Опашките по празници са нещо обичайно за отминалите поколения, както намаленията на „Черния петък” са модерни за сегашните. И тогава децата с нетърпение очакват Нова Година, когато Дядо Мраз и Снежанка ще им донесат подаръци. Точно както е в Съветския съюз. Въпреки, че Коледа тогава е обикновен работен ден, по новогодишните празници се появяват екзотичните банани и портокали – дефицитна стока, внос от чужбина. За някои тази екзотика е ненужен каприз с преувеличени вкусови качества. За други обаче, те са символ на тънката връзка със забранения Запад, която напомня, колко преодолима е всъщност „стената”, деляща ни от широкия свят.
Новогодишният драматизъм на социалистическото снабдяване има обаче своята дълга история, много преди митичната поява на бананите и портокалите. Дискусиите около имането или нямането на екзотични стоки изглежда като социалистическа еклектика пред проблемите на снабдяването на населението с основни продукти, като хляб, месо и мляко. Познатите ни шеговити реплики „чушки няма, няма и в склада, и старшината не дава” са ежедневие в социалистическото общество, а познанствата с почитаемите магазинерки са нормален повод за гордост и предимство.
Около 60-те години опашките и проблемите на снабдяването на населението се превръщат в злободневна тема в ежедневието на българина. На страниците на в. „Хасковска трибуна” от 1960 г. можем да прочетем шеговитата рубрика на Слушко Подслушанков „Подслушан разговор”:
„Един почивен ден се наредих на опашка за карантия. И докато чаках, чух зад гърба си интересен разговор.
- Според мен покритият пазар в Хасково е по-хубав за опашките и трябва да се побърза с ремонта на
халите! – говореше дрезгав глас.
- Не е вярно – отвърна друг.
– На открито е по-добре.
- Как така? На открито вали дъжд, сняг, студено е, а в халите е сухо, завет, топло.
- Не съм съгласен.
- Защо?
- Защо ли? Под открито небе е по-буден човек. Закалява се.
- Сега ти не го осуквай, ами си кажи, че ремонтът на халите още не е завършен. Уж щеше да е за Първи
май, после за Девети септември, след туй за Нова година. Съвсем смешна работа!
- Защо пък смешна?
- Защото построяването на халите стана по-бързо, отколкото ремонтът. По-бавни майстори от нашите
едва ли има!
- Има.
- Докажи!
- Египетските пирамиди са построени за 100 години.
- Дано не продължи ремонтът на халите толкова години! Иначе откъде ще купуваме пържоли и кайма?
- От магазина за полуфабрикати на главната улица.
- Там е работата, че няма никакви фабрикати. Четири дни чаках напразно, асега бабата хвърли котва там,
а аз тука. Съревноваваме се,
а после колективно ще ходим за хляб, защото и там не е лесно.
- А ти помниш ли кога започна ремонтът на хлебарския магазин в центъра, срещу „Тотото”?
- Мисля, че беше през лятото.
- Как ти се вижда напрежението?
- Май ще се „съревновават” с халите.
- Здраво държат! Браво на строителите!”
Но да се върнем още по-назад във времето. До далечната 1952 г. пазаруването на всички видове стоки става само с купони. Държавните магазини в Хасково са обвързани с работещите предприятия и обслужват служители и работници, заети в местното производство. Снабдяването от частните търговци, което е възможно до началото на 50-те години, е непосилно за повечето граждани. В началото на 1949 г. на заседание на временната общинска управа се докладва, че опашки са се появили във всички български градове, но само в Хасково явлението е придружено от блъсканици, сбивания и свади. „Хората се блъскат и надпреварват да вземат пуснатия продукт, защото се страхуват че купоните им няма да имат покритие”, докладва общинският съветник Иван Димов. Казва се, че около Коледа за месо се чака 4 часа, „а в 12ч. през нощта имаше хора, които тичаха от фурна на фурна, за да се снабдят с хляб”. Опашките и дефицитът на продукти се оказват постоянно явление както в Хасково, така и в цялата страна и бележат целия период на социализма със своите характерни и запомнящи се проявления. Единствено изчезва видимото възмущение на членовете на Народните съвети, които десетилетие по-късно осъзнават, че същината на социализма и комунизма всъщност се съдържа не в задоволяването нуждите на потребителя, а в управлението на дефицитите.
Обсъждането на проблемите със снабдяването в Хасково продължават и през следващите години. Населението на града бързо се увеличава и ОСП „Градска търговия” не смогва с управлението и разширяването на търговската мрежа. От предприятията се оплакват, че работниците им бягат от работа, защото „няма кой да осигури семействата им с продукти”. На партийна конференция през 1951 г. началникът на окръжния отдел на Нармаг Ат. Велев обръща специално внимание на работата на Градския народен съвет и язвително пита: „до кога ще се нареждат трудащите се на опашки – например в Халите и до кога не ще могът да се снабдяват с хляб трудящите се. Има Министерско постановление за подобряване на хляба.”Качеството на произвеждания хляб от кооперация „Съгласие” е друг постоянен проблем в града. ГНС получава стотици оплаквания за стъкла, угарки от цигари, конци и дори цели мишки в хляба. Кооперацията е глобявана многократно за лошото качество, нехигиеничните условия в хлебопекарната и липсата на лични хигиенни навици на пекарите.Критикувани са още и магазинерите за грубото отношение към клиентите, както и общо качеството на произведените стоки: конфекция, обувки, тръби, кантари, извършени ремонти. Управителят на Нармаг Коста Георгиев пък се оплаква, че в повереното му предприятие се назначават магазинерки, които не могат да смятат повече от 100 и не познават качеството на стоката.
След премахването на купонната система се оказва, че народното стопанство няма готовност да произвежда достатъчни количества стоки и да предложи разнообразен асортимент. Общинското предприятие „Месоцентрала” обяснява проблема с липсата на качествени и редовни доставки на месо. През 1952 г. например, предприятието спира събирането на добитъка от с. Болярово по наряда за задължителната държавна доставка на месо. Причината е, че стопаните се оплакват, че фуражи се отпускат само за добитъка за износ и добитъкът за вътрешна консумация е недохранен и няма нужния рандеман от 45 до 75 кг. На това отгоре, към хасковската „Месоцентрала” са изпратени за снабдяване и Димитровград, и Мадан. Директорът Петко Леков прави изложение до Централното управление на предприятието да разреши изпращането на месо от угоен добитък в Мадан, където работят съветски специалисти и миньори, защото „не можем да ги храним с такова месо, когато се свари става на трици”. Подобна е историята и с останалите стоки. Сандалите, например, са истинска находка в магазина през 1952 г. Възмутен комунист от ГК на БКП се оплаква, че сандали се пускат в продажба след като мине лятото. Мебелите в града са прекалено скъпи и некачествени, а бюфетите се продават без стъкла и за доставянето на стъкло, купувачът трябва да плати повече, отколкото за самия бюфет.
Тези случаи, наред с много други подобни са истинските, неподправените истории от социализма в България – такъв, какъвто са го преживели нашите предци. Днес е модерно да се говори за новогодишните банани и портокали, за бозата от 6 стотинки и пр., но те нито изчерпват темата за цените и снабдяването, нито засягат основните форми на социалистическото стопанство и неговите отражения в потреблението. А това е фундаменталният въпрос за човешкото оцеляване.
5:34
