Поколението, което растеше между панелните блокове, пустите полянки и игрите, които не се нуждаеха от интернет

Ние сме децата, които знаеха стойността на уважението.

Носехме сини престилки, връзвахме червени и сини връзки и в чантата ни имаше повече тетрадки, отколкото изкушения.

Пишехме съчинения на ръка, а всяка дума идваше от сърцето, не от търсачката.

Правехме пищови, но рядко ги използвахме — защото, докато ги пишехме, вече знаехме урока.

Тичахме навън, играехме до тъмно.

У дома ни чакаше строг поглед, ако закъснеем — но зад този поглед стоеше любов,

Ние сме поколението на уличните телефони, които понякога гълтаха стотинките ни.

На касетите, които превъртахме с молив.

На радиото, което слушахме с търпение — чакайки точно нашата песен, за да я запишем.

На лексиконите, в които пазехме най-сладките тайни, и на снимките, които се чакаха с дни от фотото.

Да, ние нямахме баркодове, смартфони и социални мрежи.

Но имахме детство, което се живееше, а не се снимаше.

Мечти, които само фантазията  раждаше, а не рекламата.

И домове, в които лампата светеше до късно, защото семейството говореше, смееше се — заедно.

Имаше ожулени колене, протрити кецове, черни ръце от катерене по железата на площадките.

Имаше приятели, които звъняха по вратите, а не по телефона.

Имаше игри, които не се нуждаеха от кабели… само от детски сърца.

Ние сме поколението, което играеше на криеница до тъмно, караше велосипеди без каски и падаше, но ставаше и продължаваше. Което си правеше колички от лагери и се спускаше по- стръмни улици, рискувайки да се пребие.

Ние сме поколението, което се научи да поправя нещата, вместо да ги изхвърля. Което знаеше как да си направи хвърчило от вестник и лепило, и да го пусне в небето.

И болката идва оттам —

че това време няма да се върне.

Че днес улиците са празни.

Че децата гледат в екрани, а не към залеза.

Че смехът от площадките се е превърнал в носталгия, която душата ни носи като белег.

Ние сме поколението на ХХ век.

Поколението, което порасна в свят, където имаше малко, но беше достатъчно.

И ако боли — боли, защото беше истинско.

Боли, защото го обичахме.

Боли, защото знаем, че никой след нас няма да разбере какво е да се прибереш уморен, мръсен, гладен… и щастлив.

Димитрина Янакиева../Соцносталгия

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Живот, отдаден на сцената-актьорът, който остави ярка следа в театъра и киното на България

На 21 ноември 2025 г. се навършват 18 години от кончината на Сотир Майноловски – актьорът, който остави ярка следа в театъра и киното на България. Време е да си спомним за неговата вътрешна светлина и човешко достойнство.

Роден на 31 октомври 1930 г. във Варна, Сотир Майноловски произхожда от семейство на изселници от костурското село Косинец, Егейска Македония. Завършва актьорско майсторство през 1958 г. във ВИТИЗ (днес НАТФИЗ „Кръстьо Сарафов“) – институцията, която формира новото поколение български актьори след Втората световна война.

Театралният му път започва в Добрич, където играе в Драматичния театър от 1959 до 1964 г. След това се премества в София и става част от елитните трупи на Сатиричния театър „Алеко Константинов“ (1964 – 1967), Театър „Сълза и смях“, Театър 199 и Младежкия театър „Николай Бинев“, чийто директор е до пенсионирането си през 1997 г.

В киното Майноловски участва в няколко запомнящи се продукции, сред които:

• „Васко да Гама от село Рупча“ – в ролята на радиста

• „Цар и генерал“

• „Мъже в командировка“

• „Вик за помощ“

• „Закъсняло пълнолуние“

Освен театралната и филмова кариера, той участва и в шоупрограми на редакция „Хумор, сатира и забава“ на Българското радио, доказвайки своята гъвкавост и чувство за хумор.

Стената на славата пред Театър 199 пази неговите отпечатъци, шарж и послание – символ на признание и уважение към творческия му принос.

На 21 ноември 2007 г. Сотир Майноловски напуска този свят на 77-годишна възраст, оставяйки след себе си не само роли, но и спомени за един благороден човек, отдаден на изкуството. Погребан е в Централните софийски гробища.

Времето не изтрива спомена за артисти като него. Той бе част от поколението, което превърна сцената в огледало на човека и времето – с дълбочина, морал и вътрешна светлина.

Нека тази статия бъде нашият скромен поклон пред Сотир Майноловски – актьорът, който не търсеше шумна слава, а остави трайна следа в сърцата на зрителите.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват 2-годишния Николчо Чампоев и майка му с 12 куршума – най-жестоката проява на варварство у нас

 

Известно е, че българските фашисти не са спазвали международната конвенция и нормите на международното право за закрила на децата. Като прохитлеристка държава, при депортиране на евреите от Беломорска Тракия – 4058 души, Македония – 7144 души, и Пиротско – 185 души, или общо 11 387 евреи са изпратени в лагера на смъртта Освиенцим (Аушвиц), в това число и деца. У нас при антифашистката нелегална съпротива са загинали също деца. Трябва да си спомняме за тях, тъй като бе прекършена съдбата им. Нищо и никой не е забравен!

На 22 февруари 1944 г. в Русе нелегалната ремсова ръководителка Ана Вентура (еврейка), ученичка от френската гимназия, влиза в семейство Чампоеви. Предателка сигнализира в полицията. Жилището е блокирано и следва една от най-дивашките прояви на фашисткото варварство у нас. Със шмайзери убиват Ана Вентура – 18-годишна, застрелват ятачката Цветанка Тотева Чампоева, нейното невръстно 2-годишно дете Никола (Николчо) Чампоев и неговото любимо коте. Накрая убиват и дядото на Николчо по майка – Тотю Николов Тотев.

На 2 срещу 3 май 1944 година в Етрополския Балкан, в местността Сухата река, са закарани девет нелегални, като след средновековни инквизиции, вързани двама по двама с бодлива тел, ловната рота на капитан Горчилов, Нако Бандата и други разстрелва арестуваните. До тях Вълко Ганчев Печурката по същото време реже с нож гърдите на жена с малко четиригодишно момченце. Печурката хванал детето за крачето и с все сила пръснал главичката му в буково дърво. 

Това той признава пред Народния съд 

След това убил и жената. Главите на партизаните били набучени на колове и разнасяни по селата. През октомври 1944 година останките са взети и транспортирани до с. Трудовец, Ботевградско, и препогребани в мемориален комплекс в центъра на селото. При ексхумацията на телата е открито и женско тяло. Мълва се носела, че жената е от Горнооряховско, но и досега не се знае нейната самоличност.

На 29 март 1944 година сутринта са арестувани в с. Крушево, Севлиевско, десет души, посочени от секретаря на селската община, че са носили храна на партизани. Полицаи ги изкарват извън селото и в близката местност Бряста ги застрелват. Единият от тях е 16-годишният Стефан Цвятков Станев. Акцията се води от стражаря Стефан Ненов Влайков. В съставения акт е записано, че разстрелът е бил при „опит за бягство“.

Жертва е и Еленка Б. Манова – на 14 години, от с. Калнище, Търговищко. При блокада на селото от полицията на 19 януари 1944 година Еленка наблюдавала с ужас произвола при претърсване на домовете. Един полицай я ритнал с ботуша си в корема. След няколко часа детето починало.

На 1 април 1944 година се разиграва трагедия на местността Осеникова поляна в Севлиевския балкан, близо до с. Купен. В землянката – скривалище на това място са двама ранени партизани – Иван Петков (Гошо) от с. Кормянско, ранен в битката при с. Химитлии, и Минко Андреев (Младен) от с. Букорово, ранен в коляното. За двамата младежи се грижат Ганка Палаузова и нейния 13-годишен син Димитър Трифонов Палаузов – Митко. Полиция и войници, водени от горския надзирател Кольо Кръстев и полицая Русчо Тончев Русчев, претърсват района и откриват скривалището. Русчо започва да стреля с картечница. Ганка се провиква силно с молба: „Дете има тука! Спасете детето!“ Това не възпира озверения полицай и стрелбата продължава. Партизаните стрелят с два пистолета, които скоро заглъхват. Тогава Русчо Тончев хвърля гранати и скривалището става страшна гробница на двама младежи, дете на 13 години – Митко Палаузов, и майка му Ганка. 

Настава гробна тишина 

Убийците са весели, че ще получат 200 000 лева за четири глави на шумкари, и отиват в една кръчма да се черпят… 

След шест месеца Русчо Русчев е пред Народния съд. Свидетелят Кольо Кръстев казва: „Не ми се спомня за този случай… Убийството на дете е голям позор!“ Свидетелят Иван Недялков (горски надзирател) казва за полицаите: „Всички бяха въоръжени с пушки и картечници, коланите им бяха увиснали от бомби. Свалиха пръстена на жената.“ Русчо Тончев надвикваше всички: „Аз я претрепах, мамицата ?!…“ Свидетелят Кольо Кръстев заключава: „Убийците не бяха хора, а изверги!“

Сега фашизоидите с презрение говорят за Народния съд, а имената на садистите-убийци са на стената на „невинните“ жертви на комунизма в сърцето на София, до Националния дворец на културата.

На 24 март 1944 година, след акция на отряд „Георги Бенковски“ в град Копривщица, са арестувани 52-ма антифашисти, заподозрени в помощ на партизаните. Подложени са на жестоки мъчения по командата на главореза ген. Кочо Стоянов. Сред тях е гимназистът Иван Кривиралчев на 16 години, измъчван по командите на кървавия поручик Каназирски. На 31 март 1944 година край Копривщица полицаят му казва, че ще си прави мезе от негови части. Изтръгват сърцето му и вземат отрязания език за мезе. Трупът на младежа е изгорен на огъня. Сега Иван Ралчев е представен като терорист, а палачите – като жертви.

Съдбата на децата от Белица

Паметник на Васил и Сава Кокарешкови в Белица

На 19 декември 1943 година, в района на с. Ястребино, Търговищко, се разиграва нова трагедия. Под командата на поручик Йорданов се извършват арести и убийства на заподозрени ятаци и помагачи на партизаните по донос на служители. Убити са край Ястребино в навечерието на Коледа и Новогодишните празници 18 души. Сред тях са един възрастен човек, инвалид от войните, и шест деца. Това са Надежда Петрова Калайджийска (18.12.1931- 19.12.1943), чийто брат Рангел Калайджийски е партизанин, братът на Надежда – Иван Петров Калайджийски (19.12.1934 – 19.12.1943), най-малкият брат Стойне Петров Калайджийски (18.12.1936 – 19.12.1943). Бащата, майката, чичото и стринката на трите деца също са разстреляни на 19.12.1943 година. Убити са и Цветанка Иванова Димитрова (05.03.1930 – 19.12.1943), Ценка Иванова Димитрова (15.03.1930 – 19.12.1943), Димитринка Петкова Стоичкова(07.11.1932 – 19.12.1943) – родителите й са убити същия ден.Васил Николов Кокарешков и Сава Николов Кокарешков, по на 16 години, е ужасна. Двамата братовчеди са заподозрени за връзки с партизани от отряд „Никола Парапунов“, за носене на храна и предаване на сведения на нелегалните. След донос на предател Васил Кокарешков на 7 юли 1944 година е заловен, инквизиран по „ритуала“ на жандармерията и заклан. Братовчед му Сава Кокарешков, козарче в планината, е арестуван. Обвинен е, че снабдявал партизани с храна и ценни сведения за полицията. След средновековни инквизиции е заклан, насечен на късове и хвърлен на жандармеристките кучета.

Българският фашизъм унищожаваше всички другомислещи, като използваше всякакви мерки за насилие и варварщина, погазвайки християнски и общочовешки ценности. В тая кървава разправа не бяха пощадени и децата – цветът и бъдещето на нацията. Сега поругават техните кости и памет.

Доц. Гено МАТЕЕВ,  Севлиево

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Баща военен, детство в гарнизон и живот между дисциплина и слава

 

Братята Кличко – стоманените юмруци на СССР

Те са високи, интелигентни, безупречно възпитани и с дипломи от университет. Но светът ги запомни най-вече с друго – с унищожителните им удари на ринга. Виталий и Владимир Кличко – двама украински шампиони, родени в последните години на Съветския съюз, които превърнаха бокса в семейна традиция и световна легенда.

Детство в сянката на казармата

Братята са родени в семейството на военен. Баща им – генерал-майор Владимир Родионович Кличко – е офицер от съветските военновъздушни сили, служил дълги години в авиацията и участвал в ликвидирането на последиците от катастрофата в Чернобил. Именно тогава семейството преживява най-тежките си дни – баща им е изложен на радиация, което по-късно се отразява тежко на здравето му.

Детството на Виталий и Владимир преминава в дух на дисциплина, ред и непрекъснато местене от гарнизон в гарнизон. Родени са в Киргизстан, израстват в Чехословакия и Източна Германия – типично за децата на съветските офицери.

Виталий си спомня, че в училище често е трябвало да се доказва с юмруци. Така още като тийнейджър открива бокса – първоначално като начин да се защитава, а по-късно като страст и професия.

От армейския дух до ринга

Виталий е по-големият – роден през 1971 г. Завършва спортна академия и дори става шампион по кикбокс, преди да се насочи изцяло към бокса. По-малкият му брат Владимир (роден през 1976 г.) върви по същите стъпки, но с повече академична насоченост – завършва педагогика и по-късно защитава докторска степен по спортна наука.

Двамата са известни с това, че никога не са се били един срещу друг – обещание, което са дали на майка си. И го спазват цял живот.

Славата идва с упоритост

През 1996 г. Владимир печели златен медал на Олимпиадата в Атланта и скоро след това двамата братя превземат професионалния бокс. Те доминират тежката категория повече от десетилетие. Противниците им падат един след друг, а медиите ги наричат „боксовата династия на Кличко“.

Любопитен факт е, че през 2011 г. братята държат едновременно всички световни титли в тежка категория, но в различни версии – нещо, което никой не е постигал преди.

Личен живот и човешко лице

Виталий Кличко след края на спортната си кариера става политик и днес е кмет на Киев. Наричат го „железният кмет“, защото стои в града дори по време на войната. Женен е за бившия модел Наталия Егоровна, с която имат три деца, но през 2022 г. двамата официално се разделят след дълъг брак.

Владимир пък дълго време беше в центъра на медийното внимание заради връзката си с американската актриса Хейдън Пенетиър. Двамата имат дъщеря, но и техните отношения приключват след години на дистанция между САЩ и Европа.

Извън ринга Владимир е известен с интелекта и хладнокръвието си – владее няколко езика, интересува се от философия и дори води лекции по мотивация и спортна психология.

Синове на СССР, легенди на света

Двамата Кличко са продукт на едно поколение, закалено в ред и труд. В тях личи онова, което съветското възпитание оставя – дисциплина, уважение и вяра в собствените сили.

Те са не просто шампиони. Те са символ на епохата, в която спортът се превръщаше в национална гордост, а семейството – в крепост.

И макар да са избрали различни пътища – единият в политиката, другият в живота след ринга – братята Кличко ще останат завинаги „двете стоманени лица на едно детство под съветското небе“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Той изигра блестящо полицая Гешев

95 години от рождението на гигантския актьор Георги Черкелов (25 юни 1930 – 19 февруари 2012)!

Роден е на 25 юни 1930 г. в град Хасково. След като учи 3 години право в Софийския университет, решава да завърши ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1956 г. се дипломира със специалност актьорско майсторство и режисура при професор Моис Бениеш. Започва кариерата си като артист във Врачанския театър (1956 – 1959).

Играл е и на сцените на Народен театър за младежта (1960 – 1968), Сатиричния (1959 – 1960) и Народния театър (1972 – 1985) и (1989 – 1991), Драматично-куклен театър „Иван Радоев“ Плевен (1985 – 1989), театър „Барбуков“ (1994 – 1995), Нов драматичен театър „Сълза и смях“ ((след 1995) и в СИФ (1968 – 1972) и (от 1975-). През 1982 – 84 г. е художествен ръководител на Хасковския драматичен театър, на чиято сцена се изявява не само като актьор, но и като режисьор. От 1985 до 1990 г. е директор на Плевенския драматичен театър, докато продължава да играе в Народния театър „Иван Вазов“. Режисьор е на постановките „Полет над кукувиче гнездо“, „Спасителят в ръжта“, „Хъкълбери Фин“, „Борци“ и др. Сценичните адаптации на „Хъкълбери Фин“ и „Спасителят в ръжта“ е направил сам. През 2010 г. излиза негов сборник с разкази („Разкази и имейли“), издаден от Locus Publishing.

Дебютът му в киното е през 1961 г. Черкелов добива широка популярност с ролята си на Богдан Велински от сериала „На всеки километър“, където играе събирателен образ на Никола Гешев – шеф на отделение „Борба с комунизма“ в страната до 1944 г. Това е една от най-запомнящите се роли в историята на българското кино.

Мощния интензитет на екранното си присъствие изгражда с просветеност и харизма, обрана от външни хватки и емоционални изблици. С режещ тембър, властен поглед и бавни жестове, той с еднаква плътност може да излъчва надменност и покруса, сарказъм и топлота, низост и смелост. Много му прилягат отрицателните персонажи, които изпълва с нюанси и превръща в магнит. Неслучайно емблематичната му роля е на интелигентния полицейски началник Велински в телевизионния сериал „На всеки километър”.

Георги Черкелов е в киното от 1961 и „Последният рунд” – дебютира заедно с режисьора Людмил Кирков.

За 50 години Черкелов е създал над 100 роли в театъра и около 70 роли в киното. Пресъздал е най-много централни герои в Шекспирови пиеси. Изиграл е почти целия репертоар на британския класик. Стилът на Черкелов е интелигентен, с пестеливи изразни средства, базиран на фини нюанси в интонацията, на тежките паузи и на солидно произнесените фрази. Негова запазена марка са вътрешното достойнство и достолепие.

Незабравими са изпълненията му в ролите на Крал Лир, Ричард II, Сократ, Хлудов и много други. Участва във филми като „Съдията“ (1986), „Цар и генерал“ (1966), „Бялата стая“ (1968), „Мъже в командировка“ (1969), „Князът“ (1970), „Сватбите на Йоан Асен“ (1975), „Топло“ (1978), „Черешова градина“ (1979), „Аспарух“ (1981), както и във филмови копродукции в Италия („Галилео Галилей“ – 1969) и Германия. Режисьор е на телевизионния филм „Спирка Берлин“.

Член на САБ и СБФД (1970).

Черкелов е женен за кратко за ученическата си любов Лиляна, но двамата се развеждат.

През 1956 г. Черкелов се жени за пулмоложката д-р Виолета Мишева, с която имат 2 дъщери и един син – Иван Черкелов.

От 1973 до 1980 г. Георги Черкелов има 7-годишна връзка с Лидия Вълкова, докато е все още женен за съпругата си. Дъщеря му Боряна почина на 16 години при пътнотранспортно произшествие през 1978 г. През 1984 г. Георги и Виолета се развеждат.

До смъртта си е женен за третата си съпруга изкуствоведката Зина Стругова. През 2011 г. той претърпява инсулт.

Георги Черкелов умира на 81 години от дихателна недостатъчност на 19 февруари 2012 г. Оставя след себе си съпругата си Зина, дъщеря си Ирина, сина си Иван, както и доведените дъщери на Стругова. Черкелов надживява с 33 години дъщеря си Боряна.

Награди

Заслужил артист (1970)

Народен артист (1974)

Орден „Кирил и Методий“ – II степен (1967)

Орден „за заслуги“ към БНА (1974)

Орден „Стара планина“ за приноса му в българската култура (2001)

Награда „за мъжка роля“ (Велински) от филма „На всеки километър“ (Варна, 1969)

Награда „за мъжка роля“ (Бижев) от филма „Мъже в командировка“ (Варна, 1970)

Награда „за мъжка роля“ за (полковник Демирев) от филма „Зарево над Драва“ и (партинийят секретар) от филма Трудна любов (Варна, 1974).

Награда „Аскеер“ за цялостно творчество (2009)

Голямата награда „Златна роза“ за филма „Допълнение към закона за защита на държавата“ (Варна, 1976)

Наградата на 17-ия филмов фестивал „Любовта е лудост“ за цялостен принос (2010)

Източник:Филмотечно кино „Одеон” и hilife.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Момчето, което обичаше да играе „принцесата“

Елза Парини е едно от най-разпознаваемите имена в българския артистичен живот след промените. За широката публика той е символ на екстравагантност, смелост и неподражаемо сценично присъствие. Но преди да се превърне в Елза — дръзката, бляскава и освободена персона, позната от клубовете на 90-те, стои един момък, роден през 1973 г., чийто път минава през обикновено детство, социалистическо училище, казармата и вътрешни битки за самоопределяне.

Елза Парини всъщност се ражда като Ивайло Иванов в град Попово на 24 декември 1973 г. Нейният път започва в класически условия на социалистическо детство, но вътре в Ивайло гори артистична искра — наблюдателен, чувствителен, нетипично нежен за момче в средата, в която живее.

Още в детската градина в Попово възпитателките помнят Ивайло като дете, което е „по-нежен и артистичен“ от връстниците си и често го обличат като момиченце за детските тържества. Според самата Елза, имало снимка, на която я облeкли като „доста хубаво момиченце“. Тези ранни моменти на игра и преобразяване са, както самата тя казва, първите стъпки към сценичната й идентичност.

Когато започва училище, Ивайло вече усеща, че не съвпада напълно със социалните очаквания за момче: в пети клас споделя, че осъзнава, че е „на другия тротоар“. Той се справя отлично по хуманитарни предмети — литература, изкуства —, докато за „мъжките“ предмети, като спорт, няма особен афинитет. Способността му да наблюдава и да имитира го прави фаворит при училищните програми и тържества — учителите често разчитат на него, за да създаде скечове, рецитира или просто да озвучи част от програмата.

След училище идва казармата — етап, който според Елза е „преживяване, което е трябвало да мина“. Тя сама заявява, че е решила да служи, въпреки че е усещала различността си, „не е искала да бяга или да се крие“. Според нейни спомени, физическата подготовка в казармата й е била трудно предизвикателство, тъй като „не обичала спорта“. Напомня, че не е типичният боец — служи, но задачите й са главно „канцеларска работа“. Има и комични епизоди: в медийни публикации се говори за „строшен танк“, който й бил поверен, и за опит да го управлява, съчетан с неумение, което я кара да се озове „в полето“.

„Управлявах машина, която тежи 41 тона, има 12 цилиндров многогоривен двигател и 125 мм оръдие. По-просто казано: в казармата бях разпределена за „кемаф“ на танк Т72. „Кемаф“ наричат механик водача, демек шофьора, а думата е наименование на важен маслен филтър от системата на танка. И там се оправях както в училище, карах всички да желаят да са около мен, да са ми приятели и да бъдат в моята компания. А вроденият ми интелект се оценяваше от командирите ми и те ме занимаваха основно с канцеларска работа. Така че и казармата не беше нещo кой знае какво, преживях го.

След службата в казармата и на фона на бурните промени в началото на 90-те, Ивайло се насочва към артистичния живот. Тъкмо тогава се появява Елза Парини — не просто като артистичен псевдоним, а като въплъщение на всичко, което Ивайло усеща вътре: женственост, самоирония, стремеж към свобода и блясък. Нейната естествено къдрава, „рошава“ коса допринася за прякора й „лавицата Елза“ — и, както самата тя разказва, това е част от вдъхновението й за името „Елза“.

С времето Елза се превръща в една от първите и най-известни драг кралици в България. Тя става не само артист на сцена — участва в нощни клубове, прави шоупрограми, но и работи в медии. Според нейни биографии, тя занимава се с медийно планиране, реклама и е радиоводещ. В съвременността е главен редактор на лайфстайл и шоу бизнес уебсайт LifeOnline.bg.

Елза говори открито за своя живот, идентичност и сексуалност. Например, в интервю споменава, че „още в 5-и клас осъзнала, че е гей“. В рамките на публичния й образ провокацията и самоиронията са винаги присъстващи — тя използва шега, грим и присъствие, за да изрази себе си и да смекчава табутата. Зад сцената стои човек, който е преминал през социализма, казармата и прехода, и който е намерил свой глас и своя образ едновременно.

Така, от Ивайло от Попово, артистично дете, което е обличано като момиче в детската градина, ученик, който имитира и забавлява, и войник, който преживява армията „на свой начин“, се ражда Елза Парини — една от най-разпознаваемите, застъпнически и шеговити фигури на българската сцена.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ