Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации

 

Тодор Живков сред комсомолци

На шега или наистина, върви си времето, без да се съобразява с никого и с нищо. И така неусетно се изтъркаляха 50 години, откакто випуск 1974 завършихме ВИММЕСС (Висш институт по машиностроене, механизация и електрификация на селското стопанство), днес ВТУ „Ангел Кънчев“ – гр. Русе. Всеки тръгна да се реализира, възползвайки се от наученото, както и да създаде дом, семейство и да намери свой път в живота.

С този малък спомен бих искал да припомня и поздравя колегите от седма група – технология, с кръглата годишнина.

Навремето бях приет в два института, единият от които в София. Семейството ми трудно свързваше двата края и това бе причината да се запиша в този в по-близкия град, за да се справят родителите ми по-лесно с разходите, имайки предвид стандарта на живот в столицата. Не го приех с особена охота, но нямах друг избор. И така се озовах на студентската скамейка сред колегите ми в групата. Бяхме трима-четирима, отслужили военната служба. Повечето бяха дошли направо от училищата, като преобладаващо беше дамското мнозинство. Затова потърсих компанията на наборите и започнахме да играем бридж, което бе модерно по него време. Говореше се, че дори и преподавателят ни по математически анализ е сред най-добрите в града. Но се оказа, че освен лекциите и тук има политика. 

Трябваше да проведем комсомолско събрание, на което да си изберем ръководство – групов отговорник и комсомолски секретар. Като се събрахме, започна едно протакане и за да ускоря нещата, понеже после имахме уговорка за карето, реших да се изкажа по някои от точките в девния ред, което ми изигра лоша шега. Помислиха ме за много активен и верен на делото и ме предложиха за комсомолски секретар на групата?! Не успях да отклоня намеренията на водещите събранието и поради липса на други варианти трябваше да се примиря с гласуваното доверие.

Мина известно време и се зададе важният за всички по онова време празник на Великата октомврийска социалистическа революция. Трябваше задължително да вземем участие в тържествената манифестация. И тук реших да се изявим по най-лесния начин, като покажем на официалните лица от трибуната, че сме будни студенти, пък и да оправдая новата си длъжност. Преди това бях разбрал, че една от майките на нашите колежки работи в шивашката кооперация „Арда“ в града, където произвеждаха мъжки ризи. Замолих я да попита дали е възможно да ни осигури отпадъчни едноцветни парчета плат, които оставаха при разкроя. Идеята беше от тях да си направим нещо като кърпички, наподобяващи малки знаменца, и с тях да поздравим гостите на трибуната. Явно майката и нейните колежки са харесали идеята и дори ни ги бяха разкроили и подготвили за действие. Така и стана. Макар и за миг се откроихме от монотонния поток на преминаващите, като допълнихме и мощен възглас – Урааа!

По-късно разбрахме, че от представителите на института са ни забелязали и на някакъв последващ академичен съвет ни наградиха с 50 лв. Решихме за сплотяване на студентската ни група да си организираме малко тържество, което проведохме в общата зала на едно от общежитията, намиращо се в двора на института. Лека разпивка, сандвичи, музика и танци. Така приключи първото ми организационно мероприятие. След това, пак за доопознаване, а и с образователна цел посетихме групово Музея на жп транспорта, който е с национално значение и единствен в страната ни. Там видяхме ретро парни локомотиви и вагони, в които са се возили знатни личности от нашата история.

Няма как да се пропусне и един друг задължителен момент от живота ни преди, така нареченият Ленински съботник. С метли, лопати, кофи, кирки започваше някакво масово почистване или ремонт на някои пътни настилки, алеи, озеленяване на градинки. И всичко това под зоркия поглед на съответните фактори, които следяха, проверяваха и докладваха за присъствието ни. Обикновено ни възлагаха работа в пространството зад сградата на института, където окопавахме или засаждахме млади дръвчета. След това разбор на работата в едно заведение, след което се прибирахме с чувство за изпълнен дълг от поредното комсомолско мероприятие.

Наближаваше първият ни студентски празник. Нямаше нужда от голяма агитация и групата се организира с голям ентусиазъм. Отпразнувахме го подобаващо в един от ресторантите на града, почти до сутринта.

Дотук добре, но се задаваше Нова година, а след нея и …. изпитната сесия. Въпреки че нещата не се развиха по най-добрия начин, това не попречи да се организираме за празника на лозаря и винаря „Трифон Зарезан“ в една от почивните станции на предприятията в околностите на града – Лесопарк „Липника“, този път с преспиване.

 Антон Цаневски, Велико Търново/Ретро.бг/*В статията е ползвана илюстративна снимка



През периода 1967 – 1985 БГА "Балкан“ е добре развита структура, поддържаща десетки международни (регионални и трансконтинентални) и вътрешни въздушни линии. В този период се използват турбовитлови самолети Ли-2, Ил-14, Ил-18, Ан-24, Антонов Ан-12, Ан-14, както и самолети с реактивни двигатели Ту-134, Ту-154, Як-40. Най-дългата редовна линия на „Балкан“ през споменатия период е София – Триполи – Лагос – Хараре.

По гъстота на вътрешните въздушни линии спрямо територията на страната България е сред първите в Европа. Редовно се поддържат линиите от София до Варна, Бургас, Силистра, Русе, Търговище, Горна Оряховица и Видин. През разни периоди има полети до Пловдив, Стара Загора и Кърджали (с вертолет Ми-8).

Основните външни линии са до Москва, Берлин, Прага, Варшава, Париж, Лондон, Будапеща, Атина, Ларнака, Брюксел, Копенхаген, Цюрих, Мюнхен. Редовни полети до Ню Йорк, Торонто, Йоханесбург, Куала Лумпур, Сингапур, Джакарта се осъществяват след 1990 г., когато са наети самолети „Боинг 767“.

БГА „Балкан“ е първенец в много отношения сред авиокомпаниите от бившия Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) – икономическия съюз на социалистическите страни.

В началото на 1970-те години под ръководството на „БГА Балкан“ с генерален директор Щерю Щерев, главен пилот Иван Ждраков и главен щурман Йордан Колев се разработва програма за обучение на граждански пилоти по стандартите на ИКАО (ICAO). Това допринася за радикално подобряване на безопасността на полетите.

През 1960-те години ТАБСО и „Балкан“ започват да изпълняват специални чартърни полети през Атлантическия океан до Северна, Централна и Южна Америка. По тези направления се лети на пробен принцип през 1964 г., след това за летните Олимпийски игри в Мексисо през 1968 г. и после по редки случайни задания като пътувания на висши държавни лица на официални командировки. За целта се ползват самолети, предназначени за средни разстояния -- първо Ил-18, а от края на 1970-те и Ту-154Б-1. 

През летните Олимпийски игри в Монреал 1976 г. Ту-154Б-1 прелита разстоянието до София без междинно кацане поради лекото си затоварване и силния гръбен вятър по целия маршрут, поставяйки рекорд за типа самолет. „Балкан“ се отказва от купуване на съветския далечен самолет Ил-62 (Ил-62М). Далечни самолети „Боинг“ 767 – 200 са придобити през 1992 г., когато и започват надеждни редовни презокеански полети.

През 1984 г. първа в СИВ „БГА Балкан“ започва изпълнение на полети с „Ту-154“ в екипаж от 3 души – командир, втори пилот и борден инженер. Други „братски“ авиокомпании продължават да работят с 4-членни, а някои дори с 5-членни полетни екипажи на този тип самолет.

В средата на 1980-те години екип от инженери на „БГА Балкан“, заедно с учени от ВМЕИ, София, за пръв път успешно поставят приемници за системата за далечна корабна навигация Omega в Ту-154 и свързват сигналите на Omega с автопилота АБСУ-154-2. Това позволява на „БГА Балкан“ да изпълнява далечни и презокеански полети с тричленен летателен екипаж, без щурман-навигатор.


„Деца играят вън“ е български телевизионен игрален филм от 1973 година на режисьора Иванка Гръбчева, по сценарий на Георги Данаилов. Оператор е Георги Георгиев. Музиката във филма е композирана от Борис Карадимчев. 

Актрисата Нели Топалова е родена на 1 септември 1959 г. в София, но е отраснала на хижа “Пършевица”, където баба й и дядо й станали управители, за да диша внучката им чист планински въздух. Като малка мечта да стане балерина, но срещата й с големия режисьор Захари Жандов преобръща съдбата й. 

Маестрото я снима във филма си “Птици долитат”, когато Нели е едва 10-годишна.В творческата й биография са записани три “работни места” – Габровският театър и театрите “Възраждане” и “Ла Страда” в столицата. Снимала се е в култови bg-филми като “Вилна зона”, “Дело №205/1913 г.”, “Деца играят вън”, “Закъсняло пълнолуние”, “Голямото нощно къпане”, както и в холивудските продукции “Хищна птица” и “Антибоди”. 



Позната е и като “глас” на много героини в известни тв-сериали – особено на Лин в “Алф”. Била е водеща на десетки концерти и светски събития преди и след “нежната революция”, включително и на “Златният Орфей”. В средата на 90-те води свое авторско предаване “Тя” в телевизия “7 дни”.

Запалена е по пътешествията, управлявала е дори самолет – Ан 24. Наскоро е прекарала ваканция в Доминиканската република, а на връщане е “прескочила” до Вашингтон.

През 2006 г. актрисата бе издигната от Национално патриотично обединение за “вице” на кандидат-президента ген. Любен Петров, а рамо на двойката тогава даде Клара Маринова и част от ултралевите сили в България.

Нели Топалова е била омъжена за пианиста Иван Дренников, а сега е половинка на бизнесмена Радослав Радославов. От първия си брак има син Валери.



Той е най-големият язовир на Балканския полуостров с насипна стена и е част от каскадата „ Белмекен – Сестримо – Чаира“. Изграден е по течението на Сестримска река, като изходният пункт е село Сестримо.

Река Крива, приток на р. Марица, има голям наклон в участък от 10 км. и естествен пад от 1300 метра.

Българските хидротехници обединяват тази природна енергия с възможността да се построи язовир с обем над 140 млн. м ? на 1900 м. надморска височина, наличието на естествен концентриран пад от 1550 м. от язовир „Белмекен“ до с. Момина клисура и възможността чрез деривации на два „етажа“ за извеждане на води до основното водохранилище и изравнител „Станкови бараки“.

Изграждането на каскадата е знаменателно по отношение на мащабност на строителната площадка и на човешки ресурси. Постиженията на проектантите, строителите и монтажните са впечатляващи. Изпълнението на строителните работи е съпътствано с много затруднения, с борба с природните стихии. Проектът е завършен през 1974 година

Това е един от най-големите хидроенергийни комплекси в Европа.С изграждането на язовир „Белмекен“ започва строителството на каскадата.Построени са 3 язовира, 2 дневни изравнителя, 4 електроцентрали, обвързани помежду си чрез сложна мрежа от напорни тунели и тръбопроводи, каптажи и канали.През тунел и подземен напорен тръбопровод водата от язовир Белмекен постъпва в ПАВЕЦ Белмекен.

От централата водите се насочват към намиращия се в близост дневен изравнител Станкови бараки. Отново по тунел и подземен напорен тръбопровод водата достига ВЕЦ Сестримо.От централата през трикилометрова безнапорна деривация водата достига до дневния изравнител на ВЕЦ Момина клисура, и след централата, преминавайки по 70-километров тунел, достигат до язовир „Пясъчник“, чрез които се подпомага напояването на горнотракийското поле.

Общи данни за водноелектрическите централи от каскадата:

Хидроенергийната каскада „Белмекен-Сестримо-Чаира+ е част от Националната електрическа компания.Централите се използват за покриване на върховите натоварвания, регулиране на параметрите и режимите на работа на електроенергийната система.Всички те са рехабилитирани, с модерно оборудване, с висока разполагаемост и със съвременни системи за управление.Заедно с ПАВЕЦ Чаира е оформен най-големият хидроенергиен комплекс в България с обща мощност 1600MW в генераторен режим и 892MW в помпен режим.

ВЕЦ Момина клисура се намира на около 100 км югоизточно от столицата. ВЕЦ Момина клисура е последното, трето стъпало на каскадата. Нейната мощност е 120MW. Средногодишното производство на върхова електроенергия е 106GWh.Водноелектрическата централа Сестримо е втората по големина централа от каскадата. Нейната мощност е 240MW. Двете най-мощни пелтонови турбини в България, всяка по 120MW, осигуряват средното годишно производство на върхова електроенергия от централата от 225GWh.

ПАВЕЦ Белмекен

Първото спъпало на каскадата е помпено-акумулиращата водноелектрическа централа Белмекен.ПАВЕЦ Белмекен е най-голямата от трите електроцентрали с мощност от 375MW в турбинен режим и 104MW в помпен режим.Централата осигурява средно годишно производство на върхова електроенергия от около 290GWh.

Язовир Белмекен

Горният изравнител язовир „Белмекен“ е многогодишен изравнител и за трите централи от енергийната каскада. Неговият обем е 140 милиона куб. м. Водите в язовира постъпват от северната и южната страна на Рила чрез около 110 км изградени тунели и канали. Каменно-насипната язовирна стена се намира на кота 2000 м.

ПАВЕЦ Чаира е подземна електроцентрала и е най-новата централа от каскадата. С генераторна мощност 864MW и помпена 788MW ПАВЕЦ Чаира е най-голямата помпено-акумулираща централа в Югоизточна Европа.ПАВЕЦ Чаира осигурява възможности за оптимизиране на режима на базовите производствени мощности в атомната електроцентрала и топлоелектрическите централи.

Всеки от четирите едностъпални хидроагрегата е по 216MW в генераторен режим и по 197MW в помпен режим. Средногодишното производство на върхова електроенергия на ПАВЕЦ Чаира е 285GWh.Със своята висока маневреност и бързина на смяна на режимите ПАВЕЦ Чаира има фундаментално значение за управлението и сигурността на електроенергийната система на България.Вижте още:История на първата българска подземна водноелектрическа централа


На 5 юни 2024 г. на 78 годишна възраст си отиде от света българската естрадна легенда Маргарита Радинска.

Изключително популярна през 60-те, 70-те и 80-те години на миналия век.

Тя бе съпруга на композитора Ангел Заберски.„Балкантон“ и издава една дългосвиреща плоча, две малки плочи с по 4 записа и 4 малки с по 2 записа…

Поклон пред паметта й…

Звездата от 60-те години на миналия век Маргарита Радинска през последните години живееше в постоянна тегоба заради влошеното си здравословно състояние, споделяха нейни колеги от златните времена на естрадата. Гласовитата певица, която прекратява бляскавата си кариера в апогея на славата си, за да се отдаде на семейството си, беше почти неподвижна. Преди няколко години Радинска получила сериозни проблеми с таза заради фатално нарушение на важен нерв. Обиколила десетки доктори, лежала многократно по болници, но подобрението така и не дошло. С времето свикнала и с болките, и с инжекциите, а понякога се чувствала като затворник в дома си в София, който напускала твърде рядко. Певицата се придвижвала само и единствено с помощ и макар да й се излизало, се чувствала неудобно непрекъснато да ангажира близките си.

От 11 години тя бе вдовица. Съпругът й – легендарният композитор Ангел Заберски-старши, почина на 80-годишна възраст през 2011-а. Синът им, който е наследил баща си на пианото и носи същото име, живее в къщата им в Банкя с приятелката си, а дъщеря им, кръстена на нея, пък е със семейството си в отделно жилище. От нея е и единственият и внук Адриан, който вече е тийнейджър. „И двете ни деца се занимават с музика, но внукът няма как, тъй като е аутист. Ежедневието ми е еднообразно, като на всички хора на моята възраст – гледам много телевизия, излизам от време на време, но гледам да се прибера, преди да се е мръкнало“, споделя още музикалната любимка от Габрово.

Радинска слиза от сцената, когато е само на 35, и за връщане към музиката не мисли отдавна. Към днешна дата дори не знаела къде са захвърлени записите и на плочи, които в социализма присъстваха във всеки български дом. Смятала, че вече никой не я помни, но изненадващо през 2020 г. получила наградата „Златно перо“ за приноса си в българската култура, която събрала сили и кураж да отиде да получи лично.

Маргарита е родена в Габрово през 1945 г. в музикантско семейство – баща и е бил известен хоров диригент. Красивата, смугла и гласовита девойка учи в Студията за естрадни певци в класа на Ангел Заберски. Той е 14 години по-голям от нея, а тя – едва на 23, когато през 1968 г. се женят. Вече са имали 4-годишна връзка. Така и не успява да нарече своя учител, към когото доскоро се обръщала с „другарю Заберски“, на малко име. Галено се наричали „чедо“ и „чеденце“. 

За нея Ангел написва или аранжира едни от най-популярните за времето си шлагери. Когато се раждат децата им, тя решава да загърби кариерата си и да бъде отдадена майка. През 2021 г. Маргарита бе удостоена и с наградна пенсия от 350 лева, която ще получава в срок от 3 години. Иначе нейната лична е съвсем скромна, тъй като е работила твърде малко. Финансово разчитала на децата си, които се стараеха да не и липсва нищо, макар тя да живееше скромно в жилището си в софийския квартал „Бъкстон“.

Източник:БЛИЦ



Около месец остава до това да разберем как България ще организира военното обучение на цивилните. В края на юни приключва срокът за създаване на Стратегическия преглед на отбраната.

Но в част от европейските държави вече се предлагат варианти цивилните да се сдобият с военно обучение. 

Обобщение на медийните публикации от началото на годината показва тенденцията – много от НАТО-вските държави започват диалог за военното обучение на цивилните.Армията на Полша обяви лятна програма "Ваканция с армията". Мъже и жени на възраст между 18 и 35 години с полско гражданство могат да се запишат за продължаващо 27 дни основно военно обучение в една от 70-те военни бази в Полша. Равностойно на около 1520 долара.

Норвегия обяви, че увеличава броя на наборните войници. Дания планира да въведе военна служба за жени от 2026 г. Като в същото време удължи от четири на 11 месеца наборната си служба.

Латвия и Швеция подновиха военната служба. Дори и в Румъния генерали поскаха по-бързо приемане на законите за отбраната. Един от тях е за доброволната военна служба на лицата на възраст между 18 и 35 години.

И в Румъния са сметнали, че трябва да се търси подход за военно обучение за следващите 10 години. Защото тогава, ако не и по- рано, армия ще остане без резерв, предава БНР.

Всичко това военният експерт Йордан Божилов си обяснява със ситуацията на войната на Русия. Но уточнява  - не е за вкарване във война.

"Случва се промяна на стратегическата среда за сигурност. Войната, която Русия започна срещу Украйна, е връщане към тази форма за решаване на международни спорове.В Румъния това се случва, защото оценката от риска за мащабна война е много по-различен, отколкото оценката на риска в България. В Румъния, Полша и Балтийските страни оценката, че е много вероятно да влязат във военен конфликт с Русия е изключително висока. Търсят и решения.

При нас има някои националистически, патриотарски изказвания да си увеличим армията. Това обаче не е самоцел. Трябва да имаме политическа оценка за ситуацията и тогава да вземем решение.

Най-лесно е да се вкара закон и да се задължат българските граждани да служат. Но това ще бъде прието от обществото като форма на принуда", заяви Божилов. 

"Запознати са коментирали, че въпросът за това как страните-членки на НАТО си организират мирновременното комплектоване със сили, нужни за сдържане, е национален въпрос. Но НАТО вече е поставило изисквания за мирновременно комплектоване. И това има своята логика", обясни Йордан Божилов и поясни:

"НАТО има планиране. То се води на базата на рисковете и заплахите.

Всяка държава поема определени ангажименти какви способности трябва да даде, когато се извършва операция на НАТО. България е поела ангажименти за механизирана бригада и т.н.

Ако някоя страна бъде нападната, преди да се задейства НАТО като организация, тя трябва да започне да се защитава. Затова Полша надгражда своята армия.Има форми на наборна армия, но не на 100%, например във Финландия. Там доброволното отиване в наборния резерв е изведено в национален култ. Това е престиж.

При нас, за съжаление, престижът го няма. Има и един уплах, че в тази ситуация е почти неизбежно да се влезе във война и хората просто бягат". 

Последното глобално проучване на Галъп показа, че 30% от българите биха се били за страната ни в случай на война. 42% от сънародниците ни не биха го направили, а останалите от запитаните се колебаят.

Малко над месец остава до изтичането на срока, който отбранителното министерство си даде, за да реши как да подходи към търсенето на цивилни с адекватна военна подготовка.

"Не говорим за връщане на наборната служба", каза преди месец служебният министър на отбраната Атанас Запрянов. 

"Говорим за задължителна подготовка на гражданите за защита на отечеството, която е свързана с някои категории държавни служители, за които може да се въведе задължителното изискване да имат военна подготовка.

Имам предвид тези структури от системата за национална сигурност по член 50, алинея 2, както и за работа в МВР, правосъдната система и други категории. Но това ще бъде мярка, която може да се наложи, ако не сработи с тези мерки доброволната служба в резерва и подготовката на хора в нашите учебни центрове", поясни той. Но всичко това щяло да се прави и ако не даде ефект едно от последните решения на предишния парламент – самата военна професия да стане привлекателна.

"Модернизацията, социалният пакет, заплащането на хората и издигането на авторитета на офицерската професия ще доведе до по-голям интерес", каза Запрянов.

Последният доклад за отбраната препоръча спешни законодателни мерки за условия за подготовка на запаса в мирно време. Между 2010-2020 г. той е намалял с 43%. И продължава да намалява с около 5% до 7% на година.

Разчетите показват, че ако този темп се запази, след 15 години запасът ще бъде напълно изчерпан. Експертът по сигурност Йордан Божилов, който е бил и заместник-министър на отбраната, вижда частично решение по предложението Министерство на отбраната (МО) да обучава хора от системата на администрацията:

"Ако обучим само администрацията и се наложи да взимаме обучените, какво ще остане?!

Необходимо е да се попълни основният състав – професионалната армия. Ние сега имаме непопълнена една пета.

Следващото нещо е да се създаде съответната мотивация за постъпване на хора в т.нар. доброволен резерв. Това е основната система да се надградят въоръжените сили при една война.И у нас сега има възможност студенти да заявят желание и отидат да се обучават. Проблемът е липсата на мотивация.

Трябва да се обърне внимание върху здравето и психическата подготовка на младежите още в средното училище.

Диалогът не е лесен, но когато този въпрос се постави в обществото, се създава напрежение. Има до известна степен обратен ефект и много от младите хора започват да търсят начин да бягат.

Ние имаме голям резерв, който не е използван. Това са младежи, които нито работят, нито учат. Има и младежи от ниски социални слоеве. Може би там също трябва да се обърне внимание".

Източник:Блиц



Дори онези, които не пазят спомени за „онова време“, хиляди пъти са чували историите за очакваните в продължение на 365 дни банани и портокали. Когато именно извиващи се до необозримост редици от готови да награбят екзотичните за ширините ни плодове, се превръщат в символ на Нова година, а и на Коледа дори. 

За Бай-Тошовото време, сиреч зрелия социализъм, тия банани и портокали спадат към така наречените „дефицитни стоки“. Нещо съвсем непонятно за нас, съвременните консуматори, чието най-голямо затруднение идва от обратното –  изобилието и цената му. 

Отрасналите преди 89-а обаче нямат такъв проблем, защото изборът е сведен до две категории, на каквито се делят и стоките според произхода им: "I направление", българско или чуждоземно, но социалистическо производство, и "II направление" - стоки от капиталистическите страни, които могат да се купят само от „Кореком”. 

При все това „купуване“ е силна дума, тъй като дори всички да са равни, някои са по-равни от другите и, общо взето, с такава сгода разполага само едно малцинство, самоназоващо се "правоимащи". Тези, които нямаха право да пазаруват в магазините на „Кореком“, прибягваха до друга хитрост - купуваха си долари или дойче марки и отиваха направо в лъскавия Запад, тоест в местния „Кореком“, за да си купят дънки, касетофони и истински швейцарски шоколади.





Българското прясно мляко на Държавно стопанско обединение „Млечна промишленост“…Няма да обяснявам как и къде се добива и как се пастьоризира…Не е от сухо мляко със сигурност…

После в млекоцентралите се пакетира в найлонови опаковки, по 1 литър.. Самите опаковки се произвеждаха в „Асенова крепост“ – Асеновград и идваха на ролка..Ролка на която е навит 1 километър найлонов ръкав, от едната страна принтиран, от другата не…Зарежда се ролката на една машина. Която машина пълни пликовете с мляко…

Мери точно един литър и с ток с висока честота запечатва и реже плика.. Края на първия плик е начало на следващия .. И така… Готовите пликове, човек, който е и последна проверка ОТК подрежда в касите… Всяка пластмасова каса побира точно 20 плика…По-малко може.. Повече – не.. Описаната операция се прави през нощта-докато спинкаш.. Някой се труди… 

За да може утре сутрин да пиеш кафе с мляко … Пълните каси се оставят не в склад, не в хладилник, а в камион на „ДСО „Млечна промишленост“, който чака отвън.. Камиона НЕ е хладилен…Не е покрит…Обикновен камион с каросерия… Камионите на „Млечна промишленост“ всяка нощ стигаха до всяка точка на България…За да снабдят страната с ПРЯСНО Прясно и кисело мляко…


Та..Минава камиона и оставя касите с млякото ПРЕД затворените магазини…Всеки водач на камион си има не телефон с ексел, а лист, на който лист пише-кой магазин колко каси мляко е заявил.. 

Тръгват сутрин към 7 хората на работа.. Минават покрай магазините и само казват-„Млякото е дошло“… Касите са отпред, никой не ги пази, никой не ги пипа…Видеонаблюдение няма. СОТ-а все още не е измислен…Идва в 8 без 10 магазинерката, отваря магазина.. И с един теглич си вкарва касите вътре.., Касите с млякото НЕ стоят в хладилник или в красива хладилна витрина „Либхер“…Касите си стоят на пода…Отиваш, взимаш си 1 или 2 плика мляко и си го плащаш….Трайността на млякото е 72 часа..Пише го с думи на плика…А машината е била и печат с точна дата и час на опаковка…





Помните ли как минаваха дните по време на сивото  социалистическо ежедневие. В някой панелен жилищен комплекс бащата на малкия Гошко е отворил е капака на ладата пред блока, захапал цигара „Слънце”, и се поти над руската машина, която не ще да пали. Жена му току-що е измили чините от обяда – супа топчета, гювеч и мляко с ориз за десерт, и е изчистила с прахосмукачката. Извадила е прането от новата пералня „Перла 5” /върхът на лукса/ и е простряла. Сега седи по пеньоар на дивана в хола върху белия китеник, разлиства списание „Некерман” и хвърля едно око към руски филм за войната, който дават по телевизията. 


Звукът на купения с връзки цветен телевизор е изключен, а от вефа на секцията се разнася гласът на Лили Иванова и нейната „Детелини”. На масата стои отворена кутия шоколадови бонбони „Амфора”. От детската стая се дочува звукът на пиано – малкият Гошко се упражнява старателно за урока си в понеделник и очаква с нетърпение Тошко да го извика да играят навън. В това време баба му плете пуловер, а дядо му се затворил в кухнята и се опитва да хване радио „Свободна Европа”.


В наше време картината е много по-различна. Малкият Гошко е оставен на произвола на съдбата. Майка му и баща му от сутрин до вечер са на работа, дори и през уикенда. Баба му е в провинцията и няма кой да го контролира. Той не излиза от стаята си и като хипнотизиран щрака на компютъра, увлечен в най-новата игра. Ядене за обяд няма и по някое време той излиза да си купи хамбургер и пържени картофи. После отново сяда на компютъра и пак забравя да си напише домашното. Междувременно си чати с приятели.


Майка му се връща и хвърля в микровълновата замразен полуфабрикат. Поръчва на Гошко пица и той си я изяжда в стаята. Баща му си идва изнервен, хапва набързо, а после вади документи от раницата си и сяда на компютъра да си довърши работата. Майката пък току-що е изгледала новия епизод на „Откраднат живот” и започва да си пише с приятелки във фейсбук.


Да, нещата много са се променили. Ето защо изпитвам носталгия по отминалите времена, когато семействата живееха задружно и сплотено и разговаряха, вместо малки и големи да стоят като зомбита пред лаптопите си.


Никой не може да си представи дори частица от изпитанието за тялото и душата, на което е подложен човек, парализиран от врата до петите. Няма начин. А когато това ти се случи на 20 години, в разгара на шеметния ти полет към световната слава... Кошмар.

И трагедия, а тази дума е неизменна част от всеки материал, филм или книга - защото и такива има, посветени на невероятната съдба на Елена Мухина.

На 22 декември 2006 г., дни преди края на поредната монотонна година в нейния живот, Елена си отиде от света. Отзвукът бе огромен. Новината обиколи световните медии, а двете най-големи спортни издания в бившия СССР - списание "Советский спорт" и вестник "Спорт-експрес", посветиха целите си първи страници на предколедните тиражи на нея.

Огромни снимки и едно простичко "сбогом" за звездата, която блесна в небето, но след това угасна и изчезна от небосклона.Мухина се ражда на 1 юни 1960 г. в Москва, а на пет остава без двамата си родители. Отгледана от баба си, но нейната основна опора става спортът. На 7 е в залата за спортна гимнастика на ЦСКА, а в един и същ ден има две тренировки - една там, една на леда в съседство, с треньорите от фигурното пързаляне.

На 15 години още не е в състава дори на клуба си, защото нещо липсва в представянето. Тренира здраво, но сякаш има притеснения да се отпусне и да покаже всичко на уредите. Тогава с нея се заема треньорът Михаил Клименко, станал впоследствие главен герой в съдбата на Елена. Той изготвя най-трудната програма за Мухина, като постоянно и набива в главата: 

"Ти си най-добрата и ще си световна, и олимпийска шампионка. Само ти можеш да направиш най-трудните елементи по този начин".

Това е доста смел подход, като дори детето Елена знае, че по света в този момент има невероятни гимнастички, а отборът на Румъния с Надя Команечи доминира по страхотен начин. На Олимпиадата в Монреал през 1976-а виртуозната румънка получава 7 пълни десетки в оценките, печели общо пет медала (три златни) и младата московчанка е убедена, че ако иска да е №1 в света, трябва да е по-добра от това чудо на спорта.

Мухина не попада в тима за игрите в Канада, което е разочарование, но Клименко я убеждава - "твоето време идва".На 17 години избухва на сцената с пет медала от Европейското в Прага, от които 3 са златни. Година по-късно на Световното в Страсбург просто е суперзвезда, засенчвайки Команечи. Печели отборното злато с тима на СССР, става абсолютна шампионка на уредите, взима първото място и на земя. Плюс още два сребърни медала. В Москва цари еуфория - непобедимата Надя е победена!

А Елена вече е звезда в родината, но и в света. Американското списание Sports Illustrated пише за "феномен, който няма слабо място или уред в гимнастиката и ще доминира дълги години".МОК я превръща в едно от лицата на предстоящата през 1980-а Олимпиада в Москва, която и без това е заредена с адски много политика и напрежение. Има нужда от позитивни, млади и свежи лица. Елена е напредничава и дори бунтарка. Тя се появява на тренировки, снимани от медиите, с тениски на западни музикални групи, купени при пътуванията по състезания. Учи испански и английски език, дава интервю за американска медия през 1978-а след триумфа си в Страсбург... Все неща, които не са особено типични за съветски спортист по онова време.

Но когато влезе в залата, всичко друго отива някъде далеч. Тренира по 5-6 часа, двуразово, понякога триразово на ден. Игрите в Москва се превръщат в някаква фикс идея за нея и Клименко, но точно в този период отношенията им се изострят. Треньорът иска от нея да изуми света със Салтото на Томас - един от най-трудните елементи в спорта, който се изпълнява до този момент само от мъже. Кръстен е на американеца Кърт Томас, първият световен шампион на тази страна. Изпълнението е на земя, но е изключително опасно и има една шепа гимнастици, които изобщо го опитват - и то, само мъже.Но "за да си най-добра, трябва да ги шашнеш, да направиш нещо повече", твърди Клименко.

"Казах му - ще се пребия, ще се потроша. Не ме чуваше", твърди в интервю години по-късно Елена Мухина. В отговор идват убеждения, дори крясъци. И гимнастичката продължава. Главният треньор на СССР Юри Титов не се намесва и оставя треньор и състезателка да решават сами дали да упражняват елемента. По време на поредната тежка тренировка преди Световното първенство в Тексас, САЩ, 19-годишното момиче пада лошо и чупи крак. Така през есента на 1979-а съветската гимнастика е в паника - Елена не само не може да иде на Световното, но е под въпрос и за Олимпиадата!

Връщат я в залата много бързо, още през февруари. Снимките на крака показват, че не е напълно заздравял, но и гимнастичката, и треньорите са единодушни - тя трябва да се готви, защото игрите в Москва са много важни. Мухина тренира с убийствено темпо, а друга тогавашна шампионка от тима на СССР - Нели Ким, си спомня: "Лена беше като машина, тя не излизаше от залата. Говорих с нея два пъти, като и казах - момиче, ще приключи зле, ще се контузиш отново от пренавиване."

Години по-късно самата Елена си спомня, че вътрешно в себе си се е страхувала от това, че е невъзстановена в този убийствен ритъм на подготовка, но желанието да участва на Олимпиадата е било твърде силно. В добавка - никой около нея не поема отговорност да я спре, напротив. Клименко включва отново Салтото на Томас в програмата, което е прието с недоволство от Лидия Иванова, представител на федерацията, отговорник за женските отбори. Тя иска Мухина да получи дни почивка, преди да влезе в последния лагер за игрите. И там да се прецени - ако не е готова, да не участва. Има твърде много добри гимнастички, за да се рискува здравето на една от тях.Във фаталния ден - 3 юли 1980-а, е една от последните тренировки, преди да бъде определен отборът за игрите. Те започват само 15 дни по-късно. Лидия Иванова е в залата, за да гледа заниманията. И си спомня:

"Лена бе преуморена, но в нея просто бушуваше желание да ни покаже колко може. Клименко проведе разговори с нея, надъха я допълнително. Той често я буташе на предела, че и отвъд... Тя направи "Томас", след това го повтори... Главата остана ниско, падна на нея и... Катастрофа."Лекарите веднага оказват първа помощ, като се установява, че краката на гимнастичката са неподвижни. Тя е счупила прешлени във врата и гръбнака, като е откарана в клиника в Москва. Не се решават да я оперират цели 72 часа, за да установят всички травми - а те са много. Години по-късно специалисти в Русия твърдят, че онези близо три дни забавяне може да са допринесли допълнително за случилото се.

Аркадий Лившиц все пак извършва операцията и дава оптимистична прогноза. Крайниците ще бъдат наред, Мухина ще се движи сравнително нормално, но - край със спорта. Достатъчтно тежък удар на първо време, но Лена дори още не знае. Тя е в медицинска кома с дни, след като всеки опит да я извадят от нея води до рязко влошаване в състоянието на организма. След седмици в това положение, най-после е стабилизирана и се установявя - почти пълна парализа на цялото тяло. Може да движи само раменете и лактите си.В това време вече вървят игрите в Москва и темата остава някак встрани. Но Олимпиадата приключва и Лидия Иванова насочва пръста на обвинението към Клименко, Титов и останалите треньори. Тя иска намеса от най-високо държавно ниво и разследване.

То не води до нищо, а Титов дори казва: "Мухина и нейният треньор са взели решение да се готвят по този начин. Да, Клименко използва "мъжки методи" в неговите тренировки, но те винаги досега са носили успехи". Само дето никой не е казал на Лена на каква цена са били нейните успехи - в трите години, в които успява да се състезава.На 20 години тя остава напълно неподвижна. Първите месеци са кошмарни и тя моли хората около нея да помогнат с контакти на американски, китайски, германски лекари, за да търси някаква нова операция. Консултациите стигат до Бразилия, до Австралия, като голяма помощ оказва един партиен функционер и запален почитател на гимнастиката. Той лично води в Москва най-голямото светило на американската терапевтика тогава... Заключението е: "Почти нулеви шансове. Твърде тежки и необратими травми."

След това идва периодът на отчаяние. Лена плаче по цял ден, затворена в дома си в Москва, заобиколена от грижи, но... лишена от най-важното. От живота на един млад човек. Споделя, че иска да сложи край на живота си и дори моли една от лелите си, която я гледа, да помогне... Настава паника.После дава първото интервю - за списание "Огоньок", което не спира да пише по темата с нейната травма.

"За нашата страна успехът в спорта винаги е бил нещо много повече, нещо като национален престиж - казва в него. - Те обличат с него политическия път, който СССР е поел, като спортът става символ на превъзходство, на успех. И така изискванията, напрежението за това да се печели постоянно, е твърде голямо. Явно здравето на спортистите не е толкова важно, колкото престижа на нацията.Ще променя изцяло отношението си към живота и към околните - казва тя в него. - Никога повече няма да завидя на никого, нито пък да пожелая на някого нещо лошо. Съдбата е нещо страшно, ето какво направи с мен. Ще опитам да използвам максимално това, което ми остана."

За самата контузия признава:

"Не бях готова да тренирам, но нямаше сила, която да ме изкара от залата. Бях притисната и от треньора ми, който повтаряше, че нямам право да пропусна Олимпиадата."Пропуска въпроса дали е обидена, дали ще прости на Клименко и останалите. Никога не пожелава да го види отново, въпреки че самият треньор иска няколко пъти да иде при нея. Той заминава за Италия година след игрите в Москва, заживява там със семейството и двете си деца. Не се прибира в СССР и след това Русия никога повече.

Салтото на Томас е извадено от програмата и забранено още през есента на 1980-а, на сесия на световната гимнастика. Определят го като "свръхрисков елемент". Твърде късно, ако питате Лена...Лидия Иванова не спира да обвинява Клименко, директно и във всяко интервю. От треньора - ни дума, чак до смъртта му през 2008 г. в Италия.През есента на 1982 г. в дома на Мухина пристига висок гост, който тя приема с охота. Хуан Антонио Самаранч, президентът на МОК, идва в столицата за среща с гимнастичката. Носи подаръци, остава в дома на Мухина няколко часа. И основното - вади от специална чанта един орден - това е Медалът на Олимпийската чест - сребърен, който се дава изключително рядко. До онзи момент не е получаван от жив човек, а само посмъртно. Смразяваща подробност, но и голяма чест, а Лена се разплаква. Самаранч я прегръща и целува по главата, което е запечатано на снимка от "Советский спорт", а фотосът обикаля света.

Година по-рано вече е наградена с Орден първа степен "Ленин", който е най-висок в страната. Гласувана е държавна пенсия на спортистката, предостатъчна за нуждите и на Мухина, и на нейната баба и леля, които я гледат. И на друга бивша гимнастичка и първа треньорка на момичето - Елена Гурова, която също се пренася в дома им.Следват години, в които рисува, диктува ежеседмичната си колонка за "Московски новини", като анализира събития от спортния живот. Гледа телевизия, слуша радио, както и един грамофон, който и подарявят останалите гимнастички от отбора. Това е ежедневието на звездата, която победи Команечи и трябваше да стигне световната слава.

Умира на 22 декември 2006 г., след като последните месеци преди това състоянието и рязко се влошава. Новината е водеща по света, а в Русия хиляди отиват на поклонението. Телевизията предава на живо. След 2000-ата година Мухина дава много интервюта, говори за случилото се от дистанцията на времето и хората в страната никога не забравят нейната история."Лена си отиде. Този път - напълно", пише дни по-късно "Советский спорт" в коледното си издание.

В едно от последните си интервюта тя казва:

"Цял живот се боря със страха си, с парализата, с мислите си. Чудя се какъв беше смисълът... Дано поне ме запомнят като добра състезателка, световна шампионка."Лидия Иванова и Елена Гурова изпълняват това последно желание - на надгробния паметник на Мухина в Москва пише:

"Елена Мухина - велика гимнастичка и световна шампионка".И момиче, докоснало твърде рано славата, отворило очите си за живота, за да изживее цели 26 години в кошмар.



Историята на АЕЦ “Козлодуй” започва още през 1961 г., когато от наша страна започва проучването и проектирането на първата атомна електроцентрала в цяла Югоизточна Европа.


На 19 август 1965 г. Политбюро на ЦК на БКП взима решение за искане помощ от СССР за проектиране и строителство на атомна електроцентрала

На 15 юли 1966 г. се подписва спогодбата за сътрудничество между НРБ и СССР за изграждането на атомна електроцентрала. Площадката на строежа е избрана до р. Дунав, в близост до тогавашното село Козлодуй. Проектът е съвместен българо-съветски, но основна част от оборудването и съоръженията са доставени от Съветския съюз и ГДР, ЧССР, УНР.





На 14 октомври 1969 г. е направена първата копка. През следващата година започват широкомащабни строителни дейности по изграждането на съоръжението. В неговото изграждане участват над сто хиляди строители и монтажници. На площадката на централата са осъществени няколко изцяло български проекта, които се оказват революционни в световната практика при строителството на атомни електроцентрали.


На 6 април 1970 г. започва изграждането на главния корпус на АЕЦ “Козлодуй”, в който се помещават реакторната зала, машинното отделение, вентилационният център и електрическите устройства на 440-мегаватовите блокове. След две години усърдна работа по изграждането му, от Съветския съюз е докаран и по-късно поставен и първият реактор.


На 11 юни 1974 г. е заредена първата касета в активната зона на реактора. Първата верижна реакция е осъществена на 30 юни същата година. На 24 юли 1974 г. България става първата страна в Югоизточна Европа и 11-та в света, в която е изградена атомна електроцентрала, след като първият генератор на АЕЦ „Козлодуй” е включен в паралел с националната енергийна система.


На 4 септември 1974 г. първият партиен и държавен ръководител Тодор Живков открива централата.



На 25 октомври 1974 г. централата за първи път заработва на пълна мощност от 440 MW.


Изграждането и въвеждането в експлоатация на ядрените мощности на българската атомна електроцентрала се осъществява на три етапа. Първият етап е от 1970 до 1975 г. През този период се пускат първи (1974 г.) и втори (1975 г.) блок. Така още с отварянето на първия блок е обявено официалното откриване на АЕЦ “Козлодуй”. Двата блока са оборудвани с водо-водни реактори ВВЕР-440, модел В-230.


Вторият етап обхваща 1973-1982 г. Тогава успоредно с безпогрешната работа на първи и втори блок започва планирането, изграждането и се осъществява пускането на 3 и 4 блок.


През 1980 г. се открива третият, а две години по-късно и четвъртият блок на централата. Двата са обзаведени с водо-водни реактории ВВЕР-440, но от един по-усъвършенстван модел В-230 с трикратна резервираност на системите за безопасност.


Последният етап е от 1980 г. и приключва през 1991 г. Тогава се изграждат и пускат в експлоатация 5 и 6 блок на централата. Те са оборудвани с най-модерните за времето си реактори ВВЕР-1000, модел В-320 с херметична защитна обвивка, както и трикратна резервираност на системите за безопасност.


С 6-те реактора България става член на клуба на атомните държави, притежаващи високотехнологичен процес за генериране на електрическа енергия.


По време на т.нар. зрял социализъм у нас, цената на тока поскъпва през няколко петилетки, както следва: От 1970 до 1979 г. цената на тока е била закована на 0,022 лв. за киловатчас дневна и 0,010 лв. – нощна. Тарифата остава непроменена цели 9 години. С 1 ст. се вдига дневната през 1980 г. и така си остава 5 г., а нощната се вдига плавно, за да достигне 0,015 лв./кВтч/ към 1988 год. Към 1988 г. дневната тарифа е вече 0,025 лв./кВтч/.


Трябва да се отбележи, че цената на тока тогава се дотира от държавата (за част от населените места по пограничните райони ел.енергията е безплатна), няма допълнителни ставки като такса пренос, зелена енергия, ДДС и др., а поради изключително енергоемката ни икономика и износа на ток, края на 80-те са белязани и от режим на тока.



Отива си едно време, което нашите деца няма да помнят, а техните дори да споменават. Отива си времето на едни тихи и кротки хора, живели скромно и отказали да станат част от бързия модерен свят. Те избраха да довършат дните си, така както са ги започнали – в малките си къщурки на село, в тишина и спокойствие, на родната земя.


Сега селата ни пазят само останките и спомените на една епоха, в която хората бяха задружни, помагаха си и живееха смирено. Макар да имаха малко, даваха много, защото знаеха цената на нещата. За тях трудолюбието, почтеността, състраданието бяха истински ценните неща, а не трупането на нови и скъпи вещи. Затова времето, забързано към своето бъдеще, ги остави в миналото.


Осеяна е с пустеещи къщи земята ни. Като болест се разпростира обезлюдяването – къща по къща, село по село. Не ехти вече детски смях, няма глъч по нивите. Дворовете са пусти-запустели, обрасли с трънаци и неизживяно време. Няма ваканции при баба на село. Няма топли мекици и гонитба с петела на двора. Няма „до другото лято“.Хубаво беше под жаркото слънце на село. Хубаво беше да се сгушиш у баба. Небето беше ниско, а душите ни летяха високо. Как да сме знаели тогава, че ще сме едни от последните, които ще изпратят едно умиращо време.

Валентин ТАСКОВ, социалната мрежа



На 10 август 1946 г. е утвърден от Народното събрание Закон за създаването на Граничната милиция. Законът се публикува на 27 август същата година. Съгласно него Министерството на войната се освобождава от грижите по охраната на границата и “При Министерството на вътрешните работи се учредява управление на Граничната милиция, на която се възлага пазенето на границата… 

Служителите на Граничната милиция имат права на служителите на сегашната войска.” На 8 октомври 1946 г. с постановление на Министерския съвет Граничната милиция се преименува в Гранични войски.

В процеса на изграждането на Гранични войски се утвърждават и военните ритуали, които допринасят за войнското, естетическото и нравственото възпитание не само на граничарите, но и на техните близки, на граничното население.

Полагането на военната клетва е един от най-силно въздействащите дни за граничните райони. В нейното съдържание се включва най-хубавото от клетвите на дедите ни.

Граничната застава е основно войсково подразделение, което в системата на Гранични войски съществува от 1948 г. и се счита като център за охрана на държавната граница. Тя има различен числен състав и въоръжение. Разполага се на известно разстояние от линията на държавната граница, близо до населено място и в район, свързан с пътна мрежа. Охранява непрекъснато определен участък от държавната граница, като изпраща различни по вид и състав гранични наряди.

Граничният отряд е войскова част в Гранични войски. Тя се създава като военно формирование на базата на граничните сектори в 1950 г. В състава на всеки граничен отряд в зависимост от характера и от големината на охранявания участък влизат съответен брой гранични комендатури, гранични застави, щабни, обслужващи и осигуряващи подразделения, щаб, тил и различни по название отделения и служби. В отряда са съсредоточени цялата служебно-оперативна дейност, обучението на личния състав, а така също и административно-домакинската работа.

В средата на миналия век обстановката на държавната граница е усложнена. Само за периода 1947 г. – 1950 г. броят на въоръжените стълкновения е 1446. А през следващите две години граничните наряди “се срещат” с още 218 въоръжени нарушители.

През втората половина на миналия век най-популярен в страната ни граничар е младши сержант Вергил Ваклинов, станали заедно със служебното си куче Вихър емблематични фигури в историята на Гранични войски от това време (и двамата останали верни един на друг до смъртта си при Римския мост на Доспат дере при ликвидирането на бандитска група през 1953 г.).

Десетки са тези, които отдадоха живота си в защита на родните граници – лейтенантите Младен Калеев и Иван Батов, младши сержантите Асен Илиев и Иван Миладинов, ефрейтор Илия Русев, редниците Георги Пирдопски, Георги Стоименов, Стоил Косовски, Дончо Ганев…

Стотици са проявилите себеотрицание и героизъм по време на граничарската си служба – при изпълнение на бойни задачи се изявяват младши сержант Боньо Бонев, редниците Иван Цонков, Петър Диреков, Любен Ванчев…

На 6 януари 1996 г. (Богоявление), край Елхово се скъсва въжен мост над Тунджа и в ледените й води падат десетки беззащитни хора. Тогава войниците граничари първи повеждат самоотвержената битка за живота на изпадналите в беда. Те, рискувайки себе си във водната стихия на придошлата река, спасяват над 30 човешки живота. 

Пръв във водния ад се хвърля младши сержант Бойко Георгиев.Граничният наряд се счита за най-малката бойна единица в състава на Гранични войски. Той се състои от един, двама и повече въоръжени граничари, които са длъжни да изпълняват бойната заповед по охраната на държавната граница на България мъжествено, умело, с достойнство и чест, без да щадят силите си, дори и живота си. Видовете гранични наряди за един продължителен период от време са часови на границата, пост за наблюдение, оглеждач, секрет, засада, патрул, заслон, ловна група.

От 1948 г. до 1957 г. функционира гранична школа за подготовка на кандидат-подофицери (сержанти), а от 1950 г. до 1955 г. – Народно военно гранично училище, което подготвя млади офицери за нуждите на Гранични и Вътрешни войски. През 1948 г. се създава Централен развъдно-дресировъчен пункт, в който се подготвят и квалифицирани водачи на служебни кучета. По-късно пунктът се реорганизира в школа.

Дългогодишния опит в Гранични войски показва, че колкото по-добре се организира и провежда учебният процес, толкова по-значими са успехите в охраната на държавната граница. Стремежът е – отлична учебно-материална база, отлично подготвени кадри, непрекъснато и на високо ниво обучение – за сигурна и ефективна охрана.

През периода голямо внимание се отделя на инженерно-техническото оборудване на границата. От 1959 г. в експлоатация са електронните съоръжения, които през следващите няколко десети-летия се налагат като основно средство в охранителната дейност. Ефикасно контролиращо средство е контролноследовата полоса (КСП).

Важен дял от силите и средствата на Гранични войски са и военноинженерните, сигнализиращите, контролиращите и възпрепятстващите съоръжения, сигналните средства, автомобилната техника… Чрез тях се охраняват значително по-големи участъци от границата.

През периода се полагат грижи, за да се подобрят отглеждането и дресировката на служебните кучета и да се осигури тяхното по-широко използване в борбата с престъпността и в защитата на родните граници. Като съставна част от силите и средствата на Гранични войски те се използват в граничните наряди. Добре подготвените служебни кучета със своето поведение своевременно предупреждават нарядите за приближаването на нарушителите и оказват голяма помощ при претърсване на местността за издирването и задържането им. Както и по времето на граничната стража, служебното куче си остава верен помощник на граничаря.

Преди снабдяването на Гранични войски с моторни превозни средства ездитните коне са единственото средство за бързо придвижване между подразделенията и населените места. По-късно те се използват за патрулиране на граничните наряди и за бързо изнасяне на резервите.

През 1947 г. на Гранични войски се предават първите морски единици – два катера тип МО-4, а през 1949 г. граничното морско подразделение се попълва с корабна техника. На 9 и 10 октомври 1950 г. моряците граничари старши лейтенантите Стефан Славков и Никола Димитров – командири на стражеви катери № 301 и 304, задържат седем души с моторна лодка, извършили тежки престъпления.

От 1 януари 1948 г. паспортните бюра се преименуват в гранични контролно-пропускателни пунктове (ГКПП – сухоземни, пристанищни и на аерогарите) и организационно се подчиняват на Управление Гранични войски. През 1962 г., когато Гранични войски преминават към Министерството на народната отбрана, ГКПП остават към Министерството на вътрешните работи. От 1997 г. органите за граничен паспортен контрол на ГКПП са към Национална служба “Гранични войски” (впоследствие – “Гранична полиция”). В борбата с контрабандата, като едно от задълженията на бойците и командирите от ГКПП, през различните години се проявяват майор Никола Тошев, капитан Кольо Колев, ефрейтор Иван Спасов, редник Илия Мутафов…

Взаимоотношенията с граничните органи на съседните страни през периода се влияят от политическата конюнктура на Балканите. Първите подписани документи са: с Румъния – конвенция за възстановяване, опазване и поддържане на граничните пирамиди, както и на други гранични знаци (1950 г.); с Югославия – споразумение за начина на проучване и разрешаване на граничните нарушения (1955 г.); с Гърция – спогодба за предотвратяване и уреждане на граничните инциденти и нарушения и спогодба за контрол, поддържане и възстановяване на граничната линия по българо-гръцката граница (1955 г.); с Турция – спогодба за предотвратяване на граничните инциденти и за тяхното решаване, както и за поддържане на държавните гранични знаци (1967 г.).

Международното гранично сътрудничество е насочено към създаване на доверие и добросъседство със съседните държави. Смесените гранични комисии решават възникналите въпроси, организират и провеждат прочистването на границите и поддържането на държавните гранични знаци между нашата и съответната съседна държава, съставят описания на границите и други документи, които посочват къде преминава граничната линия на местността.

Взаимоотношенията между граничарите и местните държавни органи и обикновените хора са залогът за сигурността и неприкосновеността на границите на нашата родина. Много са примерите на съобразителност и смелост – израз на патриотизма на деца, младежи и възрастни, на мъже и жени от граничното население.

Осъществява се организирано включване на местните жители в помощ на Гранични войски. През 1947 г. се създават групи за съдействие, които се попълват от граничното население. През 1960 г. те се преобразуват в доброволни отряди на трудещите се (ДОТ). От по-късен етап са специализираните отряди “Млад граничар”.

Благотворно влияние върху граничарската душа оказва съществуващият по това време “Културен поход към границата” – едно високоблагородно движение на дейците на българската наука, култура и изкуство. На граничарите гостуват стотици творци – художници, композитори, режисьори, артисти, самодейци…

За времето от 1962 г. до 1972 г. Гранични войски са към Министерството на народната отбрана, а през останалия период от съществуването си – в системата на Министерството на вътрешните работи.

От 1989 г. до 1991 г. Гранични вой-ски са обединени с Вътрешни войски под общо командване и общо наименование – Войски на МВР.

От 1950 г. до 1997 г. излиза вестник “Граничар”, като седмичен печатен орган на Гранични войски. В сложно и динамично време той изпълни професионално целите си и спомогна за успешното решаване на задачите по охраната на държавната граница на България. Всяка седмица пристига при граничарите, информира ги за успехите и проблемите на граничарската служба и другите области от живота. За близо пет десетилетия изданието се утвърди като летописец на героични и славни граничарски дела, добър съветник на поколенията бойци и командири, служили край браздата – все така любим и очакван. Вестник – барометър за времето си, достоен рицар на перото. Отечеството е негово верую!

Източник: Главна дирекция „Гранична полиция“ – МВР



През май 1951 г. отбих редовната си военна служба. После бях назначен за учител в банатското село Асеново, Плевенско. То е заселено по инициатива на българския княз Фердинанд Сакскобургготски и с решение на Министерския съвет през 1893 г. с българи, живели дотогава в областта Банат, Анстро-Унгария. Днес географската област Банат е в границите на република Румъния. В село Асеново през 1893 г. се преселили българи от  две български села в Банат. Заедно с тях – и 12 немски семейства от провинция Швабия. Когато аз живях в Асеново, още ги наричахме шваби. Моето родно село Мечка е съседно на Асеново. Швабите от Асеново бяха известни с това, че ловяха жаби и ги ядяха.


По вероизповедание банатските българи са католици и първата сграда, която построили в центъра на селото, е католическия храм. Те са много религиозни. По времето, когато работех като учител в селото, макар че комунистическата власт преследваше посетителите на богослуженията в храма, всяка неделя той се пълнеше с богомолци. Свещеникът отслужваше  меса /литургия/. Богомолците сядаха на дървените пейки, всеки си носеше молитвеник. А в договора на първия учител в селото Виляшки от 1895 г. е записано, че е длъжен освен да учи децата, в събота вечер и в неделя да ги води на църква, иначе ще си търсят друг учител.


В училището бяхме колеги с Райна Вачкова, сестра на големия български артист Григор Вачков, и нейния съпруг Петър Делин. В училището в село Асеново имаше само един ерген и това бях аз,  и само една мома на 18 години – бъдещата ми съпруга Янка. И както може да се очаква, се залюбихме. Решихме да се оженим на 24 май. На този ден през 1952 г. аз я отведох в квартират си. Казахме само на приятелката и, че тази вечер се женим, но да не казва на никого. На другия ден тя дойде рано, почука на прозореца на къщичката ми и ни пита да върви ли да казва, че вече сме се оженили. Разрешихме и и тя хукна да съобщава из селото.


По тогавашните ми морални разбирания, щом сме преспали заедно с Янка, трябва веднага официално да сключим и брак. И рано на другия ден, 25 май, започнах да го организирам. Първо отидох у кмета да го питам ще може ли днес да дойде в общината, за да се оженим с Янка. Той се съгласи. След това отидох у колежката Райна Вачкова и я поканих със съпруга и Петър Делин да дойдат да ни кумуват. Те приеха. След това отидох в магазина на Хоремаг и купих две кутии локум, за да почерпя в общината. Хазяйката ми набра от нейната градина едно букетче цветя за булката. И с това подготовката за бракосъчетанието ни завърши. В 11 ч. с две кутии локум и едно букетче се събрахме в общината. Дадохме на кмета личните си карти, той написа на пишеща машина брачния акт и ние го подписахме. Кумовете подариха на булката букет цветя, също набран от тяхната градина. А аз почерпих с локум. Така се ожених на 25 май 1952 г.


С Янка живяхме щастливо. Отгледахме двама сина. Помагахме за отглеждането на внуците и правнуците. Доживяхме през 2012 г. да отпразнуваме в дома си в Габрово диамантена сватба.

 

Ангел Ангелов, Габрово/Ретро.бг/



Манифестацията на 24-ти май винаги е била по-вълнуваща от другите! Много цветя, аромат на люляк и божур, и песента, която разтуптява всяко българско сърце.

Начело на колоната е фанфарната музика, която свири „Върви, народе възродени“. След нея ликовете на славянските първоучители обкичени със свежи цветя. Знаменосците на училището, танцьори в национални носии, гимнастичките с бели плисирани полички.  Най-весели и най-лъчезарни са абитуриентите. След тях маршируват учениците от горен курс в сините си униформи, пионерите с бели ризи и червени връзки и най-малките ученици с белите си калпачета. Всеки от класовете се изявява по свой начин: с книги в ръце, със знамена, с балони, с цветя. Кулминацията е минаването пред официалната трибуна, когато всички в един глас викат „Ура“ и скандират заучените лозунги. След това следва задължителната почерпка в най-близката сладкарница.















Такава беше празничната атмосфера на този най-голям български празник в годините на социализма.



Преди 1990 г. България много силно е работила с Мерцедес още от 50-те години. Eдин от най-големите клиенти на марката са Тексим и СО МАТ. Те имат поръчани толкова много камиони от сериите LPS, LP, NG и SK, че СО МАТ става и представителство на Мерцедес за България, Кувейт и др.

Мерцедес доставя не само автомобили, но и много резервни части и оборудване на много изгодни за България условия.


Кратка история на Мерцедес:


Марката Mercedes-Benz е основана от автомобилните пионери Карл Бенц и Готлиб Даймлер през 1926 г. като Daimler-Benz. Бенц е построил първия автомобил, задвижван с бензин, докато Даймлер е патентовал първия мотоциклет и по-късно е построил собствен автомобил, като и двата са проектирани с помощта на Вилхелм Майбах, който също има редица пробиви в автомобилната технология на свое име. Марката Mercedes-Benz продължава наследството на своите новаторски основатели през дългата си история, непрекъснато в челните редици на иновациите, свързани с производителността, стила и безопасността. Въпреки че днес Mercedes-Benz има офиси на почти сто места по целия свят, той има скромно начало като много други успешни фирми, издържали теста на времето, с нищо повече от смела визия. В този случай тази визия е била да се построят първите в света автомобили с бензинови двигатели.


Източник:Sandacite.BG – Българският портал за стара техника



Когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата „инженер“, заплатата ми стана 110 лева.....! После бригади, бригади – всяко лято по десет дни трябваше да окопаваме цвекло!


Карта за море ли? Можеше да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от директорите, партийния секретар и фамилиите им. За нас беше лагерът с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как повече! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява пак заградено с дъски място и издигнат варел за вода да се топли от слънцето. Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева, пожелах най-после да купя за семейството пералня. Купих „Татрамат“ – чешка, за 630 лева. Със заем! Изплащах я две години!


През всичките тези години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете, но… отговорът дойде чак през 1988 г. – тоест след 16 години! През това време на неженения син на съседите ми – баба и дядо „активни борци“, му дадоха тристаен апартамент в нов блок!


Да добавя ли още как ми „орязаха“ премията на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар, защото си пуснах брадичка и не я махнах, както ми заповяда той! И има много още какво да се разкаже за „красотите“ на онзи строй.


Св. Горанов


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив