Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката витоша. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката витоша. Сортиране по дата Показване на всички публикации

ФК "Витоша" 1988 г



Кумец на Батето вкарва Владко Живков в порноидустрията през 80-те

Съществувала ли е някога видеокасета,на която Владимир Живков прави любов с естрадната легенда Росица Кирилова ?
Според слуховете певицата и Татовият син били заснети от американското разузнаване да се натискат в луксозна яхта на Канарските острови.Американското разузнаване дори било закачило стоп-кадри от интимното рандеву на витрината си.

"Нямам идея откъде тръгна тази смешна и  отвратителна клюка.Сигурно никога няма да разбера.Понякога даже ми се е искало да се запозная с Владко Живков ,та да знам поне,че съм го виждала на живо",казава по повод на пикантаната мълва изпълнителката на "боса по асвалта".

Да, наличието на видеозапис с евентуалните съвместни се*с подвизи на Вовата и Роси е пълен мит, но пък е истина друго,че синковецът на бившия Първи има нещо общо със с*кс касетки. Той въртял нелегален частен бизнес с филми за възрастни през втората половина на 80-те. В еротичната „индустрия“ влязъл навръх Нова година покрай свой много добър приятел - офицерска рожба.

На 31 декември 1985-а Владко, споменатият по-горе негов другар и още неколцина наследници на хора от голямото Добро утро празнували заедно ЧНГ. Вечерта им минала в консумация на огромни количества уиски, пастърма и фъстъци, а след речта на Тато и Дунавското хоро членовете на компанията разнообразят вечерта с гледане на розови филми.Докато ВИП синчетата зяпали немска еротика, Емил Иванов-чедото на мастит военен, подметнал, че секс касетките са кът на българския пазар и ако някой се заеме с нелегалното им ти ражиране, ще направи луди пари.Вовата Живков се съгласил и малко по-късно в главите на двамата се оформила идеята да запълнят дефицита произвеждайки VHS забавленияя за възрастни.

В дома на Емил в столичния кв. „Гео Милев“ набързо била спретната тиражорна с видеокасетофони. Секс филмите съдружниците записвали от чужди тв канали, най-вече германски, като за целта пред блока била монтирана гигантска сателитна антена - по-голяма от онази, поставена пред НРТЦ, с която БНТ прихващала сигнала на Останкино. Преди 10 ноември било цяло чудо да се види такава установка - гледането на „упадъчни“ западни медии се забранявало, редовият българин нямал право да опъва „чиния“ пред жилището си или на балкона. На въпросния офицерски син обаче никой не смеел да му търси сметка за неспазването на закона, нали бил пръв приятел с наследника на държавния и партиен ръководител Тодор Живков.

Владко и съдружникът му бълвали не само еротични касети . Произвеждали и филми с хитови имена, екшъни и комедии като„Полицейска академия“, 5 „Рамбо“, „Командо“ и др.От пласирането на готовата продукция си докарвали космически за времето печалби. Често край „бизнесмените“ се навъртал и Малък Тошко - по онова време тийнейджър, твърдят запознати.

Емил - двигателят на производството, бил син на командващ от Строителните войски. Семейството му се возело не в лада, а в лимузина -пежо 404.

За ортака на Владко споменава в мемоарите си и Иван Славков. В единия от томовете си Батето дори уточнява, че Емо вече не е между живите.

„Аз съм кумувал и с Ванга. На едно момче, което беше близко с нея. По-голямо от сина ми, но се бяха сприятелили с Тошо. Той е първият, който започна да прави нелегално видеокасети. доста пари натрупа с това, даже го бяха дърпали мутрите. Булката му беше от Сандански. Баща й се отрови в една щерна за вино - с един негов комшия да я приготвят за новата реколта.Обгазявали са я ,за да изчистят мухала и се отравя от газовете. Емо Иванов. Баща му беше полковник, много сериозен човек. Женихме ги в Благоевград. Ванга не знам колко години не беше излизала от Рупите.
Но дойде в Благоевград за венчавката, играхме хоро.След години младежът умря, разви шизофрения някаква“, написал е приживе дългогодишният шеф на БОК, БфС и БНТ.

С VHS касети Емил се занимавал и след 10 ноември. Самият Владко Живков пък имал видеотека в зората на демокрацията, където пласирал част от тиражираните в дома на приятеля му пиратски розови игрални филми.

Днес Вовата, както наричат сина на Тато близките и познатите му, е закъсал сериозно и със здравето, и финансово. Едно от малкото му публични появявания през новия XXI век бе на погребението на Батето през 2011-а.

Мълви се, че напоследък Живков все по-често прибягвал до заеми. Искал солидни суми от стари приятели, като обещавал, че ще ги върне.
Според циркулиращи от години из светските среди клюки Владимир харчи парите, с които разполага, най-вече за хазарт. По комара той се запалил още по времето, когато начело на държавата бил баща му.В онзи период залагал, дори и в мегалуксозни казина в Монако. Сега карал далеч по-скромно - чешел крастата си в родни игрални заведения.

Самият Владимир категорично отрича да е комарджия. „Не съм играл в казино никога през живота си, камо ли пък в Монте Карло.Това е измислица на Славчо Трънски. Беше му поръчано да го каже от трибуната на Парламента“, заяви той в едно от ултра редките си интервюта в пресата. Колцина обаче са склонни да повярват на думите му.

Един от най-сензационните слухове за Владимир в последно време гласи, че заради липса на достатъчно финансови средства той бил принуден да ипотекира семейната си къща в полите на Витоша. До тази крайна мярка се стигнало след натиск от страна на изнервени кредитори.

За официалните доходи на Владко няма много информация. Знае се, че съпругата му Валентина има свой бизнес. 65-годишният Живков също върти дребен алъш-вериш, твърдят запознати. Той притежавал магазинче за козметика. Видеотеката му пък отдавна вече не функционирала.

Синът на Тато навярно си спомня с умиление годините, когато татко му беше на власт. В онези времена Вовата разполагаше с огромни суми - и то не само покрай успешния бизнес с нелегалните порнофилми, комедии и екшъни. Голяма част от парите, които харчеше, идваха директно от държавния бюджет.

Установено е, че само за периода 1985-1989 година Владимир пръснал 356 800 лева тогавашни пари. Управление „Безопасност и охрана“ му отпускало средствата за покупка на валута, автомобили, подаръци и строеж на вили.

Христана Ангелова "Уикенд"

Примата на българската естрада Лили Иванова през годините (Статия)

Примата на българската естрада Лили Иванова празнува рожден ден днес.

Лили Иванова е родена на 24 април 1939 г. в гр. Кубрат. Завършила е медицински техникум във Варна, а по-късно работи като медицинска сестра в родния си гр. Кубрат.

През 1961 г. е одобрена за прослушване в "Концертна дирекция”, София, която организира първото задгранично турне заедно с Емил Димитров, Ирина Чмихова и Мария Косева в Румъния.

През 1963 г. тя участва в програмата на хотел "Амбасадор” и театър "Танасе”  в Букурещ. Блестящото й представяне е отразено в четири директни предавания по румънската държавна
телевизия.

Първия си албум Лили Иванова издава по предложение на румънската фирма Electrecord през 1963 г., която е и първата дългосвиреща плоча на български изпълнител.

Първата й песен е "Витоша”, следва "Адажио”, която става първият голям хит на звездата.

Първият си концерт в България Лили Иванова изнася през 1964 г. в зала Универсиада заедно с Джейн Сверт и рок група "Северните тигри".

Следващият й албум "Море на младостта" е издаден от Балкантон през 1967 г.

Третият й албум е издаден в Москва през 1968 г.).

Албумът "Камино" е издаден от Балкантон през 1968 г. Едноименната песен в изпълнение на Лили Иванова с аранжимент на Иван Пеев има дълга история, свързана с началото на кариерата й.

През 2005 г. песента "Камино” в изпълнение на Лили Иванова е класирана на 40 място в престижната класация на вечните световни хитове на "Сони Ериксон”.

Първата си награда "Златен ключ" Лили печели през 1966 г. в Братислава. Следват още десет награди от цял свят като Първа награда от фестивала във Варшава (1967 г), Награда за най-добър изпълнител на фестивала в Барселона (1968 г.), "Златна плоча" за най-много продадени плочи в собствената си държава от MIDEM в Кан, Франция (1969 г.), "Златна плоча" от "Olimpiada de Musica Pop" в Атина (1970 г.), Трета награда на фестивала в Рио де Жанейро, Бразилия (1970 г.), Трета награда с песента "Панаири" в Токио (1973 г.).

През 1996 г. Лили Иванова е удостоена с голямата награда "Златен Орфей" за цялостен принос. През 1997 г. международната асоциация на жените я номинира за една от най-прочутите жени на XX век. През 1998 г. Лили получава най-високия орден на фондация "Св. Никола Чудотворец" за принос за доброто на света.

През 1999 г. президентът Петър Стоянов връчва на Лили Иванова орден "Стара планина" за заслуги към българската поп музика.

В досегашната си кариера Лили Иванова е реализирала у нас и по света над 10 хиляди концерта.

Вижте 28 от някогашните най-посещавани и хитови ханчета и ресторанти в България

Помните ли класическата мешана скара от едно време? А за питиета-ментета и храни с пълнители и консерванти никой не беше чувал. Вижте 28 от най-известните и посещавани ханчета и ресторанти по времето на социализма:

1. В ресторант „Крайморие“ (по-известен като „Кокошките“) в с. Крайморие, днес кв. на Бургас. Ресторантът се е намирал на брега на морето. Стопанисвал се е от ГТП “Здрава храна” и АПК „Крайморие“. Славел се е с агнешките си специалитети и веиколепния си оркестър.

2. В ресторанта на хотел „Хемус“ гр. Враца през 80-те. Най-представителният ресторант в града. Някога част от веригата „Балкантурист“. Почти всяка сватба или абитуриентски бал и до днес се провеждат в него.

Ресторант „Василико“ в центъра на Мичурин (днес Царево) през 80-те.

4. Ресторант „Бор“ в Благоевград, 70-те

5. Ресторант „Галатея“ – Варна (кв. Галата). Построен през 1968 г., „Галатея“ е бил най-живописният ресторант край Варна и несъмнено мястото с най-красив изглед към Варна и морето. През 1997 г. свлачище отнася долната тераса на ресторанта, а горната и сега стои счупена.

6. Ресторант „Трифон Зарезан“ по пътя Варна-Златни пясъци също остана в миналото. Романтичният ресторант край сп. „Журналист“ също бе засегнат от свлачището активизирало се в района преди десетина години. То затвори панорамния път между Варна и курорта Златни пясъци.

7. Ресторантът на Окръжния кооперативен съюз в Разград.

8. Ресторант „Панорама“ гр. Гоце Делчев в вдноименния парк през 80-те. Заведението отдавна не работи.

9. В ресторанта на хотел „Добруджа“ в Толбухин (днес Добрич) през 80-те. Един от най-луксозните а ла Балкантурист ресторанти в някогашния Толбухин.

10. Ресторантът в с. Филево (днес Върбица) общ. Димитровград през 80-те

11. Луксозният ресторант към Търговски комплекс „Загорка“ в Стара Загора през 80-те. Разположен в непосредствена близост с езерото и в съседство с бирената фабрика в града.

12. В ресторант „Ростов“ гр. Плевен през 80-те. Ресторантът, който е част от хотел „Ростов“ и до днес е най-големия ресторант в града.

13. В ресторант „Плевен“ към едноименния хотел в гр. Плевен през 80-те. Днес и хотелът, и ресторантът са само спомени за плевенчани.

14. В ресторант „Църногорово“ гр. Малко Търново през 80-те. Първият соцресторант в граничното градче отдавна е с заключен катинар.

15. В ресторанта към комплекс „Тихият кът“ на Витоша, славел се някога като място за прелюбодейци.

16. В култовия пловдивски „Бумбарник“ през 60-те. Официално наименуван като ресторант „Винарната“ към най-лъскавия пловдивски хотел „Тримонциум“, той става известен като „Бумбара“ заради едноименния пловдивски специалитет предлаган в него. Привечер тълпи от клиенти са чакали пред вратата, за да изпият по една каничка вино и хапнат от вкусния бумбар.

17. Един от символите на Казанлък – Бар-ресторант „Тюлбето“ през 70-те. През 90-те сградата остава безстопанствена и се саморазрушава. После на нейно място е изграден хотелски комплекс „Зорница“

18. Ресторан „Полски Боровец“ край Пазарджик през 70-те, днес е една руина.

19. Ресторант „Първи долап“ край едноименната местност в Търговище отдавна не съществува.

20. Ресторантът в с. Гергини, Габровско през 80-те

21. Ресторант с етно елементи в Девня през 80-те

22. Ресторант „Дружба“ в търговски комплекс „Будапеща“ в Плевен

23. Ресторант-механа „Банкя“ в гр. Банкя

24. Крайпътно заведение „Яворово“ на 20 км от Стара Загора, през 80-те

25. Ресторантът на РПК-Сунгурларе в гр. Сунгурларе през 80-те

26. Бар-ресторант „Нептун“ в ММЦ „Георги Димитров“ през 70-те

27. Ресторант „Москва“ в Лом през 80-те

28. Крайбрежният ресторант „Чайка“ в Лом от години е спомен за ломчани.

Хотел „Простор“ на Витоша,80-те


Когато Слънчев бряг не беше град на порока а тих, спокоен курорт.. (Статия)

Слънчев бряг още когато започва изграждането му от края на 50-те става най-луксозния роден курорт, мечтано място за почивка и забавления за всеки нашенец. Но както днес, така и тогава той е бил ориентиран предимно към чуждите туристи.

И докато за тях е имало пакети - разходка, вечеря в някой от десетината ресторанта и дискотека до зори, (нещо като сегашните бар кроул турове, но доста по-културно), то родните туристи сами са си правели "маршрутите". А те най-често са включвали покупка от корекома на "Камелия", вечеря в "Чучура" и купон до зори в култовата "Златна ябълка". Комбинацията е можело да бъде и друга – 12 пистовият боулинг, "Магурата" и "Русалка".


Строеният край широка и дълга над 8 км плажна ивица, Слънчев бряг е бил курорт с малко под 30 000 легла разпределени в малко над 100 хотела, пръснати в просторни паркове и зелени площи. Първоначалният план е бил да бъде изграден малък курорт с 1500 места, но архитектурните решения стават грандиозни за времето си – леглата постепенно стават 2 600, 5 000, 10 000, за да стигнат през 80-те 28 000.Проектирането на комплекса започва през 1957 год., когато работен екип оглавяван от арх. Никола Николов разработва проектите и схемите за хотелите и ресторантите. Проектантският колектив е сформиран от неизвестни, но талантливи и амбициозни специалисти.

 Постановлението, с което се поставя началото на изграждането на курорта е дадено от МС на 30 юни 1958 г., а първата копка е направена на обект № 4, превърнал се по-късно в ресторант "Оазис”. Историята сочи, че заедно с изграждането на комплекса започва и проектирането на лесопарка. За да стане той реалност са били пренесени 550 000 куб. м плодородна пръст и засадени стотици хиляди дървета, храсти и цветя, като инвестиците надхвърляли тогавашните 150 млн. лв.


Изграждането на курорта се осъществява на няколко етапа, като в средата на 80-те се приема, че възможностите за по-нататъшното му застрояване са окончателно изчерпани. Строителството на нови хотели спира, защото капацитетът на плажа се е смятал за изчерпан. По това време Слънчев бряг е сред най-добрите морски курорти в Европа по комфорт на плажуващите. По действащите нормативи броят на леглата се изчислява спрямо плажната ивица, която позволява в комплекса да има място за 30 000 летуващи.

 При тази цифра в онези години на един турист са се полагали по 8 кв. м. пясък край брега. Освен с първокласни хотели, курорта е разполагал и с 4 къмпинга с 8000 места, от които най-просторните са били "Емона” и "Слънчев бряг”. Изграденият облик на курортния комплекс е изразявал най-новите достижения на архитектурата, урбанизма и ландшафното строителство по това време. Всеки хотел или отделна група хотели са били проектирани така, че да имат характерен стил, а основната цел пред архитектите е била, хотелската база да бъде с максимална видимост към морето и потънала в зеленината на редки растителни видове. Пред хотелите на първа линия са се виждали дюните, а тревата, дърветата и алеите, са свършвали в тях. Алеите в комплекса са се миели всяка утрин, а по зелените площи са прибягвали катерички.Според сухите цифри на статистиката, през периода 1959-1988 в Слънчев бряг са почивали почти 8 млн. души, от които над 5 млн. чуждестранни туристи и над 2.5 млн. български граждани.
От 1 септември 1958 до юли 1959 г. в "Слънчев бряг” се пускат в експлоатация първите 30 хотела и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Първият построен хотел се е казвал "Калина”, който преди 55 години посреща и първия турист гражданин на Чехословакия. Сред първите изградени хотели там са "Жерави”, пред него се е намирал и първия ролбан в комплекса, хотел "Тинтява”, "Хризантема” и разбира се характерния с начупената си козирка хотел "Чайка”, където на първия етаж се е намирал и внушителния президентски апартамент на Тодор Живков.


Пред хотела е била сложена и първата палма в курорта, подарък на Първия от някакъв държавник от топлите страни. Освен Живков в него са отсядали и най-нашумелите за времето си певци, тъй като е бил в близост до Летния театър. После се появява и луксозния хотел "Глобус”, пред който туристите са се снимали с камилите за разходка - атракция, която днес липсва. През 70-те врати отваря и 20 етажния символ на курорта "Кубан”, чийто нощен бар е предлагал страхотно вариететно шоу.


Характерни за силуета на някогашния Слънчев бряг са били и другите многоетажни хотели "Бургас”, "Витоша”, "Рила”, "Пирин”, "Европа”. А по подобие на възрожденските манастирски комплекси са били изградени хотелите "Созопол”, "Несебър” и "Континентал”. Последният е бил и най-големия хотелски комплекс с 1500 легла, а най-малкият "Акация”- 20 легла.
От "Кубан” да отидеш до "Европа” си е било почти екскурзионно летуване. Имало е влакче и файтони с чифт коне, а от тази транспортна услуга са се възползвали предимно западняците. Извън сезона, целогодишно са били отворени хотелите "Кубан”, "Глобус”, "Поморие”,
"Плиска”, "Бургас” и "Диамант”, както и дискотеките "Русалка”, "Лазур” и "Мелодия”, които са били и част от съзряването на поколения бургазлии.

Години наред извън активния туристически сезон, курорта се е ползвал и за спортен лагер на шведски футболни отбори.При проектирането на курорта, местата за забавление в Слънчев бряг също са били вписани в общата концепция за ваканционното селище. Това е място за цялото семейство. За комфорта на почиващите, курорта е разполагал с магазини, базари, курортна поликлиника, поща, морска спортна база, различни спортни съоръжения - яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки, лунапарк и др.

 И ако днес паркирането там е трудно, то по това време туристите са оставяли колите си на трите обособени за това места: северен, централен и южен паркинг, които са били в близост до трите големи плажа в курорта. Развлеченията които са се осигурявали на чужденците тогава са били чужди за работническата класа у нас. Релаксирало се е с мини голф, стрелба с лък, колоездене, сърфинг, водни ски, парапланери, конна езда, каране на сърф и др. "Робинзон Крузо" пък е било забавление на туристите от 70-те и 80-те, което е включвало пътешествие по море с лодка и акостиране на "безлюден остров". Пред първия ресторант в курорта "Нептун” се е провеждал и конкурса "Мис Слънчев бряг”. Първите туристи в новоизградения курорт са предпочитали конякът "Плиска”, цигарите "Слънце”, от плодовете - ягоди и праскови, а от зеленчуците - доматите и краставиците.
Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през социализма. После започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място. През последните години коренно променен, стана една от основните парти дестинации за тийнейджъри и студенти от цяла Европа.
Началото на промените в Слънчев бряг започват преди 20 години, когато се взима решение за приватизацията на курорта, а основната задача е как да бъдат разпределени парчетата от комплекса. Апетитите са големи, тъй като става въпрос за всички хотели и ресторанти построени дотогава. Според първоначално изготвения проект за приватизация, комплексът е трябвало да бъде зониран в няколко отделно обособени части и всяка една от тях да бъде продадена на определен инвеститор.


От 1999 г. насам започва и масовото строителство в комплекса. Собствениците искат бързо да върнат парите дадени за приватизация. Оказва се, че по това време да се строи без разрешение е законно, понеже до 2003 г. законът у нас позволява незаконно започналите сгради да бъдат узаконявани. В Слънчев бряг този процес върви на пълна пара. Вследствие на съвместните усилия на държава и община бетонът започва бързо да превзема Слънчев бряг. Строителството е безконтролно и хаотично. Паркът на Слънчев бряг създаван с десетилетия е унищожен само за няколко месеца. Зелената система, която е била символ на курорта изчезва. Изсечени са хиляди дървета, без да се мисли ценни ли са или не.


По груби сметки, опустошени са над 20 000 кв.м. зеленина. Приказният ландшафт от хилядолетните дюни и лонгозни гори безвъзвратно изчезва. Имиджът на курорт потънал в зеленина и приютяващ семейства отива в историята. Слънчев бряг се превръща в море от бетон и евтино място за ниско платежоспособни туристи.Днес Слънчев бряг също е един от най-скъпите курорти по българското Черноморие и е ориентиран към чужденците. Разликата е, че ако по времето на соца тук са идвали на почивка семейства с деца търсещи тишина и спокойствие, днес той е главна дестинация на европейските младежи за алкохолен туризъм. В центъра не можеш да чуеш българска реч. Българите в Слънчев бряг най-често са тук на работа, а летовниците са главно младежи от Западна Европа, Скандинавието и Русия. Другата доста по-малобройна група посетители са западните пенсионери, но те са със закупен пакет "all inclusive" и на практика не излизат от хотелите, в които са настанени. Семействата с деца са по-скоро изключение, а причините затова са ясни на всички.

Вижте още :Знаете ли откъде идва прякорът „гларус” на морските свалячи от годините на социализма у нас...?

Забраняват песен заради Тодор Живков и Георги Трайков „Гротеска“ печели първа награда на „Златният Орфей“, но веднага е свалена от ефир

През 1968 година генералният директор на Българската телевизия получил нареждане да се спре излъчването на „Златният Орфей“. Богомил Нонев се опитал да възрази, но напразно. Заповедта не подлежала на коментар. Причината, с която заинтересованите обяснили яростта на началството, била една невинна песничка с дори малко несериозното заглавие „Гротеска“. Автор на тази шеговита мелодия бил младият, но доказващ се композитор Александър Йосифов.  В неговата биография вече фигурирали няколко станали любими на публиката шлагери. Печелел и награди. Текстът бил на друг талантлив творец - поетът Димитър Точев. Той освен хубавите си стихове бил и утвърден текстописец. Автор на текста на вечния хит „Светът е за двама“ по музика на Мария Нейкова.

Към този авторитетен екип било привлечено още едно известно име -  актьорът Коста Карагеоргиев.   Той бил член на изключително силната тогава трупа на Сатиричния театър. Зрителите го гледали с удоволствие всяка вечер. Играел и във филми. А  само след година с неговото изпълнение на песента „На всеки километър“ щели да започват  сериите на прочутата партизанска сага. Така че един силен екип е създал една малко необичайна песен, чиито герои нямат нищо общо с любовта, морето, ветровете, за които разказват  най-често останалите  естрадни песни.  В крайна сметка журито не се поколебало  и присъдило  на „Гротеска“ първа награда. Карагеоргиев я изпял  още веднъж на галаконцерта и вместо  песента да тръгне триумфално по пътя си към слушателите, изведнъж  изчезва и никой повече не я чува.  С какво толкова двамата шопи, пътуващи из Европа,  главните герои на песента, са притеснили властите  е въпросът, които си задават авторите. Скоро всичко става ясно. В близките дни и месеци предстояло пътуване из стария континент на Първия човек в държавата Тодор Живков и на председателя на Народното събрание на НРБ Георги Трайков. Освен това Тодор Живков си е от Правец, където основно  се самоопределят като шопи.

Така е в изкуството. Понякога дори „Гротеските“ имат лош късмет.  Наредено е при това доста строго  песента да не се излъчва по радиото, вестниците също скочили отгоре  й, а  авторите преживели не една и две безсънни нощи.   Генко Генов, шефът на „Орфея”, пише: „Никой не се заинтересува от факта, че „Гротеска“ е писана и предадена за конкурса осем месеца преди уговарянето на официалните посещения на високопоставените държавници, когато никой не е подозирал за тях. Ние обърнахме внимание на това  обстоятелство, доказвахме го с много докладни, но гласът ни остана в пустиня. Днес никой от екипа, създал песента „Гротеска“, не е сред живите.

Гротеска:Музика Александър Йосифов 
Текст Димитър Точев 
Изпълнява Коста Карагеоргиев 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, Гледат Тиса, гледат Драва,  пеят песен ей такава... 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, гледат Татри и Карпати пеят песни нам познати: Припев  От Искъро по-длибоко нема. От Витоша по-високо нема. Па нема... Па нема...  

Е... Па нема... 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, цъкат, гледат свят чудесен,  па си пеят своя песен: Припев  От нашето по-юбаво нема. От нашето по-юбаво нема. Па нема... Па нема... Е па нема... Има ли?

Разходка из комплекс „Тихият кът" в снимки от 80-те

Само на петнайсет километра от София по южния склон на Витоша, вляво от пътя за „Копитото" и „Златните мостове", красивата природа е дискретно допълнена от удобствата на комплекс „Тихият кът". 

Четирите планински вили хармонично се вписват в релефа на околността — в едната е ресторантът, а в останалите три — хотелските стаи. Когато говорим за ресторант, в съзнанието ни се появява онова типово правоъгълно помещение, в което масите са строени в няколко редици.

В "Тихият кът" шаблонът е нарушен — виждаме зала на три равнища, разчупена със сепарета. А приятното ни впечатление от вътрешната архитектура се допълва с щедрата зеленина на декоративни растения. И постоянните клиенти, и отбилите се случайно пътници се радват на внимание, от което вече започнахме да отвикваме. Независимо дали си спрял да се ободриш с едно кафе, отбил си се да изпиеш разхладителна напитка с приятели или си гост на хотела — ще те посрещнат с усмивка през всичките работни часове на деня,от 8.00 до 22.30 часа.



Освен студените закуски, предястията, аламинутите, шестнадесетте вида скара, специалитетите „Витошко кюфте" и „Тихият кът" (съблазнително съчетание от месо, гъби, шунка и кашкавал) неудържимо привличат приготвените на място топли питки и десертите — тригуна,саралия, палачинки, различни видове торти и сладоледи.

Особено приятни са  вечерите в „Тихият кът" с музикално-артистичната програма, в която има всичко — от народни песни през цигански романси до стари градски шлагери.

"Витоша-Ню Отани",София 80-те


Вижте къде са днес героите от хитовия филм "Таралежите се раждат без бодли""

Водещият Димитър Цонев си отиде твърде рано от този свят и остави много хора да скърбят за него. Ако можеше да се появи отнякъде, би забранил да се леят сълзи по негов адрес. Дъщеря му Деси Цонева призова да бъде изпратен не с хлипания, а с аплодисменти.

 И наистина той заслужаваше ръкопляскания за всичко което свърши през тези 56 години, отредени му от съдбата. Беше киноартист, юрист, журналист, говорител (на правителството, на Българската телекомуникационна компания), зам. програмен директор, водещ („По света и у нас“ и „В неделя с…“), съпруг, баща, дядо. Но всичко за него започна с онзи легендарен филм „Таралежите се раждат без бодли“. Героят му също се казва Митко и шашка новите си съученици с умението си да си мърда ушите. Талант, за който след това Цонев ще бъде принуден да разказва десетки, не, стотици пъти. Сериалът моментално превръща в звезди 11-годишния тогава Димитър Цонев и останалите деца, подбрани от легендарния режисьор Димитър Петров.

Последният успява да обиколи почти всички столични училища, за да избере актьорите за новия си проект. Димитър Петров притежавал рядко срещания талант да говори с децата на техния език и да вади най-добрите им качества на повърхността. Режисьорът и този път не е подведен от интуицията си, събирайки наистина страхотни хлапета за „Таралежите се раждат без бодли“. “168 часа“ се опита да проследи съдбата на някогашните малчугани, които участват в създаването на култовия детски филм. За съжаление главните герои днес не поддържат връзка помежду си.

Някои са заминали за чужбина, а на останалите пътищата не се пресичат след края на изявите им пред камерата. Седем години преди кончината на Димитър Цонев без време от този свят си отива и Ивайло Джамбазов. В „Таларежите се раждат без бодли“ той играе сериозния и винаги готов на бой Теди. След това го снимат и за култовия филм „С деца на море“. Джамбазов избира да остане близо до киното и след като губи момчешкия си чар. Завършва кинорежисура в Москва и се връща у нас да приложи на практика натрупаните умения. Но с времето някак си става излишен на хората, които управляват седмото изкуство.

Филмите му са тежки, метафорични, не са за всяка публика. И може би заради това често му отказват държавни субсидии. Ивайло Джамбазов търпи неуспехи не само в професионален, но и в личен план. Преживява тежък развод и се връща да живее при родителите си – актьорите Иван и Златина Джамбазови. В живота му не липсват приятели, които се опитват да го извадят от дупката, но той отказва да комуникира с останалия свят и още повече се затваря в себе си. Една нощ Златина Джамбазова вижда празно леглото на сина й и мрачно предчувствие сграбчва сърцето й. Ивайло Джамбазов се качва три етажа по-нагоре от този, на който е жилището на родителите му, и се хвърля към вечността. „


С Ивайло бяхме близки приятели. Родителите ни бяха приятелски семейства и оттам се създаде другарската ни връзка. Съжалявам, че си отиде без време, лека му пръст“, заявява пред „168 часа“ водещият от шоуто на радио „Витоша“ – „Тройка на разсъмване“, Кирил Петров. Спомняте ли си малкия Кирчо, който изпи цяла каса лимонада, за да си осигури празни бутилки, да ги върне и с парите да участва в общата момчешка кауза за закупуване на футболна топка? Е, това е Кирил Петров.Впоследствие той ще изиграе и една от двете главни роли в култовия „С деца на море“, където е по-малкото момченце, което в компанията на Пипси (Петър Пейчев) буквално подлудиха чичо Манчо (Георги Парцалев) с празния им фотоапарат. „Гледал съм десетки пъти „Таралежите“ Веднага след като излезе, по принуда се превърнах в най-запаления му зрител. По онова време имаше обичай след излизането на български филм целият снимачен екип воглаве с режисьора, сценаристите, актьори да обикалят киносалоните по страната и след прожекциите да се срещат с феновете си. Пред киното ни настаняваха на импровизирана катедра и хората ни задаваха въпроси. След това през годините пак съм го гледал с удоволствие, децата ми също много го обичаха“, спомня си Кирил Петров. Той преборва конкуренцията на още 500 деца, за да намери място в проекта на режисьора Димитър Петров. „Как започна всичко ли? Беше идея на баба ми.

Нейна приятелка беше сценаристка на един от предишните филми на Димитър Петров – „Капитанът“. Жената подшушнала на баба, че във внука й има хляб и трябва да бъде изпробван в киното. Така се озовах на нещо като кастинг заедно с още поне 500 деца. Харесаха ме, защото като малък въобще не бях притеснителен. Димитър Петров ме попита какво мога. Бил съм на 6 години, но смело съм му заявил, че мога челна стойка. Чувствах се добре пред камерата, напълно забравях за нея. След това почти същият актьорски състав участвахме в „С деца на море““, спомня си Кирил Петров.

Наистина почти всички са там, но без Митко Цонев. Баща му Коста Цонев му забранява да участва в лентата с Георги Парцалев. Именитият ни артист се притеснява, че хората ще започнат да говорят как пробутва отрочето си в предните редици на българското кино. А режисьорите харесват сина му и го търсят и за други свои проекти, но винаги получават категорично „не“ от Коста Цонев.

В незабравимия „С деца на море“ изпъква талантът на Петър Пейчев, който уж е заснел извънбрачната авантюра на чичо Манчо с фотоапарата си. Димитър Петров много е харесал пълничкия хлапак още от изявите му в „Таралежите се раждат без бодли“, където той влиза в ролята на Денби. Пейчев обаче поема по съвсем различен път. Още по времето на социализма родителите му тръгват на екскурзия за чужбина, но така и не се връщат обратно. „Чух, че семейството му е емигрирало в Австрия и оттам му изгубих следите“, разказва Кирил Петров. Други от „таралежчетата“ са чули, че по-късно Пейчев е завъртял бизнес с перилни препарати в Англия. Зад граница продължава животът и на Нейко Нейков. И неговите родители решават да сменят обстановката и се местят да живеят в Италия.

Източник socbg.com

Абитуриентските балове в миналото и аромата на «Бич Може» (СТАТИЯ)

Всеки човек е запазил някакъв спомен за времето, когато е завършил училище. Безгрижието свършва и всеки поема по своя път, където сам трябва да решава бъдещето си. Сбогуването с това време през различните години е различно. Раздялата с училището, учителите и приятелите, с които е бил години наред, е вълнуващо събитие. Абитуриентският бал наистина е едно преживяване.

Абитуриент в превод на по-прост български означава зрелостник или в деня на абитуриентския бал човек символично преминава в зрялата си възраст. В която се очаква и по-зряло, умерено, овладяно поведение, характеризиращо се с това, че преди да направиш нещо, първо поне се опитваш да се замислиш. Логично е именно денят на абитуриентския бал да е първият, в който да демонстрираш тази промяна. Абитуриентите обаче правят точно обратното. Баловете са период, в който завършващите средно образование сякаш си забравят главата вкъщи и си поставят за цел да извършат колкото е възможно повече първосигнални глупости за единица време. Всяко следващо поколение обаче сякаш се опитва да надмине предишните по изтрещялост в деня на бала. Как са празнували поколенията от периода на зрелия и не толкова зрял социализъм, ще се опитаме да обрисуваме в следващите редове.В годините на социализма абитуриентският бал е ознаменувал превръщането на униформените какавиди в пеперуди, краят на училищното еднообразие, потискащата дисциплина, престилките и белите гуменки. Балът е бил празник на свободата и свенлива демонстрация на еснафската представа за шик.

През 60-те години като традиция преди празничната абитуриентска вечер започнали да се налагат серенадите под прозорците на учителите. Те се правели няколко вечери подред и завършвали непосредствено преди бала. Песните за любимите учители се пеели на живо от абитуриентите в съпровод  на китара. Тогава в почти всеки клас е имало поне по един китарист. След серенадата абитуриентите са били канени от своите вече бивши преподаватели на почерпка, която е изключвала алкохол. Във всеки град традицията е била различна. В по-малките градове серенадите на зрелостниците са се съхранили през годините, въпреки превратностите на времето.

В последния учебен ден завършващите взаимно надписвали за спомен белите си униформени ризи. Следвало е изпращането в двора на училището, където пред целия строй директорът прочитал своето напътствено слово. Правели се снимки за спомен, албум с посвещения. После абитуриентите манифестирали в колоната на 24 май не с ученическите си униформи, а с цивилни дрехи. До към началото на 70-те липсва обаче превърналото се по-късно в традиция събиране на цялата рода, за да се полее фактът, че детето е успяло да завърши средното си образование.

Година преди бала родителите започвали да търсят оригинален плат и обувки за своите деца. За тази цел ходели на екскурзия в ГДР, Чехия и Румъния.  В Бургас и Варна например се използвали връзки с моряците, които пътували до Италия, Франция, Англия, да им внесат нещо «по-така».
Безценни били познанствата с тексимаджиите или с хора работещи в чужбина. От провинцията най-често пътували до София, за да си набавят дрехите за балната нощ от ЦУМ, ЦНСМ, фирменият магазин на завод „Витоша”, заедно с други елементи от облеклото, като обувките и чантата.  През 70-те си било „гъзария” момчето да носи костюм конфекция от варненския завод „Дружба”, който бил най-реномирания производител на мъжка мода по това време. Любопитен факт е, че  след появата на филма „Сбогом приятели” през 1970 г., той става истински хит сред абитуриентите и много от девойките на бала са имали същите тоалети като на героините от филма.

В повечето случаи самите дрехи за празника се шиели специално. Не от желание да си различен от останалите, а просто защото конфекцията по магазините била дефицит.  За модели се ползвали, кройките от апокрифните списания ”Бурда” и „Некерман”, както и източногерманското „Прамо”. Популярните платове за рокли са били жоржет, тафта, шантунг, кадифе с тафта, гладко кадифе, естествена коприна и разни изкуствени и крепирани тъкани. През 60-те много актуално било в плата да има вградена сребърна нишка. През 80-те са били много на мода сребърните и златистите платове с втъкано ламе. Наблягало се е на бялото и на розово-цикламената гама.

В средата на 60-те години в деня на бала момичетата били облечени според тогавашната мода с дълги до коляното рокли, ушити от изкуствените модни немачкаеми полиестерни коприни, найлони и дидерони, рожба на новата химия. Косите им – вдигнати в класически кок или с тупирани прически за обем тип «купа сено». Момчетата носели тесни панталони «кюнци», яките на ризите били високи, а вратовръзките – тесни и дълги, тип «въже», съвсем като на кумирите им от «Бийтълс». Само в прическите не можели да докарат дължината на косата на своите идоли Джон Ленън, Пол Макартни и особенно на Ринго Стар, защото до последния ден били подстригвани старателно, според правилника на училището.
Абитуриентките балансирали за първи път в живота си на силно заострени обувки с ток над 10 см. Прическите били с букли, падащи до раменете, с втъкнати коронки от изкуствени камъни или цветя. И тогава девойките предпочитали белия и синия цвят. Задължително се шиело и манто за по-хладно време. Въпрос на чест за всяка уважаваща себе си абитуриентка било да се спретне в минижуп за бала. Гримът бил пестелив и ненатрапчив. Младите дами ползвали полските парфюми като «Бич Може» («BicMoze»), чийто основен аромат наподобявал на «Chanel 5» «MitsoukoGuerlaina». Други парфюми за времето били «Алиция» и «Беата». Те, заедно с крема «Нивея», се продавали през лятото на черно по плажовете от полски курортистки. Линията около очите се подчертавала с черен молив.

Под овациите на родители и приятели абитуриентите дефилирали по главната улица и се отправяли към най-представителния ресторант в града. Елитните гимназии си имали своите особености. Понеже момчетата в класа са били по-малко, са имали честа да бъдат  заобиколени от много девойки. Случва се да  съпровождат по няколко дами на бала плюс класната.

През 60-те и до края на 70-те още я е нямало практиката кавалерът да вземе момичето от дома му и да го отведе на бала. То в повечето случаи е нямало и с какво да го отведе – колите са били сравнително рядък лукс, а абитуриентите масово се придвижвали пеша до заветната дестинация. Въпреки това от края на 60-те  някои от абитуриентите използвали колите на родителите си, за да бъдат откарани до ресторанта. През 80-те това вече се превърнало в по-масова практика.
Баловете от онова време са  били доста по-скромни на фона на сегашните избухвания. През 60-те години в по-малките градчета те са се правели дори и в училищния стол. Основната част от събитието, разбира се се е случвало в ресторанта – обикновено най-хубавият в града. По масите се е леел алкохол, абитуриентите за първи път  пушели цигари, без да им се налага да се крият от своите учители. Вечерята е била ала Балкантурист, но на кой ли му е пукало за нея, важно е купона да е на макс. Празничната вечер е била съпътствана с непрестанни наздравици, правели са се снимки, а веселбата преминавала в танци и песни до зори… или докато не си тръгне оркестърът. Да, музиката най-често е била на живо, плочите са рядкост и пристигали от чужбина. Забранените през 1964 година у нас туист и рок енд рол се играели, но в поредица от народни хора. Музиката и песните на модерните за това време «Бийтълс», «Ролинг Стоунс» и Елвис Пресли се изпълнявали от музикантите в ресторанта на български език.

Музикалното оформление се състояло предимно от българска естрада. През 70-те Лили Иванова и Емил Димитров вече са на върха на славата си, популярни са и Йорданка Христова, Борис Годжунов и Богдана Карадочева. Тук-там по баловете се прокрадвали и любимата за младежите и девойките западна музика, които младите иначе не спирали да въртят в домашни условия на култовите магнетофони „Мамбо”. През 60-те абитуриентите танцували румба и по-бързите туист и шейк. Вихрели се буйни танци часове след полунощ. За доброто им настроение най-често се грижел най-добрия оркестър в града. Края на 70-те и 80-те вече е времето на диското. Звучали песни на «АББА», «Бони М», «Смоуки», «Блонди». На балната вечер в повечето случаи били канени всички учители, които са преподавали на абитуриентите. Изключително голяма гордост и признание за всяка абитуриентка било да бъде избрана за Мис Абитуриентски бал от своите съученици.

Имало ли е  Мистър не е ясно, пък и е имало случаи, когато всички момчета са изглеждали еднакво – с остригани нула номер глави след заповед на директорката, разгневена от издънка по време на бригада. Към дамите строгата педагожка би могла да е по-благосклонна като им разреши да пуснат по-дълги коси, за да се получат абитуриентските прически. През 70-те например безспорният хит в коафьорското изкуство е силно тупираната прическа тип „купа сено“ или „кошер“.
През 70-те освен в най-изисканите ресторанти на града, в по-големите градове абитуриентските балове се организирали и  в огромни помещения, които побирали випуски на няколко големи училища в града. Така например за тази цел в Бургас се ползвала спортна зала „Изгрев”, Младежкия дом, във Варна – ДКС, а в София зала „Универсиада”. През 80-те хит сред столичните зрелостници било да организират бала си в НДК.
В залите имало естради, на които се редували да свирят и пеят състави и поканени певци. За програмата идвали специално поканени известни певци и актьори. Артистичните програми били организирани от окръжните комитети на Комсомола, които са избирали гостуващите артисти и са им плащали за изнесената от тях програма.

Програмата на масовото веселие често обаче не завършвала в ресторанта. През 60-те за  старозагорските абитуриенти например е било популярно да изкачват през нощта стръмния хълм над града Аязмото и да играят хора на върха. Момичетата за първи път в живота си обували популярните тогава лачени обувки със 7–8-сантиметрови, тънки като игла токчета, затова слизането надолу било по чорапи. За щастие през 70-те на мода вече са били обувките с платформа. Софийските зрелостници обикновено завършвали купона в Борисовата градина (тогава Парк на свободата), пловдивчани се качвали на Альоша, а бургазлии и варненци посрещали зората на морския бряг. От средата на 70-те и през 80-те хит сред бургаските абитуриенти става Слънчев бряг. А през 80-те почти е нямало училище в града, което да не си организира т.нар. втора абитуриентска вечер в курорта. Шиел се и специален тоалет за нея. Някои успявали да влязат с връзки и в нощния Бар Вариете, намиращ се в лъскавия курортен комплекс. Когато призори всичко приклювало, младите хора развеселени се отправяли към спирката да чакат най-ранния автобус за Бургас.
След запомнящата се за цял живот вечер, абитуриентите нагазвали в бурното море на живота. Следвали матурите, казармата за момчетата, кандидатстването в университет за едни, сватба за други. Животът продължавал, но преминал на нов коловоз.

Източници: www.goguide.bg/ („Записки по българските балове” автор: Свилен Георгиев)
www.factor-bs.com/(„Абитуриентите на Бургас през миналия век”, автор: Соня Кехлибарева) и спомени за събитията от очевидци

Примата на българската естрада ! Лиляна Петрова, по-известна като Лили Иванова (БИОГРАФИЯ)

Лили Иванова е родена на 24 април 1939 г. в гр. Кубрат. Тя е кръстена на починалата си по-голяма сестра Лиляна. В кръщелното свидетелство е записана като Лиляна Иванова Петрова.

Родители на Лили Иванова са Мария Петрова Дамянова и Иван Петров Дамянов (р. 1904 г.). Майка ѝ е от с. Тетово, до Кубрат. Баща ѝ е чиновник в полицията и кметството в периода преди 9 септември 1944 г., което става причина впоследствие да бъде арестуван за повече от 3 месеца. По време на Втората световна война започва да се занимава с отдаване на автомобили под наем, а след това става шофьор. Майка ѝ по принцип не е работила, но при финансови трудности е ставала сервитьорка. Семейството има четири деца, всички от които са момичета, две от тях умират от скарлатина.

Родът на Лили Иванова по бащина линия се нарича Чокоите. Прабаба ѝ и прадядо ѝ са заможни българи, отглеждащи и търгуващи с коне, които първоначално живеят на територията на днешна Румъния, в Северна Добруджа. Впоследствие се преместват в русенското село Нисово. Баба ѝ и дядо ѝ са Мария и Петър. След брака си те заживяват в Кубрат, като ги наричали „нисовлиите“ – прозвище, с които са наричали по-късно както родителите, така и самата Лили Иванова. Те имат 12 деца. Собственици са на кръчма, където младата бъдеща изпълнителка понякога пее песни на посетителите. В тяхната къща живее по-късно и семейството на Лили Иванова. Баба ѝ и дядо ѝ по майчина линия са Марина и Петър.

Семейството на Лили Иванова обича музиката. Дядо ѝ и вуйчо ѝ – по майчина линия – свирят на цигулка много добре. Майка ѝ обича да пее популярни за времето си песни, макар и само вкъщи, а баща ѝ – руски песни.

Когато Лили е 7 – 8 – годишна, родителите ѝ и още няколко роднини събират пари, за да ѝ купят акордеон. Обаче, тъй като няма кой да я обучава, тя се опитва да се научи сама. В 4 – 5 – и клас тя проявява интерес към това да се научи да свири на пиано. Единственият пианист в Кубрат е другарят Чернев, който е на преклонна възраст. Лили тръгва на уроци при него, но успява да вземе само два урока, тъй като учителят ѝ умира. Малко по-късно тя започва да пее в училищния хор, където пеят всички деца. Въпреки хубавия си глас, тя счита това просто за част от обучението и не се замисля да се занимава с музика. Наред с това, още от първо отделение, тя тренира художествена гимнастика, като дори печели златен медал на Републиканското първенство в Русе през 1952 г. Световната музика, която има възможност да слуша, е предимно руска и италианска – тази, която се пуска по радиоточките или радиото.

През 1956 г. Лили Иванова започва да учи в Медицинския техникум за медицински сестри и акушерки в гр. Сталин (както тогава се нарича Варна) за медицинска сестра – престижна за времето си професия, а и техникумът е недалеч от Кубрат. Тя живее в квартира, намираща се на ул. „Шипка“, срещу тогавашното кино „Република“, а не в общежитие. В това кино има концерти популярната певица Ирина Чмихова, по чиято музика младата ученичка се увлича, но бъдещата изпълнителка не може да си позволи билет, а я вижда на живо едва по-късно в Кубрат. Първите данни за изяви пред публика на Лили Иванова са от 1956 – 57 г., когато тя изпълнява популярни песни на организираните в техникума „вътрешни фестивали“, за което свиделства Жени Стоилова, класната ѝ ръководителка. Под ръководството на учителя по музика Христо Иванджиков[2] Лили Иванова също участва с пеене и свирене на акордеон в малки непрофесионални състави, т. нар. „агитки“, които изпълняват руски песни пред моряци, в други училища и при различни тържества, като така си спечелва известността на местна певица. Сред песните, които тя слуша от турски радиостанции (тъй като не се излъчват в България), са „Ganz Paris träumt von der Liebe“ на Катерина Валенте и „Arrivederci Roma“, които пее на училищни прояви.

След завършване разпределението ѝ за работа е за психиатричната болница в гр. Бяла, но с ходатайството на баща си, около 1959 г., младата медицинска сестра започва работа в болницата в гр. Кубрат. В града има читалищен хор, в който тя се изявява, а и колегите ѝ също знаят, че тя обича да се занимава с музика. От спомените на нейния началник д-р Иван Кирчев става ясно, че тя е записвала текстове на български, сръбски, немски, италиански и испански песни, а дори и че е запявала на възрастни пациенти.

Насочване към професионалното пеене
Лили Иванова твърди, че поредица от малки знаци са я подтикнали към това да пожелае да се занимава сериозно с пеене. Единият е случайно дочут разговор между бъдещия ѝ съпруг и негов колега, че тя има талант и би могла да добие известност и пари от музика. Друг знак е окуражаващо предсказание на ръка от възрастна циганка. Трети знак е силното впечатление от изпълнението на песента „Камино“ от певицата Ирина Чмихова на концерт в читалището в Кубрат. Лили Иванова моли певицата да ѝ даде текста на песента, тя ѝ казва, че ще го направи, когато се прибере в София, но така и забравя да го направи. Текстът бива свален от нейни приятели, които са направили любителски магнитофонен запис на концерта и така тя разучава песента.

Изпълнителката научава, че за да може да се занимава сериозно с музика, ѝ е нужна т. нар. „категория“ (документ, удостоверяващ изпълнителски умения), поради което започва за около две седмици да пее в цигански оркестър, свирещ в ресторант в Кубрат, а след това, на прослушване от комисия в Русе, получава „трета категория“ за певица. По това време тя осъзнава, че има глас за сцена, което ѝ дава увереност да потърси професионално развитие в София. Родителите ѝ са против, поради лошото мнение за артистите, но тя е решена да отстоява целта си.

През 1960 г., докато все още работи като медицинска сестра, Лили Иванова пътува два пъти до София, за да опознае какви възможности за реализация би имала. За второто посещение си взема два дни отпуск и посещава бюро „Естрада“ (да не се бърка със сектор „Естрада“ на Концертна дирекция) с желание за изява, но не знае, че тази институция отговаря само за назначенията в ресторантите. Оттам ѝ предлагат да пее в ресторант „Сините камъни“ в Сливен, но тя отказва.[5] Така и не се свързват с нея до следващия ден и поради липса на друго предложение, тя се прибира обратно в Кубрат. Впоследствие трупа пътуващи музиканти чуват за таланта ѝ и предлагат да се присъедини към тях. Те обикалят читалища и театри, за да изнасят безплатни концерти пред работници. Длъжността ѝ е държавна с хонорар по 5 или 8 лв. на концерт. Певицата обаче не е удовлетворена от нивото и напуска както групата, така и работата в болницата.

Точно в този период Лили Иванова се запознава и омъжва за първия си съпруг – Георги Павлов[6], който е бил разпределен в с. Завет, недалеч от Кубрат. Сватбата е в изключително тесен кръг – присъстват едва четирима души. Тъй като разпределението му изтича, техният съвместен живот започва в къщата на родителите му в Перник, но бракът им не просъществува дълго, поради битови трудности и неразбирателства със свекърва ѝ, която не одобрява певческата ѝ кариера. По време на брака си и живота в Перник тя по-често има възможност да пътува до София и да проучи възможностите за по-нататъшно певческо развитие. Поради неуредиците в брака си, не след дълго тя решава повече да не се връща в Перник, а по-късно (около 1964 г.) иска и развод.

Начало на кариерата в София
През 1961 г. певицата решава окончателно да се премести в София. Чрез Лидия Станчева, завеждаща сектор „Естрада“ на Концертна дирекция, урежда прослушване при пианиста на Ирина Чмихова Евгени Комаров. Той предлага помощта си в избора на репертоар и тя започва уроци при него, но бързо ги прекратява, тъй като той ѝ преподава руски романси, в които тя не желае да се развива. През този период за около 4 години живее в хотел „Родопи“, тъй като не разполага с квартира. За да осигури престоя ѝ в София, пари ѝ праща първият ѝ съпруг, а получава подкрепа и от Лидия Станчева.

От Концертна дирекция включват певицата в турне, наречено „Естрада за всички“, в което участват фолклорни изпълнители с ръководител на оркестъра Стефан Демирев, трио „Устни хармоники Олимпия“ и др. Обичайна практика от този период е Концертна дирекция да ангажира изпълнителите в множество сборни участия, в които различни певци участват с по една или няколко песни в рамките на представления от типа на вариететна програма, в което се включват и фокусници и танцьори. През 1962 г. певицата е включена в концерт на Вили Казасян и неговия състав „Студио В“ в концертна зала „България“. Основните ѝ участия през този период са като подгряваща певица в участията на оркестър „Мелодии“, в които утвърдените имена са Емил Димитров и Мария Косева. Те пеят в сградата на БИАД и из страната. Първото турне на певицата извън България е в Румъния заедно с този състав. Тя обаче е силно огорчена от атмосферата, тъй като има някои личности напрежения, недооценяване и неприятности в групата, което води и до разделянето ѝ с тези музиканти.

Лили Иванова продължава работа с групата на Здравко Радоев и продължава обиколките из страната с певицата Грета Ганчева, фокусника Орфи, имитатора Христо Минчев (Пилето), народните певци Борис Машалов и Йонка Кипчева. Здравко Радоев, като син на композитор, вижда заложбите на певицата, напътства я професионално и я насочва да слуша песните на Кони Франсис (Connie Francis), Рита Павоне, Доменико Модуньо, Ела Фицджералд, Далида, Шърли Беси и др. По това време Лили Иванова има връзка с музиканта и живее с него около 3 – 4 години. В този период певицата на два пъти по време на нейни турнета из страната се сблъсква със сериозни здравословни проблеми, които налагат две операции, които не ѝ позволяват да има деца в бъдеще.

През 1964 г. в зала Универсиада има концерт шведската рок-певица Джейн Сверт и групата „Северните тигри". Лили Иванова пее в първата част на концерта, за първи път пред такава голяма публика. Първата вечер обърква текста (който не е репетирала с оркестъра), което я разстройва и тя напуска сцената. На втората вечер изпълнява песента „Лунни лъчи“ на Йосиф Цанков от репертоара на Мими Николова и една бърза румънска песен. Публиката я приема изключително радушно, което допринася за първи път по-сериозно да се заговори за изпълнителката и тя да добие по-широка известност.

Първи записи и популярност
Успехът в зала Универсиада дава възможност на Лили Иванова да започне работа със собствена група и нейната музика да стане по-централна част при участията. В репертоара ѝ вече влизат български песни, първата от които, написана специално за нея, е „Витоша“ по музика и текст на Емануил Манолов. Тя пее и „Морското момиче Варна“ на Димитър Вълчев. Също така изпълнява песни на италиански език, както и песни на Ела Фицджералд.

През 1964 г. следва второ турне в Румъния. Ангажиментите ѝ са основно в ресторанта на хотел „Амбасадор“ и бар „Мелодия“, с оркестър, ръководен от Здравко Радоев. В Букурещ бързо добива популярност сред публиката, като същевременно е забелязана от видни румънски музиканти (например композитора Хория Мокулеску, пианиста Колан, басиста Джони Радикано), което ѝ осигурява покана да запише грамофонна плоча. Преговорите имат плодотворен завършек и звукозаписната компания „Electrecord“ издава първата плоча на певицата (това е и първата дългосвиреща плоча на български изпълнител, тъй като тогава тази технология не била позната в България). Плочата е дългосвиреща, казва се „Lili Ivanova – Recital“, съдържа 8 песни, две от които на български език, и е първата дългосвиреща плоча на български изпълнител. След издаването на записите, с цел популяризиране на албума, изпълнителката има изяви в театър „Константин Танасе“ с голям оркестър, където преди това Леа Иванова с песента „Лалето“ вече е пожънала успех. Кавър версията на Лили Иванова също се приема много добре. Периодът, за който певицата остава в Румъния, е половин година. През това време тя е очарована от отношението на музиканти и публика към нея.

Следва покана от оркестър „Балкантон“ за концерт, който да бъде излъчен по югославската телевизия. В Белград Лили и музикантите са посрещнати от български оркестър, начело с потомствения музикант, пианиста Иван Пеев. Между певицата и пианиста бързо пламва любов, започват връзка и той ѝ предлага брак. След като Хачо Бояджиев става директор на Концертна дирекция, той нарежда на оркестъра да се върне в България за турне в България, в което участва и Лили Иванова. Малко по-късно, на 15 март 1965 г., двамата сключват брак (втори за изпълнителката). На тържеството присъстват само трима души, най-близки приятели. В биографията си от 2009 г. певицата нарича Иван Пеев „единствената (ми) любов“. След сватбата си те заминават на турне в СССР.

В този период е издадена наредба, която задължава певците да пеят на български език. Това поставя Лили Иванова в неблагоприятна ситуация, тъй като тя все още няма богат български репертоар. Решава да помоли Йосиф Цанков да ѝ напише песен. Той композира „Събота вечер“ (1965), но тъй като Лили Иванова все още е неутвърдено име, композиторът за първи път лично отива в радиото да провери как се получава звукозаписът на неговата песен. Харесва изпълнението и двамата се сприятеляват. След като Лили Иванова се връща от турнето си в Съветския съюз, песента вече е хит.

Популярността на Лили Иванова се разраства след средата на 60-те години благодарение и на навлизащата тогава в дома на българина телевизия. Лили Иванова и Емил Димитров са най-често сниманите от телевизията български певци. През 1964 г. Хачо Бояджиев снима във Видин 3 нейни песни. Особено популярно става заснетото видео към песента „Събота вечер“, в което певицата управлява валяк, докаран от Перник на собствен ход за една седмица. С тях е фотографът Иво Хаджимишев, който заснима фотосесия, от която е избрана снимката за обложката на първата ѝ българска плоча.

През 1965 г. певицата се снима в игралния филм „Неспокоен дом“ на режисьора Рангел Вълчанов, в който в кабаре изпълнява песента „Cuore (Сърце)“ на Рита Павоне.

Първо международно отличие. Кариера до края на 60-те години
През 1966 г. в Братислава, Чехословакия Лили Иванова се явява на първия си международен конкурс. Песента, с която участва, е „Адажио“ по музика на Ангел Заберски и аранжимент на съпруга ѝ. Фаворитът на журито е Карел Гот и въпреки претенциите на чешката страна за първо място на техния изпълнител, българската певица има повече точки, което ѝ печели и трите награди „Златен ключ“ – за най-добър изпълнител, за най-добра мелодия и текст. Конкурсът се предава на живо по телевизията, което ѝ носи признанието и уважението на международната публика. След конкурса от унгарската телевизия се свързват с водещия на българската делегация с молба още на следващия ден Лили Иванова да пее по унгарската телевизия. Действително на другия ден изпълнителката е в Будапеща и представя и там песента си. Победителката на следващата сутрин се връща в България, за да пее на провеждащия се през това време конкурс „Златният Орфей“ в Слънчев бряг. Там обаче е забранено да се съобщава и коментира за спечелената награда, което огорчава изпълнителката.

През 1966 г. Хачо Бояджиев снима около 30-минутен телевизионен „портрет“ на певицата, в който тя изпълнява своя музика. По-късно същият режисьор снима българо-румънската програма „Ало, София, тук Букурещ“.

През 1967 г. Балкантон издава втората дългосвиреща плоча на Лили Иванова – „Уличката малка“. Следва турне в Куба, като с нея пътуват и група оперни певци, сред които Юлия Винер-Ченишева и Павел Герджиков. Там Лили Иванова пее на редица концерти, включително и в хаванския театър „Амедео Роланд“.

През 1968 г. певицата за пореден път има голямо турне в СССР, обикаляйки Москва, Ленинград, Киев, Рига, Алма Ата, Новосибирск. На „Златния Орфей“ през същата година Лили Иванова представя „Лунната соната“ на Ангел Заберски. Участва и в IX Световен фестивал на младежта и студентите, както и на фестивал в Барселона с Бисер Киров, където печели отличия.

През 1969 г. се явява на третото издание на фестивала за грамофонни плочи и музикални издания с над 1 милион копия, където печели „Трофея на Мидем“. Същата година излиза албумът ѝ „Камино“.

Кариера през 70-те години
През 1970 г. Лили Иванова отново се конкурира с чеха Карел Гот на фестивала в Атина, а сред другите силни изпълнители е германецът Бен Крамер (Ben Cramer). Със състезателната песен „Звезда“ на Ал. Йосифов тя печели златната плоча. На фестивала в Атина присъства директорът на международния фестивал на естрадната песен в Рио де Жанейро. Той кани българската изпълнителка, като пожелава преди певицата да потегли към Бразилия, да снима филм с 12 песни в Лисабон, което тя прави. В Рио тя пее на стадион „Мара Казиньо“, побиращ около 30 000 души. Публиката яде, пие и е крайно невъздържана (включително има сбивания), но въпреки това тя утихва, когато певицата запява песента „Реквием“ на Ал. Йосифов. Впоследствие е отличена и с награда.

За изложението в Осака Експо-70 японската страна харесва песента „Панаири“, но желае да пее Йорданка Христова. Лили Иванова обаче не разрешава друг да пее песента ѝ, в резултат на което Тончо Русев и директорът на „Златният Орфей“ Генко Генчев уреждат Лили Иванова да отиде. В делегацията е и Борис Гуджунов. На изложението те три пъти дневно дават малки представяния. Японският импресарио, виждайки възможностите на българите, кани певицата на участия в нощни клубове и открити летни театри, а впоследствие – и на осем големи концерта в Токио, Осака, Нагасаки и Хирошима.

В началото на 70-те години Лили Иванова прави редица концерти в Турция заедно с нейния колега Борис Гуджунов и оркестъра на Иван Пеев. Имат редица изпълнения в Истанбул и страната. Поради успеха им турски импресарио ги кани за бъдещи участия. Почти през цялото им пътуване техни спътници са популярните в родината си певци Фюсун Йонал (Füsun Önal), Танжу Окан (Tanju Okan), Аджа Пекан (Ajda Pekkan), с която се познава от съвместно участие в Барселона, и актьорът Йостюрк Серенгил (Öztürk Serengil). Групата е под постоянния интерес на пресата, която често публикува репортажи за тях.

През 1970 г. Лили записва албумът „Този свят е тъй прекрасен“, на следващата година – двете ѝ дългосвирещи плочи „Обичам те“, а през 1973 г. – „Вечност“ и „Панаири“.

След известно прекъсване, след 1971 г., изпълнителката отново става честа участничка в телевизионни постановки и програми на Хачо Бояджиев. Българската национална телевизия осъществява няколко филма за изпълнителката, като първият е „Аз съм Лили“ от 1974 г.

През 1973 г. Лили Иванова, заедно с Тончо Русев, посещават фестивал в Чили, Виня дел Мар. Тя пее на 24-хиляден стадион. Първата вечер публиката се опитва да прогони певицата с викове „Вън, комунистическа кучко“. Троен кордон разделя изпълнители и почетни гости от гневната публика. Изпълнителката, придобила опит от Рио де Жанейро, не помръдва от мястото си, запява и в силната част на песента си успява да накара публиката да утихне, а на финала я аплодирана бурно. Там с „Панаири“, „Обичам те“ (преведена от Хулио Алегриа, тогавашен посланик на Чили в София) и „Камино“ печели голямата награда за изпълнение.

Същата година посещава Париж за Втория международен конкурс за поп песни и изпълнители „Гран при“, откъдето също се прибира с награда. На „Златният Орфей“ през същата година Лили Иванова се запознава с гостуващия Хулио Иглесиас, а на следващата 1974 г. печели „Голямата награда за изпълнител“.

Третият съпруг на Лили Иванова е Янчо Таков, син на партийния функционер от управлението на Тодор Живков Пеко Таков. Кумове са им Людмила Живкова и съпругът ѝ Иван Славков. Бракът не просъществува дълго. След развода (около 1975 г.) на изпълнителката са създадени проблеми с намирането на участия.

През 1975 г. е издадена първата биографична книга за певицата – „Нашата Лили“, съставена от Ивайла Вълкова и Марин Бончев, съдържаща множество фрагменти – спомени на нейни колеги, приятели и почитатели.

В средата на 70-те години Здравко Радоев ръководи оркестър „Маковете“, с който пее Лили Иванова. В оркестъра се включва като допълнителен китарист и певец Асен Гаргов, с когото певицата започва лична и професионална връзка, която продължава 16 години.[19] Поради неразбирателства се сформира нова група, водена от Гаргов, но тъй като през този период певицата се развежда с третия си съпруг (който има влияние), тя половин година има трудности да си намери нови участия. След молба за съдействие пред високопоставения генерал Илия Кашев, тя и оркестърът отново биват ангажирани. С Асен Гаргов се правят турнета в СССР и Израел.

През 1975 г. се записва албумът „Танго“, на следващата година – „Стари мой приятелю“, а на по-следващата година – „Гълъбът“ и „Песни от Александър Йосифов“. През 1978 г. записва дуетния албум с Асен Гаргов „Животът ни събира, животът ни разделя“. През 1979 г. се появява двойният албум „Моят град“.

Кариера през 80-те години
През 80-е години Лили Иванова има множество участия в Източна и Западна Германия. През 1981 г. участва в развлекателното предаване „Вечер в светлината на прожекторите (Abends im Rampenlicht)“ на германската телевизия DFF, където се представя заедно с Дорит Геблер, Ролф Херихт и Хелена Вондрачкова.[20] В средата на 80-те години театралният режисьор Фолкмар Нойман кани Лили Иванова за изяви в берлинския „Фридрихщадтпаласт" (Friedrichstadt-Palast). Тъй като в репертоара ѝ липсват подходящи песни, за кратък период от време тя подготвя англоезични песни, както и песни от българския ѝ репертоар, но преработени на немски език. За нея пишат песни авторите Клаус Мунро, Ралф Арни, Арнолд Фритцш, Герхард Зийбхолц, Хорст Крюгер, Михаел Хансен и Дитер Шнайдер. Певицата постоянно пътува между двете държави, и в периода 1986 – 1991 г. разчита основно на ангажименти в Германия. Там тя се изявява на много места, включително и в шоу-програми като „Шареното котле“, и в нощни клубове, като от 1984 до 1990 г. има повече от 1600 участия на живо в ГДР. През 1987 г. певицата е официалният културен посланик на България по време на честванията на 750-годинината на Берлин. След настъпването на икономически трудности в Германия и намаляването на ангажиментите, изпълнителката се връща окончателно в България.

През 1981 г. излиза албумът „Предупреждение“ и немскоезичният „Kein Film War Schoner“, на следващата година – „Щурче“, а през 1983 г. – дуетният албум с Асен Гаргов „Сърцето те избра“. През 1984 г. се появява двойният албум „Искам те“. През 1986 г. се появява албумът „Лили 86“, на следващата година – „Ти ме повика“, а през 1989 г. – „Тежка сватба“. Последните песни, написани от Асен Гаргов за Лили Иванова – „Необяснимо е“ и „Студ“, са записани в албума „Тежка сватба“. Впоследствие Асен Гаргов забранява на Лили Иванова да изпълнява всичките му песни, написани за нея.
/Използван е текст от Уикипедия/

Маратонки Ромика, дънки Панака и модата по времето на Бай Тошо


Със сигурност сте виждали по новините как на Черния петък стотици американци чакат нетърпеливо пред магазините и веднага щом отворят вратите, те буквално щурмуват стоките, като често пъти се стига до бой и скубане на коси само заради някоя рокля, пише в свой коментар сайтът Flashnews.bg.

Препълнени са изглеждали някога магазините  у нас, но не на Черен петък, а щом някъде се понесяла мълвата, че са заредени дънки или маратонки Ромика.

Или пък така дефицитните чорапогащници. С тези спомени ви връщаме към времената на соца, за да открехнем гардероба на българите и да си спомним как се обличахме при Бай Тошо. Времето, в което българките десетилетия наред гледаха с влажни очи страниците на немските списания като „Некерман“ и „Бурда“ и си правеха прически със захарна вода вместо лак за коса.

Най-общо модата в България преди демокрацията може да се раздели условно на два периода – ранния комунизъм и късния социализъм.В първия период на жената се гледа като на равна другарка, целомъдрена работничка и добра домакиня. С идването на комунизма външния вид и на двата пола започва да се унифицира, а дрехите се предлагат под формата на масова конфекция.Ловим бримки

Едва ли има някой, роден преди 1990-та, който не е срещал този чудат надпис. За днешните жени е напълно нормално щом им се скъса чорапогащника моментално да го изхвърлят. Но, някога купуването на нов хич не е било лесна работа, по простата причина, че просто са липсвали от рафтовете по магазините.

Зареждането с чорапогащници се превръщало в истинска истерия, съпроводена с писъци и дърпане на коси ако някоя другарка заграби повече от така дефицитната стока. Затова копринен или чорапогащник от креп найлон били сред най-обичаните подаръци за 8-ми март, често давани на жените в колектива от мъжете или началниците. И когато се пуснела бримка, просто отиваш да ти я „уловят“…В разгара на комунизма късите поли стават абсолютно табу, а на момичетата, които си позволят да покажат бедра се биели печати, които не могат да бъдат изтрити седмици наред. На плитките тип конски опашки също не се гледало с добро око, дори на тези модерни момичета им излиза име – наричат ги зози. Техният мъжки аналог са суингите, които носят ризи и тесни панталони, които според комунистическата власт са символ на „упадъчната западна култура“.

Макар, че по време на социализма у нас не е имало особено голямо разнообразие на облекла, модата все пак не е била нещо непонятно.

Особено към 80-те години, когато партията решава, че за да противодейства на западното влияние, НР България трябва да създаде собствени модни тенденции.За да бъдат възпитани определени вкусове в обществото се впряга тогавашното ЦНСМ – Център за нови стоки и мода. Откриват се дузина модни предприятия като „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“ и т.н. Но, те шият предимно и само за износ и на ишлеме. Малкото дрехи от конфекцията, които се пускат в магазините, се разграбват за секунди. По това време нелегалните шивачници процъфтяват, защото българките масово си поръчват костюми по модели от „Бурда“ или „Некерман“, ако разбира се са

Маратонките Ромика и дънките Панака – емблемите на соц модата

В онези времена по „Корекомите“ са се продавали дънки Rifle, Levi’s и Wrangler. Но, както е добре известно не всеки е можел да пазарува във валутните магазини, преди всичко поради липсата на долари.

Като алтернатива на вносните дънки, в луковитската шивашка фабрика започват да се шият джинси българско производство под марката „Панака“. Правят се от грубоват дънков плат, имат месингови копчета и прословутия месингов ключодържател-отварачка.


Но, дори и тези дънки се оказват дефицит и не стигат за всички мераклии, искащи да бъдат модерни – създава се черен пазар, на който така желаните джинси се продават или с връзки, или на двойна цена.

Свои дънки произвежда и софийския завод „Рила“.

Но, какво бяха по онова време дънките без чифт маратонки?


Първите български спортни обувки излизат на пазара през 80-те години под марката ROMIKA. Собствениците на така желаните маратонки са обект на истинска завист, защото сдобиването с тях отново става предимно с връзки. По това време повечето деца просто ходят с прословутите сини гуменки.

През 1984-та младия дизайнер Васко Василев получава поръчка да изработи колекция, която е ориентирана към младежта. В родното му Елхово по това време работят две модни къщи – „Яница“ и „Невен“. Намира залежал стар плат, от който се ражда прословутата колекция „Студио В2“, за която и млади и стари се редят на километрични опашки пред ЦНСМ и магазините в страната.


Модата на шушляците

Шушляковите якета също са една от емблемите на соц модата. Към средата на 80-те се появяват и анцузи „Kappa“, също шити на ишлеме.


Малко хора ще си спомнят вероятно, но няколко години преди това у нас започват да се правят и маратонки по лицензи от „Пума”, „Адидас” и „Трейнинг”.

Завода за конфекция "Витоша",1981 г


Как Лили Ивановна стана най-известната певица на българската поп сцена


Лили Иванова е родена в българския град Кубрат на 24 април 1939 г. Баща ѝ Иван Петров Дамянов работи в кметството, а майка ѝ Мария Петрова Дамянова е домакиня. Лили Иванова завършва Медицинския факултет във Варна през 1959 г. и работи само една година като медицинска сестра. 

Талантът ѝ е открит за първи път в работническия хор, в който пее.През 1963 г. в Румъния излиза първият ѝ албум на винил, записан от звукозаписната компания Elektrecord, а изпълнението ѝ предизвиква сензация и тя е поканена в румънската държавна телевизия.


Първата ѝ песен е “Витоша”, с музика и текст, написани от Михаил Манолов. През 1964 г. излиза песента “В събота вечер” на известния тогава композитор Йосиф Цанков, с текст, написан от Димитър Василев.Първата си международна награда, “Златен ключ”, получава в Братислава през 1966 г. за “Адажио”, написано от българския композитор Ангел Заберски. Следват многобройни победи в други международни конкурси и певицата успява да спечели множество международни награди по целия свят.


Третият ѝ албум “Пее Лили Иванова” е издаден в Москва в студио “Мелодия” през 1968 г. През тези години кариерата ѝ в Русия расте с впечатляващи темпове, както и медийният интерес към личността ѝ. Същата година звукозаписната компания “Балкантон” издава албума ѝ “Camino”, като едноименната песен се превръща в емблема на цялата ѝ бъдеща кариера.От 1975 до 1991 г. пее в дует с партньора си Асен Гаргов, певец и композитор. Заедно записват албуми и изнасят концерти.


Лили Иванова выступает на сцене более 50 лет и записала более 600 песен в 35 альбомах, многие из которых были удостоены “Золотого граммофона” в Европе.


В 1997 году Международная женская ассоциация номинировала ее как одну из самых популярных женщин 20 века, а в 1998 году Лили Иванова получила высший орден Фонда Святителя Николая Чудотворца в России.През 2005 г. песента ѝ “Camino” е класирана на 40-о място в престижната класация на Sony Ericsson World Enduring Hits.


На 11 май 2006 г. получава звезда на българската Алея на славата в София.


През април 2009 г. излиза автобиографичната книга на Лили Иванова “Истината” (на български: Истината), издадена от младия журналист и талантлив писател Мартин Карбовски, в която тя описва своя житейски път от детството до триумфалното си представяне на Олимпиадата в Париж през януари 2009 г.


През 2013 г. Лили Иванова записва нови песни на руски език по текстове на поета Иля Резник, а по-късно участва в юбилейния му концерт в Кремълския дворец в Москва.

Най-известния трудовак в строителни войски е бил Тодор Живков

Създаването на Строителни войски е дело на Александър Стамболийски. Всъщност тяхното възникване е по необходимост тъй като съгласно убийствените клаузи на Ньойския договор нашата армия е силно ограничена и младите момчета не могат да служат в редовната армия, което налага алтернативни решения. Така се ражда идеята за създаване на Трудова повинност - на книга военно формирование в което се получава минимално военно обучение и се участва с физически труд в изгражадане на големи обществени обекти - пътища, язовири и други.

Твърде скоро се оказва, че идеята е неочаквано добра и финансово затруднената държава се сдобива с безплатна работна ръка, а младите хора отбиват военната си служба /тогава това е било въпрос на чест/. Създаването на Трудова повинност предизвиква обществено недоволство, както поради ограничаването на човешките права, така и заради пряката намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни виждат в Трудовата повинност опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия, затова те са и обект на чести инспекции. В първия трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. По примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на строителните войски, изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др. След отпадане на ограничителните клаузи на Ньоския договор през 30-те години, трудовата повинност не е закрита, а след 9 септември 1944г. получават нов тласък в развитието си. Най-известния трудовак е Тодор Живков.

Човекът, управлявал държавата почти 35 години, е войник в Трудова повинност през 1935 г. Служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която по това време изгражда пътища за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило. След като отлага с една година влизането си в казармата, 24-годишният "прогресивен младеж" Тодор Христов Живков отбива воинския си дълг от 10 май до 19 октомври 1935 г. Тогава трудоваците са служили по 8 месеца. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни.  За останалите 81 дни бай Христо, баща му, го откупува. В официалните биографии тези факти липсват. В мемоарите си Живков пише, че е влязъл в казармата през 1936 г., и то в Школата за запасни офицери. Там обаче остава само десетина дни, защото "полицейското ми досие плътно вървеше след мене и определяше битието ми, в това число и войнишкото..." Любопитното е, че Живков никъде не споменава за битността си на трудовак. Във всичките юбилейни албуми, издавани след 1944 г., трудовашката му снимка липсва. През 1954 г. войските преминават на самостоятелна стопанска сметка и са подчинени на Министерския съвет, а през 1969 г. трудовата повинност се преименува в Строителни войски. Създава се ГУСВ. Към 1989 г. строителните войски се състоят от 7 дивизии /2 в София, Плевен, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив/, като всяка от дивизиите се командва от генерал. Материалната база е на изключително високо ниво /става въпрос за строително-монтажната част/, а финансовото положение на Строителни войски е цветущо.По време на комунистическия режим СВ се комплектоват основно от средите на етническите малцинства (цигани, турци и др.), както и от български младежи с неблагонадежден произход(криминално проявени лица и политически неблагонадеждни ).

Строителни войски имат и една социална функция - там хората от циганското малцинство са придобивали някакви трудови навици и така хем се е спестявало усилието да им се търси място в редовната армия, хем са се научавали на занаят. Положен е наистина огромен труд /независимо на каква цена/ и редица инфрастуктурни проекта са осъществени много по-бързо и по-евтино именно благодарение на "трудоваците". От друга страна коренно се променя личния трудовашки състав. Ако  няколко години след 1944 г. той е съставен от младежи от малцинствата, впоследствие се превръща в най-атрактивното място за лека служба. И в тях започват да идват синове с известни фамилии. Но това е по-късно - заедно с развитието на социализма.Утвърдили се като най - мощната строителна организация в НРБ, по време на управлението на Иван Костов СВ са закрити по искане на европейските институции, тъй като са се третирали от тях като форма на принудителен труд. После се девоенизират, преобразуват се в еднолично акционерно дружество с държавно участие и започват далаверите с техните имоти, които не са стихнали и до днес.

Строителните войски в своята почти 80 годишна история се утвърждават като най - голямата и най-силна национална строителна организация в България. Хилядите строителни обекти, представляващи основата на националната инфраструктура, изградени с високо качество и с отлична организация на строителния процес, са гаранцията за техния успех и авторитет. Хиляди километри магистрали, железопътни линии, водопроводи, мостове, тунели, летища, заводи, електроцентрали, административни и представителни сгради са резултат от интелектуалния и физическия труд на хиляди инженери, строители и специалисти. Когато се говори за строителни войски не бива да се забравя и прословутия им ансамбъл създаден през 1949 г. Почти няма известен днес музикант, който да не е бил в униформата на войник от СВ. А самите музиканти са били инструктирани, ако някой империалистически враг ги пита какво е това АСВ, да не казват, че е Ансамбъл на Строителните войски, а че е Ансамбъл "Софийски вечери". О, времена, о, нрави!

Реализирани обекти

Тунел "Козница"
Най-големият на Балканите с дължина 5801 м. Завършен е на 21 декември 1952 г. Изградени са километри шосета и жп линии в транспортната инфраструктура на страната.

Мостът на дружбата
Русе – Гюргево
Най-големият от всички мостове по река Дунав. Заедно с подстъпите е дълъг 2008 м, а от арка – 11 км и 8 м. Изградена е Карабоазката дига край Дунав, която предпазва низината от реката.

Добруджански район
От 1951 до 1956 г. са изградени 6 напоителни канала с обща дължина 118 км, 20 малки язовира, 11 помпени станции, 81 водни кули, 283 шахти за вода, 417 обществени чешми, 520 селища са водоснабдени, прокарани са 263 водопровода.

Помпена станция край село Гетманци, Видинско
Най-голямата на Балканите. Изхвърля вода на 28 м височина и се разпределя по 200-километрови канали. Напоява над 220 хил. дка земя. Едновременно се работи по 5 язовира и три водноелектрически централи.

Водоснабдяването на Черноморието от Варна до Китен, Джерман - Скакавица
В периода 1957-1960 г. са положени 800 км водопроводи. Войските изграждат  водоснабдителната и канализационна мрежа в много градове и села.

Металургичен комбинат "Кремиковци"
Въпреки настоящата му слава той е един от знаковите обекти, изпълнени от Строителните войски. Такива са и заводите в Девня, ТЕЦ "Марица-изток" 1, 2 и 3, АЕЦ "Козлодуй", Нефтохимическият комбинат край Бургас, минно-обогатителните комбинати "Елаците", "Асарел", "Медет" и още много други.

Родопски минен басейн
Има над 170 обекта. За 2 години от 1956 г. за изградени хотел, профсъюзен дом, болница, дом на културата, хлебозавод, банка, 112 блока с 5150 апартамента и 8 общежития с 1800 легла.

Жилищни комплекси и градчета в градовете
Построени са хиляди жилища във всички по-големи градове. Към тях - и необходимите за населението социално значими сгради и съоръжения като болници, училища, детски градини.

Телевизионната и УКВ кула на връх Ботев
Строени са при изключително тежки условия и за много кратки срокове.

Шосето Шипка - Габрово
Построено през 1927 г. от цар Борис III, който награждава началниците и войниците за добрата им работа. През следващите години са построени хиляди километри шосета и жп линии, най-вече в планинските райони и отдалечените села и малки градчета.
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен