8:57
Ние сме децата, които знаеха стойността на уважението.
Носехме сини престилки, връзвахме червени и сини връзки и в чантата ни имаше повече тетрадки, отколкото изкушения.
Пишехме съчинения на ръка, а всяка дума идваше от сърцето, не от търсачката.
Правехме пищови, но рядко ги използвахме — защото, докато ги пишехме, вече знаехме урока.
Тичахме навън, играехме до тъмно.
У дома ни чакаше строг поглед, ако закъснеем — но зад този поглед стоеше любов,
Ние сме поколението на уличните телефони, които понякога гълтаха стотинките ни.
На касетите, които превъртахме с молив.
На радиото, което слушахме с търпение — чакайки точно нашата песен, за да я запишем.
На лексиконите, в които пазехме най-сладките тайни, и на снимките, които се чакаха с дни от фотото.
Да, ние нямахме баркодове, смартфони и социални мрежи.
Но имахме детство, което се живееше, а не се снимаше.
Мечти, които само фантазията раждаше, а не рекламата.
И домове, в които лампата светеше до късно, защото семейството говореше, смееше се — заедно.
Имаше ожулени колене, протрити кецове, черни ръце от катерене по железата на площадките.
Имаше приятели, които звъняха по вратите, а не по телефона.
Имаше игри, които не се нуждаеха от кабели… само от детски сърца.
Ние сме поколението, което играеше на криеница до тъмно, караше велосипеди без каски и падаше, но ставаше и продължаваше. Което си правеше колички от лагери и се спускаше по- стръмни улици, рискувайки да се пребие.
Ние сме поколението, което се научи да поправя нещата, вместо да ги изхвърля. Което знаеше как да си направи хвърчило от вестник и лепило, и да го пусне в небето.
И болката идва оттам —
че това време няма да се върне.
Че днес улиците са празни.
Че децата гледат в екрани, а не към залеза.
Че смехът от площадките се е превърнал в носталгия, която душата ни носи като белег.
Ние сме поколението на ХХ век.
Поколението, което порасна в свят, където имаше малко, но беше достатъчно.
И ако боли — боли, защото беше истинско.
Боли, защото го обичахме.
Боли, защото знаем, че никой след нас няма да разбере какво е да се прибереш уморен, мръсен, гладен… и щастлив.
Димитрина Янакиева../Соцносталгия
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук