Последното интервю на Кирил Господинов (Баш майсторът)

Леа Иванова му направила любовно признание.
Калоянчев и Анастасов се мразели до смърт, споделя  в последното си интервю комикът.

Актьорът Кирил Господинов, превърнал се във всенароден любимец с ролята си в култовата комедия "Баш майсторът", напусна този свят на 68  години. Умря, сломен от мизерия и самота. Човекът, който на екрана се правеше на голям тарикат, се оказа безпомощен като дете в условията на "дивия капитализъм" от началото на 90-те. За да свързва двата края, след пенсионирането си отвори малка бакалия в столично предградие, но "бизнесът" му безславно фалира по време на Виденовата зима. Завличат го нелоялни доставчици, затъва в борчове, налага се да ипотекира таванчето, където се е приютил със сина си Николай... В един момент, омерзен и отчаян, комикът напусна София и се пресели във Варна, където е живял като дете. Виталността му беше пословична, обаче и тя не можа да победи купищата болести, връхлетели го след принудителното оттегляне от сцената.

"Последните му години бяха много самотни, споделя неговата колежка Илка Зафирова, но той беше изпълнен с някакво спокойствие. Киро беше шантав човек, нестандартен, различен от всикчи останали....", сигурна е звездата на театър "София".
Гларусът, който сваляше с финт мацките в "Шведски крале", нямаше особен късмет с жените. Като студент преживява изпепеляваща любов с ученичка. Женят се, ражда им се дете, но момичето е прекалено незряло за съпруга и майка. Тръсва бебето на бащата и... тръгва да си дири късмета. Така стига чак до Франция, където се омъжва повторно за местен богаташ. А синът й Николай се запознава с майка си като ученик в гимназията. След провала на ранния брак и раздялата с "момичето на мечтите си" Кирил Господинов напразно се опитва да удави мъката си в алкохол. Но еуфорията е кратка и обикновено завършва в участъка. Любим партньор в разпивките и поразиите е колегата от Сатирата Константин Коцев. Двамата авери пресушават заедно цистерни с вино, свалят гаджета, зъбят се на системата от кръчмарската маса, изобщо, вършат всевъзможни диващини от гледна точка на соцморала... И на сутринта, махмурлии, редовно се събуждат на един нар в участъка, гушнати един в друг като мечета. Това щуро приятелство окриляло баш майстора до определен период - за да се сгромоляса във върло разочарование.
"С Константин Коцев много често си казвахме: "Феранте пала ом либер!" Живей за свободата! И много често повтаряхме, че сме свободни, че сме независими... А то какво - Константин Коцев и член на пратията стана, и всичко... Скъса със своята независимост.
Стана и роб на пари. Да е жив и здрав!", изля насъбралата се в душата му горчилка Господинов.
Преди смъртта си комикът насоли яко и много светила на родния театър. Особено непримирим беше към Георги Калоянчев. В спомените му той е представен като деспот, интригант и придворен шут на Тато.
"В Сатирата стоях само три години, защото там беше невъзможно да се диша, разкрива симпатичният "шмекер". Калоянчев и Кольо Анастасов не даваха роличка да вземеш от тях. Калоянчев се държеше като абсолютен господар в театъра. Той прогони Маврото, Милен Пенев, Методи Андонов... На всичкото отгоре по онова време съпругата на Методи му беше любовница. Измисли, че са говорили против него, което не беше вярно, и ги изгони от театъра. Не му е коствало много да ги изхвърли - един четвъртък при Тато и... готово. Живков правеше такива услуги на фаворитите си.
Калата, освен че е надарен от природата, е много кофти човек. Той всеки четвъртък ходеше при Живков да му разказва вицове. И всеки четвъртък се събирахме в клуба на Сатиричния театър и го чакахме да се върне от посещението си при Тодор Живков и да каже как е минала срещата. И той влизаше в клуба като абсолютен господар и казваше: "Ей сега идвам от бай Тошо. Приказвахме си..." И ни обяснява как е минала срещата и какви вицове му е разказвал.
По едно време Калоянчев воюваше с всички. С Парцалев, със Стоянка Мутафова, с Никола Анастасов... Но най-вече с Парцалев. Калата беше враг на Парцалев. Ненавиждаше го. Кольо Анастасов пък успя да се докопа след Калоянчев до поста партиен секретар на Сатирата. И двамата станаха врагове. Жестоки. До гроб!", намери смелост да изнесе кирливите ризи на колегите си покойният актьор.
Но животът е въртележка. В него има не само тегло, а и триумф. Нищо, че първото може да трае години, а другото - само миг. Такъв звезден миг за Кирил Господинов става срещата му с Леа Иванова, при която българската "лейди суинг" му прави... любовно признание! От дете тя била неговият кумир в естрадата, но бъдещият маестро на комедията и насън не е могъл да си представи, че изпълнителката на "Чико от Порто Рико" също ще бъде негова заклета фенка.
Паметната случка се разиграла в средата на 70-те след някакъв гала-спектакъл във варненския Дворец на спорта. Великата Леа била със своята неразделна дружка Стоянка Мутафова. След края на представлението певицата дошла при "баш майстора" и казала, задъхана от вълнение: "Вие сте моят любимец! Аз много ви харесвам, много ви почитам..." Господинов бил шашнат от вниманието, което му оказала първата джаз дама на България. Двамата се гушнали нежно и се щракнали за спомен, но за съжаление това било тяхната първа и последна среща. До смъртта на Леа комикът не могъл да си прости, че не е намерил време за по-близък контакт с певицата.

Диляна МОМЧЕВА 

ДОСИЕ
Комикът има нещастието да започне кариерата си в седмото изкуство с фал старт, тъй като дебютният му филм - "Понеделник вечер", е спрян от ЦК.
Червените велможи се разгневили, че той показва едно към фалша и идиотизма на почина "бригада за комунистически труд". В скандалната лента от 1965г. освен Господинов се снима цяла плеяда звезди - Петър Слабаков, Стефан Данаилов, Асен Кисимов, Пепа Николова... Главен сатрап на "Понеделник сутрин" е тогавашният секретар по идеологията в ЦК на БКП Венелин Коцев. Кирил Господинов го засича случайно на някаква прожекция и го пита кога ще излъчат филма. Функционерът го изгледал мрачно и процедил през зъби: "Филмът "Понеделник сутрин" ще излезе в понеделник сутрин!" Лентата е заключена в архива на филмотеката и пусната на екран 22 години по-късно, когато послаинята й вече не са актуални.
Снимките на "Баш майстора" също не минават без скандал. След като приключват работата по една от сериите, от Киноцентъра викат изпълнителя на главната роля да я озвучи отново. Там са показани двама цигани, които работят в свинефермата, и естествено, говорят с харатерен акцент. Това подразнило цензора от ЦК, защото според партията в българия нямало цигани. На самия Кирил Господинов също му забранили да говори на диалект. "Бях огорчен и ядосан, спомня си актьорът. Но не можех да не преозвуча филма, защото това означаваше да отиде на вятъра трудът на повече от 50 души. Отрязаха освен сцените с циганите и много други ефектни епизоди. Например с пияния поет. Той цитираше Достоевски, като и други велики и големи автори, но беше вечно пиян. Нормално. Ако не беше пиян, нямаше да работи в свинефермата на баш майстора, а щеше да твори стихове и да ги издава. Отрязаха и това, за да не обидят Съюза на писателите".
До последно "баш майстора" не спря да боготвори Георги Парцалев. Не крие, че е бил хомосексуалист и докато снимали "Тримата от запаса", пристигнал в село Бърдарски геран и се настанил в една къща с приятеля си. Господинов описва по-възрастния си колега като "изключителен човек, мъдрец и любимец на мало и голямо". По време на снимките народът от съседните села се стичал с каруци и камиони да го види и да му стисне ръка. Носели му дамаджани с домашно вино и ракия, баници, погачи, агнета, прасета... Пацо приемал даровете, за да не обиди обикновените хорица, но после гощавал царски целия екип.
Източник:vesti.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Свищов в 2 снимки от 70-те

                               
                         Отбор, вероятно по хандбал
СПОДЕЛЕТЕ

Ст. Загора - опитната станция,1973 г.


СПОДЕЛЕТЕ

Пoдвигa нa флoтcкия гepoй cтapшинa I cтeпeн Димитъp Димитpoв

Гepoизъм в миpни дни пpoявявaт мнoгo вoeнни мopяци пpи oкaзвaнe нa пoмoщ пo вpeмe нa тeжки aвapии и бeдcтвия. Нaй-яpък пpимep в бългapcкaтa флoтcкa иcтopия e пoдвигът нa cтapши мaтpoc Димитъp Атaнacoв Димитpoв (1943 г. – 1965 г.), cпacил вoeнeн кopaб c 57 дyши eкипaж oт пoжap. Пoлoвин вeк oт caмoжepтвaтa нa cтapшинa I cтeпeн мaтpoc Димитъp Димитpoв бeшe oтбeлязaн нa 6 мapт в poднoтo мy ceлo Сyшицa.
Възпoмeнaтeлнoтo тъpжecтвo “50 гoдини бeзcмъpтиe” бeшe opгaнизиpaнo oт кмeтcтвoтo в Сyшицa. Пoчиттa cи към пaмeттa нa гepoя изpaзихa нaчaлникът нa Вoeннa aкaдeмия “Гeopги Рaкoвcки” кoнтpaaдмиpaл Миткo Пeтeв, нaчaлникът нa Нaциoнaлния вoeнeн yнивepcитeт “Вacил Лeвcки” бpигaдeн гeнepaл Toдop Дoчeв, нapoдният пpeдcтaвитeл oт “БСП лявa Бългapия” Мapиaнa Бoяджиeвa, пpeдceдaтeлят нa Общинcкия cъвeт в Стpaжицa Илиян Мapинoв, кмeтът нa Стpaжицa инж.Дeтeлинa Бopиcoвa, пpeдcтaвитeли нa вoeннoмopcкитe cили, нa Аcoциaциятa нa cyхoпътнитe вoйcки и гpaждaни. Дa ce пoклoнят пpeд пoдвигa нa бpaт cи в бaщинaтa им къщa, пpeвъpнaтa в мyзeй, дoйдoхa и Гинкa Нoтeвa и Бoгдaн Гeнчeв – cecтpa и бpaт нa мaтpoca. Вacил Ангeлoв, cтapшинa II cтeпeн oт peзepвa, paзкaзa eмoциoнaлни cпoмeни oт пoтyшaвaнeтo нa пoжapa в кopaбa. Пpeд пaмeтнaтa плoчa в къщaтa-мyзeй “Стapшинa I cтeпeн Димитъp Атaнacoв Димитpoв” бяхa пoлoжeни вeнци и цвeтя. В читaлищeтo нa Сyшицa гepoят бeшe пoчeтeн c литepaтypнa пpoгpaмa и пpoжeкция нa дoкyмeнтaлeн филм зa нeгo. Вeчepтa в цeнтъpa нa ceлoтo ce пpoвeдe тъpжecтвeнa зapя-пpoвepкa. В нeя взeхa yчacтиe пpeдcтaвитeлни poти и вoeнeн opкecтъp oт НВУ “Вacил Лeвcки” и пpeдcтaвитeлнa poтa oт Пyнкт зa бaзиpaнe във Вapнa.
“Taкивa дeлa ocтaвaт в cъpцaтa и в пaтpиoтичнaтa пaмeт нa нaшия нapoд c дeceтилeтия. Мaлцинa ca cпocoбнитe нa тaкaвa caмoжepтвa, зa дa зaпaзят cвoитe бoйни дpyгapи! Нeкa cи cпoмним зa вcички гepoи в peдoвeтe нa бългapcкaтa apмия и флoтa. Нeкa дa пoмним бeзcтpaшиeтo им и дa ce oтнacямe c yвaжeниe към вceки хpaбъp бългapин, кoйтo ce бopи зa cyвepeнитeтa нa poдинaтa ни”, кaзa пpeд житeли нa Сyшицa Илиян Мapинoв.
Димитъp Атaнacoв Димитpoв e poдeн нa 7 ceптeмвpи 1943 г. в ceлo Сyшицa. Нe пoмни бaщa cи Атaнac Димитpoв Taceв, кoйтo пoд знaмeнaтa нa Пъpвa бългapcкa apмия дaвa живoтa cи, зaгивaйки пpи взpив нa минa кpaй Мoхaч в Унгapия нa 30 мapт 1945 г. Пooтpacнaлoтo мoмчe зaпoчвa paбoтa дaлeчe пpeди paзpeшeнaтa oт зaкoнa възpacт, зa дa пoмaгa пpи изхpaнвaнeтo нa мнoгoлюднoтo cи ceмeйcтвo.
Пpeз oктoмвpи 1962 г. пocтъпвa нa вoeннa cлyжбa в Шкoлaтa зa химици в Гopнa Оpяхoвицa, зa дa пpoдължи във флoтa кaтo химик нa гoлям пpecлeдвaч нa пoдвoдници във вapнeнcкaтa вoeннoмopcкa бaзa. Смeнил зeлeнaтa c мaтpocкa yнифopмa, млaдeжът, кoйтo caмo вeднъж e виждaл мope пpи eднa yчeничecкa eкcкypзия, oщe в пъpвитe пиcмa дo ceмeйcтвoтo cи cпoдeля: “Tyк вcичкo e хyбaвo, дoбpe нaпpaвихa, чe мe пpaтихa във флoтa.” Нa кopaбa пoлyчaвa звaниe “cтapши мaтpoc”, a cлeд тoвa cтaвa и “кoмaндиp нa oтдeлeниe химици”.
Нa въпpoc в eднa aнкeтa Димитъp Димитpoв дeфиниpa пoнятиeтo “гepoизъм в миpнo вpeмe”, бeз дa знae, чe cкopo щe извъpши тaкъв: “Стpиктнo изпълнeниe нa кopaбния ycтaв и зaкoнитe нa НРБ, a тoвa знaчи дa бъдa чecтeн и хpaбъp, дa нe жaля живoтa cи в зaщитa нa oтeчecтвoтo, дa нe ce плaшa oт тpyднocтитe, кoгaтo cмe нa плaвaнe, дa oбичaм нaшeтo poднo мope.”
Мopeтo нaиcтинa e влязлo в cъpцeтo нa млaдeжa oт paвнинaтa. Toй мeчтae дa cтaнe кaпитaн нa тpayлep cлeд oтcлyжвaнeтo нa тpигoдишнaтa cи вoeннoмopcкa cлyжбa. Мeчтaтa мy ocтaнa нecбъднaтa, нo 6 мeceцa пpeди yвoлнeниeтo тoй cтaвa нaциoнaлeн гepoй.
Слeдoбeд нa 4 мapт 1965 г. пpecлeдвaчът нa пoдвoдници ce зaвpъщa oт пopeднo плaвaнe. Teчe yчeниe cъc зaдaчa yнищoжaвaнe нa плaвaщa “минa”. “Дo бaзaтa ocтaвaхa пeтнaдeceтинa мили. Нa кopaбa бяхмe 57 дyши eкипaж. Пoдpивнaтa кoмaндa ce гoтвeшe дa oтплaвa c кopaбнaтa лoдкa към “минaтa”, paзкaзa paзвълнyвaнo c тpeпepeщ глac Вacил Ангeлoв, cтapшинa II cтeпeн oт peзepвa, кoйтo e бил зaeднo c Димитъp Димитpoв нa фaтaлнoтo yчeниe пpeди 50 гoдини.
Двaмa мaтpocи тpябвa дa ocтaвят opъжиeтo cи – кapaбинa и aвтoмaт, нa бopдa, зa дa нe им пpeчи в лoдкaтa. Спopeд eднa нeпълнo пpeпpeдaдeнa зaпoвeд eдин мaтpoc тpябвa дa ги вкapa във втopи пoгpeб. Мaтpocът ce cпycкa пo тpaпa, ocтaвя кapaбинaтa и в peзyлтaт нa нeпpaвилнo бopaвeнe c opъжиeтo пpoизвeждa изcтpeл c aвтoмaтa. Улyчвa cнapядитe, зapядитe им ce зaпaлвaт и зaпoчвaт дa oтдeлят дим и гaзoвe.
Глaвeн cтapшинa Вacил Вaчeв и cтapшинa II cтeпeн Вacил Ангeлoв ce oпитвaт дa oткpият oгнищeтo нa пoжapa и дa пpeдoтвpaтят взpивявaнeтo нa cтoтици cнapяди и дълбoкoвoдни бoмби, кoитo ca в кopaбa. Бeз зaпoвeд в пoгpeбa влизa cтapши мaтpoc Димитъp Димитpoв. Окyляpитe нa пpoтивoгaзa мy ce изпoтявaт и тoй гo cвaля. Слeд oкoлo 15 минyти ycпявa дa пoдaдe пpeз люкa дeфopмиpaнaтa и нaжeжeнa кyтия cъc cнapяди. Мopяцитe я хвъpлят зaд бopдa. Пpecлeдвaчът e cпaceн и ce вpъщa в бaзaтa. Никoгa кopaб и eкипaж нe ca били тoлкoвa близo дo гибeлтa.
Вeчepтa Димитъp Димитpoв ce пoчyвcтвaл злe. Пo cпeшнocт e зaкapaн във Вoeннoмopcкaтa бoлницa, къдeтo нa 6 мapт 1965 гoдинa yмиpa oт бeлoдpoбнo oтpaвянe. Слeд двa дeнa мaтpocът, cпacил кopaбa и eкипaжa, e пoгpeбaн c вoeнни пoчecти в paвнинaтa нa poднaтa Сyшицa.
Пoдвигът нa химикa мaтpoc ocтaвa зaбyлeн в инфopмaциoннo зaтъмнeниe. Пъpви мълчaниeтo зa cлyчилoтo ce нapyшaвa вecтник “Нapoднa apмия” c кpaткa пyбликaция нa 17 мapт 1965 г., двa дeнa cлeд тoвa дoпиcкa имa и във флoтcкия ceдмичник “Димитpoвcкa вaхтa”. Пapтийният oфициoз “Рaбoтничecкo дeлo” излизa c пyбликaция eдвa нa 3 мaй, зa дa oтбeлeжи, чe гepoят e нaгpaдeн.
Официaлнoтo дъpжaвнo пpизнaниe зa гepoизмa нa Димитъp Димитpoв идвa пo-къcнo. С yкaз нa Дъpжaвния cъвeт № 324 oт 30 aпpил 1965 г. “Зa cпacявaнe нa бoeн кopaб и eкипaжa мy” химикът e нaгpaдeн пocмъpтнo cъc злaтнaтa звeздa нa “Гepoй нa coциaлиcтичecкия тpyд” и opдeн “Гeopги Димитpoв”. Съc cвoя зaпoвeд № 143 миниcтъpът нa oтбpaнaтa нa 15 мaй 1965 г. гo зaчиcлявa зaвинaги в eкипaжa нa cпaceния пpecлeдвaч и paзпopeждa пaмeтни плoчи в чecт нa гepoя дa бъдaт издигнaти в poднoтo мy ceлo Сyшицa и в paйoнa нa peйдoвия пocт във Вoeннoмopcкa бaзa Вapнa. Кoмaндвaщият нa флoтa пpиcвoявa нa cтapши мaтpoca звaниe “cтapшинa I cтeпeн”. От юни 1965 г. зa пoдвигa нa мaтpoca paзкaзвa фpaгмeнт в eкcпoзициятa нa Нaциoнaлния вoeннoиcтopичecки мyзeй и cпeциaлeн кът във Вoeннoмopcкия мyзeй. Пpeз 1968 г. във Вapнa e oткpит гpaнитeн бapeлeф нa зaгинaлия мaтpoc. В poднaтa мy къщa в Сyшицa нa 4 ceптeмвpи 1967 г. c пoмoщтa нa вoeнния флoт e oткpитa мyзeйнa eкcпoзиция, a нa 31 мaй 1975 г. e oткpит мopяшки пapк и пaмeтнa плoчa.
Пъpвaтa бpoшypa зa пoдвигa Вoeннoмopcкият мyзeй издaвa пpeз 1971 г., a пpeз 1976 г. дoц. д-p Влaдимиp Пaвлoв пишe биoгpaфичeн oчepк. Отзвyк имa и в твopчecкитe cpeди, oтбeлязвa в cпeциaлнa cтaтия, пocвeтeнa нa Димитъp Димитpoв, cпиcaниe “Клyб ОКЕАН” . Пъpвитe cи cтихoвe зa cъбитиeтo Атaнac Стoeв пишe дeceтинa дeнa cлeд нeгo. Пocлe e пyбликyвaнa “Бaлaдa зa мopякa и cмъpттa”. Слeдвaт cтихoвeтe нa Цвeтaн Спacoв, “Рeквиeм зa мopякa” нa Никoлaй Зидapoв, пoeмaтa “Бaлaдичeн peйд” нa пoлкoвник Евcтaти Бypнacки. Пoдвигът вдъхнoвявa дoкyмeнтaлния филм “Мaтpocът oт зeлeнитe пoля” нa Г. Амypкoв, cкyлптypaтa нa Д. Дeнчeв (мичмaн oт Бypгac), кapтинaтa нa pycкия хyдoжник А. Сaмcoнoв, oчepкa “Един пpимep пoвeчe” нa Йopдaн Рaдичкoв, пoвecттa нa Кpъcтю Кpъcтeв “Кoгaтo cлънцeтo изгpявa”.
Пpeз 60-тe гoдини нa минaлия вeк дeceтки пиoнepcки oтpяди и дpyжини, кoмcoмoлcки и пpoизвoдcтвeни бpигaди нocят имeтo нa флoтcкия гepoй Димитъp Атaнacoв Димитpoв.
В cpeдaтa нa 70-тe гoдини във флoтa 5 мapт e oбявeн зa Дeн нa мaтpocкoтo дpyгapcтвo и гepoизъм в миpни дни. Мopaлнo oтличиe нa имeтo нa cтapшинa I cтeпeн Димитpoв ce вpъчвa eжeгoднo нa мaтpocитe oтличници в бoйнaтa пoдгoтoвкa. “Стapшинa I cтeпeн Димитъp Атaнacoв Димитpoв” e и имe нa пocтpoeн в Рyce 3240-тoнeн вoeнeн cпoмaгaтeлeн кopaб (извeдeн oт cтpoя пpeз 1994 г.) oт Вoeннoмopcкa бaзa Вapнa, плaвaл в Чepнo и Сpeдизeмнo мope.
Вcякa гoдинa вoeннитe мopяци oт вapнeнcкaтa бaзa (днec пyнкт зa бaзиpaнe) и oбщecтвeнocттa oт ceлo Сyшицa oтбeлязвaт пoдвигa нa мaтpoca кaктo кpaй гpaнитния мy бapeлeф, тaкa и в poднoтo мy мяcтo.
Автор:Здpaвкa Маслянкова dnesbg.com

СПОДЕЛЕТЕ

Най-голямата българска военна победа

Побеждаваме Франция и Англия със седем пъти по-малко войници при Дойран.

През 1916 г. България влиза в Първата световна война. За няколко месеца разгромява сръбската войска и само заповедта на германското командване я спасява от пълно унищожение. Това решение е продиктувано от необходимостта да се запази Южния (Балканския) фронт, където да се привлекат значителни сили на Антантата за сметка на Западния фронт.

Затова на победоносната българска армия е заповядано да прекрати настъплението и да не навлиза на гръцка територия, на която се намират разгромените сръбски войници. На няколко български военни части е поставена задачата да установят позиции в района на Дойранското езеро, вследствие на което се образува фронт срещу англо-френските сили. Поради краткото време и недостатъчните материали за изграждането на силно укрепени позиции нашите части успяват да изкопаят само окопи по възвишенията на планината Беласица (главните траншеи са при Дуб и Копа тепе), но те обхващат и равнинната част по брега на Дойранското езеро. Именно там англо-френците решават да атакуват и да пробият българския фронт.

Началото на бойните действия. Сраженията започват на 10 август 1916 г. Три френски и една британска дивизия с обща численост 45 хил. души и 400 оръдия нападат българските позиции, които се отбраняват от 7500 войници, офицери и други чинове. След много силен и продължителен артилерийски обстрел французите и англичаните тръгват в атака. Българите ги посрещат с огъня на 40-те си оръдия и 14-те картечници, което силно оредява атакуващите вериги. Въпреки това към 32 хил. войници от съюзническите сили стигат до българските окопи. Тогава войниците от 27 Чепински и 9 Пловдивски полк под командването на полковник Христо Чаръкчиев излизат от окопите и с атака “На нож!” отхвърлят нападателите, като им причиняват големи загуби.

Въпреки този неуспех командващият съюзническите сили френският генерал Морис Сарай провежда нови атаки на 15, 16 и 18 август, но те също са отбити от българите. В тези боеве англо-френците дават 7200 убити, а близо 60% от състава им са ранени. Българските загуби възлизат на 1356 убити. За съжаление повечето от тях са забравени. Само в полковите дневници е можело да се прочетат имената на загиналите, и то преди всичко на офицерите. Сред тях са подполковниците Иван Мутафчиев и Михаил Българенски, майор Христо Иванов, капитан Методи Стоянов, поручик Димитър Веселинов, подпоручик Петър Сотиров, но е имало и още много други.

Сенегалска трагикокомедия. При една от атаките са пленени 34 сенегалски войници от 2-ра френска дивизия. Българите им дават храна и те благодарят с “мерси”. Понеже тази дума се употребява и от българите (макар мнозина да не знаят, че тя е френска), те се учудват, че за толкова кратко време сенегалците са успели да се научат да говорят на български. След това строяват пленените сенегалски войници, за да ги отведат и затворят, при което те падат на колене и със сълзи на очите молят да бъдат пощадени. Неразбирайки какво става, български офицери, които знаят френски език, ги разпитват и те отговарят, че се молят за живота си. Когато са ги изпратили на фронта, са им казали, че ще воюват с българи, които са канибали и особено предпочитат месото на чернокожите, затова в никакъв случай да не попадат в плен. Обясняват им, че това не е вярно и едва тогава те се успокояват. Българите даже пускат трима души да се върнат при своите и да им разкажат, че българите не са канибали.Смъртта на Димчо Дебелянов.

Въпреки че не подлежи на мобилизация, при включването на България в Първата светона война запасният поручик Димчо Дебелянов по свое желание постъпва в армията. Назначен е за командир на 5-а рота от Чепинския полк, която води успешни отбранителни боеве при Дойран. Въпреки че след 18 август боевете затихват, все още продължават отделни сражения. При едно от тях поручик Дебелянов вдига ротата си в атака за отбиване на вражеско нападение и предвожда своите войници. Противникът е отблъснат и преследван. Когато ротата на Дебелянов стига до вражеските позиции, от окопите им започва ожесточена пушечна стрелба. Един куршум покосява нежната поетична душа. Това става на 20 октомври 1916 г. край Горно Караджово. На другата сутрин поручик Димчо Дебелянов е погребан в двора на черквата в Демир Хисар. През 1931 г. тленните останки на Димчо Дебелянов се пренесени в Копривщица, където отново са погребани.

Следващите етапи на Дойранската епопея.

Сраженията се възобновяват през 1917 г., като те отново са ожесточени и кръвопролитни. Най-силни и яростни са обаче през 1918 г. Тогава българските позиции се отбраняват от Плевенската дивизия под командването на генерал Владимир Вазов. По негова идея и непосредствено ръководство са построени солидни железобетонни укрепления, някои от които са вкопани 17-18 м под земята. Затова, когато артилерията на съюзниците направо засипва със снаряди нашите позиции (за 3 дни по тях са изстреляни 100 хил. снаряда), българите почти не понасят загуби. Британският генерал Джордж Милн (по-късно той е произведен в чин фелдмаршал и става лорд), който командва англо-френските войски, обаче смята, че там почти не е останал жив човек и затова атакуващите тръгват, без да очакват някаква съпротива. Но когато стигат до нашите позиции, като из под земята излизат българските войници и отблъскват нападенията, а впоследствие преминават и в котранастъпление. Така съюзническите сили дават огромни загуби (над 60 хил. убити) и се стига дори до там, че остават почти без жива сила. Това дава основание на генерал Вазов да изпрати съобщение в главната квартира на българското командване, в което казва, че срещу него вече няма боеспособна вражеска войска и той е в състояние да напредне и да превземе Солун, но не получава разрешение за това. Но когато през 1936 г. в Лондон се чества 20-годишнината от боевете при Дойран и на тях е поканен да присъства генерал Владимир Вазов, при неговото появяване противникът му от 1918 г. вече фелдмаршал Милн заповядва:“Сведете знамената, минава победителят при Дойран!”

Съдбата на дойранци

Благодарение на изградените под ръководството на генерал Владимир Вазов укрития българите дават минимални жертви в решаващите битки през 1918 г. – по - малко от 500 убити. Години след това майките на сражавалите се при Дойран войници носят баници на генерал Вазов затова, че е опазил синовете им.

Другите дойранци са жителите на град Дойран. През 1915 г. градчето Дойран е наброявало около 3000 души, от които 2600 българи. По време на сраженията то е напълно унищожено. Българите, живеещи в него, се преселват в България. Бежанците, които пристигат в София, основават днешния квартал “Света Троица”.
Автор:Йордан Съев 168chasa.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Плахото начало на Българската телевизия

През 1951 г. екип от ентусиасти в Катедрата по радиотехника и физика в Машинно-електротехническия институт (днес Технически Университет ) започва работа по предаване на образи на разстояние. Идеята за телевизия е на тогавашния доцент Кирил Кирков, който, повлиян от информациите за телевизионни предавания в чужбина, предлага на ректора на МЕИ проф. Саздо Иванов да започнат експерименти за създаването на телевизия у нас. Екипът е ръководен от проф. Саздо Иванов, а другите пионери на телевизията в България са проф. Кирил Кирков, Йордан Боянов, Борис Боровски, Ангел Ангелов, Никола Бъчваров, Александър Доков, Минко Минков, Димитър Мишев и техните сътрудници, тогавашните студенти Стефан Ковачев, Николай Стефанов и Маргарита Петкова. След усилена работа, в края на 1952 г. идват и първите успешни опити за предаване на телевизионен образ. На 16 май 1953 г. за първи път е осъществено стабилно телевизионно предаване - по кабел от една зала до друга е предадена снимката на проф. Ангел Балевски.

На покрива на „Политехниката” срещу паметника на Васил Левски в София са поставени две предавателни антени: 20-метрова за предаване на изображение и 10-метрова за звука, чрез които през 1953 и 1954 г. се правят сполучливи опитни телевизионни излъчвания. В навечерието на 1 май 1954 г. е осъществено първото официално предаване по безжичен път. След тази дата Експерименталният център на МЕИ започва редовни предавания веднъж седмично, а след септември 1954 г. - два пъти седмично. Телевизионната апаратура се състои от една камера и стара киномашина, а Българска кинематография предоставя филми, които първата българска телевизия излъчва.

На 7 ноември 1954 г. телевизионният екип на Политехниката пренася цялата си уредба и апаратура в старата сграда на хотел „България” и осъществява първото живо външно телевизионно предаване. Камерата е разположена на балкона на сградата на улица „Васил Левски” № 1 в столицата, а телевизионното излъчване се наблюдава от няколко телевизора, разположени около площада.

Появява се и първото съобщение на БТА за телевизията в България:
„В чест на 37-ата годишнина на Великата октомврийска социалистическа революция опитният телевизионен център, построен във ВМЕИ, започва редовни пробни предавания. Първото предаване се състоя на 7 ноември в 22:00 часа. Предадени бяха два късометражни спортни прегледа. Първоначално предаванията се провеждат два пъти седмично — вторник от 10:30 ч. и събота от 22:00 часа. Те се излъчват по телевизионния канал с честота на картината 59.25 мегахерца, а звуковият съпровод е с честотна модулация на вълна 65.75 мегахерца.”
СПОДЕЛЕТЕ

Мистерия около смъртта на Людмила Живкова

Разкопаването на семейната гробница на Живкови е единственият начин да бъде разбулена мистерията около смъртта на Людмила Живкова.
Според патолога проф. Сивков, който прави аутопсията, чрез ДНК-експертиза може да бъде доказано, дали дъщерята на бившия първи Тодор Живков се е самоубила с приспивателното дормопан, каквато е една от основните версии за кончината на Людмила. 31 години след смъртта й на 21-ви юли 1981 г. все още витаят митове и слухове дали Живкова не е ликвидирана от КПСС заради прозападната политика, която води. Журналистът Крум Благов прави разследване, в което представя фактите и мненията на очевидците в трагичния ден.

След падането на Тодор Живков мнозина се разприказваха. Излязоха няколко книги и десетки вестникарски публикации за дъщеря му, която на времето смятаха за негов престолонаследник. Въпреки това мистерията не е разсеяна и до днес. Липсват документи. Не е публикуван протоколът от аутопсията, а лекарите, които са я правили, мълчат.Официалното съобщение на ЦК на БКП гласи следното:

„Народното събрание, Министерският съвет и Националният съвет на Отечествения фронт с дълбоко прискърбие съобщават, че след кратко боледуване почина днес в София Людмила Живкова, член на ПБ на ЦК на БКП и председател на Комитета за култура. Нейната смърт е тежка и непрежалима загуба за партията и народа.
БТА, 21 юли 1981 г.”

И Живков се съмнявал в официалната версия. В същата вила в Бояна се самоубива дъщерята на президента Желев. Вестта за смъртта на Людмила Живкова беше съобщена по обяд на 21 юли 1981 г. Тя беше толкова потресаваща изненада, че незабавно роди слухове за нещо тайнствено и страшно. Живкова след пет дни щеше да навърши 39. Да умре човек на тази възраст винаги изглежда неестествено, а тя бе между първите десет държавни ръководители. Влиянието й бързо растеше. Само за една петилетка Живкова стана последователно депутат, член на правителството, получи орден и звание „заслужил” и през 1979 г. влезе във всемогъщото Политбюро на ЦК на БКП. Предстоеше честването на 1300 годишнината от основаването на българската държава, в което Людмила Живкова играеше централна роля.

Баща й вече 25 години беше на кормилото на властта и след два месеца щеше да навърши 70 г. През същата петилетка Тодор Живков беше успял да отстрани старите влиятелни членове на Политбюро Живко Живков и Борис Велчев, негови съратници и връстници. Смениха ги млади партийни функционери без влияние, послушни протежета на Първия, наричан вече шепнешком "цар Тодор".

В бързото издигане на дъщеря му мнозина виждаха подготовка за смяна на върха. Очакваше се в близко време той да се оттегли и тя да го наследи. Наричаха я престолонаследничка, а дръзки шегобийци започнаха да казват на печените сандвичи с кайма вместо принцеси - "людмилки". В онези години здравословното състояние на партийната върхушка беше държавна тайна. Заболяванията на "другарите" не се съобщаваха и за тях можеше да се съди само по разреждането на публичните прояви на някой политик. Но Живкова беше ходила месец преди смъртта си на официално посещение в Австрия и беше произнесла реч на международна среща във Варна на 27 юни. Тъй като юли е отпускарски сезон, никой не се учудваше, че тя не се е появявала оттогава. Живкова наистина е на почивка в правителствена вила в Боровец. Баща й се присъединява към нея. На 20 юли 1981 г., понеделник, той й предлага да обядват заедно, но тя отказва. Живков обядва сам и се оттегля. Тогава Людмила тръгва за София с шофьора си Кирил Зафиров и телохранителя Димитър Мурджев. Пристигат в резиденция Бояна към 15 часа и тя остава сама във вилата, обитавана от Живкови. Според писателя Петър Христозов това е същата вила, в която 12 години по-късно се самоубива по-голямата дъщеря на президента Желю Желев.

Мурджев, който след падането на Живков написа две книги за работата си в Управлението за безопасност и охрана (УБО), казва, че от Бояна Живкова ги пратила за лекарства в Правителствена болница. Трябвало да тръгнат обратно за Боровец към 18-19 ч. Двамата с шофьора донасят лекарствата и остават да я чакат в дежурната стая. Към 18 часа единственият човек във вилата - камериерката, ги вика панически по телефона. В басейнчето на банята плува тялото на Людмила Живкова. Линейката закъснява с повече от час, защото спукала гума. Реанимацията продължава часове. На следващия ден е направена аутопсия и е публикувано заключението на медицинската комисия. Според него Живкова е починала от мозъчен кръвоизлив. На следващия ден е направена аутопсия и е публикувано заключението на медицинската комисия. Според него Живкова е починала от мозъчен кръвоизлив. То е подписано от един академик и трима професори: председателя на Медицинската академия и първи заместник-министър на здравеопазването акад.

Атанас Малеев, директора на Правителствената болница проф. Йонко Белоев, проф. Йордан Йорданов и проф. Сивчо Сивчев. Въпреки авторитетните подписи под заключението малцина му вярват. На 21 юли 1981 г. дори за най-близките й сътрудници смъртта на Людмила Живкова е мистерия. Тогавашният шеф на катедра "Съдебна медицина" проф. Иван Попвасилев десет години по-късно твърди горе-долу същото. Той изпитвал студенти, когато го повикали и му казали, че акад. Малеев иска да вземе тялото на Людмила за аутопсия. Според него медицинската комисия е била незаконна по три причини. В нея нямало съдебен медик; присъствал роднина на мъртвата - Малеев е вуйчо на Живкова; проф. Йорданов е участвал в реанимацията й. Но в комисията има нещо още по-забележително. Старият съдебен медик греши. Сцената с Малеев не би могла да се разиграе, защото по това време той изобщо не е в България. Документирано е, че на 21 юли 1981 г. академикът е бил в командировка в Италия. Десет години по-късно той признава, че в деня на аутопсията е бил във Флоренция на международен конгрес по химиотерапия и е видял трупа на Людмила едва на погребението. Т.е., подписът на председателя на комисията е сложен само за тежест.

Телохранителят Мурджев оспорва не само причината за смъртта, но и датата. Той твърди, че още когато лекарите дошли, Живкова вече не е давала признаци на живот. Версиите за конспирация са много, но се свеждат до две. Едни казват, че Людмила Живкова се е самоубила, а други, че е била убита. В мемоарите си баща й също признава, че се съмнява във „вмешателство”. Версията за убийство датира от първите дни след смъртта на Людмила. И тъй като беше немислимо някой в България да дръзне да посегне на дъщерята на Първия, съмненията се насочваха автоматично към господарите в СССР начело с Леонид Брежнев. По онова време противоречията във върхушката грижливо се прикриваха, но сега вече е ясно, че дъщерята на Първия влиза в конфликт с праволинейните комунисти. Техен водач става председателят на Народното събрание, а по-късно председател на активните борци против фашизма Владимир Бонев, а сборен пункт - съветското посолство в София. Правоверните се оплакват от увлеченията на Людмила по източния мистицизъм и окултизма, от срещите й с врачки, но ги представят като опасно "западно влияние".

По дипломатическите канали тяхното безпокойство се предава в Кремъл. Преди смъртта си Живков признава, че КПСС е критикувал два пъти дъщеря му заради културната политика, която води. След смъртта на Людмила Живкова рязко намаляха западните филми, пускани в българските кина, и преводната литература от Западна Европа и САЩ. Според руския мистик Валентин Сидоров, приятел на Живкова, на тайна визита в София пристига един от най-влиятелните членове на Политбюро на ЦК на КПСС, който след три години застана начело на Съветския съюз - Константин Черненко. Неговата цел е да тушира напрежението между българското ръководство и съветското посолство. Малко преди смъртта на Людмила консерваторите в него постигат важни победи - Людмила е отстранена от поста ръководител на подготовката за честването на 1300 годишнината на българската държава и на нейно място е избран баща й. През юни премиерът Станко Тодоров, смятан за либерал, е сменен с верния на Москва Гриша Филипов - хардлайнер, роден в Съветския съюз, който дори български говореше с руски акцент. Самата Людмила мисли, че руснаците я шпионират. При последното си посещение в Индия през март 1981 г. тя се усъмнява, че телохранителят й Димитър Мурджев е съветски агент. Приятелят й Любомир Левчев развива поетичното подозрение, че е умъртвена чрез бавнодействаща отрова. Доказателството било, че тюркоазеният й пръстен побелял няколко дни преди смъртта й. Но Левчев не е виждал пръстена - разказала му го анонимна камериерка.

Писателят Петър Христозов, който твърди, че е трето поколение руски шпионин и генерал от съветското военно разузнаване, категорично отхвърля такава вероятност с аргумента, че Москва е имала по-важни грижи. Леонид Брежнев беше добър приятел на Тодор Живков. Възможно ли е да нареди да убият дъщеря му? Факт е, че заради лошото му здраве работата се ръководеше от Юрий Андропов, преди това шеф на КГБ, а след смъртта на Брежнев през ноември 1982 г. негов наследник. И все пак: би ли действал Андропов на своя глава? Новият американски президент Роналд Рейгън още с встъпването си в длъжност на 20 януари 1981 г. увеличи четири пъти помощта, отпускана от САЩ на дисидентските движения в Източна Европа. Съветските ръководители трепереха полската болест „Солидарност”, която смени ръководството в страната в деня на кончината на Живкова, да не стане епидемия и внимават за идейната чистота в другите страни от източноевропейския им блок. Именно затова укорите срещу Людмила намират такъв благоприятен отзвук в Москва. ЦРУ също подозира убийство в книгата на Питър Швайцер "Победата. Тайната стратегия на администрацията на Рейгън", която според автора била написана по данни на ЦРУ, се казва: "В началото на 1981 г. КГБ наредило да се предприеме акция за смазване на това (прозападно) движение. По-агресивни били действията срещу Живкова. През март тя починала внезапно при автомобилна катастрофа. Имало свидетели, че това е фалшифицирана игра..." Но как да вярваме на автора, като е объркал датите и фактите - Людмила Живкова катастрофира осем години по-рано - на 12 ноември 1973 г. Александър Фол, Любомир Левчев и Димитър Мурджев са единодушни, че в последните месеци Людмила Живкова е разбирала своето поражение и е изпаднала в тежка депресия. Но след като руснаците успяват да я парират чрез политически средства, защо им е да я убиват? За да си отворят нов фронт и в България? Освен това как би могъл да се изпълни заговорът чисто технически?

Според бивши служители на УБО не е било възможно в строго охраняваната резиденция в Бояна да се промъкне външно лице. Следователно версията за убийство непременно включва съучастие на охраната. Очевидно Живков не е имал и най-малко съмнение в предаността на телохранителя й, защото след смъртта й полковник Мурджев се връща в собствената му охрана. А шефът на УБО ген. Илия Кашев остава на своя пост до смъртта си през 1986 г. Подозренията, че Людмила Живкова е убита, не са подкрепени с никакви доказателства, няма нито един заподозрян. Самият Емил Александров я вижда за последен път на заседание на Комитета за култура на 30 юни, три седмици преди смъртта й. После не го допускат да разговаря с нея дори по телефона. Последната й поръка е да откаже срещата й с индийския министър на културата, който трябвало да пристигне около 22 юли. Но доказателствата може и да са скрити. Двамата очевидци на трагедията си противоречат. Десет години след смъртта на Людмила Живкова нейният телохранител полк. Мурджев лансира нова версия, която отговаряше на очакванията на публиката за скрита конспирация.

Според Мурджев Людмила се е натъпкала с приспивателно, за да умре. Телохранителят заедно с шофьора Кирил Зафиров са единствените свидетели на случилото се. Те са били през целия юли заедно с Живкова на Боровец. На 20 юли, понеделник, на обяд тя ненадейно им нарежда да тръгнат с нея за София. Пристигат към 15 ч във вилата в резиденция Бояна, където тя остава. Според Мурджев Людмила ги пратила за лекарства от Правителствена болница - приспивателното дормопан и още нещо. След като й ги донасят, остават да чакат с шофьора в дежурната стая. Към 18 ч камериерката вика двамата мъже, които виждат тялото на Людмила в басейнчето в банята. Те опитват да окажат първа помощ на Людмила - правят й изкуствено дишане. Идва и прочутата медицинска сестра на Живков - майор Ани Младенова, повикана от Мурджев още в 15 ч. Реанимацията продължава и след полунощ, но безуспешно. Чак в 2 ч на 21 юли я обявяват за мъртва. "Истината за деня на нещастието беше скрита - твърди Мурджев. - Людмила Живкова беше мъртва около 19 ч. „Впоследствие Младенова ми разказа как е намерила изпразнената опаковка от приспивателното (дормопан) и я е заменила с нова, от която е извадила само две таблетки” твърди телохранителят. Накратко версията на Мурджев е, че Людмила се е самоубила, а Ани Младенова прикрила доказателствата. Според телохранителя причината е тежката депресия, от която страдала Живкова. Тя започнала да повтаря, че „всичко е загубено”. Подобни думи цитира и Любомир Левчев. Людмила почнала да гори архива си, в който имало много записи на беседи с Ванга. Живков също твърди, че е имал някакво предчувствие. При толкова много предчувствия е чудно как никой не е спрял Людмила в този последен фатален ден. Още по-интересното е, че единственият доказан парапсихологически феномен по онова време - Ванга, близка приятелка на Людмила, не е доловила знаци за предстоящото нещастие.

И Мурджев, и Левчев я питали защо не ги е предупредила. "Нямаше написана смърт", рекла Ванга. Шофьорът на Людмила Кирил Зафиров е бил с нея повече от седем години - от началото на 1974 г., малко след тежката катастрофа на 12 ноември 1973 г., при която дъщерята на Живков за малко не загива. Неговият разказ значително се различава от този на Мурджев. Според шофьора Людмила обикновено мълчала в колата. Мълчала и по пътя от Боровец до Бояна. Зафиров я оставил и си отишъл до дома. Върнал се в 18 ч и тогава двамата с Мурджев отишли за лекарствата. Викът на камериерката според него е дошъл в 20,15 ч, когато гледали новините за събитията в Полша. Когато камериерката ги повикала и с Мурджев дотичали в къщата, Людмила не била във ваната - жената я извадила веднага. „Беше жива, беше топла”, твърди Зафиров. Лекарите прегледали всички лекарства. От дормопана липсвали само две таблетки. А Ани Младенова дошла след тях. Версията за самоубийството освен романтична несъмнено е и най-благоприятната за УБО. „Беше си класически инсулт”, твърди Зафиров. Патологът на Живкова проф. Сивчо Сивчев по нареждане на Тодор Живков прави аутопсията и лично я подготвя за погребението. Той така и не отива на мястото на трагедията, за да чисти залата за аутопсии в Правителствена болница. „Направихме аутопсията и констатирахме, че причината за смъртта е мозъчното увреждане от двете автомобилни катастрофи. Тук (сочи над лявото око – б.а.) тя имаше един белег, който се виждаше и по телевизията. Този дълъг цикатрикс беше правен в „Пирогов” след втората катастрофа. Мисля, че са й правили и козметична операция в Париж. Първата катастрофа е била по-лека, но ударът пак е бил в главата. Втората е известната тежка катастрофа на пътя за летището, където трябвало да изпрати баща си”, твърди патологът. Според него е нямало инсулт, а навярно е изпаднала в безсъзнание в самата вана и там е загинала. Причината за смъртта й е удавянето, след което е открита вода в белите й дробове.

Малко преди това Живкова се върнала наскоро от Мексико. Там получава пристъпи на нервно разстройство, свързано с уврежданията на мозъка при двете катастрофи. Тя е получавала многократно такива пристъпи, може би при претоварване. Според съветския съдебен лекар д-р Шишков при такива мозъчни увреждания Людмила най-вероятно е страдала от травматична епилепсия. Вуйчо й Малеев казва на патоанатома в заключенията и в информацията пред пресата да не занимава населението с удавянето. До извода за самоубийство с дормопан обаче така и не може да се стигне, тъй като е трябвало да се направят химически изследвания, които са били забранени от роднините на Живкова по неясни причини. За да се установи дали Людмила се е самоубила, трябва да се отвори гроба й и да се изследват химическите вещества, твърди патологът. При всички случаи следите на нещастието водят далеч назад – към тежката автомобилна катастрофа на 12 ноември 1973 г., когато Людмила Живкова е тежко ранена при челен удар на колата й с един „Москвич” на Околовръстното шосе. От този момент започват нейните здравословни проблеми и нейните залитания по източния мистицизъм и окултизма. Тя многократно посещава Индия, става вегетарианка и теглото й никога не надвишава 48 кг. Но това не означава, че Живкова е страдала от шизофрения, както твърди бившият шеф на съдебната медицина проф. Иван Попвасилев. Това е тежко наследствено психическо заболяване, за каквото няма никакви данни. Проф. Попвасилев е имал основание да мрази и Малеев, и Живков, което обяснява някои негови неверни или дори невероятни твърдения - как Малеев, който всъщност е бил в Италия, дошъл и взел от неговата катедра трупа на Людмила, как лекарите я намерили да плува във ваната с един пешкир в ръце, как изчезнали скъпоценностите й. Линейката идва след повече от час. Чудовищно и нелогично е да се помисли, че за това време тримата, които са я намерили, няма да я извадят и да й окажат първа помощ. Но защо не е извършено следствие, както се прави при всеки нещастен случай? Може би за да не научат тази тайна други хора. Дори самият Тодор Живков не е проявил никакво любопитство - нито тогава, нито по-късно - да разпита шофьора и телохранителя. Може да се е съблазнявал от мисълта да създаде комунистическа династия - като Чаушеску в Румъния и Ким Ир Сен в Северна Корея.

Нали след смъртта на Людмила започна лансирането на сина му Владимир, съвсем чужд и неподходящ за политиката човек. А според д-р Шишков Людмила вместо това е трябвало да бъде инвалидизирана първа група и да се пази от всякакво умствено и психическо напрежение. Акад. Малеев, който освен заместник-министър и виден лекар беше шурей на Тодор Живков, неведнъж си е позволявал да му казва, че дъщеря му се нуждае от лечение, а не от политическа кариера. Може би Живков е разбрал правотата му твърде късно. Дали се е обвинявал за смъртта на дъщеря си? Житейската драма на политика не е била разследвана от правосъдието, но може би ще развълнува някой човек на изкуството в бъдеще.
Източник:aktor.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Кой принуди Тодор Живков да подаде оставка? 5 мръсни тайни за 10 ноември 1989 година

Наближава 10 ноември 1989 година – сакрална дата в съвременната българска история. Тодор Живков бива свален от власт и настъпва демокрацията. Все още обаче, има редица въпроси около неговото сваляне от власт.
Връзката между Горбачов и Тодор Живков

На 11 март 1985 година Горбачов става генерален секретар на ЦК на КПСС. Той се зарича, че ще промени комунизма из основи. Не само в СССР, но и във всички останали страни. При първата си визита в България, Горбачов заявява – „Ще вървим заедно“. Всичко изглеждаше розово, но действителността беше различна. След всяко посещение в Москва, Тодор Живков се завръщаше по-мрачен, а думите на съветския лидер – „Дружбата си е дружба, но нефтът е с пари“, малко или много обясняваха какво е положението. Постепенно Горбачов се дистанцира от Тодор Живков, който от своя страна е със самочувствието на доайен сред ръководителите в соцлагерът.

Указ 56

За да покаже, че и в България се извършва „преустройство“ на системата, Тодор Живков въвежда Юлския указ 56. Промяната трябва да обхване икономиката, администрацията и дори политиката. Впоследствие се разбира, че готвените промени са само за пред „руснаците“ и всъщност нищо няма да се промени. На хартия се даваше право на хората да развиват частен бизнес, но действителността е съвсем различна – всичко се извършва под строгия контрол на държавата. Тодор Живков заявяваше по този повод, че държавата е собственик, а гражданинът – стопанин.

Ролята на посланик Виктор Шарапов

Генералът от КГБ е изпратен в България през 1988 година със задачата да свали Тодор Живков от власт. Операцията трябва да е безкръвна и да изглежда, че превратът е доброволен. От Москва посочват за наследник Петър Младенов, а Андрей Луканов трябва да помага при организацията на заверата в Политбюро. От края на 1988 година генерал Виктор Шарапов провежда няколко разговора с Тодор Живков, в които му пряко му иска оставката, но социалистическия лидер твърдо отказва да я подаде с причината, че няма подготвен кадър, който да наследи дейността му. След един от разговорите между двамата, Живков заявява, че е готов да подаде оставката си. На 4 ноември 1988 година пред Политбюро споделя, че е готов да освободи заеманите длъжности. Впоследствие, се оказва, че това е ловък ход на Живков да провери лоялността сред поверените си. Неговите поддръжници и врагове обаче, се досещат за намеренията на партийния лидер и всички до един засвидетелстват своята лоялност и молят Живков да не напуска властта. Сред най-активните в молбите си са Андрей Луканов, Петър Младенов, Добри Джуров, Димитър Стоянов, Милко Балев и Йордан Йотов.

Оставката на Петър Младенов

На 24 октомври 1989 година външния министър и спрягания за наследник на поста на Тодор Живков – Петър Младенов изненадващо подава своята оставка! От 1944 година до този момент нито един министър не е хвърлял оставка. Той публикува открито писмо, чрез което обвинява Тодор Живков в авторитаризъм и го посочва за главен виновник за положението, в което се намира страната ни. Твърди се обаче, че това е сценарий, с който е запознат дори Тодор Живков. Има съмнения, че превратът е преминал без никакви усложнения, но просто е трябвало да се придаде „героичен ореол“ на превратаджиите.

Ролята на САЩ

Американците не стоят на страна от случващото се в България и наблюдават от близо какво се случва в държавата ни. С тази задача е натоварен посланикът Сол Полански. При всяка удобна възможност САЩ, се намесва. Като например за погазването на човешките права, екологията и т.н. Американците дори успява да се сдобият с писмото на Петър Младенов, в което той иска оставката на Тодор Живков. И до момента обаче, отказват да разкрият кой им го е дал.
bgnews168.com
СПОДЕЛЕТЕ

Мистериозният брат на Тодор Живков..(Статия)

Тодор Живков с жена си
Мара Малеева
Пълна мистерия обгражда брата на Тодор Живков, за когото се знае малко или почти нищо. Абсолютно всички, които са го познавали, макар и бегло, реагират по един и същи начин:

"А, за бай Георги ли питате? Добър човек беше. Ама защо се интересувате от него? То няма какво да се каже. Не е бил нито член на ЦК на БКП, нито някакъв ръководител. Беше съвсем обикновен човек."

Тайната се заплита и от факта, че него никъде го няма из снимките на Живков. Нито се появява на общи детски фотографии, нито впоследствие като възрастни. Дори в музея на Правец и в дома на Живкови няма изложена негова снимка. Фигурира само като име.

Според бившия шеф на 6-ти отдел на 6-то управление на ДС Димитър Иванов цялата секретност около брата на Живков има сериозно обяснение.

Просто той работел на някакъв свръхтаен щат

и не е трябвало да се показва на светло

"Когато беше в София, не стоеше в официалните сгради на институциите, а в някаква конспиративна квартира. Имал е тайна мисия. Ясно е, че при тези обстоятелства няма да ходи на манифестация да го виждат хората и да го снимат. Макар че аз нямам лични впечатления, познавам го съвсем бегло", коментира Димитър Иванов пред "168 часа".

В родния си Правец Георги Живков също рядко се мяркал, разказват местни хора. Отивайки там, той странял от съгражданите си, държал се строго протоколно - поздравявал и не се задържал да приказва надълго с правчани. Все бързал по работа. Бил твърде сериозен, не обичал да се смее и да се шегува като бившия Първи.

През 2011 г. Дамян Дамянов, син на бившия председател на Народното събрание Райко Дамянов, заяви, че Тодор Живков е криел брат си от обществото. Според него този въпрос си оставал загадка не само докато Тато е управлявал, но и през 90-те години.Ексръководителят на страната избягвал да говори за роднините си. В издадените през 1997 г. мемоари бившият Първи споменава брат си Георги единствено с факта, че има такъв. За него няма никаква друга информация. Това става по повод погребението на заболялата от холера негова сестра.

"Бяхме трима на родителите си - аз, брат ми Георги и Пенка. Пенка напускаше завинаги къщата ни и я отвеждаха на селското гробище. Нямаше да видим как потъва в земята, защото ни оставиха у дома, но потресението ни не беше детско. По-късно чуех ли думата “холера”, пред очите ми изникваше сестра ми и трополящата каруца, която я отнемаше от нас. Не сме разбирали навярно, че е завинаги, но плачехме горчиво", пише в мемоарите си Тодор Живков. По-късно се ражда и другата му сестра - Цветана.

Георги Живков е работил като касиер-счетоводител

в посолствата на България в Будапеща, Берлин и Берн. Дори не е бил шеф на финансово-стопанския отдел, както се е водело тогава счетоводството и домакинството в мисиите, а обикновен чиновник, разказват запознати. Завършил финансово училище. В кореспонденцията между мисията на България в Швейцария и Министерството на външните работи по времето, когато Георги Живков е бил счетоводител там, няма нито един документ, изпратен или подписан от него. Или поне така изглежда в незасекретения архив на МВнР.

Дали има нещо от тайната кореспонденция, няма как да стане ясно, защото достъп до нея имат определени хора. А защо Георги Живков е бил изпратен на служба в чужбина, има две версии. Според едната - за да бъде далеч от прочутия си брат и да не му създава проблеми. Със сигурност той е човекът, който от най-ранна детска възраст познава Тодор Живков и знае факти и обстоятелства за него, разгласяването на които са могли

да окажат влияние по някакъв начин на общественото мнение

От друга страна, втората версия е, че все пак в чужбина не са се изпращали случайни хора, а по-скоро доверени на властта. Според някои Георги Живков е бил дори нещо като касиер на целия дипломатически корпус и е отговарял за отчетите на финансите на мисиите.

Кое от това е вярно, вече никой не може да каже.

Тази година обаче близките на бай Георги празнували 100-годишнина от рождението му. Това се случило на 12 януари. За да почетат юбилея и паметта на баща си, синът му Христо и дъщеря му Маргарита се събрали заедно със семействата си. Домакин по старшинство бил племеникът на Тодор Живков.

"Какво да ви кажа за баща ми. За мен той беше един трудолюбив, скромен, добър човек. И това е нормално. Но за обществото не е имал някаква значителна социална или политическа роля", разказа синът му Христо, който в момента е служител в държавна институция. Двамата братя като характер и поведение били несравними. Физически имали известна прилика, познавало се, че са роднини. Братът на Живков бил среден на ръст, възпълен, разказват хора, които са го виждали в последните години от живота му. "Не може да се говори дали двамата Живкови са били еднакви. Единият е бил държавен глава в продължение на 32 г., а другият -

обикновен държавен служител

Давам си сметка за това, макар и да става въпрос за баща ми. Ролята на двамата е съвършено различна", допълни Христо Живков. Това обаче не попречило на брата на Тато да бъде удостоен със званието активен борец срещу фашизма и капитализма навремето. Заедно с бившия Първи участвал в антифашистката съпротива, но не е бил партизанин в местния отряд "Чавдар".

Георги Живков починал няколко месеца преди промените

- на 4 януари 1989 г., 8 дни преди да навърши 75 г. Поради малката си разлика - само 3 г., с Тодор Живков били близки още от деца, но поради ангажиментите на Тато в БКП и в Държавния съвет не са се срещали всяка седмица по братски да си приказват.

"Нямаше как да поддържат постоянно връзка. Виждаха се, когато чичо ми имаше възможност", разказа още Христо Живков. Баща му не искал да притеснява бившия Първи и затова изчаквал той да му се обади, когато бил по-свободен. В повечето случаи известният сред приятелите си като бай Георги ходел на гости на брат си в резиденциите или в кабинета му в Партийния дом. В много малко случаи Тато лично е посещавал дома на Георги Живков. Съседи на Живков-брат разказват, че са засичали колата на бившия партиен ръководител пред кооперацията си срещу І английската гимназия в София, когато ходел на гости на бай Георги. Служителите от УБО се качвали заедно с Тодор Живков, защото той бил на постоянна 24-часова охрана.

През всичките години братът на бившия Първи е бил в сянката на прословутия си роднина и не е имал амбициите да бъде на по-висок пост, твърдят хора, които го познават.


"Бай Георги не правеше кариера заради Тодор Живков, за да не станат процесите в държавата много семейни", коментира бившият съветник на Тато Костадин Чакъров. Когато брат му се разболял и бил приет в болница, Живков зарязвал партийните дела и често ходел да го види как е.

"Една сутрин на оперативката в Партийния дом го гледам, че нещо хич не е в настроение. Беше замислен, разсеян, не внимаваше много в разговорите и информацията, която се поднасяше. Чудех се какво ли му е, докато той в един момент сам не изплю камъчето. Стана, разхождаше се и докато гледаше през прозореца, въздъхна тежко и изпъшка: "Брат ми си отива. Лекарите са категорични." Бай Георги почина няколко дни по-късно", разказва Костадин Чакъров. Той признава, че не е виждал често брата на Живков. Успял да го зърне само веднъж, и то било в голямо стълпотворение от хора - на погребението на Людмила Живкова. Показали му го в тълпата.

"Нямам кой знае какъв спомен за него, единствено се сещам, че визуално си приличат", казва Чакъров.

За живота на Георги Живков не се знае много

Пред съветника си Тодор Живков споменавал, че в първите години след 9 септември 1944 г. брат му, понеже бил финансист, е работел по Закона за борба със спекулата. Документът е приет още същата година и поставя таван на цените на основните хранителни продукти, които са били увеличени много след бомбардировките над София. Освен с храна спекула е имало в големи размери и със злато. Новата власт конфискувала много накити и златни предмети - къде на истински собственици, къде на мошеници. "Бай Георги се заел да описва всичко, което е иззето от спекулантите. Покрай суматохата много хора са се опитвали да продават злато и активи. Но той бил натоварен да инвентаризира и да предаде всички предмети по списък. Въвел отчетност до последното диамантено камъче и до последния пръстен. Бил е част от специална комисия в БНБ, която описала всичко, което е иззето", разказа Костадин Чакъров.

Племеницата и мъжът й били първи седесари

Дъщерята на Георги Живков - Маргарита, е лекарка в Правителствена болница. Мъжът й пък е хирург в Медицинска академия.

Най-странното било, че въпреки семейството, в което тя отрасла, когато дошъл 10 ноември 1989 г., жената станала върл привърженик на СДС.

"Докато сините бяха партия, двамата с мъжа си бяха първи седесари. Как се случи това, не знам. Дали е някаква реакция срещу чичо й, или под влияние на съпруга си мина на страната на СДС, не е ясно", коментираха запознати.

Маргарита Г. Живкова фигурира в списъка по дело номер 1 срещу Тодор Живков, заведено веднага след промените, като получила апартамент в столичния кв. "Изток" по личното разпореждане на бившия Първи. Делото се точи години наред, но накрая той беше оправдан.

Бай Георги извикал пожарната, за да спаси заклещила се в клони котка

Очевидно обаче уредеността на Швейцария е липсвала на бай Георги в България и той се възмущавал от нашия начин на работа. Един ден, вече пенсионер в София, но докато на власт все още бил Тодор Живков, брат му, разхождайки се, забелязал една котка, която се била качила на дърво пред неговия блок в столичния кв. "Изток". Горкото животно се било заклещило и не можело да се спусне. Бай Георги го съжалил и решил да му помогне. Обадил се на пожарната да изпрати кола да спаси котката, така както бил свикнал в Швейцария. От службата го насолили, че за такава дреболия няма да включват сирените и да изпращат коли и общо взето, му казали да си гледа работата. Бай Георги бил възмутен до дъното на душата си, че на никого не му пука за животните. Много се ядосал, че в Швейцария веднага щяла да дойде пожарната, а у нас не си мърдат пръста. Но не казал на дежурния, че се обажда братът на Тодор Живков. Вероятно пожарната е щяла да изпрати кола, ако е знаела кой подава сигнала.

Сестра му Цветана цял живот била домакиня

Сестрата на Живков Цветана пък била най-малката. Тя се родила, след като предишната му сестричка Пенка починала.За нея бившият Първи споменал веднъж пред съветника си Костадин Чакъров. И то чак след 1989 г. Когато започнали да връщат земята на бившите собственици, и неговото семейство трябвало да получи парчета. Бай Тошо се засмял в типичния си стил:

"На тези години станах кулак. Паднаха ми се 3 декара в Правец. Ще взема да ги дам на сестра ми да се занимава с тях, тя да ги обработва", казал Тато.

Цветана цял живот била домакиня, не е работила нищо, разказват нейни познати. Живеела в Правец. Дъщеря й Яна е била директор на културния център на България в Прага. Другата й дъщеря - Христина, била инструктор в международния отдел на ЦК на БКП.
Сима Владимирова  168chasa.bg

СПОДЕЛЕТЕ

Емблематична личност за цяла една епоха

След кратко боледуване, на 94 години почина Найда Манчева, знатна тъкачка по времето на социализма, два пъти удостоена със званието Герой на социалистическия труд.Найда Манчева е родена на 10 ноември 1921 г. в бедно семейство и прекъснала образованието си рано, за да работи като тъкачка. Детството й преминава в бедния столичен квартал „Надежда“. Постъпва във фабрика „Фортуна“ („Осми март“) през 1934 г. като обща работничка. След 9 септември 1944 г. става тъкачка на механични станове и обслужва 6 стана при норма 4. След това преминава на 20 автоматични стана, докато колежките й обслужват по 16. После машините стават 30, а изпълнението на трудовата норма е постоянно – 105 на сто, като 92 на сто от изтъканите платове са първокачествени.През 1967 г. се оттегля от машините, за да обучава младите текстилки. През 1973 г. отново се завръща при становете. Те вече са 40 автоматични тъкачни стана. През същата година Найда Манчева се заема с обучението и квалификацията на младите работнички и става ръководител на Школата за изучаване и разпространяване на челния опит.
В три мандата на Народното събрание е била представител на работническата класа, но не е преставала да работи и на стана, докато е депутат. Член на БКП от 1957 г. Член на Софийския ГК на БКП, на Коларовския РК на БКП . Член на Комитета на българските жени и на общонародния комитет на българо-съветската дружба. Наградена с много отличия, между които „Орден на труда“ – сребърен (1960), „Червено знаме на труда“ (1962), „Народна Република България“ – III ст. (1971), „Георги Димитров“ (1981).До последно Найда Манчева живя скромно в столичния квартал „Надежда“. Тя има 3 деца, 6 внуци и 6 правнуци.
СПОДЕЛЕТЕ

Атанас Буров-най-могъщият банкер и министър преди 9 септември (Статия)

Защо най-могъщият банкер и министър преди 9 септември казва: Българинът, който и да е той, види ли руснак, трябва да му сваля шапка ?

Брой 34 на в. “Над 55” публикува материал на Христо Нанев, в който той твърди, че през 1939 г. “България е постигнала особено икономическо развитие и е една от шестте водещи страни в Европа”. В брой 35 К. Киряков от Враца пише: “Между двете войни, особено към края на периода, България е на първо място по благоденствие на Балканите и на седмо или осмо в Европа”. Още по-категоричен е Т. Пенев от Сандански: “През 1939 г. българският лев е конвертируем. Не гладът изпрати партизаните в гората”.

Аз няма да споря с тях. Ще цитирам думи на Атанас Буров - министър в четири правителства на България преди 9 септември, организатор на най-могъщото банково дело и банково разузнаване у нас, казани пред журналиста Михаил Топалов и публикувани в книгата му “Срещи с Буров”. (Разговорите между двамата са стенографирани. Предварително се извинявам за някои от циничните думи, които ще прочетете, но такъв е бил езикът на Буров.)Ето какво казва той:

“През 1938 г. държавата закъса. Започна да се въоръжава. Закупи оръжие от Германия. А немецът иска пари и стока - той не признава отсрочки. И откъде да избие държавата чивиите - изби ги от данъци. Увеличи двойно данъците (стр. 141).

Ние огладихме българския народ през 38-а, 39-та и 40-та година. Продадохме всичкото жито, кожи и вълна и когато въведоха купоните, се хванахме за ташките. Нямаше нищо в магазините. И това доведе червената армия в България -

гладът, нямането, босотията, голотията

България е бедна страна. Тя има само хора за износ - нищо друго. Няма метали, няма гори, няма колонии. Англия забогатя от пиратите, Франция - от колониите, Испания - от златото на Америка, Португалия - от златото на Бразилия, Индия и Ангола (стр. 142).
Светът се управлява открай време или със сурова диктатура, или с демагогска демокрация. Няма демокрация, където няма пари, където няма колонии. Това са тъжни неща, но са истина (стр. 32).

България бе потънала в борчове. Причерняло му бе на народа от дългия глад и болести. През 1939 г. в България имаше 300 000 безработни - безработицата е чумата на всяка власт (стр. 127). Имаше и половин милион полубезработни (стр. 176).

Бях министър без портфейл в правителството на онова говедо К. Муравиев

В София бе ужас - глад и развалини. На 4 септември 1944 г. пристигнах в Перник. Градът изглеждаше като заразен от чума. Отидох при инж. Радославов - Директор на “Мини Перник”. “Русия ще дойде тук. Няма да се спре, но да му мислят онези, които са грабили” - каза той. Това ме смрази. Инж. Радославов очакваше руснаците спокойно. Разбрах, че България е обречена (стр.128).
Прибрах се в София. Отидох при Муравиев. Казах му:

“В Перник зрее бунт. Зрее народен метеж. Там хората са оскотели, отвратени от нашата власт” (стр. 129).

На 5 септември Русия обяви война на България. В кабинета ми влязоха Никола Гешев, Павел Павлов и Андрей Праматаров. Бяха с раници, натъпкани с пари и оръжие. Поканиха ме да тръгна с тях. Казах им: “Как я докарахте дотам - вие да бягате към Турция, а народът бяга към Русия”. Изгоних ги. Ако ще се мре, в България да се мре. Защото човек без майка и родина е като парцал. И заплаках, но не заминах (стр. 135). Заклевам те: умри като просяк, но умри в родината си (стр. 136).
По време на турското робство милиони жени от Тракия са били потурчвани и откарвани в хареми. Това е първото изтребление на българите, второто идва с еничарите. Затова ние трябва да целуваме винаги краката на Русия и руснаците, защото
ако не бяха те да дадат 200 000 жертви, сега щяхме да веем фесове и да пеем: “Ла иляхин и Аллах акбер”

(Един е Аллах) (стр. 171). Трети март е денят на нашето Освобождение - щастлив ден за България (стр. 136).

През 1925 г. ген. Пангалос нападна България. Румъния също струпа войска на северната ни граница. Всички мислеха, че ще стане като 1913 г. Аз следях зорко какво прави Русия, какво прави Сталин. Той най-неочаквано прати една кавалерийска армия на южната си граница към Бесарабия. Този ход го забеляза и Борис III. От Букурещ се сепнаха, изплашиха се, защото Русия винаги е била страна с огромни размери и огромна армия. Така през 1925 г. Сталин си направи сметката - “Аз няма да позволя на влашорите да нападнат България. Тя си е наше завоевание, наш народ” (стр. 36). После Русия си взе Бесарабия от Румъния. Омаломощи я, та си взехме и ние Добруджа.
Българинът, който и да е той, види ли руснак, трябва да му сваля шапка. Аз не обичам болшевиките. Обичам руснаците и Русия (стр. 171)”.
Русофил ли е бил Атанас Буров?
Елена ДИМОВА, Габровоwww.blitz.bg
СПОДЕЛЕТЕ

През 1912 г. Пенчо Славейков е номиниран за Нобелова награда (Статия)

На 30 януари, през 1912 година, шведският писател Алфред Йенсен номинира Пенчо Славейков за Нобелова награда за литература.
Поради преждевременната смърт на Славейков (28 май 1912 г.), предложението на шведския професор и преводач на „Кървава песен“
не е разгледано от Нобеловия комитет. Пенчо Славейков е български поет. Един от дейците на кръга „Мисъл“, наред с д-р Кръстьо Кръстев, Петко Тодоров и Пейо Яворов. Роден на 27 април 1866 г. в Трявна. Син на поета-общественик Петко Славейков.
Следвал Философия в Лайпциг. Първата му книга – „Момини сълзи“ е създадена под влияние на Хайне. През 1892 г. в сп. „Мисъл“ се появяват първите редакции на поемите „Cis moll“, „Сърце на сърцата“, „Успокоения“, „Фрина“. Следват публикации на поемите „Ралица“, „Бойко“, „Неразделни“, първите глави на епопеята „Кървава песен“, много от миниатюрите в „Сън за щастие“. През 1896 г. излизат сборникът „Епически песни“ и стихосбирката „Сън за щастие“. От 1898 г. Славейков става близък помощник на д-р Кръстьо Кръстев в редактирането на сп. „Мисъл“ и е в центъра на литературния кръг „Мисъл“. Поддиректор (1901-1909) и директор (1909-1911) на Народната библиотека, директор на Народния театър (1908-1909). През 1911 г. е командирован в Цариград, Атина, Неапол, Рим, за да се запознае с развитието на библиотечното дело. След завръщането си завършва ч. 2 на „Кървава песен“ и подготвя антологията „Немски поети“. На 10 юли 1911 г. министърът на просвещението Стефан Бобчев го уволнява от поста директор на Народната библиотека и го назначава уредник на училищния музей при Министерството на народното просвещение. Славейков не заема длъжността и заминава за чужбина.
През ноември пристига в Италия. Установява се в малкото курортното градче Брунате, където умира на 28 май 1912 г.
Автор:Величка Ачева peshterainfo.com
СПОДЕЛЕТЕ

Фабрика с над 160 годишна история окончателно затваря врати (Статия)

205 работника на казанлъшката текстилна фабрика „ Катекс“, известна и като фабриката на братя Стайнови, или вълнено-текстилен комбинат „Димитър Благоев“, остават без работа от 20 септември 2016 г.
Основен мотив за затварянето на фабриката са стагнация на пазара, силната конкуренция, губещото производство.Проблемите в текстилното предприятие, някога една от казанлъшките емблеми, не са от от днес: от 2009 година насам работниците са били на непълно работно време и 7-часов работен ден.
Началото на фабриката слагат братя Стайнови през далечната 1848 година, когато се създава малък цех за производство на аби. По-късно през 1889 г. се обединяват две акционерни дружества „Розова долина“ и „Братя Стайнови“. До национализацията през 1947 г. предприятието е съществувало като предачна фабрика за камгарни прежди, главно за трикотаж и плетачество.Назад в годините текстилната фабрика в Казанлък бе едно от водещите предприятия в района и местна емблема.
За нуждите на фабриката дори бе създадено и училище, което в момента обучава кадри за туризма и леката промишленост. В разгара на соца фабриката бе обучителен център за китайци, виетнамци и други работници от Азия, които усвояваха тънкостите на текстилната промишленост.  Днес бившите азиатски ученици на ВТК „Димитър Благоев“ са преки конкуренти и една от причините фабриката на казанлъшките индустриалци Стайнови да отиде в историята.Касова приватизация през януари 1997 г. прави частни първите  67 % от капитала на КАТЕКС, след 6 месеца държавата продава преференциално на купувача Притекс АД още 16% , а през 2002 г. и остатъчен пакет от 3%.


Чрез БФБ – София през 2008 г. 59,3% от капитала на Катекс АД-Казанлък е продаден от Притекс АД на Си Ес Ай Еф АД, по това време собственост 99,938% на Цветелина Бориславова.
За близо 20 години след приватизацията, в предприятието не са направени почти никакви инвестиции от собствениците му, което доведе до неминуемия му край.
СПОДЕЛЕТЕ

Пловдив в 3 снимки от 80-те




СПОДЕЛЕТЕ

Актрисата с най-драматична творческа съдба в българското кино (Статия)

Пепа Николова е актрисата с може би най-драматичната творческа съдба в българското кино. Тя можеше да стане много голяма звезда, ако идеологическата цензура не й беше подложила крак в дебютния филм „Понеделник сутрин“. Когато започват снимките му, тя няма навършени 19 години и е абсолютна непрофесионалистка. „Много са ме млатили в това българско кино“, казва  Пепа в едно интервю през 2006 г., малко преди завинаги да напусне житейската сцена. Тя нямаше предвид само екранните шамари, получени от Григор Вачков, Димитър Манчев, Ролан Биков и др. Пепа Николова е родена на 23 декември 1946 г. в Харманли. Този град е дал на българското кино и театър още Йорданка Кузманова, Стоян Стоев, Михаил Мутафов и Живко Гарванов. Всички те са завършили ВИТИЗ, малшансът спира Пепа за този мечтан институт.През 1964 г. тя завършва гимназия в родния си град, кандидатства в естрадния отдел на консерваторията и е приета. Там Вили Цанков преподава режисура и я кани да участва в новата му постановка по пиесата на Дамян Дамянов „Преди всичко любов“. Всъщност участието й е доста ефимерно – облечена в ефирна бяла рокля, тя минава пред завесата в края на спектакъла. И ето само това единствено преминаване на премиерата хваща окото на режисьорите Ирина и Христо Пискови, който започват да се интересуват от непознатата девойка. Между другото, научават и че след няколко участия в масовките на местния театър в Харманли започват да я наричат житен бегач – заради слабото й тяло и дългите й ръце и крака. Пискови й правят пробни снимки и я предпочитат пред Илка Зафирова, Людмила Чешмеджиева и други млади, но вече познати актриси. За ролите на работниците от бригадата режисьорите грабят с шепи от ВИТИЗ и ангажират неприлично младите Стефан Данаилов, Руси Чанев, Кирил Господинов, Пламен Дончев, Катя Паскалева… На пробите някои от тях се бъзикат с непрофесионалистката Николова и нарочно бъркат репликите си. Нафуканата харманлийка обаче им тегли по една майна и казва да идват на снимки само след като си научат репликите.„В ролята на героинята си Тони Пепа Николова вложи голяма част от самата себе си – тя и в живота беше пряма, нестандартна, неочаквана, нецепеща басма никому“, разказаха ми преди години Пискови. Неин основен партньор е Асен Ангелов Кисимов, малко по-голям от групата на студентите, който изглежда органически достоверен в положителната роля на бригадира Йордан. Като директор на корабостроителния завод режисьорите снимат Петър Слабаков, един от любимците им, вече играл главната роля в „Смърт няма“. „


Понеделник сутрин“ започва със смеха на Тони – чист, прекрасен момичешки смях. И после тя започва да пее една много хубава италианска песен: „Аз, която плаках за тебе, молейки те да останеш с мен, сега не те искам, не те искам и затова стой далече от мене…“ После зрителят разбира, че Тони е „момиче с леко поведение“. В него обаче се влюбва работникът Йордан, бригадир на бригада, която печели званието „за комунистически труд“. За да я превъзпита, Йордан я взема на работа при себе си. Това, разбира се, поражда конфликти с мъжете в бригадата. А и Тони не обича фалша, лицемерието и нагласените работи. Като шампионската титла по бокс на работника Велко (Руси Чанев), която той печели без бой на финала, защото няма противник. На Тони принадлежат впечатляващо смелите за времето реплики: „Социализъм като нашия на Запад отдавна са построили“ и „Да ви пикая на този социализъм!“. Според първоначалния сценарий Тони е трябвало да бъде сгазена от черна волга. След дълги спорове помежду си и със сценариста Никола Тихолов режисьорите променят финала. И то не само заради логичната зрителска асоциация на черната волга с властта. За Пискови Тони е най-чистият човек във филма и те искат да запазят ефекта му върху зрителите. Така филмът завършва със стоп кадър на Тони почти като на литнала птица. Все пак надеждата трябва да живее, нали? „В ролята на Тони вложих всичко от себе си – разказваше Пепа Николова. – Аз винаги така играя, не мога да се преструвам. Както го чувствам, така го играя. Вярвам много на първия дубъл, за мен той е истинският, след това започваме да се повтаряме…“ „Понеделник сутрин“ бе може би най-страстният апел за честност, появил се на българския екран, пише Георги Марков в есето си „Забраната“ от „Задочни репортажи за България“. В него писателят изразява почудата си защо са спрени филмите „Партизани“, „Понеделник сутрин“, „Привързаният балон“ и „Подводничари“, нарича ги „образец на искрено и честно гражданско отношение и художествени качества“. Ако „Понеделник сутрин“ не беше спрян за екрана и забранен, българското кино може би щеше да тръгне по друг път. Гледан от французи, филмът има официална покана за фестивала в Кан. Интерес към него проявяват и от Венеция и Испания. Но началници в партията и кинематографията лъжат, че филмът още не е готов и трябва да се изчака. „За мен се говореше, че съм българската Жулиета Мазина, после писаха, че това е чешкото чудо в България… Но от този филм ми тръгна характеристиката – странна, остро характерна, непредвидима, непредсказуема… И често ми сечеше главата“, разказваше още Пепа Николова. „Понеделник сутрин“ възкръсна в края на 1988 г. И зрителите видяха, че филмът е запазил виталността си, че проблемите за фалша в живота, за лакирането на реалността и свободата на личността звучат съвсем съвременно. Тонусът на филма продължава да е бодър и посланията му никак не са повехнали. През 1990 г. филмът е отличен със Специалната награда на СБФД, Пепа Николова получава приза за най-добра женска роля А тя казваше, че на прожекцията на филма се чувствала като на панихида. Попитах Пепа как е приела наградата. „Като посмъртна. Така го запиши!“През 1989 г. филмът участва в кинофестивалите в Швеция и Берлин. През 1990 г. обира лаврите в Лос Анджелис на Международния фестивал на забранените филми от комунистическите режими в Централна и Източна Европа. Най-високо признание „Понеделник сутрин“ получава на международния фестивал в Ротердам през 1990 г. От 160 прожектирани игрални филма творбата на Пискови влиза в топ 10 на най-качествените. През 2002 г. филмът отново участва в Берлинския фестивал. За съжаление, забраната на филма слага много бариери пред летящия старт на Пепа Николова в българското кино. Тя не е приета във ВИТИЗ. След големия скандал в Младежкия театър, когато са прогонени Вили Цанков и част от най-известните актьори (Коста Цонев, Георги Русев, Петър Слабаков и др.), тя е принудена да се върне в родния си край и няколко години се подвизава в Хасковския театър. Пропада възможността да играе в новия филм на режисьорите Пискови – „Двама в новия град“ по едноименния роман на Камен Калчев. Забраняват им да го снимат.Най-голямата болка на Пепа Николова, която остава до края на живота й, е пропуснатият шанс да играе ролята на Дара в „Лавина“. След като я гледа на предварителна прожекция в „Понеделник сутрин“, Блага Димитрова е толкова впечатлена, че я нарича „дар божи“. Така и кръщава героинята си в „Лавина“ – Дара, чийто образ е написан специално за Пепа. Но и този проект на Пискови е забранен. Шансът за актрисата се появява в лицето на Атанас Киряков, който е помощник-режисьор в екипа на ударно снимащия се сериал „На всеки километър“. Киряков и Пепа се знаят от 1964 г., когато той е асистент-режисьор на Людмил Кирков при снимането на „Късче небе за трима“ в Харманли. Една вечер двамата танцуват туист в лятната градина, милицията ги арестува и осъждат Киряков на 5 дни за дребно хулиганство, а нея пускат, тъй като е малолетна. Тя му носи скришом цигари в ареста. Киряков предлага на Неделчо Чернев, единия от режисьорите на „На всеки километър“, да пробва Пепа Николова за ролята на циганката Джалма, въпреки че тогава тя ходела с руса коса. Чернев, естествено, отказва, но след дълъг спор стигат до компромис: ще й направят пробни снимки, но не като блондинка. Снимат и няколко млади момичета, фаворитката на Неделчо Чернев е една много хубава балерина. Шансът обаче помага на таланта на Пепа Николова. Когато гледат пробните снимки в телевизията, в стаята влиза Любомир Шарланджиев, другият режисьор на сериала, вижда харманлийката и спонтанно възкликва: „Ей, Неделчо, пак удари късмета…“ За да влезе в образа си, докато снимат серията „Циганката“ край Пасарел, Пепа 10 дни не се разделя със сценичните си дрехи и не напуска истинския катун. „Имам слабост към циганите, защото съм първична като тях“, признава години по-късно Пепа Николова. Тогава те толкова я харесали, че накрая поискали да я омъжат за един от техните момци. Режисьорът пък е впечатлен от играта на Пепа и имал желание да продължи ролята й. Но серията завършва с гроба на Джалма и няма как сценаристите да я съживят. След ролята на циганката снимат актрисата все в някакви особени роли – руса чужденка в „Бягаща по вълните“, индианка в „Оцеола“, шпионка в „Няма нищо по-хубаво от лошото врем“, женска маймуна в „Трета след слънцето“.„Такива са ми давали – коментираше актрисата. – Аз мисля, че от роля не трябва да се отказваш. Макар че имам много хубаво определение за някои роли и съм го казвала. Отказах участие в един двусериен филм и казах откровено на режисьорката: „Прочетох сценария и имах усещането, като да съм се напила вечерта, сутринта се събуждам до един дядо и не знам спала ли съм с него или не съм спала…“ Докато се снима в „Бягаща по вълните“ (1967) Пепа Николова има любовна връзка с известния руски актьор Ролан Биков, който играе ролята на капитан Гез. Тя признава, че дотогава дори не била чувала за него, но интуитивно усеща до какъв голям човек се докосва. „Този човек беше друг, различен от всички, с които дотогава бях общувала. Тогава за малко да се омъжа за него…“, разказа Пепа. До сватба не се стига, но научените уроци от Биков тя помни за цял живот: „Трябва да играя така, че никой да не може да ми каже, че играя. И до ден днешен имам алергия към преструвките на сцената. А как мразя играта с глас! Нали знаете, има такива артисти, които го докарват на глас, а тук (посочва сърцето си – б.а.) няма никой.“ Междувременно актрисата продължава да се разминава с роли. Тъкмо да и изведнъж – не! Така става в „Процесът“ на Яким Якимов, в „Инструмент ли е гайдата?“, където Асен Шопов я сменя след като вече е утвърдена за ролята. „А сигурно съм изтървала и роли, за които дори не знам. А в киното изпуснеш ли момента, после е късно“, коментираше Пепа Николова. Но, слава богу, не изпуска момента за „Покрив“ (1978), в който Иван Андонов я взема за ролята на жената без име. Във филма я виждаме най-напред през очите на Кирил, шофьор на пикап, който вдига нова къща и прави черни курсове за дефицитни материали. Тя е млада циганка с цвете в косата. И пее хубаво. Кирил я хареса от първия поглед, ние, зрителите, малко по-късно. Между двамата пламва истинска любов, но тя е обречена. След различни перипетии Кирил се връща при семейството си, а жената – при своя съпруг Мургавия (Григор Вачков). На финала Кирил сяда около масата с роднини и приятели да „полеят“ завършването на къщата и побиването на байрака на покрива. Камерата се вдига нависоко, зрителят вижда много покриви, а над тях звучи тъжната песен на младата циганка с цвете в косата. „Как хубаво беше изведено посланието, а – казваше Пепа, – няма покрив, но има любов. Има покрив, но няма любов…“Артистичното братство знае, че нейната голяма любов в живота е колегата й Йосиф Сърчаджиев. Плод на тази любов е Александра Сърчаджиева, която наследи професията и на двамата. Досегашната кариера на Алекс показва, че е наследила таланта и на двамата. Пепа Николова смяташе, че в творческата си биография има три маркови роли – Тони в „Понеделник сутрин“, жената в „Покрив“ и Мита във „Вампири, таласъми“. Зрителите сигурно я помнят и от „Най-добрият човек, когото познавам“, „Катина“, „Самодивско хоро“, „Ева на третия етаж“, „Веществено доказателство“ и др.
Пепа Николова си отиде внезапно, наразбрана и обидена В онзи наш последен разговор за „24 часа“ в края на февруари 2006 г. тя сякаш се изповяда: „Пенчо, аз не държа да играя централна роля. И малка да е, ама да се запомни. Ако не ме запомнят, защо съм играла в този филм?! И до ден днешен не мога да разбера защо в цял свят търсят характерните, остри актьори, а ние – не. Даже имаше време, когато режисьорите казваха: добре е, обаче да говори като еди-коя си, да ходи като еди-коя си, да се целува като еди-коя си… Хубаво, ама тогава вече не си ти! Важното е да не те бъркат с някого друг. Как ми се играят силни роли сега в киното! Ама не пишат, не пишат…“
На поклонението на актрисата в Сатиричния театър приятелката й Стоянка Мутафова я нарече вселена, а Стефан Данаилов – чудо. Крикор Азарян каза: „Не беше просто актриса, а неопитомено същество. Такава си остана докрая…“
Автор: Пенчо Ковачев:Източник:www.24chasa.bg
СПОДЕЛЕТЕ

Трите язовира от каскадата на Арда като стратегическо оръжие.(Статия)

През 50-те години у нас започват ударно да се строят язовири. Основното им предназначение е добив на електроенергия и напояване. Най-големите от тях са построени по границата с Турция и Гърция, а замисълът им по непотвърдени слухове е бил стратегически.
По това време, не се е считало, че може да има заплаха от Югославия и Румъния, но Гърция е натовска държава, а Турция е била винаги спрягана като евентуален завоевател. Така от средата на 50-те години е решено в района на Кърджали да бъдат построени три големи язовира, които да акумулират водите на река Арда и нейните притоци. Това са язовирите  „Кърджали“, „Студен кладенец“ и „Ивайловград“, с общ капацитет 1 млрд. куб. метра вода.  Изграждането им е било част от отбранителна военна стратегия на страната.
Целта е била стените на трите язовира от каскадата на Арда да се използват като стратегическо оръжие при нападение от страна на Турция. Взривяването им е щяло да предизвика ударна вълна, която да затрудни вражеските нашественици.
Според доктрините на Варшавския договор е трябвало при евентуално нападение от страна на Турция да издържим 48 часа. Това е времето, което е било необходимо на съветските войски да
Строежа на Язовир "Кърджали"
Снимка Тодор Славчев
пристигнат и да се разгърнат на наша територия. Заливането на тези части от страната всъщност е представлявало последният отчаян ход да се спрат турците. При евентуален последователен взрив на стените им при война с Турция, водната вълна е щяла да помете всичко в района на Одрин и да стигне чак до Истанбул. Разбира се от Кърджали и района наоколо всичко е щяло да бъде под вода. Като населението там е трябвало да бъде евакуирано за броени часове. Математически е доказано, че приливната вълна, която ще залее града, ще бъде с височина 40 метра, а хидровъзелите е трябвало да стоят постоянно пълни.Най-голямата, сред най-големите „водни бомби” се намира на северозапад от Кърджали, на около 3 километра от града. Строителството на стената на язовир „Кърджали“ протича в периода от 1957-1963 година. Язовирната стена е построена по образец на друга стена която е изградена по-рано в Италия. Тя е на трето място по височина в България, а по форма, конструкция и изпълнение е единствената на Балкански полуостров. Тя е и една от малкото язовирни стени в света, които се извисяват над сравнително голямо населено място.Стената на язовира е бетонна дъгово-гравитачна, извисява се на 103,5 метра над земята, а общият завирен обем на водохранилището по проект е 539,9 милиона кубически метра. Действителният завирен обем обаче е по-малък в следствие на натрупването на наноси идващи от река Арда.При строителството на язовира се установява, че под стената има кухини, заради лошо отлят бетон. Наложило се е да бъдат инжектирани още тонове бетон за да не пропадне. Друга любопитна подробност съпътстваща строежа му е, че главният архитект се самоубива при неизяснени обстоятелства. Според слухове инженерът посяга на живота си, защото се е опитал да саботира строежа, но са го хванали.


Макар че язовирната стена е с много висока степен на защита от терористични атаки, всеки стратегически язовир има т.нар. мека точка. Това е мястото, което умишлено е направено уязвимо и е строга тайна. Ако се уцели меката точка, може да се разруши стената.
Ако не дай си Боже стане нещо, язовир “Антонивановци” пък ще потопи половин Пловдивска област. Кричим и околните села като Куртово Конаре, Йоаким Груево и прочее ще бъдат пометени. Пловдив ще бъде „пощаден“ – докато стигне дотам, приливната вълна вече ще е намаляла до два метра височина.
СПОДЕЛЕТЕ

Популярни публикации