Лечение на инфаркта в болниците на Народна Република България

 

Научете как се е лекувал инфаркта в Народна Република България

В годините на социалистическа България, лечението на миокарден инфаркт бележи еволюция, отразяваща както световните тенденции, така и специфичните условия на здравеопазването в страната, съобщава сайтът https://www.bgspomen.com. Основната философия на българската здравна система през този период е всеобща достъпност на медицинската помощ, централизирано планиране и строга йерархия на здравните заведения.

Диагностика и първи грижи

В периода на НРБ диагностиката на инфаркта се основава предимно на клиничната картина и електрокардиографията (ЕКГ). Пациентът с оплаквания от силна болка в гърдите обикновено се транспортира с линейка до най-близката болница, като по време на транспорта се извършват основни животоспасяващи мерки.

Бригадите на Бърза помощ разполагат с ЕКГ апарати от 60-те години нататък, но качеството им и възможностите за интерпретация на място често са ограничени. В много случаи пациентите сами търсят медицинска помощ, което нерядко води до закъснения в диагностиката.

Болнично лечение

След пристигане в болницата, пациентите с инфаркт се настаняват в интензивни отделения, които започват да се създават в по-големите български болници от края на 60-те години. Преди това, пациентите се лекуват в обикновени отделения, без възможност за постоянно мониториране.

Основни елементи в лечението включват:

Постелен режим - В първите дни след инфаркта се спазва строг постелен режим, обикновено 2-3 седмици. Това се различава съществено от съвременната практика за ранна мобилизация.

Обезболяване - Използват се основно морфин и други опиатни аналгетици за облекчаване на болката.

Медикаментозна терапия- Прилагат се:

Антикоагуланти (хепарин, по-късно и аспирин)

Нитрати за разширяване на коронарните съдове

Антиаритмични средства при нужда

Бета-блокери (навлизат в практиката от 70-те години)

Кислородотерапия - Прилага се рутинно при всички пациенти с инфаркт.

Специфики на болничната организация

В по-големите градове като София, Пловдив, Варна и Плевен се създават специализирани кардиологични отделения и клиники. Върхът на пирамидата е Националният кардиологичен институт в София, основан през 1964 г., който задава стандартите за лечение в цялата страна.

Болничният престой след инфаркт е значително по-дълъг от съвременните стандарти - обикновено между 3 и 4 седмици. След изписването пациентите често се изпращат на продължително лечение в балнеосанаториуми като тези в Банкя, Хисаря и Павел баня.

Технологично развитие през годините

През 60-те и 70-те години българските болници постепенно се оборудват с по-модерна апаратура:

ЕКГ машини с възможност за дълготрайно мониториране

Дефибрилатори за спешни случаи на сърдечен арест

Първите ехокардиографи (от края на 70-те)

През 80-те години в някои от водещите центрове се въвеждат и първите лабораторни тестове за сърдечни ензими, които подобряват диагностиката.

Тромболитична терапия и ограничения

За разлика от западните страни, където тромболитичната терапия започва да се прилага от началото на 80-те години, в България тази практика навлиза по-ограничено и по-късно поради:

Икономически ограничения и трудности с набавянето на скъпи медикаменти

Недостатъчно техническо оборудване в повечето болници

Необходимост от специално обучен персонал

Стрептокиназата и други тромболитични средства стават по-широко достъпни едва в края на 80-те години и то предимно в специализираните центрове.

Рехабилитация и вторична профилактика

След изписването, пациентите преминават през разработени програми за рехабилитация, които включват:

Постепенно увеличаване на физическата активност

Диетичен режим с ограничение на мазнините и солта

Отказ от тютюнопушене и алкохол

В края на 70-те и през 80-те години се обръща все по-голямо внимание на рисковите фактори и вторичната профилактика чрез:

Контрол на артериалното налягане

Лечение на съпътстващи заболявания като диабет

Продължителна терапия с антикоагуланти

Социални аспекти на лечението

Характерна особеност на здравеопазването в НРБ е отпускането на продължителни болнични и възможността за трудоустрояване след прекаран инфаркт. Много пациенти получават статут на инвалиди и съответните социални придобивки.

Профилактичните прегледи са задължителни за работещите в определени сектори, което теоретично позволява ранно откриване на рискови фактори, но на практика ефективността на тази система е променлива.

Заключение

Лечението на инфаркта в болниците на НРБ отразява характерните черти на социалистическото здравеопазване - достъпност, но често ограничени възможности за прилагане на най-модерните методи на лечение. Въпреки това, българските кардиолози успяват да поддържат относително добро ниво на грижи за своите пациенти, особено в специализираните центрове.

С падането на Берлинската стена и промените в България след 1989 г., системата на здравеопазване претърпява фундаментална трансформация, включително и в областта на лечението на сърдечно-съдовите заболявания, с постепенно навлизане на по-съвременни интервенционални методи.

Източник:www.kak-da.com

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Зловещата история на празният СОЦ апартамент

В покрайнините на града, където панелните блокове се издигат като

бетонни паметници на отминала епоха, стоеше една сграда, различна от

останалите. Не с архитектурата си, не с цвета, а с нещо неуловимо, което

караше случайните минувачи да ускоряват крачка, когато минават покрай

нея. На шестия етаж имаше апартамент, който според всички документи

никога не беше обитаван. Половин век стоеше така – с избита врата,

прашни прозорци и неясна собственост.

Георги Станев, общински съветник в малкото градче, беше човек с амбиции.

Знаеше, че възможностите за печалба в провинцията са ограничени, но

винаги намираше начин. С няколко фалшиви документа и подписа на

несъществуващ нотариус, той успя да придобие собственост върху

апартамента на смешна цена. Виждаше потенциал там, където другите

виждаха само изоставена бетонна кутия.

Когато за първи път влезе в жилището, усети странен студ, въпреки топлия

юнски ден. Прозорците бяха запечатани от прах, а по стените имаше

пукнатини, които приличаха на паяжини. Въздухът беше застоял, сякаш

никой не беше дишал в това пространство от десетилетия.

"Ще го ремонтирам и ще го продам на някой чужденец за двойно по-висока

цена," мислеше си Георги, докато оглеждаше помещенията.

Когато приключи с огледа на апартамента, забеляза малък ключ, закачен на

пирон до вратата. На него имаше избледнял етикет с надпис "мазе". Георги

знаеше, че всеки апартамент в блока разполагаше с мазе, и реши да

провери какво има там.

Слезе до подземния етаж, където коридорът беше осветен от единствена

мъждукаща крушка. Миризмата на мухъл и влага изпълваше въздуха. Вратите

на мазетата бяха наредени една до друга като входове към малки

затворнически килии. Георги намери вратата с номера на своя апартамент,

но ключът не влезе в ключалката. Беше ръждясала до неузнаваемост.

На следващия ден се върна с инструменти. Разби ключалката без много

усилия – беше стара и износена, също като всичко в тази сграда. Вратата

се отвори с протяжно скърцане, нарушавайки десетилетната тишина.

Вътре беше тъмно. Георги включи фенерчето на телефона си и освети

малкото пространство. Мазето беше празно. Нямаше стари мебели или

кашони, нито обичайната колекция от ненужни вещи, която хората натрупват

с годините. Подът беше покрит с тънък слой прах, но в средата имаше нещо

– единичен лист хартия.

Георги го вдигна внимателно. Хартията беше пожълтяла, а написаното с

химикал бе избледняло, но все още четливо:

"Аз, Петър Иванов, пазач на строежа на жилищен блок №47, пиша това в

състояние на пълно съзнание. На 12 април 1974 г., около 2 часа след

полунощ, чух шум от втория етаж на строежа. Когато отидох да проверя,

видях млад мъж, който крадеше арматурно желязо. Извиках му да спре, той

се уплаши, загуби равновесие и падна от втория етаж. Ударът беше силен и

той умря на място. Уплаших се и не знаех какво да правя. Ако докладвах

случая, щяха да обвинят мен, че не съм охранявал обекта както трябва.

Затова скрих тялото в това мазе и излях бетонна замазка върху него.

Никой не го търсеше. Беше просто един от многото крадци на строителни

материали. Но не мога да продължа да живея с тази тайна. Всяка нощ чувам

стъпките му в празния апартамент над главата ми. Господ да ми прости."

Георги прочете бележката два пъти. Погледна към пода на мазето и сега

забеляза, че в средата бетонът изглеждаше различно – по-светъл и със

странна форма, наподобяваща човешко тяло.

"Тази история може да провали плановете ми," помисли си той. Никой не би

купил апартамент с труп под мазето. А и полицейското разследване щеше да

разкрие фалшивите документи за собственост.

Извади запалката си и подпали листа, гледайки как пламъкът поглъща

самопризнанието на отдавна мъртвия пазач. Когато огънят изгасна, той

стъпка пепелта и я разпръсна по пода. После заключи мазето и се върна в

апартамента.

Предупреждението беше унищожено, но тайната оставаше.

Следващите дни Георги продължи с плановете си за ремонт. Нае работници,

които започнаха да разчистват апартамента. Но странностите започнаха

почти веднага. Инструментите изчезваха и се появяваха на други места.

През нощта съседите се оплакваха от шум – тежки стъпки и приглушени

гласове, идващи от уж празния апартамент.

Работниците започнаха да напускат един по един. Всички имаха различни

оправдания, но в очите им се четеше един и същ страх. Георги отказваше

да повярва в суеверия и нае нови хора. Но и те не издържаха дълго.

Една вечер, докато преглеждаше документите на бюрото в новообзаведения

хол, той чу шепот. Идваше от стената – тих, но ясен глас, който

повтаряше едно и също име: "Виктор... Виктор... Виктор..."

Георги се опита да игнорира шепота, приписвайки го на въображението си

или на шума от вентилационната система. Но с всяка изминала нощ

гласовете ставаха по-ясни и по-настойчиви. Понякога чуваше смях, друг

път – плач. Но най-често – умолителен глас, който повтаряше: "Пусни ме

да изляза. Тук долу е тъмно."

На третата седмица Георги беше на ръба. Не беше спал повече от час-два

на нощ. Тъмни кръгове обграждаха очите му, а ръцете му трепереха.

Гласовете го следваха навсякъде в апартамента, но бяха най-силни в

банята – точно над мазето.

Една вечер, докато се опитваше да заспи, чу особен звук – като драскане

по бетон. Идваше изпод пода. Драскане, последвано от удар. Драскане,

удар. Сякаш някой се опитваше да пробие бетона отдолу.

Георги скочи от леглото и запали всички лампи. Драскането продължи,

придружено от шепот, който сега звучеше като множество гласове, наслоени

един върху друг.

"Това е невъзможно," повтаряше си той. "Там долу има само кости. Кости

не могат да драскат."

На сутринта взе решение да замине за няколко дни. Нуждаеше се от

почивка, от дистанция. Опакова малка чанта и тръгна към вратата.

Но когато хвана дръжката, тя се оказа гореща – толкова гореща, че кожата

на дланта му залепна за метала. Изкрещя от болка и дръпна ръката си,

оставяйки част от кожата върху дръжката. В същия момент всички светлини

в апартамента изгаснаха.

В настъпилата тъмнина Георги чу как нещо се движи по коридора към него.

Тежки стъпки, придружени от влачене, сякаш един от краката не

функционираше правилно. Използвайки светлината от телефона си, той се

втурна към балкона – единственият друг изход.

Но когато отвори вратата на балкона, видя млад мъж, покрит с бетонен

прах, да стои на ръба. Лицето му беше наполовина разложено, с видими

кости, проблясващи под кожата. В ръката си държеше парче арматурно желязо.

"Виктор?" прошепна Георги с пресъхнали устни.

Младежът наклони глава настрани, като кукла с прекъснати конци. От

устата му се посипа бетонен прах, когато проговори:

"Не трябваше да изгаряш доказателството, Георги. Сега никой няма да знае

какво се е случило с мен. Никой няма да намери тялото ми. И аз ще остана

тук. Завинаги. С теб."

Младежът пристъпи напред, а Георги – назад. Но вместо твърда стена зад

гърба си, той усети как подът под краката му поддава. Подът се разцепи

като тънък лед, разкривайки зейнала дупка – право към мазето.

Докато падаше, Георги видя как фигурата на младежа се разпада на прах –

също като изгорената бележка, която трябваше да разкаже истината. А

после настъпи тъмнина.

Три месеца по-късно нов мошеник придоби собственост върху мистериозния

апартамент. Когато влезе вътре, той забеляза, че подът в хола е бил

наскоро ремонтиран – в средата имаше пресен бетон със странна форма.

А на стената с избледнял химикал пишеше: "Ние сме двама сега. Скоро ще

станем повече."

И докато новият собственик четеше надписа, подът под краката му леко

потрепери, сякаш някой от другата страна удряше с юмрук, молейки се да

бъде чут.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бариерата на сенките и едно убийство в кооперативния пазар на малко балканско градче

В малкото балканско градче Каменец, приютено в сгушена между върховете котловина, общинският пазар отдавна бе изгубил някогашния си блясък. Между напукани сергии и избелели сенници се движеха само призраци на един отминал живот. Единствената връзка с външния свят беше ръждясалата желязна бариера, която отделяше пазара от тесния калдъръмен път.

Там, в малката будка от напукан шперплат и посивял ламаринен покрив, бай Кольо прекарваше дните си в монотонно съществуване. Мъж на шейсет и три, с набраздено от времето лице и очи, които сякаш се взираха отвъд видимото. Униформата му – избеляла зелена риза с общинския герб и протрит панталон – висеше на кокалестите му рамене като на закачалка. Работата му беше проста – да вдига бариерата за редките коли, които влизаха в пазара, и да бди над умиращата търговия.

Улицата на пазара, някога оживена артерия на градеца, сега приличаше на музей на упадъка. От двете страни се редяха къщи със слепи прозорци и поддаващи се на времето фасади. Някои бяха изоставени, с паяжини по ъглите и напукани стъкла, които се взираха като мътни очи към улицата. В други все още живееха старци, хора забравени от времето, които излизаха само привечер, когато палеха малки лампи в прозорците си – единственото осветление в тази част на града.

Когато слънцето залезеше зад близкия баир, пазарът се превръщаше в царство на сенките. Тишината се стелеше като погребален саван, нарушавана единствено от скърцането на бариерата, когато бай Кольо я пробваше преди да си тръгне. Уличното осветление отдавна не работеше – общината пестеше средства, а и кой се нуждаеше от светлина там, където почти никой не минаваше?

В онази лятна вечер, когато въздухът трептеше от жега, четирима младежи от съседния квартал решиха да си "позволят" няколко дини от сергията на стария Петко. Дребна пакост, така си мислеха. Промъкнаха се покрай бариерата, която бай Кольо бе оставил леко отворена, тъй като очакваше камионетката на зарзаватчията Гошо.

Момчетата се движеха между сергиите като сенки – Виктор, водачът, с изрусена коса и вечно присвити очи; Кирчо, едрото момче с белег на брадичката; Стамен, мълчаливият; и Емил, най-младият, който всъщност не искаше да участва, но се страхуваше да откаже. Когато стигнаха до сергията, Виктор разряза първата диня с джобното си ножче.

"Кой е там?" – гласът на бай Кольо изскърца в тъмнината като несмазана панта. Старецът беше чул шума и излязъл да провери с електрическото си фенерче, чиято жълтеникава светлина едва пробиваше мрака.

Виктор замръзна, държейки разрязаната диня. За момент времето сякаш спря. След това всичко се случи като в кошмар. Кирчо сграбчи близката дървена щайга и я стовари върху главата на стареца. Тялото на бай Кольо се свлече на земята като празна дреха, а момчетата се вкамениха от ужас.

"Да го скрием!" – изсъска Виктор, обзет от паника.

На няколко метра от сергиите имаше отворена шахта, която водеше към стария дренаж на пазара. Метален капак отдавна ръждясваше встрани, забравен от работниците. С треперещи ръце, момчетата повлякоха безжизненото тяло на бай Кольо към зиналата паст на шахтата. Последно, което видяха, беше униформата му, проблясваща смътно в тъмнината, докато тялото изчезваше в непрогледния мрак.

На следващия ден липсата на бай Кольо беше отбелязана само с раздразнение от няколкото търговци, които не можеха да влязат с колите си. Общинският служител, който дойде да провери, сви рамене. "Сигурно най-накрая е решил да се пенсионира. Кой би издържал на такава работа?"

Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци. Есенните мъгли обгърнаха пазара и скриха престъплението под пелената на забравата. Зимата дойде с виелици, които заличиха всички следи. Никой не търсеше истински бай Кольо – самотник без семейство, живеещ в малка стаичка на края на града. Някои предполагаха, че е отишъл при далечни роднини, други – че просто е умрял някъде от естествена смърт.

Две години по-късно, когато общината най-накрая намери средства за дълго отлаганата реконструкция на пазара, започнаха изкопни работи за нова дренажна система. Зловещата находка дойде привечер, когато багерът разкри входа към старата шахта. Работникът, който слезе да провери състоянието на тръбите, изскочи блед като платно, кръстейки се неистово.

Тялото на бай Кольо, все още облечено в избелялата униформа, седеше опряно на влажната стена на шахтата. Влагата и подземните условия бяха забавили разлагането, превръщайки тялото в нещо средно между мумия и скелет. Но най-ужасяващото беше изражението, запечатано на съсухреното лице – широко отворени очи и изкривена в безмълвен вик уста, сякаш старецът беше умрял, гледайки право в лицата на своите мъчители.

Вестниците раздухаха сензацията. "УЖАСЯВАЩА НАХОДКА НА КАМЕНЕЦКИЯ ПАЗАР! ПАЗАЧЪТ-МЪЧЕНИК!" – крещяха заглавията. Местните телевизии изпратиха репортери, полицията отцепи района, патолози дойдоха от областния град. Заключението беше еднозначно – убийство с тъп предмет, последвано от укриване на трупа.

В нощта след огласяването на новината, Виктор се събуди, плувнал в пот. В съня си беше видял бай Кольо, застанал до бариерата, махащ му с костеливата си ръка да премине. Когато Виктор се приближи в съня си, видя, че лицето на стареца е съсухрено и покрито с паяжини, а от устата му излизаха стонове, подобни на скърцането на неподдържана бариера.

Сънят се повтори на следващата нощ. И на по-следващата. Виктор започна да отбягва съня, да пие, за да изпадне в безпаметност, но образът на бай Кольо продължаваше да се промъква в съзнанието му. "Минавай, ела при мен." – шепнеше бай Кольо в кошмара, вдигайки бариерата, която скърцаше като човешки стон.

Не само Виктор страдаше. Кирчо започна да чува скърцането на бариера от празния си гардероб. Стамен виждаше силуета на стареца да стои в ъгъла на стаята му, когато угасяше лампата. Емил, най-крехкият психически, започна да говори в просъница, молейки бай Кольо за прошка.

Два месеца след откриването на тялото, четиримата, вече мъже в началото на двайсетте си години, не издържаха повече. Явиха се в полицейския участък една дъждовна вечер, мокри до кости и с празни погледи. Признанието им беше накъсано от хлипове и молби за прошка, но достатъчно ясно.

Дори след съдебния процес и присъдите кошмарите не спряха. Затворническите надзиратели разказваха, че през нощта четиримата затворници крещят насън, а понякога сядат в ъглите на килиите си и разговарят с невидим събеседник.

На пазара в Каменец животът сякаш продължи. Общината постави нова бариера, автоматична, с дистанционно управление. Но странностите започнаха почти веднага. Понякога бариерата се вдигаше и спускаше сама посред нощ, без видима причина. Електрониката беше проверявана многократно, но техниците не откриваха повреда.

Старците от съседните къщи започнаха да шепнат помежду си. Баба Донка, която живееше точно срещу входа на пазара, се кълнеше, че нощем вижда фигурата на бай Кольо, застанала до бариерата, просветваща леко в мрака. Дядо Спас твърдеше, че чува стъпките му по калдъръма в полунощ. Младата Марина, наследила къщата на починалата си леля, разказваше как нещо почуква по прозореца й в три след полунощ – точно часът, в който според следствието, бай Кольо е бил убит.

Лека-полека историите се превърнаха в местна легенда. Мнозина избягваха да минават покрай пазара нощем. Шофьорите предпочитаха да заобикалят, дори когато това означаваше много по-дълъг път. Бариерата продължаваше да се движи сама от време на време, а електронната система често прекъсваше без видима причина.

Десет години по-късно, когато градът най-накрая събра средства за цялостен ремонт на пазара, бариерата беше премахната. На нейно място се появи широк вход с модерна настилка и ярко осветление. Площта беше разширена, старите сергии заменени с нови. Но въпреки модернизацията, странностите продължиха.

В прозорците на старите къщи около пазара светлини продължаваха да мигат без причина. Електроуредите в новите магазинчета се включваха сами. Охранителните камери засичаха размазани силуети, които се движеха между сергиите след затваряне. А понякога, в особено тихи нощи, когато луната се скриеше зад облаците, хората все още чуваха онова особено скърцане, сякаш невидима бариера се вдигаше и спускаше, пазейки вечната граница между света на живите и мъртвите.

Най-странното обаче бяха следите – малки локвички вода, които се появяваха от време на време на мястото, където някога стоеше будката на бай Кольо. Водата миришеше на дренажните тръби, където тялото му беше лежало две години. И когато местните деца, в пристъп на храброст или глупост, дръзваха да скочат в тези локви, кълняха се, че за момент виждат отражението не на собствените си лица, а на съсухреното, изкривено в ужас лице на стария пазач, който продължаваше да бди над своя район.

Защото бай Кольо никога не напусна поста си. Не и наистина. Там, където някога стоеше бариерата, понякога въздухът става по-студен, по-плътен. И ако се вгледаш внимателно в тъмнината, можеш да зърнеш слаб силует, вдигащ ръка в поздрав или предупреждение – стоящ на вечната граница между два свята, пазещ бариерата, която само той може да вижда.

Някои казват, че душата му не може да намери покой, защото е умрял внезапно и насилствено. Други смятат, че е проклел убийците си с последния си дъх. Но старците от пазарската улица знаят истината – бай Кольо просто си върши работата, както винаги го е правил. Бди над района си. Пази го. И ако си крадец или злосторник, ще те чака на бариерата, за да те преведе към другата страна – там, където няма връщане.

Тази история се разказва шепнешком в Каменец и до днес. И когато дойде есента и мъглите забулят малкото балканско градче, никой не се осмелява да мине покрай пазара след залез. Защото бай Кольо все още е там, все още чака. И бариерата все още се вдига за онези, които трябва да преминат отвъд.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

По повод режима на тока в централна Европа, мога да кажа, че по времето на живковските 2-2 (и другите конфигурации), аз бях наистина щастлив

 

Първо, на терасата имахме малко акумулаторче и с него гледахме телевизорче и имахме осветление. Тогава даваха Винету, а той определено не се е нуждаел от ток. Беше ключово да не се изпуска нито една серия, защото в прерията това е опасно. Малкият Юность ни събираше пред екран с размерите на 7 инчов таблет. Но колко радост беше, когато Винету побеждаваше.

Можеше да се отделя на спокойствие в другата стая и да слушам Веф на батерии. Вторник и четвъртък от 19.00 имаше младежка програма и там винаги пускаха нещо по-така. Там примерно чух TANK (nwbhm бижу, не много популярно в България).

Хапвахме салатки, хляб, каквото има. Хладилникът беше на терасата и беше достатъчно студено, за да стои с отворена врата. От това време обожавам пържените картофи на бавен огън, ту спре, ту се появи. По едно време готвехме на газ, но беше доста рисково. 

И когато дойдеше токът, не можете да си представите какъв рев на радост и емоция се чуваше. Стотици гърла в един панелен вход, които крещят. Изгасва лявото крило и светва дясното. И пак рев! Имаше хора, имаше и кой да крещи. Хитреци прехвърляха кабели от тераса в тераса и винаги имаха ток. Сигурно е имало и хора, които са чели книги на фенерче или тихо са свирили на акустична китара, но аз така и така не успях да се възвися толкова. Прекалено рано свалиха бай Тошо.

Сега Европа има шанса да усети колко е хубаво да няма ток. Но Винету отдавна не е така интересен.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Трагичния инцидент с шестте обезглавени столични красавици през 50-те

Призраците на шест обезглавени красавици продължават да бродят в центъра на столицата, почти четири десетилетия след трагичния инцидент, който разтърси града и остави дълбок отпечатък в съзнанието на софиянци.

На ъгъла на улиците "Ленин" и "9-ти септември" стои сграда, чийто приземен етаж е зазидан с червени тухли. Зад тези тухли се крие история, която местните жители предават от уста на уста вече близо 40 години.

През далечната 1952 година, когато сградата била нова, приземният етаж приютявал луксозния за времето си фризьорски салон "Модерна прическа". Салонът бил известен с красивите си служителки и се превърнал в любимо място за среща на младите жени в центъра на София.

Всичко се променило в дъждовната вечер на 17 октомври 1952 година.

Въпреки напредналия час, салонът бил пълен с младите фризьорки и няколко техни приятелки, които останали след работно време да си споделят последните клюки и да обсъждат рецептата за козуначените кифли на майката на Надежда – най-младата от тях.

Тази вечер по улицата минавал товарен камион "ЗИС", натоварен с метални листове за новостроящия се жилищен блок наблизо. Водачът Стоян Николов, уморен след дълъг работен ден, не забелязал черната котка, която внезапно пресякла улицата.

"Беше все едно гледам филм на ужасите, но на забавен кадър," разказвал по-късно единственият свидетел на инцидента – нощният пазач на магазина отсреща. "Котката пресече пътя, шофьорът завъртя рязко волана, спирачките изсвириха и камионът се наклони. Металните листове се плъзнаха като гилотини през стъклената витрина точно когато жените се смееха на някаква шега."

Според доклада на милицията, шестте жени били обезглавени моментално и с хирургическа точност от острите метални листове. Кръвта от салона се стичала по тротоара часове наред, за ужас на екипите на линейките и служителите на реда.

Шофьорът Николов излежал 12 години в затвора за непредумишлено убийство поради небрежност, но според слуховете, излязъл от там с побелели коси и разстроен ум, повтаряйки непрекъснато, че чува смеха на младите жени.

"Това беше само началото на странните неща," споделя 78-годишната Мария Петкова, която от 50 години живее в сградата. "След инцидента никой не искаше да наеме помещението. Няколко опита за какво ли не се провалиха. Хората твърдяха, че през нощта чуват шепот, смях и шум от ножици."

През 1963 година властите решили да сложат край на историите за призраци, като зазидали вратите и прозорците на салона с тухли. Но това само подхранило още повече легендата.

"И до ден днешен, ако сложите ухо на тухлената стена, особено във вторник – денят на трагедията – ще чуете как младите жени си говорят за мъже, за рецепти и за хора от квартала, които отдавна са на оня свят," твърди Петкова.

Най-странното е, че според живущите в блока, призраците на шестте фризьорки сякаш знаят какво става в живота на хората наоколо. Миналата година, когато синът на домоуправителя се сгодил, от запечатаното помещение се чули тостове и поздравления.

Доц. Кръстев от Института по парапсихология коментира: "Сградата изглежда действа като своеобразен 'акумулатор' на енергията от драматичния момент. Жените, в мига на своята внезапна и трагична смърт, сякаш са остали 'заключени' в пространството, продължавайки своя вечен разговор."

Любопитен факт е, че през 1987 година двама строителни работници, които се опитали да разбият стената, за да преустроят помещението, били приети в болница с необясними порязвания по ръцете и лицето. И двамата твърдели, че докато удряли стената, чули женски глас да казва: "Моля, не влизайте. Тук е нашият дом."

Днес, с навлизането на демокрацията и свободния пазар, мнозина предприемачи проявяват интерес към централно разположения имот, но собствениците на сградата категорично отказват да го продадат или дадат под наем.

"Нека момичетата имат своя покой," казва настоящият домоуправител Петър Илиев. "Напоследък дори носим цветя пред зазиданата стена на рождените им дни. Те ни пазят, а ние пазим тяхната памет."

Според служителите от близкото кафене, понякога призраците дори правят прически на клиентите им. "Една жена седна с разрошена коса, отиде до тоалетната и се върна с прекрасно оформена прическа," твърди сервитьорката Елена. "Когато я попитахме кой я е нагласил така, тя изуменно отвърна, че никой."

Независимо дали вярвате в свръхестественото или не, следващия път, когато минавате по стария булевард Ленин, обърнете внимание на зазиданата част от сградата с номер 17. И може би ще доловите далечен смях и шепот на шест млади жени, които продължават своя разговор, прекъснат преди почти четири десетилетия от един зловещ инцидент в дъждовна октомврийска вечер.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ