Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТУДИО Х. Показване на всички публикации


Милиционерът Живко Димитров разстрелва две касиерки от Универсалния магазин и свой познат в гр. Добрич (по това време гр. Толбухин) и отмъква 100 бона. Опитва да инсценира смъртта си, но не му се получава и колегите му го залавят.

На 10 февруари 1981 г. двете касиерки от универсален магазин Паша и Влайка трябва да отидат пеша до банката, придружени от двама старшини, тъй като носят голяма суми пари. В този ден 35-годишният майор има съвсем други планове. Поради висотата на чина си Живко освобождава двамата старшини, които са разпределени да вардят касиерките. 

Те са две млади момчета и не могат да се възпротивят на разпореждането на майора.Живко, вече задействал коварния си план, качва двете жени в личния си автомобил „Москвич“. Касиерките носят със себе си 100 хиляди лева, което за онова време е извънредно голяма сума (заплатите са били по 120-150 лв. на месец).Майорът казва на Паша и Влайка, че иска да измери колко време ще отнеме да се отиде с кола до банката. Ще прецени дали парите да не се съпровождат с кола или полицейски конвой от съображения за сигурност.

Вече натоварил нищо неподозиращите си жертви в колата, милиционерът потегля. По едно време на касиерките им става ясно, че майорът не се е отправил към банката, а кара към околовръстното, напуска града. Казва им, че трябва да зареди бензин. Според някои източници той спира на светофар и застрелва от упор седящата до него касиерка. След това тръгва към село Бранище, където погубва и другата жена с куршум в главата. Според други и двете жени са затрити в околностите на селото, пише сайтът pronewsdobrich.bg . Подробностите около двете убийства са обгърнати в неясноти и до ден днешен.

Майор Живко решава да инсценира собствената си смърт след жестокото двойно убийство и кражбата на стоте хилядарки. Трябва му човек, който прилича на него, има подобно телосложение и ръст и никой няма да го издирва. След размисъл се сеща за свой познат турчин на име Себайдин.

Килърът се обажда на Себайдин и иска фиата му, за да отиде уж до Варна. Турчинът се отзовава веднага и в колата се качват той, Живко и приятелката му Пепа. „Първоначално мислех да заведа Себайдин до москвича и да го вържа за някое дърво. 

Той обаче видя убитите жени и изрева от ужас. Аз се уплаших и стрелях в него. Трупът му се свлече наполовина вън от колата“, казва майорът по време на разпитите, проведени от колегите му. Протоколите от тях излизат наяве в третия брой на списание „Общество и право“ през 1992 г.

След като очиства и своя двойник, Живко слага на ръката му масивния си златен пръстен и часовника си. Опитва да подпали собствената си кола с трите трупа в нея. Надява се те да бъдат опожарени и трудни за разпознаване. Идеята е да внуши, че убитият е той самият. Всички са щели да търсят неизвестен извършител, а не него.

За съжаление на жестокия убиец това не се случва. Вероятно от вятъра, запалените шалчета, с които е искал да изгори автомобила, угасват. Колата не избухва, труповете не са опожарени и инсценировката на майора претърпява пълен крах.

В следващите часове той се крие в боровата горичка край Аксаково с приятелката си Пепа. После отиват във Варна. По-голямата част от парите оставя при Пепа, другите взема със себе си. Купува си дрехи. На приятелката си казва да отнесе пачките в родното й село. Уговарят се по какъв начин да се чуват по телефона и се разделят.

Милицията открива колата-ковчег на 11 септември и колегите на Живко разбират за какво иде реч. Осъзнават, че именно той е извършителят на трите убийства, и започват незабавно издирване. След известно време килърът е спипан във Варна и осъден на смърт.

Над сто ченгета го търсят

Тогавашният началник на Окръжното управление в Добрич е Стоян Иванов. 40 г. по-късно той споделя пред пронюздобрич колко са били потресени колегите на убиеца Живко. „Всички бяхме изненадани. Не вярвахме служител на МВР да направи такова нещо. Част от нашите действия бяха и да успокояваме хората, защото целият Толбухински окръг беше в стрес. Даже и след като го хванахме, хората не вярваха, че е заловен.“ По думите на Иванов над 100 служители на МВР са били ангажирани пряко със случая.

Източник:pronewsdobrich.bg



Коматевският убиец отнася всичките си тайни в гроба.

Студент в трети курс българска филология е намерен мъртъв в 7,30 часа на 8 септември 1996 г. в леглото му в пловдивската Първа градска болница. Според официално съобщение на следствието каратистът Христо Бекирски, известен още като коматевския убиец, издъхва след операция, предизвикана от силни болки в корема.

„Истината за смъртта на сина ми никога няма да излезе наяве” – казва майката на 24-годишния младеж, прочул се като тартор на т. нар. кървава седморка.

Докато погребват коматевския убиец заедно с ужасните му тайни, двама от неговата банда – Георги Гаджев и Красимир Делипетров, вече гният под земята в ковчези. Според криминалисти и двамата са умъртвени от техния лидер с присъщата за него сила и жестокост.

В хода на разследването Бекирски, неговите жертви Гаджев и Делипетров и съучастниците им Костадин Танев, Йордан Урумов, Виолин Вачуров и Димитър Ковачев са уличени в убийствата на сарафите от чейнджбюрата „Типо” и „Скиптър”. Гаджев и Делипетров са ликвидирани на 7 май 1996 г. по подозрение, че доносничат на полицията за злодеянията.

Роднините на Бекирски днес са убедени, че арестантите Танев, Урумов, Вачуров и Ковачев са пратили в небитието своя водач, за да му припишат всички „мокри” престъпления.

И петимата са арестувани на 14 май 1996 г. – 7 дни след насилствената смърт на техните двама авери. При разпитите обаче четиримата неохотно говорят, а тарторът им непреклонно мълчи. „Той ни подведе и е автор на всички убийства” – твърдят разговорливите по адрес на мълчаливеца.

„Бекирски е роден лидер, със забележителен интелект, висока степен на комбинативност и бързина в мисловния процес” – преценяват психолози след прегледи на злия гений.

„Злобно извънземно се е вселило в мен. Коварно същество от непознати светове се е вселило в мен от ранно детство”, разказва убиецът от пловдивския квартал „Коматево” приживе, опитвайки да симулира лудост в килията. Извънземното изсмуквало положителната му енергия и командвало неговата деятелност в престъпна посока.

Задържаният няма истински симптоми на психично разстройство и твърденията му са обосновани от напълно адекватното намерение да се представи за болен, отсичат психиатри след тестовете. Според лекарите краен егоизъм и силен стремеж към изява доминирали в характера на Бекирски, в темперамента му се разпознавали смесени черти на сангвиник и холерик.

Малко преди да умре в болнична пижама, арестантът Бекирски прави един от най-драстичните опити за бягство в правоохранителната ни история.

Към 19 часа на 30 август 1996 г. сержантите Георги Гочев и Сребрин Георгиев от охраната на окръжния следствен арест невъоръжени тръгват с баките да разнасят вечеря на задържаните. Сребрин влиза в единичната килия на Бекирски и се навежда да сипе храната в чинията му. В този момент заострената дървена лъжица раздира левия клепач и лицето му. Изкрещявайки неистово от силната болка, 23-годишният полицай пада окървавен. По-възрастният му колега се притичва на помощ, но шишът, движен от ръката на Бекирски, се забива в лявото му око. „Дай ключовете от килиите, ако ти е мил животът! – крясва арестантът на ослепения и го използва за щит, когато на шестия етаж пристигат по тревога трима униформени. Ако стреляте, ще го убия!” – заявява терористът по адрес на заложника, осигурявайки си нужния за бягството му коридор.

От страх за живота си пленникът събира неочаквано сили и избива острието от ръката на своя похитител. Макар и майстор по бойни изкуства, Бекирски е надвит в двубоя и вързан с белезници с намесата на подкрепление от ІV РПУ.

По тялото му остават синини от битката, определени по-късно от негови близки като „следи от жесток побой над вързан и безпомощен човек”.

Часове след опита за бягство екзекуторът на сарафите от „Типо” и „Скиптър” е прегледан от съдебен лекар. По-късно е наблюдаван ежедневно от фелдшерката на ареста. Оплаквания от неразположения обвиняемият няма. Добро здраве демонстрира и пред окръжния прокурор.

За първите болки в стомаха Бекирски съобщава два дни след покушението над охраната. Няма разкъсвания на вътрешните органи, установяват хирурзи след резекция и зашиват отново корема му. Пациентът обаче издъхва неочаквано, преди да свалят конците от операцията. Тройна съдебномедицинска експертиза документира причините за леталния изход. Поставен под подробни наблюдения на патоанатоми, трупът е погребан едва на 4 октомври.

Кончината на основния свидетел неизбежно ще предизвика промяна в хода на следствието, коментират единодушно юристи. Близките на покойния килър вероятно ще търсят съдебно възмездие. Без самопризнанията на Бекирски съдебните заседатели едва ли ще приемат безусловно тезата, че само неговите ръце са оцапани с кръв. Пострадали сарафи са готови да платят и за гибелта на останалите живи от седморката, гласи упорита мълва.

Как кървавата седморка праща чейнчаджии в гроба?

Двама братя сарафи са покосени от куршуми на автомат „Калашников” в 8,20 часа на 14 септември 1995 г. пред чейнджбюро „Типо” на пловдивската улица „Преслав” № 40. На място е убит и 39-годишния собственик на бюрото Георги Караджов. По-големият му брат Димитър е откаран спешно във ВМИ. Хирурзи спасяват живота му, изваждайки куршум, проникнал в коремната кухина и разкъсал червата.

Братя Караджови пристигат пред офиса си около 8,00 часа с мерцедес. Те прекосяват улицата и отключват неохраняваното бюро. Измитат и сядат на масичката на тротоара в очакване на трития си брат Ангел. Той обаче закъснява, а междувременно Георги и Митко са обсипани с дъжд от куршуми от четирима маскирани стрелци. Според очевидци екзекуторите стрелят от движеща се с около 40 км/ч бяла лада комби. Други свидетели твърдят, че убийците излизат от колата и тогава натискат спусъците.

Според полк. Благовест Гюлев от РДВР изстрелите са около 15 и са произведени от автомат „Калашников” 7,62 мм и 9-милиметров пистолет със заглушител. Той и колегите му са убедени, че разследват не показен разстрел, а смъртоносен опит за грабеж. По време на престъплението касата на братята сарафи, известни с прозвището Щъркелите, съдържала 4,5 милиона лева.

Три месеца след погребението на Георги Караджов при въоръжен грабеж в Пловдив загива и 50-годишният дилър Вълко Челев. Той е нападнат около 19,50 часа на 11 декември до касата в чейнджбюро „Скиптър” на бул. „Руски” 96. Три попадения от куршуми на пистолет са открити в гърлото му при аутопсията. Осем милиона лева са задигнати от касата му.

В разстрела на Челев криминалисти разчитат почерка на покушението в „Типо” и нападението над чейнджбюро „Каре”, което се намира също на бул. „Руски”. Оттам около 13,40 часа на 17 август 1995 г. двама маскирани задигат 2 милиона лева във валута. Прийомите на разбойниците напомнят и се свързват по-късно с инсценираната катастрофа между пощенска уазка и краден бордови военен ЗИЛ на 16 ноември 1995 г. По пътя между селата Строево и Труд тогава въоръжени с „Калашников” бандити отмъкват чували с 2 милиона лева, предназначени за пенсии.

Възелът от престъпления започва да се разплита след Гергьовден следващата година. На 12 май в пловдивското му жилище е намерен мъртъв след разстрел от упор Георги Гаджев от град Раковски. Четири попадения на 9-милиметрови куршуми от „Макаров” откриват в сърцето му експерти по съдебна медицина.

По полицейски данни 25-годишният мъж е свързан с регионален трафик на крадени автомобили и е обявен за полицейско издирване през януари заради влязла в сила присъда за грабеж. Трупът му е открит в неделя на първия етаж в квартира на ул. „Братя Бъкстон” № 95 в квартал „Кючук Париж”, увит в окървавен килим. Престъплението вероятно е станало във вторник, след като Гаджев отпразнувал именния си ден с шумен купон. Глухи гърмежи чува към полунощ будна съседка, но смята, че гуляйджиите трошат мебели в пияно състояние. Оттогава шумовете в жилището рязко секват, а след няколко дни през вратата започва да се процежда тежка воня.

Междувременно става ясно, че съквартирантът на убития – Красимир Делипетров – Йозо, е изчезнал безследно седмица по-рано с обявен за издирване краден фолксваген. По версията, че Гаджев е ликвидиран от съжителя си, се работи само 48 часа.

На 14 май сутринта 21-годишният Делипетров е намерен бездиханен в дере край родопското село Лилково. Той е прострелян и разкъсан от вързана за врата му тротилова шашка, става ясно при огледа. Под дъжда наблизо се валя и туба бензин, предназначена вероятно за заличаване на следите.

В хода на разследването примката около студентската банда се затяга неудържимо. Във връзка с образуваното заради смъртта на Гаджев и Делипетров дело прибират зад решетките Бекирски, Урумов, Вачуров и Ковачев.

Полицаи наблюдават шайката от около месец по подозрение, че е замесена в сарафските „мокри” дела, се разбра в последствие. Гаджев и Делипетров „пропели” пред полицията и платили за това с живота си.

От снетите подробни показания се изяснява, че Бекирски е „мозъкът” на разбойниците. Той е роден в Пловдив на 29 април 1972 г. Завършва техникума по механотехника „Калини” с отличен 5,79. Записва да учи славянски филологии, но във втори курс се прехвърля при българистите. Майка му Катя е бивша работничка в завод „Елпром”, а бащата Петър (който по-късно е привлечен като съучастник по делото) е бивш моряк от „Океански риболов”. Семейството е заможно, самият Христо управлява собствен фиат. Пред близките си той не издава нелегалните си занятия. От квартирата му на ул. „Драговец” 22 А в кв. „Коматево” е иззета видеокасета с части от екшъни, ползвана като пособие за грабежи и разстрели.

Заедно с родителите си на същата улица живее Урумов, съученик на Бекирски от техникума. Приятелят им Танев пък е възпитаник на английската гимназия в града.

Бандата е действала в продължение на две години – самостоятелно, без методическа помощ от чужбина и без връзки с „борчески” формирования, уверяват от РДВР. В разрез с такова заключение обаче е супермодерното оръжие на бандитите, намерено в тайници и в подмолите на Марица. В арсенала влизат над 50 кг 400-грамови пресовки тротил с възможност да вдигнат във въздуха цял квартал, куфари с патрони, автомати „Калашников” с гилзоуловители, пушки помпи, пистолети „Макаров” със заглушители, арбалети, бронежилетки, полицейски униформи, шокови палки и дори противотанков гранатомет.

Версията, че коматевските убийци са самотна глутница вълци, не издържа – произходът на пушкалата остава неизвестен и необяснен.

Съучастниците на Бекирски твърдят като един, че оръжието е било доставяно от него. Погребаният вече коматевски тартор няма никога да отговори на въпроса, откъде го е взел.

От книгата на Анна Заркова „Големите убийства“



Изчезването на Кейт и Шийла Лайън през 1975 година бил същински потрес за уютния град Уитън, Мериленд. Всички били в неразбиране: къде могат да отидат девойките на 10 и 11 години?

Изчезването им довело до едно от най-мащабните търсения в историята на щата, което било осъществено от цялостен ​​екип детективи. Едва четири десетилетия по-късно обаче казусът бил разрешен…

В комерсиалния център 

Шийла, Кейт и по-големият им брат са родени в богато и уважавано семейство. Баща им бил известен радиоводещ във Вашингтонска радиостанция, а майка им – доктор.

Сестрите били доста другарски настроени, постоянно ходели дружно на разходка. Така било на 25 март 1975 година, когато девойките посетили комерсиалния център Wheaton Plaza в Уитън. Току-що било украсено за Великден, тъй че Кейт и Шийла желали да прегледат украсата.

В мола бил и 14-годишният им брат. Родителите му го помолили да се грижи за сестрите си, само че той се интересувал повече от игралната зала, тъй че момчето рядко обръщало внимание на девойките. За финален път той видял Кейт и Шийла към 14:30 – девойките ядяли пица в Orange Bowl.

Изглежда нещо ги е предиздвикало бързо да изоставен пицарията, защото още в 14.40 часа девойките са видяни наоколо до мола. И си тръгнали към дома. 

Г-жа Лайън споделила на Кейт и Шийла да се приберат до 16:00 часа, само че те не се появили в уречения час. А когато брат им се върнал, цялото семейство отиде в мола да ги търси. След двучасово безрезултатно търсене към 19:00 часа те се свързали с полицията.

Дългокосият мъж

В устрема си да открие децата допустимо най-бързо, полицията ревниво се заела с издирването. В същия ден те разпитали няколко десетки души и разпознали първия обвинен – млад мъж с дълга коса, който наподобява следил девойките.

Показанията пристигнали от 11-годишна другарка на Кейт и Шийла, който се срещнал със сестрите в мола. Полицай изработил фоторобот на млад мъж с дълга коса и няколко белега по лицето.

Но никой, с изключение на свидетелката, не си спомнил за човек с такова изложение. Заради това полицията решила, че момичето нещо се е объркало  или даже си измисля. Поради тази причина детективите в никакъв случай не са считали „ дългокосия “ за обвинен.

Нова тенденция

Вместо това полицията се фокусирала върху възрастен мъж в кафяв костюм, който бил забелязан да беседва с девойките в заведението за хранене. Той бил забелязан до Кейт и Шийла от трима очевидци едновременно, тъй че скоро станал основният и единствен обвинен.

На 2 април 1975 година, когато описанието на мъжа с якето е оповестено във вестниците, Лойд Уелч се свързва с полицията, заявявайки, че е видял сходен мъж да качва две девойки в кола на паркинг и да потегля с тях.

Когато 18-годишният Лойд бил разпитан за повторно, той съумял да си спомни още повече детайлности. По думите му възрастният мъж куцал с десния си крайник и имал забележима бенка на ръката.

Наличието на сходни детайлности объркали полицията и те предложили Уелч да даде показания на детектор на лъжата. Накрая той си признал, че не е виждал никого и си измислил историята, с цел да притегли малко внимание.

Продължително търсене

За страдание, даже откакто разкрила още няколко следи, полицията не съумя да се докопа до нито една от тях. Това включва няколко свидетелства, че девойките са видени във Флорида и други щати. Детективите не съумели да потвърдят нито една от тези версии.

Междувременно водолази претърсили всички близки водни басейни, стотици доброволци обиколили региона на Уитън, а Националната армия претърсила всички гори в радиус от 30 километра.

Дните се трансформирали в седмици, а седмиците в месеци. През идващите 38 години детективите не напредват в издирването на девойките. Мнозина към този момент почнали да мислят, че казусът в никакъв случай няма да бъде позволен.

Пробивът

През 2013 година няколко детективи, които дълги години разследвали изгубването на Шийла и Кейт, се пенсионирали едновременно, тъй че неразгадният случай бил трансфериран в нов отдел.

Един от назначените в него детективи е Крис Хомрок, който взема решение да изследва всички материали от нулата. И когато преглеждал файловете, вниманието му незабавно било привлечено от фотография на Лойд Уелч, който външно доста приличал на фоторобота на оня „ дългокос човек “.

Детективът решил, че не е зле да изследва биографията на Уелч. Не му се наложило да рови дълго, тъй като по това време Лойд излежавал 33-годишна присъда за… закононарушение против 10-годишно момиче.

Задушевен диалог

Възможно ли е нарушителят да е човек, чието изложение е формирано още в първите дни на издирването и който самичък е пристигнал в полицията, където е дал лъжливи показания? Изглеждало необикновено, че тогава не бил обвинен, само че всичко изглеждало тъкмо по този начин.

Крис Хомрок решил да опита да приказва с Лойд, с цел да „ тества водите “. За негова изненада Уелч, който бил в пандиза две десетилетия, елементарно откликна;. Вероятно просто му липсвала връзката, тъй че се радвал най-малко на някакъв събеседник.

Лойд разказал странна и объркваща история за това по какъв начин оказал помощ на чичо си да примами сестрите Лион в колата, след което откарали девойките на насаме място. В същото време Уелч добави, че „ той е взел минимално присъединяване и не е умъртвил никого “.

Чичото на Лойд към този момент бил умрял по това време, само че когато полицията проучила биографията му (той прекарал доста години в пандиза за сходни закононарушения и блудство), думите на Уелч почнали да наподобяват по-правдоподобни.

Какво се случило с девойките?

Но колкото повече детективите разпитвали Лойд, толкоз повече той променял историята си за случилото се с Кейт и Шийла. Само едно нещо оставало непроменено – той постоянно оставал „ почтен очевидец “.

Детективите почнали да виждат, че има повтарящи се елементи в неговите необясними разкази. Лойд разказва плачещи девойки в задната част на комби, мазе, опиати и две огромни зелени чанти.

Въз основа на тази информация детективите почнали да търсят места, където може да се е случило това извънредно закононарушение. Едно от тях била къщата на братовчед на Лойд, Хенри Паркър, който живеел в планината по време на изгубването на девойките.

През декември 2014 година Хенри споделя на детективите, че през 1975 година Лойд отишъл до колата си и го помолил за помощ, с цел да изгори две военни чанти. По негови мемоари всяка от чантите е тежала по 25-30 кг.

И двете торби били хвърлени в огъня. Съседи, които към момента живееха наоколо, споделиха на детективите, че към момента помнят миризмата на печено месо, която тегнела във въздуха няколко дни.

Малко по-късно детективите разкрили под къщата на родителите на Уелч, където живеел Лойд, партерен етаж, който приличал повече на мазе. Криминалистите разкрили следи от кръв там, която принадлежала на Шийла и Кейт.

Заключение

През септември 2017 година Лойд се признава за отговорен за убийствата и получава две 48-годишни присъди. При състояние, че той ще изкара предходната си присъда едвам през 2026 година, той няма късмет да бъде освободен.

Телата на Кейт и Шийла в никакъв случай не са открити. Уелч отказал да даде каквито и да е детайлности за закононарушението си, ограничавайки се до признание на виновността.

Интересно е, че за сходно закононарушение Лойд бил застрашен със смъртно наказване, само че по някаква причина родителите на девойките поискали затвор за нарушителя. Прокурорите, уважавайки мнението на фамилията, не възразили.

Говорейки от името на брачната половинка и двамата си сина (между другото, това момче, което трябвало да се грижи за сестрите на 25 март 1975 година, в този момент е полицай), Джон Лайън споделя:

– Искаме да благодарим на детективите. Сега знаем истината. По-добре е, в сравнение с да живееш в неопределеност 40 години.Вижте още:Дете излиза да играе пред блока през 90-те и така и не се връща

Източник: svobodnazona.com



До днес още е загадка кой поиска смъртта му. Съдебната сага през годините само засилваше интригата, но не доведе до разплитане на случая, пише 24 часа.


На 1 юни т.г. Бургаският окръжен съд оправда някогашния бос на СИК Пламен Дишков-Кела като поръчител на убийството и Тодор Неделчев-Недю като помагач.


Съдът отхвърли като недоказани гражданските искове на жената, сина и майката на Мастара за общо 350 000 лв.


Като очаквана развръзка определи решението подсъдимият Пламен Дишков и не пропусна да благодари на магистратите за обективността. Той обаче е наясно, че го чакат още две инстанции преди окончателния финал, който ще сложи точка и на съдебното следствие за убийството на Стаматов.


Мастара е застрелян с един куршум в сърцето на 21 ноември 2002 г. Около 16,30 часа 39-годишният собственик на месарска фирма спира мерцедеса си на бул. “Стефан Стамболов” срещу гимназията по туризъм. Дошъл е да нагледа строителството на купен от него парцел.


Стаматов говори с един от работниците, когато се чува слаб пукот като от пиратка. Месарският бос прикляка и пада, а един от гардовете му го чува да казва: “Удариха ме…”


Минути след стрелбата на място пристига Мариан Георгиев-Марата, съдружник и близък приятел на Мастара. Той и гардовете на простреляния мъж го натоварват в мерцедеса му и потеглят към болницата, но босът издъхва.


Аутопсията, извършена на следващия ден, дава яснота за ъгъла на проникване на куршума и голямата денивелация между входната и изходната рана. Това за криминалистите е ясен знак, че е стреляно отвисоко. Така те определят най-вероятното място на стрелбата – покрива над вх. 3 в бл. 33, жк “Братя Миладинови”, откъдето се открива необходимата видимост към лобното място на Мастара.


Първоначално не откриват улики, но при повторен оглед попадат на малокалибрена пушка калибър 22, пълнител с 3 патрона, тъмносин сак, работна куртка, отвертка и пакет с червен пипер, използван за заличаване на следи. При допълнителен оглед е открита и гилза от патрон 22-и калибър в улук между парапета и покрива на блока. Патронът така и не е намерен.


Първите разпитани са Пламен Дишков-Кела, Тодор Неделчев-Недю и Бойко Стоянов.


Разследващите са насочени към тях от приятели на Мастара, които разказват, че между месарския бос и Кела е имало вражда.


Криминалисти си спомнят, че и на тримата са взети натривки от ръцете, но пробите се оказват отрицателни.


Два дни след убийството на Мастара – на 23 ноември, Дишков напуска страната с полет за Полша и е в неизвестност до август 2011 г. Той е арестуван в португалския град Кашкайш и върнат в България с европейска заповед за арест. Излиза на свобода през есента на 2013 г., тъй като надлежава максималния двугодишен срок на предварителния арест.


Бойко Стоянов е задържан на 3 декември 2002 г. и обвинен като директен извършител на убийството. Първоначално отрича, но след като е поставен на детектор на лъжата, прави самопризнания и сочи като поръчители и помагачи Кела и Недю. Стоянов получава 20-годишна присъда, но излиза предсрочно условно през 2015 г. и оттогава е на свобода. През април 2004 г. на първа инстанция Пламен Дишков, срещу когото делото се води задочно, и Неделчев са оправдани. Апелативният съд обаче ги осъжда на 20 г. затвор за Кела и 16 г. – за Недю.


След връщането на Пламен Дишков в България той обжалва задочната си присъда и с решение на ВКС от 16 май 2012 г. тя е отменена, а разследването срещу него започва отначало.


Тодор Неделчев пък изненадващо се появява като прокурорски свидетел в края на 2012 г. по вече възобновеното дело срещу Дишков. Недю е доведен за разпит в съда при невиждани мерки за сигурност.


Новите му показания изцяло уличават Дишков като поръчител. Според прокуратурата той е подпомогнал прекия извършител Бойко Стоянов, като му осигурил около 3000 лв., малокалибрена пушка, дал му указания за начина на действие при извършване на престъплението и как да заличи следите си.


Неделчев пък е обвинен, че е осигурил пушката, с която е убит Стаматов, и че е предал на Бойко Стоянов $ 10 000 четири дни след убийството. През 2013 г. като свидетел по възобновеното дело срещу Кела е разпитан и стрелецът Бойко Стоянов. Той променя показанията си и твърди, че Мариян Георгиев-Марата е натиснал спусъка. Двамата били на покрива на блока, откъдето е стреляно по Мастара, и заедно напуснали местопроизшествието.


Стоянов казва, че бил притискан да натопи Кела, а истинският убиец Марата искал да завземе бизнеса на Мастара. Когато разказва това обаче, Марата не е между живите – той е застрелян в офиса си в Равда през 2005 г., а убийството му е неразкрито.


Прокуратурата повдига обвинение на Бойко Стоянов за лъжесвидетелстване, но през 2014 г. съдът го оправдава. Така интригата около екзекуцията на месарския бос става още по-заплетена.


Възобновеното дело срещу Дишков и Неделчев влиза в съда през 2016 г. След произнасянето на двете оправдателни присъди на 1 юни т.г. прокуратурата внася протест. Тя настоява за 18 г. затвор за Кела и оправдателна присъда за Неделчев.


“Протестът вече е факт, но изчакваме да видим мотивите на съда, за да можем да коментираме с подробности. Делото е с много сложна фактическа и правна страна”, каза пред “24 часа” зам. апелативният прокурор на Бургас Йовита Григорова.

Източник:www.24chasa.bg



 „Студени досиета”, така е прието да се наричат всички случаи на престъпления, които са забравени, отдавна приключени или трупат прах, принудително спрени заради изтекла давност. Една история на бивш мой колега разпали любопитството ми към такива, непознати за широката публика случаи, като този за серийния убиец Христо Георгиев. В следващите редове ще се опитам да ви разкажа за перипетиите, през които преминава Народната милиция преди случайността да тикне в ръцете на правосъдието автора на четири кървави престъпления.


Предполагам, че писанието ми ще разбуни отново духовете, които нашепват в главите на нашите читатели положителни или отрицателни емоции за онова време, но целта ми е да представя 3колосалния труд извършен по разкриването на тези убийства и характера на работа на тогавашната система на МВР, а не да правя политическа оценка на дейността им.


Ще видите как са се използвали тайни агенти, нещатни сътрудници, как са се разпитвали близки и съседи на заподозрените, как хомосексуалистите и хората с аморално поведение са били обект на специален надзор, как са се реализирали мероприятия по подслушване, как се изграждат версии и колко отделни престъпления се разкриват, успоредно с преследването на мистериозния садист.


Всичко започва през 1974 година в квартал Момкова махала, близо до Северния парк. Сега тази част на София е известна като Надежда IV част. Там на ъгъла между улиците „Г. Костов” и „П. Михайлов” е намерено тялото на 35 годишния Захари Христов. Дата, на  която се предполага, че е извършено престъплението е 23 срещу 24 август, между часовете 22 и 01. Трупът е намерен от ранобудни граждани, а гледката е трудно поносима дори и за най – хладнокръвните следователи. Счупени ребра, разкъсани вътрешности и обезобразено лице. Това е резултата от грубото насилие довело до смъртта на жертвата. Загиналият носи прякора Фурнаджията, затова и делото разследващо смъртта му е със същото име. Захари е с основно образование, алкохолик, с разбито семейство, а последната му месторабота е като хамалин на свободна практика. Живее в къща в същия квартал, на която предстои отчуждаване.Това кара разследващият ст. л–т Г. Дилков да започне работа по 4 основни хипотези. Първата е, че всичко е станало по хулигански подбуди следствие на злоупотреба с алкохол (с цел грабеж или сексуално насилие), втората е, че става дума за дело на психопат, третата предполага неуредени дългове с приятели и четвъртата намесва семейството и роднините, с които Захари е в доста лоши отношения, а и имат имотен спор.


Огледът на местопрестъплението е направен в 9:10 сутринта от следовател Хр. Мишев. Тялото е проснато по гръб със смъкнати панталони и раздърпана риза. В джоба му има кутия цигари „Стюардеса”, 8 билетчета от по 4 ст., 2 банкноти от по 1 лев, лотариен билет и фиш за Тото 2. Алкохолът в кръвта е със забележителна стойност 2.83 промила.Без да се бавят, започват с разпит на ватмана Павел, който последно е возил Захари. При съпругата му е изпратен да подпита агент „Ана”, проучват се Саро, Горчо, Синето и други интересни на милицията стари познайници. Екипи обикалят по заведенията „Харков”, „Хъшовете” и пиаците за строителни работници. Нещатни сътрудници донасят за влюбените двойки, които са се разхождали до късно във въпросната вечер. Изготвя се списък на всички хомосексуалисти в района, а от психо диспансерите се изисква справка на всички агресивни лица, които са на отчет при тях.


Захари Христов (Войнов) е в София от 1948 г, като отначало работи като фурнаджия. В последствие сменя доста работи, като постоянно е начетен с пари и в крайна сметка всичко това се плаща от съпругата му, а сумата е огромна за онова време – 1800 лв. За 2 години успява да посети и 22 пъти отрезвителното отделение. В семейството му не са рядкост побоищата, като през 1972 г., голямата му дъщеря го удря с чук по главата.


Интересен момент от свидетелските показания представляват думите на Н. Станков, който вижда съседа си пиян в компанията на няколко младежи, единият от които видимо се преструва. Висок е около 180 см, слаб, със светла коса и вид на „гъзарче” с бабаитска походка. По неясни причини тази следа обаче скоро е изоставена.


Тук ще направя малко отклонение, преразказвайки обясненията на заподозрения Цветомир Енев. Те водят до задънена улица, но са интересни, защото показват някои черти на тогавашния подземен свят, сходни със съвременния. Цветомир е заподозрян, защото на 22.08.1974 идва в София, за да подаде молба за постъпване в МК „Кремиковци”.  Не успява да се срещне с началника, който му трябва и започва да скита из столицата. Привечер вижда пиян мъж на земята и се опитва да му помогне да стане. Той обаче решава, че се опитват да го оберат, развиква се и на помощ му се притичва милиционерски патрул. Те отвеждат Енев за разпит. Тази случка дава повод същият да бъде заподозрян като нападател на граждани злоупотребили с алкохол. След като е освободен, той решава да преспи в Парка на свободата, днес Борисовата градина. Там се събужда с откраднати обувки. На следващия ден отново обикаля забележителностите на София и когато решава да си почине отново в същия парк, става неволен свидетел на разговор между няколко младежи, които се хвалят със скорошен побой. Оказва се, че при този случай единият си къса обувките и заради това открадва тези на Цветомир Енев. Той неразумно се обажда и си ги иска обратно, при което е заплашен с нож и обран. Лошият късмет го изпраща в лапите на бандата на Лудия от Перник, които обаче са толкова благородни, че му оставят 6 от 9 – те му лева, за да има за обратен билет към родното място.


Следващите заподозрени са братята от Орландовци, известни като Гробищарите. Те са редовни побойници, а жертвата е и прокурорски свидетел срещу тях. Внедрен е агент „Пламен”, но те се оказват с добро алиби.В крайна сметка се стига до реализацията на т. нар. мероприятие „Родопи”, касаещо семейството на Захари Христов. Агент „Алб4ерт” става близък до съпругата му Веска Войнова и през 1976 г. подава точна информация кога жилището ще е празно, за да се внедрят подслушвателните устройства. Покрай това, за да накарат заподозрените да изпуснат някоя дума пред микрофоните, зетят на Захари е подложен на натиск. Разпитван е. Взети са му проби от косата и кожата, отпечатъци, домът му е обискиран. Използва се трик с фалшиво писмо изпратено до съпругата, в което „анонимен свидетел” и казва, че знае всичко и ще я издаде на милицията. Всичко това стресира дъщерята Емилия и майка й, но само до степен да започнат да си измислят глупаво алиби, притеснявайки се, да не ги набедят и измият ръцете с тях. В крайна сметка и всички версии за изчерпани, а убиецът остава на свобода.


Усилията обаче не са напразни. В хода на разследването са разпитани 17 криминално проявени лица, 25 психично болни, 8 близки на Захари Иванов и 9 заподозрени. Разкрити са 13 стопански престъпления и две хулигански прояви.

Както виждате, уважаеми читатели, подземният свят на София е кипял от дейност, но органите на МВР не му отстъпват по активност. В следващата част, ще Ви разкажем за останалите деяния на все още мистериозния убиец, като чрез дейталното описание на работата по случаите, ще Ви дадем и по – подробна картина на дейноста на Народната милиция.Народната милиция се сблъсква с неуловим сериен убиец през 70-те.Оказва се милиционер

Автор: Стоян Гълъбов, със съдействието на архива при МВР./socbg.com/


7 април 1977 г., атентат на "Баадер-Майнхоф" срещу федерален прокурор в Карлсруе

Едва на 23 години той персонално обезврежда и задържа рисковия западногермански терорист с название Зорге. Екшънът се разиграл през 1985 година на столична Централна гара. Германецът е търсен като член на фамозната лява терористична организация “ Баадер Майнхоф „. Тя е известна с взривяване на далекопроводи и предприятия, похищения на политици и банкери и др. Радикалната организация, водена от Андреас Баадер (Мориц Блайбтрой), Улрике Майнхоф (Мартина Гедек) и Гудрун Енслин (Йохана Вокалек) сее страх и смут.


През октомври 1985 година, българското контраразузваването получава сведение, че немският терорист Зорге е в България. Подбрани са трима от най-добрите ни командоси от отряда за борба с тероризма, с цел да заловят рисковия западногермански шпионин. Изборът пада върху сержант Алексей Петров, Свилен Свиленов и Петър Руневски.


Задачата била германецът да бъде повален и съблечен гол без дрехи , тъй като имало информация,че пришива в яките и подгъвите на всичките си облекла ампули със мощна отрова. Първоначално командосите са пратени на адрес в Пловдив, само че по пътя ги връщат назад в София.


Зорге трябвало да дойде на идващия ден на жп гарата в столицата. Когато влакът спира на перона, контраразузнавач показва на


шефа на баретите майор Васил Велков терориста. Той пък го показва на Петров и сътрудниците му. Щурмоваците чакат терориста на перона, преоблечени като редови полицаи.


Германецът върви с младо момиче, с което се е срещнал и запознал във влака. Атакуват го тъкмо, когато свива от перона към кафенето на жп гарата. Сержант Петров се хвърля в краката му и го просва го на земята, забива мощен лакът в гърба и му и бързо закопчава белезниците на ръцете му.Баретите са толкоз сръчни, че когато майор Велков ги приближава, единственото облекло на германеца са белезниците а баретите изнасят на ръце голия немец. Друг командос с фотоапарат прави снимки на задържането и пътниците мислят, че се снима филм.


Алексей Петров получава премия за дейностите си и след този случай е изместен от отряда на баретите на работа в Държавна сигурност.Вижте още:Кой беше Алексей Петров в миналото..?



По информация на bTV с него е била и жена, която е откарана в болница в тежко състояние.

По първоначална информация убийството е станало в столичния квартал "Драгалевци". 

На място е имало и жена, която също е простреляна. Тя е откарана в болница в тежко състояние,съобщи БТВ.На 15 август 2002 г. е извършен неуспешен атентат срещу него.

На 29 октомври 2015 г. отново е извършен неуспешен атентат с гранатомет срещу него. 

На 13 ноември същата година Алексей Петров обявява награда от 100 000 долара за информацията кой стои зад атентата срещу него.



Кочанова е кадър на агенция “Визаж” и през 2007 г. се окичва с короната, поставена на красивата й глава лично от Жени Калканджиева


Модният свят потъна в траур. Някогашната Мис България Вселена Гергана Кочанова беше показно екзекутирана в резиденцията на мъжа си Къро в Кейптаун на 25 май сутринта, предава местната полиция. Кочанова е кадър на агенция “Визаж” и през 2007 г. се окичва с короната, поставена на красивата й глава лично от Жени Калканджиева. Славата й носи мимолетни връзки с множество знакови имена от бизнеса, хайлайфа и спорта, била е гадже и на футболиста Иван Бандаловски, на когото тя според градските клюки е слагала рога с боса на групировката СИК Николай Маринов - Малкия Маргин. Първата си любов среща на 16 години в лицето на друг футболист - Николай Дойчев от ЦСКА.


Гери изгрява и в гореща фотосесия за еротичното списание “Максим” и цяла България вижда препълнената й със силикон пазва. През 2007 г. заминава на снимки в САЩ, от където се връща година по-късно с пеленаче на ръце, наречено Красимир.


Бебето е родено на 11 август в болница в Чикаго. Раждането е преминало нормално и малкият юнак се е появил на бял свят с идеалните мерки – 3,480 кг и 51 см. Докато Гери е била в САЩ в грижите за детето й помагали приятелят й и нейният баща, който бил много радостен, че е станал дядо.“Щастлива съм, че имам Краси – казва Гергана, – че е здраво и хубаво бебе. В момента и двамата трябва да свикваме с живота си тук и да се опознаем. Малко странно се чувствам като майка, но всяка раждала жена казва, че в началото е така, и не се притеснявам да си го призная." Още тогава започват догадки дали бащата не е митичният Красимир Каменов-Къро. Той по онова време е женен за първата си съпруга Светлана, която обаче хваща на калъп с доверения си бодигард Размиг Чакърян - Ами.


Отношенията на Къро и Гери са официализирани едва през 2015 г., когато двамата емигрират за ЮАР заради проблемите на гангстера с родното правосъдие. В жълти медии се появяват дописки за раждането на наследник на Каменов. По това време Гергана Кочанова сменя фамилията си в социалните мрежи от “Кочанова” на „Каменов“.


В Южна Африка според слуховете Красимир Каменов заживява с моделката в огромно имение насред саваната, макар и в публикациите от преди 8 години да се твърди, че Каменов се е разделил с манекенката и детето е от друга, то съвпаденията в имената изглежда твърде съмнителна. Проверка на медията установи, че от години Гери Кочанова живее в ЮАР в голям дом и има икономка, отглежда две момчета и едно момиченце.

Източник:flagman.bg



 


Чирпанската есен е ярка, топла и пълна с плод. Тази година още от август се заредиха едни тежки мъгли. Ароматът на топла земя се смесваше с мократа влага във въздуха. Есента се усещаше, но лятото все още не искаше да избяга. В града дойде панаира - приятно шарено разнообразие за децата и за възрастните.

Във времето на нашата история (края на 70-те години на 20 век), панаирите пътуваха от град на град в дълги колони от автомобили и камиони. Няколко дни да се устроят и в града вече гърмеше диско музика, светеха светлини, вечерта се събираха всички около лъскавите въртелешки и сергии. Хората от панаира живееха своя живот на номади, неподчиняващи се на законите на социалистическа България, облечени шарено и в западни дрехи, неразчитащи на заплата, аванс, непритеснявани от началник и партиен секретар. 

Един ден са тук, на другия ден на друго място, къде да ги хванеш, как да ги спреш?

В една мъглява сутрин панаирът пристигна и веднага започна да се устройва на голямата празна поляна. Това бе събитието на годината, нямаше как да го изпуснат. След два дни гръмнаха Boney M и градът се събра на преобразената поляна, пълна със светлини, аромати, шум, въртележки и атракции. Какво можеш да правиш там, да ядеш пуканки и фъстъковки, да се люлееш на люлките, да играеш на безбройните игри или да стреляш с пушка, за да спечелиш някоя от атрактивните награди. Пушкаджийницата беше нова, в огромен бляскав фургон, който за първи път идваше в града ни. Пред нея се тълпяха момчета, мъже и старци, за да стрелят и да спечелят награда. Но причината съвсем не беше в любовта на чирпанлии към стрелбата, нито в шарените кутии с карти за игра, пакетите Малборо, дънките или сребристия касетофон, които бяха главните награди.

Момичето на пушкаджийницата успя да плени сърцата на всички - около 25-30 годишна, с игрив смях, лек акцент. Стоеше непрекъснато с една разкопчана карирана ризка и къси дънкови панталони, особен матов тен, който всички приписваха на произхода й - баща италианец, майка българка, цирков артист. Това знаеха за нея в Чирпан, казвала се Сара, от малка обикаляла с панаирите.

Разкопчаната карирана ризка и късите дънкови панталони, които показваха изпечените стройни бедра на Сара успяха да подлудят чирпанлии. Бе онова време на годината, когато лозов сок тече във вените на мъжете от този край, а всяка емоция можеше да го накара да ферментира и да полудеят. Още на другата сутрин "младата на пушкаджийницата" беше най-обсъжданата тема в града. Вечерта панаирът беше още по-грандиозно посетен, като тълпата стоеше тихо и като в храм пред пушкаджийницата, за да не изпусне нито една дума или късче от смеха на Сара, която откровено се забавляваше и леко флиртуваше със своите стрелци. Излизаха мъжете, плащаха си своите левчета и стреляха, зяпайки бедрата й, осветени от цветомузиката, която проникваше в полумрака на фургона. Не печелеха нищо, но даваха пушките на следващите, с топли и потни приклади. Сара се смееше и им подвикваше окуражаващо.

На другия ден Сара и още няколко жени от панаира бяха видени в града из магазините. Представете си страхопочитанието и дистанцията, как на метри от нея се тълпяха мъжете, уж случайно, но без да съберат куража да я докоснат. Защото на слънчева светлина тя беше още по-красива, с изрязани сандали и изпечени от слънцето бедра, неземно еротична за Чирпан през 1979 година. Та тогава жените още ходеха със забрадки и дълги поли, които метяха улиците.

Валеше топъл септемврийски дъжд, но мъжете пред сергията не намаляваха, стояха и чакаха своя ред - всяка вечер панаирът беше пълен. Уж идваха само заради панаира, но най-големите опашки бяха пред Сара, за Сара и след Сара. Тя откровено бе подлудила мъжете в града, ако се говореше нещо друго, то бяха някакви несъществени неща.

Течеше последната вечер на панаира. Част от атракциите вече пътуваха за Стара Загора, където скоро щеше да се пренесе всичко. Сара с нейната пушкаджийница все още стоеше, пълна с мъже, които искаха да я погледат. Мъжете обикновено мълчаха, чакаха тя да говори.

Затова и се изненадаха, когато един от опашката застана до сергията и извика "Сара, обичам те! Остани да живееш с мен в Чирпан". Разшумяха се, позасмяха се, стар ерген, пък къде се е навирил за Сара. Къде точи зъби, не е това за него хапка. 

Сара само се засмя, каза "Стреляй, стреляй, само така ще ме задържиш - ако уцелиш."

Никой сякаш не забеляза, че той се прицелва, но пушката му не е от тези в пушкаджийницата, а я извади от дългия калъф, който носеше със себе си. Не го забеляза и Сара, докато изведнъж една червена роза не цъфна на гърдите й и тя се свлече на пода, все така усмихвайки се игриво, сякаш готова да подвикне - "Момче, уцели, твоя съм!"

И изведнъж настана тишина, ухаеше ужасно много на земя, на жадна за влага пръст, на лудост, която се е стаила в замлъкналия панаир. Милицията дойде първа, а линейката минути след нея. Лекарите само поклатиха глава и посочиха към мъжа, който стоеше прав до пушкаджийницата, обграден от стотици мълчащи негови съграждани. Ако беше направил само и едно движение, тълпата щеше да го разкъса, но той стоеше като омагьосан и гледаше Сара, свлечена на дъсчения под.

Изгаснаха светлините на другите фургони и започнаха да се подготвят по никое време да пътуват. Панаирът беше свършил.

Никой не разбра къде изчезна убиецът. Никой не коментираше, дори и градските милиционери мълчаха. Пред очите им беше още осиротелият светещ фургон на пушкаджийницата, от който се чуваше веселия смях и "Опитайте пак, момчета. Да заредя ли?"

Когато след десетина години се появи в града в болнав вид и с движението на ръце си имитираше пушка и правеше "Пам пам", малцина вече си спомняха за онази нощ и за Сара. Бе лежал в затвор за душевно болни и си беше привършил престоя - или по-скоро, с идването на демокрацията нямаше кой да го храни и лекува. Поживя като куче на улиците на града и една сутрин през зимата го откриха замръзнал извън града. Все не го свърташе и обикаляше, сигурно за да намери Сара, която не пожела да бъде негова.

Но бяха вече други години, никой не помнеше звънкия смях на Сара и онзи изстрел, който накара червената роза да цъфне на гърдите й.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от панаир в Луковит през 80-те



Не знам дали има друг случай на човек, който да е осъден заради любовни стихове. Но нека да ви разкажа моята история. През 1980 година се върнах на село. Почти завършено висше образование Българска филология и най-прозаичната причина за завръщането - мама и тате нямаха достатъчно пари. Аз работех в София като хамалин, но парите не стигаха. Наложи се да се върна и по семейни причини обратно, като отложих дипломирането. На село ме чакаха с радост, даже и работа ми бяха намерили - тиха и спокойна, уредник в читалището. Хем някакви пари да събера за останалата половин година в София, хем да имам време да уча. По тогавашните размери - селото ни беше почти с населението на град и имаше огромно читалище, в което се случваше какво ли не - пееха баби, деца играеха, имаше даже и библиотека, пенсионерски клуб, кино-зала и малка книжарничка. Започнах  да си изпълнявам задълженията, вечно с едни листове с хартия след председателката - това да запиша, онова. Стигнахме и до книжарничката - малка, пълна с топки, тетрадки, книжки за училището, пластелини. Там книжарка беше кака Р. (имената са умишлено скрити). Тя беше меланхолична красавица с очила, оказала се в нашето село покрай щастлива любов. След три деца и няколко години семеен живот, любовта бе заминала за Коми и не даваше никакви признаци на желание за връщане. Кака Р. много се зарадва, че има млади хора в читалището. Почнах да се отбивам при нея и да гледам книгите, докато си говорим. Млад мъж бях, тя беше много красива и какво друго да говорим, освен за книги. Когато тя се отпусна малко, един ден ми каза, че иска нещо да ми покаже. Вкара ме в едно малко складче, което не бях забелязвал. За моя изненада, там беше пълно с книги. Надали можете да си го представите, но в онова време имаше "дефицитни книги", за които хората се редяха на опашки. Плановата икономика зареждаше с еднакво количество всяка книжарница, а книгите, които в София свършваха за минути, тук стояха в склада и даже не се продаваха - нямаше интерес. Моят наивен ентусиазъм по интересните книги в склада леко обърка кака Р., която изведнъж ме прегърна и така ме целуна, че мравки попълзяха по краката ми. И ако до този момент не бях сигурен какво е да си мъж, в обедната почивка на този ден аз го разбрах. Връзката ни продължи тайно няколко месеца, като складчето беше много удобно за срещите ни. Всичко в читалището беше наред, а аз се готвех и да се върна в София.

Наложи се да посетя университета за едни документи. Направи ми впечатление, че някои от дефицитните книги, които ставаха ежедневен свидетел на нашите страсти, струваха няколко пъти повече от коричната цена в антикварните книжарници. Подбрах си няколко, попитах, нямаше проблем да ми изкупят всичко - но да са нови. Нещата бяха прости - още на другия ден попитах кака Р. как да взема книгите, че "приятели от София искат да четат". Тя се учуди, че  ги няма в големия град и ми връчи няколко кашона с книги - "да им занеса". Заедно направихме протокол, че от теч книгите са унищожени.

Продадох ги бързо, дори не се наложи да нося всички до София - още във влака пътниците поискаха да си купят. Пред очите ми се отвори златна възможност. След няколко курса до София вече имах 1000 лева спестени, а таванът на малкото складче беше прогизнал от вода и непрекъснато капеше и унищожаваше книгите. Така поне излизаше по документи.

С тези дефицитни книги успях да вляза и в кръга на нелегалните търговци на книги, които искаха свежа стока и плащаха на ръка, без много въпроси. Ако исках още пари, трябваха ми още книги. Реших да си пробвам късмета и в книжарницата на съседното село. Там ме чакаше с ококорени очи младо момиче, наивна, руса и добронамерена. Ще я нарека П. Оказала се в селото покрай своя съпруг, той бил много зает, нямал време за нея. Няколко вафли пред книжарницата, разговор за Павел Матев, едни цветя за празник и разбрах, че е "поетеса, обичала стихове за любовта, но била недолюбена, искала повече". И както предполагах, книгите пак бяха в складчето, а всяко влизане там бе съпроводено от преживявания, от които комплектите за рисуване и плажните топки можеха да почервенеят от срам. Излизах си с едно-две кашончета книги, които тя ми подаряваше. Не знаела и без това какво да ги прави.

Бях млад и наивен и си вярвах в късмета, но това ми е било и грешката. Няколко месеца преминаха безоблачно, пачката в скрина, а и двете книжарници изписваха всички нови книги и ми ги доставяха веднага щом излизат. Търговията се развиваше. 

Оказа се, че веднъж годишно в окръга имали събрание и на него наградили П. и кака Р. за "най-много поръчани книги от световни автори". Двете се гледали малко странно, но взели грамотите. Привидно нищо, но в главата на П. се появили съмнения. За да ги успокои и за да изненада приятно влюбения в нея български филолог (тоест, аз), тя започнала да вкарва във всяка книга, която ми дава, по едно красиво стихотворение за любовта. Естествено, посветено на мен. Аз въобще обаче не отварях книгите, а директно ги пусках на черната борса, където пък те тръгвали по различни платежоспособни клиенти. Готвех се да се върна обратно в София, с достатъчно пари за кола, апартамент и да завърша образованието. 

Но кой да предположи, че в една и съща седмица, при П. дошла ревизия да видят къде са поръчаните книги и защо не се продават, при кака Р. дошли на проверка за тавана в склада, защото загубите от течовете вече били огромни, а при моите хора в борсата дошла Икономическа полиция и конфискували всичко.

И докато аз съм си стягал багажа, унесен в мъжки мечти, П. признала на своя съпруг, че има друг и заради мен ревизията й не излиза с много левове. За мой лош късмет, съпругът на П. бил милиционерът на селото, който се усетил емоционално и професионално жегнат. Веднага подал към началниците, че жена му е жертва на измама, а измамникът е П.Т.Т. от село В. Сигналът му се сблъскал в управлението със запитването от София "кой е П.Т.Т. от село В. и какво търсят романтични стихотворения за него в конфискувани книги". Кака Р. само изплакала и припаднала, когато след комисията дошли и от Икономическа полиция.

Не ме арестуваха с показна акция, дойде милиционерът и вика "айде П, каквито си си ги надробил, да ги сърбаш". И аз си тръгнах с него. Със спестените пари успях да върна част от откраднатото, лежах година и половина в едно затворническо общежитие с най-долната сган на света. За зла ирония - направиха ме библиотекар. Няколко пъти идваха кака Р. и П. (вече се беше развела, мъжът й не беше издържал позора). Молех да им кажат, че съм болен, че не искам. После спряха. На излизане ми подариха бройка от "Богат-беден", в който с красивия си почерк П. бе описала любовта ни, с моите три имена и село. Откъснах страницата и хвърлих книгата.

Поех по своя път към един от големите индустриални градове, в които работата е черна и не питат нищо - за минало или за бъдеще. На село се връщах рядко, за да не ме види кака Р. по улиците, срам ме беше. След години разбрах, че и тя не е там, тръгнала бе с трите деца да си търси късмета в големия град. При едно от многото премествания загубих и страницата със стихотворението на П., заради което ме бяха разкрили. Не ми трепна, вече живеех друг живот.




Близките на Мария Георгиева не вярват, че се е самоубила.Според данните от полицията сигналът за скочилата от шестия етаж на блок Мария Георгиева бил подаден към 22 часа на 5 март.


Екипи на МВР и на Спешна помощ пристигнали на място, но само била констатирана настъпилата смърт. Към момента всичко сочи към самоубийство, като причината за трагедията се разследва в рамките на образувано досъдебно производство, твърдят от полицията. Близки и роднини на певицата обаче смятат, че не е възможно тя да е сложила сама край на живота си. Случаят досега не е оповестяван публично информират от  Марица


В последните години Мария Георгиева работила като фризьорка. Родом е от Димитровград, но преди време си купила апартамент в район „Южен“ със заем. Успяла да развие успешна дейност, благодарение на която изплащала без проблем кредита и не е имала финансови проблеми. В близкото минало Мария се изявявала като фолкпевица. Тя била част от предизвикателното трио „Спасителките“, което има няколко успешни песни.На 5 март, малко преди да бъде открита мъртва, тя говорила с майка си по телефона. Темата била детето й. Уговорили се то да остане при баба си да пренощува и Мария да го вземе на следващия ден. Малко след това тялото й било открито пред блока от минувачи.


„Според нас има нещо нередно. Пералнята в апартамента й е работела, вратата била отключена, а тя винаги заключваше. Освен това кой би пуснал пералнята, след което да тръгне да се самоубива. Мария беше борбена и никога не би направила това. Всичко случило се е загадка за нас“, заявиха нейни роднини пред „Марица“.


Погребението на младата жена се е състояло преди седмица, на 8 март. Роднините й смятат, че определено при настъпването на смъртта на Мария има нещо нередно и искат полицията да им даде отговори.


Още по-загадъчно е, че нейна приятелка, също част от триото „Спасителките“, умира отново при странни обстоятелства, като официално се съобщава за самоубийство. 


В края на април 2010 г. 22-годишната Атанаска Гюргакова е паднала от виадукт на 30-ия километър на магистрала „Хемус“ в посока Варна. Официална информация за инцидента не била съобщена от МВР, а близките й се съмняват, че би посегнала сама на живота си. По същия начин според тях смъртта й е останала загадка.






Вечерта на 30 януари 2003 г. купонът в Студентски град набира сила. След 22 ч. тепърва започва веселието, когато прозвучават картечни откоси. Черен мерцедес, в който пътуват двама мъже, е направен на решето. 

Шофьорът по чудо оцелява, ранен в краката. Куршумите обаче почти откъсват главата на возещия се на седалката до него съдия по борба Тодор Матов, пише „Труд“.

Полицията е в шок – спортистът, въпреки връзките си с борците, никога не е бил замесен и в тъмни дела.Във фаталната вечер Матов и мъжът зад волана Янчо Костадинов се връщат от заседание на Федерацията по борба в Националната спортна академия. Нищо не предвещава трагедията, която ще се случи минути след края му. На последната спирка на автобус 280 спрял встрани автомобил светва с фарове в очите на шофьора Янчо и той намалява. Тогава зачаткват изстрелите.

По-късно криминалисти ще установят, че килърите са чакали залегнали на близкото възвишение, а в ръцете им е гърмяла 7,62-милиметрова картечница “Калашников”. Атентаторите са били двама. Те зарязват смъртоносното оръжие и се мятат във возилото, което е успяло да накара “Мерцедеса” да намали. При огледа на автомобила полицаите откриват четири дупки от куршуми в дясното стъкло, откъм убития съдия.

Други два куршума са пробили вратата на шофьора Янчо Костадинов, също член на Българската федерация по борба. Той е закаран жив в реанимацията на “Пирогов” и лекарите успяват да го спасят, защото куршумите са попаднали в краката му. Възстановява се под тежка охрана.

Тодор Матов е загинал на място. Страшна гледка очаква пристигналите за минути на мястото полицаи – куршумите почти са откъснали главата на съдията. Той е на 60 години и е бивш треньор. Известен е с това, че е обучил и направил успешни голяма група нашенски борци. По-късно става уважаван международен съдия. Часове след убийството тогавашният главен секретар на МВР Бойко Борисов и шефът на Дирекция на полицията Васил Василев обявяват, че Матов е станал жертва погрешка.

Смята се, че мишената е бил Димитър Джамов, който също е бивш борец и също е присъствал на заседанието на Федерацията по борба. Нещо повече – мерцедесът му е същия като на съдия Матов. Джамов се забавил с потеглянето и колата с двамата му колеги минала първа покрай засадата на килърите, които нямали време да гледат номерата на “Мерцедеса”.Разследващите намират до изоставената лека картечница и 13 гилзи. Номерата на смъртоносното оръжие са изтрити. Димитър Джамов е извикан на разпит в СДВР. Не случайно още вечерта след стрелбата, вниманието на разследващите се насочва към него.

Пет месеца по-рано срещу Джамов, който е бивш републикански шампион по борба на България и участник на европейски и световни първенства, се извършва атентат, при който той надупчен с няколко куршума в корема. Посред бял ден на 16 август 2002 г. двама мотористи откриват огън по “Мерцедеса” му с автомати. Атентатът е близо до офиса му в столичния хотел “Хемус”, на оживено кръстовище, на метри от автобусна спирка. Джамов оцелява след операция на корема. Животът му е спасен, но той продължава да твърди, че бизнесът му е законен и не знае защо е станал обект на покушение.След убийството на съдия Матов, Джамов отново заявява категорично, че стрелбата с картечница не е била предназначена за него. Бившият борец има стари закачки със закона. През 1993 г. Джамов беше обявен за национално издирване като един от основните участници във въоръженото нападение над спортния комплекс “Дескрим” на 16 октомври. Тогава бе отвлечен един от лидерите на съюз “Защита” – Слави Бинев. Тъкмо това нападение постави началото на гангстерската война в столицата, завършила с няколко трупа.

Джамов и двама от шефовете на СИК – Красимир Маринов-Големия Маргин и Дмитрий Минев-Руснака, се скриха в Гърция, докато свидетелите от “Дескрим” си променят показанията и обвиненията срещу тримата бяха свалени.

Джамов се завърна в България през септември 1994 г. Година по-късно, след убийството на боса на ВИС Васил Илиев, той пое овакантения от него пост на президент на Федерацията по борба. Тъкмо в това си качество бе показно арестуван от барети по заповед на министър Николай Добрев по време на световно младежко първенство в Зимния дворец в София през юни 1996 г. с обвинение за въоръжен грабеж на циганския клан Панови в столичния квартал “Овча купел” година по-рано.То обаче не издържа поради липса на достатъчно доказателства и борецът беше обвинен за притежаване на незаконно оръжие и фалшив паспорт, открити при обиск в една от вилите му извън София. Джамов изкара година в ареста, но не успяха да го осъдят. Оттам подаде оставка като президент на федерацията.Бившият борец направи кариера като кмет

Джамов: Оня горе решава кой кога да си отиде

През 90-те години Димитър Джамов беше типичен борец, станал застраховател. Не беше нито от ВИС, нито от конкурентната СИК, а нещо трето, което му позволяваше да гравитира около двете. Легалният му бизнес бе като шеф на компанията “Зора инс”, която през 1997 г. загуби лиценза си. Джамов се пробва в различни бизнеси, свързани с имоти и строителство, но през 2007 г. реши да влезе в политиката.Той се яви на изборите за кмет на родното си село Семчиново, Пазарджишко и спечели с Живковски резултат от 99,9%. Четири години по-късно се пробва и за кмет на община Септември, но загуби още на първия тур. Години по-късно – през 2011 г. бившият борец намекна в интервю, че е имало човек по върховете на СИК, който е създал интрига, че пречи на бизнес интереси на групировката, но отрече това да е вярно.

“Наркотици в моя живот никога не е имало, това не е бизнес за всеки”, казва Джамов по повод на спряганите версии, че именно преразпределение на наркопазара е било повод за стрелбите. “Оня горе решава кой кога да си замине. Няма човек, който може да се опази, когато искат да го убият”, каза той. През 2016 г. Джамов като кандидат на ДПС изгуби изборите в Семчиново и оттогава за него не се чува нищо.Вижте още:Показния разстрел на Боса на ВИС-2 в Пиринско

Източник: Блиц



Това е трагичната съдба на Мирослава, която остава завинаги на 17 години. Тя е застреляна преди 11 години, а тялото ѝ не можеше да бъде открито повече от 2 месеца. 

През това време близките ѝ получават SMS-и, в които се иска откуп от тях. Те обаче не знаят, че Мирослава вече е убита брутално.

Висш шеф от ГДБОП заявява, че въпреки есемесите, които близките ѝ получават за откуп, девойката не е отвлечена, а вероятно е избягала с приятели в чужбина. Истината обаче се оказва зловеща – Мирослава е убита и заровена на безлюдно място край село Планиница.Полицията стига до двамата килъри, но единият от тях се самоубива пред служители от ГДБОП и то, докато е с белезници. Покрай самоубийството му все още има куп неясноти, които ще останат тайна завинаги.

17-годишната Мирослава е ученичка в елитна гимназия в Перник. Красивото момиче тренира таекуондо. Само след няколко месеца предстои да стане абитуриентка. На 7 ноември 2011 г. вечерта отива на тренировка в местната спортна зала. Отвън в тъмното я причакват двама души – Марио Любенов–Заека и Стойчо Стоев–Чочо. Вторият е познат на момичето, именно той решава, че трябва да я отвлекат, пише „Труд“.

Двамата са научили, че приятелят на сестра ѝ Елеонора – Борислав Чолев, е получил огромно наследство от починалия си баща, с когото не общувал от години. Похитителите смятат, че няма да е проблем да получат половин милион лева откуп от парите на Чолев.

Стойчо е въоръжен с незаконен пистолет, който купил специално за целта. Мъжете са с маски и се нахвърлят върху ученичката, събарят я на земята и връзват ръцете ѝ със „свински опашки“. Докато я влачат към автомобила им „Фолксваген Голф“, Мирослава познава Чочо по гласа. Той сваля маската и ѝ шепне: „Спокойно! Нищо няма да ти се случи.Само трябва да вземем едни пари!

Това се оказва лъжа – бандитите са решили предварително за по-сигурно да убият заложницата, преди да получат искания откуп. Карат Мирослава да напише писмо до сестра си, че е отвлечена и колко пари ще спасят живота ѝ. Момичето е било спокойно – Чочо не е чужд човек, той е работел като шофьор при Чолев, значи няма да ѝ стори нищо лошо.

На 15-ина километра от Перник, в района на с. Батановци, Чочо и Заека карат Мирослава да звънне на сестра си, за да ѝ каже, че е отвлечена, че не трябва в никакъв случай да се обажда в полицията. Момичето не знае, че му остава още минути живот.

„Голфът“ с престъпниците и жертвата спира в гората над с. Планиница. Похитителите нямат план някъде да я скрият и после да се освободят, а носят в багажника въже с халки. 

Извеждат Мирослава навън и Чочо я събаря на земята. Притиска я силно, в това време Заека премята примка през врата ѝ, усуква въжето и започна да тегли двете халки. След няколко минути Мирослава притихва и тялото ѝ се отпуска. Двамата копаят плитък гроб, събличат момичето голо и заравят трупа му.След това изхвърлят дрехите в кофа в близкото село Братановци. Притеснени, че Мирослава не се прибира след тренировката, близките ѝ започват да я търсят. Отначало при приятели и съученици, след това заявяват в полицията, че им се обадила, че е отвлечена. Разпитани са 30 човека, десетина са подложени на детектор на лъжата.Заека и Чочо не са под подозрение, в първите дни те чакат поисканите от Борислав половин милион лева.

Заедно с второто писмо, което пишат, оставят и сим-карта, на която да се свързват. Още на следващия ден агенти на ГДБОП намират откъде е била купена. Бандитите помолили случайна жена да я плати, но тя успява да опише външността им подробно.

„Взимате парите, ако сестра ми е жива“

Телефонът се подслушва, докато Чочо се обажда на Елеонора. Тя се съгласява да им даде парите, но само при едно условие – доказателства, че сестра ѝ е жива. Разговорът е от уличен автомат и полицията успява да засече Чочо в района. Той е задържан. Вечерта на 11 януари 2012 г. – два месеца след убийството, признава, че в съучастие с Марио Любенов-Заека са отвлекли Мирослава и са искали откуп. За да проговори обаче, той има условие – да стане защитен свидетел. Разследващите му го обещават.

Чочо води полицаите до гроба на девойката, където тялото е намерено. Заека е задържан, а Чочо започва да разбира, че ченгетата няма да изпълнят обещанието си.През цялото време той е окован с белезници на гърба. Полицаите от ГДБОП го водят в дома му за повторен оглед. Той моли да го откопчаят, за да отиде до тоалетната. Полицаите преместват белезниците отпред. Стойчо излиза в коридор, в който има метален шкаф за оръжие. Той и баща му са ловци и там са длъжни да си държат пушките. Там е и пистолетът „Глок“ на Чочо. Той успява да отвори вратата на шкафа, грабва пищова и се гръмва в главата.

Смърт без отговор – как Чочо се самопростреля?

Единият от похитителите се самоубива мистериозно – с белезници на ръцете и пред очите на полицията.

Антимафиотите, които придружават Чочо по време на самоубийство, са наказани, но въпросите около смъртта така и не намират отговори. И до днес има хора, които смятат, че е бил застрелян от служителите на ГДБОП, за да се приключи случая. Извършено е прецизно разследване, множество огледи и експертизи.

Марио Заека се оказва по-твърд от двамата, мълчи месеци наред и се прави на луд. Едва в съда през юни 2013 г. признава участието си в убийството на Мирослава и иска делото да се гледа по съкратената процедура. Получава 25 г. затвор и обжалва присъдата, след което Софийският апелативен съд му добавя още 3 години. Върховният касационен съд потвърждава убиецът на Мирослава да прекара 28 години зад решетките.

МВР издало разрешителни на мъж с крими досие

През годините криминално проявеният Стойчо Стоев – Чочо е получил 5 разрешителни за оръжие от полицията в Перник. Така той се е сдобил с 2 карабини, една ловна пушка и два пистолета – единият от тях „Глок“-а, с който се самоубива.

На 19 декември 2003 г. Стойчо получава първото разрешително за купуване на „Берета“ с цел самоотбрана, второто е на 31 август 2005 г. – за ловна пушка. На 25 февруари 2008 г. получава разрешение за пистолет за спортни цели. Купува си и карабина – ловният вариант на автомат „Калашников“. Отговор как на криминално проявен са издадени разрешителни за оръжия и има ли някой наказан старшина, така и не беше даден от МВР.

Източник: Блиц



Хората, живеещи в Казичене, още потръпват, спомняйки си злокобната нощ преди 30 година, когато тежка влакова злополука умъртви 8 и рани тежко 56 души. Живеещите покрай гарата се готвели да си лягат, когато заплашителен гръм ги предиздвикал да хукнат към релсите, където стотици ранени и оживели се опитвали да излязат от смачканите вагони. Разследване откри отговорните, съдът ги наказа. А хората, които оцеляха, дълги години не смеят да пътуват с трен.


Денят е 17 август 1992 година Стотици софиянци пътуват с нощния експрес „ Слънчев бряг “ към морето. 

Около 22.30 ч. те преди малко са се отправили от гарата в столицата и предусещат ваканцията, която са чакали цяла година. В същото време машинистът Красимир Тодоров и помощникът му Валентин Кръстев изчакват позволение за маневра на ръководената от тях товарна комбинация на жп гара Казичене, с цел да реалокират товарните вагони на различен коловоз. Внезапно Тодоров взема решение да прескочи да си вземе нещо за ястие, като оставя помощника си Кръстев самичък. В отсъствието на титулярния ватман композицията получава светлинен сигнал, с който се позволява маневрирането и Кръстев взема решение да го извърши. По-късно ще се окаже, че е пил, което му донесе по-тежка присъда.


Помощник-машинистът подкарва товарния трен, гледайки към задната му част, с цел да следи сигналите от маневрената бригада и не вижда две, оказали се съдбовни, неща начело - че светлинният сигнал към този момент се сменил и е червен и че стрелката се обърнала и е дала линия на експрес „ Слънчев бряг “. Той би трябвало да премине пренос през гара Казичене и се движи със скорост от 100 км/ч.  Сблъсък е неминуем  и свиреп. От удара дерайлират двата локомотива, два вагона от товарния трен и пет - от експреса. Няколкостотин метра релси са огънати и разрушени, скъсана е и контактната мрежа. Най-много от починалите са в предната част на експреса, където първокласният вагон е сплескан до неразбираемост.


Светкавично на място са изпратени десетки военнослужещи от Транспортни войски, екипи на полицията, в това число спецподразделението за битка с безредиците на Столична дирекция на вътрешните работи и съвсем всички дежурни коли за спешна помощ на Спешна помощ в София. За да освободят ранените, спасителите режат вагоните с флексове и горелки. В три лечебни заведения - „ Пирогов “, ИСУЛ и ВМА се борят за живота на потърпевшите. Униформените служители на реда са отделили целия периметър към зверския конфликт и задачата им е тежка – би трябвало да удържат десетките родственици на пътуващите в експреса, които единствено за час след злополуката са пристигнали на мястото. В тъмнината пред купчината ламарина те се пробват да намерят околните си. 

На помощ са пристигнали и поданици на Казичане, които идват преди военните и колите за спешна помощ.„ Около вагоните беше осеяно с тела “, спомня си след години Мария Стоева. „ От купчините желязо се чуваха воплите на ранените. Със брачна половинка ми успяхме да спасим трима души. Бяха заклещени в едно от първите купета, което се беше запечатало от удара. Бяха семейство с 10-годишната си щерка. Съпругът ми разруши стъклото на вагона, което беше напукано, само че кой знае по какъв начин и за какво към момента крепко. Първо излезе дребното момиченце, а по-късно родителите му. На детето му нямаше нищо, единствено дето беше изпаднало в потрес. 

Майка му и татко му бяха нарязани от стъклата на вратата, която свързва купето с коридора на влака “, споделя дамата, която живее едвам на стотина метра от мястото на нещастието. Най-много са потърпевшите в предната част на експреса. При удара третият вагон се качва върху четвъртия, а петият се врязва в другите два. Всичко стана за секунди. В купето пътувахме трима души, едното от момчетата беше заспало, по този начин и не се разсъни повече ”, спомня си Румяна Толчева. Тя пътува в третия вагон на експреса, където потърпевшите са най-вече.

Призори идват кранове на Строителни войски дружно с няколко танка и бронетранспортьори, които стартират разбъркването на дерайлиралите вагони. На мястото идват шефовете на Министерство на вътрешните работи и политикът Светослав Лучников, а президентът Желю Желев посещава потърпевшите, настанени в „ Пирогов “. Разследването на злополуката не престава две години. Освен пияният помощник-машинист Валентин Кръстев, обвинени са машинистът Красимир Тодоров, шеф влакът Ангел Ботев и диспечерът Стефан Петров. Делото влиза в съда през 1994 година, само че по-късно 8 пъти е отлагано. 

На 10 юни 1998 година - шест години след нещастието - Софийският градски съд издава присъдите. Магистратите постановяват 12 години затвор за помощника Кръстев, 8 години „ отнемане от независимост “ за машиниста Тодоров и 5 години затвор за шеф влака Ботев. Съдът приема, че тримата са работили по несъобразителност. Единственият оневинен е диспечерът Петров, така като е подал в точния момент забранителният сигнал, само че пияният асистент ватман не го е видял.  По това време Петров е 25-годишен и в нощта на злополуката косата му побелява.


 


На 20 септември 2009 година край бургаския ж.к.Меден рудник Калоян Стоянчов - Голямата Рижа, управляващ лек автомобил Ауди засича мотора на Петко Лисичков. Голямата Рижа с нецензурна жестикулация, придружаван от свой приятел, държащ нож в ръка, се насочва към Лисичков. Ексбаретата вижда двама мъже срещу себе си, агресивни и въоръжени, опитва да се защити с палка, която обаче му е отнета, както по делото пише „със специални умения”.


Голямата Рижа и приятелят му събарят Лисичков на земята и започват да го налагат с палката и ритници. В ръката на единия проблесва острие на нож. В този момент Лисичков вади законно притежаваното си оръжие и прострелва с четири изстрела тялото на Калоян Стоянчов - от упор.„Няма съмнение, че в рамките на нападението подсъдимият се е защитавал. Стрелял е срещу един от нападателите си, за да го отблъсне, защото животът му е бил в опасност предвид репутацията на младежите, за която Лисичков добре знаел. Пределите на неизбежната отбрана не са превишени, защото обвиняемият е действал в състояние на уплаха”, пишат в мотивите си тримата съдии от ВКС.


Те анализират, че от направените в досъдебното производство съдебно-медицински експертизи ставало ясно, че Калоян Стоянчов е отблъснат едва след третия изстрел, който е засегнал големи кръвоносни съдове на белия дроб, от което е последвал сериозен кръвоизлив. Последният четвърти изстрел, довършил Голямата Рижа е бил излишен, но пострадалият е действал в състояние на уплаха и самозащита.Вижте още:25 април, 1995 г.-покушението на Васил Илиев по часове

Източник:Флагман



Полицай е убит до границата с Турция, съобщи МВР. Инцидентът е станал снощи, около 20:35 часа, когато неустановено лице стреля по съвместен наряд на Гранична полиция и военнослужещ, който изпълнява задълженията си по охрана на границата в района на село Голям Дервент.

В резултат на произведените изстрели служителят на Гранична полиция е починал на място, а служителят от МО е успял да се оттегли от мястото, като същият не е пострадал.Към мястото на инцидента са насочени най-близките гранично полицейски наряди.

"Имам информация, която не е проверена, напротив, той е взел необходимата позиция като се е прикрил. Това все пак подлежи на проверка. Прекалено рано е да коментираме каквато и да било хипотеза", заяви министъра на отбраната Димитър Стоянов на брифинг по случая с убития полицай на границата край Елхово,съобщава дарик.бг

"Говорих сутринта рано по телефона с министър Демерджиев, но и той ми предаде същата информация", добави Стоянов.

"Разбира се, че е притеснителен случая, аз лично считам, че това е криминален случай на каналджии, които по един или друг начин се опитват да продължат своята нелегална дейност, за съжаление платена с цената на един човешки живот", заяви Стоянов. 

За инцидента са уведомени турските гранични власти, като е направена среща на линията на държавната граница, с цел установяване и задържане на извършителя.

Предполага се, че извършителят е на турска територия. Изпратените наряди не са установили незаконни мигранти в района.

За случая са уведомени дежурен разследващ полицай, дежурен експерт, оперативен работник, дежурен следовател и дежурен прокурор. 

Към мястото тръгва министърът на вътрешните работи Иван Демерджиев. Очаква се около 9:00 часа той да даде информация за медиите пред РДГП “Елхово”.

Във връзка със случая се отменя официалното отбелязване на празника на националната полиция - 8 ноември.

По думите на кметския наместник Иван Франсъзов в село Голям Дервент ежедневно преминават групи с нелегални мигранти. ой каза още, че в селото, в което живеят около 30 души, не са чули изстрели снощи. Преминаващите мигранти са предимно сирийци и афганистанци, каза още той. По негова информация загиналият полицай е от Елхово.

"Мигрантските групи са от по 20-30 души, предимно млади хора от Афганистан и Сирия. Постоянно минават тук през границата и създават суматоха". обясни Франсъзов. Граничната ограда е в добро състояние, твърди той, но "мигрантският натиск е голям и тях нищо не ги спира".

Бившият министър на вътрешните работи Емануил Йорданов също коментира случая. “Работата по границата никога не би могла да приключи. Трябват повече сили и средства, които да се насочат натам. Не е възможно всяка една ситуация да бъде предвидена”, каза той в ефира на “Здравей, България”.Вижте още:Как охранявахме държaвната ни граница преди 1989 година





Беше през 80-те години на миналия век. Бях служител в кметството. Много често вършех канцеларската си работа в извънработно време. През деня имаше много  други задачи. И затова вечер когато нямаше  вече посетители си работех спокойно.

Беше ясна и топла юнска вечер. Разтворени бяха врати и прозорци. Работех си спокойно. Тогава в кметството имаше нощни дежурни – мъже, бивши военни, преминали вече в запаса. Едовременно чаках и нощния дежурен да предам дежурството, което ставаше по опис. Предупредих го, че може да закъснее, ако има да върши някаква лична работа. Тогава селото беше многолюдно. Имаше голямо движение на хора и превозни средства чак до полунощ. А пък нея вечер имаше и другарска наборна среща. Бяха надошли хора от различни места за да се срещнат в родното село. 

Още през ранния следобед площадът беше пълен с хора. След 20 часа всички се прибраха в залата за официалната част. Около 22 часа чух, че някой се качва по стълбището, защото стаята ми беше на втория етаж. Разбрах, че при мен идва нетрезвен човек. Не се изненадах, защото и друг път ми се е случвало някой пийнал съселянин като види, че съм още в кметството да дойде да ме посети. Този човек ме изненада, когато се появи на вратата. Беше непознат. Изцапан, изкалян и с охлузвания по лицето. 

Явно беше и пиян. Говорейки на пресекулки ми се представи. Бил на гости в нашето село, в дома на мъж с когото се запознал в болницата. След като приключило гостуването отишъл на спирката, но автобусът вече бил заминал. Отишъл в ресторанта. Понеже не познавал никого, седнал сам на маса. След малко трима младежи го наобиколили. Когато той отишъл до тоалетната, те го последвали. Поискали да им даде всичките си налични пари. Той отказал - последвали няколко крушета. Паднал на земята.  Тогава му взели всичките пари.       

Разбрах, че човекът беше дошъл да изплачи мъката си и преживяното. Разпитах го да ми даде някакво обяснение за тези младежи. Познавах всички в селото. От описанието за нападателите разпознах един от тях, но това ми беше достатъчно. Казах на непознатия, че още на сутринта ще бъдат повикани в кметството да отговарят за постъпката си. Мина ми през ума да го настаня да нощува в дежурната стая или в някой друга, но видът му и състоянието, в което бе изпаднал не позволяваше това. Казах му, че времето е топло - да отиде и полежи на някоя пейка и там ще изтрезнее. Сутринта ще го изпратим с автобуса. Послуша ме човека и с бавни крачки, залитайки заслиза надолу.

Когато дойде дежурният го уведомих, че има пиян човек навън. Ако дойде да го безпокои да не се притеснява или да се чуди какво да прави. Прибрах се в къщи. Към два часа след полунощ дежурният ми се обади, че когато хората са се прибирали от тържеството, на една пейка в парка намерили мъртъв човек. Нямаше никакво съмнение, че това е същият човек, който дойде да ми се оплаче. Обадих се на дежурния в районното управление на МВР.

Отидох в кметството, за да изчакам дежурната група. След двадесетина минути пристигнаха трима следователи. Първата им работа, като дойдоха беше да транспортират тялото за аутопсия.  Казах им, че имам съмнение за един от нападателите. Когато доведоха младежа в кметството беше със същия зелен панталон, както ми го беше описал пострадалия. Нямаше никакво съмнение, че за него ставаше дума. 

Трябваше само да се докаже. Той отричаше да е ходил в ресторанта, разправяше, че не е виждал никого. Доведоха и една от сервитьорките. Тя назова и другите двама младежи, които са ходили до масата на непознатия. Забелязала е, че са говорили с него, но не е чула за какво. Доведоха и другите двама.

Оставиха ги по един в стая. При тях имаше и следовател да ги разпитва. След това следователите се сменяха, за да могат чрез кръстосан разпит да разберат истината. Използваха професионален метод за това. Нападателите не знаеха, че непознатият човек е починал. Следователите им казаха, че още е в нетрезво състояние, настанили са го в друга стая - когато изтрезнее напълно ще ги разпознае. 

Тогава нападателите признаха за всичко - завели го завели до тоалетните, той се е съпротивявал и не им дал доброволно парите си. Единият го е ударил в лицето. Падайки назад мъжът си е ударил тила в стъпалата на тоалетната. От това е настъпила и смъртта му по-късно. Това беше потвърдена и от съдебно-медицинската експертиза.Нападателите получиха справедливи присъди за това си криминално деяние.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно Абланово, Русенско/Наборе.бг/


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив