Да поискаш чаша със захар от съседката, а после да й занесеш парче кекс и още за живота през 80-те

Днес животът е забързан и напрегнат, а хората стават все по-отчуждени и се затварят в черупките си и най-близкият им приятел е компютърът. Младите дори не могат да си представят как техните родители са могли да живеят без интернет, мобилен телефон и таблет. Пазаруват в хипермаркети, където им поднасят всичко наготово. Вкъщи са оборудвани със супермодерна техника и битът им е изключително улеснен.

С умиление си спомням миналото, когато животът беше много по-простичък, но пък пазя толкова много любими спомени. Едно време например, за да пуснеш телевизора, трябваше да отидеш да го включиш от копчето на стабилизатора. Купувахме си кисело мляко в стъклени бурканчета и после ги връщахме в бакалията. Варяхме прясното мляко, след като го купим, за да не вкисне.Носехме лентите от фотоапарата във фотото да ни ги проявяват и после чакахме да си вземем снимките, за да ги видиш за пръв път. Помня още как след работа бързахме да се приберем вкъщи, защото ще ни “звъннат” по телефона.

Сега хората в жилищните комплекси дори не се познават. А преди беше съвсем нормално да позвъниш на съседката в неделя сутрин с молба да ти услужи с чаша със захар, понеже магазинът не работи, а после в знак на благодарност да й занесеш 3-4 парчета кекс. Кафето го пиехме, след като го смелим с ръчна кафемелачка. Печахме чушки на чушкопек на терасата и се питахме със съседката от долния етаж коя колко има още да пече.

Най-големите магазини, които бяхме виждали, бяха Централните хали и ЦУМ. Плетяхме си блузи по образец от списание “Бурда”.

Децата колекционираха салфетки и станиоли от шоколадови яйца. Слагаха индиго между два листа и пишеха доклад по биология в 2 екземпляра. Ходеха в читалнята в библиотеката да търсят материали, защото нямаше “Гугъл”. За Нова година си разменяха скромни подаръци – старателно надписани книги и грамофонни плочи. Свиркахме им от балкона да се прибират за вечеря, а не защото е тъмно или страшно.

Доста от нас имаме куп носталгични спомени от „онова“ време, когато ходехме до ”Домашни потреби” за тиган, до ”Плод-зеленчук” – за чушки и домати, до ”Млад техник” – за детски играчки, до Битовия комбинат – на фризьор.

Източник: Ретро

Научете повече

Какво имаше в кварталната бакалия през 80-те

Понякога с носталгия си спомням за старите квартални бакалии от където си купувахме хранителни продукти на размерване и ни ги увиваха с амбалажна хартия. Всичко беше по истинско, помните ли най евтината наденица дето и викахме Кучешка радост ? 

Като си земехме от нея, леко с ножа я барнеш отгоре на резки и я хвърлиш на скарата, па като зацвърчи и замерише на хубаво и апетитно, па като извадим Светлото пиво от бунара - еееех живот. Само като замиришеше и махалата се събираше на масата на двора, всеки носи по нещо и накрая задължително пропявахме, кога с китара или акордеон, кога акапелно. 

Абе хубави години бяха, пък сега всеки се затворил у дома си, не мож видя комшията здрасти да му кажеш.

Емил Иванов

Научете повече

„Балканкаримпекс“ - 1970 – 1980 г. в цифри и факти

През 1970 г. до краен клиент са стигнали 57% от произведените кари, а в капиталистическите страни продажбите на краен клиент са 37,5% от стойността на цялата изнесена продукция. Останалите машини и резервни части са в складовете. Нереализираните машини от предходни години са за 4,39 млн. лева. Генералният директор на „Балканкаримпекс“ докладва:

„Външният вид и изпипването, а така също и животът на нашите машини е под нивото на конкуренцията. Повечето от карите, включени в експортната ни листа са отдавна морално остаряли... Повдигателните уредби на карите, които сега се произвеждат и на новите фамилии, които се разработват са патентно нечисти и нарушават патента на фирмата „Кларк“ в пет от 12-те пункта на нейния патент.“

През 1971 г. много от пазарите в чужбина отпадат, защото „нашите цени са по-високи от цените на конкуренцията“, „пазарът на електрокари и мотокари е неправилно оценен и сме се надценили“, а рекламациите на мотокарите са многобройни поради:

„Течове на масло, дефекти в спирачната система, разбиване на централизиращия механизъм, чупене на феродото, надиране и бързо износване на спирачните барабани, счупване на спирачните цилиндри; дефекти на съединителя – блокиране на амбриажния лагер, деформиране на пружините на притискателния диск; дефекти в скоростната кутия – износване на зъбните колела; повреди на арматурното табло и мн. други“.

„В неофициални разговори директорът на немската кантора, търгуваща с наши машини, подчертава, че ако би зависело от него, не би купувал нито една машина от НРБ. А за доставката на български мотокари в ГДР, казва че това може да стане само през трупа му.“

„В почти всички модели на електрокари и мотокари за кап. страни, отн. дял на вносната окомплектовка по II направление достига от 60% до 82% от себестойността на различните модели.“

За производството на двутонен електрокар „ЕВ 717“ с височина на повдигане 3,3 м, се заплаща вносна окомплектовка 4127 вал. лв, експортната му цена е 5650 вал. лв, а фабрично-заводските цена е 14 хиляди лв!

Електрокарът модел „654“ е с вносна окомплектовка за 2417 вал. лв при експортна цена за Италия 3730 вал. лв и 4600 вал. лв, съответно при височина на повдигане 3,3 м и 4,4 м. Фабрично-заводската им цена е съответно 7035 лв и 9562 лв!

През 1979 г. иранската авиация спешно доставя 100 мотокара, а за една година иска да внесе 1000 броя, за да подмени своя парк от мотокари „Кларк“ (САЩ). От първата доставка от 25 мотокара, „се оказало, че няма нито една машина без забележка... Фирмата не успяла да подбере осем мотокара за демонстрация пред иранската авиация.“

От неефективния износ на кари по II направление Комитетът по транспортно машиностроене само за 1980 г. e нa загуба от 6,921 млн. вал. лв.

Научете повече

Спомен за Факира Мити неща които не знаем за него

Димитър Димитров, известен с псевдонима си Факира Мити, е български илюзионист,е роден на 22 февруари 1910 г.  и е баща  на легендата  Емил Димитров.

Ражда се в сравнително заможно семейство, неговият баща работи известно време в Австрия. Той е едно от три деца. Не само той, но и братята му се увличат от малки по телепатия, хипноза, вентрология и фокуси. Гастролира с цирк „Олимпия“ на Лазар Добрич. С неговата втора съпруга, мадам Сиси (или Сизи), създават уникалния дует „Мити“. Имат две деца - Юлиан, който става илюзионист, и Емил, известният поп изпълнител.

Тя остава негова муза и негова асистентка до края на живота му.

Димитър Димитров, известен с псевдонима си Факира Мити, е български илюзионист. Роден е на 22 февруари 1910 г. Баща е на поппевеца от близкото минало Емил Димитров.

Ражда се в сравнително заможно семейство, неговият баща работи известно време в Австрия. Той е едно от три деца. Не само той, но и братята му се увличат от малки по телепатия, хипноза, вентрология и фокуси. Гастролира с цирк „Олимпия“ на Лазар Добрич. 

С неговата втора съпруга, мадам Сиси (или Сизи), създават уникалния дует „Мити“. Имат две деца - Юлиан, който става илюзионист, и Емил, известният поп изпълнител. Тя остава негова муза и негова асистентка до края на живота му. Единственият българин вентролог (изкуство да се говори със стомаха). Създава вентроложкия номер „Иванчо и Ганчо“. 

Има над 12 000 спектакъла. Получава наградата „Народен орден на труда“ – златен, а през 1939 г. голямата награда „Златният ключ“ в Париж на международния фестивал на илюзионистите. Факира Мити е почетен член на Клуба на илюзионистите в България. Негови ученици са известните български артисти Мистер Сенко и Астор.

Научете повече

Ученичките през 6О те години

Завършвайки прогимназиалното си обучение в кварталното училище, което беше до VII клас, цялата ни паралелка бе пренасочена в гимназията, за да продължим по-нагоре, и след година едни оставаха да я завършат, а други кандидатстваха в различни училища и техникуми в страната.

За да убием градската скука през лятото, търсехме всевъзможни игри и занимания. Някои отиваха на село, други, които имаха възможности, летуваха с родителите си на море или планина, а ние – останалите в града, ходехме на реката за риба или да се къпем. 

Точно по това време в двора на градския месокомбинат бе построен първият басейн, който стана много привлекателно място за големи и малки.

Научете повече

Спомен за сладкарницата от нашето детство

Някой спомня ли си какво имаше на тези щандове?

Имаше пасти „Дънер“, „Тунелче“, „Ежко- Бежко“, парфе, „Цвете“, „Роза“, „Букет“, „Шоколадка“, „Миньорки“, направени от бишкоти. Имаше еклери с различен крем, толумби, саралии, кадаиф, реване, охлювчета, баклава, меденки, ореховки, масленки, арменски сладки с бадеми, банички, милинки, тутманици, софиянки и рогчета.

Имаше „Чайки“, „Байкалчета“, марципан „Люлин“, аерошоколад, шоколад „Кума Лиса“, фин млечен с кравата,с мечето или пеперудата, захарни пръчки и петлета, сухи пасти...

Имаше и бонбони „Балкан“ с крем, „Таралежки“, "Черноморец", „Лакта“, "Карамел Му", „Морско дъно“ - на два реда с черен и млечен шоколад...

Имаше бисквити „Детска радост“, „Еверест“, бисквити с фастъчен крем...

Имаше вафли "Алпинист", "Осъм, "Садово", "Лебед", "Росица", "Янтра", "Искър", фъстъчени вафли, локумени вафли и какво ли още не!

Имаше и много захарен памук - за щастие на всяко малко дете!

Ето и какво добавихте в коментарите си:

Имаше паста "Снежанка" - две дълги целувки, слепени с карамелено-шоколадов крем, паста "Юндола", торта "Палма", Плезир - фунийки пълни с шоколадов крем като мус, въздушен, лек, нежен и много вкусен и торта "Добуш", Витошка, Беройка, Анжела, Траяна, Наслада, Телефончета. Имаше Родопчета, бонбони "Амфора" и "Южен плод " с пълнеж от смокини и "Хеброс". Имаше чаени бисквити, бисквити "Добруджа", "Детска радост", Фестивалки, Олимпиадки. Във В.Търново имаше едни квадратни пастички МИР по 10 стотинки. Страхотни бяха. Имаше сухи пасти "Бриз", които бяха с много хубав пълнеж и малки шоколади "Бояна". Имаше и обикновени вафли, бяха най вкусните вафли. Имаше наливна боза в чаши с различна големина от 4, 6, 8 стотинки. Имаше жълта лимонада, алтай, бреза, ресенка, коопкола , етър. Имаше, имаше...Може да допълвате в полето за коментар

Лъчезар Пешев

Научете повече

Първата българска банкнота е отпечатана на 1 август 1885 година

На 1 август 1885 г. в санктпетербургската печатница "Экспедиция госсударственных бумаг" е отпечатана първата българска банкнота. Тя е с номер 000001, номиналът й е 20 лв.

По цветове и размери тя изобщо не прилича на днешните български хартиени левове. Двадесетолевката е с големина 150 на 97 мм, в левия й ъгъл е отпечатан държавният герб, има и воден знак на БНБ.

Първата емисия е сравнително малка (213 хил. лева) и е зле приета от хората. Причина за това е както недоверието в новите хартиени пари, така и златното покритие на банкнотите, което създава значително ажио между тях и масово използваните сребърни монети. 

Основна цел на БНБ през следващите години е да увеличи дела на банкнотната емисия и постепенно да наложи в страната фактически златен стандарт, като количеството на сребърните монети бъде намалено чувствително.

Опит за завършване на този процес е направен през 1890 – 1891 г., но банката започва да губи златните си резерви, а и среща съпротивата на Министерството на финансите, което се стреми към запазване на приходите от сеньоража на сребърните монети. То емитира нови 8 млн. сребърни лева, като увеличава ажиото между златото и среброто почти до нивата от преди 1887 г.

Левът е приет за българска парична единица малко след Освобождението, когато на 4 юни 1880 г. е приет Закон за правото на резание монети в Княжеството, а на следващата година са отсечени и първите монети.

Изнендаващо или не, пари са фалшифицирали още по онова време.В „Софийските потайности“ Петър Величков разказва, че в края на 1908 г. столични търговци започнали да се оплакват, че им пробутват фалшиви петолевки. „Ментетата са майсторска направа и се отличават от истинските само с по-голямото си тегло и с това, че надписът по ръба „Боже, пази България“ не е почернен. Вътрешността на ментетата вместо от сребърна е от никелово-оловна сплав, за заблуда на окото леко е посребрена само повърхността.“ 

Днес първата банкнота на България се съхранява в Историческия музей в Габрово.Вижте още:Монета от 2 стотинки, изсечена по време на соца, е сред най-скъпите в момента-от 6 до 15 хиляди лева

Източник:/nationalgeographic.bg/

Научете повече

Помнете, че никой, абсолютно никой, не е “по-горе” или “по-долу” от вас

Каквото и да работите, където и да живеете, колкото и пари да имате, колкото и “красиви” да сте, вие реално не превъзхождате другите, нито пък те ви превъзхождат. Да, другият може да има повече пари, но вие пък имате прекрасни приятели. 

Той може да има талант да пее, а вие пък имате свой талант. Той може да е постигнал много неща в живота си, но вие пък сте научили ценни уроци и сте израснали, развивате се и също сте постигнали много, макар да не е видимо за околните. Няма база за сравнение.

Всеки, абсолютно всеки човек е уникален, полезен и ценен и всеки има свое място, всеки има свои цели, свой път, смисъл на живота си и всеки един от нас допринася за разширяването на Вселената.

Не позволявайте на никого да ви казва какво можете и какво не можете. Преследвайте целите и мечтите си, и не се отказвайте. Хората ще ви казват често, че не можете да направите нещо, защото те самите не могат. Затова когато искате нещо, отидете и си го вземете!

Емил Димитров - / Само един живот / 1982г.

Научете повече

Как да постигнем вечното семейно щастие

Тайната на семейното щастие се крие в това да се раздаваш безрезервно за партньора и децата си, дори и когато отношенията ви са обтегнати.

Другото важно е НИКОГА да не забравяте, че с любимия ви човек сте равнопоставени. Не може и не трябва да се имате за по-умен, знаещ и можещ. Не трябва и да приемате партньора си за слугинаж. 

В семейството нищо не се тегли с кантар! Нито любовта, нито семейните задължения, нито заплатите, които всеки внася в общия бюджет. 

И накрая най-важното: Влизайте в сериозни отношения ( брак или съжителство на семейни начала) само по любов! Всякакви други мотиви обричат връзката ви на сигурен разпад след време и децата ви на нещастно детство.

Мирослав Милчев/Стара Загора/

Научете повече

Спомени от СОЦА:Съветски самолет кацна в моето село през 1970 година

Годината беше 1970-та. Председателят на ТКЗС-то ме повика и ми съобщи, че в България пристига съветски авиоотряд от селскостопански самолети. Те ще бъдат в помощ на селското стопанство. Един от тях ще кацне в нашето село - Горно Абланово.

Имахме определена мера, където и друг път бяха кацали наши самолети. Председателят на ТКЗС нареди на шофьора на джипа, че след като се приземят да вземе екипажа и ги закара в селото, където им беше оборудвана стая за нощуване. Казах на шофьора, че ще отида на поляната с моя мотоциклет. Бях много развълнуван, че на мен се падна честта да посрещна съветските летци на наша земя. Час преди определеното време бях вече на импровизираното летище. Дойде и джипът. Други хора от село не знаеха. В уречения час се чу бръмченето на машината. Приземи се и кацна. Сигурно пилотът беше много опитен и приземи самолета сякаш познаваше обстановката отлично. Такива кацания бях виждал само във военните филми от Втората световна война. Пилотът беше избрал място и за стоянка на самолета. След като се убеди, че всичко е наред изгаси двигателя. Аз се запътих към самолета и с голямо вълнение очаквах срещата със съветските летци. Предварително бях решил, че ще им говоря на български, защото ще объркам падежите.

Пръв от самолета слезе командирът - висок и строен руснак на средна възраст с когото по-късно се опознах добре. Здрависахме се. Аз само му казах „Добре дошли“. Слязоха и останалите трима от екипажа. Казах им да си вземат личните вещи, джипът ги чака и ще ги отведе на определеното място. Те послушно изпълниха това, което им казах. Явно добре ме разбираха. Нямаше смисъл да се правя, че разбирам руски. Случи се нещо, което и сега не мога да си спомня. Екипажът сложи стоманени обтяжки на крилата. Подпряха колелетата. Командирът нещо се засуети - влиза, излиза от самолета. Стана така, че тримата се качиха в джипа и заминаха за селото. В един момент пилотът дойде при мен и ми каза това, което не беше предвидено. Поиска да му доведа човек, който да охранява самолета. В противен случай пилотът не можел да остави самолета без надзор. Беше неумолим, искаше лично той да инструктира охраната.

Изпаднах в много сложна ситуация.  Едва ли щях да намеря в този момент председателя на ТКЗС. При всички случаи щях да опера пешкира. Измислих нещо и казах на командира на самолета, че ще му доведа пазач на самолета. Сетих се за такъв човек. В стопанския двор в близост до площадката имаше кантар. Вече не го ползваха, но имаше пазач - бай Стефан. Много окумуш човек. Казах на бай Стефан, че председателят е наредил да охранява самолета. Бай Стефан се зарадва много и послушно се качи на мотоциклета. Повече от 30 минути командирът го инструктира. Бай Стефан не всичко разбираше, но уклончиво кимаше с глава.

След като приключи с инструктажа командирът ме попита къде е джипът. Казах му, че с мотоциклета ще се приберем. Категорично отказа. Явно не се беше качвал на мотоциклет.  Доста тежък ми се виждаше - почти двойно по-едър от мен. Щеше да ме олюлява. Теренът беше леко разкалян от падналия предния ден дъжд. Казах му, че друг избор нямаме, нито аз нито той. Нямаше как да го оставя да върви пеша три километра. Председателят щеше да ме натика в миша дупка, че съм се изложил. Командирът беше непреклонен. Най-накрая го ударих на молба и започнах да го убеждавам. Казах му, че както той владее самолета, така и аз си владея мотоциклета. Не бива да се страхува, защото сме на земята. Не сме във въздуха. Тогава командирът почна да ме убеждава, че самолетът е много по сигурен от това возило на две колела. Най–накрая след молби и увещания успях да го убедя. Качихме на мотоциклета. Първите стотина метра едва удържах возилото. След това сякаш посвикна да пази равновесие. Благополучно стигнахме до шосето и си отдъхнах. Спокойно вече го возех. Стигнахме до канцеларията. Пилотът слезе от мотоциклета и ме похвали за успешното ми приземяване, каза ми, че и той ще ме повози. Засмях се и му казах, че на дърво без корен няма да се кача.

През цялото време докато бяха на село неотлъчно бях при съветските гости. Невероятни хора. Командирът и заместникът му бяха с по десетина години по-възрастни от мен. Вторият механик беше само с три-четири години по-възрастен. Него го возех постоянно на мотоциклета. Беше долу-горе на моите килограми. Отначало и той упорстваше не само да се качи на мотоциклета, а отказваше да дойде на гости у дома. Него по-лесно го убедих, като му казах, че сме братски народи. Казах му го така, защото ме разбра.

Определените им дни минаха много бързо. Много хора отидохме да ги изпратим. Когато самолетът се издигна направи няколко кръга над селото. След това се върна при нас - изпращачите. Спусна се ниско и размаха криле за довиждане. Набра височина. Ние дълго гледахме самолета чак докато  изчезна в небето. Бях сякаш най-много доволен, че се справих добре и не се изложих пред руснаците.

Пенчо ЦАНЕВ, с.Горно АБЛАНОВО, Русенско/www.nabore.bg/

Научете повече

Как Държавна сигурност следеше за морално разложение и контрабанда с валута по морето

Следили са за морално разложение и контрабанда с валута из морските ни курорти.

Други 71 сътрудници пък са заемали различни позиции в „Албена“, става ясно от доклад за подготовката на ДС в морския град за последния активен сезон преди промените в България. Документът е подписан от началника на Втори отдел подполковник Стаменов и е публикуван в сборника на Комисията по досиетата „Държавна сигурност и туризмът“.

Най-много агенти са били разположени в хотелите и ресторантите, като за случващото се там сведения са давали 138 служители. ДС е имало свои хора в туристическите фирми, администрацията и дори по плажните ивици, където сътрудниците  са били 8 души.

В доклада се прави анализ за навиците и поведението на туристите от различните държави, припомня Socbg.com. За съветските граждани е отбелязано, че са се увеличили сигналите за контактите им с чужденци от Западна Европа и за незаконен обмен на валута. За поляците е посочено, че продължава да съществува проблемът с тяхната „валутно-контрабанда дейност“.

„В туристическите курорти и крайморските селища има тенденция за увеличение за посещенията на югославски граждани – мюсюлмани (шиптъри), които избягват хотелските услуги, пребивават продължително с фалшиви регистрации срещу подкуп на администратори, занимават се с морално-разложителна дейност, търговия на паспорти, незаконно извеждане от страната на български граждани и търговия с опиати“, е записано в доклада за гостите от западната съседка.

На иранските туристи е обърнато особено внимание, тъй като те също се занимават с „валутно-контрабанда дейност и морално-разложителна дейност“.

Транзитно преминаващите турски шофьори провеждат подривна дейност и заедно с другите преминаващи през страната ни граждани на арабски държави са посочени като рисков контингент, тъй като създават условия за проникване на терористи. По линия на международния терор през същата година МВР Варна е използвало 8 агенти.

Интересни подробности за ролята на ДС в туризма разкриват други документи в сборника на Комисията по досиетата. Главните готвачи в ресторантите на „Балкантурист“ са проучвани щателно преди назначаването им, разкрива план от 1966 г. относно мерките за предотвратяване отравянията на чужденци. Всички работещи в кухните и бюфетите на държавната компания трябвало да бъдат проверени и отстранени, ако се установят връзки с „вражески елементи“. На вербуваните агенти в заведенията за хранене пък са спуснати инструкции да информират незабавно, ако колегите им не спазват правилниците за обработка и съхранение на храната.

Гриф „Строго секретно“ е поставен на документ за извършена проверка на сигнал за лошо обслужване на съветски туристи в курорта „Камчия“ през 1976 г. Агент на Второ главно управление на ДС докладва, че на гостите от братската държава се сервират малограмажни порции, в които те намират парчета найлон, хлебарки и паяци. Особено фрапиращ бил случаят, когато летовник открил в салатата си косми. Екскурзоводката на групата поискала ястието му да бъде сменено, а готвачът го изсипал в общия казан и отново сипал от него, като преди това разбъркал храната. Не били редки и случаите, когато на съветските граждани сервирали неизмити и развалени домати и плесенясало грозде.

Много лошо впечатление на всички туристи в курорта направил проведеният конкурс „Мис Камчия“. Според донос журито, оглавявано от зам.-директора на комплекса, не проявило „политическа прозорливост и тактичност“ и показало пристрастие към българските участнички. Това обидило представителките на СССР, ГДР и Унгария и дори се стигнало дотам, че немски туристи започнали да скандират „Стига местен локален патриотизъм“. Сред публиката веднага тръгнали слухове, че отличените момичета са любовници на управителите в курорта. Заключението на ген.-лейтенанта, подписал строго секретния доклад, е веднага да бъдат информирани ЦК на БКП и ръководството на Комитета по отдих и туризъм.

През втората половина на 60-те години ДС в Бургас взема специални мерки срещу възможността туристи да снимат цигани и да използват фотографиите за клеветническа кампания срещу България. На катунарите е забранено да се придвижват и заселват край централни шосета и пътища./Ретро.бг/

Научете повече

Историята на изчезналият Шешкинград - черно-бяла филмова импресия за живота в миньорското селище през 70-те

Уникална черно-бяла филмова импресия за живота в миньорското селище Шешкинград в средата на 70 години на ХХ век

Селото се намира на 9 километра от Твърдица.През годините на социализма над селото били открити каменовъглените мини Кичеста, Чумерна, Кокс и Девина, като оттогава в основен поминък за местното население се превърнало миньорството. 

От Боров дол към мините било прокарано и шосе, а за транспортиране на въглищата били построени теснолинейна и въжена линии. В онези години населението на селото бързо започнало да се увеличило и от няколкостотин, достигнало през 1969 г. до 2275 души. 

За миньорите били построени малки блокове и миньорски културен дом, но след изчерпване на рудните залежи всички придобивки били изгубени, а населението пак намаляло, като този процес продължава и до днес. 

Днес сградите стоят, но хората ги няма. Вижте ги в един забравен документален филм.

Научете повече

Откриване на Директната железопътна линия между България и Турция през 1971 г.

През 1967 г. между България и Турция е подписана конвенция за проектиране и строителство на директна железопътна линия от Свиленград през Капитан Андреево до Пехливанкьой. Дотогава експлоатацията е значително затруднена заради преминаването ѝ през гръцка територия и двукратното пресичане на турско-гръцката граница. В проекта са заложени максимален наклон 7 ‰ и минимален радиус на хоризонталните криви 800 m. Участъкът е пригоден за движение на влаковете със скорост до 120 km/h.

За изпълнението на тази железопътна връзка на наша територия се налага построяването на стоманен мост над река Марица с дължина 500 m.

Близо до Капитан Андреево край граничната бразда между нашата страна и съседна Турция,на 4 октомври 1971 година се открива новата директна железопътна линия,с която се осъществява пряка връзка между НРБ България и Турската република.

На тържественото откриване от българска страна присъства правителствена делегация водена от архитект Георги Стоилов,Министър на архитектурата и благоустройството,а от турска страна-делегация,начело с д-р Джахит Каракаш,Министър на благоустройството в Турция и временно управляващ Министерството на съобщенията в турската република по това време.

Научете повече

След като гледах „Всичко е любов“ споменът за онова мрачно време ме депресира

„Започнах тази сутрин да гледам “ Всичко е любов“. Може би беше твърде рано през деня. След 20-тина минути се почувствах толкова депресиран, че се наложи да спра. Депресия, която няма нищо общо със смъртта на Иван Иванов. Споменът за онова време ме депресира. Онова мрачно и безперспективно време, по което толкова хора въздишат.

Героят на Иван се казва Радо. Живее в ТВУ откъдето бяга…

Вторият съпруг на майката на Радо я налага, Радо отива да я спасява, а се оказва, че мъжът й я бие защото не пускала Радо в къщата… Колега на Радо в бягството е преследван от група ловци. Те го застигат. Той се хвърля на земята и заема ембрионална поза. „Защо си на земята бе, момче?“ – питат го ловците. „Защото ще ме биете.“…Радо и Джипси нямат пари. Набелязват две дечица от атракцията с количките, закарват ги под измислен предлог в някакъв вход и със заплахи за побой им отнемат малкото пари, които децата имат. Радо седи на някаква пейка заедно с двайсетина връстници. Идва Албена ( Янина Кашева). Радо първо заплашва Джипси, че ще го бие, после удря як шамар на Албена ( тя му отвръща малко по-късно), а след това разкарва всички близко стоящи, заплашвайки ги с побой.

Всички проблеми се решават с насилие. Внезапно, спонтанно безкомпромисно насилие. При това Радо по сценарий не е насилник, а положителен герой.

Така беше тогава. В мирната, идилична Народна република всъщност властваше юмручното право. Биеха децата си, децата се биеха помежду си, милицията биеше всички наред, мъжете биеха жените си. Който можеше да се защитава с бой, се считаше за голяма работа. В това отношение Радо е продукт на Народната Република. Жертва е на семейните си обстоятелства, но е принуден да оцелява в джунглите на соца. Чудя се как изобщо са го пуснали този филм. Може би тогава това „дребно“ насилие не е правило впечатление на никого защото беше нормата.

Пак там, в началото на филма, има една сцена с „терен“ – алкохол, цигари, някаква музика и тежка, нерадостна обстановка. Уж се забавляват, уж се свалят, а във въздуха витае заплаха от насилие. Момчетата на купона не се кефят на Радо и Джипси, които са изгорили дневниците на целия випуск в гимназията и би трябвало да са им благодарни. Побоят се разминава като се обявява край на „терена“ – всички си тръгват, но след малко виждаме как основната група се връща. Инсценирали са край за да изгонят Радо и приятеля му – Джипси, който изведнъж се нахвърля върху случаен минувач и го бие. “ Защо го биеш, бе?“ – пита Радо. “ Ей така. Не го познавам.“ отговаря Джипси.

Не знам дали темата за насилието е била изобщо осъзнавана тогава. Може би. Някой, познаващ Борислав Шаралиев, може и да знае. Подозирам обаче, че не е търсена съзнателно. По-скоро филмът е замислен максимално реалистичен. Битовото насилие беше ежедневие. Идеята, че е било мирно и тихо, а физическата саморазправа е рожба на демокрацията е смехотворна.“

Yassen Botcharov

Научете повече

Почина големият български актьор Иван Иванов

 

Иван Иванов с Ваня Цветкова във филма "Комбина" 1982 г.

Емблематични за него филми са "Всичко е любов", "Лавина", "Комбина" и "Мярка за неотклонение"

Почина големият български актьор Иван Иванов, съобщиха от Съюза на артистите в България. Емблематични за него филми са „Всичко е любов”, „Лавина”, „Комбина” и „Мярка за неотклонение”.

„Актьорството не е лавина. Не е нито комбина, нито мярка за неотклонение. То е просто едно тихо и самотно занимание без заглавие. И в това е парадоксът - природата му е публична, а се ражда в самота. С кого бих искал да снимам ли? Ами, със себе си“, споделя преди години актьорът.

За едно цяло поколение той е не просто секссимволът на българското кино през 70-те и 80-те години, а цяла епоха. Иван Иванов е човекът, в когото милиони зрители припознават себе си, актьорът, с чиито реплики жадуват любовта – онази чистата, непоклатимата и вечната, любовта на Радо и Албена от "Всичко е любов" (1979).Иванов е роден е на 16 декември 1951 г. в Асеновград. Завършва актьорско майсторство за драматичен театър във ВИТИЗ в класа на проф. Димитрина Гюрова през 1979 г.

Играе на сцените на Народен театър за младежта (1979 – 1981) и Военния театър (1981 – 1983), както и във филмово студио СИФ (1983).

„Всичко е любов“ е филмът, който превръща Иванов в секс символ на българското кино. Освен Радо от „Всичко е любов“, той играе и Асен в „Лавина“ (1982), Вас/Христо в „Комбина“ (1982) и Траян в „Мярка за неотклонение“ (1983).

​

Снима се във филми на режисьори като Борислав Шаралиев („Борис I“, 1985), Зако Хеския („Нощем с белите коне“, 1985), Иван Андонов („Мечтатели“, 1987) и др.

След телевизионния сериал „Гори, гори огънче“ (1994) актьорът издава първата си книга с разкази и стихове – „Този живот, онзи живот“. После идват още две – „Отговори“ и „Седем часа разлика“.

Източник:nova.bg

Научете повече

Българските трамваи Комсомолец и някои интересни подробности за тях

Комсомолец е модел български трамвайни мотриси и ремаркета, пуснати в производство през 1959 г. от Тролейбусния и трамваен завод Шести септември в София.

Те са първите произведени у нас четиримоторни трамваи. Двигателите имат мощност по 50 киловата всеки. Максималната скорост на тези трамваи е 60 км/час. Мотрисата е четириосна. Дълга е 14 м.

Комсомолците са и първите български трамваи с магнитно-релсова спирачка, която при тях е аварийна. Тя е нискоефективна поради това, че действието ѝ зависи от акумулаторните батерии, а токът от тях е слаб. Тази спирачка се включва чрез педал при десния крак на ватмана. Този модел трамваи имат и електрическа спирачка (т.н. електрическо спиране), на която накладските са дискови. 

Също така са съоръжени и с ръчна спирачка, нямат обаче въздушни. Ако мотриса Комсомолец тегли трамвайно ремарке и се яви нужда да спре, това ще направи само мотрисата, не и ремаркето. Ръчната спирачка се нарича френ и се задейства с лост, както при тролейбусите. Той стои отдясно на ватмана. 

Тъй като въздушни спирачки тук няма, трябва да се работи най-често с нея и това става така: при всяко спиране на трамвая – без значение поради каква причина – ватманът трябва отново да навие ръчно френа, което при всекидневно каране е изморително. Тези факти уточни за нас дългогодишният ватман и запален почитател на трамваите Георги Александров. Затова ватманите не са обичали много трамваите Комсомолец.От 1959 до 1962 г. са произведени 25 мотриси от този модел, които носят инвентарни номера от 701 до 725. До 1962 г. от завода излизат и над 16 ремаркета, номерирани от 1001 до 1016. 

Ходовите колела при Комсомолец са с диаметър 700 мм, което прави трамваите ,,нископодови“ – 800 мм над релсите. Това е удобно, улеснява качването, а и го ускорява. При този модел разстоянието между осите на тележката е само 1600 мм, което позволява по-лесно вписване в кривите на релсите и сериозно намаляване на шума, когато те се преминават при намалено триене и износени релси и бандажи. Вместо в центъра, както е досега, натоварването на тележките се понася от двете странични опори, които, заедно с използваните две спирални пружини и маслени амортисьори, правят хода на тези трамваи плавен.

Трамваите Комсомолец остават противоречива страница в историята на българската транспортна техника. От една страна, в конструкцията им има някои ценни нововъведения и усъвършенствания, които правят работата им по-добра, направени са с ентусиазъм, но от друга, са налице и не съвсем домислени неща – преди всичко проблемите с температурата и с постоянното използване на ръчната спирка поради липсата на въздушна. Затова много пътници и ватмани не ги харесват особено.

Използван е текст от сайта sandacite.bg

Научете повече

Първата пътна помощ у нас е създадена през 1957 година

В началото на автомобилната ера, собствениците на автомобили не са били много а работилниците в които всички велики марки започват са били всъщност обикновени гаражи,не са могли да произвеждат много, тъй като са били малко хора и са изработвали всеки един детайл ръчно. 

Времето за изработка е било доста голямо, привилегията да имат такива автомобили в повечето случаи била на по-заможните хора. Малко по-малко след години се появяват и първите фабрики за масово производство на автомобили, както и по-нови модели. Автомобилите не са били много сложни и с повечето проблеми собствениците са се справяли и сами. С времето се появяват все по-сложни автомобили и все повече. 

Инцидентите с автомобили зачестявали, особено в по-големите населени места. Това наложило събирането на групи които обмисляли създаването на система в помощ на водачите. Освен всичко преди налагането на контрол върху водачите, са се появили и доста неопитни шофьори.

Във Англия и САЩ положението с автомобилите е било доста плашещо, освен инцидентите, се появили несъобразителни шофьори, които тръгвали на дълъг път без дори да се замислят за сигурността си и за евенуални проблеми, като свършване на гориво и други неприятни случки.

Исторически първата организация занимаваща се с подпомагане на аварирали, катастрофирали автомобилисти със извозване, сервизна дейност и други е създадена през 1897 година във Лондон – Кралски автомобилен клуб, който е облужвал Лондон.

След това е създаден първия частен немски клуб през 1902 година, обслужвайки големите градове в Германия. Последват ги и американците през 1927, които пък създават един в Америка и втори в Канада. По-късно във вече САЩ се създава и държавен департамент отговарящ за натоварените пътища на които често е имало инциденти.

В България в началото подобни дейности са извършвани от полицията или гражданска защита особено при природни бедствия или други тежки случаи.Първата българска организация с подобни и други услуги е създадена през 1957 г. на 3 юли, като тогава е била с име „Български автомобилен и туринг клуб“ (БАТК). След това е преименувана на Съюз на българските автомобилисти (СБА). По това време в тази дейност, но предимно при бедстващи от природни катаклизми, са се включвали и от Гражданска защита.

Организацията е представлявала група от български автомобилисти, някои от тях инженери, състезатели и обикновени граждани. Първоначално дейността й била предимно спомагателна, а впоследствие променя статуса си изцяло на технически. В големите градове на страната са създадени технически пунктове. По улиците са се движели основно самоделни машини, като предимно сервизите имали такива, Професионалните навлизат малко по-късно.

През 60-те години например, в рамките на населеното място с пътна помощ е пристигал и опитен автомонтьор. Ако повредата на закъсалия автомобил е била дребна я е отстранявал на място. Ако не е можело да бъде отстранена, колата се е откарвала в сервиз.

Средата на 90-те започват да се създават частни организации предлагащи главно услугата Пътна помощ.

Историята на наименованието не е ясна, но в началото не се е наричала така, а само клубове или спатилетни екипи. След това се очертава roadside assistance ( в превод пътна помощ ), доста по-късно towing services ( изтегляне на боксир, изтегляне, дърпане ), car  / vehicle repatriation ( репатриране на МПС ). При нас е прието предимно да се нарича Пътна помощ или вместо репатриращо МПС за кратко – репатрак. Теглене на боксир е слабо познато словосъчетание за този вид дейност, но също е правилно, предимно означава превоз на вилица или дърпане с въже.

Автор:Kristiyan Naydenov/www.roadhelp.bg

Научете повече

Как чаках 5 часа на опашка за маратонки "Адидас" в ЦУМ и още за живота през 80-те

Напоследък синът ми на няколко пъти ми споменава как негови приятели говорят с умиление и носталгия за времето на социализма. И понеже тези младежи няма как и да са помирисвали годините на всенародно добруване, явно е, че са слушали за това от своите родители и близки.

Ето какво разказах на сина си. През 80-те години живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков.

В такива случаи винаги се споменаваше и за СССР, ама аз сега ще го пропусна, понеже има по-малко носталгия по него. Но тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. С ръка на сърцето ще кажа: истина е, хубаво си живеехме! Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред. 

Бяха направо ненормални и се радвам, че ги няма вече.Откъде да започна? Аз обичах да слушам хард рок. И досега го обичам. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото (имаше точно две станции) не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика, ама не чалга. 

По едно време взеха да пускат италиански и френски стари естрадни парчета. Толкова. За телевизията изобщо да не говорим. Там видеоклип пуснаха за пръв път след 1989-а. Ние пак бяхме щастливи и си обменяхме тайно касети (младите едва ли знаят какво е това, ама да речем, че е като CD). 

Тогава нямаше интернет и аз не познавах никой, който да има компютър. Е, тогава още не бяха измислени, вярно, ама ако питате някое кубинско или севернокорейско дете за тези неща, ще ви кажат, че на тях още им е забранено. Извън всякакво съмнение е, че и да имаше интернет, ние в най-добрия случай щяхме да имаме достъп до съветските сайтове. Да ви кажа от собствен опит, те не са много интересни, така че забравете и за това занимание.

Днес всички прекарват доста време със смарт телефоните си. Такива, естествено, тогава нямаше. Като се замисля, всяка копирна машина се водеше на строг отчет, за да не може да се използва за вражеска пропаганда, така че шансът някой да ти разреши да имаш устройство, дето снима и изпраща всякакви неща, бе абсолютно нулев.

Днес хората обикалят по моловете. Там има много неща, които обаче са ужасно скъпи и не могат да си ги позволят. Ние нямахме такъв проблем! В България при соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не помня и един път да сме отишли просто защото не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Да, дори дрехи. Може да ви звучи странно, но дънки нямаше. 

Ей така, изобщо не продаваха. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“, правени у нас за износ. Чаках 5 часа на опашка. Един познат ми беше казал, че може да пуснат. Имах чувството, че съм спечелил от тотото. Вие може би сте свикнали да имате дънки, маратонки, други парцалки като нормалните тийнейджъри по света.

Ние много играехме футбол. Познавахме 2-3 деца в блока, които имаха топка. Те бяха много популярни. Ходехме да им звъним на вратата да искаме топката да поритаме. Не, нямаше в магазина да си купим.Та такива неща помня от онова „щастливо“ време.

В. Кирилов, София

Научете повече

Как партизани, преоблечени като полицаи, арестуват Богдан Филов в Чамкория(днес Боровец)

Богдан Филов дава показания пред Народния Съд/снимка 168chasa.bg/

Министър-председателят, присъединил България към Тристранния хитлеристки пакт, след 9 септември 1944 г. бил арестуван в Чамкория (сега Боровец – бел. авт.) от бъдещия академик Евгени Каменов. Тогава той е бил главен секретар на Министерството на външните работи.

Смяна­та на влас­тта на 9 септември 1944 г. мотивира но­ви­те ОФ уп­равл­ява­щи да арестува­т члено­ве­те на последни­те няколко правителства и на­родни­те представи­те­ли, гласу­ва­ли фа­шистки и антисемитски за­ко­ни. Новосформи­ра­на­та още на 10 септември народна ми­ли­ция бързо приби­ра в столичния хо­тел „Славя­нска бе­се­да“ по­ве­че­то от прови­ни­ли­те се български влас­тници от пе­риода 1940-1944 г. Но за няколко де­но­но­щия неот­криваем за ми­лиционе­ри­те ос­та­ва един от глав­ните об­виняеми в бъ­де­щия Народен съд – бившият ми­нистър-пред­се­да­тел и тогавашен ре­гент проф. Бог­дан Филов. Още в началото на септември, с прибли­жа­ва­не­то на Съветската ар­мия към българските грани­ци, от страната из­чезват няколко из­вестни по­ли­ти­ци. Потъ­ва вдън земя и полицейският шеф Нико­ла Гешев. Последният български премиер преди ОФ прев­ра­та Констан­тин Мура­виев, уп­равл­явал стра­на­та само 7 дни (от 2 до 8 септември), се приби­ра вкъщи, ка­то очаква всеки момент да бъ­де арестуван. В те­зи размирни дни той се об­ръ­ща към позна­ти ко­му­нисти да из­пратят при него свой чо­век, за да преда­де ключове­те от ка­са­та на Министерския съ­вет. Според него в сейфа му имало важни държавни до­ку­менти и те трябвало да по­паднат в на­деждни ръ­це. На след­ва­щия ден при Мура­виев ид­ва младият елеганте­н главен секре­тар на външното министерс­тво Евге­ни Каме­нов (бъ­де­щ учен иконо­мист и академи­к). Сва­ле­ният премиер е смаян от ин­те­ли­гентнос­тта и ко­ректнос­тта на Каме­нов и в ме­моари­те си пи­ше, че младият дипло­мат му е направил добро впечатле­ние.

Евге­ни Каме­нов се появява още веднъж на възло­во историческо място през те­зи дни. На 12 септември нова­та власт науча­ва, че търсе­ният под дърво и камък проф. Бог­дан Филов се крие във ви­ла на турското по­солс­тво в Чам­ко­рия. По време на бомбарди­ровки­те в София дипло­ма­ти­ческа­та ми­сия на южна­та ни съ­седка се евакуира в зимния ку­рорт и споменатата ви­ла­ де факто е би­ла те­ри­то­рия на Турция. В нея именно по­търсил убежи­ще Филов, а както по-късно се разбрало, и още двама министри от не­го­ви­те прави­телс­тва. Новият ка­би­нет ре­ша­ва да изпрати в Чам­ко­рия Евге­ни Каме­нов с ми­сия­та да преда­де проф. Филов на властта. Дип­ло­ма­ти­ческият служи­тел трябвало да влезе във ви­ла­та при турския посланик с десетина милиционери и да поис­ка да му предадат регента и бивш премиер.

Изникал обаче проб­лем – в турската ми­сия трябвало да влязат официал­ни ли­ца. А би­ло ед­ва 13 септември и още не би­ли ушити но­ви­те униформи на Народна­та ми­ли­ция. Начални­ците из­да­ли за­по­вед момче­та­та да се об­ле­кат в ом­разни­те стари по­ли­цейски униформи и незабавно да тръг­ват за Чам­ко­рия. Милиционе­ри­те, доско­рошни парти­за­ни, ремсисти и ко­му­нисти, се опънали. За ни­що на света те не ис­ка­ли да об­ле­кат по­ли­цейските куртки. Започна­ли увеща­ни­я и запла­хи с партийни на­ка­за­ния. Най-сетне гневните милиционери­ навлекли си­ните по­ли­цейски униформи и отишли да из­пълнят за­по­ведта.

В турската ми­сия посрещна­ли Евге­ни Каме­нов уч­ти­во, но хлад­но. Той се пред­ставил официално и пред­явил ис­ка­не­то Бог­дан Филов да бъ­де предаден на но­ва­та власт. Ока­за­ло се, че в ре­зи­денция­та са се скри­ли още двама търсе­ни от милицията по­ли­ти­ци – Доб­ри Божилов – бивш ми­нистър на фи­нанси­те и експремиер, и инж. Дими­тър Васи­лев – бивш министър на об­ществени­те сгра­ди, пъ­ти­ща­та и благоус­трой­ство­то. Тур­ските дипло­ма­ти предали и трима­та и конвоят потеглил към София. В Само­ков ми­ну­ва­чи позна­ли арестувани­те и ед­ва не ги измъкнали от ко­ли­те за линчу­ва­не. Мили­ционе­ри­те с по­ли­цейски униформи ус­пе­ли да удържат тълпа­та и бившите ми­нистри би­ли от­ве­де­ни в ареста на „Славянска бе­се­да“. Там тога­ва се на­ми­рал ща­бът на ми­ли­ция­та. На въпрос на следо­ва­теля за­що не е избягал навре­ме с от­стъп­ва­щи­те германски войски, Богдан Филов отгово­рил: „Ние бяхме си­гурни, че ще се разбе­рем с ан­глича­ни­те и американци­те...“.

Така бил арестува­н проф. Бог­дан Филов – един от глав­ни­те об­виняеми пред първия върхо­вен състав на Народния съд. Едно от ос­новни­те обвинения срещу Филов е, че ка­то ми­нистър-пред­се­да­тел с подпи­са си е присъеди­нил Бълга­рия към Тристран­ния пакт на Гер­ма­ния, Ита­ли­я и Япони­я. Пре­ди да влезе в политика­та, той е бил известен ар­хеолог, профе­сор в универси­те­та и пред­се­да­тел на БАН. Куриоз­ното е, че ос­та­ва на­че­ло на акаде­мия­та и ко­га­то е ог­лавявал две български прави­телс­тва. Още по-интересно е, че акад. Филов е бил арестува­н от един бъ­дещ член на БАН – Евгени Каменов. Смъртните присъ­ди на Бог­дан Филов и другите осъде­ни ми­нистри са изпълне­ни през 1945 г.

А как се разви­ла съдба­та на Евге­ни Каме­нов – другият участни­к в случ­ка­та на 13 септември 1944 г. в Чам­ко­рия? Анти­фа­шистът Каме­нов започва науч­на ка­риера, става профе­сор по иконо­ми­ка и социоло­гия, после за­местник-министър на външните ра­бо­ти и посланик в Париж. Рабо­ти из­вестно време и във вътрешното ми­нистерс­тво. Той е един от учредителите на Съю­за на учени­те в Бълга­рия. Избран е за акаде­ми­к през 1961 г. и по­лу­ча­ва всич­ки най-ви­со­ки прави­телс­твени и науч­ни отли­чия. Евге­ни Каме­нов си отива от то­зи свят през 1985 г. на 77-годишна възраст./Ретро.бг/

Научете повече

Земеделските пенсии през соца бяха около 25 лв.а в ТКЗС-то селяните работеха за символичен надник

 

Най-напред насилствената колективизация и създаването на ТКЗС-тата беше един от най-драматичните периоди в нашата история. Привързан до болка със земята, с животните, българският селянин болезнено приема тяхното отнемане и насилията във формиране на новите колективни стопанства. Разиграват се много драматични събития, болезнено са наранени стотици хиляди селски стопани. За да се потисне народното брожение и да се намали недоволството в първите текезесарски години, член-кооператорите получават висока рента главно в продукти. Постепенно в рамките на няколко години тя намалява и придобива символични размери. Например в района на Червен бряг, Кнежа, Бяла Слатина възрастните хора, внесли земя в кооператива, до края на живота си получаваха по един бял хляб дневно безплатно. За сметка на това земеделските пенсии бяха от порядъка на 20-25 лева.

Безпътицата в земеделието, където селяните се трудеха за по 40-50 стотинки на трудоден, изгони техните деца по големите градове, където се вляха в редовете на работническата класа. Развитието на социндустрията оказваше пряко влияние върху упадъка на селското стопанство. Колкото по-големи ставаха градовете и повече предприятия се строяха, толкова западаше селското стопанство. И в един момент се оказа, че цялото производство от селото отиваше за изхранване на градското население. По селата хляб имаше, но имаше недостиг на зеленчуци, месо и месни произведения, плодове. Там, където се произвеждаха, липсваха в магазините и хората нямаше откъде да си ги набавят. И затова се върнаха отново към дворната продукция, завъдиха животни, отначало пернати, после овчици, кози, крави.

Партията усети случващото се и издигна всенародния призив за самозадоволяване, а от ТКЗС-тата отпуснаха земя на желаещите да имат собствено земеделско производство. Това се случи през 60-те и 70-те години. Така хората, дето насила им взеха земятя и животните, сега ги стимулираха да се върнат към нормалния селски живот. Това донякъде сработи и по селските дворове грейнаха едни истински миниземеделски стопанства, в които имаше всичко – плодове, зеленчуци, асми, животни. Другата поредна глупост на комунистите беше създаването на АПК-тата, този опит да се пренесат промишлените методи в селското стопанство беше крайно недомислен и с отрицателен ефект. После дойде промяната, ликвидационните съвети и днес селското ни стопанство е от полуфеодален латифундистки тип, шепа свръхбогаташи държат огромни участъци земя и се разполагат с нея като феодали, както и с хората, които им работят. Резултата го виждаме всекидневно – вносни плодове и зеленчуци, хляб с ниско качество, вносни млечни и месни продукти, месо, престояло с десетилетия замразено. Тъжна родна картинка.

 Свилен Стефанов, Плевен/ретро.бг/

Научете повече