Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации

Ексбарета екзекутира Голямата Рижа. Оправдават го, но след 6 години намира мъртъв сина си


На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.


Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.


При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.



Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.


Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.


Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.


Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.


Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.


“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.


Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.


Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион


Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.


След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.


След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg

Като от филм на ужасите! „Туристи снайперисти“ са убивали хора в Сараево за забавление


Повече от три десетилетия след обсадата на Сараево италиански прокурори започнаха разследване, което може да хвърли светлина върху един от най-мрачните и неизследвани аспекти на войната в Босна , продължила от 1992 до 1995 година – така наречените „хоби снайперисти“. Това са чужденци, които явно са плащали, за да се забавляват, стреляйки със снайпери по цивилни хора в града, обсаден от сили на босненските сърби 


„Туристи снайперисти“

Разследването срещу предполагаемите снайперисти е започнато след сигнал от италианския журналист и писател Ецио Гавацени, който е предоставил на прокуратурата в Милано документи и свидетелски показания от дългогодишни проучвания. В интервю за изданието N1 Гавацени обяснява, че изходна точка за работата му е бил документалният филм „Сараево Сафари“ на словенския режисьор Миран Зупанич , излязъл през 2022 година.


Засега разследването е срещу неизвестни лица, но прокуратура в Италия може скоро да установи конкретни имена. „Имах контакти с лица, сред които и член на босненските тайни служби по време на обсадата на Сараево, които разказваха за групи италиански „туристи снайперисти“, които са идвали в планините около Сараево, за да стрелят по цивилни“, казва Гавацени.


Прокуратурата в Милано е възложила разследването на ROS – специална единица на карабинерите, известна с работата си по сложни международни случаи. Италия е първата страна, която е започнала съдебно разследване срещу така наречените „хоби снайперисти“.


Свидетелствата на бивш служител на тайните служби

Един Субашич, бивш офицер от разузнавателната служба на босненската армия, разказва във филма „Сараево Сафари“ за разпита на пленен сърбин през 1993 година, който е потвърдил, че е имало чуждестранни „туристи снайперисти“: „Плененият, 20-годишен младеж от сръбския град Парачин, заяви, че е дошъл в Босна с група доброволци по покана на (ултранационалистическата, бел. ред.) Сръбска радикална партия“.


По време на нощното пътуване през контролираната от Сърбия територия сърбинът забелязал в автобуса петима чужденци, които явно имали специален статут и били особено добре оборудвани. Трима от тях били италианци, единият от Милано, а другите двама не разкрили произхода си, разказва Субашич. „Тези мъже не са били платени да се бият, а са си плащали, за да стрелят по цивилни – като на сафари, само че мишената са били хора.“


Пред босненския телевизионен канал FTV Субашич казва още, че по време на войната е събирал информация за италианци, участвали в обстрела на Сараево със снайпери. „Бяха разкрити имената на някои от извършителите, а по-нататъшни разследвания биха могли да хвърлят светлина и върху това как са били организирани пътуванията, заплащането и завръщането на тези хора“, казва Субашич. FTV твърди също така, че е съществувала „специална ценова листа“, като цената е зависела от това дали мишената е била „мъж, жена, бременна или дете“.


Споменът на оцелелите

„Уикенд четници“: така жителите на Сараево наричаха сърбите, които се присъединяваха към сръбските позиции само в съботните и неделните дни – по аналогия с името на сръбските националисти, които се сражаваха по време на войните в Югославия.


Джемил Ходжич е бил на десет години, когато през 1993 г. неговият 16-годишен брат Амел е бил покосен от снайпер. Днес Ходжич ръководи фотопроекта „Sniper Alley“ , в който разказва за живота под обсада.


„Знаем за наемници и доброволци от Русия и Гърция, както и от сръбската диаспора“, казва Ходжич в интервю за ДВ. „Германският фотожурналист Петер Кулман разказва, че е срещал сърби, които идвали от Германия за уикендите, за да бранели страната си, както твърдели самите те. Идвали в петък след работа и се връщали обратно късно в неделя, за да се явят отново на работа в понеделник, разказва Ходжич.


Не е известно дали тези хора са плащали или са били платени, но дейността им оставя кървави следи по улиците на Сараево, казва още Ходжич. По време на обсадата на Сараево загинаха над 11 000 души, сред които 1601 деца. Войната в Босна отне живота на над 100 000 души.


„Почти всички жертви са били цивилни“

Анализите за броя на цивилните жертви са показали, че снайперистите в Сараево са убили между 300 и 350 души. „Почти всички жертви са били цивилни“, казва за ДВ директорът на Центъра за изследвания и документация в Сараево Мирсад Токача.


Макар да няма точни данни за броя на „туристите снайперисти“, участието на чуждестранни наемници във въоръжените сили на босненските сърби е добре документирано. „В нашата база данни фигурират около 300 души от Гърция, Русия, Украйна и други страни, които са се сражавали в сръбската армия“, посочва Токача.


Сегашните италиански разследвания срещу „хоби снайперистите“ могат да доведат до първите съдебни процеси срещу европейски граждани, които са участвали във военни престъпления извън официалните военни йерархии, но с подкрепата или знанието на една от воюващите страни. DW

Новогодишният ад в „Къщата на ужасите“: Историята на масовото убийство, което потресе България


В края на 2017 г. и първите часове на 2018 г. България беше потресена от жестоко престъпление, което незабавно влезе в криминалната хроника като един от най-хладнокръвните актове на насилие в новата ни история. Зловещата драма се разигра в къща на улица „Лозянски дол“ 5 в Нови Искър, превърнала се за една нощ в „Къщата на ужасите“. Шест души от едно семейство бяха брутално убити, а мотивите и дългогодишното бездействие на властите повдигат сериозни въпроси.


Трагедията: Пет трупа в къщата, шести – в кладенеца


Жертвите са открити на 2 януари 2018 г., след като братът на Неделчо Юнаков алармира полицията заради мълчанието на телефоните им. Пристигналите служители заварват ужасяваща гледка: пет трупа на два етажа в къщата – 41-годишният Неделчо Юнаков, 20-годишният му син Георги, 16-годишната доведена дъщеря Нанси, нейният 18-годишен приятел Боби Иванов и бабата на момичето.


Убийствата са извършени в новогодишната нощ, 31 декември 2017 г., но остават незабелязани близо две денонощия. Съседите не чуват нищо, защото изстрелите са заглушени от новогодишните фойерверки и саморъчно направен заглушител, използван от килъра.Първоначално за изчезнала е обявена съпругата на Неделчо и майка на Нанси – Кети Кюхова. Подозренията, че тя е замесена, се разсейват на следващия ден, когато тялото ѝ е открито в кладенец край Нови Искър.


Хронологията на новогодишния ад


Разследването установява, че Кети е била първата жертва. Около 19:30 ч. на 31 декември 2017 г. тя излиза да разходи кучето. Бившият ѝ любовник Росен Ангелов, известен с прякора си „Горския“, я дебнел и я убива. Патоанатомите потвърждават, че тя е убита първа.


Час по-късно, след 23:00 ч., Ангелов влиза в къщата и хладнокръвно застрелва петимата останали с по няколко куршума. Последна е убита бабата на горния етаж. След касапницата Ангелов натоварва тялото на Кети на нейния джип, изхвърля го в кладенеца и зарязва колата наблизо, след като се опитва да изтрие отпечатъците си.


Мотивът: Раздяла и финансова обсебеност


Полицията посочва два основни мотива за престъплението – емоционален и финансов. Кети Кюхова е прекъснала връзката с Росен Ангелов дни преди трагедията, осъзнавайки, че той иска ключове и достъп до алармените системи на домовете на заможни клиенти, които тя е обслужвала. Според разследващите, Ангелов е избил цялото семейство, за да заличи потенциалните свидетели.


Убиецът: Росен Ангелов – девет години в бягство


Ден след откриването на труповете полицията насочва подозренията към Ангелов. Описван като „вълк единак“, физически подготвен и лукав, той е бил дългогодишен беглец от правосъдието.


Неговата криминална кариера започва през 1994 г. – осъждан е за търговия с валута и по-късно за блудство с деца. Ангелов е успявал да се укрива цели 9 години, живеейки активно, включително в района на Нови Искър, докато е бил издирван.Голямото издирване започва незабавно с коли на жандармерията, бронирана техника и хеликоптер. Два дни след като е обявен за издирване, Ангелов е намерен мъртъв в изоставена вила край с. Луково, след като извършва самоубийство с пистолета, с който е извършил убийствата.


Злокобната тишина и виртуалният живот


Днес „Къщата на ужасите“ тъне в тишина, а съседите избягват района. Странна подробност е, че профилите на Неделчо и Кети във Facebook остават активни, докато тези на децата са изтрити или деактивирани. Профилът на Боби Иванов е превърнат в мемориален с посланието: „Надяваме се, че хората, които обичат Боби, ще намерят утеха в посещаването на профила му, за да помнят и празнуват живота му.“


Трагедията в Нови Искър остава незаличима следа от кръв и въпроси за пропуските на системата, която позволи на един опасен престъпник да остане на свобода почти десет години и да извърши едно от най-зверските масови убийства в България.

Как през 1971 г. една незаконна радиостанция отприщи смърт, обир и бягство от България на висш началник в МВР

Перник, 1971 година. Млад и амбициозен милиционер засича незаконна радиостанция, която излъчва от блока на тогавашния шеф на МВР. Впоследствие милиционерът "се самоубива". Месец по-късно е убит главният касиер на ГУМ-а, а междувременно МВР началникът офейква в чужбина с парите и никога не се завръща.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век България живее в особен ритъм – тоталитарна държава на реда, дисциплината и строгата йерархия, която зад фасадата си пази множество неизказани истории. Перник по това време е град, в който тежката индустрия измъчва белите дробове, но ражда силни характери. Град на работници, които вечер в домовете си или навън разказват истории, оглеждайки се инстинктивно преди да заговорят. Именно в такава атмосфера се развива една от най-обсъжданите и до днес криминални легенди на пернишкото минало – история, която обединява незаконна радиостанция, странна смърт, неизяснен обир и бягство, което и досега поражда въпроси.


Годината е 1971-ва. В районното управление на Перник работи млад милиционер – едва на 24 години, тих, дисциплиниран, амбициозен. Службата му върви добре, колегите го уважават, а началниците му го смятат за примерен служител. Понякога остава след работа да учи – записал е да следва висше задочно и мечтае за кариера в системата. Животът му върви по план, без да дава каквито и да е поводи на околните да създават опасни теми за клюки.


Една вечер по време на рутинна проверка той засича незаконна радиостанция. Честота, която не фигурира в никакви служебни списъци. Силен, чист сигнал, идващ не от покрайнините, а от блок в централната част на града. Източникът води към жилищната кооперация, в който живее тогавашният шеф на МВР другарят Свръдлев – човек, чието име по онова време се споменава с респект и страх.



Младият милиционер не се поколебава и прави това, което правилникът повелява: – пише докладна. Не шуми, не пита, не търси сензация. Просто описва това, което е открил. За него това е просто част от работата – видял е нарушение, изпълнил е задължение. Около него колегите усещат напрежението, но никой не си позволява да коментира. В онези години дисциплината е желязна, а въпросите – ограничени до строго необходимите. Но онези, които познават невидимите хищници в системата, твърдят, че именно това е била грешката му.


Няколко дни по-късно младият мъж е намерен мъртъв в тоалетната на районното управление. Официалната версия е кратка и рутинна: самоубийство със служебното оръжие. Без предсмъртно писмо, без необичайно поведение преди това, без сянка на лични проблеми. Докладът е кратък, заключението – неудобно бързо, а колегите му – мълчаливи.


Семейството му отказва да повярва. Според тях синът им е бил спокоен, уравновесен, изпълнен с бъдещи планове и амбиции. Нито финансови проблеми, нито любовна драма, нито какъвто и да е личен срив. Дори приятелите му твърдят, че в последните дни е звучал оптимистично – говорил е за предстоящи изпити и възможно повишение.


В отчаянието си те търсят помощ от Ванга. По разказите им тя заявява, че младежът „нямал никакъв повод“ да посегне на живота си. Но в онези години подобни думи не отварят врати – напротив, затварят ги още по-силно. Случаят остава записан като самоубийство и бавно потъва в праха на забвението.



Месец по-късно Перник отново е разтърсен. Зимата е сурова, градът – обвит в смог, а работниците – в умора. В един студен зимен ден главният касиер на ГУМ е нападнат и застрелян. Парите изчезват, извършителят – също. Убийството е хладнокръвно и извършено така, сякаш човекът е познавал отлично навиците, маршрута и работата на жертвата.


Още същия ден в града тръгва слух. Неофициален, но упорит. Сочи към човек, чието име вече се е появявало преди това – МВР началникът, в чийто блок е засечена онази незаконна радиостанция. Хората го описват като строг, властен, амбициозен човек, който винаги знае как да действа във всяка ситуация. Някои от по-възрастните перничани твърдят, че той често е имал необясними за онова време странични интереси – техники, радиостанции, апаратура, която не всеки може да се сдобие по това време.


Когато след първите проверки започват да се задават неудобни въпроси, другарят Свръдлев изчезва. Не временно, а завинаги – забягва в чужбина и повече не се връща.


От този момент нататък историята се усложнява. Нищо официално не е доказано, но градската памет свързва трите събития като перли на една и съща нишка: радиостанцията, смъртта на младия милиционер и обира на ГУМ.


Появяват се различни версии. Една от най-разпространените твърди, че незаконният предавател е бил използван за комуникация с лица извън страната – схема, опасна и строго преследвана в онова време. Други предполагат, че предавателят е бил част от дръзка система за координация на незаконни финансови операции, а младежът – случайна жертва, попаднала в пресечната точка на нечии интереси.



Някои висши МВР служители от онези години неофициално признават, че случаят винаги им е изглеждал съмнителен. Спомнят си, че младият милиционер е бил познат като „твърде праволинеен“ – човек, който не би си затворил очите, дори когато така е по-разумно. И че точно това го е погубило.


Така постепенно историята се превръща в легенда. Не защото е измислена, а защото никога не е изцяло осветена. Документите мълчат. Участвалите лица – също. Но перничани помнят. Помнят онова странно самоубийство. Помнят радиосигнала. Помнят, че целият град е говорил за бягството на другаря Свръдлев в чужбина.


За едни това е просто градска криминална история. За други – предупреждение, че понякога най-опасната грешка е да бъдеш честен в неподходящотовреме. А за трети – болезнен пример за това как истината понякога не умира, а просто чака десетилетия, докато някой отново се осмели да я потърси.

Криптомилионер и съпругата му са открити разчленени в пустиня в ОАЕ

Двамата са били видени за последно, преди да потеглят с кола към среща с „неустановени инвеститори“

Руският криптомилионер Роман Новак и съпругата му Анна, които изчезнаха преди около месец в Обединените арабски емирства, са били открити разчленени и заровени в пустинята, предаде Metro. 


Двамата са били видени за последно, преди да потеглят с кола към среща с „неустановени инвеститори“ край езерото в планинския курорт Хата в Дубай.


По-късно става ясно, че двойката е била отвлечена, а похитителите са поискали голям откуп в криптовалута, който обаче не е бил платен.


Телата им са открити в пустинята почти месец след убийството.


Роднини в Русия вдигат тревога пред местните власти и до момента трима заподозрени са задържани в Санкт Петербург, както и в Ставрополския и Краснодарския край.


Обвинени са руските граждани Константин Шахт – бивш полицейски служител, Юрий Шаръпов и Владимир Далекин. Тримата са с мярка за неотклонение „задържане под стража“ до 28 декември.


Според информация от правоохранителните органи Роман и Анна, които често показваха охолния си живот с бързи коли и частни самолети в Дубай в социалните мрежи, са били изнудвани за криптовалута.


Сред познатите на двойката са и милиардерът собственик на социалната мрежа Telegram – Павел Дуров.


Светлана Петренко от Следствения комитет на Русия заяви: „Разследването установи, че убийците са имали съучастници, които са помогнали за организирането на отвличането. Те са наемали автомобили и помещения, където жертвите са били държани насила. След убийството извършителите са се отървали от ножовете и личните вещи на жертвите, оставяйки ги в различни емирства.“


Предполага се, че след престъплението заподозрените са се върнали в Русия.Роман и Анна имат непълнолетни деца, които сега остават сираци.


Според Следствения комитет двамата е трябвало да се срещнат с неустановени инвеститори в Хата. Личният им шофьор ги закарал до паркинг край езерото, откъдето били прехвърлени в друг автомобил и потеглили към срещата. След това връзката с тях е била загубена.


По това време Роман изпраща съобщения до свои познати, в които пише, че е „заседнал в планините на границата с Оман“ и че спешно се нуждае от 200 000 долара.


Телефоните на двойката са били проследявани в продължение на дни в района на Хата, след което сигналът им се появява в Оман и Кейптаун, където изчезва напълно в началото на миналия месец.


Русия и Обединените арабски емирства работят съвместно по разследването на двойното убийство.


По времето, когато Роман изчезва, срещу него тече разследване за кражба на над 380 милиона британски лири от криптоинвеститори под претекст за бизнес развитие. Сред предполагаемите пострадали са бизнесмени от Китай и страни от Близкия изток.

Източник:metro

Престъпник с душа на артист

Иво Карамански е може би най-обаятелната и противоречива фигура, която се появява в бурните години на Прехода. Наричан „Кръстникът на българската мафия“, той съчетава в себе си качества, които рядко се срещат заедно — спортист, артист, философ, бохем, престъпник и мечтател. 

Убит е нелепо през декември 1998 г., но митът около него продължава да живее, защото зад името му стои повече от поредица престъпления и скандали — стои човек с необикновен ум, талант и харизма, който сякаш е роден за легенда.


Роден е на 29 ноември 1959 година. Майка му умира трагично, когато е едва на четири години, а баща му го отглежда сам. Още като дете Иво проявява непокорен дух, но и удивителна памет и интелект. Завършва спортното училище „Чавдар“, където треньорите бързо разбират, че момчето има железна воля и физическа издръжливост. Посвещава младостта си на гребането и скоро става републикански, а после и балкански шампион по кану-каяк. Състезава се за „Левски“, а дисциплината, упоритостта и желязната му форма го превръщат в надежда за националния отбор. През 1984 година обаче е изключен от него заради „лоша дисциплина“ — всъщност заради бунтовния му нрав и нежеланието да се подчинява сляпо на треньори и партийни функционери. От този момент нататък животът му се пречупва — не се вписва в системата, а тя няма какво да му предложи освен скука.

По онова време Карамански вече е известен сред приятелите си с невероятната си обща култура. Обича да чете — от Достоевски и Булгаков до Маркес и Ерих Фром. Цитира изречения наизуст, говори за съдбата, човешката свобода и властта, която покварява. Говори руски и испански, а по-късно учи и малко английски. Често обича да се шегува, че „ако беше роден на друго място, щеше да е професор по философия, а не крал на подземния свят“.


След като спортната му кариера приключва, започва да пътува. Работи по пристанища, замесва се във валутни операции и търговия с антики. През 1986 година е осъден условно за валутни измами, фалшифициране на долари и кражба на старинни предмети, но никога не влиза в затвора. Следователи по-късно ще твърдят, че е изключително интелигентен, комбинативен и притежава хладен ум — човек, който лесно надхитря и полицаи, и престъпници. Твърди се дори, че в края на 80-те години милицията го използва като информатор, защото познава добре валутния пазар и света на спекулантите.


След 1989 година, когато държавата се срива и старите правила изчезват, Карамански е вече готов за новата епоха. През 1990 е арестуван в Прага заради трафик на крадени коли от Западна Европа, но делото срещу него е прекратено. След освобождаването си решава, че България му е тясна и заминава за Колумбия — страната, която тогава е световният център на наркотиците. Там, по собствени думи, се опитва да се свърже с хората на Пабло Ескобар, когото смята за „гений на организацията“. Женен е за колумбийка — Далила Умберто Санта Круз и Хорхе, но сам признава, че бракът е фиктивен и има по-скоро бизнес характер. От престоя си в Южна Америка научава испански и усвоява много от „правилата“ на латинските наркокартели, които по-късно се опитва да приложи в България.

Когато се връща, е различен човек — говори с увереност, носи се с класа, а с него неотлъчно върви чернокожият му бодигард Кингсли, облечен винаги в червена ливрея. Във вилата си в „Бояна“ държи сърни, мечка и соколи. Впечатлява всички с чар, чувство за хумор и дълбока мисъл. Обича да спори, да цитира философи, да рецитира стихове и да свири на китара. Има изтънчен вкус към изкуството, събира картини, посещава театри и спонсорира постановки. Дори създава собствена продуцентска фирма, която финансира спектакли и музикални събития.


Срещата му с певицата Грета Ганчева се оказва съдбоносна — двамата записват дуета „Мъжки размисли“ по текст на Мишо Белчев. Карамански пее изненадващо добре, а песента се превръща в негово мото. В зала 1 на НДК правят концерт, който препълва залата, а по-късно на погребението му именно тази песен ще звучи като прощален знак. Грета Ганчева го описва като човек с необикновено чувство за справедливост и щедрост, който не е можел да търпи бездушие.

В същото време около него се изгражда и мрежата от хора, които го следват като шеф — борци, бивши полицаи, търговци и предприемачи. През 1993 година Карамански вече е в открита война с други групировки, включително със СИК и ВИС, но не позволява никой да го командва. За разлика от типичните мутри на 90-те, той никога не носи анцуг, а костюм, винаги е избръснат, с парфюм и с цигара в ръка. В очите на мнозина е едновременно джентълмен и убиец, човек, който говори за Шекспир и Библията, но държи пистолет в джоба си.


През 1994 година е арестуван по обвинение в грабеж в казино „Бедни-богати“. Прекарва 16 месеца в следствения арест, където живее като бос от филм — има мобифон, достъп до храна и дори възможност да излиза вечер. Оттам се кандидатира за депутат, пише открити писма, в които атакува „Мултигруп“ и обвинява властта в корупция. „Ако ме убият, ще лишат народа от един измислен, но симпатичен образ на мафията“, казва тогава. Заявява, че иска да влезе в парламента, за да „покаже на народа какво представлява истинската власт“, но регистрацията му е анулирана. Въпреки това политическите му амбиции не стихват — мечтае да създаде собствено движение, което да обедини „силните и честни мъже на България“.


След освобождаването си Карамански се опитва да се легализира. Основава над 20 фирми, търгува с всичко — от валута и горива до дини и моруна. Основава застрахователната компания „Корона Инс“, но лицензът и е отнет. Започва производство на кетчуп за износ в Израел, мечтае да създаде собствена линия храни. Купува язовир, където развъжда риба, и обмисля проект за модерно сметище. Въпреки това сянката на миналото не го напуска.



В личния си живот Карамански е също толкова страстен, колкото и в бизнеса. От първия си брак с Галя Лукановска има три дъщери — Ралица, Деси и Александра. По-късно има връзка с гимнастичката Нели Атанасова, от която се ражда син, когото обожава. За него казва: „Това е втората атомна бомба на България.“ Обича живота, жените, децата и животните. „Добрите момчета отиват в рая, лошите – където си искат“, е една от любимите му фрази.


Смъртта му идва неочаквано и почти гротескно. На 20 декември 1998 г. Карамански е на купон в къща в „Симеоново“. Сред гостите са неговият приятел Георги Чочов – Лестъра, шофьорът му Драгомир Драгнев, детективът Марин Маринов и нов познат – Стефан Въжарски. След много алкохол избухва скандал, Въжарски взема пистолет и го застрелва с два куршума в главата. Убива и шофьора му, ранява другите двама. По-късно твърди, че Карамански го е измъчвал, но съдът не му вярва. Получава доживотна присъда.


Когато ковчегът му напуска църквата, над хилядно множество звучи песента „Мъжки размисли“. Приятели, артисти и спортисти плачат. Някой шепне, че Иво е бил „престъпник с душа на артист“. Друг го нарича философ, трети – дявол с усмивка. Всъщност той беше всичко това наведнъж – човек, който търсеше смисъл в хаоса, който не умееше да живее спокойно и който накрая заплати цената на собствения си мит.


И днес, десетилетия по-късно, името му се споменава с особено вълнение. Карамански не беше просто поредният бос от 90-те. Той беше отражение на една епоха, в която силата, умът и амбицията можеха да издигнат човек до върха – и да го погубят в следващия миг. Самият той го предвиди: „С живота бях на ти, но той със мен не беше.“

Един куршум поваля боса пред магазин за диаманти малко след 16.60 българско време-Малко след като го убиха се роди синът му

 


ОКОЛО 15,30 ЧАСА – 16,30 българско време, паркирах таксито си на стоянката на площад „Дам“, точно пред бижутерията „Амстердам даймънд сентър“. След няколко минути до колата приближиха мъж и жена. Направи ми впечатление, че и двамата бяха много добре облечени. Тя беше хубава. Наведе се до предната дясна врата и ме попита на английски мога ли да ги закарам на „Лайдсе плейн“ – това е най-скъпият район на Амстердам. Кимнах. Жената заобиколи автомобила, за да се качи от задната лява врата, точно зад мен. А мъжът тръгна да влиза от задната дясна врата. Но не успя дори да я отвори. Тъкмо си сложи ръката на дръжката и в този момент… чух изстрел. Жената изписка. Обърнах се. Беше окървавена около лявото око. Веднага скочих да й помогна. Мъжът беше мъртъв. Не съм видял как е паднал. Всичко стана за броени секунди.

Разказът е на таксиджията Ахмед – основния свидетел на разстрела на българина Константин Димитров-Самоковеца в Холандия.

Денят е 6 декември 2003 година. Тогава Косьо, който на 33 години притежава завидно богатство, се намира на входа на най-големия в света магазин за диаманти. Не успява да напазарува. Спират го с един куршум.

Парчето олово пронизва тила му и засяда в главата на приятелката му – манекенката Цеци Красимирова.

Минути по-рано двамата излизат усмихнати от входа на суперлуксозния грандхотел „Краснополски“. Делят ги няколко крачки от знаменития Кралски дворец. Наемат таксито без суетене и не забелязват доближилия се с бързи крачки наемен убиец. Той вади пистолет, опира го почти в тила на Константин и стреля от упор. Само веднъж. Човекът, тръгнал от портиер в хотел на Боровец и стигнал до собствена бизнес империя с наследство от милиони долари, пада мъртъв на земята.

Неведнъж се случват убийства в Амстердам. Даже и посред бял ден. Но в събота, и то в центъра на столицата, никога не е било нещо подобно – с тия думи започва централната новинарска емисия в най-гледаната холандска телевизия през първия ден на уикенда.

Трупът на Самоковеца, покрит с одеяло… Линейка, която откарва Цеци Красимирова в болница. Това са кадрите, които приковават погледите на зрителите към екраните.

Убийството е с цел грабеж – това е първата от полицейските версии. Ченгетата в чуждата страна не изключват обаче кръвопролитието да е епизод от гангстерска война в България.

Убиецът е заловен само час след злодеянието. Той побягва от местопрестъплението, но е догонен след преследване от колоездач, който се оказва цивилен полицай под прикритие. По време на гонката беглецът успява да хвърли пистолета си в градски канал. Оръжието е намерено и извадено от водолази.

Година по-късно задържаният 37-годишен холандец Ервин Врекер – треньор по фитнес и охранител на дискотеки – е осъден на 15 години затвор.

ПРИСЪДАТА Е ПРОИЗНЕСЕНА в 3-минутно съдебно заседание на 9 юни 2004 година в Амстердам. Мотивите за екзекуцията не стават известни в хода на процеса, който започва на 27 май.

Защитата на подсъдимия пледира, че той е невинен.

Дълго време Врекер отказва да даде показания. Накрая обявява в съдебната зала:

Не аз, а друг човек уби Константин Димитров. Бяхме заедно, пазарувахме, след което се изгубихме. Малко след това чух изстрели и видях на паважа да лежи човек. Моят човек пак се появи, подаде ми пакет и ми каза да бягам.


В пакета бил пистолетът.


Съдът не приема тези обяснения и обявява Врекер за виновен, позовавайки се на показания на трима свидетели. Един от тях видял само стрелбата, а другите двама забелязали и мъжа, който побягнал от мястото на кръвопролитието. Обяснения дава и действащият под прикритие офицер от холандските служби за борба с наркотрафика. Той имал задача да следи тайно Самоковеца в Амстердам и хванал убиеца му по стечение на обстоятелствата.


Един косъм крепи делото за разстрела на Константин Димитров, пише българската преса. Косъмът принадлежи на Самоковеца и е открит при експертизата на пистолета, хвърлен във водоема от бягащия холандец. По дрехите и ръцете на Врекер няма барутни частици, които да докажат, че той е стрелял. Очевидци, разпитани на процеса, разпознават в негова снимка беглеца, но не и „човека с шапката“, който натиснал спусъка.


Обвинявайки Врекер, прокурорът споменава за българска следа в убийството. Според него холандецът имал съучастник по прякор Ланг. Такова име било изписано на мобилния телефон на обвиняемия. Двамата живели заедно преди разстрела на Димитров. Ланг бил българин – Васил Качиков с прякор Дългия, който на холандски се превежда Lang.


Прокурорът обявява, че убиецът е свързан и с друг българин – Йосиф Йосифов-Йоско от Сливен. Според него Врекер е бил поне 6 пъти при Йоско в България през 2002-ра и 2003 година. Гостувал и на сватбата му. Двамата са разговаряли 14 пъти по телефона от 1 до 4 декември 2003 година.


Качиков и Йосифов впоследствие са арестувани. Съдебната им сага в България е безкрайна.


КОСЬО САМОКОВЕЦА Е УБИТ заради лична вражда. Това е основната версия, по която работи холандската полиция. Или поне така съобщава Би Би Си. Извършителят Ервин Врекер е известен в криминалните среди като бодигард на наркобарони. Според негови познати, цитирани от холандските медии, той прави впечатление с огромното си мускулесто тяло, покрито с татуировки. Живее до деня на ареста с тайландската си приятелка, собственичка на два ресторанта и апартамент в Амстердам. Роден е във Фалкмар – малко градче в Северна Холандия, но от години пребивава в Амстердам. Според полицията много пъти е наеман от престъпни групи да събира неизплатени задължения от тъмен бизнес. Самият той търгува самосиндикално с кокаин и екстази. Видял е може би в лицето на българския бандит конкурент, пишат холандските вестници.


Българската и холандската версия за убийството не съвпадат – коментира главният секретар на МВР генерал Бойко Борисов. Според него екзекуцията е извършена по поръчка на стратези в международния наркотрафик.


Но от кого точно, защо? Криминалисти признават, че „още няма потвърдени на сто процента хипотези“.


Трудно е да се стигне до човека, издал смъртната присъда на Косьо – смята негов съратник от криминалитета. – Косьо имаше всестранни интереси. Отвсякъде може да е пратен куршумът. И от България, и от чужбина…


ДАЛИ СЕ СТРАХУВАМ за живота си? Труден въпрос. Животът е борба. Не бягам никога – казва приживе Самоковеца.


Той се усмихва по селски хитро, когато го питат има ли истина в разпространяваните за него легенди и митове – някои зловещи, други смешни като вицове.


Какъв е Косьо Самоковеца, разсъждава много пъти пресата-  добре облечен бизнесмен, картофен бос или контрабандист номер едно?


В последните две-три години от живота му, неговото име не слиза от страниците на вестниците. От всичко написано три неща са безспорни: той е милионер, недосегаем е от полицията и е редовен заподозрян при всяка престрелка. Самият Косьо повтаря полуиронично:


Във всички убийства ми е замесено името. Във всички контрабанди.


Не крие, че е почнал от пиколо в хотел „Рила“ на Боровец, за да стане собственик на осем фирми в България и на две в Англия. Има две къщи, голям хотел в Боровец, съпруга, приятелка, луксозни коли и дузина гардове, които сменя непрекъснато.


Възпитаник е на спортното училище в Самоков. В детските и младежките си години тренира активно борба и лека атлетика. Още докато учи, работи като портиер в бар „Роса“ в Боровец. Тогава още никой не подозира, че дребничкият средношколец е бъдещият голям бос.


МВР го обявява за знакова фигура в подземния свят. Но съдебното му досие е чисто, а полицейските преписки около името му започват шумно и завършват тихо.


За пръв път е обявен за издирване за участие във въоръжено нападение на частна кланица в село Драгушиново на 30 януари 1995 година. После го търсят във връзка със стрелба в бар „Бели Искър“ – на 11 юни същата година, при която са ранени офицер от МВР, сервитьорка и посетител.


И за двата случая Косьо има алиби. Доказателства за вината му не са събрани. Но от тия събития тръгва славата му на командир на въоръжена бригада от ВИС.


През 1996 година е съден заедно с осемнайсет други мъже за грабеж и побой на Любомир Илиев-Ломски. Делото се води в Кюстендилския окръжен съд. Стига се до присъда от 7 години затвор, но по-кьсно тя е отменена, а Самоковеца – оправдан.


Разни групи и групички ме разработват вече пета година, признава Димитров три месеца преди да умре. И коментира: Полицията ми създава фалшив имидж.


В доклад на МВР се казва, че той е основна фигура в контрабандата и поддържа връзки с магистрати. В пространни интервюта Самоковеца обяснява, че има легален бизнес, свързан с консултантски услуги и търговия. Консултирал бил ВИС, а после „МобилТел“ във връзка с отварянето на офиси из страната…


Усмивки предизвикват и обясненията му, че се занимава с производство на картофи и пшеница. Той реагира спокойно: Да произвеждаш картофи не е смешно. То си е бизнес. Аз съм търговец. Допреди три години внасях обувки и кинкалерия.


Проверяван е десетки пъти от почти всички служби. С контрабандна стока не е хванат.

Според полицаи в последните години той само осигурява чрез свои връзки контрабандни канали. Получава комисиони за тази работа, без да става със собствени сделки мишена за властите.


В митницата няма данни за нарушения на Самоковеца и негови фирми – обявява половин година преди гибелта му шефът на митниците Асен Асенов.


И приятели, и врагове признават, че Косьо има невероятна способност да създава близки контакти с влиятелни особи.


Той назначаваше и повишаваше митничари – казва бившият шеф на пресслужбата на Жан Виденов Красимир Райдовски. С него Косьо споделял, че „е работил най-спокойно при правителството на Костов“. Казвал му: „Добре, че съм коректен и лоялен човек, защото ако си отворя устата, СДС много ще пати…“


302 066 ЛЕВА Е ЧИСТАТА ПЕЧАЛБА, декларирана за 2001 година от Константин Димитров. През януари 2002 година фирмата му ЕТ „Косьо 99 – Константин Димитров“ внася в териториалната данъчна дирекция в Самоков 113 151,88 лева и получава 5% отстъпка. Според любопитния документ, разпространяван от Косьо, като търговец на картофи, пшеница и бизнес консултант той получава 25 000 лева нетна месечна заплата.


Самоковеца е собственик на дялове в общо осем фирми. От тях освен споменатото ЕТ действащи до смъртта му са „Борогруп травел Лондон“ ЕООД, „Перун“ ООД и „Данс-2? ООД.


Имуществата и доходите на Димитров много пъти са обект на проверка по Глава трета от Закона за собствеността на гражданите. Резултатите се бавят, чакат се и след смъртта му.


ТВЪРДИ СЕ, че смъртта е заварила Самоковеца с налични близо 130 милиона долара. Авоарите му са по сметки на банки в Солун, източногерманския град Уда, Амстердам и Лондон.


Неговият проблем е в узаконяването на печалбите. По някакъв начин успява да изпере парите за луксозния хотел „Константин палас“ в Боровец. По документи семейство Димитрови притежава и три апартамента в центъра на София, и един в квартал „Витоша“, в съседство с дома на наркотрафиканта Поли Пантев. Комшия им е и Иван Тодоров-Доктора: както в Боровец, където и двамата имат вили, така и в Лондон. Съпругата на Косьо, Ангелинка, е собственичка на два бутика в столицата на Великобритания. Тя има и фирма за внос на алуминиева дограма от Турция.


Косьо създаде най-добрата организация за стокова и акцизна контрабанда в България.


Това признание за него е от бившия шеф на НСБОП Кирил Радев. Приживе той е обект на седем разработки от страна на антимафиотите. Едната се отнася до връзките му със служители на МВР.


Доста хора работят за Косьо. Един от активните е Николай Методиев, наричан още Ники Пилето. Той отговаря за вноса на китайски стоки и пилешки бутчета през Кулата и Ново село. Посредници към истинските вносители са Тони Виетнамеца и Кольо Македонеца. Други активисти по китайския альш-вериш са Ники Китаеца и Ирина Дебелата. За нелегалния внос на свинско и говеждо през Кулата и Калотина отговаря люлинският апаш Стефан Киров. Нерегламентираният внос на горива през Кулата обезпечава Цветан Василев-Хафти. Контрабандата на цигари през пристанищата Варна и Бургас е поверена на Дидо Дънката. За координацията на бизнеса и събирането на комисионите отговаря Петър Илиев-Пешо Кучето. Последният е убит на 16 април 2004 година в София.


Тартор на ударната бригада на Самоковеца, която усмирява непокорните търговци с пердах, е пернишкият автокрадец Рашо. Той командирова там, където босът му посочи, около четиридесет яки момчета от Перник и Радомир.


Наркотърговията е отделно звено в бизнес структурата на Самоковеца. Смята се, че го е наследил от Поли Пантев след неговото убийство на остров Аруба.


Косьо контролира каналите за българска синтетична дрога за Ориента и тези за хероин от Афганистан за Западна Европа през Варна, Бургас и Капитан Андреево. В търговията с опиати на негово пряко подчинение са „лейтенантите“ Антон Милтенов-Клюна и Димитър Вучев-Демби.


Димитър Вучев е с Косьо в Холандия в дните преди екзекуцията.


Целта на пътуването ни – обяснява той – беше да купим лалета. Косьо искаше да започне бизнес с цветя… Бог да го прости, не доживя.


МАЛКО ПРЕДИ ДА ГО ЛИКВИДИРАТ, Косьо на два пъти „помирисва“ решетките.


Готвехме му арест по обвинение за митническо нарушение заради недекларирани на границата 153 000 евро – съобщава след погребението му зам.-главният прокурор Христо Манчев.


Става дума за пари, изнесени нелегално през летището в София и обявени в Германия. Там с въпросната сума Самоковеца си купил автомобил.


Разбрахме, че има такова деяние, след като Самоковеца беше някъде навън – обяснява Христо Манчев. – Създадохме организация, щом той се прибере в България, да си изпълним задълженията. Но изтече информацията в един вестник и той не се прибра. Видяхме после какво стана – умря. Аз питам: Кой го предупреди този Самоковец, че тук го очакват проблеми със закона?Кой?!


Който и да е, той подава новината на един репортер от столичен ежедневник и тя излиза с едри букви на първа страница: „Чакат Самоковеца да го арестуват!“


Два месеца по-рано той е прибран за няколко часа за разпит в Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР). Разпитват го за скандал в супермодерната дискотека „Ескейп“, където се сбиват две групи гардове – тези на Самоковеца и Клюна с други на Красимир Маргина и Димата Руснака. На следващия ден след мелето е взривена близката до СИК модна агенция „Визаж“. Като поръчители на атентата са заподозрени Самоковеца и Клюна. Обаче те отговарят на всички въпроси в стил „Ни чул, ни видял“.


Някои криминалисти още смятат, че куршумът, пратен за Косьо в Холандия, представлява следваща серия на екшъна от „Ескейп“.


Друга версия свързва разстрела на Самоковеца с волята на заловения у нас сръбски бандит Сретен Йосич. Един от шефовете на отдел „Убийства“ допуска, че именно Йосич – наричан Йоца Амстердама в Сърбия и Йотша в Холандия, може да е поръчал смъртта на площад „Дам“ от затвора.


Йосич е арестуван в центъра на София на 20 юни 2002 година. Търсен е по-рано по цял свят, понеже през 1993 година бяга от холандски затвор. Два месеца след залавянето му у нас е екстрадиран в Холандия и затворен в град Вюхт – в най-строго охранявания зандан в Страната на лалетата. Съдебните заседания по делото му се водят в Ротердам. Случайно или не, на

31 май 2003 година – само дни след първото от тях – гръмва бомба край кавалкадата от коли на Самоковеца по пътя му към Боровец. Тогава в пресата се появява догадка, че Косьо може и да е помогнал на ченгетата в акцията им срещу световноизвестния трафикант.


В БЪЛГАРИЯ КАТО ПОДБУДИТЕЛ и съучастник в убийството на Самоковеца е обвинен Йосиф Йосифов-Йоско от Сливен. 36-годишният мъж е задържан на 26 януари 2004 година в един ресторант в родния му град. По време на акцията са арестувани брат му и още четирима души, уличени за трафик на жени и търговия с дрога.


Холандската полиция засича осъдения за разстрела Ервин Врекер, Йосиф Йосифов, Васил Качиков-Дългия и палестинеца Михтар Мур заедно в къща в Амстердам само няколко дни преди кръвопролитието на площад „Дам“. Ключовете от същата къща са намерени след атентата в БМВ-то на Врекер, паркирано край местопрестъплението. Адресът попада в полезрението на органите на реда по сигнал на съседи, че там става шумен скандал между чужденци. Вероятната причина за свадата е, че палестинецът – наркотрафикант, работещ за групата на Йоско, бил изигран с 30 килограма хероин.


За Дългия е безспорно установено, че бил на 6 декември на няколко метра от мястото, където е улучен от куршум Самоковеца. Минути след покушението той и стрелецът Врекер се срещат в близко кафене. Оттам Дългия звъни до България вероятно, за да се отчете за сполучилия атентат. Ден по-рано Йоско се прибира от Холандия в отечеството. Това е нещо, което той изтъква като алиби впоследствие.


Холандската полиция издава на 9 декември 2003 година заповед за арест на Йосиф Йосифов. Новината за нея стига до България по времето, когато той е прибран в килия за друго нещо. В документ, изпратен от Амстердам до София, се сочи, че нашенецът е взел 172 000 евро от холандец, като му обещал да му продаде 15 килограма хероин.


Софийският градски съд намира, че няма достатъчно доказателства той да е извършил това престъпление. Магистратите решават също така: това, че Йоско е имал близки контакти с убиеца на Самоковеца и че е разговарял с него в деня на разстрела, не го прави непременно съучастник в кръвопролитието.


Занимават ме с глупости! – отсича Йоско в съдебната палата, където е воден под стража. – Искам да ме пуснат да се лекувам от дискова херния.


Освободен е под гаранция от 10 000 лева.


Толкова струват пет метра от оградата на една от неговите къщи – коментира в характерния си стил генерал Бойко Борисов.


Семейството на сливенчанина притежава автопарк за над 500 000 евро, съобщава полицията. Фамилията ползва брониран „Мерцедес“ 500 S, още два мерцедеса S и Е класа, джип „Мерцедес“ 500 AMG и „Мини купър“, който е на разположение на младата госпожа Йосифова.


Проверката на имотното състояние на мъжа й показва, че е собственик на огромна къща в столичния квартал „Бояна“ и лъскав апартамент на булевард „Симеоновско шосе“. В България той няма легален бизнес, който да му донесе съответните доходи. Част от скъпите имоти се водят по документи на членове на семейството му. Така например на името на родителите му, които държат малък хранителен магазин, се води внушителна къща в Сливен. Тя – според участници в полицейските обиски там — била цялата в черен мрамор и златни обкови по парапетите. Шест питбула и леопард стряскали нежеланите посетители в нея.


Братята Йоско и Пламен са родом от сливенския квартал „Клуцохор“. Завършили са местния техникум по машиностроене, но преди 10-11 години подхванали по-печеливш бизнес – с български проститутки в Холандия, Белгия и Германия.


– Оттам са парите им, и от дрогата – казва техен съкварталец, но добавя: – Не е здравословно да се знае много за тях. Изключително злобни са.


Самоковеца е убит, защото не е допуснал Йоско до сделките си с хероин за Англия. Това твърди холандският журналист Паул Фугс, който следи процеса срещу Ервин Врекер. Предполага се, че Косьо е участвал в снабдяването на наркокартел в Англия с хероин, а Йосифов е разбрал и е поискал да се намеси. Сънародникът му обаче не му позволил и променил канала за доставките. Така си спечелил фатална ненавист. Паул Фугс не уточнява каква точно е ролята на Качиков в последвалия атентат. С това не са наясно и компетентните органи в България.


Васил Качиков-Дългия е прибран в ареста, но по друго обвинение – за убийството на сливенски сводник на име Тодор Минов.


На сливенчани им звучи невероятно, че техни съграждани са замесени в убийство чак в Холандия.


Йорданка Тодорова, майката на Тодор Минов, за чието убийство Дългия е заподозрян, изобщо не се съмнява, че това е така.


Това са опасни хора, те убиха сина ми на 21 февруари 2004 година – разказва тя. – Пред къщата ни на тоя ден спряла червена кола. В нея бил Дългия и други двама. Тошко станал и тръгнал с тях. И повече не се прибра. Към един часа на другия ден ми казаха, че бил убит. Всичко се е случило заради две проститутки. Те успели да избягат. На Тошко било възложено да ги издири. Той не могъл и ония се ядосали. Помислили, че Тошко нещо ги лъже. С колата го откарали в Балкана, наръгали го с нож и го изхвърлили. Такива са способни на всичко… Надявам се да има все някога възмездие за тях.“


КУШУМЪТ ЗА КОСЬО заседна в главата ми – разказва пред „Труд“ Цеци Красимирова, приятелката на Самоковеца. Със сложна операция германски лекари изваждат от черепа й парчето олово.


От него – казва манекенката – сякаш мозъкът ми се просветли. Разбрах, че човек не бива да бърза, като живее. А също и като прави пари.


ВДОВИЦАТА на Самоковеца – Ангелина, наследява материалните му активи. Тя е бременна от него в деня на смъртта му и не след дълго ражда син. Малкият носи името на баща си. Прилича поразително на него, само че получава перфектно европейско възпитание и образование. Живее в центъра на Лондон с майка си. Двамата притежават още един апартамент и магазини в английската столица, две къщи в „Бояна“ и в Самоков, разкошен дом в София, близо до НДК, десетки декари обработваема земя в България.


Ангелинка успява да продаде хотела „Константин палас“, една сбъдната мечта на покойния, в курорта Боровец, преди Комисията за отнемането на престъпните богатства да сложи върху него ръка. Междувременно вдовицата отговаря пред съда за участие в пране на пари и контрабанда, но благодарение на отличните си адвокати е оправдана.

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“


Шокиращ случай вдигна полицията на крак: Собственик на детски център дрогирал майки, за да спи с тях

 Следи от наркотици в телата на няколко жени вдигнаха полицията на крак.


По шокиращ случай работят бургаските криминалисти от няколко дни, узна Флагман.бг от изключително достоверен източник.


Има обосновано предложение, че собственик на детски център, намиращ се в ж.к. „Славейков“, е сипвал наркотични вещества в питиета на избрани жени, за да спи с тях, докато малчуганите се забавляват в другата зала. 


До момента е установено, че е имало сексуален контакт с поне една дама, която си е признала пред разследващите от Второ РУ Бургас. Предположението е, че има и други жертви, попаднали в капана му.Всичко започнало в началото на седмицата, когато млада жена отишла във Второ РУ с обезпокоителен сигнал. Разказала, че няколко дни по-рано си направила пълни кръвни изследвания по служебна причина. Правела такъв тип тест по няколко пъти в годината и била убедена, че всичко е наред. Този път резултатът обаче бил смущаващ за нея – в кръвта ѝ били открити следи от амфетамини и метамфетамини.


Дамата на практика нямала социален живот извън работната среда и семейството, а единственото място, което посетила през последните седмици било детски рожден ден. Тя веднага се усъмнила, че е именно в един от предпочитаните детски центрове в ж.к.“Славейков“ е приела нещо, което е повлияло на положителния резултат за дрога.


По сигнала е извършена проверка. Установени били всички присъстващи. Тествани са и други жени, присъствали на въпросното детско парти. Шокиращо за тях резултатите им също били положителни – отново за наличието на амфетамин и метамфетамин.


В хода на разследването е разпитана и жена, която признала, че се чувствала по особен начин след посещението в детския център и описала подробно как мъжът, който се представял за барман, предложил да я закара до дома й и впоследствие осъществил сексуален контакт с нея. Нейната проба също била положителна.


Всички разпитани обяснявали едно и също – барманът ги обсипвал с комплименти и флиртувал с тях.В някои от затворените родителски групи настанала огромна суматоха, след като се разчуло за този случай и е постъпила допълнителна информация във Второ РУ Бургас.


На базата на тези данни е бил задържан собственикът на центъра, който е разпитан и освободен след изтичането на 24-часовата мярка. 


Флагман.бг разполага със самоличността му, но на този етап от разследването ще го запазим в тайна, поне докато не стане ясно дали и какво обвинение ще му бъде повдигнато.


Дежурният ни редактор се свърза с въпросния мъж, който щом разбра за какво го търсим панически затвори телефона: „Не е удобно да говорим. Няма какво да кажа“, каза той.

Източник:Флагман

Серия от убийства на жени разтърсват София в периода 1979–1981 година.Мрачните случаи, който останаха скрити за обществото

 Кой убиваше младите жени на София?!

В края на 70-те години, София изглежда спокойна и подредена. Но под привидната тишина, в сенките на кварталите, се разиграват събития, които никога не достигат до официалните хроники – серия убийства на жени, които разтърсват столицата и оставят следа в криминалната история на България.

В тъмните междублокови пространства започва да се носи шепот. Жените се прибират по-рано. Мъжете гледат нервно през рамо. Родителите изискват дъщерите им да съобщават часа и маршрута си. София вече не е същата.


През октомври 1979 г., в покрайнините на София, близо до квартал Курило, е открито тялото на 19-годишна жена. Според официалните документи, тя е описана „с леко поведение“. Причината за смъртта е 35 удара с нож в областта на шията, гърдите и гърба. Следователите са потресени от жестокостта на престъплението. Насилието е било брутално и предумишлено.


Въпреки това, медиите премълчават събитието, а информацията за убийството се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.


Следва втората жертва – около половин година по-късно. Този път – млада служителка от държавно предприятие, която така и не се прибира от смяната. Намират я в изоставена постройка в покрайнините на квартал „Надежда“. Раните, методът на нападение, психологическият профил – твърде сходни. Но официално връзка между случаите няма.


Третата жертва вече разклаща полицейското спокойствие. Столицата шепне: „Нищо не пише във вестниците, но хората знаят…“ По пейките в парковете, в трамваи и тролеи започват разговори, започващи с: „Чу ли? Някой дебне…“ Слуховете говорят за „чудовище“, „болен ум“, „звяр от тъмното“.

През следващите месеци, са открити още тела на млади жени в различни части на София. Всички те са убити по сходен начин – с множество прободни рани, оставяйки след себе си ужасяващи сцени. Въпреки усилията на органите на реда, извършителят или извършителите остават неизвестни.


Сцената винаги е една и съща – слабо осветени участъци, периферни квартали, лесен достъп до бягство. Жертвите – предимно млади жени, често в късните часове, винаги сами. Разследващите криминалисти описват профила на извършителя като „методичен, наблюдателен, познаващ маршрути, навици и изходи в тъмното“.


Обществото е в шок. Жените започват да се прибират по-рано, да избягват тъмните и безлюдни места, а родителите стават по-предпазливи относно маршрутите и времето, което техните дъщери прекарват извън дома. Информацията за убийствата се разпространява основно чрез слухове и неофициални канали.


Случаите са поверени на специално създаден отдел на Криминалната милиция. Разпитват се свидетели, проверяват се множество лица със сходни профили – от психично болни до самотници с криминално минало. Обаче извършителят сякаш е фантом – идва и изчезва в ритъма на града.


Политическата обстановка в страната налага цензура и контрол върху информацията, което допълнително усложнява работата на органите на реда. Вестниците мълчат. Телевизията говори за реколти и международни другарски срещи. Страхът се разпространява невидимо – от ухо на ухо. Въпреки усилията на разследващите, случаите остават неразкрити.


С времето убийствата спират. Дали убиецът е напуснал страната? Дали е бил заловен за друго престъпление? Или – най-страшното – дали просто е чакал нов подходящ момент?


По-късно, години след промените, бивши криминалисти ще се съгласят , че това е бил един от най-мракобесните и трудни за разкриване случаи през онези години. Ще признаят, че по оперативна линия се говорело за „поне шест жертви“. Ще кажат също, че обществото е трябвало да бъде „пазено от паника“.


Но никога няма да дадат име.


Вероятно, в архивите на МВР още стои досие, пожълтяло от време и пълно с неразгадани въпроси…


Серията от убийства на жени в София в края на 70-те и началото на 80-те години остава една от най-мрачните и неразкрити глави в криминалната история на България. Въпреки усилията на органите на реда, извършителите така и не са заловени, а случаите остават в архивите, скрити от общественото внимание. Тези събития подчертават не само жестокостта на престъпленията, но и ограниченията, с които се сблъскват разследващите в условията на тоталитарен режим.

Автор: Сатой Радев

Кое е момчето което изби близките си и избяга в гората


Рано тази сутрин 21 – ви октомври, в бургаска област се случи страховита кървава баня. По – конкретно в село Люляково, бе разиграна потресаваща трагедия,пише България прес.Според първоначални данни, младият Фахри Селим Мустафа, по неизвестни до момента причини, е извършил масово кърваво убийство, което остави няколко семейства без най-близките си хора.


Инцидентът се случил призори, когато Фахри, използвайки ловна пушка, е открил огън по майка си, сестра си и леля си. В резултат на нападението трите жертви са загинали на място. Ужасът се е разпространил и към малкия си брат, към когото също е бил направен опит за покушение, като според информацията детето е било олучено в крака и в момента се бори за живота си.


Според наши доверени източници, непосредствено след кървавата баня, Фахри е избягал в близката гора. В момента районът е отцепен, на мястото са изпратени полицейски екипи, криминалисти и медицински екипи. 

По първоначални данни, извършителят е въоръжен не само с ловната пушка, с която е извършил престъплението, но и с два пистолета, което увеличава опасността за населението и за разследващите.Към момента няма ясни данни за психическото състояние на Фахри или за мотивите, които са го подтикнали към това ужасяващо престъпление. Работата по случая е в пълна сила, полицията предприема всички възможни мерки за залавянето на беглеца.


На място има полиция, криминалисти и екипи на спешна медицинска помощ. Като към момента текат активни действия по издирването на опасния убиец.


Флагман.БГ узна още, че убиецът и неговият баща Селим Мустафа (48 г.) са били отстранени от къщата след поредица от жалби за домашно насилие. Те били настанени в друга къща и нямали право да доближават майката, 13-годишното момиченце и 7-годишното момче. Към момента се изяснява в какво състояние е бил Фахри, за да извърши кървавото масово убийство и чуя е пушката.

Стана ясна причините за скандала завършила с убийството на 15 годишното момче в мола

 


Заради момиче на 13 години е станало убийството в  софийския мол


Девойката е бивше гадже на убития 15-годишен Красимир. Сега тя е излизала с наръгалия го Гоги, пише "24 часа".Тя и Красимир се скарали преди около месец. Момичето започнало да излиза с Гоги 2 седмици по-късно.


Тя и Красимир се скарали преди около месец. Момичето започнало да излиза с Гоги 2 седмици по-късно. Красимир, който е щангист, се ядосал и почнал да заплашва Гоги, става ясно от една от първите версии за трагедията, разиграла се в столичен мол в неделя.


Двамата се засели случайно в мола. След поредните заплахи Гоги извадил нож и наръгал Красимир. Той починал в болницата. Гоги избягал, но бил заловен.


16-годишният младеж е бил  задържан същата вечер след часове издирване . Той е криминално проявен.


Задържаният за нападението над 15-годишното момче в мол в София е връстник на жертвата. Това съобщиха от СДВР.  Той е бил арестуван минути след полунощ и след часове издирване. Освен него е задържан и един свидетел.

Висаджия – близък приятел на Георги Илиев, се самоубива.През соца отвлича самолет, за да избяга във Виена

Това е един от малкото случаи, когато е разкрито кой е гръмнал  висаджия. Бил е приближен на  Мето Илиенски, дружал е и с братя Галеви.

Той е един от основателите на ВИС, близък приятел на Георги Илиев през 90-те години. Лъчезар Иванов не умира от ръката на килър. Доказано е, че сам пуска куршум в главата си, притиснат от тежка депресия. Мъжът, който има прякор Лъчо Терориста, заради младежката глупост да отвлече самолет, не се гордеел със своето минало. Създава печеливш бизнес, но нещо отвътре го кара на фаталния ден да избере смъртта. 


10 юли 2015 г. е обикновен летен ден. София е полупразна, хиляди жители са на почивка и по родните си места. Иконом от баровска къща на ул. „Беловодски път“ в Бояна върви към работното си място в 9 ч. сутринта, когато вижда джип, забил се в дърво. Моторът на автомобила работи и минувачът решил, че на шофьора му е прилошало. Надникнал в джипа и видял, че зад волана седи мъж в локва кръв. Незабавно звъннал на тел. 112, а мястото след броени минути се изпълнило с полиция. Дошлите на място криминалисти установяват – това е 52-годишният Лъчезар Иванов, с прякор Лъчо Терориста. До него лежи законно притежавания пистолет „Смит и Уесън“. 


По-късно разследващите ще възстановят цялата картина на трагедията. Лъчо опрял дулото до дясното си слепоочие и дръпнал спусъка, докато стоял на включен двигател в баровския си джип „Ауди Q7“. Куршумът пробил лявото странично стъкло на возилото и паднал в тревата. В хода на разследването се оказало, че щом се гръмнал, Лъчо Терориста леко натиснал педала на газта и аудито се бутнало в дървото пред него. „Ако го е нямало, джипът е щял да полети в бездната“, твърдят криминалисти. 


Първоначално ченгетата решили, че става въпрос за убийство. Щом опитали да отворят вратата обаче разбрали, че автомобилът е заключен. На таблото над волана пък била оставена малка бележка с телефонния номер и името на съпругата на Терориста – Светослава и текст: „Не искам да съм в тежест на никого“. 


Според полицаи мъжът се гръмнал 15 минути преди да отиде на работа, както всяка сутрин. В джипа ченгетата се натъкнали и на още един пистолет, който обаче бил без патрони. Иванов носел в себе си телефон, документи и 1000 лв.


Полицията започва работа по три версии за трагедията. Според една от тях един от основателите на ВИС 2 се е гръмнал заради финансови проблеми. Според друга версия имал здравословни проблеми и не искал да продължава да се мъчи. Според трета пък страдал от депресия и дори посещавал психолог. Последната надделява, след като него приятел споделя, че нещо тревожело бизнесмена.


„Беше изключителен мъжкар! Споделяше за проблемите си в много тесен кръг. Не се оплакваше, но си личеше, че нещо много го измъчва“ твърдял той. Бизнесменът не се гордеел с миналото си и избягвал да говори за него. 


Лъчезар Иванов е един от най-близките приятели на Георги Илиев и един от основателите на ВИС-2, но никога не парадирал с това. Той се запознал с Главния по времето, в което двамата лежали в затвора. Главния бил осъден за изнасилване, а Лъчезар – за отвличане на самолет по времето на Тодор Живков. Приятелите му го обичали, защото е мъжкар и винаги помагал.


Иванов започва бизнеса си през 1998 г. заедно с небезизвестния в подземния свят Мико Цанов-Цайса, който също е приближен до групировката ВИС и личен приятел на Димитър Димитров-Маймуняка. Срещу съдружника на Лъчо Терориста имаше два неуспешни атентата. Третият бе успешен – Цайса бе застрелян през 1999 г.


Същата година Лъчо Терориста основава дружеството „Бетон 1“ с производствена база в кв. „Люлин“. По това време той е концесионер на централния плаж в Св. Влас. От 2003 г. Иванов ударно навлиза в бизнеса с добив на инертни материали за строителство. Собственик е и на 10 вятърни генератора в Сливен. През 2012 г. едно от дружествата на Лъчо Терориста получава разрешително да проучи добив на метали край Невестино. Фирмите му печелят концесии, произвеждат зелена енергия и имат сключени договори за изкупуване на ток.


Едно от дружествата има кариера в софийското село Горна Малина. Срещу добива на инертни материали там се надигна недоволство преди 2 г., подкрепено от артисти, певци и общественици. При всички правителства фирмите, свързани с Лъчо Терориста, са получавали разрешителни за добив на материали. Бизнесът му е успешен, има прекрасно семейство, приятелите му го обичат. Но нещо измъчва Лъчо и го кара да направи фаталната стъпка в юлското утро на 2015 г. Само той си знае каква тайна движи ръката му, когато вдига пистолета към главата си.


Разследващите работеха и по версията за убийство, маскирано като самоубийство, но тя не се потвърди. Куршумът е пробил страничното стъкло на заключеното отвътре ауди, по ръцете на Иванов има барутни следи. Самоубийството е обмислено, това не е спонтанен акт, твърдят полицаи. Какви са причините, знае само Лъчо Терориста, който ги отнесе в гроба.


По времето на Тодор Живков отвлича самолет, за да избяга във Виена


Лъчезар Иванов е един от четиримата българи, които на 7 март 1983 г. правят опит за отвличане на самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, извършващ полет от София до Варна. Така бъдещият основател на ВИС се сдобива с прякора си Терориста. Тогава Лъчо е само на 20 години. Заедно с приятелите си  Красен Гечев, Ивайло Владимиров и Валентин Иванов, решават да избягат от социализма и да заминат за Австрия. 


Легално тогава това е невъзможно. Те хващат стюардесата като заложник и обявяват, че на борда има бомба, която ще бъде взривена, ако самолетът на кацне във Виена. Властите тогава реагираха мълниеносно, правейки постановка, за да заблудят похитителите. Те гасят цялото осветление във Варна и обявяват, че летището в морската столица всъщност е това във Виена. Отначало терористите се хващат, но виждат българските обувки на една от стюардесите, която ги посреща и разбират, че е постановка. 


Правят опит отново да заплашат всички, но самолетът е атакуван от барета от Отряда за борба с тероризма. При операцията е убит един от похитителите, останалите са изправени пред съда. Председател на съда, който гледа делото им, е Димитър Попов, по-късно министър-председател на България. Адвокат на един от подсъдимите пък е бъдещият министър на правосъдието Петър Корнажев. Лъчо Терориста получава 10-годишна присъда, за което приживе не обича да си спомня.

Източник:trud.bg

Първото политическо убийство след демократичните промени в България или жертва на войната в подземния свят


Разстрелът на доц. Цветан Цветанов 2 г. преди този на бившия премиер Андрей Луканов продължава да задава този въпрос. 


И както всички други поръчкови разстрели остава неразкрит. От началото на демократичните промени до днес подобни престъпления са в графата „студени досиета“, най-вероятно защото извършителите им са професионални килъри, пише "Телеграф".


Престъплението 


30 август 1994 г. Елитният столичен кв. „Изток“. Тиха уличка зад кино „Изток“, около 9,30 ч. 43-годишният доц. Цветан Цветанов излиза от дома на приятелката си и няколко минути по-късно от светлосин „Фиат уно“ откриват стрелба по него – 5 куршума попадат в главата и тялото му. Мъжът пада окървавен на улицата и умира. 



По-късно полицаите откриват автомобила изоставен и се оказва, че е краден и пребоядисван. 


Убийството е изненадващо и шокиращо, защото Цветан Цветанов е сериозен човек - доцент по Административно право, шеф на Българския спортен съюз, в ръководството на Спортния тoтализатор, майстор по таекуондо четвърти дан, основател на Асоциацията за самозащита на населението от престъпността „Защита“. 


Реакция


Случайно или не същия ден в МС одобряват предложената от тогавашния вътрешен министър Виктор Михайлов Национална програма за подобряване на реда и сигурността в държавата. А по-късно през деня депутати и министри коментират, че се е случило първото политическо убийство в демократичната история на страната.



В биографията на Цветан Цветанов се преплитат имената на много хора с власт – говори се, че още по Живково време тогавашният главен прокурор Костадин Лютов помага на младия юрист и той защитава аспирантура в Института за държавата и правото. След 10 ноември 1989 г. като близък на Димитър Луджев, който е министър на отбраната, Цветанов става шеф на армейския клуб ЦСКА.


След смяната на Луджев с Александър Сталийски той е обвинен за липса на пари от клуба. През 1992 г. е избран за председател на Българския спортен съюз, който влиза в конфликт с Българския съюз за физкултура и спорт заради апетитните спортни бази в държавата. Към тях обаче гледат и представители на подземния свят с протекцията на политици.   


Версии


Разследващите работят по няколко версии за убийството на доц. Цветанов, сред които са войната за спортни имоти, бизнесинтереси към управлението на Спортния тотализатор, намеренията на „Защита“ да се опълчи на пълзящия бандитизъм и жертва на война в подземния свят. 

Отново се отварят кориците на полицейската разработка за знаковото нападение на спортния комплекс „Дескрим“ на 16 ноември 1993 г. Тогава 50-ина борци от групировката ВИС нахлуват в комплекса за тренировка на бойни изкуства, пребиват няколко души и отвличат собственика Слави Бинев, който е съратник на доц. Цветанов, член на УС на „Защита“ и каратист.


Бинев по-късно е освободен, но заради унижението враждата продължава. Тръгва мълва за стотици „борци“, които са свикани в хотел „Орбита“, а в „Дескрим“ пък „каратисти“, които се готвят за предстояща война. МВР извежда на улиците тежковъоръжени полицаи и барети.


„Борците“ и „каратистите“ не мирясват – следва бомбен атентат пред ресторант „Мираж“ навръх Нова година и ответна гангстерска акция в столичния жк „Дружба“ на 11 януари 1994 г., когато пазарджишка борческа бригада напада съдружник на Слави Бинев. Трима от нападателите са убити, а нападнатият е ранен.


Часове по-късно следва стрелба от джип по казино „Севастопол“, където е базата на Иво Карамански, който се смята на страната на „каратистите“. 


Позиция


Доц. Цветанов взема позиция и заявява намерението си да противодейства на „борците“. Вероятно той е разчитал на благоволението на шефа на Военната прокуратура Лилко Йоцов, на началника на отдел „Следствен“ в Главна прокуратура Ангел Ганев, на сини и червени депутати, но част от висшестоящите му покровители се отдръпват.



Връзките на доц. Цветанов и с хора от държавните структури, и с такива от подземния свят са го заредили с много информация, но тя не му помага да излезе сух от битките. 


Пророчество


Зад войната между „борците“ и „каратистите“ има икономически сценарий. Ще има още жертви в тая война, заявява доц. Цветанов, преди да бъде убит.  Една от версиите е, че самият той става жертва на тази война. Половин година след убийството разследването е прекратено, без да бъде разкрито кой и защо е поръчал смъртта на доц. Цветанов и кой е извършил престъплението.


Сестрата


Сестрата на доц. Цветан Цветанов – Сузана, е съсипана от убийството му, но след време намира сили да сподели някои неща, които са й направили впечатление. Според нея брат й може би е бил притеснен или е предчувствал нещо. Когато се връщал в родната Берковица и имал среща с някого, карал сестра си първо тя да отиде и да види кой е на уреченото място.


За личните си проблеми споделял всичко с нея, съветвал се, но за служебни неща – никога нищо. На нейна забележка да се пази, защото всичко в България ври и кипи, той я успокоил с думите: „Няма да посмеят да ме пипнат, защото ако стане нещо, ще хвърчат глави“.


За съмишлениците и приятелите на асоциация „Защита“ жената казва, че структурата била учредена заедно със Слави Бинев и за него брат й казвал, че е вторият му син.


В дома им идвали хора на високи  постове. Доц. Цветанов планирал през септември 1994 г. да отиде в Берковица и да подготвя труд за професура. За среднощното разравяне на гроба на брат си жената казва, че според полицията са били цигани, но тя не вярва в това.

Източник:Блиц


Той бе изоставен и започна да убива наред


Бил лудо влюбен в жена си, но често й посяга и тя го изоставя. След като убива майка си заминава с де­цата в София.

Прави им прощална вечеря с пече­но пиле. След като ги слага да спят, ги удушава с възглавница в съня им....


Двамата полицаи от конвоя потрепер­ват и досега при спомена за зловещите думи на Пенчев. Отначало арестантът сякаш не си спомняше, че майка му е убита, раз­казва надзирателят Алек­сандър Станимиров. После се замисли, като нещо изплува от паметта му, и спомена причината за убийството.


Злодеянието на трой­ния убиец потресе Бъл­гария. На 22 ноември 2002 година той удушава майка си Параскева в се­мейното им жилище в Пловдив. След това взе­ма двете си деца Юлий и Паола и заминава в квар­тирата си в София. 35-годишният мъж им прави специална вечеря с пече­но пиле. След като ги слага да спят, ги удушава с възглавница в съня им. В 4,45 ч. се обажда в де­журната във II РПУ и със спокоен глас заявява, че собственоръчно е убил децата си. После съоб­щава адреса си: улица „Никола Петров“ №24. Пристигналите униформени откриват в мазето на къщата телата на 7- годишната Паола и 5-го­дишния Юлий. Мъртвите дечица лежат по очи върху одеяло. Бащата е спокоен и подробно обяснява как ги е умъртвил. Казва, че изпаднал в нервна криза.


Часове по-рано поли­цаите в Пловдив откриват трупа на майка­та на Павел в дома й. 55-годишната Параскева Влайкова е с разбит череп, а след това е удушена. По-късно разследващите установяват, че вероятно е избухнал скандал за пари. Възрастната жена се е съпротив­лявала ожесточено. Си­нът й многократно я уд­рял по главата и тялото с неоправдана злоба. Стис­кал я и за гърлото.


Дъщеря й Боряна оти­ва до хазяите притеснена и ги моли да отворят вра­тата на приземния етаж, където живеела майка й. От предния ден дъщерята звъни на мобилния телефон, но никой не отговаря. Когато влиза в стаята, писъците й огласят квартала. „Той я е убил. Дано поне децата да си живи. Майка лежи на дивана, цялата е синя“, плаче младата жена. Още от предишния ден тя имала страшно предчувствие.


Седмица по-рано Бо­ряна била със сина си в квартирата на майка си. Пристигнал и брат й Па­вел с двете си деца. Дър­жал се брутално, ругаел всички наред. Той бил лудо влюбен в съпругата си Юлия, ала тя го напуснала и за­минала за Великобритания. Той останал да се грижи за децата.


Юлий и Паола нямат щастливо детство. Преди да замине, майката оставя малките при баща си в пловдивското село Ръже­во Конаре. Дядото се грижи добре за тях. Павел обаче ги взема при себе си в столичния квартал „Триъгълника“, където семейството живее в част от къща, купена от баща­та на Юлия.


Вечерта всички си лягат. Към 23 ч. Па­вел разбужда семейство­то си с викове: „Тук е много пренаселено. Ма­хайте се или ще ви избия всички.“ Обръща се към сестра си с грозни думи. Тя разбира от обвине­нията, че я бърка със съпругата си. Павел кре­щи: „Защо искаш да ми вземеш децата!“ Сестра му Боряна подбира сина си и си тръгва посред нощ. По-късно Параскева се обаж­да на дъщеря си да из­вика Бърза помощ за брат й. Пристига линейка, дежурният лекар преглежда Павел и съветва близките му да се обърнат към психиатър. Медикът пита: „Защо не сте го направили досега, след като съпругата му е юрист и много добре знае каква е процедурата?“


Юлия известно вре­ме живее със съпруга си в Пловдив, където рабо­ти като прокурор. В Со­фия тя става адвокат. Се­мейният й живот е пълен провал. Павел проиграва всичко на хазарт, също като майка си Параскева. Мъжът постоянно иска пари от съпругата си. Ко­гато остане без средства, продава дори вещите на двете деца. Често й пося­га, но Юлия никога не се оплаква в полицията с надеждата, че нещата ще се променят. Павел не е инициативен, работа най-често му намира Юлия. Работи предимно като шофьор и монтьор, из­вестно време е чистач в Германия. В София при­печелва като охранител на различни банки. Кога­то тя заминава за чужбина с друг мъж и спира да се интересува от Па­вел, това го вади извън контрол.


По-късно същата ве­чер Боряна пак прозвънява на майка си. Разбира, че брат й се е успокоил и е заспал. Повече не я ви­жда жива.


„Никога не съм си представяла, че може да се случи нещо подобно“, разказва в съдебната зала Василка Агова, съседка на убитата Параскева. Тя описва квартирантката си като хубава, работли­ва и добра жена. „Не се е оплаквала от сина си, ма­кар че дъщеря й Боряна ми е споделяла, че Павел цял живот е живял на гърба на майка си“, свидетелства хазяйката. Параскева се сприяте­лява с Василка, защото живее много години в къщата й под наем.


След като убива майка си и заминава с де­цата в София, Павел звъни на жена си и настоява отново да се събе­рат. И преди той постоянно я търси по теле­фона. Ден преди тя да за­мине за чужбина, й се обажда с молба ди се върне при нея. Обяснява й, че й е купил пръстен. Жената обаче остава непреклонна. Обажданията на Пенчев не секнват и когато Юлия е вече установена в Анг­лия. През онази нощ той й звъни и я кани на вечеря на свещи. А Юлия, без да подозира какво ще последва, му отговаря: „Знаеш, че не съм в Бъл­гария.“ „Тогава те каня на виртуална вечеря“, настоява мъжът и затва­ря телефона.


Въпреки отказа на же­на си Пенчев организира романтична, но прощална вечеря. Купува пиле на грил, бутилка водка и шампанско. Храни се заедно с Паола и Юлий и ги слага да спят. След то­ва бавно и мъчително ги удушава с възглавниците им. Според експертите малките се мъчат около 30 минути, напълно осъзнават какво се случ­ва с тях и изпитват ужас. Децата обаче са прекале­но слаби, за да се съпро­тивляват. Пенчев се уве­рява, че са мъртви, уви­ва ги в юрганчетата им и ги смъква в мазето.


„Разбирам в какво ме обвинявате, макар да не съм юрист“, казва в пос­ледната си дума пред съ­да Павел Пенчев. Той из­лежава доживотна присъ­да в Пловдивския затвор.


„Няма кой да каже доб­ра дума за мен, защото всички, които обичах, из­мряха. Най-ценното ми съкровище е една снимка с децата“, споделя години по-късно Павел на надзиратели­те си в затвора.

Галина Константинова /Bgvoice.com

Абонамент за: Коментари (Atom)

НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ:

Бгспомен