8:33
В малкото балканско градче Каменец, приютено в сгушена между върховете котловина, общинският пазар отдавна бе изгубил някогашния си блясък. Между напукани сергии и избелели сенници се движеха само призраци на един отминал живот. Единствената връзка с външния свят беше ръждясалата желязна бариера, която отделяше пазара от тесния калдъръмен път.
Там, в малката будка от напукан шперплат и посивял ламаринен покрив, бай Кольо прекарваше дните си в монотонно съществуване. Мъж на шейсет и три, с набраздено от времето лице и очи, които сякаш се взираха отвъд видимото. Униформата му – избеляла зелена риза с общинския герб и протрит панталон – висеше на кокалестите му рамене като на закачалка. Работата му беше проста – да вдига бариерата за редките коли, които влизаха в пазара, и да бди над умиращата търговия.
Улицата на пазара, някога оживена артерия на градеца, сега приличаше на музей на упадъка. От двете страни се редяха къщи със слепи прозорци и поддаващи се на времето фасади. Някои бяха изоставени, с паяжини по ъглите и напукани стъкла, които се взираха като мътни очи към улицата. В други все още живееха старци, хора забравени от времето, които излизаха само привечер, когато палеха малки лампи в прозорците си – единственото осветление в тази част на града.
Когато слънцето залезеше зад близкия баир, пазарът се превръщаше в царство на сенките. Тишината се стелеше като погребален саван, нарушавана единствено от скърцането на бариерата, когато бай Кольо я пробваше преди да си тръгне. Уличното осветление отдавна не работеше – общината пестеше средства, а и кой се нуждаеше от светлина там, където почти никой не минаваше?
В онази лятна вечер, когато въздухът трептеше от жега, четирима младежи от съседния квартал решиха да си "позволят" няколко дини от сергията на стария Петко. Дребна пакост, така си мислеха. Промъкнаха се покрай бариерата, която бай Кольо бе оставил леко отворена, тъй като очакваше камионетката на зарзаватчията Гошо.
Момчетата се движеха между сергиите като сенки – Виктор, водачът, с изрусена коса и вечно присвити очи; Кирчо, едрото момче с белег на брадичката; Стамен, мълчаливият; и Емил, най-младият, който всъщност не искаше да участва, но се страхуваше да откаже. Когато стигнаха до сергията, Виктор разряза първата диня с джобното си ножче.
"Кой е там?" – гласът на бай Кольо изскърца в тъмнината като несмазана панта. Старецът беше чул шума и излязъл да провери с електрическото си фенерче, чиято жълтеникава светлина едва пробиваше мрака.
Виктор замръзна, държейки разрязаната диня. За момент времето сякаш спря. След това всичко се случи като в кошмар. Кирчо сграбчи близката дървена щайга и я стовари върху главата на стареца. Тялото на бай Кольо се свлече на земята като празна дреха, а момчетата се вкамениха от ужас.
"Да го скрием!" – изсъска Виктор, обзет от паника.
На няколко метра от сергиите имаше отворена шахта, която водеше към стария дренаж на пазара. Метален капак отдавна ръждясваше встрани, забравен от работниците. С треперещи ръце, момчетата повлякоха безжизненото тяло на бай Кольо към зиналата паст на шахтата. Последно, което видяха, беше униформата му, проблясваща смътно в тъмнината, докато тялото изчезваше в непрогледния мрак.
На следващия ден липсата на бай Кольо беше отбелязана само с раздразнение от няколкото търговци, които не можеха да влязат с колите си. Общинският служител, който дойде да провери, сви рамене. "Сигурно най-накрая е решил да се пенсионира. Кой би издържал на такава работа?"
Дните се превърнаха в седмици, седмиците в месеци. Есенните мъгли обгърнаха пазара и скриха престъплението под пелената на забравата. Зимата дойде с виелици, които заличиха всички следи. Никой не търсеше истински бай Кольо – самотник без семейство, живеещ в малка стаичка на края на града. Някои предполагаха, че е отишъл при далечни роднини, други – че просто е умрял някъде от естествена смърт.
Две години по-късно, когато общината най-накрая намери средства за дълго отлаганата реконструкция на пазара, започнаха изкопни работи за нова дренажна система. Зловещата находка дойде привечер, когато багерът разкри входа към старата шахта. Работникът, който слезе да провери състоянието на тръбите, изскочи блед като платно, кръстейки се неистово.
Тялото на бай Кольо, все още облечено в избелялата униформа, седеше опряно на влажната стена на шахтата. Влагата и подземните условия бяха забавили разлагането, превръщайки тялото в нещо средно между мумия и скелет. Но най-ужасяващото беше изражението, запечатано на съсухреното лице – широко отворени очи и изкривена в безмълвен вик уста, сякаш старецът беше умрял, гледайки право в лицата на своите мъчители.
Вестниците раздухаха сензацията. "УЖАСЯВАЩА НАХОДКА НА КАМЕНЕЦКИЯ ПАЗАР! ПАЗАЧЪТ-МЪЧЕНИК!" – крещяха заглавията. Местните телевизии изпратиха репортери, полицията отцепи района, патолози дойдоха от областния град. Заключението беше еднозначно – убийство с тъп предмет, последвано от укриване на трупа.
В нощта след огласяването на новината, Виктор се събуди, плувнал в пот. В съня си беше видял бай Кольо, застанал до бариерата, махащ му с костеливата си ръка да премине. Когато Виктор се приближи в съня си, видя, че лицето на стареца е съсухрено и покрито с паяжини, а от устата му излизаха стонове, подобни на скърцането на неподдържана бариера.
Сънят се повтори на следващата нощ. И на по-следващата. Виктор започна да отбягва съня, да пие, за да изпадне в безпаметност, но образът на бай Кольо продължаваше да се промъква в съзнанието му. "Минавай, ела при мен." – шепнеше бай Кольо в кошмара, вдигайки бариерата, която скърцаше като човешки стон.
Не само Виктор страдаше. Кирчо започна да чува скърцането на бариера от празния си гардероб. Стамен виждаше силуета на стареца да стои в ъгъла на стаята му, когато угасяше лампата. Емил, най-крехкият психически, започна да говори в просъница, молейки бай Кольо за прошка.
Два месеца след откриването на тялото, четиримата, вече мъже в началото на двайсетте си години, не издържаха повече. Явиха се в полицейския участък една дъждовна вечер, мокри до кости и с празни погледи. Признанието им беше накъсано от хлипове и молби за прошка, но достатъчно ясно.
Дори след съдебния процес и присъдите кошмарите не спряха. Затворническите надзиратели разказваха, че през нощта четиримата затворници крещят насън, а понякога сядат в ъглите на килиите си и разговарят с невидим събеседник.
На пазара в Каменец животът сякаш продължи. Общината постави нова бариера, автоматична, с дистанционно управление. Но странностите започнаха почти веднага. Понякога бариерата се вдигаше и спускаше сама посред нощ, без видима причина. Електрониката беше проверявана многократно, но техниците не откриваха повреда.
Старците от съседните къщи започнаха да шепнат помежду си. Баба Донка, която живееше точно срещу входа на пазара, се кълнеше, че нощем вижда фигурата на бай Кольо, застанала до бариерата, просветваща леко в мрака. Дядо Спас твърдеше, че чува стъпките му по калдъръма в полунощ. Младата Марина, наследила къщата на починалата си леля, разказваше как нещо почуква по прозореца й в три след полунощ – точно часът, в който според следствието, бай Кольо е бил убит.
Лека-полека историите се превърнаха в местна легенда. Мнозина избягваха да минават покрай пазара нощем. Шофьорите предпочитаха да заобикалят, дори когато това означаваше много по-дълъг път. Бариерата продължаваше да се движи сама от време на време, а електронната система често прекъсваше без видима причина.
Десет години по-късно, когато градът най-накрая събра средства за цялостен ремонт на пазара, бариерата беше премахната. На нейно място се появи широк вход с модерна настилка и ярко осветление. Площта беше разширена, старите сергии заменени с нови. Но въпреки модернизацията, странностите продължиха.
В прозорците на старите къщи около пазара светлини продължаваха да мигат без причина. Електроуредите в новите магазинчета се включваха сами. Охранителните камери засичаха размазани силуети, които се движеха между сергиите след затваряне. А понякога, в особено тихи нощи, когато луната се скриеше зад облаците, хората все още чуваха онова особено скърцане, сякаш невидима бариера се вдигаше и спускаше, пазейки вечната граница между света на живите и мъртвите.
Най-странното обаче бяха следите – малки локвички вода, които се появяваха от време на време на мястото, където някога стоеше будката на бай Кольо. Водата миришеше на дренажните тръби, където тялото му беше лежало две години. И когато местните деца, в пристъп на храброст или глупост, дръзваха да скочат в тези локви, кълняха се, че за момент виждат отражението не на собствените си лица, а на съсухреното, изкривено в ужас лице на стария пазач, който продължаваше да бди над своя район.
Защото бай Кольо никога не напусна поста си. Не и наистина. Там, където някога стоеше бариерата, понякога въздухът става по-студен, по-плътен. И ако се вгледаш внимателно в тъмнината, можеш да зърнеш слаб силует, вдигащ ръка в поздрав или предупреждение – стоящ на вечната граница между два свята, пазещ бариерата, която само той може да вижда.
Някои казват, че душата му не може да намери покой, защото е умрял внезапно и насилствено. Други смятат, че е проклел убийците си с последния си дъх. Но старците от пазарската улица знаят истината – бай Кольо просто си върши работата, както винаги го е правил. Бди над района си. Пази го. И ако си крадец или злосторник, ще те чака на бариерата, за да те преведе към другата страна – там, където няма връщане.
Тази история се разказва шепнешком в Каменец и до днес. И когато дойде есента и мъглите забулят малкото балканско градче, никой не се осмелява да мине покрай пазара след залез. Защото бай Кольо все още е там, все още чака. И бариерата все още се вдига за онези, които трябва да преминат отвъд.
0 comments:
Публикуване на коментар
Коментирайте тук