София през 80-те. Поредната неделна надвечер в сивото ни социалистическо ежедневие. В столичния жилищен комплекс „Младост” бащата на малкия Иванчо както обикновено е отворил капака на Москвича и пушейки цигара „Стюардеса” си повтаря „Ах защо ли те купих”. Майка му седейки на новата кувертюра в панелния им хол, си хапва лимонови резанки и гледа поредното издание на „Всяка неделя” на купения с връзки цветен телевизор „Рубин”. Дядо му скрил се в спалнята, върти копчетата на ВЕФ-а с надеждата да хване някоя вражеска радиостанция, а по-големия му брат, застанал пред кръглото огледало в банята с намазан с „Каро” девствен мустак, най-накрая е решил да му тегли едно „Бикче”. Малкият Иванчо пък разлиства с интерес новия брой на сп. „Дъга”, борейки се едновременно с 5 дъвки „Идеал” с надеждата да направи най-големия балон на света.
Какво се случва днес с тези популярни някога марки съпътстващи някогашното ни соц ежедневие?
1. Цъкни, майна, ВЕФ-а, да чуем Кидика!
ВЕФ е латвийска компания, а съкращението се превежда като Държавна електротехническа фабрика. Освен популярните преди 3-4 десетилетия радиоприемници, тя произвеждаше телефони, фотоапарати, а в някои етапи от живота си дори…коли и самолети.
Компанията, която бе гордост на латвийската индустрия днес е бледа сянката на някогашното индустриално величие. ВЕФ е създадена през 1919, когато пощите на Латвия отварят ремонтно звено за поправка на телефоните и телеграфите. През 1924 тя произвежда и първото си радио.
През 1934 вече носи името ВЕФ и бързо се налага като водещото индустриално предприятие в страната. По времето, когато Латвия е част от СССР, ВЕФ става толкова мощно предприятие, че има своя болница, клиника, санаториум, та дори и Дворец на културата. В пиковата за компанията 1985 тя произвежда 856 000 радиоприемника и 2.8 милиона телефона. Продукцията се изнася в 50 държави, предимно съветски сателити. Разпадането на СССР и изчезването на въпросните пазари е и началото на края на индустриалната мощ на ВЕФ. В страната отдават разпадането на шока от преминаването към пазарната икономика, лошо проведената приватизация, безстопанственото управление на активите (сега повечето имоти са или пусти, или са супермаркети). Познато, нали…
2. Дъвката за балончета „Идеал“
След няколко десетилетия отсъствие българската дъвка с марката „Идеал“ се завърна отскоро по магазините. След кратко господство на турски дъвки, Orbit и Wrigley’s, вече можете да имитирате сър Алекс с дъвка родно производство. „Алпи Комерс”, асеновградската бонбонена фабрика, която влезе в новините миналата година, с единствените в света парфюмиращите бонбони, вече се сдоби и с марката „Идеал“. Познатата от социализма марка изгуби пазарно присъствие в последните две десетилетия, а „Алпи“ вече са регистрали търговската марка, след като бившият й производител, столичната кооперация „Христо Ников“ изпадна в тежко финансово положение и в средата на 2012 стартира производство по несъстоятелност. Последните остатъци на пазара от старата дъвка “Идеал” е имало в далечната 1995 г. Тогава обаче сладкото изкушение за деца и възрастни бе твърдо, с неправилна форма и трудно за дъвчене. Балончета от старите дъвки почти не ставаха, осен ако не сдъвчеш 4 наведнъж. Въпреки това навремето повечето хлапета упорито събираха картинките от дъвките “Идеал”, които бяха мерило за детски комфорт и щастие. И ако тогава картинките бяха с герои от приказки, днес производителите са решили да ги заменят със снимки на исторически обекти от България. Освен това възкръсналите дъвки – символ на детството от 80-те, са меки и стават за балони, а цената им на дребно е същата както от времето на соца.
3. Автомобилите „Москвич“ – спортния модел на тракторите „Беларус”
„Москвич“, което на руски означава московчанин, бе дело на Автомобилния завод „Ленински комсомол“ (АЗЛК) между 1945 и 1991, а между 1991 и 2001 на ОАО „Москвич“.
Житието и битието на марката Москвич започва след войната, след като СССР пренася буквално цялата производствена линия на „Опел“ от Бранденбург. Във фабриката Московски завод за малолитражни автомобили (МЗМА) „Москвич“ започва производството на първите модели – Москвич 400, базирани на Опел Кадет. По-късните модели започват да се разработват от съветски инженери. През 1969 фабриката е прекръстена на АЗЛК. Автомобилът (очевидно) няма за цел да печели конкурси за дизайн и удобство.
Предназначението му е да е здрав, надежден, издръжлив по доста тежките пътища на СССР и Източния блок. Винаги има дефицит на предлагането, така че снабдяването с автомобила (както и с всички други в тази ера) е въпрос на „записване“ и дълго чакане. Петдесетте и шестдесетте години се смятат за „разцвета“ на марката, като през 2-3 години излиза нов модел. В началото на 70-те СССР подписва договор с FIATза лицензирано производство в огромния новостроящ се завод в Толиати на Fiat 124.
Автомобилът е от един клас с Москвич 412, но многократно превъзхождащ по удобство и технически характеристики „московчанина“. Фокусирането на съветската индустрия върху ВАЗ е началото на края за Москвич. Огромният нов завод на ВАЗ в Толиати предлага добри заплати, апартаменти, и като цяло добър за съветско време стандарт и много от най-кадърните инженери на АЗЛК поемат натам. Спиралата надолу продължава и след разпадането на СССР и заводът през 1990-те е в постоянна криза. Голям удар оказва и фактът, че заводът е базиран в Москва и има значимо по-високи разходи от конкурентите. През 1996 година конвейрът на завода спира за първи път. През 2001 – за последен. А няколко години по-късно дружеството, стоящо зад марката – ОАО Москвич банкрутира и с това слага край на ерата на грозноватия, но издръжлив като танк съветски автомобил.
4. Тракторите „Беларус“
След края на Втората световна война съветското стопанство е в тежко състояние, а липсата на техника – основен проблем. На няколко места в страната започват да се правят трактори, като първоначално за това се пригаждат танкове. Белорусия се оформя като основен производствен център, със своя Мински тракторен завод (МТЗ). Всички трактори, правени в завода излизат под марката „Беларус“, макар често да се различават по дизайн. Тракторите бързо намират приложение в СССР и целия източен блок, въпреки че от качеството им има какво да се иска. Трите основни концепции при производството им са – да са прости, евтини и надеждни. През 80-те тракторите „Беларус“ се изнасят и на западните пазари, но не успяват да пробият заради ниското качество в сравнение със западните конкуренти. Основните причини за това са, че минският завод често изпитва остри дефицити на суровини и качествени компоненти. Ситуацията започва да се променя с разпадането на СССР, като МТЗ започва да прави все по-големи инвестиции и да подобрява качеството. Компанията покрива европейските и международни сертификати за качество и вече изнася за над 100 страни, включително Канада и САЩ. В момента тракторите „Беларус“ са осми по пазарен дял в света, като делът в последните години варира между 8 и 10%. За 2011 оборотът на компанията мина 1 милиард долара, а произведените машини (от основаването на компанията досега) вече гонят 4 милиона.
5. Легендарните автобуси „Икарус“
Икарус, по името на митологичния син на гениалния архитект Дедал – Икар, който загинал в полет, понеже доближил твърде много Слънцето и слепените с восък криле, които Дедал конструирал се отлепили, е унгарска марка автобуси на компанията M?szertechnika group.
Корените на компанията водят до 1895 и Uhri Imre Kov?cs- ?s Kocsigy?rt? ?zeme, или Ковашката и файтонджийска работилница на Имре Ковач. В първите две десетилетия на XX век компанията произвежда предимно коли и прави добри печалби, но Голямата депресия води до липса на поръчки и фалит. През 1935 компанията се възражда, има много заявки и започва да прави име в производството на автобуси. През втората световна война фабриката запазва работа на пълни обороти, а името Икарус всъщност идва след сливането през 1949 с производителя на самолети Ikarus G?p ?s F?mgy?r Rt. Източният блок й осигурява огромен пазар, а освен това компанията навлиза в Бирма, Китай и Египет. През 1962 дружеството вече изнася 8000 автобуса годишно, а през 1970 вече се произвеждат по 100 000 автобуса и продажбите растат с двуцифрени темпове. През 1974 Икарус става световен производител №4 на автобуси, а ГДР е основният й пазар. Обединението на Германия е шок за унгарската компания, защото тя губи солиден дял от германските си поръчки. От 1999 собственик е италиано-френска група, а през 2006 унгарската M?szertechnika успява да върне производителя в унгарски ръце.
6. „Каро“ – кремът за бръснене на застаряващия български мъж
Кремът за бръснене „Каро“, който и до днес навява спомени за младостта на всеки български мъж над 50 години, е марка на козметичната компания „Рубелла бюти“, Заедно с други популярни марки на фалиралия пловдивския завод „Ален мак“, като детските шампоани „Па-па“ и пастата за зъби „Поморин“ той вече е част от портфолиото на рудоземската фирма, след сделка преди година за 1.05 милиона лева.
Марките се оказаха най-ценното в някогашния флагман на козметичната ни индустрия, което синдикът и до днес не е успял да продаде. Те са доказателство за умелата политика водена от ръководството на завода при социализма, в резултат на която дружеството бе едно от много малкото български предприятия от онази ера, което имаше силни, разпознаваеми марки. Марките на компанията бяха популярни не само на българския пазар, но и на територията на бившия Съветски съюз, където дружеството генерираше значима част от приходите си, а на шампоана „Па-па“ викаха „Кря-кря“. „Каро“ започва производство в пловдивския завод през 1969 година, а ако се чудите защо се предлага от спирането на „Ален мак“ насам, ще припомним, че преди 2 години бе постигната договорка за временно лицензирано производство именно с „Рубелла“. Че марката е популярна в сегмента, с отличителната си кутия, навяваща асоциации с картите за игра, говори факта, че в миналото КЗК забрани на имитатор да използва продукт с подобна визия, наречен „Купа“.
7. Лимоновите резанки, локумът с розоберачката – сладкият вкус от едно време
Лимоновите резанки, локумът с розоберачката, бонбоните „Карамела Му“, лукчетата, карамелените бонбони Лакта – са все марки на горнооряховската „Захарни заводи“ АД, познати от ерата на социализма.
В края на 1948 всички фабрики на „Българо-Чехско акционерно дружество за захарна индустрия” са национализирани. Новото дружество, което държавата създава на тази база се нарича “Държавни захарни заводи”.
Продуктите, които дружеството създава остават трайно влияние в ежедневието, а по-късно и в спомените на българина. Донякъде заради качеството, донякъде и просто защото нямат конкуренция. Желирани и поръсени със захар, прословутите лимонови резанки всъщност се предлагат по времето на социализма в две разновидности – лимон и портокал. Едва преди 2 години компанията се сети да разнообрази серията, като добави диня и пъпеш. Всеобщата носталгия по марките от соц-а (а според някои и към качеството им) оказа навременна подкрепа за родните производители, които са поставени в условията на доста неравна конкуренция на българския пазар с мултинационалните гиганти и техните огромни рекламни бюджети. На тази плоскост, разпознаваемостта на марки, които вече 5-6 десетилетия са по родните рафтове, определено е шанс за производители като „Захарни заводи“ да са конкурентни и без големи бюджети.
8. Цветни телевизори „Рубин“– 850 лв и само с връзки!
Във времена, когато по света гледат телевизия на приемници като Сони и Панасоник, в България телевизорите основно са съветски и български. „Рубин“ са серия телевизори, които се произвеждат в Московския телевизионен завод „Рубин“. Най-популярните модели от цветната му ера, продавани и у нас са Рубин-401, Рубин-Ц 201, Ц-260 и Ц-266. Както и Рубин-714/Д, който изкарва на конвейра 9 години – от 1976 до 1985. За този период от него са произведени 1.44 милиона бройки, като 172 хиляди са продадени в страните от източния блок. Габаритите на това чудо са 550х545х796 мм и тежи 60 килограма, което е малко над средното тегло на нежната половинка през соц-а, което все пак е добре, защото също съветският „ТЕМП“ е даже по-охранен. Марката „Рубин“ не е напълно мъртва – в момента под нея пускат телевизори две фирми в Русия – воронежката „Видеофон“ и калининбергската „Тв-Алианс“. Макар да се съмняваме, че някой би ги купил. Що се касае до бившия московски завод за телевизори „Рубин“ е излишно да уточняваме – той е превърнат в голям търговски център.
9. Цигарите „Стюардеса“ – мечтата на съветския пушач
Цигарите „Стюардеса“ със сигурност са една от малкото български марки, които са по-популярни извън България, отколкото у нас. Разбира се, основно в рамките на бившия Съветски съюз. Сигурно помните, че Белов и компания пушат именно „Стюардеса“ в първите серии на „Бригада“, преди да пробият в престъпния свят и да я заменят за по-високопрофилни марки.
„Стюардеса“ е марка цигари с филтър на Булгартабак холдинг, която се произвежда от 60-те години. Тя се продаваше в разновидности в и без целофан, като бе масова и неособенно качествена. В началото на 90-те години производството на марката бе спряно, като бе възстановено през 2003 в плевенската тютюнева фабрика, част от холдинга. През 90-те години на руския и украинския пазари местни фирми се „усетиха“ и патентоваха като свои някои от най-популярните марки на холдинга и Булгартабак е принуден да води дела за връщането на марки като „Родопи“, „Опал“, „Ту-134“, „Стюардеса“ и „БТ“. Тяхната защита беше предсрочно прекратена от руското патентно ведомство в края на 2011 по искане на руската дистрибуторската компания на дружеството. Иначе, носталгията по Стюардесите явно не е отминала, щом запазена от 80-те кутия от тях се продаваше на онлайн търг преди 3 години при начална цена от 15 лева. Същата кутия вървеше в своето време по 40 стотинки.
10. Пенливото вино „Искра“ – символът на социалистическата Нова година
Какво посрещане на Нова година е, ако няма Дунавско хоро и шампанско „Искра“? Пардон. Шампанско е запазено географско наименование за пенливите вина от областта Шампан, но ние си знаем що е то „Искра“.
Винпромът в Лясковец, който произвежда „Искра“ е наследник на основаното в края на XIX век дружество „Пчела“, а според самите производители тайната в това да са водещи в традицията на производството на шампанското у нас от една страна е в специфичните климатични условия на северно-българския лозарски район, където се намират лозята и от друга – на многовековна традиция съчетана с наука и техника.
Собственик на най-популярната родна марка в категорията пенливи вина е „Лясковец“ ООД, който я пуска на пазара за първи път през далечната 1955 г. Дълги години тя доминира малкия роден сегмент на пенливите вина. Тайната, за жалост не е само в традицията и уменията на производителя, но и в това, че при социализма реално няма внос, а от друга страна няма и силна родна конкуренция.
В същото време тази категория вина не е сред традиционните напитки на трапезата на българина и това до голяма степен съхранява „Искра“ с времето. Освен „Искра“, което е от ниския ценови сегмент и е предназначено предимно за местния пазар, винпромът в Лясковец прави и висококачествени брут пенливи вина, които почти изцяло се изнасят. В същото време у нас след 90-те стъпиха и по-качествени западни марки, като „Кристал“, „Круг“, „Дом Периньон“, „Рьодерер“, „Мое Шандон“, „Вьов Клико“ и други, които донесоха нужното разнообразие на пазара. Освен Нова година, сватби и фирмени успехи, в последните години пенливите вина се опитват да си спечелят присъствие и в горещите летни месеци, но за тенденция е рано да се говори, а конкретно „Искра“ има доста да поработи за да се впише в нея.
Източник: www.spekulanti.
16:57
.jpg)
