Обаждане от дълбините на океана,продължило два дни и струващо 28 живота

Тази история е за един продължителен телефонен звън. Става дума за телефонен сигнал, когато телефонът издава звук „Дрън-н-н…”. Може би това е било най-дългото телефонно позвъняване в света, но за съжаление представители на Книгата на рекордите на Гинес не били там, за да го регистрират.

Само си представете картина: Северният Атлантически океан, безкрайният океан е спокоен и ленив, а сред ледените вълни плува шамандура, на която има стар телефон и безкрайно звъни. Кристално чистият въздух се разпростира върху няколко кабела, това смразяващо душата, искане за помощ. На другия край на линията … на дълбочина от 60 метра … 28 души много се надяват, че някой ще чуе това обаждане, вдигне телефона и ще ги спаси. Било двудневено звънене. И цената на 28 живота. Заинтригувани ли сте? И така да караме под ред.В началото на 20-ти век в Съединените американски щати са проектирани подводници от серията S, и са построени 36 броя. За времето си това бил доста успешен проект. Някои подводници от серията S оцелели до 40-те години и дори участвали във Втората световна война – патрулирали около Алеутските и Соломоновите острови в Тихия океан.Любопитно е, че американските конструктори дори са се опитали да проектират на борда място за разузнавателни самолети. Тези редки снимки потвърждават това.

На палубата на подводницата с номер S1 имало оборудван цилиндричен хангар. В него се помещавал сглобяем биплан Martin MS-1. Но по-нататъшните тестове не показали никакви предимства на подводницата имаща хидроплан и експериментите в тази посока спрели. Моряците позирали на неговия фон за спомен и след това бил изпратен за скрап.Подводницата, героиня на нашата историята била с номер S-5. Тя била пусната на вода през 1919 г., а през август на 20-и започнали изпитанията. Изпитването на всички системи и механизми се провело в северната част на Атлантическия океан, близо до нос Делауеър. Всичко продължило както обикновено, екипажът свикнал с военния си кораб и точно изпълнявал заповедите на капитана. Всички задачи били изпълнени и останал само последният изпит – аварийно потапяне.Капитан Чарлз Кук дал командата за потапяне. При тази команда най-важното е да не забравите да затворите вентила на главната вентилационна линия, която доставя на подводницата въздух. Но старшината, който отговарял за този клапан, или се поколебал, или объркал и не му стигнало времето да го затвори. Водата започнала да нахлува през вентилационната система във всички отделения на подводницата. Докато успели да блокират необходимите клапани, в подводницата се натрупали тонове вода и я потопила на дъното. Най-силно пострадало носовото отделение с торпедни тръби – то било напълно наводнено. Дълбочината на това място била само 60 метра, но това не правело нещата по оптимистични. Било технически невъзможно да се изпрати радиосигнал за бедствие през водния стълб. Екипажът знаел, че никой няма да ги открие в този забравен от Бога ден в Кейп Делауеър.

Сред екипажът на подводницата S-5 имало един радист или електротехник, който намерил дълъг кабел, свързал го към корабния телефон, прикрепил телефона към сигнален буй и го изпратил на повърхността. Така в открития океан се чувало обичайното телефонно позвъняване. Над ледените вълни звучало вледеняващия звук „Дрън-н-н…”.Телефонният сигнал „Спаси душите ни!“ звучал дълго време. Много дълго. Десет часа. За хората, уловени в дълбините, всяка минута изглеждала като цяла вечност. Проблемът се утежнил от факта, че тази зона била ниско плавателна и само чайки и албатроси можели да чуят телефонния SOS. И тогава капитанът, носещ чудесната морска фамилия Кук, взел много важно и решително решение. Дълбочината е 60 метра, а дължината на подводницата е 70, което означава, че ако успеете да я поставите вертикално, с нос на земята, кърмата ще се показва над водата. Такъв “поплавък” трудно ще остане незабележим.Идеята, разбира се, била много рискована. Основната опасност при такава маневра е киселинен електролит от батерии, който може да се разлее и отрови хората с изпаренията си. Но екипажът се доверил на своя капитан. Заедно офицерите и механиците разработили подробна процедура за всеки моряк и можели само да се надяват на точно изчисление и координация на действията на целия екип.

И тогава екипажът чул, нечувана до този момент в морската практика заповед: “Пригответе се за изплаване на кърмата!” Стоманената пура на подводницата плавно започнала да издига кърмата… и след няколко минути подводницата вече стояла почти вертикално, с лек наклон и забит нос в дъното. Можете ли да си представите какво се случвало вътре в това време? Тоновете вода се изливали в носовите отделения, понасяйки всичко по пътя си. Моряците едва успели да залостят люка, водещ надолу. Екипажът се събрал в задната част на отделението. Всички били живи. И самотният и тъжен телефонен сигнал продължавал да се чува отвъд океана … Той плашел летящите чайки и минаващите косатки в продължение на почти два дни.А внезапно на подводницата и провървяло – по щастлива случайност наблизо минавал военният транспорт „Алантус“.Отначало вахтения моряк видял на повърхността огромна шамандура с изумителна конструкция с изпъкнали винтове, а после чул да звъни телефон. Тогава си помислил, че полудява.

Когато моряците на „Алантус“ се приближили, един от тях вдигнал телефона и попитал: „Здравейте, какъв кораб е това?“

Получил отговор: “Американска подводница S-5” …

Морякът бил изключително изненадан, объркан и обезкуражен, но след като не можал да измисли друго, попитал: „Къде отиваш?“

Получил остроумен американски отговор: “Право към ада!”Но на този ден нито дяволът в ада, нито ангелите в рая не дочакали 28 души, които вече били в списъците им. Командирът на подводницата и моряците на “Алантус” объркали всичките им планове. Моряците били спасени. Последният, който напуснал кораба си, бил капитан Кук. Този смел офицер след 20 години щял да стане командир на линеен кораб “Пенсилвания” и с него да оцелее от въздушната атака на японските камикадзе в Пърл Харбър. След войната, Чарлз Мейнард Кук-младши, се издигнал в ранг на адмирал и бил назначен за командир на 7-ия американски флот в Тихия океан.

Как бил изваден екипажът? Моряците от „Алантус“ бързо подготвили за работа всички инструменти, които имали, и направили дупка с необходимия диаметър в подводницата. В еуфория, породена от отчаяние и надежда, моряците с трудност изпълзявали от подводницата.

В последствие боен кораб „Охайо“ се опитал да изтегли подводницата в ремонтните докове. Но, очевидно, през това време още повече вода е проникнала през дупката, в резултат на което буксирният кабел се скъсал на половината път, а злощастната подводница S-5 отишла на дъното.А през 1921 г. Потъналата подводница S-5 била зачеркната от морския списък и напълно забравена. Днес някъде в Америка, в някакъв малък град, в нечия къща се съхранява древна семейна реликва – корабен телефон, който в продължение на два дни е сигнализирал за помощ.

Източник:svetovnizagadki.com

Научете повече

Ужасяващият съветски експеримент, при който група затворници прекарват 15 дни без сън

 

Камерата, в която затворниците са държани 15 дни без сън

В края на 40-те години на миналия век съветски учени затварят заедно петима човека в херметична камера и изпробват върху тях експериментален газ, който предотвратява заспиването. По този начин те искат да проучат последствията от продължителното лишаване на организма от сън.

Първоначалната цел на т. нар. Николаев газ е да държи войниците будни на бойното поле за продължителен период от време по време на военни действия. Това би позволило на правителството или да използва по-малко войници, или да увеличи силата и способностите им.

Невротоксичният газ е кръстен на Феликс Николаев: 

Предполагаем войник, за когото до нас е достигнало ограничено количество информация, но името му присъства в записките на експеримента.

В продължение на 15 дни съветските учени държат будни 5 човека, използвайки експерименталния газов стимулант. Учените внимателно следели нивата на кислород в залата, за да не убият обектите си, тъй като газът бил токсичен в големи количества. По това време все още не съществуват камерите за наблюдение и руснаците разполагат само с микрофони и малки кръгли прозорци с дебелина 15 см. В херметичната камера затворниците разполагали с книги, походни легла без завивки, течаща вода, тоалетна и храна за месец.

"Опитните свинчета" били политически затворници, обявени за врагове на народа по време на Втората световна война.

Първите 5 дни

През първите 5 дни от експеримента всичко вървяло гладко. Затворниците не се оплаквали, защото им било обещано, че ако участват доброволно и не спят, ще бъдат освободени. Учените следели действията и ежедневието им и забелязали, че започнали все повече да обсъждат помежду си травматични инциденти, които са преживели в миналото. След четвъртия ден разговорите им станали още по-мрачни.

След петия ден те започнали да протестират срещу ситуацията и обстоятелствата, довели ги до тук и започнали да показват признаци на засилена параноя. Спрели да си говорят един с друг и вместо това шепнели в микрофоните и срещу непрозрачните кръгли прозорчета. Всеки от тях смятал, че може да спечели доверието на учените, доносничейки за останалите. В началото учените смятали, че поведението им е резултат от експерименталния газ…

Деветият ден

На деветия ден единият експериментален обект започнал да крещи. Той тичал из залата, крещейки непрестанно в продължение на 3 часа, като в даден момент вече само скимтял, защото не можел да произведе по-силен звук. Учените стигнали до заключението, че е скъсал гласните си струни. Но по-странно е поведението на останалите затворници… всъщност те не реагирали по никакъв начин. Те продължили да шепнат в микрофоните, докато друг от тях не започнал да крещи. Други двама некрещящи затворници започнали да късат страници от книгите, да ги мажат със собствените си изпражнения и да ги лепят по прозорчетата. Крещенето спряло, както и шепотът в микрофоните. Учените вече не виждали какво се случва в стаята.

Дванадесетият ден

Учените проверявали микрофоните на всеки час, за да са сигурни, че работят, защото не можели да повярват, че е възможно при петима души нито звук да не излиза от залата. Нивата на кислорода сочели, че затворниците са живи. Само че отчетената консумация на кислород се равнявала на количества, характерни при тежки силови упражнения. В ранната утрин на 14-тия ден учените направили нещо, което обещали да не правят. За да получат някаква информация, те включили интеркома и се опитали да комуникират със затворниците. Те заповядали на затворниците да се отдръпнат от вратата и да легнат на земята или в противен случай ще бъдат застреляни. Учените също така обещали, че единият затворник ще си спечели незабавно освобождение. С изненада те чули едно единствено изречение в отговор: "Вече не искаме да бъдем свободни."

Между изследователите и военните ръководители на проекта възникнал спор какво следва да се направи. Тъй като не успели да провокират никакъв друг отговор по интеркома, те решили, че в полунощ на петнадесетия ден ще отворят вратата на залата.

Петнадесети ден/полунощ

Учените прекратили изпускането на Николаевия газ в камерата и я напълнили с чист въздух. По микрофоните веднага се чуло роптаене. Три различни гласа започнали да се молят, сякаш за живота си, газът отново да бъде пуснат. Залата била отворена и в нея нахлули съветски войници, които да извадят навън опитните субекти. Затворниците започнали да крещят още по-силно отпреди.

Един от мъжете лежал мъртъв в 20 см кървава вода. От тялото му били откъснати парчета плът, с които бил запушен сифонът на пода. Всъщност всички обекти на експеримента били с жестоки наранявания. По-ужасното в случая било, че всички се били самонаранили и дори яли от собствената си плът.

Живите затворници били ужасени, че ще заспят и отказвали да напуснат камерата, молейки учените да пуснат отново газа. Двама били откарани до медицинско заведение за лечение. Единият дотолкова се противял на упойката, че чупел кости и късал плът и мускули. Веднага след като анестезията подействала, сърцето му спряло и той умрял. Другият обект бил подложен на хирургични интервенции без упойка. В крайна сметка всички тестови обекти намират смъртта си, а експериментът се оказва неуспешен.

Реалност или не

Поради естеството на материята, достоверността на този разказ не може да бъде доказана. Историята достига до нас благодарение на анонимен разказ, публикуван в известен американски сайт за ужасяващи случки и мистериозни явления. За момента автентичността му не е потвърдена от нито една официална институция.

Но съществуват сведения, че различни усъвършенствани версии на газа днес се използват по света като хипнотични катализатори или серум на истината. Поради тази причина всеки от вас сам трябва да прецени дали историята е реална или не. Ако е истинска, остава един въпрос – газът или лишаването от сън са отговорни за поведението на опитните субекти? Вероятно никога няма да разберем…

Източник:www.news.com.au

Научете повече

Почина бившият италиански премиер Силвио Берлускони

На 86-годишна възраст почина бившият премиер на Италия Силвио Берлускони. Той е издъхнал в болницата "Сан Рафаеле" в Милано,съобщи NOVA.TV 

В последните шест седмици Берлускони се лекуваше в лечебното заведенеи от белодробна инфекция, свързана с хронична левкемия.

Медийният магнат и лидер на партията „Форца Италия” четири пъти оглавяваше кабинети в Рим. Самият той беше скандален и на няколко пъти беше съден.

Роден през 1936 година, Берлускони завършва право в университета в Милано. Занимава се със строително предприемачество и натрупва значително състояние през 70-те години. 

През 1974 г. създава кабелната телевизия „Телемилано”, която съвсем скоро се превръща в предизвикателство за националния монопол. Само шест години след първия си канал, създава и първата комерсиална телевизионна мрежа – „Канале 5”, която през следващите години доминира телевизионния пазар. Берлускони притежава фирми, магазини, киносалони и дори футболен клуб „Милано”.

„Берлускони оказа огромно влияние върху италианската култура, върху манталитета на хората. Защото още с появата на комерсиалната му телевизия в началото на 80-те години на миналия век, Италия беше между католическата традиционна култура и лявата комунистическа култура. 

Той въведе нов тип прогресивна мисъл, което означава социална промяна и по-свободна гражданска ориентация и по-свободни, например, сексуални навици”, каза професорът по политически науки в университета „Луис” Лоренцо де Сио.  

Политическата кариера на Берлускони започва през 90-те, когато създава консервативната политическа партия „Форца Италия”. Едва стъпил във властта, срещу бизнес империята му започва разследване за корупция.

Изправен пред вот на недоверие, той подава оставка. Малко по-късно е обвинен за измама и корупция, но присъдите са отменени. С обещания за намаляване на данъците и по-високи пенсии, партията му печели на парламентарните избори през 2001 г. и той отново става премиер.

Критикуван за влошаващото се състояние на италианската икономика и за подкрепата на американската инвазия в Ирак, Берлускони подава оставка, но печели вот на доверие в парламента и отново се връща на власт с ново правителство, за да загуби на изборите от центристите на Романо Проди.

 

„Трудно е да си представим „Форца Италия” без Силвио Берлускони. Въпросът е какво може да се случи с партията след неговата смърт? От друга страна, медийната му група „Медиасет” съществува в сектор, който е силно регулиран от държавата. Така че отношенията, които има с правителството, са много важни. Всички са заинтересовани да държат „Форца Италия” жива, за да запазят тези отношения”, посочи още Лоренцо де Сио.

Само две години след това Берлускони отново печели предсрочните избори с новата си партия и застава начело на правителството.

„Форца Италия” на Берлускони представлява важен мост между италианските елити и групата на Европейската народна партия в Брюксел. Може би, европейските връзки на правителството , с които се занимава бившият председател на Европарламента Антонио Таяни от „Форца Италия”, ще се засилят”, смята професорът по политически науки в университета „Луис”.

Берлускони е замесен в с*кс скандали, обвинения за връзка с малолетна и съдебни процеси за с*кс със 17-годишна мароканска прост*тутка и за злоупотреба с власт. В края на 2011 г. губи мнозинството си в парламента и подава оставка.

Научете повече

Историята на гениалният мошеник на СССР - натрупал милиони богатства под носа на съветското правителство, въпреки смъртното наказание за това

През май 1952 г. от Генералната военна прокуратура на СССР се заемат с молбата на някой си инж. Иван Ефременко, който обвинява  Управление военно строителство 1, че са го измамили с 200 рубли, дадени за държавни облигации. Разследващите се обръщат към Министерството на отбраната и с изумление разбират, че там такова поделение няма. Отправят запитване и до Министерство на държавнаат безопасност, но и там не са чували за УВС 1. Шокираните прокурори разбират, че имат работа с огромна престъпна мрежа, умело замаскирана като военно строително поделение.

Тази история започва 24 години по-рано, когато младият Николай Павленко – син на украински мелничар, решава да напусне селото и да търси късмета си в големия град.   Премества се в Белоруската ССР, където започва като строителен работник в пътностроителното  предприятие „Главдортранс”. По-късно се записва студент в Пътностроителния факултет на Минския политехнически институт. За жалост там остава само 2 години – в университета е получено писмо, че е син на разкулачен, а за такива място там няма.

Павленко започва през 1930 г. като прораб в Главното управление на военното строителство. Оправният младеж бързо завоюва добри позиции. Преминава по стълбицата на служебното израстване. Работи с много пари и строителни материали. Бързо навлиза в схемите за присвояване, но и службите не спят – през 1935 г. той е арестуван от НКВД. Николай е заплашен от разстрел или, в най-добрия случай, дълги години затвор. И той се решава на сделка – става секретен сътрудник на НКВД. По негови доноси са арестувани и по-късно разстреляни като „троцкисти” двама негови колеги. Но сделката за Павленко си струва – отървава кожата, получава покровителство и продължава да израства в службата – достига до началник на строителен участък.

На 22 юни 1941 г. за СССР започва Великата отечествена война. На 27 юни Павленко е назначен за помощник инженер във 2-ри стрелкови корпус като военен техник 1 ранг, съответстващ на старши лейтенант. Войната за СССР се развива катастрофално през първите месеци – заедно със своята част Николай отстъпва до Вязма. Инженерните части, обезпечаващи пътното строителство, изпитват крещящ недостиг както от квалифицирани хора, така и от техника, дори и от обикновени лопати – складовете им, разположени по полската граница са загубени още в първите дни на войната. Хаосът и на първа бойна линия, и в тила е посевместен. На Павленко решава да приключи бойния си път. С командировъчно, което впоследствие се оказва, че е фалшиво, и заедно с личния си шофьор Шчегольов и служебния автомобил през септември се отправя към град Калинин (днес Твер).  С този град той е свързан още преди войната – идва често в командировки, тук се запознава и с бъдещата си жена Зинаида. През септември, когато той се появява там, фронтът неудържимо се приближава към града, а Зинаида заболява от тиф и той дълго време полага грижи за нея. Къде с щедри запои, къде с подкупи, а къде с недомлъвки за секретна мисия той успява да притъпи любопитството какво прави офицер като него в район на бойни действия. Градът в началото на 1942 г. е вече освободен от германската окупация. Логично би било дезертиралият от фронта Павленко да се опита да легализира чрез връзките си престоя в Калинин и да се покрие като чиновник в някоя служба, но съдбата други планове. На един от поредните запои с другарите си той среща дребния мошеник Людвиг Рудниченко, който му показва как може от обикновена гумена подметка да изреже гербов печат. На комбинативния Павленко му хрумва невероятна и дръзка идея – да създаде своя военна част.

Случаят помага на Павленко – по това време организацията ГУШАДОР, която отговаря за военното пътно строителство и е под шапката на НКВД, е разформирована. Но армията все още не съумява да поеме сама тази дейност. В това междуцарствие се настанява именно новосъздаденото от Павленко УВСР-5 (Участок военно-строительных работ №5 Калининского фронта). Опитният Рудниченко създава фалшиви печати, официални бланки се отпечатват в местната типография – срещу порядъчно запиване и обмен на дефицитни продукти. По същия начин са поръчани и униформи за „офицерите” - приятелите на бъдещия „командир”. Войнишки униформи и обмундироване са доставени от черния пазар. Строителна техника има достатъчно – изоставена от германците при отстъплението им. Павленко нанася първия си изключително дързък удар, когато се появява във военното коменданство на града и представя документи, изискващи да му бъдат предоставени бойци, изостанали от частите или изписани от болници за окомплектовка на частта. Обаянието и увереността на новоизпечения инженер 3-ти ранг (вече капитан), щедростта му в запоите, както и дадените „на когото трябва” рушвети притъпяват подозрителността на военните и той получава исканите хора. Срещу порядъчен подкуп е открита и банкова сметка на частта. Сега остава да легализира и самото подразделение. За целта той се обръща към  началника на 165 евакуационен пункт от Калининския фронт – военния лекар 1-ви ранг Биденко. Срещу обещанието за бързо построяване на землянки за пункта частта на Павленко – вече наброяваща 40 човека и преименувана на УВСР-2, е зачислена на доволствие към пункта и сключва официални договори и с други части. Началото на първо частно подразделение вече е поставено.

През есента на 1942 г. Калининският фронт вече е ликвидиран, районът вече е дълбок тил и съответните служби се заинтересуват от малкото подразделение. Павленко успява по своя си начин да тушира проблемите, но е наясно, че ако иска да работи необезпокояван, трябва да е едновременно близо до фронта, но и да не се застоява дълго на едно място. Идеалното прикритие се оказват военните летища – по тях има много работа за него, те са дълбоко зад бойната линия, но се местят заедно с нея. Срещу поредните щедри подкупи частта на Павленко се озовава в 12-и район на авиационно базиране на 4-а въздушна армия – отново като УВСР-5. Хората му работят здраво и качествено, в банковата сметка постъпват пари, голяма част от които „офицерите” поделят помежду си.

Така Павленко и неговата част, която вече се е разраснала до 200 човека, преминават по бойния път на Червената армия и капитулацията на Третия райх ги заварва в Щутгарт. Успоредно с ремонта на пътища и мостове павленковците се заемат и със здраво грабене от териториите, през които минават. Мародерствата са извършвани с такъв размах, че накрая самият Павленко е принуден публично да разстреля трима от своите подчинени за назидание. За извозване на придобитото от коменданта на Щутгарт отново срещу рушвет е осигурен ешелон от 30 вагона.

През 1946 г. Павленко демобилизира частта си. Раздадени са общо 230 ордени и медали, както и добри парични суми – между 7 и 12 хиляди рубли за войниците и между 15 и 25 хиляди рубли за офицерите. Самият Павленко се „задоволява” само с 90 000 рубли. С тях си построява къща в Калинин и още една в Харковска област, купува си кола „Победа”. Заедно с верните си другари създава в Калинин гражданско строително дружество „Пландорстрой”, чрез което да изпере по-голямата част от придобитите пари. И тук историята би трябвало да приключи тихо, а Павленко да се наслаждава на кротък семеен живот с жена си и двете си деца. Но не би.

Разточителният начин на живот, множеството подкупи и запои за отговорни лица, както и появата на млада любовница водят до неминуемото връщане към старите навици. Този път действието се пренася в Западна Украйна, където властите още имат сериозни проблеми с нелегалните националистически отряди на „бандеровците”. Освен че там се водят реални бойни действия, бойците разрушават инфраструктурата и наличието на строително-възстановителна част е напълно нормално. Така през 1948 г. там се появява Управление Военно строителство 1 (УВС 1). Отново в действие влизат уменията на Людвиг Рудниченко да създава фалшиви държавни печати, подкупите и запоите с длъжностни лица. УВС 1 по нищо не се отличава от всяко друго съветско подразделение – спазват се уставите, водят се занятия, носи се караулна служба – редовите военни изобщо не подозират, че служат в „частно” поделение. Нещо повече – за да предотврати слухтене около самото подразделение, Павленко сам изисква от органите да проверява постъпващите дали нямат „тъмни петна” в биографиите си. Само за 4 години УВС 1 успява да сключи и реализира договори за ремонт и възстановяване за 38 милиона рубли. Подразделението има клонове в балтийските републики, Беларуската, Украинската и Молдовската ССР. Павленко, вече с пагони на полковник, е канен в президиумите на всички официални тържества и чествания. В Молдова, където е и щабът на УВС 1, той често се появява на трибуната, близо до тогавашния първи секретар на партията – бъдещият ръководител на СССР Леонид Брежнев.

Краят на приказката

Алчността и усещането за недосегаемост накрая изиграват номер на Павленко. Хората му стават все по-нагли и започват самостоятелни игри на измами. Един от ръководителите лъже работниците си, като им взема пари за държавни облигации, но им дава за много по-малка стойност. И един от тях пише жалба лично до маршал Ворошилов, оттам жалбата се озовава в Главната прокоратура и кълбото започва да се разплита. На 14 ноември 1952 г. милицията с внезапна акция атакува всички поделения на УВД 1. Следствието се води две години и набъбва до 164 тома. Въпреки шумните публични процеси по това време, на делото на Павленко не се дава никаква гласност – властта не може да си позволи да признае, че в продължение на 11 години в свръхцентрализираната социалистическа държава е съществувала огромна, при това добре въоръжена с държавно оръжие, престъпна група. Въпреки смъртта на Сталин и очакванията за амнистия, на 4 април 1955 г. всички подсъдими получават присъди с дълги години затвор. Самият  Николай Павленко е осъден на смърт и разстрелян.

Къде е истината?

Не всички обаче са съгласни с официалната версия.  В държава, където цари страх, всеобщо подозрение и многобройните тайни служби са практически  навсякъде, създаването на такава голяма група извън обсега на държавата е малко вероятно. Възможно е самият Павленко да е бил изкупителна жертва за огромни разхищения и злоупотреби от страна на хора, намиращи се на изключително високи позиции. Заповедта за акцията е подписана от тогавашния зам.-министър на Молдавското КГБ Семьон Цвигун, който по времето на Брежнев прави шеметна. Като се има предвид как са водени следствените дела и съдебните процеси в сталинската епоха не е невероятно голяма част от обвиненията и доказателствата да са изфабрикувани, а самият Павленко да е ликвидиран, за да бъдат прикрити хората над него. Каква е истината обаче, едва ли скоро ще стане известно – и до ден днешен материалите по огромното дело са засекретени.

Източник:photonik.blog.bg

Научете повече

15 неща, които не знаехте за Тина Търнър

 

Тина Търнър КАДЪР: Туитър

Тина Търнър е едно от най-популярните имена в шоубизнеса, тя е наричана още "Кралицата на рокендрола". Търнър е определяна като най-успялата жена в рока, печелейки осем награди Грами и продавайки повече концертни билети от всеки друг солов изпълнител в историята. Животът й е низ от върхове и падения, бурна любов и самота.

Ето какво (може би) не знаете за Тина Търнър

Търнър е родена с името Анна Мей Бълок. Отгледана е в малкото южно градче Нътбуш, Тенеси, за което пее в сингъла си от 1973 - "Nutbush City Limits".

Когато е в гимназията, сестрата на Тина - Ален, я води в клуб "Imperial" в Сейнт Луис, където се запознава с Айк Търнър. Когато през 1960 година певицата, която се предполагало, че трябва да запише песента, написана от Айк - "A Fool For Love", не се появява в студиото, Тина с радост я замества. Дебютът й достига до втора позиция в R&B чартовете и на 30-та в поп чарта.

Айк създава имиджа на Тина - златните й коси, перфектните крака и спиращи дъха мини поли.

Един женкар, "поразен" от чара на Тина, бил Мик Джагър, който наел нея и Айк за турнето на "The Rolling Stones" през 1969 година. По-късно Тина заявява, че Джагър е откраднал много от нейните движения.

Друг обожател бил продуцентът Фил Спектър, с чиято помощ Айк и Тина успяват да пробият на R&B сцената.

Най-големият хит на Тина и Айк е - "Proud Mary" - кавър версия на песента от "Кридънс Клиъруотър Ривайвал", която достига до номер 4 в Америка и дори печели награда Грами.

Айк изпуска от контрол зависимостта си към кокаина, започва да се държи грубо и насилствено. През 1974 година Тина става будистка.

Първите й два солови албума, включително и "Acid Queen" от 1975 година, са тотална загуба на време.

През 1976 година Тина бяга от насилственото поведение на Айк, случило се точно преди концерта в Далас. Тя го напуска, разполагайки единствено с 36 цента и кредитна карта за бензиностанция. Развеждат се през 1978 година.

Два солови албума по-късно, единият изпълнен с кавъри на рок песни, а другият по-скоро диско, Тина отново не получава успеха, към който се стреми. Нито един лейбъл не се свързва с нея.

Големият й пробив е с парчето на Ал Грийн - "Let's Stay Together". С песента си от 1984 година - "What's Love Got to Do With It?" Тина се превръща в най-възрастната изпълнителка, достигнала до 1 място в чартовете.

След връзката си с Айк, за Тина минава много време, докато се влюби отново. Това се случва през 1985 година, когато се среща със 17 години по-младия продуцент от Германия - Ервин Бах. Те започват да се срещат и съвсем скоро заживяват заедно.

Тина Търнър все още е в рекордите на Гинес за най-много продадени билети на концерт - повече от всеки друг соло изпълнител в историята.

Път номер 19 в Тенеси е наречен "Магистрала Тина Търнър" през 2001 година.

Изпълнението й с Бионсе през 2008 година на наградите Грами е първата й поява от 2000 година. Тина Търнър прекъсва почти 8 годишна изолация и бягство от светския шум.

Източник:lifestyle.framar.bg

Научете повече

Тина Търнър почина на 83 години

 Певицата Тина Търнър почина на 83 години. Трагичната вест съобщи нейният говорител.

 „Тина Търнър  – Кралицата на рокендрола,  почина мирно днес на 83-годишна възраст след дълго боледуване в дома си в Кюснахт близо до Цюрих, Швейцария.

Родена е като Анна Мей Бълок (Anna Mae Bullock) на 26 ноември 1939 г. в Нътбуш, Тенеси, САЩ. Кариерата и продължава повече от половин век и тя получава широко признание и множество награди. Родена и израснала в американския Юг, тя сега е швейцарски гражданин.Започва кариерата си като музикант в средата на 50-те години, когато е посочена за певица на Кингс ъф Ритъм на Айк Търнър. За първи път записва през 1958 г. под името Литъл Ан. Представена е на публиката като Тина Търнър през 1960 г. като член на Айк Енд Тина Търнър Ревю. Успехът идва с поредица от големи хитове, отнесени към дуото, включително A Fool in Love, River Deep – Mountain High (1966), Proud Mary (1971) и Nutbush City Limits. В автобиографията си „Аз, Тина“, тя разкрива няколко случая, в които е понесла сериозно домашно насилие от Айк преди да се разделят през 1976 и, съответно, разведат през 1978 г. Израства като баптистка, но сменя вярата си с будизма през 1974, цитирайки религията и религиозното песнопение Нам Миохо Ренге Кио като фактора, който я стабилизира през трудните времена.

След развода с Айк Търнър тя отново построява кариерата си чрез изпълнения, макар че отначало има трудности при оставянето на отпечатък върху музикалните класации като солов творец. В началото на 80-те, тя се завръща на музикалния небосклон с нова поредица от хитове, започвайки със сингъла от 1983 Let’s Stay Together, последван от изданието на петия и солов албум Private Dancer, носещ успехи по цял свят. What’s Love Got to Do With It, най-успешният сингъл от албума, по-късно е използван като заглавие за биографичен филм, адаптиран по нейната автобиография. Освен като музикален творец, Търнър се радва на успех в киното, включващо роля в рок мюзикъла от 1975 г. Томи и главната роля в блокбъстъра Лудия Макс 3 с Мел Гибсън, както и кратка поява в Последният екшън герой от 1993 г.

Едно от най-популярните имена в шоубизнеса, тя е наричана още Кралицата на рокендрола. Търнър е определяна като най-успялата жена в рока със своите осем награди Грами и продавайки повече концертни билети от всеки друг солов изпълнител в историята. Комбинираните албумни и сингълни продажби наброяват общо около 100 милиона бройки по света. Известна е с енергичното си сценично присъствие, мощни вокали и дълготрайна кариера. През 2008 г. Търнър се връща от полуоттеглянето си, за да предприеме турнето „Тина!“ по повод на 50 годиншия юбилей. Турнето на Търнър се превръща в едно от най-силно продаващите се представления за 2008 – 2009. Ролинг Стоун я нарежда на 63-то място в списъка на 100-те най-велики творци за всички времена. През 1991 г. получава място в Залата на славата на рокендрола.

Научете повече

Майка продава децата си с обява.Години по-късно децата за продан споделят своите истории

 

Рей (вляво) и Милтън (вдясно) с Джон и Рут Зутман, 1950 г.

Хората гледали снимката, която се появила във всички вестници и се възмущавали как е възможно подобно нещо.В края на 40-те години на миналия век не е имало нито един американски вестник, който да не отпечатал тази снимка. Хората я гледали и се възмущавали: "Майка продава четирите си деца с обява? Как е възможно?!".

През 1948 г. Америка е в следвоенен период. Икономиката бавно започва да расте, социалното неравенство намалява, а раждаемостта се увеличава. Изглежда, че хората започват да се чувстват по-добре и по-стабилни. Положението обаче не е еднакво във всички щати.

Пример за това е семейство Чалифукс от Илинойс. Лусил Чалифукс е на 24 години. Тя е ниска, с пълно телосложение. Има тъмна къса коса, навита в краищата. И винаги носи рокли и аксесоари.Лусил е примерна съпруга, която много обича мъжа си. Младата жена е посветила цялото си време на семейството и домакинството. Има четири деца, а петото е на път.

Главата на семейството е 40-годишният Рей Чалифукс, усмихнат мъж. Носи ризи, закопчани догоре и обича реда.

Дълго време Рей бил шофьор на камион, но един ден загубил работата си. Опитал да намери нещо друго, но никъде не го искали. Затова когато единственият човек, който се грижел за прехраната на семейството, останал без постоянен източник на доходи, всички се сблъскали с мизерията.През август 1948 г. семейството нямало пари дори за храна. Тъй като не разполагали със средства и за наема, собственикът на къщата, в която живеели, започнал да ги заплашва с изгонване.

По всичко изглеждало, че всеки момент ще изгубят всичко. За да избегнат това, Лусил и Рей решили да предприемат отчаяна стъпка - да продадат собствените си деца. На 28 август Лусил написала обява: "Продават се 4 деца. Попитайте тук", закачила я близо до къщата и изкарала децата отпред.

На най-горното стъпало седели шестгодишната Лана и петгодишната Рей Анна, а отдолу - четиригодишният Милтън и двегодишната Сю Елън.

Неизвестен журналист заснел децата и изпратил снимката на местен вестник. И тя като вирус обиколила всички щати.Разбирайки за тежкото финансово положение на семейство Чалифукс, много американци започнали да им предлагат помощ - от хранителни стоки до безплатен покрив над главата. Но Рей и Луси не променили решението си. И след две години продали всичките си деца.

Как се е развила съдбата на най-голямата дъщеря на семейството - Лана, не е известно.

Рей Анна била продадена първа, за 2 долара, на семейство фермери. По време на сключване на сделката брат ѝ Милтън се разплакал. Тогава фермерите Джон и Рут решили да го вземат безплатно, под предлог да не разделят роднините.

Децата получили нови имена - Бевърли и Кенет.

Джон и Рут се оказали много лоши родители. Те доста често използвали физическа сила върху децата и буквално ги използвали като роби. Цялата мръсна домакинска работа паднала върху плещите на малчуганите, а самите те живеели в мазето и се хранели с остатъци от масата.

Когато Кенет станал по-силен и вече не можел да понася случващото се, започнал да отговаря на новия си баща с физическа сила. Джон подал оплакване. Младежът бил заплашен от затвор, но адвокатът успял да намали присъдата му и Кенет се озовал в психиатрична болница.

Що се отнася до Рей Анна, на 17-годишна възраст тя била отвлечена. Когато полицията я открила, била бременна. Новото ѝ семейство не останало впечатлено от новината и я изпратило в приют за самотни майки и деца.

Когато детето на Рей Анна се родило, било отнето от майка си. Младото момиче пък решило да започне живота си от нулата и не се върнало нито у дома, нито при приемните си родители.

За живота на Сю Елън, като за този на Лана, няма никаква информация.

Най-малкото дете на семейство Чалифукс, което по време на пускане на обявата още не било родено, извадило най-голям късмет от всички.

Дейвид също бил продаден. Новите му родители били силно религиозни. Въпреки че условията, в които растял, били много по-добри, се чувствал зле. И много рано взел решение да отиде в армията, където прекарал 20 години.

След това се върнал към нормалния живот и започнал да си изкарва прехраната като шофьор.

На около 70-годишна възраст Бевърли се обърнала за помощ към медиите. Тя разказала печалната си история и помолила да намерят братята и сестрите ѝ. Журналистите успели да открият Сю Елън, която била тежко болна (рак в последен стадий).

Когато Бевърли се срещнала с 67-годишната Сю, тя била толкова слаба, че не можела да говори. А няколко дни по-късно починала.

След това журналистите успели да разберат какво се е случило с Лана. Тя починала през 1998 г., също от рак.

За Лусил Чалифукс, майката на семейството, е известно, че след продажбата на четирите си деца се е развела със съпруга си. След известно време се омъжила повторно и родила още четири деца. С новия си мъж не изпитвала лишения, затова и решила да задържи децата.

Най-малкият син на Чалифукс - Дейвид, няколко пъти посетил майка си. Тя обаче никога не си спомнила за онзи съдбовен ден и не поискала прошка. Казала само, че Дейвид много прилича на баща си и това било всичко.

Изглежда, че Дейвид е единственото дете, което не мрази майка си. Във всичките си интервюта той казва: "В крайна сметка, кои сме ние, за да съдим някого? Те просто са оцелявали. Всички сме хора и всички грешим.

Може би майка ми просто не е искала да умрем при тези условия. Може би тя е искала най-доброто".

Източник:fakti.bg

Научете повече

ТВ и радио система "Жигули - 59" произведена през 1959 г.в Куйбишевския завод "Екран"/Технически данни и описание/

Теле-радиосистемата "Жигули-59" от 1959 г. се произвежда в Куйбишевския завод "Екран". Системата ''Жигули-59'' е 23-лампова външна комбинирана инсталация за приемане във всеки от петте канала от обхвата на средното напрежение, приемане на радиостанции в диапазона LW, MW, HF, VHF и възпроизвеждане на конвенционални и дълги радиостанции. възпроизвеждане на записи. Телерадиолата е монтирана на базата на телевизора Start-2 и радиограмата Zhiguli, с опростена електрическа верига и дизайн без FM път. В този случай бас усилвателят е използван от радиото. Високоговорителят се състои от 4 високоговорителя: 2 широколентови 5GD-14, разположени на предния панел и 2 високочестотни 1GD-9, разположени отстрани на корпуса.

Високоговорителят осигурява възпроизвеждане на широка честотна лента. Превключването ви позволява да включвате независимо един от друг телевизора, приемника и плейъра. Телевизорът се захранва от общо захранване. Вълнови ленти: DV, SV стандарт. KV-1 24,8 ... 33,9 м. KV-2 40 ... 76 м. FM лентата 64,5 ... 73 MHz е разделена на три подленти за лесна настройка. Чувствителността на телевизора е 200 μV, FM - 100 μV. АМ чувствителност - 200 μV. Възпроизводима честотна лента TV и FM - 80..10000 Hz, AM - 80...4000 Hz, EPU - 80...7000 Hz. Размер на изображението 220х290 мм. Номинална изходна мощност 2W.

Консумирана мощност по време на работа на телевизора 160, приемник 55, EPU - 70 вата. Монтажни размери 945х415х645 мм. Тегло 65 кг. От 1960 г. заводът произвежда телевизор и радиограма Zhiguli, което е подобрение на предишния модел. Устройството представлява 24-лампова външна, комбинирана радиоинсталация, която осигурява приемане на телевизионни програми по всеки от 12-те канала, приемане на радиостанции в диапазона LW, MW, HF, VHF и възпроизвеждане на конвенционални и дългосвирещи записи. Телерадиолата е построена на базата на телевизора "Старт-3" и радиолама "Жигули". Консумацията на енергия на телевизора е 140. Останалите параметри са подобни на тези на телевизора и радиото Zhiguli-59.

Научете повече

Тираджия на 90 години работи по 12 часа на ден, няма нито един инцидент

90-годишният енергичен шофьор на камион, който е обявен за най-възрастния британски шофьор на камион и работи на 12-часов работен ден, казва, че докато се чувства в добра форма, ще продължи да работи.

След преглед от лекаря си Брайън Уилсън, който през март навършва 91 години, е получил отговор, че може да продължи да работи поне още една година.

Г-н Уилсън започва кариерата си като шофьор на камион през 1953 г., когато започва да доставя бензин за Esso.

70 години по-късно бащата на четири деца все още се събужда в 4 часа сутринта за 12-часовите си смени, когато доставя на различни места в Обединеното кралство, като Рочдейл, Бирмингам и Нюкасъл.

Също като камиона си, Брайън се нуждае от пълен здравен преглед от лекаря си всяка година, който му позволява да шофира по пътищата.След като е преминал годишния преглед, Брайън казва, че се радва, че все още не му се налага да слага спирачки на кариерата си.

„Ами ако се чувствам достатъчно здрав, тогава ще продължа, въпреки че съм на голяма възраст“, казва той. „Трябва да ходя всяка година и се радвам, че издържах.“

Брайън започва да се занимава с бронирани камиони по време на националната си служба през 1950 г., когато е настанен в Германия, преди първата му работа като шофьор в Esso.

След това работи в транспортната компания на баща си, E. Wilson & Sons, и в крайна сметка поема фирмата, когато баща му умира през 70-те години на миналия век, и оттогава я управлява.

Брайън от Шефилд е навъртял милиони километри през годините, но сега се ограничава до „кратки пътувания“ – около 150 мили.

Той казва: „Всичко зависи от това колко съм зает, но тази седмица бях зает. Работя всеки ден и вероятно тази седмица ще работя повече от 40 часа.

„Утре ще работя около 12 часа, тъй като ще тръгна за Бирмингам около 5 часа сутринта, а когато се върна, ще е 17 часа, но вече свикнах.„Работя за себе си и нямаше да го правя, ако работех за някой друг. Толкова съм свикнал с тази работа, че просто продължавам да я върша.“

Въпреки че шофира повече от 70 години, Брайън обмисля да се пенсионира през следващата година и планира да отиде в Тайланд със съпругата си Мейвис, на 89 години, с която се запознава, когато е на 15 години на панаир.

„Може би ще се пенсионирам догодина, но не знам, защото всичко зависи от това как е жена ми, която навършва 90 години“, казва той.„Но когато се пенсионирам, искам да отида в Тайланд за няколко месеца, защото едно от момчетата ми живее в Тайланд. Той има собствен бизнес там и е там от около 15 години.

„Били сме около шест пъти, но през последните пет години не сме били там заради Covid, всъщност не сме били никъде заради него.“

Двойката се омъжва шест години след първата си среща и Мейвис, която според Брайън се е пенсионирала „преди години“, го насърчава да продължи да работи.

Той казва: „Тя ми казва да продължа, докато все още се чувствам достатъчно здрав. Освен това заради всички сметки за газ и електричество, които се увеличават, трябва да продължа да работя.“

Удивително е, че Брайън никога не е имал злополука през всичките си десетилетия на шофиране, а най-дългият период, в който е отсъствал от работа, е седем седмици, когато си счупил крака на 40-годишна възраст.Вижте още:Професия международен шофьор или т.нар. „тираджия” в годините на социализма

Научете повече

Гладомора,една от най-тежките национални катастрофи в украинската история

 

Жертви на глада по улица на Харков по време на Гладомора. Снимка на Александър Винербергер

Смятан е за една от най-тежките национални катастрофи в украинската история, като жертвите по различни оценки са няколко милиона души. Гладът е предизвикан от политиката на съветското правителство начело с Йосиф Сталин.

Гладът през 1932 – 1933 засяга не само Украйна, но и други области в Съветския съюз, но терминът Гладомор се използва специално за областите, населени с етнически украинци, където гладът е най-силен. Той понякога е наричан Украински геноцид или Украински холокост, което предполага, че е умишлено организиран от властите, за да засегне украинската нация. 

Макар че историците все още спорят дали политиката, довела до Гладомор, попада под юридическото определение на геноцид, много правителства, както и Европейският парламент, официално са го признали за такъв. Така от 2006 г. Гладоморът е признат от Украйна и 15 други страни за геноцид на украинския народ, извършен от съветското правителство.

През 1928 съветското правителство обявява първия петилетен план, една от основните мерки в който е колективизацията на земеделската собственост. Селското стопанство на Украйна е особено силно засегнато, тъй като за разлика от предимно общинното земеделие в Русия, в Украйна преобладават частните стопанства.

Въпреки очакванията на правителството, колективизацията се оказва силно непопулярна сред селското население. Докато тя е все още доброволна, много малко селяни се включват в колхозите. Тогава правителството засилва натиска за ускорено създаване на колхози и през 1929 – 1930 голям брой държавни функционери са изпратени по селата. Освен това там отиват и десетки хиляди промишлени работници, твърди привърженици на болшевизма, които трябва да подпомагат организирането на колхозите. 

В допълнение към това, те трябва да се борят със засилващата се пасивна и активна съпротива срещу колективизацията, включвайки се в т.нар. „разкулачване“ – арести и депортиране на обявените за кулаци и техните семейства. Определението „кулак“ се използва за всички, противопоставящи се на колективизацията. През 1930 – 1931 около 300 хиляди украинци са обявени за кулаци и подложени на преследвания.

Колективизация навсякъде предизвиква намаляване на земеделската продукция, но ефектът от нея е особено силен в Украйна, където в началото на 20 век се произвежда повече от половината от зърното в Съветския съюз.

Въпреки спада на земеделската продукция, през 1932 съветските власти увеличават квотите за доставки от Украйна с 44%. Междувременно правителството в Москва приема декрет, с който въвежда смъртно наказание за всяка кражба на обществена собственост.[13][14][15] Обхватът на този закон е много широк и включва дори най-малкото присвояване на зърно за собствена употреба от селяните. 

Малко по-късно това е леко променено, като на 16 септември Политбюро взема тайно решение и изключва от смъртното наказание дребни кражби, като уточнява, че то трябва да се прилага към кулаците, а останалите следва да се изпращат в затвора за 10 години.

Въпреки тези мерки, до 25 октомври правителството получава едва 39% от исканото количество зърно. Когато става ясно, че доставките през 1932 няма да достигнат обявените от властите нива, за това са обвинени „кулаците“, „националистите“ и „петлюровците“. Според отчет на ръководителя на Върховния съд, до 15 януари 1933 103 000 души са осъдени по декрета от 7 август. От известните към този момент присъди 4880 са смъртни, 26 086 на десет години затвор и 48 094 на други наказания.

В Украйна е изпратена специална комисия, оглавявана от Вячеслав Молотов. На 9 ноември таен декрет нарежда на службите за сигурност да увеличат своята „ефективност“. Молотов нарежда, че ако в селата не се открие зърно, трябва да се конфискува цвеклото, картофите, зеленчуците и всяка друга храна. На 6 декември е издадена нова заповед, която въвежда забрана за доставките на стоки и храни за селата, неизпълнили квотите за производство на зърно, както и конфискуването на откритото на място зърно и парични средства и забрана на търговията в тях.

За налагането на тези разпоредби в селата са изпратени специални „ударни бригади“, като се конфискува зърното, използвано от селяните за собственото им изхранване, както и заделеното за посев. Тези мерки, заедно със забраната за пътуванията и въоръжените блокади на украинската граница от войски на НКВД, превръщат украинската провинция в огромен лагер на смъртта.

*В статията е ползван текст от /bg.wikipedia.org/

Научете повече

Призрачен кораб на СССР броди безцелно и хвърля в паника различни държави

„Любов Орлова“ край бреговете на Антарктида. Корабът влиза в световните новини на 24 януари 2013 г., когато напуска пристанището на буксир, но започва буря и го отнася в открития океан. На 1 февруари отново е закачен на буксир, но след 6 дни пак се откъсва. 

На 23 февруари същата година е забелязан отдалечен на 1300 морски мили (2400 км) – чак край Северна Ирландия. През януари 2014 г., по информация от британския в. „Мирър“, корабът се насочва към бреговете на Англия. Снимка: wikimedia.org / obekti.bg

Може и да си мислите, че идеята за огромен кораб, населен единствено с плъхове и плаващ безцелно сред ледените полета на Полярния кръг, звучи като филм на ужасите. Историята обаче е съвсем реална и описва съдбата на луксозния круизен кораб „Любов Орлова“, построен по поръчка на СССР през 1976 г. в бивша Югославия.

Първоначално собственик на кораба става Далекоизточното морско пароходство, Владивосток, а през 1999 г. е обновен и продаден на американската компания Quark Expeditions за пътешествия до Антарктика и Арктика.През септември 2010 г. „Любов Орлова“ е конфискуван от канадските власти за дългове на стойност около 350 хил. щ. дол. По решение на Русия екипажът от 51 души (главно руснаци плюс 2 украинци) е евакуиран. Съдът е купен на безценица и новият собственик планира да го закара до Доминикана за нарязване.

Когато канадското правителството не може да го продаде дори за скрап, през 2013 г. то го оставя на милостта на бурите, но той не потъва. Вместо това „Любов Орлова“ просто се носи по вълните, обитаван от плъхове, които постепенно се превръщат в канибали.

На няколко пъти дори хвърля в паника различни държави. През януари 2014 г. жителите на Великобритания се притесняваха, че ще се разбие на брега и ще излее съдържанието си върху Обединеното кралство.

В момента се предполага, че „Любов Орлова“ е потънал, но е напълно възможно все още да се носи по вълните.

*Използвана е илюстративна снимка от интернет/Източник: obekti.bg

Научете повече

Как пияният пекар на Титаник оцелява над 2 часа в ледените води

И до днес е загадка за науката как пияният главен пекар на кораба Титаник Charles Joughin оцелява над 2 часа в ледените води на северния Атлантик.

 

Според медицината той би трябвало да е мъртъв много преди трезвите жертви, които умират за около 10 минути в ледената вода.

Той е спял в каютата си, когато е събуден от удара в айсберга около 11:20 вечерта. Излиза на палубата и вижда какво се случва. 

Връща се в каютата си и за около час-два изпива 1 бутилка бренди. Корабът потъва малко след 2 часа нощта. 

Чарлс прекарва над 2 часа в ледените води, като някои от спасителните лодки не му позволяват да се качи на тях и го бутат обратно във водата. Накрая една го качва и той се спасява.

Източник:фб."Световни загадки и мистерии"

Научете повече

Майката на Владимир Путин погребана почти жива малко след Втората световна война

Малко след Втората световна война войник получи отпуск, позволяващ му да се върне в дома. Щом стигна улицата близо до дома си, видя паркиран военен камион, натоварен с трупове и знаеше, че врагът е бомбардирал града му, а камионът превозва десетки мъртви тела и се готви да ги транспортира до масов гроб. 

Войникът застана пред натрупаните трупове, за да ги погледне за последен път и забеляза, че една обувка на дама прилича на обувка, която преди това е купил за жена си, така че се насочи бързо към дома, за да провери. След шока, след като не намери съпругата си у дома, войникът не искаше тя да бъде погребана в масов гроб, а както повеляват традициите. 

По време на прехвърлянето и обаче става ясно, че тя все още диша, макар и бавно и с трудности, така че той я закара веднага в болница, където й се оказва необходимата помощ и тя се връща към живот отново. Години след този инцидент съпругата, която беше почти погребана жива, забременява с момче на име Владимир Путин, който е настоящият президент на Русия.

Кратка биография

Завършва Юридическия факултет на Ленинградския държавен университет (ЛГУ). От 1977 г. работи в следствения отдел на Дирекцията на КГБ на СССР за Ленинград и Ленинградска област. От 1985 до 1990 г. служи в резидентурата на съветското външно разузнаване в ГДР. След завръщането си в Ленинград работи като помощник на ректора на Ленинградския държавен университет, а след това като съветник на Анатолий Собчак, председател на Ленинградския градски съвет. 

След като подава оставка от КГБ на 20 август 1991 г., той продължава да работи в кметството на Санкт Петербург. След поражението на Собчак на губернаторските избори през 1996 г., той се премества в Москва, където е назначен за заместник-ръководител на делата на президента на Руската федерация. След кратък мандат начело на Федералната служба за сигурност на Руската федерация и като секретар на Съвета за сигурност, през август 1999 г. оглавява Руското правителство.

Той става първият човек в държавата на 31 декември 1999 г., когато след оставката на руския президент Борис Елцин е назначен за временно изпълняващ длъжността. За първи път е избран за президент на Русия на 26 март 2000 г., а след това е преизбиран през 2004 г. През 2008 г. е сменен от Дмитрий Медведев на президентския пост и е назначен за министър-председател на Русия. Преди изборите през 2012 г. президентският мандат в страната е удължен от 4 на 6 години. 

През 2012 г. отново печели президентските избори. През 2018 г. е преизбран за четвърти мандат. След приемането на промените в Конституцията на Руската федерация (през 2020 г.), той получава правото да се кандидатира на президентските избори през 2024 г. През последните 20 години разделът на конституцията на Руската федерация, ограничаващ продължителността и броя на мандатите на президента и неговите правомощия, е променян неколкократно, като в тази връзка с искане за тълкуването му е сезиран и Руския конституционен съд.

Научете повече

Трагедията на Лена: Спортът трябваше да изстреля младата девойка в небето, а превърна нейния живот в голям кошмар /Видео/

Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.

И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.

Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.

Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.

На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: "Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.

Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".

На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!

А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".

МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.

Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.

Елена Мухина в документален филм от 1978 година

Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.

"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!

Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."

Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:

"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."

Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.

Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.

То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.

На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."

След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.

После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.

"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.

Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."

За самата контузия признава:

"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."

Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.

Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.

През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.

Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.

Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.

Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история.

"Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.

В едно от последните си интервюта тя казва:

"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."

Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:

"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".

И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.

Източник:dir.bg

Научете повече

На Световното изложение в Брюксел през 1958 г.Волга е призната за най-добрата кола на континента

Веднага след това,култовият за времето си автомобил започва да се купува в 75 страни.

За издръжливостта на Волгата се носят легенди. Казват, че веднъж московските дипломати се врязали в крайбрежната алея на Кайро, след което тяхната Волга паднала в Нил. "Горката" била извлечена на брега, запалили я на половин оборот - и за радост на събралата се тълпа тръгнала напред!

Между другото, това е била първата съветска кола, която имала серийна модификация с десен волан - за продажба на британците, които я нарекли Волга- "работен кон". А белгийците й викали още по-просто: "резервоар на колела".

/Източник: Любопитни факти, знания и събития/

„Волга“ е руска марка автомобили, произвеждани във фабриките на „ГАЗ“ (собственик Олег Дерипаска) в Нижни Новгород. Марката се ражда като заменя почитаната ГАЗ Победа през 1956 г. Със своя модерен дизайн, тя се превърща в символ на високия статут в съветската номенклатура.

Автомобилите Волга са традиционно използвани за таксита, коли за преследване на пътната полиция, както и линейки (базирани на хетчбек версиите).

През годините се произвеждат четири поколения на Волги, като всяко поколение претърпява по няколко актуализации по време на производствения план.

Първият модел „Волга“ е от 1956 година под името „ГАЗ 21“.

Актуалният модел „ГАЗ 31105“ (технология от 1969 г.) струва около 8000 USD без екстри и се призвежда от 2004 г. Преимуществата са лесна поддръжка и здравина. Недостатък е високият разход на гориво – 12 л/100 км.

Планирано е през 2006 година 1/4 от автомобилите ще бъдат с двигатели на „Даймлер-Крайслер“, а в следващите 2 години произвежданите модели да бъдат изцяло заменени от модификации на моделите „Крайслер Сибринг“ и „Додж Стратус“. „ГАЗ“ прави възможно това, като купува производствените мощности и лицензите през 2006 година.

Научете повече

Москва 1958 г.-Бебета, оставени да спят навън при минусови температури за укрепване на имунната система

 

11 съвета за укрепване на имунната система

1.Балансираният и разнообразен хранителен режим е изключително важен, за да устоим на простудата. Но съществуват и други фактори, които могат да помогнат за защитата на организма:

2.Измиване на ръцете: вирусите и бактериите често се предават по т.нар. контактно-битов път - когато ръцете ни докосват дръжките на вратите, количките за пазаруване, банкноти, кредитни карти и др. Избягвайте да докосвате лицето си с ръце. Измивайте ръцете си минимум няколко пъти на ден с топла вода и сапун.

3.Пийте достатъчно течности! При затопляне на въздуха, лигавиците в областта на носа и гърлото изсъхват. Това ограничава естествената бариера пред вируси и бактерии. Уверете се, че пиете най-малко 2 литра вода или неподсладен чай всеки ден.

4.Проветрявайте редовно жилищните и работни помещения: Отворете прозорци и врати за здравословен въздушен обмен на застоялия влажен въздух вътре в помещенията. Няколко минути са достатъчни, за да доставят свеж, богат на кислород въздух.

5.Сауна и редуващи се душове: смяната на студената и топла вода стимулира циркулацията и калява тялото към бързи температурни промени. Но внимавайте: тези, които вече са настинали, трябва да се въздържат от посещение на сауната, за да не натоварват тялото си с големи температурни колебания.

6.Упражнения на свеж въздух: ускоряват кръвообращението и поддържат лигавиците ни влажни. Ходене пеша 3 пъти седмично за половин час е достатъчно. Уверете се, че носите подходящо облекло в мокро и студено време. Ако сте настинали - почивайте!

7.Не се стресирайте! Ако е възможно, вземете кратка почивка, направете йога или вземете топла баня за релаксация. Опитайте се да спите 8 часа в денонощието, защото само добре отпочиналият организъм може да произвежда нови антитела.

8.Здравословна чревна флора: червата и имунната система са в тясна връзка, тъй като около 80% от имунните клетки се намират в червата. Следователно здравата чревна флора е особено важна за ефективната имунна система.

9.Алкохол и никотин: те отслабват имунната система! По време на интоксикация нашата имунна система се деактивира в продължение на поне 24 часа. Никотинът отслабва функцията на някои бели кръвни клетки, което улеснява патогените при проникването им в организма.

10.Избягвайте тълпите! Рискът от инфекции предавани по т.нар. въздушно-капков път се увеличава значително при струпване на много хора на едно място и разпространяване на причинителите чрез аерозолите, отделени при кихане и кашляне. Надали можем да се изолираме от околните, затова ако е възможно, избягвайте по-близък физически контакт - здрависване, прегръдки, социални целувки.

11.Сън: съпротивителните ни сили са тясно свързани с качеството и продължителността на съня ни. Докато спим, големи количества имуноактивни вещества се освобождават в организма и укрепват имунната система.

Научете повече

Най-старото изречение на най-старата азбука в света е открито върху гребен за въшки

Археолози направиха неочаквано откритие – върху гребен за въшки откриха най-старото изречение на най-старата азбука в света, пишат световни медии, цитирани от bTV.

“Нека този гребен да прогони въшките в косата и брадата” е написано върху предмета.

Археолози направиха неочаквано откритие – върху гребен за въшки откриха най-старото изречение на най-старата азбука в света, пишат световни медии, цитирани от bTV.

“Нека този гребен да прогони въшките в косата и брадата” е написано върху предмета.

Гребенът е открит

в Лачиш, вторият най-важен град в Юдейското царство. Гребенът е с размери 3,5 см на 2,5 см. Намерен е още през 2017 г., но надписите са забелязани едва през декември на миналата година, тъй като повече приличат на обикновени резки.Анализ на символите потвърждава, че те са на ханаанско писмо – най-ранната позната азбука в света, създадена преди около 3800 години. Въглеродното датиране на гребена се оказало невъзмножно, но учени смятат, че е изработен около 1700 години преди Христа.

Гребенът е много износен

и повечето му зъби липсват. От едната страна е имал шест за разресване, а от другата – 14 много гъсти за премахване на въшки и гниди.На гребена са изписани седем думи, като това е първото напълно разшифровано изречение на тази азбука.

Първите системи за писане се появяват в Месопотамия и Египет приблизително 3200 години преди Христа, но те не изглеждали като съвременните азбуки. По-скоро са сбор на стотици различни символи, които означават думи и срички, а научаването им отнемало години наред.

Източник:bg-voice.com

Научете повече

През 1969г. започва производството на тоалетна хартия за първи път в СССР.Пуснати са подробни упътвания за ползването й/Снимки/

През 1969-а година в СССР е открит първият завод за тоалетна хартия. Производството е със закупени от Великобритания машини. Това става век след първото приложение на стоката в САЩ и 50 години след масовото и навлизане в Цивилизования свят.

За да образоват населението как се ползва тоалетната хартия, са пуснати в обръщение тези подробни упътвания.

Но тоалетната хартия остава силно дефицитна стока в соц-лагера. Ето защо до самия край на Строя във всяка социалистическа държава трудещите се бършеха с речите на първите другари, отпечатани в партийните официози.

История на тоалетната хартия по света:

В древността гърците са ползвали камъни и парчета глина, докато римляните са си служили със специална пръчица, на чийто край била поставена гъба, уголемяваща се в солена вода. Хартията е изобретение, което се появява на бял свят през II век пр.н.е. и идва от Китай. Именно от там произлизат и първите сведения за използването на тоалетна хартия.

За първи път тя е въведена през 1391 г., за да задоволява нуждите на китайските императори. Специално за император Хуну и неговото семейство са били произведени 15 000 меки и ароматизирани листа хартия с размер 60 на 90 см. По същото време хората в Европа са използвали слама, сено, трева или стари парцали.

Първите заселници в Америка пък са си служили с листата на царевицата, а впоследствие днешният вестник се е превръщал в утрешната тоалетна хартия. Така например всяко издание на американския алманах Old Farmer’s Almanac, съществуващ от 1792 г. насам, е имал специална дупка, позволяваща окачването му в санитарно помещение, за да може да бъде използван като тоалетна хартия.

1857 е годината, в която нюйоркският предприемач Джозеф Гайети въвежда първата пакетирана тоалетна хартия, която нарекъл „терапевтична хартия“. В един пакет имало 500 листа на цена 50 цента. Гайети бил толкова горд с изобретението си, че на всеки лист стояло неговото име.

1871   Патентът за тоалетната хартия, такава каквато я познаваме днес, е издаден на 25 юли и принадлежи на американеца Сет Уилър.

1872   Създадена е хартиена фабрика Кимбърли-Кларк (Kimberly-Clark). Днес тя е една от най-големите компании, създаващи продукти за лична хигиена предимно от хартия.

Около 1880  Въпросът кой за пръв път е започнал да навива тоалетната хартия на рула е спорен. Според някои източници пръв е бил Сет Уилър и компанията му Albany Perforated Wrapping (A.P.W.) Paper Company през 1877 г., а според други е била компанията за хартия Scott Paper Co. през 1880 г. Последната се е срамувала от продукта си и не е поставяла името си върху него.

1925   Компанията за хартия Scott Paper Co. е обявена за водеща в света.

1928   Първата фабрика за производство на тоалетна хартия в Европа. Основана е от немския предприемач Ханс Кленк в град Людвигсбург.

1932   Въведена е познатата ни и до днес опаковка, съдържаща 4 рула тоалетна хартия.

1942   Във фабрика за хартия във Великобритания се произвежда първата двупластова тоалетна хартия.

1973   Първият недостиг на тоалетна хартия е бил в Америка, след като на 19 декември телевизионният водещ на популярното „Вечерно шоу“ Джони Карсън, се пошегувал, че тоалетната хартия ще изчезне от супермаркетите. На следващия ден сутринта 20 млн. души, които гледали предаването, се втурнали в магазините и на практика изкупили всичката тоалетна хартия. Отнело цели 3 седмици този ценен продукт отново да се появи по рафтовете на супермаркетите.

1991   Американската армия използвала тоалетна хартия, за да маскира свой танк в Саудитска Арабия по време на войната в Персийския залив.

1995   Сливане на компаниите Кимбърли – Кларк с компанията за хартия Scott Paper Co.

1999   Създаден е виртуален музей на тоалетната хартия.

2001   За пръв път е била въведена навлажнена тоалетна хартия в Америка от Кимбърли – Кларк.

2001   Създадена е енциклопедия на тоалетната хартия, като част от уебсайта www.ToiletPaperWorld.com. Един от създателите на този уебсайт пръв започва продажбата на тоалетна хартия по интернет.

Проучване, направено от Кимбърли-Кларк, сочи, че 61% от хората използват тоалетната хартия и за забърсване на носа, 17% пък почистват с нея, ако разлеят нещо, а процентът на жените, които си махат грима с тоалетна хартия е 8. Тоалетната хартия намира приложение и при 7% от хората, които бършат огледалата си с нея, докато 3% я използват за да почистят ръцете/лицето на своето дете. Това средство за хигиена е популярно още и при покриване на тоалетната чиния и при почистване на очила.

Както и с повечето неща в живота, които често не оценяваме, докато не останем без тях, сещаме се колко е ценна тоалетната хартия, едва когато забележим, че такава липсва. В голяма част от света, рулата с меката хартия са все още лукс, като по-малко от 30 % от хората ги използват.

Тоалетната хартия не е често тема на разговор, а за някои е дори срамно да се обсъжда, но несъмнено тя е удобно средство за поддържане на хигиена. Фактът, че според проучване, 49 % от анкетираните биха взели руло тоалетна хартия със себе си (освен храна), ако попаднат на самотен остров, говори сам по себе си. 

Научете повече

"Москвич" се завръща, само че в Китай

"Москвич" се завръща на пазара. Руската машина ще се произвежда в Китай и все още не е ясно кога ще го видим на пазара. Новият модел е кръстен на река Яуза и се очаква да бъде първият модерен руски SUV.  

"Яуза" изглежда като класически кросоувър. Прибавени са хромирани детайли, както и такива от черна пластмаса. Основата на модела е китайският JAC Sehol X4, въпреки че на предния капак виждаме емблемата на "Москвич". 

Фабриката на китайския бранд е до град Хефей в Източен Китай и именно там би трябвало да се прави и "Яуза" или по-точно - върху вече наличните Sehol X4 да се слага надписът "Москвич".

Новият "Москвич" идва с бензинов двигател от 150 конски сили и автоматична трансмисия. В бъдеще се очаква и електромобил от марката. Цената на Москвич "Яуза" все още не е напълно ясна. JAC Sehol X4 струва между 12 900 и 15 хил. долара в зависимост от модификациите му. Руският му брат-близнак най-вероятно ще пристига на цена от 1 млн. до 1,8 млн. рубли - между 16 300 и 29 300 долара.

Интериорът е по-скоро оскъден. Малък дисплей с инфотеинмънт система и панел с бутони под него. Кожен салон с велурени елементи. Възможно е и някои екстри да бъдат орязани. 

Остава и проблемът кой ще може да си закупи подобен автомобил на територията на Русия. Редица компании прекратиха вноса на свои продукти, защото в страната няма достатъчна покупателна способност.

Източник:www.24chasa.bg

Научете повече