Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации


Катя Филипова си отива от този свят точно на рождения си ден – 13 май 2012 година, когато навършва 63 години. В продължение на два дни певицата има сериозни проблеми с дишането, а роднините й викат линейка. 

Още преди пристигането на екипа на „Бърза помощ“ тя издъхва. Когато след около 30 минути идват лекарите от „Пирогов“, те единствено констатират смъртта. Причината е белодробна емболия. До нея до последно е съпругът й Крум Калъчев, който неотлъчно се грижи за нея. „Разбит съм. Не мога нищо да коментирам“, казва той през сълзи.

Катя Филипова е родена на 13 май 1949 година във Варна, в семейство с дълбоки музикални и аристократични корени. Прадядо й Владимир Телесницки е руски дворянин, дошъл в България като офицер в Руско-турската освободителна война. 

В Казанлък се влюбва в прабаба Мария и остава тук. Родът на баща й в Русия има история от над четири века и се води сред най-старите дворянски кланове, като сред предците има и губернатори. Освен руска жилка, Катя носи и словенска – баба й по майчина линия е родена в Любляна. Баща й Александър завършва царската военна академия, участва във Втората световна война и е отличен като Герой на Съветския съюз за участието си във военните действия в Унгария. 

Майка й Дора Филипова е родена в Букурещ, завършва Кралската музикална академия там и е известна пианистка. Двамата работят в Музикалния театър в София и покрай тях Катя още от дете познава големите имена на българската сцена.

Едва на 14 години тя вече участва в два детски филма – „Капитанът“ на режисьора Димитър Петров и „Началото на една ваканция“ на Зако Хеския. 

Въпреки ранния досег с киното, съдбата й е свързана преди всичко с музиката и със златните години на българската естрада. Завършва икономика и социология във Висшия икономически институт в София, днешния УНСС, но още като студентка дебютира като певица. На 23 години се опитва да вземе тапия, за да пее по заведенията, но я скъсват. Талантът ? обаче е забелязан от композитора Панайот Славчев, който я включва в оркестър „Метроном“. В началото почти никой не я забелязва, но звездата й изгрява по време на концерт в Карнобат.

На този концерт присъства и самата Лили Иванова, която я харесва и я кани за вокалистка. През 1973 година Катя Филипова става солистка и на Естрадния оркестър на радио „София“ с диригент Вили Казасян, а малко по-късно печели конкурс за солист на Естрадния оркестър на Българското радио и телевизия, с което започва и самостоятелната й кариера. Пее и в трио „Обектив“ заедно с Маргарита Хранова и Лидия Джонева, като трите често са подгряваща група на Лили Иванова.


Две години по-късно Катя Филипова вече е любимка и на публиката в Германия. В Берлин се сприятелява с естрадните звезди Франк Шьобел и Регина Тос. Започва активното й участие във фестивали, откъдето идват и големите международни отличия – „Златният мост“ в Берлин през 1975 година, първа награда на фестивала в Сопот през 1976-а, „Златна лира“ в Кастълбар, Ирландия, втора награда на шлагер фестивала в Дрезден през 1977 година. У нас е носител на първа и две втори награди от фестивала „Песни за морето и неговите трудови хора“ в Бургас и блести и на „Златния Орфей“. Всички тези статуетки до последно стоят в дома й. С песента „Звезда без име“ по музика на Атанас Косев печели специална награда за изпълнение в Кастълбар.

Катя Филипова пее на повече от 10 езика, владее шест – френски, английски, полски, немски, гръцки и испански, и изнася концерти в над 40 държави. Участва в галавечери с легендарните Карел Гот и Вики Леандрос, както и в събития с групата Boney M.. С песни на Тончо Русев озвучава филмите на режисьора Павел Павлов „Язовецът“ и „Есенно слънце“, в който застава пред камерата със Стефан Данаилов и Невена Коканова.

Личният й живот е неразривно свързан със съпруга й Крум Калъчев. Двамата се запознават, когато той е барабанист в оркестър „София“, а любовта им пламва през 1981 година на турне в Русия, когато Катя е зад кулисите и слуша как той пее. Още тогава знае, че това ще е нейният съпруг. Две години по-късно сключват граждански брак, а през 1993 година се венчават и в църква. В продължение на 31 години са неразделни и в живота, и на сцената. В първите години от брака си заминават на гурбет в Скандинавия с Динамит брас бенд и в продължение на осем години пътуват по море с ферибот между Финландия, Швейцария и Русия.

Сред най-известните песни на Катя Филипова са „Пътища“, „Птици“, „Есен“, „Добри познати“, „Добър вечер“, „Бялата птица“, „Сбогом, мое море“ и „Добър вечер, Едит Пиаф“. Най-емблематичната обаче остава „Незабрава“ от 1979 година по музика на Тончо Русев и текст на Калин Донков – песен, с която певицата завинаги се вписа в историята на българската естрада. В нея звучат думите: „Сърцето всяка участ заслужава, но не забрава, ах, но не забрава“, превърнали се в символ на нейния глас и съдба.

През 2007 година Катя Филипова е удостоена със „Златна лира“ от Съюза на музикалните и танцови дейци – признание за цялостния й принос към българската култура. Животът й преминава през много лични и професионални перипетии, но името й остава сред най-ярките в историята на родната естрада. Поклонението пред нея се състои на 16 май, сряда, от 12 часа в църквата „Свети Параскева“ в София.

Датата 13 май остава завинаги белязана – това е денят на нейното раждане и денят, в който тя си отиде. България ще помни Катя Филипова като един от най-големите гласове на своето време – глас, който „сърцето всяка участ заслужава, но не забрава“.




Иранската революция, Ислямската революция или Революцията от 1979 г. е събитие в историята на Иран, което довежда до свалянето от власт на шах Мохамед Реза Пахлави и премахването на монархията в Иран. 


Основна роля в нея изиграва аятолах Рухолах Хомейни, който с помощта на различни леви и ислямски организации и студенти по ислямско богословие, установява управление, организирано според традиционното ислямско право и нарича това правителство „представител на Али“. Религията става основа на целия политически и икономически живот. Революцията е подкрепена и извършена и с пряката помощ на СССР, който започва да играе роля на главен партньор на Иран в следващите години, като по този начин Съветската държава си връща загубените позиции в Иран, които губи, след като през 50-те години ЦРУ извършва преврат в Техеран, поставяйки на власт шах Реза Пахлави и отстранявайки просъветски настроения ирански политик д-р Мохамед Мосадък.


Изтъкнатите причини за избухването на революцията и нейният популистки, националистически и по-късно шиитско-ислямски характер, включват консервативната реакция срещу западните влияния, либералната реакция към социалната несправедливост, нарастване на очакванията, създадени от приходите на петролния басейн през 1973 г. и прекалено амбициозната икономическа програма, гняв срещу рязкото свиване на икономиката през 1977 – 78 г. и други недостатъци на стария режим.


В международно отношение основна роля за извършването ѝ играе СССР, който отдавна иска да включи Иран в своята сфера на влияние в Азия и Близкия изток, но сега му се отдава удобен момент, тъй като религиозните водачи на революцията демонстрират лоялност при съветската подкрепа за революцията. Причината Съветското ръководство – Генералният секретар на ЦК на КПСС Леонид Брежнев, Политбюро на ЦК на КПСС, Секретариатът на ЦК на КПСС, Президиумът на Върховния съвет на СССР и Министерски съвет на СССР – да вземат такова решение да подкрепят религиозно-политическа, а не социалистическа революция, се дължи на факта, че в Иран религиозните водачи имат огромно влияние върху масите докато светските идеологии не са толкова популярни, а за СССР е особено важно да включи Иран в списъка на своите съюзници в Близкия изток не само исторически (Царска Русия векове наред осъществява политика на икономическо присъствие и протекции над Персия), но и поради основния факт, че това е една от най-богатите страни на петрол, граничеща със Съветската държава, която вече има за съюзници повечето от останалите ислямски държави в региона, главно арабски – Ирак, Сирия, Египет, Палестина, Йеменска народна република, Либия, Алжир, Тунис и Мароко. В Москва е съставен план, с който трябва да се подпомогнат революционните сили в страната, защото е ясно, че по друг начин може да претърпят провал. Съветското ръководство, чрез своите въоръжени сили, осъществява доставка на оръжие на революцията, която в крайна сметка успява.


Шахският режим става все по-потиснически, брутален, корумпиран и неразумен. Страда също и от основни функционални повреди, които донасят икономически затруднения, недостиг и инфлация. Когато американският президент Джими Картър приема политиката на човешките права, която гласи, че страни, които нарушават правата на човека, ще бъдат лишени от американски оръжия и помощ, това помага на някои иранци да съберат смелостта да публикуват отворени писма и петиции с надеждата, че репресиите на правителството могат да бъдат разсеяни. 



Веднага след победата на ислямската революция в Техеран, новата власт променя съюзниците си и от американски става съветски съюзник и приятел, което влошава отношенията на Иран със САЩ в следващите години. Иранците дори организират взимане на заложници в американското посолство в Техеран, като знак на скъсване на отношенията си с американците. Президентът на САЩ Картър контраатакува с дипломатическа и военна офанзива, в Израел е подписан Договорът от Кемп Дейвид, с който Президентът на Египет Ануар Садат и Израел прекратяват конфликтите си и започват топли отношения, а в следващите години Израел атакува Ливан и Сирия, стигайки до Голанските възвишения, а като отговор на 22 декември 1979 г. СССР взима решение и в следващите месеци на 1980 г. нахлува в Афганистан и поставя просъветски настроения Мохамад Наджибула за Президент на Афганистан, с цел заздравяване на позициите си в средноазиатския регион, след успеха на революцията в Иран. 

Иран в снимки преди ислямската революция.Добър пример за това какво може да направи едно средновековно правителство на една държава само за няколко десетилетия.











За да предотврати възможен контрапреврат в Иран от ЦРУ, СССР подкрепя и едната, и другата страна в избухналата война между Иран и водения от Саддам Хюсеин Ирак, от 1980 г. до края на войната през август 1988 г.


Снимка от личния профил на музиканта във Фейсбук

Теодосий Спасов е музикант от рядък мащаб – артист, който превърна кавала от традиционен народен инструмент в универсален език, разпознаваем по всички континенти. Роден е на 4 март 1961 година в Исперих, но детството му преминава между няколко различни свята – селата Владимировци и Белица (Силистренско), по-късно Панагюрските колонии. Именно това постоянно движение, смяната на пейзажи и хора, оформят ранната му чувствителност към звука, природата и човешките истории.


Спомените му от детството са наситени с образи – миризмата на лимонада от малка работилница в центъра на селото, петте стотинки за вафла, семейните ходения на кино в читалището. Израства в силно музикална и патриархална среда. Баща му Спас – самодеец, поет и секретар на читалището – пее, пише стихове и мечтае за музиката. Майка му Пенка е учителка – строга, но духовна. Още при раждането бащата поставя до кошчето му червен акордеон „Велтмайстер“ – символично предопределение на съдбата му.

Първият инструмент на Теодосий действително е акордеонът, но на деветгодишна възраст кавалът окончателно го завладява. Свързва го със свободата на овчарите, с гласа на планината и звънците на стадата. Първите му уроци са при местни самоуки музиканти, сред които бай Димитър и бай Калин. Талантът му бързо се откроява.


През 1975 година постъпва в Средното музикално училище „Филип Кутев“ в Котел – школа със строга дисциплина и високи изисквания. Първият му преподавател по кавал е Румен Мутафчиев. Наред с академичното обучение, младият Спасов попива влиянията на местните цигански музиканти и бурно развиващата се по онова време сватбарска музика. Именно там преживява и едно от най-тежките си изпитания – оказва се, че постановката на ръцете му е грешна и трябва да започне от нулата. Малко не му достига да се откаже, но писмата от дома и желанието да докаже, че може, го задържат. Завършва музикалната гимназия в Котел през 1980 година – вече оформен инструменталист със собствен почерк.


Следва казармата в Балчик. Служи във военния оркестър, където свири на кларинет – още едно доказателство за широките му музикални възможности. Там името му започва да се носи сред музикантските среди, а участията му по сватби и официални събития му дават увереност и сценичен опит.


След военната служба продължава образованието си в Академията за музикално и танцово изкуство в Пловдив, със специалности „Кавал“ и „Ръководство на народни състави“. Именно Пловдив се оказва съдбовен. Там среща джаза, експеримента и свободата. Създава студентската формация „Джаз линия“ заедно с Веселин Койчев и Дочо Панов – група, която смесва фолклор и джаз по начин, нечуван дотогава.

През 1983 година прави първите си записи в Радио „Пловдив“. Паралелно работи с фолклорни ансамбли, танцови състави и водещи имена на сватбарската музика – Георги Янев, Петър Ралчев, Конушенската група, Оркестър „Канарите“. По това време започва и съвместната му работа с Йълдъз Ибрахимова. Теодосий Спасов става първият музикант, който засвирва джаз на кавал и показва, че този древен инструмент няма стилови граници.


Кариерата му го отвежда на всички континенти – от най-престижните сцени до необичайни места като подножието на Еверест и Антарктида. През 1995 година списание Newsweek го нарежда сред най-талантливите музиканти от Източна Европа с оценката: „Спасов създава нов музикален жанр.“ Следват международни проекти, Бродуей, десетки албуми и колаборации с музиканти от цял свят.


Личният му живот е също толкова устойчив и хармоничен. Женен е за Бойка Велкова – актриса от Народния театър и негова дългогодишна муза. Двамата си спомнят с тръпка сватбеното си пътешествие до Канада – първото им голямо общо приключение. Семейството обича да пътува, да готви, да чете, да гледа кино и да споделя времето си заедно. Синът им Тео избира да учи международни отношения в Шотландия, но носи артистичния дух на родителите си.



В последните години Теодосий Спасов пише музика за симфоничен оркестър и кавал, продължава да експериментира и да търси нови хоризонти. За него музиката не е борба, а пътуване. Сцената е неговият храм, а кавалът – инструмент, който „изпраща душите и гони дявола“.


Той остава пример за това как от едно българско село може да тръгне звук, който да бъде разбран навсякъде по света – без превод, но със сърце.


 


"Има една легенда за птичката, която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго земно създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой, докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клонки, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре, извисена над своята агония, надпяла и чучулигата, и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота. Но целият свят притихва, заслушан, и дори Бог на небето се усмихва. Защото най-хубавото се добива само с цената на голяма болка… или поне така е според легендата".


Безспорно това е един от най-красивите и романтични цитати от книга... „Птиците умират сами“ разказва вълнуващата и незабравимата история на една невъзможна любов – тази между красавицата Меган и свещеника Ралф де Брикасар.


През 1983 г. по книгата бе създаден сериал, който докосва зрителите и днес. Това е една от най-успешните продукции на Австралия и до наши дни. Над 40 години след създаването му, той продължава да предизвиква емоции във феновете си.


Времето е оставило своя отпечатък върху актьорите, изпълнили главните роли, но те са съхранили невероятното си излъчване и продължават да се радват на обичта на почитателите си.


Актьорът Ричард Чембърлейн, който почина след усложнения от инсулт, сам избира Рейчъл за ролята на Меги. Сред претендентките е била и Джейн Сиймур, но Ричард смята, че за невинната Меги по-подходяща е Рейчъл. И с това променя целия ѝ живот - Рейчъл се влюбва в Брайън Браун по време на снимките. "Тя изглеждаше много влюбена на снимачната площадка и аз се ласкаех, като си мислех, че обича мен. А всъщност, противоположно на героинята си Меги, се оказа, че Рейчъл обича Брайън", споделя в свое интервю преди години Ричард.


След смъртта на Чембърлейн, Рейчъл използва социалните си мрежи, за да се сбогува с актьора, дал шанс на кариерата ѝ. "Сбогом, отче Ралф. Благодаря ти, че ме избра за ролята на Меги. През живота си срещаме малцина, които променят посоката на живота ни. За мен ти беше един от тези хора. И прекрасен човек", написа Рейчъл под снимка от "Птиците умират сами".




Макар и да не изрича на глас името му, 68-годишният неостаряващ секссимвол дава ясно да се разбере, че е изкарала изпепеляващ роман с българския Ален Делон. “Връзката ми с този мъж беше тайна само за нас двамата. Той беше на 40 години, аз – малка и неопитна. Изпя ми “Колко е страшно да бъдеш влюбен на 40 години” и “Моето мъжко момиче”. Аз пък му изпях: “Не остарявай, любов”. Остана ли някой, който да не е разбрал кого визира Аня…?


След “конспиративното” музикално обяснение в любов съпругата на Ламбо – Мария, също “загряла” какво става. Бившата манекенка се вдига, отива в кафето на Народния и театрално заявява на всеослушание: “Аз съм жената!”. “Добри” колежки на Аня пък я курдисват точно на масата, на която е седнала Мария. И става страшно. Нахаканата актриса тотално се спича и успява да промълви само:


“Той никога не ми е споменавал, че е женен”.


“Това беше първият ми сблъсък със съпругата. Още тогава си казах, че е по-добре да си любовница. След години трябваше да се ориентирам към ролята на законна съпруга и си помислих: “Боже, какво ли ще стане, ако съм на нейно място…”, плаши се от възмездие жената, която през годините мълвата “хвърли” в не едно и две легла.


Стефан Данаилов за тяхната забранена любов:


„Нашата история беше истинска, повече от обикновен флирт – казва той – … Аня е другата жена, която съм обичал истински. Мери (Мария Данаилова – покойната съпруга на актьора, б.а.) разбра това и го преживя много тежко.


А и мен ме измъчваше съвестта: мисълта, че трябва да оставиш един човек заради друг, не ми даваше спокойствие. След началната еуфория дойде отрезвяването, а в тази фаза започваш да си задаваш много въпроси. Готов ли си за нов живот? Накъде отиваш? Аня беше умно момиче. Поговорихме и се разбрахме. В края на краищата има една прозаична фраза: „Важно е кой ти пере гащите“.


Самата Аня обаче твърди, че никога не се е влюбвала в сценичен партньор, като изключим Ламбо и настоящия й мъж Ивайло Караньотов.




Двамата се снимали заедно в лентата “Целувка за лека нощ” и бившата съпруга на Сашо Диков без свян признава, че истински се възбудила и секссцените си били съвсем истински. Тя споделя, че им се наложило цели 10 години да крият любовта си. Накрая обаче се оказало, че вече всички знаят. Включително и законните им половинки.



Без да й пука, актрисата разкрива още, че с Ивайло сключили граждански брак не защото го искали, а понеже обстоятелствата ги принудили. “В един момент синът ни Ангел тръгна на училище. Започнаха да искат документи. След това децата подхвърляха някакви неща:


“То твоят баща не ти е баща”.


Така на двамата им се наложило да узаконят съжителството си. Пенчева може да е била любовница на не един и двама вип-мъже, но се кълне пред сп. “L`europeo”, че Тодор Живков не е в списъка й с интимни завоевания. Не за друго, а защото, когато се запознали, Тато вече бил нефелен на интимния фронт. “Любовница не успях да му стана, защото нямаше как. Когато се запознахме, той вече не е упражнявал мъжките си способности вследствие на някаква операция”. И ехидно допълва, че на процеса срещу Първия всичките му истински любовници се покрили като мишки. Само тя, Катя Паскалева и Невена Коканова имали доблестта да се изправят на свидетелската скамейка и да защитят Живков.

Източник: Blitz.bg



Димитър Василев Маринов.Известен с публичната демонстрация на гордост от познанството с хора като Илия Павлов, Дон Цеци, Дмитрий Минев – Руснака и други. В публичните си изяви се обявява още и за приятел на бедните, инвалидите, ромите и че помага на социално слабите. Самопровъзгласява се за „любимеца на народа“.


През пролетта на 2006 г. участва в първия сезон на VIP Brother. Именно оттогава става известен в цялата страна като комичен и пародиен образ на риалити герой.


Политика:


Първият му опит в политиката е свързан с Християнрадикалната партия. През 2003 г. е кандидат за кмет на Велико Търново, като получава 1,7% от вота (509 гласа).


На изборите за парламент през 2005 г. е водач на листата в Кърджали на ПД Евророма, която не прескача 4-процентната бариера.


На изборите за президент през 2006 г. Пищова не успява да се регистрира като кандидат, заедно с Росен Николов, поради това, че инициативният комитет не успява да събере необходимите по закон 15 000 подписа.


През 2015 г. отново е кандидат за кмет на Велико Търново, но губи изборите, привличайки скромен електорат.


На президентските избори през 2016 г. се кандидатира за президент в тандем с Радо Шишарката (кандидат-вицепрезидент).


През 2019 г. отново е кандидат за кмет на Велико Търново, като резултатът му е рекордно слаб – 0,65% от вота (203 гласа).


Почива на 3 март 2025 г.на 69 години в София



Дали някой млад човек в България може да познае кои са тези двама великани на родното ни кино? 


Невена Коканова е родена на 12 декември 1938 година в Дупница. Майка ѝ е от австрийската аристократична фамилия Фон Хелденберг, а баща ѝ е офицер от царската армия, служещ в българския корпус в Македония, който след Деветосептемврийския преврат е арестуван през 1947 година и пратен като политически затворник в Белене.


Започва кариерата си като стажант-актриса на 18-годишна възраст, през 1957 г., в Ямболския драматичен театър, без да има специално образование. Следват Драматичният театър „Рачо Стоянов“ в Габрово, Драматичният театър „Сава Огнянов“ в Русе и Сатиричният театър „Алеко Константинов“ в София (от 1961 г.).

Невена Коканова изиграва над 50 роли, с които пресъздава едни от най-запомнящите се женски образи в българското кино от самото му създаване до края на XX век. Снима се за пръв път в ролята на Ема във филма „Години за любов“ (1957) на режисьора Янко Янков. Изпълнява ролята на Ирина от екранизацията на романа „Тютюн“ (1962) (реж. Никола Корабов), България/СССР, Жана от „Инспекторът и нощта“ (1963) (реж. Рангел Вълчанов), Лиза от „Крадецът на праскови“ (1964) (реж. Въло Радев), Ана от „Карамбол“ (1966) (реж. Любомир Шарланджиев), Неда от „Отклонение“ (1967) (реж. Гриша Островски), Герда от „С дъх на бадеми“ (1967) (реж. Любомир Шарланджиев), Тинка от „Момчето си отива“ (1972) (реж. Людмил Кирков), учителката в „Най-добрия човек, когото познавам“ (1973), голямата етърва в „Дами канят“ (1980), Боряна в „Опасен чар“ (1984) и много други.


През 1969 г. се снима във филма на голямата италианска кинорежисьорка Лилиана Кавани „Галилео Галилей“.


Блага Димитрова написва „Отклонение“ специално за нея.


Неин съпруг е известният български режисьор Любомир Шарланджиев. Нейният брат Димитър Коканов също е актьор.

Коканова умира от рак през 2000 г., на 61 години.


Любомир Иванов Шарланджиев (по прякор Шарлето) е български театрален и кинорежисьор. Работи в областта на мелодрамата, психологическата драма, военното и приключенското кино.


Роден е в Горна Джумая в 1931 година. В 1956 година завършва ВИТИЗ при Желчо Мандаджиев. В 1956 - 1957 е режисьор в театъра в Габрово, а в 1958 - 1959 - в този в Русе. Специализира в Общосъюзния държавен институт по кинематография при Михаил Ром в Москва.


Като театрален режисьор Любомир Шарланджиев поставя „Всяка есенна вечер“, „Януари“ от Йордан Радичков и други. Прави режисьорски дебют в киното през 1962 г. с „Хроника на чувствата“. Режисира още филмите „Веригата“ (1964, Златна роза на Фестивала на българския филм във Варна, 1964), „Карамбол“, „Прокурорът“ (1969, награда за режисура на Съюза на българските филмови дейци, 1988), „С дъх на бадеми“ (1967), „Най-добрият човек, когото познавам“ (1973, Специална награда на Фестивала на българския филм във Варна, 1973), „Спомен за близначката“ (1976, Специална награда на Фестивала на българския филм във Варна, 1976), „Трите смъртни гряха“ (1979, довършен от съпругата му Невена Коканова) и телевизионния сериал „На всеки километър“ (1969 - 1972, съвместно с Неделчо Чернев).


Носител е на Димитровска награда (1971, с колектив). През 1980 година получава посмъртно голямата награда „Златна камера“ на Съюза на българските филмови дейци за значителен принос в българското кино. През 1988 година е награден заедно с Борислав Пунчев за филма „Прокурорът“.Съпруг е на Невена Коканова.



Единственият изграден тунел, който свързва Сверена с Южна България е тунелът „Кашана“ в недовършения Златишки проход. Тунелът е завършен на 80%, но проходът така и не е бил ремонтиран повече от 40 години.


Тунел Кашана е прокопан преди повече от 40 години, като дължината му е около 700 метра.


Той е трябвало да се използва с новопроектираната част на Златишкия проход. Причинте проекта да бъде изоставен са били основно 2: от една страна липсата на средства, а от друга проблеми с рудниците, които се намират под трасето. Въпреки, че официално не е отворен и асфалтиран, тунела се ползва от месните за по-лесно преминаване и избягване на огромните дупки по пътя на билото на прохода…

Тунелното съоръжение е било построено в края на 70-те и началото на 80-те години на миналия век. Дължината му е около 698 м. За сравнение, тунелът „Топли дол“ на АМ Хемус е 883 м, „Витиня“ е 970 м, а „Ечемишка“ 775 м. Тунелът „Траянови врата“ на АМ Тракия е с дължина 720 м. По всяка вероятност габаритът на изоставеното тунелно съоръжение не е подходящ за тежкотоварен трафик, но е напълно достатъчен за леки автомобили до 3,5 тона.


Причината за построяването му е неизвестна, а още по-малко известно е защо е бил изоставен. Никой незнае какъв е бил пълният проект, неизвестна е и собствеността на тунела. Версиите за неговото построяване варират от това, че е бил построен от местните рудодобивни предприятия, които са търсели по-удобна и бърза връзка със Северна България. Други теории гласят, че е изграден като стратегически военновременен обект, който е трябвало да осигури т. нар. „втори ешелон на защита“, както и да послужи за бързото прехвърляне на тежка военна техника от едната половина на България в другата. Известно е, че танкове и друга военна техника трудно ще премине през високо планинския проход Троян-Кърнаре, а през всички други възможни проходи в близост, като Витиня, Арабаконак и Гълъбец ще отнеме твърде много време. Важно е също така, че подобна гъста гориста местност е трудна за откриване от самолети и съответно трудна за бомбардиране.


Независимо от причините за построяването му, тунелът е изграден и почти 40 години по-късно е в много добро състояние, като дори има хидроизолация и почти никакви течове във вътрешността. Вероятно с разумни инвестиции този проход може да бъде довършен и тунелът пуснат в експлоатация. Всъщност Златишкият проход към днешна дата е затворен за движение. Странно, като се има предвид, че това е важен път още от древността.


Необходимо е държавата ни да преосмисли политиката по отношение на пътната инфраструктура, водена до момента. През последните 40 години са развивани основно връзките и направленията Запад-Изток, като реално е създадено „петолиние“ по това направление – това са АМ „Хемус“ и път I-3 и I-4, АМ „Тракия“ и път I-6 и I-8. В същото време няма нито една удобна и бърза връзка през Стара планина.



Томи (Пер Сундберг): Той се отказва от актьорството на 13-годишна възраст. По-късно изгражда успешна кариера в бизнеса, като ръководи маркетингова фирма в Малмьо. Днес се радва на спокойствие в Аликанте, Испания.


Аника (Мария Персон): Тя също напуска филмовата индустрия скоро след успеха на Пипи. Завършва медицинско образование и работи като медицинска сестра в Майорка, Испания.


Днес Пер е на 67 години. Въпреки че се превръща в звезда като дете, той решава, че актьорството не е неговото призвание.

Кариера: 

След филмите той завършва образованието си и става успешен бизнесмен. Дълги години заема ръководна позиция в маркетингова фирма в Малмьо.

Днес: Пер е пенсионер и живее в Аликанте, Испания. Изглежда като елегантен, белокос господин, който рядко се появява в медиите.


Мария Персон (Аника)

Мария е на 65 години. Тя се опитва да продължи с актьорството след „Пипи“, но бързо разбира, че етикетът „Аника“ ѝ пречи да получава сериозни роли.

Житейски път: Тя се премества в Майорка, Испания, още през 80-те години заради любовта. Там завършва обучение за медицинска сестра и работи в сферата на здравеопазването и грижите за възрастни хора.

Днес: Мария живее в Майорка. В последните години споделя, че страда от артроза в колената AD.nl, но поддържа топла връзка с „брат си“ Пер и Ингер.

Интересен факт: Тъй като по време на снимките през 1969 г. законите не са предвиждали хонорари за повторни излъчвания, актьорите не са станали богати от ролите си. 

През 2019 г. фенове от Нидерландия организираха дарителска кампания, за да им благодарят за детството, събирайки над 37 000 евро, които тримата си разделят.



Астрид Линдгрен (1907-2002) е световноизвестна шведска писателка, създателка на любими детски герои като Пипи Дългото чорапче, Карлсон, Емил от Льонеберя и други, чиито книги са преведени на десетки езици и са вдъхновили поколения деца по целия свят с идеи за уважение към индивидуалността и правата на децата, като дори е повлияла за приемането на закони срещу телесните наказания. 


Ключови моменти:


Герои: Пипи Дългото чорапче, Емил от Льонеберя, Карлсон, Братята с лъвски сърца, Роня - дъщерята на разбойника.

Световен успех: Книгите ѝ са издадени в над 100 държави, преведени на близо 70 езика.

Влияние: Противопоставя се на телесните наказания, което води до първия закон срещу тях в Швеция.

Признание: Носителка на наградата "Right Livelihood" (Алтернативен Нобел) през 1994 г..

Наследство: Оставя след себе си над 30 книги и символ на детска радост, свобода и уважение. 


Ако детството на Астрид Линдгрен е много щастливо, то нейното юношество е по-мрачно. „Тийнейджърските ми години бяха само съществуване, плоски и безжизнени, често бях меланхолична. И си мислех, както мнозина мислят, че съм толкова грозна, и че никога яма да се влюбя. Всички останали винаги са били влюбени...“ Но нейното юношество е и време на развитие и бунт. Тя присъства на всяка една театрална постановка или филм, давани във Вимербю. Освен това обича да танцува – както на традиционна музика, така и на новата популярна джаз музика. Астрид е първата жена в градчето, която подстригва косата си късо. Това предизвиква голямо вълнение, като хората, които я срещат на улицата, я молят да свали шапката си, за да я видят.


След като завършва училище, 16-годишната Астрид е наета в местния вестник „Вимербю Тидинг“. Тя е коректор, пише малки статии и кратки репортажи. Главният редактор на вестника Райнхолд Бломберг – баща на седем деца в развод, бързо забелязва таланта ѝ. През пролетта на 1926 г. Астрид разбира, че е бременна от него. За да избегне клюките и скандала, младата жена е принудена да се премести в столицата Стокхолм.


Първите ѝ години в шведската столица са множо тежки и самотни. Астрид започва да учи за секретарка в частния Институт „Бар-Лок“. На 4 декември 1926 г. ражда сина си Ларс („Ласе“) в болница ‘Rigshospitalet’ в датската столица Копенхаген – единствената болница, в която не е нужно да посочиш името на бащата. Принудена е да остави детето на приемно семейство в Брьоншой близо до Копенхаген и да се върне в Стокхолм, за да продължи обучението си.[9]


Получава първата си секретарска работа през 1927 г. в радио отдела на Svenska Bokhandelcentralen, където отговаря на оплаквания от клиенти. Живее много скромно и успява да оцелее благодарение на кошниците с храна, които семейството ѝ изпраща.[9]


През 1928 г. Астрид получава работа в Кралския автомобилен клуб, където неин началник е Стуре Линдгрен. Тя пътува до Копенхаген на всеки три месеца и често пише писма до сина си. По това време категорично скъсва с бащата на детето. През декември 1929 г. приемната му майка е приета в болница със сърдечни проблеми. През януари Астрид довежда в Стокхолм 3-годишния си син. По това време той говори само датски и смята приемното си семейство за свое. След няколко месеца заедно с майка си в стаята ѝ под наем и малко повече от година живот с баба и дядо си във фермата им, Ласе най-накрая се събира с Астрид завинаги, когато тя се омъжва за Стуре Линдгрен, чието фамилно име той взима. Ласе учи за инженер, но по-късно работи за компанията „Tre Lindgren AB“, която управлява правата върху театралните и филмови сценарии на Астрид Линдгрен. Има има три деца (едно от които – от първия му брак). Умира в Стокхолм през 1986 г.


В Стокхолм Астрид е ухажвана от шефа ѝ Стуре Линдгрен (1898 – 1952), който се влюбва в нея и иска развод от жена си. На Великден 1931 г. двамата сключват брак и се преместват в едностаен апартамент на улица Vulcanusgatan до метростанция St Eriksplan в Стокхолм. Синът на Астрид, Ласе, се премества при тях за постоянно и получава фамилното име „Линдгрен“. През 1940 г. Шведската автомобилна асоциация прави мъжа ѝ свой главен изпълнителен директор – позиция, която той заема до смъртта си. Стуре посвещава почти целия си трудов живот на автомобилния бизнес. Участва в много международни проекти и Астрид го придружава на няколко по-дълги пътувания. Той е мил човек с чувство за хумор, който обича да прекарва времето си в компанията на добри приятели в различни ресторанти в Стокхолм. След смъртта му Астрид никога повече не се омъжва.


През май 1934 г. се ражда дъщеря им Карин. След като завършва училище, тя учи езици и история на литературата в Стокхолмския университет и оттогава работи като литературна преводачка от английски, френски, немски, датски и норвежки на шведски. Пише и две книги за деца. През 1958 г.се омъжва за Карл Улоф Найман, от когото има четири деца. При смъртта на Астрид Линдгрен Карл отговаря за семейните компании, които контролират правата върху творбите ѝ. Карин допринася с важни знания за всички видове материали, документиращи живота и работата на писателката.


През 1941 г. семейството на писателката се установява в апартамент на улица „Долаготан“ 46 в Стокхолм, който съществува и до днес. Въпреки че е домакиня, тя изпраща написани от нея разкази и приказки на вестници и списания като Landsbygdens Jul и Stockholms-Tidningen. Продължава да помага на съпруга си при нужда, например като редактира различни публикации или помага като секретарка на големи автомобилни събития.


По време на Втората световна война е инспектор на разузнавателната служба в отдела за цензуриране на писма – работа, която самата тя нарича „мизерна“.




Роденият през 1942 г. в с. Мошино (сега квартал на Перник) Боян Радев Александров е назначен като младши разузнавач (физкултурник) през февруари 1964 г. в Трети отдел на Софийско градско управление – МВР. Длъжността е по щата на Държавна сигурност. Боян Радев има завършен 7-и клас и толкоз. Произхожда от бедно селско семейство, родителите му са разведени, има две години по-малък брат Емил – също борец, който се „движи в неподходяща среда“. От 1958 г. активно тренира борба и работи в Меднодобивния комбинат „Георги Дамянов“. През 1959 г. става шампион по борба за юноши, а следващата година е включен в националния отбор.

След като изкарва войниклъка в спортна рота на ЦДНА, продължава спортната си кариера в „Миньор“ – Перник. Това сочи справката от изучаването на Боян Радев, преди да бъде назначен като младши разузнавач (физкултурник).

В сведенията, събрани за него, няма нищо забележително, с изключение на изречението на партийния секретар на Мошино: „На Боян Радев не може да се поверява отговорна работа, тъй като не желае да учи“. Това нежелание личи от кратката собственоръчно написана молба да започне работа в органите на МВР. Приложената автобиография е написана ръкописно, но от друг грамотен човек с обработен почерк.


През 1974 г. Боян Радев сключва брак с Мария Арнаудова. В документите е отбелязано, че сестрата на бъдещата му съпруга е омъжена за члена на БКП Бранимир Григоров Стефанов, а техен кум е Венелин Коцев. Техният син, кръстен на баща си, е небезизвестният сикаджия Бранимир Григоров. Криминално проявеният Бранко Григоров имаше общ бизнес с Поли Пантев и беше съдружник с руския мафиот Герман С. Винокуров в средата на 90-те години. Прострелян е на 26 юни 2004 г. и умира три дни по-късно.

Когато се жени, Боян Радев вече е подполковник от самостоятелния отдел II на ДС за външно наблюдение и проследяване. Според атестация от април 1967 г. той е дисциплиниран и скромен, но поради активната си спортна дейност е работил реално само няколко месеца, основно в охранителни мероприятия. Липсва му опит и трябва да повишава служебната си квалификация.

В кадровото му дело по-нататък се акцентира почти изцяло върху спортните му успехи – вече като треньор в „Левски-Спартак“. Награждаван е многократно, включително с парични награди, и е повишаван предсрочно в звание и длъжност заради високите си спортни постижения. Документите показват, че всички преназначения в ДС са правени с цел да расте в длъжност, звание и заплата.

На 6 април 1965 г. е преназначен за разузнавач в УБО по нареждане на заместник-министър Мирчо Спасов и Гръбчев. След златния медал от световното първенство в Толедо през 1966 г. е назначен за старши разузнавач в отделение за оперативно-техническа и охранителна дейност. През 1967 г. получава софийско жителство, предсрочно става капитан, а през 1968 г. – майор по указание на Тодор Живков. През 1970 г. длъжността му е трансформирана и той става адютант на министър ген.-полк. Ангел Солаков със заплата 180 лв.

В края на 1971 г. е направен опит да бъде уволнен от МВР и му е предложена волнонаемна длъжност в „Левски-Спартак“, която той отказва. За него е създадена нова длъжност в самостоятелния Втори отдел на ДС. От април 1975 г. е началник-отделение, водещ се към отдел „Физкултура и спорт“. През 1977 г. се опитва да получи 15% допълнително възнаграждение като заслужил майстор на спорта, със задна дата за цялата година.

Единствената му неспортна проява, за която е награден, е през 1978 г. във връзка с разпространението на „Декларация-78“. За проявена находчивост при залавянето на обектите по делото „Декларатор“ Боян Радев е награден с Медал за заслуги за сигурността и обществения ред.

От 5 декември 1980 г. е назначен за сътрудник II степен в Българския културно-информационен център „Дом Витгенщайн“ във Виена. Получава 9800 шилинга и около 100 лв. в България. Въпреки че няма средно специално образование, е приравнен по щат. Успява да си осигури и допълнително заплащане от МВР със задна дата.

Документите за дейността му във Виена са събрани в работно дело под псевдоним „Данков“. Той изпълнява задачи на външното контраразузнаване, въпреки че не владее езика и отказва да го учи. Използван е за контраразузнавателни задачи, охрана, наблюдение на българската емиграция и работа по обект „Елисавета“.

В сведенията си „Данков“ описва контактите си с обекта, включително изразходвани суми. Има забележки за липса на контрол върху разходите му. Налице са и разписки за значителни суми, изплащани за изпълнение на задачи. Част от застраховката и разходите за автомобила му се поемат от държавата.

През 1982 г. установява контакт с обект „Лагериста“, който му предава над 100 страници сведения за вражеската емиграция. Има данни, че Радев получава картини като подаръци и изпраща валута в България чрез пътуващи лица.

Въпреки положителните оценки за дейността му, през 1986 г. не му е удължен престоят във Виена. В документите се загатва за възможна компрометираща информация срещу него, свързана с финансови злоупотреби, открита в касата на ген. Васил Коцев след смъртта му.


Мария Дерменджиева/Източник: glasove.com



Снежните зими в Русе през 70-те години са били легендарни и предизвиквали сериозни затруднения, но и много спомени сред жителите на града. 

Снежната епопея на Русе през 70-те години: Спомени от една сурова зима

През 70-те години на 20-ти век Русе, често наричан „Малката Виена“ заради своята архитектура, е бил известен и като един от най-студените градове в България през зимата. Спомените от онези години са живи и разказват за огромни снегонавявания и предизвикателства, които днес изглеждат почти нереални.

Метри сняг и "снежни блокади"





Архивни снимки показват улиците на Русе затрупани с метри сняг, а не само заснежени. Хората си спомнят за "снежни блокади", които продължавали със седмици или дори месеци. Снегопочистването е било трудна задача, често изискваща мобилизацията на местното население. Жителите са чистели пред блоковете и по улиците си, а не е било изключение да се виждат и конски впрягове с каручки, използвани за транспорт по затъналите в сняг улици.

Не само предизвикателство, но и забавление

Въпреки трудностите, тежките зими са носели и много радост, особено за децата. Спомените включват детски игри в снега и шейни като основно средство за придвижване. Тези моменти са създавали силно чувство за общност и взаимопомощ сред русенци.

Тези исторически снимки и разкази свидетелстват за по-суров климат и различни времена, когато зимата е била истинско природно явление, изискващо сериозна подготовка и устойчивост от хората.



Почивките по време на социализма в България често бяха организирани чрез предприятията и заводите, като разпределението на местата ставаше със специални карти. Тези карти осигуряваха достъп до почивни станции на профсъюзите на преференциални цени, понякога за символични суми като 18 лева за 20 дни пълен пансион.

Организация и логистика

"Карти от завода": Това беше основният начин за осигуряване на лятна или зимна почивка. Работниците подаваха молби и получаваха карти за определен период (често 14 дни) и дестинация, които бяха силно субсидирани.

Транспорт: Пътуването до курортите най-често се осъществяваше с личен автомобил, както е показано на снимката, или с организиран от предприятието транспорт (автобуси).

Багаж: Стягането на багажа включваше всичко необходимо за престоя, тъй като пазаруването на място можеше да е предизвикателство поради липса на разнообразие в магазините. Върху колите често се монтираха багажници за допълнителен багаж, сърфове или други принадлежности.

Атмосферата на почивката

Почивките бяха време за отдих и социализация с колеги и семействата им. Черноморието беше рекламна витрина на социалистическа България, привличайки както местни туристи, така и чужденци. Снимката улавя този дух на приключение и подготовка за заслужена ваканция.


Картите за почивка по време на социализма в България са се давали чрез профсъюзите на предприятията и заводите. Те са били част от социалната политика, целяща да осигури достъпен отдих за трудещите се. 

Процес на получаване

Кандидатстване: Работниците и служителите подаваха молби до профсъюзното ръководство на своето предприятие.

Разпределение: Местата в почивните станции (на море или на планина) бяха разпределяни на база различни критерии, като трудов стаж, заслуги, семейно положение или просто на ротационен принцип.

Период: Обикновено почивките бяха за фиксиран период от време, например 14 или 20 дни.

Субсидиране: Държавата силно субсидираше тези почивки, за да бъдат достъпни за всички работещи. 

Цени

Цените на тези карти са били символични в сравнение с реалната стойност на услугата. Например, според спомени от онова време: 

През 1976 г. 20 дни пълен пансион са стрували около 18 лева.

В някои случаи, големи предприятия като "Арсенал" (Казанлък) са давали карти за почивка дори безплатно. 

Тези цени са били изключително ниски, като целта е била да се осигури възможност за почивка на всеки, независимо от финансовото му състояние.




Когато си роден в края на осемдесетте или началото на деветдесетте, помниш неща от ранните си години, които вече не се случват на децата в свестни семейства.

Епохите се менят и понякога всичко изглежда, сякаш изпадаш от някаква паралелна действителност, случила се преди има-няма 30 години, за която никой не говори по една или друга причина.

И все пак ние бяхме там, играехме волейбол на улицата, където моторно превозно средство минаваше веднъж на 15 минути с шофьор, търпеливо изчакващ да отместим мрежата, за да продължи по пътя си.Возехме се в колички за дърва и въглища, бутани от смущаващо ухилен приятел по тротоара, а някои от нас общуваха отблизо с почти екзотични животни, които после биваха убивани по особено жесток и показен начин малко преди Коледа…


Ето 8 неща от нашето детство, които сега често звучат, меко казано, смущаващо:


Излизане от къщи без телефон, цел и придружител


Понякога и без предупреждение.


ПРОСТО СТАВАШ СУТРИН ПРЕЗ ЛЯТОТО И ОТИВАШ ДА ИГРАЕШ СЪС СЪСЕДЧЕТО НЯКЪДЕ ТАМ – НАВЪН.

За целта първо се проверява дали човекът си е вкъщи посредством звънене на входната му врата и любезен разговор с баба му, която винаги е сигурна, че именно ТИ ще научиш внучето ѝ на наркотици и лоши неща в този живот, нищо че си в четвърти клас и за наркотици и лоши неща си чувал само от баба си.


Евентуално хвърляш дребни на вид камъни по прозорец, ако другарчето живее в ниското и стаята му е разпознаваема отвън.


Не го ли завариш у дома, тръгваш да го издирваш из квартала. Друг начин за среща няма. По някое време неочаквано се стъмва и в най-добрия случай близък роднина ти крещи с всичка сила от балкона да се прибираш да ядеш ВЕДНАГА, „защото иначе не знам“, а в най-лошия те търси да те бие.


Ползване на прашки, фунийки, бой с пръчки, кеч


Значи, във фунийките по-отворените слагаха иглички. Става дума за хартиени фунийки, които се изстрелват през метална тръба чрез духане срещу даден обект. Идеята е уж да стреляш по неодушевени предмети и статични мишени, но масово дечицата на 90-те таргетираха дребни животни, защо не и досадни лели.


Хулиганчета.


За да се запази вселенският баланс, се намираха и добри деца, които да стрелят по тях в съпричастност с дребните животни. Без иглички. Нали сме добри…


В този ред на мисли веднъж с братовчедките и компания решихме да играем на „замерванка с павета“. Не знам на кого му хрумна тази брилянтна идея. Наредихме се в две колони по един и почнахме.


Представител на нашия лагер уцели по-малката с паве в главата някъде на петнайсетата секунда от старта. Всичко стана в кръв и рев. Позашемети се, но оцеля. Още има белег.


Това – отделно от кеча и „задушаващите тръшвания“, които се практикуваха на дневна база за купона. По едно време пуснаха дори миришещи листчета с кечисти, помня… Култ!


Катерене по дървета и други височини


Прескачаш разни огради из квартала по цял ден, навлизаш в чужди територии и се катериш по дървета, за да ядеш неузрели плодове, от които после те боли коремът, или просто за да наблюдаваш какво се случва там долу с простосмъртните, без никой да те вижда. Важно е да си във високото.


Веднъж, докато баща ми си работеше нещо из двора, пред нас паркира патрулка и от нея излязоха чичковци, които съобщиха, че взимат брат ми в районното, защото е хванат да се катери по строителния кран до болницата над нас заедно със съседското момче Миленчо. Беше някъде пети клас. Отиде да дава обяснения.


Детски (физически) труд


Друг спомен: събирахме охлюви за пари. Просто наблизо едни хора в един склад изкупваха охлюви и ние им ги събирахме и им ги носехме. Една част, де. Една малка част.


НА ПО-КЪСЕН ЕТАП ОСЪЗНАХ, ЧЕ ГИ УБИВАТ НЯКЪДЕ ТАМ ПО ВЕРИГАТА, И МИ СТАНА ТЪПО. НО СИ БЕШЕ РАБОТА. КАТО ЗА ГОЛЕМИ.


В тази връзка се сещам как веднъж твърде ексцентричната ни преподавателка по изобразително изкуство, светла ѝ памет на жената, в 6 клас ме изпрати до болницата в съседство на училището да проуча работното време на гинеколог Еди-кой си. Снаха ѝ чакаше дете. Беше голямо вълнение, в което всички ученици, щем не щем, бяхме въвлечени. Други деца ходеха да ѝ купуват разни неща от магазина примерно. При нужда. Ей така – между другото, по време на час…


Ядене на каквото ти даде съседката


Или как баба ти понякога пържи картофи в тава, пълна със свинска мас. И пак си си кльощаво дете. Да не е по-лошо от буритото „на мола“? Питам.


Ако живееш или прекарваш летата си в населени места с къщи и градини, то ядеш всичко, което хората са си посадили. Понякога дори да не е за ядене. А и все някой ще те нахрани с нещо. Обикновено с филия с лютеница или с мед и масло. Оферта отвсякъде.


На мен дядо ми беше най-добрият сладкар в Искърското дефиле. Може би и на планетата. Непрекъснато идваха хора да поръчват торти вкъщи, а в работилницата му имаше едно канче с течен шоколад, вечно пълно, от което тайно кусах всеки ден по няколко пъти. Водех при възможност и избрани приятели, особено ако исках да ги впечатля или спечеля на своя страна за определена кауза. Работеше. Вече сладко не ям.


Строене на съоръжения, работене с машини, майсторене на неща


Вкъщи, помня, имахме един пирограф. И въпреки че изобразителното изкуство така и не ми се удаде в тоя живот, обичах да горя дърво с тази машинка и да си правя разни артове за спорта. Бях леко пироман дете. Огън да има.


Пирографът е уред, който се включва в контакта, за да се нагрее една метална пластина до червено, след което започваш да дълбаеш с нея в дърво с цел правене на изкуство. Разбира се, винаги можеш да си изгориш главата от несъобразителност или твърде много вдъхновение.


Иначе по едно време баба ми и дядо ми, с които споделяхме един дом, гледаха зайци. В един момент, разбира се, ги убиваха и от тях оставаха само опашките. С братовчед ми веднъж ги събрахме и погребахме малките пухкави топчета козина около къщата.


ЦЕЛИЯТ ДВОР БЕШЕ В КРЪСТОВЕ ОТ ДЪСКИ, КОИТО САМИ ЗАКОВАВАХМЕ С ПИРОНИ.

Помня как майка ми се прибра от работа и откачи. Помня го ясно.


Возене в кола без столче, въздушни възглавници и други обезопасяващи приспособления


В бяла лада комби човек се вози, стига да успее да затвори вратата. От петия опит. Няма 56 хиляди протекции и системи за сигурно придвижване на деца, но то и трафик няма толкова по улиците.


Скоростите са ниски, а до морето се пътува 8 часа с кола, ако си от Западна България, като се спира по няколко пъти да се яде на капака или да се повръща (тогава – по-често) заради острата миризма на бензин в автомобила и заради завоите. Все пак не си на магистрала. А и децата си повръщат на общо основание, да не забравяме това.


Управляване на немоторни превозни средства без каска и предпазители


Учиш се да караш колело в двора на училището, което все още не посещаваш, и веднага се забиваш в огромен храст, който, разбира се, се оказва шипка или коприва и те прави червен, ранен, подут и ревящ за секунди.


Спускаш се с найлон по улиците, с шейна – ако баща ти има пари за такава и/или на него също му се спуска с шейна.


Помня как в по-горните класове с приятелки редовно се влюбвахме в скейтъри.


Заради едно момче със скейт за първи и последен път влязох в погото на един концерт някъде на „Пиротска“. Големи бяхме вече, в първите класове на гимназията. Изгубих си обувката, след като паднах в мелето. Вдигнаха ме и ме и ме изкараха. Той дори не забеляза.


Ами, така беше. Много други неща също се случиха. Като компреси и разтривки с ракия например при лека настинка. Или пък да вземеш дъвка от земята… Не беше изключено. Пълен скандал.


И все пак станахме хора някак. Каквото и да значи това. Понякога не значи нещо особено, друг път е УАУ. Всичко е в първите седем години, казват…


Източник:goguide.bg



Заводът за помпи "Георги Димитров" във Видин е бил най-голямото предприятие за производство на водни помпи в България и на Балканите през 80-те години на миналия век.


Заводът възниква като малка работилница, която е национализирана през 1947 г..


По време на социализма преживява период на бързо развитие и в рамките на СИВ се специализира в производството на водни помпи за промишлеността и селското стопанство. Продукцията се е търсела в Африка и арабския свят, не само в СССР.


Предприятието е било известно като Държавен машиностроителен завод „Георги Димитров“ (ДМЗ), а по-късно е преобразувано в Стопански комбинат „Випом“, включващ и други заводи.


Работна атмосфера и любопитни факти


За развитието на подобни мащабни индустриални обекти са били необходими голям брой грамотни и образовани хора, включително инженери, завършили специалности като "Хидравлични машини".


Продукция: Произвеждали са се различни видове помпи, включително вертикални центробежни помпи за канализационни помпени станции.


След промените: След 1989 г. заводът е приватизиран, но продължава да работи и до днес, макар и с частен собственик. Ликвидацията на много държавни производства след този период се свързва от някои със стремежа да не са конкуренти на западни компании.


"Випом" АД продължава да съществува и работи активно и в наши дни, като поддържа производствената си дейност и развива бизнеса си. 


Съвременно състояние


Дейност: Предприятието продължава да произвежда помпено оборудване, включително широка гама от центробежни, многостъпални, химически и други видове помпи, както и резервни части за тях.


Собственост и управление: След приватизацията, собствеността и управлението на "Випом" АД претърпяват промени през годините, като към юли 2024 г. дружеството е в актуално състояние по данни от Търговския регистър. "ТК-Холд" АД е участвало в управлението, а дружеството има и дъщерно дружество в Москва – "Випом. Трейд", което се занимава с продажби на руския и пазарите от ОНД.


Качество и иновации: Фирмата разполага със собствена акредитирана хидравлична лаборатория за изпитване на помпи съгласно международните стандарти (БДС EN ISO 17025). 


Финансовото състояние позволява инвестиции в нови производствени мощности.


Пазари: "Випом" участва в международни технически панаири и продължава да търси пазари както в България, така и в чужбина. 


Предприятието е символ на видинската индустрия и въпреки турбулентните години след промените, успява да запази дейността си и да се адаптира към пазарната икономика. 



Днес Софийският маратон е мащабно международно събитие, но неговите корени ни връщат в една по-различна епоха. 80-те години на миналия век бяха времето, в което леката атлетика в България изживяваше своя "златен век", а масовото бягане тепърва си проправяше път като символ на свобода и висок спортен дух.

Началото (1983 г.)

Първото издание на маратона се провежда през пролетта на 1983 г.. Тогава София се присъединява към световната вълна на градските маратони. Организацията в тези ранни години е белязана от огромен ентусиазъм. Близо 50 000 души – професионални атлети и любители – заливат улиците на столицата. Линиите на старта не са просто професионални атлети, а хиляди столичани, облечени в емблематичните за времето памучни екипи и гуменки „Ромика“ или „Адидас“, произведени по лиценз.

Атмосферата на 80-те и емблематичният кадър

Приложената  снимка улавя именно този исторически момент. Тя показва огромната човешка река от бегачи, които са изпълнили широкото пътно платно, идентифицирано впоследствие като част от бул. „Цариградско шосе“. В далечината се вижда панорамата на града, а буйната зеленина обгражда трасето.

Маршрути през стара София: Трасето преминаваше през сърцето на града, покрай забележителности, които все още помнят ехото от стъпките на първите маратонци.

Липсата на високи технологии: Нямаше смарт часовници или GPS проследяване. Бегачите разчитаха на хронометри „Слава“ и на пунктове за освежаване с обикновена вода.

Истинско спортно майсторство: През 80-те българските бегачи на дълги разстояния бяха сред европейския елит и вдъхновяваха младите.

Защо тези години са важни?

Маратонът през 80-те не беше само състезание, а социално явление. Всяка архивна снимка от това време е ценен документ за архитектурата на града, модата на епохата и неподправената емоция на финала.

Днес, десетилетия по-късно, Софийският маратон продължава тази традиция, напомняйки ни, че пътят към 42-та километра винаги започва с една първа, смела крачка – точно както през 1983-та.


Други забележителни моменти от 80-те


Промяна на трасето: Първоначалното трасе от 1983 г. е било уникално и е свързвало София със село Нови Хан и обратно. Това е съществена разлика от днешните градски маршрути. През годините трасето се променя няколко пъти, за да се намери оптималният и най-атрактивен маршрут през столицата.

Масовост и социален феномен: Както се вижда от снимката, събитието е било изключително масово. Участието на близо 50 000 души в първото издание през 1983 г. е впечатляващо число, което говори за огромния ентусиазъм и желание на хората да спортуват и да бъдат част от голямо международно събитие.

Елитни български атлети: 

През 80-те години българската лека атлетика е в своя подем. Маратонът привлича най-добрите родни бегачи на дълги разстояния. Имената на Милка Михайлова и Петко Стефанов се открояват, като всеки от тях има по седем победи в историята на състезанието, много от които вероятно са постигнати именно в този период.

Липса на чуждестранна конкуренция: За разлика от последните години, когато африкански бегачи окупират челните места, през 80-те години победителите са били предимно български спортисти. 

Тези моменти подчертават както уникалността на първите издания, така и силния български дух и спортни постижения от тази епоха.


НАЙ-ЧЕТЕНИ👇

ПОСЕТИТЕЛИ ГЕДАТ👇

АРХИВ НА САЙТА

Сайта bgspomen.com не разполага с ресурсите да проверява информацията, която достига до редакцията и не гарантира за истинността и, поради което, в края на всяка статия е посочен източникът й, освен ако не е авторска. Възможно е написаното в някой статия да не е истина, както и всяка прилика с действителни лица и събития да е случайна.

КОНТАКТИ: