Малко известно:Как руските граничари отбиват терористична атака през 1993 г. (ВИДЕО)

Кървавата драма се разиграва преди 25 години на границата между Русия и Таджикистан, когато ислямски радикалисти атакуват 12 гранични поста на руските войски.

"Застава, равнис! Застава, мирно! Личният състав на 12-а застава, останал жив, е пред вас". С тези думи на 13 юли 1993 г., 11 часа след нападението от терористите, е посрещнато закъснялото подкрепление на лейтенант Андрей Мерзликин. Неговото подразделение като по чудо остава живо под обстрела на муджахидините.

Преди 25 години руските военни на границата с Таджикистан се оказват в епицентъра на бойни действия. В съседната страна кипи гражданска война, а военно-политическата обстановка е влошена още повече от свалянето на режима на Наджибула в съседен Афганистан. Русия е обвинена за всички беди на народа, а от пролетта на 1993 г. бойците от таджикската опозиция с подкрепата на муджахидините многократно се опитват да пробият границата.

Преди "черния вторник" нито една от атаките не се увенчава с успех. Но 13 юли 1993 г. е съдено да остане в историята като един от най-кървавите дни в историята на граничните войски в привидно мирно време.

Мерзликин си спомня, че ден преди атаката ръководството на комендатурата издава странни заповеди, с които отслабва отбраната. Например, свалени са т. нар. "секрети" – огневи точки с охранителни екипи, изнесени извън периметъра.

Преди това пък терористите успяват да проучат системата за охрана на базите и да разгледат къде се намират всички огневи позиции от върховете на близките хълмове. "Виждахме всичко, но не можехме да направим нищо – ръководството нареди да не закачаме тези хора. Освен това от афганистанците идваха преговарящи, които ни уверяваха, че ще ни охраняват", казва той. Как протича боят
Атаката започва на 13 юли 1993 г. точно в 4 ч. сутринта. На територията на граничната застава има 47 военни и един цивилен. Тежка техника няма – нито танкове, нито артилерия. Войниците имат само един лекоброниран БМП – той е унищожен още в първите минути с прицелен удар от оръдие. Така че в ръцете си момчетата държат само автомати, няколко картечници и гранатомет АГС-17, който засича по време на боя.

В същото време терористите имат миномети, картечници, гранатомети, снайперски винтовки и всички тактически преимущества, за които могат да си мечтаят – елемент на изненада, господстващи позиции и числено преимущество. В същия ден руските военни са нападнати от отряд от около 250 души.

Терористите обстрелват всички изходи от казармите, затова на войниците им се налага да разбият прозорците и да се измънкат през тях към противоположната страна извън обсега на обстрела. Както си спомня един от участниците в събитията – сержант Сергей Евланов, той успява да дотича заедно с още един войник до опорния пункт и подхваща кръгова отбрана. Там обаче скоро пада граната и взривната вълна го изхвърля. Като по чудо младият мъж остава жив и благодарение на адреналина успява да се добере до укритие, където всъщност вижда, че е ранен от отломките.

В същото време един от войниците успява да предаде сигнал за бедствие до щаба.

След няколко часа обстрелът стихва и боят преминава в продължителна фаза на периодични обстрели ту от едната, ту от другата страна. Патроните на войниците от граничната застава бързо свършват.

Няколкото отчаяни опита да се промъкнат от окопа до склада с боеприпаси се увенчават с провал. Редник Додокалонов се хвърля към пламналата офицерска казарма, където под леглото е останала кутия с патрони за картечница. "Когато той се втурна натам, всички си помислихме, че е пътник: терористите обстрелваха сградата от всички страни", спомня си Мерзликин. "Пред очите ми загинаха няколко момчета. И тогава изведнъж Додик се появява с кутия с 200 патрона. Ако не беше той, определено нямаше да оцелеем. Разделихме си патроните по равно. По-късно, когато излязохме, преброих: на всеки бяха останали по седем патрона".

Командирът обаче не бърза да се отдръпва, въпреки че не са останали боеприпаси – SOS сигналът е изпратен преди няколко часа, подкреплението трябва да е на път – как биха могли да изоставят граничния пункт и да си тръгнат?!

Това забавяне по-късно ще доведе до гръмката оставка на тогавашния командващ на граничните войски на Русия и цяла поредица от кадрови промени и уволнения във ведомството. Но това ще се случи по-късно – сега хората от няколко часа седят, обградени от безпощаден огън.

Помощ от въздуха ще дойде чак след 7 часа, към 11:00 ч сутринта. В небето се появяват два ударни хеликоптера и нанасят масиран удар с ракети по позициите на терористите в планините.  Пилотите обаче не посмяват да снижат машините, за да ударят хората, тъй като няколко месеца по-рано терористите в същия район са свалили нисколетящ самолет с ПЗРК.

Едва след като вижда, че хеликоптерите си тръгват, а боеприпасите са свършили, командирът на граничния пост взема решение за отстъпление – появата на вертолетите им дава възможност да се възползват от суматохата в редиците на муджахидините.Отстъплението и дългоочакваното спасение
Последните оцелели войници се отправят към близкото село Сари-Гор. Мерзликин предполага, че именно оттам би трябвало да дойде подкреплението. Независимо от помощта от въздуха и смута в редиците на терористите, вражеският огън продължава да ги следва.

Но след известно време войниците срещат "свои хора" от съседната тринадесета застава. Отрядът се командва от подполковник Василий Масюк, който води толкова нужните в този момент танкове и тежка артилерия. Помощта обаче не идва навреме, тъй като единственият "пряк" маршрут към 12-а гранична застава е миниран от муджахидините и под прицела на терористи, криещи се в планините.

Същата вечер спасителният отряд се връща на пленената от терористите застава и я изравнява със земята с огън от тежка техника. На терористите им се налага спешно да бягат в планините.Руският президент Борис Елцин награждава с орден "За храброст " члена на граничните войски Владимир Евгениев за геройството, демонстрирано по време на службата му на таджикистанско-афганистанската граница.

Александър Макаров/Sputnik
В резултат на атаката на муджахидините загиват 25 руски бойци. Терористите губят около 70 души. Лейтенант Мерзликин, който успява да изведе хората си от огъня, е удостоен със званието "Герой на Русия" и служи до звание генерал-майор на ФСБ. Днес той е от запаса и е съветник на председателя на Руския съюз за бойни изкуства.Внимание! Всяко пълно или частично копиране на материали на Russia Beyond без писмено разрешение и директен линк към оригиналната публикация на Russia Beyond, включително от други електронни ресурси, ще се смята за грубо нарушение на Закона за защита на интелектуалната собственост на Руската федерация. Russia Beyond и медийният холдинг RT си запазват правото да реагират на подобни нарушения в различни държави, включително по съдебен ред.

ВИДЕО:

Източник:bg.rbth.com

Научете повече

Първият "Мол" в Стара Загора е открит през 1977 година (СНИМКИ)

На 29 юли 1977 г. в Стара Загора е открит новият универсален магазин. „Белокаменен дворец на търговията”, както е наречен в официалните слова. Събитието е включено в специалната програма по повод 100-годишнината от боевете край Стара Загора (1877 г.). Излизалият тогава в. „Септември” в брой 90 от 30 юли 1977 г. съобщава: „Хиляди граждани вчера дойдоха в центъра на града пред новия универсален магазин, за да участват в неговото тържествено откриване.” Описанието на целия ритуал, имената на присъстващите лица и създадената обстановка разкриват пред по-младите поколения картината как традиционно са се случвали подобни събития. Сградата е проектирана от арх. Тодор Личев от Института за проектиране на МВТУ (Министерство на вътрешната търговия и услугите). Проектът е своеобразен, без прозорци и с мраморна облицовка. Строителството е извършено от Строително управление № 1 с технически ръководител Петър Сливков. Първата копка за строежа е направена на 7 януари 1971 г. За това съобщава в рубриката „Хроника на седмицата” местният вестник „Септември”, брой 3 от 15 януари с.г.: „Новата сграда ще бъде на четири етажа. За строително-монтажните работи ще бъдат вложени 1 850 000 лв… и ще бъде завършен в срок от три години.” По традиция… срокът се удължава до 1977 г.!

Новооткритият магазин е на три етажа с 25 секции, с 4450 кв. м търговска площ, оборудван на съвременно техническо ниво. На четвъртия етаж разполага със зала за изложби, ревюта и конференции с 400 места. Подчертава се, че това е вторият по големина след ЦУМ (Централният универсален магазин в София). Ще се обслужва от 267 търговски работници, с 40 касови апарата(!). Търговската дейност ще се извършва на принципа на самообслужването, като в магазина е монтирано телевизионно устройство за контрол. Ще предлага стоки от децентрализирания фонд (?), с оборот на стойност 25 млн. лв. годишно.

В дописката на първа страница четем още, че присъстват много официални лица: Пенчо Кубадински – член на Политбюро на ЦК на БКП и председател на Националния съвет на Отечествения фронт; Борис Архипов – генерален консул на Съветския съюз в гр. Пловдив; Георги Караманев – член на ЦК на БКП и министър на вътрешната търговия и услугите; Вълчо Найденов – член на ЦК на БКП и първи секретар на Окръжния комитет (ОК) на БКП в Стара Загора; Иван Панайотов – председател на Изпълнителния комитет (ИК) на Окръжния народен съвет (ОНС)  в Стара Загора и други партийни и държавни ръководители на окръга и града. В тържеството участват чуждестранни гости: делегации от побратимените градове Куйбишев (СССР) и Кошице (Чехословакия) и от Новгородска област, родното място на подполковник Калитин.

Слово при откриването произнася министър Г. Караманев, лентата прерязва Пенчо Кубадински, а първият управител на магазина Румен Христов прочита традиционната поздравителна телеграма до ЦК на БКП, единодушно одобрена от присъстващите на митинга. Министърът прочита указ на Държавния съвет на НРБ за награждаване на изявили се в работата си строители, проектанти и работници.


Снежана Маринова
dolap.bg

Научете повече

Героят от Сливница!

Това е героят от Сливница .Цялата прислуга на оръдието е избита и той Иван Колев сам започва да стреля с оръдието и спира напора на сръбските войски.Всичко това е видяно от княз Батенберг,които откача личния си орден и награждава Иван Колев.

И от тогава до ден днешен родът му се казва "Батенберговите".
Поклон!

Научете повече

Говореха, че е стисната, но Лили Иванова им заши устите

Естрадната прима плаща сметките на бившия си мъж
За стиснатостта на Лили Иванова в естрадни жанр се носят легенди, а единствените, облагодетелствани от несметното и богатство, били сестра й Магда и бившият и съпруг Иван Пеев, пише сайтът  HotArena.

Самата Лили неведнъж е споделяла, че навършилият наскоро 80 години композитор е най-голямата й любов и е сред малкото й експартньори, към които все още храни добри чувства. В знак на благодарност към годините, в които били влюбени и щастливи и като отплата за 400-те песни, които Пеев написал безвъзмездно, до ден днешен примата му помагала с битовите сметки, писа „Ретро“.

На нейни разноски било парното му през всичките зимни месеци, а фактурите се изпращали директно на нейната счетоводителка, която се грижела за разпределянето на финансите й.

През годините Иван и Лили са имали период на омраза – когато той я напуснал и се оженил за друга естрадна певица – Светла Стоева. Тя почина внезапно през 2013 г. от нелечима болест, едва навършила 60 години, а в музикалната гилдия се заговори, че е поредната, покосена от клетвите на Лили. Примата така й не могла да й прости, че й е отнела най-голямата любов. Малко след трагедията обаче сама потърсила Пеев и му предложила финансовата си подкрепа, а той на драго сърце приел, защото пенсията му била мизерна.

Източник: hotarena.net

Научете повече

Училището през социализма ни тъпчеше с информация, без да ни учи как да я анализираме и прилагаме

Комунистическото образование постигна това, което му трябваше – хора, които се страхуват да вземат решения и чакат команда отгоре


Всеки път когато чуя колко хубаво е било образованието и как всички заводи са работили, а селското стопанство било високо индустриализирано и бълвало продукция, започва да ми прилошава, казва Лилия Ланг – очевидец на социализма, цитирана от Дневник.бг

Образованието

По какви критерии то се определя като добро или лошо? Например какъв е продуктът, който дава на обществото – т.е. какви са възможностите и уменията на завършилия училище/университет да допринася за икономическото и духовното съществуване на обществото, както и да се ориентира в неговите механизми. Какъв продукт за обществото осигуряваше социалистическото образование? Завършвайки гo, ние бяхме практически неподготвени, неуверени в собствените си възможности и познания, неинициативни, непознаващи механизмите на обществото и държавата.

Учебната програма изобилстваше с ненужни предмети, чиято единствена цел беше да обърква децата и да не им оставя свободно време. Един от многото примери – „Устройство на автомобила“, който май изучавахме в 9 или 10 клас. Става въпрос за общообразователни, а не специализирани училища. Самото автомобилно устройство се изучаваше по схеми, никога не отидохме да погледнем автомобил на живо. На изпита трябваше да чертаем схеми и да изброяваме с какви механизми е пълен автомобилният мотор. Курсът нямаше капчица практическа насоченост, не ставаше дума как да си поправиш автомобила, ако нещо се счупи или не работи както трябва.

Друг фамозен предмет беше „Основи на социалистическото производство“, където трябваше да цитираме наизустени постулати за неясни икономически правила на планирането на „плановата“ икономика. Родителите ми са ми разправяли как в 1961/2 г. в час по история са разучавали – пак наизуст – фрагменти от много важен конгрес на БКП – в различни отрасли какви количества на глава от населението ще се пада през 1981 г: стомана, мляко, вълна. Тогава май като виц е възникнал въпросът – по колко легла в лудницата ще се падат през 1981 г. и т.н. Интересно, ако се направи справка каква ще е разликата между очакванията и действителността, има ли такава статистика?

Цитирането и зазубрянето на всякакви дефиниции

бе основен принцип на социалистическото образование. Дори предмети като български език и литература и чуждите езици не бяха пощадени от този подход. Вместо да се упражняваме и да усвояваме на практика граматическите правила, ние учехме (наизуст) определенията за тях. Дори отговорите на литературен въпрос се учеха наизуст! Същото беше и по физика, математика и химия – вместо да ни учат как да извеждаме формулите сами или да ни показват опити, ние пак ги зазубряхме. Това безкрайно зубрене без връзка с някакво практическо прилагане на наученото, липсата на всякаква творческа мисъл и разнообразие в учебния процес беше потискащо и доведе до апатия, нихилизъм и объркване.

Признавам, социалистическото образование постигна това, което му трябваше – хора, които се страхуват да вземат решения и чакат команда отгоре, защото са неуверени в собствените си познания (и нямаше как да не бъдат, тъй като тези познания бяха повърхностни, обитаваха краткотрайната памет, без практическа подплата и връзка с реалността).

Училището ни тъпчеше с информация, без да ни учи как да я анализираме и прилагаме. Лошото е, че това днес рефлектира в обществото ни. Не е случайно, че образованието не се промени в своята същност за 25 г., на практика отпаднаха единствено идеологическите предмети, но безсмисленото зубрене си остана. Социалистическото образование не създаваше граждани, личности, а поданици.

Лошото е, че за 25 г. не се създаде смислена цел, идеал. Матрицата е същата, онази, която ни е излята от тоталитарнните демагози. Защото реформата в образованието се правеше и се прави от т.нар. дългогодишни опитни педагози, от хората, получили това потискащо, скучно до болка, неинициативно, непрактично и безсмислено запълване на мозъка с дефиниции.

Митът за доброто образование на социализма е много вреден и защото настройва хората срещу всеки опит за извършване на по-съществени промени в този процес. Време е да се отърсим от тоя мит и да създадем нов модел, който произвежда граждани, разбиращи механизмите на обществото и своята роля в него, които са професионално ориентирани и притежават необходимите умения и воля да създават физически и интелектуален продукт за обществото и за себе си, хора инициативни и способни да променят средата – физическа, емоционална и духовна, към по-добро за всички.

Процъфтяващото селско стопанство– друг мит. Един малък пример:

Известно време след гимназия работих в зеленчукова бригада в с. Долна Малина. Имаше един трактор, който вечер паркираше надолу с главата, за да може да тръгне на сутринта. Оранжериите се оряха с магарешка тяга, поради липса на всякаква маломерна техника, бурените около тях ги надминаваха по ръст. Леля ми беше агрономка там, понякога ходеше на задължителни курсове за квалификация и побесняваше след това. Защото курсовете се провеждаха в образцови АПК-та /където обикновено водеха чуждите делегации/ и там им преподаваха върху техника, за каквато обикновените труженици дори не можеха да мечтаят.

Работещата промишленост

Тя може да се илюстрира дори само с един (мащабен) пример: комбинатът „Кремиковци“.

Единственият реален и неоспорим продукт там беше отровата, която съсипа земята, въздуха и водата на цялото Софийско поле. Безспорно там работеха страшно много хора и взимаха много пари. За сметка на останалата част от населението. Защото за никого не е тайна, че тази гордост на родната индустрия – и на българо-съветската дружба – работеше с техника от времето на Пуническите войни, внасяше суровини от къде ли не по света /околовръст нямаше ни руда, ни енергийни източници като вода или гориво/, за нея работеше цялото БДЖ и Българският морски флот. И последствията от подобни „гордости“ ще има да плащат много поколения след нас.

Администрацията

на заводите и ТКЗС бе огромна. Обратно на нормалната икономическа логика принципът бе да се намери работа за човека, а не човек за работата. На една позиция се назначаваха двама или трима души, които просто нямаха какво да вършат. Преди време една дама ме съжали, че отглеждам децата си в „сегашното“ време. Сподели ми, че при бай Тошо били много сплотен колектив. Сутрин свършвали работата за 1-2 часа и после тръгвали по магазините, кой каквото намирал, купувал за всички, а тя отскачала до вкъщи да сготви топъл обяд на децата си след училище. А сега шефката й брояла пуш-паузите….

Лилия Ланг 

Научете повече

Първия български компютър ВИТОША произведен през 1962 година (СНИМКИ)

Висок 2 м, дълъг 4; съдържа 1500 електронни лампи, захранвал се с трифазен ток. Информацията се въвежда чрез перфолента.
Струвал е  близо 3 млниона лева тогавашни пари.

Създаването на „Витоша“ съдържа множество инженерни предизвикателства, а огромната част от работата се върши с работен ден от 8 до 20 – 22 ч. Между 15.VІІІ и 15.ІХ.1963 машината заминава на международната изложба „България строи социализъм“ в Москва. Още с пристигането техниците се захващат с настройката на компютъра, извършена пак на 16-часови смени, при постоянен недостиг на части, неосигурени от домакините и други битови неуредици.

Независимо от това обаче, „Витоша“ става сензация на изложбата – решава системи уравнения, представя графична информация и дори изписва „България строи социализъм“ и „Само Левски“. Отличното представяне помага по-късно България да получи задача да разработва компютърната техника за страните от СИВ.

Научете повече