Преди около век са изобретени светещи в тъмното часовници, които се превръщат в неустоима новост. Циферблатите им, покрити със специална луминесцентна боя, сияят постоянно без да имат нужда от зареждане. Това изглежда като магия за тогавашните хора.Всъщност зад тази магия се крие смъртоносен елемент от таблицата на Менделеев, който предизвиква историческа съдебна битка между жените от работническата класа и една от най-могъщите компании, съществували в миналото.
Металът радий е открит през 1898 г. от учените Пиер и Мария Кюри – откритие, което ще им донесе нобелови награди и ще превърне Мария в първата жена, удостоена с тази чест. Освен това ще отнеме живота й години по-късно.
Съвсем естествено по онова време не се знае много за този уникален елемент, освен че излъчва слабо сияние. Но не след дълго учените, поощрени с корпоративни средства, започват да публикуват изследвания, натрапващи мнението, че металът притежава животворни качества. Скоро елементът се превръща в съставка на всякакви потребителски стоки. Паста за зъби, гримове и дори вода, „подсилена“ с радий и обещаваща здраве и дълголетие.„Нетъмна“ боя
Компанията „U.S. Radium Corporation“, притежаваща радиеви мини в Колорадо и Юта, използва елементът, за да създаде луминесцентна боя, на която дават търговското име „Undark“ (Нетъмно). Съвместно с „Radium Dial Co.“ започват да използват „Undark“ за боядисване на часовникови циферблати.
Първоначално светещите часовници не са нищо повече от любопитни играчки. Но с влизането на САЩ в Първата световна война през 1917 г. военната индустрия вижда ползата от часовник, който свети достатъчно, за да върши работа на собственика си през нощта, без да бъде видян от врага. Правителството поръчва хиляди светещи часовници и арматурни табла, което принуждава двете компании да разширят бизнеса си и да наемат стотици работници. Назначават основно жени и момичета, смятайки, че техните малки ръце са по-подходящи за педантичната задача да се боядисват мъничките циферблати.
В онези времена няма много възможности за жените, които искат или имат нужда да работят за пари. Малкото фирми, наемащи жени, обикновено им плащат много по-ниски възнаграждения отколкото на мъжете. Но „U.S. Radium“ са различни: те дават три пъти повече пари от заплатата на средностатистически работник във фабрика – около 40 000 долара на година в днешни пари. А щом САЩ влизат във войната, жените изпитват още по-голяма гордост от работата си, знаейки, че помагат на военното усилие. Затова жени и момичета – някои от тях едва 11-годишни – напират да получат тази така чудесна и престижна работа.
След като са назначени, жените са обучени в техниката „близни, топни, мацни“. С цел да бъдат връхчетата на четките им винаги прецизни, трябва първо да близнат четката и после да я топнат в „нетъмната“ боя, преди да боядисат циферблата.Боята, както ги уверяват, е напълно безвредна. Всъщност, понеже радият вече се използва като „здравословна“ съставка в толкова много продукти, много работнички приемат ежедневния си контакт със скъпоценния елемент като допълнителна облага. Подобно на днешните младежи, използващи парти аксесоари като неонови гривни, грим и боя за коса, някои момичета дори нанасят сияещата боя върху ноктите, зъбите и косите си, за да блестят сред останалите.
Не че има нужда да го правят. След известно време работничките започват да забелязват, че заради излагането им на радия дрехите – и дори телата им – светят в тъмното, което им носи злокобния прякор „призрачни момичета“.
Мениджърите и учените на компанията от своя страна винаги използват оловни престилки, маски и щипци, за да не влизат в контакт с радия или „нетъмната“ боя. Всъщност създателят на „Undark“ доктор Сабин фон Сококи веднъж посещава цеха, в който жените боядисват часовници. Там вижда една от тях да докосва четката до устните си и я спира с думите: „Ще те разболее“. Но когато жената пита по-късно шефа си дали това е вярно, той омаловажава предупреждението на учения.Минават години преди работничките да усетят появата на загадъчни здравословни проблеми. Първо е анемия, после отпадналост и болки в тялото.
Много от тях страдат от кървящи венци и болки в челюстите… и зъбите им започват да падат. Някои претърпяват спонтанни аборти, а други раждат мъртвородени бебета. Костите на някои жени стават толкова слаби, че се чупят при най-малкия натиск, което ги обездвижва напълно. Случаите на болни от рак сред работничките скачат до небето.Онова, което не знаят е, че радият, попаднал в тялото, се отлага в костите подобно на калций. Но за разлика от калция, който изгражда костната тъкан, радият я убива. Рентгенови снимки, направени на болните жени, показват челюсти и кости надупчени като сирене.
През 1922 г. работничката Амилия „Моли“ Маджиа напуска цеха, заради тежка и загадъчна болест. Първоначално се оплаква от зъбобол, после зъбите й изгниват и окапват. Челюстта и тялото й са разкъсвани от мъчителна болка. Когато отива на лекар, той я диагностицира с ревматизъм и й предписва аспирин. Но язвите от опадалите й зъби не зарастват – кървят, инфектират се и гноят. Дъхът й мирише неописуемо. Моли отива на зъболекар. Когато дръпва да извади един изгнил зъб, стоматологът с ужас измъква заедно с него и голямо парче от челюстта й. Няколко дни по-късно пада цялата й долна челюст.Моли Маджиа е първата жертва. Момичето буквално се разпада. Когато умира не е в състояние да ходи и вече липсва цялата й челюст. Умира от тежък кръвоизлив, дължащ се на язвите, засегнали югуларната й вена.
Тя е само на 24 години.
Жените, работещи във фабриката на „U.S. Radium“, отчаяно търсят отговор за своето бързо влошаващо се състояние, но, точно както често се случва и днес, симптомите им са пренебрегвани или диагностицирани погрешно. Лекарите им поставят най-различни диагнози, като туберкулоза или други инфекциозни заболявания, като дори им казват, че симптомите им са психосоматични.
Онова, което не знаят е, че „U.S. Radium“ плаща тайно на лекарите, за да крият истината. Когато жените започват да умират, компанията и платените медици заявяват публично, че работничките са починали от сифилис. Това е версията за смъртта на Моли. Срамната болест е удобно средство за замазване на истината, а също така служи за омърсяване на репутацията на жените.
Компанията знае от години, че радият е опасен. През 1924 г. „U.S. Radium“ наема професорът по физиология от Харвард доктор Сесил Дринкър да проучи работните условия във фабриката в Ориндж, Ню Джърси. След задълбочен оглед доктор Дринкър и неговият екип заключават, че във фабриката се наблюдава огромно замърсяване: всяка от работничките е покрита с радиоактивен прах и кръвта им е отровена. Говори се, че дори са издишвали радон – газ, който се образува при разпада на радиевия изотоп. На база на своите открития Дринкър дава няколко препоръки за безопасност, една от които е незабавно да бъде прекратена практиката „близни, топни, мацни“.
Компанията не само че игнорира неговите препоръки, но му забранява да публикува изследването си. Правят и нещо още по-лошо – когато подават доклада на д-р Дринкър в Департамента по труда в Ню Джърси, той вече е драстично пренаписан. Всяко споменаване на опасни условия на труд във фабриката е заменено с похвали. Фалшивият документ дори се осмелява да твърди, че „всяко момиче е в перфектно състояние“.
Радиевите момичета
Една от работничките във фабриката в Ориндж, на име Грейс Фрайър, страда от същите симптоми, сполетели толкова много от колежките й. До този момент лекарите вече са забелязали повтарящият се модел на млади и здрави жени, повалени внезапно от загадъчни и осакатяващи симптоми. Общото между тези така наречени медици е, че всички те работят за „U.S. Radium“.Един ден във фабриката се появява нов доктор на име Фредерик Флин. Казва, че е научил за тежкото състояние на Грейс и пожелава да я прегледа.
След набързо претупания преглед обявява, че 18-годишното момиче е в идеално здраве. Впоследствие става ясно, че този човек изобщо не е лекар, а наето от компанията лице, което да разпространява дезинформация.Състоянието на Грейс Фрайър се влошава все повече и гръбнакът й грохва. Тя може да стои изправена единствено с помощта на метална шина. Но интелигентната и упорита дъщеря на синдикалист решава да съди „U.S. Radium“ по закона за безопасност на труда. Още четири жени, страдащи от отровния радиев ефект, се присъединяват към нея в опит да получат някаква справедливост.
Само че в продължение на цели две години нито един адвокат не смее да се заеме със случая. „Радиевите момичета“ са в очевидно неизгодна позиция: не могат да плащат на адвокати и експертни свидетели, защото всичките им пари са отишли за лечение. В пълна тяхна противоположност „U.S. Radium“ са огромна корпорация, за чийто юридически услуги се грижат най-добрите и скъпоплатени адвокатски фирми.
Отгоре на всичко случаят им е доста неясен. Жените проявяват многообразие от различни симптоми, а диагнозите на платените доктори хвърлят вината за появата им върху болести, често срамни и несвързани с работата им. Дори да могат да докажат, че са убивани бавно с радиевата боя, с която работят, „отравянето с радий“ не е сред трудовите злополуки, компенсирани по закон.
Най-накрая се намира един смел адвокат, на име Реймънд Бери, който се съгласява да поеме случая им про боно. За щастие по същото време практиките на „U.S. Radium“ са изобличени от доктор Харисън Мартланд, работещ в Национална потребителска лига, и от журналиста Уолтър Липман. Доктор Мартланд преглежда болните момичета и извършва аутопсии на вече починалите – като отбелязва в доклада си, че телата им „все още светят в ковчезите“. Той заключава, че жените страдат от отравяне с радиация.
Националната потребителска лига настоява истинските резултати от доклада на д-р Дринкър да бъдат предоставени на Департамента по труда, след което докторът ги публикува.
Следва медийна сензация.Без да се обезсърчат ни най-малко „U.S. Radium“ използват всяка вратичка в закона, за да отлагат делото в продължение на три дълги години. През това време още жени умират от лъчевата болест.
При първото си явяване в съдебната зала през януари 1928 г. жените не са в състояние дори вдигнат дясната си ръка, за да се закълнат. Две от тях са на легло.Въпреки очевидно ограниченото време на ищците, адвокатите на „U.S. Radium“ постоянно намират поводи за отлагане на процеса – явно надявайки се да „им изтече времето“ и да умрат преди това. Поводът за едно от отлаганията например е, че служител на компанията има планове да летува в Европа, които не може да отмени заради процеса.
Съдията приема повечето от тези доводи – с изключение на оправданието с ваканцията в Европа, което предизвиква огромно обществено недоволство. Едва по-късно се разбира, че той притежава акции на „U.S. Radium“.
През ноември 1928 г. умира създателят на „нетъмната“ боя доктор Сабин фон Сококи, който се превръща в 16-ата известна жертва на отравянето с радий. Неговата смърт накланя везните в полза на Радиевите момичета и до края на годината се сключва извънсъдебно споразумение. Всяка от оцелелите жени ще получи компенсация в размер на 10 000 долара (около 149 000 долара в днешни пари) на вноски от по 6 000 долара годишно и покриване на всичките им медицински и юридически разноски. В замяна „U.S. Radium“ няма да признаят вина.
Компанията не само че не признава вина, а нейният президентът Кларънс Лий има наглостта да напише:“За нещастие дадохме работа на огромен брой хора, физически негодни да намерят работа в други индустриални сфери. Наемахме сакати и други подобни лица. Доброто ни дело се обърна срещу нас“.Междувременно работничките във фабриката на „Radium Dial“ в Отава, Илинойс страдат от подобни здравословни проблеми, но не им се обръща толкова медийно внимание. Те не научават веднага за случая, но когато историята стига до ушите им, управата ги уверява, че боята е безопасна, а Радиевите момичета са подли златотърсачки, болни от срамни заразни болести.
През 1927 г., преди да започне процеса на Радиевите момичета, работничките в Илинойс искат компенсация за медицинските си разходи, но им е отказано. Продължават да настояват до средата на 30-те години, преди най-накрая да отнесат случая си към Индустриалната комисия на Илинойс. Подобно на колежките си от Ню Джърси и те срещат трудности в намирането на адвокат, който да ги представлява срещу толкова могъща корпорация. През 1937 г. адвокат Ленърд Гросман се съгласява да поеме случая им.
Докато това се случи обаче „Radium Dial“ затварят фабриката в Илинойс и се преместват в Ню Йорк. В пролетта на 1938 г. Индустриалната комисия отсъжда в полза на жените. Компанията обжалва решението отново и отново, отнасяйки случая чак до Върховния съд. През октомври 1939 г. съдът решава да не разглежда молбата им за обжалване, чрез което оставя в сила решението на по-долната инстанция и принуждава „Radium Dial“ да платят.
Обезщетенията, получени от Радиевите момичета, отиват за погребенията им, тъй като те живеят едва няколко месеца след сключването на споразумението. Все пак жените не искат живота и смъртта им да отидат напразно и предлагат на учените да ги изследват в последните им дни, за да могат да научат повече за лъчевата болест.
„Не ме е грижа за себе си“ – казва Грейс Фрайър. – „Мисля за стотиците момичета, на които това може би ще послужи за пример“.Тяхната борба, продължила до смъртното им ложе, спечелва на американските работници правото да съдят корпорациите за причинени щети. Случаят им кара правителството на САЩ да създаде Администрацията по безопасност и здраве на труда, която да се грижи за добрите трудови условия на всички работници. Протоколите за безопасност на труда, създадени заради случая с Радиевите момичета, са пряко отговорни за оцеляването на учените, работили по създаването на атомната бомба.
Колкото до „U.S. Radium“, компанията обявява банкрут през 40-те години. През 1979 г. Агенцията за защита на околната среда установява, че мястото на бившата им фабрика е изключително замърсено. Същото се оказва и за фабриката на „Radium Dial“ в Илинойс, но компанията успява да избегне отговорност. Сградата е съборена през 1968 г. и мястото се почиства.
Смята се, че всичко на всичко 112 бивши работнички във фабриките за светещи часовници са загинали от излагане на радиация. Един от най-стряскащите моменти в тази история е безгрижният и доверчив начин, по който смъртоносен елемент като радия е приет от целия свят като здравословна съставка. Това води до неизбежния въпрос: дали и днес не ни пробутват нещо толкова опасно?
Комерсиалният инстинкт на големите корпорации, каращ ги да поставят печалбите си пред здравето и живота на хората, продължава да е все така силен. Докато този инстинкт съществува, шансът подобна трагедия да се случи отново е съвсем реален.
Източници: medium.com, wikipedia.org, buzzfeed.com, npr.org, wired.com, findagrave.com
9:32
