Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации

Снимка от 80-те,в която един детайл озадачава много хора днес


Освен крещящо кафявия интериор, друг детайл грабва окото: „Първоначално нещо странно за мен, децата седят без мобилен телефон в ръцете, а за бога и родителите им. И след това щракнете – така че да…“

На страницата на Nostalgia във Facebook те публикуваха снимка на стереотипен апартамент от 70-те и 80-те години с описанието „Ето как изглеждаха апартаментите в Югославия през 80-те години на миналия век“. И едно нещо хваща окото на всички.

„Нищо не липсва в този апартамент. Виждате колко много любов има, децата седят в скута на родителите си, това беше най-важното. Не като сега, когато всеки седи сам и само гледа телефона. Не човек има време да говори. Тъжно и жалко“, “ Първо забелязах, че родителите държат децата си в скута си. Беше време на любов в семейството. 

Сега всички си гледат телефоните „, “ Апартаментът е не е важно в тази снимка. За мен е страхотно!!! Имах прекрасно детство в такова домакинство!!! ! Родителите ми, сестра ми, аз, рисувам в 19:15, страхотни гости, селото!!! Аз не нещо им липсваше, а топлината на дома беше в изобилие!!!“, „И какво им липсваше? Наричаше се дом, в който бяхме щастливи…“

Най-великите изобретения, създадени от жени


Великите изобретения и идеи в миналото обикновено са били дело на силния пол. Според статистиката в края на 20 век едва 10% от всички патенти в света принадлежат на жени, което обаче не означава, че трябва да ги пренебрегваме.

Точно затова ще ви запознаем с иновациите, създадени от велики жени, които променят ежедневието, като го правят малко по-лесно и по-практично за следващите поколения.

Джозефина Кокрейн – създател на съдомиялната машина

Джозефина Кокрейн е американска изобретателка, която през 1886 година получава патент за първата механична съдомиялна машина. По онова време повечето домакинства не разполагат със система, осигуряваща топла вода, която да задвижи подобен уред, но Кокрейн успява да продаде изобретението си на хотели и ресторанти. По-късно дамата започва да произвежда миялни машини по собствен модел в собствена фабрика.

Грейс Хопър – програмно осигуряване на компютър Марк 1

Д-р Грейс Хопър е американска военнослужеща и програмист, призната като "майката на компютъра". Тя създава програмно осигуряване за първия мащабен компютър Марк I и компилатор, който превежда от писмен език на компютърен код. Хопър има важна роля и в разработката на първия удобен за програмиране език – GOBOL, който се използва и до днес. Тя първа използва думата "бъг" за компютърна грешка. Като жена изобретател печели множество награди, включително и Национален медал за техника през 1991 година.

Мери Андерсън – изобретател на чистачките за кола

През 1903 година Мери Андерсън създава "устройство за миене на прозорци", по-известно днес като чистачки за автомобили. Изобретението представлява дълга дръжка с гумена четка в края, която се управлява с помощта на лост от водача в превозното средство. По онова време автомобилите не са масово навлезли в живота на човека, затова устройството се използвало предимно за влакове. Първоначално хората са били скептични към изобретението, защото са смятали, че то ще разсейва шофьорите, но няколко години по-късно то се превръща в истински хит и днес всеки автомобил е снабден с чистачки.През 2011 г. Мери Андерсън е вписана в „Залата на славата на националните изобретатели“ на САЩ.

Табита Бабит създава първия циркуляр

Табита Бабит е обикновена жена, работеща като тъкачка в Масачузет. Идеята за изобретяване на циркуляра й хрумва случайно, наблюдавайки двама мъже да режат големи дървени трупи с обикновен трион. Установява, че единият ход на триона остава празен и безполезен, а острието би могло да се върти непрестанно чрез задвижващ механизъм. През 1813 година Бабита създава своята машина, но никога не кандидатства за патент.

Стефани Куолек и заслугата й за създаването на бронираните жилетки

Стефани Куолек е американски химик, считан за създател на кевлара – твърд материал, който се използва за направа на бронирани жилетки. През 60-те години на миналия век Куолек работи за известна компания, която й дава задачата да разработи лек, но много издръжлив материал. След множество неуспешни опити, жената успява да създаде материал, който е пет пъти по-здрав от стоманата. В началото технологията на Куолек се използва предимно за военни цели, както и за производството на гуми на състезателни автомобили, но по-късно намира приложение и при направата на мостове, каски, ски, накладки и други.

Хеди Ламар – създатетел на системата за тайна комуникация

 Хеди Ламър е австрийска и американска актриса и изобретателка, известна със създаването на системата за тайна комуникация. За да помогне в борбата с нацистка Германия, през 1941 Ламар създава радиоуправляема система, чрез която може да изпраща съобщения под формата на код с класифицирана информация, без да бъде засечена или заглушена. През август 1942 година Хеди Ламар и приятелят й по онова време – композиторът Антейл – получават патент за устройството, наречено „Секретна система за връзка“. Тя е трябвало да бъде използвана срещу нацистите през Втората световна война, но влиза в употреба едва 20 години по-късно. Днес тази система намира приложение в GPS системите, в комуникациите на космическите апарати със Земята, както и при криптираните военни комуникации.

Рейчъл Цимерман и изобретението й Blissymbol принтер

Какво е Blissymbol принтер? Това е софтуер, създаден от 12-годишно момиче от Канада през 1980 година. Принтерът на Цимерман позволява на хора с физически проблеми, като церебрална парализа, да комуникират. Системата на Рейчъл стартира като училищен проект, участва в състезания и дори печели сребърен медал от национален конкурс.

Алис Паркър – автор на проекта за централно газовото отопление

Алис е афроамерикански изобретател, който през 1919 година патентова предшественика на централната система за газово отопление. Системата има възможност да регулира температурата в сградата и да пренася топлина от едно помещение в друго. Идеята е в една къща да има няколко отоплителни тела, всяко от които да се контролира от отделни въздушни системи, насочващи топлината към различни стаи. Макар че проектът на Алис никога не се реализира, той се превръща във вдъхновение на съвременните технологии за централно отопление.

Сара Гуд – създател на сгъваемото легло

Сара Гуд е първата жена от афроамерикански произход, която през 1885 година патентова сгъваемото легло – предшественикът на походното легло. Тя изобретява атрактивна мебел, която вечер се ползва са сън, а през деня може да се превърне в бюро/шкаф. Създавенато на иновацията е подтикнато от необходимостта на времето, когато хората са живеели в малки домове без достатъчно място за всичките им вещи. Сара Гуд е била управител на магазин за мебели в Чикаго.

Марта Костън реализира проект за цветните сигнални ракети

През 1847 г. Марта Костън намира чертежите за сигнални ракети на починалия си съпруг и решава да реализира идеята му. В продължение на 10 години тя работи съвместно с учени и военни и преработва проектите, включвайки пиротехнически компоненти, за да създаде дълготрайна и цветна система от трицветни факли. През 1859 г Костън получава патент за изобретението си. По-късно американският флот купува правата от Марта, но тя запазва възможността да произвежда устройствата си. Тази система е одобрена от правителствата на Франция, Италия, Дания, Холандия и Хаити.

Д-р Елън Очоа – създател на оптични аналитични системи

Елън Очоа е първата испанка, излетяла в Космоса. Тя е изобретател, учен и астронавт на НАСА. През 1987 година патентова оптична система, която може да се използва за контрол на качеството в производството на различни сложни части. По-късно Очоа патентова и оптична система за роботизирано производство на стоки или за роботизирани направляващи системи. Освен изобретател д-р Очоа е ветеран от четири космически полета.

Д-р Мария Телкес изобретява домашни соларни системи

Д-р Мария Телкес е биофизик от Унгария, изобретил първата домашна соларна система. През 1925 г. се мести в САЩ и започва работа в "Уестингхаус Електрик" като изследовател в областта на преобразуването на енергия и по-специално превръщането на топлинна енергия в електрическа. Заедно с архитекта Елеанор Реймънд тя създава първата къща, захранваща се изцяло със слънчева енергия.

Д-р Патриша Бат патентова лазер за лечение на катаракта

През 1988 година д-р Патриша Бат патентова нов метод за отстраняване на катаракта. Нейният медицински лазер прави процедурата по-точна и по-качествена. Тя е и първият афроамерикански хирург, назначен в UCLA през 1975 година. Патриша има 5 патента за лазери, които се използват в САЩ, Канада, Япония и Европа.

Барбара Аскинс развива филмовата лента

Барбара Аскинс е химик от НАСА, която създава метод за засилване на неекспонираните фотографски негативи. Изобретението на Аскинс води до значителен напредък в областта на медицинските технологии, както и в разчитането на данни от космически изображения.

Майори Джойнър създава уред за перманентно къдрене на коса

Майори Джойнър изобретява уред, който позволява на косата да стои накъдрена с дни, както и устройство, което прави уреда по-безопасен и удобен за използване. Внучка на роби, Майори става първата афроамериканка, възпитаник на Чикагското училище за красота. Отваря собствен салон през 1916 година.

Източник:framar.bg

През соца Дамите се разкрасяваха с краставичен и лимонов крем а червилата „Ида“ бяха хит


В днешно време козметичната индустрия е една от най-бързо развиващите се, а търговската мрежа изобилства от какви ли не продукти, обещаващи вечни красота и младост. Някога обаче изборът бе далеч по-оскъден, но за сметка на това с качеството никога не се правеше компромис.

По времето на социализма никой не беше чувал за световните козметични марки, а дамите се разкрасяваха и подмладяваха къде с подръчни средства, къде с помади родно производство. През 1966 г. в България е създаден първият крем за лице – краставичен, който предизвиква фурор, а мнозина продължават да го ползват и до днес.


Макар да не бе луксозен на външен вид, съставките му бяха натурални, а жените твърдяха, че върши чудеса. Изборът на бяла козметика наистина бе оскъден, но краставичният крем не беше единственият, който се купуваше като топъл хляб. „Здраве“ беше универсално средство за здравословни проблеми и за красота. Във всяка минута в социалистическа България се продаваха по 3 бурканчета от него. „Медико Идеал“ и „Лимонов крем“ също бяха от предпочитаните подмладяващи средства в епохата на соца.


Тогава не се радвахме и на изобилие от грим продукти. След навлизането на модата жените да си подчертават очите с т. нар. очна линия в България все още нямаше тушове, нито глезотии като спирали за мигли. Масово дамите купуваха от железариите по 8 стотинки бройката черни моливи за стъкло и майсторски рисуваха очите си, досущ като Клеопатра. Лошото обаче беше, че моливът беше почти перманентен и не се изтриваше никак лесно. Търкаш, търкаш, а махане няма, а тогава никой още не бе чувал за западняшки екстри като лосион за почистване на грим. По-досетливите дами купуваха бебешко мляко „Па-па“ и с него премахваха черния грим от очите си.

Червилата „Ида“ бяха като реликва за всяка дама. Свършваха по-бързо от всяка друга стока. Навремето не беше като днес – хиляди марки, хиляди цветове, голям избор и чудене какво да купиш. Тогава номерата от каталога на „Ида“ 121 и 112 бяха се превърнали в универсални и всяка жена знаеше, че с тях няма да обърка. Червилата се използваха до дупка, а когато отиваха към привършване, каквото останеше вътре, се вадеше от гилзата и се слагаше в капачка, обикновено от коняк „Плиска“, понеже бяха лесно огъваеми. Топеше се на слаб котлон, а после се връщаше обратно в гилзата, изстудяваше се в хладилника и ползването продължаваше. Нищо от дамската тоалетка не се разхищаваше.


Освен че бяха с еднакви червила, всички жени ухаеха и на едни и същи парфюми. Кой ти знаеше „Диор“, „Живанши“, „Пиер Карден“… Ако имаш връзки, най-много да успееш да се вредиш за полското флаконче „Бич може“. С още по-голямо ходатайстване в тогавашния ЦУМ можеше да се сдобиеш и с шишенце от българския „Джулия“. Парфюмът беше легендарен, но се произвеждаше на ишлеме и само за износ. Масовите аромати бяха „Кобако“, „Флам“, „Мазуми“ и редица други, които отдавна липсват в търговската мрежа./Ретро.бг/

Тя бе сред най-красивите и желани жени в Холивуд, а сега живее на улицата и рови по кофите


Тя имаше всичко – красота, пари, слава, успехи, обаче това не винаги е гаранция и мерител за щастлив живот.

Това е историята на Лони Уилисън – една красива блондинка, която бе сред най-желаните жени в Холивуд.

През 2010 година тя бе на върха на своята кариера – постоянно партита, вниманието на медиите, вниманието и обожанието на феновете. Пълен с приключения живот имаше този фитнес модел, малцина можеха само да завиждат.Лони се запознава, а по-късно и омъжва за Джерами Джаксън. Него голяма част от аудиторията познава от ролята му на Хоби Бюканън от телевизионния сериал „Спасители на плажа“.

През 2012 година бе тяхната сватба, а отстрани двойката изглеждаше като съвършенна.В пресата малко по-късно започнаха да излизат и подробности от съвместния им живот – побои, пиянски скандали, кавги. Чаровната Лони дори след един скандал се озовава в болница с множество фрактури.

Тайно записва един от конфликтите им, а по-късно предава записа на медиите. Развежда се с Джерами, а той дори се озова в затвора, тъй като през 2015 година посегнал на мъж с нож.

След развода чаровната блондинка изчезва от социалните мрежи и светлината на прожектторите.Оказва се, че се е озовала на улицата. Съобщава се, че през 2016 година е преживяла силен психически срив, който води до това да вярва, че някой ѝ пуска ток дистанционно.Лони, вместо да потърси помощ и да се справи с този проблем, се пристрастява към наркотиците.Източници дори твърдят, че е станала жертва и на сексуално насилие на улицата.


В момента 40 годишната Лони изглежда много по-възрастна, носи мръсни дрехи и живее на улицата.

На пързалката-зимата през нашето детство

 


- Ах, каква пързалка има,

Анче, тази зима! -

каза бате със въздишка,

уж четеше книжка.

И измъкнахме се двама,

без да види мама.

Ванка, Сашко, Милка, Гого —

смях и глъч до бога!

Кой с кънките, кой с обуща

по леда се спуща.

В нашата шейна пък има

място за петима.

Накачихме се веднага,

че денят си бяга

и потеглихме лудешки

с викове и смешки.

Но щом стигнахме до края,

как стана, не зная —

прекатури се шейната

и ний — на земята!

Аз ударих си ръката,

скъсах си яката.

Бате триеше припряно

лявото коляно.

Сашо здраво си охлузи

румените бузи,

а раздрана бе на Милка

новата престилка.

Но пострада клети Гого,

види се, най-много:

той загуби си калпака

и със глас заплака.

Сбрахме се пак — плахи, бледи,

с болки и повреди…

Но след малко се разсмяхме

и в шейната бяхме.

Карай! Да се наиграем,

па макар да знаем,

че след днешната пързалка

ще ядем тупалка!

 Елисавета Багряна

Най-студената зима в България – хора скачат в преспите от втория етаж на блокове и къщи а черно море замръзва


При зимния апокалипсис през 1929 г. замръзва Черно море и цялото крайбрежие, а не само в пристанищата. Температурите в ония февруарски дни падат до -24.3°С. Дебелината на леда достига до 30-40 см. 

По замръзналото хора са се пързаляли с кънки. Други вадили масички и грамофони и седнали да пият и замезват насред морето.На север бедствено било положението чак до Варна, където дебелината на леда надхвърлила 30 сантиметра. Във вестник „Варненска поща” от 14 февруари е описана драмата на английския кораб „Лайт оф Патрос”, опитващ се безуспешно да напусне пристанището. Морето носило големи ледени късове и ги натрупвало на етажи по варненския залив и цялото крайбрежие. 

Хора разказват, че 80-километровото разстояние до нос Емине можело да се измине пеша по ледената магистрала. В сковалия студ лебедите били изядени от вълците по Дунава и във Варненско.

Зимата на 1922 година, се счита за една от най-мразовитите у нас. 

Възрастни хора си спомнят, че тогава река Дунав спира и замръзва като на снимка. Хората са можели да стигнат до съседна Румъния само вървейки по леда. Първи обаче се възползвали от положението румънските вълци, които преминали необезпокоявано и похапнали на воля от стоката на българските стопани.България е под няколко метра сняг и през 1954. В някои градове снегът стига чак до покривите на къщите. Именно тогава е най-дългото замръзване на Дунава – цели 89 дни, от 21 декември 1953 година до 19 март 1954 година, като пълното замръзване е било 66 дни.

Рекордни снеговалежи паднали и през януари 1963 г. Тогава комунистическата власт призовала гражданите да излязат и да чистят улиците. Това обаче било непосилна задача дори за военните, камо ли за обикновените хора, въоръжени само с метли и лопати. Най-щастливи били децата, които си устройвали всякакъв род забавления. Едно от най-екстремните било да скачат в преспите от втория етаж на блокове и къщи.

Много студена  е била зимата още през 1985 година.

Зимата през 2012 студена, но най-студено е било в град Кнежа, където е поставен температурен рекорд – цели минус 22.6 градуса. Зимата на 2012 година е запомнена и с още температурни рекорди, поставени в цели 15 български града, където са измерени рекордно ниски за града температури. Вероятно си спомняте и замръзналия Дунав в района на Свищов и Силистра. Най-ниската температура в България измерена някога през зимата обаче е страховита в сравнение с отрицателните градуси в 15-те града през 2012 година. Най-ниската температура у нас, откакто се води подобна статистика и се правят замервания, е вледеняващите -38 градуса, които са измерени през 1947 година в Трън. Трън е сред най-студените места у нас през зимата, но силно се надяваме тези -38 градуса, които ни е трудно дори да си представим, да не се повтарят.

Източник:novinarnik.bg

Мъж вижда бездомна жена и разпознава медицинската сестра, която е спасила живота му преди години


Един стар ветеран от войната, който отиваше към парка, се сблъска с бездомна старица, която молеше минувачите за храна. Тогава той разпознал бенката на горната ѝ устна и стиснал рамото ѝ.Кевин Адамс, 74-годишен ветеран от войната във Виетнам, отиваше към парка, за да прекара известно време в тишина, когато се сблъска със стара дама, която молеше непознати за храна. “П-Пат-Патриша Уотсън, това ли сте вие?” – изпъшка той, след като разпозна гласа ѝ и бенката на горната ѝ устна.

Двамата се взираха мълчаливо един в друг, сякаш бяха застинали във времето в търсене на изгубен спомен. Нищо не им пречеше да се съберат отново в онзи горещ мартенски следобед.Минути по-късно младите велосипедисти отстъпиха място на двамата възрастни хора, които се насочваха към парка. Кевин и Патриша седяха там и точно тогава тя го погледна в очите и каза: “О, Боже мой, Кев! Минаха 53 години.Те си припомниха как са били вплетени в тъканта на съдбата, в едно пътуване, което е приключило, преди да започне. “Тези твои очи все още демонстрират невинността, която бях видял преди пет десетилетия”, каза Кевин.

Ситуацията отпреди 53 години не е била нищо друго освен най-лошия кошмар за всеки човек. Навсякъде падаха бомби, които разбиваха надеждите на мнозина. И 21-годишният войник Кевин Адамс е един от тежко ранените в опустошителната война във Виетнам.“Натам, доведете го тук… бързо”, крещи младата Патриша Уотсън, регистрирана медицинска сестра в болницата, в която е приет. Кевин чуваше сладкия глас на медицинската сестра, докато изпадаше в безсъзнание, дори когато хората наоколо викаха.“Не мисля, че ще се справи. Той е наранил десния си крак и гръбначния стълб. Ако има само едно нещо, което бихме могли да опитаме, това е надеждата”, каза един лекар на Патриша, която беше назначена да работи в отделението на Кевин.

Тя надникнала през стъклото и видяла неподвижния Кевин в животоподдържащата система. “Да, нека да го запазим в молитвите си”, каза тя, докато влизаше в стаята, за да го разгледа по-отблизо.Докато Патриша се опитвала да забрави Кевин и да продължи напред в живота, съдбата имала други планове за нея.С всеки изминал ден Патриша развива странно чувство на близост с Кевин. Тя почти не го познаваше, освен че беше войник. Тя идваше в отделението му по-рано от графика си и търсеше някакъв напредък в здравето му.

Но за неин ужас той така и не се събуждаше от комата си. Междувременно лекарят дойде при нея с още една шокираща новина.“Минаха пет месеца и не мисля, че той ще се справи”, казал главният лекар на Патриция. Медицинската сестра погледнала Кевин и казала, че все още чувства, че той ще се събуди някой ден.За миг медицинската сестра почувства, че трябва спешно да влезе в отделението на Кевин и да прекара известно време в тишина с него. Там тя нежно докоснала ръката му, затворила очи и се помолила за бързото му възстановяване. Няколко дни по-късно тя видяла суматоха пред отделението на Кевин и се втурнала да види какво е това.

“Донесете го, бързо”, изкрещя лекарят, докато Патриша се промъкваше през персонала, за да погледне. Тя зяпна от ужас и вече не можеше да скрие сълзите си.Този ден Кевин получи припадъци и състоянието му го тласна към тежката кома. Лекарите ѝ казали, че са изгубили всякаква надежда и могат само да чакат чудо.


Пет минути по-късно отделението се изпразни, когато Патриша седна до неподвижния Кевин. Тя го погледнала и нежно прошепнала: “Пожелавам ти да се събудиш скоро… заслужаваш да живееш… имаш да постигнеш много”.През следващите 22 месеца Патриша работи усилено ден и нощ в болницата. Освен редовните си прегледи в отделението на Кевин, тя отделяла допълнително време, за да се грижи за него. В крайна сметка осъзнава, че се е влюбила във войника.Патриша трябвало да избира между ангажиментите си извън работата и службата си за Кевин. Тя никога не прекъсвала работата си и работела извънредно, за да го възстанови.


Често се събуждала от дрямката си през нощта и бързала към леглото на Кевин, за да провери дали още диша. Макар че няколко тревожни мисли замъгляваха съзнанието ѝ, Патриша се уповаваше на молитвите си и се надяваше на чудо.Един ден тя била заета със стерилизирането на дребното оборудване в отделението на Кевин, когато лекарят спешно я извикал. “Пат-Патриша, ела тук… бързо… не мога да повярвам, че това се случва”, извика той.Патриша изпусна подноса в ръката си и се втурна към леглото на Кевин. Също като останалите наоколо, тя не можеше да повярва, че молитвите ѝ най-накрая са били чути. Кевин се събудил от комата си и започнал да движи крайниците си.


Минути по-късно той седнал на леглото си и се огледал, сякаш бил навлязъл в реалността от свят, застинал във времето. Патриша го погледна и се усмихна. Дълбоко в себе си тя се надяваше, че той изпитва нещо специално към нея.Кевин едва реагира, когато извика мъжката медицинска сестра. Той му каза нещо и скоро всичките му вещи бяха събрани и опаковани. Войникът се приготвил да бъде изписан на следващия ден, докато Патриша осъзнала, че ѝ остават само няколко часа, за да му признае любовта си.

На сутринта Патрисия се облече бързо и се погледна в огледалото повече от веднъж. “Да, днес съм красива!” – каза тя, докато вземаше чантата си и бързаше към отделението на Кевин.Но тъкмо когато си проправяше път, тя се сблъска с непозната млада жена, която беше заета да разглежда всяко отделение, докато вървеше по коридора.“Много се извинявам… бързах – каза Патриша, докато помагаше на жената да вдигне падналия си букет.

“Всичко е наред. Търсех интензивното отделение, където е приет господин Кевин Адамс… Кевин Адамс? Войникът? Мога ли да ви помоля да ме заведете там?” – учтиво попита жената Патриша, която беше зашеметена.“Да, разбира се… натам, моля, любезно ме последвайте – каза Патриша, докато тревожно вървеше към отделението на Кевин. Щом стигнаха дотам, тя не можа да се сдържи и тайно да не пусне сълзите си, докато жената прегръщаше Кевин и го целуваше от радост.“Благодаря на всички, че спасиха годеника ми”, каза тя. Лекарите ѝ казали, че това е напълно възможно благодарение на любезната служба на Патриция. Жената погледна медицинската сестра и тръгна към нея с отворени обятия.

“Много ви благодаря, госпожо Патриша. Аз съм Кайла, годеницата на Кевин – каза тя и се представи.Въпреки че Патриша беше разочарована, тя се радваше на бързото възстановяване на Кевин и се надяваше на най-доброто за тях. Тя видя как Кевин излиза от болницата с Кайла и знаеше, че никога повече няма да го види.

След като войната се успокои, тя се омъжи за далечен роднина пет месеца по-късно. Докато се опитва да забрави Кевин и да продължи напред в живота, съдбата има други планове за нея.“Случи се изведнъж, докато той се прибираше вкъщи”, казва Патриша на един от роднините си, докато държи малката си дъщеря Амелия, на 5 години, близо до себе си на погребалното събрание на съпруга си.

Съпругът на Патрисия е починал при катастрофа. Тя овдовяла твърде рано, но това не ѝ попречило да се труди повече заради дъщеря си. С всяка изминала година дъщеря ѝ се държала странно и дистанцирано.“Това беше само заради теб. Ако се беше погрижила повече за татко, когато беше в болницата, той можеше все още да е с нас”, избухва Амелия, която вече е в края на 20-те си години, срещу майка си.

При това дъщерята изхвърлила Патрисия от дома си, заявявайки, че тя е твърде токсична, за да се среща със семейството си. “…И не се връщай, ако това е най-малкото, което можеш да направиш за мен”, ядосано каза на майка си и затръшна вратата пред нея.Тъй като Патриша вече се беше пенсионирала, тя нямаше къде да отиде. Тя е прекарала по-голямата част от живота си в служба на другите и не е знаела много за външния свят и за домовете за възрастни хора.

Загубила всякаква надежда, тя приела съдбата такава, каквато е, и отказала да си спомня каквото и да било добро или лошо в живота си… дори за Кевин, когото някога много обичала.Кевин беше овдовял в другия край на щата и нямаше деца. Беше се оженил за Кайла, но съвместният им живот може би беше преброен, тъй като тя беше починала поради заболяване преди години.

След смъртта на съпругата си Кевин не се ожени повторно. След това се връща в своя град, за да изживее остатъка от живота си сам, и именно тук среща Патриша след 53 години.“Често идвам в този парк, тъй като той ми помага да забравя мрачното си минало”, казва той на Патрисия, която така и не произнася друга дума освен плач. Сълзите ѝ изразявали неизказаните ѝ мъки и Кевин бързо разбрал защо е потисната.“Децата в днешно време… Мисля, че е време и аз да изпитам малко грижа! Защо не дойдеш в дома ми? Ще се погрижа добре за теб” – каза Кевин на Патриша, която се колебаеше.

След дълбок размисъл тя се съгласява и се премества при Кевин в неговата малка, но спокойна къща в провинцията. Той помага на Патриша да се лекува от болестта си, тъй като годините на уличен живот са се отразили на благосъстоянието ѝ.От воденето ѝ на рутинни прегледи в болницата до пазаруването на дрехи за нея, Кевин се заема да отвърне на добрината ѝ. Но скоро осъзнава, че трябва да направи нещо повече за нея.“Чудех се дали бихте могли да говорите с дъщеря си и може би да я помолите да дойде?” – каза той, като ѝ показа слушалката в ръката си. “Но преди това мисля, че трябва да й се извиниш, че не прекарваш време със семейството си, и да й обясниш защоһттр://….”

Патриша беше шокирана. Кевин беше извървял допълнителната миля, за да се свърже с Амелия и да обясни настоящата ситуация и местонахождението на майка ѝ.“Мамо, съжалявам. Не знаех, че трябва да помагаш за спасяването на толкова много животи там… Винаги си поставяла другите пред себе си и вместо да се чувствам горда с теб, аз те подведох… Съжалявам… с-съжалявам”, каза Амелия по време на разговора.

Дъщерята съжаляваше, че е подвела майка си, и обеща да се срещне с нея скоро. Седмица по-късно тя посети Патриша в дома на Кевин и прегърна силно майка си – нещо, което не беше правила от години.“Да се приберем вкъщи, мамо… обещавам, че никога няма даһттр://….” Амелия каза, докато прегръщаше майка си отново и отново.

Кевин погледна към Патриша и се опита да поговори с нея насаме. Но поради някаква причина запази жестовете си за себе си и наблюдаваше как майката и дъщерята излизат от дома му.Но тъкмо когато си проправяше път към колата, Патриша се обърна и погледна Кевин. След това отиде до близкия розов храст, откъсна едно цвете и се усмихна, докато вървеше към него.“Сродни души за цял живот!” – радостно възкликна тя, докато подаваше цветето на Кевин. Той го държеше близо до сърцето си и махаше весело, докато колата минаваше покрай портата му.

“Отново съм влюбен в жената, която ми е предопределена!” – прошепна той, потривайки мустаците си. Взе забравения от Патриша шал и го прибра в гардероба сред дрехите си.От този ден нататък Кевин и Патриша остават сродни души и често се свързват, за да споделят истории и странни шеги. Понякога се срещаха в любимия парк на Кевин и се гледаха мълчаливо един друг!

Край "Изворът на Белоногата" през 1980-те и историята на една легенда


От доста години легендарното заведение покрай международния път Е-80 тъне в разруха.С модерния си стил ресторантът бе едно от най-посещаваните заведения в областта. А през деня паркингът пред него едва побираше автобусите с туристи и ученици от цялата страна и чужбина.

За легендата за Извора на Белоногата в община Харманли и как тя оживява в едноименната поема на Петко Р. Славейков разказва  в рубриката на Областна администрация “Любопитно от областта” представена от сайта haskovo.live

Една от основните забележителности в община Харманли е Изворът на Белоногата. 


Местната легенда се прославя благодарение на поемата, написана от изтъкнатия възрожденски поет и общественик Петко Р. Славейков. Едва ли има българин, който поне веднъж да не е чел историята на Гергана. В нея се разказва за младата българка Гергана, която везирът среща на извора и се опитва да я склони да го последва в Истанбул. Тя обаче остава непреклонна пред обещанията и молбите му, като изтъква своята обич и преданост към родния край, родителите си и любимия Никола.

По този начин печели дълбокото уважение на чуждоверския господар и по негова заповед на мястото на тяхната среща е изградена чешма. Във втората част на поемата Гергана „залинява“ и умира, защото сянката ѝ е вградена в чешмата Харманлийският учител и общественик Дялко Милковски (1845-1920) пръв описва как е изглеждала старинната чешма „Ак-балдър чешмеси“ (Чешмата на Белоногата) в статията си „Градът Харманли“, публикувана в сп. „Родина“ от 1902 г. За чешмата на Белоногата Милковски пише: „Чешмата Ак-балдър, която лежи до самото шосе, е имала солиден покрив, под сянката на който пътниците са отпочивали след като се разхладявали от прелестната ѝ вода….“

По описанието му в турско време над чешмата имало беседка, иззидана от дялан варовит камък, докарван чак от Кулели-Бургаз, близо до Одрин. Беседката е с каменни пейки, с каменни колони. В средата имало изящно изработен мраморен шадраван. Там пътниците се спирали да си отпочинат, след като се разхлаждали от студените води на чешмата, а конете им пасели в сочните ливади.

Чешмата имала два или четири чучура, дванадесет корита, които били толкова високи, че добитъкът е можел да се напои без почти да се навежда над тях и три големи мраморни плочи с надписи. А пред самата чешма имало калдъръмена настилка. Хората разказват, че чешмата е изградена в края на XVI век и около нея е имало три надписа върху мрамор, но до началото на ХХ в. е бил запазен само единият: “Благодарение на водата всяко нещо е живо. Благотворителят почитания Сиавюш паша. 1585.”

Самият Милковски поддържа активни контакти с Петко Р. Славейков. В своите пътувания от и за Цариград поетът често му гостува и именно от него научава легендата за чешмата и за родолюбивата българка. Историята прави толкова силно впечатление на П. Р. Славейков, че го вдъхновява за литературната разработка „Изворът на Белоногата“, която е публикувана за пръв път в сп. „Читалище“ през 1873 г.

По-късно, през 1930 г., Марко Сакарски (адвокат, общественик и краевед, един от най-големите познавачи на историята и географията на Харманли) прави краеведско проучване на чешмата – събира устни сведения на хора от града за нея и споменатото в поемата село Бисерча, с което помага да се установи, че точно на това място се е намира старата чешма.

Изворът на Белоногата, както и други паметници, свързани с миналото на Харманли – са включени в изградения през 60-те години на XX век комплекс „Парк на Белоногата“. Построен около съществувалата някога Ак-балдър чешмеси, обявена за исторически паметник на културата, с национално значение през 1958 г., в парка са поставени няколко плочи с цитати от поемата, които особено силно подчертават духа на българите от този период.

От 2016 г. в Лесопарка на Белоногата се провежда ежегоден фестивал „Ден на Белоногата“ 

Източник:haskovo.live

Стар запазен ученически бележник от 80-те разказва интересни неща


Сине,това е моят бележник от 8. клас, който баба ти пази грижливо заедно с всички мои тетрадки, контролни работи и надраскани в час учебници. Както виждаш, аз не съм бил "силен" ученик. Мисля, че съм бил обаче добър ученик. 

Надявам се да е така, защото все още пазя много приятелства със съученици от моя клас. Надявам се да е така и защото пазя добри спомени от всички мои преподаватели. Помня името на всеки мой учител. Помня къде и как е стоял и какво ми е казал, когато ми е писал "Лош 1", "Слаб 2" и "Отличен 6".

Сине, не оценките ще те направят добър човек. Те обаче ще са атестат за това, какви усилия ще полагаш за своето развитие. Те няма да бъдат само оценки за това, колко и какво си запомнил или как си преписал. Те ще за оценки за това какво отношение имаш към живота. Обучението в този етап е част от него.

Уважавай учителите си - те правят всичко по силите си, за да ти предадат целия си опит и знания, които ще са ти от ползва занапред.


Уважавай съучениците си - те са твоите приятели и те са тези, с които ще делиш следващите пет години негодуванието от внезапно контролно, щастието от взет изпит и много други емоции.

За това - бъди умерен в преценката си за хората и не упреквай никой друг, ако нещо не се реализира според твоите планове. Бори се за всяка победа. Тя никога няма дойде даром.

Бъди Човек, сине!

Ангел Ангелов

Секретен подземен град в Рила е строен през далечната 1950 година


Строен до 1980 г. в абсолютна тайна, там щял да се укрива соц-елитът в случай на ядрена война


Построен по време на Студената война, когато Съветският съюз и САЩ са били в обтегнати отношения и е имало реална опасност от ядрен конфликт. Става ясно, че градът се строил активно до 1980 г., като цялата операция е била строго секретна и малцина в държавата са знаели за нея. 


Мистичният град е разположен на дълбочина от 200 метра под земята и се състои от множество помещения, включително бункери, складове и болници. Градът е бил конструиран така, че да издържи на ядрен удар и всякакви апокалиптични събития. Според неофициална информация той е бил проектиран за висшето соц ръководство на България, включително и самият вожд Тодор Живков и неговото семейство, в случай на избухване на ядрена война или на други застрашаващи масовия живот на планетата събития.


Градът е бил снабден с всичко необходимо за оцеляване на хора в продължение на няколко месеца като вода, всякакъв вид консервирана храна, лекарства и други полезни пособия. Мястото е било строго секретно. Някои експерти смятат, че то е било предназначено и за други цели, например за провеждане на експерименти или за подслоняване на тайни военни съоръжения.


Друга легенда разказва, че в града се намират тайни подземни проходи, които водят до други части на България. Тези проходи са били използвани от комунистическия режим за контраразузнаване и шпионаж.Все още не са напълно изяснени всички тайни на подземния град в Рила, тъй като публичната информация за него продължава да бъде обвита в тайни. В интернет има данни в различни форуми за военен тунел в Рила и хора, които споделят, че са го посещавали, но дали разказите им са достоверни, не може да бъде потвърдено.


В годините назад са се появявали и други твърдения за подземни градове, намиращи се в Родопите. Възможно е те да са свързани чрез тунелна система и с този в Рила, строен по времето на социализма.

Богат мъж кани бедна жена с дете в дома си но нещата вземат неочакван обрат


Бедна жена приема предложението на богаташ да се представи за негова годеница пред майка му в замяна на дом за себе си и детето си. Нещата обаче взимат неочакван обрат, когато тя разпозна майка му.Бизнесменът Джордж Милър шофираше от Флорида до Канада, за да види майка си Амелия Милър, след като тя го бомбардираше със съобщения и обаждания цяла седмица, изнудвайки го емоционално как я е забравил и не си е направил труда да се срещне с нея дори веднъж през предходните няколко месеца.


Джордж, търговец на текстил във Флорида, не можа да каже „не“ на майка си и я увери, че ще се прибере следващия уикенд. Въпреки това, вместо да лети до вкъщи, той избра да шофира, тъй като му трябваше време за себе си, за да обмисли как ще се бори с убеждаването на майка си да се ожени – нещо, от което тя беше обсебена напоследък.— Джорджи! — беше му казала тя при разговор миналата седмица. — Ти имаш всичко, което една жена би искала. Защо не си намериш момиче за себе си и не се установиш? Ако е много трудно, мога да ти потърся момиче!


— Уф, мамо… — Джордж беше замълчал при обаждането. — Виждаш ли, в момента съм изключително зает с работа и знаеш ли след…“


— Зает? Имаш целия си живот, за да правиш тези неща! Разбираш ли? — настоя тя. — Ти се прибираш у дома този уикенд и ние ще говорим с агент за някои предложения за брак. Г-жа Лоусън, нашата съседка… Тя ми каза за този сватовник и каза, че той ще ти намери партньорка за нула време!— Ъъъ..добре, мамо… каквото смяташ за правилно — каза той тихо и прекъсна разговора.Той нямаше планове да се обвързва скоро, но не искаше да отхвърля молбата на майка си, тъй като тя беше доста самотна след смъртта на втория му баща. И така, за да спести на възрастната дама всякаква болка, Джордж реши да я посети.


Когато измина половината път, погледът му беше привлечен от автобус, паркиран в единия край, който товареше хора като добитък. Телата им се търкаха едно в друго, а мускулестите мъже блъскаха другите пътници настрани.


Джордж почти беше подминал, но тогава забеляза нещо в огледалото за обратно виждане, което го накара да спре.Той забеляза жена с бебе на ръце, която молеше за помощ. Тя помоли шофьора да я качи, но той захвърли нещата й и потегли. Тя започна да ридае безнадеждно и Джордж не можеше да разбере защо се чувства длъжен да й помогне, но не можеше и да я остави в това състояние.


Той се върна бързо и когато спря пред нея, свали прозореца си и попита:


— Извинете, мога ли да ви помогна?Жената, притиснала бебето си към себе си, го гледаше леко ужасена. Беше облечена вехто, лицето й беше сбръчкано, макар че не изглеждаше много стара.


— Не се притеснявай — успокои я Джордж. — Няма да нараня нито теб, нито детето ти. Просто искам да ти помогна.


Тя го погледна за момент, след което попита:— Можете ли да ни закарате до града? С моето бебе останахме на улицата и няма къде да отидем.


— Разбира се — каза той, усмихвайки се. — Моля, влезте.


Той й помогна да натовари нещата си в колата й и й отвори вратата. Тя се настани на предната седалка, притисна бебето до себе си и се представи.


— Казвам се Лили и това е Амелия, дъщеря ми. Благодаря ви, че ни помагате.


“Амелия… това е прекрасно име”, помисли си Джордж. Точно като майка на майка му…


В този момент той вече беше омагьосан от красотата на Лили. Въпреки че беше бедна, тя беше красива и Джордж никога не беше изпитвал толкова дълбоки чувства към някого, както към Лили.


— Това не е проблем, Лили — каза той с приятелска усмивка. — Дъщеря ти е прекрасна и има красиво име.Устните й се извиха в усмивка, после очите й се напълниха.


— Тя прилича много на баща си… Само ако беше с нас днес, нямаше да ни се налага да търпим това — прошепна жената. Джордж забеляза как сълзите бързо замениха усмивката й. Притесняваше се какво ще стане, ако й каже за идеята, която се оформя в главата му.


— Е, Лили — каза той след кратка пауза. — Ако нямаш нищо против, мога да осигуря подслон за теб и Амелия в къщата на майка ми. Но имам нужда от услуга.


Очите на Лили бавно се обърнаха към детето й и тя я стисна здраво, сякаш в този момент се страхуваше от Джордж.— Виж… ти… аз… не искам да правя нищо. Спри колата! Не искам помощ… не трябваше да ти се доверявам… — каза тя, уплашена.


— Лили, моля те, изслушай ме — помоли се Джордж. — Не ме разбирайте погрешно! Просто исках да те помоля да се престориш на моя годеница пред майка ми, това е всичко!


— Какво? — Очите на Лили бяха широко отворени от изумление. — Твоя годеница?


— Да, майка ми… тя отчаяно иска да се оженя. Всичко, което искам, е да се представиш като моя годеница пред нея! Можеш ли да го направиш за мен? Обещавам, че ще осигуря на теб и Амелия най-добрите условия и на вас двете никога няма да ви липсва нищо!


Лили спря за момент, след което кимна в отговор на молбата на Джордж, като се имаше предвид, че беше сама, бездомна и с едногодишна дъщеря, за която трябва да се грижи. Тя обаче не подозираше, че я очаква изненада в къщата на Джордж.— Ти?! Какво правиш тук?! — Г-жа Милър ахна, когато видя Лили.


— Мамо, какво има? Познаваш ли Лили? Срещнах я по пътя и тя имаше нужда от помощ, така че…— Джорджи! — каза мисис Милър треперейки. — Тя – тя е съпругата на Макс, Лили! Разбира се, познавам я!


Джордж не можеше да повярва на ушите си! Той се обърна към Лили, която вече хлипаше.


— Съжалявам, че отказах вашата помощ, г-жо Милър. Аз… аз мислех, че мога да се грижа за Амелия сама, но… аз… аз сгреших…


— Всичко е наред, скъпа — каза г-жа Милър, прегръщайки Лили. — Влизай. Казах ти да приемеш помощта ми, но децата тези дни…


Г-жа Милър отведе Лили вътре и й сервира чай и сладки. След това взе Амелия на ръце и започна да я люлее.


— Мамо, какво става? — попита Джордж.


— Не разбирам! Какво се е случило с Макс? И каква е работата с Лили и Амелия?— О, Господи, Джорджи! — Г-жа Милър въздъхна. — Когато Лили забременя преди година, всичко се промени. Макс се разведе с нея и замина. Знаех, че това момче е глупак от момента, в който влезе в дома ни! Но знаеш, че обещах на втория ти баща, че ще се грижа за него, когато той беше диагностициран с рак… Помолих Лили да се премести при мен след всичко, което се случи, но тя каза, че сама ще изгради живот за себе си и детето си, така че не настоях много, но сега съжалявам, че не бях по-твърда.


Джордж остана без думи! Не беше чувал отчуждения си доведен брат Макс от години! Всъщност Макс не го е поканил на сватбата, защото не се разбираха. И сега, когато знаеше, че се е отнесъл зле с Лили, той го презираше още повече.


— Съжалявам, че планът ти не проработи, Джордж — прошепна Лили, докато г-жа Милър отвеждаше Амелия в спалнята й. — Иска ми се да бях полезна, но…


Джордж прегърна Лили и каза:


— Радвам се, че ти и Амелия сте в безопасност, Лили, и това е всичко, което ме интересува.


Лили беше малко зашеметена от реакцията му, но също беше започнала да изпитва нещо към Джордж, главно към добрия и услужлив човек, който беше. Тя го прегърна и отново му благодари за помощта.


Г-жа Милър бързо забеляза как двамата са развили привързаност един към друг. Така след няколко дни тя предложила на Джордж и Лили да се оженят.— Вижте, деца — каза тя. — Знам, че съм стара, но не твърде стара, за да не виждам какво става. Мисля, че вие двамата бихте били страхотни родители на нашата малка Амелия. Тя е само една и заслужава да има щастливо семейство.


Лили и Джордж се спогледаха и се усмихнаха. Те знаеха, че има причина да се срещнат. Един месец по-късно те се ожениха.


Какво можем да научим от тази история?

Възрастна жена чака до морето всеки ден в продължение на 11 години, един ден вижда кораб и прошепва „Той се върна“


Жената идва на брега всеки ден в продължение на 11 години, чакайки сина й да се върне при нея. Тя среща Карън, с която се сближават, и й разкрива страхотната причина, поради която идва на брега всеки ден.


Когато Карън беше дете, тя обичаше да идва на плажа с майка си. Строяха пясъчни замъци и търсеха най-красивите миди, които можеха да намерят. След като баща й ги напусна, когато тя беше много малка, майката на Карън насочи цялата си енергия към нейното отглеждане.


Дори когато порасна и майка й стана твърде крехка, за да ходи до плажа, Карън все още обичаше да идва, да седи и да чете книги, докато слушаше вълните. Но Карън забеляза, че възрастна дама е на плажа всеки път, когато дойде. Чудеше се защо старата дама ще седи на същото място и ще гледа напред.Един ден тя реши да се приближи до нея и да я опознае малко по-добре.


— Здравей, как си? Добре ли си? — попита тя, докато вървеше към нея.


— Да, добре съм, скъпа; виждам, че днес си решила да задоволиш любопитството си. — каза жената и се ухили. — Знам, че ме гледаш от известно време, когато идваш на плажа. Не се притеснявай, и аз бих се гледала, ако бях на твое място.Карън се изчерви от прямото отношение на старата дама. Тя се представи и й каза от кой край на града е.— Аз съм Патриша. — отвърна възрастната дама. — Цял живот съм живяла в този град.


— Честно казано, интересува ме защо идваш тук. Всеки път, когато посещавам плажа, ти седиш на едно и също място и гледаш морето. Всеки ден ли идваш тук? — попита Карън.— Да, идвам тук всеки ден, за да чакам сина си. — отговори Патриша. — Виж, когато бях на твоята възраст, срещнах невероятен мъж и се оженихме. Той беше моряк и отиваше да изследва месеци наред.— Това звучи като живот, пълен с приключения. — Карън се усмихна.


— Е, един ден той се готвеше да замине за ветроходна експедиция и аз не исках да тръгва. Той ми обеща, че ще се върне. Но претърпя корабокрушение и никога не се върна.


Карън се натъжи да чуе историята й, но остана любопитна.— Съжалявам за загубата ти, Патриша, но каза, че чакаш сина си тук?


— Да. Джон израсна и стана точно като баща си. Опитах се да го отклоня от живота в морето, но той беше толкова упорит. — каза Патриша.— Той също искаше да плава? — попита Карън.— За съжаление, Джон искаше да завърши ветроходната експедиция, която баща му предприе. Преди да тръгне, той ме помоли да чакам кораба му точно тук. Той щеше да издаде три звукови сигнала по-близо до брега и аз щях да разбера, че е той… Но преди 11 години получих писмо, в което ми казаха, че неговият кораб е потънал и никой не е оцелял. Отказвам да повярвам.


— Но какво ще стане, ако никога не се върне? — попита Карън.


— Карън, загубих съпруга си в морето; отказвам да повярвам, че съм загубила и сина си. — отговори Патриша.


Карън беше шокирана от историята на Патриша. Тя дори не разбра, че са седели до брега с часове. Тя обеща на Патриша да се върне утре, за да й прави компания. Патриша беше щастлива да чуе това и каза, че очаква с нетърпение да я види и да я опознае.Карън спази обещанието си и идваше да седи с Патриша всеки ден. Тя работеше като пекар през нощта, за да може да се присъедини към Патриша в ранните следобеди, след като се наспи. Тя донесе на Патриша малко от бисквитките си и те си поръчаха чай.


Един ден, докато дамите седяха на брега, те видяха, че се приближава кораб. Това не предизвика интереса им, защото през месеците, през които бяха там, бяха преминали няколко кораба. Но внезапно те чуха три звукови сигнала. Тогава корабът отново издаде трите звукови сигнала.— Това ли е, което мисля, че е? — попита Карън.


— Той се върна! Синът ми се върна! — Патриша се разплака.


Дамите стояха нетърпеливи, докато не видяха Джон да акостира на кораба и да тича към тях. Карън гледаше със сълзи как майката и синът се прегръщаха.


— Прекрасно съвпадение ли е, че си на плажа днес? — попита Джон майка си.Патриша все още плачеше и още не можеше да говори.— Тя е тук всеки ден от 11 години, откакто е чула, че вашият кораб е потънал. — отговори Карън.


— Съжалявам, че едва ви видях там. — отговори Джон и се представи.


Когато Патриша най-накрая се успокои, тя обясни на Джон, че Карън прекарва всеки ден от последните няколко месеца с нея, докато го чака.


— Толкова мило от ваша страна; благодаря ви, че се грижите за майка ми. — каза Джон.


— Къде беше през всичките тези години? — попита Патриша.


— Когато корабът ни потъна, аз паднах и бях отнесен на малък остров в безсъзнание. Местните хора ме открили, докато ловяли риба, и ме взели. Те ми помогнаха да се възстановя, но бях загубил голяма част от паметта си. Трябваха ми години, за да си спомня откъде съм, кое е семейството ми и обещанието, което ти дадох. — каза Джон. — Отплавах веднага щом възвърнах всичките си спомени.— Можеше да долетиш у дома. — каза Патриша.— Можех да се върна със самолет, но обещах, че ще дойда при теб и ще чуеш трите сигнала на кораба ми. — каза синът й, усмихна се на майка си и я хвана в здрава прегръдка.


И тримата се върнаха в къщата на Патриша и прекараха часове, слушайки Джон да говори за живота си на острова. И през следващите няколко месеца Карън и Джон се сближиха и се влюбиха. Сватбата се състоя на плажа и скоро те създадоха семейство.

Източник:ponichka.com

Спомени от СОЦА: Зелевата чорба ми беше по-вкусна и от колата


Сервитьорът Гошо разказва:Още с първия есенен вятър, в главата ми нахлува аромата на кисело зеле и си спомням как някога на село помагах на дядо да напълни бъчвата. Много отдавна, преди да стана сервитьор, бях една срамежливо момче, което живееше в огромна селска къща, пълна с живот. Селото ни беще с няколко магазина, почти малко градче. Богато стопанство, а дядо беше бригадир.

Чаках есенния ден, в който дядо ще ме събуди около 5 часа сутринта, ще запалим москвича и ще отидем до съседното село. Дядо беше много честен, но по негов си начин. Можеше да си вземе колкото иска зелки от полетата на нашето стопанство, но си избираше някое друго съседно село. Не искаше да краде от труда на неговите съселяни, но чуждото беше предимно общо. Сигурен съм, че така и разсъждаваха всички наоколо.

За половин час стигахме до полето и се връщахме около 8 сутринта с пълна кола със зелки.

Баба вече беше станала и като навик питаше "Колко ги взе на пазара?", но шумно, че да чуят съседите. Дядо се хилеше и даже и разказваше шумно кого е видял на пазара, защото бяха сигурни, че съседите подслушват.

После цял ден подготвяхме зелето в огромната дървена каца - кладенчова вода, морска сол, треви и билки от градината.

Пълнехме и голямо пластмасово каче, което го докара чичо от Русия - за бърза консумация, вечер с ракийката и за да има още, ако свърши голямата бъчва.

Не знам каква магия имаше в тези билки и треви, но зелето ни ставаше хрупкаво, сочно, точно на сол и леко пикантно. Всяка вечер ние децата пиехме зелева чорба, не искахме и да чуем за лимонада или за някакви други газирани напитки.

Селския милиционер често идваше при дядо за по чашка с винце. Дядо му се хвалеше, а милиционерът се правеше на луд, че "толкова зеле сте сложили, а на двора и една зелка не виждам". Дядо му отговаряше, че на пазара сега Народната власт е осигурила всичко, а милиционерът нямаше как да не се съгласи.

Липсват ми онези свободни години, когато зелевата чорба бе по-вкусна и от колата.

Сухият режим на Михаил Горбачов - провалът на антиалкохолния закон в СССР


Управлението на Михаил Горбачов е един от най-трудните и противоречиви периоди в историята на СССР, на които е трудно да се даде недвусмислена оценка. Още първата голяма реформа на новоизбрания генерален секретар предизвика много спорове. На 16 май 1985 г. е издаден указ на Президиума на Върховния съвет на СССР „За засилване на борбата с пиянството“, който влиза в историята като „сух закон“. В резултат на антиалкохолната кампания на Горбачов, цената на алкохола се повишава с 45%, много лозя са изкоренени, а захарта почти изчезва от магазините. 


В същото време продължителността на живота на населението се увеличава, а престъпността намалява. И въпреки това, много години по-късно, самият Горбачов определя антиалкохолната кампания като грешка. Защо сухият закон на Горбачов и антиалкохолните кампании в историята на Русия не водят до добри резултати?


Вечната борба в Русия - срещу пиянството и алкохола


В Русия винаги са се борили с пиянството. Първата антиалкохолна кампания е проведена от цар Алексей Михайлович. През 1649 г. той издава указ, забраняващ упойващите напитки в манастирите, а през 1652 г. е извършена така наречената "кръчмарска реформа", чиято цел е да се намали нивото на пиянство сред обикновените хора. Добрите начинания на Алексей Михайлович са прекъснати от войната с Полша, избухнала през 1654 г., и царят не успява да продължи борбата за трезвеност.


Реформата на цар Николай II


Може би най-голямата антиалкохолна кампания в Руската империя е реформата на Николай II. Той решава да я проведе в самото начало на Първата световна война. Първоначално се въвежда забрана за продажба на алкохолни напитки като обичайна мярка при мобилизирането на населението. На 22 август 1914 г. властите обявяват, че забраната ще продължи до края на войната. Отначало се отнася само за водката, след това виното и бирата също попадат под ограничение. Николай II е убеден, че пиянството е порок, разделящ руското селячество, и смята за свой дълг да се бори с него. В Министерския съвет малцина споделят неговите възгледи, тъй като продажбата на алкохол носи една пета от държавните приходи. Императорът обаче е непоклатим: за да проведе реформата, той уволнява нейния основен противник, министърът на финансите Коковцев, и през януари 1915 г. по негова заповед е одобрен бюджет, който не предвижда приходи от продажбата на алкохол.


В СССР борбата продължава


В Съветска Русия борбата с алкохолизма продължава. Възприемайки традициите на царския режим, през декември 1917 г. съветските власти разширяват забраната за продажба на водка. На 19 декември 1919 г. Съветът на народните комисари на РСФР приема резолюция, подписана от Ленин „За забраната на територията на страната на производството и продажбата на алкохол, силни напитки и алкохол съдържащи вещества, които не са свързани с напитки." Нарушаването на забраната се наказва строго: най-малко пет години затвор с конфискация на имуществото.


Година по-късно обаче започват първите облекчения. Така в началото на януари 1920 г. е разрешено да се произвежда и продава вино до 12 градуса. Още през 1921 г. допустимите градуси са увеличени до 20, на 3 февруари 1922 г. е разрешена продажбата на бира, а на 28 август 1925 г. е издаден указ за възобновяване на производството и търговията с алкохолни напитки в целия Съветски съюз.


През 1929, 1958 и 1972 г. са проведени още три големи антиалкохолни кампании. Във всички случаи към съзнанието на трудещите се апелира с помощта на пропагандни плакати, бирариите и други места, където хората пият алкохол, се затварят, а на тяхно място се появяват заведения за трезвеници и чайни. Издава се дори специално списание „Трезвеност и култура“, което бичува пиянството и насърчава здравословния начин на живот. Освен това през 70-те години се създават медицински и трудови диспансери (лечебна и трудова терапия), където хората са изпращани принудително, а сцените с алкохол се изрязват от филми.


Времето на Михаил Горбачов - "минералният секретар"


В СССР сухият режим е въведен през 1985 година от Михаил Горбачов, който е наследник на Юрий Андропов. Андропов е генерален секретар на ЦК на КПСС от 1982 до 1984 година и председател на Президиума на Върховния съвет на СССР от 1983 до 1984 година. Той е известен като реформатор, който се опитва да подобри икономическата и социалната ситуация в страната, да бори корупцията и да повиши дисциплината. Също така има репутация на твърдолинеен консерватор, който поддържа жесток контрол над опозицията и дисидентите.


Андропов подготвя почвата за сухия режим. Той забелязва, че алкохолизмът е сериозен проблем за здравето и продуктивността на руснаците и другите народности в СССР. По негово време започва кампания за просвета и превенция на алкохолизма, която включва публикуване на статистически данни за вредите от пиенето, разпространение на брошури и плакати, организиране на лекции и дискусии, създаване на клубове за трезвеност и други мерки. Той също така ограничава производството и продажбата на алкохол в някои райони, като например Москва, където е забранява продажбата на алкохол след 19 часа.


Целта на Андропов е да намали потреблението на алкохол с 10 % до 1990 година. Неговият план не успява, защото умира през 1984 година след само 15 месеца на поста. Идеята не получава достатъчна подкрепа от партийното ръководство и обществеността, които са привикнали да пият алкохол като част от култура и традиции. С цялата сила на партийния и държавния апарат, Андропов не успява да спре нелегалното производство и търговия на алкохол, които се разрастват в резултат на ограниченията и водят до появата на контрабандисти, спекуланти и мафиоти.


На 11 март 1985 г. постът Генерален секретар на ЦК на КПСС е зает от Михаил Горбачов, амбициозен и енергичен политик, който е готов да изведе страната от стагнация. Два месеца след назначаването си Горбачов се заема решително с борбата с пиянството, чието ниво в страната продължава да расте стабилно, въпреки предишните антиалкохолни мерки.


Проблемът с алкохолизма е сериозен


Ситуацията наистина изглежда депресираща: в края на 70-те години консумацията на алкохолни напитки в СССР достига рекордно ниво в цялата история на страната. Докато в Руската империя и в Сталинска Русия консумацията на алкохол не надвишава 5 литра на човек годишно, до 1984 г. тази цифра достига 10,5 литра. И това са само регистрираните случаи, а ако вземем предвид и нелегалното производство, цифрата може да се окаже много по-страшна - над 14 литра на човек годишно. Това означава, че почти всеки възрастен съветски мъж, с изключение на малък брой трезвеници, изпива около 90-110 бутилки водка годишно. Останалата част от алкохола се консумира под формата на домашно произведен алкохол, вино или бира.


Инициатори на кампанията са членовете на Политбюро на ЦК на КПСС Михаил Соломенцев и Егор Лихачов. Точно като Юрий Андропов, те вярват, че една от причините за стагнацията на съветската икономика е общият упадък на моралните ценности на съветските хора, тяхното небрежно отношение към работата. Причината за това според тях е ширещият се алкохолизъм.


На 7 май 1985 г. започва подготовката за мащабна реформа, която предвижда значително намаляване на производството на алкохолни напитки, броя на местата за продажба и времето за продажба. На 16 май 1985 г. е издаден указ на Президиума на Върховния съвет на СССР „За засилване на борбата с пиянството и алкохолизма, изкореняване на нелегалния алкохол“. Във всички съюзни републики са приети съответните укази. Въведени са както административни, така и наказателни наказания за нарушаване на разпоредбите. Режимът се отразява на всички държави (включително и България), които изнасят алкохол за Русия и са принудени да търпят загуби.


Борба с пиянството - на каква цена? Защо забраната на Горбачов се проваля?


Новите мерки влизат в сила веднага. В страната са затворени огромен брой магазини за продажба на алкохолни напитки. Въпреки че това е крайната мярка в много региони, не се променя променя нищо съществено. Цените на водката се повишават значително: ако преди началото на кампанията бутилка от популярната (тогава) водка Андроповка струва 4 рубли 70 копейки, то от август 1986 г. най-евтината водка вече струва 9 рубли 10 копейки, а Андроповката напълно изчезва от рафтовете. Дефицитни са вече и одеколоните и други стоки, които съдържат спирт.


Ограниченията на сухия режим


Магазините все още могат да продават алкохол, но в строго установени граници - от 14:00 до 19:00 часа. Строго забранено е пиенето на алкохол в паркове, площади и влакове. Тези, които са хванати пияни на улицата и на други обществени места, имат сериозни проблеми на работа. За пиене на алкохол на работното място веднага следва уволнение и изключване от партията, което на практика слага черен печат до края на живота. В цялата страна са създадени множество движения за въздържание и дружества за трезвеност, в които всички членове на партията трябва да се присъединят. Като цяло са наложени особено строги изисквания към членовете на партията да се откажат от алкохола.


Изчезват и банкетите, с които всички са свикнали. Започват да се правят безалкохолни комсомолски сватби. Съветският народ, както се очаква, отговаря на суровите мерки с вълна от песни и шеги. Появяват се такива афоризми, че „сватбата без алкохол е първата стъпка към непорочното зачатие“, а Горбачов започва да бъде наричан „минерален секретар“ и „сокиным сыном“ (игра на думи, нещо смесено между "кучи син" и "син на сока" - защото вече гроздето се използвало само за сок).


Профсъюзите, цялата образователна и здравна система, всички обществени организации и дори съюзи на писатели, композитори и други културни дейци са ангажирани с насърчаването на трезвия начин на живот. Статии за вредата от алкохола и факта, че "пиянството не е характерно за руския народ", са разпространени навсякъде. Партийната цензура безмилостно изтрива сцени с алкохол от текстовете на литературни произведения и песни, изрязва цели епизоди от филми и театрални постановки.


Естествено, това е само видимата страна. Вместо сок, в чашите се налива алкохол със съмнителен произход. Безалкохолните сватби се превръщат в оргии. Все по-често гражданите пият одеколон или подобни спиртни изделия. Русия продължава да пие, просто се крие повече и плаща по-скъпо.


Безславният край на антиалкохолната кампания


Като всяка реформа, антиалкохолната кампания на Горбачов има както своите плюсове, така и минуси. Неоспоримо е увеличаването на продължителността на живота на населението. Така продължителността на живота на мъжете се увеличава с 2,6 години и достигна максималната стойност в цялата история на Русия. В допълнение, раждаемостта се е увеличава: през периода на забрана (от 1985 до 1990 г.) се раждат по 5,5 милиона новородени годишно, което е с 500 хиляди повече, отколкото средната стойност за предходните 20-30 години. Освен това, расте процентът на здравите деца.


Друг важен резултат от кампанията е рязкото намаляване на броя на престъпленията, извършени под въздействието на алкохол и намаляване на смъртността. Всички тези положителни моменти обаче не могат да балансират щетите, които антиалкохолната кампания нанася на съветската икономика.


Въпреки че властите виждат основната цел на забраната като "моралното подобряване" на обществото, повечето хора я възприемат като абсурдна правителствена инициатива, насочена срещу обикновените хора. За партийния елит алкохолът е свободно достъпен и обикновените потребители се опитват да го получат по заобиколни начини.


Забраната за легална продажба на алкохол води до мощен скок на сивата икономика. Производството на нелегален алкохол достига безпрецедентен мащаб: продажбата на захар се увеличава от 7850 хиляди тона през 1985 г. на 9280 хиляди тона през 1987 г. (с 18%). Според изчисленията производството на нелегален алкохол през тези години е отнело 1,4 милиона тона захар, в резултат на което са произведени 140-150 милиона децилитра спиртни напитки.


Също така в края на 80-те години, въз основа на сухия закон в страната, се наблюдава и рязко увеличение на броя на наркоманите и злоупотребяващите с различни вещества. През 1987 г. са регистрирани повече от 44 хиляди алкохолни отравяния (11 хиляди души са починали), броят на наркозависимите, регистрирани от Министерството на здравеопазването, се е увеличава от 9 на 20 хиляди.


Бившият първи заместник-председател на КГБ на СССР Виктор Грушко пише за резултатите от антиалкохолната реформа:

„Имаме цял куп проблеми: астрономически скок в сенчестите доходи и натрупването на първоначален частен капитал, бързото нарастване на корупцията, изчезването на захарта заради производството на нелегален алкохол. Накратко, резултатите се оказват точно обратното на очакваното и хазната пропусна огромни бюджетни суми, които се оказа, че няма с какво да компенсира.“

Намаляването на продажбите на алкохол нанася сериозни щети на съветската икономика. Приходите от продажбата на алкохолни напитки представляват до 30% от държавния бюджет. След началото на кампанията на Горбачов годишният оборот на търговията на дребно намалява средно с 16 милиарда рубли. Щетите за бюджета се оказват катастрофални: вместо предишните 60 милиарда рубли приходи, хранително-вкусовата промишленост носи само 38 милиарда през 1986 г. и 35 милиарда през 1987 г. Според Николай Рижков, председател на Съвета на министрите на СССР, страната губи 62 милиарда рубли заради забраната.


През 2005 г., по повод 20-ата годишнина на антиалкохолната кампания, Михаил Горбачов признава в интервю: „Поради допуснатите грешки, едно голямо добро дело завърши безславно“.


Загубите от намаляването на продажбата на алкохол не са компенсирани и до края на 1986 г. бюджетът на страната практически се срива. Масовото възмущение на населението и икономическата криза, започнала през 1987 г., принуждава правителството да ограничи борбата срещу производството и консумацията на алкохол. Въпреки че наредбите, ограничаващи продажбата и консумацията на алкохол, не са отменени, активната пропаганда на трезвеността е спряна и продажбите на алкохол се увеличават. За съжаление, това има неприятни последици: средната консумация на алкохол на глава от населението значително надвишава първоначалното ниво до 1994 г., което в крайна сметка води до катастрофално увеличение на смъртността в Русия. Ограниченията окончателно отпадат през 1990 г., а през 1991 г. изчезва и СССР.

Източник:history.framar.bg

Левче от 1974 г. днес струва 2 хиляди лева


Банкнотата от 1 лев, отпечатана през 1974 година с паметника на връх Шипка на гърба й, стигна цена от 2000 лева. Това видели от в. „Телеграф“ в платформите за безплатни обяви. Продавачът пък обяснява, че е с уникален сериен номер, който е ОУ1357271.


Еднолевката е извадена от обращение в края на 1996 г., като дотогава българските пари са били обезпечени със злато. Интересното за старите банкноти е, че през дългогодишната история на Българската народна банка банкнотите са печатани в Русия, Германия, Англия, САЩ, както и бившите „Държавна печатница“ и Държавна печатница за ценни книжа „Дечо Стефанов“ в София. Специално левчето от 1974 година пък е отпечатано в „Гознак“, СССР.


По-старите и употребявани левчета са по 8-10 лева за брой. Едно от условията цената на банкнотата да е по-висока е да има вид на нова и в никакъв случай да не е прегъвана.Справка на страницата на централния трезор сочи, че към момента има в наличност 392 432 банкноти с номинал 1 лев от 1974 година, които никога не са били в обращение, тоест неизползвани. Цената й в БНБ пък е 2,40 лева за брой със ДДС.


Предприемчиви колекционери пък са се сдобили с цели пачки със стари банкноти. Има обява, в която се предлагат 100 броя банкноти от левчето, като цената на една е 3 лева, а пачката струва 300 лева. Старите зелени двулевки пък вървят по 4 лева бройката, като продавачът уверява, че банкнотите са в перфектно състояние, неизползвани и съхранявани в трезор. Също така серийните номера са поредни.


Със стари, неизползвани банкноти, отпечатани в периода от 1951 до 2006 година, може да се сдобиете на касите на БНБ. В списъка с наличностите има такива от 3 лева и купюра с номинал 25 лева, които струват 3,60 лева за брой с ДДС. И от двете банкноти наличностите в трезора са над 100 000 броя. Най-висока цена пък държи банкнота от 500 лева, емисия 1951 година. БНБ разполага с близо 200 000 купюри с този номинал, като цената на една е 79,20 лева с ДДС.

Спомен за един златен символ на югославското кино - Любиша Самарджич


Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие в миньорско семейство, работещо във въглищна мина - Йелашница близо до Нишка баня. Баща му Драган умира рано, когато Любиша е едва на 9 години, а майка му остава сама с три деца.

Това е времето на германската окупация, а след това и освобождението, времето на лишения и бедност, в което Любиша израства в южната част на Сърбия. Още в гимназиалните си дни Любиша помага на майка си, като върши различни работи.

През училищните ваканции работил при чичо си, който имал работилница за пишещи машини. Бил е портиер в хотел Сърбия, работил е при майка си в сладкарница - носил е лед и приготвял сладолед. Всяка сутрин Любиша събирал празни торби, за да отиде до "Албатница", на километър и половина от Гражданската болница в Ниш, за да вземе плочи лед. Натоварвал ги на гърба си и пътувал с тях в трамвая. Не липсвали и инциденти.

След като завършил гимназия, решил да учи право. Скоро обаче му хрумнал друг акъл и се записал в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград в класа на Боян Ступица.

Ступица веднага забелязал таланта му и по негово настояване Самарджич получил стипендия от Atelje 212. Като студент Самарджич участвал в няколко театрални пиеси в Югославския драматичен театър, но никой не могъл да предположи, че това ще бъде целият му театрален живот.

Получил предложение да играе във филма ''Prekobrojna" още в началото на кариерата си, а със стипендия от Ателие 212 театърът е на негово разположение. Боян Ступица обаче настоявал, че Любиша трябва да вземе решение какво да прави, защото не може да работи и на двете места.

Това криело известен риск, но било и филмово приключение, в което Любиша влязал. Това били времената в края на петдесетте години, когато всички били очаровани от филмите и киното, от публиката, актьорите до режисьорите, защото телевизията все още не била позната в домовете на югославяните.Самарджич получил първата си роля във филм на 25 години. Той играе във филма "Игри на скеле" (1961) на режисьора Сречко Виганд (Вейганда). Така привлича вниманието на критиците с поредната си роля на очарователен тромав, непохватен мъж във филма "Преброен" (1962) на Бранко Бауер.

Само след три филма той получил главната роля и едноименния прякор Смоуки във филма "Пясъчен град" (1963). За всяка роля се подготвял сериозно, все едно е първа в живота му, разказват колегите му.

Във филма (1966) "Орлите летят рано" на режисьора Соя Йованович, той играе известния герой Никола Бурсач. През същата година участва във филмите "Protégé" на Valdan Sjepejčić, "San" на Đurša Đorđević. През 1967 г. играе във филма "Нож" на режисьора Зика Митрович и във филма "Утро" на Периша Джорджевич.

Печели известност в партизански филми и особено се откроява във филмите на Велко Булайич ''Битката при Неретва" и ''Козара". Когато започват снимките на ''Битката за Неретва" през 1968 г., това е най-големият европейски филм по отношение на продукцията.

В снимките на партизанския филмов спектакъл участват над 3000 статисти – членове на ЮНА, а продукцията е на хърватски, македонски, босненски, словенски, италиански, немски и сръбски продуценти.

Интересното в този филм е, че известният художник Пабло Пикасо е направил плаката. Плакатът е отпечатан в малък брой тираж и е подписан на гърба от великия испански художник.

В периода от 1973 до 1988 г. той получава цели шест Златни арени на хърватския филмовия фестивал в Пула за своите актьорски постижения, където става най-награждаваният актьор. Получава награда за най-добра актьорска двойка с Весна Чипчич в телевизионния сериал "Горещ вятър" на Александър Джорджевич на филмовите срещи в Ниш.Получава наградата на AVNOJ за цялостно творчество (1988), наградата "Павле Вуисич" (1995) и наградата на Академията "Иво Андрич" (2005) - за ролите си в югославската кинематография.

На лицето на Самарджич беше изписана онази искрена усмивка, която преди всичко бе негова запазена марка. Спомняйки си за един човек чрез най-добрите му творби и това, което е оставил на другите, определено ще запомним Самарджич с най-красивите му роли.

''Идвам от миньорско семейство и смятам, че миньорският хляб е много тежък. Като дете запомних нещо много важно, а именно да уважаваш човека на всяка цена и да правиш жертви за всички. Винаги съм влагал сърцето и искреността си в играта, искайки ги обратно на всяка цена. За щастие, тази моя честност беше от решаващо значение за мен, за да имам голямо, огромно доверие като автор и сред колегите си.''

Може би най-повторената роля, в която Любиша се превъплъщава в любимия герой на Боривой Шурдилович Шурда, със сигурност е в сериала и филма ''Приключенията на Любивой Шурдилович", т.е. ''Горещ вятър" от 1980 г., последван от голяма слава. Песента ''A sad adio'' (Да си вземем сбогом) в изпълнение на Желко Самарджич се превръща в тотален сръбски химн на тази епоха.


Въпреки че след това става разпознаваем като непохватен персонаж с оглед на ролите, които играе, образът на сърдечен баща във филма "Баща ми за известно време" го нарежда сред сериозните актьорски редици. 

В началото на 90-те години той зарадва всички с ролята на Бошко Симич в сериала "Полицай от Петлово бърдо", а последната му роля е през 2013 г. във филма "Дъждовен мирис над Балканите".

Любиша бил женен повече от 50 години за своята Миряна. 

''Срещнах я в Блед, където служих в армията, а тя беше там със семейството си на почивка. Миряна беше на 17 години, аз на 26. Когато разбрах, че имам пред себе си интелигентен човек, който буди любов и страст в мен, се опитах да я завладея с всички сили. Беше трудно, защото смяташе, че актьорите са бохеми. А дядо ѝ, протойерей на църквата Срем-Митровац, ѝ казваше: ''И така, къде е актьорът да го видим?" Но с воля, упоритост и любов успях да я спечеля'' - разказвал Самарджич.Болестта на сина му е истинската причина за решението на Любиша да стане и режисьор.

''Не беше поради желание, а от необходимост, за да оцелеем. Имахме дългове, които трябваше да върнем, ходихме по болници със сина ни'', спомня си Миряна.

Любиша бил съкрушен от смъртта на сина си Драган, който на галено наричали Гага. Едва на 34 години загубил битката с левкимията.

''Когато Гага си отиде, си мислех, че няма да издържа дълго. Мира ме понесе на гръб, защото усети, че паднах морално, отслабнах, загубих желание за каквото и да било. Тогава тя ми каза: ''Човече, животът е смърт, запомни това! Продължавай да работиш, защото в това ще намериш смисъла на оцеляването". И беше права.''

На 8 септември 2017 година, на 80-годишна възраст Любиша Самарджич починал в Белград.

''Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син, там ще бъда обичан. Беше ми много болно, че не съм при него.''

Лежала е в затвора, извънбрачно дете – баща ѝ я изоставя, а днес е сред най-великите и красиви актриси!




Тя не е само талантлива актриса, но е събрала през годините и множество международни филмови призове. Носителка е на престижни награди от кинофестивалите в Кан (1961), Венеция (1958, 1998), Москва (1965, 1997) и Берлин (1994). Удостоена е с награди „Златен глобус“ и два пъти с „Оскар“ – единият за „Най-добра главна женска роля“ във филма „Чочарка“ от 1961 година, а другият за „Оскар за цялостно творчество“ през 1991 година.


Тази изключителна жена е невероятната София Лорен. Всички я знаят като блестяща и вдъхновяваща актриса.София Лорен, обаче, не е избягала от предизвикателствата на живота и е изпитала неговите трудности. Нейният начален път не е бил гладък, и още сега тя трудно говори за някои от спомените си. Баща ѝ е бил от благороден произход и на теория тя има право да носи титлата на маркиза, но той не я признава и не подкрепя семейството. Тя е израснала в бедност и е трябвало да работи още като тийнейджърка, заедно с баба си.


През цялото си детство, София признава, че е била предмет на подигравки. До 14-годишна възраст тя счита себе си за грозно пате. Но времето и упоритостта ѝ превърнаха „патето“ в една от най-красивите жени на планетата.


София Лорен родом от Италия, Рим, празнува своя рожден ден на 20 септември. Баща ѝ Рикардо Шиколоне я признава за своята дъщеря, но никога не се оженва за майка ѝ Ромилда Вилани и напуска семейството по време на бременността ѝ. София прекарва детството си с майка си и по-малката си сестра Анна-Мария в рибарското селище Поцуоли близо до Неапол.


През 1949 година тя участва в конкурса за красота „Мис Италия“ и се класира на второ място. С красотата си, тя бързо привлича вниманието на хората и започва да се снима в рекламни фотосесии и дори в еротични филми поради финансови затруднения. Въпреки тези трудности, София Лорен взима участие в първите си филмови проекти, стартирайки като актриса под името София Ладзаро.През 1951 година, тя изпълнява малка роля като робиня във филма на американския режисьор Мервин Лерой „Кво Вадис“. Но най-големият пробив в кариерата ѝ идва с филма „Чочарка“ през 1960 година, където се партнира с Жан-Пол Белмондо. Тази роля ѝ носи „Оскар за най-добро изпълнение на главна роля“ и я направи една от първите актриси от неанглоезичен филм, спечелили този престижен приз. Този филм също бе награден с „Златен глобус“ и бе номиниран за „Златна палма“ от Викторио Де Сика.


София Лорен споделя своя живот с голямата си любов – италианския кино продуцент Карло Понти. Те се срещат, когато тя е на 15 години, а той на 37, и се омъжват през 1957 година. Той става не само нейн съпруг, но и постоянен продуцент на филмите, в които тя участва. Някои от тези филми включват „Бокачо 70“, „Брак по италиански“, „Вчера, днес и утре“ и други. Те остават заедно до смъртта на Карло Понти през 2007 година. Двойката има двама сина – Карло Понти-младши и Едуардо Понти. София Лорен и Карло Понти също са известни колекционери на изкуство с над 150 произведения в тяхната колекция.Тя се е справила с множество предизвикателства на живота. 


Във време на Втората световна война, когато е била на 6 години, изживява ужасяващо преживяване, когато шрапнел пронизва брадичката ѝ по време на бомбардировка, докато тичала със семейството си към бомбоубежището. Тя не говори английски език, когато получава своята първа роля в американски филм. В допълнение, прекарва 17 дни в затвор след като е осъдена през 1982 година за укриване на данъци в ранните години на своята кариера. Всички тези изпитания са част от нейния живот, но тя продължава да излъчва сила и увереност пред света.

София Лорен е непреходна легенда и истински символ на изяществото и таланта.

Източник:www.plovdiv24.bg

Въпроси, по които малко се говори:За онанизма, съпружеската любов, ревността и изневярата през 60-те

 

Гинка Станчева на корицата на юнския брой на списание "Жената днес" от 1966 г.


Особени усилия трябва да се вложат в борбата за изкореняването на онанизма, или т. нар. „самотен порок” – полово задоволяване по неестествен начин, разпространено повече сред момчетата и по-малко сред момичетата. С необходимата деликатност и сериозност, а не със заплахи и бруталности трябва да се обясни, че половото самозадоволяване не е неизлечима болест, а вредна, но преодолима привичка, която изтощава организма и уврежда здравето и може да доведе до самовнушена полова импотентност. (…) 


Затова се препоръчва в случаите на умерен онанизъм привидно да не го забелязваме, но да променим дневния режим на детето, като включим в него някои противодействуващи мерки. Децата и подрастващите трябва да се приучат да спят на полутвърдо легло (дъски под дюшека), при умерена температура и леки завивки, като ръцете бъдат над тях. Да не се допуска излежаване след събуждане от сън. (…) Да се носят удобни дрехи, които не пристягат тялото, да се избягват подправките, преяждането, безделието, еротичните възбуди – танци, филми и пр. Много полезно действа физическият труд и физкултурата на свеж въздух. Да се избягват колоезденето и ездата.


д-р Петър Милев, научен сътрудник в Педагогическия институт при БАН Бр. 8/1963 г.


Хигиена на брака


Като норма за здрави съпружески двойки се считат 1-2 полови сношения в седмицата. Най-подходящото време е преди сън. Когато единият от съпрузите или и двамата са уморени, допустимо е полово сношение сутрин. Дневното полово общуване не е препоръчително.


Физиологическа потребност у повечето хора е да се удовлетворяват напълно с един полов акт. Прекаляването в това отношение изтощава нервната система и в крайна сметка става причина за полово безсилие.


проф. А. Б. Прайсман Бр. 6/1967 г.


Ревността и изневярата


А какво поведение трябва да имаме, когато сме установили, че другарят или другарката ни са си позволили извънбрачна връзка? (…) Ако нашият другар в брака просто се е увлякъл и ако това не е смутило искреността и дълбочината на неговите чувства към нас, ние би трябвало може би с разбиране да му подадем ръка. Защото да се греши е човешко. Истинската любов е несъвместима с надутата поза на накърнено честолюбие. Ревността е анахронизъм и несъмнено ще дойде времето, когато хората няма да могат да разбират нито мъките, нито поведението на Шекспировия мавър.


д-р Тодор Бостанджиев

Източник:jenatadnes

Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен