Разкриха хитрия план на младите обирджии, задигнали близо 500 бона от инкасо в Ихтиман

23-годишните Явор Проданов и Христо Янашков, които ограбиха около 460 000 лева от инкасо автомобил край гарата в Ихтиман, си оставили телефоните вкъщи преди удара, за да не бъдат засечени по мобилните клетки. 

Това, както и фактът, че предварително са проучили маршрута на бронирания автомобил и са си осигурили дегизировка на строителни работници, показва, че са планирали удара съвсем внимателно и стореното от тях съвсем не е било игра, продиктувана от младежки порив, коментираха пред „Телеграф“ разследващи случая. 

Удар 

Грабежът бе извършен на 16 януари следобед в района на жп гарата в Ихтиман. Тогава двамата студенти, дегизирани като строителни работници -  с каски, светлоотразителни жилетки, очила и маски, спрели инкасо автомобила на известна охранителна фирма. Насочили оръжие срещу служителите на фирмата и ги накарали да легнат на земята.

Единият нападател, който по-късно ще се окаже Явор, крещял на английски „Не мърдай“ и „Легни“ на колегите си. Вързали служителите със свински опашки и отключили бронирания автомобил.

По-късно ще стане ясно, че Явор като служител на въпросната фирма е знаел комбинацията от кодовете, с които да отвори и да вземе парите. Извадили няколко касети и прибрали пачките в два сака. Взели и оръжието на охранителите, което захвърлили в тревата. 

План 

След това хукнали да бягат през полето, нарамили двата сака с парите. Целта била да стигнат автомобила, с който евентуално да се оттеглят. Той бил паркиран на няколко километра от мястото на удара. Така било планирано, тъй като колата била лична и искали да избегнат камерите на АПИ, за да не стигнат ченгетата до извършителите. Не пресметнали обаче, че докато бягат, единият охранител ще съумее да повика помощ.

Сигналът към тел. 112 бил подаден от телефон на жена, която се озовала в района. Когато на ченгетата било съобщено в каква посока са се отправили грабителите, те просто направили заградително мероприятие и ги чакали от другата страна на полето. Били закопчани за нула време заедно с парите. 

Обвинение 

Софийската окръжна прокуратура ги обвини във въоръжен грабеж, като обвинението предвижда включително доживотен затвор. Пръв пред разследващите обяснения дава Христо, който си казва всичко. Дори участва в следствен експеримент. В съда се оказва, че двамата са студенти.Явор учи редовно в Международното бизнес училище, а пък Христо бил студент по „Бизнес логистика“ в Икономическия. Той също работел като охранител преди, а сега си имал собствена фирма. И двамата обвиняеми са от Русе, но живеят и учат в София.

Досега нямат никакви криминални регистрации и се водят от добри семейства. В съда става ясно още, че двамата са приятели още от детската градина. Пред магистратите отронват само по едно „Съжалявам“ и настояват за по-леки мерки за неотклонение като „домашен арест“ или „парична гаранция“.Защитата и на двамата твърди, че въоръжен грабеж на практика няма, защото оръжията били играчки. Твърденият автомат всъщност стрелял с топчета. 

Контра 

Прокуратурата веднага контрира, като се позовава на свидетелски показания. Първо един от пострадалите охранители казва, че е разпознал „Глог 17“, а пък част от полицаите, които са ги преследвали, разпознали, че оръжието е бойно. Споменава се и автомат „Калашников“.

Предстои да бъде назначена експертиза, за да се види дали оръжията са истински. В обясненията си Янашков твърди, че не са. Съдът обаче прие казаното от него като защитна версия. Според магистратите има достатъчно данни за участието на двамата в грабежа. Освен това може да се укрият или да извършат престъпление.

Въпреки чистото съдебно минало и крехката възраст - деянието, което планирали предварително, се откроява с изключителна дързост и е обществено опасно. Така Окръжният съд ги остави на топло.

Определението обаче не е окончателно и идната седмица може да се атакува пред Софийския апелативен съд. 

Източник:БЛИЦ

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват във влак бащата на Илияна Йотова през 2003 година

Историята на първата жена президент на България Илияна Йотова е дълбоко свързана с два града в Софийска област – Костинброд и Сливница. Детството й преминава в Костинброд, а обществената и професионалната биография на баща й – д-р Малин Тодоров – е неразривно свързана със Сливница, където той е кмет в периода 1999–2003 г. Този път обаче завършва трагично – с убийство във влак.

Детство и ранни години в Костинброд

Илияна Йотова неведнъж е разказвала, че е израснала без „сребърни лъжички и дантели“, но в семейство на образовани и интелигентни хора. Ранните й години преминават в Костинброд, където животът е бил спокоен, а детството – истинско.

Тя учи до 7. клас в ЕСПУ „Д-р Петър Берон“ в Костинброд, преди да продължи образованието си в София. Спомените й са изпълнени с игри навън, колела, народна топка и жмичка, както и с усещането за общност – деца от различни семейства и етноси, които растат заедно и ходят в едно училище.

„Като повечето деца, бях най-вече с баба и дядо. Дължа им много. Имах истинско детство“, споделя Йотова в свои интервюта.

Семейството – строга почтеност и човечност

Бащата на Илияна Йотова – д-р Малин Тодоров, е лекар акушер-гинеколог, дългогодишен директор на болницата в Сливница, а по-късно и кмет на общината. Родом е от Сливница – град с исторически дух и „корави хора“, както самата Йотова ги описва.

Той е човек с твърд характер и високи изисквания – към себе си и към децата си. „За него нямаше отговор „не мога“, казва тя. И до днес хора от Сливница и региона я спират, за да й благодарят за помощта, която баща й им е оказвал като лекар и като кмет.

Майка й е инженер, участвала в строителството на язовири и напоителни системи из страната – фина, стилна и принципна жена, от която Йотова наследява вкуса и чувството си за мярка.

Кмет на Сливница (1999–2003)

През 1999 г. Малин Тодоров е избран за кмет на Сливница. Мандатът му е белязан от активна работа и силно лично присъствие – той е познат на хората не само като управник, но и като лекар, помогнал на поколения семейства.

Убийството във влака

На 21 август 2003 г. животът на д-р Малин Тодоров е отнет по особено жесток начин. Той пътува с влак от Костинброд към Сливница, когато е нападнат в купето от възрастен мъж с нож. Кметът е намушкан четири пъти, една от раните е в областта на сърцето.

Тодоров е откаран в „Пирогов“ с тежка кръвозагуба и в критично състояние. Въпреки усилията на лекарите и няколкото операции, той почива на следващия ден.

По-късно извършителят е задържан, а като основен мотив е посочен имотен спор, свързан с реституция. Случаят потриса Сливница и цялата Софийска област.

„Най-големият удар в живота ми“

За Илияна Йотова това остава най-тежката лична трагедия. Тя признава, че не си е позволила да се пречупи, защото е вярвала, че така би искал баща й – да бъде силна, отговорна и изправена.

Източник: balkanec.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Застреляха футболен бос и политик на погребението на майка му пред 50 свидетели

Основателят на корсиканското националистическо „Движение за самоопределение“, бивш политик и президент на футболния клуб „Аячо“ Ален Орсони беше убит в Корсика по време на погребението на майка си, предаде Фокус.

Убийството на Орсони бе потвърдено от местната полиция и прокурора на град Аячо Никола Септ.

Орсони е бил застрелян с дългоцевно оръжие от голямо разстояние в община Веро около 16:30 местно време на 12 януари. Убийството е станало в присъствието на около 50 свидетели. Смъртта на 71-годишния Орсони е констатирана около 17:00 часа. При огледа са открити три следи от куршуми, разследването се води от полицията и жандармерията.

В младостта си „Корсиканския кръстник“, както е известен още Орсони, е бил член на крайнодесни и националистически движения. През 1980 г. е арестуван за въоръжено нападение над иранското посолство в Париж, след което прекарва две години в затвора. По-късно става един от лидерите на Фронта за национално освобождение на Корсика и основава „Движение за самоопределение“.

През 1996 г. Орсони напуска Корсика в разгара на вътрешен конфликт в националистическото движение и живее 13 години във Флорида, а след това в Никарагуа, където се занимава с хазартен бизнес. През 2000 г. е експулсиран и се премества в Барселона, като се завръща в Корсика през 2008 г.

Орсони е бил президент на френския футболен клуб „Аячо“ в периода 2008-2015 и 2022-2023 г., член на съвета на Професионалната футболна лига (LFP). През юли 2008 г. той преживява първия си опит за покушение. Брат му Ги Орсони е отвлечен през 1983 г., а тялото му така и не е намерено.

Източник: Петел

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Показно убийство №1 в зората на демокрацията у нас

Годината е 1995-а. Зората на демокрацията. В пловдивското село Първенец се множат апетитите към стоковото тържище, което е най-голямото в Южна България. То се превръща в ябълката на раздора, а на 2 май – в причина за зловещ кървав атентат. В 09:00 часа сутринта в този ден мощен взрив разтърсва селото. Хората на ул. „Стефан Стамболов“ замръзват от ужас. Парчета от човешко тяло са разпръснати в радиус от няколко метра, бесен лай на кучета и истерични женски писъци допълват облика на трагедията. В далечината вече се чуват сирените на пожарна и на полицейска кола.

Людмил Воденичаров е на 40 години. Той е много добър инженер и математик, завършил висше образование – технология на машиностроенето. В първите години на демокрацията се увлича по синята идея. Людмил влиза в политиката през 1993 г. Хората го обичат и го избират за кмет на Първенец. Смята, че бързо може да оправи живота на хората. Помага на всеки в нужда, дори дарява заплатата си на болница в Пловдив за лечение на бъбречни заболявания. От ден на ден обаче проблемите в селото стават все повече, а в резултат на това хората започват да недоволстват от управлението. Тогава Воденичаров сам се отказва от кметското място. След известен период от време става председател на ликвидационния съвет в Първенец.

В селото се намира и най-голямото тържище за плодове и зеленчуци в Южна България. Към него започват да проявяват интерес фирми, бизнесмени и различни групировки. Людмил не крие за проблемите заради приватизацията на тържището. Ликвидаторът настоява борсата да остане за член-кооператорите в селото.

Апетитите към тържището нарастват ежеминутно. Воденичаров често е привикван в София по този повод. В края на април 1995-а Людмил провежда важна среща с бизнесмени във вила край столицата. Когато се връща, се затваря в къщата си, спира да говори, лицето му остава мрачно. Хора от висшите етажи на властта го предупреждават да не излиза няколко дни. Въпреки това той не спазва препоръката, все по-често получава заплахи по телефона, че ще го убият. Положението става тягостно и нетърпимо. Воденичаров дори споделя пред близките си, че смята да напусне ликвидационния съвет в селото.

Градусът на напрежението в Първенец се покачва не само защото се пресичат интереси и мераци за голямото тържище. Воденичаров не се съгласява да бъде дадена под наем консервната фабрика в населеното място на руски предприемачи.

„Те не си плащали наема, а брат ми се разправяше с тях, дори веднъж се стигна до бой“, спомня си брат му Васил. По онова време комбинатът се държи от смесено българо-руско дружество. Воденичаров настоява жителите на Първенец да разработят цеха, да се закупят нови машини, а продукцията да се изнася за чужбина.

„В един момент стана черната овца. Диви времена бяха. Хората си меняха позициите през ден – ту бяха с брат ми, ту против него. Лесно се подвеждаха по чужди приказки и обещания“, разказва още брат му. Людмил Воденичаров се тормози, когато разбира за слуховете, че се замогнал на гърба на останалите – че си бил купил апартамент в София, а пък в Швейцария имал банкови сметки.

„Пренасяше неприятностите си вкъщи. Тормозеше се, защото на хората не може да се угоди“, спомня си още брат му Васил. По думите му най-големи били претенциите при разделението и връщането на наследствените ниви. „Чакахме хубавото, а дойде лошото“, с мъка споделя той.

Най-лошото идва на 2 май 1995-а, 09:00 часа сутринта. Воденичаров излиза от дома си на ул. „Стефан Стамболов“ и се качва на своята лада, модел „Нива“. В момента, в който сяда на шофьорското място и се кани да завърти ключа, избухва оглушителен взрив. Колата потъва в дим, а Воденичаров е разкъсан. Парчета от тялото му се разпиляват по пътя и в радиус на няколко метра от дома му.

Половинкилограмовата бомба нанася и други поражения. Ранена след взрива е съпругата на Людмил – 23-годишната Варвара. Младата жена се кани да седне в колата, когато бомбата се задейства с дистанционно. Майката на Воденичаров – Величка, която е в двора и на ръце държи шестмесечната им дъщеричка, като по чудо се спасява невредима с детето.

„Не знам кой искаше смъртта ми, от много места трябва да е дошло“, това са последните думи на 40-годишния Людмил Воденичаров, изречени в адски мъки.

Смъртта на ликвидатора е първото показно убийство в зората на демокрацията. Версиите за зловещата смърт на Воденичаров са различни, но непотвърдени.

Убийството предизвиква и голям международен отзвук. Екип на немска телевизия пристига в селото да пита за смъртта на ликвидатора. Разследването се проточва, няма и следа за това кой може да е извършителят. Протоколите от разпитите и огледите са изпратени в Главна прокуратура, делото е спряно. Мистериите около атентата срещу Воденичаров следват една след друга, твърдят близките му.

При разпита на свидетели разследващите се натъкват на интересен факт. Малко преди да бъде убит, Людмил получава предложение да подпише важен документ, а в замяна – обещанието да получи 150 милиона стари лева. Той отказва. Смята се, че този му ход може да е коствал живота му. „Не съм крал. Чист съм пред съвестта си. Ако ме утрепят, на оня свят ще бъда спокоен“, споделя Воденичаров приживе.

Четвърт век по-късно поръчителите и извършителите на бруталното убийство чрез взривяване не са открити.

През септември 1998 г. Михаил Зафиров, един от следователите, който търси причините за смъртта на Людмил, се самоубива в кабинета си на ул. „Петко Д. Петков“ в Пловдив. Собствено разследване на атентата се опитва да направи и баща му Атанас, но е бил сплашен. „Един ден се върна много притеснен от града. Целият трепереше. Някакъв адвокат му подшушнал да не се рови повече, защото щял да пострада човек от семейството“, разказва след трагедията братът Васил.

След смъртта на Людмил съпругата му живее известно време в Първенец, след което се омъжва. Майката на взривения бивш кмет всеки ден хвърляла вода на мястото на зловещия атентат.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първият двоен „борчески“ разстрел става в ямболската дискотека „Диана“ през 1994 г.

 

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

Екзекуторът на двамата борци умира от токов удар

ЯМБОЛСКИТЕ БОРЦИ Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата са застреляни демонстративно пред близо двеста очевидци в ямболската дискотека „Диана“ в нощта на 27 срещу 28 август 1994 година. Екзекуторът им Борислав Славчев е хванат, но умира на 27 юли 1996 година в Старозагорския затвор, преди да каже кой го е пратил.

Ток ударил двойния убиец в килията, когато се опитвал да свали крушка, гласи официалното съобщение за странната смърт. Според него електроударът повалил 32-годишния пандизчия малко след като си издействал разрешение за среща с журналисти на 31 юли.

– Внезапната смърт на Борислав не е обикновен нещастен случай – убедена е майката на затворника. Мнението й споделят мнозина. Славчев е поредният мъртвец, последвал в небитието пребития до смърт милионер Деян Добрев.

Картофа и Богата са набедени посмъртно за убийци на Добрев – шефа на „Аргентум холдинг“, чийто труп е намерен на 25 април 1994 година край пътя за село Бероново.

Петко Стоянов-Каратиста, Петър Станчев, Николай Джеджев и Николай Николов-Мазния са арестувани за убийството на Добрев.

На 15 септември 1994 година Каратиста е пуснат срещу парична гаранция. След няколко дни на свобода той е застрелян в Ямбол от Христин Хаджиколев – главен свидетел по делото „Добрев“. Хаджиколев се предава сам и прави признание:

– Застрелях Каратиста, защото той ме притискаше да оттегля показанията си срещу неговите хора и да натопя Картофа и Богата, че те са очистили милионера.

Хаджиколев получава необичайно мека присъда за убийството на Каратиста – 3 години условно, и отървава решетките. Извън килията той гръмва още един човек – майстора на спорта по акробатика Георги Костов-Акробата. В деня на разстрела на Акробата – 25 декември 1994 година, Хаджиколев изчезва безследно. С него потъва в земята и отговорът на въпроса наистина ли Тодор Боев и Стойко Шаламанов са ликвидирали Деян Добрев?

КОЙ Е ТОДОР БОЕВ-КАРТОФА? На 28 години (повече не са му отредени очевидно) той е бивш състезател по борба свободен стил, категория до 48 килограма. Носител е на републиканска шампионска титла. Край на състезателната си кариера слага по своя воля, три години преди да умре. От брака му се ражда дъщеричка Мадлен, която към края на 1996 г. е на три години и половина. В криминалното му досие виси дело за участие в трафик на крадени автомобили. Не пие и не пуши, след борбата футболът е най-голямата му страст. До смъртта си е активен член на управителния съвет на футболен клуб „Ямбол“. Малко се знае за изявите му като бизнесмен съдружник в няколко търговски фирми.

КОЙ Е СТОЙКО ШАЛАМАНОВ-БОГАТА? На 29 години той е известен в „борческите“ среди главно като дясна ръка на Картофа. Две присъди за кражби – 6 и 7 години, тежат в полицейското му досие. В Софийския затвор се изявява като един от водачите на затворническите бунтове през 1989-1990 година. Славата си на скъпоплатен изпълнител на „мокри“ поръчки дължи единствено на недоказаната версия, че заедно с Картофа е пребил до смърт Деян Добрев.

УБИЙСТВОТО на Картофа и Богата остава в криминалната история на България като първия двоен „борчески“ разстрел.

Във фаталната събота Тодор Боев и Стойко Шаламанов са сред многолюдието в ямболската дискотека „Диана“. Те влизат в заведението след 23 часа, търсейки спасение от вечерния августовски задух. Вътре се разделят. Картофа сяда на маса в салона близо до бара, а Богата – на терасата. По това време екзекуторът им Славчев – бивш сервитьор, стои до барплота, поглъщайки с демонстративно спокойствие една след друга пет стограмки водка.

Около 50 минути след като Богата и Картофа се появяват в дискотеката, Славчев става, приближава се до масата на Картофа, вади пистолет „Макаров“, опира го в тила му и стреля. Веднага след това пресича бързо заведението, излиза на терасата, гръмва два пъти в движение и улучва от 2-3 метра разстояние Богата в гърба.

Кървавата разправа продължава около минута, през която всички посетители стоят като вкаменени. После настава паника. Близо 150 души хукват ужасени към изходите. Само няколко мъже запазват самообладание и сигнализират за инцидента в полицията и Бърза помощ.

Случайният клиент Димитър Славов е леко ранен в пукотевицата. Улучва го рикоширал куршум, докато седи на маса до Боев.

След стрелбата Картофа издъхва на място. По пътя за болницата умира и Богата.

Изходните пътища от града са блокирани веднага от полицията, но от стрелеца няма и следа. Той се качва на паркирана близо червена кола и изчезва в неясна посока. На разсъмване е обявен за национално издирване.

По време на следствието става ясно, че от Ямбол търсеният бандит заминава за Пловдив. В язовир „Антонивановци“ изхвърля един от двата пистолета „Макаров“, с които се е въоръжил специално за саморазправата. В Пловдив се укрива петдесетина дни и се прехвърля в Търговище. Десет месеца по-късно, през юли 1995 година, е арестуван от търговищката полиция. В стаята му, взета под наем, криминалистите откриват граната, патрони и втори незаконен пистолет „Макаров“.

ОБВИНЯЕМИЯТ БОРИСЛАВ СЛАВЧЕВ МЪЛЧИ с месеци на разпитите. После неочаквано става приказлив. Лансира версия за лично отмъщение.

Тази версия става основа на обвинителния акт и е приета от съда. Според нея в края на април 1994 година Славчев дава на познатите си Богата и Картофа старогръцка сребърна статуетка, висока 24 сантиметра, за да я продадат. По негова информация подобни антики вървят тогава на черния пазар по 1000 долара на сантиметър. Богата и Картофа прибират униката и му предлагат да го пласират срещу 500 000 стари лева – около 8000 щатски долара. След тази уговорка Славчев се прощава завинаги със сребърната женска фигурка. Не получава за нея и лев.

Нещо повече. В началото на лятото Богата и Картофа влизат неканени в дома на Донка Ташева – жената, с която Борислав живее без брак. Целта им е да открият и да задигнат старинни монети с висока нумизматична стойност, каквито смятат, че има в тайници в жилището. Докато Картофа тършува по стаите, Богата изнасилва домакинята. Тя тихомълком понася унижението, понеже в съседната стая спи детето й от Борислав – момченце на година и половина.

В началото на август Борислав Славчев за пореден път си иска от Картофа и Богата статуетката или парите. По време на решаваща среща двамата го канят настоятелно в колата си, за да го заведат в скривалище, където е антиката. Той предусеща насилие, отскубва се и бяга. От този ден нататък живее в страх, не прави и крачка извън дома си, без да е въоръжен.

Купува два пистолета „Макаров“, граната с надпис 607 и боеприпаси от непознат руснак.

Друг руснак го предупреждава вечерта преди двойното убийство, че крадците на статуетката му готвят неприятна изненада. След предупреждението Славчев решава пръв да предприеме действия.

СЛЕД ПОГРЕБЕНИЕТО на Картофа и Богата в града се коментира, че личният мотив за демонстративното им убийство е измислен. Името на Деян Добрев се носи от ухо на ухо като свързано с кръвопролитието. Бойците от местния подземен свят минават „на дюшеци“ в очакване на гангстерска война. Връзката „Добрев“ излиза и когато на 19 септември 1994 година Христин Хаджиколев разстрелва пред свидетели Петко Стоянов-Каратиста. Куршумите го настигат на кръстовище, на стотина метра от дискотека „Диана“.

В съдебната зала делото за убийството на Каратиста се свързва от магистратите с двойното убийство на Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата. Пред съдебните заседатели Хаджиколев заявява, че Каратиста е платил с живота си, защото настоявал да се хвърли вината за убийството на Добрев върху мъртвите Боев и Шаламанов.

Междувременно събитията около двойния убиец Славчев се развиват драматично. Той е осъден на 25 години затвор. Но загива на петия месец, след като присъдата му влиза в сила. Според смъртния акт сърцето му спира от токов удар в 16 часа и 20 минути.

Малко преди това Славчев и Митко Узунов друг лишен от свобода, отнасят в кабината на затворническия киносалон телевизор на поправка. По думите на Узунов там Славчев остава сам. Опитва се да свали кръгъл абажур, за да го пренесе в килията си.

Хванал го е ток и той паднал от високия стол, на който се бил качил, за да стигне до лампата – казва служител от съдебната охрана. Свидетели няма.

Майката на Борислав – Станка Косева, го вижда жив за последен път на свиждане в 14 часа на 27 юли 1996 година.

Когато после санитарят обличаше мъртвия ми син, забелязах, че край врата му има синини, които ги нямаше на свиждането – разказва тя. – Помолих да го обърнат и тогава видях, че на гръбначния му стълб имаше кървящи рани.

В продължение на три часа в неделя майката държи ковчега със сина си пред входа на блока – отказва да го прибере, док то не се направи нова медицинска експертиза на мъртвеца. Но напразно тича през плач от болницата до прокуратурата. След безрезултатни преговори прибира и погребва детето си.

Борислав ляга в ямболските гробища, недалеч от Картофа и Богата.

До 40-ия ден от траурната церемония госпожа Косева обикаля наред всички инстанции, включително и президентската и успява да издейства разрешение за ексхумация.

Липсват следи от насилие – отсича съдебният лекар, преглеждайки трупа след изравянето му от гроба.

Убийството с ток е необичайно за страната ни – коментира загадъчно разследващ полицай, запитан дали електроударът срещу затворника не е станал с нечия помощ.

Изглежда, че обърках сметките на някои хора – казва осъденият на майка си, два часа преди да умре.

Кои са тези хора и щял ли е двойният убиец да ги назове пред журналистите, с които три дни по-кьсно е имал среща? Това е тайна, затворена с него в ковчега му.

Хаджиколев – изчезналият безследно прокурорски свидетел по делото „Добрев“ би могъл да хвърли светлина върху веригата неразгадаеми убийства. Той обаче се укрива, вероятно далеч от родината. Ако е жив.

ИЗ ПРОТОКОЛ НА СЪДЕБНО ЗАСЕДАНИЕ

на Ямболския окръжен съд от 15 февруари 1996 г.

Съпругата на Борислав Славчев свидетелства пред съдиите:

– С Борислав живеем от 1990 година. Той се държеше добре с мен и детето, като любящ съпруг.

За лошото, което се случи, ни най-малко не съм искала да говоря, но се налага. Беше петък, към единадесет и половина вечерта, бях сама с детето. Позвъни се на вратата и предположих, че е Борислав. Преди да успея на отворя, те (Тодор Боев-Картофа и Стойко Шаламанов-Богата) нахълтаха. Тодор се насочи към хола. Стойко ме притисна до стената в коридора.

Аз ги попитах какво търсят в дома ми. Тодор ми каза: „Каквото търсим, ще намерим“, а Стойко ми затвори устата – да мълча, да не стане по-зле. Изпитах ужасен страх. Бях само по нощница. Той ме беше притиснал до стената. Може да му е харесал допирът до тялото ми… Откопча ризата си и загаси осветлението. Падна пистолет на земята. Това, което помислих, беше, че трябва да премълча и да се примиря. Детето ми беше на година и половина. Стойко ми каза: „Мъжът ти се прави на голям тарикат, но ще го оправим и него, както и тебе!“ Скъса ми нощницата, удари ме вдясно по лицето и ме събори на земята. Затворих очи и се помолих всичко да свърши по-бързо. Беше много груб, искаше орална любов. Помъчих се да се съпротивявам, но той ми каза: „Не се опитвай, да не се случи нещо подобно на мъжа ти и на детето. “ Бях в състояние, в което ми се губят моменти. Не си спомням кога и как са си тръгнали. Страхувах се – е слабо казано. Бях ужасена от всичко това.

Майката на Борислав Славчев пред „Труд“:

СИНЪТ МИ УБИ ДВАМА ЗЛОДЕИ

– По професия съм детска учителка. Разведена съм отдавна, бившият ми мъж беше добър пианист, скиташе да свири по чужбина и затова разбихме семейството си. Сина си отгледах сама. С две неща осмислях живота си – с професията и с Борислав. В крайна сметка ме съкратиха неправомерно след 27 години учителски стаж, а сина ми убиха като животно в затвора.

Сега живея сама в гарсониера под наем на последен етаж в блок в Ямбол. Когато вън вали, от покрива ми капе, когато дъждът спре – продължават да капят сълзите ми. Аз знам кои са убийците на сина ми и искам мъст за тях – единствено това осмисля дните ми. Знам също, че мога да платя с живота си, защото убийците са силни на деня с парите си…

Ще кажете: И твоят син е убиец! Майка убиец не ражда.

Обществото тласна към злото Борислав.

Моят син преживя трудно детство, но не влезе в криминалния контингент. Вадеше хляба си с честен труд – като сервитьор. Но той беше принуден да ликвидира в самозащита двама престъпници, от които пищеше целият град. Публична тайна е, че Картофа и Богата влизаха в чужди домове, изнасилваха, плячкосваха. Що момчета бяха изнудвани, бити и връзвани, що момичета бяха захвърляни полуживи след гаври, що майки проклинаха бандитите… Ето вината на институциите! Ако бяха осъдили тези момчета, нямаше да се наложи синът ми да се защитава с оръжие, след като приятел го предупредил: Тази вечер ти готвят клопка.

„Ако не беше синът ти, друг щеше да ги убие тези лекета! “ Така ми каза прокурорът. Но после поиска най-тежката присъда – за предумишлено убийство. Поиска я, защото аз нямам пари, каквито дават на магистратите…

Борислав не е убил предумишлено, той е стрелял в гнева си и след като е разбрал, че Стойко Шаламанов е изнасилил жена му в присъствието на синчето им… Той тежко преживя вестта, че Картофа и Богата са се гаврили със съпругата му. Една вечер снаха ми преживяла страшни мъки, но стискала зъби, за да не сторят нещо на детето, спящо в съседната стая.

Борислав не се помири с изнасилването, но не е мислел да убива. Когато го видях за последен път, той отиваше при жена си и при тъста си, правеше планове за работа за строежа на новия им апартамент…

Излезе към седем и половина и не се върна.

След като го арестуваха, майката на Богата ме пресрещна на улицата, където живея, и ми каза: „Пари имам, пари ще дам! Където и да е синът ти, ще го намеря и ще го убия!“

„Откъде имаш пари бе, Недялке? “ – я попитах. Знаем се от млади. И тя – разведена като мен. Синът й лежа седем години в затвора за кражби и изнасилване. Като излезе, изведнъж забогатяха – отвориха барче и магазин за видеокасети, купиха къща и апартамент…

„Откъде имам пари, не е важно – рече ми – Но ще ги дам, та и синът ти да не е жив.“

Затова съм убедена, но не зная как да го докажа: синът ми беше убит от наемни убийци, наети от майката на Богата Недялка, от брат му Веселин и от вдовицата на Картофа Нели. Убийството е станало със съучастието на хора от затвора, които са получили хонорар за това.

Официалната версия е, че Борислав и затворникът Митко Узунов занесли повреден телевизор в киносалона, където Узунов да го ремонтира. Узунов бил извикан уж по спешност, а синът ми останал сам. Според Узунов той поискал да свали абажур и да го занесе в килията. Качил се бил на стол и паднал, ударен от ток…

Можех да повярвам на това, ако синът ми не беше умрял два часа след последното ни свиждане. Тогава той каза: „Изглежда, съм объркал сметките на някои хора, без да знам, а други съм улеснил.“

По-рано Борислав ми писа от затвора: „Имам сведения, че Картофа и Богата имат връзка с убийството на Деян Добрев, и това е причина да замесват със смъртта на Добрев и мен.“

Самият той няма нищо общо с Добрев, не е вярно, че е бил нает да очисти Картофа и Богата, които са заподозрени в убийството на тоя милионер.

Когато след трагедията повдигнах със санитаря трупа на Борислав, видях: дясното ухо и тилът му бяха сини. Двете плешки също бяха посинели, по гърба имаше следи от удар с палка или въже. На гръбначния стълб зееха три отворени кървящи рани, до опашната кост – две затворени кафяво- червени рани. По двете ръце върху двата средни пръста имаше реотанови отпечатъци.

Тези белези от насилие не са отразени нито в смъртния акт, нито в експертизата от аутопсията.

Погребах сина си втори път, след като издействах ексхумация на 40-ия ден от смъртта му. Дотогава все сънувах, че се връща, но се простих с него завинаги, когато го извадиха от гроба и нарязаха пред очите ми кожата му на ивици. Издържах да не припадна от гледката, понеже виждах, че се потвърждават твърденията ми за насилствена смърт. Синините се виждаха ясно. Но спецовете се направиха на слепци.

На 60-ия ден от смъртта му написах на некролога:

„Прости ми, сине, дето не се сетих да те браня от мафиотите, завладели затвора, а разчитах на правосъдие. „

Той също разчиташе на правосъдие.

Веднъж го попитах: „Защо бе, майко, признаваш всичко?“

„Не мога да лъжа, майко – рече, – така си ме възпитала. Признах как ги убих и защо ги убих тези злодеи. Всички ги познават, ще бъдат снизходителни към мен. Ще излежа присъдата си в затвора и ще се върна при вас.“

Научих го да бъде честен, но сгреших. И той се сблъска с подкупността на магистратите преди смъртта си. „Началникът на следствието Костадинов беше на заплата при Тодор “ – писа ми той от затвора, а на свиждането каза:

,,Педагогиката ти, майко, е неприложима в живота. „/ Януари, 1998 г. София/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

3 сандъка с бетонирани трупове изплуваха от Дунав, мистерията с 8 милиона марки продължава!

Първоначално разследването на това жестоко престъпление не дава резултат, разплитането започва, когато в Спешния център се появява млад мъж с простреляна в бедрото рана

През нощта на 4 срещу 5 декември 1998 г. Андрей Ковачевич, син на Владимир Ковачевич-Треф от първия му брак, е ограбил фирмата на баща си, който е бил убит година по-рано пред "Сава център" в Белград. От сейфа на фирмата "Треф рент-а-кар" той е отнесъл близо осем милиона германски марки, пише kurir.rs.

След убийството фирмата е била управлявана от Бояна Байрушевич, сестра на Вук Байрушевич (който на 10 декември 2025 г. е прострелян в кафенето си във Врачар, Белград) и втора съпруга на убития Треф. Тъй като Треф не е оставил завещание, втората му жена Бояна наследява цялото имущество по право на първенство.

Андрей, недоволен от делбата на имуществото (тъй като твърди, че не е получил почти нищо), заедно с двама приятели – тогава 20-годишния Александър Костадинович и 19-годишния Филип Гаврилович – измислят план да откраднат парите от агенцията "Треф рент-а-кар".За акцията те уж са използвали счетоводителката Биляна Станойкович, която е имала магнитна карта за достъп и е знаела единствена шифъра на сейфа.

Ковачевич е влязъл необезпокояван в помещенията на агенцията, тъй като познавал лично охранителя Братислав Дачич, когото, според тогавашните медии, хладнокръвно е убил с изстрел в тила. Смъртта на Дачич е била още по-трагична, тъй като наскоро се е оженил, а съпругата му е била в шестия месец на бременността.

С помощта на Станойкович те отварят сейфа и отнасят седем и половина милиона марки. По-късно нещастната жена е била откарана до язовир Гараши над Аранджеловац, където също е била хладнокръвно убита.

Първоначално разследването на това жестоко престъпление не дава резултат. Разплитането започва, когато в Спешния център се появява млад мъж с огнестрелна рана в бедрото. Дежурният полицай подава сигнал, че той дава неясни обяснения за травмата си, след което младежът е отведен за разпит.

След продължителен разпит, около полунощ младежът признава, че се казва Александър Костадинович и е един от участниците в обира, като съобщава и имената на съучастниците си. Той разкрива, че се е ранил, докато са карали Биляна Станойкович към Аранджеловац.

Телефонът ѝ е звъннал, а той е заредил пистолета си в колата, заплашвайки я. Оръжието обаче случайно се е самозадействало и го е ранило в крака.

Така той е бил принуден да потърси помощ, когато му е прилошало, и кълбото на престъплението започва да се разплита. Скоро след това е арестуван и Андрей Ковачевич, който се предава на полицията по настояване на майка си Весна.

При тях обаче не са намерени всички пари. Андрей по-късно е осъден на максимално наказание от десет години затвор за непълнолетни, но загива на 3 септември 2006 г. при ужасна катастрофа с мотор. Александър Костадинович е осъден на 15 години затвор.

Третият участник в грабежа, Филип Гаврилович, така и не е открит. Следите му се губят, както и следите на четири милиона марки, които никога не са намерени. Гаврилович не изчезва сам – с него бягат баща му (който е бил комарджия) и един приятел.

Година и половина по-късно, на 12 юли 2000 г., на река Дунав в Голубац, край Пожаревац, местни момчета откриват сандъци с трупове.

Момчетата намират сандъците, които изплуват от плитката вода. Първият е бил грубо скован, без капак, и е миришел ужасно. Вътре рибари установяват, че има човешки торс без глава и ръце, залят с бетон до кръста.

Десет метра по-нагоре по течението е намерен втори, почти идентичен сандък, а два дни по-късно водолази намират и трети.

Във всеки сандък са били открити осакатени, бетонирани тела, които не е било възможно да бъдат идентифицирани.

Проведени са анализи, но поради дългия престой във водата те не дават надеждни резултати, тъй като ДНК анализите тогава в Сърбия са били в начален етап.

И до днес остава въпросът кои са тримата души, чиито бетонирани тела са извадени от реката. Съществуват само предположения, че може да има връзка с кървавия обир, за който две невинни жертви са платили с живота си две години по-рано в Белград./БЛИЦ/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – застрелва на място убиецът на 7-годишната й дъщеря

 Веднага след инцидента те прави уличаващо я изявление

През март 1981 г. Мариане Бахмайер открива огън в претъпкана съдебна зала и постига целта си – заличава Клаус Грабовски от лицето на земята. Той е убиецът на 7-годишната й дъщеря. 

Повече от 40 години този случай се помни и обсъжда: 

Оправдано ли е отмъщението на почернената майка? Германската информационна агенция NDR го определя като „най-фрапантният случай на линч в следвоенна Германия“.

Преди да се стигне до трагичния завършек, Мариане Бахмайер е самотна майка и успешен предприемач. Собственик е на кръчма в Любек (град в тогавашна Западна Германия). Тя живее с третото си дете Анна. Двете й по-големи са били дадени за осиновяване. Анна е описвана като щастливо дете, но на 5 май 1980 г. се случва трагедия: тя е намерена мъртва.

Както се оказва по-късно, в онзи съдбоносен ден седемгодишното момиче пропуска училище след спор с майка си и по неведоми пътища се озовава в ръцете на 35-годишен съсед, местен месар на име Клаус Грабовски, който вече има криминално досие за блудство с дете. По-късно той скрива тялото й в кашон и я захвърля в близкия канал.

Грабовски е арестуван същата вечер, по сигнал на годеницата му. Мъжът признава за престъплението, но отрича да е малтретирал детето. Той убеждавал следователите, че се е отървал от Анна, след като тя се е опитала да го изнудва. Според него Анна се опитала да го съблазни и заплашила, че ще каже на майка си, че той я тормози, ако не й даде пари. Той повтаря своята версия и в съдебната зала.

„Майката на отмъщението“

Адвокатите на Грабовски твърдят, че действията му са предизвикани от хормонален дисбаланс в резултат на хормонална терапия, на която бил подложен, след като сам се подложил на вазектомия. По това време в Германия престъпници, извършвали блудства с деца, често са били подлагани на тази процедура, за да се предотврати рецидив на зверствата им. В този случай обаче стерилизацията не помогнала.

На третия ден от процеса в Окръжния съд в Любек Мариан вади от чантата си пистолет Beretta калибър 22 и натиска спусъка осем пъти. Шест изстрела уцелват Грабовски. Той умира още в съдебната зала.

Свидетели твърдят, че веднага след инцидента Бахмайер прави уличаващо я изявление, че е искала да убие подсъдимия и го нарекла свиня. Скоро съсипаната майка се озовава на съд за отмъщението си...

Възмездие за престъпление

Немското седмично списание Stern публикува поредица от статии за живота на Бахмайер. Тя е била самотна майка с тежък живот. Жената продава биографията си за приблизително 160 000 долара, за да покрие съдебните разходи по време на процеса. Публикациите за Мариане получават огромен отзвук от читателите. Дали тя е обезумяла майка, която просто е искала да отмъсти за детето си, или простъпката й е престъпление, което не бива да бъде оправдано? Мнозина едновременно й съчувстват и осъждат действията й.

В крайна сметка съдът признава Бахмайер за виновна в предумишлено убийство и я осъжда на шест години затвор.

През юни 1985 г. Мариане Бахмайер е освободена, след като е излежала само половината от присъдата си. Тя се мести в Нигерия, където се омъжва и остава там до 90-те години. След известно време се развежда със съпруга си и се преселва в Сицилия. После е диагностицирана с рак и се връща във вече обединена Германия. Умира на 17 септември 1996 г. на 46 години. Тя е погребана до дъщеря си Анна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Ексбарета екзекутира Голямата Рижа. Оправдават го, но след 6 години намира мъртъв сина си

На 20 септември 2009 г. в Бургас идва есента. Още има туристи, но градът вече е спокоен, лятната суетня е отминала. В квартал “Меден рудник” – аналог на многохилядната софийска “спалня” квартал “Люлин”, около обяд малко хора се мяркат по улиците, автомобили преминават отвреме-навреме. Никой дори не може и да си помисли, че засичане на кръстовище ще доведе до бой, стрелба и смърт, припомня Труд.

Малко след 13 ч на кръстовище се засичат мотоциклетът на бившата барета от Отряда за борба с тероризма Петко Лисичков и “Ауди”-то на боксьора Калоян Стоянчов – Голямата Рижа. Той има и брат, по прякор Малката Рижа. В автомобила с него е и Тодор Андонов, с когото до обед ходили в “Меден рудник” да помагат на майката на техен приятел да разчиства боклуци.

При засечката няма удар, но спрели и колата, и моторът. Калоян и Тодор излизат да накажат моториста. Тръгват към Петко с крясъци, той вади палка, за да ги посрещне. Започва бой, при който нападателите изтръгват палката от ръцете му, започват да го удрят с нея. Рижата вади и нож. Лисичков тогава посяга към законния си пистолет, насочва го към него и стреля. Един от куршумите попада в главата на Калоян, два – в гърдите. Голямата Рижа издъхва след няколко минути.

Опасността за бившия командос обаче не е отминала. Тодор бяга до няколко блока наблизо в квартала и вика на помощ приятели, които пристигат минута след дошлия на място полицейски патрул. Когато вижда бившите си колеги, Лисичков вдига ръце и доброволно им предава пистолета си. Взема платнище от мотоциклета си и завива трупа. Срещу него и патрулката обаче се нахвърлят приятелите на Рижата – Атанас Парушев и Мануел Стоев. Последният по-късно ще получи обвинение за заплахи към Лисичков, тъй като е размахвал срещу него мачете и нож. За подкрепление униформените викат полицаи от спецзвеното за задържане към Регионалната дирекция на МВР.

Приятелите на Рижата са арестувани и откарани в ареста, където е задържан и Петко. Той обаче остава в килията само 72 часа. Съдът го пуска с мярка “домашен арест”, променена по-късно на “парична гаранция” от 1000 лв.

Първото обвинение, което прокуратурата повдига на Лисичков, е за убийство в състояние на афект. По време на разследването тази квалификация се променя в убийство, извършено при превишаване пределите на неизбежната отбрана. Експерти обаче установяват, че командосът е бил под силен стрес и страх за живота си.

Адвокатите на Стоянчови още в началото на процеса пледират за преквалификация на обвинението в умишлено убийство. Тодор Андонов, другият участник в схватката, твърди, че видял как Лисичков се е надвесил над вече простреляния Калоян и натиснал спусъка още веднъж. Тези показания не се подкрепят от доказателствата по делото.

Година след убийството – през септември 2010 г., магистратите обявяват решението си – условна присъда от 18 месеца с 4 години изпитателен срок. Половин година по късно Апелативният съд я потвърждава. И двете страни обаче не са доволни и внасят жалби във ВКС. Цели 9 години след убийството върховните магистрати отсичат – Петко Лисичков не е виновен. Те са съгласни, че неизбежната отбрана е била превишена, но приемат, че това е станало от уплах – заключение на експерти, което не е прието от бургаските им колеги.

“За първите 2 инстанции е безспорно, че Лисичков е могъл да избегне нападението по друг начин, без да се стига до смъртта на Стоянчов. Но те не са посочили какъв е този начин – да изтръгне палката или ножа, да простреля Стоянчов в неуязвимо за живота място, да стреля по него само веднъж, да се остави да бъде бит и след това да отвърне на нападателя си”, пише в мотивите за решението на ВКС. Посочва се и че по-долните инстанции са пропуснали факта, че жертвата е била под въздействието на наркотици. Върховните магистрати обаче оставят размера на кръвнината, която Окръжният и Апелативният съд в Бургас са постановили – 40 000 лв., въпреки че бащата на жертвата – Слави Стоянчов, е поискал половин милион.

Името на боксьора Калоян Стоянчов се свърза със силови групировки в Бургас, с рекет и с още два кървави инцидента. Голямата Рижа беше намушкан с нож при свада в дискотека “Мания” в Слънчев бряг, а след това бе ранен при бой пред интерхотел “България” в Бургас.

Спецполицаят служил и в Чуждестранния легион

Петко Лисичков е завършил спортното училище в Бургас и два пъти е бил републикански шампион по борба за юноши. Той служи като барета в СОБТ, но напуска поделението през 1994 г., като започва работа в охранителна фирма. Известно време е бил гард и в столичната дискотека “Ялта”. В Бургас се говори, че няколко години е прекарал и във Чуждестранния легион.

След убийството на Рижата се мести да живее в София. През 2015 г. погребва сина си. Момчето е намерено мъртво в квартирата на баща си в София. Тогава е само на 21 години посегнало към законния пистолет на татко си, доближил го е до слепоочието си и натиснал спусъка. Така и не се изясниха причините за фаталното решение.

След няколко години ексбаретата се завръща в родния си град. Той получава пълна подкрепа не само от съгражданите си, но и от цяла България, където се събират 40 000 подписа в него защита по време на делото.

Източник:flagman.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Като от филм на ужасите! „Туристи снайперисти“ са убивали хора в Сараево за забавление

Повече от три десетилетия след обсадата на Сараево италиански прокурори започнаха разследване, което може да хвърли светлина върху един от най-мрачните и неизследвани аспекти на войната в Босна , продължила от 1992 до 1995 година – така наречените „хоби снайперисти“. Това са чужденци, които явно са плащали, за да се забавляват, стреляйки със снайпери по цивилни хора в града, обсаден от сили на босненските сърби 

„Туристи снайперисти“

Разследването срещу предполагаемите снайперисти е започнато след сигнал от италианския журналист и писател Ецио Гавацени, който е предоставил на прокуратурата в Милано документи и свидетелски показания от дългогодишни проучвания. В интервю за изданието N1 Гавацени обяснява, че изходна точка за работата му е бил документалният филм „Сараево Сафари“ на словенския режисьор Миран Зупанич , излязъл през 2022 година.

Засега разследването е срещу неизвестни лица, но прокуратура в Италия може скоро да установи конкретни имена. „Имах контакти с лица, сред които и член на босненските тайни служби по време на обсадата на Сараево, които разказваха за групи италиански „туристи снайперисти“, които са идвали в планините около Сараево, за да стрелят по цивилни“, казва Гавацени.

Прокуратурата в Милано е възложила разследването на ROS – специална единица на карабинерите, известна с работата си по сложни международни случаи. Италия е първата страна, която е започнала съдебно разследване срещу така наречените „хоби снайперисти“.

Свидетелствата на бивш служител на тайните служби

Един Субашич, бивш офицер от разузнавателната служба на босненската армия, разказва във филма „Сараево Сафари“ за разпита на пленен сърбин през 1993 година, който е потвърдил, че е имало чуждестранни „туристи снайперисти“: „Плененият, 20-годишен младеж от сръбския град Парачин, заяви, че е дошъл в Босна с група доброволци по покана на (ултранационалистическата, бел. ред.) Сръбска радикална партия“.

По време на нощното пътуване през контролираната от Сърбия територия сърбинът забелязал в автобуса петима чужденци, които явно имали специален статут и били особено добре оборудвани. Трима от тях били италианци, единият от Милано, а другите двама не разкрили произхода си, разказва Субашич. „Тези мъже не са били платени да се бият, а са си плащали, за да стрелят по цивилни – като на сафари, само че мишената са били хора.“

Пред босненския телевизионен канал FTV Субашич казва още, че по време на войната е събирал информация за италианци, участвали в обстрела на Сараево със снайпери. „Бяха разкрити имената на някои от извършителите, а по-нататъшни разследвания биха могли да хвърлят светлина и върху това как са били организирани пътуванията, заплащането и завръщането на тези хора“, казва Субашич. FTV твърди също така, че е съществувала „специална ценова листа“, като цената е зависела от това дали мишената е била „мъж, жена, бременна или дете“.

Споменът на оцелелите

„Уикенд четници“: така жителите на Сараево наричаха сърбите, които се присъединяваха към сръбските позиции само в съботните и неделните дни – по аналогия с името на сръбските националисти, които се сражаваха по време на войните в Югославия.

Джемил Ходжич е бил на десет години, когато през 1993 г. неговият 16-годишен брат Амел е бил покосен от снайпер. Днес Ходжич ръководи фотопроекта „Sniper Alley“ , в който разказва за живота под обсада.

„Знаем за наемници и доброволци от Русия и Гърция, както и от сръбската диаспора“, казва Ходжич в интервю за ДВ. „Германският фотожурналист Петер Кулман разказва, че е срещал сърби, които идвали от Германия за уикендите, за да бранели страната си, както твърдели самите те. Идвали в петък след работа и се връщали обратно късно в неделя, за да се явят отново на работа в понеделник, разказва Ходжич.

Не е известно дали тези хора са плащали или са били платени, но дейността им оставя кървави следи по улиците на Сараево, казва още Ходжич. По време на обсадата на Сараево загинаха над 11 000 души, сред които 1601 деца. Войната в Босна отне живота на над 100 000 души.

„Почти всички жертви са били цивилни“

Анализите за броя на цивилните жертви са показали, че снайперистите в Сараево са убили между 300 и 350 души. „Почти всички жертви са били цивилни“, казва за ДВ директорът на Центъра за изследвания и документация в Сараево Мирсад Токача.

Макар да няма точни данни за броя на „туристите снайперисти“, участието на чуждестранни наемници във въоръжените сили на босненските сърби е добре документирано. „В нашата база данни фигурират около 300 души от Гърция, Русия, Украйна и други страни, които са се сражавали в сръбската армия“, посочва Токача.

Сегашните италиански разследвания срещу „хоби снайперистите“ могат да доведат до първите съдебни процеси срещу европейски граждани, които са участвали във военни престъпления извън официалните военни йерархии, но с подкрепата или знанието на една от воюващите страни. DW

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Новогодишният ад в „Къщата на ужасите“: Историята на масовото убийство, което потресе България

В края на 2017 г. и първите часове на 2018 г. България беше потресена от жестоко престъпление, което незабавно влезе в криминалната хроника като един от най-хладнокръвните актове на насилие в новата ни история. Зловещата драма се разигра в къща на улица „Лозянски дол“ 5 в Нови Искър, превърнала се за една нощ в „Къщата на ужасите“. Шест души от едно семейство бяха брутално убити, а мотивите и дългогодишното бездействие на властите повдигат сериозни въпроси.

Трагедията: Пет трупа в къщата, шести – в кладенеца

Жертвите са открити на 2 януари 2018 г., след като братът на Неделчо Юнаков алармира полицията заради мълчанието на телефоните им. Пристигналите служители заварват ужасяваща гледка: пет трупа на два етажа в къщата – 41-годишният Неделчо Юнаков, 20-годишният му син Георги, 16-годишната доведена дъщеря Нанси, нейният 18-годишен приятел Боби Иванов и бабата на момичето.

Убийствата са извършени в новогодишната нощ, 31 декември 2017 г., но остават незабелязани близо две денонощия. Съседите не чуват нищо, защото изстрелите са заглушени от новогодишните фойерверки и саморъчно направен заглушител, използван от килъра.Първоначално за изчезнала е обявена съпругата на Неделчо и майка на Нанси – Кети Кюхова. Подозренията, че тя е замесена, се разсейват на следващия ден, когато тялото ѝ е открито в кладенец край Нови Искър.

Хронологията на новогодишния ад

Разследването установява, че Кети е била първата жертва. Около 19:30 ч. на 31 декември 2017 г. тя излиза да разходи кучето. Бившият ѝ любовник Росен Ангелов, известен с прякора си „Горския“, я дебнел и я убива. Патоанатомите потвърждават, че тя е убита първа.

Час по-късно, след 23:00 ч., Ангелов влиза в къщата и хладнокръвно застрелва петимата останали с по няколко куршума. Последна е убита бабата на горния етаж. След касапницата Ангелов натоварва тялото на Кети на нейния джип, изхвърля го в кладенеца и зарязва колата наблизо, след като се опитва да изтрие отпечатъците си.

Мотивът: Раздяла и финансова обсебеност

Полицията посочва два основни мотива за престъплението – емоционален и финансов. Кети Кюхова е прекъснала връзката с Росен Ангелов дни преди трагедията, осъзнавайки, че той иска ключове и достъп до алармените системи на домовете на заможни клиенти, които тя е обслужвала. Според разследващите, Ангелов е избил цялото семейство, за да заличи потенциалните свидетели.

Убиецът: Росен Ангелов – девет години в бягство

Ден след откриването на труповете полицията насочва подозренията към Ангелов. Описван като „вълк единак“, физически подготвен и лукав, той е бил дългогодишен беглец от правосъдието.

Неговата криминална кариера започва през 1994 г. – осъждан е за търговия с валута и по-късно за блудство с деца. Ангелов е успявал да се укрива цели 9 години, живеейки активно, включително в района на Нови Искър, докато е бил издирван.Голямото издирване започва незабавно с коли на жандармерията, бронирана техника и хеликоптер. Два дни след като е обявен за издирване, Ангелов е намерен мъртъв в изоставена вила край с. Луково, след като извършва самоубийство с пистолета, с който е извършил убийствата.

Злокобната тишина и виртуалният живот

Днес „Къщата на ужасите“ тъне в тишина, а съседите избягват района. Странна подробност е, че профилите на Неделчо и Кети във Facebook остават активни, докато тези на децата са изтрити или деактивирани. Профилът на Боби Иванов е превърнат в мемориален с посланието: „Надяваме се, че хората, които обичат Боби, ще намерят утеха в посещаването на профила му, за да помнят и празнуват живота му.“

Трагедията в Нови Искър остава незаличима следа от кръв и въпроси за пропуските на системата, която позволи на един опасен престъпник да остане на свобода почти десет години и да извърши едно от най-зверските масови убийства в България.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как през 1971 г. една незаконна радиостанция отприщи смърт, обир и бягство от България на висш началник в МВР

Перник, 1971 година. Млад и амбициозен милиционер засича незаконна радиостанция, която излъчва от блока на тогавашния шеф на МВР. Впоследствие милиционерът "се самоубива". Месец по-късно е убит главният касиер на ГУМ-а, а междувременно МВР началникът офейква в чужбина с парите и никога не се завръща.

В края на 60-те и началото на 70-те години на ХХ век България живее в особен ритъм – тоталитарна държава на реда, дисциплината и строгата йерархия, която зад фасадата си пази множество неизказани истории. Перник по това време е град, в който тежката индустрия измъчва белите дробове, но ражда силни характери. Град на работници, които вечер в домовете си или навън разказват истории, оглеждайки се инстинктивно преди да заговорят. Именно в такава атмосфера се развива една от най-обсъжданите и до днес криминални легенди на пернишкото минало – история, която обединява незаконна радиостанция, странна смърт, неизяснен обир и бягство, което и досега поражда въпроси.

Годината е 1971-ва. В районното управление на Перник работи млад милиционер – едва на 24 години, тих, дисциплиниран, амбициозен. Службата му върви добре, колегите го уважават, а началниците му го смятат за примерен служител. Понякога остава след работа да учи – записал е да следва висше задочно и мечтае за кариера в системата. Животът му върви по план, без да дава каквито и да е поводи на околните да създават опасни теми за клюки.

Една вечер по време на рутинна проверка той засича незаконна радиостанция. Честота, която не фигурира в никакви служебни списъци. Силен, чист сигнал, идващ не от покрайнините, а от блок в централната част на града. Източникът води към жилищната кооперация, в който живее тогавашният шеф на МВР другарят Свръдлев – човек, чието име по онова време се споменава с респект и страх.

Младият милиционер не се поколебава и прави това, което правилникът повелява: – пише докладна. Не шуми, не пита, не търси сензация. Просто описва това, което е открил. За него това е просто част от работата – видял е нарушение, изпълнил е задължение. Около него колегите усещат напрежението, но никой не си позволява да коментира. В онези години дисциплината е желязна, а въпросите – ограничени до строго необходимите. Но онези, които познават невидимите хищници в системата, твърдят, че именно това е била грешката му.

Няколко дни по-късно младият мъж е намерен мъртъв в тоалетната на районното управление. Официалната версия е кратка и рутинна: самоубийство със служебното оръжие. Без предсмъртно писмо, без необичайно поведение преди това, без сянка на лични проблеми. Докладът е кратък, заключението – неудобно бързо, а колегите му – мълчаливи.

Семейството му отказва да повярва. Според тях синът им е бил спокоен, уравновесен, изпълнен с бъдещи планове и амбиции. Нито финансови проблеми, нито любовна драма, нито какъвто и да е личен срив. Дори приятелите му твърдят, че в последните дни е звучал оптимистично – говорил е за предстоящи изпити и възможно повишение.

В отчаянието си те търсят помощ от Ванга. По разказите им тя заявява, че младежът „нямал никакъв повод“ да посегне на живота си. Но в онези години подобни думи не отварят врати – напротив, затварят ги още по-силно. Случаят остава записан като самоубийство и бавно потъва в праха на забвението.

Месец по-късно Перник отново е разтърсен. Зимата е сурова, градът – обвит в смог, а работниците – в умора. В един студен зимен ден главният касиер на ГУМ е нападнат и застрелян. Парите изчезват, извършителят – също. Убийството е хладнокръвно и извършено така, сякаш човекът е познавал отлично навиците, маршрута и работата на жертвата.

Още същия ден в града тръгва слух. Неофициален, но упорит. Сочи към човек, чието име вече се е появявало преди това – МВР началникът, в чийто блок е засечена онази незаконна радиостанция. Хората го описват като строг, властен, амбициозен човек, който винаги знае как да действа във всяка ситуация. Някои от по-възрастните перничани твърдят, че той често е имал необясними за онова време странични интереси – техники, радиостанции, апаратура, която не всеки може да се сдобие по това време.

Когато след първите проверки започват да се задават неудобни въпроси, другарят Свръдлев изчезва. Не временно, а завинаги – забягва в чужбина и повече не се връща.

От този момент нататък историята се усложнява. Нищо официално не е доказано, но градската памет свързва трите събития като перли на една и съща нишка: радиостанцията, смъртта на младия милиционер и обира на ГУМ.

Появяват се различни версии. Една от най-разпространените твърди, че незаконният предавател е бил използван за комуникация с лица извън страната – схема, опасна и строго преследвана в онова време. Други предполагат, че предавателят е бил част от дръзка система за координация на незаконни финансови операции, а младежът – случайна жертва, попаднала в пресечната точка на нечии интереси.

Някои висши МВР служители от онези години неофициално признават, че случаят винаги им е изглеждал съмнителен. Спомнят си, че младият милиционер е бил познат като „твърде праволинеен“ – човек, който не би си затворил очите, дори когато така е по-разумно. И че точно това го е погубило.

Така постепенно историята се превръща в легенда. Не защото е измислена, а защото никога не е изцяло осветена. Документите мълчат. Участвалите лица – също. Но перничани помнят. Помнят онова странно самоубийство. Помнят радиосигнала. Помнят, че целият град е говорил за бягството на другаря Свръдлев в чужбина.

За едни това е просто градска криминална история. За други – предупреждение, че понякога най-опасната грешка е да бъдеш честен в неподходящотовреме. А за трети – болезнен пример за това как истината понякога не умира, а просто чака десетилетия, докато някой отново се осмели да я потърси.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Криптомилионер и съпругата му са открити разчленени в пустиня в ОАЕ

Двамата са били видени за последно, преди да потеглят с кола към среща с „неустановени инвеститори“

Руският криптомилионер Роман Новак и съпругата му Анна, които изчезнаха преди около месец в Обединените арабски емирства, са били открити разчленени и заровени в пустинята, предаде Metro. 

Двамата са били видени за последно, преди да потеглят с кола към среща с „неустановени инвеститори“ край езерото в планинския курорт Хата в Дубай.

По-късно става ясно, че двойката е била отвлечена, а похитителите са поискали голям откуп в криптовалута, който обаче не е бил платен.

Телата им са открити в пустинята почти месец след убийството.

Роднини в Русия вдигат тревога пред местните власти и до момента трима заподозрени са задържани в Санкт Петербург, както и в Ставрополския и Краснодарския край.

Обвинени са руските граждани Константин Шахт – бивш полицейски служител, Юрий Шаръпов и Владимир Далекин. Тримата са с мярка за неотклонение „задържане под стража“ до 28 декември.

Според информация от правоохранителните органи Роман и Анна, които често показваха охолния си живот с бързи коли и частни самолети в Дубай в социалните мрежи, са били изнудвани за криптовалута.

Сред познатите на двойката са и милиардерът собственик на социалната мрежа Telegram – Павел Дуров.

Светлана Петренко от Следствения комитет на Русия заяви: „Разследването установи, че убийците са имали съучастници, които са помогнали за организирането на отвличането. Те са наемали автомобили и помещения, където жертвите са били държани насила. След убийството извършителите са се отървали от ножовете и личните вещи на жертвите, оставяйки ги в различни емирства.“

Предполага се, че след престъплението заподозрените са се върнали в Русия.Роман и Анна имат непълнолетни деца, които сега остават сираци.

Според Следствения комитет двамата е трябвало да се срещнат с неустановени инвеститори в Хата. Личният им шофьор ги закарал до паркинг край езерото, откъдето били прехвърлени в друг автомобил и потеглили към срещата. След това връзката с тях е била загубена.

По това време Роман изпраща съобщения до свои познати, в които пише, че е „заседнал в планините на границата с Оман“ и че спешно се нуждае от 200 000 долара.

Телефоните на двойката са били проследявани в продължение на дни в района на Хата, след което сигналът им се появява в Оман и Кейптаун, където изчезва напълно в началото на миналия месец.

Русия и Обединените арабски емирства работят съвместно по разследването на двойното убийство.

По времето, когато Роман изчезва, срещу него тече разследване за кражба на над 380 милиона британски лири от криптоинвеститори под претекст за бизнес развитие. Сред предполагаемите пострадали са бизнесмени от Китай и страни от Близкия изток.

Източник:metro

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Престъпник с душа на артист

Иво Карамански е може би най-обаятелната и противоречива фигура, която се появява в бурните години на Прехода. Наричан „Кръстникът на българската мафия“, той съчетава в себе си качества, които рядко се срещат заедно — спортист, артист, философ, бохем, престъпник и мечтател. 

Убит е нелепо през декември 1998 г., но митът около него продължава да живее, защото зад името му стои повече от поредица престъпления и скандали — стои човек с необикновен ум, талант и харизма, който сякаш е роден за легенда.

Роден е на 29 ноември 1959 година. Майка му умира трагично, когато е едва на четири години, а баща му го отглежда сам. Още като дете Иво проявява непокорен дух, но и удивителна памет и интелект. Завършва спортното училище „Чавдар“, където треньорите бързо разбират, че момчето има железна воля и физическа издръжливост. Посвещава младостта си на гребането и скоро става републикански, а после и балкански шампион по кану-каяк. Състезава се за „Левски“, а дисциплината, упоритостта и желязната му форма го превръщат в надежда за националния отбор. През 1984 година обаче е изключен от него заради „лоша дисциплина“ — всъщност заради бунтовния му нрав и нежеланието да се подчинява сляпо на треньори и партийни функционери. От този момент нататък животът му се пречупва — не се вписва в системата, а тя няма какво да му предложи освен скука.

По онова време Карамански вече е известен сред приятелите си с невероятната си обща култура. Обича да чете — от Достоевски и Булгаков до Маркес и Ерих Фром. Цитира изречения наизуст, говори за съдбата, човешката свобода и властта, която покварява. Говори руски и испански, а по-късно учи и малко английски. Често обича да се шегува, че „ако беше роден на друго място, щеше да е професор по философия, а не крал на подземния свят“.

След като спортната му кариера приключва, започва да пътува. Работи по пристанища, замесва се във валутни операции и търговия с антики. През 1986 година е осъден условно за валутни измами, фалшифициране на долари и кражба на старинни предмети, но никога не влиза в затвора. Следователи по-късно ще твърдят, че е изключително интелигентен, комбинативен и притежава хладен ум — човек, който лесно надхитря и полицаи, и престъпници. Твърди се дори, че в края на 80-те години милицията го използва като информатор, защото познава добре валутния пазар и света на спекулантите.

След 1989 година, когато държавата се срива и старите правила изчезват, Карамански е вече готов за новата епоха. През 1990 е арестуван в Прага заради трафик на крадени коли от Западна Европа, но делото срещу него е прекратено. След освобождаването си решава, че България му е тясна и заминава за Колумбия — страната, която тогава е световният център на наркотиците. Там, по собствени думи, се опитва да се свърже с хората на Пабло Ескобар, когото смята за „гений на организацията“. Женен е за колумбийка — Далила Умберто Санта Круз и Хорхе, но сам признава, че бракът е фиктивен и има по-скоро бизнес характер. От престоя си в Южна Америка научава испански и усвоява много от „правилата“ на латинските наркокартели, които по-късно се опитва да приложи в България.

Когато се връща, е различен човек — говори с увереност, носи се с класа, а с него неотлъчно върви чернокожият му бодигард Кингсли, облечен винаги в червена ливрея. Във вилата си в „Бояна“ държи сърни, мечка и соколи. Впечатлява всички с чар, чувство за хумор и дълбока мисъл. Обича да спори, да цитира философи, да рецитира стихове и да свири на китара. Има изтънчен вкус към изкуството, събира картини, посещава театри и спонсорира постановки. Дори създава собствена продуцентска фирма, която финансира спектакли и музикални събития.

Срещата му с певицата Грета Ганчева се оказва съдбоносна — двамата записват дуета „Мъжки размисли“ по текст на Мишо Белчев. Карамански пее изненадващо добре, а песента се превръща в негово мото. В зала 1 на НДК правят концерт, който препълва залата, а по-късно на погребението му именно тази песен ще звучи като прощален знак. Грета Ганчева го описва като човек с необикновено чувство за справедливост и щедрост, който не е можел да търпи бездушие.

В същото време около него се изгражда и мрежата от хора, които го следват като шеф — борци, бивши полицаи, търговци и предприемачи. През 1993 година Карамански вече е в открита война с други групировки, включително със СИК и ВИС, но не позволява никой да го командва. За разлика от типичните мутри на 90-те, той никога не носи анцуг, а костюм, винаги е избръснат, с парфюм и с цигара в ръка. В очите на мнозина е едновременно джентълмен и убиец, човек, който говори за Шекспир и Библията, но държи пистолет в джоба си.

През 1994 година е арестуван по обвинение в грабеж в казино „Бедни-богати“. Прекарва 16 месеца в следствения арест, където живее като бос от филм — има мобифон, достъп до храна и дори възможност да излиза вечер. Оттам се кандидатира за депутат, пише открити писма, в които атакува „Мултигруп“ и обвинява властта в корупция. „Ако ме убият, ще лишат народа от един измислен, но симпатичен образ на мафията“, казва тогава. Заявява, че иска да влезе в парламента, за да „покаже на народа какво представлява истинската власт“, но регистрацията му е анулирана. Въпреки това политическите му амбиции не стихват — мечтае да създаде собствено движение, което да обедини „силните и честни мъже на България“.

След освобождаването си Карамански се опитва да се легализира. Основава над 20 фирми, търгува с всичко — от валута и горива до дини и моруна. Основава застрахователната компания „Корона Инс“, но лицензът и е отнет. Започва производство на кетчуп за износ в Израел, мечтае да създаде собствена линия храни. Купува язовир, където развъжда риба, и обмисля проект за модерно сметище. Въпреки това сянката на миналото не го напуска.

В личния си живот Карамански е също толкова страстен, колкото и в бизнеса. От първия си брак с Галя Лукановска има три дъщери — Ралица, Деси и Александра. По-късно има връзка с гимнастичката Нели Атанасова, от която се ражда син, когото обожава. За него казва: „Това е втората атомна бомба на България.“ Обича живота, жените, децата и животните. „Добрите момчета отиват в рая, лошите – където си искат“, е една от любимите му фрази.

Смъртта му идва неочаквано и почти гротескно. На 20 декември 1998 г. Карамански е на купон в къща в „Симеоново“. Сред гостите са неговият приятел Георги Чочов – Лестъра, шофьорът му Драгомир Драгнев, детективът Марин Маринов и нов познат – Стефан Въжарски. След много алкохол избухва скандал, Въжарски взема пистолет и го застрелва с два куршума в главата. Убива и шофьора му, ранява другите двама. По-късно твърди, че Карамански го е измъчвал, но съдът не му вярва. Получава доживотна присъда.

Когато ковчегът му напуска църквата, над хилядно множество звучи песента „Мъжки размисли“. Приятели, артисти и спортисти плачат. Някой шепне, че Иво е бил „престъпник с душа на артист“. Друг го нарича философ, трети – дявол с усмивка. Всъщност той беше всичко това наведнъж – човек, който търсеше смисъл в хаоса, който не умееше да живее спокойно и който накрая заплати цената на собствения си мит.

И днес, десетилетия по-късно, името му се споменава с особено вълнение. Карамански не беше просто поредният бос от 90-те. Той беше отражение на една епоха, в която силата, умът и амбицията можеха да издигнат човек до върха – и да го погубят в следващия миг. Самият той го предвиди: „С живота бях на ти, но той със мен не беше.“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един куршум поваля боса пред магазин за диаманти малко след 16.60 българско време-Малко след като го убиха се роди синът му

 

ОКОЛО 15,30 ЧАСА – 16,30 българско време, паркирах таксито си на стоянката на площад „Дам“, точно пред бижутерията „Амстердам даймънд сентър“. След няколко минути до колата приближиха мъж и жена. Направи ми впечатление, че и двамата бяха много добре облечени. Тя беше хубава. Наведе се до предната дясна врата и ме попита на английски мога ли да ги закарам на „Лайдсе плейн“ – това е най-скъпият район на Амстердам. Кимнах. Жената заобиколи автомобила, за да се качи от задната лява врата, точно зад мен. А мъжът тръгна да влиза от задната дясна врата. Но не успя дори да я отвори. Тъкмо си сложи ръката на дръжката и в този момент… чух изстрел. Жената изписка. Обърнах се. Беше окървавена около лявото око. Веднага скочих да й помогна. Мъжът беше мъртъв. Не съм видял как е паднал. Всичко стана за броени секунди.

Разказът е на таксиджията Ахмед – основния свидетел на разстрела на българина Константин Димитров-Самоковеца в Холандия.

Денят е 6 декември 2003 година. Тогава Косьо, който на 33 години притежава завидно богатство, се намира на входа на най-големия в света магазин за диаманти. Не успява да напазарува. Спират го с един куршум.

Парчето олово пронизва тила му и засяда в главата на приятелката му – манекенката Цеци Красимирова.

Минути по-рано двамата излизат усмихнати от входа на суперлуксозния грандхотел „Краснополски“. Делят ги няколко крачки от знаменития Кралски дворец. Наемат таксито без суетене и не забелязват доближилия се с бързи крачки наемен убиец. Той вади пистолет, опира го почти в тила на Константин и стреля от упор. Само веднъж. Човекът, тръгнал от портиер в хотел на Боровец и стигнал до собствена бизнес империя с наследство от милиони долари, пада мъртъв на земята.

Неведнъж се случват убийства в Амстердам. Даже и посред бял ден. Но в събота, и то в центъра на столицата, никога не е било нещо подобно – с тия думи започва централната новинарска емисия в най-гледаната холандска телевизия през първия ден на уикенда.

Трупът на Самоковеца, покрит с одеяло… Линейка, която откарва Цеци Красимирова в болница. Това са кадрите, които приковават погледите на зрителите към екраните.

Убийството е с цел грабеж – това е първата от полицейските версии. Ченгетата в чуждата страна не изключват обаче кръвопролитието да е епизод от гангстерска война в България.

Убиецът е заловен само час след злодеянието. Той побягва от местопрестъплението, но е догонен след преследване от колоездач, който се оказва цивилен полицай под прикритие. По време на гонката беглецът успява да хвърли пистолета си в градски канал. Оръжието е намерено и извадено от водолази.

Година по-късно задържаният 37-годишен холандец Ервин Врекер – треньор по фитнес и охранител на дискотеки – е осъден на 15 години затвор.

ПРИСЪДАТА Е ПРОИЗНЕСЕНА в 3-минутно съдебно заседание на 9 юни 2004 година в Амстердам. Мотивите за екзекуцията не стават известни в хода на процеса, който започва на 27 май.

Защитата на подсъдимия пледира, че той е невинен.

Дълго време Врекер отказва да даде показания. Накрая обявява в съдебната зала:

Не аз, а друг човек уби Константин Димитров. Бяхме заедно, пазарувахме, след което се изгубихме. Малко след това чух изстрели и видях на паважа да лежи човек. Моят човек пак се появи, подаде ми пакет и ми каза да бягам.

В пакета бил пистолетът.

Съдът не приема тези обяснения и обявява Врекер за виновен, позовавайки се на показания на трима свидетели. Един от тях видял само стрелбата, а другите двама забелязали и мъжа, който побягнал от мястото на кръвопролитието. Обяснения дава и действащият под прикритие офицер от холандските служби за борба с наркотрафика. Той имал задача да следи тайно Самоковеца в Амстердам и хванал убиеца му по стечение на обстоятелствата.

Един косъм крепи делото за разстрела на Константин Димитров, пише българската преса. Косъмът принадлежи на Самоковеца и е открит при експертизата на пистолета, хвърлен във водоема от бягащия холандец. По дрехите и ръцете на Врекер няма барутни частици, които да докажат, че той е стрелял. Очевидци, разпитани на процеса, разпознават в негова снимка беглеца, но не и „човека с шапката“, който натиснал спусъка.

Обвинявайки Врекер, прокурорът споменава за българска следа в убийството. Според него холандецът имал съучастник по прякор Ланг. Такова име било изписано на мобилния телефон на обвиняемия. Двамата живели заедно преди разстрела на Димитров. Ланг бил българин – Васил Качиков с прякор Дългия, който на холандски се превежда Lang.

Прокурорът обявява, че убиецът е свързан и с друг българин – Йосиф Йосифов-Йоско от Сливен. Според него Врекер е бил поне 6 пъти при Йоско в България през 2002-ра и 2003 година. Гостувал и на сватбата му. Двамата са разговаряли 14 пъти по телефона от 1 до 4 декември 2003 година.

Качиков и Йосифов впоследствие са арестувани. Съдебната им сага в България е безкрайна.

КОСЬО САМОКОВЕЦА Е УБИТ заради лична вражда. Това е основната версия, по която работи холандската полиция. Или поне така съобщава Би Би Си. Извършителят Ервин Врекер е известен в криминалните среди като бодигард на наркобарони. Според негови познати, цитирани от холандските медии, той прави впечатление с огромното си мускулесто тяло, покрито с татуировки. Живее до деня на ареста с тайландската си приятелка, собственичка на два ресторанта и апартамент в Амстердам. Роден е във Фалкмар – малко градче в Северна Холандия, но от години пребивава в Амстердам. Според полицията много пъти е наеман от престъпни групи да събира неизплатени задължения от тъмен бизнес. Самият той търгува самосиндикално с кокаин и екстази. Видял е може би в лицето на българския бандит конкурент, пишат холандските вестници.

Българската и холандската версия за убийството не съвпадат – коментира главният секретар на МВР генерал Бойко Борисов. Според него екзекуцията е извършена по поръчка на стратези в международния наркотрафик.

Но от кого точно, защо? Криминалисти признават, че „още няма потвърдени на сто процента хипотези“.

Трудно е да се стигне до човека, издал смъртната присъда на Косьо – смята негов съратник от криминалитета. – Косьо имаше всестранни интереси. Отвсякъде може да е пратен куршумът. И от България, и от чужбина…

ДАЛИ СЕ СТРАХУВАМ за живота си? Труден въпрос. Животът е борба. Не бягам никога – казва приживе Самоковеца.

Той се усмихва по селски хитро, когато го питат има ли истина в разпространяваните за него легенди и митове – някои зловещи, други смешни като вицове.

Какъв е Косьо Самоковеца, разсъждава много пъти пресата-  добре облечен бизнесмен, картофен бос или контрабандист номер едно?

В последните две-три години от живота му, неговото име не слиза от страниците на вестниците. От всичко написано три неща са безспорни: той е милионер, недосегаем е от полицията и е редовен заподозрян при всяка престрелка. Самият Косьо повтаря полуиронично:

Във всички убийства ми е замесено името. Във всички контрабанди.

Не крие, че е почнал от пиколо в хотел „Рила“ на Боровец, за да стане собственик на осем фирми в България и на две в Англия. Има две къщи, голям хотел в Боровец, съпруга, приятелка, луксозни коли и дузина гардове, които сменя непрекъснато.

Възпитаник е на спортното училище в Самоков. В детските и младежките си години тренира активно борба и лека атлетика. Още докато учи, работи като портиер в бар „Роса“ в Боровец. Тогава още никой не подозира, че дребничкият средношколец е бъдещият голям бос.

МВР го обявява за знакова фигура в подземния свят. Но съдебното му досие е чисто, а полицейските преписки около името му започват шумно и завършват тихо.

За пръв път е обявен за издирване за участие във въоръжено нападение на частна кланица в село Драгушиново на 30 януари 1995 година. После го търсят във връзка със стрелба в бар „Бели Искър“ – на 11 юни същата година, при която са ранени офицер от МВР, сервитьорка и посетител.

И за двата случая Косьо има алиби. Доказателства за вината му не са събрани. Но от тия събития тръгва славата му на командир на въоръжена бригада от ВИС.

През 1996 година е съден заедно с осемнайсет други мъже за грабеж и побой на Любомир Илиев-Ломски. Делото се води в Кюстендилския окръжен съд. Стига се до присъда от 7 години затвор, но по-кьсно тя е отменена, а Самоковеца – оправдан.

Разни групи и групички ме разработват вече пета година, признава Димитров три месеца преди да умре. И коментира: Полицията ми създава фалшив имидж.

В доклад на МВР се казва, че той е основна фигура в контрабандата и поддържа връзки с магистрати. В пространни интервюта Самоковеца обяснява, че има легален бизнес, свързан с консултантски услуги и търговия. Консултирал бил ВИС, а после „МобилТел“ във връзка с отварянето на офиси из страната…

Усмивки предизвикват и обясненията му, че се занимава с производство на картофи и пшеница. Той реагира спокойно: Да произвеждаш картофи не е смешно. То си е бизнес. Аз съм търговец. Допреди три години внасях обувки и кинкалерия.

Проверяван е десетки пъти от почти всички служби. С контрабандна стока не е хванат.

Според полицаи в последните години той само осигурява чрез свои връзки контрабандни канали. Получава комисиони за тази работа, без да става със собствени сделки мишена за властите.

В митницата няма данни за нарушения на Самоковеца и негови фирми – обявява половин година преди гибелта му шефът на митниците Асен Асенов.

И приятели, и врагове признават, че Косьо има невероятна способност да създава близки контакти с влиятелни особи.

Той назначаваше и повишаваше митничари – казва бившият шеф на пресслужбата на Жан Виденов Красимир Райдовски. С него Косьо споделял, че „е работил най-спокойно при правителството на Костов“. Казвал му: „Добре, че съм коректен и лоялен човек, защото ако си отворя устата, СДС много ще пати…“

302 066 ЛЕВА Е ЧИСТАТА ПЕЧАЛБА, декларирана за 2001 година от Константин Димитров. През януари 2002 година фирмата му ЕТ „Косьо 99 – Константин Димитров“ внася в териториалната данъчна дирекция в Самоков 113 151,88 лева и получава 5% отстъпка. Според любопитния документ, разпространяван от Косьо, като търговец на картофи, пшеница и бизнес консултант той получава 25 000 лева нетна месечна заплата.

Самоковеца е собственик на дялове в общо осем фирми. От тях освен споменатото ЕТ действащи до смъртта му са „Борогруп травел Лондон“ ЕООД, „Перун“ ООД и „Данс-2? ООД.

Имуществата и доходите на Димитров много пъти са обект на проверка по Глава трета от Закона за собствеността на гражданите. Резултатите се бавят, чакат се и след смъртта му.

ТВЪРДИ СЕ, че смъртта е заварила Самоковеца с налични близо 130 милиона долара. Авоарите му са по сметки на банки в Солун, източногерманския град Уда, Амстердам и Лондон.

Неговият проблем е в узаконяването на печалбите. По някакъв начин успява да изпере парите за луксозния хотел „Константин палас“ в Боровец. По документи семейство Димитрови притежава и три апартамента в центъра на София, и един в квартал „Витоша“, в съседство с дома на наркотрафиканта Поли Пантев. Комшия им е и Иван Тодоров-Доктора: както в Боровец, където и двамата имат вили, така и в Лондон. Съпругата на Косьо, Ангелинка, е собственичка на два бутика в столицата на Великобритания. Тя има и фирма за внос на алуминиева дограма от Турция.

Косьо създаде най-добрата организация за стокова и акцизна контрабанда в България.

Това признание за него е от бившия шеф на НСБОП Кирил Радев. Приживе той е обект на седем разработки от страна на антимафиотите. Едната се отнася до връзките му със служители на МВР.

Доста хора работят за Косьо. Един от активните е Николай Методиев, наричан още Ники Пилето. Той отговаря за вноса на китайски стоки и пилешки бутчета през Кулата и Ново село. Посредници към истинските вносители са Тони Виетнамеца и Кольо Македонеца. Други активисти по китайския альш-вериш са Ники Китаеца и Ирина Дебелата. За нелегалния внос на свинско и говеждо през Кулата и Калотина отговаря люлинският апаш Стефан Киров. Нерегламентираният внос на горива през Кулата обезпечава Цветан Василев-Хафти. Контрабандата на цигари през пристанищата Варна и Бургас е поверена на Дидо Дънката. За координацията на бизнеса и събирането на комисионите отговаря Петър Илиев-Пешо Кучето. Последният е убит на 16 април 2004 година в София.

Тартор на ударната бригада на Самоковеца, която усмирява непокорните търговци с пердах, е пернишкият автокрадец Рашо. Той командирова там, където босът му посочи, около четиридесет яки момчета от Перник и Радомир.

Наркотърговията е отделно звено в бизнес структурата на Самоковеца. Смята се, че го е наследил от Поли Пантев след неговото убийство на остров Аруба.

Косьо контролира каналите за българска синтетична дрога за Ориента и тези за хероин от Афганистан за Западна Европа през Варна, Бургас и Капитан Андреево. В търговията с опиати на негово пряко подчинение са „лейтенантите“ Антон Милтенов-Клюна и Димитър Вучев-Демби.

Димитър Вучев е с Косьо в Холандия в дните преди екзекуцията.

Целта на пътуването ни – обяснява той – беше да купим лалета. Косьо искаше да започне бизнес с цветя… Бог да го прости, не доживя.

МАЛКО ПРЕДИ ДА ГО ЛИКВИДИРАТ, Косьо на два пъти „помирисва“ решетките.

Готвехме му арест по обвинение за митническо нарушение заради недекларирани на границата 153 000 евро – съобщава след погребението му зам.-главният прокурор Христо Манчев.

Става дума за пари, изнесени нелегално през летището в София и обявени в Германия. Там с въпросната сума Самоковеца си купил автомобил.

Разбрахме, че има такова деяние, след като Самоковеца беше някъде навън – обяснява Христо Манчев. – Създадохме организация, щом той се прибере в България, да си изпълним задълженията. Но изтече информацията в един вестник и той не се прибра. Видяхме после какво стана – умря. Аз питам: Кой го предупреди този Самоковец, че тук го очакват проблеми със закона?Кой?!

Който и да е, той подава новината на един репортер от столичен ежедневник и тя излиза с едри букви на първа страница: „Чакат Самоковеца да го арестуват!“

Два месеца по-рано той е прибран за няколко часа за разпит в Столичната дирекция на вътрешните работи (СДВР). Разпитват го за скандал в супермодерната дискотека „Ескейп“, където се сбиват две групи гардове – тези на Самоковеца и Клюна с други на Красимир Маргина и Димата Руснака. На следващия ден след мелето е взривена близката до СИК модна агенция „Визаж“. Като поръчители на атентата са заподозрени Самоковеца и Клюна. Обаче те отговарят на всички въпроси в стил „Ни чул, ни видял“.

Някои криминалисти още смятат, че куршумът, пратен за Косьо в Холандия, представлява следваща серия на екшъна от „Ескейп“.

Друга версия свързва разстрела на Самоковеца с волята на заловения у нас сръбски бандит Сретен Йосич. Един от шефовете на отдел „Убийства“ допуска, че именно Йосич – наричан Йоца Амстердама в Сърбия и Йотша в Холандия, може да е поръчал смъртта на площад „Дам“ от затвора.

Йосич е арестуван в центъра на София на 20 юни 2002 година. Търсен е по-рано по цял свят, понеже през 1993 година бяга от холандски затвор. Два месеца след залавянето му у нас е екстрадиран в Холандия и затворен в град Вюхт – в най-строго охранявания зандан в Страната на лалетата. Съдебните заседания по делото му се водят в Ротердам. Случайно или не, на

31 май 2003 година – само дни след първото от тях – гръмва бомба край кавалкадата от коли на Самоковеца по пътя му към Боровец. Тогава в пресата се появява догадка, че Косьо може и да е помогнал на ченгетата в акцията им срещу световноизвестния трафикант.

В БЪЛГАРИЯ КАТО ПОДБУДИТЕЛ и съучастник в убийството на Самоковеца е обвинен Йосиф Йосифов-Йоско от Сливен. 36-годишният мъж е задържан на 26 януари 2004 година в един ресторант в родния му град. По време на акцията са арестувани брат му и още четирима души, уличени за трафик на жени и търговия с дрога.

Холандската полиция засича осъдения за разстрела Ервин Врекер, Йосиф Йосифов, Васил Качиков-Дългия и палестинеца Михтар Мур заедно в къща в Амстердам само няколко дни преди кръвопролитието на площад „Дам“. Ключовете от същата къща са намерени след атентата в БМВ-то на Врекер, паркирано край местопрестъплението. Адресът попада в полезрението на органите на реда по сигнал на съседи, че там става шумен скандал между чужденци. Вероятната причина за свадата е, че палестинецът – наркотрафикант, работещ за групата на Йоско, бил изигран с 30 килограма хероин.

За Дългия е безспорно установено, че бил на 6 декември на няколко метра от мястото, където е улучен от куршум Самоковеца. Минути след покушението той и стрелецът Врекер се срещат в близко кафене. Оттам Дългия звъни до България вероятно, за да се отчете за сполучилия атентат. Ден по-рано Йоско се прибира от Холандия в отечеството. Това е нещо, което той изтъква като алиби впоследствие.

Холандската полиция издава на 9 декември 2003 година заповед за арест на Йосиф Йосифов. Новината за нея стига до България по времето, когато той е прибран в килия за друго нещо. В документ, изпратен от Амстердам до София, се сочи, че нашенецът е взел 172 000 евро от холандец, като му обещал да му продаде 15 килограма хероин.

Софийският градски съд намира, че няма достатъчно доказателства той да е извършил това престъпление. Магистратите решават също така: това, че Йоско е имал близки контакти с убиеца на Самоковеца и че е разговарял с него в деня на разстрела, не го прави непременно съучастник в кръвопролитието.

Занимават ме с глупости! – отсича Йоско в съдебната палата, където е воден под стража. – Искам да ме пуснат да се лекувам от дискова херния.

Освободен е под гаранция от 10 000 лева.

Толкова струват пет метра от оградата на една от неговите къщи – коментира в характерния си стил генерал Бойко Борисов.

Семейството на сливенчанина притежава автопарк за над 500 000 евро, съобщава полицията. Фамилията ползва брониран „Мерцедес“ 500 S, още два мерцедеса S и Е класа, джип „Мерцедес“ 500 AMG и „Мини купър“, който е на разположение на младата госпожа Йосифова.

Проверката на имотното състояние на мъжа й показва, че е собственик на огромна къща в столичния квартал „Бояна“ и лъскав апартамент на булевард „Симеоновско шосе“. В България той няма легален бизнес, който да му донесе съответните доходи. Част от скъпите имоти се водят по документи на членове на семейството му. Така например на името на родителите му, които държат малък хранителен магазин, се води внушителна къща в Сливен. Тя – според участници в полицейските обиски там — била цялата в черен мрамор и златни обкови по парапетите. Шест питбула и леопард стряскали нежеланите посетители в нея.

Братята Йоско и Пламен са родом от сливенския квартал „Клуцохор“. Завършили са местния техникум по машиностроене, но преди 10-11 години подхванали по-печеливш бизнес – с български проститутки в Холандия, Белгия и Германия.

– Оттам са парите им, и от дрогата – казва техен съкварталец, но добавя: – Не е здравословно да се знае много за тях. Изключително злобни са.

Самоковеца е убит, защото не е допуснал Йоско до сделките си с хероин за Англия. Това твърди холандският журналист Паул Фугс, който следи процеса срещу Ервин Врекер. Предполага се, че Косьо е участвал в снабдяването на наркокартел в Англия с хероин, а Йосифов е разбрал и е поискал да се намеси. Сънародникът му обаче не му позволил и променил канала за доставките. Така си спечелил фатална ненавист. Паул Фугс не уточнява каква точно е ролята на Качиков в последвалия атентат. С това не са наясно и компетентните органи в България.

Васил Качиков-Дългия е прибран в ареста, но по друго обвинение – за убийството на сливенски сводник на име Тодор Минов.

На сливенчани им звучи невероятно, че техни съграждани са замесени в убийство чак в Холандия.

Йорданка Тодорова, майката на Тодор Минов, за чието убийство Дългия е заподозрян, изобщо не се съмнява, че това е така.

Това са опасни хора, те убиха сина ми на 21 февруари 2004 година – разказва тя. – Пред къщата ни на тоя ден спряла червена кола. В нея бил Дългия и други двама. Тошко станал и тръгнал с тях. И повече не се прибра. Към един часа на другия ден ми казаха, че бил убит. Всичко се е случило заради две проститутки. Те успели да избягат. На Тошко било възложено да ги издири. Той не могъл и ония се ядосали. Помислили, че Тошко нещо ги лъже. С колата го откарали в Балкана, наръгали го с нож и го изхвърлили. Такива са способни на всичко… Надявам се да има все някога възмездие за тях.“

КУШУМЪТ ЗА КОСЬО заседна в главата ми – разказва пред „Труд“ Цеци Красимирова, приятелката на Самоковеца. Със сложна операция германски лекари изваждат от черепа й парчето олово.

От него – казва манекенката – сякаш мозъкът ми се просветли. Разбрах, че човек не бива да бърза, като живее. А също и като прави пари.

ВДОВИЦАТА на Самоковеца – Ангелина, наследява материалните му активи. Тя е бременна от него в деня на смъртта му и не след дълго ражда син. Малкият носи името на баща си. Прилича поразително на него, само че получава перфектно европейско възпитание и образование. Живее в центъра на Лондон с майка си. Двамата притежават още един апартамент и магазини в английската столица, две къщи в „Бояна“ и в Самоков, разкошен дом в София, близо до НДК, десетки декари обработваема земя в България.

Ангелинка успява да продаде хотела „Константин палас“, една сбъдната мечта на покойния, в курорта Боровец, преди Комисията за отнемането на престъпните богатства да сложи върху него ръка. Междувременно вдовицата отговаря пред съда за участие в пране на пари и контрабанда, но благодарение на отличните си адвокати е оправдана.

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ