България загуби една от големите си футболни легенди

 

Той се бореше с онкологично заболяване 

Една от големите ни футболни легенди - Георги Велинов-Джони, е починал, съобщи току-що в социалните мрежи тарторът на агитката на ЦСКА Иван Велчев.

Бившият вратар в последните дни се бореше за живот във Военномедицинската академия. Преди няколко години той бе диагностициран с коварн онкологично заболяване, подложи се на операция в Турция. Трансплантираха му черен дроб, но заболяването му се оказа изключително рядко и лечението даде кратковременен резултат, но не и траен.

Велинов е шесткратен първенец на България, четирикратен носител на Купата на страната, а през 1981 година бе обявен за най-добър футболист на България. Той бе част от великия отбор на ЦСКА достигнал до полуфинала за КЕШ през 1982 година.

Той е роден на 5 октомври 1957 година, играл е за Черно море, ЦСКА в два периода - 1978-1987 и 1991 до 1993 година. Има над 330 мача с червения екип, дългогодишен титулярен страж на националния отбор.

За само два месеца време ЦСКА се прости с две от най-големите си легенди – Велинов и Димитър Пенев, починал на 3 януари.

Източник:Флагман

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Седеше на последния чин до прозореца вляво, но стана един от най-големите музиканти на България

Снимка от личния профил на музиканта във Фейсбук

Теодосий Спасов е музикант от рядък мащаб – артист, който превърна кавала от традиционен народен инструмент в универсален език, разпознаваем по всички континенти. Роден е на 4 март 1961 година в Исперих, но детството му преминава между няколко различни свята – селата Владимировци и Белица (Силистренско), по-късно Панагюрските колонии. Именно това постоянно движение, смяната на пейзажи и хора, оформят ранната му чувствителност към звука, природата и човешките истории.

Спомените му от детството са наситени с образи – миризмата на лимонада от малка работилница в центъра на селото, петте стотинки за вафла, семейните ходения на кино в читалището. Израства в силно музикална и патриархална среда. Баща му Спас – самодеец, поет и секретар на читалището – пее, пише стихове и мечтае за музиката. Майка му Пенка е учителка – строга, но духовна. Още при раждането бащата поставя до кошчето му червен акордеон „Велтмайстер“ – символично предопределение на съдбата му.

Първият инструмент на Теодосий действително е акордеонът, но на деветгодишна възраст кавалът окончателно го завладява. Свързва го със свободата на овчарите, с гласа на планината и звънците на стадата. Първите му уроци са при местни самоуки музиканти, сред които бай Димитър и бай Калин. Талантът му бързо се откроява.

През 1975 година постъпва в Средното музикално училище „Филип Кутев“ в Котел – школа със строга дисциплина и високи изисквания. Първият му преподавател по кавал е Румен Мутафчиев. Наред с академичното обучение, младият Спасов попива влиянията на местните цигански музиканти и бурно развиващата се по онова време сватбарска музика. Именно там преживява и едно от най-тежките си изпитания – оказва се, че постановката на ръцете му е грешна и трябва да започне от нулата. Малко не му достига да се откаже, но писмата от дома и желанието да докаже, че може, го задържат. Завършва музикалната гимназия в Котел през 1980 година – вече оформен инструменталист със собствен почерк.

Следва казармата в Балчик. Служи във военния оркестър, където свири на кларинет – още едно доказателство за широките му музикални възможности. Там името му започва да се носи сред музикантските среди, а участията му по сватби и официални събития му дават увереност и сценичен опит.

След военната служба продължава образованието си в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, със специалности „Кавал“ и „Ръководство на народни състави“. Именно Пловдив се оказва съдбовен. Там среща джаза, експеримента и свободата. Създава студентската формация „Джаз линия“ заедно с Веселин Койчев и Дочо Панов – група, която смесва фолклор и джаз по начин, нечуван дотогава.

През 1983 година прави първите си записи в Радио „Пловдив“. Паралелно работи с фолклорни ансамбли, танцови състави и водещи имена на сватбарската музика – Георги Янев, Петър Ралчев, Конушенската група, Оркестър „Канарите“. По това време започва и съвместната му работа с Йълдъз Ибрахимова. Теодосий Спасов става първият музикант, който засвирва джаз на кавал и показва, че този древен инструмент няма стилови граници.

Кариерата му го отвежда на всички континенти – от най-престижните сцени до необичайни места като подножието на Еверест и Антарктида. През 1995 година списание Newsweek го нарежда сред най-талантливите музиканти от Източна Европа с оценката: „Спасов създава нов музикален жанр.“ Следват международни проекти, Бродуей, десетки албуми и колаборации с музиканти от цял свят.

Личният му живот е също толкова устойчив и хармоничен. Женен е за Бойка Велкова – актриса от Народния театър и негова дългогодишна муза. Двамата си спомнят с тръпка сватбеното си пътешествие до Канада – първото им голямо общо приключение. Семейството обича да пътува, да готви, да чете, да гледа кино и да споделя времето си заедно. Синът им Тео избира да учи международни отношения в Шотландия, но носи артистичния дух на родителите си.

В последните години Теодосий Спасов пише музика за симфоничен оркестър и кавал, продължава да експериментира и да търси нови хоризонти. За него музиката не е борба, а пътуване. Сцената е неговият храм, а кавалът – инструмент, който „изпраща душите и гони дявола“.

Той остава пример за това как от едно българско село може да тръгне звук, който да бъде разбран навсякъде по света – без превод, но със сърце.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Аня Пенчева искрено и лично за греховната си любов със Стефан Данаилов

Макар и да не изрича на глас името му, 68-годишният неостаряващ секссимвол дава ясно да се разбере, че е изкарала изпепеляващ роман с българския Ален Делон. “Връзката ми с този мъж беше тайна само за нас двамата. Той беше на 40 години, аз – малка и неопитна. Изпя ми “Колко е страшно да бъдеш влюбен на 40 години” и “Моето мъжко момиче”. Аз пък му изпях: “Не остарявай, любов”. Остана ли някой, който да не е разбрал кого визира Аня…?

След “конспиративното” музикално обяснение в любов съпругата на Ламбо – Мария, също “загряла” какво става. Бившата манекенка се вдига, отива в кафето на Народния и театрално заявява на всеослушание: “Аз съм жената!”. “Добри” колежки на Аня пък я курдисват точно на масата, на която е седнала Мария. И става страшно. Нахаканата актриса тотално се спича и успява да промълви само:

“Той никога не ми е споменавал, че е женен”.

“Това беше първият ми сблъсък със съпругата. Още тогава си казах, че е по-добре да си любовница. След години трябваше да се ориентирам към ролята на законна съпруга и си помислих: “Боже, какво ли ще стане, ако съм на нейно място…”, плаши се от възмездие жената, която през годините мълвата “хвърли” в не едно и две легла.

Стефан Данаилов за тяхната забранена любов:

„Нашата история беше истинска, повече от обикновен флирт – казва той – … Аня е другата жена, която съм обичал истински. Мери (Мария Данаилова – покойната съпруга на актьора, б.а.) разбра това и го преживя много тежко.

А и мен ме измъчваше съвестта: мисълта, че трябва да оставиш един човек заради друг, не ми даваше спокойствие. След началната еуфория дойде отрезвяването, а в тази фаза започваш да си задаваш много въпроси. Готов ли си за нов живот? Накъде отиваш? Аня беше умно момиче. Поговорихме и се разбрахме. В края на краищата има една прозаична фраза: „Важно е кой ти пере гащите“.

Самата Аня обаче твърди, че никога не се е влюбвала в сценичен партньор, като изключим Ламбо и настоящия й мъж Ивайло Караньотов.

Двамата се снимали заедно в лентата “Целувка за лека нощ” и бившата съпруга на Сашо Диков без свян признава, че истински се възбудила и секссцените си били съвсем истински. Тя споделя, че им се наложило цели 10 години да крият любовта си. Накрая обаче се оказало, че вече всички знаят. Включително и законните им половинки.

Без да й пука, актрисата разкрива още, че с Ивайло сключили граждански брак не защото го искали, а понеже обстоятелствата ги принудили. “В един момент синът ни Ангел тръгна на училище. Започнаха да искат документи. След това децата подхвърляха някакви неща:

“То твоят баща не ти е баща”.

Така на двамата им се наложило да узаконят съжителството си. Пенчева може да е била любовница на не един и двама вип-мъже, но се кълне пред сп. “L`europeo”, че Тодор Живков не е в списъка й с интимни завоевания. Не за друго, а защото, когато се запознали, Тато вече бил нефелен на интимния фронт. “Любовница не успях да му стана, защото нямаше как. Когато се запознахме, той вече не е упражнявал мъжките си способности вследствие на някаква операция”. И ехидно допълва, че на процеса срещу Първия всичките му истински любовници се покрили като мишки. Само тя, Катя Паскалева и Невена Коканова имали доблестта да се изправят на свидетелската скамейка и да защитят Живков.

Източник: Blitz.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ивайло Калушев е убил със заглушител своите в „Петрохан“, после двете двете момчета в кемпера и се е самоубил

Приятелите на Ивайло Калушев (на снимката) били твърдо против начина му на живот – да води постоянно непълнолетни момчета във вила „Петрохан“, заради това ги разследвала ДАНС

Разследващи извършват оглед на мястото, където бе намерен кемперът с трите тела – под връх Околчица, след това се очаква брифинг

Планинарят Ивайло Калушев  е убил тримата си приятели Ивайло Иванов, Пламен Статев и Дечо Василев в хижа „Петрохан“ в първите часове на 2 февруари, след което се е укривал няколко дни на различни локации в България.

Най-накрая самоубил, като преди това е екзекутирал 15-годишния Алекс и 22-годишния Николай в кемпера. Това е основната версия, по която работят разследващите.

В последния час днес – след като стана ясно, че телата на Калушев, Алекс и Николай са открити под връх Околчица край Враца в рамките на няколко минути националните телевизии и анализатори публикуваха работната хипотеза, която вероятно им е била подсказана директно от МВР.

Всъщност, още в петък в-к. „Уикенд“ публикува идентична версия с много повече детайли – че Ивайло Калушев в първите часове на 2 февруари е ликвидирал със заглушител един след друг приятелите си, след това е разположил ритуално телата им им отвън и запалил вилата. Те били убити в съня си от Калушев, защото имали сериозни спорове за начина му на живот.

И Ивайло Иванов, и Петър Статев и Дечо Василев били хомосексуалисти, но били твърдо против практиката му да мъкне във вилата непълнолетни момченца, твърди вестникът.

Заради това те били разследвани от ДАНС, нещо, което силно ги е притеснило, защото дейността им изобщо не била законна. Подозира се, че са замесени в наркотрафик и каналджийство, тъй като стратегически са заели две ключови позиции – на входа на страната,  в странджанското село Българи, както и на изхода – хижа „Петрохан“. И двата имота се намират на 10-ина километра от границата и съвсем неслучайно са подбрани заради стратегическото си местоположение.

Таблоидът Уикенд разбулва и друга мистерия, която бе необяснима – какво правят ДАНС на мястото на убийството в „Петрохан“. Според тях спецагентите са отишли първи там, защото са имали данни, че в хижата са складирани множество боеприпаси. Направили двучасов оглед, бомби не открили, но намерили пистолети, карабини, механични арбалети и муниции. 

Че става въпрос за убийство, а след това и самоубийство, смята и разследващият журналист Слави Ангелов. Преди минути той написа във фейсбук следното: „Доволен съм, че в последната седмица отказах на поне 15 покани от телевизии и радиа да коментирам разстрела в Петрохан. Въпреки че още в първия момент бях убеден, че Ивайло Калушев е застрелял хората в хижата и ще бъде намерен мъртъв с другите двама младежи. Имаше предостатъчно факти в полза на тази хипотеза. Един съдебен психиатър от Плевен обясни всичко просто и ясно на 4-ия ден от инцидента. Но, версията му не бе атрактивна за публиката. Такава истерия и възбуда не помня, а съм криминален репортер от 31 години. Много хора си мислят, че в България всички разбират от футбол. Голяма грешка! Всички са топ криминалисти. И топ профайлъри. Вижте версиите им – от Таки, през дървената мафия, трафик на хора и наркотици, мексикански картели, сръбски мафиоти до таен канал на ДАНС и какво ли още не“.

Сайтът на Тина Ивайлова – Glasnews.bg също застъпва версията, че Ивайло Калушев и двете момчета са се самоубили.

Любопитна подробност е, че до 1 часа след полунощ на 8 февруари инстаграм профилът на един от издирваните – 22-годишният Николай Златев е бил активен, а след това е деактивиран. 

Официална информация все още няма. Очаква се огледът на мястото, където са намерени тримата да приключи по-късно днес, след което ще се даде брифинг.

Източник: Флагман

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за две легенди и великани на родното ни кино

Дали някой млад човек в България може да познае кои са тези двама великани на родното ни кино? 

Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка ѝ е от австрийската аристократична фамилия Фон Хелденберг, а баща ѝ е офицер от царската армия, служещ в българския корпус в Македония, който след Деветосептемврийския преврат е арестуван през 1947 година и пратен като политически затворник в Белене.

Започва кариерата си като стажант-актриса на 18-годишна възраст, през 1957 г., в Ямболския драматичен театър, без да има специално образование. Следват Драматичният театър „Рачо Стоянов“ в Габрово, Драматичният театър „Сава Огнянов“ в Русе и Сатиричният театър „Алеко Константинов“ в София (от 1961 г.).

Невена Коканова изиграва над 50 роли, с които пресъздава едни от най-запомнящите се женски образи в българското кино от самото му създаване до края на XX век. Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев), Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев), Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Кирков), учителката в „Най-добрия човек, когото познавам“ (1973), голямата етърва в „Дами канят“ (1980), Боряна в „Опасен чар“ (1984) и много други.

През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.

Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.

Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев. Нейният брат Димитър Коканов също е актьор.

Коканова умира от рак през 2000 г., на 61 години.

Любомир Иванов Шарланджиев (по прякор Шарлето) е български театрален и кинорежисьор. Работи в областта на мелодрамата, психологическата драма, военното и приключенското кино.

Роден е в Горна Джумая в 1931 година. В 1956 година завършва ВИТИЗ при Желчо Мандаджиев. В 1956 - 1957 е режисьор в театъра в Габрово, а в 1958 - 1959 - в този в Русе. Специализира в Общосъюзния държавен институт по кинематография при Михаил Ром в Москва.

Като театрален режисьор Любомир Шарланджиев поставя „Всяка есенна вечер“, „Януари“ от Йордан Радичков и други. Прави режисьорски дебют в киното през 1962 г. с „Хроника на чувствата“. Режисира още филмите „Веригата“ (1964, Златна роза на Фестивала на българския филм във Варна, 1964), „Карамбол“, „Прокурорът“ (1969, награда за режисура на Съюза на българските филмови дейци, 1988), „С дъх на бадеми“ (1967), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973, Специална награда на Фестивала на българския филм във Варна, 1973), „Спомен за близначката“ (1976, Специална награда на Фестивала на българския филм във Варна, 1976), „Трите смъртни гряха“ (1979, довършен от съпругата му Невена Коканова) и телевизионния сериал „На всеки километър“ (1969 - 1972, съвместно с Неделчо Чернев).

Носител е на Димитровска награда (1971, с колектив). През 1980 година получава посмъртно голямата награда „Златна камера“ на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино. През 1988 година е награден заедно с Борислав Пунчев за филма „Прокурорът“.Съпруг е на Невена Коканова.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Изоставеният тунел, по който минават коли

Единственият изграден тунел, който свързва Сверена с Южна България е тунелът „Кашана“ в недовършения Златишки проход. Тунелът е завършен на 80%, но проходът така и не е бил ремонтиран повече от 40 години.

Тунел Кашана е прокопан преди повече от 40 години, като дължината му е около 700 метра.

Той е трябвало да се използва с новопроектираната част на Златишкия проход. Причинте проекта да бъде изоставен са били основно 2: от една страна липсата на средства, а от друга проблеми с рудниците, които се намират под трасето. Въпреки, че официално не е отворен и асфалтиран, тунела се ползва от месните за по-лесно преминаване и избягване на огромните дупки по пътя на билото на прохода…

Тунелното съоръжение е било построено в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Дължината му е около 698 м. За сравнение, тунелът „Топли дол“ на АМ Хемус е 883 м, „Витиня“ е 970 м, а „Ечемишка“ 775 м. Тунелът „Траянови врата“ на АМ Тракия е с дължина 720 м. По всяка вероятност габаритът на изоставеното тунелно съоръжение не е подходящ за тежкотоварен трафик, но е напълно достатъчен за леки автомобили до 3,5 тона.

Причината за построяването му е неизвестна, а още по-малко известно е защо е бил изоставен. Никой незнае какъв е бил пълният проект, неизвестна е и собствеността на тунела. Версиите за неговото построяване варират от това, че е бил построен от местните рудодобивни предприятия, които са търсели по-удобна и бърза връзка със Северна България. Други теории гласят, че е изграден като стратегически военновременен обект, който е трябвало да осигури т. нар. „втори ешелон на защита“, както и да послужи за бързото прехвърляне на тежка военна техника от едната половина на България в другата. Известно е, че танкове и друга военна техника трудно ще премине през високо планинския проход Троян-Кърнаре, а през всички други възможни проходи в близост, като Витиня, Арабаконак и Гълъбец ще отнеме твърде много време. Важно е също така, че подобна гъста гориста местност е трудна за откриване от самолети и съответно трудна за бомбардиране.

Независимо от причините за построяването му, тунелът е изграден и почти 40 години по-късно е в много добро състояние, като дори има хидроизолация и почти никакви течове във вътрешността. Вероятно с разумни инвестиции този проход може да бъде довършен и тунелът пуснат в експлоатация. Всъщност Златишкият проход към днешна дата е затворен за движение. Странно, като се има предвид, че това е важен път още от древността.

Необходимо е държавата ни да преосмисли политиката по отношение на пътната инфраструктура, водена до момента. През последните 40 години са развивани основно връзките и направленията Запад-Изток, като реално е създадено „петолиние“ по това направление – това са АМ „Хемус“ и път I-3 и I-4, АМ „Тракия“ и път I-6 и I-8. В същото време няма нито една удобна и бърза връзка през Стара планина.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Отиде си майката на Кевин от Сам вкъщи

Катрин О’Хара, известна с работата си в „Шитс Крийк“ („Schitt’s Creek“), „Сам вкъщи“ („Home Alone“) и „Шампионите на изложбата“ („Best in Show“), е починала, научи TMZ.

Легендарната холивудска актриса е починала в днес, 30 януари, на 71-годишна възраст, казват пред медията два източника, разполагащи с директна информация. Причината за смъртта засега не е ясна.

Катрин О’Хара изигра майката на Маколи Кълкин в първите два филма „Сам вкъщи“, а в „Шитс Крийк“ се превъплъти в Мойра Роуз в 80 епизода.

Сред други нейни запомнящи се роли са участията й в псевдодокументалните комедии „Шампионите на изложбата“ (2000 г.) и „Могъщ вятър“ с“A Mighty Wind“, 2003 г.), както и в „Бийтълджус Бийтълджус“ („Beetlejuice Beetlejuice“) и оригиналния „Бийтълджус“ („Beetlejuice“).

Най-скорошната и работа е в сериала на Apple TV+ „Студиото“ („The Studio“), където си партнира със Сет Роугън. За ролята си тя получи номинация за „Еми“.

Катрин е родена и израснала в Торонто като шестото от седем деца.

Запознава се със съпруга си, продукционния дизайнер Бо Уелч, на снимачната площадка на „Бийтълджус“ през 1988 година. Двамата се женят през 1992 г. и имат двама сина – Матю и Люк.

Филмът сам в къщи:

Премиерата на „Сам вкъщи“ е на 10 ноември 1990 г. в Чикаго. По кината в Съединените щати излиза на 16 ноември. Получава положителни рецензии от критиката, която хвали актьорския състав, хумора и музиката. „Сам вкъщи“ печели 476,7 млн. долара в световен мащаб, като се превръща в най-успешната касова комедия до излизането на „Ергенският запой: 

Част II“ и прави Кълкин звезда. Номиниран е за „Златен глобус“ в категорията най-добър филм – мюзикъл или комедия и най-добър актьор в мюзикъл или комедия, както и за „Оскар“ в категорията „Най-добра музика“ за Джон Уилямс, и „Най-добра песен“ за „Somewhere In My Memory“. „Сам вкъщи“ се смята за емблематичен коледен филм. Продължението „Сам вкъщи 2: Изгубен в Ню Йорк“ излиза през 1992 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Помните ли Аника и Томи от Пипи Дългото чорапче? Ето как изглеждат и какво се случва с тях днес

Томи (Пер Сундберг): Той се отказва от актьорството на 13-годишна възраст. По-късно изгражда успешна кариера в бизнеса, като ръководи маркетингова фирма в Малмьо. Днес се радва на спокойствие в Аликанте, Испания.

Аника (Мария Персон): Тя също напуска филмовата индустрия скоро след успеха на Пипи. Завършва медицинско образование и работи като медицинска сестра в Майорка, Испания.

Днес Пер е на 67 години. Въпреки че се превръща в звезда като дете, той решава, че актьорството не е неговото призвание.

Кариера: 

След филмите той завършва образованието си и става успешен бизнесмен. Дълги години заема ръководна позиция в маркетингова фирма в Малмьо.

Днес: Пер е пенсионер и живее в Аликанте, Испания. Изглежда като елегантен, белокос господин, който рядко се появява в медиите.

Мария Персон (Аника)

Мария е на 65 години. Тя се опитва да продължи с актьорството след „Пипи“, но бързо разбира, че етикетът „Аника“ ѝ пречи да получава сериозни роли.

Житейски път: Тя се премества в Майорка, Испания, още през 80-те години заради любовта. Там завършва обучение за медицинска сестра и работи в сферата на здравеопазването и грижите за възрастни хора.

Днес: Мария живее в Майорка. В последните години споделя, че страда от артроза в колената AD.nl, но поддържа топла връзка с „брат си“ Пер и Ингер.

Интересен факт: Тъй като по време на снимките през 1969 г. законите не са предвиждали хонорари за повторни излъчвания, актьорите не са станали богати от ролите си. 

През 2019 г. фенове от Нидерландия организираха дарителска кампания, за да им благодарят за детството, събирайки над 37 000 евро, които тримата си разделят.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

На 28 януари 2026 г., отбелязваме 24 години, откакто светът се сбогува с една от най-великите разказвачки на всички времена

Астрид Линдгрен (1907-2002) е световноизвестна шведска писателка, създателка на любими детски герои като Пипи Дългото чорапче, Карлсон, Емил от Льонеберя и други, чиито книги са преведени на десетки езици и са вдъхновили поколения деца по целия свят с идеи за уважение към индивидуалността и правата на децата, като дори е повлияла за приемането на закони срещу телесните наказания. 

Ключови моменти:

Герои: Пипи Дългото чорапче, Емил от Льонеберя, Карлсон, Братята с лъвски сърца, Роня - дъщерята на разбойника.

Световен успех: Книгите ѝ са издадени в над 100 държави, преведени на близо 70 езика.

Влияние: Противопоставя се на телесните наказания, което води до първия закон срещу тях в Швеция.

Признание: Носителка на наградата "Right Livelihood" (Алтернативен Нобел) през 1994 г..

Наследство: Оставя след себе си над 30 книги и символ на детска радост, свобода и уважение. 

Ако детството на Астрид Линдгрен е много щастливо, то нейното юношество е по-мрачно. „Тийнейджърските ми години бяха само съществуване, плоски и безжизнени, често бях меланхолична. И си мислех, както мнозина мислят, че съм толкова грозна, и че никога яма да се влюбя. Всички останали винаги са били влюбени...“ Но нейното юношество е и време на развитие и бунт. Тя присъства на всяка една театрална постановка или филм, давани във Вимербю. Освен това обича да танцува – както на традиционна музика, така и на новата популярна джаз музика. Астрид е първата жена в градчето, която подстригва косата си късо. Това предизвиква голямо вълнение, като хората, които я срещат на улицата, я молят да свали шапката си, за да я видят.

След като завършва училище, 16-годишната Астрид е наета в местния вестник „Вимербю Тидинг“. Тя е коректор, пише малки статии и кратки репортажи. Главният редактор на вестника Райнхолд Бломберг – баща на седем деца в развод, бързо забелязва таланта ѝ. През пролетта на 1926 г. Астрид разбира, че е бременна от него. За да избегне клюките и скандала, младата жена е принудена да се премести в столицата Стокхолм.

Първите ѝ години в шведската столица са множо тежки и самотни. Астрид започва да учи за секретарка в частния Институт „Бар-Лок“. На 4 декември 1926 г. ражда сина си Ларс („Ласе“) в болница ‘Rigshospitalet’ в датската столица Копенхаген – единствената болница, в която не е нужно да посочиш името на бащата. Принудена е да остави детето на приемно семейство в Брьоншой близо до Копенхаген и да се върне в Стокхолм, за да продължи обучението си.[9]

Получава първата си секретарска работа през 1927 г. в радио отдела на Svenska Bokhandelcentralen, където отговаря на оплаквания от клиенти. Живее много скромно и успява да оцелее благодарение на кошниците с храна, които семейството ѝ изпраща.[9]

През 1928 г. Астрид получава работа в Кралския автомобилен клуб, където неин началник е Стуре Линдгрен. Тя пътува до Копенхаген на всеки три месеца и често пише писма до сина си. По това време категорично скъсва с бащата на детето. През декември 1929 г. приемната му майка е приета в болница със сърдечни проблеми. През януари Астрид довежда в Стокхолм 3-годишния си син. По това време той говори само датски и смята приемното си семейство за свое. След няколко месеца заедно с майка си в стаята ѝ под наем и малко повече от година живот с баба и дядо си във фермата им, Ласе най-накрая се събира с Астрид завинаги, когато тя се омъжва за Стуре Линдгрен, чието фамилно име той взима. Ласе учи за инженер, но по-късно работи за компанията „Tre Lindgren AB“, която управлява правата върху театралните и филмови сценарии на Астрид Линдгрен. Има има три деца (едно от които – от първия му брак). Умира в Стокхолм през 1986 г.

В Стокхолм Астрид е ухажвана от шефа ѝ Стуре Линдгрен (1898 – 1952), който се влюбва в нея и иска развод от жена си. На Великден 1931 г. двамата сключват брак и се преместват в едностаен апартамент на улица Vulcanusgatan до метростанция St Eriksplan в Стокхолм. Синът на Астрид, Ласе, се премества при тях за постоянно и получава фамилното име „Линдгрен“. През 1940 г. Шведската автомобилна асоциация прави мъжа ѝ свой главен изпълнителен директор – позиция, която той заема до смъртта си. Стуре посвещава почти целия си трудов живот на автомобилния бизнес. Участва в много международни проекти и Астрид го придружава на няколко по-дълги пътувания. Той е мил човек с чувство за хумор, който обича да прекарва времето си в компанията на добри приятели в различни ресторанти в Стокхолм. След смъртта му Астрид никога повече не се омъжва.

През май 1934 г. се ражда дъщеря им Карин. След като завършва училище, тя учи езици и история на литературата в Стокхолмския университет и оттогава работи като литературна преводачка от английски, френски, немски, датски и норвежки на шведски. Пише и две книги за деца. През 1958 г.се омъжва за Карл Улоф Найман, от когото има четири деца. При смъртта на Астрид Линдгрен Карл отговаря за семейните компании, които контролират правата върху творбите ѝ. Карин допринася с важни знания за всички видове материали, документиращи живота и работата на писателката.

През 1941 г. семейството на писателката се установява в апартамент на улица „Долаготан“ 46 в Стокхолм, който съществува и до днес. Въпреки че е домакиня, тя изпраща написани от нея разкази и приказки на вестници и списания като Landsbygdens Jul и Stockholms-Tidningen. Продължава да помага на съпруга си при нужда, например като редактира различни публикации или помага като секретарка на големи автомобилни събития.

По време на Втората световна война е инспектор на разузнавателната служба в отдела за цензуриране на писма – работа, която самата тя нарича „мизерна“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застрелват ги безмилостно ги заравят в яма край селото. А от нея дълго време се носеха стонове

Те са най-тихите и скромните бойци. Техните ръце и сърца сгряват изморените, ранените, подгонените партизани. Техните домове са повече от родна стряха. Те са вторите майки и бащи, братя и сестри, приятели. Но те са и най-уязвимите при нападение на врага. Те – ЯТАЦИТЕ.

На 7 юни 1944г. с. Малко Чочовен, Сливенско, осъмва в блокада. И кървавата драма започва.

В училището се събира цяла банда главорези, водени от Тосун бей /прякор на командира на 11 пехотен полк. Гинчев/. Заедно с него са началникът на областната тайна полиция Халтъков, раненият в боя при с. Ковачите полицейски комендант на гр. Сливен полк. Алексиев, началник-група Държавна сигурност Христо Мухтаров, майор Попрачев, капитан Апостол Дедов, поручик Слави Чапкънов /командир на минометното подразделение в боя при с. Ковачите/, подофицерът-инквизитор Андрея Гандев, селските чорбаджии Пендю Стойчев, Стойко Донев, Андон Щилянов, кметът Вълю Кънев, Пейчо Кънев, селският стражар Петър Келемето и др. Читателю, запомни тези имена, защото може да срещнеш някое от тях като невинна комунистическа жертва!

От донесението на полицейския комендант Алексиев и началник-група Държавна сигурност Мухтаров се вижда, че „това са: Куна Славова Гинчева, майка на нелегалните комунисти Къньо, Иван и Койчо Славови Гинчеви; Стойко Георгиев Стойков и жена му Станка, родители на нелегалния комунист Вълко Стойков Георгиев; Султана Христова Георгиева, съпруга на нелегалния Христо Георгиев; Никола Тодоров Николов и дъщеря му Ганка Николова Тодорова, баща и сестра на нелегалната Мария Тодорова; Кутьо Стоянов Георгиев, баща на нелегалния Георги Кутев; Михаил Андреев Иванов, Добри Стоянов Добрев, Кондю Добрев Койчев и Пеню Димов Миланов. От извършения разпит на задържаните лица се установи, че същите са били в постоянна връзка с нелегалните… Снабдява ли са ги с храна, други продукти и облекло.“

Разпитът продължава през целия ден. Нарязват лицето на Станка Георгиева. Избиват едното око на Куна Гинчева. Счупват гръбнака на 15 годишния Гинчо. Смазват от бой Стойко Георгиев и Султана Гинчева. Но те не произнасят и дума. Накрая ги навързват като роби и ги повеждат извън селото. Тъй като подофицер Андрея Гандев скача върху 15 годишния Гинчо и му чупи кръста, другите го влачат след себе си.

В това време заливат с газ партизанските къщи и ги подпалват. Над селото се понасят кълба зловонен дим.

След малко откъм местността „Долно чаирче“ се чува автоматична стрелба. И сред безредния пукот проехтява пълния с болка и ужас вик на Гинчо: „Бате Иване-е-е…“. Заравят ги в една яма.

Часове наред малкочочовенци не смеели да излязат по къра, защото от уста на уста се разнася ужасната мълва, че от ямата се носят стонове.

На лобното им място след 9 септември 1944г. изграждат Братска могила. Там погребват през 1973г. и трагично загиналия командир на отряд „Хаджи Димитър“ Иван Гинчев /Йонко/.

Разказ за най-черният ден на с.Малко Чочовен от Мария ЧЕРВЕНДИНЕВА

„В изпълнение на заповед номер 26: разстрел без съд“

Публикуван във вестник „Дума“,

четвъртък, 28 Юли 2011 / брой: 171

На 10 май 1944 г. генерал Христов – командир на 3-та армия – Варна, издава заповед номер 26 за изпълнение на министерско постановление от 28 април 1944 г. и поверително писмо I-418 на министъра на войната. С тези документи фашистката  власт съсредоточава под общо и единствено командване на военните всички полицейски, жандармерийски и други обществени органи. Чрез тях се определя и основната цел – унищожаването до 15 август 1944 г. на всички партизани, на техните ятаци и помагачи.

В заповедта е записано „разстрел без съд“ на участници в антифашистката съпротива. На основание на тази заповед генерал Младенов – командир на 3-та Балканска дивизия – Сливен, издава на 11 май 1944 г. своя заповед „за пълното унищожаване на антифашистките сили в района на поверената му дивизия“. Командирът на 11-и пехотен полк – Сливен, полковник Иван Гинчев със своя заповед от 16 май 1944 г. конкретизира действията на подчинените му военни части. Разпоредено е: „При воденето на борбата с нелегалните да се действа решително, безмилостно, радикално… с оръжие, и да се разстрелват на място на действието всички нелегални и техните помагачи и укриватели. Да се опожаряват или хвърлят във въздуха къщи, колиби, кошари и други постройки.“

Трагедията в моето родно село Малко Чочовен, Сливенски окръг, на 7 юни 1944 г. е в приложение на всички тези заповеди. Рано сутринта селото е блокирано от войска и полиция. В общината временно са се настанили офицери – военни и полицейски, подчинени на полковник Гинчев. От различните махали под най-строга охрана се откарват към училището близки на партизаните от отряд „Хаджи Димитър“ – Куна Славова (50 г.) и сина й Гинчо (15 г.) – майка и брат на командира на отряда Иван Славов – Йонко, и братята му Къню – Агата и Койчо – Славчо; Станка (70 г.) и Стойко (72 г.) Георгиеви,  родители на Вълко Стайков – Караджата; Султана Христова – съпруга на Христо Георгиев – Милан, Колю Тодоров, 61-годишен, и дъщеря му Ганка – баща и сестра на Мария – Вяра; Кутю Стоянов – баща на  Георги Кутев – Момчил. Арестувани са и ремсистите Михаил Андреев, Кондю Добрев, Добри Стоянов и Пеню Димов.

Наскоро след това хората чуват писъците на жестоко инквизираните техни съселяни. Жестоките побоища над невинните жертви се извършват под прякото командване на полковник Гинчев, наричан в полка Тосун бей заради жестокия му характер и грубо поведение и към войниците. При разпитите пряко участват офицерите: майор Попрачев и поручик Чапкънов, а при инквизициите пряко се намесват и полицейски началници: на тайната полиция Халтъков, полицейският комендант на Сливен Алексиев, началникът на ДС Мухтаров.

След няколко часа полицаите и офицерите извеждат петима полуживи, обезобразени арестувани: Куна – майката на Йонко, едва пристъпва, и е с извадено око, до нея Гинчо продължава да плаче и да се дърпа, докато подофицерът Андрей Гандев не го събаря на земята. За да стигнат до изкопаната яма на поляната, наричана „Чийрчето“, Гинчо е привързан към майка си и тя с последни сили го влачи. По лицето на баба Станка продължава да тече кръв от нарязаните й бузи, а дядо Стойко със счупен крак едва се движи. В окаяно състояние е и Султана – пребита, тя върви в несвяст в последните минути на своя млад живот.

И докато гърмежите на „Чийрчето“ ужасяват хората, селото се покрива с черен дим от запалените къщи на току що разстреляните невинни близки на партизани от отряд „Хаджи Димитър“.

Кои бяха тези жертви на фашизма? Баба Станка, наричана така, защото в продължение на повече от 25 години „бабува“ на всички новородени деца в селото. Разстреляна е, само защото е майка на партизанин и политзатворник, активни участници в антифашистката борба. Дядо Стойко, участник в трите войни от 1912 г. до 1918 г. Скромен, трудолюбив, беден, грижовен баща. Майката на Йонко и Агата леля Куна е скромна и трудолюбива, с трима сина партизани и съпруг в Сливенския затвор. Султана от борческото с. Шивачево, невинна жертва на фашистките главорези.

И днес, толкова години след кървавия 7 юни 1944 г., не ме напуска мисълта за онова време, когато разстрелваха без съд и присъда стотици герои, а в затворите бесеха или разстрелваха известни личности, които с дейността и интелекта си бяха и ще останат в родната ни  история.

Каквито и да са опитите на днешните отрицатели на това героично време да зачеркнат цели периоди от историята, не ще успеят, защото „Не се гаси туй що не гасне“.

И защото побеждават онези сили, чиито корени са в широките народни маси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Блокадата, която отне живота на над един милион души

Ленинград е символ на най-голямата човешка катастрофа през Втората световна война. Нацистката блокада, започнала на 8.9.1941, изпраща на смърт почти всеки втори жител на града. Нечовешките условия обаче не ги пречупват.

Първо изчезват кучетата и котките, а след тях и птиците. Крайната нужда и свирепият глад кара хората да ядат всякакви животни, за да преживеят и да не полудеят. Варят си супа от маджун и преварена кожа. Руският писател Даниил Гранин, който оцелява след блокадата на Ленинград, преди две години разказа пред германския Бундестаг следната покъртителна история: „Умира едно тригодишно дете. Майката слага трупа му на прозореца и всеки ден реже по едно парче от месото, за да изхрани второто си дете – и така го спасява“. Канибализмът също не е бил рядкост по времето на близо 900-дневната блокада. Смята се, че е имало между 1 000 и 2 000 случая на човекоядство. При това канибализмът се е наказвал с разстрел без право на обжалване.

Брутална стратегия

Съдбата на Ленинград, днешен Санкт Петербург, между 1941 и 1944 година е несравнима по своята бруталност. В началото на германската блокада населението на града край Нева наброява 2,5 милиона души, от които 400 000 са деца. По време на продължилата 871 дни блокада загиват 1,1 милиона цивилни граждани. Повечето от тях – от глад. Историците описват съдбата на Ленинград като най-голямата човешка трагедия на един град в цялата сегашна история.

Блокадата трае от 8 септември 1941 до 27 януари 1944 година. Това е и най-продължителната блокада на един град през 20-и век. През лятото на 1941 година групата армии „Север“ под командването на генерал-фелдмаршал Вилхелм Ритер фон Лееб атакува града с 500 000 войници, на които е поставена задача да унищожат Червената армия в Балтика, да превземат всички военноморски бази в Балтийско море и да превземат Ленинград до 21 юли.

Последната железопътна линия, която свързва града с външния свят, пада в ръцете на нацистите на 30 август 1941 година. От 8 септември градът е изцяло обкръжен по суша.

Хитлер спира нападението

Хитлер, който първоначално иска да завладее Ленинград и да го изравни със земята, неочаквано спира своите дивизии. Вместо да рискува тежки загуби в улични битки, той заповядва блокадата на втория по големина съветски град. Това дори предизвикало недоволство сред войниците. По този повод министърът на пропагандата Йозеф Гьобелс пише в дневника си: „Войниците викат в хор: „Искаме да продължим напред“.

Историкът от Йена Йорг Ганценмюлер твърди, че снабдяването за германските войници с хранителни продукти по онова време е било възможно, само ако цивилното население в окупираните земи бъде оставено да гладува. Известно е, че още от лятото на 1941 година Вермахтът има проблеми със снабдяването. „Първоначалното намерение за разрушаване на града се променя в полза на блокада, която в крайна сметка също цели унищожаването на цялото население“, казва Ганценмюлер.

Последното спасение – „Пътят на живота“

Особено първата зима от блокадата заварва населението крайно неподготвено. В обсадния пръстен има само една пролука – през замръзналото Ладожско езеро. Легендарното ледено шосе официално се казва „Военно шосе № 101“, но хората го наричат просто „Път на живота“. Само по този маршрут, който е бил под постоянен обстрел, е можело да се евакуират хора и да се доставят хранителни продукти в обсадения град. За жалост твърде недостатъчно. Още в началото на октомври 1941 година настъпва непоносим глад. Хлябът се смесва с трици и целулоза, раздават се купони за храна.

Онези, които работят, получават по 250 грама хляб дневно. Всички останали – по 125 грама. Обезсилените хора живеят в неотоплените си жилища заедно с умрелите. Първо изгарят мебелите, а накрая и книгите. Едва от януари 1943 година, когато Червената армия успява да пробие блокадата, вече има хляб без ограничения.

Независимо от нечовешките условия на живот в града по времето на блокадата, ленинградчани доказват високия си дух. През първата зима на блокадата 2 500 студенти завършват висшето си образование, театрите в Ленинград представят нови постановки, музеите са отворени.

А през 1942 година е и премиерата на Седмата (Ленинградска) симфония на Дмитрий Шостакович, която той композира година преди това под германския обстрел на града.

Мълчанието на следващите поколения

Главният редактор на специализираното списание „Източна Европа“ Манфред Запер казва, че блокадата на Ленинград дълго време е минавала за „нормална военна операция“. Британската историчка Ана Райд обяснява, че в Германия десетилетия наред е била премълчавана истината за нечовешките условия на живот на цивилното население, защото извършителите на престъплението са били бащите и дедите, воювали на Източния фронт?.

По-лесно е да се помни това, че тези наши роднини са страдали от измръзване, че са гладували и че след войната са се намирали в съветски плен, отколкото да говорим за това, че самите те са подпалвали цели села, че са плячкосвали храната и облеклото на селяните и се помагали за избиването на евреи“, пише Ана Райд в книгата си за блокадата на Ленинград. В съзнанието на германците престъпленията край Ленинград дълго остават в сянката на спомените за Сталинград, тъкмо защото край Сталинград са дадени много жертви от германска страна, твърди и Йорг Ганценмюлер.

До 80-те години на миналия век престъпленията на Вермахта остават почти изцяло неспоменати. „Това е ерата на голямото премълчаване”, казва бившият директор на германско-руския музей в Берлин-Карлсхорст Петер Ян и добавя: „Блокадата на Ленинград беше съзнателно изтласквана от колективната памет на германците, за да не са принудени да признаят още едно голямо престъпление на века“. А писателят Даниил Гранин заяви пред Бундестага през 2014 година по повод годишнина от края на блокадата, че дълго време не е можел да прости на германците, за това, че вместо да се борят на полето на честта и да изпратят войниците си срещу Ленинград, те са пратили гладът да воюва срещу обикновените хора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Почина голямата любов на Лили Иванова

На 76 години почина един от най-големите китаристи на българската рок музика – Илия Караянев. Известният като Личо Стоунса виртуоз е роден на 27 юли 1949 г. в любимия си Пловдив. Свири на китара от 14-годишен, като първите му уроци са от Ерик Клептън, Джими Хендрикс и група Shadows.

Първата китара прави заедно с баща си, който е дърводелец. През 70-те е най-известният соло китарист у нас, като звездната си слава получава в оркестъра на Лили Иванова. Има тригодишен любовен романс с примата, след което се разделят.

После свири в авангардния тогава джаз оркестър „София“. През 1984-та емигрира в Швеция, след това свири по корабите, в оркестри в Германия и Норвегия. След тежка катастрофа през 1996 г. едва остава жив. След това се завръща в България, а последният му проект е Litcho Stones band заедно с пловдивските музиканти Кольо Брадата и Сашо Каменаров.

Свирил е във всички стилове и с всички родни величия. Летящият му старт е с Емил Димитров и Митко Щерев. С тях свири 6 месеца през 70-те години, а после се оказва в оркестър „София“. Навлякъл си куп неприятности заради дългата коса. Там също изкарал половин година. Малко след като ги напуснал, бендът тръгнал на турне, но самолетът, с който летял, паднал и момчето, заело мястото му в оркестъра, загинало. После се озовал във формация „6+1″ начело с Иван Пеев. Там се сработил с Марги Хранова и Борис Годжунов. Бандата вървяла страхотно, планували участия в чужбина, но една щура вечер завършила с милиция заради ревността на един от музикантите към Марги и всичко се разпаднало. После свирил с Богдана Карадочева и Стефан Димитров. Изкарал и три години с Лили Иванова.

„Такава като нея още 100 години няма да се роди. Щом може на тия години да събере 15 000 души. Ако спре да пее, трябва да умре – това е животът й. Страшни концерти правехме навремето в Съюза. Бяха велики времена“, споделя Личо в едно от последните си интервюта, но не иска да разказва подробности около битието си с примата.

Екипът на bgspomen.com изказва съболезнования на семейството и близките на Илия Караянев.

Светъл път, маестро! И благодарим за музиката!

Източник:marica.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село край реката.Незабравими спомени и емоции

Лятото на село е нещо повече от сезон  то е усещане, съвкупност от аромати, звуци и незабравими емоции, които остават завинаги в сърцето. Всяка година, когато градската жега ставаше непоносима, с нетърпение чакахме момента да се потопим в спокойствието на бабината къща.

Незабравими спомени и емоции

Епицентърът на нашите летни приключения беше реката, която течеше само на няколко минути пеша от дома. Там, сред зеленината и хладната вода, прекарвахме целите си дни. Сутрин, още преди слънцето да е напекло силно, бяхме вече на брега, готови за поредния ден игри и забавления. Водата беше кристално чиста и толкова освежаваща, че забравяхме за всичко друго.

Скоковете от стария бряст, надпреварата с надуваеми дюшеци и безкрайните битки с водни пистолети бяха част от ежедневния ни ритуал. Смехът ни се носеше над водата и отекваше в близките хълмове. Понякога просто лежахме на меката трева, гледайки как облаците плуват в небето и споделяйки тайни и мечти. Тези моменти на спокойствие и другарство бяха безценни.

Вечерите бяха запазени за разкази около огъня, докато звездите една по една изгряваха над нас. Миризмата на пушек, смесена с тази на прясно окосена трева, създаваше атмосфера на пълно щастие. Прибирахме се уморени, но с пълни сърца и с нетърпение очаквахме следващия ден.

Тези летни ваканции край реката са най-ярките ни спомени от детството. Те не научиха да ценим малките неща, да се радваме на природата и да съхраняваме приятелствата си. Днес, години по-късно, като си спомням за тях, усещам същата топлина и радост.

Първата ми любов край реката

Беше едно от онези лета, когато времето сякаш спира и всичко изглежда по-ярко и живо. Селото дишаше спокойно – прашните улици, ароматът на липи и тихото жужене на пчели. Най-любимото ми място беше реката, където водата проблясваше като огледало под слънцето.

Една вечер, докато се разхождах по брега, я видях – седеше на камък, потопила босите си крака в хладната вода. Усмивката ѝ беше като светлина, която разпръсна цялата ми несигурност. Заговорихме първо за дреболии – за рибите, за сенките на върбите, за игрите на децата в селото. Но думите постепенно се превърнаха в нещо повече – в обещание за близост.

Дните след това минаваха като сън. Срещахме се всяка сутрин край реката – тя носеше книга, аз китарата си. Четяхме, свирехме, смеехме се. Вечер гледахме как залезът боядисва небето в златно и червено. В онези мигове разбрах какво значи да усещаш света по нов начин – през очите на първата любов.

Лятото свърши, но споменът остана. Реката още тече, върбите още пазят сенките си, а в сърцето ми винаги ще има онова момиче, което срещнах една лятна ваканция край селската река.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Снежна епопея в Русе от една сурова зима в снимки от 70-те

Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"

Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват във влак бащата на Илияна Йотова през 2003 година

Историята на първата жена президент на България Илияна Йотова е дълбоко свързана с два града в Софийска област – Костинброд и Сливница. Детството й преминава в Костинброд, а обществената и професионалната биография на баща й – д-р Малин Тодоров – е неразривно свързана със Сливница, където той е кмет в периода 1999–2003 г. Този път обаче завършва трагично – с убийство във влак.

Детство и ранни години в Костинброд

Илияна Йотова неведнъж е разказвала, че е израснала без „сребърни лъжички и дантели“, но в семейство на образовани и интелигентни хора. Ранните й години преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско.

Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд, преди да продължи образованието си в София. Спомените й са изпълнени с игри навън, колела, народна топка и жмичка, както и с усещането за общност – деца от различни семейства и етноси, които растат заедно и ходят в едно училище.

„Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство“, споделя Йотова в свои интервюта.

Семейството – строга почтеност и човечност

Бащата на Илияна Йотова – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Родом е от Сливница – град с исторически дух и „корави хора“, както самата Йотова ги описва.

Той е човек с твърд характер и високи изисквания – към себе си и към децата си. „За него нямаше отговор „не мога“, казва тя. И до днес хора от Сливница и региона я спират, за да й благодарят за помощта, която баща й им е оказвал като лекар и като кмет.

Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Кмет на Сливница (1999–2003)

През 1999 г. Малин Тодоров е избран за кмет на Сливница. Мандатът му е белязан от активна работа и силно лично присъствие – той е познат на хората не само като управник, но и като лекар, помогнал на поколения семейства.

Убийството във влака

На 21 август 2003 г. животът на д-р Малин Тодоров е отнет по особено жесток начин. Той пътува с влак от Костинброд към Сливница, когато е нападнат в купето от възрастен мъж с нож. Кметът е намушкан четири пъти, една от раните е в областта на сърцето.

Тодоров е откаран в „Пирогов“ с тежка кръвозагуба и в критично състояние. Въпреки усилията на лекарите и няколкото операции, той почива на следващия ден.

По-късно извършителят е задържан, а като основен мотив е посочен имотен спор, свързан с реституция. Случаят потриса Сливница и цялата Софийска област.

„Най-големият удар в живота ми“

За Илияна Йотова това остава най-тежката лична трагедия. Тя признава, че не си е позволила да се пречупи, защото е вярвала, че така би искал баща й – да бъде силна, отговорна и изправена.

Източник: balkanec.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той беше първият бизнесмен отвлечен за откуп

В петък е починал Стефко Колев, съобщиха за „24 часа“ негови близки приятели. Той бе бивш директор на СО „Руен“ и е първият бизнесмен, отвлечен за откуп през 2001 г.

Кантонер намира част от откупа, даден за свободата на Стефко Колев

На 26 септември 2001 г. сутринта Николай Димитров от поддръжката на гара Курило тръгва да постави знаци по жп линията за намаление скоростта на влаковете. Мъжът е в лошо настроение. Трябва да намери 100 лв. за учебници на сина си.Същия ден ще вземе само 80 лв. от заплатата си. Вдовец е и няма на кого да разчита. Дъщеря му едва ли ще започне работа в шоколадовата фабрика в Своге, защото още не е навършила 18 години. Шуреят му е тежко болен, разчита за пари пак на него.

Докато Кольо псува на воля, погледът му се спира върху банкнота от 50 лева. Грабва я. С дива радост благоради на онзи в небесата. Вижда още една. Прибира и нея, вече озадачен. Десетина крачки напред – и дъхът му спира. Стои пред огромна купчина пари – пачки от по 50, 20, 10 лева. Край него прелита влак. Банкнотите литват. После се приземяват елегантно върху скромната му железничарска униформа. Човекът обезумява. „Това са пари на бандити!“ – веднага си помислил Кольо. И за миг решава философския въпрос за парите и живота.

Обръща джобовете си и 100- те лева, които бързо мушнал в тях, се изспиват върху купчината милиони. И хуква като луд да съобщи в полицията.

Ще има сериозни наказания на полицейски началници и редови ченгета заради провалената операция с разпилените хилядарки между жп спирките Александър Войков и Курило, заканиха се тогава от МВР. След сигнала на Кольо в полицията на мястото се изсипали около 80 униформени от II РПУ-София и Транспортна полиция. Те отцепили района и събрали в найлонови торби левовете, но не описали номерата им. Минути по-късно пристигнали и спецполицаи от НСБОП. Всички участвали в огледа били обискирани. В повечето от тях били открити от влажните банкноти. По тази причина случаят веднага е иззет от II РПУ, в чийто район е територията на двете жп спирки.

Всъщност случаят с разпилените пари бил поверен на Службата за борба с организираната престъпност още преди банкнотите да се посипят от покрай релсите. Спецченгетата са дебнели преносителя им, докато пътувал във влака. Той разбрал за „опашките“ и побързал да се отърве от уличаващия го багаж. Почти е сигурно, че от МВР е изтекла информация за операцията и това довело до провала й.

Приносителят на огромната купчина пари е съпругата на отвлечения шеф на „Руен” и представител на „Пума” за България Стефко Колев. Още първия ден похитителите поставят ултиматом на Колев – два милиона откуп. Бизнесменът обаче се инати. Тогава бандитите събуват чорапа от единия му крак и насочват към него запалена горелка. Стефко Колев бързо омеква, но заявява, че 2 млн. лв. са непосилна сума за него.

Похитителите също се „вразумяват” и кандисват на един милион. Веднага изпращат SMS до съпругата на Стефко от негово име: „Трябва да намерите 1 милион лева, иначе няма да съм жив!”.

В същото време отвлеченият заедно с Колев шофьор Дончо е освободен, за да занесе подробни инструкции до икономическия директор на фирмата как да се събере сумата.

И така на шестия ден, следвайки инструкциите на похитителите, жената на Стефко и брат й хвърлят сак с 1 млн. лв. от нощния влак София-Мездра. Сакът обаче се отваря и 150 000 се разпиляват край линията близо до Курило. 850 000 лв. са задигнати от бандитите. На сутринта пък остатъкът е събран от кантонера бай Кольо, който го предава на полицията. Стефко Колев е освободен още същия ден.

По-интересното се случва по-късно. Още през септември 2001 г. Софийският градски съд дава ход на делото за отвличането. Обвинени са двама от так. нар. „Група на Шаки“, която беше нарочена и за убийството на Филип Найденов-Фатик. Обвинените са Данаил Георгиев-Джаки и Борис Арсов-Борчо. Малко по-късно Борчо е застрелян, а след него и самия Шаки. 

Пред съда остава да се пържи Данаил Георгиев.

През юни 2004 г. процесът е възобновен. В това дело главната роля е поверена на спецовете по звуци. Единствените двама експерти по сравняване на гласове на практика решават делото. Експертизата открила много прилики с гласа на подсъдимия, но според съдиите не съдържала категоричен извод. От петте степени на възможни заключения експертите се спират на „Вероятно е той“. Иначе за себе си спецовете са убедени, че гласът от преговорите и този на Данаил Георгиев е на един и същ човек. За магистратите обаче изследването е доста субективно. Не е достатъчен и фактът, че в убития Борчо е намерен часовникът на отвлечения. Не са достатъчни още куп косвени улики. Съдът произнася оправдателна присъда за Данаил Коларов, а адвокатът поздравява съдийския състав и ликува.  

Руският маг Влад Савенков: Повечето пари са в чужбина

Коренякът от Санкт Петербург Влад Савенков е човекът, който в началото на 90-те години съветските власти се опитват да вербуват за тайния психоекип на Борис Елцин. Но феноменът предпочита свободата пред фантастичната заплата, която му предлагат. Не го блазни и изкушението да е сред хората, които на практика управляват глобалната политика зад гърба на най-влиятелните световни лидери. През 1996 г. Савенков се преселва в България. Ясновидческите му дарби са ползвани за издирване на отвлечени бизнесмени, луксозни лимузини и изчезнали хора.

Запитан какво вижда около отвличането на Стефко Колев, руският маг категорично отговаря, че основната част от парите за откупа са в чужбина. Останалите били дадени на няколко души в България. Според Савенков при самият Стефко Колев от момента на отвличането има силен психо-емоционален пробив, който още го държи. Държи го все още и страхът от спомена. Савенков твърди, че Колев се страхува от ново покушение или друг рекет. Историята при Стефко не е приключила, казва магът Влад.

Източник:retro.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Памет за един непримирим дух останал завинаги на 27

Димитър Воев принадлежи към онзи рядък тип хора, които не умеят и не желаят да живеят „по течението“. Непримирим към конформизма, към обществено удобните истини и към фалша на времето си, той се превръща в един от най-ярките символи на българския ъндърграунд и на духовния бунт в края на XX век. Поет, музикант, композитор и мислител, Воев изпреварва епохата си и остава завинаги на 27 – възраст, в която за мнозина всичко тепърва започва, а за него вече е оставена дълбока следа.

Роден е на 21 май 1965 г. в София. Още като ученик започва да търси своя език в музиката и думите. Първата му група „Парадокс“, създадена заедно с Кристиян Костов, е ранно свидетелство за неспокойния му дух.

Биографията му не следва праволинейни пътеки – заедно с бъдещи свои съмишленици Воев попада дори в психиатрична клиника, за да избегне казармата, акт, който сам по себе си говори за радикалния му отказ да се подчини на наложени модели. През 80-те години участва в няколко експериментални формации, сред които джаз дуото „Воцек“, по-късно прераснало в „Воцек и Чугра“ – група, която дълго време остава в пълния ъндърграунд, но оставя силен отпечатък с импровизационния си дух и философските си текстове.

Истинският пробив идва през 1985 г., когато заедно с Васил Гюров Воев основава „Кале“ – първата постпънк група в България. Единствената им голяма поява на Първия софийски рок фестивал през 1987 г. се превръща в легенда: след няколко песни микрофоните им са изключени заради „неподходящи“ думи, а групата е свалена от сцената. Публиката обаче не млъква и дълго след това скандира името им – момент, който ясно показва пропастта между официалната култура и глада на младите за истинско изразяване. Малко по-късно „Кале“ се разпада, но Воев вече е намерил своя път.

През същата 1987 г. се ражда „Вход Б“, скоро преименувана на „Нова генерация“ – име, взето от негова поема и превърнало се в емблема на цяло поколение. С тази група Димитър Воев оформя българското лице на cold wave и dark wave теченията. Песните му не са просто музика, а манифести – „Само двама“, „Ледове“, „Патриотична песен“, „Скорпионите танцуват сами“ се превръщат в саундтрак на вътрешния бунт, на желанието за свобода не само политическа, но и духовна. През 1989 г. „Балкантон“ издава плоча с песни на „Нова генерация“ и „Контрол“, а през 1991 г. излиза първият самостоятелен албум на групата – „Forever“.

Воев посреща промените след 1989 г. без еуфория и без сляпо възторгване. Бунтът му никога не е бил еднозначно насочен срещу конкретен режим – той е по-дълбок и по-неудобен. Както по-късно ще каже дъщеря му Димитра Воева, това е бунт срещу конформизма, срещу консуматорското мислене, срещу липсата на памет и смелост. Символичен остава концертът през 1992 г., организиран в подкрепа на разрушаването на мавзолея на Георги Димитров – излязъл на сцената, Воев изпява песен, написана часове по-рано, с думите „не пипайте мавзолея“, отказвайки да се впише в актуалната вълна само защото е „модерна“.

През 1991 г., едва на 26 години, той се застъпва открито за хората и децата в Русе, организирайки един от първите рок фестивали след падането на режима в защита на правото им на здраве и живот. Това е още едно доказателство, че за него изкуството не е поза, а морална позиция.

На 5 септември 1992 г. Димитър Воев губи битката с тумор на мозъка. След смъртта му излизат албумът „Отвъд смъртта“ с последните записи на „Нова генерация“ и стихосбирката „Поздрави от мен боговете“. Малцина знаят, че един от най-големите хитове на българската поп сцена – „Кукла“ на група „Атлас“, е по негов текст, написан още когато е на 18 години, а днес песента е част от учебниците по музика.

През последните години интересът към личността и творчеството му не отслабва. Книгата „Непрочетено“, съдържаща над 100 непубликувани текста и десетки архивни материали, ни допуска по-близо до интимния свят на Воев – свят на чувствителност, болка и безпощадна честност. Документалният филм „Воев“ също възстановява паметта за него не като мит, а като жив човек. А решението алея в Борисовата градина да носи неговото име е знак, че обществото ни все още разпознава значението на този „изчезващ вид“ хора.

Днес Димитър Воев би бил на 60 години. Вместо това той остава завинаги млад, но и завинаги актуален – герой не само на своето време, а и на всяко време, в което свободата започва отвътре.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ