Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Името на френския актьор, режисьор, сценарист, продуцент и певец е анаграма на “le don” (дарбата) и често се смята, че е негов псевдоним. Това обаче е рождената фамилия на секссимвола на 60-те.


През 1958 г. при снимането на филма „Кристина“ Делон се запознава с австрийската актриса Роми Шнайдер, а от 20 март 1959 г. двамата са сгодени. По време на тяхната връзка Ален има любовна афера с немската певица и фотомодел Нико, която на 11 август 1962 г. ражда син на име Кристиан Аарон Булон.Делон е опровергал своето бащинство, но Нико продължава да твърди, че той е бащата. През декември 1963 г. след близо 5-годишен годеж Делон и Шнайдер приключват връзката си.


На 13 август 1964 г. Ален се жени за Натали Бартелеми, родена на 1 август 1941 г. в Мароко - известната френска актриса и модел, позната като Натали Делон. 


Един месец след това им се ражда син Антони. На 25 август 1968 г. Ален и Натали се разделят и от 14 февруари 1969 г. са разведени.Интимни приятелки на Делон са били актрисите Мирей Дарк и Ан Парийо. След това на 51 години той се жени за холандската манекенка Розали ван Бреемен и е с нея почти 15 години (1987 - 2001). По това време е удостоен с най-високите награди в кариерата си.


През последните години Ален Делон е известен не само като великолепен актьор, но и като успешен бизнесмен. Под неговата търговска марка "AD" се произвеждат много стоки като парфюми и цигари. Той управлява и собствена авиолиния. Почитателите на произведения на изкуството високо оценяват колекцията на Делон. В частност, през 2007 г. актьорът е продал част от своята колекция от картини за около 9 милиона евро.Той неведнъж е споделял, че вярва в джентълментството, че обожава жените, но е искал да даде цялата си любов само на една-единствена. Животът обаче има други планове за този мъж и той преживява доста в своя житейски път.


Днес ще ви запознаем с някои от най-мъдрите и истински мисли на актьора за живота, които със сигурност ще ви трогнат.


„Обичам да ме обичат така, както аз се обичам“ е един от любимите ни цитати от великия актьор.



Годината беше 1970-та. Председателят на ТКЗС-то ме повика и ми съобщи, че в България пристига съветски авиоотряд от селскостопански самолети. Те ще бъдат в помощ на селското стопанство. Един от тях ще кацне в нашето село - Горно Абланово.

Имахме определена мера, където и друг път бяха кацали наши самолети. Председателят на ТКЗС нареди на шофьора на джипа, че след като се приземят да вземе екипажа и ги закара в селото, където им беше оборудвана стая за нощуване. Казах на шофьора, че ще отида на поляната с моя мотоциклет. Бях много развълнуван, че на мен се падна честта да посрещна съветските летци на наша земя. Час преди определеното време бях вече на импровизираното летище. Дойде и джипът. Други хора от село не знаеха. В уречения час се чу бръмченето на машината. Приземи се и кацна. Сигурно пилотът беше много опитен и приземи самолета сякаш познаваше обстановката отлично. Такива кацания бях виждал само във военните филми от Втората световна война. Пилотът беше избрал място и за стоянка на самолета. След като се убеди, че всичко е наред изгаси двигателя. Аз се запътих към самолета и с голямо вълнение очаквах срещата със съветските летци. Предварително бях решил, че ще им говоря на български, защото ще объркам падежите.

Пръв от самолета слезе командирът - висок и строен руснак на средна възраст с когото по-късно се опознах добре. Здрависахме се. Аз само му казах „Добре дошли“. Слязоха и останалите трима от екипажа. Казах им да си вземат личните вещи, джипът ги чака и ще ги отведе на определеното място. Те послушно изпълниха това, което им казах. Явно добре ме разбираха. Нямаше смисъл да се правя, че разбирам руски. Случи се нещо, което и сега не мога да си спомня. Екипажът сложи стоманени обтяжки на крилата. Подпряха колелетата. Командирът нещо се засуети - влиза, излиза от самолета. Стана така, че тримата се качиха в джипа и заминаха за селото. В един момент пилотът дойде при мен и ми каза това, което не беше предвидено. Поиска да му доведа човек, който да охранява самолета. В противен случай пилотът не можел да остави самолета без надзор. Беше неумолим, искаше лично той да инструктира охраната.

Изпаднах в много сложна ситуация.  Едва ли щях да намеря в този момент председателя на ТКЗС. При всички случаи щях да опера пешкира. Измислих нещо и казах на командира на самолета, че ще му доведа пазач на самолета. Сетих се за такъв човек. В стопанския двор в близост до площадката имаше кантар. Вече не го ползваха, но имаше пазач - бай Стефан. Много окумуш човек. Казах на бай Стефан, че председателят е наредил да охранява самолета. Бай Стефан се зарадва много и послушно се качи на мотоциклета. Повече от 30 минути командирът го инструктира. Бай Стефан не всичко разбираше, но уклончиво кимаше с глава.

След като приключи с инструктажа командирът ме попита къде е джипът. Казах му, че с мотоциклета ще се приберем. Категорично отказа. Явно не се беше качвал на мотоциклет.  Доста тежък ми се виждаше - почти двойно по-едър от мен. Щеше да ме олюлява. Теренът беше леко разкалян от падналия предния ден дъжд. Казах му, че друг избор нямаме, нито аз нито той. Нямаше как да го оставя да върви пеша три километра. Председателят щеше да ме натика в миша дупка, че съм се изложил. Командирът беше непреклонен. Най-накрая го ударих на молба и започнах да го убеждавам. Казах му, че както той владее самолета, така и аз си владея мотоциклета. Не бива да се страхува, защото сме на земята. Не сме във въздуха. Тогава командирът почна да ме убеждава, че самолетът е много по сигурен от това возило на две колела. Най–накрая след молби и увещания успях да го убедя. Качихме на мотоциклета. Първите стотина метра едва удържах возилото. След това сякаш посвикна да пази равновесие. Благополучно стигнахме до шосето и си отдъхнах. Спокойно вече го возех. Стигнахме до канцеларията. Пилотът слезе от мотоциклета и ме похвали за успешното ми приземяване, каза ми, че и той ще ме повози. Засмях се и му казах, че на дърво без корен няма да се кача.

През цялото време докато бяха на село неотлъчно бях при съветските гости. Невероятни хора. Командирът и заместникът му бяха с по десетина години по-възрастни от мен. Вторият механик беше само с три-четири години по-възрастен. Него го возех постоянно на мотоциклета. Беше долу-горе на моите килограми. Отначало и той упорстваше не само да се качи на мотоциклета, а отказваше да дойде на гости у дома. Него по-лесно го убедих, като му казах, че сме братски народи. Казах му го така, защото ме разбра.

Определените им дни минаха много бързо. Много хора отидохме да ги изпратим. Когато самолетът се издигна направи няколко кръга над селото. След това се върна при нас - изпращачите. Спусна се ниско и размаха криле за довиждане. Набра височина. Ние дълго гледахме самолета чак докато  изчезна в небето. Бях сякаш най-много доволен, че се справих добре и не се изложих пред руснаците.

*в статията е ползвана илюстративна снимка от интернет

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно АБЛАНОВО, Русенско/наборе.бг/



Предлагаме ви любопитен разговор със Стефан Данаилов на тема качествата на съвременните мъже, публикуван през 1974 г. в периодичния печат. Той е направен по повод читателско писмо.

В редакцията пристигна писмо от група осмокласнички от Асеновград,пише retro.bg. „Ние сме 14-годишни, но ни безпокои държанието на нашите съученици. Те изобщо не разговарят сериозно с нас, а си служат само с ритници. Приказват вулгарности и цинизми, които ни е неудобно да напишем. Отсега сме разочаровани от мъжете. Кажете ни, всички мъже ли са такива?“. В никакъв случай! – искаше ни се да извикаме и да изредим различни техни достойнства, та да върнем на момичетата така рано загубената вяра. Но после си помислихме: а не е ли по-добре мъжете сами да защищават (и когато трябва, да упрекват) себе си? И да се опитат косвено да отговорят на въпроса: „Грубостта, вулгарното отношение, цинизмът прояви ли са на мъжество?“Поместваме разговор с нашия популярен киноартист Стефан Данаилов, пресъздал образите на десетки смели, силни, решителни мъже.

 - Обаянието на повечето герои, които пресъздавате, се дължи на това, че те притежават едно ярко изразено качество – мъжественост. Какво според вас се съдържа в тази дума?

- Сега се снимам във филма „Началото на деня“. Изпълнявам ролята на инж. Стойчев, 28-29-годишен, амбициозен, предприемчив, той респектира околните със силния си характер. В мината, където работи, става нещастие — загива човек, за което и той има вина. В момента, когато комисията трябва да разследва произшествието, Стойчев получава от жена си телеграма, с която тя го вика. И той рискува своето собствено положение, за да остане верен на дълга към жена си.Трябва да спомена и Джупунов от филма „Иван Кондарев“. Той е без образование, не може с думи да завладее момичето, което харесва. Но е природно интелигентен, естествен, всеотдаен, готов на всичко. Това също се съдържа в понятието мъжественост.

Физическата сила и предприемчивостта, храбростта и хладнокръвието са едната страна на понятието мъжественост. Другата е силата на характера, нравствената устойчивост, неща, които се проявяват и в отношението към жената.

- Смятате ли, че грубостта, вулгарното отношение, цинизмът са прояви на мъжественост?

- Опитвам се да си спомня нещо от моите ученически години. Бях харесвано момче, но невинаги момичетата, които аз харесвах, харесваха мен. Не зная как е сега, но в нашите взаимоотношения в гимназията грубости нямаше. Ех, колкото за закачки… Бях в X клас и много ми се нравеше едно момиче. Веднъж, за да ѝ направя впечатление, издрасках каучуковите подметки на обувките ѝ с химикалка. Химикалът после не може да се изтрие. И право да си кажа, не ѝ направих голямо впечатление, само трябваше да се извинявам.Мисля обаче, че понякога тон за лошото държане на момчетата дават и момичетата. Не знам, но не е изключено ученичките, които пишат писмото, до са подразнили с нещо своите съученици. Та мисля, че в един откровен разговор и тяхната вина не бива да се премълчава…

Наскоро ще привърши снимането но филма, в който сега участвувам. Той носи условното заглавие „Сашо убива вълк“. Сашо (моят герой) е студент по архитектура, жив, предприемчив, способен, той е, тъй да се каже, „сладурът“ на компанията. Още от пръв поглед прави впечатление на жените. Случайно в компанията му попада момиче, което не привлича с външността си, но е с характер, по-различен от на другите. Една нощ, която са прекарали заедно, довежда Сашо и нея до брак. И става нещо необикновено – този истински мъж, от когото са очаквали да ръководи семейството, постепенно се загубва. Под влиянието на една амбициозна и упорита жена, заета да гради своето положение, той загубва своето. Накрая на филма ние упрекваме и тази жена, която толкова бързо „помага“ на мъжа си да се провали…

Тъй като говорех за женската вина, искам да споделя и друго. Седна например в ресторант и дочувам момичета от съседна маса да говорят на висок глас. Едната казва: „Я виж, Стефан Данаилов“. Другата грубо отсича: „Остави го тоя...“. Сякаш съм стар познат с тези момичета и току-що за нещо съм се скарал с тях. Аз също бих могъл да ги нагрубя, и то сполучливо, че да изпаднат в още по-неудобно положение. Но винаги съм се придържал към правилото: мъжете не бива да бъдат дребнави, дори и когато са оскърбени, те трябва да намерят сили да се издигнат над обидата, особено когато тя е на безпринципна основа.

Самият аз ненавиждам грубостта, насилието. Скоро в един град, чието име няма да назова, бях свидетел на срамна сцена: видях на улицата момче, което биеше момиче. Отидох веднага, за да прекратя недостойната разправа. Като ме видя, младежът започна да се оправдава – изневерявала му... Независимо от мотивите аз отричам физическото насилие като средство за отстояване на мъжкото достойнство.

- А какво ще кажете за кавалерството, за вежливостта?

- Страстен поклонник съм на рицарските романи. Чел съм ги като дете, чета ги и сега, когото вече съм на 32 години. Разбира се, никой не знае дали точно така блестящо и толерантно, както пише в книгите, тогавашните мъже са се отнасяли към жените. Но поне е приятно да си представяш тази атмосфера, в която има толкова проява на благородство и истински мъжка сила.Лично аз често си задавам въпроса: достатъчно ли съм вежлив, коректен, внимателен към моите познати, към моите колежки? По природа обичам хубавото, обичам добре облечените хора. Не мога да мина край някоя позната жена, без да кажа как ѝ стои новата дреха, хубавата блузка или прическа. Да забележиш човека, да го оживиш с някоя приятна дума, да му подхвърлиш весела закачка или шега – това радва, подобрява настроението му. Своеобразен егоизъм у някои хора е да не забелязват нищо и никого освен себе си и по този начин да оскърбяват другите.

Моята известност като актьор ме задължава да бъда още по-вежлив и към хората, които не познавам. Много пъти нито нервите ми са били в ред, нито личните ми ангажименти са ме предразполагали към усмивка или непрекъснато ръкостискане. И все пак правя всичко възможно да не огорчавам, да не разочаровам хората.

- Не смятате ли, че отношението към приятелката и любимата, към съпругата и майката се възпитават от най-ранна възраст?

- Разбира се. Много сериозен момент е възпитанието – преди всичко в семейството. Аз например никога не съм чул майка ми и баща ми да разговарят пред мен за пари, за битови неуредици. Сигурен съм, че за толкова години съпружески живот те са имали и сериозни недоразумения, и конфликти. Но никога не съм почувствувал това. Родителите ми дадоха най-важното – представата за идеални отношения между мъжа и жената. И аз съм им безкрайно благодарен за това.

Източник:retro.bg



Денят на убийството на Ленън не остава безпаметен и за младите хора в комунистическа България. На 8 декември 1986 г. група ученици от столичното 31-во Средно училище за чужди езици и мениджмънт „Иван Вазов“, по-известно като Бастилията, окупират ул.“Граф Игнатиев“ и на стената на бившия Софийски нотариат дръзват да поставят цветя в памет на легендарния бийтълс. Пред очите на тоталитарната власт оставят и своите послания, написани на английски език:

„Джон, ние сме с теб! Джон, обичаме те!, 

превръщайки Стената в негласен паметник на свободата. 

Проявявайки смелостта да изразят открито отношението си към своя кумир, въпреки наложените идеологически норми, тези момчета и момичета се превръщат в родоначалници на традицията да отдаваме почит на свободния човешки дух, в чийто символ се бе превърнал Джон Ленън. 30 години след убийството на душата на „Бийтълс”, през 2010 година, по инициатива на български рок музиканти, начело с блус-легендата Васко Кръпката на Стената на Джон Ленън поставят и негов барелеф.

Днес може би малцина си спомнят историята на бунтарите от Бастилията. Памет за нея пази Маргарита Цонева* - бивш директор на училището, чиито възпитаници са същите тези джонленънци. За тях тя си спомня с огромно умиление и гордост, но и с много болка и обида.

Съдбата я среща с умни, будни и увлечени по музиката на Бийтълс деветокласници. Ливърпулската четворка е станала техен кумир, вдъхновила младежите да направят състав, който всеки ден в голямото междучасие изнася петнадесетминутен концерт с музиката на "Бийтълс". В онова време на табута за всичко западно тези техни плахи пориви за свобода, желание за изява на младежкия им дух, вместо да будят възторг и подкрепа, се сблъскват с репресивните партийни и държавни органи в България. А постъпката им на 8 декември, обявен за ден на Софийския университет и празник на студентите, за хората от властта е нещо осъдително и позорно. За тях тези тийнейджъри са на най-големите нарушители на реда и законността, бунтовници срещу социалистическата идеология.

Попаднали в полезрението на репресивната машина, 15-годишните момчета и момичета  са подложени на неимоверни репресивни мерки. 

Принудени са всеки ден да ходят в милицията да се разписват. Родителите им са порицани и наказани да заплатят една значителна сума, за да бъдат заличени „позорните им послания“, изписани върху стената на нотариата, която е „социалистическа собственост“. Унижени и омерзени, родителите им остават безмълвни, с наведени глави, но не от срам заради постъпката на децата им, а от страх, че един младежки порив за свобода може да сложи „черен печат върху бъдещето им“.

Репресивната машина на тоталитарния режим не спира до тук. Случката все повече придобива идеологически характер. От Комсомола настояват за изключването на „нарушителите“ и да получат най-строги наказания за противозаконно държание от Педагогическия съвет. Но както във всяка приказка за доброто и злото, и тази история има своята щастлива развръзка. Бунтарите от 9-ти клас получават подкрепата на своите приятели и съученици. Убедени в тяхната невинност, зад тях застават повече от техните учители. А директорката на училището води истинска битка с тесногръди чиновници и надъхани идеолози на партията. Със стихосбирка на Джон Ленън в ръка тя пламенно защитава своите джонленънци, опитвайки се да докаже, че всеки човек има право да бъде себе си и отстоява своите идеи и ценности.

Свидетели на този „хулигански“ диспут тогава случайно стават журналистите Екатерина Генова и Еми Барух. Изненадани, но и истински въодушевени от случилото се те стават истински съмишленици на бунтарите от Бастилията. Вълнуващият разказ става повод за обществена дискусия във в. “Поглед“, в която отзивите са повече от положителни. След това влиза неофициално в афиша на театър „Народна армия“. Там в продължение на месеци всяко представление започва с увертюра – артистът Ицко Финци разказва, на фона на подходяща музика, ученическата история на бунтарите от Бастилията. И няма как тя да не е докоснала сърцата на тези, които са провидели в тези толкова чисти и искрени момичета и момчета надеждата да променят порочния и измислен свят, в който трябваше да живеят милиони българи.

Ехото от бунтарския им дух стига и до музикантите на станалата вече много популярна българска банда „Щурците“. Сам Кирил Маричков се среща с тези смели и жадни за познание млади хора, за да си говорят за трудния, изпълнен с изпитания и разочарования път на Бийтълс, за трагичната съдба на Джон Ленън.

Финален акорд в трогателната история за джонленънците от Бастилията поставя документалният филм на Искра Йосифова „Стената“, видял бял свят през 1989 година. Разказана правдиво и искрено, към нея не остават безразлични хиляди свободомислещи и търсещи промяна хора в България. А героите на филма – отварят нова страница в най-новата история на България.

На 8 декември 1986 година смели възпитаници на Бастилията в София правят своя избор – вдъхновени от музиката на „Бийтълс“, с един изстрел убиват „страха от един мракобесен режим“, изричайки безмълвно: „Искаме да бъдем свободни хора!“ ...вдъхвайки нов живот на своя кумир от Ливърпул.

*Есето на Маргарита Цонева може да прочетете в авторската й книга „Чуто, видяно и преживяно“ на изд. „Пропелер“.

Източник:"Фактор"



В Тълковния речник на българския език срещу непригодност пише: Човек, който не притежава качества, за да се справи успешно с някаква работа. През 1994 г. “по непригодност” от Младежкия театър е уволнен един от най-обичаните актьори – Владимир Смирнов. Заповедта е кратка, без подробности за причините.

Нямам нищо общо с това, ще се оправдават по-късно авторите на скверното дело. По-късно съдът ще прецени, че има нарушение на закона, и ще върне обратно актьора в театъра. Но нищо вече няма да е същото. Раната се оказва твърде дълбока, за да може да заздравее… Намесва се алкохолът, инсултът и човекът, когото смятаха за преродения Владимир Висоцки, пое пътя към своя идол. 

Дори агенция ВВС не подмина с безразличие този тъжен факт. Това се случи на 10 август 2000 г. Точно преди шестнадесет години.Филмът “Сбогом, приятели” на режисьора Борислав Шаралиев е една от емблемите на родното кино. Той се появява на екрана през 1970 г. Тогава българските зрители виждат за първи път едно непознато, но без съмнение много красиво лице. Подобно на учениците от филма, ипубликата се влюбва в учителя Боев.

Твърде бързо популярността на Владимир Смирнов, актьорът, изиграл тази роля, надскача театъра, в който играе. По-любопитните, сред които повечето са жени, искат да знаят всичко за него. По това време Народният театър за младежта е в зенита си. Дълги опашки се проточват към касата му, за да видят “Тримата мускетари”, “Сезонът на големите дъждове”, “Оливър Туист”.

“В мюзикъла по Чарлз Дикенс с Владимир Смирнов се дублирахме в ролята на лошия бияч Бил Сайкс – спомня си колегата му Добромир Манев. – Бяхме си конкуренти, но той си оставаше все така приятелски настроен, леко дистанциран, като че ли не можеше да преодолее някакво притеснение. Когато вземеше китарата обаче, ставаше друг”.

В безсмъртния роман на Дикенс се разказва историята на Оливър, момчето, което не познава родителите си. Далеч преди да играе в него,

Владимир Смирнов ще изживее ролята на главния герой.

Той е роден в разгара на Втората световна война на 22 юни 1942 г. в Черногорск, Сибир. (Има твърдения, че рождената му година е 1941-ва). Бащата, военен летец, изчезва по време на боен полет някъде около Сталинград. Синът му още не се е появил на бял свят. Майката е актриса, изпълнителка на цигански романси. На 21 години тя оставя току-що роденото си дете на бабата по бащина линия Клавдия и се изгубва по артистичните си пътища. (Двамата ще се срещнат отново след много години, благодарение на упоритото желание и издирване от страна на сина.)

 Но преди това, в детството му, в мизерните фронтови години, старата жена няма възможност да го издържа с вдовишката си пенсия и го дава в Суворовско училище, където повечето деца нямат родители. Там израства бъдещият възпитаник на Ленинградския театрален институт и актьор в “Театъра на комсомола”. Но въпреки успешното начало,на Владимир Смирнов не му е писано да стане звезда на съветското кино и театър.

И то не поради липса на талант, а защото среща младата и красива студентка от софийския ВИТИЗ Силвия Спасова. Тя и колегите й, възпитаници на проф. Филип Филипов, са в града край Нева по линия на обмена, имат участие и в телевизията. Между двамата прескача не искра, а пламва огън. Във всички посоки хвърчат писма, а няколко месеца по-късно Володя е вече при любовта си в София. Без никакво колебание и жал по погубената в родината му кариера.При пристигането “ руснакът бил облечен в немислим за онези години червен, доста зле скроен костюм, чиито панталони силно го стягали. Косата му била боядисана почти в бяло заради някакъв филм. Странното присъствие объркало махалата, разочаровало тъста, адвокат и аристократ, и предизвикало силно възхищение у тъщата, която определила бъдещия си зет като северен принц.

Артистичното семейство играе в Шумен и Враца. А през 1969 г. руснакът дебютира като Володя Улянов в пиесата “Моят син Володя” в Младежкия театър. Това е началото.

Идват успехите и с тях завистта

Натякват му за акцента, въпреки че той с адски усилия се опитва да го преодолее. Дошъл от чужбина да ни взима ролите, скачат недоволните му колеги.

На всичкото отгоре и сънародниците му го обвиняват в предателство към родината. Това вече му идва в повече. Мечтае за сцената, а режисьорите все повече го пренебрегват. Принудителното бездействие е пагубно. Алкохолът и в този случай се оказва най-достъпният лек. Когато любимата му щерка навършва осемнадесет години, той напуща семейството си и отива при жената, която ще му се посвети до края му – Богдана.

Уволнението е чисто политически акт

Володя е червен в най-синьото време. Следва унижението да преживява от социални помощи. Отивам да дам автограф на служителките, казва на шега, но само той си знае как се чувства.

Инсултът го поразява през 1997 г. Богдана е човекът до него. Тя търси скъпите лекарства, грижи се за рехабилитацията, дава му надежда, че ще проговори отново и ще се качи на сцената. Телефоните отдавна са млъкнали, няма ги нито приятелите, нито почитателките. Някои ще дойдат три години по-късно, за да го изпратят. Смирнов тогава е на 58 и никога не е казал, че съжалява, че е дошъл в България.Владимир Смирнов си отиде на 58 години

Стига сте ни връщали в пещерата!

… Не ми е приятно да излизам сега по улицата. Не ми е приятно да гледам хората, които гледат долу в земята… Когато аз дойдох в България 66 – 67 година, аз се чудех – непознати хора ми казваха “Добър ден” и аз казвах “Добър ден”. Аз от там почнах да се уча. … Сега? Кой носи мрежите, пазарските, кой гледа в мрежата къде какво е купил, за колко е купил, питат от къде е хлябът. Чакайте бе! Стига! Стига сте ни връщали в пещерата. В природата – да! В пещерата – не! И затова не ми е приятно да ходя по улиците. Да гледам безразлични погледи. Няма “Добър ден!”. Е, тук-таме някой познат… някой приятел – “Как си?”, ама така, от единия тротоар до другия. Просто не можеш да се събереш, защото хвърчат мерцедесите, мобифоните и т.н. Защото ти си притиснат на едно тротоарче, където вече и колите са паркирани и ти няма откъде да минеш. Не ми е приятно… Мили хора, които сте в парламента, които сте в правителството, съберете се и помислете за културата. В най-трудните години за България. Това, което знам, което съм чул аз – в най-трудните години, когато свистяха ятаганите, културата е останала, културата се е запазила. И ние сега се чудим как се е запазила тази нация. Не футбол е спасил нацията, а културата, църквата, книгата, писмото, буквата, т.е. културата. И сега да седят там случайни хора, които да отговарят за културата?! Не мога да проумея как могат да търпят такива хора там?! …

Изповедта е пред Българското национално радио, юни 1996 г.,когато Владимир Смирнов навършва 55 години.

Източник:www.blitz.bg/снимка:artday.bg



Солено месо. Отделеното месо нарязваме нс големи парчета, насоляваме и нареждаме еднс върху друго. След 2 дни всяко парче потапяме въ1 вряла вода, в която сме сложили около 100 г захар 10—20 г селитра (зависи колко месо ще парим, слагс се, за да запази червения цвят на месото). Варим месото, докато побелее. Изваждаме го, изцеждаме и посо-ляваме с черен и червен пипер. Нареждаме го плътно в голям съд, покриваме с марля, затискаме с дъсчица и най-отгоре с камък. След като месото престои 10 дни, връзваме с канап всяко парче и окачваме на проветриво място.

Вкусна солена сланина. С остър нож отделяме сланината от месото. За осоляване е най-хубава сланината от страничните части на свинята, а от корема и от гърба се стопява за мас. За да стане сланината стегната, докато е още топла, се натрива със сол, после се нарязва на дълги ленти, а тях — напречно на малки парчета, всяко от които се натрива със сол и се нарежда плътно в съд.

Солта се разтапя в саламура и пази сланината от разваляне. През пролетта, когато времето се затопли, парчетата се изцеждат от саламурата и се заливат с нова саламура, която се изпитва с прясно яйце, което трябва да плава в нея. Притиска се добре, (саламурата да е над сланината). Така сланината се запазва през цялото лято розова, с хубав вкус.

Кървавица (бахур). Сваряват се в малко солена вода черният, белият дроб и сърцето на прасе-

то, след това се нарязват на дребно. Отделно се нарязват на много ситно 2 глави лук, запържват се с 1 супена лъжица мас. Слага се малко изчистен ориз, ггържи се. Налива се от водата, в крято са попарени дробът к сърцето. Щом се понадуе оризът, сваля се от огъня, смесва се със ситно нарязаните вътрешности. Прибавя се сол по вкус, смлян ^ерен пипер и бахар. Разбърква се добре и се пълн Връзват се от двата края, бод ват а места и се слагат в съд да се варят и отгоре се притискат с чиния. Варят се на слаб огън.

Бобето.Прави се само от главата на прасето, която се сварява цяла или на парчета с прибавка на сол. черен пипер, бахар на зърна и 5—6 дафинови листа Месото се отделя от кокалите.Нарязва се на парченца; посолява се със сол по вкус, черен и червен пипер, разбърква се. 

Кървавица (бахур). Сваряват се в малко на вода черният, белият дроб и сърцето на прасето. след това се нарязват на дребно. Отделно се нарязват на много ситно 2 глави лук, запържват се с 1 супена лъжица мас. Слага се малко изчистен ориз, пържи се. Напива се от водата, в крято са попарени дробът и сърцето. Щом се понадуе оризът, сваля се от огъня, смесва се със ситно нарязаните вътрешности. Прибавя се сол по вкус, смлян черен пипер и бахар. Разбърква се добре и се пълнят дебелите черва. Връзват се от двата края, бодват се с игла на няколко места и се слагат в съд да се варят. Заливат се с вода и отгоре се притискат с чиния. Варят се на слаб огън.

Бебето.Прави се само от главата на прасето, която се сварява цяла или на парчета с прибавка на сол, черен пипер, бахар на зърна и 5—6 дафинови листа. Месото се отделя от кокалите.Нарязва се на парченца; посолява се със сол по вкус, черен и червен пипер, разбърква се. Стомахчето се измива и изкисва доста. Оставя се отвор, колкото да влиза ръката, през него се натъпква месото и се зашива. Слага се да ври в съд, обляно с вода и затиснато с малка чинийка. Когото се извади от водата, оставя се да се изцеди. Поставя се на дъска и отгоре се слага друга дъска и тежест. В случай, че месото дойде повече и не може да се събере в бабето (стомахчето), може да се напълнят и дебели черва.


Вкусни луканки. Прави се кайма от 2/3 свинско и 1/3 говеждо. На всеки килограм кайма се слага по 20 г сол, 5 г черен пипер, 6 г смлян бахар, 1 г селитра по желание, 1 глава счукан чесън или 1/2 глава кромид. За всеки килограм месо се слага 4—5 г кимион, който се счуква и се залива с малко топла вода. При месенето на месото ръцете се топят в тази вода и така се прибавя всичкият кимион.

Меси се продължително време, оставя се на хладно място една нощ. На другия ден се пълнят тънките свински (говежди) черва през фунийка, прикрепена на машинката за месо.

При пълненето луканките се бодват тук-там с игла.Щом се напълнят, потапят се в гореща вода и се поставят на въже. Когато позасъхнат, пресоват се на няколко ггьти с точилка. Добре изсушени, луканките може да се запазят цяла година.

Увити в хартия и поставени на хладно място, изтрайват по-дълго време. Може да се сложат и в сандъче между дървена пепел и стърготини .Вижте още:Как да си направим вкусен домашен суджук като от едно време

КИНКА ДАНЧЕВАс. Росина, Търговищко




Тодор Живков не беше чест гост на срещите на Големите лидери. Още млад партиен кадър, той бе известен със своята гъвкавост и устойчивост на всякакви промени. Дори руските другари с интерес следяха всяка негова дума и се подбутваха "Ей сега пак ще ни преметне..."

Затова не го допускаха до големите събития, но той все успяваше да си вземе покана и да се появи изненадващо с неговия стилен костюм, произведен от завода в Троян, винаги усмихнат и с двама преводача. Защото незнанието му на чужди езици бе по-скоро поза, Живков знаеше прекрасно руски, а по време на партизанските години бе изкарал курс по самоучител по английски, немски и испански. Двамата преводачи и охраната от УБО бяха по-скоро параван, зад който той можеше да вдъхне малко въздух и да отговори на труден въпрос, а такива имаше много.

1973 година беше бурна за света, а лидерите на големите държави отчаяно търсеха път един към друг. Президентът Никсън в Америка търсеше формалното одобрение и разговор с лидера на СССР, защото войната във Виетнам току що беше приключила, а Съветите не бяха особено щастливи от това. Формален повод за среща се оказа едно представление на Болшой Театър в Париж, на което уж случайно щяха да се срещнат Брежнев и Никсън. Случайно, така го планираха службите на двете страни, без журналисти и без медиен шум. Беше почти края на декември, студено време, насред горещ необявен конфликт между двете системи.

Постановката още течеше, когато тайните служби на САЩ и СССР заградиха проходите към голяма зала за конференции в театър Париж. Към залата се запътиха и двамата президенти, от двата отдалечени края на театъра. 

Срещата започна с протоколен гаф - нямаше достатъчно столове за руската делегация. Брежнев беше вкарал достатъчно алкохол, Никсън беше изнервен - а обвиненията не закъсняха. Уж опознавателната среща между световните лидери щеше да се превърне в основание за скандал. Тоновете на агресия бяха осезаеми във въздуха, когато изведнъж зад една от колоните в огромната зала се показа...Тодор Живков. Ухилен, със стилния костюм от фабриката в Троян, с двамата преводачи. И приближавайки, той извика силно: Здравствуйте!

Преводачите на Никсън започнаха да превеждат, а хората от ЦРУ шепнеха в ухото на Никсън "Това е Тодор Живков, президентът на България, но какво търси той тук?"

"Другари, Господа,попаднах случайно тук и видях приятели! А на приятелите дядо Мраз носи подаръци"

Бързо от колоната се появиха няколко девойки в български традиционни носии (всичките с ранг капитан от ДС) и поднесоха на Никсън и на Брежнев големи кошници. В тях имаше всичко, което българската земя беше дала - жълти круши, сочни луканки, топли питки и бъклици с вино и ракия.

Лидерите замълчаха, защото от Живков струеше ярка светлина, като човек - ангел, дошъл от небето, за да спаси света.

- От дядо ви Мраз е това, ха, Льоня, наздраве! Ти обичаш нашата ракийка. Ричард, ти по-полека, не знам дали ще ти понесе, да ти нарежат луканка Петрохан, тя е много хубава за мезе.

Тодор Живков седна на масата до лидерите, които разтвориха кошниците и подредиха всичко на една трапеза. Той дъвчеше круша, усмихваше се и на него му се усмихваха всички. Вътре в главата му течаха милиони сметки - какво, ако световните лидери му се разсърдеха и решаха с една или две бомби да унищожат България?

Нямаше как, защото и те се усмихваха. Охраната на Никсън му наряза луканката Петрохан, Брежнев вече ядеше втора питка и беше преполвил ракията.

Светът стоеше на една маса, благодарение на дядо Мраз от Правец, който с даровете си спаси световния мир.

До сутринта офицерите от охраната на Никсън и на Брежнев се чудиха как е успял Живков да се скрие с още 10 човека зад една колона. Смятаха, гледаха с лупа, чудеха се. Само един офицер от КГБ успя да го обясни "Помня го още от срещите със Сталин. Даже и той се чудеше, откъде изниква този човек, все усмихнат. Гъвкав, все едно от гума направен!"

В това време вече Живков летеше към България, имаше неотложна задача - в 9 часа сутринта да открие първата детска градина в град Павликени, построена изцяло от труда на комсомолци и партийци. Лека дрямка го оборваше, но той пак стоеше неспокоен - притеснен за бъдещето на света.Вижте още:Последното новогодишно обръщение на Тодор Живков 1988 г.



Козметиката по време на социализма си беше жива мизерия. Нямаш ли долари за „Кореком”, си принуден да се пръскаш с примитивни парфюми и одеколони, които миришеха на бръснарница. Одеколони и парфюми по полупразните рафтове на магазините. 

За мъжете, освен българското недоразумение „Идеал” – вода за след бръснене, внасяха от СССР промишлени количества одеколон „Тройной”, който се продаваше навсякъде на символична цена.

Съдбата на дамите не беше много по-различна. Те масово ползваха полската соцкласика „Бич може”. Ако имаха дебели връзки в ЦУМ пък, можеха да се сдобият с българския „Джулия”, който беше хубав, но го произвеждаха за износ. По едно време  излезе модата да си гримираме очите с черна очна линия. 

Но откъде да туш и спирали за мигли. Вместо това се купуваше  черен молив за стъкло. Купувахме мляко за почистване на бебешки дупенца „Па-па” и се чувствахме отлично! Сега има купища френски парфюми. Всичко – и парфюми на Нина Ричи, и на Есте Лаудер, и мъжки на Хуго Бос, и на кой ли не друг световен майстор на модерната козметика. Но пък ние вече не сме млади…



Селото отстои на 12 км североизточно от гр. Гулянци, на 43 км северно от гр. Плевен и на 197 км североизточно от гр. София. Съседните села Долни вит и Милковица са съответно на 4 км и на 6 км южно. 

Разположено е на самия бряг на река Дунав, на надморска височина около 50 м. Климатът е умереноконтинентален със студена зима и топло лято, количеството на валежите е малко. В землището му преобладават гори от акациеви и тополови дървета. 

Железопътен и автобусен транспорт го свързват с останалите населени места. Има изграденото пристанище, което заедно с Никопол образува ГПП Сомовит-Никопол.

Селото е едно от големите в общината и е много добре уредено. Главните улици са асфалтирани и осветени, изградени са водопреносна и електропреносна мрежи. Построен е вятърен парк за производството на електричество. В Сомовит се намира най-високият на Балканския полуостров ветрогенератор. Покритие имат всички мобилни оператори. 

Постоянното население наброява 710 души.

Тук функционират кметство, читалище, детска градина, магазин и заведение. За здравето на хората се грижат един общопрактикуващ лекар и един стоматолог. Основно училище има в с. Милковица. Най-близките средни училища, медицински център и болница са на територията на град Гулянци.В миналото рибарите от селото продавали големи сомове в цялата страна, някои от които от река Вит и от там е произлязло името му Сомовит. Хора живеят там от 3 – 4 век преди Христа.

Сомовит – Черковица с дължина 6,253 km, изцяло построено върху подпорна стена по брега на река Дунав. Това е най-дългата подпорна стена в БДЖ.

Поради благоприятното географско разположение край брега на реката тук от най-дълбока древност е имало пристан за лодки и кораби. На запад от селото се намира просторната Карабоазка низина с площ около 200 хил. дка, дъно на голямо пресъхнало езеро между реките Дунав, Вит и Искър. Землището на селото е богато на археологически находки още от най-дълбока древност. 

Има останки от траките и римляните. Днес още личат останките от големия римски град Улпия Ескус, край с. Гиген. Край Сомовит е преминавал римския път за гр. Нове (при Свищов). Изследванията на археолозите през 1969 г. показват, че тук е била изградена крепостта Луцернариябургу, което означава „Кула снабдена с лампа“ – светещ кастел. В района на селото са разкрити некрополи от римската епоха, бронзови монети и други находки от това време.Вижте още:В България е най-високо разположената действаща гара на Балканския полуостров



Зимата на 1990 година, хаос и разруха. А ние имаме 4-5 часа руски седмично, класни, контролни.
 

И руски не ни се учи, защото това е езикът на падналия строй. Съответно и другарката вече беше с друг статут, защото й паднаха часовете, настроението, емоцията. Да си учител по руски не беше вече "лукс". Затова тя предприе друга тактика. Година и половина тя влизаше в часа с грамофон и ни пускаше военни песни. Винаги оставахме брой на вестник около бюрото, често "Демокрация" (да, тогава учениците четяха вестници), тя го взимаше и четеше. 

Ние скучаехме, тихи разговори, хилехме се, а тя беше вглъбена в себе си. Накрая на часа спираше грамофона, късаше вестника и коронната й фраза на излизане беше "Каква страна погубиха гадовете!". И така всеки ден, докато не се пенсионира или не я пенсионираха. Не знам кое беше по-точно.

Седем години по-рано, учителката по руски в основното ни биеше с една тежка връзка с ключове. 

Не направиш падежите правилно и тя ги хвърля от бюрото. След това искаше и да й се донесат обратно, да  има за следващия ученик. Не се одобряваха особено много тези методи, но тя беше "свещена крава" - не можеш нищо да кажеш за учителката по руски. 

Най-накрая се намери спасение - някой от горните класове й открадна връзката с ключовете. Това е все едно (превеждам за по-младите) да ви откраднат наведнъж всички пароли. Видя се, че всъщност е една объркана и глупава женичка, която дори няма как да си влезе в кабинета или в мазето на блока. Не помня после какво стана с нея. Но не изглеждаше като човек, който може да се адаптира, особено без ключове. Вижте още:Клас, стани, клас, мирно! Или когато в училищата имаше ред и дисциплина



На 2 юли 1949 г., след продължително боледуване, в санаториума Барвиха край Москва умира Георги Димитров. Новината разтърсва България. Времето и обстоятелствата обаче са такива, че покойникът няма да получи шанс за покой и тялото му ще остане непогребано повече от четири десетилетия. 

Още на другия ден на траурно заседание на Министерския съвет е взето решение тялото на Димитров да бъде балсамирано и изложено в мавзолей – също като съветския вожд Ленин. Наредено е сградата да е готова на 10 юли, т.е. една седмица за проектиране и строеж,пише socbg.com.

Докато тленните останки на „великия покойник“ пътуват към родината със специална траурна композиция, в София тече трескава дейност. Проектът на култовия градеж е поверен спешно на арх. Георги Овчаров – един от най-именитите архитекти на България, който буквално е бил изваден от затвора, за да го започне.

На 4 юли стотици трудоваци заедно с архитекти, инженери, техници, скулптори, художници и работници от различни специалности започват денонощна непосилна работа на площад „9 септември“, срещу бившия царски дворец. Мавзолеят трябва да бъде не само построен срочно, но и майсторски, като паметник на Димитровската епоха. На обекта се работи на 4 смени по 6 работни часа. Знае се, че заради бързането е имало немалко инциденти и жертви, но не е ясно точно колко хора са загинали при изграждането на последния дом на комунистическия вожд.


На 9 юли Мавзолеят е изграден и почти изцяло облицован с бял камък. Монументалният градеж е завършен за рекордните 138 часа. Недовършени остават само част от фриза и колоните, но тези места са опаковани с черен плат, за да не личат в деня на поклонението. На 10 юли тялото на Георги Димитров е положено в мавзолея. През декември същата година Димитров е изложен в специален стъклен саркофаг.

Поддръжката на мумията е доста сложна. До 1954 г. за нея се грижат съветски специалисти, после българи, начело с проф. Георги Гълъбов – 7 лекари, сред които сърдечен хирург, биохимик и патоанатом, и 12 души технически персонал. Веднъж на всеки 18 месеца екипът отговарящ за поддръжката му е правел ребалсамация, а личният шивач на Димитров му е приготвял нов костюм. Обектът е бил оборудван с климатична инсталация, поддържаща температура от 17°C и необходимата влажност. В средата на 70-те мавзолеят е основно реконструиран. Подменени са декорацията и климатичната инсталация, а върху мумията е поставен нов кристален саркофаг. Мавзолеят е бил допълнително укрепен и превърнат в противоатомно скривалище.


Монументалната сграда фигурира като обект на милиционерска охрана от първостепенно значение с постоянен почетен гвардейски караул, чийто ритуал на смяна е подобен на днешния пред Президентството.

В следващите четири десетилетия мавзолеят на Георги Димитров играе важна роля в комунистическа България. Той се превръща в сакрално място за организирани поклонения на чуждестранни политически делегации от комунистическите и развиващите се страни, както и на обикновени граждани. Започва времето на манифестациите, военните паради и поздравления за годишнини от трибуната на мавзолея, където ръководството на БКП ще маха вяло за поздрав на „спонтанно“ манифестиращите труженици, само на няколко метра над мумията.


И така до 18 юли 1990 г., когато никому вече ненужната мумията е извадена оттам и предадена за кремация. На 23 юли, след 41 години на митарства между света на живите и мъртвите, урна с праха на Димитров е положена в гроба на майка му в католическия парцел на Централните софийски гробища.

След изваждането на тленните останки от мавзолея в продължение на девет години се водят дебати за съдбата неговата съдба. Зорко пазената до края на 1989 г. сграда се превръща в неофициална обществена тоалетна, надраскана с графити. През следващите години бившият мавзолей става декор на протести, бдения, хепънинги на привържениците на демокрацията, както и притегателно място за симпатизантите на червената партия. Става и част от рекламни кампании на събития, далеч от комунистическата идеология.

И така до 21 август 1999 година, когато без никакъв публичен дебат правителството на Иван Костов решава да разруши празната сграда със заложени взривове. Властите се опасяват от безредици и провокации. И затова избират за разрушаването „мъртвото“ отпускарско време. Бутането на сградата е командвано лично от вицепремиера Евгений Бакърджиев.


Самото разрушаване донася не малко конфузии за изпълнителите. Стотици софиянци се събират в центъра на столицата, за да наблюдават на живо символичното скъсване с комунистическото минало. Тълпата обаче остава разочарована – след два взрива мавзолеят само се килва. Той може да е строен набързо, но е строен качествено. Този чисто технически гаф и до днес не е забравен и буди присмех у много хора. Необходими са серия от детонации от 21 до 26 август, когато най-сетне мавзолеят рухва под напора на тежките машини. Последните останки от сградата са извозени на 27 август. По ирония на съдбата всичко завършва така, както започва – за 6 дни.



Учудващо, но още в далечната 1952 г. Тодор Живков е организирал гледането на първата порнопрожекция у нас. Макар и тайно, епохалното събитие се е състояло в затворения комплекс на елита край Панорамния път в „Бояна“. 

Тогава в Секретариата на ЦК Тодор Живков отговарял за културномасовата програма на Политбюро.

„В онези години и ние живеехме във вила на Панорамния път – спомня си Дамян Дамянов. – В комплекса имаше грамадна кинозала само за правоимащите, в която се прожектираха западни филми. Най-големият любител на филми беше Тано Цолов, а ние стояхме да гледаме. Понеже компартиите бяха силни във Франция и в Италия, имаше техни. Испански и португалски нямаше, защото там бяха Франко и Салазар – заклеймени режими като фашистки. Имаше еротични филми също, но не порно. 

Единствено – без американско кино. На първите кресла седяха най-големите шефове, а пред тях имаше фъстъци, дребни сладки и безалкохолни. Ние като деца се промъквахме в тъмното и се пресягахме да си вземем, а Тано Цолов ни плясваше през ръцете.За въпросната прожекция през 1952 г., на която не са били поканени съпругите, а само мъжете, пред мен си разправяха майка ми и Станка Димова. Порнографският филм бил италиански и бил донесен лично от Тодор Живков. Той бил душата на компанията.Вижте още:Бийтълс са наши, български бръмбъри, отговори генералът от УБО



Другарят Живков беше като пианист на събранията на Политбюро. Унесен, с пророчески поглед, той решаваше всякакви задачи, тихо замислен, но и с човечен хумор. За неговите съратници не беше чуждо, че между развитието на атомната енергетика и българските компютри, той може да обсъжда с тях козичката на бай Кольо от Дълги Дел, която беше изчезнала, а милицията не бе открила. 

Бай Кольо стигна чак до Тодор Живков, за да изплаче своята мъка, а Живков му позволи да си купи ново животинче и му подариха 2 чисто нови английски ризи. Мъката и радостите на малките хора бяха близки до него, той ги разбираше.

Леко тракане в коридора и след приключването на поредната задача, в залата вкараха на масички с движещи се крачета един грамофон, видео и телевизор. Настъпи оживление, стълпиха се около тях в почивката. Йезуити бяха членовете на ЦК, прекрасно знаеха какво са внесли, имаха и по-добри у дома. Но се правеха, че не знаят, защото да не ги обвини някой, че си угаждат.

Другарят Живков се изкашля и започна направо.

- Другари, бях в Странджа Сакар, там сега строим Република на младостта. 

Политбюро взе да пляска, някакси по инерция, думите "строим" и "младост" винаги се аплодираха.

- Изкарах една вечер с младите и какво да ви кажа, скучно им е там. Цял ден работа, а вечерта или пият, или спят, а във въздуха се чува само виенето на вълците. Няма културен живот, няма. И затова реших...

Старият съратник на Живков, генерал Тенев от УБО, влезе с дипломатическо куфарче, от което първо извади една грамофонна плоча и я постави на уредбата. Пусна обложката да я разгледат заслужилите партийци. Лъскава, прясно отпечатана, ухае на Запад. Едва-едва я докосваха, след което ходеха да си мият ръцете. Не знаеха, дали не е посипана с някаква отрова.

- Другари, прекрасна мелодична музика. Държавна сигурност ми внесе тайно плочата и видеокасетата тайно от ГФР. Това са едни другари, момчета, сприятелили се и започнали да пеят. А песните им са славейски, като ангели...

На екрана вече Modern Talking пееха You're my heart, you're my soul, люлеейки се в ритъма на танцувалната музика. Цялото Политбюро се беше скупчило и мълчеше.

- Сменяме линията на партията. Ще издадем плоча на момчетата в България, ще бъдем първи преди руснаците. Ще пратим стотици плочи в Странджа Сакар, да си правят дискотеки и да не им е скучно. Модерн Талкинг (така изговори името на дуета другаря Живков, силното влияние на руския можеше да се усети) ще станат знаме на нашия комсомол.

Стояха старците и гледаха клиповете и по бузите им се събираше топлина. Връщаха се в младостта, искаха да станат, да танцуват.

- Другарю Живков, а няма ли еротика тук? - подаде някой от крайните редове.

С хумора си, Живков се засмя, и отговори прямо.

- Това са момчета, комсомолци. Не, не са били комсомолци, но могат да бъдат. Каква еротика, това "Ти си моето сърце, ти си моята душа" е като наша песен за партията, ти и там еротика ли ще видиш, другарю?

Засмяха се старците, дойде топлина в душите им.

- Има само едно нещо, което леко ме притеснява, продължи Живков. Този "Модерен Разговор" да не е някаква политика, защото сега и в Съюза едно момче комсомолче подхвана модерни разговори. Но ще видим там, ще видим. Ние да си решим нашите проблеми, а ако трябва, те да си говорят. Модерно.

Вече се задвижваше сложния апарат на държавата, който щеше да произведе 200 000 копия от първия албум на Modern Talking и да залее магазините. Грамофонната плоча, която пое модерния разговор и перестройката, месеци преди Михаил Горбачов да се сети за това.

Тайните доклади на ДС твърдят, че на Modern Talking им е било връчен орден Георги Димитров, първа степен, след като са продали над половин милион плочи на вътрешния и външния пазар. До завършването на броя, нито Държавна Сигурност, нито дуета са потвърдили, което прави твърдението една от великите неразрешени тайни на социализма.




За Пламен това е денят, който е чакал предишните шест дни, освен това — денят на заплатата. Валя моли майка си за „колкото ми дадеш“, а после ще измисля как да обяснява за какво ги е изхарчила.

Петър с ленив, обработен от навика жест ще протегне сьнена рька в късния предиобед към нощното шкафче — знае, че там го очаква всекидневната, безотказна петолевка.Илия се е подготвил да чуе познатите „Знаеш ли как се изкарват парите“ и до последния момент няма да знае дали ще получи някой лев.

Боби е спокоен — печели добре и сам разполага със спечеленото — дрехите и хpaната са от родителите.

Маня ще вземе полагащите й се за съботата два лева и ще прибави към тях спестените от закуска.

Владо е продал на съученик поредната касетка, ще може и да почерпи.

С тези (вече отдавна пораснали- бел. р.) момичета и момчета ще се срещнем тази вечер в бар-дансинга „Ритъм“ и в бар-вариете „Аквариум“. Те няма да са на една маса, не се познавaт, може и да не се запознаят — тук най-често се идва с група, а групите пазят периметъра си. Всички са дошли още в пет следобед, за да са сигурни, че ще получат дископорцията си.Децибелите изяждат думите ни още на прага на „Ритъм“. Червено-синьо-зелено-жълтите светлини се изправят като стена между нас и множеството сенки. Метал по тавана, протъркан до камьк линолеум, мрамор по масите, столчета-табуретки, полукръгли сепарета, огромно, разчупено пространство.

Който не е влизал тук, е влизал другаде, или е чувал, или е гледал на екрана, или поне е чел какво представляват дискотеките. Те са вид клубове, места за активна отмора – или поне това би трябвало да бъдат. В тях би трябвало да се реализира културно-идеологическа програма – музикална, танцова, информационна. Дискотеките у нас са две категории – в търговските заведения, програмите в които се осигуряват от ДО „Българска музика“ и в младежките домове и клубове – организирани от Димитровският комсомол.

Преобладаващата част от упреците, които отправяме, са за тези от първата група. „Публикациите за дискотеките станаха повече от самите дискотеки! – подхвърли един колега, любител на статистиките. „Но това не е решило проблемите им!“ – ще уточни отговорьт ни.Малко предистория. Когато преди две години (1983 г.- бел. р.) в подлеза на столичния булевард „България“ бе открит бар-дансинг „Ритъм“, желаещите да получат достъп там били толкова много, че се случвало да „влизат“ и през витрините. Куверт нямало. Сметките се надписвали безбожно, но никой не се оплаквал от страх да не го лишат от щастието следващата вечер отново да принадлежи към дискообществото. 

Непълнолетните и алкохолът съжителствали с благословията на сервитьорите. Проверките, наказанията и уволненията свършили добра работа. Сегашният управител е трети по ред. В студения пролетен ден ни посреща, облечен с кожух – температурата е с няколко градуса по-ниска от надземната, няма отопление, през лятото пък става като в сауна. (Да му мислят сервитьорките – униформите им не са съобразени с климатичните условия.) Управителят смята, че положението е овладяно – обслужващите са на равнише, обслужваните са убедени, че „Ритъм“ е място за културно забавление, а не за демонстрации на сила. Все пак понякога е принуден да търси майстори за ремонта. Скорошната подмяна на счупените витрини е струвала две хиляди лева…

Хоби или случайно преживяване?Двадесет часът и тридесет минути. Край на тричасовото видеоразвлечение. Дисководещият, притиснал уста и до микрофона се мъчи да разкаже нещо за модните състави и изпълнители. Ние използваме за „преводач” Петър, който през различните дни беше успявал да разгадае по малко и да го сглоби: „Но – успокои ни той – повечето не се интересуват от биографията на изпълнителите, нито от това, за което пеят, а от ритьма.“

Мнозинството посетители са между 16 и 22 години и „Ритъм“ е любимата им дискотека. Някои работят, но има и ученици, и младежи с неуставовено положение – не знаят по кой път да тргнат. Идват от близките квартали, от центьра, от „Люлин“ и „Младост“, но има и от Елин Пелин, Самоков, Перник, дори от Станке Димитров. За някои това е любимо развлечение в края на седмицата, за други-случайно преживяване, за трети…

– Къде другаде да отидем? — ни запитаха учудено група постоянни клиенти, щом ние се учудихме, че оставят тук, естествено на части, по-голямата част от заплатата си. Или сума, равна на толкова. Кувертът е 4 лева плюс 1 лев вход. – Можем да отидем на кино. Да плуваме няма къде, да играем тенис, волейбол, шах – също. Тези места са за професионалисти.Скоро дансингьт започва да се опразва. Причината? ..Какво му става тази вечер на дисководещия – възкликва седналият на нашата маса Пламен, – та ни пуска  „Диана експрес?“ Оказва се, че българската музика прозвучава по необходимост. Дисководещият знае задълженията си – една трета от програмата да е родна, всичко да е преминало през ситото на ДО „Музика“. Но знае и още нещо – всеки е заплатил за музиката и иска тя да е най-модната. И не може да бьде заблуден – на .,ти“ е със звездите, има страшна уредба и записи (поне приятелите му), или поне има радио. Конкуренцията е силна, така че не може да се рискува да се изгуби клиентелата.

Напускаме така наречения бар-дансинг „Ритьм“. Какво чудесно преживяване е допирът с чистия въздух и тишината! След изминалия час и половина ние сме уморени както след цял работен ден. (И сме уверени, че този факт е свързан не само с нашата неюношеска възраст.)

Реално предположение: в дискотеки от този вид вероятността от увреждане на организма се доближава до тази в голямо производствено хале, макар и да не се признава за трудова злополука. А някои редовно прекарват в тях време почти колкото един работен ден. Да не забравяме и практически задължителния алкохол.Може ли след всичко това „наелектризираният“ младеж да се прибере в къщи, да прочете, да помисли върху утрешния ден или да заспи спокойно? Не, той излиза от дискотеката с желание за още емоции. 

Понякога те избухват в сбивания със сериозни последици, в кражби с взлом, грабежи, изнасилвания, както показват наказателните дела. И в списаиието („Общество и право“ – бел. р.) сме писали за не едно и две престьпления. „родени“ в дискотеки. Причината? Нарушен е принципът на дискотеката. Главното взаимоотношение между стопанина и посетителя е финансовото. Консумацията. Не на духовни ценности. Забележете – в дискотеката се влиза с куверт като в бар, а не с билет – като в театър, кино или стадион. Тази грешка не е коригирана и до днес. Нещо повече, тя бе нормативно потвърдена: икономическите отношения между тьрговските заведения и ДО „Музика“, което осигурява дискотечните програми, са изградени на принципа на отчисленията от стокооборота. А в него главното перо е алкохолът. Следва ли да се питаме тогава защо дископубликата, която е на ръба на пгьлнолетието, пие? Тук забрани няма да помогнат. От посетителя в дискотеката се очаква да пие. Той трябва да пие, за да оправдае присъствието си. От това колко и какво ше изпие зависи в крайна сметка заплатата на сервитьора, на управителя, на дисководещия… На техните ръководители – също. Затова е трудно да ги виним за компромисите, които правят в името на плана.

Образец с нескрити пукнатини

През няколко трамвайни спирки е бар-вариете „Аквариум“. На входа стои великан с подходящи мустаци, който се вглежда проницателно в лицата на струпалите се в очакване да влязат. Пробиваме си път „с връзки“. Двама от опашката усещат привилегированото ни положение и решават  да влязат заедно с нас, проверяващите. Не става-току-що ги били изгонили заради това, че внесли бутилка водка. В „Аквариум“ режимът е сух.

Прически – сякаш правени от един и съши фрзьор: кичури, устремени нагоре и после клюмнали настрани, якета – сякаш от една колекция, задьжнтелните дънкн, маратонки и шотландски пуловери. Средна цена на екипа – над 300 лева. Средна възраст на „манекените“ – 16-17 години.За децибелите, дисководещия и програмата няма да кажем нищо ново – ползвайте информацията за „Ритъм“. Върху мраморните, почти празни маси – пепелници-чинии. Мокетът, за чийто цвят може да се спори, прилича на решето от изгасените по него фасове. Впечатляващото тук са креслата, заели по-голяма част от залата – огромни. Бежови, плюшени. Но ги използваме само ние, една влюбена двойка и две момчета, които ги превръщат за кратко време в тепих.

Тук срещаме Боби. По-точно – тук е невъзможно да не го срещнеш. Не е навършил 18 годинн, работи, дискохобито погльща цялата му заплата. Съжалява, че скоро трябва да промени временно навика си — счупил е витрина и очаква да му представят фактурата, за да я плати. (Първото нещо, което направил след белята, било да сьобщи на управителя за нея – може би от страх да не бъде отлъчен от любимото място)

Управителят Г. Димитров е натрупал опит в заведения с алкохол, достатъчен, за да го направят противник на алкохола, и тук работи с уловолствие. Знае около 40 от имената на редовните клиенти, биографиите им и какво може ла се очаква от тях.„Идват най-вече ученици, деца. Лудуват, понякога някой подгонва друг или се скарват по-шумно, или една група започва да наблюдава друга с внимание, по-голямо от обикновен интерес. Е, влизат, но рядко, и скандалджии, и такива, които внасят и контрабанда алкохол. За тях ми казват не само сервитьорите, но и децата, с които се познаваме. 

Проблеми с тях нямам. Проблемите са ми са стопански – планьт ми на вечер е 400 лв,  колкото  е броят на местата умножен по задължителния куверт от 3 лв. Отделно се плаща по лев за програмата. През седмицата дискотеката не винаги е пълна, децата бързо похарчват трите лева и не поръчват над тях. За да си изпълним плана и да си изкараме заплатите, откриваме сергии на улицата и продаваме … алкохол. Когато в „Аквариума“ някое предприятие провежда организирано младежко мероприятие, положението е още по-лошо – миналият вторник оборотът ни за една вечер беше 110 лв, а под масите намерихме 40 бутилки от концентрат.“Да не пропуснем още нещо всяка вечер „сервират“ поне по 50 – 60 чаши… вода. Ожадняват децата от танците, а вече са изпили трите коли или трите кафета, колкото им осигурява кувертът.

Танцуват всички. Почти непрекъснато. До края.

Тук затварят в 23 часа (а „Ритъм” – половин час по-късно). На някои от посетителите предстои още час, час и половина пътуване до къщи. А нали така нареченият вечерен час през учебната година е 20 часа и 30 минути?

„Да не би дискотеките да са само за ученици?“ – ще кажат тьрговците.

„А да не би да са само за безработни?!“ — е нашият въпрос. Министерството на народната просвета явно не е могло да се пребори с работното време на „Аквариума“, с пушенето там, със скъпия куверт! А това заведение ни се поднася като образец!

Колко струва ненужният лукс?

С мисълта, че Маня и следващата седмица ще се лишава от закуски, за да бъде в събота отново в „Аквариума“, отиваме в СД „Обществено хранене“ – София, собственик освен на двете заведения, за които ви разказваме (твьрди се, че са най-добрите), и на още шест or този вид. Половина са категория „лукс“, а останалите – „първа“ за храната и „екстра“ за напитките. Казват ни, че надценката в луксозните е 180 процента, но ако се раздели 80 стотинки (цената на колата) на 20 стотинки (цената й без надценка), обявеният процент не се получава… От Илия Несторов, главен директор на СД „Обществено хранене“, разбираме, че нито една от осемте дискотеки не е приспособена за тази цел, че в нормативен документ е казано всяка категория заведения какво обзавеждане трябва да има, че колкого категорията е по-ниска, толкова по-вероятно е младежкото заведение да се превьрне в сборище на кварталните пияници, че дискотеки откриват и други ведомства.

Комсомолът, профсъюзите, институти, учреждения. И във всички се сервира алкохол. „И тъй като ние сме специализирано стопанско предприятие, не можем да изоставаме с плана.“Крайно време е да не се заобикалят разпоредбите на нормативния документ за обзавеждане на младежките заведения. Дори те трябва да имат отделно ценообразуване, с което да се съобразяват и плановете за стокооборота. Децата ни съвсем нямат нужда от предлагания им вид лукс. Нещо повече-той е безмислен защото не се ползува. Но неплатежоспособните посетители са задължени (кувертът ги задължава) да го изплащат. Разбира се, никой не кара юношите и младежите да посещават тези заведения. Но те нямат възможност да избират, а да се откажат да идват не искат. Представете си семейство с две деца на тази възраст, които по веднъж на седмица отиват на дискотека. И ето ти 40 лв от семейния бюджет или една пета от средната работна заплата.

Не искаме да бъдем разбрани погрешно. И ние, както и ръководителите на търговските предприятия, смятаме, че в една столица трябва да има луксозни заведения, но те са върхът на пирамидата. А коя пирамида започва да се строи от върха. И може ли да съществува само чрез него. В пирамидата „дискотечно дело“ липсва основата – местата за евтино и контролирано прекарване на свободното време.

Наистина все още нямаме богат опит в организиране на свободното време на младежта. Но защо не се спрем на опита на другите социалистически страни, които преди повече от едно десетилетие са решили въпроса така: малки квартални дискотеки на самообслужване и с достатъчно място за танцуване, с елементарно обзавеждане, качествени и модерни записи, безалкохолни напитки, сандвичи. Микрофонът често „е ваш“, а работното време е до 22.00 ч. Всъщност това е, което искат младежите. А и родителите.

Обяснимата мимикрия

Напоследък общественото недоволство настоява за край на наложените пиянски забавления на младежта, за сериозни бариери пред безогледния интерес на търговците, за промени. През октомври 1983 г. с Наредба 9 на МНЗ се дадоха насоки кои места и обекти са подходящи за откриване на дискотеки, уточни се начинът на експлоатация на тези заведения и изискванията към тях, забрани се продажбата на алкохол и тютюнопушенето в дискотеките с изключение на тези, които са на „Интерхотели“ И „промените“ започнаха: дискотеките – имаме предвид тези, собственост на тьрговски предприятия, намаляха на половина. По-точно – бяха преименувани в „танц-барове“, „бар-вариетета“, „бар-кафета“, „кафе-аперитиви“. Или по-просто-пред наименованието  им няма никакво пояснение. Целта на маневрата – да се изплъзнат от изискванията на наредбата. И зад новия надпис всичко си продължава по старому- клиентите са същите, стокооборотът – същият, кувертът – същият…

А дискотеката си остава желана и все по-желана от младежта. Вече никой не задава въпроса „за“ или „против“ нея. Актуален е въпросът „как“.Как да се създават и организират дискотеките? Как да се принудят търговските организации да поддържат поне минимален брой безалкохолни дискотеки? Как изпълнението на плана да престане да бъде основната им задача? Как да се преодолее парадоксът, че не държавните предприятия и обществени организации, а граждани притежават най-новата и най-модерната звукозаписна, възпроизвеждаща и видеотехника?

Тези въпроси задаваме и ние, участниците в проверката – представители на Дирекция на Народната милиция – завеждащият отдел „Непълнолетни“, инспектори при детски педагогически стаи, инструктори в ЦК на Комсомола, редактори в списанията „Общество и право“ и „Обществено възпитание“.Не бива да се чакат дълго отговорите на тези въпроси. Защото на всички ни е ясно, че децата ни имат нужда да се събират и да танцуват, че дискотеките със сегашните си претенции са над техните финансови възможности, но те търсят и намират начини да се справят. Че не са им достатъчни сегашните дискотеки, че не всички са по вкуса им. И че ако ние не им създадем условия, ако не им харесват създадените от нас условия, те ще търсят и открият други възможности – празни апартамента, градинки, паркове… Където и алкохолът ще е повече, и надзорът – невъзможен. А случайността по-често ще се намесва в живота им.Вижте още:Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Сп. „Общество и право“ (1985) Автори на текста: Ангелина Дичева и Гергина Банкова



Носителката на награди "Оскар" и "Грами" певица и актриса Айрин Кара почина на 63-годишна възраст, предадоха ДПА и АФП.


Тя беше най-известна с изпълнението и съавторството на песента "Flashdance... What A Feeling" от филма от началото на 80-те години "Флашданс". Тя получи наградата на американската филмова академия за най-добра песен през 1984 г., а също така спечели и две отличия "Грами" съобщава  NOVA

Кара, която е родена в Ню Йорк, се превъплъти и в ролята на Коко Ернандес в музикалния филм "Слава" от 1980 г.

За кончината на Айрин Кара съобщи нейната представителка Джудит Мус с публикация в официалния профил на изпълнителката в Туитър.

"С дълбока тъга от името на семейството съобщавам за смъртта на Айрин Кара", написа тя. "Носителката на "Оскар" актриса, певица, текстописец и продуцент почина в дома си във Флорида. Причината за смъртта й за момента не е известна и ще бъде оповестена, когато има информация", се казва още в публикацията в социалната мрежа.



Изминаха вече доста години от паметния мач на Левски с Барселона, който сините печелят с 5:4. 1/4-финалната среща от турнира за купата на УЕФА се играе на 17 март 1976 г. пред рекордните и до днес за България 70 000 зрители.

Един двубой, останал в историята и превърнал се в символ на великото поколение на сините от 70-те. Символ на мъжеството, майсторството и магията. Емблема на онези велики артисти на терена, които обединяваха хиляди и превръщаха играта в послание и начин на живот.Днес ние протягаме ръка към онзи велик миг, докосваме се до непреходното величие на онези 11. На всички „сини“ сърца, туптящи в ритъма на магията, наречена Левски.

Защото паметта е най-силното ни оръжие…, пише по този повод сайтът на българския гранд.

1976 – 2016. 41 г. от фамозния мач Левски – Барселона 5:4

Мигове от вечността. 70-те:

– 1976 г. ЛЕВСКИ – Барселона 5:4. Най-посетеният мач в историята – 70 000 зрители

– Най-значимото присъствие на „сините“ в турнирите – годините между 1975-а и 1979-а

– Два поредни четвъртфинала в КНК и УЕФА

– Отстранени силни съперници от Германия, Португалия, Полша, Холандия, Гърция.

– Благодарение на ЛЕВСКИ в София гостуват Барселона, Реал, Атлетико, Аякс, Милан…



– ЛЕВСКИ – Барселона 5:4 – в цялата си история гостите само още веднъж допускат повече от 4 гола – през 1962 г., когато губят финала за Купата на панаирните градове от „Валенсия“ с 2:6. Единственият отбор извън Испания, вкарал 5 гола на „Барса“, която е в знаменит състав и в мач с два пълни обрата в резултата, е ЛЕВСКИ.

– Двубоят в София ще се помни завинаги с визитата на великия Йохан Кройф

– В състава на „сините“ блестят: На вратата Стефан Стайков, по фланговете Стефан Аладжов и Ники Грънчаров, в центъра на отбраната Кирил Ивков и Иван Тишански. Култовата шестица Стефан Павлов – Фифи Перото, бързият като вятъра и също толкова виртуозно техничен Воин Войнов, човекът на големите мачове – Данчо Йорданов- Пиката, незабравимият таран Кирчо Миланов, виртуозът Павел Панов и прохождащият в големия футбол бъдещ огромен любимец Емил Спасов. Тези играчи са влезли завинаги в храма на „синия“ клуб.Вижте още:През 1978 година, десетки фенове на Хасково разбиват рейса на ЦСК



На 13 януари дълга влакова композиция докарва на Централната софийска гара вече тежко болния ръководител на СССР и генерален секретар на КПСС. Предварително е договорено посещението да бъде обявено като работно и на гарата няма познатата навалица от възторжени посрещачи със знаменца и букети в ръце. 


На перона са само членовете на Политбюро на БКП, първите ръководители на София и цялото съветско посолство. Времето е студено и мъгливо, ръми неприятен дъжд.


За първи път такъв „висок гост“ е настанен в личната резиденция на Живков в Банкя. Предварително е решено официалната вечеря в негова чест да бъде пак там, вместо на обичайното място в резиденция „Бояна“. Препоръката за това е на лекарите, придружаващи Брежнев. Малцина са информирани, че съветският лидер ще премине оздравителен курс при народния лечител Петър Димков.



Страхотен личен разказ на покойния д-р Милчо Касъров за чудото да се сдобиеш с кола по времето на соц-а! Как се чака ред с години, какви преживелици е да я получиш, какви проблеми ти създава...Вечна му памет на автора, много добър писател беше! 


"КОЛАТА

Един ден срещам комшията Куката отвън и той ме пита: „Какво става, намери ли ред за кола да купиш?” Прочетох нещо в погледа му, което ме постави нащрек, затова отвърнах: „Абе, има двама-трима, ама искат много пари.” „Колко?” „Петстотин” „Че петстотин много ли са бе, хората по хиляда ги продават”. „Ами, продават те… Наскоро ми казаха, че по селата вървели по триста, че и по-малко. Трябва да се разтърся тези дни по селата…” 

Куката помълча малко, после измънка: „Защото аз реших да продам моя ред…” Сърцето ми трепна и щеше да изхвръкне, но само подметнах небрежно: „Твоя работа. Колко ще му искаш?” „Петстотин, не по-малко” – рече той с надежда. „Петстотин едва ли ще му вземеш, но ще попитам тук-там. За Шкода излязъл ли е редът ти?” „За всичко е излязъл – и за Шкода и за Москвич.” „Ще ти се обадя тия дни” – обещах му. „Защото аз бързам – трябват ми пари до една седмица” – издаде се той. Лош търговец е Куката. Никога не казвай, че си на зор! Ура! Намерих си ред! Влязох лениво вкъщи, но само до вратата. Като я затворих зад гърба си, хукнах с все сила и на един скок взех стъпалата, нищо че гърбът ме позаболя. Ваня ме посрещна ужасена, но като видя щастливата ми физиономия се успокои.

Решихме да купим реда от Куката. Седнах и писах на татко. Ще се опитам, писах му, да понамаля малко цената под 500 лева, но едва ли ще успея защото досега, където съм намерил искат най-малко 700-800. 

Той ми се обади по телефона: вземай го, ако си решил, каза, защото в Бургас редовете под 1000 лева напоследък не падат. Това е хубава цена.

Отидох до Спестовна каса, изтеглих 500 лева от влога си и се удивих колко малко изглеждат – никога не бях държал 500 лева в ръката си. Триста напоследък – да, от заплатата ми, но 500!… Едва изтраях да се върне Куката от работа. Знаех, че си идва някъде към 5. Дано не закъснее, че аз от 7 съм пак дежурен. Връща се той и аз го пресрещам уж случайно до вратата му. „Какво става бе, Кука, продаде ли реда си?” – питам го нехайно а той отговаря: „Че кога бе, аз ти казах днес на обяд, а ти искаш за няколко часа…” „Защото, ако не си го продал, рекох да ти направя един хаир – аз ще го купя.” „Ти нали щеше да ходиш по селата?” „Абе нямам време, много работя напоследък, пък и какво ще се разправям с разни селски тарикати – с тебе поне се познаваме, знам, че няма да ме излъжеш.” „Тебе да излъжа? Никога! – отсече Куката. – Чакай да се преоблека цивилно и ще дойда да се разберем.” 

Влязох вътре, извадих шише ракия, макар да не я обичах много тогава, но знаех, че Куката си  пийва и зачаках. Стори ми се, че се забави векове. И ето, идва той, сядаме на масата, чукваме си чашките, гаврътваме ги – той наведнъж, аз на няколко пъти. Вади от мазния си портфейл щателно сгънато на четири малко, протрито листче и ми го подава – и аз имах такова, само че с много по-голям номер. Това е издадено от Старозагорския клон на „Мототехника” и номерът му е безсрамно малък – някъде към 30 000. Гледам го като хипнотизиран и се чудя, как може в един такъв малък номер да се крие щастието и радостта на хората. И това число, само защото е малко, струва толкова скъпо – от 500 до 1000 лева!

„Кука, няма ли да намалиш малко, бе? Множко са за мен 500 лева” – правя последен опит аз. „Множко – за душманите! Добре, ще поема после разноските по прехвърлянето на моя дял” Все пак беше нещо, защото това прехвърляне струваше към 40-50 лева.

Каква бе всъщност юридическата технология за продажбата на един ред? Продажби на ред всъщност не се разрешаваха. Това бяха нетрудови доходи. Никой нямаше право да забогатява по такъв лесен начин. Редът за кола беше личен – само вписаното в удостоверението лице имаше право да купи колата. Законът обаче не му забраняваше това лице в последния момент да привлече съдружник, с когото заедно щяха да купят колата. Неговият дял се оформяше някъде към 20 %, та и таксата да бъде по-малка. После с пълномощно той  предоставя правото на купилия реда да кара без ограничение колата. След известно време (поне няколко месеца, за кумова срама, колкото да не рекат в съда, че работата е нагласена, а те отлично знаеха, че е така) собственикът на реда "продаваше" възмездно своя дял на съдружника си. Тук именно бе рискът, защото той, ако е мошеник, може да започне да те изнудва и да ти иска още пари, преди да го прехвърли. Познавах хора, които оформяха това едва когато решаха да продадат колата. (И аз сторих същото, но по съвсем други причини).

И като се уверих в истинността на документа, а  в честността на Куката не се съмнявах (познавах го добре, Ваня – още по-добре, а баджанакът Вълко знаеше и кътните му зъби), извадих 500 лева и му ги подадох. Той ги преброи бегло, потърка ги в брадата си, и ги прибра.  

Сипа си още една ракия и взе да ми се оплаква от пустата му язва, която, щом глътнел една-два чашки и започвала да го гризе… Затова слагал по малко мастика вътре. Е, мастика нямах. Тогава той стана да си върви, като се уточнихме, щом събера парите да му се обадя да идем да вземем колата, но за Шкода трябвало да следим, защото идвали по малко и бързо свършвали. Той имал човек в Стара Загора и щял да му се обади да проверява. „Една да дойде – наша е!” – увери ме на раздяла Куката.  Харен човек!…

И така, проблемът беше вече само в парите. Не смеех да притискам повече Ваня за още икономии, за да не стигнат нещата както в анонимното писъмце – кой ли мръсник го беше написал, та да тормози горките ми родители? Това май е била целта му – иначе щеше да пише на мене.

Вие как смятате, кой ще да е този мерзавец?

Към началото на юни вече имах парите – три хиляди лева. След като купих реда, бях изтеглил  вноската и с нея ставаха 4500. Шкодата струваше 4600. Москвичът, ако е без радио – 4550. За радиото – още 150 лева. Че много скъпо радио, бе! Ще ми трябват обаче стотина лева за пътен данък – ако е преди края на юни е в пълен размер – шейсет лева, регистрация, номера от КАТ още нещо и ето ти още 200 лева отгоре. Обадих се на татко и той прати своите 300. Сега  вече бях спокоен. Колата можеше да бъде купена. Само трябваше да получат в склада.

Един ден, бе към средата на юни, Куката ми вика отвън твърде възбуден: „В Стара Загора в склада имало две шкоди – червени. Моят човек се обади. Да тръгваме, ако си свободен, защото някой може да ги лапне. Търча до „Спестовна каса”, тегля парите, грабвам бордерото с реда на Куката, вземам  Ваня и тръгваме. На нейните хора нищо не казахме – искахме да ги изненадаме. Пък и не се знаеше дали щяхме да можем да купим колата – някой можеше да има по-малък ред от нашия. Много не ми се нравеше червеният цвят, предпочитах бял, но какво да се прави – късмет. 

С какво пътувахме до Стара Загора, убий ме, не помня. С автобус ли, с влак ли? Не е било с такси, защото такситата бяха скъпи, а дотам има 60 и повече километра. Всъщност това няма значение. Пристигаме в склада и веднага виждаме двете червени шкоди – доста са прашасали по време на транспорта (сигурно са ги докарали с влак), но иначе са съвсем нови - през стъклото се вижда, че  вътре черните седалки са обвити в предпазен полиетилен, а километражът им показва едноцифрено число. 

По едно време забелязвам, че и на двете коли им липсва по една кръгла лайсна отпред около предния фар.  Казах на Куката. „Абе, една лайсна струва пет лева – в магазина ги има. Това да е кусурът. Ще я купуваме ли?” „Тръгваме” – отвръщам и тръгваме тримата към канцеларията. Ваня остава отвън, а ние с Куката влизаме. Там вадим бордерото и човекът от склада го оглежда – номерът ви е излязъл за всичко, казва, ей там има два измити москвича – изберете си единия. „Ама ние искаме „Шкода” – обаждам се аз. „Шкоди няма.” Споглеждаме се с Куката и нещо ме стисна в гърдите – пак ли куцуз! „Как да няма, ами онези двете червените?” „Те са недоокомплектовани, правим рекламация до завода”. „Кое им е неокомплектованото? Това че им липсва лайсната на фара ли? Аз ще си купя лайсна. Вземам я така.” „Не може. Неокомплектовани коли нямаме право да продаваме. Като ни пратят от завода лайсните, ще ги поставим, ще измием колите, както е по наредбата и тогава ще ги пуснем за продажба.” „И колко време ще отнеме това?” „Може месец, може и повече…” „Вижте, ще ида до магазина да купя две лайсни. Вие ще ги монтирате и хем няма да се занимавате с рекламации, хем аз ще си купя колата, която искам. Става ли?”  „Не става. Нямаме право…”

Куката ме дърпаше вече за ръката и ме измъкна навън. Ваня разбра, че става нещо недобро и тревожно тръгна към нас. „Не виждаш ли, че не иска да продаде колите? Пазят ги за свои хора. Не ти ли стана ясно?” – казва ми Куката. „Разбрах, ама не ми се иска да го възприема – как може такава наглост. Хайде де идем при директора – предложих – може той да реши въпроса.” „Как ще го реши, като именно той му е наредил – този е най-обикновен продавач и от него нищо не зависи. Дай петдесет лева и ще се увериш. Ще откаже да ги вземе, нищо че са половината от заплатата му. Пък ако ги вземе – ще си имаш Шкода.”

Прежалих петдесет лева, макар че бяха почти половината и от моята основна заплата, извадих ги от тестето, което държах дълбоко в джоба си и ги дадох на Куката. Тръгнах с него, но той ме спря – тези работи ставали само на четири очи.

Влезе той, постоя няколко минути и излезе. „Нали ти казах – подаде ми той парите – не ги взе. И сто му предложих, но не кандиса. Очите му останаха в парите, но казва че не може – така бил наредил шефът.” „И сега какво ще правим? Пита ли го поне кога ще има пак шкоди?” „През второто полугодие, за първото вече били получили количеството, но кога точно ще дойдат, никой не знаел. Може да е през юли, а може и през декември.” 

Абе как ще чакам аз още половин година – измърморих под носа си и Куката веднага подхвана: „Ти защо не си вземеш един Москвич? Съвсем не са лоши – особено последния модел 408 виж ги – посочи той към рампата, където мъж и жена тъкмо разглеждаха една от току-що измитите коли. 

Приближихме и ги погледахме. Парите ги имах. Тези бяха с радио, но и толкоз имах. Как така обаче изведнъж да се откажа от мечтата си и да взема кола, за която дори не бях мислил! В това време Куката продължаваше да ме навива: „И ако искаш да знаеш, москвичите са много по-подходящи за нашите пътища, имат яка ходова част – много товарят, меко возят и не харчат много”. „Десет на сто – отвърнах му. – А Шкодата – 7 литра.” „Да, ама иска по-високооктанов бензин, а на Москвича и бензин за разреждане на боя да му сипеш, пак ще върви.” “Абе ти какво така взе да ме навиваш, нали беше върл шкодист? “ „Аз пак съм си, но като помисля, за тебе Москвич ще е по-подходящ – нали често ще пътувате до Бургас, багажи, едно друго…”

Погледнах към Ваня. Тя слушаше разговора ни мълчаливо. „Какво ще кажеш?” – попитах я колебливо. Тя повдигна рамене: „Не знам – каквото решиш ти, аз не разбирам нищо от коли. Но ако решиш за Москвич, нямам нищо против – не са лоши коли.” 

Това реши въпроса. Ваня не може и да си представи дори колко много неща в съвместния ни живот, та до днес, са били предрешавани с нейното мнение, макар да твърди обратното.

Качихме се на рампата и огледахме и двете коли. Бяха току що измити – лъскави и чисти. Едната беше съвсем бяла с леко сивкав оттенък, като цвета, който много харесвах, а другата – пак бяла, но с бежов оттенък. Тръгнахме към бялата. (Други двама души – мъж и жена, заедно с техника към склада, оглеждаха отвътре другата – с бежовия оттенък.) Като ни видя, техникът дойде при нас. Тази кола искаме да купим, рекох му и той каза, готово, само трябва да почакате десетина минути да ѝ сменя спирачното цилиндърче на едното колело, че нещо е омаслило – изглежда изпуска. 

Тъй като нямах твърде ясна представа за величината на дефекта, ми се стори важно, щом е свързано със спирачките, ето защо възразих. Не, рекох, искам колата да е в пълна изправност, затова ми дайте другата. Като чуха това, мъжът и жената веднага гракнаха, че вече си я били избрали. Какъв е номерът на реда ви, попитах, ако е по-голям от моя, аз имам право на избор преди вас. Техникът потвърди. Моят се оказа по-малък. Жената ме изгледа с ненавист и се преместиха с неохота при другата кола. Аз останах при „тяхната”. Това беше една от най-големите грешки в живота ми. По-нататък ще разберете защо.

И ето, седим тримата в колата, Куката я кара в града, защото аз отдавна не съм карал, и седя до него на предната седалка, а Ваня отзад се кипри доволна. После пуснахме и радиото и кефът стана пълен. „Много им е хубав радиоапаратът – рече Куката и наду звука докрай”.  „Дай сега аз да карам” – побутнах го по ръката,  той отби и спря отстрани на банкета. Бяхме излезли вече от града.

Разменихме си местата, аз потупах задния си джоб, за да се уверя, че шофьорската ми книжка е там, седнах зад волана и подкарах колата. Не бях карал от последните си студентски години, когато приятелят ми Ангел беше инструктор по авто-мото в Бургас и през свободните от курсисти часове идваше от време на време при мен или при Зафито да ни даде да покараме по половин час. Оттогава бяха минали четири години май. Бях позагубил малко тренинга си, а и чувството за габарити. Куката седеше вдясно от мене като на тръни и от време на време оправяше волана ми, защото карах много в средата на пътя. По едно време застигнахме един „Запорожец” от първия модел – една от ония руски „въшки”, които не можех да гледам. Разправят, че когато в Париж се появил един такъв, предизвикал голям интерес, защото всички смятали, че човекът сам си го е направил.

По нататъшният път до Хасково изминахме безпроблемно, като се изключи един ляв завой, който взех с твърде голяма скорост и едва не изхвръкнах от банкета, та Куката се изправи на нокти. Ваня дори не забеляза. „Слез, аз ще карам по-нататък!” – рече Куката категорично и аз не възразих, защото и без това наближавахме Хасково, а в града не ми се щеше да карам.

Паркирахме до къщата на Ваня откъм ул. „Враня”, аз свирнах с клаксона, някой погледна през прозореца и веднага се скри. Представях си радостта от изненадата за всички вкъщи. 

Изненаданите се оказахме ние. Ваня влезе вътре да каже, че си имаме кола, а аз останах да я заключа. В туй време като фурия навън излетя кака Тина и ми вдигна страхотна гюрултия, как съм могъл да направя такава глупост, да ида да си купя кола, без да кажа на никого, какви били тези неща, цървули нямаме, а гайда искаме и ред още други глупости, докато крясъците ѝ стигнаха до истерия – до истинска, клинична истерия – защото думите ѝ вече не се разбираха, тя се пенеше и крещеше, сякаш бях купил не кола, а крокодил! Някой я задърпа и я вкара в къщи, откъдето още дълго време се чуваха злобните ѝ крясъци. 

Малко е да се каже, че бях разочарован. Просто недоумявах. Как е възможно сестра да вдигне такава врява на сестра си, защото са си купили кола? Те като си купиха кола някой вдигна ли им гюрултия? Никой! Само че те я бяха купили след няколко години  спестяване,  а аз я бях взел за десет месеца! Ето това не можеше да преживее тя. Завистта. И то от сестра си. Ще ни убие нас, българите, тази завист. И злобата…

Останалите приеха новината по-спокойно. Дали смутени от инцидента с Тина, или нещо друго, но нямаше нито радостни поздравления, нито прегръдки и целувки, нито малка разходка с колата около квартала, нито задължителната от моя страна почерпка, та да върви всичко по вода. Празникът беше опорочен. Вместо радост изпитвах горчивина. Ваня беше като попарена. Не смеехме да се погледнем в очите.

Така ли си представяхме ние посрещането ни с новата придобивка?"



Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив