Ползи и негативи от казармата по времето на социализма в Народна република България

Казармата по времето на социализма в Народна република България (НРБ) е била важна част от живота на много мъже. Това време е известно с редица особености и ефекти върху обществото и индивидите. Ето някои от ползите и негативите от военната служба през този период.

Ползи,социална интеграция и дисциплина

Казармата е играла ключова роля в социалната интеграция на младите мъже. Тя е предоставяла възможност за създаване на трайни приятелства и е насърчавала чувството за принадлежност към обществото. Освен това, военната служба е била средство за изграждане на дисциплина и отговорност у младежите, което често е било полезно в по-късен етап от живота им.

Професионални умения

Военната служба е давала възможност на младите мъже да научат различни професионални умения, като шофиране, механика, електротехника и други. Тези умения са били ценни и са помагали на много от тях да намерят работа след завършване на службата си.

Физическа подготовка

Казармата е предлагала интензивна физическа подготовка, която е подобрявала физическата форма и здравето на младежите. Тази подготовка е включвала тренировки, спортни състезания и други физически дейности.

Негативи и лични ограничения

Един от основните негативи на казармата е била липсата на лична свобода. Военната служба е изисквала пълна посветеност и често е нарушавала личния живот на младежите. Те са били принудени да се подчиняват на строг режим и заповеди, което е могло да бъде потискащо за много от тях.

Психологически стрес

Някои млади мъже са изпитвали сериозен психологически стрес по време на службата си. Строгата дисциплина, липсата на свобода и понякога тежките условия са оказвали влияние върху психическото здраве на службите.

Загуба на време

За много млади мъже времето, прекарано в казармата, е било възприемано като загубено. Те са били откъснати от образованието и професионалното развитие, което е могло да постави кариерата им на пауза и да забави личното им развитие.

В заключение, казармата в НРБ по времето на социализма е била институция с множество влияния върху младите мъже. Докато е предлагала ценни социални и професионални умения, тя също така е създавала предизвикателства и ограничения.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първото показно убийство през соца е на турския консул в Бургас -1982 г.

Блок 1, вход Б в бургаския комплекс Славейков, където е живял турският консул и е извършено убийството.

Арменски командоси от организацията за справедливост срещу арменския геноцид са убили турския административен аташе в Бургас Бора Сюелкан. Това става на връх 9 септември 1982 г. и вдига на крак българските спецслужби. Подробностите излизат на бял свят от строго секретна информация № 240 на Второ главно управление, публикувана в документалния сборник „Международният тероризъм в досиетата на ДС“.

45-годишният Сюелкан е застрелян близо до жилището му в бургаския квартал Славейков около 14,30. На местопроизшествието са намерени пистолет 9 мм, марка „Стар“, 4 гилзи, медицинска ръкавица и парче американ с размери 49/23,5 мм, върху което с флумастер е написано на английски:

„Ние убихме турския дипломат. Арменски командоси оторганизацията за справедливост срещу арменския геноцид.“

Същия ден в 23,30 ч непознат мъж се обадил на тел. 160 в СГУ на МВР и заявил: „Убийството на турския дипломат е извършено от гръцката централа, чиято база се намира до Съдебната палата в столицата.“

Западните медии гръмват по случая. Според коментарите отговорност за извършения терористичен акт поела арменската организация „Асала“. Съществували обаче версии, че убийството на дипломата може да е извършено и от гръцко-кипърски, ливански, палестински, египетски, кюрдски, турски и други националистически или контрабандистки организации. Според документа то можело и да е дело на „разузнавателните служби на някои от империалистическите държави, заинтересовани от подриване външнополитическите позиции на НРБ спрямо Турция“.

Заради убийството на турския дипломат е открито Централно дело за оперативно издирване (ЦДОИ) на терористите. Изградена е оперативна група. Тя установява, че Сюелкан е поддържал близки връзки с разузнавачи от МИТ, които били на дипломатическо прикритие в представителството. По тяхна поръчка установил контакти с турски търговци, подозирани в контрабандна дейност, с терористи и контрабандисти от арменски произход. Запознал се е с търговеца Армян Хамбарян, живеещ в Швейцария, който бил в делови отношения с български външнотърговски предприятия и често идвал в България. Хамбарян проявявал интерес как е обезпечена физическата безопасност на хората от турското консулство в Бургас, какви мерки се вземат за тяхната сигурност и дали са въоръжени. Искал снимка за спомен от убития.

Според българските офицери малко преди убийството Сюелкан се е намирал в депресия и изпитвал страх от покушение над него.

Разпитаните свидетели и очевидци на престъплението дали следното описание на терориста: мъж на възраст около 20-25 г., ръст до 180 см, атлетично телосложение, продълговато лице, черна, слабо къдрава коса, мургав. Установено било, че от 16 до 18 ч. на 8 септември лице с подобни белези е седяло на една от пейките в градинката пред жилището на дипломата и е наблюдавало входа. Около 14,30 ч дипломатът бил забелязан да се прибира в жилището си, където на входа бил прострелян смъртоносно от същото лице.

Убиецът успял да избяга и да се укрие между блоковете на жк Зорница. Някои граждани се опитали да го настигнат и заловят, но без резултат. От окръжното управление на МВР отцепили района, но и това не помогнало.

На 10 септември 1982 г. към 15 ч работници от СП „Чистота“ намерили и предали пистолет зареден с 8 патрона, захвърлен в контейнер пред блок 41 в жк Изгрев, на около 800 м от местопроизшествието.

Убиецът на дипломата и неговите съучастници не били заловени.

Документът оценява убийството като остра антибългарска, антисъветска и антикомунистическа проява.

Предполага, че то било извършено от арменската терористична организация „Асала“, но не се изключва терористите да са ползвали услугите и на други арменски, ливански, пакистански, египетски или гръцки граждани, а така също и на наши граждани.

6 самолета отвлечени за 8 г.

6 български самолета са били отвлечени за 8 г. – от 1975 до 1983 г., става ясно от документите в сборника „Международният тероризъм в досиетата на ДС“.

Първият инцидент е на 28.06.1975 г. Тогава около 16 ч на летището в Солун принудително кацнал самолет на БГА „Балкан“ Ан-24, от който излязло лице и се предало на гръцките власти. При разследването се установило, че 7 минути след излитането на самолета от Пловдив за София Тончо Иванов Гагов, седящ на втората седалка, станал рязко и проникнал в капитанската кабина, която не била заключена. Той насочил пистолет към екипажа и поискал самолетът да вземе курс към Атина. Командирът се подчинил и приземил самолета в Солун.

Похитителят е 30-годишен български гражданин, със средно образование. През есента на 1974 г. след психическо разстройство направил опит да се самоубие. Месеци след похищението на самолета гръцките власти съобщили, че при преместването му в друг затвор той се хвърлил от прозореца и се самоубил.

На 18.06.1977 година самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, летящ от Видин за София с 4-членен екипаж и 44 пътници, принудително кацнал в Белград.Седем минути след излитането на самолета Румен Цанков Димитров – 22-годишен, неженен, с основно образование, осъждан за кражби, регистриран като психопат, станал от мястото си и с насочен към главата на стюардесата пистолет поискал връзка с екипажа. Настоял самолетът да се приземи в Лондон, а след това в Мюнхен. Изпълнявайки даваните от земята указания, командирът заявил, че няма достатъчно гориво. Самолетът кацнал в Белград, където похитителят бил обезвреден от югославските власти.

На 16.01.1981 г. 10 минути преди кацането на самолет Ту – 134, изпълняващ рейс София – Варна, човек в немска униформа и отличителни белези на хитлерист с пистолет в ръка се отправил към кабината на пилотите. Минути по-късно е обезвреден. Похитителят Емил Стойнев Крумов, на 17 г., се оказал психически болен, а пистолетът – саморъчно направен, негоден за стрелба.

На 8.08.1982 г.самолет на БГА „Балкан“ Ту-134 изпълнявал рейс София-Варна. Около 20 минути преди кацането бордния домакин предал на командира бележка, че в задния багажник се е укрило лице, което държи в ръцете си кутия и от нея се показвал шнур и запалка. Човекът искал да се осъществи полет до Виена. Командирът уведомил похитителя, че желанието му ще бъде изпълнено. Едновременно с това уведомил София и Варна и изпратил радиста да каже на похитителя, че ще кацнат във Варна, където ще заредят и отново ще излетят. С мъжа били още петима, включително майка му и сестра му. Преди кацането на самолета са взети мерки за обезвредяване. Установено било, че похитителят – Иван Кръстев Георгиев – на 41 г., разполагал с 1550 г взривно вещество амонит в насипно състояние и 3 детонатора.

През октомври 1982 г.самолет Ту-134, извършващ чартърен полет Бургас-Варшава, бил отклонен 40 минути след началото на полета от полския гражданин Пургал Збигнев, роден 1955 г. С бръснач в ръка той се приближил към стюардесата и пожелал самолетът да се приземи във ФРГ. Поради липса на гориво се съгласил да кацне във Виена. През целия полет държал бръснача на гърлото на стюардесата и дори й причинил повърхностни рани. При кацането на летище Виена мъжът се е предал на полицията.

На 7.03.1983 г. бил направен опит за отклоняване на самолет Ан-24 на БГА „Балкан“, извършващ полет София-Варна. 20 минути след излитането 4-ма български граждани извадили джобни ножчета и задържали стюардесата. Командирът уведомил летищата София и Варна, като му било дадено указание да уведоми похитителите, че лети към Виена, а всъщност държал курс към Варна. Там похитителите били обезвредени. Единят бил застрелян, тъй като създал реална опасност за живота на стюардесата.

Между 1976 и 1981 г. били отвлечени и 3 турски самолета, принудени да се приземят в България.

Хора на Абу Нидал обещават на ДС, че няма да ни гърмят

Hегласна среща между хора на палестинеца Абу Нидал и ДС се е състояла в София през юни 1985 г. Това става ясно от строго секретна информация до шефа на ПГУ ген. Васил Коцев. На срещата хората на Абу Нидал обещали, че няма да правят терористични акции в България, а ако получат сведения за такива планове на други лица или организации, ще информират МВР.

Обещали още, че до месец ще съобщят всички данни, които имат за „Мюсюлмански братя“ и „Сивите вълци“. От написаното става ясно, че двама чужди студенти в Плевен са членове на „Мюсюлмански братя“, затова ДС събира информация за тях.

Съмнение, че западни спецслужби стоят зад повишената активност на различни терористични организации у нас в началото на 80-те г., се прокрадват в строго секретна телеграма на министъра на вътрешните работи Димитър Стоянов. Тя е пратена на 23 ноември 1984 г. до началниците на централните поделения. Той препоръчва да се активизира агентурната работа, която да хване опитите на западни служби да ползват временно пребиваващи арабски граждани у нас за подривна дейност. Иска се внедряването сред членове на арабски терористични организации и особено в „Мюсюлмански братя“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как е протичала службата на войниците в една гранична застава в България през 1980 година

 

Войници от Гранична застава"Спартак " в село Щит,1978-1980 г

През 1980 година България все още е в рамките на социалистическата система и е част от Източния блок. Граничните застави имат ключова роля в опазването на държавната граница и контрола над движението на хора и стоки. Войниците, служещи там, изпълняват важни задачи в защита на сигурността на страната.

Организация и структура

Граничната застава е военна единица, разположена в близост до границата. Тя е съставена от офицери, сержанти и войници, които работят в координация за изпълнение на поставените задачи. Началникът на заставата отговаря за управлението и организацията на дейностите, а под негово ръководство са различни подразделения, фокусирани върху специфични аспекти на службата.

Задачи,отговорности,патрулиране и наблюдение

Основната задача на граничните войници е патрулирането на границата. Те извършват редовни обиколки по граничната линия, за да следят за незаконни преминавания и контрабанда. Патрулите се извършват пеша или с помощта на транспортни средства, като понякога се използват и обучени кучета за откриване на нарушители.

Проверка и контрол

Войниците извършват проверки на документи и транспортни средства при преминаване през гранични пунктове. Те следят за спазването на законовите изисквания и оказват съдействие при необходимост.

Обучение и подготовка

Войниците преминават редовно обучение, което включва физическа подготовка, стрелкова подготовка и тактически умения. Те се обучават и в разпознаване на потенциални заплахи и реакции в кризисни ситуации.

Ежедневие,условия на живот,разписание и дежурства

Животът в заставата е строго организиран. Войниците следват дневен режим, който включва дежурства, тренировки и време за почивка. Дежурствата се разпределят така, че да се осигури постоянен контрол на границата, включително през нощта и при неблагоприятни метеорологични условия.

Социални аспекти

Въпреки строгия режим, животът в заставата предлага и възможности за социални взаимодействия и изграждане на приятелства. Войниците прекарват време заедно в общите помещения, където могат да гледат телевизия, да играят игри или просто да общуват.

Заключение

Службата на войниците в гранична застава през 1980 година е била изпълнена с предизвикателства и отговорности. Тя изисква висока степен на дисциплина, внимание към детайла и готовност за действие във всякакви условия. Граничарите играят критична роля в опазването на националната сигурност и в поддържането на реда и законността на държавната граница.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Беше блян за всяка жена, а днес прилича на бездомник: Известният актьор беше арестуван а след това се пропи.Ето какво се случва с него днес

Баща му, Франклин, е бил търговец, а майка му, Хелън, е била домакиня от немско-ирландски произход.

Никълъс Нолти е роден на 8 февруари 1941 г. в Омаха, Небраска, САЩ.

В младостта си Ник се е занимавал със спорт, особено с американски футбол, и е посещавал няколко университета, но никога не е завършвал. Изключен е от колежа заради лошо поведение и слаби оценки.

Преди да стане известен като актьор, той е работил като строителен работник и фотомодел. В средата на 60-те години на миналия век се появява на корицата на списание MCCall’s, което му носи медийна популярност. Започва да играе в театри в Лос Анджелис и до 35-годишна възраст става популярен.Телевизионният минисериал от 1976 г. „Богат, беден“ му донася голяма слава. В него той играе ролята на Том Джордаш, бунтарски син на имигрантско семейство. Сериалът е огромен хит и му носи номинация за „Златен глобус“. С това той започва да постига успех и да играе по-големи и по-важни роли.

Снимка:Инстаграм

Кариерата му тръгна бързо нагоре. Филмът от 1982 г. „Още 48 часа“, в който той участва с Еди Мърфи, беше огромен хит и един от първите филми, които съчетаха екшън и хумор по начин, който по-късно се превърна в стандарт.През 1991 г. е номиниран за „Оскар“ за ролята си във филма „Принцът на приливите“, в който играе мъж с травматично минало, който започва връзка с психиатъра на сестра си. Осем години по-късно е номиниран отново за „Оскар“ за „Страдание“, в който играе полицай, който се разпада под натиска на вътрешни и външни демони.

Въпреки това, скоро последваха проблеми в личния му живот.

През септември 2002 г. Нолти е арестуван в Калифорния за шофиране под въздействието на наркотик, известен като „хапче за сън“, който той признава, че е използвал по „медицински причини“. Снимка, на която е в полицейския участък с разрошена коса, става вирусна и се превръща в символ на падението на бившия холивудски съблазнител.През 90-те и 2000-те години той се бори с алкохолизъм, депресия и лични проблеми, след което постепенно започва да се „отписва“ от кариерата си.

През 2011 г. той участва във филма „Воин“, където играе бивш алкохолик и треньор на двамата си сина, а ролята му носи третата му номинация за „Оскар“ (поддържаща роля).

Актьорът има три брака и две деца, син Броли Нолти, който също е актьор, и дъщеря София.Той живее уединено в Малибу в 50-годишна къща, пълна с книги, ръкописи и стари филмови сценарии. Често носи едни и същи дрехи и прекарва по-голямата част от времето си в двора си с дървета, далеч от блясъка на Холивуд.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

10 страници от последния соц Буквар (1986 г.) и какви бяха Букварите през социалистическия период в България

През социалистическия период в България (1944-1989 г.) образованието беше строго регулирано от държавата и силно идеологизирано. Букварите, които се използваха в началните училища, бяха важна част от образователната система и играеха съществена роля във формирането на младото поколение.

Характеристики на социалистическите буквари и идеологическо съдържание

Букварите през този период съдържаха силно изразено идеологическо съдържание. Те бяха насочени към възпитаване на децата в дух на социалистически ценности като колективизъм, патриотизъм и любов към Родината. Често в тях се срещаха образи на работници, селски стопани и партийни лидери, които служеха като модели за подражание.

Език и стил

Езикът в букварите беше прост и разбираем, съобразен с възрастта на децата. Илюстрациите бяха цветни и привлекателни, като често изобразяваха сцени от ежедневието на социалистическа България. Упражненията и текстовете бяха създадени така, че да стимулират интереса на децата към учението и към социалистическите идеали.

Учебни методи

Обучението по букварите беше свързано със строго определени методи, които включваха групови дейности и колективни задачи. Целта беше децата да се научат да работят заедно и да изграждат чувство на отговорност към общността.

Примери за социалистически буквари-Буквар на Лиляна Каравълчева

Един от най-популярните буквари през социалистическия период беше този на Лиляна Каравълчева. Той се отличаваше с богато илюстрирани страници, които представяха сцени от социалистическото ежедневие. Често използваните текстове и упражненията в него подчертаваха значението на труда и колективизма.

Буквар на Живко Карайчев

Букварът на Живко Карайчев също беше широко разпространен. Той се отличаваше с по-академичен подход, като акцентираше върху развитието на езиковите умения и грамотността на децата. В него също се забелязваха идеологически насочени текстове и задачи.

Влияние върху поколенията

Социалистическите буквари изиграха значителна роля във формирането на няколко поколения българи. Те не само обучаваха децата на четене и писане, но и ги възпитаваха в определени ценности и идеали. Въпреки смяната на политическата система, спомените за тези буквари продължават да бъдат част от културното наследство на страната.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Неговото име и до днес буди възхищение,той беше живата легенда в соц-киното

Спомняте ли си времената, когато милиони зрители бяха влюбени в индианците и най-вече във филмите за вождовете с пера. Е, поне един от тези индианци влезе трайно в сърцата на зрителите по света. Гол до кръста, Гойко Митич изгради кариерата си върху този образ. Днес, на 84 години, пенсионираният „индианец №1“ в света търси адреналин и все още се гмурка в дълбоки води.

Той беше живата легенда в соц киното

Романи с актриси, италианска дъщеря и горчива трагедия: ето как протича животът на най-известния „индианец“ от сръбски произход. Секссимволът от близкото минало Гойко Митич, по когото припадаха всички жени от соца, има бурен любовен живот и днес. Гойко Митич все още е в завидна форма, спортува всеки ден, „намира винаги време и за любов“, се хвали той. Миналата година легендата от „Оцеола” призна, че живее с нова жена в Берлин.

Роден е на 13 юни 1940 г.в село Стройковци, Сърбия (Югославия), в селско семейство. Ранното детство на момчето се пада по военно време. Бащата Живойин Митич е активен участник в партизанското движение. От малък Гойко Митич е влюбен в спорта, играе хандбал и футбол, занимава се с лека атлетика, гимнастика и гребане. Той дори е член на югославския национален отбор по гребане. „Това ми беше от голяма полза на снимачната площадка, докато управлявах дългата тясна лодка – „пирога“, спомня си той по-късно. Гойко завършва Белградския институт за физическа култура и се кани да стане спортен треньор, но фортуната е решила друго.

За първи път на снимачната площадка Гойко се появява като каскадьор – той дублира главния герой в английския исторически филм „Ланселот и кралицата“ (1960). Това е последвано от малка роля в италианския филм „Сеньор на нощта“. А в образа на индианец се пробва през 1964 г., участва като статист в поредица от филми за Винету, базирани на романите на Карл Май. Той изглежда много убедителен и през 1965 г. получава и първата си голяма индианска роля във филма „Синовете на Великата мечка“.

През 1966 г. заминава за Източен Берлин и започва да се снима в киностудия „ДЕФА“ в уестърни, играейки роли на индианци. Участва в 15 филма, където играе ролите на Чингачгук, Оцеола, Текумзе и др. Често е наричан „Източният Винету“, макар и да не е играл ролята му чак до 2002 г.

Очарователният Гойко Митич живее в Германия и до днес. Снима се в телевизионни сериали. Участва и в театрални постановки, където играе ролите на Труфалдиньо, Робин Худ и Спартак.

На него е посветена песента „Бате Гойко“ на известната българска пънк група „Хиподил“.

Легендарният актьор живее в старинния берлински квартал „Кьопеник” в скромен двустаен апартамент под наем. Получава ниска пенсия и затова му се налага да играе в театъра на Мекленбург. Предпочита да кара велосипед – с него ходи на покупки и обикаля Берлин. През лятото кара кану в езерата на Берлин и се гмурка в Гърция.

Оля Ал-Ахмед

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как бе създадено едно от най-гледаните предавания в зората на демокрацията у нас /Видео/

Преходът към демокрация в България бе период на значителни социални и политически промени. В този контекст, културният пейзаж също претърпя значителни трансформации. Едно от събитията, които оставиха трайна следа в популярната култура, беше създаването на телевизионното шоу „Каналето“.

Политически и социален контекст

След падането на комунизма в България през 1989 година, страната влезе в период на преход към демокрация. Това време бе белязано от политическа нестабилност, икономически предизвикателства и социални промени. В този контекст медиите играеха ключова роля за информиране и ангажиране на обществото.

Идеята за „Каналето“

Идеята за създаването на „Каналето“ възниква през началото на 90-те години на фона на нуждата от нов вид телевизионно съдържание, което да отразява духа на времето. Шоуто е замислено като сатирична програма, която да коментира текущите събития и социалните промени в страната по забавен и ироничен начин. Това го прави изключително популярно сред зрителите, които жадуват за нови и различни форми на развлечение.

Структура и съдържание

„Каналето“ се утвърждава като емблематично предаване благодарение на своите интелигентни и остроумни скечове, които често пародират политическите фигури и събития на деня. Шоуто включва комбинация от комедия, музика и интервюта, което го прави уникално за времето си.

Основни сегменти на шоуто

Сатирични скечове: Те са в основата на „Каналето“ и предлагат критичен поглед към политическите и социални аспекти на живота в България.

Музикални изпълнения: Включват пародийни песни, които осмиват известни личности и актуални теми.

Интервюта и гостувания: Често включват известни личности, които дават допълнителен контекст и разнообразие на предаването.

Влияние и значимост

„Каналето“ се откроява като едно от най-влиятелните телевизионни предавания от началото на прехода в България. Чрез своята сатира и хумор, шоуто успява да предаде важни социални и политически послания, които резонират с широката аудитория. То не само забавлява, но и провокира зрителите да се замислят за промените в обществото.

В заключение, създаването на „Каналето“ е символ на културната еволюция през зората на демокрацията в България. Чрез иновация и смелост, то успява да остави трайна следа в историята на българската телевизия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зарязаха я пред олтара, но стана една от най-известните и желани жени в цяла България

Най-често задаваният въпрос на поп-фолк изпълнителките е: “Защо стана певица?”. И най-често срещаният шаблонен отговор е: “Защото от малка пея и това беше детската ми мечта!”

Ето, сега ви представяме една талантлива певица, която избира тази професия, защото животът й се обръща тотално преди години и защото съдбата я поставя в неизгодна позиция. И тя решава да й го върне – на нея и на всички, които я довеждат до този “нокаут”.

На сцената се появи Емануела – красива, съблазнителна, смела, решителна. До крайност!

Преди години Емануела застава бременна пред брачния олтар в очакване любимият й мъж да се появи, да вдигнат пищна сватба и да започнат щастлив семеен живот. Но това не се случва, защото в деня на перфектно подготвената сватба младоженецът …… не се появява!!! И за да избегне състрадателните погледи на всички сватбари младата жена е принудена да избяга – съкрушена и невярваща, че това й се случва. Това я променя изцяло! Тя започва една игра, в която е главната героиня: съблазнителка на мъже!

Тази случка подтиква Емануела да стане поп-фолк певица, още повече, че тя има таланта за това. Те всички са секси и малко мъже могат да им устоят, постоянно са обект на мъжки желания и страсти. И единственото желание на Емануела е да си играе с тях: така, както животът си е поиграл с нея!

Дебютната песен естествено потвърждава това. Тя е озаглавена “Нищо мъжко”. В нея Емануела е агресивна и пряма: “нищо мъжко не виждам в теб”. Видеоклипът също е сюжетна провокация, заредена с много емоции и съблазън!

Гледайте Емануела – изкусителната съблазнителка на мъже – по музикална телевизия Фен! Заслужава си!

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Старите грехове хвърлят дълги сенки

Когато дядо Дучо умря никой не се изненада. Той беше толкова стар, че дори възрастните хора в селото го помнеха, като сърдит старец на незнайна възраст, който избягва хората и постоянно нещо си мрънка под носа. Никой не знаеше на колко години е. Беше записан в кметството с някаква дата и година на раждане, но едва ли бяха истинските. 

Откри го кметът Траян, който му носеше хляб през няколко дни. Намери го във вътрешната стая на старта, почти срутена, кирпичена къща. 

Дядо Дучо явно се беше приготвил за смъртта. Обут с почти нови панталони, риза, че и някакво сако. Беше се пригладил, спретнал, сложил стария калпак, който бе единствен свидетел на възрастта му, защото беше по-стар от собственика си. Лежеше по гръб, ръцете му бяха положени на гърдите, а между пръстите му вместо свещ, стърчеше ключ. Траян и друг път беше виждал мъртъвци, но сумрака на малката стая и гледката на Дядо Дучо с ключ в ръце го накара да настръхне и да поиска бързо да излезе.

Нямаше какво да се направи за стареца. Явно беше се споминал предния ден. Трябваше да се свържат с близките му, но се оказа, че не знаят къде са. Никой не го беше посещавал толкова отдавна, че вече не помнеха къде са му роднините. Знаеха, че има син запилян някъде. Имаше и внук, който идваше, като малък, но и него никой не беше виждал отдавна. Затова погребаха Дучо в старото гробище до жена му Калина, която беше покойница от години. 

За ключа се колебаха как да постъпят. Дали да го погребат с тялото или да го оставят в къщата и ако някой близък се появи да му го дадат и без това за този ключ нямаше брава в къщата. Провериха. Той не пасваше никъде, то и нямаше много врати, но се оказа, че всички те си имат ключове в ключалките, дори вратата на мазето си имаше огромен стар ключ. Решиха, че дядо Дучо съвсем се е смахнал накрая и оставиха ключа на масата до леглото му.

Минаха няколко седмици и един ден комшиите видяха малка, сива кола да спира пред къщата на Дучо.

 Баба Милка, която живееше най-близо, побърза да отиде да види кой е. Намери в къщата висок мъж, който стоеше в средата на стаята с наведена глава. 

- Кой си ти, момче? Що дириш тука?

Мъжът се стресна, обърна се и познавайки кой стои срещу него се усмихна.

- Бабо Милке не ме ли позна? Данаил съм, внукът на дядо Дучо.

- Боже, Данаиле, не те познах. Пораснал си.

- Пораснах, бабо Милке. Разбрах, че дядо е починал и дойдох. Как умря той? Знаеш ли?

- Не знам много, баба. Ний така го намерихме – умрял. Той се беше приготвил за оня свят сам.

- Как така сам?

- Ами беше се изкъпал, беше си сложил кат нови дрехи, стария калпак и беше легнал в леглото със скръстени ръце. Те старите хора си усещат, като им наближи края…

- Кой го погреба?

- Ами ние тука, от махалата дето сме останали и кмета Траян. Други нямаше. Той дядото ти, знаеш, не говореше много с хората. Все ги избягваше… Ама ние всичко, както му е реда, сме направили.

- Сигурен съм, бабо Милке! Благодаря, че сте го изпратили. Къде го погребахте?

- До баба ти Калина, той така искаше.

- Аз ще отида до там и после до кметството да оправим някои документи. Така, че ти тръгвай, аз ще поостана още малко.

- Добре, Данаилие. Преди да тръгнеш се обади да си вземем сбогом, че може и да не се видим вече.

- Е, бабо Милке, какви ги говориш?

- Казах ти, че възрастните хора си усещат някои работи… А и да не забравя. Имаше един ключ в ръцете на дядо ти. Беше легнал за умиране, а ключът стърчеше между пръстите му. Чудна работа! За никъде не става, проверихме и го оставихме на масата, ако искаш го виж. Айде, аз ще тръгвам и ще чакам да се отбиеш.

Данаил взе ключа и го повъртя в ръцете си. Познаваше го. Беше го виждал, като дете, само че тогава му се струваше огромен. Дядо му не се разделяше с него. Като малък Данаил си представяше, че този ключ отключва голям, стар сандък пълен със злато. Спомни си как веднъж дядо му го изгуби и го търси, като обезумял. Обиколи къщата, двора, но първо слезе в мазата. После извика внука си да го пита виждал ли е ключа. Данаил уплашено каза, че не е, но ще потърси. Намери го, беше паднал под стария орех. Подаде го на дядо си, а той го грабна и бързо го прибра в джоба си. Малко по-късно момчето чу да дрънчи старата верига, която беше опъната покрай стълбите към мазата.

Данаил знаеше, че този ключ не е за врата в къщата и след този спомен, реши да провери на единственото място, където му беше забранено ходи. Не му разрешаваха да слиза в старата маза, че ѝ бяха много стръмни и изтрити стълбите и можеше да падне, ама и той не изгаряше от желание. Това тъмно и влажно място го плашеше. Беше гледал как дядо му слиза по стълбите и потъва в тъмнината на подземието, все едно помещението го поглъща. Сега беше голям, можеше да слезе и въобще да прави каквото иска. Къщата вече беше негова. Застана пред стълбите и изпита страха от детството си, но реши, че това е смешно и слезе на първото стъпало. Погледна веригата, която беше сложена, за да може човек да се хване на излизане, че беше стръмно. Тя си беше тук от детството му и го плашеше допълнително. Не искаше да си признае, но го плашеше и сега.

Знаеше, че вътре няма осветление, затова взе газена лампа от къщата, завъртя ключ в ключалката и отвори вратата. Следваха още няколко стъпала и пак верига. Данаил не искаше да се докосва до нея, затова заслиза още по-бавно. Въздухът вътре беше студен и влажен. Светлината от лампата успяваше да освети само малки части от помещението. Виждаха се бъчва, няколко дамаджани, ръждясало рало, проядено, дървено корито и стари инструменти. По гредите бяха закачени няколко тенджери и тави, стар кантар и газена лампа. Светлината пробяга по стените в търсене на врата, но нищо не се виждаше. Данаил още веднъж обходи помещението, но вече по-бавно. Тогава забеляза чупката в стената. Когато очите му свикнаха с тъмнината разбра, че мазето е по-малко от колкото е къщата и, че има стена иззидана допълнително, която го разделя. Поколеба се дали иска да разбере за къде е ключа, но реши, че вече няма връщане назад и щом дядо му го е сложил в ръцете си е искал да се знае какво отключва. Малката чупка, която правеше стената, хвърляше тъмна сянка и точно в тази сянка, когато съвсем се приближиш се виждаше врата, почти неразличима в мрака. Може би трябваше да се върне по-късно, с по-голям фенер и други дрехи, помисли Данаил… Кой знае от кога никой не е влизал и колко е мръсно, но после си призна, че не е въпрос на светлина и дрехи, а на страха от детсвото му от заплахите на дядо му, че ако някой ден разбере, че е слизал в мазата ще го затвори там завинаги.

Пое дълбоко дъх, пъхна ключа и го завъртя. Надяваше се вратата да е ръждясала и да не се отвори, но тя го направи без да издаде звук. Някой я беше смазвал редовно. Данаил бутна вратата навътре и освети малкото помещение. Беше почти празно. Имаше стар дървен стол, черга сгъната върху него и газена лампа на земята. До стола имаше сандък или ракла, както му казваха. Беше виждал подобна в къщата, баба му имаше такава, но тази беше друга. Беше по-голяма и видимо по-стара. Раклата беше отключена и той повдигна капака ѝ и, като в приказка, в единия сандък имаше втори, по-малък. Данаил отвори и него. Беше почти празен – имаше няколко сгънати дрехи, стари снимки и нещо, завито в мазен парцал. В мръсния плат беше увит малък пистолет и няколко патрона за него. Взе снимките и ги разгледа. От старите фотографии го гледаха непознати лица, живели в друго време и в друг век. Жени в носии хванати на хоро, хора в кафенета, войнишки снимки и снимки на младежи. Една от снимките привлече вниманието му. Беше на мъж, който лежеше в легло, а слаба и изпита жена, облечена в черно беше седнала до него. Данаил се загледа в снимката. Кои бяха тези хора и защо мъжът му се струваше познат? 

Дядо му ли беше това? Ако е той, коя е жената до него? 

Седеше в полумрака на малката стаичка и се взираше в снимката. В паметта му се появи детски спомен, в който баща му Стамен и дядо му говорят под асмата пред къщата. Той си беше легнал отдавна, но не спеше. В началото разговорът беше тих и Данаил не чуваше нищо, а и не го интересуваше. По-късно, обаче, когато гласовете започнаха да звучат по-силно и гневно, той приближи до прозореца, за да чува по-добре.

Баща му искаше да знае вярно ли е това, което говорят хората? Вярно ли е, че Калина не е негова майка? Вярно ли е, че Дучо е имал друга жена която се казвала също Калина и, че тя е истинската майка на Стамен. Вярно ли е, че когато баща му се е прибрал ранен от фронта е заварил Калина бременна и после тя е изчезнала. Вярно ли е, че той нарочно се оженил за друга Калина, за да прикрие изчезването на жена си, твърдейки че съпругата му си е у дома с детето. Вярно ли е, че се оженил за бездетната и грозна Калина, която никой не искал и която е заела мястото на истинската му майка. Вярно ли е, че се е възползвал от това, че близките на съпругата му са отвъд Дунав и той години наред е пращал хабери и дарове, уж от името на дъщеря им. Вярно ли е всичко това и къде е истинската му майка? Дядо му мълчеше. В началото се опитваше да отрича и да дава някакви обяснения, но после притихна и като, че ли се смали и не каза и дума. Стамен напразно настояваше за отговори.

Данаил отново взе снимката на мъжа и жената. Коя Калина е тази? Той смътно си спомняше баба си, която се грижеше за него, като малък. Тя беше дребна, съсухрена женица, доста по-възрасна от дядо му или поне така му се струваше, която все го прегръщаше и му даваше бонбони, които вадеше някъде от джобовете на престилката си. Винаги се грижеше да е чист и нахранен. Почина, когато той беше на 5 или 6 години, но беше сигурен, че не е жената от снимката. 

На следващия ден, след скандала, баща му си тръгна. Данаил остана при дядо си до края на лятото. До края на последното лято в селската къща. Баща му не го заведе повече на село, а след година, всички заминаха за Варна и Данаил все по-рядко получаваше новини за дядо си. До преди две седмица, когато баща му каза, че дядо му е починал и, че Данаил е единствен наследник на къщата и ако иска може да си уреди документите и да я вземе. Стамен отказа да отиде на село.

 

Време беше да говори с баща си. Срещнаха се в града и Данаил му разказа какво е намерил в мазата на селската къща.

- Признал си е все пак… - каза баща му. – Макар и след смъртта си. Дай ми снимката да я видя. Не помня как е изглеждала истинската ми майка. Искам да я видя.

Стамен дълго се взира в снимката. Данаил го наблюдаваше със съжаление. Лицето на баща му не се промени, само очите му се наляха със сълзи.

- Мама… - каза тихо и върна снимката на Данаил. – Кога ли е правена тази снимка?  Сигурно малко преди да изчезне.

И Стамен му разказа как чул от хората за изчезването на майка си и подхвърлянията, че със стария Дучо шега не бива, че да не се затрие някой без следа, че кой иначе щял да вземе старата и грозна Калина, ако Дучо не бил на зор и не му трябвала друга Калина, която да заеме мястото на изчезналата, че всички смятали, че изчезналата му съпруга е заровена някъде в къщата или двора, защото никой не я видял да излиза след нощта, в която Дучо разбрал, че е бременна. На хората, които ги познавали казвал, че е заминала при роднините си в Румъния, а за останалите това била жена му Калина. Всички в селото знаели какво се е случило, но никой нища не казал. Кой от страх от Дучо, кой от солидарност с измамения съпруг. Знаели и кой е бащата на детето, че тези неща се разчуват и затова всички замълчали завинаги. Никой не искал да застава между двама братя.

На следващия ден Данаил се върна в селото. Слезе отново в мазата и отключи вратата на малката стаичка. Избута сандъците настрана и с лопатата, която беше взел, разрови пръстения под. Не беше заровена дълбоко. Само леко разравяне беше достатъчно, за да стигне до нещо завито в стара черга. Нямаше желание да разгръща, за да види какво има вътре. Нямаше и нужда, знаеше. Вътре бяха баба му и нероденото ѝ бебе. Знаеше и какво трябва да направи. 

Изчака хората от селото да се приберат по домовете за вечеря. Сложи в багажника това, което беше завито в чергата и потегли към гробището. Първоначално мислеше  да я погребе в гроба на Калина, която помнеше, но после реши, че мястото ѝ е при дядо му. Беше сигурен, че той това е искал. Това е била заръката му – да вземе жена си със себе си. Мислеше се да се обади на баща си, за да дойде на погребението на майка си, но му се видя прекалено жестоко и не каза нищо на никой. Разрови пресния гроб, взе вързопа от колата и внимателно го положи във влажната земя. Не бързаше да я зарови. Приклекна до нея и тихичко ѝ заговори. Говори дълго за баща си, за майка си, за себе си, че и за дядо си. Говореше ѝ, като на близък, който дълго е отсъствал и искаше да ѝ разкаже какво се е случило, докато я е нямало.

Когато приключи, Данаил се подпря на лопатата и се загледа в свещта, която запали за упокой на душите на дядо си и бабите си. Замисли се за малката стаичка, в която беше погребана баба му. Представяше си как дядо му е слизал в мазата, хванат за старата верига, как е сядал до жена си и ѝ говорил. В първите години гневно, защото тя го е принудила да постъпи така с нея, после е съжалявал, а накрая само мълчаливо е седял в мрака на малката стая и на собствената си душа. Замисли се какъв ли би бил животът на всички, ако нищо от това не се беше случило и как три поколения са плащали, извършеното от дядо му.

Тъмнината се спускаше над смълчаното гробище. Последните лъчи на залязващото слънце се опитваха да проникнат между клоните на дърветата. Беше, като сцена, на която завесите се спускат и отбелязват края на пиесата. Пиеса, в която живите и мъртви герои се покланят за последно с надеждата всеки да намери прошка за делата си и покой за душата си.

Автор:Диана Стефанова /06.07.2023

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Как се справяше Народната Милиция с хулиганите през социалистическия период в България (1944-1989г.)

През социалистическия период в България, ролята на милицията беше от съществено значение за поддържане на обществения ред и сигурност. Тази институция функционираше като основен инструмент за контрол и справяне с всякакви прояви на антисоциално поведение, включително хулиганството.

Организация и функции на милицията

Милицията беше част от Министерството на вътрешните работи и включваше различни подразделения, които се занимаваха с различни аспекти на правоприлагането. Тя беше натоварена със задачи като:

Поддържане на обществения ред: Патрулиране на улиците и обществени места, особено по време на масови събития.

Превенция и разследване на престъпления: Включително следене и разследване на случаи на хулиганство.

Изпълнение на административни мерки: Налагане на глоби и арести при нарушения на закона.

Методи за справяне с хулиганството

Патрули и наблюдение.

Един от основните методи за справяне с хулиганството беше редовното патрулиране на обществени места от униформени милиционери. Чрез присъствието си, те осигуряваха превантивен ефект и бързо реагираха на прояви на хулиганство.

Административни наказания

Хулиганските прояви често водеха до административни наказания, които можеха да включват глоби или краткосрочни задържания. Това създаваше усещане за неизбежност на наказанието и служеше като възпиращ фактор.

Превантивни мероприятия

Милицията често организираше превантивни мероприятия, насочени към младежта. Това включваше образователни програми и кампании, целящи да информират младите хора за последствията от хулиганството и да ги насърчат към по-позитивно поведение.

Социална пропаганда и обществено мнение

В социалистическа България, медиите и образователните институции играеха важна роля в подкрепа на милицията чрез социална пропаганда. Филми, радио предавания и образователни материали често подчертаваха важността на обществения ред и последиците от антисоциалното поведение.

Заключение

Милицията през социалистическия период в България се стремеше да поддържа ред и дисциплина, използвайки комбинация от патрулиране, административни мерки и социална пропаганда. Тези усилия бяха насочени към създаването на безопасна и контролирана обществена среда, където хулиганството беше обезсърчавано и наказвано.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Показатели, по които България е била първенец през социалистическия период (1944-1989)

Социалистическият период в България (1944-1989) е време на значителни социални и икономически трансформации. По това време страната се отличава с редица постижения и е първенец в някои области в рамките на Източния блок.

Тежка промишленост

България е инвестирала значително в развитието на тежката промишленост. Страната започва да произвежда машини, оборудване и стомана, които са от стратегическо значение за икономиката ѝ. Това води до значително увеличение на индустриалния капацитет и износа на промишлени стоки.

Електроника и компютърна техника

През 70-те и 80-те години България става лидер в производството на електроника и компютърна техника в Източния блок. Страната е известна с производството на персонални компютри и е един от най-големите износители на този вид техника.

Образование и наука

България е известна с високото ниво на образованието си, особено в областта на математиката и природните науки. Страната има силно развита система от научноизследователски институти и университети, които допринасят за научния и техническия прогрес.

Академични постижения

Българските учени постигат значителни успехи в различни области на науката, като например ядрената физика и биотехнологиите. България е сред първите страни в Източния блок, които започват да развиват ядрена енергетика.

Земеделие и селско стопанство

Социалистическият период е белязан от колективизация на земеделието, което довежда до интензивно развитие на селското стопанство. България става водещ производител на някои земеделски продукти като розово масло, вино и тютюн.

Износ на земеделски продукти

България е значителен износител на земеделски продукти в Източния блок. Страната е известна с високото качество на произвежданите стоки и тяхната конкурентоспособност на международните пазари.

Здравеопазване и социална политика

По време на социалистическия период, България осигурява универсален достъп до здравеопазване за своето население. Здравната система е организирана така, че да предоставя безплатни медицински услуги и лекарства на всички граждани.

Социална сигурност

Социалната политика на страната е насочена към осигуряване на социална сигурност и подобряване на условията на живот. Това включва осигуряване на жилища, безплатно образование и културни инициативи, които допринасят за повишаване на жизнения стандарт на населението.

Социалистическият период в България е време на значителен икономически и социален напредък, който оставя дълготрайно влияние върху развитието на страната.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Атмосферата в България след промените през 1989 година

След 1990 година България преживява драматични промени, които оказват значително въздействие върху социалната, политическата и икономическата обстановка в страната. Това е период, известен като началото на прехода от социалистическа система към демократична и пазарна икономика. Атмосферата през тези години е сложна и многопластова.

Политическа обстановка

След падането на комунистическия режим, България започва да изгражда демократични институции и провежда първите си многопартийни избори. Политическата сцена е динамична и често хаотична, с множество новосформирани партии и движения, които се борят за власт и влияние. Народът е разделен между надеждата за промяна и несигурността от неизвестното бъдеще.

Икономически промени

Преходът към пазарна икономика води до значителни икономически предизвикателства. Приватизацията на държавните предприятия, инфлацията и растящата безработица създават икономическа нестабилност. Много хора губят работата си, а стандартът на живот спада. Въпреки това, започват да се забелязват и първите признаци на икономическо възстановяване, като навлизането на чуждестранни инвестиции и развитието на частния сектор.

Социални промени

Социалната атмосфера през този период е наситена с емоции и очаквания. Хората се сблъскват с новата реалност, която носи както свобода, така и предизвикателства. Появяват се нови културни течения и идеи, които обогатяват обществото, но и поставят под въпрос традиционните ценности. Медиите започват да играят важна роля в обществения живот, предоставяйки платформа за дебат и обмен на идеи.

Заключение

Атмосферата в България след 1990 година е белязана от дълбоки трансформации и неясноти. Макар и изпълнена с трудности, този период поставя основите за демократичното развитие на страната и е ключов момент в съвременната ѝ история. Българите се адаптират към новите условия с надежда за по-добро бъдеще и стремеж към интеграция в международната общност.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лятната ваканция на село-един незабравим спомен

Летните ваканции в социалистическа България имаха свой уникален чар и характер. Те предлагаха едно бягство от градския шум и суета, отваряйки вратите към простотата и красотата на селския живот. В годините на Народна Република България, когато технологиите не бяха така развити, тези ваканции в селото бяха изпълнени с малки, но запомнящи се приключения.

Пристигането на село

Пътуването до село беше само по себе си приключение. Повечето семейства използваха влакове или автобуси, за да достигнат до своите родни места. Пътят беше изпълнен с любопитни погледи през прозореца към зеленеещите се поля и гори. Пристигането на малката гара или спирка беше вълнуващ момент, когато децата скачаха от влака и бързаха към баба и дядо, които ги чакаха с топли усмивки.

Животът в селото

Животът на село през лятото беше изпълнен с радостни мигове и малки задължения. Денят започваше рано, когато първите лъчи на слънцето огряваха двора. Децата помагаха в градината, поливаха цветята или хранеха животните. Въпреки че това бяха малки задачи, те създаваха чувство на отговорност и принадлежност.

Игрите на двора

След сутрешните задължения, децата се събираха на двора за игри. Там, сред звуците на природата, те играеха на пръстени, криеница или „народна топка“. Всяка игра беше изпълнена с радост и смях, а времето летеше неусетно, докато слънцето не залезе.

Вечерните събирания

Вечерите на село бяха истински специални. Семействата се събираха на двора или на верандата, където се хранеха на открито. Храната беше проста, но вкусна, приготвена с пресни продукти от градината. След вечеря всички се събираха около масата, разказваха си истории или пееха народни песни под звуците на акордеон или китара.

Разходки и приключения

Летните дни предлагаха и много възможности за разходки и малки приключения. Разходките до реката или гората, пикниците на поляната или посещенията на близкия манастир бяха част от ежедневието. Тези моменти на свобода и свързаност с природата оставяха трайни спомени в сърцата на всички.

Завръщането в града

Когато лятото започваше да отстъпва на есента, беше време за завръщане в града. Сбогуването със селото беше тъжно, но изпълнено с обещания за следващото лято. Въпреки че ваканциите свършваха, спомените оставаха живи и топлеха сърцата през студените зимни месеци.

Летните ваканции на село в социалистическа България бяха време на простота, радост и връзка с природата, които създаваха незабравими спомени и чувства на носталгия в сърцата на всички, които ги преживяваха.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През 80-те той направи своята най-запомняща се роля и стана лошото момче на българското кино

 

Звездата му изгря  преди 40 години и не залезе до сетния му дъх! 

Мария Димитрова разказва историята как актьорът е избран за култовия филм „Васко да Гама от село Рупча“

Иван Ласкин бе един от най-обичаните български актьор. Роден е на 10 март 1970 г. в София. По майчина линия е от арменски произход. Става изключително известен още през 1984 г., когато играе главната роля в серийния филм „Васко да Гама от село Рупча“. 

Как обаче именно той става част от филма и до ден днешен не е ясно. Версиите за това къде и кога е избран са много. От това, че режисьорът го видял с жена си в парка пред църквата, до това, че скриптърката го видяла в южния парк, както и че майка му работела в телевизията. Всички те се разминават през годините. Няма и информация самият Ласкин да е казвал приживе как е било.Тук обаче на дневен ред идват спомените на на неговите съученици. В социалните мрежи, под един от материалите за снимачната история на сериалът „Васко да Гама от село Рупча“ се включва в коментарите и жена, която твърди, че е съученичка на Ласкин и тя внася повече яснота.

Годината е 1986-а. След тригодишен снимачен период и много перипетии по Българската национална телевизия тръгва сериалът „Васко да Гама от село Рупча“. На режисьора Димитър Петров отдавна му се носи славата на голям майстор в работата с деца-непрофесионални актьори. 

Началото се поставя с филма му „Капитанът”, после следват емблематични за българското детско кино творби като „Таралежите се раждат без бодли”, „С деца на море”, „Куче в чекмедже”. В тях най-често той си партнира с писателския дует братя Мормареви. Зад този творчески псевдоним стоят Мориц Йомтов и Марко Стойчев, които животът събира в далечната 1953 г. в Българското радио. 

Те работят  в редакция „Предавания за чужбина”, където Мориц вече е стар вълк, а Марко едва започва първата си платена работа. Първоначално  двамата  не смятали да пишат за деца. „Нас винаги са ни интересували съвременните проблеми и като хумористи сме търсили смешните явления в живота. Докато един ден открихме, че детската гледна точка е изключително удобна”, спомнят си по-късно те.Удобна е възможността, макар и иносказателно през детската тематика, да се кажат някои нелицеприятни истини за мрачните страни на лустросания от пропагандата социалистически начин на живот. Например – поощряваното натегачество още от училищната скамейка под формата на примерно поведение, партийните връзки на родителите, привилегии, които те изпращат в елитна езикова гимназия.

Всичко това в бъдеще очаква героите от сериала – Васко, Женя, Фори и техните съученици от 7-ми „Б” на варненско училище. Но преди това тримата ги чака едно незабравимо лято на морския бряг – пълно с лудории, бомбастични басове, неуморно съперничество, свързано с неволите на израстването и с първите любовни трепети. Васко е палаво, будно момче, чийто баща е моряк (даже боцман), а майка му е бременна с трето дете. 

Той е умен и доста хитър. Скита насам-натам из варненските улици с приятеля си Женя и все се състезава с Фори за сърцето на Тинчето. Женя пък е пълничък и е син на диригент. Бащата е голямо нещастие за момчето, защото често налага мудния си син с палката. Освен да похапва, Женя обича да се разхожда с Васко и да събира кураж от него за съвместните им щуротии.  

Историята се върти около продънена лодка, която Васко и Женя откриват и решават да ремонтират. За целта им трябват пари, а само съперникът на Васко – Фори, може да им ги осигури. Примирието между момчетата трае точно толкова, колкото да пуснат лодката в морето, която злощастно потъва, пропуснала вода през десетки пробойни… След това враждата помежду им отново се разгаря.

За да се заплете историята докрай, Женя решава да бяга. И за да не е сам в своя протест срещу властния си баща-диригент, той предлага на Васко заедно да отплават тайно. 

На кораба „Елена” работят бащата на единия и братът на другия. В решителния миг обаче страхът у Женята надделява и Васко, с куфар и с китарата на своя приятел в ръце, се промъква сам на кораба. И наистина отплава! Приключението на момчето ще завърши благополучно, макар и не по начина, по който го е мислил. После… лятото свършва, идва есента. Васко, Женя и Фори отново са на училище и летните преживявания остават в спомените.

Сериалът е и първата голяма роля на Иван Ласкин, който по онова време учи в столичната Седма гимназия. Заради снимките две години и половина почти не влиза в клас, предизвиквайки завистта на съучениците си. 

Той е единственият от многото деца, играли в сериала, който не само продължава кариерата си в киното и театъра, но и се налага като един от най-търсените днес актьори, макар и да е известен с чепатия си характер. В ролята на комбинативния Фори пък се превъплъщава Георги Марков, който по-късно завършва операторско майсторство в НАТФИЗ и сега е търсен режисьор на музикални клипове, оператор и фотограф.

Именно във фейсбук се появява коментара на Мария Димитрова. Тя твърди, че с Ласкин са учили в съседни класове в „Крушата“, както са наричали училището тогава, а по време на кастинга са били около 5-6 клас. Ето какво още разказва тя:

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

3 юли 1944 г Англия и САЩ бомбардира Русе и Чупрене /Видео/

Общо жертвите убити и ранени са не по-малко от 8952 българи, към половината от тях – в София

3 юли 1944 г. по време на Втората световна война англо-американската авиация бомбардира Русе и село Чупрене.

Бомбардировките на България са поредица от нападения срещу София и други български градове и села от британските ВВС и ВВС на САЩ, по време на Втората световна война, от пролетта на 1941 г. до есента на 1944 г. които имат характер на реални бойни действия.На 12 декември 1941 г. Великобритания първа обявява война на Царство България, едва на другия ден принудено от това Царство България, не можейки да направи друго, формално да отговори със същото.Въпреки че България не участва в никакви бойни действия и винаги категорично отклонява такива искания на Германия, тя е подложена на жестоки бомбардировки от англо-американските въздушни сили, като най-тежко е засегната София.

Ударени са най-вече граждански обекти, като: Александровска болница (напълно са разрушени южните болнични крила заедно с лекарите в тях), Сиропиталището Цар Борис I (напълно разрушено в 1944г.), Народния театър (тежко засегнат), Голямата Софийска синагога (тежко засегната, изгаря и уникалната и широко известна юдейска библиотека на общността, съхранявала безценната колекция от средновековни равинистични трудове), Първа евангалска църква на ул. "Солунска" (напълно унищожена на 10 януари 1944 г.), Католическата Катедрала Свети Йосиф (напълно унищожена на 30.03.1944 г.)

Руската църква Свети Николай (пряко бомбено попадение), Църквата от ХІ век Свети Спас (напълно унищожена в 1944 г.), Средновековния храм Свети Николай построен от Севастократор Калоян в 1260г. оцелял през 5 вековното турското робство (почти напълно разрушен на 30 март 1944 г.), Църквата Свето Преображение Господне (напълно унищожена на 10.01.1944 г.), Градската библиотека (напълно унищожена на 30.03.1944 г. изгарят 40 000 тома книги), Народната библиотека и Архивът на Българското Възраждане (напълно унищожени в март 1944г.), Библиотека на Столичната Митрополия, новопостроена унищожена заедно с всички книги и стари документи в нея (на 10.01.1944 г.) Синодалната палата - по време на тази бомбардировка в сейфа й изгаря и оргинала на фермана за създаването на Българската екзархия (1944 г.).

Духовната академия (тежко засегната, разрушена е централната част на юг, изгорен е купола на храма вграден в нея), Софийският университет "Свети Климент Охридски", Художествена академия, Руският лицей, Френското католическото училище, Католическо училище "Санта Мария" на францисканците, Софийско епархийско свещеническо братство, Немското училище за деца до Немската евангелска църква и самата тази църква, Италианската кралска гимназия,Софийската духовна семинария в кв. Лозенец, Министерството на Народната просвета просвета (напълно разрушено на 10.01.1944 г.).

Държаното Механо-електротехническото училище, Фелдшерското училище, III Девическа педагогическа гимназия, III Мъжка гимназия, V Софийска прогимназия, VII Мъжка Прогимназия, Основно училище "Св.Св. Кирил и Методий" (сринато до основи в 1944 г.), Народният Археологически музей, Националният етнографски музей, Националният Природо-научен музей, Общинският музей, Домът на изкуството и печата, Художествената палата - фактически националната художествена галерия тогава, Софийската филхармония - Зала България, Паметника на Незнайния войн, (тежко увреден в 1944г., днешния е построен на празното място в 1981г.), Руски паметник е бомбардиран и повреден, във Враца - Държавно стопанско и тъкаческо училище (напълно разрушено на 24 януари 1944г.) Дори Бирената фабрика на братя Прошек е бомбардирана и тежко разрушена.

Зоологическата градина пострадва много, животните умират или са ранени в клетките им, а немалко от останалите разбягали се обезумели трябва да бъдат застреляни. Взривени и опожарени са хиляди жилищни сгради, разрушен е градският център на София, Скопие, Враца, Дупница.

На цялата българска територия и контролираните земи убити, безследно изчезнали и починали следствие бомбардировките са 4208 души, тежко са ранени 4744, или при съвсем непълна отчетност общо жертвите убити и ранени са не по-малко от 8952 българи, към половината от тях – в София където, в най-лютия студ, от нападателите са разрушени 12 657, предимно жилищни сгради.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Славея на Добруджа Верка Сидерова е пожелала да има птиченце на надгробния й паметник

За последното си желание пише самата тя в мемоарите си „Лале ли си/Моята автобиография“, излезли още през 2011 г. „Ако може и ако се съберат пари – защото аз нямам – на паметничето ми искам отгоре да има едно птиченце с отворена човчица и да бъде на място, където хората минават, за да мога да им пея,пише telegraph.bg

Това е последното ми желание. И колко много боли, когато трябва да се разделиш с белия свят. Боли. Боли. Боли“, пише тя в книгата. Поклонението пред паметта й ще бъде на 5 юли (събота) в храм „Св. Георги“ в София от 15,00 часа.

Изповед

През април по случай 99-ия си рожден ден голямата народна певица даде последното си интервю за „Телеграф“. „Никак не съм добре, но съм още жива“, каза Верка Сидерова и призна, че не е имало голям купон за празника й. „Състоянието не ми позволява да контактувам с много хора, не мога и много да говоря по телефона. На 99 нищо не е наред – нито слухът, нито зрението, но още разсъждавам добре. Много работи почват да липсват вече, но какво да се прави“, изповяда изпълнителката на „Лале ли си, зюмбюл ли си“. Тя разкри, че и двете й сестри са починали на 100-годишна възраст – първо едната, омъжена в Румъния, а миналата годината другата, Елена. „Само брат ни почина на 90“, уточни легендата. Останал само с една саката ръка, Васил дал пари за възстановяването на Партийния дом след пожара. Самата Верка цял живот е безпартийна, но с леви убеждения. За съжаление не можа да дочака закръглянето на века като сестрите си.Добро

Преди десетина години пак „Телеграф“ помогна на Верка Сидерова да закрепи финансовото си положение. След наша публикация, че за 90-годишния си рожден ден получава подаръци от брашно и кашкавал, тъй като е със 160 лв., тогавашният министър на културата Вежди Рашидов я дари с 2000 лв. по Закона за закрила и развитие на културата. В статията разказахме как във Фейсбук е създадена общност, чиято цел е да помогне материално на изпълнителката, и публикувахме банковата сметка. „Никога не съм била богата финансово, но като съм бръквала в джобовете си, все по някоя пара съм намирала. Сега с тази малка пенсия вече нищо не мога да си позволя. Моята е 160 лв. и отива изцяло за покриване на режийните ми разходи. Когато си взема пенсията и си платя сметките, оставам с празни джобове. Най-големите държавни награди получих и от предишната власт, и от всички властимащи от 10 ноември насам. В същото време съм с най-малката пенсия”, сподели тогава Верка Сидерова. Заради безпаричието добруджанският славей 15 зими мръзне в апартамента си в столичния квартал “Гоце Делчев”. Разбрала за жеста на Вежди, Верка каза, че за нея това е блага вест и прави празника наистина светъл и щастлив.

Лале

По името на най-популярната й песен „Лале ли си, зюмбюл ли си“ е наречена и биографичната книга на Верка Сидерова. Издателят й Николай Мирчев разкри, че тя е първата българска народна певица, която има преведена на английски автобиография. Изданието ще достигне до всички български общности в света. Вече има изпратени копия в Молдова и Украйна. Бройки са дарени освен на добричката библиотека на всички средни и висши училища в страната, където се изучава фолклор - в Котел, Широка лъка, Пловдив и др. Книгата е изпратена и в две библиотека в Англия - в Бирмингам и Лондон. Певицата разказа и историята на емблематичната си песен: „През 60-те години на миналия век бяхме в Шабла. Там наблизо се намира селото на баба ми, на прабаба ми – Калъкчии, днес Стаевци. Стана ми мило. Представих си къщите. Имали са много деца. Мизерия. Така спонтанно реших да изпея песента за лалето. Филип Кутев много я хареса. Коментарът му беше, че мелодия и текст се припокриват. Тази песен затова е била любима на баба, на прабаба. Дошла е от вековете, за да стигне до мен и аз да я оставя днес на младите“.Родена 5 дни преди кралица Елизабет.

Верка Сидерова е родена само 5 дни след английската кралица и има много паралели с живота на Елизабет II. Сватбите им са по едно и също време. Елизабет се омъжва за своя първи братовчед Филип, а Верка, от тогава безводния Добрич – за пилота от военното летище в Балчик Цоньо Димитров. По едно и също време се раждат първородните им деца в Лондон и Балчик – Чарлз и Димитър. Кралицата е коронясана тогава, когато българката започва да пее в ДАНПТ с диригент Филип Кутев. И двете стават известни в целия свят. Кралицата с властта си, а българката – със своите песни. За разлика от Елизабет II Сидерова смята брака си за неуспешен и затова не обича да говори за него. Малко известен факт е, че дарбата й откриват колегите на мъжа й, докато им пее песните на баба си в служебния автобус от авиоградчето до летището.

От Сибир до Африка и от Америка до Япония

„Ансамбъл „Филип Кутев“ е целият ми живот – даде ми хляба насъщен, даде ми и смисъла в живота, с него обиколих света от Сибир до Африка и от Америка до Япония“, споделя Верка Сидерова. Тя смята, че целта на ансамбъла е да съхранява народното творчество, а не печалбарска. „За съжаление времената се промениха, фолклорът се комерсиализира и хората свикнаха да гледат по телевизията какво ли не. Нароиха се какви ли не фолкпевици, а те са толкова далече от моите разбирания за музика и за творчество, че аз просто нямам нищо общо с тях. Ясно е, че правят всичко за пари, но не мога да преглътна и липсата на всякаква естетика. Може ли певица да излиза да пее народни песни почти гола, легнала и с вдигнати крака? Онзи ден попаднах на такова изпълнение по телевизията. По мое време това не беше възможно изобщо да се случи“, възмутена е легендата.

Източник:Телеграф

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Лили Иванова показа на всички апартамента си – направо свят да ти се завие

Разкошният дом на естрадната прима. В далечната 1982 г. Лили Иванова допуска репортер на списание „Наш Дом“ в апартамента си в столицата. Ето как редакторите описват преживяването с думи и снимки.

Лили Иванова е едно от многото известни лица, в чието жилище гостува „Наш дом”. Апартаментът е разположен на покривната тераса на солидна жилищна сграда в центъра на София. Влизаме в антрето, където едно много голямо огледало, обградено от бели кози кожи, внася онази нотка на екстравагантност, която повечето от нас са склонни да очакват в дома на една прочута естрадна певица. Впрочем, екстравагантността в този дом свършва дотук.

Съчетанието на зелено и бяло, което преобладава в целия дом – твърде спокойно и изискано, се налага още в антрето. Белите стени и белият мраморен под, светлият килим в бяло и зелено, подчертават дървената решетка с врата, през която се влиза в дневната.  

Светлото и обширно пространство в това помещение е организирано сполучливо в няколко обособени къта. Основната мебелна група за сядане е разположена срещу камината. Тя се състои от ниски канапета с резбована дървена част и тапицерия в приятен сиво-зелен цвят.

Масичките с бели мраморни плотове, картините на Светлин Русев, издържани в светла гама с превес на бялото, голямото огледало над камината – всичко тук създава усещане за спокойствие и подчертава изобилието на светлината, която залива цялата дневна. Върху зеления мокет и тук са постлани килими с бял и зелен орнамент, стените са бели.

„Бялото е любимия ми цвят – казва Лили Иванова.- Бих искала да имам бял мокет и върху него килими в бяло, розово и синьо, но това е трудно да се реализира. Харесвам дома си такъв какъвто е сега, но не изключвам възможността от бъдещи промени. Промените от всякакъв вид, според мен, са нужни на хората”.

Питаме домакинята какво участие е взела в създаването на завършения и хармоничен интериор, който виждаме. „Всичко тук е направено по мой вкус, избрано и съчетано от мен. Трябваше да мине време, докато се съберат всички мебели. Три години живях с една маса и два стола, взети на- заем, защото исках цялото обзавеждане да се направи наведнъж. 

Стремила съм се да обзаведа дом, в който всичко да предразполага към отмора. За мен домът е място, където човек трябва да си почива. Професията ми ме принуждава да бъда твърде много сред хора и може би затова вкъщи предпочитам да съм сама. Много държа всичко да бъде изключително чисто, мисля, че чистотата е най-важното условие, за да бъде приятен един дом.”

При Лили Иванова е приятно не само заради чистотата – домът й е светъл и удобен, с много красиви мебели и много цветя. Вниманието ни е привлечено от стилната гарнитура за хранене с богата дърворезба. Тя е подредена в един относително обособен кът на дневната, решен като трапезария и свързан чрез врата с кухнята. И тук едно голямо огледало придава дълбочина на помещението. „Тези столове са мое откритие – казва Лили Иванова. – Забелязах ги при едно турне в Свиленград в гримьорната на читалището. Бяха в много лошо състояние, но след като ги реставрираха, красотата им се възвърна. 

Към тях ми направиха по поръчка масата и този шкаф.” Шкафът, украсен с резба, от една страна, допълва трапезарията, а от друга, се свързва сполучливо с двете кресла и кръглата резбована масичка, които оформят още един малък кът за разговори или за четене до големия прозорец. Дребните предмети от дърво, метал и мрамор допълват сполучливо интериора.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ