100 години от рождението на строителя на съвременна България

Навършиха се 100 години от рождението на Григор Стоичков – изтъкнат български държавен и партиен деец, чието име остава трайно свързано с изграждането на стопанския и инфраструктурния облик на България през втората половина на ХХ век. За по-широката публика той е познат и като свекър на обичаната българска певица Йорданка Христова, но истинската му биография се разгръща преди всичко в полето на държавното управление, където в продължение на десетилетия заема ключови отговорности.

Григор Стоичков е роден през 1926 г. Още като младеж той се включва в антифашисткото движение и през 1940 г. става член на Работническия младежки съюз (РМС). Само на 18 години е хвърлен в затвора заради укриването на нелегалната печатница на вестник „Работническо дело“ – едно от най-значимите издания на тогавашната нелегална комунистическа преса. Репресиите срещу него продължават и през 1944 г., когато от март същата година е интерниран в лагера „Кръстополе“, където попадат редица млади активисти, смятани за политически опасни от властта преди 9 септември.

След установяването на новата власт Григор Стоичков принадлежи към поколението кадри, които участват пряко в изграждането на държавните институции и икономиката на Народна република България. С течение на годините той се утвърждава като способен администратор и организатор, с подчертана практическа насоченост и усет към реалните нужди на страната. Професионалният му път го извежда на едни от най-отговорните позиции в държавата.

В зрелите години на социалистическото управление Стоичков заема постовете министър на транспорта и министър на строителството – две сфери, от които зависи не само икономическото развитие, но и ежедневието на милиони българи. По-късно, в периода 1977–1989 г., той е заместник министър-председател на Министерския съвет. В този период името му се свързва с мащабни инфраструктурни програми – развитие на транспортната мрежа, строителство на пътища, мостове, жилищни комплекси и промишлени обекти, които и днес са част от материалния скелет на страната.

Доверието към него намира израз и във включването му във висшето партийно ръководство като кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП – позиция, до която достигат малцина и която свидетелства за ролята му в стратегическото управление на държавата. В този период Григор Стоичков е възприеман като типичен представител на управленците „строители“ – хора, ориентирани към конкретни резултати, а не към политическа реторика.

След 1989 г. обаче съдбата му поема рязко различен път. В условията на бурния и често реваншистки начален етап на прехода срещу него е образувано наказателно дело, което се превръща в част от серията показни процеси срещу ръководители на бившата държава. Обвиненията срещу Григор Стоичков са свързани с последиците от аварията в Чернобилската атомна електроцентрала през 1986 г. и с действията на българските власти след катастрофата. Като заместник министър-председател той е включен сред обвиняемите по тезата, че държавното ръководство е укривало информация и по този начин е застрашило здравето на населението.

Процесът протича в атмосфера на силно обществено напрежение, политическа разправа и стремеж към бързо разграничаване от миналото. Решения, вземани колективно от Министерския съвет и в условията на строго контролиран международен информационен обмен, са сведени до персонална наказателна отговорност. Защитата на Стоичков изтъква, че информацията за мащаба на аварията е била ограничена и противоречива дори за правителствата на много западни държави, а действията на българските институции са били съобразени с официалните данни, с които страната е разполагала към онзи момент.

Въпреки това процесът завършва с осъдителна присъда, която за мнозина остава символ на т.нар. „наказателен преход“ – период, в който съдът и правосъдието често са използвани като инструмент за политическа легитимация на новата власт. Наред с Георги Атанасов, Григор Стоичков се превръща в едно от знаковите имена на тази вълна от дела, които целят не толкова историческа и управленска равносметка, колкото морална присъда над цяла една епоха.

Сто години след рождението му образът на Григор Стоичков остава противоречив, но и показателен за драмата на българската история през ХХ век. От млад нелегален, минал през затвор и лагер, през държавник на най-високо равнище, до обвиняем в годините на прехода – неговият живот отразява възходите и сривовете на едно поколение, поело върху себе си задачата да строи държава в условията на идеологическа конфронтация и исторически катаклизми.

Юбилеят е повод не просто за спомен, а за по-задълбочен размисъл за ролята на държавата, за отговорността на властта и за начина, по който историята съди своите действащи лица – често не по делата им, а според нуждите на времето.

ВИЗИТКА

02-02-1926г./23.07.2016

Григор Георгиев Стоичков е български политик, кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП, народен представител и министър.

Григор Стоичков е роден на 2 февруари 1926 г. в село Горна Малина, Софийско. От 1940 г. е член на РМС, а от 1946 г- и на БКП. Участва в Съпротивителното движение през Втората световна война. На 18-годишна възраст влиза в затвора по ЗЗД за укриване на нелегалната печатница на вестник „Работническо дело“. Отделно е интерниран в лагера Кръстополе. През март 1944 г. е интерниран в лагера „Кръстополе“.

След 9 септември 1944 г. работи в държавния апарат. Между 1945 и 1947 г. е секретар на Околийския комитет на РМС, а през 1948 г. и на Околийския комитет на ОФ в Елин Пелин. От 1947 до 1948 г. е кмет на родното си село. През 1952 г. става председател на ОК на ОФ в София, а през декември същата година става зам.-председател на Окръжния народен съвет в София. Завършва Висшата школа на КПСС (1957). Избиран е за народен представител в периода 15 март 1962 до 3 април 1990 г. През 1958 г. става секретар на ОК на БКП в София, а от май 1961 до октомври 1969 г. е първи секретар на същия комитет. Членува в ЦК на БКП от 1962 до 1990 г. Между януари 1984 и декември 1989 г. е кандидат-член на Политбюро на ЦК на БКП. През 1986 г. е удостоен със званието „Герой на социалистическия труд“.

Многократно е избиран за министър: министър на транспорта (1969 – 1973), министър на строежите и архитектурата (1973 – 1977), министър на строителството и селищното устройство (1984 – 1986). На 6 септември 1974 г. открива новата сграда на Централна гара-София като министър на строежите и архитектурата. Заместник министър-председател на Министерски съвет (1977 – 1989).

От ноември 1991 г. до юли 1994 г. се води дело, в което Стоичков и Любомир Шиндаров са обвинени в това, че са нарушили нормативните документи за санитарните радиационни правила и не са взели достатъчно ефективни мерки за опазване здравето на населението при Чернобилската авария през 1986 г. Стоичков е осъден на две години затвор. Преживява инфаркт през 1995 г. и е освободен предсрочно през април 1996 г. Умира на 23 юли 2016 г.

Трудове:„Животновъдството – рентабилен отрасъл“ (1967) „Двоен живот. Спомени“ (3 изд., 1986)

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Падна убит в неравен ръкопашен бой с група жандармеристи

Той е роден на вододела на XIX и XX век в град Трън – на 14 март 1899 г. Произхожда от стар и известен със своята прогресивност и образованост род. Отличникът Владимир Йосифов Тричков завършва основното си образование в Трън, а III мъжка гимназия в София, след което учи във Военното училище. 

Там той изявява отлични качества и началниците му са принудени да напишат в атестацията му, че е „начетен и интелигентен. Много добре се държи с другарите си и е много обичан от тях. Военната служба му е присърце“. Юнкерът Владимир Тричков не се поддава на царската мундщровка и Войнишкото въстание през септември 1918 г. става преломен момент в живота му. Омразата му към монархията и капиталистическия ред расте и той търси път за борба срещу тях. Открива го естествено в социалистическото движение. За приобщаването му към него допринася твърде много и дружбата му с поета Христо Смирненски, юнкер по същото време в Военното училище.

Предан на народа, умен, съобразителен и деятелен, той възприема социалистическата идея като свое верую и заработва за разпространението й сред юнкерите. Внася социалистическа литература в училището, създава група от съмишленици, но дейността му става известна и той – отличникът се нарежда между непроизведените юнкери. Един от младите офицери си позволил тогава да злослови по негов адрес и го напсувал на „майка предателска“. В отговор импулсивният трънчанин му ударил оглушителна плесница и рекъл:

Предатели в моя род няма! Дядовците ми са светогорски възпитаници. Единият ми чичо е обсебен от турците, а другият е заклан с турски ятаган. Леля ми се самоубива, за да не влезе в бейския харем. И всичко това става заради непокорството им! И аз не съм предател!

Тричков е арестуван и съден за обида на началството. Осъждат го само на 6 месеца затвор. През 1919 г. той напуска казармата, без да е произведен в офицерски чин въпреки големите му способности и знания по военното дело.

По-натам пътят на бъдещия професионален революционер минава през Свободния университет в София, през Виена, където продължава образованието си, през митническа кантора на гара Драгоман. Кръгозорът му се разширява, от 1919 г. той вече е член на Българската комунистическа партия. Участва активно в септемврийското въстание през 1923 г., след което се включва във военната организация на София и Софийска област, като е издигнат за член и на двата щаба. Арестуван след известния атентат в катедралата „Света Неделя“ на 16 април 1925 г., Владо Тричков е осъден на смърт чрез обесване, като присъдата му не подлежала на обжалване. Отказва да подпише молба до царя за помилване и остава 11 години във фашистката тюрма, през които непрекъснато демонстрира високо политическо съзнание, непреклонен борчески дух и воля за борба до победа.

Освободен през март 1936 г., той посвещава живота си изцяло в служба на освободителната борба на нашия народ против фашизма и империалистическата робия. По решение на ЦК на партията е изпратен да повиши своята теоретическа и военна подготовка в СССР. Завършил с отличие военната школа, той заминава като доброволец в интернационалните бригади в Испания в защита на републиката. Известен като капитан /комендант/ Павлов, благодарение на солидното си военно образование той става един от най-търсените и уважавани военни командири между чужденците през епопеята на Испанската гражданска война.

Напуска Испания с последната група интербригадисти и се завръща в България, където умело се легализира. Въпреки това в средата на 1940 г., е интерниран като опасен за държавата „комунистически функционер“. След освобождението му в края на годината е привлечен за член на ЦК на партията с поръчението да работи по легалния и нелегалния печат. Участва а активно в Соболевата акция. В началото на 1941 г., когато за България настъпват съдбоносни дни и тя бе привързана към блока на фашистките агресивни държави, опасявайки се от активната народна съпротива, монархофашистите поставят под арест най-изтъкнатите дейци на Комунистическата партия. В навечерието на присъединяването на страната ни към Тристранния пакт Владо Тричков отново е арестуван – това става в края на февруари 1941 г., т.е. точно преди влизането на хитлеристките войски в България като „съюзници“. Оттогава в продължение на почти три години до края на 1943 г. той е принуден да прекара тежък живот в концлагерите „Гонда вода“ и „Еникьой“. И там той е на своя пост: в затворническите условия предава своя грамаден революционен и боен опит на събратята си по участ, избират го в партийното и във военно-оперативното ръководство на концлагера, участва в културните прояви и пее в хора на лагеристите, организира бягството на редица отговорни другари, готвейки се да ги последва. Но залавят избягалата преди него група, мерките се затягат и бягството става невъзможно. Така Владо Тричков остава в „Еникьой“ до края на 1943 г., когато фашистката власт отпуска по демагогски съображения, защото в рамките на политиката на „умиротворение“ е предвидено и разпускането на концлагерите.

Трънският орел веднага се включва във въоръжената борба на българския народ против хитлеристката окупация и фашистки гнет.

Познавайки добре политическите, военните и организаторските качества на Владо Тричков, върховните ръководства го поставят начело на I ВОЗ. След убийството на Христо Михайлов в началото на 1944 г. той е привлечен на неговото място като член на Главния щаб. Изпратен е да установи връзка от името на ЦК и Главния щаб с английската военна мисия, пристигнала в оперативния район на трънските партизани. Участва във формирането на I и II софийска народоосвободителна бригада като главнокомандващ вече на НОВА. Под непосредственото му ръководство се изработва и специален план за действията на двете бригади и за преходите им в южна и северна посока към Пловдив, където трябва да се създаде свободна партизанска територия във вътрешността на страната.

На 12 май 1944 г. II софийска бригада започва своя героичен поход. Преди тръгването Владо Тричков поздравява бойците от името на Главния щаб на НОВА и държи пред тях вдъхновена реч за величието на борбата им, за трудностите и за близката победа над фашизма. Пътят до Батулия бригадата изминава в тежки схватки с врага. След предателството тя е разбита на 23 май 1944 г., но по-голямата част от бойците й излизат невредими от вражеския капан. Владо Тричков успява да групира около себе си трийсетина партизани и да пробие обръча. След няколко дни групата му е пръсната от врага и той сам продължава да търси връзка с партията и партизаните. На 4 юни е предаден от едно семейство в с. Горно Камарци, където пада убит в неравен ръкопашен бой с група жандармеристи. Мародерите се нахвърлят върху трупа му, пребъркават джобовете му и си поделят 40 000 лв., изкъртват златните му коронки, събличат военната английска униформа и го предават гол да бъде погребан от циганите.

Така загива един от най-смелите, най-способни и най-последователни борци против фашизма у нас.

Автор: Симеон Игнатов.В своята книга „Посмъртна изповед“, Денчо Знеполски разказва за своя другар, съратник и герой от антифашистката съпротива

Източник: вестник Земя, 12 март 2020 г.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тя е половин полякиня, а ролята й в „Дами канят“ я направи известна в цяла България.Ето какво се случва с нея днес

Боряна Пунчева – актриса, режисьор, сценарист и продуцент, се завърна пред камерите на българското кино. Звездата от „13-ата годеница на принца“, „Дами канят“ и още две дузини заглавия от годините на социализма участва в любовната драма на Яна Лекарска „Защото обичаме лошото време“. Наскоро тя за втори път спечели конкурса за директор на Българския културен институт във Варшава и продължава да работи по документалните си проекти. Дъщерята на Борислав Пунчев – един от най-известните оператори, сценаристи и режисьори от близкото минало, е автор на 30 документални филма на общочовешки и космополитни теми. Самата тя е половин полякиня по майка и може би българската публика нямаше да я познава, ако беше избрала да учи „История на изкуствата“ във Варшавския университет, а не режисура във ВИТИЗ. Приета е едновременно и на двете места, преди да направи своя избор.

– Каква е вашата героиня в „Защото обичаме лошото време“, госпожо Пунчева?

– Над 50 години всички актриси играят баби, лели, слугини. Сега госпожица Теменуга ми даде друга възможност. Тя е звезда, която загърбва шумния суетен свят на киното в големия град и се установява в крайморско селце. Държи ключовете за много от тайните на главните герои във филма. С Яна Лекарска се познаваме от времето, когато и двете работехме в БНТ. И тя, и всички от екипа са умни и талантливи млади хора, отдадени на професията. Беше истинско удоволствие за сме заедно на снимачната площадка.

– Каква е темата на следващата ви документална продукция?

– С Руси Чанев правим пълнометражен документален филм за артефактите, разположени през годините в парка на Военната академия, които се появяват и изчезват в зависимост от политическата конюнктура през последния век. Юлиан Вергов е разказвачът на историята заедно с дъщеря си Алена. Голямата тема е възстановяването на паметта. Тя е водеща и в късометражния ми проект за един от паметниците, който до 1950 година е бил в парка на Военна академия, а след това е разрушен – на войник, хвърлящ бомба. Ученици от Националната гимназия за приложни изкуства „Свети Лука“ направиха макети в умален размер от глина – позираше едно от момчетата, облечено в автентична войнишка дреха от времето на Първата световна война. Младежите работиха с впечатляваща концентрация и всеотдайност. Преди това посетихме Военноисторическия музей и те за първи път видяха оригиналите на Ярослав Вешин – беше голямо преживяване, запечатано е върху лентата. Филмът ще бъде излъчен около 24 май, а макетите на учениците ще бъдат в основата на акция за възстановяване на паметника в естествения му размер.

– Защо според вас все още страдаме от липсата на памет?

– Историята ни постоянно се пренаписва. Хората се побъркаха – първо беше турско робство, после османско владичество, дори османско присъствие. Но какво искаме, след като по всеки предмет има седем-осем комплекта учебници и преподавателят сам избира своята версия. Наскоро позната сподели, че синът й има урок, в който се разказва, че Васил Левски е убил момче. Защо преди да разберат кой е Левски, тийнейджърите трябва да бъдат облъчвани с този нещастен случай в дейността на Апостола? Тотален хаос, лишен от истинска грижа за познанието, което получават децата. И досега в Европа има огромен интерес към системата на академик Благовест Сендов, в която основното е как учителите да събудят интереса на учениците, а не колко да им пишат. Никой не е пророк в собствената си родина.

– Така ли е и в Полша?

– Там имат друго отношение към собствената си история. Когато Анджей Вайда направи филма „Катин“ – за разстрела на 22 000 полски офицери и интелектуалци в Катинската гора през 1940 година по заповед на Сталин, цяла Полша отиде в кината да го гледа. Същото стана и когато излезе „Чудото при Висла“ – за битката през 1918 година, когато поляците разбиват Червената армия, въпреки че са по-малобройни. Жертвите са големи, но всички са водени от Божия промисъл – да не допуснат Червената армия във Варшава. Поляците смятат, че е техен дълг да гледат по кината епосите за историята им. За съжаление, „Право и справедливост“ – партията, която дълги години управляваше Полша, превърна патриотизма в гротеска. Започна изопачаването на исторически факти, някои от тях се преекспонираха за сметка на други, настана време на лозунгарство и патриотарство. До Незнайния воин в центъра на Варшава, до кръста, отбелязващ забележителното посещение на Папа Йоан Павел Втори в комунистическа Полша, ненадейно изникна паметник на покойния президент Качински, който прилича малко на Ленин – с дълго палто, с ръка, готова да сочи напред. Но историята при това управление на Полша, което вече приключи, беше превърната в пропаганда на управляващите.

– Как постигате равновесие и хармония между двете си същности – българската и полската?

– Когато съм в Полша, правя реклама на България и обратното. Старая се да докажа на всяка от половинките си, че другата е не по-лоша. Поляците харесват българите, макар и малко покровителствено от позицията на по-големия брат. Те са по-крайни и по-емоционални, при тях има изблици на трагичен порив, когато са под робство. Вдигат обречени на провал въстания само за да докажат, че са живи и не са съгласни с тиранията.

– Кога снимахте за последно преди „Защото всички обичаме лошото време“?

– Много отдавна. Мисля, че беше при Иванка Гръбчева в сериала й за Атанас Буров „Жребият“. С Калин Арсов бяхме икономите в дома на банкера. Имахме много епизоди в двореца Врана. След „13-ата годеница на принца“ Гръбчева ме канеше във всеки неин филм. Казваше: „Нямам сериозна роля за теб, но ела да се появиш дори за малко в кадър, за късмет “. Снимах се и в „ Клуб НЛО“, но там бях режисьор и поемах по някой и друг образ, когато Мария Сапунджиева или Катето Евро бяха заети.

– Вие участвате в повече от 20 филма, макар че имате диплома за режисьор.

– Да, но съвсем пълноценно учих актьорско майсторство в класа по режисура, като на финала направихме цял истински спектакъл на сцена. Получихме отлични отзиви.

– Защо не ви приеха актьорско майсторство?

– Професор Николай Люцканов, светла му памет, ме скъса. Но във ВИТИЗ винаги е така – на изпитите всеки преподавател избира актьори, подходящи за дипломния спектакъл, който си е наумил да прави с бъдещия си клас в четвърти курс. Ако това е „Ромео и Жулиета“, на него му трябват подходящите актьори за персонажите именно в тази пиеса. Затова много талантливи хора по две-три години не успяват да влязат в Академията.

– Най-после разкрихме тайната защо късат в НАТФИЗ.

– Ето това е тайната. Отказах втори път да кандидатствам актьорско майсторство. Осъзнах, че ако си само актьор, вечно някой ще те избира и се превръщаш в силно зависим от чуждия вкус и някакви обстоятелства. Стефан Данаилов казваше, че без „На всеки километър“, когато е на точната възраст, за да изиграе майор Деянов, съдбата му е щяла да бъде друга.

– Как се чувствахте в неговата компания в суперхита на Иван Андонов „Дами канят“?

– Бях като бебе с ококорени очи, което гледа и попива сред най-големите звезди на киното ни. Всички ме покровителстваха, учеха ме на разни неща. Вечерта преди първия ми снимачен ден бях сплела косите си на много плитчици, за да се накъдрят, тъй като специално съоръжение в ония години нямаше. И тъкмо си бях облякла пижамата, готова за здравословен сън – баща ми винаги казваше, че сериозните актриси си лягат рано, за да са свежи и да си знаят текста, когато телефонът звънна. „Какво правиш, малката?“, запита ме Илка Зафирова, моята майка в „Дами канят“. Обясних й, че съм си легнала – като бъдеща сериозна актриса. В слушалката се чу искрен и бурен смях. „Идвай долу, с батко ти Стефан те чакаме, ще ходим на бар“, разпореди се тя. Какво да правя – облякох се. А после в бара дори изпих една водка с кола, но всичко това тайно от баща ми.

– Какво запомнихте от Стефан Данаилов за занаята?

– Стефан Данаилов беше школа, а целият снимачен процес на „Дами канят“ – безценно обучение. Той ми обясни, например, че когато играем един срещу друг, не бива да го гледам в очите, а в лявото ухо, за да е добре за камерата. В началото ми беше адски трудно. И не само тогава – докато снимах с Коста Цонев в телевизионния театър, той ме учеше как да се целувам, когато партньорът ми е със залепени мустаци, които не бива да падат при целувката.

– Израснала сте сред знаменитости, но вероятно е било смущаващо в ранната ви младост да делите с тях мегдан пред камерите.

– Те не ми даваха никакъв повод да изпитвам притеснения. Когато снимахме „13-ата годеница на принца“, Парцалев, изключително етичен и възпитан човек и партньор, вече беше болен. Притесняваше се, че не е в добра форма, но се стараеше всичко да е изрядно, за да не бави снимките. Нямаше и намек, че е звезда, държеше се като равен с равните. Снимахме в замъци из Германия. Ставахме по тъмно, пътувахме по два часа до локацията – там още толкова за грим, прически, костюми. Всички бяхме с перуки, духнеше ли вятър, вдигаше фустите на приказните рокли. Перуките литваха, снимките спираха.

– Какво сте запомнили от приключенията ви в Германия?

– В какъвто и замък да снимахме, преди нас там паркираше камиончето с барбекюто – вадеха скарата и коминчето започваше вкусно да пуши. Първия път се втрещихме от изненада. В България бяхме свикнали да ни носят по две студени кебапчета и парче хляб в мукавен плик за обяд. Евентуално и домат, люта чушка беше екстрата. А в Германия изведнъж камиончета, скари, вурстчета, царска работа… А вечер обикаляхме заведенията с Татяна Лолова и се чудехме как в нощните барове сервират супи и манджи. С нея ходехме навсякъде заедно – наконтени и нахъсани за купон.

– Останахте ли си приятелки с Лолова и след това?

– О, да, разбира се, голямо щастие! Таня беше толкова сърдечен, топъл, всеотдаен към приятелите си човек. Когато вече бях директор на културния ни институт във Варшава, я поканих да гостува с моноспектакъла си „Дуенде“. Обадих й се: „Танче, разбери ме, Институтът е страшно беден. Намерих пари за билети за екипа, ще ви настаня в хотел, ще се грижа за вас, но нямам пари за хонорари“. „Е, поне за тоалетните из града ще ни дадеш ли?“, запита тя през смях. През следващите години винаги, когато се озовавахме на едно и също място, Таня се превръщаше мигновено в мой пиар, като разказваше колко съм била велика, как съм се справяла в трудни обстоятелства, какъв грижовен приятел съм. Благодарна съм на съдбата, че ме срещна с голямата Лолова. Прекланям се пред нея.

– А докато бяхте заедно с Велко Кънев и Георги Мамалев в „13-ата годеница на принца“ ли замислихте „Клуб НЛО“?

– Първо направихме новогодишна програма в БНТ по времето на Хачо Бояджиев, после заснехме няколко клипа по песни на тримата – Велко Кънев, Георги Мамалев и Павел Поппандов. След това започнахме предаването – на голо поле, без нищо. Само с песни и сатирични стихотворения на Недялко Йорданов. Снимахме в театър „Възраждане“. Беше шокиращо и трудно начало – празна сцена, на която не знаеш какво да сложиш. И всички текстове в рима. После Любчо Пеевски написа първите истории, а Добромир Гущеров, мощен по това време бизнесмен, реши да финансира „Клуб НЛО“ – първата година БНТ само го излъчваше, не даваше една стотинка. „Клуб НЛО“ ставаше все по-успешен, докато за директор не дойде Лили Попова и започна да го кастри. Парите постоянно намаляваха – стигнахме до два часа снимачно време за клип. Работехме все повече, получавахме все по-малко, а предаването ставаше все по-лошо. А бяхме стигали до три милиона и половина гледаемост.

– Чочо Попйорданов не ви ли навиваше, че трябва да спасите „Клуб НЛО“?

– Темата за продуцирането на шоу предаване в телевизия е дълга и сложна. А с Чочо сме си другари от деца, нищо че е по-малък от мен. Когато нашите и техните отиваха на кръчма, ми го оставяха да го гледам. Той питаше: „Како, какво ще правим?“, а аз с досада го пращах да спи още по светло. И да, Чочо беше човек с неизчерпаем талант и с толкова много енергия, че не успя да се справи с нея. Живееше в държава, в която нямаше кой да вкара тази негова енергия в проекти. Изключително креативен, не просто изпълнител. Това, което другите постигаха с огромен труд, Чочо го правеше с лекота. Беше роден да бъде артист, но тази негова хиперактивност го съсипа. Всичко му беше на макс. Когато те прегръщаше, имаше опасност да ти счупи ребрата.

– Вие защо напуснахте БНТ – съдът ви върна, след като Емил Кошлуков ви уволни?

– Когато спечелих делото срещу Кошлуков, който ме изхвърли от днес за утре, отидох в БНТ, завъртях се, видях едни шашнати физиономии, и подадох молбата си за напускане. При сегашното управление на БНТ е важно да си съгласен с началника и постоянно да го демонстрираш. Там най-важното е персонажите от политическия спектър да са доволни. За политиците БНТ е концерт по желание и Кошлуков им го предоставя. С тях ще управлява още 100 години.

– Може ли в България да живееш от кино?

– Тук то храни малцина. Тези, които взимат големите бюджети, се броят на пръсти. Особено в документалното кино. Нито един министър в последните години не направи нужното за промени в Правилника към Закона за киното. При всяка смяна на министър се намесват лобистки интереси, за да се запази статуквото – а то е в така наречената служебна оценка, която няма нищо общо с качествата на проекта, а с фестивални успехи на предишните филми на продуцента и режисьора. С Евтим Милошев като продуцент едвам събрахме две нещастни точки за проект за детски филм. Казах му, че трябва да се разделим и поотделно да търсим партньори с повече точки – защото двамата в тандем сме заникъде. Добре работим заедно, много хубав сериал направихме за БНТ – „Румбата, аз и Роналдо“, но какво от това, след като не успяваме да съберем точките в НФЦ. А Евтим Милошев отлично знае как да работи. Но явно нито качеството на проекта ни, нито неговите продуцентски успехи и хиляди зрители, гледали сериалите му, нито моят опит имат някакво значение.

– Мислите ли, че вашите филми могат да окажат влияние върху нагласите в обществото?

– От студентските години обсъждаме дали изкуството успява да въздейства върху съзнанието и да настъпят промени. Никой не може да каже, но при всички положения провокира мислене и буди емоции. Затова „Защото обичам лошото време“ толкова се харесва. Зрители споделиха, че Яна Лекарска има вълшебна рецепта, която лекува лошото време в нас самите – сред цунамито с лоши новини и гадни прогнози, без бой, насилие, екшън, секс. И с това, от което всички имаме нужда – любов, надежда и светлина в тунела.

Съжалявам, че нe бях най-добрата ученичка на баща ми

В България лесно се става комплексар, казва актрисата режисьор

Когато късат Боряна Пунчева на изпитите по актьорско майсторство във ВИТИЗ, тя потъва в мирова скръб. По това време в София пристига Ян Новицки – един от най-славните киноасове в Полша и Унгария. Тъкмо той я успокоява. „За какво ти е да си актриса, стани режисьор – вече не е толкова екстравагантно за жена“, съветва я Новицки, който в онзи момент е женен за Марта Месарош – една от най-изявените дами на Новата вълна в европейското кино.

Ян Новицки е в София по много любопитен повод – пробни снимки за сериал по „Тютюн“ на Димитър Димов. Сценарият за шестте епизода е на Борислав Пунчев и Любомир Шарланджиев. Невена Коканова отново – както във филма на Никола Корабов, ще играе Ирина, а Ян Новицки го пробват за Борис Морев. Но после нещо става и проектът пропада.

Боряна Пунчева и до днес съжалява, че не е станала най-добрата ученичка на баща си – Борислав Пунчев е оператор на „Цар и генерал“, „Най-дългата нощ“, „Демонът на империята“, „Най-добрият човек, когото познавам“ и режисьор на „Роялът“, „Кръвта остава“, „Спасението“, „Ешелоните на смъртта“.

„Родителите ми дълго ме държаха настрана от киното. Не бях от филмовите деца, които постоянно се търкаляха по снимачните терени. Само два пъти бях ходила на снимки – за „Най-дългата нощ“ и „Демонът на империята“. Нашите по-скоро ме виждаха като журналист. Вече по-късно баща ми изпитваше някакво неудобство да ме снима във филмите си. Почувства се по-спокоен, когато Иван Андонов ме взе в „Дами канят“, а Веско Бранев в „Хотел Централ“. След това татко не мислеше какво ще кажат хората, вече имах свои територии. Но в България лесно ставаме комплексари. Аз също се притеснявах, тъй като още във ВИТИЗ имаше хора, които ме мачкаха. Дори сред близкото ми обкръжение. Подхвърляха, че татко прави филмите ми, а аз бях достатъчно по детински наивна и глупава, за да се връзвам и преживявам“, разказва Боряна Пунчева. „Чуждите деца ще науча, моето не мога“, казваше баща ми, защото по всякакъв начин се стараех да се дистанцирам от него. А днес си скубя косите, че не успях да науча повече – беше подарък от съдбата, който не взех.

Боряна Пунчева и досега е убедена, че момичетата от нейното поколение – Ваня Цветкова, Мариана Димитрова, Ирен Кривошиева, щяха да направят блестяща кариера в България, ако след 10 ноември българското кино не беше мъртво за десетина години. Повечето от актьорите са напълно безпомощни при пазарните промени, които идват с демокрацията, така желана и очаквана от всички.

„Отдавна се убедих, че актьорите са като децата – беззащитни, оглеждащи се само в очите на режисьора и оператора. Но тогава, преди 1989, работихме много и закономерно постигнахме успехи. После – край. И Ваня, и Ирен, и Мариана бяха ярки актриси с мощно присъствие на екрана, но просто изчезнаха – и трите заминаха за Щатите. Аз останах, защото имах и друга професия.“

Албена АТАНАСОВА/Източник:bgart.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

През социализма притежаването на „Лада“, „Москвич“ или „Трабант“ беше повод за гордост, но и източник на специфични главоболия

Автомобилни абсурди от онова време

Едно от най-абсурдните, но масови явления беше „кражбата на чистачки“.

В епохата на дефицита, ако някой ти откраднеше чистачките пред блока, не отиваше в магазина за нови. Просто нямаше такива. В „Мототехника“ доставките бяха редки, а опашките – безкрайни. Така се завърташе порочен кръг: на теб ти ги крадат, ти оставаш „сляп“ при първия дъжд и, притиснат от обстоятелствата, често се озоваваш в ситуацията да „вземеш назаем“ от съседната улица.

Ритуалите за защита

Шофьорите развиваха истинска параноя, която доведе до няколко класически „защитни механизма“:

Прибиране в купето: Най-масовото явление. Паркираш колата, слизаш, откачаш внимателно чистачките и ги прибираш в жабката или под седалката. Сутрин, преди работа, първият ритуал беше да ги монтираш обратно.

Маркиране: С пила или нож върху металната част на чистачката се гравираше регистрационният номер на колата. Идеята беше, че никой няма да иска да кара с чистачки, на които пише номера на чужд автомобил – това беше явно доказателство за кражба при проверка от КАТ.

Домашни изобретения: Някои по-технични собственици монтираха специални болтове с контра или дори малки катинари, които правеха свалянето невъзможно без подходящия инструмент.

Атмосферата

Представете си дъждовна есенна вечер в голям жилищен комплекс. Уличните лампи едва мъждукат. Човек с балтон се приближава до паркиран „Жигули“, оглежда се гузно, прави две бързи движения „щрак-щрак“ и изчезва в тъмното. На сутринта собственикът излиза, вижда стърчащите голи рамена на чистачките и тихо изпсува, знаейки, че днес ще трябва да кара с глава през прозореца или да търси „нови“ от черния пазар.

Това беше време, в което чистачките не бяха просто консуматив, а ценност, която се пазеше вкъщи до телевизора „Опера“ или в джоба на балтона.

В един софийски квартал живееше бай Ганчо – горд собственик на лъскава „Лада“ 1500с. Той беше толкова патил от крадци, че беше стигнал до крайности. Освен че прибираше чистачките, той сваляше и капачката на резервоара, а вечер вадеше акумулатора и го качваше на четвъртия етаж без асансьор.

Комичният инцидент

Една вечер бай Ганчо се прибирал от банкет, леко почерпен и заплеснат. По навик спрял пред блока, свалил чистачките, източил водата от казанчето (да не замръзне) и се прибрал. На сутринта обаче завалял проливен дъжд. Ганчо изтичал, монтирал чистачките и потеглил за работа.

На първия светофар пуснал механизма, но... чистачките не помръднали. Моторчето бръмчало, но перата стоели неподвижни. Той изскочил под дъжда и видял абсурда: в тъмното предната вечер, вместо своите чистачки, беше свалил и прибрал в жабката... две тънки клонки, които някакви хлапаци били подпрели на стъклото му за шега. Истинските му чистачки си стояли на колата цяла нощ, но той, в „автоматичен режим“ на паника, беше „откраднал“ клонките от собствената си кола и ги беше прибрал на сигурно място.

Други автомобилни абсурди от соца

Тенис топката на теглича: Почти всяка втора кола имаше разрязана тенис топка, нанизана върху теглича. Не беше за красота – просто металът ръждясваше бързо, а и така се предпазваха пищялите на преминаващите пешеходци в тъмното.

Спирачна течност във фаровете: Много шофьори наливаха малко червена спирачна течност (често „Нева“) директно в рефлекторите на фаровете. Вярваше се, че тя абсорбира влагата и пречи на рефлектора да потъмнее. Резултатът? Фаровете светеха в странен, розово-психоделичен цвят.

Вестник пред радиатора: Зиме предната решетка на „Москвича“ задължително се покриваше с картон или дебел вестник „Работническо дело“. Без тази „изолация“ парното просто отказваше да духа топло, а двигателят така и не достигаше работна температура.

Магнит за икономия: Някои вярваха, че ако закачат силен магнит около маркуча за бензина, молекулите ще се „подредят“ и колата ще гори по-малко. Ефектът беше нулев, но надеждата – огромна.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиецът на групата "Дятлов" открит след 63 години

В продължение на 64 години изследователите се опитват да разгадаят мистерията на смъртта на туристическата група на Игор Дятлов.

Издигат се най-различни версии за случилото се: някои говорят за експерименти на военните, други приписват трагедията на отмъщението на местните духове. Племенницата на участника в лагера обаче е сигурна, че знае истинската причина за смъртта на момчетата.

Марина Казанцева е само на девет години, когато чичо ѝ Николай Тибо-Бриньол отива на фаталния поход с Игор Дятлов. Тя обаче си спомня как следователят разпитва майка ѝ за трагедията. Марина си спомня също, че представителят на правоохранителните органи така и не дал на семейството фотоапарата на загиналия.

"Тя искаше да си го вземе обратно, но той каза: "Не мога да ви го дам, защото е заразен с радиация. Не можете да го използвате."

След като каза това, той го скри обратно в сейфа. "Мисля, че имаше снимки на някои хора, които властите искаха да скрият от любопитни очи", сподели Казанцева в студиото на предаването "За истински" по Първи канал.

Жената смята, че изложените снимки са внимателно подбрани, а някои от тях умишлено са покрити с черни петна. "Мисля, че тук е снимана група хора, но в процеса на обработка кадърът е умишлено развален, за да се скрият лицата", казва племенницата на Тибо-Бриньол.

Според Казанцева туристите са загинали насилствено: "Мисля, че туристите са били убити и лавината няма нищо общо с това. Защото в палатката е имало пръчка. Ако имаше лавина или сноуборд, тя също щеше да бъде обезпокоена.

Изследователят Валентин Дегтярев също подкрепя версията на жената. Той показа на експертите снимки, на които според него са изобразени възможните убийци.

"Предполагам, че това е един от тези, които са следвали групата на Дятлов. Мъжът е там, зад дърветата. А тук мъжът крие нож в ръкава си", каза Валентин, посочвайки архивните кадри.

Изследователят смята, че учениците може да са били избити от избягали затворници: "Там е имало незаконен добив на злато, защото всички лагери в Колима, които са били част от системата ГУЛАГ, са се занимавали с това."

Наталия Варсегова, специален кореспондент на "Комсомолская правда", обаче припомня друга версия. Журналистката открила в Министерството на отбраната някои документи, които сочат участието на военните.

"Оказва се, че подполковник Михаил Фьодорович Шестопалов е отговарял за претърсването. У мен възникна един голям въпрос, защо подполковник? Един старши лейтенант беше достатъчен.

Една от мисиите му е свързана с явлението огнени кълба от 31 март.

Един от сапьорите изпраща радиограма: "Видяхме нещо подобно на огнено кълбо, моля, разберете какво е". Съдържанието на мисиите на подполковника е засекретено", казва Наталия.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Един от най-мрачните и трагични епизоди в съвременната българска криминалистика .Една екзекуция извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила

Една жена  остава в летописите като последната жена, над която е изпълнена смъртна присъда в България

Денят, в който празникът угасна.Историята на Елина Златанова

Датата е 8 март 1988 г. Докато останалата част от страната празнува Международния ден на жената, в двора на затвора в Сливен една 35-годишна жена се изправя пред своята последна съдба. Иронията на датата е смразяваща – жената, която е отнела живота на собствените си деца, напуска света в деня, посветен на майката.

Предисторията: Пламъци от отчаяние и гняв

Трагедията, доvela до този фатален край, се разиграва две години по-рано в София. Елина Златанова, съпруга на дипломат, живее в свят, който изглежда подреден, но зад стените на дома ѝ се крие разрушителна семейна драма. Според свидетелствата, тя е била подложена на системен тормоз и унижения от страна на съпруга си.

В момент на пълно душевно помрачение и желание за отмъщение, Елина взема немислимо решение. На 19 януари 1986 г. тя залива апартамента им с бензин и го подпалва, докато вътре са двете ѝ деца – Елин (на 10 месеца) и Невен (на 4 години).

Малкият Елин издъхва в леглото си от задушаване.

По-големият Невен опитва да избяга от пламъците, но в опита си да "спаси" децата от бъдещи страдания, майката го напада с кухненски нож.

Самата тя първоначално планира да загине в огъня, но инстинктът за самосъхранение надделява и тя излиза от горящото жилище.

Присъдата

Процесът е кратък и безпощаден. Социалистическото правосъдие по това време не проявява милост към престъпления срещу деца. Въпреки опитите на защитата да изтъкне психическото ѝ състояние и системния тормоз, съдът е категоричен: смърт чрез разстрел.

Последните минути

Екзекуцията е извършена в ранните часове на 8 март с един единствен изстрел в тила. В досието ѝ остава записано, че до последно тя не е потърсила прошка, сякаш духът ѝ отдавна е изгорял в онзи апартамент заедно с децата ѝ.

Само две години по-късно, през 1990 г., в България е въведен мораториум върху смъртното наказание, а през 1998 г. то е окончателно отменено. Елина Златанова остава последната жена в българската история, преминала през "стената на плача".

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ