Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет ЛЮБОПИТНО. Показване на всички публикации


Любиша Самарджич е роден на 19 ноември 1936 г. в Скопие в миньорско семейство, работещо във въглищна мина - Йелашница близо до Нишка баня. Баща му Драган умира рано, когато Любиша е едва на 9 години, а майка му остава сама с три деца.

Това е времето на германската окупация, а след това и освобождението, времето на лишения и бедност, в което Любиша израства в южната част на Сърбия. Още в гимназиалните си дни Любиша помага на майка си, като върши различни работи.

През училищните ваканции работил при чичо си, който имал работилница за пишещи машини. Бил е портиер в хотел Сърбия, работил е при майка си в сладкарница - носил е лед и приготвял сладолед. Всяка сутрин Любиша събирал празни торби, за да отиде до "Албатница", на километър и половина от Гражданската болница в Ниш, за да вземе плочи лед. Натоварвал ги на гърба си и пътувал с тях в трамвая. Не липсвали и инциденти.

След като завършил гимназия, решил да учи право. Скоро обаче му хрумнал друг акъл и се записал в Академията за театър, филм, радио и телевизия в Белград в класа на Боян Ступица.

Ступица веднага забелязал таланта му и по негово настояване Самарджич получил стипендия от Atelje 212. Като студент Самарджич участвал в няколко театрални пиеси в Югославския драматичен театър, но никой не могъл да предположи, че това ще бъде целият му театрален живот.

Получил предложение да играе във филма ''Prekobrojna" още в началото на кариерата си, а със стипендия от Ателие 212 театърът е на негово разположение. Боян Ступица обаче настоявал, че Любиша трябва да вземе решение какво да прави, защото не може да работи и на двете места.

Това криело известен риск, но било и филмово приключение, в което Любиша влязал. Това били времената в края на петдесетте години, когато всички били очаровани от филмите и киното, от публиката, актьорите до режисьорите, защото телевизията все още не била позната в домовете на югославяните.Самарджич получил първата си роля във филм на 25 години. Той играе във филма "Игри на скеле" (1961) на режисьора Сречко Виганд (Вейганда). Така привлича вниманието на критиците с поредната си роля на очарователен тромав, непохватен мъж във филма "Преброен" (1962) на Бранко Бауер.

Само след три филма той получил главната роля и едноименния прякор Смоуки във филма "Пясъчен град" (1963). За всяка роля се подготвял сериозно, все едно е първа в живота му, разказват колегите му.

Във филма (1966) "Орлите летят рано" на режисьора Соя Йованович, той играе известния герой Никола Бурсач. През същата година участва във филмите "Protégé" на Valdan Sjepejčić, "San" на Đurša Đorđević. През 1967 г. играе във филма "Нож" на режисьора Зика Митрович и във филма "Утро" на Периша Джорджевич.

Печели известност в партизански филми и особено се откроява във филмите на Велко Булайич ''Битката при Неретва" и ''Козара". Когато започват снимките на ''Битката за Неретва" през 1968 г., това е най-големият европейски филм по отношение на продукцията.

В снимките на партизанския филмов спектакъл участват над 3000 статисти – членове на ЮНА, а продукцията е на хърватски, македонски, босненски, словенски, италиански, немски и сръбски продуценти.

Интересното в този филм е, че известният художник Пабло Пикасо е направил плаката. Плакатът е отпечатан в малък брой тираж и е подписан на гърба от великия испански художник.

В периода от 1973 до 1988 г. той получава цели шест Златни арени на хърватския филмовия фестивал в Пула за своите актьорски постижения, където става най-награждаваният актьор. Получава награда за най-добра актьорска двойка с Весна Чипчич в телевизионния сериал "Горещ вятър" на Александър Джорджевич на филмовите срещи в Ниш.Получава наградата на AVNOJ за цялостно творчество (1988), наградата "Павле Вуисич" (1995) и наградата на Академията "Иво Андрич" (2005) - за ролите си в югославската кинематография.

На лицето на Самарджич беше изписана онази искрена усмивка, която преди всичко бе негова запазена марка. Спомняйки си за един човек чрез най-добрите му творби и това, което е оставил на другите, определено ще запомним Самарджич с най-красивите му роли.

''Идвам от миньорско семейство и смятам, че миньорският хляб е много тежък. Като дете запомних нещо много важно, а именно да уважаваш човека на всяка цена и да правиш жертви за всички. Винаги съм влагал сърцето и искреността си в играта, искайки ги обратно на всяка цена. За щастие, тази моя честност беше от решаващо значение за мен, за да имам голямо, огромно доверие като автор и сред колегите си.''

Може би най-повторената роля, в която Любиша се превъплъщава в любимия герой на Боривой Шурдилович Шурда, със сигурност е в сериала и филма ''Приключенията на Любивой Шурдилович", т.е. ''Горещ вятър" от 1980 г., последван от голяма слава. Песента ''A sad adio'' (Да си вземем сбогом) в изпълнение на Желко Самарджич се превръща в тотален сръбски химн на тази епоха.


Въпреки че след това става разпознаваем като непохватен персонаж с оглед на ролите, които играе, образът на сърдечен баща във филма "Баща ми за известно време" го нарежда сред сериозните актьорски редици. 

В началото на 90-те години той зарадва всички с ролята на Бошко Симич в сериала "Полицай от Петлово бърдо", а последната му роля е през 2013 г. във филма "Дъждовен мирис над Балканите".

Любиша бил женен повече от 50 години за своята Миряна. 

''Срещнах я в Блед, където служих в армията, а тя беше там със семейството си на почивка. Миряна беше на 17 години, аз на 26. Когато разбрах, че имам пред себе си интелигентен човек, който буди любов и страст в мен, се опитах да я завладея с всички сили. Беше трудно, защото смяташе, че актьорите са бохеми. А дядо ѝ, протойерей на църквата Срем-Митровац, ѝ казваше: ''И така, къде е актьорът да го видим?" Но с воля, упоритост и любов успях да я спечеля'' - разказвал Самарджич.Болестта на сина му е истинската причина за решението на Любиша да стане и режисьор.

''Не беше поради желание, а от необходимост, за да оцелеем. Имахме дългове, които трябваше да върнем, ходихме по болници със сина ни'', спомня си Миряна.

Любиша бил съкрушен от смъртта на сина си Драган, който на галено наричали Гага. Едва на 34 години загубил битката с левкимията.

''Когато Гага си отиде, си мислех, че няма да издържа дълго. Мира ме понесе на гръб, защото усети, че паднах морално, отслабнах, загубих желание за каквото и да било. Тогава тя ми каза: ''Човече, животът е смърт, запомни това! Продължавай да работиш, защото в това ще намериш смисъла на оцеляването". И беше права.''

На 8 септември 2017 година, на 80-годишна възраст Любиша Самарджич починал в Белград.

''Не плачете много за мен. Аз отивам при скъпия си син, там ще бъда обичан. Беше ми много болно, че не съм при него.''





Тя не е само талантлива актриса, но е събрала през годините и множество международни филмови призове. Носителка е на престижни награди от кинофестивалите в Кан (1961), Венеция (1958, 1998), Москва (1965, 1997) и Берлин (1994). Удостоена е с награди „Златен глобус“ и два пъти с „Оскар“ – единият за „Най-добра главна женска роля“ във филма „Чочарка“ от 1961 година, а другият за „Оскар за цялостно творчество“ през 1991 година.


Тази изключителна жена е невероятната София Лорен. Всички я знаят като блестяща и вдъхновяваща актриса.София Лорен, обаче, не е избягала от предизвикателствата на живота и е изпитала неговите трудности. Нейният начален път не е бил гладък, и още сега тя трудно говори за някои от спомените си. Баща ѝ е бил от благороден произход и на теория тя има право да носи титлата на маркиза, но той не я признава и не подкрепя семейството. Тя е израснала в бедност и е трябвало да работи още като тийнейджърка, заедно с баба си.


През цялото си детство, София признава, че е била предмет на подигравки. До 14-годишна възраст тя счита себе си за грозно пате. Но времето и упоритостта ѝ превърнаха „патето“ в една от най-красивите жени на планетата.


София Лорен родом от Италия, Рим, празнува своя рожден ден на 20 септември. Баща ѝ Рикардо Шиколоне я признава за своята дъщеря, но никога не се оженва за майка ѝ Ромилда Вилани и напуска семейството по време на бременността ѝ. София прекарва детството си с майка си и по-малката си сестра Анна-Мария в рибарското селище Поцуоли близо до Неапол.


През 1949 година тя участва в конкурса за красота „Мис Италия“ и се класира на второ място. С красотата си, тя бързо привлича вниманието на хората и започва да се снима в рекламни фотосесии и дори в еротични филми поради финансови затруднения. Въпреки тези трудности, София Лорен взима участие в първите си филмови проекти, стартирайки като актриса под името София Ладзаро.През 1951 година, тя изпълнява малка роля като робиня във филма на американския режисьор Мервин Лерой „Кво Вадис“. Но най-големият пробив в кариерата ѝ идва с филма „Чочарка“ през 1960 година, където се партнира с Жан-Пол Белмондо. Тази роля ѝ носи „Оскар за най-добро изпълнение на главна роля“ и я направи една от първите актриси от неанглоезичен филм, спечелили този престижен приз. Този филм също бе награден с „Златен глобус“ и бе номиниран за „Златна палма“ от Викторио Де Сика.


София Лорен споделя своя живот с голямата си любов – италианския кино продуцент Карло Понти. Те се срещат, когато тя е на 15 години, а той на 37, и се омъжват през 1957 година. Той става не само нейн съпруг, но и постоянен продуцент на филмите, в които тя участва. Някои от тези филми включват „Бокачо 70“, „Брак по италиански“, „Вчера, днес и утре“ и други. Те остават заедно до смъртта на Карло Понти през 2007 година. Двойката има двама сина – Карло Понти-младши и Едуардо Понти. София Лорен и Карло Понти също са известни колекционери на изкуство с над 150 произведения в тяхната колекция.Тя се е справила с множество предизвикателства на живота. 


Във време на Втората световна война, когато е била на 6 години, изживява ужасяващо преживяване, когато шрапнел пронизва брадичката ѝ по време на бомбардировка, докато тичала със семейството си към бомбоубежището. Тя не говори английски език, когато получава своята първа роля в американски филм. В допълнение, прекарва 17 дни в затвор след като е осъдена през 1982 година за укриване на данъци в ранните години на своята кариера. Всички тези изпитания са част от нейния живот, но тя продължава да излъчва сила и увереност пред света.

София Лорен е непреходна легенда и истински символ на изяществото и таланта.

Източник:www.plovdiv24.bg


 

Гинка Станчева на корицата на юнския брой на списание "Жената днес" от 1966 г.


Особени усилия трябва да се вложат в борбата за изкореняването на онанизма, или т. нар. „самотен порок” – полово задоволяване по неестествен начин, разпространено повече сред момчетата и по-малко сред момичетата. С необходимата деликатност и сериозност, а не със заплахи и бруталности трябва да се обясни, че половото самозадоволяване не е неизлечима болест, а вредна, но преодолима привичка, която изтощава организма и уврежда здравето и може да доведе до самовнушена полова импотентност. (…) 


Затова се препоръчва в случаите на умерен онанизъм привидно да не го забелязваме, но да променим дневния режим на детето, като включим в него някои противодействуващи мерки. Децата и подрастващите трябва да се приучат да спят на полутвърдо легло (дъски под дюшека), при умерена температура и леки завивки, като ръцете бъдат над тях. Да не се допуска излежаване след събуждане от сън. (…) Да се носят удобни дрехи, които не пристягат тялото, да се избягват подправките, преяждането, безделието, еротичните възбуди – танци, филми и пр. Много полезно действа физическият труд и физкултурата на свеж въздух. Да се избягват колоезденето и ездата.


д-р Петър Милев, научен сътрудник в Педагогическия институт при БАН Бр. 8/1963 г.


Хигиена на брака


Като норма за здрави съпружески двойки се считат 1-2 полови сношения в седмицата. Най-подходящото време е преди сън. Когато единият от съпрузите или и двамата са уморени, допустимо е полово сношение сутрин. Дневното полово общуване не е препоръчително.


Физиологическа потребност у повечето хора е да се удовлетворяват напълно с един полов акт. Прекаляването в това отношение изтощава нервната система и в крайна сметка става причина за полово безсилие.


проф. А. Б. Прайсман Бр. 6/1967 г.


Ревността и изневярата


А какво поведение трябва да имаме, когато сме установили, че другарят или другарката ни са си позволили извънбрачна връзка? (…) Ако нашият другар в брака просто се е увлякъл и ако това не е смутило искреността и дълбочината на неговите чувства към нас, ние би трябвало може би с разбиране да му подадем ръка. Защото да се греши е човешко. Истинската любов е несъвместима с надутата поза на накърнено честолюбие. Ревността е анахронизъм и несъмнено ще дойде времето, когато хората няма да могат да разбират нито мъките, нито поведението на Шекспировия мавър.


д-р Тодор Бостанджиев

Източник:jenatadnes



Преди  години мина със 118 миньори се срутва при земетресение с магнитуд 7,8 в Западен Китай.


Оттогава тази част от мината е затворена. Наскоро обаче група миньори подновили работата си в изоставената мина, когато случайно открили миньор. Той е успял да оцелее в смъртния капан в продължение на 17 години.


Спасеният миньор, 59-годишният Чунг Вай, е бил в много лошо състояние. Той е откаран в близката болница, където лекарите в момента оценяват физическото и психическото му състояние.По време на земетресението дървените конструкции, които са свързвали тунела на мината, са се срутили и 118 души са останали под развалините. Всички миньори загиват, с изключение на Чънг. Единствената причина, поради която той успява да оцелее, е вентилационният отвор, който е единственият достъп до свеж въздух.


Помогнало му да оцелее и това, че в мините имало много хранителни запаси в случай на срутване. Въпреки това му се наложило да яде плъхове и мъх.


Това е най-уникалният случай, в който човек е успял да оцелее толкова дълго време в такива екстремни условия.


 


Това съобщи Георги Георгиев, шеф на Софийското номизматично дружество, пише в. "Телеграф".


Цената ѝ върви от 6 до 8 хиляди лева. Специализирани сайтове обаче я предлагат и за 15 000 лева.


Двете стотинки са изсечени, за да се пуснат в масово обръщение през 1981 година. От тях има милиони. Има обаче няколко, които са със сбъркан надпис и затова са толкова скъпи и търсени от колекционерите.Те се броят на пръстите на ръцете, казва Георгиев.


Други нумизмати уточняват, че бройката е само 20.


Ако се разровите в чекмеджета и шкафове, където държите непотребни вещи и попаднете на монета от две стотинки от 1981 година с надпис на реверса "Народна република България", то трябва да знаете, че за нея може да получите сума, с която да си купите сравнително нова кола.


Ще сте късметлия и ако попаднете на монета от 1 стотинка от същата година и със същия надпис.


Цената ѝ е малко по-скромна - около 10 000 лева, тъй като от нея има малко повече бройки - 137.


Нумизматите обясняват и защо тези монети са толкова уникални.По времето на соца в чест на 13 века от създаването на България БНБ решава да смени обичайния надпис на обикновените размени монети и вместо "Народна република България" на тях да пише "Хиляда и триста години България".


Според Георгиев, за смяната на надписа е настояла лично Людмила Живкова.


Само, че някой от монетния двор забравя да смени матриците на 1 и 2 стотинки и така за изсечени 20 броя монети от 2 стотинки и 137 броя от монетите със стойност 1 стотинка.


Нумизматите обаче предвижат, че на редките монети има и фалшификати.



Певецът и автор на песни, който почина на 80-годишна възраст на 22 август, е женен за красивата Карла почти петдесет години и баща на 33-годишния Николо, резултат от извънбрачна връзка.

 „Жена ми можеше да ме изгони, вместо това тя ме накара да го припозная"Певецът и автор на песни Тото (Салваторе) Кутуньо, който почина на 80-годишна възраст след дълго боледуване, има дълъг и щъстлив брак със своята Карла, който продължава почти половин век. Двамата си казват "да" през 1971 г., но нямат деца. 

Преди тридесет и три години обаче Салваторе става баща на Николо, или Нико, както всички го наричат, който се ражда от извънбрачна връзка. Сложнит момент не успява да разруши любовта на Тото и Карла. Всъщност тя е тази, която го подтиква да припознае момчето и да изгради връзка с него "Карла можеше да ме изгони от къщи, но не направи нищо подобно. Първото нещо, което ми каза, беше да припозная сина си и да му дам фамилията си“, разказва Кутуньо през 2018 г. в интервю за Corriere della Sera. 

И добавя, че Нико, с диплома по икономика, "е едно от онези много добри италиански момчета, върху които нашата страна трябва да се съсредоточи".След това, през 2019 г., в интервю за телевизионното предаване Sorrisi e Canzoni, световноизвестният певец и автор на песни, говорейки за ролята си на баща, заявява: „Най-голямото богатство е лоялността. Винаги съм учил сина си Нико да живее така, че да не пренебрегва никого. На какво ме научи той? Да бъда честен. Ако излъжа, Нико се ядосва. 

Но пък аз много харесвам лъжите."Има достатъчно публични свидетелства, които разказват за връзката между баща и син. Така например, през 2018 г., за двадесет и осмия рожден ден на момчето, голямата звезда ана италианската музика публикува поредица от снимки, които ги представят заедно през годините: 

„Нико е светлината, която осветява дните ми“, пише Тото към поста и добавя: „Слава Богу, той днес живее в Милано и затова сме почти непрекъснато заедно“.Интимният свят на Тото обаче е изпълнен с болка. Както самият той разказва в интервю за Corriere през 2018 г.: „ Видях сестра ми Анна да умира, по-голямата ми сестричка се задуши пред очите ми. Ядяхме ньоки, когато едно парченце я задави. 

Тя беше на 7, аз на 5. Няколко месеца по-късно се роди брат ми Роберто, когото много обичам, който се разболя от менингит и оттогава, както предсказа лекарят, води труден живот. След това другата ми сестра, Розана , се оказа първото дете, претърпяло сърдечна операция в Италия, в Торино. Татко задлъжня за тази операция, изплащаше кредитите на вноски цял живот, чак до 1978 г., две години преди да си отиде". 

Бащата на Тото, Доменико, е тромпетист. Именно той е човекът, който въвежда момчето си в света на музиката. На деветгодишна възраст Салваторе вече свири на барабаи в групата на баща си в Ла Специя. Така се ражда артистът, продал повече от 100 милиона копия в кариерата си, превръщайки се в един от най-успешните италиански певци някога.

Поклон, Тото Кутуньо! 7.07.1943 - 22.08.2023 



Какви сватби имаше едно време ей,

на касетофона - Лепа Брена ти пей,

в стола на ТКЗС - то - ред маси,

етър, швепс и лимонада - каси,

кебапчета, кюфтета с картофи,

бирата се изстудява в кофи, 

кумицата - дебела и дашна,

ракията - огън, домашна,

младоженците - от срам си умират,

мигат и не знаят къде се намират, 

горките те - така чисто се обичат, 

а всички дрехите им с пари кичат, 

гердани с Георги Димитровия лик, 

или левовете се подават в плик, 

някои плюят и лепят смело

цели петолевки на чело... 

Звучи "Ела се вие, превива...", 

майката едва сълзите скрива, 

цял стол вика дружно "Горчиво!", 

личи, че го хваща огненото пиво,

усеща се, че расте напрежение, 

всеки пита другия за уважение, 

отнякъде се чува вой:

"Кумата яде бой!"...

И всички "тръпнат друг път невидели, 

ведно да се бият живи и умрели" . 

На фона на "Камъните падат... ", 

едните другите нападат, 

пеят Сребърни крила

някой вика "Ела ми, ела!", 

а на "Не долази... "

кумата наред гази

(може да е дашна, 

ама и страшна!)

Накрая побеждава алкохола, 

"багер ги товари в една лека кола" .. 

И сватбата е чудесна, 

свършва с хит на Весна,

"И да имам сто живота, 

а не само този един... " 

ще помня, ще търся

това време до амин. 

Автор: Петър Донкин



Може да не ви се вярва, но през 60-те години на миналия век българите изобретиха социалните мрежи. 

Някъде през 1966 г. Узнах за това от приятелката ми Е.Т. , която живееше до нас. Тя дойде у нас развълнувана и ми съобщи за откритието. В социалната мрежа се влизаше така: набираше се тел. 092, на който се съобщаваше програмата на столичните кина. 

След като се извъртеше записът, на който безстрастен женски глас съобщаваше къде кой филм се върти, нещо щракваше и човек се включваше в нещо, което, според съвременния жаргон, беше "групов чат". Всички, които бяха набрали 092 и слушали до края, можеха да разговарят помежду си. Естествено, обикновено говореха по двойки, тройки и четворки. 

Ние с приятелката ми главно слушахме. Понякога се опитвахме да участваме в някой разговор, но детските ни гласчета не будеха доверие и не се получаваше. Помня един разговор между двама, който след това се коментираше в мрежата. Дама и лице от мъжки пол си определиха среща. Тя се представи като д-р Димитрова от "Пирогов" и каза, че ще дойде на срещата със собствената си кола. След този разговор завистливи мъжки гласове коментираха късмета на щастливеца. 

Не знам колко време продължи тази повреда, в резултат на която беше изобретена социалната мрежа. Години след това в един вестник журналист писа във вестник, че е хубаво телефонната управа у нас да предостави една линия за запознанства. Даваше пример с тел 092, като сочеше, че повредата там успешно е изпълнявала една социално важна роля. 

От телефонната управа отговориха, че не могат да предоставят специална линия поради претовареност. Така те саботираха едно велико откритие, направено от любознателните и предприемчиви българи. 

Абе, не мислим стратегически!



Решението да се построи такъв паметник е взето на 4 октомври 1949 г. от доминирания от БКП Министерски съвет с председател Васил Коларов. В протокола от заседанието на Столичната голяма община и Градоустройствения съвет от 6 юни 1947 г., когато е взето решението за построяването, пише, че паметникът се изгражда с цел „да бъде на централно място, за да се минава постоянно покрай него и да упражнява своето политико-възпитателно значение“. Средствата за построяването му са набрани с доброволни дарения от работнически колективи и най-различни хора. Кампанията по набирането на средства продължава повече от 5 години.

Първата копка е направена на 5 юли 1952 г., а при откриването през 1954 г. присъства съветският маршал Сергей Бирюзов.

По композицията работят най-добрите български скулптори от онова време. Създаден е от колектив с ръководител скулпторът Иван Фунев. Автори-архитекти са арх. Данко Митов, арх. Иван Васильов, арх. Любен Нейков и арх. Борис Капитанов. Автори-скулптори са Иван Фунев, проф. Любомир Далчев, Мара Георгиева, Васка Емануилова, Васил Зидаров и Петър Дойчинов. Художник график е Борис Ангелушев.

Паметникът и политиката

От началото на прехода на България към демокрация паметникът е обект на разгорещени спорове относно неговото значение и бъдеще. Както и на посегателства.

В негова защита се изтъква аргументът, че той символизира уважението към приноса на Червената армия в победата на Съюзниците над нацистка Германия през Втората световна война, както и фактът, че подобни паметници има и в други страни в Европа.

Противниците му подчертават, че въпреки оказвания от Германия натиск, България, която е страна от Оста, не обявява война на СССР, а в началото на септември 1944 г. обявява неутралитет, като дава ултиматум на германските части да напуснат страната и започва да ги разоръжава. Независимо от това, на 5 септември Съветският съюз обявява война на Царство България. Изтъква се и ролята на съветските войски в насилственото налагане в страната на комунистическо тоталитарно управление в съветски стил. В допълнение на последното също се отбелязва, че не е приемливо в суверенна държава паметник на чужда армия да е разположен по-високо и на по-централно място от националните символи.

В хода на споровете противниците на паметника започват да го наричат съкратено МОЧА – от Монумент на окупационната Червена армия. Но едва ли случайно избират точно такава абревиатура, по-скоро се търси съвпадението с руската дума моча – пикня.

В пика на антикомунистическите настроения в началото на прехода – през 1993 г., Столичният общински съвет, доминиран от групата на СДС, взема решение за премахване на паметника. В него пише, че Столичният общински съвет „възлага на кмета на Столичната голяма община да проведе необходимите процедури за демонтаж на скулптурните фигури и барелефи от паметника на Съветската армия“.

Решението обаче не се ползва с обществена подкрепа и не е реализирано.

През същата година скулпторът Любомир Далчев, участвал в създаването на паметника, пише писмо, в което отбелязва, че Паметникът на Съветската армия не трябва да се извисява в центъра на столицата, а да бъде преместен на по-скромно място.

В споровете по премахването се намесват и правни аргументи. Като това чия собственост е паметникът. Допълнително въпросът е утежнен от това, че самият монумент е от 1954 г., а актът за държавната му собственост е от 1947 г.


И така до септември 2010 г., когато се създава инициативен комитет за демонтирането на Паметника на Съветската армия.

Инициативният комитет смята, че паметникът е построен в чест на една армия, която без да има сериозен повод навлиза на българска територия, вследствие на обявена едностранно война срещу България. Така от международноправна гледна точка съветската армия е агресор, а не освободител. Според ИК монументът изразява окончателната победа на комунистическа партия над Горянското движение.

Нахлуването на Русия в Украйна на 24 февруари 2022 г. събуди отново 30-годишния спор за мястото на паметника. Всички политически сили без БСП казват, че са съгласни ПСА да бъде преместен от центъра на София, но не успяват да постигнат съгласие по въпроса кой трябва да свърши тази работа. Тъй като паметникът е държавна собственост, се произнася и областният управител. Иван Кючуков (ИТН) изтъква, че според Договора за приятелски отношения и сътрудничество между Република България и Руската Федерация трябва да има консултации с Москва.

И така до днес, когато по темата взе отношение лидерът на ГЕРБ и бивш премиер Бойко Борисов. И поиска монументът да бъде разрушен, нещо, което и наричащите го МОЧА не са искали.

Историята помни, че докато е кмет на столицата, Борисов е на друго мнение. През 2007 г. посланикът на Русия тогава Анатолий Потапов му връчва орден „Михаил Ломоносов“ заради огромните му заслуги за укрепване на двустранните отношения. Посланикът изразява благодарност и за твърдата позиция на софийския кмет, че докато той управлява столицата, няма да се бутне Паметника на Съветската армия.

Поругателствата

Споровете къде да стои ПСА са съпътствани с поругателства върху него, най-скорошното е от 23 февруари, когато мъж счупи паметната плоча с надписа „На Съветската армия освободителка от признателния български народ“.

На 17 юни 2011 г. статуите на скулптурната композиция от западната страна на паметника са оцветени като американски комиксови и попкултурни герои: Маската, Жокерът, Върколакът, Дядо Коледа, Супермен, клоунът Роналд – символът на „Макдоналдс“, Капитан Америка, Робин – помощникът на Батман, Жената-чудо. Знамето е изрисувано в цветовете на американското, а под графитно-скулптурната композиционна група е поставен надписът „В крак с времето“.

През нощта на 10 февруари 2012 г. върху лицата на съветските войници от паметника са сложени маски на британския революционер Гай Фокс, които се ползват като символ на хакерската група „Anonymous“.

На 17 август 2012 г. на главите на няколко от скулптурните фигури са поставени цветни качулки. Акцията е в подкрепа на групата Пуси Райът, членовете на която носят подобни качулки при своите изпълнения.

На 1 февруари 2013 г., в деня за почит към жертвите на комунизма в България, три от лицата на фигурите на паметника са оцветени в цветовете на националното знаме – бяло, зелено и червено.

На 21 август 2013 г. паметникът на Съветската армия в София отново осъмва боядисан, като този път монументът е покрит изцяло в розова боя и е с надписи на чешки и български, съответно „Bulharsko se omlouva!!!“ и „България се извинява!!!“. По другите страни на паметника има призив „Извинете се, бе“ и „Прага ’68“.

На 23 февруари 2014 г. паметникът осъмва с надписи „Слава Українi“ („Слава на Украйна“) и „Капутїн“ и изрисувано над тях знамето на Украйна. Скулптурните фигури на войник и знамето над него също са боядисани в цветовете на Украйна – синьо и жълто.

На 7 септември 2014 г. през нощта четирима души, сред които и кандидат-депутатката от Реформаторския блок Марта Георгиева, са арестувани от органите на МВР, след като написали „Окупатори!“ върху паметника.

Какво представлява паметникът?

Самият паметник представлява висока 37 м пресечена пирамида, върху която се извисява 8-метрова фигурна скулптурна композиция – съветски воин, български работник и майка с дете, изработена от Васка Емануилова и Мара Георгиева. Целият мемориален комплекс включва и други скулптурни композиции около основния монумент. Източният орелеф представлява композицията „Октомври 1917“, изработена от проф. Любомир Далчев по рисунка на Борис Ангелушев. Изобразени са матроси, войници, работници, девойки – тези, които сформират Съветската армия. Орелефът на южната страна представлява композицията „Тилът“ („Всичко за фронта, всичко за победата“) и показва целия съветски народ в тила, вложил всичките си усилия в помощ на своята армия. Работа е на скулптора Петър Дойчинов и колектив. На западния орелеф „Великата отечествена война на Съветския съюз“ е показан бойният устрем на Съветската армия във войната. Скулптор – Васил Зидаров и колектив.



Някои истории са толкова необикновени, че изглеждат по-скоро като сценарий за филм, отколкото като реалност. И все пак те са истински, напомняйки ни, че любовта не познава граници и може да победи и най-страшните предизвикателства. Една такава история, споделена от pik, се развива в германски военнопленнически лагер по време на Втората световна война, където двама души от различни светове се намират един друг и се впускат в любовна история, която не се поддава на времето и разстоянието.

Срещата:

През 1943 г., в разгара на войната, се случва една забележителна среща. Пътищата на Луиджи Пердуто, италиански войник, и Мокрина Юрзук, украинка, се пресичат в пределите на германски лагер за военнопленници. Въпреки мрачната обстановка, между тях разцъфва красива любов – мигновена връзка, която преодолява езиковите и културните бариери.Любов сред изпитания:

В продължение на две дълги години Луиджи и Мокрина преодоляват заедно трудностите на лагера. Неспособни да общуват с думи поради езиковата бариера, те разчитат на мълчаливи разговори, нежни докосвания и разбиращи погледи. Любовта им процъфтява сред изпитанията, тъй като споделят моменти на подкрепа, състрадание и грижа един за друг.

Раздяла и обещание:

Когато войната приключва през 1945 г., светът празнува победата, но за Луиджи и Мокрина раздялата става неизбежна. На италианския войник е отказано влизане в Съветския съюз, а на Мокрина е забранено да влиза в Италия. Силите на обстоятелствата ги разделят, но не и преди Луиджи да запази заветното листче с адреса на Мокрина и тайно да отреже кичур от златната ѝ коса в знак на тяхната непреходна любов.Неразрушимата връзка:

Въпреки желязната завеса и времето, любовта на Луиджи и Мокрина остава непоклатима. Те създават отделни животи и семейства, но пламъкът на първоначалната им връзка никога не угасва. Минават повече от шест десетилетия, но сърцата им остават преплетени, недокоснати от разрушителните сили на времето.

Чудодейно събиране:

В необичаен развой на събитията, в годините на своя залез, Луиджи, който вече е на 81 години, се обръща към руските медии в отчаян опит да открие любимата си украинка Мокрина. С надежда и несигурност във въздуха, репортерите издирват Екатерина Пинян и след като чуват името на Луиджи, очите на Мокрина се изпълват с признание и радост. Вярна на непоколебимата си вяра, тя знае, че Луиджи ще я намери.Възстановяване на любовта им:

Дългоочакваната среща най-накрая се случва, предизвиквайки сълзи от щастие и чувство на удивление. След всички тези години Луиджи и Мокрина възобновяват връзката си, като се срещат редовно и си гостуват. Тяхната любовна история продължава, като не се поддава на ограниченията на времето и на препятствията, които животът поставя пред тях.

Символ на истинската любов:

Любовната история на Луиджи и Мокрина служи като свидетелство за силата и издръжливостта на истинската любов. Тяхната непоколебима отдаденост и вяра един в друг доказват, че любовта може да преодолее всички бариери. Тяхната история е докоснала сърцата на много хора, а в Киев се издига паметник като символ на тяхната непреходна любов, който ни напомня, че истинската любов може да възтържествува над всички препятствия.


Тодор Колев (Генчо Гунчев) и Георги Русев (Кольо Седларов) в кадър от филма „Опасен чар“ на Иван Андонов – 1984 г.

Тодор Колев (Адама) е български актьор, певец, шоумен и учител. Роден е на 26 август 1939 г. в Шумен, активен актьор в периода 1965-2012 г., умира на 15 февруари 2013 г. в София, България.

Тодор Колев е един от най-популярните български актьори, популярен с комедийните си роли във филми и телевизионни предавания.

На изпитите за актьорско майсторство той надхитрява комисията, като носи обувки с високи токчета и прави гласа си по-плътен – по онова време комисията избира актьори с по-едра фигура и по-силен глас. През 1965 г. завършва Академията за актьорско майсторство и изкуства “Кръстьо Сарафов”.

Кариера

Работи в няколко театъра в различни градове на България, първо в Смолян: в периода 1965-1966 г., след това в Шумен 1966-1967 г., в Пловдив 1967-1969 г., в софийския театър “Сълза и смях” през 1969-1971 г. и в театър “София” през 1972-1990 г.

Играе различни роли в българското кино, участвайки в повече от 30 игрални филма, сред които “Цар и генерал”, “Иван Кондарев”, “Козият рог”, “Господин за един ден”, “Опасен чар”, “Двойникът” и др.Преподава актьорско майсторство във ВИТИЗ от 1975 г. като асистент. По-късно получава степента “доцент”.

През 1992-1993 г. става културен аташе в българското посолство в Канада.

През 1999 г. издава автобиографичната си книга “Варненски софиянец от Шумен” с подзаглавие “Животът и страданията на грешния Тодор”.

Автор и режисьор е на телевизионните предавания “Как да ги хванем…” с Тодор Колев 1994-1998 г. и “Свободен вход” 1998-1999 г.Последният му филм е сериалът “Сутрешен блок”, излъчен по TV 7 през 2012 г.

Получени награди

Първа мъжка награда на 5-ия и 7-ия национален преглед на българския театър и драматургия през 1969 и 1979 г.

Първа мъжка награда за ролята на Иван Денев и братовчед му Иван във филма “Двойник” на Фестивала на българския филм във Варна, 1980 г.Почетен артист през 1981 г.

Най-добра мъжка роля във филма “Опасен чар” на Международния фестивал на комедията и сатирата в Габрово, 1985 г.

Награда за най-добра мъжка роля във филма “Господин за един ден” на Международния фестивал на комедията и сатирата, Габрово, 1985 г.Специална награда на журито за ролята си във филма “Опасен чар” на XII Международен фестивал на комедията и сатирата във Франция през 1988 г.

Награда на Асоциацията на най-добрите български изпълнители през 1988 г.

Награда на БНТ (Българска национална телевизия) за най-добро телевизионно предаване “Как да ги настигнем… с Тодор Колев” през 1994 г.През 2005 г. е удостоен със златен медал от община Шумен и званието “Почетен гражданин на град Шумен”.

Почетен доктор на Шуменския университет

Награда “Икар” от Съюза на артистите в България – “За изключителен принос към българския театър”, 2011 г.



Багерите подкараха последната резиденция на гангстера, въпреки петицията за запазването й.
Вековно имение в Маями бийч, Флорида -  последната резиденция на гангстера Ал Капоне, беше разрушено въпреки усилията на местна организация да го спаси, предаде ДПА.

Къщата на "Палм авеню" 93 беше съборена миналата седмица. Така беше попарена надеждата на онези, които настояваха за спасяването й, откакто през 2021 г. станаха известни плановете за събарянето й,пише Телеграф

Близо 26 000 души бяха подписали онлайн петиция за запазването на имението."Това, в което вярваме, е, че трябва да помним нашата история, независимо дали става въпрос за добрите или лошите й страни", каза Даниел Хиралдо, изпълнителен директор на местна организация за опазване на облика на Маями. Чикагският престъпен бос Ал Капоне купува имота с площ 30 000 квадратни метра за 40 000 долара през 1928 г., шест години след построяването му. Той често го посещава и организира пищни партита по време на Сухия режим.

След като прекарва по-голямата част от 30-те години на миналия век във федерален затвор, Ал Капоне се завръща в дома си, където прекарва последните си години до смъртта си през 1947 г.

Имотът, който сменя собствениците си няколко пъти, след като съпругата на гангстера го продава през 1952 г., се състои от основна къща, къща за гости и къща с басейн, предаде БТА.

Това е едно от първите имения, построени на изкуствения остров Палм айлънд, който понастоящем е обител на богаташи. Миналата седмица са били разрушени основната къща и къщата за гости, казва Сиралдо. 

Съдбата на имението стана почти сигурна в края на миналата година, когато собственикът на имота - живеещото в съседство семейство Кларамонте, поиска разрешение за събаряне от управата на Маями бийч. Градът издаде разрешението на 20 юли.

Перспективите за спасяване на имението помръкнаха, след като миналото лято бяха направени промени в местните закони, касаещи събарянето на определени къщи. 

Последната дума имаше градската комисия. Някои от членовете й поставиха под въпрос историческата стойност на имота. Други изразиха безпокойство, че по някакъв начин ще бъде честван известен мафиот, наричан навремето "Обществен враг номер 1". Напомнено беше също, че по онова време местните жители не са били във възторг от присъствието на Ал Капоне в града. 

Сега, когато по-голямата част от обекта е превърната в купчина отломки, остава неясно какво ще последва.

Когато имотът е обявен за продажба от настоящите си собственици, не е споменато, че някога в него е живял скандалният мафиотски бос. Вместо това в обявата е изтъкнат "шанс да бъде построено мечтаното крайбрежно имение в рая на Маями бийч".

Източник:telegraph.bg



Трима предполагаеми руски шпиони са задържани във Великобритания. И тримата са с българска националност, съобщи bTV като се позова на информаци от Би Би Си. 


Арестите са извършени още през февруари след масово разследване на местните власти и тримата са зад решетките от тогава.Според събраните данни и тримата работят за руските секретни части.


Повдигнати са им обвинения, че имат лични документи със „съмнително съдържание“, всички фалшиви. Сред тях има паспорти, лични карти и други документи за Великобритания, България, Франция, Италия, Испания, Хърватия, Словения, Гърция и Чехия.Тримата обвиняеми са задържани от анти-терористи в Лондон.


Имената им са Орлин Русев на 45 г., Бисер Джамбазов на 41 г. и Катрин Иванова на 31 г. И тримата живеят във Великобритания от години, като са работили в най-различни сфери и са живели на различни места.


Орлин Русев има бизнес връзки с Русия. Мести се на Острова през 2009 г. и работи три години на технически пост във финансовата система. Според неговия LinkedIn профил по-късно създава бизнес, свързан с прихващането на комуникация или по-просто казано – разузнавателна дейност.Русев посочва, че е работил и като съветник в българското Министерство на енергетиката.


Бисер Джамбазов е работил като шофьор за местни болници, а Иванова посочва онлайн, че е асистент в частна лаборатория.


Джамбазов и Иванова се местят във Великобритания преди около 10 години и създават местна организация, която осигурява на българи информация за Острова, както и за културните и социални норми на британското общество.Според документи онлайн те са работили и в изборните комисии за България на изборите в Лондон.


Пред Би Би Си съседи на Джамбазов и Иванова ги описват като мила двойка. Често носели домашно изпечени сладкиши като подаръци.


В последният им дом съседи разказват, че детективи прекарали значително време в претърсване на резиденцията.


Очаква се тримата обвиняеми да се изправят пред съда в Лондон през януари


 

(Снимка: Moussa81, THEPALMER/Getty Images)

Има много легенди за известни съветски чекисти. Единственото нещо, което не обвиняват служителите на КГБ, е, че кучетата, които са приковани към режима, са в състояние да заведат дузина хора в името на друга звезда на еполети. Днес, с преструктурирането на Държавната служба за сигурност, много документи от тайни архиви са в отворен достъп. Разбира се, никой няма да наивно вярва, че на хората се представят документите в първоначалната им форма: почти със сигурност всички най-важни остават под прикритието на тайна. Но дори на фрагменти от информация може да се получат приблизителни идеи за случаите, които се случват под покрива на Комитета за държавна сигурност.. 


Преносими ядрени оръжия


През 1997 г., генерал Александър Лебед, в едно от доста хаотичните интервюта, остави да се изплъзне, че специалните служби разполагат с около сто преносими ядрени устройства, всеки с килотон. Буквално два дни по-късно, Суон отхвърли думите си, отписвайки всичко от умора и резерви. Въпреки това, професорът по физика Алексей Yablokov потвърди наличието на такива устройства. Според получените от него данни, в средата на 70-те години висшето ръководство на КГБ разпореди разработването на ядрени бойни глави за терористични операции. Освен това има информация за наличието на подобни устройства в САЩ.


Операция "Флейта"


Често разузнавателните служби на Съветския съюз бяха обвинявани в разработването на биологични оръжия. Според някои данни, първите проби от биологични оръжия са тествани на германците при Сталинград - врагът е бил заразен с плъхове. През 90-те години Канатжан Алибеков, микробиолог, който емигрира в САЩ, говори за тайната операция на КГБ "Флейта", в рамките на която са създадени и тествани последните психотропни лекарства. Алибеков твърди, че ръководството на КГБ е планирало да провокира конфликт със САЩ и да отприщи истинска биологична война..


Синя папка


Всеки гражданин на Съветския съюз знаеше със сигурност: няма бог, нито дявол, нито по-малко Inpolanetian глупости. В същото време всяка информация за очевидци за НЛО попадна в специалния отдел на КГБ, където те бяха внимателно документирани. През 1967 г. известен физик, математик и непоколебим уфолог Феликс Зигел говори по телевизията заради пропуск. Веднага след това група учени от Академията на науките на СССР е била отхвърлена по заповед от горе и всички материали, събрани от изследователите, отиват в КГБ. Тук те бяха вписани в така наречената "Синя папка", която беше курирана от главата на чекистите Юрий Андропов..




Документи и писма на един от ръководителите на нацистка Германия през Втората световна война - Хайнрих Химлер, бяха открити в частен дом в Израел.


Намереният архив съдържа вещи, писма и документи от периода 1927 г. до няколко седмици преди самоубийството на високопоставения лидер през 1945 г. в Берлин.


В тайния си архив нацисткият лидер е съхранявал и непубликувани снимки, и бележки.


Находката е подложена на експертиза в Германия като автентичността е потвърдена, а съдържанието на писмата представлява голяма историческа ценност.По-голямата част от стотиците писма са писани до съпругата на Химлер – Магда. Голяма част от кореспонденцията на Химлер включва и много неизвестни до момента документи, разменяни с осиновения му син.


Много от писмата са подписани с "татко" и "Хайни" - умалително от името Хайнрих. Писмата са идентични с пазените документи на нациста в архива на немските федерални служби.Откритите документи дават ясна представа за личните мисли на човек, под чийто надзор са извършени едни от най-тежките зверства на нацистите.


Ранните писма приличат на съвсем нормални любовни писма, но в тях се прокрадва и върлият антисемитизъм на Химлер.Той и Магда официално се разделят през 1940 г., след което нацисткият лидер заживява със секретарката си.


Архивът е собственост на бащата на Ванеса Лапа - известна израелска режисьорка документалист. Преди няколко години тя направи в Дахау интервю с Катрин Химлер - внучка на Ернст, братът на Хайнрих Химлер, която е омъжена за израелски евреин.


Хайнрих Химлер е един от най-влиятелните политици на Третия райх и част от най-близкото обкръжение на диктатора Адолф Хитлер.


От 1936 г. е шеф на тайната полиция в Германия – Гестапо.


До последните дни преди тоталното поражение на Германия във войната Химлер е вярвал в "окончателната победа".


На 20 май 1945 г. той се предава под фалшиво име. Три дни по-късно, малко преди да бъде претърсен за отровни хапчета, той признава, че е Хайнрих Химлер и се самоубива с отровна капсула.



Много години след смъртта на италианския лютиер Антонио Страдивари митът за неговата ценна цигулка и тайните, с които е забулена неговата биография, са все още живи.


За неговия живот се знае малко и въпреки че е най-известният майстор на цигулки, създател на емблематичната Страдивариус, по-голямата част от неговата биография е базирана на слухове.Пълна мистерия е кои са родителите на Страдивари и какво е било детството му. Смята се, че е започнал да се занимава с музикални инструменти като чирак при майстора на цигулки Никола Амати.През 1667 година се жени за вдовицата Франческа Ферабоши и заедно имат шест деца. Страдивари отваря своя работилница за струнни музикални инструменти и жъне голям успех, успявайки да надмине утвърдени за времето си музикални къщи като Гуарнери и Амати.


Негови клинети били известни музиканти, князе, крале и дори самият папа. В своята работилница той създава цигулката Страдиваруис, която се произвежда и до днес.


В музикалните среди се представя като самото съвършенство – от конструкцията, до струните, дървения корпус и лакировката. Но въпреки че много майстори се опитвали да претворят изобретението на Страдивари, не им се получава.

Цигулките Страдивариус са само няколко на брой и за музикантите е истинска привилегия да свирят на тях, тъй като едва ли ще им се отдаде втори шанс. Никой до този момент не е успял да разбере как е създадена тази цигулка, което прави останалите експонати изключително ценни.


Цената на музикалния инструмент от работилницата на Антоно Страдивари непрекъснато расте, а към днешна дата цената на една такава цигулка се равнява на няколко милиона.Нейният създател умита на около 90-годишна възраст, на 18 декември 1737 година, а след неговата смърт са запазени само няколкостотин цигулки Страдивариус.

Източник:sanovnik.bg


Радж Капур и Наргис - филмовите икони на Индия


Боливуд бълва над 1000 продукции на година. Бившият соцлагер въздиша по „Бродяга“ и „Господин 420“

Индия е свят, където красотата, движението, цветовете, песните и танците магично присъстват навсякъде. Един калейдоскоп от екзотика, контрасти и древна история. И сред многото чудеса на Индия изпъква Боливуд,пише Телеграф

Името и думата Боливуд е сътворена през 70-те години на ХХ век от неизвестен колумнист, макар да има разногласия кой точно е журналистът, но историята на тази Мека на индийското кино е над 100-годишна. Името е по аналогия с Холивуд, но с първата буква на филмовия град Бомбай (сега Мумбай). За разлика от Холивуд първоначалният растеж на филмовата индустрия в Индия върви по-бавно. Допреди Акта за индийската независимост от Великобритания през 1947 г. кинотемите са от индийския епос и древни санскритски драми като Махабхарата и Рамаяна. Но постепенно огромният пазар на Индия, която е 1,4 милиарда жители, кара филмовите производители да засилят производството.

Боливуд започва да прави над 1000 продукции всяка година. Героите са злочести любовници, зли роднини, гневни родители, сложни семейни връзки. Те звучат като мюзикъли - с много песни, хореография и разкош за очите.Златен век

Хинди киното има своя Златен век между 1940 и 1960 г., когато индустрията процъфтява. Вдъхновение й дават идеите на Бащата на нацията Махатма Ганди с неговата концепция „сатяграха“ - от хинди, непротивене на злото. Продуцентите се фокусирали предимно върху социалните проблеми - живота на обикновения човек с неговите страдания, радости и тегоби. Периодът е известен като „Индийска вълна“. Индийските филми стават известни и много гледани извън Индия, в САЩ, Европа. Особено известни стават социалните им филми в страните от социалистическия лагер. Българският зрител от онова време се е радвал на филми като „Бродяга“, „Господин 420“, „Майка Индия“ и др. А най-известните индийски звезди, чиито имена почти всеки е знаел, са на Радж Капур и Наргис. Те стават икони на Индия и прославят хинди филмите далеч извън пределите на страната.

Радж Капур е роден на 14 декември 1924 г. в Пешавар (сега в Пакистан) с името Ранбир Радж Капур. Той е потомствен актьор, от артистично семейство. Баща му е прочутият киномагнат от зората на хинди филмите Пратхви Капур. Радж навлиза във филмовия бизнес едва 11-годишен, като започва да се снима. На 24 години прави първия свой филм - „Огънят“, на който освен актьор звезда е и режисьор, и продуцент. През 1950 г. вече е собственик и на свое собствено студио в Бомбай. Неговата емблема - немощен старец, държащ в ръцете си умиращо дете, става толкова популярна, колкото ревящия лъв на „Метро Голдуин Майер“.

През 1953 г. филмът „Бродяга“ е награден в Кан. Много успешен е и „Господин 420“. Историята на веселия и беден младеж, чиито идеали са разбити от суровата действителност, но който не губи оптимизма и вярата си в доброто, завладява сърцата на публиката.

Песен

Хората си тананикат песента: „Гуменките ми са японки, панталонът ми е англичанин, шапката ми е от Русия, но сърцето ми е Индия“.

След този филм Капур получава прозвището Индийския Чарли Чаплин. Носител е на 9 престижни филмови награди. Още в първия си голям хит - „Сезонът на мусоните“ (1949) той среща своята най-добра екранна партньорка - Наргис, която ще стане негова муза и вдъхновителка. Наргис е родена на 1 юни 1929 г. в Калкута, също в актьорско семейство. Истинското й име е Фатима Рашид, тя е мюсюлманка. А Наргис е артистичен псевдоним и значи нарцис (цвете). Тя става световноизвестна именно с ролите си във филмите на Радж Капур. Той я прави звезда с имиджа на млада, красива и благородна жена, готова винаги да помага в беда. Ролята на живота й е в епоса „Майка Индия“, отличена с награда за най-добра актриса в Карлови Вари през 1958 г.

Двамата стават екранна двойка и се сближават. Тогава се разнасян слухове, че те са двойка и в живота. Много зрители са смятали дори, че те са женени. Но по това време Капур вече е бил женен за Кришна и имал деца. Той обаче наистина се влюбва в 20-годишната Наргис. Обещал й, че ще се разведе. Тя отдавала сърце и душа във филмите му, също и пари, и се надявала 9 години да стане госпожа Капур. През 1957 г., докато снима „Майка Индия“, на снимачната площадка избухва пожар и колегата й Сунил Дут я спасява. След инцидента двамата се влюбват и се женят. Радж е отчаян и съкрушен от вестта, смята, че Наргис му е изневерила. Всяка вечер се напива и плаче. След брака си Наргис се отказва от филмова кариера на 39 години и се отдава на семейството и трите си деца. Тя умира на 3 май 1981 г. от рак. За нея Индира Ганди пише: „За милионите й зрители Наргис ще остане символ на огромен талант, самоотверженост и родолюбие“.

Муза

Макар напуснала киното в разцвета на красотата си и на върха на славата, Наргис получава национална награда за принос в развитието на индийската култура. Години по-късно пред медиите Радж Капур ще признае: „Тя беше моето вдъхновение. Имахме любов и прекрасни отношения и извън работата. Жените винаги са били важни в моя живот, но за мен Наргис означаваше повече от всяка друга. Казвал съм й: „Кришна е моя съпруга и майка на децата ми, а ти си майка на моите филми, моята творческа муза“.

Радж Капур продължава филмовата си кариера в семейната киностудия на клана Капур. Двама негови синове стават много известни актьори и продуценти, а трима от внуците му са звезди в Боливуд. Капур от дете страда от астма. На 2 май 1988 г. по време на церемония за награждаването му с Голямата награда на индийската филмова индустрия той получава остра астматична криза и припада. Умира месец по-късно - на 2 юни. Гордостта на хинди филмите и Боливуд има издигната статуя в Мумбай.

Източник:Телеграф



По време на финалната фаза на Втората световна война през 1945 година САЩ хвърлят над Япония две атомни бомби: на 6 август над град Хирошима, а на 9 август – над Нагасаки. Тези два акта си остават първата и последна употреба на ядрени оръжия във военната история на света.

Според сведенията броят на убитите в Хирошима е между 42 000 и 93 000 и се основава само на наличните тела, поради което е толкова нисък. По-късни проучвания, които включват броя на откритите тела и изчезналите хора през първия месец след бомбардировката, довеждат до по-приемлива цифра – около 130 000 души. Загиналите в Нагасаки са между 60 000 и 70 000, тъй като въпреки че плутониевата бомба е по-мощна, обхватът на разрушенията й е ограничен от околните хълмове и планини.

Около 90% от хората в периметър 500 м от епицентъра на взрива загиват моментално. В периметър от 1.5 км са ранени 2/3 от хората, като 1/3 от тях умират. Озовалите се в близост до епицентъра на взрива приемат високи дози радиация и умират още през първия ден на бомбардировката. Една трета от всички смъртни случаи са регистрирани до четвъртия ден след взрива; 2/3 – до десетия ден; 90% – до края на третата седмица. Общият брой на смъртните случаи вследствие на радиацията е неизвестен, тъй като тя взема своите жертви след дни, седмици, месеци и години.Фази на нараняванията, причинени от атомната бомба

А: Първите две седмици – основно изгаряния от пламъците и радиоактивното лъчение, рани от взрива и падащите сгради.

В: От 3-та до 8-та седмица – симптомите са свързани с радиоактивното облъчване – загуба на коса, анемия, загуба на бели кръвни телца, кървене, диария. Около 10% от случаите в тази група са фатални.


С: Между 3-я и 4-я месец – известно подобряване на раните от изгарянията и радиацията. Но се появяват вторични увреждания – тежки белези (келоиди), кръвни аномалии, стерилитет (и при двата пола) и психосоматични разстройства.

Дори днес са налице много заболявания, свързани с ядрените взривове: левкемия, катаракта, рак на щитовидната жлеза, на гърдата, на белите дробове и слюнчените жлези, родилни дефекти – включително умствена изостаналост, келоидни белези и др.

Какво причинява радиацията?

Острите фази протичат от момента на излагането на радиационно облъчване до четвъртия месец след това и се състоят както от първични, така и от вторични изгаряния. Много от хората умират в момента на взрива, а нараняванията и смъртните случаи намаляват пропорционално с отдалечаването от епицентъра.

Радиационна (лъчева) болест

Радиационното облъчване прониква дълбоко в човешкото тяло и уврежда клетките и молекулите, което води до клетъчна смърт, потискане на деленето на клетката, аномалии на вътреклетъчните молекули и мембрани;

Клетките, които отговарят за възстановяването на тъканите и възпроизвеждането при хората, са най-чувствителни към радиацията, т. е. младите кръвни телца, лимфоцитите, сперматозоидите и яйцеклетките; следващите по ред са мукозните епителни клетки на устата, хранопровода и стомаха и епителните клетки на очната леща и клетките, които оформят космените фоликули.

Радиационно увреждане на кръвта – летална доза

При 1 000 рада облъчване се появяват тежки заболявания, причиняващи разрушаване на костния мозък – броят на левкоцитите пада, появява се анемия, кръвотечение, унищожаване на стомашните и вътрешните течности (слуз). Повечето жертви умират за около 30 дни;

При 10 000 рада се появява дезориентация и кома, а смъртта настъпва за няколко часа.

При острата лъчева болест се наблюдава загуба на коса, обезцветяване на кожата на петна и др. Най-засегнати са костният мозък и лимфната тъкан. Най-тежките случаи на кръвни заболявания приключват със смърт в рамките на 40 дни след излагането на радиация.

Симптоми:

Първи ден: гадене, повръщане, общо неразположение;

От 10-ти до 14-ти ден: загуба на коса, общо неразположение, треска, намаляване на броя на белите кръвни телца, анемия, намаляване на тромбоцитите, гингивит, орофарингит, кожна пурпура;

При хората, оцелели след 20-я ден: намаляване на броя на червените кръвни телца, но симптомите започват да намаляват и постепенно се възстановява броят на белите и червените кръвни телца.

Вторична радиационна болест

Хората, извън обсега на първичната радиация (около епицентъра на взрива), също са засегнати от радиоактивното изтичане. Точният им брой не е известен, но освен местните жители, сред пострадалите са екипите на Бърза помощ и Гражданска защита. Според едно проучване броят на засегнатите жители на Хирошима е 57 839 души, а на спасителите – 9 184. В Нагасаки цифрите са съответно 21 315 и 3 035.

Незараснали белези – келоиди

Хората, намиращи се в периметър от 1 до 2 км от епицентъра на взрива, получават различни видове изгаряния, които довеждат до образуването на специфични белези. По-голямата част от термалните наранявания оставят малки, тънки белези в началото. Но изгарянията в резултат от лъчението се променят значително, надебеляват и се превръщат в келоиди след 3-4 месеца.

Келоидите са разраснала се тъкан на белег на повърхността на раната. Образуванието наподобява черупката и краката на рак, откъдето и произлиза термина "келоид" (гръцката дума за рак). Тези белези са вследствие на първично термално изгаряне.

Катаракта

При катаракта очните лещи стават непрозрачни. Това състояние се появява няколко години след взривовете. В Хирошима е регистрирано през 1948 г., а през следващата година – и в Нагасаки. Развитието на заболяването зависи от възрастта на човека и местоположението му спрямо епицентъра на взрива.

В Хирошима са регистрирани около 100 случая на катаракта от 869-те, изложени на радиация оцелели, намиращи се в радиус от 1 км от епицентъра на взрива. До 1954 г. броят им нараства с още 116.

Левкемия

Левкемията е злокачествено заболяване на кръвните клетки, при което се наблюдава значително увеличаване на броя на младите бели кръвни клетки. След това червените кръвни клетки и тромбоцитите намаляват, появява се анемия и кървене. Левкоцитите губят нормалните си функции, което намалява устойчивостта на индивида към инфекции и накрая води до смърт. Възможно е да се постигне ремисия с медикаменти, но за съжаление не съществува радикално лечение.

До 1975 г. са регистрирани 1 838 случая на левкемия в Хирошима и Нагасаки. От тях 512 човека са се намирали в 10-километровата зона около епицентъра на взривовете. Пикът на случаите на заболяването е регистриран през 1951-1952 г.

Рак

Рак на щитовидната жлеза: първият случай е регистриран през 1957 г. При жените заболяването се среща много по-често;

Рак на гърдата: процентът на случаите при този вид рак сред изложените на радиация е много по-висок в сравнение с останалите. Наблюдава се пик при жените на възраст между 20 и 30 години;

Рак на белия дроб: първият случай, за който се смята, че е причинен от радиацията, е регистриран през 1954 г. в Хирошима. През 1972 г. едно проучване преброява 3 778 случа на рака на белите дробове и общо 10 000 смъртни случая, които могат да се свържат с високите дози погълната радиация.

Изменения в хромозомите

Броят на хромозомите е точно определен и те се намират в ядрата на клетките. При хората той е 46. Хромозомни отклонения се наблюдават за първи път през 1960 г. при оцелелите при атомните взривове в Хирошима и Нагасаки. Последвалите систематични проучвания показват съществени отклонения в кръвните клетки и лимфоцитите при зародишите, изложени на големи дози радиация, в майчината утроба и при бебетата, скоро след раждането.

Увреждане на зародиша и микроцефалия

Според проучване, проведено в Нагасаки, при 98% от бременните жени, изложени на радиацията в радиус от 2 км от епицентъра на взрива и при 113 жени, намирали се в радиус от 4-5 км, се наблюдава смърт на детето веднага след раждането или няколко години след това. Оцелелите деца страдат от загуба на коса, кървене, лезии в устната кухина. При 25% от оцелелите новородени се наблюдава умствено изоставане.


При оцелелите деца се регистрира изоставане в растежа, ниско тегло, малка обиколка на главата – микроцефалия – едно от най-ужасяващите последствия от ядрените взривове, съпътствано от умствена изостаналост.


Проведените генетични изследвания не дават неоспорими доказателства за генетични изменения вследствие на радиацията от атомните бомби, но вероятно такива също съществуват.

Източник:framar.bg



Въпреки широко разпространените предположения за потенциалното завръщане на Джони Деп в поредицата „Карибски пирати“, феновете, които копнеят за отмъщението му като капитан Джак Спароу, трябва да се подготвят за горчиво разочарование. За съжаление вече 60-годишният актьор е решил да не си сътрудничи отново с Disney.


Близки сътрудници на Деп твърдят, че той окончателно е прекъснал връзките си с Disney. Причината за позицията му се крие в дълбокото му негодувание от внезапното прекратяване на договора му от студиото по време на съдебната му битка с бившата му съпруга Амбър Хърд.


Президентът на Disney Studios генерира глобални заглавия, като изрази текущата липса на ангажираност на студиото по отношение на завръщането на Деп. Това изявление беше широко тълкувано като стратегически ход за запазване на възможността за Деп след съдебната му победа миналата година.Въпреки това, след внимателно обмисляне на възможностите и предпочитанията му през последните няколко месеца и на прага на празнуването на 60-ия му рожден ден, източници, близки до известния актьор, разкриха, че той няма интерес да участва във филм на Disney. Изглежда, че раните от внезапното му уволнение след процеса за клевета все още не са зараснали.


Докато Деп заяви на филмовия фестивал в Кан, че не се чувства отхвърлен от Холивуд, неговата чувствителна природа таи гняв към начина, по който се развиха обвиненията. Следователно той взе решение да се съсредоточи върху живот, далеч от развлекателната индустрия, вярвайки, че това е най-благоприятният път за него.Според доверен приятел, Деп е решил, че независимо от финансовата привлекателност или потенциала за епизодични изяви, той никога няма да се забавлява с идеята да се върне в това конкретно студио за бъдещи филмови проекти. Нещо повече, изглежда много малко вероятно той да се поддаде на изкушението да играе отново в някой студиен филм.Струва си да се отбележи, че не само Disney прекъсна връзките си с Деп, когато се появиха сътресения. Например, въпреки че е кръстник на децата на Тим Бъртън и поддържа дългогодишно приятелство с режисьора, Деп няма да се появи в предстоящото продължение на “Бийтълджус”, продуциран от Warner Bros.


Това решение, както разкриха негови близки приятели, поне отчасти се дължи на нежеланието му да си сътрудничи отново с Warner Bros., след изключването му от франчайза „Фантастични животни“ след неуспешното му дело.След пет години, погълнати до голяма степен от съдебни битки, Деп сега събира парчетата от кариерата си и насочва енергията си към музика, изкуство и създаване на независими филми. След събитието в Кан, актьорът се появи в Албърт хол в продължение на две вечери, свирейки на китара, заобиколен от своите герои в почит към своя приятел Джеф Бек.


В бъдеще Деп планира да режисира филм, озаглавен “Modi”, описващ 24 часа от живота на художника Модилиани. Докато той ще е зад камерата, други ще поемат актьорските роли. Музиката остава основният му фокус, като неговата супергрупа, състояща се от Деп, Алис Купър и Джо Пери от Aerosmith, в момента работи върху третия си албум.



Преди около век са изобретени светещи в тъмното часовници, които се превръщат в неустоима новост. Циферблатите им, покрити със специална луминесцентна боя, сияят постоянно без да имат нужда от зареждане. Това изглежда като магия за тогавашните хора.Всъщност зад тази магия се крие смъртоносен елемент от таблицата на Менделеев, който предизвиква историческа съдебна битка между жените от работническата класа и една от най-могъщите компании, съществували в миналото.


Металът радий е открит през 1898 г. от учените Пиер и Мария Кюри – откритие, което ще им донесе нобелови награди и ще превърне Мария в първата жена, удостоена с тази чест. Освен това ще отнеме живота й години по-късно.


Съвсем естествено по онова време не се знае много за този уникален елемент, освен че излъчва слабо сияние. Но не след дълго учените, поощрени с корпоративни средства, започват да публикуват изследвания, натрапващи мнението, че металът притежава животворни качества. Скоро елементът се превръща в съставка на всякакви потребителски стоки. Паста за зъби, гримове и дори вода, „подсилена“ с радий и обещаваща здраве и дълголетие.„Нетъмна“ боя

Компанията „U.S. Radium Corporation“, притежаваща радиеви мини в Колорадо и Юта, използва елементът, за да създаде луминесцентна боя, на която дават търговското име „Undark“ (Нетъмно). Съвместно с „Radium Dial Co.“ започват да използват „Undark“ за боядисване на часовникови циферблати.


Първоначално светещите часовници не са нищо повече от любопитни играчки. Но с влизането на САЩ в Първата световна война през 1917 г. военната индустрия вижда ползата от часовник, който свети достатъчно, за да върши работа на собственика си през нощта, без да бъде видян от врага. Правителството поръчва хиляди светещи часовници и арматурни табла, което принуждава двете компании да разширят бизнеса си и да наемат стотици работници. Назначават основно жени и момичета, смятайки, че техните малки ръце са по-подходящи за педантичната задача да се боядисват мъничките циферблати.


В онези времена няма много възможности за жените, които искат или имат нужда да работят за пари. Малкото фирми, наемащи жени, обикновено им плащат много по-ниски възнаграждения отколкото на мъжете. Но „U.S. Radium“ са различни: те дават три пъти повече пари от заплатата на средностатистически работник във фабрика – около 40 000 долара на година в днешни пари. А щом САЩ влизат във войната, жените изпитват още по-голяма гордост от работата си, знаейки, че помагат на военното усилие. Затова жени и момичета – някои от тях едва 11-годишни – напират да получат тази така чудесна и престижна работа.


След като са назначени, жените са обучени в техниката „близни, топни, мацни“. С цел да бъдат връхчетата на четките им винаги прецизни, трябва първо да близнат четката и после да я топнат в „нетъмната“ боя, преди да боядисат циферблата.Боята, както ги уверяват, е напълно безвредна. Всъщност, понеже радият вече се използва като „здравословна“ съставка в толкова много продукти, много работнички приемат ежедневния си контакт със скъпоценния елемент като допълнителна облага. Подобно на днешните младежи, използващи парти аксесоари като неонови гривни, грим и боя за коса, някои момичета дори нанасят сияещата боя върху ноктите, зъбите и косите си, за да блестят сред останалите.


Не че има нужда да го правят. След известно време работничките започват да забелязват, че заради излагането им на радия дрехите – и дори телата им – светят в тъмното, което им носи злокобния прякор „призрачни момичета“.


Мениджърите и учените на компанията от своя страна винаги използват оловни престилки, маски и щипци, за да не влизат в контакт с радия или „нетъмната“ боя. Всъщност създателят на „Undark“ доктор Сабин фон Сококи веднъж посещава цеха, в който жените боядисват часовници. Там вижда една от тях да докосва четката до устните си и я спира с думите: „Ще те разболее“. Но когато жената пита по-късно шефа си дали това е вярно, той омаловажава предупреждението на учения.Минават години преди работничките да усетят появата на загадъчни здравословни проблеми. Първо е анемия, после отпадналост и болки в тялото. 


Много от тях страдат от кървящи венци и болки в челюстите… и зъбите им започват да падат. Някои претърпяват спонтанни аборти, а други раждат мъртвородени бебета. Костите на някои жени стават толкова слаби, че се чупят при най-малкия натиск, което ги обездвижва напълно. Случаите на болни от рак сред работничките скачат до небето.Онова, което не знаят е, че радият, попаднал в тялото, се отлага в костите подобно на калций. Но за разлика от калция, който изгражда костната тъкан, радият я убива. Рентгенови снимки, направени на болните жени, показват челюсти и кости надупчени като сирене.


През 1922 г. работничката Амилия „Моли“ Маджиа напуска цеха, заради тежка и загадъчна болест. Първоначално се оплаква от зъбобол, после зъбите й изгниват и окапват. Челюстта и тялото й са разкъсвани от мъчителна болка. Когато отива на лекар, той я диагностицира с ревматизъм и й предписва аспирин. Но язвите от опадалите й зъби не зарастват – кървят, инфектират се и гноят. Дъхът й мирише неописуемо. Моли отива на зъболекар. Когато дръпва да извади един изгнил зъб, стоматологът с ужас измъква заедно с него и голямо парче от челюстта й. Няколко дни по-късно пада цялата й долна челюст.Моли Маджиа е първата жертва. Момичето буквално се разпада. Когато умира не е в състояние да ходи и вече липсва цялата й челюст. Умира от тежък кръвоизлив, дължащ се на язвите, засегнали югуларната й вена.


Тя е само на 24 години.


Жените, работещи във фабриката на „U.S. Radium“, отчаяно търсят отговор за своето бързо влошаващо се състояние, но, точно както често се случва и днес, симптомите им са пренебрегвани или диагностицирани погрешно. Лекарите им поставят най-различни диагнози, като туберкулоза или други инфекциозни заболявания, като дори им казват, че симптомите им са психосоматични.


Онова, което не знаят е, че „U.S. Radium“ плаща тайно на лекарите, за да крият истината. Когато жените започват да умират, компанията и платените медици заявяват публично, че работничките са починали от сифилис. Това е версията за смъртта на Моли. Срамната болест е удобно средство за замазване на истината, а също така служи за омърсяване на репутацията на жените.


Компанията знае от години, че радият е опасен. През 1924 г. „U.S. Radium“ наема професорът по физиология от Харвард доктор Сесил Дринкър да проучи работните условия във фабриката в Ориндж, Ню Джърси. След задълбочен оглед доктор Дринкър и неговият екип заключават, че във фабриката се наблюдава огромно замърсяване: всяка от работничките е покрита с радиоактивен прах и кръвта им е отровена. Говори се, че дори са издишвали радон – газ, който се образува при разпада на радиевия изотоп. На база на своите открития Дринкър дава няколко препоръки за безопасност, една от които е незабавно да бъде прекратена практиката „близни, топни, мацни“.


Компанията не само че игнорира неговите препоръки, но му забранява да публикува изследването си. Правят и нещо още по-лошо – когато подават доклада на д-р Дринкър в Департамента по труда в Ню Джърси, той вече е драстично пренаписан. Всяко споменаване на опасни условия на труд във фабриката е заменено с похвали. Фалшивият документ дори се осмелява да твърди, че „всяко момиче е в перфектно състояние“.


Радиевите момичета


Една от работничките във фабриката в Ориндж, на име Грейс Фрайър, страда от същите симптоми, сполетели толкова много от колежките й. До този момент лекарите вече са забелязали повтарящият се модел на млади и здрави жени, повалени внезапно от загадъчни и осакатяващи симптоми. Общото между тези така наречени медици е, че всички те работят за „U.S. Radium“.Един ден във фабриката се появява нов доктор на име Фредерик Флин. Казва, че е научил за тежкото състояние на Грейс и пожелава да я прегледа. 


След набързо претупания преглед обявява, че 18-годишното момиче е в идеално здраве. Впоследствие става ясно, че този човек изобщо не е лекар, а наето от компанията лице, което да разпространява дезинформация.Състоянието на Грейс Фрайър се влошава все повече и гръбнакът й грохва. Тя може да стои изправена единствено с помощта на метална шина. Но интелигентната и упорита дъщеря на синдикалист решава да съди „U.S. Radium“ по закона за безопасност на труда. Още четири жени, страдащи от отровния радиев ефект, се присъединяват към нея в опит да получат някаква справедливост.


Само че в продължение на цели две години нито един адвокат не смее да се заеме със случая. „Радиевите момичета“ са в очевидно неизгодна позиция: не могат да плащат на адвокати и експертни свидетели, защото всичките им пари са отишли за лечение. В пълна тяхна противоположност „U.S. Radium“ са огромна корпорация, за чийто юридически услуги се грижат най-добрите и скъпоплатени адвокатски фирми.


Отгоре на всичко случаят им е доста неясен. Жените проявяват многообразие от различни симптоми, а диагнозите на платените доктори хвърлят вината за появата им върху болести, често срамни и несвързани с работата им. Дори да могат да докажат, че са убивани бавно с радиевата боя, с която работят, „отравянето с радий“ не е сред трудовите злополуки, компенсирани по закон.


Най-накрая се намира един смел адвокат, на име Реймънд Бери, който се съгласява да поеме случая им про боно. За щастие по същото време практиките на „U.S. Radium“ са изобличени от доктор Харисън Мартланд, работещ в Национална потребителска лига, и от журналиста Уолтър Липман. Доктор Мартланд преглежда болните момичета и извършва аутопсии на вече починалите – като отбелязва в доклада си, че телата им „все още светят в ковчезите“. Той заключава, че жените страдат от отравяне с радиация.


Националната потребителска лига настоява истинските резултати от доклада на д-р Дринкър да бъдат предоставени на Департамента по труда, след което докторът ги публикува.


Следва медийна сензация.Без да се обезсърчат ни най-малко „U.S. Radium“ използват всяка вратичка в закона, за да отлагат делото в продължение на три дълги години. През това време още жени умират от лъчевата болест.


При първото си явяване в съдебната зала през януари 1928 г. жените не са в състояние дори вдигнат дясната си ръка, за да се закълнат. Две от тях са на легло.Въпреки очевидно ограниченото време на ищците, адвокатите на „U.S. Radium“ постоянно намират поводи за отлагане на процеса – явно надявайки се да „им изтече времето“ и да умрат преди това. Поводът за едно от отлаганията например е, че служител на компанията има планове да летува в Европа, които не може да отмени заради процеса.


Съдията приема повечето от тези доводи – с изключение на оправданието с ваканцията в Европа, което предизвиква огромно обществено недоволство. Едва по-късно се разбира, че той притежава акции на „U.S. Radium“.


През ноември 1928 г. умира създателят на „нетъмната“ боя доктор Сабин фон Сококи, който се превръща в 16-ата известна жертва на отравянето с радий. Неговата смърт накланя везните в полза на Радиевите момичета и до края на годината се сключва извънсъдебно споразумение. Всяка от оцелелите жени ще получи компенсация в размер на 10 000 долара (около 149 000 долара в днешни пари) на вноски от по 6 000 долара годишно и покриване на всичките им медицински и юридически разноски. В замяна „U.S. Radium“ няма да признаят вина.


Компанията не само че не признава вина, а нейният президентът Кларънс Лий има наглостта да напише:“За нещастие дадохме работа на огромен брой хора, физически негодни да намерят работа в други индустриални сфери. Наемахме сакати и други подобни лица. Доброто ни дело се обърна срещу нас“.Междувременно работничките във фабриката на „Radium Dial“ в Отава, Илинойс страдат от подобни здравословни проблеми, но не им се обръща толкова медийно внимание. Те не научават веднага за случая, но когато историята стига до ушите им, управата ги уверява, че боята е безопасна, а Радиевите момичета са подли златотърсачки, болни от срамни заразни болести.


През 1927 г., преди да започне процеса на Радиевите момичета, работничките в Илинойс искат компенсация за медицинските си разходи, но им е отказано. Продължават да настояват до средата на 30-те години, преди най-накрая да отнесат случая си към Индустриалната комисия на Илинойс. Подобно на колежките си от Ню Джърси и те срещат трудности в намирането на адвокат, който да ги представлява срещу толкова могъща корпорация. През 1937 г. адвокат Ленърд Гросман се съгласява да поеме случая им.


Докато това се случи обаче „Radium Dial“ затварят фабриката в Илинойс и се преместват в Ню Йорк. В пролетта на 1938 г. Индустриалната комисия отсъжда в полза на жените. Компанията обжалва решението отново и отново, отнасяйки случая чак до Върховния съд. През октомври 1939 г. съдът решава да не разглежда молбата им за обжалване, чрез което оставя в сила решението на по-долната инстанция и принуждава „Radium Dial“ да платят.


Обезщетенията, получени от Радиевите момичета, отиват за погребенията им, тъй като те живеят едва няколко месеца след сключването на споразумението. Все пак жените не искат живота и смъртта им да отидат напразно и предлагат на учените да ги изследват в последните им дни, за да могат да научат повече за лъчевата болест.


„Не ме е грижа за себе си“ – казва Грейс Фрайър. – „Мисля за стотиците момичета, на които това може би ще послужи за пример“.Тяхната борба, продължила до смъртното им ложе, спечелва на американските работници правото да съдят корпорациите за причинени щети. Случаят им кара правителството на САЩ да създаде Администрацията по безопасност и здраве на труда, която да се грижи за добрите трудови условия на всички работници. Протоколите за безопасност на труда, създадени заради случая с Радиевите момичета, са пряко отговорни за оцеляването на учените, работили по създаването на атомната бомба.


Колкото до „U.S. Radium“, компанията обявява банкрут през 40-те години. През 1979 г. Агенцията за защита на околната среда установява, че мястото на бившата им фабрика е изключително замърсено. Същото се оказва и за фабриката на „Radium Dial“ в Илинойс, но компанията успява да избегне отговорност. Сградата е съборена през 1968 г. и мястото се почиства.


Смята се, че всичко на всичко 112 бивши работнички във фабриките за светещи часовници са загинали от излагане на радиация. Един от най-стряскащите моменти в тази история е безгрижният и доверчив начин, по който смъртоносен елемент като радия е приет от целия свят като здравословна съставка. Това води до неизбежния въпрос: дали и днес не ни пробутват нещо толкова опасно?


Комерсиалният инстинкт на големите корпорации, каращ ги да поставят печалбите си пред здравето и живота на хората, продължава да е все така силен. Докато този инстинкт съществува, шансът подобна трагедия да се случи отново е съвсем реален.


Източници: medium.com, wikipedia.org, buzzfeed.com, npr.org, wired.com, findagrave.com


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив