузен,че ни обстреляха с "приятелски" огън,споделя в спомените си Мариян Мариянов.


Имате ли спомен от казармата който бихте споделили?



Преди години, когато бях млад, по нашето Черноморие имаше комети. Това бяха бързоходните кораби на подводните криле. Те развиват голяма скорост,32 възла или около 60 км в час. Бяха общо 12 на брой и се наричат Комета. Знам, че по същото време и по Дунава плаваха същите кораби. Там те се казваха Метеор, но на тях не съм се возил. За сметка на това неколко пъти съм пътувал до Бургас и Несебър с комета. До Несебър пътуването траеше около час и половина и още половин час до Бургас. Пътуването с комета почти винаги беше приятно.


Много по-приятно от това с автобус например. На кораба имаше кафе и безалкохолни напитки. Човек можеше да стои в удобния салон, но аз често излизах на делубата по средата или на кърмата и гледах брега. Виждам дори делфини в открито море. Кометата се вдигаше на крилете си едва след като излезе от Варненския залив. Тя винаги се разминава с друг комета по обратния маршрут. Вдигнаната на крилата си комета беше много красива гледка в морето. Само веднъж имахме малшанса на връщане от Бургас да се случи на мъртвата вълна и кометата не се вдигна на крилата си.


Кометите кръстосваха цялото българско Черноморие от Балчик до Мичурин, сега Царево. Плаванията бяха само през летния сезон, някъде от май до септември. На борда се събират около стотина пътника. Качвал съм се веднъж и в капитанската кабина. Интересно беше да видя как се управлява този бърз кораб. Помня, че билета от Варна до Бургас тогава беше 5.80 лева. Това за тези времена обаче не беше никак евтино. Въпреки това пътуването си заслужаваше парите. За сравнение автобусният билет беше 3,70 лева, мисля. Веднъж пътувахме до Бургас и с самолет, като билетът беше 6 лева. Полетът продължи само 15 минути и самолетът летя много ниско.


За съжаление през 1989 БМФ спря кометите като нерентабилни. Една от тях беше превърната в дискотека в Обзор, други бяха продадени в чужбина, а трети дадени за скрап. Една от атракциите по родното Черноморие приключи. Оттогава повече не съм се возил на комета.

От Интернет разбрах, че в 2011 една бургаска фирма е купила от Гърция две руски комети на 30 години. Те са по маршрута Несебър – Поморие – Созопол. Не знам дали идват до Варна, защото не ги виждам. Като видях обаче какви са цените на техните билети, то няма да е скоро, когато отново бих могъл да се кача на комета. Жалко, защото иначе с удоволствие бих се повозил отново. Мисля си, че си струва да се купят нови такива кораби, които пак ще пътуват по цялото ни Черноморие, стига билетите да са на по-изгодни цени. Това би било добре и за туризма ни. Засега обаче кометите остават само един хубав спомен от младостта.

Източник:otgovora.com



Днес се навършват 20 години от трагичната смърт на 12 български деца в река Лим. На 04 април 2004 година автобус с ученици и възрастни от Свищов се прибират от екскурзия в Дубровник.

Наричат ги Ангелите от Лим

Тогава на завой по тесен планински път шофьорът губи управлението над автобуса, той се спуска по стръмния бряг около 15 метра и пада във водите на река Лим. Мястото на този трагичен инцидент е в близост до село Гостун, разположено между черногорския град Биело поле и сръбския град Приполие.

В придошлите води на реката автобусът потъва много бързо. В помощ на българите идват местните жители и футболният отбор от съседния град Биело поле. Всички започват да вадят българските деца от превозното средство, но спасителната акция е тежка поради придошлите води на река Лим, чиято дълбочина е над 6 метра. От всичките пътници, от които 34 ученици и 16 възрастни, спасени са едва 38 души.

Останалите 12 деца намериха трагичната си смърт в ледените води на реката. Това са Антоана Евтимова, Александра Гергова, Антония Братова, Боряна Петкова, Валентин Маринов, Виктор Маринов, Глория Георгиева, Женя Ангелова, Лора Николова, Светослава Пантелеева, Светослав Колев и Юлиян Манзаров.

След трагичния инцидент, родителите, загубили децата си в река Лим, основаха фондация „Ангели от Лим” и всяка година на този ден почитат своите рожби. Снимките на децата са поставени до входа на Съборната църква в Свищов, за да напомнят на всички за огромната трагедия сполетяла града и България.


Поклон пред светлата памет на децата, намерили смъртта си в трагичния инцидент във водите на река Лим!


 


Това, което нашите майки и баби носеха сега пак е супер актуално

Фактът, че модата е периодична, не е тайна за тези, които следват тенденциите. Доскоро светът изпитваше „носталгия по 90-те“.

Сега обаче в България се наблюдава много интересна тенденция. Оказа се, че това лято, че и цялата година, на мода ще са три дрехи и един аксесоар, които бяха супер актуални през… соца.


Да, точно така! Това, което нашите майки, че и баби носеха преди доста години, сега отново е модерно.

Тъй че вместо да давате луди пари за нови дрехи, то претърсете гардеробите на бабите си и именно там ще попаднете на уникални находки.

Ето кои неща от соца бяха хит през 2023 година:

Жилетки

Ако по времето на соца у нас само мъжете носеха жилетки, сега това е основен унисекс артикул, който ще подхожда на всеки елемент от гардероба. 

Жилетките наистина могат да се носят с всичко: романтични поли, дънки и спортни панталони. В този случай е важно да помислите за аксесоари и обувки. 

И ако все пак сте избрали жилетка като горна част, опитайте се да направите „долната“ част от болеклото по-малко подчертано.

Рокля халат

Такива рокли бяха изключително популярни по времето на соца по две причини. Първо, те бяха лесни за шиене, нямаше нужда да търсите допълнителни аксесоари и сложни модели. 

Второ, роклята може да се използва за различни цели: за разходка пред дома или до магазина или за по-неангажиращо облекло за ресторант. Всичко зависеше от състоянието на роклята и материята. 

Сега този елемент от гардероба отново е популярен и се отличава с изобилие от цветове, форми и други модификации. Вземете пример от по-старото поколение и ги носете за всеки повод.

Рокли с флорален принт

Тази тенденция е актуална вече повече от година. Съветските рокли с цветя, като правило, се носят за специални поводи. 

Наистина в тях всяка дама може да се почувства много женствена. Изберете рокли от леки материи, за да можете да ги носите в горещо време.

Пазарски чанти

По времето на соца у нас нямаше найлонови торбички в магазините, така че трябваше да ходим навсякъде с торбичка. Беше удобно - не се скъсваше и беше възможно да се носи абсолютно всичко (и с всякакво тегло) в нея. 

Сега тенденцията за екологичност продължава и дизайнерите се опитват да привлекат колкото се може повече хора към това. За да направят това, те създадоха пазарски чанти (известни у нас като торби) с различни цветове, форми и размери. 

Източник:jenata.blitz.bg



Поморийската луга навремето бе основен продукт в производството на култовата паста, на челно място в бранша на времето си в Източния блок.Лугата е течността над кората от сол в солницата в момента на събирането й.

Паста " Поморин" е разработена от екип на проф. Странски . Като химик бих казал ,че има логика в идеята , реакцията  на лугата  е почти неутрална, съдържа ценни магнезиеви соли, така ,че създава комфорт за устната кухина .Създадена е през 1955 година.Лугата има доказани лечебни свойства.


Една лична история:


През 1990 година ме включиха в работна група за Москва. Ставаше дума за Сивовска тема, в която и аз участвах.  Имаше сигнали, че ще се прекратява?  Надеждата беше, че включвайки ме в преговорите, ще повлияя на решението. Знаеха от София, че руснаците харесват работата ми като химик.Такова и поръчение получих- да ги убедя да продължим, работата е почти завършена, което бе и истина!

Разхождайки се из Москва на един рафт в магазин видях паста " Поморин" Изненадах се много и поисках да я видя. В Трояфарм бяха почнали да произвеждат пасти с микрогранули, тази смятах за антика. Жената от щанда веднага ми донесе видове, които не бях виждал дори. Попитах, по каква линия ги имат? Изгледа ме учудено.. В Москва ,във всеки магазин ги имало , така ми каза!

Е, проверката на казаното се оказа основната ми задача. Наистина, пастата " Поморин" беше един основен търговски продукт, в иначе оскъдната откъм стоки Москва по-това време! Това, което каза продавачката се оказа самата истина.

Паста " Поморин" владееше пазара на Москва, град с население по-голямо от това на България тогава!

Оказва се,че пастата "Поморин" е владеела и целия източен пазар тогава.



 

Кораб „Метеор“ на видинското пристанище, 1973 г. 

През юни 1962 г. е открита дунавска пътническа линия с наети от съветското параходство кораби на подводни криле „Ракета“. С тях от Видин до Русе се пътува около шест часа.

Корабът побира 64 пътника и развива до 65 км/ч. На следващата и последващата година България купува собствени кораби „Ракета“, а от 1968 г. се доставят и още седем от по-големите и по-бързоходни кораби „Метеор“, които превозват до 116 пътника.

След 1989 г. пътническите линии по река Дунав са закрити като нерентабилни, а корабите „Ракета“ и „Метеор“ са нарязани за скрап.



Милиционерът Живко Димитров разстрелва две касиерки от Универсалния магазин и свой познат в гр. Добрич (по това време гр. Толбухин) и отмъква 100 бона. Опитва да инсценира смъртта си, но не му се получава и колегите му го залавят.

На 10 февруари 1981 г. двете касиерки от универсален магазин Паша и Влайка трябва да отидат пеша до банката, придружени от двама старшини, тъй като носят голяма суми пари. В този ден 35-годишният майор има съвсем други планове. Поради висотата на чина си Живко освобождава двамата старшини, които са разпределени да вардят касиерките. 

Те са две млади момчета и не могат да се възпротивят на разпореждането на майора.Живко, вече задействал коварния си план, качва двете жени в личния си автомобил „Москвич“. Касиерките носят със себе си 100 хиляди лева, което за онова време е извънредно голяма сума (заплатите са били по 120-150 лв. на месец).Майорът казва на Паша и Влайка, че иска да измери колко време ще отнеме да се отиде с кола до банката. Ще прецени дали парите да не се съпровождат с кола или полицейски конвой от съображения за сигурност.

Вече натоварил нищо неподозиращите си жертви в колата, милиционерът потегля. По едно време на касиерките им става ясно, че майорът не се е отправил към банката, а кара към околовръстното, напуска града. Казва им, че трябва да зареди бензин. Според някои източници той спира на светофар и застрелва от упор седящата до него касиерка. След това тръгва към село Бранище, където погубва и другата жена с куршум в главата. Според други и двете жени са затрити в околностите на селото, пише сайтът pronewsdobrich.bg . Подробностите около двете убийства са обгърнати в неясноти и до ден днешен.

Майор Живко решава да инсценира собствената си смърт след жестокото двойно убийство и кражбата на стоте хилядарки. Трябва му човек, който прилича на него, има подобно телосложение и ръст и никой няма да го издирва. След размисъл се сеща за свой познат турчин на име Себайдин.

Килърът се обажда на Себайдин и иска фиата му, за да отиде уж до Варна. Турчинът се отзовава веднага и в колата се качват той, Живко и приятелката му Пепа. „Първоначално мислех да заведа Себайдин до москвича и да го вържа за някое дърво. 

Той обаче видя убитите жени и изрева от ужас. Аз се уплаших и стрелях в него. Трупът му се свлече наполовина вън от колата“, казва майорът по време на разпитите, проведени от колегите му. Протоколите от тях излизат наяве в третия брой на списание „Общество и право“ през 1992 г.

След като очиства и своя двойник, Живко слага на ръката му масивния си златен пръстен и часовника си. Опитва да подпали собствената си кола с трите трупа в нея. Надява се те да бъдат опожарени и трудни за разпознаване. Идеята е да внуши, че убитият е той самият. Всички са щели да търсят неизвестен извършител, а не него.

За съжаление на жестокия убиец това не се случва. Вероятно от вятъра, запалените шалчета, с които е искал да изгори автомобила, угасват. Колата не избухва, труповете не са опожарени и инсценировката на майора претърпява пълен крах.

В следващите часове той се крие в боровата горичка край Аксаково с приятелката си Пепа. После отиват във Варна. По-голямата част от парите оставя при Пепа, другите взема със себе си. Купува си дрехи. На приятелката си казва да отнесе пачките в родното й село. Уговарят се по какъв начин да се чуват по телефона и се разделят.

Милицията открива колата-ковчег на 11 септември и колегите на Живко разбират за какво иде реч. Осъзнават, че именно той е извършителят на трите убийства, и започват незабавно издирване. След известно време килърът е спипан във Варна и осъден на смърт.

Над сто ченгета го търсят

Тогавашният началник на Окръжното управление в Добрич е Стоян Иванов. 40 г. по-късно той споделя пред пронюздобрич колко са били потресени колегите на убиеца Живко. „Всички бяхме изненадани. Не вярвахме служител на МВР да направи такова нещо. Част от нашите действия бяха и да успокояваме хората, защото целият Толбухински окръг беше в стрес. Даже и след като го хванахме, хората не вярваха, че е заловен.“ По думите на Иванов над 100 служители на МВР са били ангажирани пряко със случая.

Източник:pronewsdobrich.bg



На 16 март 1978 г. сте случва най-мистериозната катастрофа в родната гражданска авиация. По официални данни ТУ-134 с редовен полет София – Варшава се разбива в 13,52 ч. край врачанското село Тлачене. Загиват всичките 73 души на борда.

По поречието на малката рекичка Бриша между селата Габаре, Тлачене и Върбица по обяд е тихо и спокойно. В 13:20 часа от Летище София излита Ту-134 със 7-членен екипаж и 66 пътници. Разбива се на 85 километра от София.

Там намират смъртта си треньорката на националния отбор по художествена гимнастика Жулиета Шишманова, нейната помощничка Румяна Стефанова, гимнастичките Албена Петрова и Валентина Кирилова, пианистката на националките Снежана Михайлова и съдийката Севдалина Попова. Грациите заминават за турнир в Полша, а на самолета е трябвало да се качи и Илиана Раева. Настоящата председателка на федерацията по художествена гимнастика тогава е само на 15 години, но часове преди полета вдига висока температура – 40 градуса. И не заминава, а на нейно място викат резервата й Албена Петрова от Варна.

Във фаталния аероплан пътува и полска правителствена делегация, водена от министъра на културата Йежи Вилхелми, брат на известния актьор Роман Вилхелми. Ударът в коритото на местната бара бил гибелен също и за юношеския отбор по футбол на България и юношеския отбор по баскетбол на Полша. Няколко години по-късно със средства на близки и роднини на загиналите близо до мястото на трагедията е изграден първият у нас паметник на жертвите на самолетна катастрофа.

Това, което официално се знае, е, че самолетът ТУ-134 на БГА “Балкан” е покривал линия София – Варшава. В 13, 24 ч на 16 март в далечната 1978 г. командирът Христо Христов получил разрешение от контролната кула да издигне машината. Достигнал височина 4900 м и всичко било нормално. По въздушния коридор, някъде над с. Голяма Брестница, обаче самолетът внезапно взел западен курс и минути по-късно изчезнал от радара.

В 13, 52 ч със скорост 850 км/ч се забил почти вертикално в скала в дере край Габаре. На борда си е имал 11,5 т керосин.

Мистерия, неразгадана и до днес, а черната кутия на самолета не е открита….!

Мъка и скръб за близките, трагедия и непрежалима загуба за всички, без време погубени човешки животи, млади таланти и доказани имена!

ДЪЛБОК ПОКЛОН ПРЕД СВЕТЛАТА ИМ ПАМЕТ!

Да си спомним за всички тях!



Построена за по-малко от 11 месеца от работещи на три смени без почивка българи и руснаци с огромно желание да участват в невиждан по мащабите си проект – с такъв ентусиазъм се ражда панорамата „Плевенска епопея“. Историческият строеж започва в началото на 1977 г.


През 1961 г. идеята за панорама, но на връх Шипка се подема от ген. Иван Винаров – тогава председател на Комитета за българо-съветска дружба. Посещавайки по-късно родния си град Плевен, той споделя идеята си. През септември 1974 г. в Плевен идва партийна делегация от Ростов на Дон. Обсъждайки сътрудничество между двата побратимени града, се споменава за идеята да се построи панорама. Тя е възприета от руснаците, които обещават ростовски художници, които имат необходимия опит, да помогнат в нейното изрисуване, а ростовските промишлени предприятия да доставят нужното оборудване. Още тогава за главен изпълнител е предложен заслужилият художник Николай Овечкин. Той е твърдо убеден, че панорамата трябва да отрази третия щурм за Плевен, а диорамата – предаващия се в плен Осман паша на моста при р. Вит. Заедно с български архитекти и музейни специалисти те обикалят всички места, където са се водили боевете за Плевен, за да изберат място за построяване. Приема се предложението на Н. Овечкин панорамата да се издигне на хълма до редута Кованлък, на мястото, където са се водили най-ожесточените боеве по време на третия щурм за Плевен.


След обявения конкурс за изработване на архитектурен идеен проект ръководството и проектирането се поемат от архитектите Пламена Цачева и Иво Петров, които по това време са съответно на 25 и на 27 години.


На 19 януари 1977 г. е направена първата копка, работи се при тежки зимни условия и дълбок над 55 см сняг. На 2 февруари се полага първият бетон в основите на сградата и по-нататък се извършват основните строителни работи. Ежедневно в помощ към основната бригада се включват доброволци бригадири от различни предприятия и учреждения на града и окръга. Те извършват общи работи с цел да се увеличи производителността на основната бригада. Работи се на три смени, а цялата строителна площадка е осветена с прожектори.


Към средата на юли 1977 г. е завършен грубият строеж заедно с покривната конструкция. В края на месеца предстои монтирането на лененото платно в панорамната зала. То е изтъкано в текстилния комбинат в руския град Сурск, дълго е 115 метра и широко 15 м. Пристига в Плевен в метална капсула. За да влезе в залата, се налага да се демонтират покривните панели и през покрива с кулокрана да се пусне на площадката. Операцията по разгъването му е изключително сложна и се провежда под ръководството на Н. Овечкин при помощта на инженери, техници и над сто войници.


На 29 август в 22 часа вечерта се полага първата четка върху панорамното платно. Художниците започват с изписването на небето. Боите са в кофи на площадките до всеки художник, а за четки служат огромни снопове текстилни влакна, закрепени на дълги дървени дръжки с дължина повече от един метър. Още в Москва живописната част на панорамното платно се разпределя между художниците, като на плевенските е възложено да изобразят участието на местното население във войната и обстановката в града.


За по-малко от месец е направен и предметният план, зала диорама е почистена и готова за работа. Диорамното платно е нарисувано в Москва и след поставянето му се налагат само някои допълнения. На 20 октомври са докарани осемте картини – шест за уводна и две за заключителна зала, седем от тях са рисувани в Москва, а на място авторите само довършват отделни детайли. Продължава изпълнението на довършителните работи в останалите зали. Строителите създават условия за монтаж на оборудването на панорамата.


Така само за 101 дни упорит труд художниците са готови. На 7 декември 1977 г. държавна комисия, ръководена от з. х. Христо Стефанов, дава висока оценка на художественото изпълнение и обявява художествено-архитектурния комплекс за приет.


На 10 декември 1977 г. в чест на 100- годишнината от Освобождението на Плевен панорама „Плевенска епопея 1877 г.“ е тържествено открита./Ретро.бг/


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив