Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и БНР.
Почина композиторът Георги Красимиров - Герасим. Това съобщи с пост във фейсбук Лили Иванова.
Георги Георгиев – Герасим се утвърди като един от най-продуктивните български композитори и продуценти, като остави значима следа в поп музиката и телевизионното изкуство. Той създаде емблематични албуми за Лили Иванова, сред които „Ветрове“ и „Любовта...“, и реализира успешни проекти с Берковската духова музика, Нина Николина и Камен Воденичаров. В ролята си на телевизионен продуцент и режисьор той вдъхна живот на популярни предавания като „Байландо“, „Обичам България“ и музикалната класация „Големите 10“, а документалният му филм за гостуването на група „Тату“ се превърна в забележителен медиен проект, припомня "БГ Радио".
Професионалният му път премина през ключови управленски позиции в НДК и Българското национално радио, където той зае поста главен продуцент на музикалната продукция. В този период Герасим основа джаз фестивала „JazzIt“ и организира мащабни събития като „Дни на БНР в НДК“ и годишните награди „Сирак Скитник“. През своята кариера той композира над 300 песни и повече от 500 детски творби, а международно признание получи с хоровата композиция „Господи помилуй“, издадена от „Virgin“. В своето богато творчество той си сътрудничи с най-видните български поети и композитори, съчетавайки успешно традиция и съвременен звук в различни жанрове.
В историята на индустриална София има имена и образи, които днес изглеждат като от далечен, различен свят. Един такъв спомен оживява от черно-бялата фотография на Георги Панамски, запечатала лицата на две жени от легендарния текстилен комбинат „Ернст Телман“.
Лицата на успеха
На преден план виждаме Стоилка Ранкова – жена, чието име по онова време е синоним на висок професионализъм. Тя не е просто работничка, а „Герой на социалистическия труд“. Текстът под снимката ни казва нещо изумително за днешните стандарти: Стоилка е обслужвала едновременно 4400 вретена. До нея, със същия устрем, работи и Цветана Домишлярска, която се грижи за 3600 вретена и към момента на снимката вече е изпълнила личния си план за цялата 1977 година.
Духът на „Седмата петилетка“
Снимката е направена в началото на Седмата петилетка – период, в който държавната идеология поставя акцент върху „предсрочното изпълнение на плановете“. За тези жени работата не е била просто прехрана, а въпрос на чест и съревнование. Завод „Ернст Телман“, разположен в сърцето на тогавашната промишлена зона на София, е бил сочен за пример за мобилизация и ефективност.
Поглед към ежедневието
Въпреки официалния повод на снимката, погледите на Стоилка и Цветана издават нещо повече от статистически данни. В тях се чете умора, примесена със специфична гордост. Те са представители на цяло поколение жени, които изнасят на гърба си индустриализацията на страната, балансирайки между шума на цеховете и домашните задължения.
Днес заводът отдавна не функционира в стария си вид, а „вреденните планове“ са останали в архивите. Но тази снимка остава да ни напомня за времето, когато трудът беше основната мярка за човешкото достойнство и когато лицата на текстилните работнички бяха „звездите“ на вестникарските страници.
Преди известно време стояхме на площада пред паметника на септемврийците в Михайловград. Радвахме се на хубаво, топло и приятно време с моя съученик Симеон (Мончо) Мадански от село Лехчево. Разговорът ни върна много години назад.
Ноември 1943 година. Герго Луканов (Къско), партизанин, се укрива в къщата на Цветан Мадански, бащата на Мончо. Полицията подразбира, но няма достатъчно данни и търси начин да се добере до хора, които ще й помогнат. Ползват човек, който помага в полската работа на ятака. Той трябва да съобщи на кмета или на полицията кога у Мадански има нелегални хора. Освен това полицията и местните фашисти използват връзките на по-големия син на Мадански – Гено, който има приятелско отношение с Верка, бащата на която е бивш полицай. Той съобщава на кмета, че Гено Мадански е идвал у тях да иска дъщеря му за жена. Проведеният разговор между двамата младоженци за партизанина Къско е предаден на кмета. Той уведомява полицията. Замислената провокация се провежда успешно.
През ноември Верка пристава на Гено и същата вечер се събират в къщата на Мадански ремсисти и антифашисти. Тук е и партизанинът Къско. Гено е доволен, че е довел в къщата исканата девойка. Бащата отива до съседното село Громшин да покани роднини, но е проследен, арестуван и предаден на полицията. Това никой не знае.
В къщата, състояща се от две стаи, всички са весели и спокойни. В едната стая са другарите на Гено – Евгени Върбанов, Йордан Вълчов, Костадин Димитров, Анков, брат му Мончо, а в другата е партизанинът Герго Луканов. Общинските служители – Кирил Некьов и Витан Манчов – ремсисти и ятаци, подразбират, че има нещо нередно и тръгват да уведомят домакините.
Но вече е късно. Къщата е оградена от пристигналата от града полицейска част начело с началника й Светозаров. Полицаите откриват огън и Костадин Димитров пада покосен. Пролята е първата младежка кръв, а Анков по чудо се спасява и избягва. На терасата фашистките куршуми посрещат Евгени Върбанов, младоженецът Гено Мадански, брат му Мончо и Йордан Вълчов. Двамата – Гено и Евгени – са ранени, едва се добират до една от стаите. В друга стая, заедно с партизанина, е ятакът Кирил Некьов. Хвърлена е бомба в стаята, тя разтърсва цялото село.
Полицаите решават, че всички са убити. Началникът им нарежда да се преброят труповете.
– Шест души – всички са убити.
– Да се провери още веднъж! – нарежда Светозаров.
Полицаите проверяват наред. Повдигат Костадин Димитров – първият прострелян, и тялото му увисва без признаци на живот. Хващат другия. Кръв тече от него, но се преструва. Хвърлят и него. В коридора са Мончо и Йордан – лежат в собствената си кръв. Повдигат ги, но никакви признаци на живот.
– Свършили са и тези – докладва полицаят.
Проверяват другите двама в стаята – Гено и Евгени.
– Тези са живи – обажда се стражарят.
– Да се убият веднага! – нарежда полицейският началник.
Автоматът прострелва Гено и той, облян в кръв, пада в стаята, а Евгени Върбанов е ранен на 22 места. Полицията решава, че и той е убит. В другата стая убиват Герго Луканов и неговия ятак Кирил Некьов.
Да се провери още един път! – чува се команда.
– И осемте са убити! – докладват на началника.
Полицейската част си отива с мисълта, че осемте ремсисти и антифашисти са убити. След това настъпва тишина.
Тогава Йордан Вълчов, прострелян на 8 места, и Мончо Мадански – на 10, се споглеждат и решават да се придвижат до някоя съседна къща. Тръгват със счупени крака, ръце и рамене, влачейки се с диря от кървища. Добират се до най-близката къща и се настаняват в обора. Прекарват нощта в страшни болки от тежките рани.
Рано сутринта Йордан съобщава на едно момче да се обади на баща му, че е ранен, да доведе лекаря. Бащата и лекарят Кунев пристигат, но заварват на вратата полицай. Събират се хора. Д-р Кунев проявява смелост и влиза в обора. Превързва и двамата.
Откарват ги в болницата във Фердинанд (днес Монтана) уж за лечение, а замисълът е бил да бъдат доубити. Там обаче се намесва бъдещата съпруга на Евгени Върбанов – Йорданка Ангелова, медицинска сестра, която се грижи за тях и им носи храна от вкъщи. В болницата се опитват да ги отровят, за да няма живи свидетели на зверството, но тя ги спасява.
Вследствие на разстрела на Евгени е отрязан единият крак до слабините, защото е раздробен от куршумите. Когато полицаите се връщат да ги доубият, единият от тях стъпва на гърдите на Евгени Върбанов и се опитва да го довърши с автоматичен откос. 8 от куршумите, заседнали в тялото на Евгени, не са извадени, защото са на места, където лекарите не са смеели да ги пипат.
След 9.09.1944 Евгений никога не е заемал държавни постове и над 50 години е бил пенсионер по болест.
В мрачната нощ обаче загиват Герго Луканов – партизанин, младоженецът Гено Мадански, Кирил Некьов – ятак, и Костадин Димитров. Невредим се спасява Анков, а Евгени Върбанов, ранен на 22 места, Йордан Вълчов, ранен на 8 места, и Симеон (Мончо) Мадански – ранен на 10 места, остават живи. Те са свидетели на страшно кърваво деяние, което в Михайловградския край наричат „Кървавата сватба“.
Е, имало ли е фашизъм в България?!
Историята разказа Тодор Павлов – Туки, с допълнения от Катя Върбанова, снаха на Евгени Върбанов.
Живял съм и при оная и при тая власт, с политика не съм се занимавал. Нито в партии съм членувал. Майка ви едно време я приеха за член на БКП, като дъщеря на активен борец, но отпадна още на втората година заради неплатен членски внос. Само на ОФ се пишех член и плащах членския внос, макар, че на събрания мразех да ходя. Сега ще ви разкажа за един главорез от нашата околия
Светозаров:
Стефан Светозаров беше началник на полицията във Фердинанд преди Девети. Известен беше не само в нашата околия, а в цялата държава. Знаеше го и последният циганин у наше село. Способен полицай,мамка му и вера, ама мръсник и главорез от класа. Лично командваше шпиц-командата /полицейско звено в околията/, която извършваше най-кървавите сблъсъци с тогавашната опозиция.
Лично той е бил у село по време на така наречената “кървава сватба”, където са избити неколко младежи- виновни и невинни само заради това, че сватбата била повод да се скрие некакъв нелегален младеж.За този случай много е говорено, много е писано, цяла глава е посветена на него в историята на Лехчево от Върбан Христов. Този изверг лично е доубивал ранените младежи без око да му мигне. .Ето и разказът в съкратен вид на един от младежите пострадали при един от случаите: Така наречената „Кървава сватба“
„На 28 ноември 1943 год един приятел ни се похвали, че тази вечер ще прави пристануша . Ние, трима приятели, решихме да отидеме, защото ни беше интересно, че момата ту се съгласяваше, ту отказваше да се пристане за Гено Мадански Бяхме позакъснели и видяхме, че ламби светат и в двете къщи. В големата беха по старите хора, а невестата и младоженяка бяха в по-малката Там имаше вече още няколко младежи и момичета. Вътре беха и местните полицаи Кирил и Витан. Не след дълго те си тръгнаха. Не минаха и пет шест минути и вратата на стаята се отвори с трясък и нахлуха непознати полицаи, въоръжени с карабини и бомби. Пребъркаха ни и като не намериха никакво оръжие ни заповедаха да излезнеме на езлъка /терасата./, като преди това беха извели жените навънка. Осветиха ни с прожектори и видях 20-30 полицай наредени отпред на обръч. Тогава Светозаров лично извика „Готово“ и започна стрелба от всички страни .Аз паднах прострелян на няколко места. След 5-6 минути стрелбата спря и Светозаров и още един полицай се качиха в къщата и започнаха да доубиват всеки, който още мърдаше. Аз се направих на умрял. Опитаха се да ме повдигнат , но ме пуснаха в локвата кръв…….
А двамата лехчевски полицаи беха бити така, че целите беха посинели. Часове след като шпиц-командата си замина се оказа, че сме останали трима недоубити. На сутринта уплашените съседи извикаха лекаря- д.р Кунов и бехме закарани в болницата във Фердинанд, където се лекувахме три месеца под надзора на полицията, без да можеме да стъпиме на крак. Тази сватба лехчевчени нарекоха „Кървавата сватба“ и се разчу за нея из цялата държава. Тогава не намериха човека, когото търсеха., но един от гостите уж бил нелегален“ Та тогава загинаха 5 невенни младежи, включително и младоженяка, а ние – трима , дето бехме направени на решето останахме живи.
Това са една малка част от спомените на Йордан Вълчев Шахов от с. Лехчево
Българският композитор Кирил Икономов е починал внезапно. Тъжната вест съобщи неговата съпруга – певицата Мая Нешкова, в публикация във Facebook.
„Снощи внезапно си отиде моето момче. Маестро Кирил Икономов. Моето всичко…“, написа тя.
Икономов е роден на 10 май 1954 г. в гоцеделчевското село Мусомище и завършва музикалното си образование в София. През февруари 2025 г. композиторът отбеляза своя 70-годишен юбилей с мащабен концерт в Зала 1 на НДК. Тогава празника споделиха както Мая Нешкова, така и двете им дъщери Ивана и Весела.Творческият и житейски път на двамата музиканти остана неразривно свързан в продължение на десетилетия. Преди време Нешкова сподели публично за дългогодишната им любов , а самият Икономов винаги е подчертавал силната си връзка с българската публика.
Мая Нешкова е родена на 1 май 1957 г. в София. Още като студент в Естрадния отдел при Българската държавна консерватория (БДК) участва във вокално трио „Обектив“ 1976 – 1977, с което осъществява редица концерти и записи. Завършва консерватория през 1978 г. в класа на Ирина Чмихова.
След завършването си се установява в Благоевград, където постъпва в новоучредения оркестър с ръководител композитора Кирил Икономов. В началото на 1980-те популярността на оркестър „Благоевград“ и неговата солистка постепенно надхвърля регионалните граници с песни като „Конче вихрогонче“ и „Слънчева обич“, в които Икономов използва близки до народната музика интонации. Като солист на оркестър „Благоевград“ Мая Нешкова работи в Западна Европа и осъществява концертни турнета в СССР и Югославия.
През 1986 г. БНТ излъчва филма „Слънчева обич“ от концерта на оркестър „Благоевград“ в Сандански. През 1987 г. печели Голямата награда на международния фестивал в Улан Батор, Монголия.
Популярността на Мая Нешкова през 1980-те години дотолкова нараства, че тя става единствената певица на българската поп музика, която прави концертите си на стадиони. През 1995 г. слиза от сцената, за да роди и отгледа своите близначки.
През 2001 г. на Международния фестивал „Еврофест“ в Скопие Мая Нешкова получава купата за цялостно творчество. 4 години по-късно тя се връща на сцената с нови проекти.
През 2015 г. Мая Нешкова взема активно участие в юбилейния концерт на Мустафа Чаушев „50 години с песните на Мустафа Чаушев“, който се провежда в град София.
През май 2016 г. е удостоена от президента Росен Плевнелиев с орден „Св. Св. Кирил и Методий“ – II степен по предложение на министъра на културата Вежди Рашидов за принос в развитието на културата и изкуството.
На 29 септември 2017 година е обявена за почетен гражданин на Благоевград.
Нали съм си с екзотичен външен вид и често ме бъркат с чужденка (то, аз съм си, де) и веднага ми се лепна местната птица. В момента, в който разбра, че съм от София, а не от Стокхолм и загуби интерес, но си останахме приятели. Момчето беше хасковлия и подхождаше към заниманието си супер професионално.
Грижливо се епилираше (до тогава не бях виждала мъж да се обезкосмява), гелосваше и подбираше грижливо оскъдните си бански. Важно ми обясняваше, че това се харесвало от висшата клиентела – разбирай скандинавките. Германките (от ГДР), полякините и чехкините считаше за втора категория клиентки, на които не се отказва, но не се и престараваш за тях. Най-достъпните, маркетингово ми разясняваше, били рускините и за тях не губел време, но, ако била много, ама, много красива, щял да се прежали и да й направи услуга.
Приятелството ни се изразяваше главно в това да му превеждам като забиеше некоя германка или англо говоряща. А, той ми разправяше за мъжките трикове на сваляне и други мурафети, използвани от тях, и от какво да се пазя. След онова лято на 86′ повече не го видях, предполагам, че професионалната му цел и лична мечта се е сбъднала – да забие некоя западнярка и да си „устрои“ живота на Запад.
Познавам един такъв бивш гларус в Холандия. В началото на 80-те е забил една холандка и я е омаял до толкова, че тя да се омъжи за него и да го изтегли на Запад. Представям си го как е потривал доволно ръце, предвкусвайки Ла долче вита и скоро след това озъбвайки се, когато холандската реалност го е смазала. Булката се оказала фермерско чедо и го гърчила по 12 часа дневно на нивите на фамилията.
А, нашият, освен гларус, е бил и сервитьор на Слънчака – глезена работа. Свикнал да заработва един апартамент на сезон и ухажван от хубавиците. Дъчката му е стопила лагерите. Едвам е издеянил 5-те години за паспорт и я е напуснал. Сега е жалка развалина, залага в казиното всяка неделя и гледа белким некой бабешкер в Схефенинхен му обърне внимание и да намаже некой круиз….
Тя е първият носител на голямата награда от "Златният Орфей"
На 97-годишна възраст си отиде един от най-ярките и запомнящи се гласове на българската популярна музика – Маргрет Николова. Легендарната певица, смятана за един от пионерите на родната естрада, остави след себе си внушително музикално наследство.Половин век на сцената.
С кариера, продължила повече от 50 години, Маргрет Николова е изнесла над 9400 концерта. Богатият ѝ репертоар съдържа над 600 песни, сред които вечни хитове, останали в сърцата на поколения българи – "Ропотамо", "Сън сънувах" и "Любили сме, любили".
Тя работи с най-значимите български композитори от златните години на поп музиката. Зорница Попова създава за нея музиката към емблематичната песен "Да бъдеш жена" по текст на Блага Димитрова. Свои произведения ѝ поверяват автори като Тончо Русев, Йосиф Цанков, Светозар Русинов, Ангел Заберски и Петър Ступел.
Името на Маргрет Николова завинаги ще остане записано в историята на българската култура. Тя печели голямата награда в първото издание на престижния фестивал "Златният Орфей". Талантът ѝ получава категорично признание, като през същата година е отличена и в авторитетния телевизионен конкурс "Мелодия на годината".
В последните години от живота си изпълнителката избра спокойствието на град Трън, където живееше далеч от светлините на прожекторите, запазвайки достойнството на истинска легенда.
Няколко поколения пеят нейните „Ропотамо”, „Сън сънувах”, „Любили сме, любили” и още над 600 песни, много от тях превърнали се в истински шлагери на естрадната музика.
Ако се беше появила на сцената сега, сигурно щяха да я наричат суперзвезда. Но славата й и днес не е помръкнала - помнят я всички онези поколения, израсли с нейните песни през 60-те и 70-те години на миналия век. Българите тогава я обожават, а и не само те, песните й звучат непрекъснато по радиото. Залите, в които се появява, са пълни, грамофонните й плочи се въртят във всеки български дом. В бившия Съветски съюз тя също е звезда. Сравняват плътния й и кадифен глас с този на великата Далида.
Изнесла е безброй концерти в страната и чужбина, статистиката сочи, че те са над 7500. Маргрет Николова е и първият естраден изпълнител у нас, удостоен със званието заслужил артист.
Вечерта на 10 април 1979 г., БТА предава дългоочакваната новина – българин лети в Космоса. По това време страната ни трескаво се готви за честванията по повод 1300 години от нейното създаване, а датата 10 април почти съвпада с двайсетгодишнината от полета на Юрий Гагарин. Цял един ден народът ликува без преструвка. Рядък случай, когато нацията ни целокупно е овладяна от радостно очакване.
Минути след съобщението на информационните агенции за полета на „Союз-33“ с първия български космонавт над 100 многоцветни ракети ознаменуват събитието в родния му град Ловеч над старинната крепост „Хисаря“. Въпреки късния час стотици граждани на Ловеч изпълват улиците на квартал „Вароша“. В къщата на Георги Иванов на ул. „Хисарска“ №4 се е събрал едва ли не целият град. Там са родителите му Анастасия и Иван Иванови, сестра му Малина, племенниците Владимир и Илиана, целият му род. В цялата страна са организирани митинги, на които е изразена радостта от полета на първия българин в Космоса.
За ознаменуване на радостното събитие се създават и песни, отразяващи чувството на национална гордост и радост, че „сред космическите герои има и българин“.
Ансамбълът за песни и танци на Българската народна армия изпълнява песента „Здравей, космонавт“ по текст на Иван Карадачки. „Космически братя“ е заглавието на документалния филм на студията на Българската народна армия на оператора Димитър Бебeнов и режисьора Мирчо Манолов. Сценаристи на лентата, която разказва за подготовката на полета, са полк. Георги Златинов и Георги Аврамов.
„Българийо, тържествувай със своята космическа слава“ – започва най-новата дългосвиреща плоча на Завода за грамофонни плочи „Балкантон“, създадена в нощта след изстрелването на космическия кораб. Няма българин, който да не си припява най-популярната песен от нея
„Колко е хубаво щом сме двама, щом сме двама страшно няма. Рамо до рамо, крило до крило винаги така е било….“.
Тя се казва „Песен за космонавта” и е по текст на поета Орлин Орлинов и музика на Ангел Заберски.
Студията за научно-популярни и документални филми излъчва филма „Българският принос в развитието на Космоса“ на режисьора Константин Обрешков, посветен на развитието на космическите изследвания в България и на българската апаратура, летяла в Космоса.
На 11 април 1979 г. в София е открита изложба „Космосът започва от Земята“, организирана от БТА, ТАСС, Общонародния комитет за българо-съветска дружба и Дома на съветската наука и култура в София. Тя включва около 150 фототабла за подготовката на двамата космонавти в Центъра за подготовка на космонавти „Юрий Гагарин“.
България, която към момента на полета има развита солидна космическа наука, става шестата страна, изпратила човек в Космоса, след СССР, САЩ, Чехословакия, Полша и ГДР.
А една от най-хубавите песни придобила широка популярност е „Звездна песен”, по музика на Александър Йосифов. Песента е изпълнена и записана на грамофонна плоча от най-популярният дует тогава Лили Иванова и Асен Гаргов.
Една избеляла паспортна снимка от 80-те – така започна новата вълна от интерес към Къци Вапцаров, след като той я публикува наскоро във Facebook. Момчето от снимката е със строг вид, с поглед едновременно младежки и решителен, вперен някъде напред – в онова бъдеще, което още тогава, без да го знае, ще го превърне в най-разпознаваемото лице на българското телевизионно шоу от 90-те. Тази снимка не е просто архив. Тя е ключ към времето, в което Вапцаров е още студент във ВИТИЗ, разкъсван между мечтата за сцена, за музика, за движение и онази неудържима вътрешна необходимост да прави шоу – нещо различно, живо, цветно, в контраст с сивия фон на късния соц.
Кръстю Георгиев Вапцаров е роден на 25 юли 1963 г. в Русе. В детството си расте като жизнено и любопитно момче, което не стои на едно място – рисува, играе, измисля сценки, а учителите му често отбелязват, че „има нещо артистично в него“. Но истинската му среда се оказва ВИТИЗ, където влиза в класа на проф. Атанас Илков и завършва актьорско майсторство за куклен театър. Редко поколение – млади, жадни, упорити. Работят от 7 сутринта до полунощ, състезават се кой ще измисли по-смел етюд, по- оригинална сценка. Юлия Огнянова, Ищван Наги, Желчо Мандаджиев – преподаватели, които моделират не просто актьори, а артисти с гъвкава психика, пластичност и абсолютна свобода да експериментират.
Между лекциите Вапцаров е обсебен от едно – шоуто. Сцената, музиката, движението. Мечтае за мюзикъл, за големи, експлозивни спектакли. Затова и когато идва моментът за разпределение, съдбата се намесва. Вместо да замине за провинциален театър, както е по правилата, режисьорът Вили Цанков буквално го „изисква“ за Сатирично-вариететния театър в Габрово. Там започва период, който го оформя – репетиции с най-добрите хореографи, ежедневни упражнения с корепетитор, работа със Стефан Димитров и Нелко Коларов, спектакли с политически подтекст, пълни салони, публика, която две години преди 1989-а тръпне на всяка по-смела реплика. Вапцаров попада в среда на кипяща енергия, младост и постоянна надпревара с ограниченията на системата.
Легендарната постановка „Подземният“ на Христо Бойчев става символ на това време – залата е препълнена месеци напред, а актьорите усещат, че нещо голямо предстои. На 10 ноември новината за падането на Тодор Живков го заварва именно там – между две роли, две епохи и два различни начина да бъдеш артист в България.
След края на социализма цялата му натрупана енергия сякаш изведнъж намира естествения си път. БНТ търси нови форми за забавление и Вапцаров попада точно в целта. Първо е „Супершоу Невада“ – цветно, екстравагантно, несравнимо за времето си. Там той вече престава да бъде просто актьор – превръща се в символ на новата телевизионна епоха. Ученикът по куклено майсторство от ВИТИЗ, танцьорът от Габрово, младежът от паспортната снимка – всички те сякаш се сливат в един образ: шоуменът Къци.
През 1994 г. идва „Риск печели, риск губи“ – предаване, което десетилетие ще бъде вписано в ДНК-то на българската телевизия. Вапцаров създава стил, който никой преди него не е опитвал – смесица от енергия, импровизация, театралност, бърза мисъл и леко съзаклятническо намигване към зрителите вкъщи. Изрази и жестове от шоуто му стават част от народния хумор, а съботните следобеди без неговия глас изглеждат немислими. „Риск печели, риск губи“ не е просто формат – той създава телевизионна звезда от нов тип.
Така онова момче от паспортната снимка, с което започва историята, се превръща в човек, белязал цяло поколение. Но снимката все пак остава важна – тя напомня за годините преди славата, за онова време на пробиви, опити, грешки, смелост и много мечти. Тя е вход към живота на артист, който винаги е вярвал, че публиката усеща нещо много просто – кое е истинско. И затова обича да й го дава./Show.blitz.bg/
С тъга ви съобщаваме, че ни напусна Рени Анастасова – дългогодишен водещ на предаването „Психологически портрет“ по телевизия „Евроком“, предаде Евроком.
"Тя ще остане в сърцата ни като човек с голямо сърце, отдаден на хората и тяхната болка, и като глас на съпричастност и разбиране.
Изказваме искрени съболезнования на нейните близки и всички, които я обичаха.
Рени Анастасова е позната основно като водеща на предаването „Психологически портрет“ по телевизия „Евроком“.
Води предаване, посветено на психология, личностно развитие и житейски проблеми
Работи с реални зрителски казуси – често на живо, чрез обаждания
Кани както специалисти, така и хора с лични истории
Има дългогодишен опит в работа с хора и консултиране
Поклонението пред Рени Анастасова ще се състои в събота, 11 април, 12 ч., на гробищния парк „Бакърена фабрика“.
След новината за кончината на Янка Рупкина на 87 години си струва да се припомни една от най-тежките трагедии, белязали живота ѝ – самолетната катастрофа от 1971 г., при която загиват Паша Христова и още български артисти.„Благодаря на Господ, че съм жива!“, споделя пред „България Днес“ легендарната изпълнителка години по-късно, като признава, че и до днес не може да повярва как е оцеляла.
Инцидентът става на 21 декември 1971 г., когато група български музикални изпълнители, сред които Янка Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова и Борис Гуджунов, пътуват за Алжир. Силен страничен вятър и повреда в самолета предизвикват трагедията, при която загиват няколко български артисти.Рупкина остава жива по чудо, но с тежки изгаряния. Ръцете ѝ са изгорени до лактите, краката – до коленете, а лицето ѝ също е сериозно засегнато. Дълго време след инцидента тя няма вежди и коса.
„Винаги ще помня този ден и никога няма да забравя ужаса, който изпитвах тогава! Щастлива съм, че след тази тежка катастрофа останах жива и вече много години пея на хората“, разказва певицата.Въпреки тежките травми Рупкина не се пречупва и намира сили да продължи напред. Само дни след като излиза от болницата, тя се качва отново на самолет, за да излезе на сцена.
„Не ме е страх от самолети след катастрофата. Винаги съм обичала и продължавам да обичам да летя. Ако тогава бях останала вкъщи, щях да се съсипя и никой нямаше да помни Янка Рупкина„, категорична е тя.
Обичаната изпълнителка споделя, че всяка година отбелязва датата на трагедията като свой „втори рожден ден“, като същевременно отдава почит на загиналите си колеги.
„Над 50 години минаха, а мъката не намалява“, казва тя.
Днес Янка Рупкина остава в историята не само с незабравимия си глас, но и със силата, с която преодолява една от най-черните трагедии в българската музика.
Днес България загуби една от най-обичаните си народни певици — неповторимата Янка Рупкина. Гласът й, способен да прониже душата и да прескочи континенти, остави България на световната музикална карта. Но освен с таланта си, Рупкина остава в историята и с една невероятна, почти нереална случка — срещата й с легендарния Джордж Харисън от The Beatles, който дори й предложил… брак.
„Вдигна ме на ръце, сякаш сме стари приятели“
Историята се случва в Лондон, където Рупкина гастролира с артистите от трио „Българка“. След концерт, докато още е в гримьорната, тя не подозира, че зад вратата я очаква един от най-големите музиканти на света. Когато влиза в стаята, Харисън я вижда, приближава се и – по думите ? – направо я вдига на ръце, като че ли се познават цял живот.
Той е очарован от гласа й, от енергията, от странно хипнотичния начин, по който тя изпълнява българския фолклор. Харисън започва да говори развълнувано, обсипвайки я с комплименти, които тя самата е разказвала с огромна усмивка.
„Ще се оженим! Официално!“
Те прекарват дълго време в разговори, шеги и музика. Харисън, впечатлен не само от гласа, но и от магнетичното ? присъствие, казва прословутата реплика, която тя помни до края на живота си:
„Ще се оженим! Направо ще се оженим!“
Той говори напълно сериозно, макар и с нотка артистичен хумор, а Рупкина, с типичната си непосредственост, му отвръща в същия дух. Тя не скрива, че между тях има силно привличане и топъл човешки контакт, който изненадва всички, станали свидетели.
В знак на привързаност Харисън й подарява малък музикален сувенир – предмет, който за нея остава символ на уважението му към българския фолклор. Рупкина го пази години наред и често го показва, когато разказва историята.
По-късно тя споделя, че ако животът беше дал друга възможност, тази шега можеше да се превърне в необичаен, но истински житейски завой. „Щях да се омъжа за него, ако не беше смъртта му“, казваше тя — и въпреки лекото намигване в думите, е ясно, че между двамата е имало искрена човешка близост.
Смъртта на Янка Рупкина днес затваря страницата на един необикновен живот. Но историята за това как българският фолклорен глас покори дори сърцето на един член на Бийтълс остава — като доказателство, че истинският талант няма граници, а харизмата на Янка Рупкина е била достатъчна да омагьоса дори световна легенда.
Почина един от най-великите гласове в българската народна музика - славеят на Странджа Янка Рупкина.
87-годишната певица, която дълги години бе част от "Мистерията на българските гласове", си отиде след продължителен престой в болнично заведение, където медицинските екипи се бориха за живота.
Янка Рупкина остава в историята като един от значимите посланици на българския фолклор по света.
Биография:
Янка Рупкина е родена на 15 август 1938 година, но поради трудното възстановяване на майка ѝ след раждането е записана в регистрите с рождена дата 25 август. През 1954 г. завършва средното си образование в техникум за медицински сестри в Бургас.
В семейството ѝ винаги се е пеело. Тя самата запява народни песни от малка и на 22 години печели първа награда от събора-надпяване в село Граматиково. Сред гостите на събора са и видни фолклористи, които я канят в София на конкурс на Ансамбъла за народни песни на Българското национално радио, който Рупкина печели. От 1960 г. в продължение на 30 години е негова солистка. Прави много записи за фонда на БНР, издава няколко грамофонни плочи в „Балкантон“, снима много филми за БНТ.
В много от записите ѝ се откриват варианти за съвременна интерпретация на фолклорното песенно наследство. Осъществява много модерни фолклорни проекти с трио „Спешен случай“, с композитора Димитър Пенев и с кавалджията Теодосий Спасов. Нейната песен „Калиманку, Денку“ в обработка на Красимир Кюркчийски впечатлява особено много швейцарския продуцент Марсел Селие, който я нарежда сред любимите си в поредицата албуми на „Мистерията на българските гласове“.
За изключителното си вокално майсторство е удостоена с много награди:
1961 – първа награда от радиотелевизионния конкурс в Нови Сад.
1967 – първа награда в международния фолклорен фестивал в Картаген, Тунис.
1973 – награда от международния фестивал на грамофонната плоча в Братислава.
2007 – награда „Нестинарка“ на Международния фолклорен фестивал в Бургас.
В края на 1970-те години заедно с Ева Георгиева и Стоянка Бонева създава трио „Българка“. Именно с трио „Българка“ Янка Рупкина печели световна популярност и представя българското народно пеене по целия свят. Самостоятелно и с триото осъществява съвместни проекти със световноизвестни музиканти като Кейт Буш, Крис де Бърг, Джордж Харисън, Линда Ронстад и „Трансглобал Ъндърграунд“.
Преломен момент в живота на певицата е 21 декември 1971 г. На този ден група български музикални изпълнители, между които Янка Рупкина, Паша Христова, Мария Нейкова, Борис Гуджунов, фолклорен ансамбъл „Аура“, трябва да заминат за Алжир. Неправилната поддръжка на самолета обаче предизвиква тежка катастрофа, при която Паша Христова загива. Рупкина остава жива, но е с изгаряния по ръцете, за които по-късно твърди, че ѝ дават сила да лекува.
Янка Рупкина издирва и записва стотици оригинални песни от Странджанския край за БНР и Балкантон. През 2005 г. излиза албумът ѝ „Керанка“, посветен на майка ѝ, като резултат от сътрудничеството на Рупкина с холандския композитор Робърт Елмар Янка Рупкина записва много сполучливи дуети с Калинка Вълчева, Йовчо Караиванов и Добрин Коев.
През 2012 година е удостоена с високото държавно отличие орден „Кирил и Методий“.Почетен гражданин на Бургас от 2017 г.
В историята на българската космонавтика има мигове, които остават запечатани не само в официалните архиви, но и в духа на едно време, изпълнено с технологичен оптимизъм. Тази рядка фотография ни връща в края на 80-те години – времето на интензивна подготовка за втория съвместен съветско-български полет по програмата „Шипка“.
На снимката виждаме четирима мъже, чиито съдби са неразривно свързани с Космоса. От ляво надясно това са:
Владимир Ляхов: Легендарен съветски космонавт, летял три пъти в орбита. По време на мисията „Союз ТМ-5“ той е командир на дублиращия екипаж, а по-късно прекарва драматични часове в Космоса при завръщането си от станцията „Мир“.
Красимир Стоянов: Българският дубльор за полета. Въпреки че не излита в Космоса, неговата подготовка е на абсолютно същото ниво като на основния екипаж. Той остава в историята като един от най-подготвените ни специалисти.
Александър Серебров: Опитен космонавт-изследовател, участвал в четири полета. Тук той е част от съветската група, подпомагаща обучението и техническата подготовка.
Александър Александров: Човекът, който на 7 юни 1988 г. стана вторият българин, достигнал звездите. За разлика от първия полет на Георги Иванов, мисията на Александров беше пълен успех, позволявайки му да работи на борда на станцията „Мир“ и да изпълни десетки научни експерименти.
Снимката улавя не официалния блясък на парадните униформи, а делника на подготовката. Четиримата са съсредоточени върху технически елементи – вероятно част от системите за оцеляване или научната апаратура, която Александров ще използва в орбита.
Това е периодът, в който България е сред водещите космически държави. Програмата „Шипка“ не е просто полет, а сложен комплекс от 42 научни експеримента в областта на космическата физика, медицина и биология, разработени изцяло от български учени.
Топлите цветове на фотографията и специфичните работни облекла веднага ни пренасят в една епоха на тясно сътрудничество и мечти за бъдещето сред звездите. Днес подобни кадри ни напомнят, че България има своето достойно място в историята на световната космонавтика.
Меню „Шипка“: Как България нахрани космонавтите със сарми и кисело мляко
Когато на 7 юни 1988 г. Александър Александров излита към орбиталната станция „Мир“, той носи със себе си нещо повече от научна апаратура. В багажа му пътуват над 20 вида храни, разработени от български учени, които променят представата за това как се яде в Космоса.
Макар Георги Иванов да е първият ни космонавт, неговата мисия през 1979 г. не успява да се скачи със станцията „Салют-6“ поради техническа повреда. Така Александър Александров става първият българин, прекрачил прага на космическия дом „Мир“. Там той не само провежда 42 сложни експеримента, но и представя на своите колеги Владимир Титов и Муса Манаров постиженията на българската кулинарна наука.
Тайната на българската космическа храна се крие в Института по криобиология и лиофилизация към БАН. Чрез процеса на лиофилизация (сушене чрез замразяване във вакуум), храната запазва 95% от своите вкусови качества, витамини и хранителна стойност, като същевременно става изключително лека и трайна (до 5 години).
За разлика от ранните години, когато храната беше предимно в тубички като паста за зъби, Александров разполагаше с истински ястия, които се възстановяват с топла вода:
Класически български вкусове: Боб по манастирски, лютеница, сарми, телешко с грах и гювеч.
Световно признатото кисело мляко: Българските учени първи успяват да създадат лиофилизирано кисело мляко с живи бактерии Lactobacillus bulgaricus, което е жизненоважно за микрофлората на космонавтите.
Ябълки, праскови, кайсии и дори ядки, обработени така, че да не създават опасни трохи в безтегловност.
България беше пионер в тази област. Нашите храни бяха високо оценени от съветските специалисти заради превъзходния им вкус в сравнение със стандартните дажби. Това не беше просто храна, а доказателство за високото ниво на родната наука. Александров често споделя в интервюта, че ароматът на българските ястия е бил истински празник за екипажа на „Мир“.
Понякога любовта не чака думи, обяснения или логика. Тя се случва внезапно, от пръв поглед – един миг, в който сякаш всичко наоколо замлъква и само сърцата знаят какво се случвa. Без предупреждение, без причина, просто среща, която променя всичко.
Именно една такава съдбовна среща бележи завинаги живота на Михаил Белчев и съпругата му Кристина. Среща, продължила повече от 40 години.
И макар днес съпругата му да се сбогува със своята половинка, едно е сигурно – тя ще съхрани завинаги любовта си завинаги.
Да се влюбиш в песента
Интересен факт, съдба или случайност е, че няколко дни преди Кристина да срещне Михаил, тя чува по радиото песента „Самота”,в изпълнение на Лили Иванова, чиито думи изключително силно я докосват. И в този момент младата актриса си задава въпроса къде са тези сантиментални мъже, които пишат толкова красиво.
И само два дни по-късно съвсем случайно попада на място, където е и Мишо Белчев. Един софийски купон, който превръща живота им в безкраен празник на любовта. И дори разликата в годините не се оказва пречка – тя е едва на 23 години, а той на 37.
По-късно композиторът признава, че се влюбва от пръв поглед в бъдещата си съпруга, впечатлен от хубостта й. А Кристина, от своя страна, е казвала, че моментално го е усетила много близък, макар и да не са се познавали.
Живот в пълно единство и хармония
„Живея с нея, дишам с нея“, споделял е убедено поетът и музикант пред камерите на bTV за съпругата си Кристина. Именно заради нея и семейството, което заедно изграждат, той е определя себе си като истински щастлив човек.
Винаги носи снимки от сватбата със себе си – последните години в телефона си. На важната церемония той носи тъмносин костюм, а Криси – рокля в червено и черно, защото именно тази комбинация отговаря на артистичната й същност.
Най-голямото щастие
Седем години след като сключват брак, Михаил и Кристина Белчеви стават родители на така дългоочаквания син. Това се превръща в най-значимото събитие в живота на двамата. „Той ни е пратен от Господ, който явно се е престарал, пращайки го“, заявявал е с гордост поетът.
Константин сега е на 29 години и е музикант е, въпреки че завършва Варненския свободен университет със специалност „Защита и управление на националната сигурност”. Двамата са баща си работят в изключителен синхрон. „Когато Косьо има някаква идея, той задължително я споделя с баща си и иска съвет. Мишо го изслушва, след което пише текста към мелодията.
Самият Константин е споделял, че винаги се е чувствал обичано и обгрижвано дете. „Усещането е само и единствено любов. Никой от нас не може без другия“, заявявал е той.
Михаил и Кристина подкрепят сина си не само в професионалния му път, но и в личен план. Те са изключително близки с избраницата на Косьо, с която той сключи брак в края на 2025 г. на пищно сватбено тържество.
Михаил Белчев – музикантът, възпял столичния булевард „Руски” като по-красив от парижкия „Шанз Елизе” си отиде от този свят днес, 6 април, 4 месеца преди да навърши 80. Софиянци от няколко поколения неволно неволно си припяват големия хит в миг на особено лежерно настроение.
Михаил Белчев е може би един от малкото певци, устояли да не залитнат по банални и елементарни мелодии еднодневки. Щастлив е от привилегията да пее по музика на най-големите ни композитори. Наричат го българския Жо Дасен, може би защото песните му са изцяло изградени по каноните на френския шансон. А той самият приживе признава: „В душата ми още цъфтят кестени”. Но и отбелязва през смях: „Аз съм голям перко. На 13 август като мен са родени Фидел Кастро, Хичкок, Леа Иванова, Андрей Слабаков, все такива цветни екземпляри!”.
Въпреки че никога не е имал поведението на надменна звезда от голямата сцена, хитовете на Мишо Белчев отдавна са легенда – от „Не остарявай любов“ по музика на Хайгашот Агасян, „Булевардът“, „От много, много отдалеч“, „Младостта си отива” на Найден Андреев, та чак до „Откровение“, „Приятелство“ и още стотици популярни мелодии по негови стихове, изпети все от наши топ музиканти. Неслучайно, талантливият музикант грабва първа награда на „Златния Орфей” още през 1969, после 1984, 1990, 1998 г., както и приз за цялостно творчество през 1996 г. В много постановки и филми звучи неговата музика. В началото на кариерата си е „човекът оркестър” – сам пише текстовете, музиката и изпълнява своите песни. Винаги работи с композитори от най-висок ранг – Зорница Попова, Александър Бръзицов, Борис Карадимчев, Стефан Димитров, Найден Андреев, Стефан Диомов, Хайгашот Агасян, „Шурците”, ФСБ. Дал е заглавия на куп албуми на известни изпълнители – „След десет години“ на ФСБ, „Майчице“ на Георги Христов, „Пътят“ на Ваня Костова, „Ще продължавам да пея“ на Йорданка Христова. Има издадени вече 8 стихосбирки. Песните му звучат по БНТ във филмите „Къде сте, приятели“, „Двойник“, „Щурец на паважа“, „Късна любов“, „Бяла истина“, „Един наивник на средна възраст“.
Мишо Белчев е софийско чедо, роден е през 1946-та в столицата, израсъл е на площад „Македония”. Макар и единствено дете в семейството, не помни родителите му да са го глезили някога. Давали му свобода и пълно доверие, но не допускали да стане хаймана. „От тях се научих да обичам живота и да давам любов”, признава най-важната роля на родителите си певецът. Като малчуган хич не бил от кротките и все се оказвал в центъра на белите в махалата. На първия учебен ден взел, че си откраднал съученичка и направо я отвел у дома си. Ужасените родители я търсили с часове, преди да узнаят, че е пристанала на Мишо. Момичето пък изобщо нямало желание да си ходи вкъщи.
С музиката се захваща отрано. Още като малък, се записва да пее в хор „Бодра смяна”, въпреки лекия дефект със заекването. Мнозина обаче така и не разбират затова, защото докато пее, няма и помен от това. Без притеснение разказва как се сдобил с тази неприятност. „Докато играех на двора едно лято, изневиделица се появи петел. Видя ме, засили се и скочи върху мен. Уплаших се много силно. Оттогава, от този стрес, започнах да заеквам. Необратимо!”, споделя Мишо. В типичен шеговит стил, певецът казва: „И така стана, че този петльов фал се превърна в мой страхотен чар!”.
Той обаче изпаднал в шок, когато веднъж на турне в Русия от стрес и напрежение загубил гласа си. Стреснал се до смърт, защото помислил, че онемява завинаги. Като много таланти на сцената и Мишо е започнал с точните науки. Следвал в Минно-геоложкия институт за малко, но след това, под влиянието на първата си жена Васа Ганчева, се заинтригувал от режисурата и през 1977 отива да учи в Театралната академия в Ленинград, където признава, че остава част от душата му.
Звездната кариера на музикант започва със „Закъснели срещи“, изпълнена за първи път с Мария Нейкова на „Златният Орфей” през 1969 г., с която буквално омагьосват публиката. Преди това рокмузикантът Гошо Минчев пее парчето с Мария Нейкова във филма „Мъже в командировка”, но нещо не я харесва и казва на Петър Ступел, че не иска да я изпълнява. Той я дава на тромпетиста Светомир Димитров, но след като чува неговото изпълнение в „Зала България”, се мръщи и тогава намира Мишо, който още е студент. Дава му я на касетка и казва кратко: „Пей”. А бардът признава, че точно за такава песен отправял молитви да получи, защото пасвала идеално на неговия натюрел. Запознава се с Мария Нейкова два дни преди финала на „Златният Орфей” и веднага си допадат.
Тук дошъл друг проблем – не харесали как изглежда младият изпълнител – шефката на телевизията Леда Милева каза, че Мищо й прилича на Рафе Клинче – много слаб, изпит и с траурен черен костюм. Мишо обаче си признава без смущение: „Това ми е абитуриентския костюм, аз други костюми нямам, майка ми и баща ми са чиновници!”
Спасява го Георги Минчев, който му дава назаем новия си костюм, изпратен от Австрия от сестра му. А за Мария купуват бели обувки, защото била облякла булчинската си рокля. Забравили обаче всички мъки, когато стигнали до микрофона и изпели песента на един дъх. Публиката е на крака и аплодира до прималяване. „Видяха двама човека – чисти, непознати, целите в бяло, пеят за любов, хванати за ръка. Харесаха ни!”, спомня си с гордост и носталгия Мишо. Песента спечели първа награда. А големият Тончо Русев им казва: „А, бе,какво направихте? Вие объркахте сметките на журито!”
След като взели наградата, двамата млади изпълнители хвърлили парите за царска почерпка. А „Закъснели срещи” става трамплинът за международно признание на музиканта. Оттам нататък кариерата на Белчев тръгва рязко нагоре. Почти всяка негова песен крие уникална предистория и той с удоволствие разказва. „След 10 години” например, написва за Владимир Заимов, загинал в самолетна катастрофа. Мелодията го връхлита точно по пътя от Киев към София. Парчето става страхотен хит и почти нито един абитуриентски бал и до днес не минава без него. Най-софийската си песен – „Булевардът” пък написва на купон у Миряна Башева. Там Мишо чете нейно стихотворение, когато се вдъхновява, хваща китарата и се получава големия хит. Кристиян Платов взима нещата в свои ръце и създаде аранжимента. Така се ражда тази трубадурска, софийска, улична песен, която всеки кореняк си подсвирква за настроение.
С „Пак ще се прегърнем” в изпълнение на ФСБ печели „Мелодия на годината”. Музиката е на Сашо Бахаров, а аранжиментът на ФСБ. С това умопомрачително парче дори удрят в земята „Телефонна любов” на Васко Найденов. Мишо Белчев разказва как на сбирка у Гошо Минчев гледат конкурса, а Кирчо Маричков пристига и каза: „Така както гледам, върви към ФСБ.”, а те направо не вярват, че това е възможно. Но чудото става. Песента „Майчице”, станала известна в изпълнение на Жоро Христов, написва по молба на певеца, който го склонява да напише песен за майка му. А Мишо му отвърнал „За твоята майка не мога да напиша, но ще напиша за моята, а ти ще я изпееш за твоята!” Така се ражда хитът.
Прочувственият хит „Живот” („Тихо шепна на вятъра. Тихо шепна на слънцето твоето име, живот. Тихо тръгвам по пясъка. Тихо крия следите ти в своето тяло, живот…) написва на гости у Стефан Димитров. Той пеел на ухото му мелодията, а Мишо записвал на цигарена кутия. След това Вили Кавалджиев изпява прекрасно песента за момчето, което служи на границата, но е убито в последната нощ, преди да се уволни. Самият певец казваше, че иска някой ден епитафията му да бъде от тази песен: „Тихо пия водата ти. Тихо лягам в земята ти. Ти ме повика, живот”.
Малко смехотворно се развиват нещата покрай уникалния хит на Веско Маринов „За теб, Българийо”. „Песента не беше одобрена. Намериха нещо – „защо ще застава лирическият герой на колене, не може!” Върнаха я, поради липса на качество”, разказва бардът. На цензура е подложен и стихът за песента „По първи петли”, изпълнена виртуозно от Васил Найденов. Оригиналът е следният „По трети петли, уморени мъгли се разкъсват от страх и се впиват в прозореца, сутрин. Старият ключ се огъва от студ и го няма домът, и я няма вратата, сутрин.” Комисията обаче отсъжда, че този куплет отпада, защото не може да се пее за това, че няма изход. И Кеца и до днес си пее цензурирания вариант.
6 години е съпруг на Васа Ганчева, развеждат се с купон
Малцина знаят, че първата съпруга на Мишо Белчев е покойната вече преводачка от шведски, режисьорка и тв критичка Васа Ганчева. Певецът се жени за колоритната дама на младини и целият им брак минава в постоянен гуляй по известните софийски кръчми. Самият Мишо нарича чувствата си към Васа „една щура и доста шантава любов”.
Васа и той изживяват страстна любов в Русия. Бракът им е нонстоп купон – шумни артистични компании до зори, весел живот – така си изкарват 6-7 години. Когато решават да се оженят, канят Лили Иванова за кума, но тя отказва с оправданието, че тогавашния й мъж Янчо Таков щял да пътува в чужбина. Някои техни познати казват, че режисьорката водела добродушния Мишо за носа, други обаче казват, че въпреки плахия си вид, Белчев също се озъбва, когато се наложи.
След като характерите им се посблъскват, и двамата най-цивилизовано взимат решението за развод, като си остават приятели. Казват, че някои навици разбили брака. Васа искала да отглежда котки, а Мишо бил направо алергичен към животни вкъщи. Поетесата Миряна Башева, свидетел на развода им, помни, че делото им е направо за филмова сцена. Втората свидетелка – журналистката Маргарита Михнева изпуснала изкуствените си мигли и лазила по пода да ги търси. Процесът завършва с дружески гуляй за прясно разведените и техните свидетели в Руския клуб. Гостите до един се чудили какво празнуват – сватба или развод, толкова весело и забавно било.
След смъртта на първата си съпруга, певецът отказа всякакви коментари. Единственото, което каза, бе, че тъкмо защото е бил твърде близо до нея в миналото, ще почете паметта й с мълчание.
Голямата любов обаче връхлита певеца доста по-късно и до ден днешен Мишо е категоричен, че истинската жена в живота му е настоящата му съпруга Кристина, с която живеят мирно и щастливо от дълги години.
Голямата му любов е съпругата му Кристина
Преди 45 години Мишо Белчев написва песента за Лили Иванова „Самота”. Актрисата Кристина Константинова се влюбва в песента и изгаря от желание да се срещне с автора. По това време певецът живее на столичната „Гурко” и с компании често ходи в „Покойника”, където сервират страхотно греяно вино и поднасят сочни мръвки, въобще цари истинска коледна атмосфера.
„Видях Ивайло Диманов и той каза: „Хайде, да те водя, бате, на купон!” Там заварихме Иван Гранитски и още няколко човека, между които и жени. Едното момиче беше Кристина. Много ми хареса. Много чисто излъчване имаше, хубаво момиченце. Млада актриса. И… от тази вечер повече не се разделихме. Тя замина за Ловешкия театър, където беше по разпределение като актриса, заминах с нея. Останах там сума ти дни. Истината беше, че не можех без нея”, разказва замечтан любовната предистория певецът. И до днес с Криси са се разделяли само два пъти – веднъж, когато Мишо е в Одеса и още веднъж при негова командировка в Америка и Канада. Чуват се през 3 часа по телефона.
Кристина е пълната противоположност на Васа Ганчева, първата съпруга на Мишо – тя е нежна, кротка, търпелива и обожава да се грижи за съпруга си вкъщи. Бохемските компании са й чужди, не може да гуляе до зори с мъжете. На вече немладия певец това му допада и той намира своя пристан.
„Никога не съм й изневерявал. Не съм имал нужда да й изневерявам. Тя ми импонира във всяко едно отношение”, изповядва се искрено Мишо. 14 години по-възрастен от любимата, той признава, че се е случвало да я ревнува, но предпочита да не задълбава. „Имал съм моменти, мои си фантазии… По-важното е, че няма основание”, махва с ръка бардът.
Жени се за Криси на прага на 50-те си години. Булката не е в бяло, а в черно и червено, а за специалния празник събират тесен приятелски кръг. „Търкулнала се тенджерата и си намерила похлупака казва певецът и уточнява – това сме аз и Кристина. Бях близо на 40 като я срещнах, а тя – едно яко младо гадже. И хубава, и умна, и тактична – направи ме щастлив тая жена!” Мишо признава, че песента „От много, много отдалеч” е посветена на любимата половинка.
Малцина знаят, че Кристина е племенница на комунистическото страшилище Милко Балев и по този повод мъдро отсича, че човек не си избира роднините, но тя е в много добри отношения със синовете му. „Той бе интелигентен човек, татко, който му е първи братовчед, ми е разказвал, че винаги бил с книга в ръка. Съдействал ми е за намирането на литература от библиотеката на ЦК. Но по принцип не помагаше на роднини, те негодуваха от това. Дори като кандидатствах във ВИТИЗ той не знаеше. Помагаше само за здраве. Например, когато баща ми претърпя тежка катастрофа на 20-я ми рожден ден, той свика комисия от 12 човека и благодарение на него му спасиха живота”, благодарна е на комунистическото величие актрисата.
Перничанинът искал да е страшен като градския бос Райко Кръвта.Две от жертвите му са негови съученици
“Признавам се за виновен по всички обвинения. Цветелин го застрелях в главата в село Планиница с малокалибрен преправен газов пистолет. С него убих и Биляна и я зарових над село Лесковец. Тя взе пари от мен, защото мъжът є имаше дългове. За да ми ги върне, реших да я отвлека, а после и да я премахна. С Кирил се скарахме заради стари дългове. Влязохме в моята кола и го прострелях с пистолет “Глок”. После тръгнах към сметището над квартал “Мошино” и стрелях още веднъж в него”. Това хладнокръвно признание прави пред магистратите Станислав Ангелов - Сиси, един от най-зловещите серийни убийци в най-новата ни история. Четвъртата жертва на килъра е наркобосът Николай Христов-Хайо, който беше показно разстрелян в центъра на Перник.
Сиси расте като затворено дете, което мечтае да всява страх в околните. Голямата му цел е да стане мутра, за да бъде забелязан. В училище е мълчалив, не контактува с никого, но не заляга и над учебниците. Колкото повече расте, толкова повече се затвърждава убеждението му, че трябва да стане престъпник. Той страда от епилепсия и от силните лекарства качва доста килограми. Това е повод за присмех от съучениците и което е по-важно - от съученичките. Една от тях ще стане след години негова жертва.
Кумир на Сиси е пернишкият бос Райко Василев-Кръвта, показно разстрелян през 2005 г. и той се зарича да бъде като него. По-късно Ангелов става основният свидетел по делото “Килърите 3” срещу пернишката група за мокри поръчки, за чийто лидер е сочен бащата на Райко - Васил Василев - Бай Васо. Сиси знае много за бандата - той е близък с членовете є, дори е съден с един от тях - Йордан Костадинов-Шишето, за участие във въоръжена престъпна група за лихварство. Освен това Йордан Костадинов от “Килърите 3” е участвал в скриването на труповете на жертвите на Сиси, но след това разказал всичко в полицията и станал важен свидетел.
Пернишкият бандит Райко Кръвта бил кумирът на Сиси.
Именно лихварството става основната причина Сиси да се превърне в сериен убиец. Основната лихва за месец била 20% - непосилна за много от длъжниците. Някои си залагали движимо и недвижимо имущество, но и това не помагало. Нередовните длъжници били бити и притискани, за да си върнат парите. В противен случаи - застрелвани. Три от убийствата Сиси извършил само за три месеца от януари до април 2009 г., докато бил пуснат от затвора, за да се лекува. Иначе бил зад решетките като поръчител на убийството на пернишкия наркотрафикант Николай Христов - Хайо, застрелян на 19 февруари 2008 г. в колата си до хотел “Срума” в центъра на Перник. По това време Сиси се занимавал с черно тото и бил чуван да казва: “Ще го спра от движение Хайо”.
Прекият извършител на убийството на Хайо е Николай Николов - Шатката, който получава 20-годишна присъда. Шатката успя да избяга като парнаджия на Софийския затвор и досега е в неизвестност.
Сиси излиза да се лекува и решава да си разчисти сметките с длъжниците. Първият, който намира смъртта си на 27 януари Цветелин Карпузов. Тялото на 30-годишния мъж е намерено заровено в гората над пернишкото село Планиница. Убитият имал стaри борчове към Сиси и все не успявал да ги върне. Месец по-късно по същата причина ще се прости с живота си и съученичката на Сиси - Биляна Кръстева. Тялото є е отрито заровено в гора край пернишкото с. Лесковец. Жената тръгва на работа и не се прибира.
Сигнал за това получен в полицията на 27 февруари от мъжа, с когото тя живеела и от когото имала 5-годишен син. Причината 26-годишната жена да намери смъртта си бил апартамент в София на Петте кьошета, който наследила от родителите си. Биляна ипотекирала жилището срещу заем от 80 000 евро, но се оказала в затруднение да го изплаща. Обърнала се за помощ към Сиси и двамата се договорили да му прехвърли имота фиктивно, той да плаща ипотеката, а тя да му връща парите, когато може. В един момент спряла да плаща и това є струвало живота.
Другият си съученик Кирил Христов с прякор Багера, Сиси убива на 25 април пред дискотека “Че Гевара” в Перник. 25-годишният Кирил бил син на местен полицейски началник. Във фаталната нощ отива с приятелката си в заведението, където среща Сиси. В 3,15 ч двамта излизат от заведението “да си поговарят”. Убийството е става пет минути по-късно на близко площадче. Съучениците се качват в паркиран автомобил, минути по-късно Сиси застрелва с два куршума Крили в главата. Трупът му е намерен заровен в местността Патичарника, край сметището на пернишкия квартал “Тева”.
Трима го пребиват зад решетките.Подозират го, че „пее“ на полицията
Николай Николов - Шатката.
През 2017 г. трима затворници пребиват съкилийника си Светослав Ангелов. Смятали, че Сиси “пее” на надзирателите и полицията и се мъчи всякак да си намали присъдата. Сиси дава показания като основен свидетел на процеса “Килърите 3” срещу бащата на Райко Кръвта - Бай Васо. Бандата е задържана през август 2013 г., след като Сиси води криминалистите до пернишкото село Габров дол и им показа къде е заровено тялото на една от жертвите - Ханс.
В няколко заседания той разказа разтърсващи подробности около дейността на страховитата група, говори и за други убийства, но после оттегля показанията си и се оплаква, че е заплашван със смърт. И досега Сиси е убеден, че приятелят му Николай Николов - Шатката - също основен свидетел срещу бандата на Бай Васо, е бил убит в чужбина - в Италия или Испания, където е бил преведен след бягството му от затвора.
Почина певецът, композитор и поет Михаил Белчев, съобщи съпругата му Кристина Белчева.
Михаил Белчев е роден на 13 август 1946 година в София. Сред най-популярните му песни са „Младостта си отива“, „Не остарявай любов“, „Откровение“, „Приятелство“ и др.
Режисьор е на телевизионни спектакли и филми, сред които и първия телевизионен пантомимен спектакъл „Кръговрат“. Автор е на музика за театрални постановки и филми. Директор е на Столична библиотека (2008-10 декември 2013).
Белчев е автор на автобиографичната книга „Все по-близо до ангела“ (2024). Носител на орден „Кирил и Методий“ първа степен (1982), на четири първи награди от фестивала „Златния“ Орфей“ ( 1969, 1984, 1990, 1998), на награда за цялостно творчество от фестивала „Златния“ Орфей“ (1996). Удостоен със званието „Заслужил артист“ (1987). Първи носител на Националната литературна награда „Георги Джагаров“ на Съюза на българските писатели (14 юли 2004). Носител на орден „Стара планина“ първа степен (12 декември 2018). Удостоен със званието „Почетен професор на Университета по библиотекознание и информационни технологии“ (25 май 2021). Почетен гражданин на София (2004), сочи информация от отдел „Справочна“ на БТА.
Има нещо магическо в черно-белите кадри от младостта ни – те не просто показват лица, а разказват истории за свобода, очакване и едно безгрижие, което днешният дигитален свят трудно може да разбере. Ако сте пораснали през 80-те, значи знаете, че това не беше просто десетилетие, а състояние на духа.
Погледнете тези високи талии, широки тениски и емблематичните кецове. Тогава модата не идваше от алгоритми, а от музикалните канали и списанията, които предавахме от ръка на ръка.
Лакът за коса беше най-добрият ни приятел. Колкото по-висока и тупирана беше прическата, толкова по-голямо беше самочувствието.
Дънковите поли и панталони бяха нашата униформа. Износени, избелени или класически – те бяха символ на младежката енергия.
Снимката улавя най-ценното – социалните мрежи на живо.
Пластмасовите чаши: Те бяха част от всяко събиране в двора, пред блока или на купон у приятели. Не ни трябваше гурме кухня, а просто добра компания и касетофон, който да свири любимите хитове.
Без телефони: Срещите се уговаряха от предния ден. Ако закъснееш, приятелите ти просто те чакаха на ъгъла. Нямаше "къде си?" – знаехме точно къде да се намерим.
Светът в черно и бяло (и много цветове в сърцето)
Въпреки че снимките често са монохромни, спомените ни са в ярки цветове. Спомняте ли си вкуса на първата "Кока-Кола", мириса на лятната вечер и вълнението от първите дискотеки? Тогава светът изглеждаше огромен и пълен с възможности, а най-важната задача за вечерта беше просто да си прекараме добре с "нашата група".
Тези момичета на снимката днес може да са пораснали жени с много отговорности, но онзи пламък в очите им е доказателство за едно – ние знаехме как да живеем за момента.
Сините лъвчета, които днес мислят за пенсия, я помнят като Хубавото Наде. Самата тя би трябвало да е достигнала заветната пенсионна възраст още на 9 декември 2024 г.
Днес 63-годишната Надежда Нейнски е служебен министър на външните работи. А едно от първите неща, които направи, заемайки поста, бе да провери и обяви, че в министерството работят 56 души в пенсионна възраст с дипломатически ранг.
Въпреки че още преди да бъде върната на политическата сцена, тя подгряваше интереса към себе си със спорадични участия в телевизионни предавания, жената, родила фразата „Нахранете журналистите“, никога не се е радвала на особен медиен комфорт, като се изключи появата й на корицата на женско списание.
Значка
Когато в качеството си на български министър се появи по време на официално мероприятие в Брюксел със значка на украинското знаме на ревера си, Нейнски бе залята от хейт в социалните мрежи и дори протоколните снимки, на които неизменно присъства в последните дни, и изявленията й покрай ситуацията в Близкия изток не могат да преодолеят този дискомфорт. Така обществото се раздели отново – от една страна, тя се радва на симпатиите на последните мохикани, застинали във времето, когато синята протестна вълна заливаше с надежда площадите. От друга страна, уморените от „демокрация“ българи посиняват, когато чуят за хората, на които възлагаха толкова много надежди и Нейнски, бивша Михайлова, не е изключение. Вероятно затова спомените за Гаражната принцеса, както също я наричаха, оживяха и избуяха, като негативизмът сякаш взе превес.
Със съпруг №2 Светлин Нейнски.
В нейна защита трябва да се припомни, че именно тя беше министърът, който в далечната вече 2000 г. се появи с тениска „Гордея се, че съм българин“, така че упреците в родоотстъпничество сега вероятно можеха да й бъдат спестени. Но пък от висотата на такъв пост е важно да се преценяват и най-малките детайли и един опитен дипломат би трябвало да е наясно с това.
Преди идването на демокрацията Надежда е в Египет, където придружава първия си съпруг Камен Михайлов и баща на двете й дъщери Виолета и Нина. Тогава той е изпратен там от „Машинекспорт“. Няколко години по-късно името на мъжа на Михайлова ще се свърже с приватизацията на гаража на ЦК на БКП в София. Имотът е закупен чрез използването на компенсаторни записи (компенсаторки), широко разпространена практика по време на масовата приватизация в България. Сделката е емблематична за начина, по който някои хора се уредиха с апетитни хапки от разпарчетосаната държава. Още през 2001 г. Агенцията за следприватизационен контрол предявява към Камен Михайлов искове за 810 782 лева през 2001 г. относно неизпълнени клаузи по приватизацията на гаража на ЦК на БКП.
Политическата й кариера датира от края на 1989 г. в Радикалдемократическата партия, част от Съюза на демократичните сили (СДС). Хубавото Наде е шеф на пресцентъра на СДС и говорител на правителството на Филип Димитров. През 1994 г. Михайлова става депутат в 37-ото народно събрание, а от 1995 г. е зам.-председател на СДС. Плътно до Костов, тя става министър на външните работи в правителството му от 1997-2001 г. От 1999 г. до 2006 г. е вицепрезидент на ЕНП. Гафът „нахранете журналистите“ пък е от 1999 г. в Ловеч. Този запис е почти толкова популярен, колкото и лафът от 14 декември 1989 г. на Петър Младенов „Да дойдат танковете“.
Семейство Михайлови на абитуриентския бал на Нина.
Бенгази
Но най-спорният момент, крайъгълен камък в политическата кариера на Надежда Михайлова, е процесът срещу българските медици в Либия. Именно тя е външен министър в периода 1997-2001 г. На 9 февруари 1999 г. в Бенгази са арестувани Кристияна Вълчева, Нася Ненова, Валентина Сиропуло, Валя Червеняшка, Снежана Димитрова и д-р Ашраф ал-Хаджудж. Медиците са подложени на жестоки физически и психически мъчения, за да направят фалшиви самопризнания, а през годините либийският съд произнася три пъти смъртни присъди чрез разстрел (през 2004 г. и 2006 г.) въпреки световните протести и научните доказателства. На 24 юли 2007 г., след интензивни преговори между ЕС, Франция и Либия, смъртните присъди са заменени с доживотен затвор, а медиците са екстрадирани в България с френски правителствен самолет, веднага след което са помилвани от тогавашния президент Георги Първанов. И до днес критиките срещу Нейнски са, че реакцията на държавата се е забавила, и то защото лично тя отначало е заела позиция, че се касае за криминален, а не за политически случай. Нейнски обаче отрича и застъпва тезата, че в началото най-добрата стратегия е била тази на „тихата дипломация“.
Тя е била народен представител в общо 4 народни събрания: 37-ото народно събрание (1995-1997); 38-ото народно събрание (1997); 39-ото народно събрание (2001-2005) и 40-ото народно събрание (2005-2009). От 2009 до 2014 г. е евродепутат, а през 2015 г. я изпращат посланик на България в Турция. Мандатът й там приключи през ноември 2020 г.
Партия
През 2002 г. Надежда Михайлова е избрана за лидер на СДС, като наследява поста от Екатерина Михайлова. Ръководи партията до 2005 г., когато е заменена от Петър Стоянов. Година по-късно се развежда, а през 2009 г. става Нейнски. Двамата със Светлин, бивш актьор, продуцент и бизнесмен, сключват брак в българското посолство в Мадрид. През 2017 г. стана баба на Алина – щерката на по-голямата й дъщеря Виолета.
През пролетта на 1973 година, когато България живее в привидно подредения и спокоен ритъм на социализма, в най-югоизточния край на страната ...
АРХИВ НА САЙТА
Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.
17:16
