По времето на социализма преди 1989 година, цените на стоките бяха народни и се определяха от специален Комитет. Ето какво си спомням.
Кифлата беше 15 стотинки, баничката със сирене – от 15 до 20 ст. Бозата – 6-15-30 ст. според шишето. Виното също беше по джоба на всеки – 97 ст. Конякът „Златна котва“ беше 3,90 бутилката. Ракията – по 4-5 лв. Лимонадата от 330 мл – 5 стотинки, оранжадата – 9 стотинки, швепсът – 15 стотинки.
През последните 5-6 години до 1990-а прясното мляко беше по 30 ст., киселото – по 18 ст. без бурканчето, краве сиренето беше 2,60. Минималната заплата действително беше 120 лева, но през 1989 г. я направиха 140.
Преди 1989 г. ДСО „Родопа“ беше единствената държавна фирма, осигурявала снабдяването на населението с месо и месни продукти. Месокомбинатът имаше клонове във всеки окръжен град. Помня, че наденицата македонка, известна като „кучешка радост“, беше 3,30 или 3,60 лв.
Цената на билет за градския транспорт в столицата и в големите градове на страната до 1973 г. беше 4 ст. От началото на 80-те цената на билетчето за автобус, тролейбус или трамвай стана 6 ст. Билет за самолет София–Бургас в края на 80-те струваше 22 лева. Билет за кино струваше 0,25 лв., входът за театър беше 1 лев./ретро.бг/
През 1985 година, на 14 февруари с приятеля ми Даниел отидохме първо на кино, а след това на вечеря. Общо взето не правехме нищо кой знае колко романтично.
Изведнъж на двама ни хрумна идеята да отиден до София и да се качим с новата му Жигула до Копитото, защото там гледката е много красива.
В Пловдив нямаше грам сняг и на нас изобщо не ни мина през главите, че в София ще има.Стигмахме Столицата а колкото по-високо се изкачвахме обаче, толкова повече сняг имаше. В един момент затънахме. Макар че не бяхме стигнали целта, гледката пак беше много красива.
Бяхме заседнали в снега, умирахме от студ, но въпреки всичко си изкарахме страхотно. По едно време случайно едни хора с лада нива минаваха и ни помогнаха. Казаха, че не сме първите, на които за оказали помощ този ден. Ще помня дълго точно този 14-и февруари“.
Всеки ден имаше линия Видин- Русе. Сутрин тръгваше корабът от Видин и вечерта стигаше в Русе. А от Русе тръгваше вечерта и чак на другия ден следобед пристигаше във Видин", спомня си Григорчо Любенов.
Наред с корабите до Русе плавали и ракети:
"Те са били доста бързи. За 5 часа с тях се стигало до Русе. С влак до София се стигаше по- бавно, отколкото с ракетата до Русе. Те са развивали 60-70 километра и се вдигаха просто над водата, с такава сила вървяха. Много приятно за пътуване беше. Аз съм пътувал няколко пъти с ракетата и кометата. И те се редуваха- един ден ракетата, един ден кометата." разказва Григорчо Любенов пред БНР
"Метеорите, които вървяха, бяха няколко типа- едните бяха ракети. Бяха по- малки, около 60 души се возеха в тях, другите- метеор, който около 116 души, мисля че беше. И отначало ги снеха от ползване тия, малките ракети, след това спряха и метеорите.
Единият от корабите, които пътували по реката- "Георги Димитров", се запалил и изгорял на пристанището, спомня си Емил Левашки.
"Потъна и стоя няколко години. После го нарязаха на скрап и с трактори го изтеглиха. А "Александър Стамболийски" го спряха от пътуване. А метеорите, които бяха, бяха добър транспорт, перфектен- лек, бърз за времето, евтин."
Сбиванията в предизборната кампания били редовни, а в Беляковец станало дори убийство за кметския стол на избори през 20-те години
И преди 100 години провеждането на местни избори в Търново бунило духовете, а кой ще бъде кмет на старата столица бил въпрос с първостепенна важност. За изборните практики преди век разказва политологът Тодор Галунов.
Изборният ден се определял от централната власт с Избирателен закон – най-променяният законодателен акт и тогава. До преврата през 1934 г. кметът на Търново бил избиран от новосформирания и пряко избран Общински съвет, който наброявал 14 човека. На предварително раздадени празни листчета всеки съветник посочвал имената на трима съветници. Получилият най-много гласове ставал кмет, а следващите двама – помощник-кметове. Изборът ставал на специално заседание в присъствието на окръжния управител. За да има приемственост в Общината, новият Общински съвет, независимо от коя партия бил, се задължавал да се съобразява с решенията на стария и да изпълни заплануваното.
Кметовете били известни, авторитетни личности, които търновци познават. Те се избирали за тригодишен мандат, но рядко някой се задържал до края. Да го свали от власт правомощия имал този, който го е избрал - Общинският съвет, или по изключение окръжният управител.
Събаряли кмета и за най-малката нередност. Така например, Алекси Попов (1920 – 1921 г.), член на Народната партия, го обвинили, че е взел незаконно две тенекии пясък за къщата си. Донасят го на окръжния управител и той разтурил Общината. Назначил временна тричленка да управлява до новите избори. На новите избори обаче той пак печели, явно авторитетът му надделял над прегрешението.
Кметът Димитър Йорданов (1923 – 1925 г.), стамболовист, бил смъкнат заради секретаря на Общината, оказал се подкупен от опозицията (Сговора). След Първата световна война и в Търново имало криза за зърно. Около концесията, която трябвало да снабдява града с насъщния, „замирисало”, Общината била дадена на Съд и Съдът я разтурил.
Задължително този, който ставал кмет, поемал и длъжността председател на Общинския съвет. Предимство за бъдещия кмет е той вече да е бил член на Общинския съвет, защото щял да познава работата на Общината. Кметът на Търново и тогава ставал и общински, и околийски кмет.
До началото на първото десетилетие на XX век избирателите посочвали по свое усмотрение на листчета, имената на бъдещите общински съветници. Тъй като често, особено по селата, имената съвпадали, добавяли и прякорите, за да ги различават. Тази практика се запазила до 30-те години, но в началото на 20-те години се въвеждат партийните листи и цветни бюлетини. На стамболовистите била пепелява, розова – на сговористите, оранжева – на земеделците. Да гласуват имали право само мъжете. Това се променило чак през 1938 г.
До 1897 г. мястото за гласуване е сградата на Общината, докато през посочената година с реформа се въвеждат отделните секции – за да не става голямо струпване на хора и да се намалят побоищата, които неизменно съпровождали всеки местен или парламентарен вот. Къде са били разположени урните в града сведения няма. По начало, местните историци са в огромен дълг към изследването на тази част от търновската история. Тогава се въвежда и моделът, просъществувал десетилетия, да се назначава Изборно бюро. То се състояло от 3 до 7 човека, като в града негов председател е бил задължително съдия, а по селата – грамотен избирател, чиято грамотност е определяна по незнайни критерии. Изборният ден, обикновено през есента, когато реколтата е прибрана, започвал в 8 часа и продължавал различно – до 14 или 16 часа. Гледало се е да се избягва тъмната част на деня, защото тогава ставали най-големите машинации и фалшификации около протоколите.
Кметът трябвало да бъде авторитетен,да го познават всички и да е богат
Съсловието, към което принадлежал бъдещият кмет, нямало особено значение. Можело да бъде занаятчия, като книговезеца-демократ Иван Вителов (1908 – 1911 г.), (1919 – 1920 г.). Неговото издателство се помещавало в Брусевата къща на ул. „Читалищна” 6, строена от Стоян Герганов, имал книжарница и на Баждарлък. „Голтак за кмет не става, защото ще краде”, казвали старите търновци, затова се избирали заможни хора.
Кметът не само трябвало за управлява умно и справедливо, но и да се грижи за мира в града. Така например, кметът стамболовист Димитър Йорданов (1923 – 1925 г.) използвал целия си авторитет и умения за преговори да не допусне изстъпления и терор в града по време на Септемврийското въстание. Друг светъл пример в това отношение е Кръстьо Станчев, един от най-заслужилите кметове, който кметувал 4 пъти (1893 – 1894 г.), (1899 – 1902 г.), (1912 – 1913 г.), (1921 – 1923 г.). При последния му мандат, когато Александър Стамболийски бил на власт, земеделците свикват среща на цветопроизводителите в Търново. Демократите също се събрали в старата столица. Министър-председателят поръчва бой и, ако не е бил Кръстьо Станчев да заплаши окръжния управител – земеделец, в града щяло да стане страшно.
Агитацията – с афиши, сбирки и бой
През 20-те години на XX век политическото пространство в Търново било изключително пъстро – сговористи, националлиберали, демократи, стамболовисти, социалисти, земеделци, народняци. На свой ред те се цепели на различни течения и крила или се коалирали понякога съвсем безпринципно. Партийните сбирки, както и предизборните събрания, ставали в кафенета, сладкарници и магазини на Баждарлъка, пъпът на града. Там били съсредоточени и партийните клубове, затова словесните престрелки и подвиквания от двете страни на улицата били често явление. Предизборни афиши имало много, както много са били и печатниците в Търново. По написаното на тях често се разбирало къде ще се гласува. Точно около местата за гласуване агитаторите разлепяли най-голям брой афиши, за разлика от съвременните избори. Тези интересни, макар и оскъдни, подробности са достигнали до нас благодарение на спомените на Сталян Цанков и записани от дъщеря му Олга Цанкова, издала книга за търновските кметове.
Сталян Цанков е от с. Беляковец, бирник на селото от 1922 г., после секретар и за кратко кмет на селото. През 1936 г., в продължение на 20 години той е назначен за бирник и на Велико Търново, затова познавал всички и всичко в града. През 20-те години на XX век често посещавал сбирките на различни партии в старата столица и знаел всичките им мурафети. По думите му, предпочитанията на съответните партии за кмет на града си личали по водената агитация. Срещу земеделците се намирали тесняците и се заканвали едни на други с неприлични жестове. Агитацията била страшна – както в предизборния ден, така и на самите избори. Около помещенията за гласуване било пълно с групички, които викали и призовавали всеки влязъл да гласува за тяхната партия.
Най-активни в партийната дейност и агитацията били стамболовистите и демократите на Петко Каравелов. Адвокатът Янко Стоенчев, понеже имал пари, правел агитацията за Демократическата партия в читалище „Надежда”. Споменаваме името му не само като заможен агитатор, а и като благодетел, дарил много собствени средства за възстановяването на Мъжката гимназия „Св. Кирил” след земетресението от 1913 г.
Сбиванията в предизборната кампания били редовни, а в Беляковец станало дори убийство за кметския стол на избори през 20-те години. Агитациите били яростни, особено сред селяните, които тогава съставлявали около 80% от населението в царството. Сталян Цанков пазил цяло руло от предизборни афиши на тавана на къщата си. Но през 80-те години, при един голям дъжд, били унищожени. Предложил ги през социализма на Историческия музей, но го върнали с думите, че от фашистки кметове не се интересуват. Затова в отдел „Нова и най-нова история” няма нито един подобен експонат.
Предизборните търновски нрави не са се променили кой знае колко за един век, хубавото е, че вече няма насилие. Агитацията отново е безпощадна за всеки глас. Само дето методите са по-разнообразни, префинени и цивилизовани.
Малко се знае за сватбата на дългогодишния държавен ръководител Тодор Живков. Още по-малко са хората, които днес си спомнят, че Тато казва „Да“ на любимата си не другаде, а в Павликени. Бракът на Живков и Мара Малеева обаче нямало да се състои толкова скорострелно, ако не били „добронамерените“ коментари на населението от павликенското село Дъскот.
Как се стига до сватбата на неизвестния тогава Тодор Живков
Може да се каже, че през 1938 г. Мара Малеева била доста по-известна от приятеля си Тодор Живков. Младата лекарка била разпределена като участъков доктор в павликенското село Дъскот. Не след дълго при нея дошъл да живее Тодор Живков. Той нямал работа, затова приятелката му Мара го издържала. Живков активно участвал в самодейни театрални постановки и така запълвал свободното си време. Тогава обаче разбиранията на хората не били като сегашните. Жителите на Дъскот започнали да коментират и да злословят за съжителството между младите Тодор и Мара. Нямало как, наложило им се да се оженят. Запазили си дата за сватбата в Павликени.
Църковната книга в Павликени пази спомен за сватбата на Живков
Заветното „Да“ д-р Мара Малеева и Тодор Живков си казали в павликенската църква. Церемонията била скромна, нямало много хора, твърдят запознати с фактите от онова време. От сватбата няма запазени снимки, обясни за „Кореспондент“ директорът на Музея в Павликени Нели Цонева. По думите й е останало единствено копие от църковната книга, в която са вписани имената на Живков и съпругата му Мара Малеева. Всъщност този документ е и доказателството за сключения през април 1939 г. брак между бъдещия ръководител на държавата и д-р Мара Малеева. След сватбата двамата живеят още няколко месеца в Дъскот и после заминават за пазарджишкото село Лесичово, където семейството прекарва няколко месеца. През февруари 1940 година Живков и Малеева напускат Лесичово и след кратки престои в Правец и чирпанското село Оризово, през август се установяват в Говедарци, край Самоков, където през следващите години Малеева е участъков лекар.
Мара Малеева била опора на държавния ръководител
Тодор Живков трудно преживял смъртта на съпругата си през 1971 г. Тя била негов стожер в трудния живот на държавен ръководител. Балансирала действията му, учела го как да се държи. Давала му важни съвети. Техни съвременници твърдят, че двамата се обичали много и никога не са поглеждали настрани. Често си спомняли и за сватбата си в Павликени, както и за премеждията, които преживели. Това обаче ги сплотило и двамата създали здраво семейство. В същия дух възпитали и децата си - Владимир и Людмила Живкови.
Живков можело да се ожени и за Индира Ганди
Един от любопитните слухове, които витаят в интернет през последните години, е за неосъществената сватба на Живков и Индира Ганди. Началникът на кабинета на Тато Милко Балев убеждавал първия да сключи брак с индийската ръководителка, защото това щяло да доведе до по-добри дни за България. Ганди била в отлични отношения с Москва, а и Людмила Живкова се увличала по индийския мистицизъм. В същото време Живков отдавна бил вдовец. В твърденията може да има и нещо вярно, защото при едно от посещенията на Ганди в София тя подарила на Живков макет на Тадж Махал, който символизира вечната любов между мъжа и жената. Така или иначе обаче сватбата не се осъществила, защото през 1982 г. Индира Ганди е убита от собствените си бодигардове. А и дори да беше се случила, то със сигурност празненствата нямаше да са в Павликени…
Първите коли са произведени в заводите ВАЗ в съветския град Толиати през 1970 г. по лиценз на италианския автомобилен концерн „Фиат“.
Самият град е кръстен на името на шефа на италианската комунистическа партия Палмиро Толиати, който е взел участие в преговорите със съветската страна. На огромен общодържавен конкурс се избира името на бъдещата кола. Предложени са 54 838 марки за новия автомобил.
Между тях са и такива:
Сокол, Катюша, Руслан, Атаман, Искра, Аврора, Директивец, Перворожец, Мемориал, Мечта, Весна, Луч… Накрая държавна комисия се спира на името “Жигули”, предложено от А. М. Чернов, един от конструкторите на машината. Името е свързано с близките до автозавода Жигульовски възвишения (оттам идва и името на много популярната в Русия местна бира – “Жигульовско пиво”). У нас съветската марка бързо се налага. Става семейна кола на много българи и е символ на висок соцстандарт.
Когато жигулата тръгва по експорт за пазарите в Европа, търговците от Франция, Белгия, Холандия, Испания надават вой – трудно се продава кола с такова скандално име! Всички свързват “Жигули” с понятието “жиголо” (платен любовник) и не щат да чуят за съветската машина, разкриват съвременници на куриозната случка. През 1973 г. се налага спешна промяна на името – “Лада” тръгва триумфално по европейските автосалони. Автомобилът е наречен на славянската богиня на красотата и от тогава до сега “Лада” се появява в десетки модификации./Ретро.бг/
Изчезването и появата на кораба след 90 години, не може да бъде обяснено с природни явления или човешки грешки. Крайбрежната охрана на Куба откри кораб в Карибите, който изчезва в Бермудския триъгълник преди почти век. На 18 май властите в Куба съобщиха, че бреговата охрана е открила стар кораб без екипаж в Карибите. Според тях намереният кораб е известен американски SS параход. „Котопакси“, изчезнал в Бермудския триъгълник на 1 декември 1925 г.
Кубинските власти записаха появата на кораба на 16 май. Тогава той внезапно се появява западно от Хавана в ограничената зона. След продължителни неуспешни опити да се свържат с екипажа на кораба, бяха изпратени три патрулни лодки на кубинската брегова охрана, които го прихващаха.
Приближавайки се до целта, граничарите бяха шокирани от видяното. Корабът беше ръждясал и очевидно много стар. Те бяха още по-изненадани, когато се качиха на кораба - на него нямаше екипаж и навсякъде царуваше запустение. Веднага беше видно, че корабът е изоставен от десетилетия.
По-късно се оказа, че откритият кораб е построен преди сто години и е легенда за Бермудския триъгълник. Оказа се, че намереният кораб е същият "Котопакси", който мистериозно изчезна през 1925г.
По време на инспекцията на кораба на борда е намерен дневникът на капитана, който е служил в момента на изчезването на кораба, в клиничната навигационна компания Clinchfield. Автентичността на дневника бе потвърдена от експерт от Куба Родолфо Крус Салвадор. Той каза, че бордовият дневник съдържа много ценна информация за ежедневието на екипажа, но за съжаление не даде никакви улики за изчезването на кораба и неговия екипаж.
Документът описва интересни подробности, записани преди изчезването на кораба. Последното вписване в бордовия дневник е направено на 1 декември 1925 г. На този ден е SS. Котопакси извика бедствие и спря да общува. Оттогава вече почти 90 години няма информация за кораба. На 31 декември 1925 г. той е включен в регистъра на изчезналите хора и въпреки факта, че в последното си съобщение екипажът съобщава, че корабът потъва, той става част от легендата за Бермудския триъгълник.
Котопакси напуска пристанището на Чарлстън в Южна Каролина на 29 ноември 1925 г. По време на отпътуването на борда имаше 32 моряци, начело с капитан Майер. Корабът е трябвало да достави 2340 тона въглища до столицата на Куба - Хавана, но по неизвестна причина изчезна при неизвестни обстоятелства два дни след излизането от пристанището.
Тъй като няма информация за местонахождението на товарния кораб през последните 90- години, вицепрезидентът на Министерския съвет на Куба генерал Абелардо Коломе обеща, че властите на страната му ще разследват, за да разкрият мистерията около изчезването и появата на мистериозния кораб.
Припопняме , че Бермудският триъгълник обхваща района между Бермудите, Маями и Пуерто Рико. В този район десетки самолети и кораби изчезнаха неизвестно, съдбата на повечето от които все още не е известна. Виновниците за тези мистериозни изчезвания са наречени от свръхестествени сили, до интригите на извънземните цивилизации.
Тези теории обаче са популярни главно сред хората и учените не ги разпознават и обясняват всички аномалии на Бермудския триъгълник с човешки грешки при контрола на самолети и кораби и всякакви природни явления.
Но мистериозният външен вид на легендарния SS. „Котопакси“ предизвика голям интерес в научните среди и това трябва да накара много експерти да преразгледат своите убеждения по този въпрос, защото внезапното връщане на кораба след 90-годишно отсъствие не може да бъде обяснено с природни явления и човешки грешки.
Открит е от Никита Хрушчов през 60-те години на миналия век, някъде 62-63 година.
Този завод послужи и като снимачна площадка на един български филм" Хроника на чувствата".
Йосиф Сърчаджиев беше дете тогава, имаше куче булдог и мисля, че му беше дебюта в киното.
През 80-те години старозагорските деца се радваха на ледената пързалка в спортния комплекс към завода.
Рейс № 6 ги обираше от спирките по бул "Г. Димитров", като най-много деца се струпваха на спирката пред кино "Септември".
Забавачета и първокласници, пътуваха без придружители, в спортният комплекс ги поемаха треньори, имаше гардероб за кънки с обувките.
Има и негативна част!
След като държавата се отказа от него, голям зор видяха фирмите по разрушаването му.
С години изнасяха черни и цветни метали.
А защо е важно ще следим, ако някой знае да продължи приказката, "Имало едно време АТЗ".
През 1889 г. Никола Либенов, Никола Дерменджопулос, Полимерис Димитриядис и Константин Манджанидис създават тютюнева работилница „Слънце" В град Стара Загора.
След 1945 година при идването на комунистите на власт,фабриката е национализирана и става държавна собственост.
И до днес има хора които помнят някогашните български цигари и техният невероятен вкус.
Знаете ли,че …
Уникална банкнота от 3 лв. с две правописни грешки се съхранява в Държавен архив – Перник.
С нея на времето се купували 2 кг месо, 2 кг сирене и 1,2 л ракия…..
През 1952 г. в Народна Република България се провежда най-мащабната парична реформа. За първи път се пускат в обръщение редовни държавни книжни пари. За тази цел са отпечатани нови държавни съкровищни билети от 1, 3 и 5 лева и нови банкноти от 10, 20, 25, 50, 100 и 500 лв.
Предварително подготвената емисия от 1951 г. нарушава съществуващата до тогава европейска практика в емитирането на банкноти. Номиналът от 3 лева e иновация, която среща недоумението на повечето чуждестранни експерти.
Преди 1989 г. ..Едни лоши неща са били..
Квартален лекар, къде всеки месец минаваше по адрес..
В училищата храната беше безплатна и на място приготвена…
В зеленчуковия магазин български зеленчуци..
В месарския магазин и там българско производство..
Във всяко голямо село лекар с кабинет..
Едно българско село ТКЗС изнасяше за година плодове и зеленчуци, колкото днес цяла България..
Всичко това е унищожено днес.!
Може да допълвате…или да ме плювате.. Избора е ваш! На мен не ми дреме!
Всяко време има своите плюсове и минуси.
Стресна се от някаква неясна тревога в съня си – беше в спалнята, а навън се зазоряваше.
Погледна колко е часа и изпадна в паника - закъсняваше. Ядоса се на себе си - не послуша снощи и неговият съвет, да не ляга, защото е късно и ще се успи и ето, че се случи - не беше чула алармата на часовника.
Предния ден, до обед бе на работа, после води на лекар малката - бяха се обадили от детската ясла, че дигнала температура - търча да урежда кой да я гледа, защото, тя трябваше да замине служебно извън града. Вечерта имаха участие. Като се върна я чакаха и куп други задължения, плюс прането и сушенето на служебните ризи, които ѝ трябваха за утрешния ден.
Полунощ беше минало, когато легна да си поспи – на другия ден я чакаше дълъг път. И ето, че непоправимото, беше станало.
Сега трябваше, да размисли, какво да направи, не можеше да върне времето. А и телефон нямаха, за да звънне на службата, нито те, нито някой от живущите във входа. Даже и улична кабина нямаше в новия квартал на града, в който отскоро живееха.
Събуди и него, набързо се облякоха и хукнаха. Навън нямаше нито автобуси, нито таксита. Беше, ранна пролет - топло и красиво. Някои дърветата започваха да се разлистват и крехките им клонки зеленееха на фона на изгряващото слънце, чийто край плахо се подаваше на хоризонта. Духаше нежен, едва доловим като милувка, вятър, но нямаха време сега да се любуват на природата. Тръгнаха с бърза крачка към мястото където, трябваше да бъде служебния автобус. Когато пристигнаха нямаше никой. – Закъснях порядъчно – мислеше си тя, нямаше откъде да знае, че са оставили колега да я чака, а той мръднал от мястото за малко и са се разминали. Ами сега…
По съвета на съпруга си, слезе до автогарата и си купи билет за най-близкия град с летище, но не ѝ се тръгваше сама. Как ли не го моли да пътуват заедно, какво ли не направи. Но той заяви, че е на работа и е почти невъзможно да се освободи.
Остана разочарована, обидена. Реши даже, че явно не го е опознала достатъчно, а може и да не я обича вече толкова силно. Стана ѝ криво, дори си поплака тайно и се надяваше околните да не са я забелязали. И въпреки всичко, се надяваше или някакво шесто чувство ѝ подсказваше да изчака до последно. Когото всички пътници се качиха тя с такова нежелание се отправи към вратата, че явно Господ, усети тази й съпротива и момента, в който крака ѝ стъпи на първото стъпало на автобуса, чу да я викат по име. В далечината видя съпруга си да бяга към нея и да ѝ маха.
Сърцето ѝ подскочи от неописуема радост. Интуицията, не я бе излъгала. Напразно се бе измъчвала от разни глупави предположения. Ходил до службата си, оправил нещата, за да са заедно и дошъл с колегата си и колата му. Качи се, без да пита нищо. Пристигнаха на аерогарата. Там установиха, че самолета за столицата излита след минути. Обясниха на касата, как са изпуснали служебния автобус, който трябва спешно да догонят. Касиерката, младо, много симпатично момиче, им влезе в положението, обади се по телефона на две, три места и полета беше уреден.
В самолета, вече успокоени пиеха първото си кафе за деня и шегувайки се надничаха през илюминаторите - дали няма да зърнат някъде там, долу, автобуса, за да му помахат.
Пристигнаха доволни в столицата, много преди уречения час и потънаха в забързания му ритъм. Имаха време да похапнат в някое кокетно ресторантче и да се разтоварят от напрежението, в което бяха изпаднали. Обиколиха магазините, повъртяха се поразгледаха и в ЦУМ-а, разходиха се по красиво оформените алеи на парка, обсипани с цъфтящи цветя и дръвчета и великолепната зелена морава, направена за отдих. Небето синееше, времето беше чудесно само за разходка.
Дойде време отправиха се към Народния дворец на културата (НДК) – сега вече Национален дворец на културата, където трябваше да пристигне служебният автобус. Годината беше 1981 и строежът на сградата, по повод 1300 години от създаването на българската държава, беше готов. Предстоеше грандиозен концерт за откриването ѝ, в който трябваше да участват и те. Осем етажното здание беше много красиво, със стилизирано слънце над централния вход, напомнящо, дърворезбите на старите български къщи. Всичко наоколо ново, подредено, дори тревните площи и градинки, започваха да зеленеят.
Пладне беше минало, седнаха в очакване… Мина доста време така. Наоколо нямаше сянка, а слънцето доста силно вече прежуряше, налегна ги умора и безпокойство. Започнаха да се притесняват - дали не беше разбрала погрешно мястото, където трябваше да дойде автобуса. Нямаше, на кого да се обадят. Тревогата и раздразнението ѝ нарастваха с всяка изминала минута. Прокрадна се и най-лошата мисъл. Много път е от техния град до тук. Не дай Боже, нещо да се бе случило. От чакането им додея, бяха отпаднали, стреса и скитането из столицата си казаха думата. Накуп им се насъбраха доста неща. Тя започна да се чувства виновна, отношенията им се натегнаха и аха да се скарат, служебния автобус пристигна.
Колегите ѝ наизлизаха от него, изморени - седем, осем часа бяха пътували. Когато ги видяха, много се изненадаха и искрено им се зарадваха. Заразпитваха - какво се беше случило, разказваха, как са оставили един от колегите да я изчака и после се чудели защо я няма. Бяха любопитни, с какво са пристигнали преди тях...
Удовлетворени бяха всички и от тогава излезе приказката-правило – „Отсега нататък, който закъснее идва със самолета независимо къде са!“
Смяха се, до един, много доволни на измисленото заради нея остроумие...
Благодарни и доволни, от добре приключилото премеждие, двамата се разделиха с усмивка и съпругът ѝ пое обратно към провинцията.
Стюардесите от първия полет на летище Видин - 1973 година Летище Видин е открито през 1973 г. като БГА „Балкан“ поддържа от него със самолети „Ан-24“ две въздушни линии:
- Целогодишно, ежедневно: Видин - София (за около 30 минути) и обратно.
- Сезонно, ежеседмично: Видин - Варна - Бургас (ок. 1,5 часа) и обратно.
Аерогара Видин е обслужвала средно по около 40 000 пътници годишно. През 1991 година редовните авиолинии са спрени, а летището е закрито официално през 1999 година,
Сега аерогарата към летището и другите постройки там са разграбени и съборени.
Летище Видин е открито през април 1973 г. като БГА "Балкан"поддържа от него със самолети "АН-24" две въздушни линии:
целогогишно,ежедневно:Видин-София(за около 30 минути) и об ратно;
сезонно,ежемесечно-Видин - Варна - Бургас (ок.1,5 мин.) и обратно.
Аерогара Видин е обслужвала близо 40 000 пътници годишно. През 1991 г.редовните авиолинии са спрени, а летището е закрито официално през 1999 година.
В различни периоди от развитието на българската авиация са изпълнявани полети от София до Стара Загора, Пловдив и Плевен, както и от Горна Оряховица до Варна и Бургас.
За относително малката територия на България гъстата вътрешна самолетна мрежа се обяснява с планинския релеф и липсата по онова време на скоростни автомобилни пътища, както и с дългите авиационни традиции на страната. Преди изграждането на съвременните магистрали и първокласни пътища пътуването от София до Варна със съветските автомобили отнемаше поне 8 – 10 часа. Дори до отдалечения на едва 211 км. Видин с автомобил или влак се пътуваше около 5 часа. Затова самолетите бяха много желан транспорт, особено при служебни командировки, в които билетът се заплащаше от държавата.
Имаше....и речен пътнически транспорт. Метеорите превозваха десетки хиляди пътници всяко лято, а Видин бе жив туристически град,вижте повече ТУК
От Олимпиадата в Мюнхен / 1972/ българите се връщаха с една торба медали, а сега се радваме не едно бронзче! Тогава е създаден шедиьовърът на нашето кино „Козият рог”/1972 г./ ненадминат и до сега и незнайно кога ще бъде надминат!Ако не знаете – в едно квартално кино в Мадрид този филм е гледан две години при препълнен салон!
Людмила Живкова отвори вратите на културата към света – международни театрални прегледи, международни писателски срещи, българският глас кънтеше на световните оперни сцени! Да си творец беше престижно, защото „омразната” соцдържава харчеше луди пари – за реставрация на селища!
Тогава бяха завършени реставрациите на Боженци, Жеравна, Стария град в Пловдив, Етъра… Сега това е невъзможно! Имахме над три хиляди киносалона – с хиляда повече от страната на киното – Франция, над две хиляди и петстотин библиотеки, стотици самодейни състави…
Тогава имах 6 хиляди лева, държавата ми даде още толкова и си направих апартамент в кооперация – сто квадрата, с гараж и тавански кабинет!
Шестте хилядарки от държавата трябваше да ги изплащам 25 години по 20 лева на месец – играчка, независимо какво работиш!
Баща ми беше главен готвач на най-големия комбинат за телфери на Балканите – в Габрово, 7 хиляди души се хранеха на смени в огромния търбух на стола! А цените бяха: всички постни чорби – 6 стотинки, всички месни чорби – 10 стотинки, всички готвения стия с месо 25 стотинки…
Сами смятайте обикновените работници какво плащаха за храна! Почти 90 на сто от населението почиваше на смешни цени – картите бяха от 30 – до 50 лева, а в санаториумите – 20 лева за 20 дни! Зъболечението – задължително и безплатно! Големите фургони флуорографи обикаляха и най-малките селища за медицински прегледи! Това са само някои от по-едрите щрихи на най-силното българско десетилетие
През последните дни министърът на околната среда и водите Нено Димов не спира да обяснява, че той и неговото министерство нямали никаква вина за водната криза в Перник. Сателитните снимки по проекта “Коперник”, както и данните от дневника на язовир Студена, доказват само едно: още през август водната криза се е задала зад ъгъла. Министърът, който по закон управлява водите в България, не е реагирал. Три месеца бездействие на властта доведе хуманитарната криза на Перник.
Едни кадри, заснети с дрон, бяха показани стотици пъти през последния месец. Напукана земя, която всъщност е… дъно на язовир.
Сушата в язовир “Судена” край Перник поставя хората от региона на нечовешко изпитание и в условия на хуманитарна криза. Тя се превърна в едно от емблематичните събития на 2019-та. Но, емблематично за какво? За опасен климатичен феномен или за опасно безхаберие на властите?В Пернишкия регион чешмите вече са пресъхнали. Въведен е непосилен воден режим. Започнаха протести. Хората обвиняват държавата в безстопанственост, а властта се оправдава със сушата. Появи се и версия за източване на язовира заради италианските водолази и ремонта на стените му по европейски проект. Уволнен бе само шефът на ВиК Перник. “Жегата” не достигна до високите етажи на отговорните две министерства – МОСВ и МРРБ. Прокуратурата все още разследва случая и нейните преписки пътуват между Перник и София. А над хората надвисват нови опасности – епидемии и зарази.
Случката все повече прилича на търсене на необходимия виновник. Вместо да се анализират ден по ден действията на тези, които по закон отговарят за управлението на водите в България.
Скандалът с хуманитарната криза в Перник се разрази едва през миналия месец ноември. Тогава, когато беше късно за всичко. А всъщност, в социалните медии още от месец август се въртят клипчета с известните кадри, заснети с дрон. Те показват, какво се е случило постепенно с водата на язовир “Студена” през последните четири месеца. Изчезва. Стопява се. Водната шир се превръща в напукана земя. Но никой в министерствата на Нено Димов и на Петя Аврамова не е забелязал това.
Те не са видели кадрите. Не са отчели фактите, не са анализирали данните, които им предоставят в справки за всички язовири в България. Министър Нено Димов, който по закон управлява водите в България, подписва месечния график за използването им. Двамата министри са гледали язовир „Студена” през документите.
А ние ще погледнем към язовира през… сателитите.
Проектът “Коперник” е програма на ЕС за наблюдение и мониторинг на Земята. Целта е да се предостави информация за околната среда и сигурността, както и да осигурява политиките на ЕС. Програмата е основана в партньорство с Европейската космическа агенция и се изпълнява чрез група спътници, наречени “Сентинел”, които предоставят данни от космоса за Земята, правейки снимки с възможно най-високо качество. Програмата “Коперник” е най-голямата платформа в света за безплатно предоставяне на информация и данни за наблюдение на Земята.
Искам да видя, как изглежда язовир „Студена” в началото на гмуркането на водолазите за ремонт на стените на язовира – през юли 2017-та. Най-ясният ден е втори август 2017-та. Вижда се, че язовирът е пълен. По предварителна информация знам, че водолазите са работили и през цялата 2018-та година. Затова избирам месец март 2018-та. Язовир „Студена” изглежда още по-пълен. През месец юни 2018-та има още повече вода – на сателитната снимка не се виждат дори брегове. През септември – отново изглежда пълен.
Знаех, че италианските водолази са си заминали на Коледа. Приключили са своята работа в края на 2018-а.
И през януари и февруари на 2019-а, никой не е работил на язовира.
Но ето как изглежда водата през месец февруари 2019-а. Наполовина пълен. А през април в него трябва да има повече вода, заради топенето на снеговете. Но… язовирът не изглежда по-пълен тогава.
През следващите месец май и юни язовирът се пълни. И това се вижда най-добре от сателитната снимка, направена на трети юли 2019-а. Не се е отдръпнала водата от бреговете. Но през следващия месец август започва различната картина. Жълтите ивици около язовира стават все по-дебели. Те бележат отдръпването на водата навътре в чашката. През месец септември това продължава, а през ноември язовир “Студена” прилича повече на локва, отколкото на язовир. На 15-ти декември 2019 година от сателитната снимка се виждат вече дори пукнатините по сушата.
Картината от сателитите на проекта „Коперник” е ясна и категорична. А какво показват данните в дневника на хидролога на язовир „Студена”? И съвпадат ли логически със сателитните изображения?
Тръгваме към язовир „Студена”. Но на път за там се спираме в село Студена. Бяхме научили, че италианските водолази са се хранили там в един ресторант.
Намираме собственичката на ресторанта. И от нея разбираме, че водолазите са се хранили в нейния ресторант всеки ден и са си заминали през месец февруари 2019-а. Казали, че са приключили работата и си тръгват. Показвали на снимки как правят ремонта. И ресторантьорката качила във Фейсбук тези снимки. Но в началото на месец декември някой изтрил от профила й всички снимки. А на тях се виждало, как под вода водолазите свалят целия напукан слой и как се прави бетон. Тя била свидетел на всичко това. Но някой е саботирал нейния Фейсбук профил. Не знае кой.
Откриваме инж. Бойко Кодуски в канцеларията му преди стената на язовир „Студена”. Той е ръководител на „Хидровъзел Студена”. Той отрича някой да е източвал водата на язовира, заради работата на италианските водолази. Но на въпроса ми, как става по принцип източването на язовира, кой на кого писмено нарежда да се направи това, инж. Кодуски ни шокира с отговора си, че това ставало по… телефона. Без писмено нареждане, без документ се правело източването на язовира. И това бил легалният начин. Това означава, че нито може да се докаже, че язовирът е източван, нито да се докаже, че не е източван!
Показвам на инж. Бойко Кодуски сателитните снимки и искам от него да ми покаже в дневника на язовира, какво количество вода са записали в същите месеци?
Логиката почти съвпада. С изключение на два месеца.
Февруари и април 2019-а.
Според дневника на хидролога, през месец февруари 2019-а, водата в язовира е била 9,8 милиона кубически метра вода. Точно както определихме от сателитната снимка – наполовина пълен.
А след два месеца – през април, според дневника, язовирът трябва да е по-пълен с цели 2 милиона кубически метра вода – 11,6 милиона.
Но на сателитната снимка, водата в язовира през месец април, не изглежда повече. И инж.Кодуски след дълго наблюдение казва тихо – „Същото е.”
Дали тогава, някой не си е взел повечко вода от язовира, в сравнение с посочения разход в дневника? И снимките от сателитите, и цифрите от дневника на хидролога са категорични. Още през август 2019-а, хуманитарната криза се е показала зад ъгъла. Но никой от властите нависоко не е реагирал на заплахата.
Ето документите, които доказват неадекватната управленска реакция на министър Нено Димов за водата в язовир „Студена”.
В справка от 02.09.2019 г., подписана от управителя на ВиК Перник – инж. Иван Витанов пише, че обемът на язовира е 9,8 милиона кубически метра вода. Осем дни по-късно – в Справка от 10-ти септември пише, че водата е намаляла. Обемът е вече 9,3 милиона кубически метра. На 20-ти септември водата е вече 8,7 милиона кубика. Още повече намалява. А в последния ден на месец септември водата е само 8 милиона кубически метра. Това количество вода е за режим. Защото язовирът е само една трета пълен. Максималният му обем е 25 милиона кубически метра.
Тези само 8 милиона кубика вода през месец септември е трябвало да бият тревога. И МОСВ е трябвало да въведе режим на водата. И още тогава да се вземат мерки.
Но ето какво е подписал министър Нено Димов. В информация за служебно ползване, която касае оперативното управление на водите на национално ниво в България, за месец септември 2019-а, министър Нено Димов пише, че въпреки че язовир „Студена” е напълнен само 32 процента, тоест, една трета пълен, то, цитирам:
„Всички язовири за питейно-водоснабдяване в края на месец септември са с обеми ДОСТАТЪЧНИ ЗА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ на нуждите на водоползвателите.”
Водата в язовира тревожно е намаляла и е за обявяване на режим, но министър Нено Димов пише, че била достатъчно и не предприема никакви действия!
Въпреки това, управителят на ВиК Перник – инж- Витанов, на 7 октомври 2019-а, изпраща писмо и разчети на водния баланс на язовир „Студена” до кмета на Перник и до Общинския съвет. Той ги известява, че водата в язовира е само 8 милиона кубика и вероятно предстои режим. Никакви последствия няма и от тази информация подадена нагоре към властта. А до края на месец октомври, когато водата в язовир „Студена” още повече е намаляла и полезният и обем е 6 милиона кубически метра, в графика за използване на водите, подписан от министър Нено Димов, отново не се обявява режим на водата.
Пропуска се още ценно време. И се подава вода, както обикновено – един милион и половина за питейно-битови нужди, както и още 280 хиляди кубика за „Стомана индъстри” и 80 хиляди кубика за „Топлофикация Перник”.
В графика за месец ноември, утвърден от министър Нено Димов, когато водата още повече е намаляла и полезният и обем е само 4 милиона кубика, явно от МОСВ са се усетили, накъде вървят нещата и намаляват водата за питейно-битови нужди от милион и половина на един милион. Но отново не спират водата към „Стомана индъстри” и „Топлофикация Перник”.
Едва на 19 ноември, когато скандалът с водата в Перник избухва, от МОСВ изпращат писмо до „Стомана индъстри” и „Топлофикация Перник”, че се преустановява водовземането от язовира за други цели. И вода щяла да се дава само за населението.
Писмото е подписано от заместник-министъра Красимир Живков.
Едно много закъсняло действие на властта. След 3 месеца бездействие.
Тези дни премиерът Бойко Борисов каза пред журналисти:
„Предишният програмен период Перник не си направиха воден цикъл.”
Много важен въпрос. Зададох го на управителя на ВиК Перник – инж. Иван Витанов.
Защо не се случи водният цикъл на Перник?
И инж. Витанов отговори, че това не е станало, защото Европейската банка за възстановяване и развитие не им е дала финансиране. А не им е дала, защото банката в Лондон установила, че ВиК Перник е в тежко финансово състояние. А това било така, защото предишният управител на дружеството – инж. Камен Каменов бил теглил кредит от 3 милиона лева още през 2013 година. И този кредит е трябвало да плати задълженията към НАП, към Басейнова дирекция, както и за закупуване на техника за аварии, кранове и въздушници. Но това не било направено. Парите са отишли главно за плащане на доставчици по фактури. И частично бил платен дълга към Басейнова дирекция. И ЕБВР е отказала на ВиК Перник съфинансиране. А една друга банка наскоро също е отказала финансиране, тъй като е дала най-ниския възможен кредитен рейтинг на дружеството – 7. И сега единствената надежда оставал Фонд „Флаг”. Ако и от там не дадат пари на ВиК Перник, никой не знае какво ще става.
Шокирана съм!
От това интервю става ясно, че човекът, който е бил управител на ВиК Перник тогава, през 2013 и 2014 година, по времето на правителството на Пламен Орешарски, този човек, който е теглил въпросния кредит от 3 милиона лева и е ипотекирал цялото имущество на ВиК Перник, в това число и сградата, сега, същият човек властта го връща на бял кон в управлението на дружеството!
Защото след протестите на хората миналия месец, инж. Камен Каменов е назначен от държавата за прокурист на ВиК Перник!
Търсим инж. Каменов за интервю, за да го питаме за онова писмо, което той е написал през 2013 година до тогавашния министър на регионалното развитие и благоустройството Десислава Терзиева, с което той иска разрешение за кредит от 3 милиона лева.
И министърът разрешава. И кредитът се взема. И задлъжнялостта на ВиК расте.И все повече се отдалечава от финансирането за водния цикъл. И никой от МРРБ не е проверил досега, дали кредитът е използван по предназначение?
Откриваме новия прокурист инж. Камен Каменов. Питаме за го кредита. Той най-напред обещава да ни отговори на всички въпроси за него, но след 5-минутен престой в кабинета си без нас, излиза и ни съобщава, че сега няма да говори.
В сряда бил денят за отговори на журналисти.
Отново го питам за кредита от 3 милиона, който е взел и който е увиснал като воденичен камък на дружеството.
Но, инж. Каменов, само изстрелва, преди да ми хлопне вратата под носа:
„Това са глупости!”
Кое е глупости и кое е престъпно бездействие, трябва да каже Специализираната прокуратура. Засега кристално ясно е само едно – отново хората ще платят цената на безхаберието на властите.
ВАЖНО По взаимна договореност между издателя на EURACTIV.bg и Валя Ахчиева, само първите шест параграфа от нейните разследвания, без видеоматериала, могат да бъдат препубликувани от други онлайн медии, като по-нататък хиперлинк трябва да води към оригиналния текст. При неспазване на това изискване ще бъде предявен съдебен иск за висока финансова компенсация. Евентуалното съдебно дело ще се води по белгийското законодателство.
На 10 януари 1944 г. в 13 часа е осъществен удар и по София. За първи път той се извършва по комбиниран нощно-дневен способ, причинява много жертви и разрушения и поставя гражданите на столицата на тежки изпитания
Столичани още разчистват разрушенията и гасят пожарите от попаденията, при дневния удар, когато в 22 часа 80 английски средни бомбардировачи “Уелингтън“ подлагат София на втори, нощен удар.
Въздушната предупредителна служба не е могла да даде тревога, тъй като е прекъснато от бомбите електрозахранването, водоподаването и телефонните връзки в града и това има решаващо значение за многото жертви и тежките материални разрушения.
При комбинирания удар са хвърлени общо 1784 светещи и фугасни бомби, от които загиват 947 души, ранените се 710 души. Тежко ударени са 3731 сгради, разрушени са 93 държавни и 3211 частни сгради, а 427 сгради са полуразрушени.
Жестоките въздушните удари на 10 януари 1944 г. силно разстройват обществения живот в столицата и започва евакуация. До 16 януари 300 000 столичани напускат града и са настанени в различни селища в провинцията
От готвените храни хората са могли да избират примерно свинско със зеле за 24 стотинки или пиле фрикасе за 20 стотинки.
Меню отпреди доста години разкрива колко е струвала храната в заведенията за бързо хранене,така наричаните закусвални по времето на социализма у нас. Супите рядко са надвишавали 10 стотинки, освен любимото и до днес на всички шкембе, което е струвало цели 17 стотинки.
От готвените храни хората са могли да избират примерно свинско със зеле за 24 стотинки или пиле фрикасе за 20 стотинки. А десертите са били повече от евтини - крем-карамел за 8 стотинки или макарони за 10. Разбира се, ако се сравняват цените, не трябва да забравяме и, че тогава средната заплата е била около 170 лева, но дори и при такава заплата е било наистина евтино да се нахраниш на обед.
7:47
