Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Напоследък 17-годишният ми син на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на соц-а. И понеже тези подрастващи няма как и да са помирисали тези години на всенародно щастие, явно е че са чули за това от родители и познати.

Обещах на сина ми, че някой ден ще напиша нещо за това. Оказа се, че някой ден е днес.

Това е за теб, сине, а може би и за твоите приятели, ако някои от тях се интересуват. Аз бях на вашата възраст през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на "развитото социалистическо общество" и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. 

Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Май. Не помня точно. Та, сине мой, с ръка на сърцето ще ти кажа: истина е, хубаво си живеехме! Бяхме млади и пълни с енергия. Всеки баща на твой приятел ще си спомни с умиление как е имал коса, нямал е шкембе и по-често се е смеел. Техните майки пък с носталгия ще си спомнят как са се обръщали след тях мъжете, нямали са бръчки и не са се притеснявали за сметките. Хубаво време беше и с радост пак бих го изживял.Понеже това обаче не може да стане, нека да ти кажа как бяха някои други неща. Като се замисля, те не бяха чак толкова наред. С риск да разваля сълзливата носталгия и телешкия възторг по младостта, даже бих казал, че никак не бяха наред. Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече.

Откъде да започна? Вие какво обичате да правите сега? Слушате много музика? Е, и ние така. Аз обичах хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада. И народна музика, ама не чалга. Чалгата беше лоша. Както рок, поп и прочие. Рап, техно и хаус нямаше, ама без грам съмнение ще ви кажа, че и те щяха да са лоши. По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета.

Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видео клип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (вие едва ли знаете какво е това, ама да речем че е като CD). Само искам да отбележа, че липсата на музика тогава не беше толкова супер и на вас сигурно щеше да ви липсва.

Вие също така доста време прекарвате в Интернет. Тогава нямаше Интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше Интернет , ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове. Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание. Може би и това щеше да ви липсва.Вие доста време прекарвате и на смарт телефоните си. Такива естествено нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шанса някой да ти разреши да имаш устройство дето снима и изпраща всякакви неща е абсолютно нулева. Забрави и за това.

Вие обикаляте понякога по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не можете да си ги позволите. Ние нямахме такъв проблем! В България при соц-а нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли, просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше. Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от КОРЕКОМ. Какво е КОРЕКОМ ли? Не питай, дълга история. Веднъж си купих от магазина маратонки Адидас. Нямаше други марки изобщо. Забрави за Найки, Пума или Рийбок. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха Адидас, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат. Имах чувството че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света. Може би нямаше да ви хареса да нямате нищо от това.

Вие също обичате спорта. Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим. Онзи ден четох по Фейсбук правилата на махленския футбол. Там описваха нещо подобно. Смял съм се с умиление. Супер си беше все пак, ама да ви кажа, това все пак е малко тъпо да не можеш да пориташ, защото няма топка.Също така много гледахме мачове.

Източник:www.budnaera.com



Спомням си от далечното минало на детството , какъв трепет ни обземаше, щом чуехме да долита от улицата характерната  за мечкадарската  гусла еднообразна мелодия. Тя беше като че ли само от две ноти. 

Хуквахме навън да гледаме единственото улично представление. Тръгвахме след мечкадаря, който не се различаваше много от завързаната със железен синджир прашна и рунтава мечка. Тя неохотно се тътреше след него, защото синджира беше закрепен за  прокарана през ноздрата халка. Това беше преди времето, когато Бриджит Бардо  подпомогна създаването на резерват в Южните Родопи за спасяването на българските мечки.

 Съберяха ли се повечко хора, започваше представлението. С променена мелодия на гуслата и чрез подръпване на синджира мечката се изправяше на два крака и с повдигнати предни лапи пристъпваше, а мечкадаря на висок глас обявяваше: 

„Покажи мецо, как мома играе на хорото” или „Покажи  мецо, как юнак ходи из балкана” и още няколко скеча, като накрая мецана се търкулваше в прахоляка и събралите се зрители страхливо отскачаха в страни. Мечкадаря  питаше дали някой иска да се бори с меца ,сваляше калпака и го поднасяше поред на хората, да му пуснат някоя и друга монета, нещо което не ставаше много често.

 Говореше се, че по време на празници в някой села на мегдана ставали борби - млади здравеняци се преборвали с Мецана. 

/Блог Мечкадари/ Снимка: Wikimedia Commons



Консервен комбинат „Бригада” е произвеждал ежегодно 15 000 тона детски пюрета, като половината от тях са отивали за износ за СССР.

По отношение на качеството те са били много добри, защото нашият Научно-технически институт по консервна промишленост е имал възможност да изучи световния опит за производство на детски храни. Не се е гонело печалба, рецептурите, които са се създавали, са били съобразени с оптималното задоволяване на нуждите на децата. Предлаганият  асортимент е бил 52 вида.

През 1976 г. изпреварваме САЩ и Швеция по консумация на детски храни от едно дете. Така потреблението им стига до 9000 тона годишно. Това в известна степен се дължи и на консумирането на детски храни от възрастни хора. Те ги купуват за себе си, тъй като са били прекалено евтини – държавата дотира 50 процента от цената им.

В онези години се раждаха по 117-118 хиляди деца. Само в София са се консумирали 2000-2500 тона детски храни годишно. Почти всекидневно са се товарели за износ по 7-8 вагона детски храни и други консерви.



Родена на 02.07.1963 г. в гр.София.Завършва с отличен успех 7-ма столична гимназия. През 1990 година завършва висшето си образование в СУ "Св. Климент Охридски", специалност "журналистика", а през 2004 г. придобива магистърска степен по филмово и телевизионно изкуство в Нов български университет.

През 1981 г. участва във вокално – инструментална група “Следа”. Година по-късно следите, които оставят изпълненията на младото русокосо момиче, са наистина забележими. През 1983 г. Роси Кирилова записва първите си самостоятелни песни “Тишина” и “За теб живея”.

През 1984 г. с песните “Бялата река”, “Денонощие” и “Ако ми каже”, Роси печели не само признанието на специалистите от журитата на радиоконкурса “Пролет”, “ХV младежки конкурс” и ХІХ международен фестивал “Златният Орфей”, а и симпатиите на публиката. Следващата година й донася две първи награди: в телевизионната класация “Мелодия на годината” с песента “Любов завинаги” (музика Морис Аладжем, текст Георги Начев) и на радиоконкурса “Пролет `85” с песента “Сбогом, клас”, която изпълнява заедно с Благовест и Светослав Аргирови (музика братя Аргирови, текст Георги Начев). През 1988 г., отново на радиоконкурса “Пролет”, Росица Кирилова получава първа награда с песента “Нещо невероятно”, която пее в дует с Георги Христов. Техният дует бързо спечели симпатийте на многобройните почитатели на двамата изпълнители. Двамата певци са наградени с платинена плоча от Балкантон по повод техния първи съвместен албум “Нещо невероятно”.

Росица Кирилова е обявявана многократно за Певица номер 1 в България в традиционната годишна класация на популярното предаване на БНР “Музикална стълбица”. През 1993 г. тандемът Роси Кирилова и Панайот Панайотов печели две първи награди – на жури и на публика – на Интерфест Битоля /Македония/. С Мими Иванова и Ваня Костова грабват първата награда на фестивала "Песни за София" през 2003г. с песента на Развигор Попов "София ухае на липи". През 2007г. Роси печели заслужено и неоспорвано първото място на Фестивала за българска забавна песен "Бургас и морето" с авторската си песен "Като Да и Не". Естрадната звезда първа изпълнява хита на Емил Димитров- "Моя страна, моя България" на неговия 30-годишен юбилей. Песента намира място в албума й "Всяко нещо има свое време".

През 1995г. Росица Кирилова създава свое авторско предаване “За животните с любов” по БНТ и сателитен канал “ТВ България”, което и до днес радва любителите на животните не само в България, а и по света. Вече 11 години тя успешно съчетава журналистиката с пеенето. През 1999 година е избрана за посланик на добра воля на Уницеф за България и заедно с композитора Хайгашод Агасян и поета Александър Петров създават Химна на Уницеф за България.

Зад гърба си има реализирани 19 албума, в това число 1 максисингъл /първият максисингъл в България/, 3 малки плочи, 4 телевизионни рецитала – ”Усмихни се за мен”, “Приятелите винаги остават”, “Тишина” и “Бог да е с теб”, 3 видеоалбума – “Монолог за двама”, “Без маска и грим” и “Бог да е с теб”, много концертни изяви, както в България, така и в Германия, Финландия, Румъния, Швеция, Чехия, Русия, Турция. През 2006 година Българската национална телевизия реализира документален филм-портрет посветен на творчеството на естрадната звезда. Роси е пяла съвместно с Карел Зих, Стефан Данаилов, Богдан Томов, Георги Христов, Нели Рангелова /първият женски дует/, Панайот Панайотов, Мустафа Чаушев, дует ШИК, Ваня Костова, Мими Иванова, Димитър Туджаров – Шкумбата, Къци Вапцаров, Боян Михайлов и други нейни приятели и колеги.

Албумът й “Живей за мига” /1992 г., е първият албум в България издаден на CD. Този албум отново издига Роси Кирилова на върха и тя е обявена и за Певица на година в класацията на Музикална къща “Riva Sound”.

Сред най популярните й песни се нареждат “Боса по асфалта”, “Тишина”, “Има шанс, няма шанс”, “Приятелите винаги остават”, “Усмихни се за мен”, “Учителко, целувам ти ръка”, “Най-добрата дума”, “Избрах нарочно вас”, “Нещо невероятно”, “Живей за мига”, “Сърцето знае защо...”, “Всичко е любов”, “Защо така ме нарани?”, “Като Да и Не” и много други. Роси е певицата изпяла най-много детски песни, които и до ден днешен се пеят от малки и големи - “Песен за изгубеното куче”, “Моята кукла Барби”, “Мики Маус”, “Момичето с мечето”, “Парцалина” и много други.



 


„Обичайте и служете на Родината, народа и Партията, така както ги обичаха и им служеха героите дали живота си в борбата против  фашизма и капитализма, както ги обичаха и им служиха младите герои  деца и юноши… Бъдете верни на вашата свещена пионерска клетва. Следвайте неизменно заветите на Георги Димитров. Пазете чисто и неопетнено знамето, което Партията ви поверява. Бъдете винаги достойни за него, носете го винаги с чест…“

Биография:

2 НОЕМВРИ 1944 ГОДИНА. С решение № 7, т. 16, Политбюро на ЦК на БКП възлага на РМС, като пръв помощник и резерв на партията, да изгради детско-юношеска организация и да се заеме с нейното пряко ръководство. Организацията е наречена "Септемврийче" в чест на историческите събития през септември - войнишкото въстание от 1918 година, антифашисткото въстание от 1923 година и освобождението от монархофашизма на 9 септември 1944 година.

1944 - 1945 ГОДИНА. Септемврийчетата събират подаръци и изпращат колети, пишат писма на бойците, участници в заключителната фаза на Отечествената война. Техните чети и дружини се сплотяват около ремсовите дружества.

1 ЯНУАРИ 1945 ГОДИНА. Излиза първият брой на вестник "Септемврийче". Редактори на вестника са Асен Босев и Камен Калчев, художници - Александър Поплилов и Стоян Венев.

ЮЛИ - АВГУСТ 1947 ГОДИНА. По зова на партията първите младежки бригади започват работа на легендарния Проход на Републиката. Септемврийчетата им изпращат колети, пишат писма, гостуват със свои агитки при тях.

1947 ГОДИНА. Ражда се "Маршът на септемврийчетата" - песента "Пейте в светлата родина" по стихове на Асен Босев и музика на Александър Райчев.

ЮЛИ - АВГУСТ 1948 ГОДИНА. В пионерския лагер в курорта "Дружба" край Варна летуват заедно деца от Гърция, Унгария, Чехословакия, България. Лагерът става международен.

2 МАЙ 1949 ГОДИНА. В Сливен се открива първият в страната пионерски дом "Септемврийче".

2 ЮЛИ 1949 ГОДИНА. Спря да тупти сърцето на Георги Димитров. Скръбта на целия български народ споделят и септемврийчетата. Организация "Септемврийче" се преименува в Димитровска организация "Септемврийче"

10 ЮЛИ 1949 ГОДИНА. При погребението на Георги Димитров българските септемврийчета произнасят клетва, която завършва с думите: "Ти ни наричаше най-младата смяна, утрешни строители на социализма, на комунизма. Кълнем се, скъпи учителю, че ще строим социализма и комунизма с димитровска смелост, с димитровски жар".

АВГУСТ 1950 ГОДИНА. Първата група български пионери заминаха за СССР да летуват в Артек.

ФЕВРУАРИ 1951 ГОДИНА. Вторият конгрес на ДСНМ решава димитровските септемврийчета да се наричат пионери, а организацията да се преименува в Димитровска пионерска организация "Септемврийче".

ОКТОМВРИ 1951 ГОДИНА. Разтваря врати Централният дворец на пионерите "Георги Димитров" в София.

1 МАРТ 1953 ГОДИНА. В София се създава Дом на детската книга - днес Дом на литературата и изкуствата за деца и юноши.

28 МАРТ 1955 ГОДИНА.  За първи път у нас се провежда Седмица на детската кинга.

23 СЕПТЕМВРИ 1959 ГОДИНА. По случай 15-годишнината от създаването й, за активно участие в комунистическото възпитание на българските деца, Димитровската пионерска организация "Септемврийче" е наградена с орден "Народна република България" - І степен.

1 АПРИЛ 1962 ГОДИНА. Излиза първият брой на изданието на вестник "Септемврийче" за чавдарчета - вестник "Дугарче".

18 ЮНИ 1962 ГОДИНА. От всички краища на страната в София пристигат на Републикански пионерски сбор български пионери. Те рапортуват пред ЦК на БКП за своите дела в чест на VІІІ конгрес на БКП и 80-годишнината от рождението на Георги Димитров.

30 МАЙ 1966 ГОДИНА. Тържествен републикански пионерски сбор, 5000 пионери в ботевски униформи предават на родината легендарния кораб Радецки", построен със средствата, събирани от българските деца.

3 ФЕВРУАРИ 1968 ГОДИНА. В чест на 25-годишнината от създаването на ДПО "Септемврийче", редакцията на вестник "Септемврийче" и редакцията на вестник "Народна армия" обявяват операция "Българска слава".

23 ЮЛИ - 6 АВГУСТ 1968 ГОДИНА. Девети световен фестивал на младежта и студентите в София. Всяка дружина, всеки отряд провежда форуми на дружбата, митинги, акции на солидарността, 1200 пионери вземат участие в 53 концерта през дните на фестивала. На виетнамската делегация българските пионери поднасят подарък - автобус и линейка, закупени със средства от трудовите им акции.

АВГУСТ 1979 ГОДИНА. В София се провежда първата международна детска асамблея "Знаме на мира".

23 СЕПТЕМВРИ 1979 ГОДИНА. В село Ястребино, Търговищко, се провежда Седмият републикански пионерски сбор, с пламенна реч другарят Тодор Живков поздравява хпионерите за изграждането на новия национален пионерски комплекс "Ястребино".

23 СЕПТЕМВРИ 1984 ГОДИНА. Провежда се Осмият републикански пионерски сбор. На парад на челвените връзки по случай 40-годишнината на ДПО "Септемврийче" присъствуват представители на най-добрите отряди и дружини. Обявена е Димитровската проверка "Винаги готов!"

25 МАЙ 1987 ГОДИНА. Открит е ХV конгрес на ДКМС. В секцията "Пионерската организация - с критериите на утрешния ден" делегатите дискутират проблемите на организацията, обсъждат необходимостта от поврат в живота на пионерските колективи.



 

Младежи в чирпанското село Златна Ливада през 80-те

Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали - в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.

Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на важните неща. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.

Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването - къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма "до другото лято".  Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш в баба...

Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.

 М. Лазарова



Сякаш вчера оставихме 80-те години зад гърба си. А вече едва ги помним. Добре, че разполагаме с българските кинокласики, които ни подсещат за миналото. „Дами канят“ (1980), „Оркестър без име“ (1982), „Куче в чекмедже“ (1982), „Опасен чар“ (1984), „Маневри на петия етаж“ (1985) и много други ни показват в детайли живота от онова време. В тях можем да си спомним какви бяха хората, мечтите, пороците, услугите, жилищата...

ПАРИТЕ

През 80-те години левчето беше от хартия, а върху него гордо бе изобразен Паметникът на връх Шипка. „Куче в чекмедже“ ни припомни този факт със сцената, в която малкият Миташки влезе с дрехите във ваната, без да извади съкровищата от джобовете си и после се наложи да сушат левчетата му на простора. В онези години изразът „пране на пари“ все още се разбираше буквално…

ЛЮБОВТА

През 80-те години чувствата се изразяваха просто. С цветя. Помните ли какъв букет донесе на съпругата си героят на Велко Кънев в „Маневри на петия етаж“? С какво беше пълна кошницата, която Антон Радичев качи върху колата си в същия филм? И какво имаше на масата пред Тодор Колев и Татяна Лолова в „Опасен чар“? Отговорът е един и същ – карамфили. Те бяха неизменният и леко безличен символ на любовта през късния соц.

СВАЛКИТЕ

През 80-те години най-важното бяха любовта, морето и още нещо, поне според „Оркестър без име“. Павел Поппандов направи показно пред нацията как се хващат русалки – с няколко лафа и една мрежичка за бира. Стефан Данаилов също преподаде отличен урок по бърз флирт на цяло поколение с ролята си в „Дами канят“. Неговата лекция беше кратка и се побираше във въпроса: „Ти знаеш ли, че имаш страшни очи?“.

АВТОМОБИЛИТЕ

През 80-те години автомобилите бяха мечта. Милиони млади българи бленуваха да им подарят „Лада“ за сватбата, точно както направи другарят Миташки (Димитър Манчев) за дъщеря си в „Оркестър без име“; да подкарат БМВ на старо като Дантон Тахов (Стефан Данаилов) в „Маневри на петия етаж“.

ОПАШКИТЕ

През 80-те години опашките бяха дълги и неизбежни. „Пуснали са портокали!“, развълнува се Невена Коканова, докато учебната „Лада“ на Стефан Данаилов минаваше покрай някакав магазин в „Дами канят“. Кой може да забрави как Кулишева (Надя Тодорова) от „Двойникът“ се оправдава пред героя на Тодор Колев защо е закъсняла за събранието: „Какво да правя, пуснаха чушки – до обяд щяха да свършат!“.

ТЕХНОЛОГИИТЕ

През 80-те години технологиите влизаха у нас по „втория начин“. В домовете ни – и съответно във филмите, бавно се настаниха западни телевизори, музикални уредби и видеоплеъри. Една от първите „корекомски“ джажди беше увековечена на големия екран лично от Стефан Данаилов. В „Манерври на петия етаж“ героят му слушаше уокмен, за да заглуши боботенето на съпругата си. А в „Дами канят“ същият имаше голям, тежък и ръбат касетофон, който пускаше като фон на бурния си сексуален живот.

СЪСЕДИТЕ

През 80-те години все още познавахме съседите си. А и те знаеха всичко за нас. Искахме им назаем яйца и чаша захар. А те ни даваха ключа за апартамента си, за да им поливаме фикуса, като тръгваха към село. Като деца имахме чувството, че комшиите са нещо като роднини и им казвахме „чичо“ и „лельо“. А към това обръщение, за повече тежест, добавяхме фамилията им. Както Миташки от „Куче в чекмедже“ викаше на съседката си „леля Добрева“./Ретро.бг/



“Алф” започва да се излъчва през септември 1986 г. по американската телевизия Ен Би Си. В него извънземният Гордън Шамуей се разбива с космическия си кораб на Земята. Попада в гаража на семейство Танер - обикновено американско семейство, което дава на новодошлия името Алф (от англ. A.L.F. - Alien Life Form - “извънземна форма на живот”, в първия епизод на сериала с българско озвучаване “АЛФ” е преведено като “алтернативна форма на живот”).

И четиримата от семейството - съпругът Уилям, жена му Кейт и децата Лин и Браян, неохотно приемат Алф в своя дом и го крият от службите, докато той поправя космическия си кораб и се опитва да се свърже с оцелели от родната му планета Мелмак.

А всичко това на фона на куп пакости и забавни лафове като “Майтап бе, Уили”, които зрителите помнят и сега.

Макс Райт така и не успява да надмине славата на сериала. След края му през 1990 г. големите кинопродуценти го свързват само с образа на очилатия чиновник, който трябва да се справя с извънземното вкъщи.

Има малка роля в минисериала “Сблъсък” по едноименния роман на Стивън Кинг, както и второстепенна роля в първия и втория сезон на “Приятели”.Макс Райт почива на 26 юни 2019 г.в  Хермоса Бийч, САЩ.

....Почивай в мир Уили.......!!!....

Източник: 24 часа



Обожавам моето поколение! Ние хванахме и грамофонните плочи и лентите. Превъртахме с химикалката касетките и говорехме по стационарния телефон. Помним и диапозитивите и дискетите. 

И въпреки това, днес, наравно с тинейджърите прекрасно усвояваме всички нови технологии. Харесваме и популярната БЪЛГАРСКА музика и знаем текстовете на всички песни и не изпадаме в епилепсия от съвременните ритми. Прекрасно знаем че в този свят повече никога НЯМА да има такива като Майкъл Джексън,  Queen и Led Zeppelin, и на никой още не му се отдава да замени изгубените Емил Димитров, Паша Христова и Леа.

Това сме ние които в детството си гладехме бодливата ученическа униформа с червената връзка, а днес трепетно се грижим да няма прах по обувките ни преди да излезем на вън. Ние никога няма да разберем как може да ти е скучно на улицата. Всеки един от нас може в движение да преброи десетина забавления „без нищо“, десетина игри с топка, няколко забавления с пръчка и консервна кутия. Да не говорим за други дреболии от фунийки до лъкове . Това сме ние които разговаряме употребявайки цитати от книги и филми, и съчувствено зяпаме към онези които ни питат „ от къде знаеш“.

За нас работеше цяла индустрия от детски филми и най добрите актьори пееха, танцуваха и какво ли не за да растем НОРМАЛНИ хора.

Ние все още можем да дружим и не прощаваме предателствата. Още помним че да обичаш човека – не е нужно да спиш с него!

Ние преживяхме РАЗРУХАТА на нашата СТРАНА – НРБ! Оцеляхме през 90-те! Преживяхме световни кризи.

Най накрая разбрахме че нашите родители правеха за нас всичко което можеха. Дори и да не правеха нищо!

Ние вече осъзнахме че думата ЯКО – това не са клубове и дискотеки всяка събота и неделя. Не са градуси в чашата – а ЗДРАВ ЦВЯТ НА ЛИЦЕТО! ЗДРАВ СЪН И БЛИЗКИ ХОРА ДО НАС.

Ние сме най закаленото и прогресивно поколение. На нас ни провървя да се родим, много преди да отнемат СВОБОДАТА НА ДЕЦАТА!

Ние сме свикнали да не слушаме никой и да не чакаме от никого нищо!



В колективната памет на Северозапада една влакова композиция изпуска локомотивна пара с уютен апетитен аромат и противоречиви спомени.

Малко има за „мазния влак“ в интернет, защото това е неформално, но пък масово познато за хората от региона понятие, свързано със седма линия на родната железница.„Имаше години, когато някои хора знаеха, че така го наричат, но не знаеха защо, викат: казаха ми да хвана „мазния влак“.

„С него отиваше блажнинка от Видин за София.“

„Мазния влак“ е нарицателно понятие – колкото весело, толкова и малко тъжно, от близкото минало.“

Това са гласове на хора, които помнят „мазния влак“, пътуващ нощем от Видин за София и изхранващ столицата във времена на обществено-политически катаклизми.

„Историята на „мазния влак“ я знам от спомените на моите родители, които са от различни места от Северозападния край. Така е наречен още веднага след Първата световна война. По това време вече линията е построена. В тези много трудни години след войната добива това название, затова защото по него тръгват земеделските производители с това, което са произвели – най-вече слънчогледовото олио, а също така закланите прасета, месото. Тази традиция си продължавала в годините и най-вече по време на Втората световна война, когато е имало конфискуване на продукти. Хората са криели животни, за да могат по някакъв начин да вържат двата края. Производителите от Северозападна България са пътували до София, за да си продадат продукцията: най-вече свинско месце, угоени гъски и патици, пилета и кокошки и столичани са ги посрещали още на Централна гара и се въртяла страшна черна борса, защото столичани са гладували, буквално, във военните години.“

„През всички видински селища, през Монтана, през Враца – някога така се е снабдявала София с манджи, с месо, със сланина. Всеки е влачил кошници, дамаджани и оттам тръгва името на „мазния влак“.

Повечето търговци пътували с нощния влак заради проверките, а мнозина от „столичаните в повече“, пребивавайки по квартири в крайните квартали на София, са разчитали най-вече на продуктите, изпращани по „мазния влак“ от близки и роднини, разказват пазители на семейните спомени за „мазния влак“.

Щайги с чушки и кашони, пълни с буркани били част от есенния реквизит на „мазния влак“.

„Това беше може би най-препълненият влак, който някога съм виждала в живота си.“

„Българското село, българската провинция щедро мъкнеше на децата в София. Най-често се влачеха мазни неща – свинска мас някоя и друга тенекия, мръвките от прасето, печено агне. Хората произвеждаха, имаха, носеха. За празници, за делници. Тая тясна връзка – между родители и деца, между провинция и столица, наистина беше трогателна.“

Сега, когато провинцията отдавна не изхранва столицата, а Северозападът е наричан северозападнал, всички тези спомени звучат като легенди.

Има и колоритни истории, вероятно украсени с годините. Като тази за дядото с дамаджаната, която в претъпкания с правостоящи коридор била счупена неволно с мотика и, разливайки се на пода, десетте литра прекрасна гроздова ракия причинили пожар заради пушачите наоколо, който гасили на гара Враца. Вижте още:Призрачните изоставени ЖП Гари на северозапада

Източник: bnr.bg/В статията е използвана илюстративна снимка от гара Волуяк,1985 г./



Роден е на 11 септември 1941 г. в София. Още като дете се снима във филма „Следите остават“, в който си партнира със своя почти връстник Стефан Данаилов.

Героят му се казва Чарли и това име му остава като прякор за цял живот.

Георги Наумов не завършва ВИТИЗ, но продължава да се снима в киното. Играе малки роли в „Хайдушка клетва“ и „Звезди“ – филм по сценарий на Анжел Вагенщайн, който печели специалната награда на журито на кинофестивала в Кан през 1959 г.През 1960 г. на екран излиза филмът „Първи урок“ в който Пешо е Ромео от работнически квартал в София, а неговата Жулиета е Виолета – ученичка от образцова гимназия.

Любовта им показва сблъсъка на два свята – на бедните и богатите. Корнелия Божанова в ролята на Виолета също е непрофесионална актриса, но режисьорът Рангел Вълчанов превръща сценария на Валери Петров в изключително силен и мъдър филм.

Само след две години тандемът Петров-Вълчанов създават нов шедьовър – „Слънцето и сянката“. В него Георги Наумов е момчето, а момичето е полякината Анна Пруцнал. Филмът печели много български награди, както и призове от световни фестивали в Карлови Вари, Сан Франциско, Москва, Мелбърн, Лос Алмос и др.

Режисьорите на забравят Георги Наумов той се снима във филмите „В края на лятото“, „По тротоара“, „Бягаща по вълните“, „Скорпион срещу дъга“ и др. В знаменития филм „Кит“ е телеграфистът, който съобщава за рибния улов на кораба „Перун“.После в киното навлязоха нови поколения актьори, а в средата на 80-те години Георги Наумов можеше да бъде видян като управител на магазина за хранителни стоки, който се намираше в партера на сградата, в която сега се намира профсъюз „Подкрепа“.



Нямаше го варианта по цял ден в нас, разходките не бяха в мола, а в парка. Тогавашните дами (нашите мами) знаеха къде сме, без да ни звънят по телефона. Рецептите за най-вкусните ястия не бяха извадени от нета, а от една пожълтяла тетрадка.
 

Нямаше добър, по-добър, най-добър и магически прах за пране, но дрехите ни винаги бяха чисти и спретнати. В началото. И така до резултата в края на деня – след игрите на стражари и апаши, криеница, гоненица. Скачахме на въже и на ластик без да засичаме време и да броим изгорените калории.

Сладоледът беше два вида – на клечка и във фунийка. Хранехме се здравословно без да знаем – домати, краставица, срязана на две със сол, чушка пълна със сирене и джанки, череши, вишни, кайсии. Може и зелени, даже по-добре. Нали са кисели и то колкото и да не ни беше горещо... топличко си беше. А киселото освежава, пък и мама щом е казала да не ги ядем, още по-сладки ставаха.

Ходехме и на море. Цялото семейство, с колата или с влака, с плажния чадър, голямата чанта и доброто настроение. На морето беше хубаво – беше чисто, нямаше големи лъскави сгради, но пък имаше... море и пясък, много пясък. Правехме си замъци, копаехме дупки, а помните ли номера с мокрия пясък и обърната кофичка? За разкош можеше да се украси с миди. И като казах миди, да не пропусна първите ни опити в кулинарията – салати от листа, кафе от пръст и вода, торти от кал, украсени с камъчета. 

И така в готвене, бягане, каране на колело, събиране на листа и камъчета, минаваше денят. По тъмно сърдито идваха да ни прибират, защото пак стрелките на часовника се бяха извъртели прекалено бързо. Пак бяхме закъснели. Но нищо, утре пак, „Ще те извикам в 9 часа. И си вземи колелото! Чу ли?” – ехтеше цялата улица, защото вече нервно те дърпаха на път към вкъщи. Всичко това се случваше през лятото, което започваше с първото ледено сокче и свършваше с първата надписана тетрадка.

Беше различно и беше хубаво.



С носталгия обръщаме поглед към изминалите летни дни, когато бабите ни привикваха с филия лютеница, а ние крещяхме от дъното на махалата „Салам, стой си там”. И както се казва в една песен „Тече, всичко тече, времето няма бряг и ни влече”. Улиците с тебешир и ключовете на врата – отживелица или все още неразказано минало? Каквото и да е, няма дама или левент, които да не си спомнят игрите пред блока и лафове като „На ти две лукчета, че нямам да ти върна”.

И докато „сменяте ремъка на касетофона”, можем да ви припомним част от това време, а вие да го разкажете на вашите деца.

Шумните и опасни улици вече едва ли стават за игра на ръбче. Тогава под някоя липа стояха Москвича на чичо Тошо или някое друго колело, захвърлено за малко. Като казахме колело, спомняте ли си как спирахте с контра, а не със спирачка новия BMX?

Щурите игри не спираха, особено когато цяла тайфа малчугани звъняха по вратите на някоя баба и бягаха от входа, или се криеха на другия етаж. А какво ще кажете за яйцата, с които замервахме минувачите, или пък цапахме с магданоз дъвките, за да ни станат зелени езиците.

Игрите на ластик, народната топка, Кралю-Порталю и Сляпа Баба са само част от магическото лято, което може да подарите и на вашите деца. Дамата е една от малкото игри, които може да видите пред домовете си. За съжаление бързо губят интерес, защото някой от 5А клас праща съобщение на Вайбър или Месинджър. А колко беше хубаво да бързаш да се прибереш, защото ще ти „звъннат”. Майките изскачаха по балконите и не защото е тъмно, а защото е време за вечеря.

Телевизорите бяха също част от вълшебното детство, когато някой ти каже да станеш да смениш канала от копчето на стабилизатора. Кънките стояха в килера и се катерехме по дърветата, докато играехме на Стражари и апаши.

След дълга лятна почивка, където събирахме салфетки и станиоли от шоколадови яйца, отивахме до близкото фото и нямахме търпение да изчакаме поне седмица, за да видим първите си снимки от сезона. Излизаш с Дидито от 7-я етаж, оставаш ключа под изтривалката и разлиствате Паралели на пейката. Такова беше лятото. Леко и безспирно.

Телефоните от кофички кисело мляко, Замръзванката, играта на охлюв, Капитане какво е морето и стотици други детски пиршества в квартала са били истиснко приключение.

Да свиеш вестника, за да гледаш съседката през прозореца или да обереш черешата на леля Ленче в блузата си са една малка импресия на отминалите слънчеви дни.

Ако детето ви се скрие зад вратата, кажете „Пу за мен” и му направете вагончета от филия с масло и чубрица. Ще му хареса.

Автор: Венелина ВЪРБАНОВА



1. Преди ходехме боси по летния нагорещен асфалт и това не беше проява на селящина, а детство. Сега от 3 месечни започваме да носим я "Адидас", я "Найк", я "Пума";

2. Преди рисувахме по асфалта с парче керемида и счупена тухла огромни слънца в поройния дъжд, за да спре. И сега рисуваме - да... още със ставането си. Я да изрисуваме вежди, я да очертаем устни, я нещо друго;

3. Преди играехме на дама, дъби-дъби, ура, чаракман, мижанка, стражари и апаши, ръбчета, на ластик, въже и още и още. Сега на Farm Vile, Play Station и още куп, дето не им знам и имената даже;

4. Преди имаше режим на тока. Обичах този режим. Ни телевизия, ни радио. Навсякъде тъмнина и... тишина. Само в салона майка слагаше една малка тънка свещ в средата на масата и всички се събирахме около нея, за да играем на "Градове и села".

А как се смеехме и как отекваше тоя непринуден смях из цялата къща, когато още малкият ми тогава брат в графа "животни" с "я" беше написал... Янко и още куп подобни. Сега децата ги е страх да бъдат с родителите си, те не споделят... те просто "разбират живота";

5. Преди се връщахме от училище, пишехме скорострелно домашните и навън. Там беше интересно, забавно, спокойно. Бягахме, скачахме, лудеехме и не искахме да се прибираме по къщите. Сега бързаме да се приберем от училище, просто защото не ни се стои там и да идем "на кафе";

6. Преди караха хляба с камиони в едни големи железни палети. А той пресен, топъл, с хрупкава коричка. А аромата... него няма да забравя никога. Чупиш коматче, малко мас и червен пипер и тичаш навън, че другите няма теб да чакат – играта върви. Сега 1000 вида хляб, с от хубава, по-хубава опаковка, кой от кой "по-здравословен" и ни един за ядене не става;

7. Тогава нямаше джиесеми. Имаше респект към родителите. Като ти се каже, че трябва да си пред нас на улицата в 5, там ще си... в 5. А приятелите... с тях се виждахме всеки ден на улицата. Тогава не мислехме за глупости, не бързахме да порастнем, тогава... тогава беше друго време. Сега плащаме луди сметки за водене на куп безсмислени разговори. Бягаме от разговори очи в очи. Станахме страхливи;

8. Преди крадяхме джанки и череши и после си ги деляхме по равно на всеки. Сега се крадем един друг;

9. Преди дъвчехме дъвки "Идеал", "Турбо" и "Бомбибом". Събирахме картинките от "Турбо" и си ги разменяхме. А помните ли и миришещите картинки? Сега ние станахме разменни монети;

10. Преди носехме в едни торбички, тип мрежа, стъклени буркани за кисело мляко и зелени стъклени бутилки, за да купим олио. А нектарите... аааааах, нектарите. А шипковият мармалад... Сега магазини много и всеки от всеки по-претъпкан от другия. Ядем консерванти и ГМО. Пием концентрирани и газирани напитки. Ставаме все по-бедни, а все по-дебели и по-болни;

11. А тръпката, докато чакаш вашите да се върнат от родителска? Защото тогава имахме респект от учителите и училището като институция, към родителите си. Сега ... и не е виновна демокрацията, а ние, че криво я разбрахме тая демокрация;

12. Преди се возихме в "Жигули"-та и "Москвич"-и. Нямаше климатици, климатроници и пак оцеляхме. Сега колите с хубава визия, мощни, обезопасени, а катастрофите - ежедневие. Защо ли? Заради шофьори, които не сядат зад волана, за да шофират, а да парадират;

Мога да изброявам с часове още и още. Никога не се изморявам да се връщам в онези прекрасни години. Вярно с тъга, но и с едно прекрасно чувство каква късметлийка съм била, че съм имала щастието да бъда дете тогава. А вие какво помните от вашето детство?

Яна Яръмова



Такива пътувания имаше през социализма и мнозина още си спомнят с носталгия за тях. От 60-те до 90-те години на миналия век бързите корабчета по Дунав бяха познати като "Метеор" и "Ракета", като вторите се придвижват значително по-бързо. 

Обслужват се от "Параходство българско речно плаване" и изпълняват редовни рейсове.Най-натоварена тогава е линията Видин-Русе, като тръгва от запад на изток сутринта и пристигна вечерта. В обратна посока пътуването продължава по-дълго - от същата вечер до следобед на следващия ден. 


Причината е, че тогава плавателният съд се движи срещу течението и му трябва повече време. В ракетите се събират около 60 души, докато метеорите побират двойно повече пътници. Хората често използват водната транспортна връзка, защото е не само евтина, но и по-бърза от влака .

Актуални и предпочитани по нашето Черноморие бяха легендарните Комети. Това бяха бързоходни корабчета на подводни криле. Те развиваха голяма скорост: 32 възела или около 60 km в час.




Предсмъртните писма - това е неотразимо силна литература. Всъщност нещо повече: това са ЖИВОТЪТ И СМЪРТТА - но като апология на живота. 

Някакъв „шедьовър", какъвто писателят цял живот се стреми да постигне и може би никога не постига - такъв шедьовър се ражда само „в часа на истината" народната съдба е интимно, лично щастие, патетич-ният вик - съкровена въздишка, лозунговата дума не кънти кухо, а пленява с истинността на чувството и с първозданна свежест. 

Бойците стават поети - в един-единствен звезден миг, когато вече не са в живота, но още не са и в смъртта. Поети на едно стихотворение.




Ямахата на младежите преди появата на новите 50-кубикови "Симсони" от ГДР бяха мотопедите "Балкан 50", наричани популярно "Балканче". Бръмчаха из цялата страна с максимална скорост от 60 километра в час  в два цвята - червено и синьо.

100 километра се минаваха с два литра и половина бензин и отиване и връщане до Варна от Шумен например излизаше за двама души около лев и петдесет. Звярът се произвеждаше в Ловеч и за него също трябваше да се чака понякога няколко месеца.

При соца мечтата на момчетата пък беше и още едно двуколесно "Балканче", но без двигател - сгъваемият велосипед "Балкан". В сгънат вид колелото се побираше дори в багажника на зазка. Струваше около 75 лева. 

Помните ли това?

Като караше по нанадолнище от двигателя се чуваше "искам кош, искам кош" а по баир, "кой ме измисли, кой ме измисли".... а бе за времето си беше класика.Мили спомени от едно отминало време.



Гранд хотелите бяха съизмерими с най високата категория и нормално високи цени за онези времена.


Става въпрос за Гранд Хотел България. Сега колко ли би струвало в подобен ресторант? Иначе е напълно коректна цената, защото съм ходил там и съм водил дама като съм плащал сам. 


Менюто което поръчвах беше различно - шопските - с ракия, Мешана скара, торта и кафе, а,аа и чаши вино или бира!

Димо Коларов /София



Един от най-големите български народни певеци, известен изпълнител на песни от северняшката фолклорна област. Талантът му на уникален народен певец е забелязан от тогавашния директор на Радио София - Сирак Скитник. 

От 1937г. започва да пее по Радио София и едновременно упражнява занаята си. Той все повече се налага като ярък изпълнител на народната песен и получава покана от грамофонната фирма “Симонавия”. В “Симонавия” той е подпомогнат от професионални педагози. През 1952г. постъпва в ансамбъла на народната армия като солист. С ансамбъла посещава много страни – СССР, Китай, Унгария, Германия и други. След това сформира групата Наша песен и се отдава изцяло на народната музика. Изнася концерти из цялата страна и в чужбина до смъртта си.

 Дейността на Машалов като изпълнител на народни песни е неделима от работата му на събирач. По време на пътуванията си, лични или служебни, той винаги търси народни песни, записва ги, полага старание веднага да ги заучи. В личния му архив има стотици писма с текстове на народни песни, изпратени от почитатели на любимия певец. За изключителния му талант е награден с званието Майстор на естрадното изкуство, орден Кирил и Методий II-ра степен, а посмъртно с орден Кирил и Методий I-ва степен. 

Най-хубавите песни на Борис Машалов са включени в компактдиска на "Балкантон"-"Заблеяло ми агънце". За него има три документални филма- "Легендата Борис Машалов" и "Пей ми песен"-на БНТ и "Неповторимият Борис Машалов" на телевизия СКАТ.

На 12г. Борис напуска родния си град Севлиево със семейството си и се преселват в София. Той и четиримата му братя се учат на бояджийски занаят.

При случайна среща с оперния певец Събчо Събев Машалов получава покана да учи оперно пеене. По-късно именно Събев го съветва да се занимава само с народно пеене.

Борис Машалов умира на 16 юли 1962г. на 48-годишна възраст следобяд около 17ч.

Сред най-известните му песни са:

- Заблеяло ми агънце;

- Атмаджа дума Страхилу;

- Мика мама дума;

- Мятало Ленче ябълка;

- Провикнал си е Никола;

- Мама Елка буди;

- Нигде се боляст не чува, майно ле;

- Недо ле, Недке хубава;

- Радка платно тъче;

- Засвирили са, Дойне, дор три гайди;

- Кехая вика из село;

- Либе, ако дойдиш, сега да ми дойдиш;

- Вино пият петдесет юнака;

- Китка ти падна, Дено;

- Дедо оре на могиле;

- Денчо буля си думаше;

На снимката : Борис Машалов с униформа на водолазна команда (от фонда на ИМ Севлиево)



Риск печели, риск губи. Така може да се опише животът на Момичетата на късмета, след като станаха известни покрай едноименното шоу на Къци.

Едни от тях спечелиха, като доразвиха късмета си, а други повече никога не излязоха на екран.

Усмивки от старите ленти

Интересна  снимка на Ива Екимова и Гала отпреди 20 години – тогава, когато двете бяха сред най-атрактивните асистентки на Къци Вапцаров.

Както Гала, така и Ива много са се променили оттогава – не само на външен вид.

През 1994 г. Екимова все още не е женена за Дими, тя е скромно момиче с широка усмивка и къси червени коси.

Днес с участието си във ВИП Брадър, Ива показа, че зад тази усмивка понякога може да се крие и малко лицемерие и злоба. Днес вече Дими не е сред живите, а в живота на тв водещата е Петрозар, който също много я обича. Уви, Екимова не показа същата любов в Къщата и изневери морално на мъжа си, като се влюби в адаша си Аръков.

Птичето веднъж каца

Другото запомнящо се Момиче на късмета от ретро снимката – Гала, също се ориентира към професията на тв водещ. Гала също от червенокоска се превърна в блондинка, но доста по-успешна от Ива.

Със собствено предаване и още няколко такива зад гърба си, късметлийката успя да хване птичето от рамото си и не изглежда скоро то да отлети.

Стела Йорданова/HotArena.net/


Най-четени👇

Популярни публикации👇