Зловещата история на празният СОЦ апартамент

В покрайнините на града, където панелните блокове се издигат като

бетонни паметници на отминала епоха, стоеше една сграда, различна от

останалите. Не с архитектурата си, не с цвета, а с нещо неуловимо, което

караше случайните минувачи да ускоряват крачка, когато минават покрай

нея. На шестия етаж имаше апартамент, който според всички документи

никога не беше обитаван. Половин век стоеше така – с избита врата,

прашни прозорци и неясна собственост.

Георги Станев, общински съветник в малкото градче, беше човек с амбиции.

Знаеше, че възможностите за печалба в провинцията са ограничени, но

винаги намираше начин. С няколко фалшиви документа и подписа на

несъществуващ нотариус, той успя да придобие собственост върху

апартамента на смешна цена. Виждаше потенциал там, където другите

виждаха само изоставена бетонна кутия.

Когато за първи път влезе в жилището, усети странен студ, въпреки топлия

юнски ден. Прозорците бяха запечатани от прах, а по стените имаше

пукнатини, които приличаха на паяжини. Въздухът беше застоял, сякаш

никой не беше дишал в това пространство от десетилетия.

"Ще го ремонтирам и ще го продам на някой чужденец за двойно по-висока

цена," мислеше си Георги, докато оглеждаше помещенията.

Когато приключи с огледа на апартамента, забеляза малък ключ, закачен на

пирон до вратата. На него имаше избледнял етикет с надпис "мазе". Георги

знаеше, че всеки апартамент в блока разполагаше с мазе, и реши да

провери какво има там.

Слезе до подземния етаж, където коридорът беше осветен от единствена

мъждукаща крушка. Миризмата на мухъл и влага изпълваше въздуха. Вратите

на мазетата бяха наредени една до друга като входове към малки

затворнически килии. Георги намери вратата с номера на своя апартамент,

но ключът не влезе в ключалката. Беше ръждясала до неузнаваемост.

На следващия ден се върна с инструменти. Разби ключалката без много

усилия – беше стара и износена, също като всичко в тази сграда. Вратата

се отвори с протяжно скърцане, нарушавайки десетилетната тишина.

Вътре беше тъмно. Георги включи фенерчето на телефона си и освети

малкото пространство. Мазето беше празно. Нямаше стари мебели или

кашони, нито обичайната колекция от ненужни вещи, която хората натрупват

с годините. Подът беше покрит с тънък слой прах, но в средата имаше нещо

– единичен лист хартия.

Георги го вдигна внимателно. Хартията беше пожълтяла, а написаното с

химикал бе избледняло, но все още четливо:

"Аз, Петър Иванов, пазач на строежа на жилищен блок №47, пиша това в

състояние на пълно съзнание. На 12 април 1974 г., около 2 часа след

полунощ, чух шум от втория етаж на строежа. Когато отидох да проверя,

видях млад мъж, който крадеше арматурно желязо. Извиках му да спре, той

се уплаши, загуби равновесие и падна от втория етаж. Ударът беше силен и

той умря на място. Уплаших се и не знаех какво да правя. Ако докладвах

случая, щяха да обвинят мен, че не съм охранявал обекта както трябва.

Затова скрих тялото в това мазе и излях бетонна замазка върху него.

Никой не го търсеше. Беше просто един от многото крадци на строителни

материали. Но не мога да продължа да живея с тази тайна. Всяка нощ чувам

стъпките му в празния апартамент над главата ми. Господ да ми прости."

Георги прочете бележката два пъти. Погледна към пода на мазето и сега

забеляза, че в средата бетонът изглеждаше различно – по-светъл и със

странна форма, наподобяваща човешко тяло.

"Тази история може да провали плановете ми," помисли си той. Никой не би

купил апартамент с труп под мазето. А и полицейското разследване щеше да

разкрие фалшивите документи за собственост.

Извади запалката си и подпали листа, гледайки как пламъкът поглъща

самопризнанието на отдавна мъртвия пазач. Когато огънят изгасна, той

стъпка пепелта и я разпръсна по пода. После заключи мазето и се върна в

апартамента.

Предупреждението беше унищожено, но тайната оставаше.

Следващите дни Георги продължи с плановете си за ремонт. Нае работници,

които започнаха да разчистват апартамента. Но странностите започнаха

почти веднага. Инструментите изчезваха и се появяваха на други места.

През нощта съседите се оплакваха от шум – тежки стъпки и приглушени

гласове, идващи от уж празния апартамент.

Работниците започнаха да напускат един по един. Всички имаха различни

оправдания, но в очите им се четеше един и същ страх. Георги отказваше

да повярва в суеверия и нае нови хора. Но и те не издържаха дълго.

Една вечер, докато преглеждаше документите на бюрото в новообзаведения

хол, той чу шепот. Идваше от стената – тих, но ясен глас, който

повтаряше едно и също име: "Виктор... Виктор... Виктор..."

Георги се опита да игнорира шепота, приписвайки го на въображението си

или на шума от вентилационната система. Но с всяка изминала нощ

гласовете ставаха по-ясни и по-настойчиви. Понякога чуваше смях, друг

път – плач. Но най-често – умолителен глас, който повтаряше: "Пусни ме

да изляза. Тук долу е тъмно."

На третата седмица Георги беше на ръба. Не беше спал повече от час-два

на нощ. Тъмни кръгове обграждаха очите му, а ръцете му трепереха.

Гласовете го следваха навсякъде в апартамента, но бяха най-силни в

банята – точно над мазето.

Една вечер, докато се опитваше да заспи, чу особен звук – като драскане

по бетон. Идваше изпод пода. Драскане, последвано от удар. Драскане,

удар. Сякаш някой се опитваше да пробие бетона отдолу.

Георги скочи от леглото и запали всички лампи. Драскането продължи,

придружено от шепот, който сега звучеше като множество гласове, наслоени

един върху друг.

"Това е невъзможно," повтаряше си той. "Там долу има само кости. Кости

не могат да драскат."

На сутринта взе решение да замине за няколко дни. Нуждаеше се от

почивка, от дистанция. Опакова малка чанта и тръгна към вратата.

Но когато хвана дръжката, тя се оказа гореща – толкова гореща, че кожата

на дланта му залепна за метала. Изкрещя от болка и дръпна ръката си,

оставяйки част от кожата върху дръжката. В същия момент всички светлини

в апартамента изгаснаха.

В настъпилата тъмнина Георги чу как нещо се движи по коридора към него.

Тежки стъпки, придружени от влачене, сякаш един от краката не

функционираше правилно. Използвайки светлината от телефона си, той се

втурна към балкона – единственият друг изход.

Но когато отвори вратата на балкона, видя млад мъж, покрит с бетонен

прах, да стои на ръба. Лицето му беше наполовина разложено, с видими

кости, проблясващи под кожата. В ръката си държеше парче арматурно желязо.

"Виктор?" прошепна Георги с пресъхнали устни.

Младежът наклони глава настрани, като кукла с прекъснати конци. От

устата му се посипа бетонен прах, когато проговори:

"Не трябваше да изгаряш доказателството, Георги. Сега никой няма да знае

какво се е случило с мен. Никой няма да намери тялото ми. И аз ще остана

тук. Завинаги. С теб."

Младежът пристъпи напред, а Георги – назад. Но вместо твърда стена зад

гърба си, той усети как подът под краката му поддава. Подът се разцепи

като тънък лед, разкривайки зейнала дупка – право към мазето.

Докато падаше, Георги видя как фигурата на младежа се разпада на прах –

също като изгорената бележка, която трябваше да разкаже истината. А

после настъпи тъмнина.

Три месеца по-късно нов мошеник придоби собственост върху мистериозния

апартамент. Когато влезе вътре, той забеляза, че подът в хола е бил

наскоро ремонтиран – в средата имаше пресен бетон със странна форма.

А на стената с избледнял химикал пишеше: "Ние сме двама сега. Скоро ще

станем повече."

И докато новият собственик четеше надписа, подът под краката му леко

потрепери, сякаш някой от другата страна удряше с юмрук, молейки се да

бъде чут.

РЕКЛАМА:

СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

РЕКЛАМА: