Ген. Стоян Топалов, бивш адютант на Добри Джуров: Видях началник щаб на армията да продава вестници
Джуров ме караше да качвам на бегом стъпалата по трибуните на стадиона

Генерал-лейтенат Стоян Топалов е роден през 1941 г. в Стрелча. Завършва ВНВУ „Васил Левски”, военната академия „М.В.Фрунзе” в Москва и военната академия на ГЩ на Въоръжените сили на Русия. Започва като командир на мотострелкови взвод в Момчилград. През 1972-1973 г. е адютант на министъра на отбраната армейски генерал Добри Джуров. През 1991-1993 г. е първи зам.-началник на генщаба на армията. Бил е военен аташе в Русия. От 2005 г. е председател на Съюза на офицерите и сержантите от запаса и резерва. Носител на български и чуждестранни отличия.

— Армейски генерал Добри Джуров беше популярен, и войници, и офицери го наричаха помежду си “бай Добри”. С какво министърът на отбраната си бе заслужил това прозвище?

— Първо бих искал да опровергая всичко онова, което се говори за адютанта. Това не е човек, който обслужва семейството, помага, чисти и лъска обувки. Като адютант на генерал Джуров имах възможност да го опозная отблизо. Той никога не е допускал подобни неща. По време на походите всеки сам си миеше и лъскаше обувките, сам си чистеше дрехите. Знаех цялата му програма, но семейството беше отделна работа. Възмущавам се, когато се пишат неверни неща. Съпругата и децата му никога не са ползвали облаги, той ги беше забранил. Обръщаха се към него с “другарю министър”, но той държеше на военната длъжност “другарю генерал”. В армията действително беше известен като “бай Добри”. Където и да отидеше, правеше всичко възможно да провери как се решават социалните въпроси. Когато през 1973 г. армията започна да се превъоръжава и преустройва, минаваше и всичко проверяваше лично. Битовите военни комплекси се строяха по новому, аз вървях с него, а гой подробно разпитваше строителите. Джуров живееше с ритъма на армията, познаваше всички командири на предните отряди. Беше човек, който със затворени очи се ориентираше в местността. Това му беше генетично заложено.

— Какви са най-ярките ви спомени за него от онова време?

— Веднъж през 1973 г. тръгнахме на поход от Георги Трайково за връх Ком, вървяхме покрай югославската граница. Падна много гъста мъгла, буквално не се виждахме помежду си. Спряхме и тогава за първи път той поиска да извадя картата и компаса. По радиостанцията чухме, че колите ни чакат долу на един черен път и че там грее ярко слънце. Оказа се, че сме сбъркали пътя. Генерал Тако Кръстев, светла му памет, се върза с въже и Джуров му каза да върви направо и да намери пилона на трасирания път по билото на Стара планина. Той го намери и ние по въжето стигнахме до него. Вървяхме около час и изведнъж блесна слънцето. Министърът познаваше цялата територия на България. Разпитваше всички командири какво точно изпълняват, какви трудности срещат, как им помагат местните, какво интересно има в техния район, как се развива местната икономика. Всички въпроси, свързани с живота на армията, ги обвързваше с живота на хората. За него нямаше значение какъв си, офицер, сержант или войник, всички бяха военнослужещи. Затова беше толкова години министър. Имаше едно голямо предимство — познаваше добре историята, свързваше я с днешното и с бъдещето време. Беше широко скроен, с голяма човещина. Оттам дойде и това “бай Добри”.

— Известно е, че генерал Джуров бе отличен спортист. Взискателен ли беше към офицерите по отношение на физическата подготовка?

— Всяка сутрин в 7 часа той беше на стадиона, бягаше по 8 км, после се упражняваше на уредите или играеше на тенискорта. В 8.30 часа приключваше, в 8.45 влизаше в колата и в 9 беше на работното си място. Всяка събота и неделя, ако не беше зает служебно, отиваше на поход. Аз го придружавах. Ако в неделя имаше мач на ЦСКА, оттам отивахме право на мача. Той направи много не само за ЦСКА, а изобщо за спорта в армията. На мене ми каза:

“Тук, на стадиона, се качваш по стълбите догоре, правиш обиколка, слизаш по другите стълби и отново се качваш. Това трябва да ти бъде сутрешното занимание. Ти идваш от военната академия, три години не си занимавал със спорт.”

Играли сме и футбол. Изкарах с него две седмици в Москва, бягахме всяка сутрин заедно, спортно облечени. Дори и там той поддържаше спортна форма. Трите армейски клуба — в Пловдив, Сливен и Варна, се поддържаха от министерството на отбраната. Всичко се правеше в името на спорта в армията, затова имахме световни, европейски и олимпийски шампиони. Бях началник щаб на Втора армия — докато не направихме канала за спартакиадата на Варшавския договор, не ме остави на мира. Тогава за пръв път дойдоха отбори от натовски държави. За него беше основно задължение да поддържа високия спортен дух в армията. Той се грижеше за цялата спортна база. Във всеки полк имаше офицер, който отговаряше за спорта. Така се поддържаше физическата форма на военнослужещите. Нямаше наркомания, нямаше пиянство. Казвам това, защото съм израснал във войската.
— Как преживяхте упадъка на българската армия? В интервю за в. “Златна възраст” проф. Аксиния Джурова, дъщеря на Джуров, каза буквално следното:

“Баща ми се срина, когато видя негови офицери да ровят в кофите за боклук”?

— Тежко ми е. 90-те години бяха много трудни, офицерите масово останаха на улицата, пенсиите им не стигаха, ровеха в кофите за боклук, генерали продаваха вестници по кьошетата. Началник щаб на армията да продава вестници! Връщам се от Москва и го виждам на “Петте кьошета”. Купих много броеве, да може да изкара нещо. Други се хванаха като охранители и пазачи. Това постепенно изчезна, защото хората си отидоха. Но тези, които останаха, направо бедстват. В Дупница, Кюстендил и околните села нашият съюз от много години им разнася храна всеки ден. Само в Треклево са 18 махали, в половината от тях живеят наши колеги. Всяка седмица наш човек обикаля да ги види — имат ли хляб, сол, захар, ток. В големите градове им търсим клубове, за да се събират на кафе. Чест й прави на Йорданка Фандъкова, че откри 18 клуба в София. Повечето от тези хора ни напуснаха, светла им памет. Тях трябва да ги имаме като икони, като реликви и да ги казваме на младите. Има селища, където са останали само бивши офицери и войници, младите са заминали в чужбина. Обикалям да ги видя, открих мои войници в Момчилград. Намерих войник от моята рота, сега е горски надзирател.

— Според вас трябва ли да се върне задължителната военна служба?

—  Трябва да се направят законови промени и да се реши как ще поддържаме въоръжените сили. Не можем да върнем наборната служба. Икономическите и политическите условия днес са други. Това е мое лично виждане. Ние не знаем какво искаме. Казармите стоят празни. Миналата година във Велико Търново и Шумен ги напълнихме със студенти, които минаха 45-дневен курс на обучение. Всичко се правеше по уставите в армията — живеят в казармата, обучават се, стрелят и накрая полагат клетва. Това е форма на задължителна военна служба. Имаме достатъчно преподаватели и казарми, имаме базата и за нея не трябват много средства. Някога имаше донаборна подготовка в училищата, школи за шофьори, за радисти, за строителни и транспортни войски се искаше 7-ми клас. Днес много деца не ходят на училище, а искаме да ги вкараме в казармата. Казват — имаме 50 хиляди младежи, от тях 10-12 хиляди могат да влязат в казармата и да станат наборна армия. Но какъв е цензът им, учат ли или се шляят? Как да им повериш оръжие? Ние загубихме основата. Първата стъпка е да знаем кои са на отчет, защото сега нямаме никой. Трябва да се започне с предказармената подготовка.

— Как оценявате боеготовността на въоръжените ни сили?

— Нашите момчета са готови за действия. Готови са да изпълнят дълга си. Опасява ме само едно — да не ги подхлъзнат и да ги обвинят в нещо, например в корупция. Видях ги как служат, как наблюдават и попиват опит. Те обаче не са добре защитени законово. В последните години има голямо спадане в мотивацията и духа им.

Сухопътните войски трябва да се превъоръжат. Трябва да се мисли професионално, а не политически. Джуров беше преди всичко военен политик, той защитаваше армията. Въоръжихме я с модерни танкове и ракетни установки и после ги нарязахме на скрап.

Източник:bgr.news-front.info Интервю на Христо КУФОВ 
Ако ви е харесала публикацията,ще Ви бъдем благодарни да я СПОДЕЛИТЕ!👇
ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

1 коментар:

  1. Поне шест месеца трябва да има казарма и наистина "меките китки" ще са по малко ! Като сме служили по 27 месеца сега не чакаме някой да ни храни или да казваме това не е за мен тежко е !

    ОтговорИзтриване

Коментирайте тук

Старото Кино

СЕНЗАЦИИ

СТАНИ НАШ АВТОР!
Изпрати своята история на spomeni_minalo@abv.bg
За допълнителна информация тел +359897650670

ТОП-ПУБЛИКАЦИИ

Архив 2

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ

www.bgspomen.com. Предоставено от Blogger.

Архив на сайта

ПОЛЕЗНИ СЪВЕТИ:

Посетители гледат в момента

КОНТАКТИ

spomeni_minalo@abv.bg
Телефон:+359897650670