Важна стъпки в живота на всеки от нас е основаването на семейство. Две години след дипломирането ми и старта на трудовата ми кариера настъпи и за мен този виновен миг, почнал на една студентска отмора край морския бряг в края на образованието ми в далечните години на зрелия социализъм. 

Бях разпределен в болярския град Велико Търново, а бъдещата ми брачна половинка, родопчанка, в едно от кърджалийските села като стоматолог. След неизбежните срещи на двата рода за изследване, опознаване и уговаряне на идното събитие – сватбеното празненство, се оказа, че не можем да заживеем дружно като младо семейство съгласно настоящите закони тогава. 

Това, че тя бе на работа в район, където имаше потребност от фрагменти, се оказа основната причина, заради която не я освободиха макар документирания ни сватбен съюз, принуждавайки ни да заживеем разграничени на повече от 250 км. Вместо на обичайния меден месец, а бяхме дружно единствено към седмица след сватбата, ни принудиха да продължим постарому, което с нищо не загатваше за младоженския живот на младото ни семейство. Приемайки с известно оскърбление слагането ни пред приключен факт, обратно на необятно прокламирания лозунг „ Семейството, съществена градивна клетка на социалистическото общество “ и комплицирани от протичащото се, продължихме с вяра да търсим някакъв излаз от споходилата ни обстановка.


Поисках среща с виновните фактори в общината на гр. Кърджали, на която чаках схващане и подпомагане за решението на въпроса. Такава ми беше планувана, само че откакто ме изслушаха, вместо да предложат някакъв съответен и рационален вид, се пробваха да ме кандърдисват в посока аз да се преместя на работа в Кърджали, вместо брачната половинка ми да се върне при мен. По подигравка на ориста бях посрещнат от някогашен съгражданин, от дълго време преселил се и работещ там. В което за миг съзрях някаква избавителна светлина, надявайки се и очаквайки подпомагане, само че не би! Не пропусна и опцията да ми влияе с предложение за ведомствено жилище, дву- или тристайно по наша преценка, на което изрично отхвърлих. Родителите ни също недоумяваха всичко това, което ни беше сполетяло, и на собствен ред търсеха и те метод, с цел да ни оказват помощ с каквото могат.


И по този начин, напълно инцидентно, при едно пътешестване във влака, татко ми, който очевидно е споделил болката си, както нормално става на раздумка в купето, попаднал на чиновник, работещ в Министерството на опазването на здравето, с който се оказали другари отпреди това. Той приел драговолно казаното и заречен да помогне съгласно своите благоприятни условия. Резултатът не закъсня и единствено след десетина дни въпросът бе решен в наша изгода! Моята булка бе освободена навреме и най-сетне заживяме и ние като градивна клетка на зрялото ни общество, отдавайки сили и умения за неговото богатство и до момента.

Антон Цаневски, Велико Търново/Източник: pik.bg/

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ: