Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Родната казарма. Показване на всички публикации


Майка ми проля реки от сълзи от страх за него-но беше напразна тревогата за него.

Първият ми братовчед служи в София вътрешни войски , пазеше президентството и посолствата ( по време на Ж. Желев) изкара кошмарна служба и беше на на ръбът на силите си психически.

Бившият ми съпруг - той беше най - добре ,защото служеше в трудови войски ,през седмица награди за добра работа и си беше отпуск в къщи , така че много е относително кой къде и кога е служил, защото тримата служиха по различно време и при различен строй и съответно спомените и преживяванията от службата им бяха различни.

Какви са вашите спомени или такива които са ви разказвали служилите по-времето на соца в НРБ? Ще се радваме да ги споделите в полето за коментар

Инна Узунова



А онези поделения във Странджа? Как цинтите се впиваха в плътта!Как стръвно гълтахме казармената манджа!


Очакваха ни старите войници като в опашките за топъл хляб.Нареждаха ни локвите да пресушаваме с лъжици. С нас правеха това, което правили са с тях.

     


До кръста голи виззарядките пробягвахме до десет километра...Ти помниш ли? Спомни си, мили дядка! И престани осополен да креташ!

     


По бронята на танка се залепяхме като вендузи по гърба на монахиня.По куполите плъзгахме подметките.Ах, зимата тогава беше зи.С гъбини се въртяха офицерите.Пести снарядите! – нареждаха.

     


Те, звездораменните цербери,за уволение убиваха надеждата.Отиваш в отпуска след осемнайсет месеца.Заплатата ни беше 10 лева.

     

Тежеше загорялото ни семе...Но никога не бяхме вече ревльовци!Вижте още:Триъгълникът на смъртта: Грудово-Елхово-Звездец

     

Веселин Д. Делчев


Роден съм в едно от селищата, които според казармената митология образуват т. н. "Триъгълник на смъртта". Баща ми не беше военен, но имаше много връзки сред офицерите. Година преди да отида войник, той ме попита като какъв искам да служа. Искам да съм офицер – отговорих без замисляне.

    

– Офицер се става с повече учене и с по-малко учене. Ти не си от много ученолюбивите, та трябва да те пратя в ШЗО-то. Ще те уредя да да станеш старшина-школник с някоя скатана специалност.

    

Така и стана. Изкарах школата в Плевен. Станах "фазан" и пак опрях до връзките на баща ми. А той беше толкова "гъвкав", че ме разпределиха за поделение в родния ми град. Спях си вкъщи и ходех да отбивам военната повинност през деня.

    

Даже нещо повече. Направиха ме батареен командир. Изпълнявах длъжност на редовен офицер, завършил висше воено училище.Още не бяха направили новобранците два месеца и командирът ми нареди да започнем стрелби на Пънчево.

    

Заведох батареята от 9 човека над китното странджанско селце. Застопорихме за бой ЗКУ-то /зенитна картечна установка/. Нивелирахме ги. Новобранците се повъртяха на лафета. А снарядите с машинката за нареждането им в барабаните на картечниците стоят в джугана.

    

И хоп! Не щеш ли – спира край нас един военен джип и от него слиза полковник Йовчев. Командир на ПВО-то на дивизията. Бил разбрал, че сме на полигона над Пънчево – поискал да ни види. Майко, мила! Ами аз не знам как се зареждат със снаряди тия оръдия ли са, картемници ли са! В школата бях с един авер голяма скатавка. 


А и ни учеха отгоре-отгоре. Все пак имитирах готовност. Изкомандвах на редниците да свалят мунициите и пособията. Запретнах ръкави, нагодих някак на по-ачик машинката за напъхване на снарядите в лентата и започнах да натискам една ръчка нагоре, надолу. Нищо не се получаваше, ам аз нямах друго какво да измисля – щракам ли, щракам, сякаш не аз, а механизмите са виновни, че не влизат "скатавките" /така на жаргон казвахме на 23 милиметровите снаряди/ в патрондашоподобната лента. Полковник Йовчев позеленя!

    

– Така родина не се защитава! – викна той като странджански боримечка, ама само сгушеното Пънчево го чу, поококори се сякаш селцето и пак "удари канчето", та пак заспа.

    

Веселин Д. Делчев



Есента на 72 година, аз съм хилав дългуч с  девствен мустак, родом от Златна Ливада, Чирпанско. Завърших гимназията в Чирпан и интересите ми бяха такива, че дядо ми се беше отчаял, че никога няма да стана мъж. Бях радиолюбител, можех да сглобя радио от стара кутия от вафли, слушах френска и английска музика по късите вълни и бях меломан, пишех стихове. Според дядо ми, това не беше занимание за истински мъже, които примерно ставаха трактористи или комбайнери. Или най-малкото, бригадири. Идеята да стоя постоянно заврян в общинския радиовъзел го отчайваше, него и баща ми, който работеше на полето по цял ден.

По ирония на съдбата - пратиха ме в секретно поделение насред нищото, на стотици километри от родния Чирпан. Стърчах една глава над всички, а мустакът ми предизвикваше само смях. Но когато по заповед на капитана ремонтирах и пуснах в употреба радиоточката, както и единствения телевизор в столовата - уменията ми започнаха да предизвикват страхопочитание.

И кариерата ми получи неочаквано развитие - прехвърлиха ме в екипа на стенвестника, издаван от съпругата на капитана. Поделението беше секретно, определено без достъп до външния свят, на телевизора хващахме чудесно турска и гръцка телевизия, но българската идваше през дъжд от снежинки и се чуваше само пращене. За вестници и списания - идваше един път на 10 дни вестник Българска армия, когато ни носеха храна. Всяка седмица съпругата на капитана правеше на пишеща машина вестника и го лепеше на стената - патриотична поезия, писана от нея, снимки на граничари, новини за живота на поделението.

Имахме си редакция - в радиовъзела. Преместиха ми легло там, сутрин пусках патриотични песни за закуската и за строевата подготовка, народна музика за обяд. Следобяд отрядите тръгваха из околностите да сменят постовете, връщаха се късно вечер, когато пак им пусках народна музика. Вечерта имаше поздравителен концерт с патриотични песни и малко българска естрада. До мен на бюро стоеше съпругата на капитана - слабичка софиянка, поетеса, която се усещаше предадена от това, че кариерата на нейния съпруг я беше докарала в тези земи, все още неоткрити от цивилизацията и културния живот. Прочетох и мои стихове, тя ми чете свои, бяхме си станали доста близки. В един момент - дори повече от близки, когато тясната кушетка между бюрото ми и радиоуредбата се оказа свидетел на моя първи път. Мога да кажа, че не бях така добре, както си го представях, но тя положи доста усилия за да избие страховете ми и да получи емоцията, от която се нуждаеше.

Не знам дали капитанът имаше време за нея, но всички пропуснати моменти с него тя компенсираше с мен - почти всеки следобед, в тишината на утихналото поделение. И аз се влюбих, в ума си кроях планове за бягство, дори и в чужбина. Границата беше близко.

Изминаха няколко месеца. На свиждане със семейния Москвич ми дойдоха роднините и зяпнаха - хилавото момче бе станало як мъж. Добрата храна, чистият въздух и редовните тренировки, включително тестостерона от отношенията ми с една зряла жена бяха направили чудо. Чудо беше станало и на още едно място - моята колежка и главна редакторка на стенвестника стана странно емоционална и изведнъж отиде в София на "прегледи". Върна се за няколко дни и пак изчезна, без дори да ми обясни какво. От клюките разбрах, че е забременяла най-накрая и е отишла в София да се подготвя за раждането. Там при нас нямаше лекар на 60 километра от поделението. Беше ми просто да сметна 2 и 2, което в моя случай значеше само едно - не само мъж, но и баща.

Капитана го преместиха в друго поделение и дойде един млад кариерист, който разбута всичко в поделението, включително и ме премести обратно в общото спално. Не ми отпаднаха обаче задълженията в уредбата, началниците много бяха харесали озвучаването и не даваха косъм да падне от главата ми. Заех се и със вестника, беше ми удоволствие. Нищо, че тя ми липсваше. Но бяха такива времена.

Уволних се в в края на септември 1974 година, малко почивка на село, помогнах на нашите за реколтата и в София ме приеха веднага в Техническия. Дълги години изкарах там като млад асистент, след това и преподавател. Имам мое семейство, куп деца и внуци. Мисля, че живях достойно, нищо, че не стана от мен тракторист или комбайнер. Но нека да си призная, че много често се вглеждах в моите студенти и търсех да видя в някоя от тях мои отличителни белези или леко тъжните очи на съпругата на капитана. Спомен за следобедите в радиовъзела, които ме направиха мъж и вероятно...промениха завинаги.



Започнахме подготовката по войнишкото ми изпращане. В призовката беше ясно казано какви вещи да вземем – бръснарски принадлежности, четка и черна боя за обуща, торбичка и т. н. Вуйчо Георги ми подари дървен куфар, с който беше отбил трудовашката си служба, и един хубав пуловер с две лица – червено и синьо. Вечерта преди заминаването се събрахме близки и роднини. Моите набори бяха вече в казармата. Само аз отидох трудовак. Дойдоха десетина младежи и няколко момичета. Младите седнахме в стаята за гости, възрастните – в другата стая. Мама беше приготвила ядене, пиене. Накрая гостите си тръгнаха с пожелание за „лека служба“,пише retro.bg


В призовката беше вписано: „Сборен пункт градинката до „Дома на младоженците“, срещу Четвъртък пазара, в 10 часа. Взех сутрешния влак за Пловдив и в уреченото време бях там. Събрахме се група от десетина младежи и докато разговаряхме, пристигна един униформен трудов офицер. Той нареди всички да бъдем остригани, след което ни отведе пеш до гара Пловдив, откъдето ни качиха на влака за Първомай. След около час пристигнахме в градчето. Заведоха ни в някакъв физкултурен салон, където заварихме други новобранци, почти всички турчета и помачета и само едно циганче. Там престояхме няколко часа, по време на които на групи ни вкараха в банята. Изминаха още няколко часа, през което време ни раздадоха войнишка униформа – клин, куртка, челици и шинел. Облякохме се и се заоглеждахме. Оттук нататък започваше нашият казармен живот. Около 40 човека бяхме сформирани като самостоятелен взвод.


Към 24 ч. ни натовариха на камион, който ни извози до едно малко селце – Манастир, Хасковско. И така, посред нощ ни заведоха в едно „килийно училище“ – едноетажна кирпичена постройка, в която бяха оборудвани нарове на два етажа, със сламеници, по които се натъркаляхме един до друг като сардели. На горния етаж до мен се случи Георги Яланджийски от село Калековец. Заспахме като заклани, на сутринта в 5 часа един глас изрева: „Стани!“. С нас бяха двама сержанти – турчета, втора година трудоваци, завършили школа за сержанти. И двамата бяха партийни членове, на които „партията“ майка имаше безпрекословно доверие. Тоя, който изрева, се казваше Еюбов. Със ставането забелязах, че ми няма звездичката на кепето. „Яланджийски“, рекох му аз, „звездичката ми няма“. Той вдигна ръка:  „Спокойно“, пресегна се, взе кепето на лежащото до него момче, откачи му звездичката и ми я подаде. Това беше първата ни „кражба“. Казват, че в казармата всичко се върти и нищо не чезне. Потърпевшият се казваше Дорсун – скромно и наивно, простовато момче. То не разбра нищо. Стана ми срамно и неудобно, но нямаше как. Гочето Яланджийски беше голям зевзек, но добра душа, в центъра на всяка комедия.


Скочихме на крака, облякохме дрехите, обухме челиците и побегнахме след сержанта Еюбов по една дълга поляна извън селото. Това беше нашата физзарядка, която се повтаряше всяка сутрин. Еюбов беше едър мъж, с яко телосложение, мълчалив и точен в задълженията си. Играеше перфектно кючек, по един свой специфичен начин. В тая му роля го гледах след една година, когато служех вече в Бригадата на град Пловдив, по повод на някакво тържество. Сержант Еюбов играеше така, че всеки мускул на тялото му вибрираше, а лицето му беше опънато до неузнаваемост. Това не беше обикновен кючек, а свръхвъзбуда на тялото. Впечатляващо!


Другият сержант се казваше Ерол – едно загадъчно турско име. Беше дребничък, нисък на ръст, но подвижен като котка. Държеше се прилично с нас, но понякога ставаше злобен.


Двамата бяха подчинени на лейтенант Иванов, който имаше инженерно образование. Винаги се отнасяше човешки с нас. Лично той беше ангажиран с т. нар. „Единично обучение“. То се състоеше в маршировка в строй, наляво, надясно, кръгом, лягане, ставане и т. н. Учехме боравене и хватки с пушка. В края на 20-дневното ни обучение беше проведена стрелба по мишена. За добро представяне ни дадоха тридневен отпуск, който съвпадаше с великденските празници. Качихме са на влака при гара Скобелево и пристигнахме в Пловдив около 22 часа. Нямаше влак за Карлово и цяла нощ дремахме на гарата. Сутринта отпътувахме – всеки в своята посока. Великден е голям християнски празник и затова хората го тачеха най- тържествено въпреки атеизма, насаждан от комунистите.


На третия ден тръгнахме по обратния път за с. Манастир. Пристигнахме по светло и отворихме торбите. Ядохме на обща трапеза – кой каквото имаше. Почти всички от нашата група бяха със средно образование, но по една или друга причина „белязани“. Вече знаехме почти всичко един за друг. Бащата на Рангел Танев от село Пъдарско беше убит след 9 септември като бивш кмет на селото. Брат му, мобилизиран и изпратен на фронта през втората му фаза, след завръщането си бива също убит и оставя един син сирак. Бащата на Александър Кълвачев от с. Цалапица беше също убит, на Куман Палазов от Паничери – също, и т. н., всеки имаше по някакъв „грях“ според комунистите. Два-три дена ядохме Великденски яйца, без да се докоснем до войнишката чорба. Мама беше сварила една кокошка. Всеки имаше по някаква вкуснотия, но на третия ден великденските запаси свършиха. Волю-неволю започнахме да изпразваме войнишкото канче. Готвач на поделението беше Иван Пенчев от с. Стрелци. Неговият баща беше убит след 9-и. Храната не беше лоша. Даваха по един хляб на човек. За обед и вечеря имаше почти винаги по една порция месо, най-често свинско.

 

Из книгата със спомени на Д-р Петър Арабаджиев, село Калояново


 

Снимка:Marin Marinov

За всеки от нас, които сме били войници - деня на влизането в казармата беше специален. На никого не е било лесно /вероятно с малки изключения/. Спомняме си и до ден днешен първите дни. Събуждането в 5.20. Физзарядката. Високите команди. Маршируването по плаца. Апетита. Умората. 


Мигновеното заспиване. Опознаването ни. "Увисналите носове" от получено или неполучено писмо. Спонтанното сприятеляване. "Войната" стари-млади. Шиенето на якички. Допира до леката материя на лятната униформа. Новобранското "самочувствие". Отпуснатия колан като "стара капа". Калната пот по време и след тактика. Смазка за автомата. Боята за обувките. И така две години до радостта - Уво! Но си струваше.


Казармата беше най-добрия университет за бойна дружба, взаимопомощ, мъжество и проверка на собствените сили.

Учеше да уважаваме реда, да можем да защитаваме себе си, близките си и Родината. Да боравим с оръжие, нещо, което в този объркан и непредсказуем свят ,днес, е необходима наука. Всяка минута от воениклъка си заслужаваше и никакво друго учение не може да замести това.

Иван Божков/София



Имаше такова време, някога в България в последните дни на септември и в началото на октомври, когато всички български момчета на 18-19 год., годни за военна служба трябваше да преминат през редовете на въоръжените сили на България и да отслужат своя войнски дълг пред народ и Родина...!!!

Бяха отминали вече новобранските вечери - войнишките изпращания - една стара и много мила българска традиция със музика, дарове, слова, която по пищност не отстъпваше на някогашните български сватби..... 

И това беше съвсем естествено - българина благоговее пред две неща - когато изпраща момчето си в казармата , за да отслужи дълга си пред Родината и когато трябва да създаде семейство и нов живот.... 

Затова той не жалеше сили и средства при тези събития...

Повиквателните заповеди за военна служба вече бяха получени от военните окръжия и в уречения ден и час, момчетата трябваше да се явят пред военните поделения....

А там беше като на панаир... 

Хора и глъчка.... Имаше от всичко, смях, сълзи, прегръдки, целувки, напътствия, обещания (останали твърде често неизпълнени)

После идваха военните старшини - даваха своите разпореждания, новобранците заставаха в строй, отваряха се огромните портали на казармите и сякаш поглъщаха тези още нестройни младежки колони...

Предстояха две дълги и сурови години, изпълнени с много лишения и трудности, но именно там момчетата ставаха мъже....Вижте още:Службата беше гавра, приличах на бостанско плашило, но банята – задължителна



Партенките са парчета памучен плат за омотаване върху крака преди да се поставят ботушите. Традиционните армейски обувки - ботуши, са трудни за носене с чорапи. За разлика от обувките те не издържат на грубостта на материала на ботуша и бързо се разкъсват.


1.В процеса на продължително ходене или бягане в ботуши, чорапите се движат надолу по крака, но не и правилно намотаната партенка.

2.С навиване на допълнителен слой плат, с партенките могат да се носят и по-големи обувки.

3.Лесно е да се перат централизирано за голям екип безразборно по размер и сдвояване (като чорапи).

4.Може да се пере чрез кипване и всякакъв друг вид миене без увреждане.

5.Може да се направи от всякакъв вид плат, който имате под ръка.

6.Износва се по-малко от чорап и служи по-дълго.

7.Ако партенката се намокри, възможно е да се навие наопаки със сухия край на крака.

8.Краката в партенка са увити в два пласта тъкан, която запазва топлината по-добре.


Разбира се партенката има и недостатъци.


Партенката изисква умения за навиване на крака, без опит има вероятност за травми на крака и да се получат мазоли.

Размерите на обувките с патренки надвишават размера с чорапи.

Невъзможно е да се носят като чорап без обувка, партенките се размотават и кракът остава бос.

Обуването и отнема повече време.

Какво бихте добавили Вие и какви спомени имате?



През 1950 година приключих учителския институт във Велико Търново. С подписана от мен декларация за петгодишно учителстване в пограничен регион според министерско разпореждане за признание на военната работа постъпих като преподавател и шеф в добруджанско селско учебно заведение. Повечето от хората там бяха преселници от Северна Добруджа. 

В селото преди малко бе формирано Трудово-кооперативно земеделско стопанство. Имаше и огромна партийна организация. Партийният секретар беше също от преселниците. Беше учил в румънско учебно заведение и изпитваше усложнения в писмената активност. Учех щерка му и станахме положителни другари. 

Често идваше при мен да му пиша някои материали за изявления на комсомолските събрания, които постоянно посещаваше. Пишех му и приветствени слова за празници и тържества. Един ден пристигна при мен с къс доклад до ОК на Българска комунистическа партия. 

Помоли ме да го ревизира и да поправя грешките. Проверих го и поправих някои неща. Преписах го отначало. Той ми благодари и ми предложи да ме одобряват за член на партийната организация. Аз дадох единодушието си. На извършеното партийно заседание ме предложи за член на партията. 

Всички утвърдиха предлагането и според партийните условия ме одобриха за кандидатпартиен член. След това научили, че има решение на Централен комитет на Българска комунистическа партия краткотрайно да бъде спряно приемането на служещи в партията. Все отново партийният секретар решил да се съветва с ОК на Българска комунистическа партия. Отишъл при секретаря по идеологическите въпроси. 

След като го изслушал, той му споделил: „ Вие го приемете за кандидатпартиен член и го ползвайте, където е належащо. Докато изтече кандидатпартийният му стаж от година и половина, решението на Централен комитет на Българска комунистическа партия ще бъде анулирано и тогава ще го приемете за постоянен партиен член “. Потвърдиха решението за приемането ми за кандидатпартиен член. 

Възлагаха ми много задания. В края на образователната година министерското разпореждане за петгодишно учителстване в пограничен регион и признание за постоянна военна работа бе анулирано. Бях свикан да отпътува за родната казарма. Така казармата ми лиши участието в Българска комунистическа партия. Пенчо Пенчев, Трявна



Тогава вместо "И кой каза!?", момчетата питаха "А кога ли ще дойде денят да се върна аз у дома, а кога ли ще дойде денят да се уволня!?"... Познатият рефрен от "Батальонът се строява за последен път". За последен, ама друг път - чак след цееееели 2 години! 

И как зайците тогава да не реват, като знаеха, че военната служба е "дълга, но тежка". Много по - дълга и тежка от всяка учебна година в Гимназията. Защото вместо двор - ги чакаше плац. Вместо звънец - бойна тръба. 

Вместо дежурство в клас - караул. Вместо училищна раница - пълно бойно снаряжение. Вместо игри - тактически учения. Вместо гадже - автомат под ръка. Вместо "Здравейте, ученици!" - "Рота, мирно!" Вместо млада класна - старшина. Вместо двойка - непоряд...

...Е, след това толкова драматично изброяване сигурно вече не четете, а пеете: "И ето идва шифрограмата и аз падам на колене, и се моля на всички богове - уволнение!"...Точно като едно време, когато завършването на Гимназията и уволнението от казармата беше еднакво въпрос на доблест и чест.



Покрай модната тема за казармата, реших да се впиша и аз.Някои казват, че за две години ги направила истински мъже. Глупости! Една съученичка направи това с мен за един час!За твое съжаление читателю, няма да започна оттам.

Ще се върна 17 години назад, когато съм женен, имам дъщеря на 3 години и работя в пресцентъра на правителството. Разбирай - вече съм  мъж и няма нужда да обувам зелени чорапи и да тичам по плаца, за да го доказвам.

За родната казарма обаче нещата стоят различно. Тя решава, че трябва да ме прибере, за да ме възпита как се пази Родина с кубинки, каска, автомат и четка за зъби, с която трябва да търкам фугите на плочките.

И тъй като три неща са неизбежни – данъците, смъртта и казармата, примирен взимам повиквателната и един хубав слънчев ден се оказвам в града Плевен, където трябва да постъпя в Школата за запасни офицери.

За тези, които помнят с тъга старшината, нарядите, автоматите и всяка друга военна простотия, съм длъжен да кажа, че аз не ги помня. Защото бях твърдо убеден, че аз на казармата няма да се дам. Ще бъда връзкар, скатавка и всяка обидна дума, която някой мъж може да се сети.

И тъй като всеки интелигентен човек трябва да подходи към проблема с план, пристъпих портала с изготвена стратегия.

На първо място трябва да знаете, че родната казарма е бедна. Не че няма пари, но се крадат и затова спонсорите са на мода като в родния футбол.

Затова точка първа в моя план беше да се запозная с някой авторитетен офицер. Точка втора – да се опитам да го подкупя.

Открих го в стола.

- Господин майор, явявам ви се по каквото там трябва! - изтърсвам аз, леко потърквайки току що обръснатия си врат.

- Висшист, а?

- Висшист - съгласявам се.

- Не козирувате.

- Не козирувам - кимвам.

- Защо?

- Защото искам да помогна на родната казарма - казвам дяволито.

Естествено на въпросния майор му светват очите и пита как. От дума на дума разбирам, че ротата няма телевизор и аз жертвоготовно решавам да купя. В резултат на сделката на 15-тата минута съм качен на една „Лада“ и пътуваме към магазина за техника в Плевен. Изтърсвам се близо 600 лева, а за майора остава гордостта, че притежава най-големия китайски телевизор в българската армия.

В резултат на тази недотам смела постъпка, започна моята почивка в казармата.

На третия ден, посвикнал с нелепата съдба, разбирам, че животът за едни е майка, за други – мащеха. Идва нова порция новобранци и аз като връзкар, а и висшист, разбирай грамотен, трябва да попълвам военните им книжки.

В редичката от малограмотни цигани и някой друг земеделец виждам едър мъж, горе-долу на моите години, накипрен с нещо като фрак и папийонка като Гого Лозанов.

Идва неговия ред и застава пред старшината:  

- Да знаете, че аз не съм за тук.

- Знам, ама ще се наложи да останете - казва хитричко старшината.

Оказва се, че човекът бил солист на Музикалния театър. И след три дни имал премиера. Да, ама казармата го прибрала преди това.

- Само ви моля, не ме постригвайте, ще играя Риголето - казва басово новоизпеченият редник.

Да, ама българската казарма Риголето не търпи. В резултат на неговата молба след 20 минути е остриган нула номер и е назначен за главен солист на рота от 25 малограмотни цигани. И за да му е още по-хубаво, всяка сутрин започваше деня си с революционна песен на Веселин Маринов. На моя въпрос защо се пее Веселин Маринов, ми бе отговорено, че тогавашният шеф на Генералния щаб много го харесвал и затова го включил в официалната песнопойка.

Измъкнаха певеца след четири дни. Дали е пял Риголето не знам, но със сигурност вече мрази Веско Маринов.

Два месеца в Плевен изтичат като сън. Човек и добре да живее обаче, трябва да смени поделението. Като връзкар, аз съм насочен към столицата, а конкретното място за отбрана на Родината, е някакво поделение, разположено стратегически след последните блокове в Овча Купел.

Първото, което установявам е, че тук не знаят, че съм връзкар. Не им пука и ми се налага да оправя 90 легла.

Решавам, че тази роля на многострадална Пепеляшка не ми приляга.Значи е време за втора фаза на плевенския план.Изигравам същото театро пред командира на поделението:

- Искам да помогна - казвам пърхайки с мигли.

- То, всъщност, не е прието - гъне се някакъв полковник. - Ама нали имаме нужди…

- Ние връзкарите сме за това, да покриваме нужди - отзовавам се на молбата.

- Помолиха ме от Генералния щаб да им нарисуваме фоайето - казва полковника. Започвам да се стряскам да не ме накара да го рисувам. Оказва се доста по-прозаично – трябвало да купя бои на някакъв художник. Идва художникът, и той на моя възраст.  

- Значи, вие сте умни момчета, ето концепцията за фоайето -разказва полковника.

- Първо трябва да нарисувате един танк, ама голям. После около купола на танка да нарисувате звезди, защото сме в Евросъюза. До танка трябва да изпишете една жена с дете. И до нея един войник. А тя да се усмихва.

- Защо да се усмихва - питам наивно аз.

- Защото е спокойна, че войникът я пази - ми отговарят с олимпийско спокойствие.

Художникът е потресен - няма избор.

Казано, сторено – отиваме в СБХ да купуваме бои.

Аз и полковникът пием водка, художникът си търси боите и въглените, с които да рисува.

Пристига човекът с оферта – канадски въглени за 26 лева кутийката. На мен ми става лошо, може би от водката, а може би от цената. На полковника му става лошо – от водката.

- Как бе, момче за 26 лева въглени?

- Канадски - отговаря художникът.

- Има и по-евтин вариант - проговаря военният. - Имаме стари акумулатори, ще извадим малко графит, ще рисуваш.

Тук обаче творецът се запъва, че няма да рисува с акумулатори и ако иска жената с детето да бъде тъжна, защото войникът ще гледа на другата страна, да си носи отговорността полковникът.

Купуваме канадските въглени, малко бои за основата и моите планирани средства за подпомагане на родната казарма свършват.

Срещу това получавам 20 дни домашен отпуск. За следващите 20 купувам мушама за стола. За още 20 – блажна боя за боядисване на тротоари.

Тротоарите в казармата са важна тема за всеки военен. За незнаещите – те трябва да са в черно и бяло. Попитайте ги защо трябва да са в черно и бяло. Ще ви отговорят: "Защото така е красиво."

Казано честно, сагата мина. В края на втория месец успях да се преместя в Министерство на отбраната, където всяка вечер преспивах в къщи и за ужас на офицерите имах дълга коса.

Иначе сега, 17 години по-късно, не смятам казармата за толкова лоша идея. Поне на фона на нежните мъже, които всеки ден срещам на улицата. Не че имам нещо против тесните дънки, оскубаните вежди или пудрата преди дискотека. Не смятам, че има нещо лошо да носиш и прашки, които продават в мъжките магазини за бельо. И държа да подчертая – подкрепям ровенето във Фейсбук денонощно, ежечасно, ежесекундно, особено когато девойка се опитва да те свали и да открие секса, благодарение на теб.

Просто мисля, че няколко месеца с вежди, широки гащи, нередовно къпане и строева подготовка ще върнат онези мъже, които очевидно са се загубили някъде по пътя.

Затова момичета – искайте, настоявайте, протестирайте за връщането на казармата. И връзкари да се върнат, пак ще са повече мъже от тези, които имате сега.

Николай Стоянов /Mamaninja.bg/



По времето на социализма българската държавна граница е била опасана с бодлива тел, един вид ограда. Тя е започвала от черноморския ни бряг и свършваше в най-северозападната точка на българската територия, река Дунав. В тази ограда е имало отвори само за т. нар. ГКПП-та (Гранични контролно-пропускателни пунктове).

За да се движиш в граничната зона на НРБ, е бил нужен специален открит лист, получил названието документ „образец 12“, издаван от Дирекция на милицията. Жителите на градчетата и селата в граничната зона пък са получавали щемпели на паспорта.

Всеки определен участък от границата се е охранявал от т. нар. граничен отряд. На самата граница е била издълбана т. нар. „гранична бразда“. На оградата с бодлива тел са били поставени проводници.Това е кльонът – електросигнализационна система за охрана на държавната граница. При опит за нарушение на границата прилежащата гранична застава се вдига „на оръжие“ и се изпраща т. нар. „тревожна група“. 

Тя се е състояла от няколко въоръжени граничари, командвани от офицер. В групата задължително влиза служебно куче, порода източноевропейска или немска овчарка. До кльона, по-точно от вътрешната му страна, е била разорана ивица земя. Това е така наречената контролно-следова полоса (КСП). Предназначението ѝ е да „запечатва“ следите на евентуалните нарушители на границата. Групата е трябвало да провери участъка от кльона, откъдето е получен сигнал за нарушение на границата, и евентуално да задържи нарушителите. Ако не е в състояние сама да се справи със задачата, на мястото пристигат и останалите граничари от заставата.


Задържането и „неутрализирането“ на нарушителите се е извършвало от граничарите на наборна военна служба. В много редки случаи от офицери. Спазвала се е максимата „Нарушителят се задържа или унищожава“. За задържан нарушител граничарят е получавал домашна отпуска от 7 дни. В редки случаи са произвеждали редника в звание ефрейтор. Освен ако не ставало въпрос за „важни нарушители“.

По друг начин са стояли нещата, ако граничарят застреля нарушител „при опит за незаконно преминаване на границата“. Редниците автоматично са ставали ефрейтори. Награждавали са ги с домашна отпуска до 27 дни. Говорело се е, че първите седем дни граничарят, „неутрализирал“ за пръв път нарушител на държавната граница, е бил изследван в Неврологичното отделение на МВР болница – затова как му се е отразило на психиката убийството. За героичната постъпка на тези граничари се е пишело във вестниците „Граничар“, „Народен страж“ – печатният орган на МВР по онова време.

По онова време охраната на границата е издигната в култ. Граничар, „неутрализирал“ нарушител при „защита с риск за живота си на държавната граница“, е получавал и медал „За заслуги по охрана на границата“. Граничари, „неутрализирали“ повече от 10 нарушители, е можело да бъдат повишени в звание сержант и дори да получат високото бойно отличие орден „Червено знаме“.

За безнаказано нарушаване на границата санкциите са били жестоки. Наказанията са започвали от командира на заставата. Според случая той е понижаван в звание. Можело е и да бъде разжалван. Разбира се, най-потърпевш е граничарят, допуснал нарушението. Ако е имал нашивки, му се късали демонстративно пред строя на плаца в граничния отряд. В някои случаи граничарят е можело да отнесе и присъда.



Нека започна така: На 21 съм. Жена съм. И съм руса. Това е лирическо отклонение, за да подсиля хейта ви, който ще последва след тази статия…

Една блондинка ще ви говори за КАЗАРМАТА. Кофти, нали? Ама все някой трябва да го направи. Какво знае една ‘‘ руса пикла‘‘, както ще ме наречете, за казармата?

Честно казано не много.

Но като се замисля – вероятно повече от днешните мамини с(в)инчета, които дори не са се интересували от някогашната военна служба. Така де -едно време момчетата искаха да са войници, кефеха се на пушки, пистолети… синьото им беше любим цвят. Сега …

Е сега си падат по розовите шорти, обезкосмените ръце и селфитата.

За Казармата… Та, за казармата – дядовците ми починаха твърде млади, за да могат да ми разкажат какво е било по тяхно време. Но пък на мен е интересно и съм събирала мнения на хора, минали през този ‘‘ад‘‘. Чувала съм много истории за казармата. Къде хубави, къде лоши. И винаги съм си обяснявала идеята на казармата по следния начин – вид изпитание за младите ‘‘ жребчета‘‘, както тогава са ги наричали. Нужният преход от маминото детенце към един истински мъж.

И знаете ли – точно така е.

Има голяма разлика между мъжа, минал през казарма и днешните момченца, които са обличали военна униформа само за Пейнтбол и са стреляли с пушка само пред компютъра на някоя игра. България има спешна нужда от мъже с главно М, но как да стане, като вместо с военно обучение, те се възпитават с идоли като Азис и Криско. Това родиха годините без казарма.

Едни се оплакват и до ден днешен пазят лоши спомени от военната си служба, други казват : ‘‘ беше хубаво ‘‘ . От коя група ще си – вероятно е зависело от добрата адаптация на младите войници. Или, както един познат ми каза : ‘‘ трябваше да бъдеш иновативен и адаптивен, за да не те мачкат, а да си отгоре….и, за да ти е добре там.‘‘

Някой казват, че казармата е била като чистилище, други … че са се научили на много неща там и трябва да я има. Какво всъщност се е случвало във военните поделения знаят само тези, които са били там. Ние можем само да разказваме техните истории:Ранно ставане, ранно лягане, точно определено време за хранене. Ядеш, каквото има-ако не – не ядеш изобщо. Ако си гладен и храната не стига, защото по-старите вече са я изяли, ядеш остатъците. Така се е родил и прословутият кекс с люти чушки – единствените неща, останали на войниците от свижданията с роднините.

Наказания. Заслужени или не е друг въпрос.

При неизпълнение на дадена задача, едно от честите наказания е било чистене на пода в кенефите с четка за зъби… Звучи доста зле, но всъщност казват, че тази работа се вършела за два часа и после си почиваш, докато другите ги юркали навън. Та някои направо са си умирали да им се падне да мият кенефите. Адаптивност – нали ви казах!

Гадни условия, мизерия, много хора в една стая. Казармата е била изпитание за младите момчета, или ‘‘ жребчета‘‘, нещо като проверка – кой ще издържи, кой е най-силният? Здрава дисциплина, учене, физически упражнения и много практическа работа. Мъжете минали през казарма могат да се оправят сами в живота. Научени са да чистят, готвят, перат и шият. Там няма мама да ги изглади, облече и нахрани. Няма и тати да ги защити от по-големите. Длъжни са да оцелеят. САМИ.

Много хора – много мнения, но всички, които попитах – ‘‘На какво ви научи казармата ?‘‘ , отговарят – ‘‘ на дисциплина и самостоятелност.‘‘ А това е нещото, което липсва на днешния мъж.

От една блондинка …

Една от най-големите глупости на демокрацията е отмяната на задължителната казарма. Казарма трябва да има. Задължителна. Ако не две години, то поне 6 месеца, или дори 3. Но момчетата след 12-ти клас трябва да ги хващат и да ги научат как да бъдат мъже. Как се държи оръжие. Как се оцелява в най-тежките условия. Как се издържа на студ и глад без мрънкане в името на някоя кауза. И най-вече – как да се пуснат от дългите поли на мама.

Съжалявам, мамини синчета, обаче вие си плачете за казарма. И то някоя доста по-строга, в която да изкоренят наложената и пропита вече във вас метросексуалност, позьорщина, разглезеност и поведение на малки курви с много претенции.

Защото ВИЕ сте на път да погубите българския мъж!

Трябва да се научите да бъдете мъже…поне наполовина истински, колкото са били бащите и дядовците ни.

Автор: Адриана Аврамова/sedmitchnik.com/



От 1951-1954 г. отбивах редовната си военна служба в поделение 45590 в гр. Кюстендил. Към края на втората година ни настаниха в новопостроената казарма в края на града. През изминалото време, през свързочната рота, към която се числях и аз, преминаха няколко старшини, които трудно се справяха с работата си. В новата казарма за старшина бе назначен човек с македонски произход. Не зная колко е бил образован, но бе природно интелигентен.

Бе отдаден в работата си и полагаше бащински грижи за всеки военнослужещ. Понякога беше строг, но много справедлив. Често идваше при мен в телефонната централа, която обслужвах. Понякога изразяваше недоволството си от някои отрицателни прояви както в ротата, така и в полка. Имаше самостоятелна стая, в която съхраняваше имуществото на ротата. Беше се доверил на комсомолските секретари на ротата и телефонния взвод, като им бе дал ключ от стаята. Там те си държаха комсомолските архиви и провеждаха заседанията.

По това време в казармата пристигаха доста колети за военнослужещите, изпращани от техните родители, близки и познати. Беше определен един войник, който ги получаваше и с каруца ги докарваше до поделението и ги раздаваше на получателите. Понякога до каруцата се доближаваха несъвестни военнослужещи, отмъкваха някой по-голям колет и в тесен кръг си правеха гощавка. Носеха се слухове, че и отговорникът за колетите си взимал някой колет, но не бе доказано. Потърпевшите нямаше на кого да се оплачат. Никой не им обръщаше внимание.

Един ден двамата горепосочени секретари решили и те да се възползват от чуждите колети. Промъкват се тихомълком до каруцата, вземат един по-голям колет и го отнасят в стаята на старшината. Вероятно някой ги е видял и уведомил старшината. Той веднага се запътил към стаята. Тя била заключена отвътре. След като почукал и се обадил, те отворили вратата. Виждайки полуразтворения колет, той ги нахокал и казал: „Вие искате да ме вкарате във Вашите нечестни прояви". Наредил им да опаковат колета и да го предадат на получателя. Те изпълнили заповедта. 

Старшината веднага уведомил ръководството на ротата и предложил двамата нарушители да бъдат най-строго наказани. Веднага бе проведено комсомолско събрание на свързочната рота. Двамата секретари бяха разкритикувани, като им бе наложено наказание „строго мъмрене". Снети бяха като комсомолки секретари и бяха лишени от правото да заемат ръководни постове. Това бе добър урок както за двамата секретари, така и за всички останали в ротата и полка. Тази кражба на колети рефлектира и върху мене. Бях изтеглен от телефонната централа за комсомолски секретар на свързочната рота.

 Пенчо Пенчев, Трявна/ретро.бг/



Почти няма български мъж от поколенията, преминали през задължителна военна служба, който да не е влязъл в съприкосновение с основния всъдеходен камион в българската армия, пък и във въоръжените сили на целия Варшавски договор – незабравимия „Джоган”, както наричаха у нас ЗИЛ 157.
 

В казармените разкази, обичайно подсладени от носталгия по младостта и обвити в романтичния ореол на отминалото време, „Джоган” неизменно демонстрира чудеса от висока проходимост, неимоверна устойчивост на чудовищни пропуски в поддръжката (например когато някой разсеян боец е забравил да налее вода в радиатора или масло в мотора или трансмисията) и разбира се, пословична лакомия за бензин, простираща се от около 50 л/100 км на шосе до наистина невероятни стойности в пресечена местност. При това не може да не ви направи впечатление, че този, общо взето, труден за управление автомобил без сервосистема на волана и днес има своите ревностни почитатели, които неуморно повтарят как в дълбоката кал той единствен е успявал да премине, като пътем е изтеглял заседнали газки, по-модерни ЗИЛ 131 и дори някой и друг закъсал БТР… Тук доводите на разума и съобразяването с реалностите губят смисъл, защото в света на легендите нещата имат друга логика и събитията се развиват по особени закони. 

Предшественикът

ЗИЛ 157 е рожба на една все по-избледняваща в спомените епоха, когато глобалното противопоставяне между страните на „победилия социализъм” и „свободните демокрации” се поддържаше с помощта на огромни армии, а в Съветския съюз цялата икономика работеше на първо място за нуждите на отбраната. Предшественик на модела е ЗИС 151, създаден непосредствено след края на Втората световна война. В хода на боевете на съветска територия, където пътищата са лоши, а през пролетта и есента просто изчезват в морета от кал, е станала  очевидна необходимостта от съвременни високопроходими камиони, подобни на доставяния по ленд-лиза американски Studebaker US6. Триосният модел с колесна формула 6х6, от който Съветската армия получава около 150 хиляди броя, решава множество логистични задачи, но най-известното му приложение е като носител на реактивните системи за залпов огън БМ 13 „Катюша”. Военните дотолкова са запленени от него, че желаят да получат аналогичен съветски модел със сдвоени задни колела и не се вслушват в аргументите на конструкторите, според които единичните задни гуми са по-добри върху мека почва или кал. Така ЗИС 151 се произвежда цели десет години (1948 –1958) с двойни задни колела и отстъпва както на първообраза Studebaker (защото е с около един тон по-тежък), така и на по-малкия ГАЗ 63 с формула 4х4, но с по-големи единични гуми. Единични или двойни

По време на ученията в края на 40-те и началото на 50-те години недостатъците на сдвоените задни колела стават очевидни. От полепналата кал отзад се образуват четири хлъзгави „варела”, а автомобилът затъва до диференциалите. Налага се външните колела от чифтовете да бъдат демонтирани (за намаляване на съпротивлението) в тежки полеви условия, а закъсалият камион да бъде тласкан от други (допуска го специалната конструкция на броните). 

Въпросът за единичните колела отново е поставен на дневен ред и този път конструкторите го свързват с нуждата от система за регулиране на налягането на въздуха в гумите с напомпване по време на движение. След драматични изпитания, на които е поканен заместник-министърът на отбраната, прославеният маршал Г.К. Жуков, най-после се взема решение в полза на по-сложната, но в крайна сметка по-съвършена и по-добра конструкция. 

Производството на ЗИЛ 157 започва през 1958 г. и още същата година моделът е отличен със златен медал на изложението в Брюксел. Единичните задни колела повишават проходимостта, понеже използват и утъпкват прокарания от предните коловоз, с което общото съпротивление намалява. Формата на кабината и  заостреното торпедо (заради него руските шофьори са кръстили ЗИС 151 „Утюг”, т.е. „ютия”) остават същите, но понеже отпада необходимостта от две резервни колела, монтирани преди това между кабината и товарната каросерия, сега рамата може да бъде скъсена с 25 см, а общата дължина – с 33 см. Единственото резервно колело вече се закрепва хоризонтално под платформата. Общото тегло на автомобила намалява с около 100 кг. 

Регулиране на налягането в гумите

Най-интересната техническа новост в ЗИЛ 157 е системата за регулиране на налягането в гумите, черпеща сгъстен въздух от пневматичната спирачна уредба. С помощта на шест отделни клапана водачът  може да намали налягането от 3 – 3,5 бара за движение по шосе с твърда настилка на 1,5 – 2 бара за мека и рохкава почва, 0,75 – 1 бар за пясък, влажна почва и разкалян черен път до 0,5 – 0,7 бара за терени с водна растителност, заблатени местности и дълбока снежна покривка. За целта са разработени гуми с 25% по-широк профил и специални слоеве от много мек каучук. Те допускат деформация до 35% от височината на профила, докато при обикновените гуми максимумът е 13%. Все пак при най-мекия режим не се разрешава движение с повече от 10 км/ч и веднага след преодоляване на препятствието водачът е длъжен да спре, докато налягането се повиши достатъчно, и чак след това да потегли отново.В сравнение със ЗИС 151 е увеличена мощността на шестцилиндровия бензинов двигател (от 92 на 104 к.с. при 2600 об/мин), като същевременно е намален разходът на гориво. Въртящият момент е нараснал от 304 на 334 Нм. Усъвършенствани са охладителната и мазилната уредба, както и всички други системи в автомобила. Дългото сбогуване

Производството на ЗИЛ 157 продължава повече от 35 години, като за това време моделът минава през две по-сериозни модернизации. При първата (ЗИЛ 157К, 1961 г.) мощността е увеличена до 109 к.с., двудисковият съединител е заменен с еднодисков. Усилена е конструкцията на мостовете, подобрени са спирачките. 

През 1966 г. от конвейера в Москва слизат първите бройки от осемцилиндровия ЗИЛ 131– наследника на 157, при който водачът най-сетне разполага със сервосистема на кормилната уредба. Според плановете производството на ЗИЛ 157К в московския завод е трябвало да бъде преустановено през 1968 г. и да бъде прехвърлено в Уралския автомоторен завод (УАМЗ), където да продължи още няколко години. Става обаче друго. Търсенето на ЗиЛ 157 не намалява, тъй като освен от армията, камионът се изплолзва в многобройни модификации за стопански цели – навсякъде, където е необходима висока проходимост и здрава, издръжлива и лесна за поддържане техника. Огромната страна иска още и още камиони и поради това паралелно със 131 старият ЗИЛ 157 продължава да се сглобява в Москва по стендовия метод още цели 20 години! А пък в УАМЗ, след като усвоеният уж временно модел се произвежда с пълна пара в продължение на цяло десетилетие, през 1978 г. го подлагат на още една модерницация. Така се появява ЗиЛ 157КД. Двигателят му е с по-малък работен обем, но мощността е увеличена до 110 к.с. при 2800 об./мин. Нови са водната помпа, стартерът, генераторът за променлив ток, контактно-резисторната система за запалване. Подобрения в конструкцията и окачването дават възможност полезният товар да бъде увеличен от 2500 на 3000 кг (върху почвена основа) и от 4500 на 5000 кг (на шосе). Производството на ЗИЛ 157КД е прекратено официално чак през 1992 г., но благодарение на огромния запас от детайли то продължава в малки серии до 1994 г. 

Точният брой е неизвестен

Според руски данни в течение на близо четири десетилетия ЗИЛ 157 е бил произведен в рекордния тираж от 797 934 бройки, включващ всевъзможни военни и цивилни варианти. Но дори това огромно число не казва цялата истина, тъй като няколко години след появата на съветския модел, в Китай започва да се изработва почти точното му копие Jiefang CA-30. Може да бъде разпознато по това, че вместо буквите ЗИЛ над радиаторната решетка (с хоризонтални пластини) са щамповани два йероглифа, а калниците не са закръглени, а ъгловати. Никой не знае в какъв тираж е произведен китайският камион, но нека не забравяме, че Китай от дълги години разполага с най-многобройната армия в света…

А животът продължава…

У нас джоганите все още не са потънали в ръждата на небитието, тъй като за много жители на планински райони те са предпочитаните помощници в тежки задачи, изискващи преодоляване на сложен терен. След като излязат на твърд път, стопаните бързат да прехвърлят товара на «нормални» дизелови камиони, защото иначе не могат да насмогнат с разхода на гориво. Впрочем повечето са му намерили колая, монтирайки газови уредби. Търсачите на върхови офроуд изживявания обаче би трябвало да монтират и яка тръбна конструкция за защита на кабината при преобръщане, както и предпазни колани. Би било наистина жалко човек да пострада в мирно време в една реликва от Студената война. Вижте още:Колко гориво харчат руските камиони ЗиЛ-130 и Газ-52

Източник: AMS.bg  



Постъпих в родната казарма през октомври 1964 г. Бях в поделение 60620 в Сливен – свързочен полк на Трета българска армия. Бях изпратен в школата за младши сержанти да уча за свързочник радист. В школата бяхме от русенското, сливенското и пловдивското военно окръжие. Имаше и четирима-петима школници от гранични войски. 

Отдельонен командир ни беше ген.-лейт. Косев. С джипката съм изминавал хиляди километри, бил на съм на полкови и бригадни занятия във Варненско, Айтоско, Ямболско и Хасковско.Когато бяхме на такива занятия, свързочната техника, която беше на лично подчинение на командващия, се състоеше от 5-6 специализирани машини. 

Тя се извеждаше и прибираше под командването на полк. Жеков, който беше началник-свръзки на Трета българска армия. Случвало се е джипката да бъде паркирана близо до палатката и столовата на офицерите. Тогава е идвал дежурният по столова и ни е донасял от офицерската храна – рибни и телешки консерви, с думите: „Полковникът каза да не ми оставяте момчетата гладни“. Понякога в джипката, в която имаше няколко радиостанции, имаше наблюдаващ от Министерството на народната отбрана. Тогава ѝ поставяхме бяло флагче. И като минавахме покрай офицерите, те козируваха.

Февруари 1966 г. бяхме на занятие в Добруджа. Джипката беше позиционирана в един залесителен пояс. Зимата в Добруджа е люта. Занятието свърши на 14 февруари, Деня на лозаря Трифон Зарезан. Свързочната техника се прибираше към поделението. В полето на едно добруджанско село срещу нас се зададе група от мъже и жени, облечени в национални носии. 

Мъжете носеха на калпаците си венци от лозови пръчки и бръшлян. Спряха ни. Приближи се мъж до джипката с думите: „Другарю полковник, те са наши синове и разрешете да ги почерпим“. Полковник Жеков отговори: „За тях занятието, докато не се приберем живи и здрави в поделението, не е свършило. Но ако вие искате, напълнете им манерките с вино от бъчонката“. Оттогава на 14 февруари, Трифоновден, като си режа асмите в двора, този спомен изплува в главата ми. По лицето ми потичат сълзи.



"Там се научих да не мрънкам за щяло и нещяло. Да се храня редовно и с каквото има в чинията. Да пера на ръка. Да шия. Да спя седнал, дори и прав. 

Да тичам през лятото с противогаз, без да се удавя, като за целта от време на време отлепвам гумата откъм брадичката, за да изтече потта навън. Да разчитам повече на себе си. Да не оплаквам грешките, а да се старая да ги поправям. 

Там научих по трудния начин колко важни всъщност са семейството, приятелите, домът, родният град – когато не си ги виждал една година, осъзнаваш истинската им емоционална стойност. Вече като стар войник, там установих, че новобранските кюфтета са еднакво вкусни, независимо дали са правени в Ябланица, Видин, Шабла или Петрич.

Там се запознах с интересни хора. Споделихме радости и несгоди. Възмъжахме заедно.

Знаете, че всеки автомат в казармата носи женско име. Моят беше Венета /прегърнал съм я на снимката/, защото номерът му започваше с ВЕ "

Стефан Минчев, Бургас



Тогава вместо "И кой каза!?", момчетата питаха "А кога ли ще дойде денят да се върна аз у дома, а кога ли ще дойде денят да се уволня!?"... Познатият рефрен от "Батальонът се строява за последен път". За последен, ама друг път - чак след цели две години! 

И как зайците тогава да не реват, като знаеха, че военната служба е "дълга, но тежка". Много по - дълга и тежка от всяка учебна година в Гимназията. Защото вместо двор - ги чакаше плац. Вместо звънец - бойна тръба. 

Вместо дежурство в клас - караул. Вместо училищна раница - пълно бойно снаряжение. Вместо игри - тактически учения. Вместо гадже - автомат под ръка. Вместо "Здравейте, ученици!" - "Рота, мирно!" Вместо млада класна - старшина. Вместо двойка - непоряд...

...Е, след това толкова драматично изброяване сигурно вече не четете, а пеете: "И ето идва шифрограмата и аз падам на колене, и се моля на всички богове - уволнение!"...Точно като едно време, когато завършването на Гимназията и уволнението от казармата беше еднакво въпрос на доблест и чест.


Хайде малко спомени за казармата. Сори, момичета, беше неизбежно. Съжалявам и за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. 

Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с анаболни мускули и селски тунинг таралясници, които натискат по магистралата. Виновен ли съм, че наборната комисия ме определи като „годен за военна служба“?

Има мъже, които при война ще се скрият като мишки. Чувал съм дори зрели жени да казват: Аз моят син в казармата няма да го пусна (на война няма да го пратя). Представяте ли си? „Прощавайте, г-н капитан, ама мама не ме пуска“. Това мъже ли са?

А аз ще отида на фронта и ще умра за тая България бе! След третата рикия дори ще стана безсмъртен и няма да умирам, ами ще се върна жив от фронта. На Централна гара-София ще ме чакат с военна духова музика, цяла тълпа с цветя, дечица с плакати. Руса девойка ще ми закичи лявото ухо със здравец, а черна девойка по уста ще ме целуне бърже. Но мълчи, сърце!

Много по-прозаични изглеждаха нещата в онази неприятна плевенска пролет, когато остриган, уплашен и с възстари дънки прекосих КПП-то на родната казарма. Плевенската ранна пролет е студена като зима и като плевенска блондинка. ШЗО-то, брат, или „школник, забрави отпуските“. Първо, още цивилни ни пратиха в една стая, и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час една върлинеста и сипаничава особа преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мене ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Щото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.

В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка, на мокър шаяк и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на едно 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!

Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна, си мисля аз. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Дано не видим война, но наученото в казармата не се забравя. Никога.

От: Николай Коцев/Монитор/



Днешните младежи не са застрашени от онзи глупав абсурд, наречен казарма, но периодично рaзни чичковци и дядовци, предимно с лява политическа ориентация и размити неясни спомени, надигат глас за връщането й, което ме провокира да драсна и аз няколко реда по темата. Мога да разказвам до безкрай чудновати и странни истории, но ще опитам да избера най-важното.

Липсата на задължителна казарма е признак за демокрация. Най-добрият пример е САЩ. Само професионалисти, чието семейство е осигурено до живот, т.е. дори да бъдеш убит, най-близките ти няма да останат на улицата и да се чудят с какво да купят хляб. По този начин съвсем естествено стимулират съвестното изпълнение на задълженията. Не както е при комунистическите държави – налагат принудително, след което започва голямото надлъгване и нямаш никакъв стимул да бъдеш образцов войник, защото в крайна сметка не получаваш друго освен потупване по рамото. А в замяна си заложил живота си!


Благодарение на старата ни военна слава преди 1944г, след идването на комунистите армията се пълни с комплексирани мъжленца, за които пагонът е единственият начин да добият самочувствие. Традицията продължава чак до 1989г. Това е обяснението защо сред офицерите е пълно със страхливи мишоци, незабележими в цивилния свят, но ставащи истински зверове щом прекрачат портала на поделението .

Малко хора си дават сметка за описаното в предния абзац, тъй като всеки има по някой приятел с пагон и отказва да признае недостатъците му. Опитах да го обясня на моя колежка, а тя се обиди. По късно разбрах защо: била омъжена за военен и живеела в блок на военни. Много ясно, че няма да признае фактите. Всъщност невъзможно е да ги види, понеже офицерите са по-тихи от водата в цивилния свят, а показват животинското у себе си само там, където им е дадена власт – в поделението.

Знаете приказката “Отиваш в казарма за да станеш мъж”. Как по-точно – чрез мачкане на човешкото достойнство? Това е пълна глупост. Можеш да станеш мъж в реална обстановка, т.е. на война. Hо не и в мирно време, където губиш цяла година или повече в безцелно обикаляне по лавки и караули, пазейки празни складове или такива с бракувана техника, към която и циганин-вехтошар не проявява интерес. Нали помните как теглиха самолет по шосе за автомобили, тъй като не можеше да полети? Цялата ни техника е такава.

При това положение съвсем естествено идва скуката, а тя е предпоставка за безбройните гаври с новобранци. Видях как иначе свестни момчета се изкушиха да тормозят новопристигналите. Писал съм вече за скрития звяр. В моята рота единствено аз не се изкуших, защото съм такъв и в реалния живот – мразя мачкането на други хора. Cещате ли се колко пъти и на колко места се е случвало за половин век комунизъм?

В затвореното пространство няма къде да избягаш. Аз от самото начало започнах да правя наопаки, за което понесох последствията – месеци наред без отпуска и постоянен наряд. Още в учебния център лежах в ареста, което е уникално за новобранец – по принцип се случва чак в бойното поделение. Причината: на втория караул ме хванаха да спя на поста. Така и не се примирх с безсмисленото бичене на стойки.

По-късно в бойното поделение старите войници по традиция пробвахa да ми тежкареят, но само с мен не излязоха на глава, поради което за всеки гаф ме изкарваха виновен и ротният, естествено, им вярваше. Или поне се правеше, че им вярва. Последствията: нови месеци без отпуска и постоянен наряд. Моят отговор: например ОВС по време на наряд – напуснах поделението, докато бях дежурен по рота. Hе за друго, а за да колим прасе в едно близко село. За отклонение от военна служба в по-строги времена се е полагал дисцип – военният затвор, който по нищо не се различава от истинския. Ето го поредният абсурд: пращайки те там, за нищо и никакво провинение могат да те превърнат в истински престъпник. А една малка презоградска отпуска не е като да ограбиш или убиеш човек, нали? Само че получаваш същото наказание. На мен ми се размина, защото служих, когато казармата беше на доизживяване и не спазваха строго правилника.

Интелигентният човек няма как да приеме казармата, защото всеки божи ден си припомня, че губи ценно време, което би могъл да оползотвори по много по-добър начин. Аз съм живял сред умни образовани хора, пътувал съм, наслаждавал съм се на света – още преди казармата. В един момент искат да ме заковат на мръсно място, с мръсни дрехи и, о, Боже, баня само веднъж в седмицата/!!!/. Последното направо ме шокира. Аз, който съм свикнал от малък, че банята е задължителна всеки ден, да не мога да го направя! Помня колко пъти, въпреки забраната, съм ставал посред нощ и съм се къпал със студена вода, защото нямаше топла. А в бойното поделение изобщо не пускаха вода – само по един час сутрин и вечер.

Няма елементарни условия, а искат да прекарaш в поделението година или повече. Що за абсурд?!

Въпреки това трябва да ви кажа, че има хора, за които казармата в този й вид беше като хотел. Сериозно говоря! Видях го с очите си. Ако едно момче е живяло на полето сред овце, то скача от радост като му дадат шинел и кубинки. Пък и храна в стола, и легло ... Един такъв овчар от Мездра разправяше “На втори пост всяко храстче ми вика тати”, т.е. лъскал чекии, докато е наряд. Сещате се, на този лайна да му сервираш, пак ще е доволен, защото не плаща.

Същият тип хора искат връщане на задължителната казарма. Bъпросът е ти дали би искал да контактуваш с такива в твоята рота? Едва ли ще ти хареса, но трябва да се примириш, понеже както казах, интелигетните хора не одобряват казармата.

Задължителната служба даваше възможности за измами, връзкарство и какво ли още не.

Тъй като постоянно бях наказан, единствените начини да изляза легална отпуска преди полагаемата бяха връзки или плащанe. Или двете накуп. С двустранна бронхопневмония и официално направление от лечебницата ротният три пъти/!!!/ отказа да ме пусне до ВМА – трябвали му хора. Tова е сериозно нарушение от негова страна, но кой ти гледа - нали е капитан с три висши образования /когото аз научих къде се пъха картата на Булфон – язък за трите висши :-DD/.

Точно тогава чух, че мой съученик по същия начин е имал здравословни проблеми. Hе са го пуснали до болницата, поради което е стигнал до хемодиализа – по вина на военните/!!!/. Това ми подпали фитилите и вдигнах такава врява, че още на следващата сутрин бях във ВМА. Там ме гледаха в ръцете - дали подавам пари. Hе искаха да ме приемат, въпреки че петната на дробовете ми бяха толкова големи, чак аз ги виждах на рентгеновата снимка без да съм медицинско лице. Трябваше вечерта да съм в поделението, но нарочно не отидох. Hа следващия ден зет ми откри негова приятелка, която познавала шефа на една от клиниките. Най-после ме приеха за седмица, а после 20 дни с контролен преглед. Hа контролния платих 100 марки за още 20 с контролен. Лекарят сам си каза, че може още два пъти по толкова да ми даде срещу съответното заплащане, но аз нямах нужда, защото дойде време за полагаемата отпуска.

Струва ви се много? Защото не знаете за други случаи. Най-големият връзкар си плати и го уволниха още в учебния център. Друг само пристигна в бойното поделение, откъдето роднините го взеха и повече не се върна. Трети изкара службата като на работа – куриер във ВМА от 8 до 17 часа, а през останалото време вкъщи.

При нас беше и синът на някакъв бизнесмен - може би мутра, но не съм сигурен, защото упорито криеше с тайнствена усмивка. Баща му идваше по време на вечерна проверка, говореше нещо на оперативния и взимаше войника от строя. Така беше и с отпуските – веднъж, два, три пъти и ..... шах, синът сам отказа да излиза. Tака и не разбрахме подробности. Hе знам какво са му правили в ротата старите войници, но синът изведнъж спря отпуските и по желание се пишеше наряд. Всеки сам да го тълкува според фантазията си :-

Знаете, че с достатъчно пари и връзки всеки можеше да се освободи от казарма. Hа негово място поставяха хора, които имат здравословна причина да не влизат. Така при нас се озова човек с цироза – забранено, ама факт. Имаше хипертоник, който на едно ФП /Физическа подготовка/ падна в тревата и не можеше въздух да поеме. После разказа “Мислех, че умирам”. Aбсолютният връх – в моята рота имаше олигофрен/!!!/. Изпускаше звуци подобни на тези от Чюбака и малко приличаше на него в муцуната. Знаете ли какво е да дадат на такъв автомат с 60 патрона и ти да го сменяш в 2 часа през нощта, знаейки че до преди минути е спал и в момента се чуди къде е? Слава Богу, нито веднъж не е стрелял!

Мога да разказвам още много, но ще остане за друг път. Смятам, разбрахте че от казармата полза няма, но пък вредата е огромна.Вижте още:Тайното строго секретно военно поделение за супер мъже в България създадено през 1970 г. (ВИДЕО)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив