Токът беше няколко стотинки на киловат/час – всички се отопляваха на ток.
Водата беше също няколко стотинки за кубик.
Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола – лада или жигули – се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно.
Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хлябът в магазина беше 30 ст.
Семействата почиваха поне веднъж в годината – на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.
Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в западния свят беше изключително трудно.
Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.
Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.
Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.
Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.
Имахме стойностни космически разработки.
Спорт на световно ниво.
Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.
В онези времена, ако имаш достатъчно силни връзки, можеше да стигнеш далече.
Днес „достатъчно силните връзки“ могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.
В т.нар. тоталитарен режим България просперираше в доста неща,като имаше както хубави така и някой не толкова хубави неща.
“Основателят на охранителната фирма „Клуб 777“ Георги Калапатиров – Жоро Италианеца е обожавал песента „Бедни и богати“. Това разказва пред в. „Телеграф“ певицата Елена Чаушева, която е автор на текста, превърнал се в любим на мутрите от 90-те години на миналия век в България. 27 години след показния разстрел на Италианеца Чаушева, наричана „майката на борците“, си спомня само с добро за него.
„Жоро Италианеца обожаваше песента „Бедни и богати“, чийто автор на текста съм аз. Познавам ги от деца – и Жоро, и Маджо, и Маргините. От времето, когато бяха млади спортисти в Олимпийски надежди. Бяха весели, влюбени в живота момчета“, спомня си Чаушева, наричана „майката на борците“ поради познанството си с болшинството от тях в зората на демокрацията. „Аз се познавах с един от треньорите им и покрай него се запознах и с тях. Т
е знаеха целия ми репертоар, толкова пъти са пеели с мен и на спортната база в Белмекен, и в Тетевен. Толкова пъти съм ги изпращала на аерогарата, когато заминаваха на състезания“, спомни си още Чаушева.Тя обяснява, че била много близка с Жоро Италианеца и той буквално се изповядвал пред нея, била му душеприказчик. Чаушева помни добре и датата на смъртта му. На 6 април 1995 г. през нощта на Гребната база в Пловдив с един куршум бе застрелян Италианеца.
Три години по-късно бе убит и съдружникът му Петър Петров-Патерицата. В началото на април 1995 г. Италианеца е в нелегалност, защото от полицията го търсят заради бой в пловдивска дискотека. Със съдружника му Петър Патерицата са обявени за национално издирване. Двамата се крият в Гърция, след което се връщат в България. В края на март са в курорта Боровец, като дори не дават вид, че се притесняват от полицията. На 5 април Жоро Калапатиров се отбива вкъщи.
Носи спортно облекло и споделя с майка си, че отива към Пловдив. Във фаталната нощ срещу четвъртък той освобождава охраната и шофьора си и отива на мистериозна среща на Гребната база. Какво точно се е случило там и с кого се е срещал така и 27 години не е разкрито. Говори се, че Италианеца е носел куфар, натъпкан с пари, които били предназначени за ченге, което трябвало да го свали от бюлетина за издирване. На приближените си Италианеца споменал само че трябва да осъществи сделка. Вместо свободата си обаче Калапатиров среща смъртта. Когато след един час негови приятели отиват да го приберат, откриват трупа му. И до днес не е ясно кой е дръпнал спусъка. За убийството е проверяван соченият за автокрадец №1 в страната по онова време Ганчо Въчков-Ганеца, но става ясно, че не е намесен.
„Жоро Италианеца беше красавец – всеки косъм на главата му беше нареден. Беше суетен. За мен лично те бяха много добри момчета. Аз бях и съм близка със семейството му. Баща му Митко почина, майка му е жива. Познавам брат му. Преди 3-4 години за последен път се събрахме в заведение по повод смъртта на Жоро. Ние така си го почитаме. Но COVID пандемията промени много неща – няма как да се правят сбирки с много хора. А и аз вече съм на 72 години, на тази възраст човек има различни заболявания.
Изкарах тежко вируса и почти не излизам от вкъщи. На 8 април имам рожден ден, навършвам 73 години“, разказа още Елена Чаушева. Чаушева е пяла с оркестър „Канарите“ по времето на разцвета на борците. Пред „Телеграф“ тя си спомни, че написала текста на култовата песен „Бедни и богати“ в момент на влюбеност и тъга. „Мелодията е на гръцка песен, беше бавна, протяжна. Първо изпълнявахме нея.
На един Ивановден, в особен момент на влюбеност измислих българския текст към нея“, разказа Чаушева. След време певицата Тони Дачева е записала песента със същия текст.И до днес тази песен звучи на гроба на Италианеца. Всяка година приятелите на Калапатиров палят свещи на лобното му място и в родното му село Златитрап. Бившите представители на ъндърграунда отдават почит и след това се събирали в известен ресторант в Пловдив. През последните две години обаче тази традиция била нарушена заради COVID пандемията. На поклонение ходели само най-близките, а срещите в ресторанта и пеенето на песента били забравени. Вероятно е този април традицията да се възроди, тъй като ограниченията паднаха. „Може би ще се срещнат отново, както в старите времена“, допускат негови познати.
Калапатиров учил в Спортното училище в Чепеларе, където тренирал борба и от там имал доста приятели, които го почитат и до днес. Освен с борба, Италианеца се е занимавал и с футбол като емигрант в Италия. На Ботуша играел още степ танци и тренирал деца по борба. Три години живял в Милано. През 1992 г. се върнал в Пловдив. Година по-късно заедно с няколко души от спортните среди създали “Клуб 777”. Започнали да се занимават с охранителна и застрахователна дейност.
Калапатиров вложил в бизнеса спестяванията от работата в Италия, почти 2 млн. лева. Именно заради гурбета му лепват прякора Италианеца. В първите години на прехода и преразпределяне на капитали новите бизнесмени се набъркват в конфликти с опоненти в застрахователните структури, стига се до стълкновения и кръвопролития. “Калапатиров не се намесвал често в скандали, но не е оставал и настрани”, спомнят си негови познати. До лятото на 1994 г. досието в полицията му е чисто. По онова време е първият инцидент с него. Една вечер участвал в престрелка с полицаи по пътя за село Граф Игнатиево, а двама от участниците в инцидента дали показания срещу него. По-късно се набъркал в побой над бодигард в дискотека в Пловдив и бил сред обявените за издирване. Известно време се крил у нас и в Гърция. Постепенно бизнесът на “седмиците” започва да запада. Те купуват фалирала банка, но не успяват да увеличат капитала. На 24 март 1998 г. е застрелян и Петър Петров-Патерицата, докато се прибирал с джип към дома си. На метри от жилището в кв. „Кючук Париж“ чакала от засада кола. Когато джипът приближава, от колата слизат двама мъже с автомати. Патерицата е убит с шест куршума, а предното стъкло е пробито на 17 места от откосите. Шофьорът му оцелява като по чудо.
Почитат го със сръбски оркестър
Известен сръбски оркестър идва всяка година в заведение в Стария Пловдив, където бивши членове на някогашните групировки се събират, за да почетат паметта на Италианеца. Според запознати към него има нещо като „култ към личността“ и се явява обединител на всички мутри в отвъдното. Който е бил близък с някой покойник от групировките, винаги идва да почете Италианеца, твърдят хора от пловдивския ъндърграунд. Те пристигат в началото на април под тепетата, като мястото на срещата обикновено се пази в тайна.Вижте още:Цайкин убива двама в дискотека, докато кара отпуск от затвора.Извършва първото си убийство на 16 г., отмяна на смъртното наказание го спасява от разстрел.
В последната година от следването си реших да се възползвам от правата си за почивка със студентска карта, която по онова време бе на стойност 3-4 лв., за двуседмичен отдих на родното Черноморие. (За информация – купонът за храна в студентския стол за обяд беше 0,40 лв., за вечеря 0,20 лв., а месечният наем за общежитието – 1,20 лв.).
Базовият лагер беше на станция „Почивка“ в близост до Варна. Бяхме студенти и студентки от всички вузове на страната. Беше началото на септември 1974 г. и малко преди това се бях дипломирал. Времето беше слънчево и приятно за преживявания от най-различно естество. Така спонтанно, още от самото начало на това безгрижие на морския бряг, прескочиха искри между мен и колежка по медицина (стоматология) от софийски университет, които прераснаха в огън, незагасващ и до днес, вече 47 лета.
Две години след морето, на 2 май 1976 г., решихме да продължим житейския си път заедно в семеен съюз. Нашето желание беше това да се случи на 1 май същата година, но управляващите не ни разрешиха заради съвпадението с празника на труда, което не знам с какво щеше да попречи на празнуващите величия да продължат да ръкомахат вяло от трибуната на манифестациите.
И така, в уречения ден, след като прозвуча „Менделсон“ в наша чест, се отправихме към престижния ресторант на „Балкантурист“ във Велико Търново, където започна голямото тържество. Присъстваха много гости и приятели. За да споделят радостта ни, представителите на моминската страна от Родопския край бяха дошли с коли и доста внушителен ескорт. Може би за да се уверят наяве в какво „болярско“ владение отива тяхната „девойка убава“. Мой роднина, технолог във винзавод, известен с производството на прочутото вино „Каберне“, се беше постарал подобаващо за алкохолния градус на всички сватбари.Тостове, поздравления, подаръци, родопски песни и много танци. Северняшкият темперамент също не е за пренебрегване и за него напомни брат ми с неговите колеги от танцовия състав в града ни. Изобщо забавата беше върховна, откъдето и да я погледнеш, и направи впечатление и остави незабравим спомен на всички.
Над ресторанта на няколко етажа се помещаваше хотелската част на комплекса, в която по онова време бяха отседнали чуждестранни туристи. Песните, музиката и шумотевицата от нашето мероприятие явно бяха привлекли вниманието им и някои надничаха откъм вратите на залата, като непрекъснато снимаха различни моменти от случващото се. Моят вуйчо, който бе и мой идол за подражание от скромната ни рода, с радост ги покани, за да ги почерпи с вече споменатото вино. Те така и не престанаха да правят снимки на традициите и сватбарските ритуали. Първи ни удостоиха с вниманието си представители от руска група, които, впечатлени от случващото се и възкликвайки „Невеста! Невеста!“, ни окичиха с множество значки. Малко по-късно се появиха американски и други туристи, и то в момент, когато младоженците с пълни чаши минавахме за поздравления с всички присъстващи, а гостите връчваха различни дарове или пари, с които закичваха булката и младоженеца. След като и туристите бяха почерпени от любезния ми роднина, пожелаха да се снимат с нас и по същия начин закичиха банкноти на булката от няколко вида валута.
По онова време съществуваха така наречените „Корекоми“, в които се пазаруваше само с валута. Но и това не беше безобидно. Дори и тогава се намесваха отново властите, за да привикат за обяснение дръзналите да се сдобият с някоя вносна дреха или техника с въпроса откъде са придобили чуждите парични знаци?! За да избегна негативни последствия, реших да ползвам съдействие от по-приближени до властта хора. Свързах се с внедрено лице от структурите в управлението на една от банките в града с молба да ми помогне в случая. Казах му, че желая да си закупя японски радиокасетофон, той вдигна телефона и се обади на управителя на градския Кореком, за да му нареди да ме приеме и да подготви въпросния касетофон. Последният чинно се съгласи.Отидох в Корекома, а той разгледа четирите вида валути, които носех. След като изрази известно недоволство от останалите следи при забождането им върху дрехите ни, започна да ги пресмята по действащите курсове за деня. Голямо беше учудването ми, след като ми върна 10 долара, оказали се в повече от цената на мечтания касетофон.Тръгвайки си за вкъщи, на няколко пъти се обръщах назад, за да проверя да не би все пак да ме следи някой. За мое успокоение всичко премина нормално.
След известно време отново придобих малко смелост и заедно с жена ми посетихме заветния магазин, за да похарчим останалите долари. С тях купихме изящни дамски чехли на висок ток за нея и малка портативна „Елка“ – пак японско производство, за мен. Така приключихме с валутните въпроси.
Касетофона ползвам и до днес, за да ме разсейва при земеделските занимания в почивните дни на вилната зона, както и да следя политическите каламбури на някои все още „неосвидетелствани“ мераклии в изборната надпревара напоследък. Калкулатора също пазя, но почти не го ползвам, тъй като размерът на пенсията ми не се нуждае от това поради постоянното увеличение на цените, което предрешава всичко още докато не съм я получил.
В малкия ни град преди се произвеждаха радиоапарати, транзисторни приемници и дори цветни телевизори. С някои от тях се снабдявахме по списък или с връзки след продължително чакане. Днес заводите са затворени, пустеят. Болшинството от специалистите ни, които в миналото мереха ръст със световните производители, са безработни или се занимават с несвойствени нископлатени дейности за оцеляване.
К.к "Слънчев бряг"- Базар "Юг" и на заден план хотел "Кубан", 1974г.
Роден съм през 1971 г. в Стара Загора и през цялото си детство съм ходил на море в Слънчев бряг. Причината е съвсем прозаична – предприятието, в което работеше баща ми, имаше там почивна станция. Намираше се на разклона за Св. Влас, в подножието на хълма с Шатрата (ресторант Ханска шатра). Сега там е хотел Helena Park.
Почивните станции всъщност бяха две. В старата сграда банята беше обща за етажа и по-често отсядахме там, тъй като по-лесно се намираха т.нар. „карти за почивка“. В новата цареше лукс – баня във всяка стая (или само в половината, не помня), а във фоайето – машина за чистене на обувки, тежки пердета, поели много прах, и цветен телевизор! По онова време цветните телевизори бяха рядкост. Във въпросното фоайе гледах световното в Испания през 1982 г. Помня драматичния полуфинал Германия – Франция с Платини, Румениге и Брайтнер, завършил с дузпи.
Пред почивната станция имаше градина с много рози, а по пътя за плажа минавахме по дървено мостче. Това беше самият край на Слънчев бряг. На мястото на сегашния хотел Маджестик имаше голяма гора с къмпинг. Беше пълно с палатки на поляци, чехи, унгарци, от които родителите ни купуваха крем Nivea, сгъваеми масички и други екстри на цивилизацията, които не бяха налични в най-верния сателит на Съветския съюз.
Режимът в почивната станция беше близък до казармения. Добре, че поне не ни караха да вдигаме/спускаме знамето и да слушаме химна. Закуската беше в много ранен час и понякога родителите трансформираха т.нар. компле в сандвичи, които носеха на децата в стаите. Вечерята също беше рано – около 18:00 ч., когато навън все още грееше жарко слънце. Ако някой огладнееше по-късно, си купувахме солети и фъстъци от барчето, а бащите ни си взимаха питие и играеха табла на една стара лодка, превърната в беседка.
Привечер излизахме на дълги разходки до центъра на комплекса. От препълнените ресторанти долиташе ехото на оркестрите, а от по-малките капанчета звучаха хитовете на АББА и Бони М. Неоновите светлини бяха на върха на славата си, но в по-периферните алеи беше достатъчно тъмно, за да видим светулките. От време на време минаваше влакче или файтон, пълен с червенобузи, подпийнали германци, смеещи се с цяло гърло.
Най-голямото ми удоволствие (освен тортата Гараш) бе да стрелям с пушка по електронни мишени в една зала, която се намираше някъде между хотел Кубан и пощата. Ако не ме лъже паметта, една игра струваше 20 стотинки. Понякога си носех пари от касичката вкъщи, за да играя повече.
Другите забавления бяха мини голф и някоя комедия (примерно с Луи дьо Финес) в Летния театър, където се провеждаше „Златният Орфей“.
На хълмчето с Шатрата имаше само двайсетина вили (много хубави за онези времена) и достатъчно свободно пространство, за да запалим огън и да си направим сирене на керемида...
Всичко това е далеч в миналото, към което не изпитвам носталгия, по-голяма от нормалната за всеки човек емоция по детството. А Слънчев бряг се превърна в презастроена парти дестинация за бедни тийнейджъри от Европа, привличаща ги най-вече с евтиния алкохол. Което не е обезателно лошо, защото трябва да има курорти за всеки вкус./ladyzone.bg/
Гранд хотелите бяха съизмерими с най високата категория и нормално високи цени за онези времена.
Става въпрос за Гранд Хотел България. Сега колко ли би струвало в подобен ресторант? Иначе е напълно коректна цената, защото съм ходил там и съм водил дама като съм плащал сам.
Менюто което поръчвах беше различно - шопските - с ракия, Мешана скара, торта и кафе, а,аа и чаши вино или бира!
Ние- родените през петдесете години на миналия век помним добре социализма! Помним как ни стрижеха в училище, как ни разпаряха тесните панталони, как забраняваха да слушаме "упадъчна западна музика" / Бийтълс?/
Помня как за децата на "активните борци" имаше специална квота за влизане във ВУЗ - влизаха със тройки, докато за нас трябваше да имаме бал "отличен 6" за класиране в МЕИ- то..През 1966 / 67 година живях в общежитие в кв.Дървеница. . В стая 4м. на 4кв.м. (16. кв.м). бяхме четирима: аз, момче 1-ви курс, момче от Пловдив 2-курс, един от Тунис -чуждестранен студент и един 50 годишен партиен деятел, който учеше икономика по партийно поръчение! Имаше една масичка в стаята. За кого по напред!
Саллих от Тунис и "партягата" все се караха политически.Това ме накара да си потърся квартира в селото Дървеница По това време още нямаше "Младостите 1,2,3,4) в къщата на един шоп! След три месеца напуснах, защото ми се скара, че съм ползвал банята ?! Така и не ми върна предплатата за цяла година! После на квартира в таванска стая -без чешма и тоалетна! Вярно, купоните бяха 60 ст., но какво ядяхме? Вечерята често беше ориз със домати в една желязна чинийка и купичка компот! "Голямо ядене!!!" Вечер, когато окъснявахме да чертаем проекти, към 23 часа и ни гонеше глад, отивах до близкия ресторант и купувах един хляб. Пътьом забърсвах солница, а ако имах късмет и олиото от оливиерата. Така ядяхме ние-веселите студенти! Там (в кухнята на ресторанта) съм виждал, как от отсервираните чинии връщаха в тавите ганитурата, дето не е изядена !?, за да я сервират отново!
Сприятелих се с едно свястно момче от Русе -също студент като мен.. Обаче баща му беше някакъв партиен големец в Русе и той не се хранеше в стола като мен и останалитемен , а се разделяхме пред хотел "Рила", където ядеше в специалния стол-ресторант за партийни велможи! После преди да се дипломирам започнах работа в ЗЗУ и получавах заплата 150-200 лева. Но когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата "инженер", заплатата ми стана 110 лева за същото работно място! Социализъм !
После бригади, бригади... - всяко лято по десет дни инженерите трябваше да окопаваме цвекло по селата !
Карта за море? Може да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от заводските директори, партийния секретар и фамилийте им. За нас беше лагера с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как по вече ! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява заградено с дъски място и издигнат почернен варел с вода да се топли от слънцето.
Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева поисках най после да купя за семейството пералня. Купих с връзки "Татрамат" -чехска за 630 лева .Със заем! Изплащах го две години!!!
През всичките тези 16 години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете в едно жилище с родителите ми, но.... отговора доиде чак през 1988 година - след 16 години!! През това време на съседите ми- баба и дядо "активни борци" , които имаха неженен 40 годишен син, дадоха втори тристаен апартамент в нов блок!
Мога да добавя още , как ми "орязаха" заплатата на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар , защото си пуснах брадичка и не я махнах , както той ми заповяда ! Има, има много още за споделяне за "красотите" на онзи строй, но не искам да ви отегчавам повече.
През 80-те години на изходите на София има три емблематични мотела: “Божур” на изхода за Сърбия, “Изток” на Цариградско шосе след Околовръстното и “Ихтиман” на магистралата за Пловдив.
Изглеждали са почти идентично: голям паркинг за ТИРове, ниско тяло с ресторант и безмитен магазин с лице към магистралата и триетажна хотелска част със стаи за “нощувка” и … “почивка” (така според ценоразписа се нарича престой до 6 часа).Композицията на сградите е като от учебник по градоустройство, конструкцията им е сглобяема, метална, със стенни панели и четлив растер, а интериорите — с привкус на занемарена скандинавска закусвалня. Явно държавата е разполагала с изпитана и работеща архитектурна система за строеж на мотели, която е размножила около София.
В края на 80-те и началото на 90-те тези сгради придобиват култов статус, но не благодарение на перфектната си строителна система. Който помни края на соца, помни и безмитните магазини на мотелите “Изток” и “Божур”. Дали заради корекома, или заради шарените ТИРове с надписи на латиница, тези места са изглеждали така “сякаш не си в България”.Таксиджиите и тираджиите пък обичат да разказват истории за зората на борческите групировки у нас, когато в тези магистрални мотели са се въртели контрабандни стоки, проститутки и черна търговия с валута, имало е престрелки, наркотици, а наоколо са се разпореждали висаджии, сикаджии и Иво Карамански (версиите варират според разказвача).Днес обаче екзотично-героичната слава на тези мотели е позападнала и всеки от тях се оказва с различна съдба.
Люлката на българския ъндърграунд мотел „Божур” е разграбена от роми.
Мотел “Божур” стърчи след Люлин край международния път за Калотина. От години е напълно необитаем, а преди повече от година постройката, която се намира на пътя за Калотина и от която са тръгнали повечето родни мафиоти, е срината до земята от роми, които са търсили желязо. Единствено е останало да стърчи стълбището, което мургавите крадци не са успели да съборят. Само то напомня за някогашния имидж на емблематичното за началото на българския преход място.Цялостното събаряне на съоръжението не отнело повече от година. Последното, останало от някогашния мотел, била оградата около паркинга за тирове, където се договаряла контрабандата през 90-те години и се разтоварвали внесените през Калотина нелегални стоки.После обаче и тя била отрязана, а платната се появили на оградата на близка до мотела къща.
На обед се предлагаше шведска маса и срещу 20 лв. на човек, можеше да се яде на корем. Това бяха много пари /говоря за 86-87 г. /, но имаше такива вкусотии, каквито не можеше и да се сънуват в други ресторанти. Тогава за първи път опитах манго и гуава, например. Да не говорим за всевъзможните деликатеси, каквито нямаше дори и в специалните магазини на Политбюро.
Едно важно достойнство на решението според нас е интегрирането на пространствата на хотелския вестибюл, на мраморната галерия и на вестибюла пред многофункционалните зали. Така е оформено едно разкрито пространство, обединяващо споменатите три. За доброто му въздействие значение има и скъсяването на мраморната галерия с по две оси (7,20 м) от север и от юг. Като прибавим към това и пространствата на рецепцията и целодневния ресторант, които също имат отношение към хотелския вестибюл, се постига желаното едромащабно въздействие на целия партер — основната цел, към която беше насочено архитектурното решение на партера.
На първия сутерен, който откъм вътрешния двор е партер, са разположени всички кухни, офиси, подготвителни помещения, умивални, както и складовото стопанство с 23 големи хладилни камери. Тук намира място и столът за персонала. В частта непосредствено към вътрешния двор е вторият вход на хотела. Съществуващият вестибюл е запазен и на мястото на двата гардероба е създаден един голям гардероб, има магазин на „Кореком" и бръснаро-фризьорски салон със съответните тоалетни.
На втори сутерен освен техническите площи за климатичната инсталация и други технически служби са разположени нощен бар, бинарна и спортно-възстановителен център с мъжка и дамска сауна и всички необходими анекси. Входът за бара и бинарната е откъм втория вход на хотела, а за спортно-възстановителния център е създадена асансьорна връзка директно от хотелските етажи.
Шестият, таванският етаж е предназначен за нуждите на администрацията. Тук е организиран служебен бар, а в двете крила — северно и южно, са разположени помещенията на климатичната инсталация.
За да се осъществят необходимите функционални връзки, в сградата бяха прокарани 12 нови асансьора, два от които за гостите на хотела, а останалите, пръснати из целия корпус на сградата, осигуряват връзки, които при съществуващата планировка на сградата бе изключено да се осъществят чрез нови коридори и стълбища.
Изхождайки от нашата гледна точка, стигнахме до заключението, че трябва да се запазят богатите авторски разработки на таваните и на всички детайли на мазилката, съществуващият неокласи-чески ред с колони в партера, за да се получи връзка между миналото и настоящето. При интериорите задачата беше: да се освежи, стопли и обогати обстановката, като се запазят богатите детайли на мазилката. Крайният резултат според нас показа, че посоката е била вярна. Получи се сплав между създаденото от проф. Цолов и това, което нашият колектив прибави след 35 години — постигната бе търсената атмосфера.
Споделените по-горе мисли не са само мои, това е разбирането, с което през цялото време работи творческият колектив, чието дело е тази реконструкция. В него от самото начало са колегите от „Главпроект", а по-късно последователно се включиха колегите от австрийската фирма „AST , от „Интерхотели",
През 2020 г. Станислав Цанов създава YouTube каналът „Цанов НАПРЕД и НАГОРЕ“. Там той публикува журналистически материали и разследвания с таблоиден характер.
Последното разследване разкрива легендарното убийство на едно от най-емблематичните лица на ъндърграунда в България – Васил Илиев.Станислав Цанов влиза в разговор с двама бивши банкови обирджии. Единият е Стефан Чолаков (най-младият банков обирджия в България), който си служи единствено и само с хитрост и може да разбие и най-солидната банкова система.
Другият събеседник е именно човекът със скандалните разкрития около смъртта на създателя и първия бос на групировката ВИС-2, отново банков обирджия, по-късно защитен свидетел – Николай Генов – Тавата.Разследванията на прокуратурата за убийствата на двамата братя Илиеви завършват еднакво – неизвестен извършител.Васил Илиев е убит на 25 април 1995 г. в колата си на път за ресторант „Мираж“. Убийството остава неразкрито, а разследването му е прекратено поради изтекла давност.
По нареждане на фамилия Илиеви гробът на Васил Илиев се охранява денонощно поради опасност от иманяри.По данни на Тавата в убийството извършителите са двама – един българин и един сърбин. Твърди, че е бил изпратен да ги вземе от вила над хижа Монтана в Драгалевци. Трябвало да ги скрие и ги прибрал в дома си. Мисията на двамата наемни убийци била да проследят, създадат план и отстранят Васил Илиев. Имената, които се разкриват в материала са на българин на име Пинайчев (международен килър) и сърбин – Божко Пантич.
На въпрос от Цанов към Тавата за това как прави връзката, че те са убили боса на ВИС-2, той отговаря – „Те сами си ми казаха!“.
През лятото с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира, за да ги изпиете по време на двуседмичната почивка в бунгалото “на Ахтопол”
Подготовката беше епична. Шест месеца предварително се търсеха връзки, за да си уредим карта. Като всяко нещо в духа на добрите соц.-традиции и тук другарите биваха равни и по-равни. По-равните имаха джиджани станции на брега на морето около Варна и Златните. Но там беше за по-устойчивите другари, които няма да се подлъжат по лукса и да решат, че на Запад е по-хубаво от у нас, защото там (на Северното ни Черноморие) имаше повече и хотели, и полякини, а понякога даже и шведки. Затова там, при лукса, бяха разпределени почивните станции на активните борци, писателите, художниците и журналистите.
И на ченгетата. От всички чинове и рангове. По-простолюдието като нас се бореше за бунгало на юг – Китен, Приморско, Мичурин, Ахтопол. Там някъде. Далаверата на бунгалото беше в това, че можеш да си помъкнеш цялата посуда, барабар с преносимия котлон и майка да готви през цялото време. Защото, освен че картата беше скъпа, в стола беше гадно, а за ресторант пари нямаше.
Тук започва втората част на подготовката за почивката – задължително трябваше да се намерят пари назаем. Заплатата на татко беше 120 лв, а на мама – 220 лв. Нейната се смяташе за “колосална”. Но пак парите не стигаха за вноската за апартамента (70 квадрата панелка в Люлин), заема за мебелите, който изплащахме и заема за колата, която също изплащахме (нищо че беше почти подарък от един наш по-възрастен роднина, професор, преподаващ в Техникума по електроника, защото иначе нямаше как да се сдобием с ценната бележка “Оправи човека!” от правилния човек за “Лада” без ред, а се чакаше години), а и всичките ни ежедневни разходи, колкото и скромни да бяха те.
Та… след като се сдобиехме с карта – 6 месеца преди “почивката”, месец по-рано се почваше звънене по приятели за пари назаем. Седмица преди отпътуването почваше подготовката за самото пътуване – да се постегне колата. Защото е Москвич 407, нали, на съответната преклонна възраст… Имаше галеното име “Танечка” и майка ми казваше, че е направена от ламарината на руски танкове. Това беше официалната версия за пред хората. За между нас си, версията беше, че е направена от каски на немски войници (но тихо, да не чуят съседите и навън това не се разказва, защото не бива).
След като колата беше потегната, което означаваше, че баща ми беше прекарал цялото си свободно време пред, под, зад и около нея, както и вътре под капака й, омазан до уши, идваше моментът, в който ние ставаме в 4, за да натоварим и към 5 – 5.30 да тръгнем. И не си мислете, че пристигахме същия ден… Нееее…. Пътят до морето се вземаше с преспиване. Защото освен, че беше 12 часа път с камили (буквално!), ние задължително преспивахме в Стара Загора, където е целият ми бащин род, за да разделим пътуването. Иначе то беше непосилно, а и щяхме да видим роднините и… да заредим празните каси от бирени бутилки, с пълни. И да, приятели, трябваха ни връзки, за да направим това упражнение, ей Богу! Това е вкусът на Загорка Ретро, ако искате да знаете! През лятото, след изтерзаващо пътуване и с връзки, можеш се сдобиеш с две каси бира (пълно за празно, иначе не ставаше дори и с връзки), за да ги изпиете по време на двуседмичната почивка в бунгалото “на Ахтопол”. Бонусът от цялото упражнение бяха и две каси “Пепси кола”. Защото по онова време по някакво чудо на чудесата някой комунистически вожд беше разрешил в Стара Загора да се произвежда и тази гадна капиталистическа напитка. Но поради факта, че тя се произвеждаше в града на липите, съответно можеше да бъде намерена единствено и само там. ОТНОВО С ВРЪЗКИ.
На следващия ден вечерта успявахме да пристигнем до заветното бунгало на морето. Което задължително беше потънало в прах и мръсотия и следваше основното му почистване. А, да. Споменах ли, че си носехме чаршафи от вкъщи, защото хигиената на тези места не беше много как, м!? Как се побираше половината ни къща в Танечка, през погледа на днешното ми 40+ годишно аз, не се сещам. По-точно спомням се, очевидно, но не го проумявам. Следват историите от плажа, където културата на масовия плажуващ означаваше заравяне на бутилки бира на плиткото в морето заедно с няколко дини, за да бъдат студени; обяд на мазен вестник; карти и табла.
Крънкането на стотинки за семки беше основното детско занимание. А най-луксозният “снакс” май си беше кукуруза. Който (да живей!) очевидно оцелява успешно в прехода, за да пребъде като онази непреходна връзка с непрежалимото минало – и сега го разнасят по плажа по същия начин идентично изглеждащи хора. Кукурузът и задължителната морска диария! И тогава, и сега – ешерихия коли си е една и съща – резултат от екскрементите в морето, които са вечни, също като носталгията по соца. За да има щипка интрига, задължително се появяваше някоя “леличка” от по-луксозните приятелски семейства на родителите ми, която имаше долари и купуваше шоколадово яйце на детето си и дъвки Wrigley’s, а понякога и по някой шоколадов бонбон във вид на монета, опакован със златно – символ на ултимативното щастие.
Този напълно недостижим за мен разкош ме докарваше до сълзи на отчаяние и истинска детска мъка, които от своя страна докарваха родителите ми до ситуацията, в която да се молят под сурдинка да закупят някой и друг долар от въпросната леля на черно, за да могат да ми угодят на лиготията. Към онзи момент, това за тях означаваше, че трябва да фалират целия ни бюджет за почивката, заради едно ши*ано шоколадово яйце, да се унижат, за да се молят за въпросните долари и накрая, но не последно място – да се изложат на риск, защото този тип търговия беше жестоко нелегална и дори наказуема.
До степен, че за един, два долара можеше да отидеш в затвора или най-малкото – да останеш семпъл чиновник на 80 лв. заплата доживот. [Необходимо уточнение за онези, които не знаят, защото не са били родени или за онези, които удобно са забравили защото са #АзСъмБСП – долари имаха право да притежават само онези, които могат да докажат, че са получавали легитимно заплащане в долари. Т.е. са работели в чужбина или са били в командировка, или… имат специална бележка, че имат право, бе. За всички останали това беше незаконно. Бел. авт.]
Ако трябва да обобщя: в соц-а “на море” означаваше преди всичко свито сърце през цялото време заради лишенията, които тази почивка ни костваше преди, по време и след нея; два дена път, много повръщане, поне една авария на стария и раздрънкан Москвич на пътя без ясна перспектива дали той изобщо ще може да тръгне отново и задължителната диария. Така че, приятели, не! Няма вкус на Загорка Ретро, нито на кренвирши, пълни с тоалетна хартия и соя, вместо с месо. И сладоледа го пускаха като бананите и беше гаден, защото не се правеше с яйца и мляко – бяха скъпи, а само с вода, захар и ванилия. Соц-а на море (и не само) има дъх на недостижима корекомска дъвка, малко бой, че съм се разплакала от сърце, че не мога да я имам, защото съм разглезена лигла и после 5 минути щастие докато ароматът й умре, сдъвкан и после изплют.
Това е фиша за заплата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие. Заплатата й чисто е била 210,19 лв.
"Запорът" от 30 лв. е изплащането на апартамента, който тя погасяваше към държавата.
Удръжката от 26.11 лв. е застраховка женитба, която тя беше сключила за мен. Парите ми бяха изплатени по мое желание по-късно.
За какво стигаше тази заплата:
Тока беше няколко стотинки на киловат/час - всички се отопляваха на ток.
Водата беше също няколко стотинки за кубик.
Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола - лада или жигули - се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хляба в магазина беше 30 ст.
Семействата почиваха поне веднъж в годината - на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.
Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно.
Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.
Червена буржоазия имаше - и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо. (Децата на същите тези тарикати сега управляват нас.)
От друга страна престъпността беше много ниска.
Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.
Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.
Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.
Имахме стойностни космически разработки.
Спорт на световно ниво.
Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.
В онези времена ако имаш достатъчно силни връзки можеше да стигнеш далече.
Днес "достатъчно силните връзки" могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.
В т.нар. "тоталитарен режим" България просперираше, а сега се разпада поради бандитизма по най-високите етажи на властта. А народът измира или се евакуира в чужбина, за да се спаси.
И този режим на държавно управление чрез геноцид се подкрепя от евроатлантическите ни съюзници.
През последните дни министърът на околната среда и водите Нено Димов не спира да обяснява, че той и неговото министерство нямали никаква вина за водната криза в Перник. Сателитните снимки по проекта “Коперник”, както и данните от дневника на язовир Студена, доказват само едно: още през август водната криза се е задала зад ъгъла. Министърът, който по закон управлява водите в България, не е реагирал. Три месеца бездействие на властта доведе хуманитарната криза на Перник.
Едни кадри, заснети с дрон, бяха показани стотици пъти през последния месец. Напукана земя, която всъщност е… дъно на язовир.
Сушата в язовир “Судена” край Перник поставя хората от региона на нечовешко изпитание и в условия на хуманитарна криза. Тя се превърна в едно от емблематичните събития на 2019-та. Но, емблематично за какво? За опасен климатичен феномен или за опасно безхаберие на властите?В Пернишкия регион чешмите вече са пресъхнали. Въведен е непосилен воден режим. Започнаха протести. Хората обвиняват държавата в безстопанственост, а властта се оправдава със сушата. Появи се и версия за източване на язовира заради италианските водолази и ремонта на стените му по европейски проект. Уволнен бе само шефът на ВиК Перник. “Жегата” не достигна до високите етажи на отговорните две министерства – МОСВ и МРРБ. Прокуратурата все още разследва случая и нейните преписки пътуват между Перник и София. А над хората надвисват нови опасности – епидемии и зарази.
Случката все повече прилича на търсене на необходимия виновник. Вместо да се анализират ден по ден действията на тези, които по закон отговарят за управлението на водите в България.
Скандалът с хуманитарната криза в Перник се разрази едва през миналия месец ноември. Тогава, когато беше късно за всичко. А всъщност, в социалните медии още от месец август се въртят клипчета с известните кадри, заснети с дрон. Те показват, какво се е случило постепенно с водата на язовир “Студена” през последните четири месеца. Изчезва. Стопява се. Водната шир се превръща в напукана земя. Но никой в министерствата на Нено Димов и на Петя Аврамова не е забелязал това.
Те не са видели кадрите. Не са отчели фактите, не са анализирали данните, които им предоставят в справки за всички язовири в България. Министър Нено Димов, който по закон управлява водите в България, подписва месечния график за използването им. Двамата министри са гледали язовир „Студена” през документите.
А ние ще погледнем към язовира през… сателитите.
Проектът “Коперник” е програма на ЕС за наблюдение и мониторинг на Земята. Целта е да се предостави информация за околната среда и сигурността, както и да осигурява политиките на ЕС. Програмата е основана в партньорство с Европейската космическа агенция и се изпълнява чрез група спътници, наречени “Сентинел”, които предоставят данни от космоса за Земята, правейки снимки с възможно най-високо качество. Програмата “Коперник” е най-голямата платформа в света за безплатно предоставяне на информация и данни за наблюдение на Земята.
Искам да видя, как изглежда язовир „Студена” в началото на гмуркането на водолазите за ремонт на стените на язовира – през юли 2017-та. Най-ясният ден е втори август 2017-та. Вижда се, че язовирът е пълен. По предварителна информация знам, че водолазите са работили и през цялата 2018-та година. Затова избирам месец март 2018-та. Язовир „Студена” изглежда още по-пълен. През месец юни 2018-та има още повече вода – на сателитната снимка не се виждат дори брегове. През септември – отново изглежда пълен.
Знаех, че италианските водолази са си заминали на Коледа. Приключили са своята работа в края на 2018-а.
И през януари и февруари на 2019-а, никой не е работил на язовира.
Но ето как изглежда водата през месец февруари 2019-а. Наполовина пълен. А през април в него трябва да има повече вода, заради топенето на снеговете. Но… язовирът не изглежда по-пълен тогава.
През следващите месец май и юни язовирът се пълни. И това се вижда най-добре от сателитната снимка, направена на трети юли 2019-а. Не се е отдръпнала водата от бреговете. Но през следващия месец август започва различната картина. Жълтите ивици около язовира стават все по-дебели. Те бележат отдръпването на водата навътре в чашката. През месец септември това продължава, а през ноември язовир “Студена” прилича повече на локва, отколкото на язовир. На 15-ти декември 2019 година от сателитната снимка се виждат вече дори пукнатините по сушата.
Картината от сателитите на проекта „Коперник” е ясна и категорична. А какво показват данните в дневника на хидролога на язовир „Студена”? И съвпадат ли логически със сателитните изображения?
Тръгваме към язовир „Студена”. Но на път за там се спираме в село Студена. Бяхме научили, че италианските водолази са се хранили там в един ресторант.
Намираме собственичката на ресторанта. И от нея разбираме, че водолазите са се хранили в нейния ресторант всеки ден и са си заминали през месец февруари 2019-а. Казали, че са приключили работата и си тръгват. Показвали на снимки как правят ремонта. И ресторантьорката качила във Фейсбук тези снимки. Но в началото на месец декември някой изтрил от профила й всички снимки. А на тях се виждало, как под вода водолазите свалят целия напукан слой и как се прави бетон. Тя била свидетел на всичко това. Но някой е саботирал нейния Фейсбук профил. Не знае кой.
Откриваме инж. Бойко Кодуски в канцеларията му преди стената на язовир „Студена”. Той е ръководител на „Хидровъзел Студена”. Той отрича някой да е източвал водата на язовира, заради работата на италианските водолази. Но на въпроса ми, как става по принцип източването на язовира, кой на кого писмено нарежда да се направи това, инж. Кодуски ни шокира с отговора си, че това ставало по… телефона. Без писмено нареждане, без документ се правело източването на язовира. И това бил легалният начин. Това означава, че нито може да се докаже, че язовирът е източван, нито да се докаже, че не е източван!
Показвам на инж. Бойко Кодуски сателитните снимки и искам от него да ми покаже в дневника на язовира, какво количество вода са записали в същите месеци?
Логиката почти съвпада. С изключение на два месеца.
Февруари и април 2019-а.
Според дневника на хидролога, през месец февруари 2019-а, водата в язовира е била 9,8 милиона кубически метра вода. Точно както определихме от сателитната снимка – наполовина пълен.
А след два месеца – през април, според дневника, язовирът трябва да е по-пълен с цели 2 милиона кубически метра вода – 11,6 милиона.
Но на сателитната снимка, водата в язовира през месец април, не изглежда повече. И инж.Кодуски след дълго наблюдение казва тихо – „Същото е.”
Дали тогава, някой не си е взел повечко вода от язовира, в сравнение с посочения разход в дневника? И снимките от сателитите, и цифрите от дневника на хидролога са категорични. Още през август 2019-а, хуманитарната криза се е показала зад ъгъла. Но никой от властите нависоко не е реагирал на заплахата.
Ето документите, които доказват неадекватната управленска реакция на министър Нено Димов за водата в язовир „Студена”.
В справка от 02.09.2019 г., подписана от управителя на ВиК Перник – инж. Иван Витанов пише, че обемът на язовира е 9,8 милиона кубически метра вода. Осем дни по-късно – в Справка от 10-ти септември пише, че водата е намаляла. Обемът е вече 9,3 милиона кубически метра. На 20-ти септември водата е вече 8,7 милиона кубика. Още повече намалява. А в последния ден на месец септември водата е само 8 милиона кубически метра. Това количество вода е за режим. Защото язовирът е само една трета пълен. Максималният му обем е 25 милиона кубически метра.
Тези само 8 милиона кубика вода през месец септември е трябвало да бият тревога. И МОСВ е трябвало да въведе режим на водата. И още тогава да се вземат мерки.
Но ето какво е подписал министър Нено Димов. В информация за служебно ползване, която касае оперативното управление на водите на национално ниво в България, за месец септември 2019-а, министър Нено Димов пише, че въпреки че язовир „Студена” е напълнен само 32 процента, тоест, една трета пълен, то, цитирам:
„Всички язовири за питейно-водоснабдяване в края на месец септември са с обеми ДОСТАТЪЧНИ ЗА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ на нуждите на водоползвателите.”
Водата в язовира тревожно е намаляла и е за обявяване на режим, но министър Нено Димов пише, че била достатъчно и не предприема никакви действия!
Въпреки това, управителят на ВиК Перник – инж- Витанов, на 7 октомври 2019-а, изпраща писмо и разчети на водния баланс на язовир „Студена” до кмета на Перник и до Общинския съвет. Той ги известява, че водата в язовира е само 8 милиона кубика и вероятно предстои режим. Никакви последствия няма и от тази информация подадена нагоре към властта. А до края на месец октомври, когато водата в язовир „Студена” още повече е намаляла и полезният и обем е 6 милиона кубически метра, в графика за използване на водите, подписан от министър Нено Димов, отново не се обявява режим на водата.
Пропуска се още ценно време. И се подава вода, както обикновено – един милион и половина за питейно-битови нужди, както и още 280 хиляди кубика за „Стомана индъстри” и 80 хиляди кубика за „Топлофикация Перник”.
В графика за месец ноември, утвърден от министър Нено Димов, когато водата още повече е намаляла и полезният и обем е само 4 милиона кубика, явно от МОСВ са се усетили, накъде вървят нещата и намаляват водата за питейно-битови нужди от милион и половина на един милион. Но отново не спират водата към „Стомана индъстри” и „Топлофикация Перник”.
Едва на 19 ноември, когато скандалът с водата в Перник избухва, от МОСВ изпращат писмо до „Стомана индъстри” и „Топлофикация Перник”, че се преустановява водовземането от язовира за други цели. И вода щяла да се дава само за населението.
Писмото е подписано от заместник-министъра Красимир Живков.
Едно много закъсняло действие на властта. След 3 месеца бездействие.
Тези дни премиерът Бойко Борисов каза пред журналисти:
„Предишният програмен период Перник не си направиха воден цикъл.”
Много важен въпрос. Зададох го на управителя на ВиК Перник – инж. Иван Витанов.
Защо не се случи водният цикъл на Перник?
И инж. Витанов отговори, че това не е станало, защото Европейската банка за възстановяване и развитие не им е дала финансиране. А не им е дала, защото банката в Лондон установила, че ВиК Перник е в тежко финансово състояние. А това било така, защото предишният управител на дружеството – инж. Камен Каменов бил теглил кредит от 3 милиона лева още през 2013 година. И този кредит е трябвало да плати задълженията към НАП, към Басейнова дирекция, както и за закупуване на техника за аварии, кранове и въздушници. Но това не било направено. Парите са отишли главно за плащане на доставчици по фактури. И частично бил платен дълга към Басейнова дирекция. И ЕБВР е отказала на ВиК Перник съфинансиране. А една друга банка наскоро също е отказала финансиране, тъй като е дала най-ниския възможен кредитен рейтинг на дружеството – 7. И сега единствената надежда оставал Фонд „Флаг”. Ако и от там не дадат пари на ВиК Перник, никой не знае какво ще става.
Шокирана съм!
От това интервю става ясно, че човекът, който е бил управител на ВиК Перник тогава, през 2013 и 2014 година, по времето на правителството на Пламен Орешарски, този човек, който е теглил въпросния кредит от 3 милиона лева и е ипотекирал цялото имущество на ВиК Перник, в това число и сградата, сега, същият човек властта го връща на бял кон в управлението на дружеството!
Защото след протестите на хората миналия месец, инж. Камен Каменов е назначен от държавата за прокурист на ВиК Перник!
Търсим инж. Каменов за интервю, за да го питаме за онова писмо, което той е написал през 2013 година до тогавашния министър на регионалното развитие и благоустройството Десислава Терзиева, с което той иска разрешение за кредит от 3 милиона лева.
И министърът разрешава. И кредитът се взема. И задлъжнялостта на ВиК расте.И все повече се отдалечава от финансирането за водния цикъл. И никой от МРРБ не е проверил досега, дали кредитът е използван по предназначение?
Откриваме новия прокурист инж. Камен Каменов. Питаме за го кредита. Той най-напред обещава да ни отговори на всички въпроси за него, но след 5-минутен престой в кабинета си без нас, излиза и ни съобщава, че сега няма да говори.
В сряда бил денят за отговори на журналисти.
Отново го питам за кредита от 3 милиона, който е взел и който е увиснал като воденичен камък на дружеството.
Но, инж. Каменов, само изстрелва, преди да ми хлопне вратата под носа:
„Това са глупости!”
Кое е глупости и кое е престъпно бездействие, трябва да каже Специализираната прокуратура. Засега кристално ясно е само едно – отново хората ще платят цената на безхаберието на властите.
ВАЖНО По взаимна договореност между издателя на EURACTIV.bg и Валя Ахчиева, само първите шест параграфа от нейните разследвания, без видеоматериала, могат да бъдат препубликувани от други онлайн медии, като по-нататък хиперлинк трябва да води към оригиналния текст. При неспазване на това изискване ще бъде предявен съдебен иск за висока финансова компенсация. Евентуалното съдебно дело ще се води по белгийското законодателство.
Помполит (ЗКПЧ) на дивизиона тогава вече бе Николай Чернев. Беше роден ако не за помполит, то в други времена трябваше да бъде духовник - поне селски поп. Имаше дар слово, обичаше и държеше на пиене, винаги намираше подход към душата на подчинените си. Когато есента настъпеше време за абонамент, той никого насила не абонираше, въпреки поставените от горе указания и бройки. А да организира масови културни и други мероприятия, друг по-добре от него, не би се справил.
Наближаваше поредната Нова година. Вече имах няколко години служба зад гърба си. И аз и другите ми колеги, с които бях започнал службата, се бяхме оженили. Най - после бяхме получили и самостоятелни квартири. Уредено бе тържеството да бъде в столовата на стадиона, където бе и почивната станция на спортистите. Хем салонът голям, а има и кухня. Оркестърът ще бъде от собствени сили. Наши матроси, подсилени с един добър китарист от бреговата база. Заедно с нас щяха да празнуват и служителите и офицерите от бреговата работилница и база. Елхата също бе подсигурена,пише morskivestnik.com.
Въпрос бе какво да бъде менюто. В годините, в които всичко бе по предварителен план, се оказа, че жителите на Созопол, към които се числяхме и ние с нашите семейства, сме изяли полагаемото ни се свинско месо за цялата година. Това е. Да сме си го планирали, да ни бяха подсигурили. Ама лятото идват освен в станциите, на курорт и като курортисти и други български граждани. Нали и те се хранят. А какво по лесно от това да им се предложат кебапчета и кюфтета на скара. А също и свински пържоли. Но това е. Няма свински мръвки и няма да има. За това по-късно бай Тошо (Тодор Живков) разпореди всяко предприятие и поделение да си има помощно стопанство. Тогава от Базата в Атия, дори идваха да ни питат, по колко килограма месо искаме да ни дадат от стопанството. Само дето забравиха да кажат, че месото няма как да се достави транжирано, а освен това ще бъде и без бутовете и вратовете , защото те вече били изкупени от Щаба на бригадата. А на нас хвърлиха ребрата, да си ги делим както можем. Но това стана поне 5 години по късно.
След Бургас по пътя за Созопол първото село бе Крайморие. В него имаше птицеферма. Птиците бяха още по-щастливи от сега отглежданите в Евросъюза, защото ги отглеждаха на открито, можеха да бягат на воля и да виждат слънцето. А до нея имаше и ресторант, където бяхме ходили организирано със семействата си, с цел сплотяване на колектива. Така че знаехме вкуса на пилетата. Бе решено за всеки присъствуващ на Новогодишната вечеря да има по едно печено пиле. За онези, които геройски дочакат изгрева на слънцето, т.е. към 08.00 часа на първия ден от Новата година, за награда ще има бонус - пилешка чорба. Бяха уточнени и вината. Произходът на всички бе ясен - „Винпром”. Пък Созопол също си имаше свой „Винпром”. Височайшето началство много добре знаеше как се осигурява безплатно питие за незаконно отстреляния от него в резервата Ропотамо дивеч. Но сега няма да разкривам тази всеизвестна тайна.
И така ден преди тържеството, някъде след 09.00 часа на 30 декември, кафезите с пилетата пристигнаха. На готвачките животинките трябваше да се предадат заклани и оскубани. Останалото те щяха да си свършат сами. Това разнообразие на пилешки разфасовки, като днес, още не ни беше познато. Но и никой от производителите не знаеше как да надува пилетата с вода или да им бие инжекции в крака, както сега се прави. При това сегаДивизионът, за който става въпрос в разказа, е Четвърти отделен дивизион МПК (малки противолодъчни кораби, т.е. за борба с подводници) от Военноморска база Бургас.Рибарски кораби и лодки на морско тържество пред Созопол, през лятото. Снимката е от личния архив на Михаил Заимов.Новогодишна картичка от личния архив на о.з. капитан І ранг Евгени Ценов. Разпространява се неофициално във ВНВМУ „Н. Й. Вапцаров” в навечерието на настъпващата 1962 г. Автори са двама курсанти - Кирил Виденов и още един, за който авторът си спомня само прякорът му - Ташира. Единият е рисувал, другият е копирал картичката във фотолабораторията на училището.инжектираният крак се продава у нас, а европейците консумират другия. От здравословни съображения. Нищо, че било безвредно. Те да не са диви балканци като нас.
Отговорната работа по обезглавяването на птиците бе поверено на корабните готвачи. Те сложиха престилките и пристъпиха сериозно към изпълнение на поставената им задача. Някъде по средата на изпълнението дотича запъхтян офицер и доложи, че от Щаба на бригадата се обадили да очакваме всеки момент височайш гост - лично Командуващият пътувал от Варна към Бургас. Ами сега?! Игрището зад дежурната стая вече прилича на бойно поле. Навсякъде хвърчи перушина и разхвърляни глави от пилетата, на много места някои от птиците още подскачат с вече отрязани глави и от шиите им тече кръв. И кафезите и те там. Последва заповед всичко да се почисти и района приведе в порядък. Главите на последните животинки откъснати ли бяха или ги заклаха, не можа да се разбере от настъпилата суматоха. Телата бяха хвърлени в няколко казана, кафезите изчезнаха незнайно къде, а перушината се събираше.
После се разбра, че тревогата е напразна. Целта на пътуването му, пък и посоката на колата, не била към нас. Но какво да се прави. Винаги може да очакваш изненади. Тогава вече на спокойствие птиците бяха попарени и оскубани.
На другата вечер свободните от вахта и дежурство офицери и волнонаемни служители семейно се събрахме на празнично подредените около елхата маси. Матроският оркестър свиреше, първите тостове от началниците за изпращане на старата и за посрещане на Новата година, бяха вдигнати. С изпитите чаши ракия и вино настроението се вдигаше. Печените пилета, добре зачервени, бяха в чиниите пред нас. Замът Чернев даваше наставления към оркестъра и танцуващите: „Дамите през три кавалера напред. Сега кавалерите вдигат дамите и ги носят на ръце.” На моя командир - М. А., се бе паднала за партньор съпругата на старшината шифровчик - една доста наедряла не само от годините дама. Трябва да я вдигне и да я носи - няма как. Вдига я той, прави няколко крачки с нея на ръце, и в този момент крака му стъпва на отвора на шпигата на пода. Мишо залита и аха да падне, но успява да запази равновесие, и в този момент като спасение идват думите на водещия: „Кавалерите да пуснат дамите. Сега кавалерите през три дами - напред.” И отново всеки си идва до партньорката. Така под вещото ръководство на Зама продължи тържеството. Помня, че се прибрахме със съпругата ми по малките часове, и добре, че блокът ни беше най-близо до стадиона. Кои са останали да опитат сутринта от бульон - трезвето, не зная.
Следващата нова година съм с нов командир и сме дежурен кораб. Времето е необичайно топло за сезона. Със свечеряването духна вятър от към Царския, тогава републиканския плаж. Риболовните кораби почнаха да се снемат един след друг. Едни зацепиха и хвърлиха котва до самия плаж, други излязоха на завет зад вълнолома и там останаха на котва. Обикновено на този ден рибарите се събираха семейно да празнуват.
Тази година проблем със свинското нямаше. Поделението отново щеше да празнува в столовата на стадиона. След 23.00 часа вятърът духна с пълна сила. Командирът вдигна екипажа, обраха до край слабото на въжетата и ги удвоиха. Бяха подадени допълнителни шпрингове и вързани към всяко възможно за връзване място. Нещо като кораба на стария Капитан от разказа за „Старите моряци”. 15 минути преди полунощ дойдоха и всички офицери, направо вдигнати от софрата. До 00.30 часа връзваха корабите си. Едва след това отидоха да си продължат тържеството. А техните съпруги на връх Нова година останаха сами да изпращат и посрещат годините. Един от корабите бе застанал на борд към горивния кей. Вятърът и вълните го блъскаха с такава сила към кея, че дървените му буртици се потрошиха, въжетата на кранците скъсаха, а планките, които ги държат пробиха 3 мм листи на борда.
Последната Нова година с офицерите от поделението вече посрещахме в Бургас, в ресторанта до гарата. Корабите бяха пребазирани в Атия. В Созопол оставаха офицерите от новата бригада „леки сили”. Те заедно с работилницата и базата, щяха да празнуват в ресторанта в центъра на новия квартал.
Празнуването в ресторант е скучно. Там всичко е оставено в ръцете на сервитьорите и шефовете на заведението. А и в салона не е само нашата компания. Пак излезе някаква буря и към 23.00 часа осветлението в квартала изключи. Половин час по-късно го възстановиха. Оркестърът свиреше, скарата макар и с малко закъснение бе готова, танците започнаха. На другия ден от майка ми, която бе останала в квартирата сама с внука си, разбрах , че токът не е дошъл и те с внука си, който още нямаше пълни две години, са стояли на тъмно. Не могли да видят и програмата по телевизията. А и не е знаела, че това е и последната година, която посреща заедно с внука си. После майка му го прибра и от мен.
А какво става с Новогодишната вечер на колегите в Созопол?
Пък и разказът нали е за посрещането на Новите години в Созопол. Това научихме ден по-късно. За разлика от Бургас, след като спира токът, повече не го пускат. Персоналът на заведението спешно носи и слага свещи по масите, та поне хората да виждат чашите си и да не ги разливат преди да са се напили. Това хубаво. Но скарите са електрически. Вечерята е мешана скара и няма как да се приготви. Вместо нея предлагат кашкавали, сирена, луканки, салами и други сухи мезета. С вината и ракиите проблем няма. Пийте на корем! Но проблем остава и оркестърът. Китарите са електрически. Добре, че тъпанът, саксофонът и цигулката са нормални, но пък микрофон няма. По-старото и по-старшо поколение е свикнало на какво ли не. Но младите не са. Спогледали се те, пък награбили мезетата, най-вече шишетата с питиета и кой с приятелката, кой със съпругата, отиват в една квартира в блока, който е до самия плаж. Там да празнуват. Поне транзисторите работят, свещите от елхата са достатъчни да създадат романтична обстановка. Така дочакали идването на Новата 1973 г. И тогава от входа на блока се чува едно мощно моряшко „Ура-а-а” и една група от млади мъже и жени, голи както ги е майка родила, се хвърлят в морето да се разхладят. Ех, младост, младост ...
25-ГОДИШНАТА ДИАНА КЪНЧЕВА ОТ ДЪСКОТ ПОДГОТВЯ ЧАСТНИ МУЗЕЙНИ СБИРКИ за Тодор Живков и д-р Мара Малеева, които някога са живели в селото. Учителката по история е съпруга на кмета на Дъскот Петър Кънчев и е запалена по музейното дело. Сега учи магистратура и после подготвя докторантура по музеология в Софийския университет, където е завършила история. Има няколко стажа в БАН и публикации. В момента работи като възпитател в училището в Бяла черква, където също има много изяви.
ИДЕЯТА ДА ЗАПОЧНЕ ДА СЪБИРА МАТЕРИАЛИ И ДА НАПРАВИ експозиции за Тодор Живков и лекарката Мара Малеева хрумнала на Диана още докато дядо й Васил Митев бил жив. Той е бивш кмет на Дъскот и съжалявал, че в селото не е останало нищо от историята, свързана пребиваването на семейство Живкови. Един ден дядо Васил извадил стари черно-бели снимки, на които бил редом до бившия първи на негов рожден ден в София. Тогава внучката се запалила по идеята да направи музейна експозиция от онова време.
След това младата ентусиастка потърсила първо собствениците на къщата, в която през 1938 – 1939 г. са живеели Живков и младата лекарка. Тя е реституиран отдавна, а стопаните основно живеят в София. Диана Кънчева предложила да купи имота, но те дали непосилна оферта. „Ако бях успяла да купя тази къща в центъра, музейните сбирки щяха да са там, а в двора да заработи ресторант „Комунизъм“, разказва учителката.
„За цялото начинание много ми помага кметът на Павликени. Вече е одобрено експозицията да бъде в две стаи с вътрешни врати в здравната служба в селото. Третият кабинет си е за действащото джипи. Общината ще направи
ремонт за своя сметка в двете стаи напролет. За да намеря снимки и предмети, се свързах с Евгения Живкова, която за мое учудване прие идеята ми присърце и ми изпрати всичко, което има в семейния архив. За съжаление, снимка на д-р Малеева в бяла престилка не успях да открия засега“, разказва ентусиазираната млада историчка.
ЗА ЛЕКАРСКИЯ КАБИНЕТ ОТ МИНАЛИЯ ВЕК ПОМАГА Д-Р ИВАН МАНЧЕВ
ЕДНАТА МУЗЕЙНА СБИРКА ЩЕ БЪДЕ ЛЕКАРСКИ КАБИНЕТ, посветен на Мара Малеева, и с предмети и автентично оборудване от времето преди 1944 г. Диана вече се е свързала с хирурга д-р Иван Манчев, който сега работи в болницата в Павликени. Той с охота помага на младата кметска съпруга и вече е намерил и дарил предмети от миналото, с които кабинетът ще бъде оборудван като музейна сбирка. За него е намерена кушетка от онези години и оригиналният шкаф с инструменти, които са били част от старата музейна експозиция в селото, която е била в къщата до 1989 г., преди да бъде реституирана след това. Освен това вече са факт и колбичките,
Тодор Живков в училището по случай неговата 100-годишнина
спринцовките и други медицински пособия, които са дарени от д-р Манчев. Други пособия ще бъдат дарени от болницата в Павликени, където Диана е успяла да види снимки как точно е изглеждал един лекарски кабинет в средата на миналото столетие, а съдействие за всичко това оказва и директорката на болницата д-р Кръстева.
СНИМКИ И БРАЧНОТО СВИДЕТЕЛСТВО В ДРУГАТА СТАЯ
В ДРУГАТА СТАЯ ЩЕ БЪДАТ ИЗЛОЖЕНИ СНИМКИ ОТ ПОСЕЩЕНИЯТА НА ТОДОР ЖИВКОВ В ДЪСКОТ, снимковият материал, предоставен от Жени Живкова и вероятно оригиналното брачно свидетелство на Тодор Живков и Мара Малеева. Тя идва в Дъскот през есента на 1938 г., а той през 1939 г. Живков участва в самодейния театрален състав на селото, а на 6 и 7 май 1939 г. е делегат на дъскотското читалище на XIX конгрес на Върховния читалищен съюз. На 8 февруари 1939 двамата се венчават в църквата „Рождество Богородично“ в Павликени. Кум е Ангел Симеонов – лекар в Павликени, и 14- годишната Бонка като кума. След венчавката четиримата отиват на ресторант, а вечерта младоженците се прибират с каруца в Дъскот. Сега брачното свидетелство се намира в църквата и е част от целия брачен регистър. Диана Кънчева вече е в преговори с отец Георги той да бъде изложен в музейната сбирка в Дъскот.
„За тази музейна сбирка също много ми помага археологът Мирко Робов, който е от Дъскот. Той ми предостави негативи на снимки от посещения на Тодор Живков в селото и лично посвещение за него от държавния глава от 5 май 1998 г. Искам да сложа и снимки от посещения и в други села на общината и вече съм открила няколко. Уникален експонат е дървената показалка, която Живков е ползвал, когато е бил ръководител на театралния състав. Намерила съм и още снимки от театралните изпълнения от онова време. Евгения Живкова прие много присърце моята идея. Аз ходих в София да я търся и си оставих там телефона. Не след дълго тя ми се обади лично на мобилния, приветства това, която правя, и после ми прати на имейл семейни снимки на своите баба и дядо“, разказва Диана с нескрито вълнение от своето начинание.
СРЕД СНИМКИТЕ ЩЕ ИМА И ЕМБЛЕМАТИЧНИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ДЪСКОТ – откриването от Тодор Живков на радиозавода в селото, където са работили стотици жители на цялата община. Има снимка и се пази указът на Държавния съвет на Народна република България от 15 май 1979 г., когато Тато е идвал по случай 100 г. от създаването на училището в селото. С този указ основно училище „ Кирил и Методий” е наградено с орден „Червено знаме на труда“ за своята вековна учебно-възпитателна работа. Снимката и указът са дарени от директорката Милка Михайлова. Оригиналите на пазените от нея снимки са си останали при нея, а обработката на тези, които ще бъдат изложени, са платени от общината.
ЗА ДА БЪДАТ РЕГИСТРИРАНИ МУЗЕЙНИТЕ СБИРКИ, трябва да минат през неправителствена организация. Заради това Диана Кънчева е станала председател на сдружение „Младежки инициативи за Павликени“, където има още десетина души в ръководството. Все още не е ясна и датата, на която експозицията ще бъде показана и отворена, но това трябва да стане до края на тази година. Макар все още да не е приключила с това си начинание, младата историчка вече замисля и етнографска сбирка в родното си село. Защото оттук е минало Самарското знаме, а тя вече е намерила и такава снимка.
Красавицата се съгласила да отиде с него в супер луксозен хотел.. Полицията усилено опитва да реши заплетен случай, който разследващите на шега са нарекли "дамата с изненадите". Мъж - транс*ендър е обвинен в това, че е ограбил ухажора си, който пък нямал ни най-малка представа за неговата полова идентичност.
Иначе ослепителната блондинка е взела от него внушителна сума, докато двамата били заедно в петзвезден хотел. Потърпевшият е син на известен руски учен. Фуад, който е син на геолог, решил да си почине в приятна, женска компания. Той поканил със себе си своя позната, която срещнал в интернет - ефектната Алина Глебова. Двамата кореспондирали в социалните мрежи повече от три години, дори веднъж излезли и на кафе.
След добре прекарана вечер в скъп ресторант красавицата се съгласила да отиде с него в супер луксозен хотел. Но там, както по-късно разказал самият Фуад на полицаите, го очаквала изненада.
"Започнахме да се целуваме, да се натискаме, в един момент тя тръгна да си сваля дрехите и ми призна, че преди е била... мъж. Предложи ми все пак да правим се"с, но да й платя, аз отказах", разказва измаменият любовник.
Той твърди, че е решил все пак да остане с нея, но спал на дивана. На сутринта дори пили кафе, тя/той му казала, че отива на спа-процедури и взела със себе си електронния ключ от стаята. Усетил нещо нередно, мъжът проверил дрехите си и разбрал, че му липсва голяма сума пари. Той позвънил веднага на рецепцията и казал да хванат крадлата, но тя успяла да изчезне с такси.
Полицаите са издирили въпросната Алина - 31-годишна жена, която преди смяната на пола се казвала Сергей. Пред тях, обаче, се оправдала, че не е крала пари и твърдяла, че Фуад я обвинил, защото й се разсърдил. Предстои двамата да бъдат изправени пред детектор на лъжата./Блиц/
Не помня до кои години под този блок работеше популярният сред старозагорци ресторант “Балкан”. Със сигурност беше отворен до идването на демокрацията, макар и вече да не беше в пълния си блясък, както през 60-те и 70-те години. Тогава бях дете и за малките посещението в ресторант си беше събитие, не както в днешно време за повечето малчугани, които са водени на пицария, за хамбургери и за какво ли още не.
Обуваха ни новите лачени чепички, връзваха ни колосани пандели, плисирани полички, ръчно изплетени жилетчици, рипсени памучни чорапи(имаше само бели), закачени с жартиери на копчета. Копчетата пък зашити за специално ушито за случая елече. Така нагиздени ни хващаха за ръка и… на ресторант. А те в ония години не бяха толкова много. Ще ги изредя, доколкото си ги спомням: Верея, България, Балкан, Езерото (горното и долното), Хижата на Аязмото, малко по-късно и този на върха. Поне тези бяха най-популярните,пише zarata.info
Навсякъде обаче трябваше първо да се заредим с търпение, защото въпреки, че не се посещаваха често от повечето граждани, поради ограничения им брой, за маса се чакаше понякога и повече от час. Май “резерве-то” не е било много срещана практика.
Та конкретно за ресторант “Балкан”, срещу когото и до днес през улицата съществува сладкарница със същото име, имам много ярки спомени. Излизахме първо на разходка по “Движението”, както моите родители наричаха отсечката от “Методий Кусев”(тогава “Ленин”), между главната улица (бивша “Георги Димитров”, сега “Цар Симеон Велики”) и “Генерал Гурко”, покрай “Верея”. Купуваха ми най-вкусния за мен Аерошоколад с онова малко самолетче на опаковката, с когото прилично се омазвах, благоговейно стопявайки
малките празни балончета в какаовия еликсир. Нямаше мокри кърпички, с които да позабършат изцапаните ми пръстчета и устенца, но пък имаше много работещи чешмички и голямата мъжка кърпа в джоба на татко.
Приведена в приличен вид, прекосявайки “9-ти септември” (“Патриарх Евтимий), се озовавах със светнали очи пред ресторант “Балкан”. Музиката от оркестъра се чуваше отдалеч и из въздуха се носеха познати думи от текстове. Неслучайно нашето поколение знае толкова много песни на българската естрада от онова време. Просто друго не се слушаше ни по радио, ни по телевизията, ни по ресторантите.
Но… всичко е пълно, ресторантът се цепи по шевовете. През топлите месеци изкарваха и отвън сгъваеми маси и столове, изработени от дърво и желязо, боядисани или в зелено, или в червено.
На 9 март 2001 г. писъци огласят оживеното фоайе на луксозния хотел „Сонеста“ в град Оранестад – столицата на остров Аруба в Карибско море. Секунди по-рано четири изстрела прогърмяват във фоайето, а 39-годишният Пантю Тотев Пантев се свлича и умира на място.
В България два дни се чува само за убит българин, без да се знае името му.
Босът на СИК е улучен с четирите куршума в главата. Убиецът влязъл в препълненото фоайе на хотела с пистолет в ръка и хладнокръвно ликвидирал жертвата си. След това светкавично изчезнал. Показното убийство станало пред погледите на десетки гости в хотела, сред които и бременната приятелка на Пантев – манекенката Петя Райкова.
Очевидците описват стрелеца, като мъж на средна възраст, с кестенява коса и синьо-зелени очи. Целият състав на полицията на Аруба е вдигнат на крак, но килърът така и не е открит. Оказва се, че минути след разстрела, от летището на острова, което е близко до хотел „Сонеста“, е имало полет за Колумбия.
Панев е роден на 6 септември 1961 г. в София.
Внук е на на известен фабрикант отпреди 1944 г. и след реституцията се сдобива с множество имоти в София. През 1994 г. той привлича вниманието на службите, като човекът, измислил ВИС-2, след отнемането на лиценза на ВИС-1. Пантев е и близък приятел с Васил Илиев, но малко преди убийството на боса на ВИС, пътищата им се разделят.Поли преминава към конкуренцията и става една от основните фигури в СИК. Официално Пантев има девет фирми, чиято дейност основно е строителна и търговска. В няколко от тях той е съдружник с Николай Маринов – Малкия Маргин. Дялове във фирмите на Пантев имат и няколко италианци. Неофициално е сочен за един от основните наркотърговци в България.
„Кариерата му“ започва първоначално с контрола над хероина. Поли е близък до Пламен Иванов-Фалконети, който е убит от упор през 1997 г. пред ресторант „Олимп“ и който контролирал трафика на хероин през България. Две години по-късно – до средата на 1999 г., Пантев вече владее поне половината пазар на кокаин у нас.
Разбира се, най-известната версия за разстрела на Поли Пантев са откраднати стотици килограми кокаин.Останалите подробности – като килограмите дрога и собствеността им, обаче доста се различават. Според едни слухове, кокаинът бил 600 кг и бил собственост на колумбийската мафия, чиято дълга ръка застигнала Пантев на Аруба.
Според други – наркотикът бил 400 кг и бил на Сретен Йосич, а босът на СИК не успял да събере парите, за да плати за изчезналия при транспортирането през България кокаин. Твърди се, че поне още 8 убийства са свързани с прословутия кокаин, всички приписани на Сретен Йосич. Първото е на близкия до Поли Пантев Иван Стоянов-Кубето през лятото на 2001 г. Следващият е считаният за наследник на Пантев и негова дясна ръка – Евгени Стефанов-Женята през 2003 г. През 2004 г. идва ред на бай Миле, в началото на 2006 г. изчезва завинаги Кирил Цветанов-Буята. Същата година е разстрелян Иван Тодоров-Доктора, а през декември 2003 г. в Амстердам е убит и Константин Димитров-Косьо Самоковеца.
Трета версия сочи, че разстрелът на Пантев е поръчан от италианската мафия, като отмъщение за убийството на италианеца Микеле Раниери на 15 юли 1997 г. в луксозния бар „Тримата мускетари“ срещу руската църква в София. Чужденецът, който е брат на мафиотски бос в Италия, предизвиква скандал с група мъже от СИК, като дори прострелва в корема с пистолет един от тях. В последвалото меле той е убит. Задържани са всички от групичката на СИК, сред които и Поли Пантев. При разследването обаче от обвиняем той се превръща в свидетел и скоро е освободен.През юли 2000 г. неизвестен изстреля срещу Пантев снаряд с гранатомет. Опитът за покушението стана на бул. „Симеоновско шосе“. Тогава Пантев успя да се спаси, защото боеприпасът се оказа учебен. Това даде основания на криминалистите да предположат, че задачата на стрелеца е била само да сплаши боса на СИК.
На 15 ноември 2000 г. бомба с тротилов еквивалент между 10 и 12 килограма се взриви в стая 102 на хотел „Амбасадор“ в София. При взрива загиват руснакът Александър Романов и арменецът Арташес Суренович Тер Овсепян, като се счита, че Романов без да иска е активирал бомбата, докато пренастройва механизма й върху масата на хотелската стая. От спецслужбите тогава изказват предположение, че адската машина, разрушила „Амбасадор“, e била предназначена именно за Поли Пантев. Разследването на убийството на Пантев отдавна е спряно.
Венчална халка, букет и църковен брак предвещават смъртоносната раздяла между двамата Венчална халка и сватбен букет са знаци на съдбата, които никой не забелязва на сватбата на Георги и Мая Илиеви. Именно те показват непоправимата раздяла между двамата, но никой не ги е разчел в празничния ден. Или просто всичко е било начертано.
Церемонията и купонът в митичния ресторант "Мираж" събират целият ъндърграунд на България през 1994 г. Всичко това е запечатано на касета, от сватбата на наследника на ВИС и бе излъчено в "Поверително от NL".
Когато в гражданското младоженците си поставят халките, тази на Жоро трудно е влязла на пръста му. Според народно поверие това предизвестява фаталния край на брака им. Но докато това се случи, август 2005 г., ще се изпие още много шампанско. Ще се пролеят много сълзи. Едни от радост и безпомощност или заради поредната жена, която се е засилила да завоюва сърцето на Жоро. А то винаги е принадлежало само на една жена - Мая.
Георги Илиев изнася Мая на ръце от гражданското и тя е готова да хвърля булченския букет. Той обаче се чупи и се разпада в ръцете на булката, което е следващият прокобен знак. "Айде да се махаме вече от тук, да отиваме да пием", изнервен от церемонията прошепва женихът на кума си - Румен Маринов - Нарциса. Всички се качват на лъскавите лимузини и тръгват към "Мираж", мястото, което по ирония на съдбата ще се превърне в лобното за по-големия брат - Васил Илиев.
Връзката между Мая и Жоро била толкова силна, че единствено смъртта можела да ги раздели, свидетелстват техни приятели и близки. Около година преди разстрела на Жоро на Слънчев бряг, двамата с Мая сключват църковен брак. Без купони и аларми, без приятели и роднини те се венчават в храм-паметник "Свети Александър Невски", а обвързването им пред Бога извършва лично Българският патриарх Максим./БЛИЦ/
7:53
.jpg)
