Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации


Руснаците били жадни за български корнишони. Това твърди бившият служител на „Бургас плод Ескорт“ Янко Яръмов. 

Пенсионерът със симпатична усмивка разказа как кораби през 1988-89 година са отпътували от Пристанище Бургас за СССР, за да изнесат 18 700 тона пресни домати.

 „Същата година изнесохме за страни като Англия и Япония по 150 тона конфитюр от ягоди и 480 хиляди консерви. Знаете ли какво е сушено луково брашно? А колко сме изнасяли за Канада и САЩ. И не само брашно, а и сушени сливи. От тук товарим за Ротердам, и от там за Канада и САЩ“, спомня си Яръмов.

В момента той казва, че износ няма. Категоричен е, че България няма да се оправи, докато селското стопанство не се оправи. Бургазлията разказа още, че най-хубавите белени домати, които е проивеждала бригада Асеновград са били изнасяни за Аглия. „В Лондон отваряха нашите домати от кутиите и ги пускаха от метър височина. Цялостта на домата оставаше. Сортът се казваше „Роял кроон“. 

Изнасяхме и корнишони за Холандия и СССР. 

Когато отивах в Одеса и Херсон руснаците купуваха по цели кашони, по 12 буркана от стерилизираните краставички, слагаха ги на рамо и заминаваха“, спомня си Яръмов. С носталгия заявява, че преди години когато е бил в Русия първото, което са го питали тамошните било: „Къде са вашите вкусни корнишони?...Вижте още:Народна Република България от 1944 г. до 1989 г. в цифри и факти


 


"Бих дал всичките тоблерони и банани на света !

За да мога още един път да въртя с голямата лъжица, под бавния огън в августовския следобед ,под звуците на щурчета, крякането на жаби, кокошки ,юрдечки и патки ....

Лютеницата на баба и майка!

Опитвайки я на коричка пресен ,изпечен от българска пшеница хляб и бучка сирене отгоре (от ръцете на баба ти )

Този вкус остава в паметта ти ....

Завинаги !

И изгаря .....

Такова нещо се оказа ,че е незаменимо !"

 /автор Веселин Иванов/


 


-И раз,и два и три…

Надя Тодорова и Георги Русев

„Вчера“ е български игрален филм (драма) от 1987 година на режисьора Иван Андонов. Сценарият на Владо Даверов се основава на неговия едноименен роман с автобиографични елементи.


Филмът разказва за учениците от елитна гимназия-пансион в края на 60-те години на XX век. 


Най-известната сцена от филма става полагането на кръвната клетва. Тя популяризира песента „Клетва“, която малко след прожекцията на филма започва да се изпълнява от абитуриентите. Песента, както и останалата музика във филма е композирана от Кирил Маричков, а текстът е на Даверов.


Премиерата на „Вчера“ се състои на 25 януари 1988 година. Държавната комисия го поставя във втора категория и определя като кичозен, но филмът предизвиква положителни отзиви от критиците и зрителите. Получава „Наградата на публиката“ във Варна, „Наградата за сценарий“ на СБФД (1988), „Голямата награда“ в Санремо и „Награда за най-добра режисура“ на МКФ за детско-юношески филми в Москва (1989). В резултат на това „Вчера“ цензурата го премества в първа, а след това — и в международна категория.



За системата омразна, за партията изродена... Не ме докосна никой, не бях съветван и третиран. Учих колкото и каквото пожелах. Работих в подредени заводи, чисти и просторни, удобни за работниците и за обслужването на машините. Наука имаше такава "Проектиране на заводи" По нейните правила се строяха и дострояваха заводите. Недораслите критици на времето  на моята младост със сигурност не знаят какви грижи се полагаха за обикновения работник.

В завода(ВАМО) имаше магазин за хранителни стоки, добре снабден с учудващо ниски цени, заради дотациите от синдикалните организации. Децата сутрин оставяхме в заводската детска градина. Имаше медицински пункт с двама лекари,акушерка, зъболекар.Не беше необходимо да прекосяваш целия град за преглед и лечение.

В цеховете имаше лафки за топли зкуски, кафе и безалкохолни. Пред съблекалните кулинарен щанд на  ресторант"Морско конче" - пасти торти, петифури и какво ли още не, защо да бягаш от работа, като можеш да си напазариш в почивките.

Създаваш семейство-синдикалната организация ти осигурява ведомствено жилище. Трябват ти пари за почивка-взаимоспомагателната каса ти отпуска необходимия заем срещу нищожна лихва.

Обущарско и шивашко ателие до входа на завода. От теб се иска да дойдеш и да си тръгнеш в определен час. Полагането на извънреден труд беше непознато понятие. Ако се трудиш във вредни за здравето условия-галванично, термично, изпитание на ДВГ или пък си ел заварчик-полага ти се безплатна храна в заводския стол, 4 дни към годишната отпуска, карта за санаториум, газирана вода и бурканче кисело мляко на ден, като противоотрови.

В заводската почивна станция почивахме 14 дни за 20 лева...

Но човек и добре да живее, иска банани и не му пука, за всичко друго.

Е дойде времето на бананите, но ги няма заводите. Армия от безработни, безимотни и оскотели  се бие, кой да рови в кошовете за боклук. Здравето, образованието и възпитанието отстъпиха на неграмотност, болести и грубиянщина... Качеството на живот е както в недоразвитите африкански страни. Борбата за оцеляване е толкова жестока, че никой не помисля за театър и опера... В търсене на някакъв реваншизъм издигнахме рушенето в държавна политика. Създадоха се "Ликвидационни съвети", ликвидира се селското стопанство, промишлеността, закриха се болници, училища.

Появи се прослойка крадливи мошеници, нарекли себе си политици и демократи.

Обществото, люшкано от лъжи и измамни обещания, обезверено и болно, оставено без средства за препитание абдикира от възможността да се бори за правата си. Появи се понятието работещи бедни. Работейки по 6-7 дни в седмицата обеднявахме и разпродавахме придобитото с Соца.

Мой прrятел, чех ми дойде на гости преди година и съвсем чистосърдечно заяви, че разрухата и нравите сега са го

 потресли в сравнение със спомена от преди 35 години..

Няма я свободата на словото, няма го престижното образование

Здравеопазването е сведено до търговия на дребно, няма сигурност в утрешния ден, няма армия

Прокуратурата се е самокапсулирала и оставя на гражданите НДЧХ, да решава споровете. 

Има банани, наркотици, бездомници, чужди вериги за хранителни стоки, ефтини сериали по многобройните ТВ, тъпи реклами, некачествени стоки и учудващо примирени хора на втора трета и повече възрасти.

Спирам, че жлъч напира в гърлото ми...Вижте още:Каква заплата е получавал монтьор от ДАП-Велинград в периода 1950-1975 г.

Инж.Борис Борисов/Източник:ФБ-Назад в епохата на социализма



Бабинден е един от големите народни женски празници, посветен на „бабите“ – жените, които помагат при раждане, и на младите булки и невести, които са раждали. Обредността през този ден е подчинена главно на желанието да се засвидетелства почит към възрастните жени, които са „бабували“ на родилките. 


Този празник е езически и идва от далечните праславянски времена, но се е запазил, като по време на Възраждането е бил изключително почитан. Днес Бабинден губи доста от обредните си обичаи, но се празнува от по-възрастните и е свързан с много смях и веселие.


Къпане на малките деца от бабата (народна акушерка) – съпровожда се с благословии, намазване на децата с мед и масло, даряване на бабата с вълна и обредни кравайчета. Обичаите имат магикопродуциращ смисъл за здраве.


Угощение на младите булки в дома на бабата. Участват всички млади булки, на които бабата е бабувала (чиито деца е израждала) през годината. Носят хляб, баница, печена кокошка и вино. Поливат на бабата да се измие и я даряват на дясното рамо с риза, престилка, кърпа, чорапи.


Влечугане (къпане) на бабата (обичаят е разпространен само в отделни селища в България). Извършва се след угощението. Жените откарват бабата на колесарка на реката или кладенеца, където става обредното изкъпване. Всички са накичени с върви, с червени чушки и къдели вълна. Пеят обредни песни с еротични мотиви. На празника не се допускат мъже. На случайно срещнат мъж се подхвърлят закачки. Празнува се също и за умилостивяване на болестта бабици, която напада главно децата.


*Снимка:Празник ,,Бабин ден,,Пред читалище с. Пчелино Добричко 1953г!/ФБ-Спомени от миналото 2



Безценното подземно богатство на България са минералните извори. На малка територия,каквато е нашата, има 37 действащи минерални извора, които се използват за лечение.

Една от най-лековитите в България и в Европа е забравената минерална вода на село Сланотрън, което се намира на 16 км от Видин и на 8 км от Дунав мост 2.

Химическият състав на тази вода е уникален – тя е хипертермална, хлоридна, натриева,бромна, йодна и сероводородна разсолна вода. Лекува над 80 вида болести. Нейната степен на минерализация е много по-висока от тази в Карлови Вари. Лекува всякакви упорити кожни заболявания – псориазис, екземи, алергични обриви, нерводермити,уртикария, бронхиална астма, полови проблеми – мъжки стерилитет, безплодие, хипоплазия на матката, климактериум.

Успешно и бързо премахва всякакви възпалителни заболявания, болести на двигателния апарат, на горните дихателни пътища, стомашно-чревни и стоматологични заболявания,следоперативни и слединфарктни състояния и др. Обяснението за широкия спектър на лечение е, че в този водоизточник се комбинират няколко типа минерални води,които в други находища се срещат поотделно като сероводородни, солени или йодо-бромни.Изворът е експлоатиран от 1960 г. до 1986 г.

През това време хора от страната и от близките Сърбия и Румъния се възползват от лечебните качества на водата и идват на място да се лекуват. През 1986 г. изворът е затворен с бетонна тапа. Причината за това решение е навлизането на тези свръхсолени и агресивни води във водоносния слой, от който черпят вода артезианските кладенци,осигуряващи водоснабдяването на Видин. По-късно става ясно, че мярката е била прибързана, а за замърсяването са допринесли дейностите на местния свинекомплекс,мина Кошава и използването на изкуствени торове в земеделието. Сега не работи и банията, а всичко е разрушено и изоставено.

Местните хора още не могат да прежалят извора

Къщите в Сланотрън са големи, красиви, двуетажни, строени така, че да има стаи и за курортистите, които идват тук да се лекуват. В селото сега живеят едва 530 души. Стотина са в чужбина, където се грижат за възрастни хора. Местните и кметът Венелин Павлов обаче са оптимисти за възраждането на извора. Те не само си спомнят за минералната баня, но и продължават да се надяват изворът отново да бликне.

Хората, които идваха с бастуни и патерици след процедурите изхвърляха тези помощни средства. Имаше цяла камара от патерици и бастуни. Имаше едно момиче в VIII клас,което нямаше коса и нашата вода го излекува, порасна й гъста черна коса. Екземите се чистеха изцяло – идват хората, натопят се и се оправят. При порязване 2 дни си топиш ръката и всичко зараства. Говорят, че помага и на язви. На гладно по 1 супена лъжица и раната се калцира. Минерализацията е много висока – 57.845 г на литър. Водата се ползваше активно”, спомня си кметът Павлов.

Изворът е открит през 1958 г., когато се правят сондажи за нефт и газ. 

През 1960г. хората започват да се топят в горещата вода в изкопаните два гьола и да я ползват като хигиенна баня. Започва да функционира малка минерална баня. По-късно се изграждат и басейни – един мъжки и два женски. През 1963 г. село Сланотрън е обявено за балнеологичен курорт от местно значение.Това време беше хубаво, хората се лекуваха, много жени забременяха, тези с псориазис имаха облекчение, а екземите направо изчезваха. Аз също съм се лекувала от язва на дванайсетопръстника. Отивах сутрин, пийвах 2 глътки вода и така се оправих.

Тогава влизах да мия басейните. Хората с разширени вени не влизаха в басейна,топяха си краката само в кофи с вода и то за кратко и казваха, че вените се свивали.Идваха с патерици и си тръгваха без тях. Една жена дойде с 2 деца с мускулна дистрофия,които се изправиха на крака. Минаваха хиляди хора. Тази вода е безценно богатство”,категорична е Йонова.


Водата от извора е била с толкова голям дебит, че са прокарали тръби до Видин до специално изградената минерална баня. Тя започва работа, но се оказва, че прездългия път температурата на водата пада и няма същия ефект. Сега сградата все още стои, но е порутена. Имало е и автобуси, които превозвали хората в Сланотрън.

Болните се приемали от лекари и фелдшери, назначавали им се процедури и се определяло колко време да стоят в лечебната вода.

Дядо Виктор е бил майстор на сондажа и още пази спомени от чудодейните свойства на извора. «У дома дойде човек, който се е лекувал къде ли не, по тялото му излизаха пришки и губеше сили. Беше ходил и при баба Ванга, която му казала за Сланотрън.И действително, направи две бани и всичко му изчезна. Идва при нас и плаче от радост като малко дете”, спомня си възрастният човек.

Откакто затвориха водата през 1986 ходим по мъките, каза кметът. По думите му хората се били устроили да развиват курортно дело. Издигали къщи на 2 етажа, имали поминък. Всеки предвиждал да има 1-2 стаи за курортисти. Направен бил и стол към ресторанта със осигурени закуска, обяд и вечеря.

Всички са добри тук, защото са състрадателни към болежките на хората. През последните години минералната баня беше към «Курортно дело” – Вършец и летовниците идваха с карти. Сега, когато построихме моста, когато няма граници и сме в Европейския съюз, когато имаме наши туристически фирми, не се прави нищо. Защо да не идват тук болни от чужбина, от круизните кораби също. 

Последният ми разговор беше миналата година с представител на министерството за регионално развитие и благоустройство,който ми отговори, че всичко, което предлагам е много добро, но има затруднения”,разказва Венелин Павлов. Той смята, че основната причина да не се сондира отново минералната вода е слабата заинтересованост. Досега е провел няколко срещи с проф.Щерев, който е категоричен, че съществуването на водата е неоспорим факт от направените космическите снимки. 

Новият начин на ползване ще бъде екологичен и няма да се замърсява околната среда. Предвиждат се два дублетни сондажа на 1 км разстояния– единият ще изкарва водата, която ще се ползва и на 1 км ще се връща пак в тези пластове. Така водата ще се редуцира. 10% от нея е необходима за нуждите на балнеологията,а другите 90% могат да се ползват за промишлени нужди – отопление, оранжерии,рибарници. Освен това част от минералните вещества са ценна суровина за фармацевтичната и химическата промишленост. Стойността на двата сондажа и една топлообменна станция,която да отнема температурата, възлизат на 3.5 млн. лв., уточнява кметът на Сланотрън.

Преди 2 години монтанската фирма «Йодиум” предлага да се извличат елементитеот водата и имат намерение да направят нов сондаж отстрани на стария. Но се отказват.Стоим върху пари и не искаме да си ги вземем, кахъри се кметът. «Голямата ми мъка е, че хора от цялата страна ми звънят и искат 1-2 бутилки от водата. Но вода няма.Да, има в мина Кошава такъв извор, но той не е със същите качества”, излива болката си Венелин Павлов.

Потърсихме и мнението на кмета на община Видин Огнян Ценков, който представиобщинската стратегия за развитие на хидротермалния потенциал на района. «Становището на община Видин е, че целият регион трябва да се развива. Минералните извори,които са на най-близка дълбочина, са край село Сланотрън, и оттам трябва да започнем.В общинския план сме заложили средства за два сондажа, с които да се изследва както дебита, така и минералното съдържание на изворите. Първо ще тръгнем оттам,за да изградим една стратегия за това как да използваме тези минерални извори”,каза градоначалникът. Той изрази надежда това да бъде сериозен ресурс, който да е в полза на общината.

Тези води са богати на сяра и на йод. По неофициални данни от тях може годишно да се отделя 20 тона йод, а световният му добив е 50-60 тона. Това означава, че могат да се добият сериозни количества, но всичко това е въпрос на време и на средства, които ние трябва да осигурим, за да се осъществят тези сондажи”, коментира видинският кмет. Според Огнян Ценков трябва да има и инвеститор, който да развие съответната дейност, да се използва местния ресурс, да се разкрият работни места.Разчита се както на подкрепата на държавата, така и на общинския съвет, защото всички дейности, които местната власт предприема, са свързани с решения на общинския съвет.

Източник:interesninews.eu



Родният автомобилен парк преживя исторически катарзис след 10 ноември 1989 година. До този момент у нас се караха основно руски автомобили, както и такива, произведени от бившите соц. страни. След идването на т.нар. демокрация, у нас масово започнаха да се внасят западни автомобили. Сега ще ви припомним някои от най-популярните от онези години.


Volkswagen Golf II

Тези коли се срещат по родните пътища и до ден-днешен. И ако сега те са на доизживяване, то тогава бяха на върха на автомобилната еволюция у нас. Особено онези екземпляри с цяло странично стъкло и с широки брони.


Mercedes E-Klasse (W123)

Докато на Запад на ход беше вече култовата 124-ка, то у нас предшественикът и W123 се смяташе за върха на лукса. Този свръхнадежден и комфортен седан все още се среща по пътищата на страната ни, а запазените екземпляри от него тепърва ще поскъпват.


BMW 5er (Е34)

Легендарната трета генерация на баварската петица беше силно предпочитана от зараждащите се у нас „мутри“. Всеки, който искаше да се отъждестви с новата мафия, задължително трябваше да притежава такова BMW, при това – черно.


Volkswagen Passat (B3)

Една от най-масовите коли след падането на комунистическия режим у нас. Тази кола беше мечта за всички средностатистически българи, а днес тези Passat-и все още „драпат“ из българските села и паланки. Тук условието беше – задължително комби.


Opel Kadett E

„Капка“, както го наричаха в България, този Opel не беше по-малко харесван от Golf II. Сравнително прост за обслужване и с прилични двигатели, тази кола беше масово явление по родните пътища… Докато не изгни и последния такъв екземпляр.


Ford Sierra

Този автомобил със задно предаване също беше мечта за много българи. Слабо корозираща каросерия, здраво окачван, сравнително надеждни мотори и една газова уредба – какво друго му трябваше на българина в онези смутни години.

*В статията е ползвана илюстративна начална снимка на Легендарният "Шевролет Импала" на радио Стара Загора, сниман през 1984 година.




Утринна ведрина – помните ли я?

Беше задължителна във всяко училище и в доста от предприятията .Тя се правеше сутрин преди началото на часовете а за работниците преди започване на работния ден. Наричаше се още утринна ведрина. 

Събираше се цялото училище в двора и всички правеха упражнения за раздвижване и разтягане под музикален съпровод. Беше забранено да закъсняваме за физзарядката.

Помня, че като ученици много не я обичахме, но сега разбирам колко полезна е била грижата за здравето и тонуса на младежта.

Ползи от сутрешната гимнастика:

Противно на очакванията за умора,спортуването сутрин тонизира организма и го зарежда с много енергия. Тренировките помагат на тялото да произвежда по-голямо количество ендорфини.

Гимнастиката сутрин подобрява доброто настроение и енергийния баланс на организма.

Сутрешната Физическа активност влияе както на мозъка, така и на тялото. Всяка тренировка помага за подобряване на умствената дейност, защото стимулира кръвообращението и активизира дейността на ключови хормони в организма. Една сутрешна тренировка улеснява мисленето и концентрацията.



Първата пожарна кола дошла цели 40 минути след сигнала, а пожарът е пълна катастрофа за цирковите ни артисти. На другия ден след огнения ад БТА излиза с дежурно съобщение, по-точно – дитирамб на смелите огнеборци. 

Първият български фотограф, който успява да запечати пламъците, е фоторепортерът на “Поглед” Иван Григоров. Кадрите отлежават дълги години в архива му, защото по обясними причини навремето не са могли да бъдат публикувани. Трагедията е замазана, но в цирковото съсловие веднага плъзват мрачни слухове и догадки.

Сред цирковите артисти започва да се ширили слухът, че виновник е гостуващ унгарски жонгльор. В един от номерата му имало жонглиране с огнени факли. Той показвал номера с огън и уж по невнимание изпуснал горящата факла. По време на разследването се разглежда и версията циркът да е запален от някой от пенсионираните циркови артисти, които живеели в занемарена сграда до цирка. Най-тежко и меродавно изглеждало обвинението срещу профсюъзите. 

След като вдигнали първия си „небостъргач”, те се гласели да строят и втори, който да им служи за конгресен център. Но сградата на цирка, макар и изградена от метални плоскости, здраво си стояла на мястото и нямала намерение да освобождава терена. Профсюъзните шефове често се оплаквали на Живков от “непоносимата воня”, която се носела от клетките на животните. Като видели, че отгоре не предприемат нищо, те решили сами да премахнат “смрадливия коптор”, загрозяващ величествения им соцбилдинг. 

И до ден-днешен обаче така и не се намира извършителят на палежа и виновни за него няма. Нов цирк така и не е построен. 

Имало е идея друго шапито да бъде вдигнато на бул. “Константин Величков” (до сегашния Дворец на децата), но собствениците на парцелите е трябвало да бъдат обезщетени с 400 апартамента. Задачата е непосилна за Столична община и тя се оттегля от начинанието. По незнайни причини планът за нов цирк в района на Зона Б-5 под моста на Руски паметник също остава на хартия.

Столичният държавен цирк се сдобива с хубава голяма сграда с 2000 места през 1962 година. Тя е построена по проект на архитектите братя Станкови и сестра им К. Станкова-Мутафова. Циркът е с формата на купол с височина 19 метра и външен диаметър 43 метра, а манежът бил дълъг 13 метра. За строежа му са похарчени 2,8 млн. лева. Междувременно след разрушителното земетресение през 1963 год. в Скопие, България изгражда със свои средства Универсалната зала в Скопие на бул. „Партизански отреди“, която е копие на сградата на изгорелия софийския цирк.

От 50-те до средата на 80-те години на миналия век е златния период за българския цирк. 

С високото си художествено ниво, изключителните си професионалисти и голямото жанрово разнообразие в номерата, дълго време българският цирк е на второ място в света след съветския.

Нямало е фестивал, където са участвали български циркови артисти, от който те да не са се завръщали с награди и много високи постижения. Най-популярния артист от цирка превърнал се в легенда е клоунът Тодор Козарев, единствен от бранша удостоен със званието „Народен артист“. Преди 1989 г. популярност придобива вица „Трима са тошковците които разсмиват България: единият в цирка (Козарев), другият в киното и театъра (Колев) и третият… Всички го знаете.“

Източници: Публикации по темата в Интернет („Блиц“ и др.)



През социализма живеехме далеч по-спокойно и сигурно. Помните ли, че оставяхме ключа под изтривалката, а престъпноста бе символична, милицията бдеше навсякъде. 

Решетките по първите етажи се появиха още в началото на демокрацията. За няколко години всички поставиха решетки и блиндирани врати, вървиш по улицата, вляво, вдясно решетки като в затвор, автоаларми, блиндирани врати, видеонаблюдение, охранителни системи, железни врати на входовете, охраняеми комплекси, охрана в училищата с пазачи и видеокамери, оръжейни магазини, откъдето можеш да си купиш индивидуални средства за самозащита – електрошок, спрей и тн.

Средата, в която живеехме, беше безопасна за всички освен за престъпниците. 

Ходехме сами на училище, без придружител, и пак сами се връщахме вкъщи. Сами играехме навън без надзор и територията на игрите ни обхващаше километри далеч от дома. Цялата Морска градина, дълга 5 километра, беше пространство за изследване и за игри. 

Сами ходехме до магазина с написана бележка и паричките в ръка, сами ходехме на плаж, бяхме самостоятелни и можехме да вземаме решения и да носим отговорност за постъпките си.

През социализма не си заключвахме вратите, а сега излизаш, заключваш с няколко заключалки, връщаш се, пак се заключваш, иначе се страхуваш даже да заспиш.

Какви са вашите спомени от това отминало време?



Преди много години когато бях дете се събрахме децата от селото и направихме удар хаха, удар по магазина в селото. Магазинера освен ,че беше мързелив се опитваше да бъде и тарикат.

 Когато му дойдеше стока ни лъжеше ,че ако му помогнем и внесем стоката в склада ще ни даде някой лев , ние внасяхме цял камион стока и той после ни се смееше и ни гонеше. Така един ден номера му не мина . Дойде камиона със стоката и той ни викна да внасяме. 

Стои отвън до стоката и ни наблюдава а ние внасяме във склада и през прозореца подаваме нещата на друг който е под прозореца. Така гепихме доста от стоката......шоколадови бонбони, шоколади"Кума лиса",чипс,салам бира и алтай - помня го този алтай харесваше ми и какви ли не други дебни неща . Когато внесохме ( изнесохме)  стоката , подадохме ръчички за да ни даде обещаните парички , а той се смееше и ни изгони отново. 

И като се хванахме всички ние и отидохме на една полянка до реката със "стоката" запалихме си огън , разпределихме си нещата от магазина поравно между над 20 деца ,.......па момчетата наловиха риба и раци , а момичетата изпекохме салама на огъня и настана голяма веселба ! Не ни хванаха , нямаше и как да ни хванат - ние изядохме всичко що бяхме гепсали . Опаковките хвърлихме в огъня , а бутилките му ги върнахме като амбалаж.Мили спомени от 80-те

Ева Стойчева/софия



Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.

Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет


Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.



Днес решихме да публикуваме писмото на 55-годишната бивша проектантка и настояща магазинерка Дафина Стоева.

„Здравейте! Вашата статия ме върна в миналото и ми стана приятно да си спомня кое как беше и колко много се изкривяват сега представите за соц-а – времето, в което сме живели. Повод за писмото ми стана и спор с четиримата ми племеници, които ми гостуваха на морето и непрекъснато ме питаха как съм живяла без мобилен телефон и таблет, как съм преживяла тормоза през „комунизма“ и не ми ли е било смачкано достойнството, когато с милиция и пушки са ни карали да ходим на бригада и да работим безплатно за комунистите.

Разсмях се, понеже помислих, че се шегуват. Но после разбрах, че това не е шега и те искрено вярват, че леля им е изкарала младостта си в концлагер.

Затова сега искам да разкажа на тези, които никога няма да знаят какво е било тогава и дано някой да ме разбере. Защото днес още една свидна за нас част от миналото ни е на път да бъде опорочена, смачкана, политически употребена и захвърлена на бунището.

Спомням си есенните дни, в които държахме учебниците и си спомняхме за лятото. Класната, а не милиционер с пушка, влизаше в стаята и обявяваше : Утре отиваме на бригада! В стаята вместо ропот и сълзи, се чуваше мощно „Урааааааааа“ и даже скачахме от радост. Ние бяхме градски деца и всяко излизане на полето за нас беше празник. Автобусите се подреждаха пред училище и ни закарваха в безкрайните памучни ниви. Всеки от нас получаваше чувалче и трябваше да го напълни с памук. Приклякахме край редовете и дърпахме красивите бели топки от разпуканите кутийки. Отпред – бяло поле, като обсипано със сняг, а зад нас пак бяло, защото бързахме да напълним чувала и избирахме само най-големите топки. Никой не ни правеше забележка.

Подире ни вървеше бригада от работнички, които дообираха всяко влакно от растенията.

Носехме си обяд, хапвахме на пикник на полето, после още час край чувалите… и ни натоварваха на автобусите за обратно. В 3 часа си бяхме вкъщи и излизахме да играем.

Веднъж случайно дочух работничките да си говорят. Едната попита защо ги мъкнат тези хлапета тук, като не берат както трябва и отварят двойна работа на хората след тях. Другата й отговори: „Нека се учат на труд дечицата! Те не разбират, че трябва да се обере качествено реда, който са захванали, но пък виждат, че памука не расте в аптеката и искрено вярват, че ни помагат“.

За бригадите в гимназията пък буквално се носеха легенди. Всички чакаха с нетърпение лятото, когато ще отидем в Айтос. 

Лагерът беше в борова гора над парка, бунгала с легла и нощни шкафчета. Имаше плац, шадраван с рибки, пилон и знаме. Сутрин се строявахме под знамето и потегляхме към автобусите, паркирани на поляната.

В консервната фабрика, която беше една от най-големите в страната и която сега отдавна е фалирала, разбита и ограбена, се правеха кисели краставички и икра за Русия, както и компоти за „второ направление“. За краставичките и икрата нямаше особени изисквания, но за „второто направление“ бяха доста строги. Трябваше да режем само здрави праскови и круши, останалите ги хвърляхме в други щайги за сладко. Крушите се почистваха идеално от семките. Вземаха ги с електрокар и бързо ги носеха в цеха да ги пълнят в буркани за компоти. Специална машина им лепеше етикети на английски или френски, а ако етикетът се залепеше накриво, компота отиваше за вътрешния пазар.

Такова ядене на сочни праскови и круши и на компоти на корем, никога не ми се случи повече. Следобед спяхме задължително два часа по бунгалата /по-скоро се кикотехме и си разказвахме истории за момчетата от другия клас/, а после имаше свободни занимания.

Вечер свиреше оркестър. Момчета от Механото, които после станаха музиканти и Ваня Костова, която им беше солистка.

Ако някой сега ми каже, че „Бийтълс“, „Ролинг стоунс“ и останалите световни групи бяха забранени у нас, ще му кажа да си гледа работата. Цялата световна класика, модерна по онова време, се пееше от оркестъра, а най-сложните парчета ги пееше Ваня. Тя е жива и здрава, всеки може да я попита. Танцувахме до премала, някои се целуваха под боровете и едва успяваха в полунощ да ни сложат по леглата да спим.

Беше толкова красиво, лагерния огън, китарите, вълшебната Ваня, танците, звездите над плаца, че когато свършваше бригадата, плачехме с глас, че се прибираме вкъщи. Да, плачехме за романтиката и за това, че половината сме се влюбили в командира, а той идея си нямаше.

В университета пък бригадите бяха международни. В огромен лагер в Девня се бяха събрали студенти от цяла Европа, имаше от целия соцлагер, плюс французи, финландци, шведи, по пет часа на ден събирахме реколтата в полето, а вечер дискотека на макс. Що интернационални любови се случиха, що сълзи се лееха при раздялата…

Самите нас пък ни изпратиха в ГДР и Унгария пак на бригади. Там пък се работеше по три часа и после лайф. Нашите десетолевки се котираха навсякъде и ги обменяхме в местна валута и скитахме по кръчмите. А вечер, забава, разбира се. И ако някой твърди, че момчетата са били стригани до голо, а момичетата задължително със сплетени коси, просто вижте снимките.

Това беше истината и цялата истина.

Никой не ни караше с пушки да ходим, никой не ни дебнеше да не избягаме от бунгалата, никой не ни слагаше вилата на врата, а бригадите ни учеха на две неща – на труд и да се социализираме и интегрираме в обществото.

Някои се „интегрираха“ и в близката горичка, затова след всяка студентска бригада следваше бум от сватби, а всичките ни бебета се раждаха я в шестия, я в седмия месец след венчавката, а имаше и рекордьори – направо в петия.

За това време си спомням с носталгия и умиление. Аз също срещах голямата си любов на бригада и до днес сме заедно.

И когато прочета, че някой ме е репресирал и тормозел да режа круши, или да се къпя в Балатон, ми става мъчно за поколението, което расте в момента. Без цел, без посока, с кумири фолкпевци, на 10 години гримирано, на 11 с 3000 приятели във Фейсбук и един от тях убиец, пушещо, пиещо, дрогиращо се, повръщащо из градинките, възпитавано в едно – отрицание и омраза към предишния строй в който наистина нямаше как петокласничките да отидат с изкуствени мигли и два пласта грим на училище, момчетата не можеха да бият учителите, а момичетата да удушат съперничка, защото имала по-модерен телефон от тях.

Но как да обясня на моите племенници, че живеех щастливо?

Няма начин. Те вече са промити, моделирани, глобализирани и като коне с капаци. И никой не ми вярва, че без маркови дънки и без „Шанел“ №5, без екстеншъни и силикнови ци*и бях просто щастлива!“

Източник:ФБ-ВЕЧНИТЕ СПОМЕНИ ОТ ЕПОХАТА НА СОЦИАЛИЗМА, ШЕГИ И ПРИЯТНИ ЗАБАВЛЕНИЯ!Автор:Дафина Стоева



Полети Варна – Ст. Загора. Летял съм по този маршрут с Ан-24. Това през 1975-та и бе първият ми полет със самолет.

Същата година имах и друго вълнуващо пътуване от Варна до Бургас със свръх бързият кораб на подводни криле Комета.


И третото е, че си имахме каботажен флот с редовни рейсове лятно време на малки корабчета за около 100-тина пътника по маршрута Варна – Златни Пясъци – Албена – Балчик.


За последно се качвах на такова корабче през 1986-та. Долу имаше барче, където човек можеше да си поръча пържени картофи със сирене и да си вземе бира, примерно.Р.S. Допълнение: имало е няколко кораба от каботажния флот, които са били наричани хидробуси и са били за по 150-200 пътника, а не за 100 както написах по горе.



Трудовата книжка съпътства работника или служителя през цялата му трудовата дейност. Тя е официален удостоверителен документ, съдържащ писмена информация, удостоверяваща съществуването на определени факти и обстоятелства, свързани с трудовата дейност на работника или служителя и има доказателствено значение за фактите, отразени в нея.


Да се върнем назад в годините и да погледнем трудовата книжка на един работник в ДАП Велинград от периода на далечните 1950-1975 година.




Ето каква заплата е получавал работника там.
А Вие каква заплата сте получавали по времето на СОЦА в НРБ?


За Димитър Сеизов не е писано много, няма го и в библиотеките. Може би защото дейността му е стратегически важна за социалистическия строй и трябва да остане засекретена и осигурена откъм империалистически посегателства. А това е много трудно. Само до 1961 г. той е създал няколко изобретения и редица рационализации с икономически ефект за режима на Тодор Живков за над 3 милиона тогавашни лева.

Още като ученик Сеизов често ходи при баща си – майстор в жп работилницата в София. Там се научил да работи на струг и други машини. В училището проявява голямо влечение към физиката и изработва редица модели и прибори за физическия кабинет на гимназията, в която учи. След завършване на гимназия през 1923 г. по липса на средства не можел да продължи образованието си. Постъпил като телеграфен механик в Централната телеграфна станция в София. Благодарение на добрата си обща и техническа култура бързо изучил наличните телеграфни апарати и други уреди в станцията. Интересувал се живо от новостите в областта на свързочната техника и следял за постиженията на техниката в чужбина.


През 1926 г. Сеизов пръв у нас построява двулампов радиоприемник, който демонстрира в тогавашното кино „Хемус“ пред работници от железниците и пощите. След няколко години създава първото си изобретение – нов вид телеграфен апарат, с помощта на който може да се предават окръжни телеграми за цялата страна. По този повод вестник „Заря“ помества снимката на апарата и пише следното: „Досега в 12 часа по обяд Централната телеграфна станция в София даваше точно време на всяка една станция със съответния морзов апарат. На механика от същата станция Димитър Г. Сеизов е дошла идеята да изнамери един уред, с който да бъде възможно да се дава точно време от едно централно място едновременно на всички станции в България. Същият уред дава възможност да се изпращат едновременно из цяла България окръжни телеграми само чрез един морзов манипулатор. Това прави чест както на българската техника, така и на българския работник.“Оценявайки го като един от най-добрите специалисти в станцията, Дирекцията на пощите му издейства разрешение да бъде приет да следва във Висшето ПТТ училище в Париж. Поради липса на средства Сеизов не може да замине. През периода от 1940-1941 г. той полага големи усилия за установяването на далекопишещата връзка в България.

Пострадал със здравето през време на бомбардировките над София, той е принуден за дълго време да напусне работа. 

През 1950 г. е назначен за началник на ремонтната пощенско-телеграфна работилница. По това време се поставя пред нашите техници и инженери въпросът за производството на улични телефонни апарати. По собствена инициатива с тази задача се заема Димитър Сеизов. За целта разработва прототип на нов модел уличен монетен телефонен апарат на механичен принцип. При новия апарат, след като избраният номер-абонат се обади, за да се проведе разговорът, трябва да се пусне определена монета. Предложеният модел е бил приет и ремонтната ПТТ работилница се заема с производството на 200 броя апарати от този тип. Реализира се икономия от чужда валута два и половина милиона лева. По този начин част от нашите нужди от апарати са задоволени. Апаратите са произвеждани (от ЗАТ-София) и монтирани из България още от края на 50-те години, преди по-късно да се внесат известните съветски апарати, които много хора помнят от детството си.

През 1951-1952 г. Сеизов създава няколко рационализации: уред за отваряне на стар модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Стандарт“, приет за техническо усъвършенстване, с годишен икономически ефект 560 хиляди тогавашни лева; автоматична брава за затваряне касетките на монетните апарати, приета също за техническо усъвършенстване, чийто икономически ефект е 380 хиляди тогавашни лева; уред за отваряне и затваряне на нов модел микрофонни капсули „Сименс“ и „Ворошилов“ с икономически ефект тогавашни 180 хиляди лева.

С цел да се автоматизират напълно уличните телефони, през 1954 г. Сеизов изработва нов тип уличен монетен телефон. В него индукционната бобина е конструирана по такъв начин, че освен своята функция тя играе и ролята на касиращо и задържащо реле. В старите апарати те представляват отделни органи, а това усложнявало електрическата им схема и правело действието несигурно. Сеизов успява да постигне голямо опростяване на предлагания от него апарат. Токовите кръгове и контакти се намаляват до минимум, което повишава сигурността на действието на апарата. От друга страна, изхвърлянето на задържащото и касиращото реле като отделни органи и опростяването на схемата довежда до значително опростяване на механичната конструкция на апарата и намаляване себестойността му. Характерното в механичната конструкция на апарата е и това, че монетният канал е направен на шарнир и при закачването на слушалката за момент каналът се разтваря на две части и от него изпадат както монетата при несъстоял се разговор, така и пуснатите предмети, чрез които се избягва задръстването на апарата.

Този апарат е признат за изобретение и на Сеизов се издава авторско свидетелство от тогавашния ИНРА (Институт по изобретения и рационализации, сега Патентно ведомство). В статия от 1961 г. (сп. ,,Наука и техника за младежта“) се отбелязва, че с внедряването само на това изобретение ще се реализират икономии над 3 милиона лева в чужда валута.



Хората, живеещи в Казичене, още потръпват, спомняйки си злокобната нощ преди 30 година, когато тежка влакова злополука умъртви 8 и рани тежко 56 души. Живеещите покрай гарата се готвели да си лягат, когато заплашителен гръм ги предиздвикал да хукнат към релсите, където стотици ранени и оживели се опитвали да излязат от смачканите вагони. Разследване откри отговорните, съдът ги наказа. А хората, които оцеляха, дълги години не смеят да пътуват с трен.


Денят е 17 август 1992 година Стотици софиянци пътуват с нощния експрес „ Слънчев бряг “ към морето. 

Около 22.30 ч. те преди малко са се отправили от гарата в столицата и предусещат ваканцията, която са чакали цяла година. В същото време машинистът Красимир Тодоров и помощникът му Валентин Кръстев изчакват позволение за маневра на ръководената от тях товарна комбинация на жп гара Казичене, с цел да реалокират товарните вагони на различен коловоз. Внезапно Тодоров взема решение да прескочи да си вземе нещо за ястие, като оставя помощника си Кръстев самичък. В отсъствието на титулярния ватман композицията получава светлинен сигнал, с който се позволява маневрирането и Кръстев взема решение да го извърши. По-късно ще се окаже, че е пил, което му донесе по-тежка присъда.


Помощник-машинистът подкарва товарния трен, гледайки към задната му част, с цел да следи сигналите от маневрената бригада и не вижда две, оказали се съдбовни, неща начело - че светлинният сигнал към този момент се сменил и е червен и че стрелката се обърнала и е дала линия на експрес „ Слънчев бряг “. Той би трябвало да премине пренос през гара Казичене и се движи със скорост от 100 км/ч.  Сблъсък е неминуем  и свиреп. От удара дерайлират двата локомотива, два вагона от товарния трен и пет - от експреса. Няколкостотин метра релси са огънати и разрушени, скъсана е и контактната мрежа. Най-много от починалите са в предната част на експреса, където първокласният вагон е сплескан до неразбираемост.


Светкавично на място са изпратени десетки военнослужещи от Транспортни войски, екипи на полицията, в това число спецподразделението за битка с безредиците на Столична дирекция на вътрешните работи и съвсем всички дежурни коли за спешна помощ на Спешна помощ в София. За да освободят ранените, спасителите режат вагоните с флексове и горелки. В три лечебни заведения - „ Пирогов “, ИСУЛ и ВМА се борят за живота на потърпевшите. Униформените служители на реда са отделили целия периметър към зверския конфликт и задачата им е тежка – би трябвало да удържат десетките родственици на пътуващите в експреса, които единствено за час след злополуката са пристигнали на мястото. В тъмнината пред купчината ламарина те се пробват да намерят околните си. 

На помощ са пристигнали и поданици на Казичане, които идват преди военните и колите за спешна помощ.„ Около вагоните беше осеяно с тела “, спомня си след години Мария Стоева. „ От купчините желязо се чуваха воплите на ранените. Със брачна половинка ми успяхме да спасим трима души. Бяха заклещени в едно от първите купета, което се беше запечатало от удара. Бяха семейство с 10-годишната си щерка. Съпругът ми разруши стъклото на вагона, което беше напукано, само че кой знае по какъв начин и за какво към момента крепко. Първо излезе дребното момиченце, а по-късно родителите му. На детето му нямаше нищо, единствено дето беше изпаднало в потрес. 

Майка му и татко му бяха нарязани от стъклата на вратата, която свързва купето с коридора на влака “, споделя дамата, която живее едвам на стотина метра от мястото на нещастието. Най-много са потърпевшите в предната част на експреса. При удара третият вагон се качва върху четвъртия, а петият се врязва в другите два. Всичко стана за секунди. В купето пътувахме трима души, едното от момчетата беше заспало, по този начин и не се разсъни повече ”, спомня си Румяна Толчева. Тя пътува в третия вагон на експреса, където потърпевшите са най-вече.

Призори идват кранове на Строителни войски дружно с няколко танка и бронетранспортьори, които стартират разбъркването на дерайлиралите вагони. На мястото идват шефовете на Министерство на вътрешните работи и политикът Светослав Лучников, а президентът Желю Желев посещава потърпевшите, настанени в „ Пирогов “. Разследването на злополуката не престава две години. Освен пияният помощник-машинист Валентин Кръстев, обвинени са машинистът Красимир Тодоров, шеф влакът Ангел Ботев и диспечерът Стефан Петров. Делото влиза в съда през 1994 година, само че по-късно 8 пъти е отлагано. 

На 10 юни 1998 година - шест години след нещастието - Софийският градски съд издава присъдите. Магистратите постановяват 12 години затвор за помощника Кръстев, 8 години „ отнемане от независимост “ за машиниста Тодоров и 5 години затвор за шеф влака Ботев. Съдът приема, че тримата са работили по несъобразителност. Единственият оневинен е диспечерът Петров, така като е подал в точния момент забранителният сигнал, само че пияният асистент ватман не го е видял.  По това време Петров е 25-годишен и в нощта на злополуката косата му побелява.



Повечето от днешните млади хора са научени още от училище да мразят думите „комунизъм“ и „социализъм“. Но нима знаете какво всъщност се крие зад тях?


Бих казал, че другарят Тодор Живков е най-големият държавник на България, човекът, пред когото всички днешни политици изглеждат лилипути в костюми. Човекът, който не допускаше безхаберници да управляват съдбите на милиони. Държавникът, който навън беше виртуозен дипломат, а в собствената си страна никога не стана високомерен. Човекът, на когото се падна да води България в сложно време и да лавира между Изтока и Запада, между чука и наковалнята, но никога не забрави интересите на България! 

Човекът, който ни издигна до средно развита европейска страна, с мощна икономика и армия, и беше на път да постигне още повече! Човекът, който се държеше наравно с всички и имаше какво да си каже с всеки! Човекът, който разказваше вицове за себе си и разсмиваше цял народ с неизчерпаемото си чувство за хумор и остроумие, никога не престана да бъде самокритичен и никога не се взе на сериозно. Човекът, който никога не се поддаде на опиума на властта, никога не стана сноб и никога не претендираше да бъде нещо повече от който и да е среден българин. Човекът, на чиито плещи лежеше огромна отговорност, но никога не допусна до обикновения българин да стигнат тревогите и смутовете на времето.

Човекът, при който децата играеха до 12 часа вечерта, без никой да се притеснява за тях. Милицията нямаше работа, един квартален стигаше на десетки хиляди хора, а никой не се сещаше да заключи врата и коли. Човекът, при който и последният български гражданин имаше покрив и работа, отопление и медицинско обслужване! 

Човекът, при когото обикновеният българин строеше къщи и вили и оставяше спестовни книжки на децата си! Човекът, при който хората и от най-затънтеното село караха почивки на морето по месец. Човекът, който се „съобразяваше с Москва“ формално, но де факто си правеше каквото си поискаше. Човекът, при който формално се вдигаха лозунги за интернационализъм, но прокарваше най-твърдия националистически курс. 

Човекът, при който образователната система възпита цели поколения българи в патриотизъм, а учителите респектираха само с присъствието си! Да не говорим за спортните ни успехи през тези години. Бяхме страна с традиции и ценности. Днес няма как да имаме ценности, при условие, че всичко се купува и продава, включително и хората. Комунизмът научи хората не само да работят за собствения си джоб, а и за благото на държавата.

А какво е сега? Не намирам за нормално хората да си купуват дрехи втора употреба, защото няма да имат пари за храна, ако си купят нови. Не намирам за нормално хора, които са дали целия си живот, за да работят в тази страна, да нямат пари за мляко и за сирене. Не намирам за нормално да имаме толкова плодородна земя, а в същото време да ядем вносни боклуци. Не намирам за нормално хората да мислят абсолютно всеки ден за сметки и дали ще се справят с живота. Не намирам за нормално да бъдат приватизирани всички заводи и да бъдем безработни. Не намирам за нормално да получавам 10 пъти по-ниска заплата в сравнение с останалите европейци, а дори да работя повече часове.

 Ст. Вълчев/ретро.бг/



Кариерата на Богдана Карадочева започва, когато е едва на 14 години. През 1965 г. става солистка на „Студио 5“. Същата година осъществява първия си концерт и първия си запис („Тази вечер аз съм хубава“). Талантът ѝ е признат и международният успех не закъснява: първа награда на Международния фестивал за забавна песен в Сочи, Русия (1967). 

Голямото ѝ признание идва на фестивала „Златният Орфей“ през 1969 г. За първи път Голямата награда в Международния конкурс за изпълнители е спечелена от българска певица, а председателят на журито Бруно Кокатрикс и връчва и наградата на Асоциацията на френските музикални театри. По това време тя интерпретира по забележителен начин френски шансони и руски романси, изпълнява драматични концертни песни.

Васил Найденов е оден на 3 септември 1950 г. Завършва Строителния техникум „Христо Ботев“, а след това и естрадния отдел на Българската държавна консерватория, специалност пиано, през 1973. Израства с майка си Маргарита, баща си вижда години по-късно.

Васко Найденов/Кеца/ работи като пианист и вокалист десет години. От 1970 г. е във вокално-инструментална група „Златни струни“ (сформирана през 1969 г. в гр. София, с първоначално име „Явление 69“), като тогава Христо Ламбрев е бил вокалист и на клавишни инструменти, Румен Спасов е бил баскитарист, Йордан Караджов е вокалист, Иван Мишев е бил ръководител на групата и китарист, Борислав Мишев е бил на ударни инструменти, групата през 1972 г. участва в международния фестивал „Златният Орфей“ за поп-музика). През 1973 г. групата издава дебютната си самостоятелна малка плоча с 4 песни.




В първите минути на новата 1980 година резиденция „Бояна“ бе огласена oт песните на сурвакари. Пионери и чавдарчета от пловдивски окръг идват да честитят Новата година на друтарите Тодор Живков,Александър Лилов,Гриша Филипов,Иван Михайлов,Людмила Живкова,Огнян Дойнов,Пеко Таков, Пенчо Кубадински,Петър Младенов, Петър Танчев,Станко Тодоров,Тодор Божинов, Цола Драгойчева,Андрей Луканов,Георги Йорданов,Дража Вълчева, Кръстю Тричков,Стоян Караджов,Димитър Станишев,Петър Дюлгеров,Стоян Михайлов,Милко Балев,Мишо Мишев, Владимир Вонев,Пачо Папазов и заместник-председателите на Държавния съвет Георги Джагаров и Митко Григоров.


Там също са и заместник председателите на Министерския съвет и председател на държавния комитет за наука и техника на Съветския съюз Владимир Кирилин,както и извънредният и пълномощен посланник на съветския съюз Никита Толубеев.


Жизнерадостните песни на децата са посветени на социалистическа родина и на Българска та комунистическа партия .


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив