8:18
Донка Венкова, по-позната на публиката като Доника Венкова, е една от онези български певици, чийто глас остава да отеква в спомените на поколения, въпреки че тя отдавна е избрала тихия живот пред прожекторите. Родена е на 19 ноември 1947 година в село Горско Калугерово, Великотърновско, в семейство на преселници, които идват в селото след преселническите процеси в онези години. Детството й е изпълнено с музика, макар и не професионална. Баща й забелязва още рано, че дъщеря му притежава силно усещане за ритъм и музикалност, затова й купува акордеон, когато е едва третокласничка. Инструментът става първата й сцена — на селски тържества, училищни празници, любителски конкурси. Само на десет години печели награди на местни фестивали, а хората започват да идват специално, за да я чуят. Това е онзи тих, но решаващ момент, в който Донка разбира, че животът й може да бъде свързан с музиката.
Когато пораства, напуска родното си място и се премества в София, където след прослушване в бюро „Естрада“ започва работа като солистка. Още тогава й предлагат да приеме по-артистично име — така Донка става Доника, а фамилията Венкова е избрана заради звучността й. Началото е трудно, но тя постепенно си пробива път сред плеядата от талантливи изпълнители от 70-те години. През 1971 година става солистка на оркестър „София“ — едно от най-силните имена в музикалната сцена по онова време, а само няколко години по-късно се присъединява към оркестър „Младост“. С тези формации тя усъвършенства сценичното си поведение, характерния си мек, но силен глас и способността да изпълнява различни стилове в рамките на популярната музика.
Кариерата й преминава през множество фестивали и конкурси, в които е отличавана, включително с награди в Чехия, Ирландия и Полша. Появява се и на престижния „Златният Орфей“, където е награждавана и където публиката започва да я разпознава като едно от обещаващите имена на българската естрада. Тя изпълнява десетки песни, но една от най-емблематичните остава „Може би“ — песента, която Тончо Русев и Надежда Захариева създават първо за нейния глас, много преди да стане популярна в изпълнение на група „Сигнал“. Десетилетия по-късно именно тази песен често се свързва с периода на най-силния й творчески възход.
През годините Доника Венкова участва в различни концертни програми, телевизионни предавания и турнета, включително в чужбина — Германия, Русия, Унгария, Сирия, Куба. Публиката я помни с нежната й осанка, дълбокия глас и характерното чувство за присъствие, което не разчиташе толкова на външни ефекти, колкото на искреността на изпълнението.
След промените през 90-те години тя постепенно се отдръпва от активната музикална кариера. Животът й я отвежда за известно време в Гърция и Кипър, където живее и работи, но след години в чужбина решава да се завърне в България. Тук тя избира не столичния шум, а спокойствието на родния край, където прекарва годините си и до днес.
Съвременният живот на Доника Венкова е далеч от блясъка на сцената, но близо до всичко, което й е истински ценно. Тя живее в дома си на село, където започва деня си спокойно, с кафе и разходка, а понякога и с любопитни малки ритуали — например да разглежда онлайн как се отглеждат различни растения, включително годжи бери, или да търси семена за непретенциозни култури. Градината е една от големите й радости, защото й дава чувство за принадлежност и продължение — да посадиш нещо, да го видиш да расте, да му се радваш.
Тя говори откровено за пенсията си, която е малка, но винаги добавя, че е успяла да живее достойно от труда си. Не й липсва разточителен живот, нито непрестанен шум. Дори сцената не й липсва така, както човек би предположил — сама признава, че не тъгува за прожекторите, но усеща, че на хората понякога им липсва нейният глас. Въпреки че получава покани за участия, неведнъж е имала разочарования с некоректни организатори, което засилва решението й да стои настрана от естрадния бизнес.
За здравето си говори с простота — с възрастта се появяват болки, най-вече в крака, които й пречат да се движи така леко както преди, но тя не позволява това да я обезкуражи. Продължава да се среща с приятели, да общува със съседи, да се радва на семейство и на внуците си. Телевизията е сред малките й удоволствия, особено предавания като музикални състезания, където често забелязва и подкрепя новите таланти.
Любопитен детайл е, че с времето плочите и записите й започват да се преоткриват от нови поколения слушатели, особено след дигитализацията на голяма част от архивите. Така в последните години песните й отново звучат — в интернет, в ретро програми, в колекции на ценители. Това е своеобразно признание за певица, която никога не е била от най-гръмките имена, но винаги е стояла стабилно в сърцата на публиката.
Доника Венкова е от онези личности, които приемат съдбата си с мекота и достойнство. Тя преминава през славата, през тишината след нея, през живота в чужбина и завръщането у дома, без да загуби характерната си простота. В нея има необичайна комбинация от сила и тихо съзерцание — глас, който някога е изпълвал концертни зали, а днес изпълва един по-спокоен, но не по-малко пълноценен свят. И точно така остава запомнена: като певица, която е взела всичко от музиката, но също така е намерила начин да вземе всичко и от живота.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук