Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет СТАТИИ. Показване на всички публикации

 

Санаториумът в Радунци

Тъжният край на един санаториум в Стара планина 


Санаториумът в Радунци не е много посещавано място. За да попаднете там, трябва или да сте имали някакъв здравословен проблем, или да отивате в съседното село Борущица (около 50 жители), където асфалтовият път свършва. Повечето хора свързват името му с едноименната жп гара по линията Дъбово – Кръстец – Трявна.Радунци се намира на около 700 м надморска височина на южния склон на Стара планина, а разстоянието от Мъглиж е 22 км. Санаториумът (тази дума сега е заменена с изключително дългото „Специализирана болница за долекуване и продължително лечение на белодробни болести“) е създаден с указ на Негово Величество Борис III. Строителството му се проточва от 1938 до 1953 г. заради прекъсване по време на Втората световна война. Откриването е на 1 ноември 1955 г.


През юни 2015 г. санаториумът бе обявен в ликвидация, а токът спрян заради неплатени сметки към EVN България. Общо задълженията на болницата са над 1,5 млн. лева.


В телефонно интервю за Ladyzone юристът Мариян Момиров, ликвидатор на дружеството, сподели, че след осем проведени търга все още няма интерес към обекта, чиято разгърната застроена площ е 15 200 кв. м. Първоначалната цена от 1 667 000 лева вече е свалена до около 460 000 и повече няма да пада, защото това е данъчната оценка на имота.


В началото на август минах през Радунци и се отбих, за да разгледам какво е състоянието му. Болницата е заключена, но културният дом (в който е имало дори и кино!) на санаториума е отворен и се натъкнах на уникални гледки, запечатали една отминала епоха. Усещането е за нещо средно между Чернобил и „чинията“ на Бузлуджа.


Хората, които помнят кинопрегледите в кината, ще се зарадват да видят табелата „Гл. филм (не) е започнал“, а тези, които са били навремето в санаториума, ще се съкрушат от разрухата.



До санаториума има няколко жилищни блокчета, в които са живели работещите там. Апартаментите в тях бяха разпродадени на частни лица. Мястото е подходящо за почивка, защото гората гарантира прохлада и свеж въздух. Все пак мястото за един противотуберкулозен санаториум (най-големият на Балканите) не е избрано случайно.


Домът от нашето детство



Помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите

Някога нашите домове се различаваха само по табелите, които висяха на входната врата. Но и сем. Иванови, и сем. Маркови, имаха почти еднакви мебели, мокети, завеси, уреди и дори сервизи.


Повечето от нас живеехме в големите панелни комплекси, строени от държавата, за да поберат новодошлите жители на разрастващите се градове. Такива бяха “Младост” и “Люлин” в София, “Тракия” в Пловдив, “Владиславово” във Варна и “Меден рудник” в Бургас и Стара Загора.Повечето апартаменти имаха едно единствено разпределение – от входната врата се озоваваш в коридор, отляво има хол, отдясно – тоалетна и кухня, направо – малък коридор с две спални в двата края и баня по средата. Всички врати в „панелния“ апартамент бяха от талашит, антрето постлано с балатум, по стените имаше тапети, а в края на 80-те бе много модерно в коридорите да се правят сводове „в арабски стил“.


В коридора имаше порт-мантото или закачалка.  Коридорът беше покрит с балатум, наготово даден ни от държавата. През 80-те настилката биваше заменяна от родителите ни с модерния за тогава мрамор, а по-късно и с теракот. Характерна особеност бяха и строените в коридора обувки, понеже да се оставят пред вратата се считаше за „селски маниер“.Холът на „панелния“ апартамент беше толкова еднотипен, че човек можеше да се обърка дали е в собствения си дом или в друг блок и комплекс. Стените бяха облепени с тапети – отново подарък от държавата. От едната страна в хола беше разположена холната гарнитура – троен диван, два тромави фотьойла и две табуретки, които бяха основно предназначени човек да си вдигне краката върху тях, но като цяло те си бяха неудобно място за сядане, защото нямаше къде да си подпреш нито ръцете, нито да се облегнеш. Гореописаната гарнитура беше покрита с изкуствен губер – най-често червен или зелен. В средата на гарнитурата имаше ниска лакирана масичка, която в делник бе покрита с плетена на една кука покривчица – или с каре с „българска бродерия“.


Редно беше върху нея да има ваза с изкуствени цветя. Когато идваха гости, изкуствените цветя се махаха и се поставяха донесените от тях карамфили (любимо цвете при ходене на гости в онези години). „Официалното“ сервиране и хранене се случваше върху тази маса, делничното – в кухнята. Срещу „меката мебел“ бяха поставени огромни секции, купувани от мебелните магазини в големите градове. Те носеха български имена, като „Павлина”, „Бояна” и прочие.  Върху тях имаше огромни бутилки с уиски върху накланяща се поставка, закупени от Корекома, а също и модерните по онова време човеци-роботи, направени от цигарени кутии.


В секциите имаше подредени сервизи от кристални чаши допълвани от порцеланов сервиз за чай или кафе – на розички или виолетки, произведен в заводите „Ломоносов“ в Съветския съюз. Секциията беше подредена с книги, а това, което беше някак си най-характерно е, че книгите не бяха „единични бройки“, а обикновено целите рафтове бяха с поредици от томове – най-често български класици. Между стъклата на витрините имаше затиснати малки снимчици на близки хора, а тук-там се срещаха и стереокартички с намигаща японка.


Кухнята ни беше с еднотипни талашитени кухненски шкафове – пак дар от държавата. Тях ги произвеждаха в завода за кухненска мебел в Червен бряг. В тях се подреждаха фаянсови сервизи от завод „Китка“ в Нови Пазар. Хладилниците ни бяха “Мраз”, пералнята „Перла“, а от печката “Раховец” се носеше уханието на приготвяната храна.


Типична баня в панелното жилище беше с размери 1.50 на 2.50 м. Облицована бе с бели фаянсови плочки и мозайка, а към началото на 80-те характерното обзавеждане за баня започна да се прави с фаянсовите и теракотни плочки произведени в заводи „Хан Аспарух” – Исперих. Гордост за всяко семейство беше да си има и вана.В детската стая отново имаше секцийка пълна с книги, бюро с нощна лампа, а върху тапетите бяха разлепени плакатите на нашите тогавашни идоли. Там беше и касетофона (магнетофона, грамофона), както и казанлъшката китара. Спомняте ли си, че леглата ни бяха покрити с родопски одеала, а за детските легла на два етажа? Нека не забравяме също, че това беше и най-разхвърлената стая в нашия дом, но пък беше уютно и винаги намирахме това, което търсим.


Спалнята пък беше общо-взето забранена зона за нас децата. Тя обикновено беше най-малката и мистериозна стая в дома ни. Имаше голяма спалня, където спяха нашите родители, а от едната й страна стоеше и прословутия ВЕФ. Естетвено и там обзавеждането беше със секция или голям трикрилен гардероб, а на нас децата винаги ни беше интересно да знаем какво “криеха” нашите родители там от нас.


А помните ли, че тогава всичко се покриваше и „обличаше“. Покриваха се с покривчици телевизори и радиоапарати, хладилници, облегалки на фотьойли; килими тип „персийски“ се опаковаха в найлон; шиеха се и специални покривала за колите. Тази модна тенденция е имала символна функция – от една страна, да не се повредят, хабят и цапат закупените с много труд и чакане вещи, а от друга – те биваха „издигнати в ранг“, прибавяше им се „добавената стойност“ на нещо свръхценно.

А стремежът на домакините беше новата вещ да си остане минимално употребена и похабена, да си остане „новичка“ или поне „като нова“.



На 25 януари 1853 г. в Трявна Петко Славейков се венчава за личната, красива и кокетна тревненска девойка Иринка Райкова, дъщеря на тревненския първенец Иванчо Райков. Тя била на 19 години, той на 26. Иринка Славейкова била неграмотна, а за Петко Славейков книгата била неотменен и постоянен другар, писането – най-голямата „услада“ в живота му. Много грижи положил влюбеният учител да ограмоти съпругата си, но улисана в грижи по дома, раждането и отглеждането на децата – девет на брой /две умират рано, остават живи седем – пет момчета и две момичета/, не успяла. По-късно горко ще съжаляват и двамата затова. При наложилата се дълга раздяла, тя нито можела да прочете писмата от мъжа си, макар специално за нея да били писани с печатни букви, нито да напише отговор. Прочитал ги и отговарял по нейна диктовка поп Кою Витанов, един от прочутите тревненски резбари и зографи, предан другар на Петко Славейков, негов съмишленик. Затова може би, съхранените писма на Петко Славейков до Иринка, са така сухи и делови. Излиятелният и поетичен човек няма една ласкава, една любовна, нежна дума за съпругата си. След като порастват децата, те поемат кореспонденцията им.

Писмото, което ще прочетете по-долу, също е писано до поп Кою Витанов. Плод на семейно недоразумение, породено на ревностната основа от „улични клюки на завистници“, както пише Рачо Славейков, то е интересно и поради това, че разкрива съкровените „взглядове“ на Петко Славейков за семейството, за жената – съпруга.

Навярно с намесата на поп Кою Витанов, когото и двамата съпрузи много са уважавали, бурята преминала, отношенията между тях се подобрили. Въпреки различията в характерите, различията в образованието им, продължителните раздели, въпреки някои драматични стълкновения между тях и по-късно, Петко и Иринка Славейкови имали здраво и задружно семейство, отгледали и възпитали децата си в най-високите патриотични и морални идеали на епохата. Дариха България с личности, достойни за уважение и гордост.

Настоящето писмо, в което запазвам характера на езика, е препис от Светослава Славейкова. До сега /1992 г./ не съм открила оригинала му. Не са ми известни и причините, поради които до този момент, тя не го е обнародвала.

Стоянка Михайлова

Дългогодишен директор на музей „Петко и Пенчо Славейкови“




„… Нямах намерение да ви открия своята горест…“

„21 септември 860

Търново

Отче светий,

Приятелското Ваше писмо завари ма още на онуй состояние, на което ме видяхте в село /1/, во состояние такова казвам, каквото не помня никога да съм бил. Мрачен и тъмен ми света, дядо попе, и аз само смърт желая да ма избави. – Питаш ма: не ми ли са мили пиленцата? – Можеш да са съмняваш за приятеля си друже? Или не е таз душа у мене, както е била и е готова да се жертвува за чуждото, че плътта и кръвта си ли не ще съм способен да милея! Не, Отче, не. Мили ми са и само за тях реших да живея, когато вече отчаян от себе си жаля и търся смърт. – Питаш ма така ли трябваше да постъпя с жена немощна, и умно ли е това, което съм направил? Зная че не е умно, но нямаше вече какво да умно сторя, когато в мене ум не остана. Ако да не са ми мили децата имаше тогази едно по-умно, но от свидност за тях, друго по-умно от туй не намислих след една вътрешна борба в 18 часа разстояние що трая. И тъй, дядо попе, не ма осъждай като жесток, тъгата ми надви търпението, и което сторих – сторих; умно не умно връщане няма вече. Дали съм скот ази или съм псе или що съм, че с такава грубост да се обхождат с мен? О! Да не съм жив вече да са повтори над мене таквози упреквание от человек, когото аз повече от всичко друго на света обичах и милеях. Колкото по-мил и по-обичан ми беше този пожизнен другар, толкоз по-тежка и по-смертелна биде раната, дядо попе, и не Славейков, но не вярвам на света да има таквази велика душа, която да устои. Не, друже, не. Сичкото е вече свършено за назе и подир туй варварство и туй унижение, аз не съм вече человек ако приема молба, жалост или милост. Кой съм аз, че да карам или да са бия със жена, че пак подир да си туря главата на една възглавница с нея, това само не мога направи, защото не съм роден за такъв: таквази низка твар да бъде не го възприемам ни под никое условие на света. Аз си изпълних борчта на человечеството, нито съм нея унизил, нито себе си ща унизя; бях сопруг докато можах да бъда както го изискуваше достойнството на човека, и когато видях, че съм принуден да разваля сопружеското приличие, аз запреварих да дам край на туй содружество, което аз не ценя тъй както онези, които сега се карат, след час са милуват, утре са бият пак подочас плачат един за друг. Аз бях на нейна милост сопруг в също значение на тази дума, не съм искал да тиранствувам над нея затуй не мога да допусна тя да тиранствува над мене. Нека ми каже кога съм са обнесъл аз тъй варварски с нея, да я наскърбявам и даже за работи, които съм имал право, аз съм запазил нейната чест повече от своята и какво зло съм направил аз, че станах достоин за таквоз порицание. Ако е била нажалена затуй ли ма имаше мъж, за да си отпушва /2/ на мене, ако е умряла майка й аз ли я уморих и уж пак дали е способно нейното сърце толкоз да жалей колкото моето? А уж пак дали я е жалела и жалей за нея повече от мен? Но как сега трябваше ли да ида на гробищата с нея или като останах на света да имам сношение с живите хора. Но наконец защо да продължавам тези приказки, защо да я обвинявам сега, когато между нас вече сичко е свършено? И когато инък разгледана работата, виноват съм най-много аз. Нейната милост при друг стопанин, равен на нейното образование, щеше да е много по-честита нежели с мене, защото е и умна, и честна, и спестовна, с една реч жена достойна, но не за мене.

На пусто са силях аз да се равня с нея, защото намервах право; напусто са силих да я възвися до мене, защото я обичах и желаях да й вдъхна мойте чувства. Ако да бих можал аз да са сравня с нея или ако би можла тя да са възвиси до мене нашето съдружество щеше да е завидно за мнозина, имахме обаче туй нещастие да не сполучим и ето какви сетнини ни сполетяха, погрешката е обаче моя, че аз като реших да са женя и като съобразих всичко друго, туй не съобразих, че от неравенството на образованието ще произлезе таквази неприятност. Усетих аз по-после и мъчих са да допълня тоз недостатък, силих са да надвия злото, но до днес било: джама са счупи и не виждам никакъв способ да са поднови.

При понятията, които аз имам за женитбата таквоз днес, тъй утре пък инак, напущание – подземание, каране и помиряване не са сместя. Женитба познавам аз: обич, до гроб мълчание и търпение или с едно недоразумение и свършено. Да не сякаш дядо попе, че аз не оценявам сичката тяжест на скръбта и срама, който е и за нея и за мене. О, ако да беше в сърцето ми оная нощ, когато аз не мигнах или тогаз когато с поп Никола, ма гледахте на онуй състояние, ако да беше казвам, сърцето ми да видиш каква борба ставаше, ти би от милост за приятеля си гръмнал да ма убиеш да са не мъча… Аз ли не мислих колко ща развреда сърца, колко жалост на роднини, на приятели, и колко радост на душмани, аз ли не мислих колко ща наскърбя невинните си дечица, аз ли не мислих колко срамувание ще търпя от хората за една такваз постъпка несъобразна нито на званието ми, нито на учението ми, нито на шаяна /3/ ми.

Да сичкото го мислих и премислих, и размислих дядо попе, но от сичко най-тежко ми са видя такъв един живот с всегдашно напрягане на търпение. – Викаш ма да си дода приятелю, че са страхуваш за Иринка, страхувам са и аз, но не мога да си дойда. Страхувам са, казвам ти, защото ма знаеш, че не желая злото на никого, не ща да е зле на най-големия ми противник, а не този, който за толкози време е бил предмет на обожаванието ми и нали затуй постъпих тъй дано тя да бъде честита без мене, когато с мене видя колко е злочеста, като непрестанно червея на ревността й гризе живота. Нека живей тя на света, може още да бъде честита, аз обаче никога, никога. А съм създаден по щението на създателя такъв като да не мога никога честит да бъда. Сърцето ми е уединено в пространството на света, и нийде отзив да намери, не ще и да намери. Колкото за нейна милост желая и сяко щастие, Бог да я покровителствува; аз, аз щастие вече не търся, моето щастие са вече моята горест и моите сълзи, и съществованието ми на света е само за содержанието на децата ми. Живях доволно за мене си, отсега само за тях има да живея, аз дадох вече клетва и клетвата ми е силна и страшна, да не се косне ръката ми до никоя от този дяволски пол, ако ще ми са представи и самото совършенство, кога тази на която толкоз надежди имах и с която сполучие седем и повече години са лъстих не била, няма и да бъде никое вече сострадание, ни сожаление, ни снизхождение от мене към този пол, да който аз мислех да е създаден да ублажава горестите на человека в този юдол плачевен…

Ето, дядо попе, моя ответ на Вашето приятелско писмо, нямах намерение да Ви пиша, нито да Ви открия моята горест, но защото видя, че Ви я открили, открих Ви и аз сърцето си. Желая само и поръчвам Ви никому, чуваш ли, никому другиму не ще съобщите моето писмо, освен на тези, до които се касае.

Ваш П.Р. Славейков“


На снимките: Петко Р. Славейков и Иринка Славейкова с пет от децата им.

Източник:Тревненски бУдил



Тези дни попаднах на интересен текст от социалната мрежа. Авторът му твърдеше, че в едно ТКЗС по времето на социализма са се произвеждали толкова плодове и зеленчуци, колкото днес се произвежда в цяла България. Е, може и да звучи пресилено, но истината е, че произведената продукция беше в огромни количества. 


В родното градче на баща ми в западащата днес Северозападна България имаше консервен комбинат, който работеше сезонно и буквално бълваше продукция от края на май почти до края на ноември. А дворът му буквално беше задръстен от плодове и зеленчуци. И досега са пред очите ми големите каруци с волски впрягове, които бяха препълнени с огромни дини и пъпеши. От полето към гарата по време на жътвата денонощно пътуваха камиони с ожънато зърно. Летните месеци бяха разпределени между производството на ябълки, кайсии, праскови, домати, чушки, патладжани, зеле, каквото ти душа иска, и зърнените култури. В края на лятото и началото на есента идваше ред на гроздобера, а по-късно и на царевицата.


В градеца имаше няколко ТКЗС-та, защото поземленият фонд беше огромен. В късната есен член-кооператорите получаваха продукция в натура за своето дялово участие със земя. Хлябът за тях беше безплатен, хората получаваха от администрацията на кооперацията купони, по 35 бр. на месец. Печеше се в няколко градски фурни и беше с превъзходно качество.Упадъкът на този живот започна в края на 70-те години, когато ТКЗС-тата бяха ликвидирани и бяха създадени т. нар. АПК. Окончателното унищожение на селското ни стопанство извършиха ликвидационните съвети на Филип Димитров при т. нар. демокрация.


Никола Асенов, Плевен



На 26 август 2020 г. се навършват 30 години от внезапната и безвременна кончина на

инж. Недьо Ранчев

(1937-1990)

Беше изключителна личност. Учениците му от Строителния техникум, макар някои от тях вече беловласи, си спомнят за уникалния преподавател, който е превръщал часовете по строителни машини и организация на строителното производство в спектакли, а чертежите на черната дъска – в произведения на изкуството.

Когато в България само се говореше за джудо, той събра млади хора и създаде в Стара Загора първите джудисти. После към момчетата се присъединиха и момичетата. Много от състезателите по самбо и джудо станаха шампиони, но по-важно, станаха прекрасни специалисти – учени, лекари, инженери, учители… За тях неотменен пример беше Тренерът.

Години наред Клубът по джудо, който носи неговото име, продължава добрите традиции, отгледани с обич, упоритост и постоянство.

Последните няколко години от живота си, инж. Ранчев отдаде на Професионалната гимназия по строителство и дървообработване, която носи неговото име. Безкрайно амбициозен и иновативен професионалист и педагог, изпреварващ времена, събития и статукво, той превърна любимото си училище във водещо, с европейски дух и резултати.

С какво ли още не се занимаваше този красив атлетичен мъж?! Беше свързан безотказно с морето! Като обектов ръководител на спасителите, беше спасил десетки човешки живота. Беше естет. Беше надарен от Бог с таланта да рисува, да бъде калиграф, да пише учебници и сборници, да бъде алтруист, да се раздава за другите. Беше грижовен син, съпруг и баща.

Беше!

Остава сътвореното от него и благодарността, че сме живели с такъв специален човек.

Поклон пред паметта му!

Източник:dolap.bg

Отиде си в съня си, само на 58. От погребението му през август 2000 г. днес малцина се сещат за него. Никой не написа ред, тогава нито пък някоя медия се сети да излъчи „Сбогом, приятели“ – първият му филм, „Най-добрият човек, когото познавам“ или епизод от „Децата на капитан Грант“ – все филми, за които си спомняме с умиление. Красавецът на Младежкия театър напусна този свят тъжен и много самотен.

Биография:

Роден е на 22 юни 1942 г. Баща му, Николай Смирнов, е авиатор, който изчезва безследно със самолета си по време на Втората световна война край Сталинград. Майка му, Мария Павловна Смирнова, е пътуваща актриса и изпълнителка на цигански романси. В ранните си години живее в Ярославл, където го възпитава неговата баба Клавдия Фьодоровна Смирнова. След това постъпва в Суворовското училище.

През 1965 г. завършва Ленинградския държавен институт за театър, музика и кинематография в класа по актьорско майсторство на големия руски педагог Борис Вулфович Зон. След своето дипломиране Смирнов е назначен в Ленинградския театър на Ленинския комсомол, а дебютната му роля е Кросното/Магарето от „Сън в лятна нощ“ на Шекспир. Предричат му блестящо бъдеще на руска сцена. През 1965 г. се запознава с българската студентка във ВИТИЗ Силвия Спасова. На следващата година я последва в България, където сключват брак. Тук се утвърждава като талантлив актьор в киното и театъра. Прави забележителна роля в култовия филм „Сбогом, приятели!“.

Работи в Драматично-куклен театър „Васил Друмев“ Шумен, Драматично-куклен театър (Враца), Драматичен театър „Йордан Йовков“ Толбухин и Народен театър за младежта до 1990 и от 1993 г.

Умира на 10 август 2000 г. след тежък инсулт.

Интересни са носталгиците на социализма, които се опитват да преувеличават много от особеностите на живота по това време. Обикновено го величаят с пълните магазини и разнообразните стоки в тях. А това съвсем не беше така. Или ако е било отчасти, то се е отнасяло само за големите градове, и то невинаги и не всеки ден. В малките градчета и селцата въобще не беше така. Един от огромните проблеми на хората в провинцията беше въобще търговската мрежа. Няколко магазина, в които се продаваше всичко, и това беше. А по селата един-единствен, често пъти даже не и магазин, а павилион. Олио, хляб, сол, консерви, захар, пипер, един вид тоалетен сапун, един вид прах за пране, газ, свещи.

Да, ако ви е чудно, че и газ – то е, защото токът непрекъснато спираше и газените лампи влизаха редовно в употреба. За месо и месни продукти не можеше и дума да става. Месарници освен в големите градове никъде другаде нямаше, не че те бяха добре заредени и винаги имаше избор на месни продукти в тях. Хората в провинцията просто получаваха месо от собствените си дворове, гледайки кокошки, прасета, кози и овце, крави. Тогава фризери нямаше, месото се обработваше, консервираше се и влизаше в зимниците. Птиците осигуряваха нуждата от прясно месо, а по Коледа, въпреки че официално такъв празник не съществуваше, се колеше прасето.

Властта знаеше, че изнемогва с продоволствието, и насърчаваше хората да се самоизхранват по този начин. Ограбили веднъж добитъка им по време на създаване на ТКЗС-тата, десетина години по-късно започнаха да подтикват хората да отглеждат отново животни за частно ползване, за да се самоизхранват. Това беше един от парадоксите на социализма./Ретро.бг/

Стойко Радев, Враца

Едва на 20години е, когато Бенковски я кани на заседание на комитета и възлага да ушие главното знаме на въстанието. При обявяването на въстанието, войводата я покачва на бял кон и заедно със знамето тя язди начело на въстаниците, а цялото население я замеря с цветя.

Райна Княгиня - жената, която обичаше революцията и Георги Бенковски.

Днес се навършват 103 години от нейната смърт - забележителна личност в нашата история.

ЧЕСТ И ПОЧИТАНИЯ

Щеше да е нещо така:

Първо биха скрили заплахата била тя локална или епизодична.

Но при положение че е станало ясно че срещу НРБ е използвано БИОЛОГИЧНО оръжие за масово поразяване , то ВЕДНАГА би включен огромен мобилизационен потенциал на НРБ. План създаден за всеки един случай.

След светкавично заседание на ПОЛИТБЮРО, на всички ОБКОМИ, РАЙКОМИ и ПАРТКОМИ незабавно би била спусната заповед какво и как.

Трябва да се знае че ВСИЧКИ ръководители на предприятия влизаха в тези РАЙКОМИ и ПАРТКОМИ.

Системата бе лоша като пропагнден механизъм, но уникално ефективна като контролираща система.

И този контролиращ механизъм веднага щеше да заработи на пълни обороти.

На Държавния план и МНО щеше да се даде заповед за производство на медицинска апаратура като маски и апарати за вентилация.

Това не са сложни изделия за ВПК най вече.

Всеки един завод МОЖЕШЕ да създаде подобен апарат. ВСЕКИ!

Да не говорим за маски. Завод 8-ми март и Ернст Телман, щяха да бълват маски на десет смени без да спират. Какво е една маска, която днес със свещ не може да намериш? Парче плат с ластик.

За една седмица щеше да има маски да се пакетират 9 000 000 българи няколко пъти.

А ако някой не успее да се справи с производството на маски и апаратура, то ръководството на завода ЖАЛНА МУ МАЙКА за саботаж!

А между другото къде са сега тези заводи? Костов ли да питам?

В онези години във всички училища работеха и офицери. Преподаваха НВО и ГО.

На тези уроци се учеше и как се правят маски от бинт и вата! Цвета от Кърджали го знае.

И за това в онези години училищата щяха за няколко дена да сътворят МИЛИОНИ маски, докато заводите произведат нужните количества.

В НРБ даваха жилища безплатно, но маски насила щяха да монтират на всеки, ако се наложеше.

Всяко предприятие имаше НАЧАЛНИК ЩАБ по ГО! При такава заплаха това лице ставаше ръководител веднага и разпределяше заповедите на МНО.

В НРБ редовно се провеждаха учения по ГО. Всеки знаеше какво и как да върши.

Заводите НЯМАШЕ да се спират! Всеки завод имаше нещо като поликлиника. А големите си ИМАХА болници вътре! А работниците можеха за нула време да се облекат в защитни облекла.

Всяко предприятие имаше определено място за карантина по време на подобна атака.

Всяко село ИМАШЕ здравпункт! ВСЯКО. Всеки по малък град БОЛНИЦА!

Всеки квартал в града имаше ПОЛИКЛИНИКА! ВСЕКИ! Поликлиника с линейки и ЛЕКАРИ!

Всеки район си имаше БОЛНИЦА!

При разгръщане на тази мощ държавата за няколко дена щеше да намери и НУЛЕВИЯ пациент,!

При нужда ВСИЧКИ деца щяха да бъдат изолирани ВЕДНАГА в пионерските лагери!

ПОЛИТБЮРО щеше да впрегне целия БАН, НАУКА и ТНТМ за производство на ваксина и лекарства!

Високата съзнателност на човека в НРБ и вярата че РОДИНАТА ще го защити бе уникална и подобни мерки като днешните нямаше да са необходими.

И накрая:

Цялото ръководство на ДС, ВКР и Милицията щяха денонощно да рият докато на бюрото на Тодор Живков, не се появи доклад: къде и в коя чужда лаборатория е произведен този вирус! Кой е виновен за тази биологична атака.

И ако се докажи че този вирус действително е създаден в някоя лаборатория за да ликвидира населението на НРБ то отговора щеше да е светкавичен!

Не се и съмнявайте че някъде по света щеше да има убити с чадър!

Днес, на руините е построена РБ  с НИКАКВА икономика! Корумпирана и спекулативна.

Видяхме БЕЗПОМОЩНИТЕ ефективни мениджъри какво представляват пред лицето на вируса!

Източник:#navsekikilometar

Тази година ще се навършат 56 години от откриването на Морския санаториум” Д-р Параскев Стоянов”, намиращ се между Несебър и Свети Влас

Много често сме слушали да се говори, най-вече от ръководители на държавата, че децата са бъдещето на нацията и грижата за тях е първостепенна. А ликвидирането на Морски санаториум доказа, че това са само думи, които нямат покритие. Необяснимо е това, което се случи със здравното заведение, като се знае, че децата, преминали през него, през всичките тези години не са получавали астматични пристъпи, за разлика от местоживеенето си.

На 1 октомври 2020 ще се навършат 55 години от откриването на новия Морски санаториум” Д-р Параскев Стоянов” между Несебър и Свети Влас. Официално и тържествено е открит на 1 декември 1965 година от тогавашния министър на здравеопазването д-р Кирил Игнатов. Тази изключителна социална придобивка с национално значение, бе дело, преди всичко на Санаторно Курортно управление към Министерството на здравеопазването, на Окръжния народен съвет Бургас и с определен принос на ръководството на град Несебър.

Създаден е, като санаториум за малокръвни деца, още през 1905 година край Варна под ръководството на д-р Параскев Стоянов. За първи път той полага началото на лечение, чрез използване на слънцето, въздуха и главно морето, основно против „жълтата гостенка” туберкулозата. Съобразно измененията на здравната обстановка в страната тогава, санаториума непрекъснато обогатява профила си, като обслужва и възрастни, но усъвършенства първоначалният си профил.През 60 –те години на миналия век, вече материалната му база застарява, развитието на стопанския туризъм край Варна „ притиска” съществуването му и възниква идеята за преместване на друго место. Специалистите курортолози, преценяват, че най подходящо е местото между село Влас и Несебър, където щастливо се съчетава слънцето с планинския въздух, който като из някой улей се смесва с морския и обгрижва морето.

Строителството на новата площадка започва през 1963 година от СМК Район Курортно строителство Несебър. Първият етап на детските заведения е готов през втората половина на 1965 година. И ето: На 1 октомври 1965 година 5 автобуса, тридесет линейки , 120 деца и многоброен персонал пристигат в новите сгради на готовите блокове на ІІІ -то и ІV-то детски отделения. Посрещнати са от малък, все още необучен, но ентусиазиран персонал.

Продължава строителството и на останалите отделения. През февруари 1966 година тук се преместват и отделенията за възрастни. Новото заведение заработва С пълен капацитет. В този си капаците то разполага с 438 легла с 2 възрастни, 2 детски ортопедични и 2 детски белодробни отделения , санаториално основно училище до VІІІ клас ,3 жилищни блока в чертите на санаториума и 2 в гр.Несебър,кухненски блок и столови, ремонтна работилница, обширен и озеленен парк, извоювана прекрасна плажна ивица…С новото си местоположение, съвременни условия за работа, с отличните си резултати по лечение и обучение на децата Санаториума получи голяма популярност в страната като социална придобивка.

Допринесе Несебър да натежи още повече като най- големия национален курорт и почивно дело. Допринесе за подобряване здравното обслужване на населението от общината, много хора от Св.Влас и Несебър намериха приложение на своя труд. С него се обогати и разнообрази с различни специалисти и високо квалифицирани кадри града.

Колектива участва в обществения и културен живот , организирана бе разнообразна културно масова дейност сред колектива и пациентите.Постижения се дължат на високо квалифицираните кадри и тяхната съпричастността към хипократовата клетва. Тук на първо место трябва да подчертаем изключителната роля на ветерана на санаториома и създателят му тук у нас главен лекар, доктор Христо Сунгарски до 1972 г. Той прояви неимоверно делови организаторски качества, изключителен творец- стопанин при създаване на пълноценни условия за функциониране на този специфично сложен рехабилитационен център.

Признателност към следващите главни лекари Зорка Селиминска до 74 , Вячислав Куртаков до 81, Виолета Йовчева до 91, Асен Върбанов до закриването му. Признания към огромния лекарски, медицински, рехабилитаторски , санитарен и обслужващ персонал.
Училището към санаториума функционира при специфичните условия и заболявания на децата още с откриването му тук. Признателност към първия директор Неделчо Богданов и следващите Радка Пеева, Красимир Косев и Тянка Маринова до закриването му, към близо четиридесетия учителски и възпитателски колектив.


Признателност към сектор административно стопанска част, който се грижи за функционирането на това голямо стопанство и материална част, нейното поддържане.Това са господата Куминков, Петрохански, Ламбов, главните счетоводители Желев, Петров, Ерменлиев, завеждащ културно масовата дейност Иван Дерменджиев и др.


Днес Морски санаториум не съществува. Години след промените бе приватизиран, дейността му е занемарена, затихваща и прекратена. На неговата територия бе изграден мощен хотелски комплекс, но лечебно рехабилитационна дейност няма.

Да си спомним с добро и признателност към всички бивши кадри на Морски Санатариум „Доктор Параскев Стоянов”! .


Милен Цветков, който загина при тежката катастрофа, станала навръх Възкресение Христово край столичен търговски център на бул. "Черни връх", е дългогодишен журналист и телевизионен водещ.

Роден е на 30 юли 1966 г. в София. Завършва 7 СОУ „Свети Седмочисленици“ и Софийския университет със специалност дефектология и специализира обучение на слепи. Започва кариерата си в БНТ като репортер на предаването „Ку-ку“. След това бива поканен от Бригита Чолакова за репортер в излъчваното по това време „ТВ Неделник“. По-късно става водещ на „По света и у нас“.

През 1995 г. напуска националната телевизия с обяснението, че там цари цензура. В следващите шест месеца работи като разносвач на месни продукти. След това е и управител на пловдивско заведение. В началото на 1997 г. се връща обратно на работа в Българската национална телевизия като репортер в предаването „Отзвук“. Няколко месеца по-късно отново е водещ на „По света и у нас“. През 2000 г. е поканен в Нова телевизия за водещ на предаването „Здравей, България“. През 2003 г. Милен Цветков е свален от екран. От февруари до юли 2004 г. е водещ на „60 минути с Милен Цветков“. След това води и новините в „Календар“. През есента на 2005 г. става водещ на ново предаване „Часът на Милен Цветков“. Водещ е и на предаването „Нищо лично“ по Радио Експрес.

През 2008 г. е водещ на четвъртия сезон на Биг Брадър. От 2009 г. отново се завръща в „Здравей, България“, където заедно с Лора Крумова води сутрешния блок. Няколко месеца след това „Часът на Милен Цветков“ пада от ефир.През януари 2010 г. Цветков е освободен като водещ на „Здравей, България“ и напуска Нова телевизия. Създава сайта zanachalo.com. Няколко месеца по-късно води сутрешното предаване „Събуди се с EBF" по едноименната телевизия. Завръща се в БНТ през есента на 2010 г. където води предаването „Екип 5“, проект завършил в началото на 2011 г.

На 21 март 2011 г. се завръща в Нова телевизия като водещ на „Часът на Милен Цветков“. От 18 август 2014 г. „Часът на Милен Цветков“ се мести от следобедния пояс късно вечерта - започва в 23:45 ч., от понеделник до петък.

На 16 август 2018 Нова обявява, че предаването е свалено от ефир, а Милен Цветков напуска телевизията. През пролетта на 2020 г. стана водещ в новото предаване „Алтернативата“ по ТВ1.Милен Цветков е разведен. От брака си има дъщеря, Калина. На 7 август 2012 г. на Милен Цветков му се ражда син на име Боян от тогавашната му приятелка Ивета.

Казваше, че българският народ ще оцелее, защото е хитър, споделя д-р Здравка Методиева
Д-р Здравка Методиева, снаха на Ванга, коментира в тв интервю дали пророчицата е казвала, че ще се появят нови зарази и забравени болести, когато настъпи дата с пет двойки.

„Аз не помня точно тези дати, не помня точно и да е казвала названието коронавирус, но много добре си спомням, когато каза, че ще се появят нови болести, които ще поставят на изпитание човечеството за неговото бъдещо съществуване. Ще се появят такива болести, от които хората ще умират като мухи по улиците. Ще се поразяват мозъкът, сърцето, белите дробове и много бързо ще се развиват“, обясни Методиева.

„Казваше обаче – не се страхувайте, в страх не се живее. Българският народ е хитър и ще намери начин да се спаси. Той е находчив, умен и е оцелявал в много войни и кризи“, допълни близката до Ванга жена.
Методиева смята, че с името на Ванга се спекулира често в подобни кризисни ситуации. „Има и такива случаи. Говорят хора, които не са били толкова близки с нея, и такива, които не са се срещали с Ванга. Оттам идват дезинформацията и измислените неща“, каза тя.
Д-р Здравка Методиева е снаха на Ванга и живее с нея 22 години – от 1974 до смъртта на пророчицата през 1996-а. През това време е омъжена за Димитър Вълчев – осиновен син на Ванга. Двамата се развеждат през 2000 г. по взаимно съгласие. Здравка Методиева е завършила Медицинската академия в столицата и продължава да работи като лекар. Владее четири езика. Автор е на книгата „Ванга, каквато я познавах“.

„Ванга беше позитивен човек, излъчващ енергия, дисциплина. Спеше много малко. Лягаше късно вечер, събуждаше се много рано – в 4 часа, и вече в 5 бе започнала да гледа, започваха сеансите. Приключваше сеансите и заминаваше за Рупите, където я чакаше друга тълпа от хора – и там продължаваше да гледа. Движеше се из къщата свободно, нямаше нужда от придружител. Но когато се преумореше след сеансите, се блъскаше в стените, хващаше се за парапетите, търсеше опора, за да се прибере в стаичката, за да почива. Особено в последните си години, когато виждаше края на живота си, тогава още повече се натоварваше, за да е полезна на още повече хора, за да събира пари за черквата, да може да я довърши…

Но вече беше болна, изтощена. Имаше рак в четвърти стадий, когато завърши черквата. Всички тези неприятности около освещаването ѝ, а и след това всъщност я довърши. Ванга видя собствената си смърт, собственото си погребение, дори видя кой колко ще плаче за нея. И ми даваше съвети, успокояваше ни кой как да се държи след нея. Това е феноменалното в нея – предсказваше до последния си миг, не се щадеше“, спомня си д-р Методиева./Ретро.бг/

Един от ярките ми спомени от детството по време на соца бяха годините, прекарани в детската градина в центъра на София. Въпросната триетажната сграда преживя и реституцията и до ден днешен продължава да бъде детско заведение. 

Тогава престоят беше седмичен – от понеделник до събота на обяд, и съвпадаше с работното време на родителите. На практика прекарах детството си не в дома си, а в детската градина. Най-тъжният ден беше в понеделник сутринта, а най-щастливият събота, когато дори за обяд имаше пържени кюфтета. През летните месеци ни водеха в Борисовата градина всеки ден, където играехме на воля. Тогава на „Цариградско шосе“ нямаше подлези и пресичахме шосето направо, но то и движението не беше кой знае какво.

Трудно приемах раздялата с родителите си в понеделник и обикновено сутринта имаше сълзи не само в моите очи, но и в тези на майка ми. Стигна се дотам, че ставахме много рано сутрин, обличахме се с баща ми и се качвахме на някой от трамваите – четворка или десетка, обикаляхме половин София, докато стане време, и след това татко ме оставяше в градината. И това само за да ме разсее и да премине по-леко стресът от раздялата. Иначе в интерес на истината ни занимаваха, имахме един път седмично прожекция на диафилми, куклен театър, подготвен от служители в градината, или пък някакви други музикални занимания. Имахме и външни посещения на актьори и музиканти, спортни състезания и много игри. И въпреки това и до ден днешен, когато минавам покрай тази сграда, имам усещането, че нещо в душата ми се свива. Времето беше такова и детството ни беше белязано от неговите странности.

Но така пък държавата се грижеше за децата и техните родители спокойно отиваха на работа. Детски градини имаше за всички желаещи. А не като сега – да търсиш връзки, за да запишеш детето си.

Валя Стоева, София

Една от сбъднатите мечти на мъжете от Северозапада по времето на соца, където премина детството ми, бяха мотопедите „Балкан“. Балканчета, както галено ги наричаха, имаше всеки уважаващ себе си мъж на възраст между 20 и 50-60 години. Произвеждани в Ловеч, те бързо се наложиха на пазара и станаха особено популярни из малките градчета и селата.

Тогава частни леки коли почти нямаше в дълбоката провинция. За сметка на това балканчетата весело пърпореха, оставяйки след себе си характерната следа от синкав дим. Бяха изключително лесни за техническо обслужване и най-важното – бяха здрави. И другото им предимство – много икономични машинки, изразходваха по 2,5 литра бензин на сто километра. За провинциалния живот тогава, когато се живееше в сравнително малки и затворени общности, мотопедите бяха изключително полезни.

С тях се преминаваха по-кратки разстояния в градчетата, използваха се за междуградски и междуселски транспорт. Бяха неизменен помощник и в селскостопанския труд, защото не бяха капризни и се движеха без усилие и по черните горски и полски пътища. Днес си спомням с носталгия малко комичните масови паркинги от десетки балканчета, струпани на площада по време на пазарния ден. Тогава времената бяха такива, че беше нормално вечер да си оставиш мотопеда пред входната дворна врата на пътя, без да се притесняваш, че на сутринта може да не го намериш. Естествено, тези транспортни средства имаха сезонен характер, спираха ги през зимните студени и снежни месеци. Собствениците им с нетърпение чакаха пукването на пролетта, а някои по-нетърпеливи ги извеждаха още в средата на март./ретро.бг/

Васил Терзиев, Враца

Отново великденски добавки за пенсионерите, отново широко рекламирани от управляващите. И отново в размер на 40 лева. Само че не за всички, а само за онези, които взeмат пенсия до 363 лева, колкото е линията на бедност за тази година. По последни данни на НОИ това са около 1,2 милиона пенсионери. Представяте ли си, че в страна членка на ЕС хора оцеляват с по 180 евро за месец. 

Един гръцки пенсионер посетил българско приятелско семейство, посрещнали го по царски, както подобава за българското гостоприемство. Станало дума и за пенсиите. Когато чул какви са тези на домакините му, гъркът попитал това седмичната пенсия ли е. Отговорили му, че е месечната, а той замълчал притеснено. На другия ден отишъл до магазина и се върнал с пълни торби при домакините си. Това не е виц, не е приказка или слух. Истински случай е.

Виждал съм възрастна жена да си купува агнешка главичка за празника. Да им замиришело на агнешко поне за Великден с дядото. И ако пенсията е 463 или 563 лева, тези хора защо са лишени от мизерните 40 лева надбавка за празника? Тъжно е, но точно на големите християнски празници Коледа и Великден тези колосални добавки към пенсиите на част от пенсионерите навяват повече обществена тъга, отколкото някакво удовлетворение. На фона на дадените милиарди през миналата година за американските фантоми и други милиарди, които отиват неясно за какво всяка година, толкова ли е трудно веднъж поне да бъдат зарадвани всички хора от третата възраст? Така както го правят гърците в уж фалиралата ни съседка./Ретро.бг/

Иван Райков, София

Ще трябва да минат поколения, за да се даде лишена от емоции и лична пристрастност трезва и реална оценка на тези два периода

Изминаха доста години преход от една еднопартийна система с планова икономика към многопартийна система и пазарна икономика, пише Антон Гицов в коментар за "Труд". Това е достатъчно време да се направи рекапитулация на този период, като се извърши сравнение на плюсовете и минусите на епохата преди 1989 г.- тази на социализма или „соца“, както е модерно да я наричат, с плюсовете и минусите на прехода, който условно може да определим като време на „демокрацията“. Такава рекапитулация е необходима, защото няма как да оценим плодовете на демокрацията, ако не я сравним с предшестващия я 45-годишен период. Ето моят опит за такава равносметка.

От 1944 до 1989 г. – 45 години Плюсове Курортът Златни пясъци през 1961 г. Развита тежка, лека, химическа и фармацевтична промишленост, металургия и корабостроене, има и нерентабилни предприятия, които работят на загуба, но не се закриват, за да не се съкращава работна ръка. България разполага с риболовен флот за улов в световните океани, български компании и специалисти участват в изграждането на крупни инфраструктурни проекти в развиващи се страни. Развито селско стопанство и преработвателна промишленост. България не само задоволява нуждите си от селскостопански продукти, но е и крупен техен износител. Хранителните продукти са качествени, защото се произвеждат по Български държавен стандарт (БДС).

Здравеопазването и образованието са напълно безплатни. Нивото на българското средно образование всепризнато, превъзхожда това в много развити западни страни. Много добри възможности за отдих. По профсъюзна линия са изградени достъпни и добре уредени почивни станции на черноморския бряг и в планинските курорти. За децата и учениците също са изградени лагери в черноморските и планински курорти. Прилични размери на пенсиите. Отоплението в градовете е на допустими цени, радиаторите не се изключват зимно време. Има достатъчно детски ясли и детски градини за всички деца. Държавата дава допълнително възнаграждение за трето дете, населението достига близо 9 милиона души. Няма безработица или липса на работна ръка. По улиците няма бездомни, просещи и ровещи по кофите за боклук. Няма и бездомни улични кучета. Няма престъпност, няма убийства, отвличания, наркомания и проституция, вратите по селата не се заключват, в градовете апартаментните (битовите) кражби са рядкост.

Ромите по селата имат работа в кооперативните стопанства, младите цигани с основно образование постъпват в трудовите войски, където се обучават на занаяти. В областта на изкуството, културата и спорта има забележителни постижения. България е известна по света със свои знаменити оперни изпълнители. Най-добрите български филми са създадени в периода до 1989 г. Същото се отнася и до произведенията на български писатели и поети. България се представя отлично на световни първенства и олимпиади, български спортисти са носители на многобройни световни и олимпийски рекорди. Минуси Тоталитарна, еднопартийна политическа система. Насаждана от Комунистическата партия илюзорна идеология, че един ден в страната ще бъде изграден комунизъм. България има силно ограничена самостоятелна външна политика, всичко се съгласува с Москва, страната ни е известна като най-верния съветски сателит. Липса на свобода на словото, има само два национални телевизионни канала и няколко ежедневника, които следват партийната линия.

Достъпът до информация за живота на Запад се контролира. Чужди радиостанции, предаващи на български език, се заглушават. Рок музиката и дори джазът не се поощряват. В киносалоните освен български се прожектират главно съветски филми и от киностудии на другите социалистически страни. Посещаването на западни страни е силно ограничено и е контролирано чрез издаване на изходни визи. Централизирана планова икономика, планираща производството и потреблението, водеща до недостиг на стоки и продукти, липса на конкуренция и материални стимули, които да обуславят производството на разнообразни и качествени стоки. Липса на внос на стоки от западните страни. Поради това, че българският лев е неконвертируем и вносът с валута на западни стоки е ограничен, липсват лекарствени препарати от световни фармацевтични компании, тропически плодове, маркови спиртни напитки, маркови дрехи.

Западни леки коли, телевизори, хладилници и електроника са достъпни само в магазини на Кореком срещу конвертируема валута. Ограничен брой ресторанти в градовете, с еднообразно стандартно меню. Уравниловка в заплащането на труда. Плаща се по щатни таблици, еднакво взимат и способният и некадърният, и работливият и мързеливият. Заплатите на висшистите са унизително ниски. Хронична жилищна криза, липса на свободен пазар на жилища, чакане с години за възможност да се закупи апартамент. Строят се еднотипни и грозни панелни блокове. Но най-големият минус на социализма е, че като обществено устройство на базата на централизирана планова икономика и недемократично еднопартийно управление, изграденият „социализъм“ като преход към „комунизъм“ беше обречен на неизбежен разпад, поради ред причини – икономически, политически и конюнктурни.

От 1989 до 2019 г. – 30 години 

Плюсове 

Многопартийна система, пазарна икономика, свобода на словото, макар и подлагана често на критика. Възможност за развитие на индивидуален частен бизнес. Свободно се пътува по света, възможност за работа в страните от Европейския съюз. Българските специалисти имат възможност да се реализират навсякъде по света. Студентите могат да следват в престижни европейски и световни университети. Българите имат възможност да почиват в курортите не само на съседните балкански страни, но и по цял свят. Българският лев може да бъде обменян за всякаква валута. Моловете и магазините предлагат изобилие от български и вносни стоки. Има изобилие на ресторанти и заведения, предлагащи разнообразно меню.

Няма уравниловка в заплащането на труда, можещите и знаещите получават повече. Богат и разнообразен културен живот в големите градове и в страната. В областта на изкуството талантливи български творци вече се изявяват и в световен мащаб. Жилищна криза няма, строят се красиви жилищни сгради, има свободен пазар на жилища. Има много строителни супермаркети, предлагащи всичко необходимо за индивидуално строителство. В много болници има най-модерно вносно медицинско оборудване, в аптеките се продават лекарства на утвърдени световни фармацевтични компании. В страната се изграждат важни за икономиката и туризма магистрали.

Минуси 
Опашка в София пред магазин за хляб през 1990 г. по време на т. нар. Луканова зима. 

В областта на външната политика сред обществото битува мнението, че държавата е заменила предишния „голям брат“ – Съветския съюз, с нов – САЩ. След 1989 г. много предприятия и комбинати попаднаха в ръцете на приватизатори, които нямаха опит в съответното производство и чиято едничка цел беше да ги източат, довеждайки ги до фалит. Носещи печалба предприятия попаднаха в ръцете на чужди компании и офшорки, зад които стояха скрити български собственици. Селското стопанство претърпя криза. Земята беше върната в реални граници, което доведе до нейното раздробяване.

В някои райони на страната латифундисти (хора, които обработват много големи площи земя) произвеждат изключително жито за износ, между дребния фермер и пазара често стоят прекупвачи. България вече не само не е в състояние да изнася месни продукти, плодове, зеленчуци и преработена селскостопанска продукция, но е и вносител за нуждите на изхранването на населението. Огромни площи земя остават необработваеми.

В местното производство на хранителни продукти престана да се спазва българския държавен стандарт, което води до употреба на нездравословна храна. Демокрацията нанесе тежък удар на българските пенсионери, които след 1989 г. се оказаха с некоригирани ниски пенсии, с които трудно могат да се издържат. Често се срещат възрастни хора, които просят милостиня. На много работници се доплаща на ръка и се осигуряват по минимална тарифа. Профсъюзите не успяват да защитават работниците там, където има очевидна експлоатация. Поради закриването на предприятия настъпи масова емиграция на хора от най-различна възраст в търсене на препитание в чужбина.

Това доведе и продължава да води до застрашително стопяване на нацията, която спадна до 7 милиона души. България продължава да е една от най-бедните страни в Европейския съюз и Европа. Из българските градове се срещат бездомници, окъсани хора, които ровят в кофите за боклук, търсещи отпадъци от храна или хартия, която да продадат на вторични суровини. Голяма част телевизионни канали предават вносни нискокачествени сериали или пошли български „риалити“ предавания. В популярната музика нахлу чалгата, с ориенталски мотиви и безвкусни, често вулгарни текстове. В киносалоните преобладават масово американски филми, собствениците се интересуват от касови ленти, рядко се показват качествени филми от други страни.

Забележим е упадъкът в спорта. В страната процъфтяват модерни частни болници, които изсмукват Здравната каса, като същевременно държавата няма средства да модернизира и поддържа държавните болници, закриват се болници в по-малки градове. Опазването на здравето вече струва пари. Нивото на средното образование в България спадна значително. Има проблеми с дисциплината в училищата, както и с прояви на агресия, свързана с ученици. Висшето образование вече не е безплатно. Нарасна броя на неграмотните, особено сред циганското население. Интересът към висшето образование спадна. С изключение на строящите се магистрали пътната мрежа в страната е в незавидно състояние. Коритата на реките не се почистват и се задръстват, което често води до наводнения на селища, и то с тежки последствия. Българските черноморски курорти загубиха своя чар и привлекателност, България придоби славата на страна, предлагаща евтин алкохолен туризъм. Появи се организирана престъпност, има убийства и отвличания, процъфтява бизнесът с проституция и с наркотици. Обирите на апартаменти в градовете са повсеместно явление, разрасна се циганската битова престъпност. България има сериозен проблем с правоохранителните органи и съдебната система, които през всичките три десетилетия на прехода не успяват да се справят с организираната престъпност и корупцията.

Изводите Не е възможно да бъде направен обобщаващ извод, който да се приеме от цялото общество. За умния и образован млад човек, който успешно се реализира в условията на демокрацията и има възможност да пътува по света, за предприемчивия човек, развил свой успешен бизнес и осигурил на семейството си висок стандарт на живот, за онези, на които бяха върнати конфискуваните след 9 септември 1944 г. имоти, за тези, чиито близки са лежали в лагери по политически причини, демокрацията няма алтернатива. Но онези, които преживяват под прага на бедността, за тези, чиито семейства са разделени, защото някои са емигрирали, за да осигурят за себе си и семействата си препитание, имат друго мнение. За тези, които не могат да плащат сметките си за отопление, за бедстващите пенсионери, за родителите на дъщери, които са отвлечени и принудени да проституират, за майките и бащите на наркомани и зависими от хазарта, които съсипват собствените им семейства, за болните, които не могат да си позволят скъпо лечение и лекарства, за старците по селата, които са жертва на грабежи и терор, носталгията по соца е естествена и разбираема. И с едните, и с другите спорът е безполезен и даже ненужен, защото той разделя обществото, разделя политици и даже семейства и приятели. Истината е, че не трябва да се отрича голословно всичко добро от миналото и същевременно да се оценява новото и хубавото, което е донесла демокрацията, като се води борба за премахването на съпътстващите я недостатъци и да се гледа в бъдещето./Блиц/

Ето и пълния текст на забраната, издадена от Кирил Ананиев:
Училища, детски градини, театри, кина, дискотеки, молове, ресторанти затварят със заповед на министъра на здравеопазването Кирил Ананиев.


Забраната, която оставя отворени само магазините на хранителни стоки и аптеките, важи до 29 март.

Във връзка с усложняващата се епидемична обстановка, свързана с разпространението на COVID-19 у нас и обявеното с Решение от 13.03.2020 г. на Народното събрание извънредно положение, както и с препоръките на Националния оперативен щаб, министърът на здравеопазването Кирил Ананиев издаде заповед, с която се въвеждат следните противоепидемични мерки на територията на Р България до 29.03.2020 г.:


- Преустановяват се посещенията в увеселителни и игрални зали, дискотеки, барове, търговски обекти и центрове, заведения за обществено хранене, с изключение на магазините за хранителни стоки, аптеките и дрогериите;


- Преустановяват се учебните занятия и всички извънкласни мероприятия (занимални, клубове, зелени училища, екскурзии и други) в училищата, университетите и в другите обучителни институции и организации. При възможност се въвежда дистанционна форма на обучение;


- Преустановяват се посещенията на децата в детските ясли и детските градини;


- Преустановяват се всички групови форми на дейност и работа с деца и ученици извън системата на предучилищното и училищното образование, които се организират и провеждат от физически и юридически лица, независимо от правно-организационната им форма;


- Преустановява се провеждането на всякакъв вид масови мероприятия, включително спортни, културно-развлекателни и научни (кина, театри, концерти, музеи, конференции, симпозиуми, спортни и СПА-центрове, фитнес зали и други);


- Всички работодатели, в зависимост от спецификата и възможностите на съответната трудова дейност да въведат дистанционна форма на работа на служителите си. Когато това е невъзможно, работодателите организират провеждането на засилени противоепидемични мерки в работните помещения, в това число: филтър, дезинфекция и проветряване, инструктаж за спазване на лична хигиена на персонала и не допускат служители или външни лица с прояви на остри заразни заболявания;


- Преустановяват се детските и женски консултации, профилактичните прегледи и имунизации, приемът и провеждането на планови операции, включително присаждането на органи от живи и трупни донори, както и свижданията във всички лечебни заведения;


- Отменят се т. I, т. от 5 до 11 и т. II от Заповед № РД-01-122/11.03.2020 г. на министъра на здравеопазването.


Заповедта е съобщена на всички регионални здравни инспекции и на министрите, имащи отношение към изпълнение на съответните мерки.


Регионалните здравни инспекции трябва да уведомят областните управители, кметовете на общини, директорите на ОДМВР и всички лечебни заведения на територията на съответната област за въведените противоепидемични мерки, както и съответните регионални управления на образованието за създаване на необходимата организация.


Срокът и обхватът на мерките може да бъде променян в зависимост от развитието на епидемичната ситуация в страната.

С дядо ми Иван с каруцата купувахме една торба с горещ хляб от фурната.Той ми даваше една буца сирене и домати.Не си спомням да съм ял толкова вкусен горещ хляб със сирене и домати дори във Франция на Френската ривиера в 5 звезден хотел в който сме почивали.Докато Ристана раздаваше пенсиите и баба ми Мария си поставяше палеца-тогава отпивах от най-сладката боза в големи стъклени шишета и пластмасови капачки на разклона за Рашовица и Пърличево.В четвъртъх ходех до магазина до фризьорката с колелото да вардя ред за карантия...

Не си спомням по вкусна лимонада и етър с железни касетки нардени в мазето ни да съм опитвал на вкус дори сравнявайки ги с френски вина в хотел за 1000 евра на нощ...Баба ми даваше една паничка със захар и зобехме ягоди срещу ТКЗСто на воля..Да споменавам ли българските вкусни домати от помпената станция за които си спомням че помагаха български турци и си изкарваха пари както сега берат масливи в Гърция.Гледайки Врачански балкан-естествената вкусна селска храна и свободата на село Замфирово това наистина беше Раят на света.Баба ми Мария гледаше пуюки и кокошки разбира се.Когато заколяше кокошка и направеше селска супа исках винаги допълнително.Не си спомням талкова вкусна манджа дори сега сравнявайки ги в изисканите скъпи хотели , които посещавам в България във връзка с професията ми..Аз незнам какво е био продукти както сега има етикети в големите супермаркети в София.

С баба ми беряхме най-вкесните круши сладуши и за да си докараме някой лев взимахме автобуса за Берковица.Там на пазарчето торбата ни с пловдове веднага се разграбваше..Баба ми Мария/майката на моята майка Райка Божкова/ приготвяше най-вкусните мекици на света за закуска.Билковият чай ,който приготвяше от градината ни беше несравнимо ароматен.Имах привилегията като внук на Иван крайшника да пия прясно издоено мляко от овцете и в една купичка прецедено през марля да го дробя с вкусен къшей хляб докато пладнуват овцете.С моето колело носех вода и храна на кучето ни което охраняваше бустана.Понеже нямахме череши от малък знаех при старият язовир на селото къде има плодни дръвчета и тайно си набирах по една торба.Дядо ми Иван Минов крайшника беше много трудолюбив.Беше наел един трактор и така направи коритото на реката до язовира на Рашовица да минава покрай нашата градина.С една мотика отбиваше водата и всекидневно напояваше пипера , доматите , краставиците , боба.Колко много чушки нижехме с баба за зимаска ние си знаехме.Сиренето ,което приготвяше в тенекии не мога да го сравня дори в ресторанти , когато съм живял и работил до Париж /Франция/.В село Замфирово началато на 70те и 80 те кипеше живот.Хората се препитаваха от земеделие и животновъдство...Всичките бяха усмихнати и дружелюбни..Имаше през лятото много деца и местни също.Ние бяхме и останахме приятели за цял живот...

Др. Йовица Божков-София/специалист по кардиология и вътрешни болести/


Един от най-ярките спомени от социалистическото ми детство е скритата в един шкаф икона. В родната къща на баща ми в малко северозападно градче моята баба държеше скрита една икона. Богородица с младенеца, на гърба й стои печат от Светия синод на БПЦ. Най-обикновена хартиена иконка в малка рамчица без никаква художествена стойност. Но вероятно безценна за религиозната възрастна жена.

Иконата не беше просто затворена там. Дядо ми беше забил пиронче на вътрешната стена в шкафа и тя беше закачена на него. Спомням си, че вечер преди лягане баба отваряше шкафчето прекръстваше се, казваше: Благодаря ти, Господи! И после си лягаше. Като дете ми беше любопитно и я питах защо го прави, защо благодари.

Отговаряше ми простичко – защото я е дарил с още един ден. В един период ме предупреждаваше да не казвам на нашите. Само че веднъж, когато бяхме с родителите ми, видях, че баща ми е отворил шкафа и търси нещо в него. Не изглеждаше изненадан от иконката.

Отново с баба ми за пръв път прекрачих прага на църквата, която и до днес си стои в градчето, ремонтирана, разкрасена, облагородена. Тогава не изглеждаше така.

Естествено това бяха нашите малки тайни, които аз не споделях с никого, дори и с родителите си. Тази жена си отиде от света в началото на 80-те години, но за мен си остана символ на чиста и неопетнена вяра, която дори и при религиозните репресии на онзи режим тихо и ненатрапчиво отстояваше. Вярвам, че днес е на едно по-добро място, което е заслужила благодарение на своята духовна отдаденост. А иконката сега стои на стената ми и всекидневно е пред очите ми./Ретро.бг/

Цветан Асенов, Плевен

Това е фиша за заплата на майка ми от юли 1989 г. Тогава тя работеше като фризьорка във Варна в държавно предприятие.

Заплатата й чисто е била 210,19 лв.
"Запорът" от 30 лв. е изплащането на апартамента, който тя погасяваше към държавата.
Удръжката от 26.11 лв. е застраховка женитба, която тя беше сключила за мен. Парите ми бяха изплатени по мое желание по-късно.
За какво стигаше тази заплата:
Тока беше няколко стотинки на киловат/час - всички се отопляваха на ток.
Водата беше също няколко стотинки за кубик.
Цената на билет за градския транспорт беше 6 ст., разговор по телефон от уличен автомат 2 ст., една баничка беше 30 ст., киното беше от 20 ст до 50 ст., бензинът беше под левче. За нова кола - лада или жигули - се чакаше по 10 -15 години, но пък москвичи и запорожци имаше свободно. Полските фиати бяха най-скъпи. Една мешана скара в ресторант Евсиноград в центъра на Варна беше 3,20 лв., с ракията и салатата стигаше около 5 лв. Хляба в магазина беше 30 ст.
Семействата почиваха поне веднъж в годината - на море. Една карта от предприятието за един човек за 14 дена струваше на работника между 17 и 22 лв.
Имаше развита туристическа дейност във всички градове, което даваше възможност за походи в планините с нощувки в хижи за почти без пари. Можеше да пътуваш на екскурзия във всяка страна от социалистическия лагер, но излизането в Западния свят беше изключително трудно.
Почти всяко семейство имаше виличка, лозе или къщичка в близко село.
Червена буржоазия имаше - и тя беше в партийния елит. Това беше дразнещо и отблъскващо. (Децата на същите тези тарикати сега управляват нас.)
От друга страна престъпността беше много ниска.
Данъците пък бяха смешно ниски. Да се чудиш как сме оцелели без ДДС, тол системи, винетки и всякакви други грабежи като тези, които търпим от днешната държава.
Здравеопазването беше на ниво и беше напълно безплатно.
Образованието също. А за високия му статут е давала оценка и Маргарет Тачър.
Имахме стойностни космически разработки.
Спорт на световно ниво.
Не живеехме богато, но държавата беше социална и макар че хората бяха жлъчни към властта, бяха спокойни и можеха да пуснат децата си сами на училище.
В онези времена ако имаш достатъчно силни връзки можеше да стигнеш далече.
Днес "достатъчно силните връзки" могат да ти помогнат само в избора на екип в болницата, за да не умреш на операционната маса поради нелепа грешка.
В т.нар. "тоталитарен режим" България просперираше, а сега се разпада поради бандитизма по най-високите етажи на властта. А народът измира или се евакуира в чужбина, за да се спаси.
И този режим на държавно управление чрез геноцид се подкрепя от евроатлантическите ни съюзници.

Това е истината, разбирайте ме както искате.

Източник:Красимир Симеонов

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив