Иванчо е роден през 1822 г. в Русчук. Учи право в Париж, връща се и начева бляскава кариера. Валията на Дунавския вилает Митхад паша му възлага асимилаторската политика. Идеята е да се открият смесени турско-български училища, които лека-полека да претопят българщината. Иванчо старателно заляга над проекта.

Усърдието на Хаджипенчович стига до ушите на самия падишах. През 1868 г. той е извикан в Цариград, назначен е в имперския Държавен съвет и във Върховния съд. На гърдите му светва първото османско отличие. “Хаджи Иванчо ефенди Пенчович, член от Държавния съвет, прие нишан Меджидие, трети клас”, съобщава в. “Турция”.
С времето декорациите се множат и Христо Ботев го нарича “обершпион, накачен с всякакви ордени и храчки”.

През 1872 г. Иванчо пише донос до великия везир Махмуд Недим паша. Документът е пространно изложение за съществуването на тайна революционна организация сред българите. С този текст той има решаващ принос в залавянето на Васил Левски. Сега обаче наградата не е орден, а високата чест лично да осъди Апостола на свободата и неговите сподвижници.
Заедно със Саиб паша и Шакир бей Иванчо е командирован в София. Двата феса си нямат хабер от правораздаване и разчитат на него да изпедепса присъдите с французка перфидност и ориенталска жестокост.

Процесът започва на 9 декември в софийския конак. Десетки комити са изправени пред трибунала. Иванчо топи перо и парафира присъда след присъда. Той се подписва само с Иванчо – без фамилията, защото всички познават лицето, декорирано с ордени и храчки.

На 14 декември 1872 г. е издадена смъртната присъда на Димитър Общи. Нашият юрист стиска перодръжката и полага лаконичното Иванчо. На 14 януари 1873 г. и Васил Левски е пратен на бесилото. След като надълго и нашироко са разказани деянията на Апостола, под личната редакция на Иванчо излиза следният текст:

“Понеже всичко гореизложено е установено с положителност, то на основание изричното повеление на чл. 55, ал. 1, чл. чл. 56, 66 и ал. 2 на чл. 174, реши се: споменатият Дякон Левски да бъде осъден на смърт чрез обесване.”

“Няма по-окумуш за депутатин от наш Иванчо!”, възкликват след Освобождението русчуклии. И го избират за народен представител в Учредителното събрание. През 1879 г. душегубецът сменя феса с калпак, маха турските ордени от сетрето си и хваща файтон за Търново.

Тук намества достолепната си снага в бившия турски конак, където заседава събранието. Иванчо усеща нещо особено да витае във въздуха. Това е духът на Левски. След залавянето той е разпитан първо тъкмо в този конак.

Сетне Иванчо е член на Държавния съвет и на Върховния съд на Княжество България. Точно както по време на игото! Левски продължава да го тормози от отвъдното. Палачът вдига къща в комшулука край бесилото, където днес е паметникът на Апостола. Смъртта го прибира на 25 март 1894 г.

Източник: svetovnizagadki


Идва ми да си сложа въжето и да се приключи тази мъка!“
С тези разтърсващи думи ни посреща инвалидът Стефан Пангаров в пазарджишкото село Цар Асен, пише България Днес.

Стефчо, както го наричат всички, е с нарушено зрение, умствена изостаналост и още куп заболявания.

От десетилетия живее без ток и вода. Преди четири години остава и без пари. Заради многото си заболявания мъжът получава пенсия от ТЕЛК повече от 30 години. През 2015 г. решението на лекарската комисия е променено и процентите му за инвалидност са намалени на под 50%. Тогава държавата спира да превежда и малкото, на което разчита 58-годишният мъж.

Екипът на медията е посетил къщата му, или поне това, което е останало от нея. Стефчо няма врата в двора. Бута телената ограда и ни кани в бащиния си дом. Влизайки в порутената постройка, те лъхва хлад и мирис на влага.
Мизерията е във всяко кътче на старата къща. Някои от прозорците са изпочупени, а дупките са запушени с дървени летви. Въпреки потресаващите условия впечатление прави, че в стаите е подредено. Всяка вещ си има място, а по пода няма боклуци. Самият Стефан също е спретнат и си личи, че поддържа своята лична хигиена.

Мъжът е на ръба на оцеляването. Нечовешки условия му носят куп проблеми. Липсата на ток бори със свещи, ако има такива. Ако не, стои на тъмно. Един от последните инциденти става съвсем наскоро. Привечер, когато се прибирал, Стефан не видял вратата на стаята си в тъмницата и се ударил в нея. Вследствие на това му се появява огромна синина на окото. Печката му освен много стара е и изпочупена. Трудно може да си готви или да се отоплява с нея. Въпреки това мъжът събира дърва за зимата в съседната стая, за да не се вкочаняса от студ през студените месеци. Макар болен, той не е мързелив. Ходи сам в гората и си примъква сухи съчки. Местните също не го оставят и му дават кой каквото има. В селото живеят 230 човека, като повечето от тях са пенсионери. Пенсиите им не са високи, но отделят от джоба си за него.
„И ние нямаме, но му даваме каквото можем. Иначе ще умре. Не може така да го оставим. Един му даде тиквичка, друг домат, трети някое дърво да се сгрее“, споделят пред медията по-възрастните.


В средата на тези години България по промишлена мощ слагаше в джоба си Гърция и Турция взети заедно! От Олимпиадата в Мюнхен / 1972/ българите се връщаха с една торба медали, а сега се радваме не едно бронзче! 

Тогава е създаден шедиьовърът на нашето кино Козият рог/1972 г./ ненадминат и до сега и незнайно кога ще бъде надминат!Ако не знаете – в едно квартално кино в Мадрид този филм е гледан две години при препълнен салон! Людмила Живкова отвори вратите на културата към света – международни театрални прегледи, международни писателски срещи, българският глас кънтеше на световните оперни сцени! Да си творец беше престижно, защото „омразната” соцдържава харчеше луди пари – за реставрация на селища!

Тогава бяха завършени реставрациите на Боженци, Жеравна, Стария град в Пловдив, Етъра… Сега това е невъзможно! Имахме над три хиляди киносалона – с хиляда повече от страната на киното – Франция, над две хиляди и петстотин библиотеки, стотици самодейни състави…

Тогава имах 6 хиляди лева, държавата ми даде още толкова и си направих апартамент в кооперация – сто квадрата, с гараж и тавански кабинет!
Шестте хилядарки от държавата трябваше да ги изплащам 25 години по 20 лева на месец – играчка, независимо какво работиш!

 Баща ми беше главен готвач на най-големия комбинат за телфери на Балканите – в Габрово, 7 хиляди души се хранеха на смени в огромния търбух на стола! А цените бяха: всички постни чорби – 6 стотинки, всички месни чорби – 10 стотинки, всички готвения стия с месо 25 стотинки…

Сами смятайте обикновените работници какво плащаха за храна! Почти 90 на сто от населението почиваше на смешни цени – картите бяха от 30 – до 50 лева, а в санаториумите – 20 лева за 20 дни! Зъболечението – задължително и безплатно! Големите фургони флуорографи обикаляха и най-малките селища за медицински прегледи! Това са само някои от по-едрите щрихи на най-силното българско десетилетие

Нико Николаее Ников

Големият български артист издъхна след дълго лечение 10 дни преди да навърши 77 години.
Ламбо издъхна след дълго лечение във ВМА. Данаилов бе приета там заради проблеми с белите дробове.  Преди време Ламбо претърпя операция на тазобедрена става, която счупи при подхлъзване. 

Страдаше и от паркинсон. Лекарите прецениха, че е разумно да го поставят в медикаментозна кома. Появи се информация, че той е излязъл от комата и е добре, но в последствие нещата са се усложнили.

Кой бе Стефан Данаилов?

Стефан Ламбов Данаилов, наричан още Ламбо, е български актьор с над 150 роли в киното, театъра и телевизията, заслужил артист (1975) и народен артист (1983), дългогодишен преподавател по актьорско майсторство за драматичен театър в НАТФИЗ, политик от БСП, министър на културата в правителството на Сергей Станишев от 17 август 2005 г. до 27 юли 2009 г., избиран за народен представител в XXXIX, XL, XLI, XLII, XLIII и XLIV народно събрание.

Произход и образование С президента Георги Първанов, Роженски фолклорен фестивал, 2006 Роден е на 9 декември 1942 г. в София. Мечтае да стане моряк в гражданския флот, защото морето винаги го е привличало, макар че няма „морска“ кръв. Майка му Евдокия Данаилова (1911 – 1963) е от Ловеч, а баща му полк. Ламби Данаилов (1905 – 1976) от Родопите, с. Райково, сега квартал на Смолян. Дядо му Васил Данаилов е деец на ВМОРО. Стефан има сестра – Росица Данаилова, също актриса, която е 9 години по-голяма от него. Личен живот Съпруга – Мария Димитрова Данаилова (1937, Горна Оряховица – 22.04.2014, София). Има син от актрисата Ирен Кривошиева – Владимир Данаилов (р. 27 юли 1986 г.). Има доведен син от брака си с Мария Данаилова – филмовият и телевизионен продуцент Росен Цанков. През ноември 2018 г. Данаилов разкрива, че е диагностициран с болестта на Паркинсон. На 10 октомври 2019 г. е приет във Военномедицинска академия поради насъбрала се вода в белите му дробове. Седмица по-късно Данаилов е поставен в изкуствена кома.

Той се събужда от комата на 17 октомври. Актьорска кариера Още като дете участва в игралния филм „Следите остават“ (1956). Докато е в казармата, смята да кандидатства история, но актьорът Иван Кондов, който тогава е съпруг на сестра му, го съветва да следва във ВИТИЗ „Кръстьо Сарафов“. През 1963 г. е приет в класа по актьорско майсторство на проф. Стефан Сърчаджиев. След неговата смърт Данаилов учи при Методи Андонов и проф. Анастас Михайлов. Завършва през 1967 г. и започва работа в Пловдивския театър „Н. О. Масалитинов“ (1967 – 1968). Работи в СИФ (1968 – 1973). Първите му роли в киното са във филмите „Понеделник сутрин“, „Морето“ и „С дъх на бадеми“. Популярността идва още след участието в ролята на Иван Загубански от филма „Първият куриер“, но избухва с невиждана сила, когато на телевизионния екран се появяват сериите от филма „На всеки километър“ (1969).

С ролята на майор Деянов го запомня масовата аудитория в България. В периода между първите и вторите серии се снима в „Князът“ и „Черните ангели“. За малко напуска театъра и се отдава изцяло на киното. Има участия в повече от 80 филма, множество награди от национални театрални и филмови фестивали. Има награда за най-добра мъжка роля в „Князът“ и „Черните ангели“ на Фестивала на българските филми, Варна през 1969 г. Определен е за най-популярния актьор в Чехословакия за 1976 г. През 1973 г. се връща отново на сцената, за да се присъедини към трупата на Театъра на народната армия, а от 1979 г. постъпва в Народния театър „Иван Вазов“. Продължава да се снима много в киното и телевизията. Стената на славата пред Театър 199 – пано с отпечатъци, послание и шарж на Стефан Данаилов. Играе и на сцената на Театър 199. На Стената на славата пред театъра има пано с отпечатъците му.

След ролята на майор Деянов младият актьор изпълнява много други запомнящи се роли. Познавайки измамната преходност на бързите успехи, като че ли сам търси компенсация в изпълнението на „по-различни персонажи“, изискващи истинско актьорско превъплъщение. Един от най-добрите си екранни образи създава във филма на Никола Корабов „Иван Кондарев“. От 1981 г., и почти до промените през 1989 г.,

Стефан Данаилов води изключително популярното тогава радиошоу „Звезди посред бял ден“.

Там той пародира Ален Делон като домакин, на когото гостуват известни звезди от цял свят. Програмата се излъчва всяка събота по програма „Христо Ботев“ на Българското радио (сега Българско национално радио)  След 10 ноември 1989 г. му се налага отново да се доказва и на сцената, и в киното. Премиерата на „Лоренцачо“ има шумен успех, а ролята в италианския сериал „Октопод“, го прави популярен и в чужбина.

Член е на Парламентарно-обществената комисия за телевизия и радио (1990). Със Сотир Майноловски и Николай Ишков основават фирма за продуцентска и импресарска дейност – „Олд старс“ ООД (1993). От 1994 г. е съосновател и вицепрезидент на фондация „Авансцена“, а от 1996 г. е президент на националния комитет на Международния институт за средиземноморски театър. От 1997 е член на Обществения съвет по проблемите на българския футбол. Член е на СБФД, като два мандата е негов главен секретар (1996 – 2004), член е също на САБ и на НСРТ (1997 – 1998). От 1988 г. Данаилов поема класовете по актьорско майсторство за драматичен театър на професор Гриша Островски във ВИТИЗ, където е доцент от 1996 г. и професор от 1999 г. Политическа кариера Стефан Данаилов е член на БКП от 1975 г. Секретар е на първичната партийна организация в Народния театър, както и член на Ленинския районен комитет на БКП.[10] Делегат е на 44-тия (2000)[11], 45-тия (април 2005)[12] и 46-тия (декември 2005)[13] конгрес на БСП. В периода 2005 – 2009 г. при управлението на коалиционно правителство на БСП, ДПС и НДСВ е министър на културата. На 13 септември 2011 г. е кандидат за вицепрезидент с кандидат за президент Ивайло Калфин от БСП./Блиц/

Бързият влак № 8610 по направление  Бургас - София , пристигащ по разписание в гара София 13:40 ч. престоява в гара Искър поради задимяване в локомотива теглещ  вклака.

Локомотивната бригада е реагирала своевременно и професионално. След като забелязват дим от двигателното отделение на локомотива машинистите са активирали противопожарната система и са използвали наличните пожарогасители.

Благодарение бързите действия на служителите обслужващи влака,ситуацията е овладяна бързо.

Вижте още:Залязлата мощ на БДЖ





Жертвите са баща и син, а екзекуторът им е 45-годишеният Йордан

Мъж от Пловдив уби съдружника си и баща му. Това научи БЛИЦ от разследващите. 45-годишният Йордан Т. е извършил убийството със законно притежаван пистолет „Макаров“.

Жертвите са Васил Б. на 32 години, който е бил съдружник на убиеца, и Христо Б. на 51 години, който е баща на Васил. Екзекуцията е станала на „Брезовско шосе“ днес. Йордан Т. е арестуван. Той не е криминално проявен. Изяснява се каква е причината за зверството./Блиц/

Била ли е братовчедката на Чърчил съветски шпионин? 
Докато Уинстън Чърчил е заклет противник на съветска Русия, братовчедка му Клеър Шеридан, точно обратното, е един от най-големите ѝ поддръжници. Във Великобритания това е непростимо. "Аз не съм болшевик. Но се опитвам да разбера духа на комунизма и той ме интригува неимоверно", пише братовчедката на Уинстън Чърчил, Клеър Шеридан, в дневника си, публикуван под заглавието "Руски портрети", по време на пътешествие до съветска Русия през 1920 година. 

Британската контраразузнавателна агенция МИ5 обаче не е толкова сигурна. Според тях роднината на един от най-влиятелните хора във Великобритания е болшевишки шпионин.

Фактът, че е братовчедка на министъра на войната Уинстън Чърчил, не е единствената заслуга на Клеър Шеридан. Тя е и известен скулптор. Именно работата ѝ я отвежда в съветска Русия. След като се среща с представители на съветска търговска делегация в Лондон през 1920 г., Клеър признава, че цял живот е била влюбена в руската литература, музика, танцово и художествено изкуство; веднага я канят да посети Русия. По онова време обаче това е много трудно начинание за британски поданик. Намесата на Антантата в Русия току що е приключила, а в Крим (крепостта на белогвардейците) все още има британски войници. Нещо повече – самата Британия, въпреки че води търговски преговори, не бърза да признае официално съветска Русия. На посещението на страната на болшевиките се гледа като на пълна лудост, но Шеридан не се интересува от общественото мнение. През Стокхолм и Талин "тази моя луда братовчедка" (както се изразява Чърчил) тръгва към Москва.

В Русия Клеър е посрещната като почетен гост. Тя прекарва два месеца в Кремъл, разхожда се из улиците на Москва, ходи на театър, наблюдава как живеят обикновените хора и се диви на видяното: "Защо съм толкова щастлива тук, откъсната от всичко, към което принадлежа? Какво в тази страна винаги е омагьосвало всички?". "Защо тези хора, които са по-слабо образовани, са толкова по-културни от нас? Галериите в Лондон са празни. В Британския музей можеш да срещнеш тук-таме някой случаен германски студент. Тук галериите и музеите са пълни с работници. В Лондон се изнасят представления и пиеси с унижаваща посредственост, на които образованите класи се наслаждават и аплодират. Тук масите се стичат, за да гледат Шекспир", пише тя в дневника си.

Клеър говори много с московчани, снима и си води бележки:

"Сега за първи път се чувствам морално и ментално свободна... Обичам това място и всички хора тук. Обичам хората, които срещнах, и хората, които ме подминават на улицата. Обичам атмосферата, натежала от меланхолия, саможертва и трагедия. Вдъхновена съм от тази Нация, пречистена с Огън. Възхищавам се на достойнството на страданието им и куража на вярата им".

Въпреки това тя не забравя защо е дошла в съветската столица.

Сред скулптурите на Шеридан, изобразяващи болшевишките лидери, се открояват Зиновиев, Каменев, Дзержински, Троцки и, разбира се, Ленин. Тя дори успява да си поговори насаме с "лидера на руската революция". Владимир Ленин шеговито я укорява, че е роднина на "мъжа, зад когото стои цялата мощ на капиталистите". В отговор Клеър отбелязва, че другият ѝ братовчед е член на лявата ирландска партия "Шин Фейн". През смях Ленин отговаря: "Когато се съберете вие тримата, сигурно е доста весело".

У дома във Великобритания Клеър е посрещната със студенина, граничеща с враждебност.

 Тя на практика се превръща в персона нон грата във висшето общество и дори Чърчил отказва да общува с нея, поне временно. Въпреки твърденията на Шеридан, че тя изобщо не се интересува от политика, британците са разгневени от безпрецедентното ѝ пътуване, приятелството ѝ с болшевиките и подкрепата ѝ към Русия. МИ5 следи отблизо братовчедката на британския министър на войната. Агенцията не може да подмине двусмислените забележки на Клеър за Русия и руснаците: "Бих искала да живея сред тях вечно или да работят за тях отвън. Да работя и да се боря за Мира, който ще излекува раните им".

На фона на силния обществен натиск Шеридан е принудена да напусне Великобритания. 

Тя тръгва на невероятно околосветско пътешествие, през което завързва любовна афера с Чарли Чаплин в САЩ, среща се с Мусолини в Швейцария и слуша речите на младия Хитлер в Германия. Където и да ходи, агентите на МИ5 я следват по петите. През 1925 г. агентите разбират, че Шеридан е разкрила подробности от неин разговор с Чърчил (по онова време канцлер на хазната) за външната политика с редактора на The Daily Herald Норман Юър, за когото се смята, че е съветски агент. Малко след това, според МИ5, финансовото състояние на Шеридан бързо се подобрява, което е доста подозрително. След десетилетие на проблеми с парите, тя заминава за Алжир, след като изплаща всичките си дългове. Британското разузнаване подозира, че пръст в това има Русия.

"С оглед на фактите относно финансовото ѝ състояние (ние) силно вярваме, че Клеър получава пари от руснаците, и че е изпратена в Северна Африка, за да се запознае с местната ситуация и да работи или като докладващ агент, или като куриер", се посочва в доклад на МИ5. МИ5 многократно споделя съмненията си за Шеридан с Чърчил, но той винаги ги пренебрегва. Нещо повече – на фона на разгара на Втората световна война Клеър и Уинстън най-накрая изглаждат разногласията си и забравят за миналото. Клеър Шеридан умира през 1970 г. на 84-годишна възраст. Срещу нея никога не са водени дела.


От чушкопека до чугунените радиатори, вижте кои вещи в домовете ни са съхранили духа на отминалото време

Години след демократичните промени все още в домовете ни има вещи, които рядко използваме, както и сгради, чиято външност напомнят за духа на онова време, съобщава socbg.com. Ето кои са 10-те неща, които най-често ни връщат в миналото. С тях ни най-малко не целим да възбуждаме носталгия към комунизма, а просто да си припомним какво от онова време все още използваме.

1. Чушкопекът

 Първият чушкопек е произведен в частен гараж във Велико Търново от инж. Николай Пиперков. Той може да се използва за печене още на картофи, патладжани и каквото ни скимне. Уредът е бил един от най-ценните в миналото, като е изкупуван от щандовете буквално за минути. Прототипът на чушкопека – една от основните емблеми на тоталитаризма, е създаден през 1974 г. При нормални условия, печенето на чушките отнема не повече от 5 минути. Заради огромното търсене на чушкопеци в страната и чужбина тогавашната власт легализирала уреда, който преди това се е произвеждал нелегално във Велико Търново.

2.Термометрите с живак 

Почти няма семейство в България, което да не съхранява като реликва поне един живачен термометър за измерване на телесната температура. И когато новите термометри без живак, отговарящи на стандартите за безопасност на Европейския съюз сдадат багажа или изчезнат измежду възглавници, матраци и одеяла, термометърът с надпис „Сделано в СССР“ спасява положението. Живачните термометри обаче не са съвсем безопасни, именно заради това са забранени. Проблемът възниква, когато се счупят и изпаренията от живака се вдишат. Но от един път нищо няма да ви стане. Форумите са пълни с обяви за живачни термометри, които се продават и скъпо, поради причината, че хората вярват, че мерят по-точно от електронните термометри.

3. Чугунените радиатори 

Днес радиаторите за отопление се правят предимно от алуминий и съдържащи алуминий сплави. Но най-разпространените отоплителни уреди по време на „соца“-а, особено в неговите първи години, бяха тежките чугунени радиатори.Освен че са по-тежки, чугунените радиатори оскъпяват отоплението в дома, те се нагряват по-бавно и по-бавно изстиват. Въпреки всичко обаче, все още много домакинства ги предпочитат поради факта, че са практически „вечни“ и издържат повече от 50 години. Съвременните алуминиеви радиатори обикновено имат гаранция от около 10 години.

4. Панелните блокове 

През комунизма масово се строят панелки, тъй като отделните едри панели просто се сглобяват чрез заварки и процесът е бърз. Наличието на сериозна жилищна криза тогава налага бързото построяване на цели панелни жилищни комплекси, особено в столицата София и големите градове като Пловдив, Варна, Бургас, Плевен, Русе и Стара Загора. Днес в панелни жилища в България живеят близо 2 милиона души. Почти всички тези сгради са характерни с ниската си енергийна ефективност, което прави разходите за отопление доста по-големи за обитателите им, отколкото биха могли да бъдат в тухлена сграда. Макар да сме свикнали толкова много с гледката на едропанелното строителство в нашите градове, което от поне 20 години не се прилага изобщо, то без съмнение е най-яркият архитектурен символ на така наречения „соц“.

5. Съветските хладилници 

Съветските хладилници от едно време, макар и да са неикономични и шумни, все още се използват от много домакинства. Ако влезете в жилище на възрастно семейство – без значение в голямо или в малко населено място – голяма е вероятността да видите такъв уред. Причината тези хладилници да са толкова издръжливи е, че поддръжката им е лесна и са правени така, че  да работят максимално дълго време.

6. Печките – „чудо“ 

И до днес в много български домове, особено в малките градове и селските райони, печката тип „чудо“ се използва за отопление. В миналото това е била най-разпространената печка за огрев чрез дърва и въглища. Недостатъците са като при всяка печка – огънят понякога се пали трудно, а в помещението макар и малко, на моменти винаги има пушек.

7. Електрическа възглавница 

И днес се продават електрически възглавници. Но почти няма домакинство в страната, което да няма такъв престижен електроуред от времето преди 1989 г. При болки в корема, кръста и врата, електрическата възглавница е незаменима. Внимавайте обаче да няма някой оголен кабел, за да не ви хване ток. Изобщо с всеки стар електроуред човек е добре да внимава извънредно много.

 8. Лимоновите резенки 

Десертът-връх на социалистическата кулинария са лимоновите резенки. Ако никога не сте яли лимонови резенки, може да ги опитате и днес, има ги във всеки супермаркет. Лимоновите резенки са прекрасен вариант за подарък на дядо и баба за рождения ден.

9. Табелите „Образцов дом“

 Табелите „Образцов дом“, останали от времето преди 1989 г., все още може да се забележат на фасадите на много къщи и или окачени на дворните порти. Макар и те на практика да не означават нищо днес, в миналото са били символ на престиж, защото са били поставяни само на наистина добре поддържани за времето си къщи. Някои ги използват и като майтапчийско украшение.

10. Холните секции

 Масивните холни секции със скучен дизайн също са част от символите на „соц“-а, които често забелязваме и днес в много български домове, макар и тази епоха да я няма отдавна. Липсата на стоки е принуждавала хората да съхраняват всякакви предмети, често и абсолютно ненужни. Затова тези секции за съхранение са били неизменна част от всеки хол./Блиц/




30 години след падането на комунизма малък процент хора в бившия източен блок съжаляват за паметните политически, социални и икономически промени, но в същото време малцина са удовлетворени от нещата днес и много се безпокоят за бъдещето. Това пише британското издание "Гардиън", цитирано от Нюз бг, позовавайки се на социологическо проучване на Pew Research Center в 17 държави, включително 14 страни членки на ЕС.

От сондажа става ясно, че повечето хора в Централна и Източна Европа като цяло приемат демокрацията и пазарната икономика. До 85% от хората одобряват промените в Полша, Източна Германия и Чехия, но по-малко от 55% в България, Украйна и Русия.


Авторите на изследването отбелязват, че това най-общо отразява различните възприятия как индивидуалните държави са се развивали от събитията през 1989-1991 г., когато вълна от оптимизъм залива Европа, довело до падане на стени и режими и отваряне на обществата и пазарите. Повечето поляци, чехи и литовци и повече от 40% от унгарците и словаците смятат, че повечето хора в държавите им са по-добре в сравнение преди 30 г.  В Русия, Украйна и България повече от половината са на мнение, че сега нещата за повечето хора са по-лоши в сравнение с комунистическата ера.

Запитани какво смятат за развитието на страните им, държавите от Централна и Източна Европа са най-положителни за образованието (65%), жизнения стандарт (61 на сто) и националната гордост (58%). Те са по-малко щастливи относно закона и реда (44%) и семейните ценности (41 на сто). 53% са на мнение, че здравеопазването е по-лошо сега в сравнение с комунизма. Но във всичките бивши комунистически държави хората "като цяло са песимистични относно функционирането на политическата система и за конкретни икономически въпроси като работните места и неравенството".

Когато стане въпрос за бъдещите икономически перспективи, държавите от бившия източен блок са по-големи оптимисти от Запада:

Около 60% от украинците, поляците и литовците смятат, че децата им ще бъдат по-добре в сравнение с родителите им. По-малко от 25% смятат това в Гърция, Испания, Италия, Великобритания и Франция. В Полша, Литва и България е най-висок процентът на хората, които гледат положително на ЕС, като в първите две държави е над 80%. Изследването също разкрива голямо разделение между Изтока и Запада по отношение на социалните въпроси. Западът е с далеч по-прогресивни възгледи: 94% от шведите и 89% от испанците вярват, че хомосексуализмът трябва да бъде приет от обществото в сравнение с 28% в Литва и 14% в Украйна. В проучването от май до август тази година са участвали 18 979 души./Блиц/




Споровете за и против социализма са превзели Фейсбук и от вчера са сред най-коментираните теми. 

Едната страна казва: при социализма беше добре, цените бяха ниски, хората ходеха на почивка, имаше прилични пенсии, безплатно здравеопазване и т. н. Другата отговаря: 

Тогава страната е била затвор, ДС, лагери, оградена с телени мрежи, сега хората са свободни и ходят на почивка в Гърция, пътуват по цял свят, не чакат 15 години ред за кола и т. н. Сигурно трябва да минат десетилетия, докато бъде оценен обективно 40-годишният период на социиализъм в България. Но носталгията по соца не е само политически сблъсък. Рекламите на хранителни продукти отчетоха този феномен. Рекламата на кремвирши „Оооо, Пепи…“ се базира на убеждението, че тогава колбасите са били истински, от месо, а сега са боклуци. В рекламата се вижда щанд от социализма, отрупан с колбаси. Това е идеализация. При социализма щандовете за колбаси бяха полупразни, с изложени само 2-3 вида, а не отрупани с луканки и салами.

Хубавите луканки и салами бяха дефицитни и скъпи, изобилие предлагаха само отделни ведомствени барчета и представителни магазини. Който припомня ниските цени на социализма, трябва да признае, че те бяха изкуствени, нереални, непазарни. Това създаваше дефицити и напрежение в икономиката, което логично завърши с рухването на системата. Тя не беше съборена от злодея Горбачов, както си представят някои носталгици от онова време. Тя фактически фалира, изгуби конкуренцията със Запада, за да завърши закономерно с разпадане. Ако някой иска да сравни материално двете системи, може да сравни създаденото в разделена Германия – ГДР и ФРГ.

Тази техническа нация при социализма роди коли като „Трабант“ и „Вартбург“, а при другата система – Фолксваген“ и „Опел“ (мерцедесите и беемветата да не ги споменаваме). ФРГ стана световен икономически лидер и изнасяше лекарства, химикали, техника, бира и т. н. ГДР се самозадоволяваше, поддържаше с усилия стандарта на живот, макар да беше т. нар. витрина на социализма. Тази борба между двете системи роди вица в България, че капитализмът бил като мушмула – колкото повече загнива, толкова по-вкусен става.

Разобличителите на социализма от онова време, които са видели малко от него, стигат до абсурдни твърдения – че тогава не е имало култура, всичко е било идеологическо, всички са били дегенерати и пияници, страхливци и сервилни слагачи на властта и т. н. Ако не бил паднал социализма, сега нямало да имаме интернет, твърдят някои. Това са фантасмагории – западните технологии и техника проникваха и тогава, през Желязната завеса. Социализмът в България рухна също отвътре. Падането на Живков, с негласна подкрепа отвън, само логично ознаменува края му. Сега малцина знаят какво е „Кореком“ и ролята му в българския живот тогава.

Това бяха т. нар. валутни магазини, със западни стоки.  „Кореком“ беше като витрината на Запада, безпощадното, разрушително сравнение на западните стоки с местните. На българския пазар например нямаше кафе, понякога месеци наред. После се появяваше виетнамско. Боклук. След това изчезваше и на негово място се появяваше полски заместител, от цикория. Или печена леблебия, ръж. После току се появи кубинско или анголско кафе. А в „Кореком“ имаше поне 2-3 вида ароматно, с лъскави опаковки. Сега някои пишат, че стоките в „Кореком“ били недостъпни, хората били бедни, не можели да пазаруват там. Глупости. Това бяха най-достъпните магазини, с огромни обороти. От края на 70-те и през 80-те години там можеше да купува всеки с чужда валута. Чуждата валута беше предимно долари, марките се преизчиславаха в цени в долари. Доларът беше с официален курс 0,98 ст., но на черния пазар за 15 години курсът му се промени от 2 лв. до 3,50 лв. Чак като падна комунизмът скочи рязко до 6-7 лв.

Преди края на 70-те в „Кореком“ пазаруваха само чужденците, също и българи, които са работили за валута в Либия, Алжир и на Запад, по корабите, международния транспорт. Но всеки можеше да намери един арабски студент и да си купи чрез него магнетофон или телевизор. Защото на българския пазар се продаваха 60-килограмови руски цветни телевизори „Електрон“, а в „Кореком“ – „Сони“. На пазара се продаваха т. нар. полски „Грундиг“, имитация на германската марка, а в „Кореком“ – оригиналът или японските „Акаи“, „Пайниър“ и т. н. Имаше изобилие от марки. Българите от средна ръка нагоре живееха заобиколени от японска електроника от „Кореком“.

А средната класа беше доста по-широка от сега. Всички ходеха с дънки, беше дори въпрос на мода и престиж – корекомско. Дънките в „Кореком“ бяха по 8-10 долара, а работещите по чужбина мъкнеха и оттам. Иначе по магазините – дънки „Рила“ и дефицит… Към края на комунизма минималната заплата достигна 120 лева, а заплатата на млад специалист – 155 лв., в някои случаи 165 лв. Заплатите в средната класа, чиновници, служители се въртяха около 300-350 лв. през 80-те години. Заплати от 500 лв. и нагоре се смятаха за „директорски“. Заплатите под 200 лв. не стигаха, цените през 80-те на хранителни продукти баха сравнително високи. Дву-тристаен апартамент в София (цените бяха почти приравнени с другите големи градове) струваше 8-10 хил. лева в края на 70-те, 12-13 хил. в края на 80-те. Тогава един апартамент се равняваше на 50-60 средни заплати. Сега струва между 100 и 200 средни заплати. Кредитите тогава бяха леснодостъпни, изплащаха се също толкова лесно. Но се чакаше ред да купиш жилище, записваш се, проверяват те комисии, класират те по категории, по различни системи, с лихвоточки. Мнозина се уреждаха с връзки.

За номенклатурата бяха избраните жилищни райони и блокове. Масово явление беше в един апартамент да живеят по 2-3 поколения – баба и дядо, син и дъщеря, внуци. Имаше пенсии и по 250 лв., добри при онези цени. Но и тогава имаше бедност. Сега има стачки за учителските заплати – традицията да унижават учителите започва именно от соца. Те, заедно с университетските преподаватели, бяха от най-бедните прослойки. Военни и милиционери взимаха повече от тях. И досега е така. Нещо неизтребимо има в отношението към образованието, независимо от смяната на правителства и концепции. Но при соца преподавателите със сигурност не бяха унижавани толкова и поради по-ниските разходи за живот, ако питаш старите учители, ще ти кажат, че са живели по-добре. Ясно и просто го каза пред мен един 80-годишен дядо в троянско село, в средата на 90-те години – „Половината ми живот е минал преди 9 септември, половината – след 9 септември.

Втората половина беше по-добра“. Човекът цял живот е живял на село, не е бил партиен член, дори е бил репресиран в някакъв период през 50-те. Но така дели и оценява живота си. А след 10 ноември отвратените от соцализма, започнаха да идеализират живота в България преди 9 септември. Тя била Швейцария на Балканите и пр. Отново погрешна представа. Била е бедна, бедна държавица, в която мъжете от предимно селското население, са обували за пръв път обувки, когато са отивали в казармата. Дотогава са ходели с папуци от свинска кожа. Затова така оценява живота си дядото…  Ето и малко цени от социализма: Истински ниски, за които най-много жали средният българин, бяха цените на тока, водата и парното. На село плащаха по 80-90 ст. ток на месец, също толкова и за вода (поливаха градината от чешмата)… Затова не е чудно как селяни през 70-те са живели с по 30-60 лв. пенсия. Тя (както и сега) е отивала основно за олио, захар, такива неща. Другото си го гледат сами – домати, чушки, кокошки, козичка…

Парното в градовете рядко превишаваше 20 лева на месец за среден апартамент. Сега цените в София са непосилни, почти една трета от софиянци не плащат парно с години, държавата замазва положението като натрупва загуби в Топлофикация и дълговете й към Булгаргаз. Енергията не се плащаше по реални цени. Токът на месец в един апартамент беше 3-5 лв., ако не се топлиш с радиатор.Там, където нямаше парно, много на мода бяха акумулиращите електрически печки – по 5-6 киловата. Никой не използва сега такива разточителни печки за отопление. За коли е ставало дума неведнъж при безкрайните сравнения тогава и сега. Тогава се записваш на ред, плащаш 1500 лв. в ДСК и чакаш – за „Лада” – от 13-14 до 17 години. За „Москвич” и „Трабант” – от 2 до 5-6 години (разликите в годините се дължаха на разпределение по окръзи и др.). Нова „Лада 1300“ струваше 6100 лв., „Лада 1500“ – 7300 лв., но поради дефицита на втора ръка двата модела струваха 8-10 хил. лева. Като се роди дете или като влезе в техникума, дядото, родителите му правят вноска за кола. До сватбата може да му излезе редът. Вносът на коли на практика беше забранен от живковия режим още от 70-те години – с 200% мито върху цената на колата като нова – независимо на колко е години.

И същевременно тогавашното Управление за безопасност и охрана доставяше на семейството на Живков и на висшата номенклатура вносни западни автомобили. Сега в София има регистрирани 1,1 млн. автомобила, някои семейства имат по 2-3, повечето втора ръка, разбира се. Сега много се говори, че цените на бензина при соца били стотинки. Не е точно. Има периоди, в които са били много евтини. Но Брежнев позатвори кранчето в началото на 80-те години, после Горбачов го врътна съвсем. Още към 1985 г. бензинът поскъпна до 78 ст. литъра за обикновения, а за супер А96 – 98 ст. Един резервоар на Лада 1300 – 40 лева, една трета минимална заплата, горе-долу както е и сега. Дизелът беше по-евтин, но нямаше дизелови коли.  Само тираджии, работещи в Либия и дипломати, ако си бяха купили чрез „Кореком” „Пежо”-дизел или „Мерцедес”, се радваха на комунистическите цени. Нафтата за отопление беше 15 ст. литъра, около 3 пъти по-евтина от бензиностанциите. Имаше бензини за държавни коли, оцветени с различен цвят, за да се предотвратят кражбите. България произвеждаше нафтови отоплителни печки. Истинско разхищение – нафта за отопление. Те имаха регулатор с въртящо се копче от 1 до 6. Оттогава е лафът „Всичко на 6”.

Никой не санираше, не търсеше енергийна ефективност. Първа атомна в Козлодуй бумти до пръсване, печките – на 6, а от некачествената дограма подухва. И дойде моментът всичко да се плаща… Сега, който е свикнал да плаща по няколко лева за отопление, иска пак държавата да поеме дълговете на топлофикация, да държи ниски цени… При соца много ценени бяха професии като бензинджия, барман (тогава имаше лаф – за да станеш барман, трябват връзки с Политбюро), които изкарваха пари с разни финтове. Водопроводчици, автомонтьори – това бяха галениците на социализма. Поради особеностите на тодорживковия режим тук, за разлика от други соцстрани, не се разрешаваше и най-малката частна инициатива. Нямаше частни сервизи. Всички бяха на държавна работа, а отделно взимаха в брой на ръка. Склададжиите (за някои видове дефицитни стоки) бяха също много престижна длъжност.

Плащаш си хладилника в магазина, а отиваш с кола да го вземеш от склад край София. Ако се уредиш с връзки. За заплатите в Политбюро (командният орган на държавата) и на министрите се носеха слухове, никой не ги знаеше. Но се оказа, че са към 1000-1500 лв. Но имаше система за привилегии за висшата номеклатура. Специално снабдяване, специален внос. В края на 80-те Живков вече внасяше с парите от заеми от чужбина основни храни като боб, лук, картофи, защото след многото реформи селското стопанство го закъса. Приключението завърши с 12 млрд. долара външен дълг. Едни си спомнят соца с умиление за младостта си, други с безгрижието – живеехме като под похлупак, еднакво бедни, но минимално осигурени. Мнозинството с радост посрещнаха падането на Живков и комунизма, за да се разочароват след няколко години. Но още в началото на 90-те мнозина се разбягаха по света, след като паднаха изходните визи и телените мрежи по границата. За двайсет години около 2 млн. българи заминаха за чужбина, като емигранти или временни гастарбайтери. Да търсят по-добър живот от българските условия. Но какво се случи след 10 ноември, та прогони толкова хора?

Всички се надяваха да стане по-добре, някои наивно очакваха, че като падне режимът, тук ще стане като в Западна Европа. Не би. И досега смятат, че някой е виновен за това – комунистите, ДС, богаташите откраднали парите и т. н. Проблемът е културен. Въпрос на интелигентност и манталитет. България, за да има висок стандарт на живот, трябва да произвежда и продава нещо на света. И какво направи тя в условията на свобода и демокрация? Закриваше едно след друго производства, вместо да ги приватизира и развива, да им търси пазари.

Закри машиностроенето, компютърното производство (България е била лидер в Източна Европа), програмистите и компютърните спецове се разбягаха в чужбина. България не можа да продаде например завода си за автомобилни гуми на някой световен производител, както направиха всички източноевропейски страни. И сега внася годишно към 12 млн. гуми. Заводът във Видин е закрит, както и няколкото големи завода край него. Градът е обезлюден, хората са се разбягали. Това се случи в множество малки и големи градове. Някои погрешно си мислят, че това, което се е случило е по плана „Ран – Ът“. Малцина май са го чели. Там например пише как да се съхранят специалистите в електрониката, в машиностроенето, да се търсят пазари, за да не се закрива производството. И т. н. Нищо от този план не е изпълнено. Освен приватизацията, но калпаво и бавно, със закъснение. Декомунизаторите ликвидираха селското стопанство. Буквално, чрез ликвидационни съвети. Решиха да връщат земя в реални граници. Това върна земеделието от 30-те години, на дребните собственици на по 5-6, до десетина ниви. Но сега те отидоха в ръцете на множество наследници, които нямат намерение да се връщат на село. Никоя източноевропейска страна не направи такава глупава земеделска реформа. Сега България е вносител на всички онези плодове и зеленчуци, които е изнасяла. В края на комунизма имаше 10,5-11 млн. овце, България изнасяше агнешко на 3 континента. Сега има 1,5 млн. овце, има внос на агнешко и от Нова Зеландия.

И ако припомниш тези факти за ликвидацията, някои запалянковци по споровете „преди и сега“ веднага ще те нарекат „комунист“, който иска ТКЗС-та. И за това е писано в плана „Ран –Ът“ – че възстановяването на собствеността върху земята може да създаде проблем, тя е била на дребни собственици, а модерното земеделие е уедрено. В плана предлагат различни варианти на реформи на собствеността, като предупреждават, че споровете ще спрат производството, а това е пагубно. Никой не е чул съветите. Ликвидираха. Закриха и разрушиха напоителни системи, трайни насаждения, ферми, стопанства, над половин милион работни места и т. н. Сега селата са обезлюдени и опустяват, ниви и пасища обрастват с храсти и бурени. За да достигне животът в България европейски стандарт, страната трябва да започне да произвежда и продава нещо на света. Само с туризъм не става. Нито с яростни критики на миналото при социализма.

Източник: biographbg.wordpress.com

Историята на вкусния млечен шоколад у нас е повече от любопитна. 

Един уволнен от княз Фердинанд български полковник – Велизар Пеев, прави първата фабрика за шоколад в София, която след време е пренесена в Своге.

Пеев е роден през 1859 г. в Чирпан, учи Военно училище в София и Военна академия в Санкт Петербург. Канят го да остане на работа в руската армия, но той предпочита де се върне у нас. Оглавява Шуменския гарнизон. През 1884 г. е командирован в Тула, за да се усъвършенства в оръжейното дело. Връща се в родината по спешност – започнала е Сръбско-българската война и той се бие в защитата на Видинския край. Точно на Коледа 1885 г. отново е пратен в оръжейните заводи в Тула, за да достави оръжие. След 5 години министър-председателят Константин Стоилов го командирова в австрийския град Щайер, за да оцени и приеме манлихеровите пушки за българската армия. Пред младия полковник се открива блестяща военна кариера – става началник на софийския арсенал, а по-късно – командир на Първи артилерийски полк в Севлиево.

Княз Фердинанд несправедливо обидил Велизар Пеев На един тържествен парад княз Фердинанд отправя обидна забележка към полка и командира му. Велизар Пеев не е от мълчаливите. Възразява директно в очите на монарха: „Ваше величество, не забравяйте, че разговаряте с български офицер!“. Князът сумти, гневи се и не след дълго праща младия полковник в запаса. Велизар Пеев е на 38 години, когато остава без работа. Трябва да си храни семейството. Решава да използва уменията си по фортификация, придобити във Военната академия в Петербург. Става предприемач на строящата се по онова време южнобългарска паралелна линия от селата Герен, Пловдивско, до днешното Опълченец, Старозагорско. След като проектът е спрян, започва да прави мостове и пътища. В строителния бизнес обаче не му потръгва. Тогава сменя категорично професията си. На столичната ул. „Ломска“ 14 отваря пекарна, където освен луксозни хлебчета,започва да произвежда бисквити, локум и вафли До това време на пазара на сладкиши доминират бозата, салепът, баклавата, шекерът и бялото сладко с вода. Заради локума, вафлите и бисквитите Велизар Пеев често пътува из Европа – запознава се с рецепти, технологии и оборудване. Така попада и във фабрики за шоколад. И решава, че именно това производство може да се превърне в доходен бизнес в България. През 1900 г. напуска пекарната в София и се цани за работник в шоколадовата фабрика „Сави Жан Жан“ в Париж. Целта му е да изучи занаята. На следващата година се връща у нас с намерението да построи шоколадова фабрика. Тръгва по банките с молба да му отпуснат кредит, а банкерите го гледат с насмешка. Но упоритият предприемач все пак получава някакъв кредит, зарязва малката пекарна и прави фабрика на кръстовището на днешните улици „Екзарх Йосиф“ и „Вашингтон“. Тя е открита на 7 ноември 1901 г. Срещу прилично заплащане кани от Париж майстор от фабриката „Сави Жан Жан“.

Първите шоколадови изделия на Велизар Пеев всяват смут сред обикновените хора. Фабрикантът получава писмо от провинциален учител, който го пита как трябва да консумира шоколада – с лъскавата хартийка или без нея. Селски свещеник го моли в писмо: „Ако шоколадът е течност, пратете ни една бутилка, та да го опитаме“. С много усилия Велизар Пеев успява да развие и наложи бизнеса си. На него принадлежи новаторската за времето маркетингова идея да пусне на пазара малки шоколадчета, във всяко от които е вложил знамена на различни държави. И обявил във вестниците: „Който събере цялата колекция, печели 1 килограм чист шоколад!“. Започва да изпълнява и специални поръчки. Една от тях е бонбониера в луксозна дървена кутия, наречена „Царска“. И несправедливо обиденият от княз Фердинанд офицер става доставчик на шоколадови бонбони за Двореца!

Така са изглеждали производствените площи преди три десетилетия

Велизар Пеев открива два представителни магазина – единият до Централни хали, а другият – до „Юнион клуб“. Построява си разкошна къща с огромен салон за гости срещу днешния стадион „Васил Левски“. През 1936-а  в нея е гостувал и легендарният бас Фьодор Шаляпин. През 1922 г. София вече се оказва тясна за нарастващото шоколадово производство. Пеев купува в Своге малка фабрика за преработка на захар и прилежащия към нея двор. Там прави модерно предприятие. След две години го превръща в семейно акционерно дружество, в което влизат двамата му сина – Велизар и Боян, и трите му дъщери – Евгения, Луиза и Маня. Велизар Пеев, подобно на баща си, е завършил Военната академия в Санкт Петербург и командва българския флот в пристанището на Дедеагач, днес Александруполис. Като поема управлението на семейния бизнес, той построява и цехове за карбамид, нишесте и глюкоза. Избиран е за председател на Съюза на индустриалците и на Българската стопанска камара. И третият Велизар, внукът, навлиза в семейния бизнес. Той завършва машинно инженерство в Дрезден и става производствен директор. Едва 26-годишен, го сварва национализацията. Настъпва обрат в семейния бизнес и в живота на фамилията. Годината е 1947-а. Фабриката е преименувана на „Република“. Пееви са изгонени без право на обезщетение.

Кутиите с бонбони на фабриката преди 9 септември 1944 г. са ефектни и красиви 

Редят се с купони по опашки, за да си купят елементарни хранителни продукти, но не губят присъствие на духа. Изграденото от тях остава непроменено. До 1989 г. фабриката в Своге работи с машините, купени през 1924 г. Историята има любопитно продължение в годините на демокрацията. Братът на третия Велизар Пеев, Александър, емигрира в Канада. След 1992 г. той започва кореспонденция с швейцарска компания с идеята да я привлече за съдружник. В края на краищата швейцарците купуват фабриката, а за сделката Александър идва в Своге от далечния канадски град Сарния. Дълбоко развълнуван, той разпознава много от работниците, които при емигрирането му са били още деца.

Източник: в. Труд


Една от най-големите мистерии в българската история е къде се намират костите на Апостола на Свободата Васил Левски 
И до днес продължават в нас да кънтят думите на Апостола на Свободата Васил Левски: „Ако ме обесят, поне гробът ми ще остане в България и всякой ще го знае”. Но така ли е наистина? Знае ли се къде е лежат костите на Дякона?

Приживе незрящата пророчица леля Ванга е заявила, че намерят ли се костите на Апостола, България „ке тръгне нагоре в развитието си”. Още в средата на миналия век е имало хипотеза, че предсказанието на великата пророчица ще се сбъдне. Но уви…

През 1956 г. са стартирали грандиозни строежи в центъра на столицата. Тогава е разкрита и древната църква „Света Петка Самарджийска”, която е датирана от ХІ век, а под нея лежи още по-антична римска гробница от ІV век.



Комунистите са искали да разрушат храма, но за щастие на всички, това не е станало. В този момент до олтара в църквата е открит тайнствен гроб, който носи името № 95. В него са открити човешки останки, които лежали в близост и на едно ниво с основата на олтарния камък. Костите били заснети, а после пренесени и в Националния археологически музей.

Веднага се появили теории, според които тези останки принадлежали на Апостола на свободата Васил Левски. Днес истината може да излезе лесно на яве, само след ДНК анализ или антропологичен анализ на скелета, пише Новини.бг. Учените твърдят, че при обесване се получават травми в областта на гръбначния стълб, което би бил сигурен признак за идентифицирането на останките.

Но въпросът чий е бил скелетът и къде се намира той, днес все още остава без отговор. Някои си припомнят пророчеството на Ванга, че намерят ли се костите на Левски, страната ще бележи подем в развитието си. Поддръжниците на тази теза посочват, че по това време страната ни наистина се е развивала с бързи темпове при условия на урбанизация и индустриализация.

Друга версия посочва, че гробът, който е доверила леля Ванга на свой приятел, се намира в църквата „Свети Николай Чудотворец” в столицата. Според историци, в София има няколко храма, в които е възможно да е бил погребан Апостолът, но само един е в близост до мястото, където е била бесилката и е функционирал по време на турското робство. Това е параклисът „Свети Николай“ на ул. „Цар Калоян“.

Според тази теория, свещеникът, който е служил там, се е погрижил за тялото на Дякона. В деня на обесването му той е погребал тялото на Васил Левски, с кръст в ръцете, под стълбището, което е водело към самия храм. Църквата е била вкопана в земята, тъй като такива са били изискванията на османските власти да не се стоят високи църкви./Брадва.бг/

Най-известната българска гадателка прави изненадващото откровение, че сме деца на извънземни, пред съседски младеж, който по онова време тъкно навършва пълнолетие.


Това е Петър Баков, който след време пише книга за пророчицата. От нея научаваме, че Ванга избира юношата за невероятните си разказ, като го заклева да ги публикува не по-рано от 10 години след нейната кончина. Така в началото на новия век Баков оповестява версиите на Ванга за митични същества, създали човека, за периодичното им идване на Земята, за любовта, с която са изпълнени към земните хора, но и за строгостта им, довела до потъването на Атлантида– пише в. „Уикенд“.

Човечеството е създадено на Земята по заповед на водата към извънземните. Водата е свещената програма на Силата – смята Ванга.
През 1975 г. Ванга казва: „Аз като отида при звездите завинаги, някъде към края на века, и нема да минат 20-30 години от мойта кончина и Те пак ще кацнат ето тук така, на Рупите. Насред Рупите. Може и да е десетина години по-късно – те си решават. Не са ни забравили, да знаеш, деца сме им?“ – споделила пророчицата пред Баков.

Известният ясновидец Георги Петков разгада няколко от пророчествата на Слава Севрюкова. Гадателят потвърди пророчеството, което тя направи в края на 90-те години. Тогава гадателката предрече, че страната ни ще бъде спасена от жена. По пътя си тя ще срещне подкрепа от мъж, който в момента е на 37 години. Младият господин ще изиграе ключова роля за обединението на нациите по света. Той ще стане посланик на ООН, убеден е ясновидецът.

Според него жената, която ще спаси България, е преродената Мария Магдалена. Тя ще изгрее на политическата сцена през 2017 година и ще успее да избави страната ни от всички беди, защото е избраница на Бог. Българинът, който ще й помогне е прероденият Давид. Той ще се прочуе по цял свят, убеден е гадателят, разшифровал пророчеството на Слава Севрюкова.

Ясновидец от Горна Оряховица разшифрова пророчеството на Слава Севрюкова

Ясновидецът е на мнение, че българите са заложници на греховете на политиците, които управляват страната ни. Българският народ плаща греховете на управниците ни, извършени преди хилядолетия. През десети век по нашите земи пристигнали божии пратеници. Те имали за задача да спасят народа ни от всички беди. Но цар Борил ги изгорил на кладата. Заради съгрешението му народът ни е бил наказан с тежки изпитания, които го преследват и до днес. Ясновидецът, разгадал пророчеството на Слава Севрюкова, е убеден, че това е причината за византийското и турското робство.

Известният като горбооряховския Едгар Кейси заяви, че прокобата над страната ни ще приключи през 2017 година. Той е категоричен, че през периода 2017-2018 година България ще излезе не само от икономическата и политическата, но и от духовната криза, в която се намира.

Георги Петков е категоричен, че родината ни ще се превърне в Швейцария на Балканите. Финансовото благоденствие ще настъпи благодарение на златото и петрола, които ще бъдат открити в земите ни, пише „Ретро“.

Анализатори на пророчествата на Нострадамус казват, че хората ще живеят до 200 години.

Освен това „след появата на новия двигател светът ще бъде същият като преди Вавилон“. Много хора смятат, че двигателят, за който говори Нострадамус, е Интернет и че тази технология в крайна сметка ще създаде нов глобален език.

Други казват, че това са социалните мрежи, които растат всеки ден.Тази година Китай ще поеме една от първите роли в световната общност и последиците от това влияние ще определят съдбата на цялото човечество за години напред.

Властването на севернокорейския лидер ще приключи тази година. Възможно е прокуденият владетел да потърси убежище в Русия.

В съответствие с прогнозите на Нострадамус за 2020 г., поведението на Китай ще има последици, които връщат много векове назад. Почти никой човек на Земята няма да може да се предпази от последствията от тези действия.

Пророчества на Нострадамус за Европа

Италия ще се сблъска с криза, нарастваща безработица, просрочени заплати, банки ще паднат.

Европа ще се превърне в център на природни бедствия, наводнения с безпрецедентен мащаб.

Сред страните, които ще пострадат най-много, са Унгария, Италия, Чехия, както и Обединеното кралство.

Увеличаването на температурите на Земята постепенно расте и през 2020 г. ще усетим това като самото начало на промяната. Ледниците в Антарктида ще се топят по-силно и нивата на морето ще се повишат. Изменението на климата ще промени отношението на държавните глави към околната среда.

Нострадамус вярвал в така наречените „горещи войни“. Началото им може да се случи през 2020 г., когато повишаването на температурите на Земята и намаляването на природните ресурси ще засегнат сериозно хората.



Проблемът с тероризма ще продължи да бъде сериозна заплаха, особено за САЩ, които ще трябва да отделят много време.

Религиозният екстремизъм ще ескалира, ще започнат войни, безредици в различни части на планетата. Най-вероятно именно за тази суперсила говори прорицателят, когато спомена началото на кризата през 2020 г.

Прогнози на Нострадамус за Америка

Именно в този период ще започне хаос и некомпетентност на властите. Най-големите неприятности очакват САЩ в областта на геополитиката. Международното сътрудничество ще бъде трудно, неравенството на населението ще се влоши, а качеството на живот ще намалее значително.

Освен политически неприятности, Америка чака и природни бедствия като земетресения, торнадо. Големите промени ще засегнат и Южна Америка, в много страни силата ще се промени и новият път ще засегне целия свят./Брадва.бг/

Хайде малко спомени за казармата. Сори, момичета, беше неизбежно. Съжалявам и за мъжете с мачовски бради, юнашки татуировки и нежно оформени вежди, които не са служили в армията. 

Осъзнавам комплекса им, че не са държали истинска голяма пушка в ръцете си и компенсират с анаболни мускули и селски тунинг таралясници, които натискат по магистралата. Виновен ли съм, че наборната комисия ме определи като „годен за военна служба“?

Има мъже, които при война ще се скрият като мишки. Чувал съм дори зрели жени да казват: Аз моят син в казармата няма да го пусна (на война няма да го пратя). Представяте ли си? „Прощавайте, г-н капитан, ама мама не ме пуска“. Това мъже ли са?

А аз ще отида на фронта и ще умра за тая България бе! След третата рикия дори ще стана безсмъртен и няма да умирам, ами ще се върна жив от фронта. На Централна гара-София ще ме чакат с военна духова музика, цяла тълпа с цветя, дечица с плакати. Руса девойка ще ми закичи лявото ухо със здравец, а черна девойка по уста ще ме целуне бърже. Но мълчи, сърце!

Много по-прозаични изглеждаха нещата в онази неприятна плевенска пролет, когато остриган, уплашен и с възстари дънки прекосих КПП-то на родната казарма. Плевенската ранна пролет е студена като зима и като плевенска блондинка. ШЗО-то, брат, или „школник, забрави отпуските“. Първо, още цивилни ни пратиха в една стая, и там, така да се каже, определяха съдбата ни. Един възсух полковник разпитва половин час една върлинеста и сипаничава особа преди мен страх ли го е от високо, става ли му лошо, може ли да се катери и да скача и накрая го прати парашутист.

Е не, викам си, сега ще ме заразпитват, а мене ме е страх от високо, аз съм падал от третия етаж, не ща да ставам парашутист! Обаче възсухият полковник нищо не ме попита, само ме погледна и кратко излая: „Танкист!“.

И ме пратиха в трети батальон да ми дадат въшкарника, колана, кубинките и онова лъскаво, блестящо, красиво и опасно нещо, наречено автомат „Калашников“, за ме направят истински танкист. Не е вярно, че първото впечатление никога не лъже, че е най-интуитивно и правилно. Щото на пръв поглед старшината на ротата ми се стори много приятен, загрижен човек. Не беше точно така.

В казармата всеки ден е дълъг като месец, затова и спомените са много. Всеки, който е минал оттам, знае за какво става въпрос. Вярно си е, че ставаш мъж. В казармата мирише на стари обувки, на оръжейна смазка, на мокър шаяк и на сапунка. Сапунка е, когато настържеш ситно с джобното си ножче един-два войнишки сапуна, поръсиш с туба паста за зъби за аромат и размесиш тази ужасна смес с цяла кофа вода. После чистиш дългия коридор на ротата цяла нощ на колене, и сапунче да не остане, докато дежурният по рота сладко си спи цели 4 часа.

Няма не мога, няма не искам, научаваш много неща. Аз например научих как да сервирам и отсервирам на 70 души, когато съм дежурен по столова. Научих още, че когато стреляш с бойни снаряди, никога не трябва да се правиш на танков ас и да се мериш през командирския уред за наблюдение, винаги през мерника, винаги. Щото командирският уред лъже и може да пратиш снаряда на едно 15 километра, демек много извън полигона, и да удариш някоя нищо неподозираща къща в някое нищо неподозиращо село. Е, никаква къща не ударих, но заради този ми злополучен изстрел отнесох три дни арест. В ареста ми лепнаха прякора „Стрелеца“. Ех, златни времена!

Живеем в тежко, опасно време без ценности. Не е лошо да си поддържаме армията боеспособна, си мисля аз. И няма нищо лошо един младеж да умее да борави с бойно оръжие и да разпознава военното звание по пагона. Дано не видим война, но наученото в казармата не се забравя. Никога.

От: Николай Коцев/Монитор/

През 1968 г. година официалният курс долар – лев е 1:1. А английският паунд към долар е 2,4:1.

По това време цените в Англия са както следва: картофи – 3 пени за 1 кг, бензин – 5 пени за 1 л., ябълки – 11 пени за 1 кг, Захар 6.5 пени за 1 кг. Нова къща струва средно около 6000 паунда.Но ето и нещо още по-интересно. Москвич 408 в Англия струва 657 паунда или 1576 лв. Без ред, направо от магазина. По това време същият нов модел в България струва 4200 лв, без радио,пише /voinaimir.info/

Интересно защо ли е била такава разликата? Дали защото в Англия по това време Форд Кортина струва 660 паунда – т.е. е имало свободен пазар и конкуренция?

Мерцедес 280SL е струвал 2500 паунда.

И докато средностатистическият англичанин по онова време е можел да си купи заветния Москвич или Форд с 3 заплати, то на българинът са му трябвали около 30 заплати за същото возило по цени на Мототехника и друг избор – не е имало.

Ето и малко англоезични реклами на съветското возило:

Тя щеше да навърши 112 години днес (а доживя до 100)."Пипи дългото чорапче", "Емил от Льонеберя"и, "Тоня, дъщерята на разбойника" и още и още..

Коя е Астрид Линдгрен

Астрид Линдгрен, с моминско презиме Ериксон (Ericsson), е родена в град Вимербю на 14 ноември 1907 г. в стара червена къща, заобиколена от ябълкови дръвчета и израства в Смоланд, Швеция. Тя е второто дете в семейството. Много от книгите ѝ са свързани с детството, прекарано в малко стопанство край Вимербю, или със семействотои. Бащата Самуел Аугуст Ериксон, майката Хана, по-големия брат Густав и малките сестри Стина и Ингрид.

Астрид Линдгрен е известна и с подкрепата за правата на детето и животните, както и със съпротивата срещу телесните наказания за деца.

След смъртта ѝ на 28 януари 2002 г. шведското правителство учредява Възпоменателната награда „Астрид Линдгрен“ за детска и младежка литература. Наградата, която се присъжда, е 5 милиона шведски крони.

Астрид Анна Емилия Линдгрен е шведска детска писателка. Творбите ѝ са преведени на близо 70 езика (от арабски до зулу) и са издадени в повече от 100 страни. Първата история за най-популярната ѝ героиня „Пипи Дългото чорапче“ е публикувана в Швеция през 1945 г. (първата книга за Пипи в България е от 1968 г.). Впоследствие се издават и романите за Пипи – „Пипи се качва на борда“, „Пипи в южните морета“, и „Пипи след коледното тържество“.

Със своите независими, енергични и неконвенционални герои като Емил, Пипи и Карлсон, Линдгрен разбива клишетата в детската литература. За шведите тя е национална героиня. Построява един от най-големите детски медицински центрове в Северна Европа, който днес носи името и. През 1988 г. води кампания за хуманно отношение към домашните животни и е приет Закон за защита на домашните животни.


Завърших гимназия 1989година.Разбира се момента на раздяла с учителите беше трогателен и остава завинаги в сърцата ни - Защо?Защото тогава имахме респект към учителя,лекаря,милиционера.

Учителите бяха за нас повече от родителите.Възпитаха ни и станахме хора,едни по умни други не чак толкова,но с изградена някаква ценностна система която спазваме и до днес.Като по големи ученици и ние сме пушили,но не пред училището а някъде скрити,разбира се и бой сме яли ,и по-добре бой от учителя само да не казват на нашите защото това е лошо за цялото семейство.

Хората имаха морал и респект.Днес четем-ученик ударил учител -това ако беше станало тогава -не ми се говори какво щеше да се случи с нея и със всеки посегнал на учител.След 1989 година дойде демокрацията и уби всичко което имахме като морал,ценности,смениха историята,учебниците,съсипаха икономика,армия -всичко.
Телевизиите облъчват и деца и родители-всеки ден потъваме все по дълбоко

Из коментар в Фейсбук

Заставаме на тротоара край “Балкан” в очакване някой да реши да стане, за да седнем ние. А през летящите врати към вътрешната част на ресторанта хвърчат сервитьорите с пълни табли и чинии, наредени по 3 на едната им ръка. Ароматът на скара прогонва вкуса на Аерошоколада и сетивата ми вече стръвно очакват порцията мешана скара – абсолютната класика на онези години.

Някакво семейство става и си тръгва, баща ми се спуска напред, но въпреки, че е наш ред, един по-нахален чичко го повежда с едно рамо и неговата фамилия се хвърля върху столовете, също като в играта “Кой ще остане без стол”. В случая ние с мама и тате сме губещият отбор.

Аз започвам да нервнича и да си пипам панделата, която се смачква, плисето ми висва встрани, откопчал се и единият ми жартиер. Майка ми постоянно оправя щетите, а баща ми се скарва с управителя. Вече почти без желание сме на заветната маса. Следващият етап е някой от бръмчащите сервитьори да вземе поръчката. Аз надничам по чиниите на съседните маси и обилно слюноотделям. За аперитива на баща ми времето отдавна е минало, затова поръчваме само скара и бира.
След още половин час пристига заветната вкусотия!


Кебапче, цвъртящо и сочно кюфте, карначе, пържола, гарнирани с лютеница “Хорце” и жълтички, хрупкави, пържени картофки. Понякога слагаха и печена, и лютива чушка. О-о-х, истинско месо! Омесено с не кой знае какви подправки (само черен пипер и кимион), но т-о-о-лкова вкусно!

Нямаше изкилифинчени сосове, нямаше сложни гарнитури от трюфели например, за по 5000 лв килото. Гурме-то никой не го знаеше що е, нито пък главният готвач да ти върти по чинията нек’ви запетайки от лютеницата. Не познавахме коктейлите. Жените почти не си поръчваха алкохол, не че има нещо лошо в една 50-тограмка или малко +.


А какви многолюдни сватби се извиваха в “Балкан”! По закон се свиреха само български песни, пускаха се няколко хорá, ръченица, на която задължително най-пъргавите се надиграваха до изнемала, завихряха се задължително и по 1, 2 кючека – не повече. Все пак живеем на Балканите.

От онези години помня една стара градска песен, създадена в Зарата: Там до Житния алан, там е ресторант “Балкан”… За повече от текста, ако се сетите, пишете.

През 80-те, когато се случваше в петък да не сме купили достатъчно хляб за почивните дни, съм прибягвала до варианта “Балкан”, където плащах 5, 6 филии, за да вържем вечерята. Оставала съм и разочарована. Намирала съм заключен катинар или да и кажат, че и на тях хлябът няма да стигне. Разните там системи за диета бяха дефицит и насъщният се котираше на българската трапеза.

Отдавна летящите врати на заведението излетяха в небитието, там сега се помещава верига от магазини DM. Призракът на старото дори вече не броди, останал е почти непроменен само блокът.

Източник:zarata.info

Не помня до кои години под този блок работеше популярният сред старозагорци ресторант “Балкан”. Със сигурност беше отворен до идването на демокрацията, макар и вече да не беше в пълния си блясък, както през 60-те и 70-те години.
Тогава бях дете и за малките посещението в ресторант си беше събитие, не както в днешно време за повечето малчугани, които са водени на пицария, за хамбургери и за какво ли още не.

Обуваха ни новите лачени чепички, връзваха ни колосани пандели, плисирани полички, ръчно изплетени жилетчици, рипсени памучни чорапи(имаше само бели), закачени с жартиери на копчета. Копчетата пък зашити за специално ушито за случая елече. Така нагиздени ни хващаха за ръка и… на ресторант. А те в ония години не бяха толкова много. Ще ги изредя, доколкото си ги спомням: Верея, България, Балкан, Езерото (горното и долното), Хижата на Аязмото, малко по-късно и този на върха. Поне тези бяха най-популярните,пише zarata.info

Навсякъде обаче трябваше първо да се заредим с търпение, защото въпреки, че не се посещаваха често от повечето граждани, поради ограничения им брой, за маса се чакаше понякога и повече от час. Май “резерве-то” не е било много срещана практика.

Та конкретно за ресторант “Балкан”, срещу когото и до днес през улицата съществува сладкарница със същото име, имам много ярки спомени. Излизахме първо на разходка по “Движението”, както моите родители наричаха отсечката от “Методий Кусев”(тогава “Ленин”), между главната улица (бивша “Георги Димитров”, сега “Цар Симеон Велики”) и “Генерал Гурко”, покрай “Верея”. Купуваха ми най-вкусния за мен Аерошоколад с онова малко самолетче на опаковката, с когото прилично се омазвах, благоговейно стопявайки
малките празни балончета в какаовия еликсир. Нямаше мокри кърпички, с които да позабършат изцапаните ми пръстчета и устенца, но пък имаше много работещи чешмички и голямата мъжка кърпа в джоба на татко.

Приведена в приличен вид, прекосявайки “9-ти септември” (“Патриарх Евтимий), се озовавах със светнали очи пред ресторант “Балкан”. Музиката от оркестъра се чуваше отдалеч и из въздуха се носеха познати думи от текстове. Неслучайно нашето поколение знае толкова много песни на българската естрада от онова време. Просто друго не се слушаше ни по радио, ни по телевизията, ни по ресторантите.

Но… всичко е пълно, ресторантът се цепи по шевовете. През топлите месеци изкарваха и отвън сгъваеми маси и столове, изработени от дърво и желязо, боядисани или в зелено, или в червено.

Моля, ако сте си формирали мнението по статии в интернет, не го давайте. То няма да е много реално.
Преди 1989 година България беше една могъща държава (с такова впечатление оставах, ако следях официалните канали), управлявана от несменяем лидер. Очакваше се да надживее всички нас, а дори самата мисъл за подмяна беше светотатство. 

Имаше ужасно чувство за хумор, на което другари в костюми се смееха по партийни събрания. Плановата икономика ту презареждаше магазините с евтини кренвирши (“Виждате ли, в НРБ има изобилие от месо“), ту ги изяждахме, а хладилните витрини стояха полупразни. Но за сметка на това се появяваха хавлиени чорапи и тоалетна хартия.

Цикличността на имането и нямането бяха като пиеса на абсурда.
В народния театър имаше 8 милиона зрители, които плачеха за Изаура, родееха се с майор Деянов, а понякога тайно вечер си мечтаеха за свободата. Не знаехме какво представлява тя, но си я представяхме като Кореком, свободата да си кажеш мнението, възможността да не се крием, ако четем книги или слушаме музика.
Били сме не чак толкова гладни, колкото уморени и наивни. Могъщата държава не беше никак силна, а постоянната криза даваше непрекъснати сигнали, че не ни чака нищо добро.
Тридесет години по-късно. Бил съм на 16, а сега на 46.

България се промени много. Санираха строените блокове в онова време, построиха се нови. Но много от прозорците стоят празни вечер, няма кой да живее там.

Онази мощна държава се оказа не чак така слаба, защото още има какво да се открадне от някогашните държавни предприятия, които все още си работят. Дори и с години да ги продават на скрап, има какво да се открадне.
Усещането за свобода се замени с възможността да си купиш банани през лятото, при това от няколко магазина. Няма лошо, обичаме бананите.

Ако ви липсва приземеният народен хумор на високите етажи, той е налице. Тук традицията се продължи успешно. Освен пълните витрини и хладилници в магазините, няма особена разлика.
За какво мечтаете вечер? За какво се опитвате да не мислите през деня? Опасявам се, че идеята за цикличността на процесите не е така грешна и идва промяна. Чака ни период на пречистване, а след това – нов опит за полет. Може би няма да е скоро, но усещането ми е такова. Дано тогава да успеем да запалим по-успешно двигателя на революционните промени. По зла ирония, може и да не успеем. Карма, братя и сестри, пуста съдба.

Ивайло Тончев

Живков е навсякъде:  във всички медии, улици и площади, училища, казарми, заводи, болници, окръжни и градски комитети на партията, читалища, концертни зали, кравеферми и кошари, университети, спортни зали и текезесета. Първият партиен е държавен ръководител – всяка дописка, съобщение, доклад, отчет и научен труд започваха и завършваха с този израз. 

Живков бе цитиран, подобно на Ленин в СССР, какво е казал за науката, образованието, спорта, армията, милицията, дружбата с народите от Варшавския договор, Освободителната война, рекордните добиви на пшеница, раждаемостта, полупроводниците, железниците, петилетните планове, героите на труда, спортните успехи и пр.

С образът, думите и гласът на Бай Тошо са принудени да живеят четири поколения. Как издържаха – те си знаят. Световно известният карикатурист на британския „The Guardian“ Мартин Роусън бе заявил в едно интервю за бТВ: „През 70-те години посетих Съветския съюз. Беше ужасно. Идвах тогава и в България – беше същото, но поне грееше слънце…“.

Горбачов, първи президент на разпадащия се Съветски съюз и Русия казва за Живков: Той се опитваше да уговаря, дори да хитрува, но да постигне някаква полза за България. Негова заслуга е да превърне българското население от селско в модерно градско.

Тодор Живков не е имал висше образование. Ако е продължил традициите на пода на майка си Маруца, е трябвало да стане кръчмар – имали са кръчма на шосето от София за Варна, до сегашния Ботевград. Станал обаче комунист, след 9 септември 1944 г. милиционер, после партиен работник и седем петилетки генсекретар.

През 2017 г. социологическо проучване на „Тренд“ показва, че половината българи предпочитат да живеят по времето на социализма. Цели 41% от анкетираните заявили, че предпочитат да живеят при управлението на Тодор Живков. Пак толкова процента са заявили предпочитание към живота след промените – периода към демокрация.

През 2014 г. 55 на сто от анкетирани нашенци са харесвали Тодор Живков.

73 на сто от участниците в друга анкета обаче са заявили, че тоталитарния режим и социализма са се провалили. Анкетата е правена през 1993 година. По това време още е жив споменът и от възродителния процес, чийто стратег бе Живков.

През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. Затвор и да върне на държавата 7 млн. лева. През 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.

На 8 юни 1993 г. е образувано делото за „лагерите на смъртта“. Привлечен е като обвиняем и по делото за отпускане на огромни суми на развиващи се държави и комунистически партии. Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

На 16 август 2018 г. Rambler  публикува статия: „Съветската седморка. Кои 7 държави можеха да са в СССР“. Ето какво пише там:

„За разлика от Финландия, България доброволно се опита да се присъедини към СССР. Инициативата за присъединяване към Съветския съюз дойде от тогавашния български лидер Тодор Христов Живков. Нещо повече, България беше единствената източноевропейска държава, която не просто преговаряше, проучвайки възможността за присъединяване към СССР, но няколко пъти подаваше официални заявления за такъв съюз. За първи път главата на България се обърна към съветския лидер Никита Хрушчов през 1963 г. по време на посещение в Москва. Никита Сергеевич обаче се засмя по свойствен за него начин и заяви на Живков: „Да, хитър си, искаш ли да платим репарациите ви на гърците? Нямаме долари! Ако вие имате, плащайте сами!” Ставаше дума за репарации вследствие на резултатите от Втората световна война, в която България е на страната на Хитлер. Тодор Живков прави втори опит в началото на 70-те години, когато Леонид Брежнев вече е генерален секретар на ЦК на КПСС. Но тук, според легендата, той се натъкна на шега на Леонид Илич отсече: Курица не птица – Болгария не за граница (Кокошката не е птица - България не е в чужбина).

На 5 август, 1998 г. умира Тодор Живков. Живков е първи/генерален секретар на БКП от 1954 до 10 ноември 1989 година. Това прави 35 години начело на държавата. В края на управлението му милиони българи лягат и стават с неговия образ.


Източник:Фрог нюз

Първи почувстваха това „първоешелонните отрасли“ - черната и цветната металургия, както и нефтопреработвателната промишленост, които изчерпваха материалните суровини за собственото си развитие. Привилегиите в  снабдяването им от Съветския съюз започнаха да се топят. След 1984 г. съветските доставки станаха по-прецизни и с искане за по-справедлив, икономически обоснован еквивалентен обмен.

През 1986 г. в качеството си на заместник-завеждащ отдел „Икономическа и научно-техническа политика“ на Централния комитет на партията водих работна делегация в Съветския съюз. Делегацията бе приета от Николай Слюнков, член на Политбюро и секретар на ЦК на КПСС. В продължение на два часа и половина той обоснова пред нас решението на Съветския съюз да ликвидира несправедливата, по отношение на неговата страна, даже „колониална структура“ в обмена между нашите две страни. Върнах се и поисках спешна среща с Тодор Живков. Настоявах за срещата понеже той заминаваше буквално на другия ден за Съветския съюз. Докладвах му за остротата на проблема и предложих незабавно да търсим пътища - политически и икономически за излизане от трудното положение, в което ще ни постави новата радикална политика на нашия основен партньор. Той замина, но по старому поиска от посланика Георги Панков да прави всичко, за да не се намалява обемът на съветските доставки, нещо, което бе неизпълнима задача в условията на новото политическо ръководство от страна на Горбачов. Бяха безвъзвратно отминали в историята политическите, административните и икономическите гаранции, които имахме в продължение на десетилетия.

А в същото време създадената дотогава необоснована икономическа структура работеше. Електрониката, машиностроенето, „престижните“ отрасли поглъщаха „каймака“ на националните ресурси. Засилваше се неефективното ни участие в международното разделение на труда.

Цялото ни технологическо развитие се основаваше върху внос от западните страни. Електрониката поглъщаше за една петилетка около 800 милиона долара, а „връщаше“ само около 15 милиона. Разликата се „изпомпваше“ от традиционните отрасли - селското стопанство, леката промишленост и хранително-вкусовата промишленост. Но и те спряха да се развиват, защото им се вземаха средствата дори за просто възпроизводство.
Спечелените нефтодолари се оказаха коварни. С тях ние изградихме отрасли, които искаха ежегодно „порция“ внос от около 4 милиарда долара, а получавахме от износ само около 2 милиарда. Така от 1985 г. насам България хлътваше ежегодно с около 1,5-2 милиарда долара. Изобщо три четвърти от този внос бе неефективен, защото поддържаше отрасли, които работеха сами за себе си и нямаха никакво пазарно признание. Така към края на 1988 г. вече се натрупа над 8 милиарда долара дълг, който старателно се криеше не само от народа, но и от Тодор Живков.

Как ставаше това?

Редица години в края на третото тримесечие правителството обявяваше спиране на вноса и разходите се изчисляваха за девет месеца от годината. Вносът през четвъртото тримесечие се правеше за сметка на планираните средства за „следващата година“. По този именно начин ежегодно се криеше катастрофалният дебаланс на страната и от Тодор Живков, който чак до 1989 г. говореше само за 6 милиарда долара дълг.

Но той като че ли и не искаше да знае истината. В отчетите на банката и няколкото остри информации, които подготвих с помощта натогавашния председател на БНБ Васил Коларов му съобщихме истинското положение. Веднага след това обаче при Т. Живков дойдоха политическите мъже, които го успокояваха, че картината не е толкова черна, в резултат на което той започваше да ни гледа накриво, наричайки ни „паникьори“ и „черногледци“.
Страната затъваше бавно и неумолимо. Голяма част от дълга буквално се изяждаше от населението, защото се внясяха главно потребителски стоки - храни и консумативни материали.

Няколко пъти предложих да вдигнем цените, за да защитим обеднелия стоков фонд от парите, които се лееха в нерентабилните отрасли, а да компенсираме само онази част от населението, която е с ниски доходи. (Това преведено на български означава, че държавата печата с пълна пара нови пари, с които се опитва да поддържа изкуствено фалиралите предприятия. Това, в нормални условия води до висока инфлация и скок на цените, тъй като има много повече пари отколкото стоки. При нас обаче по времето на социализма цените са фиксирани от държавата и се получава т. нар. „скрита инфлация“ - пари има и хората са „доволни“ но няма стоки, които да се купят с тези пари. Виж, по времето на Ж. Виденов цените вече не бяха фиксирани ... ) Той обаче не посмя да направи това. Понякога казваше: „Не бойте се, ще започнем да взимаме от парите на дядо Тодор...“ Намекваше за държавния резерв на страната, който се намираше в швейцарските банки. ...
... Така или иначе през 1988-1989 г. изплуваха всички заложени диспропорции и деформации в икономиката на България - пазарно неравновесие, валутно и ресурсно-зависима икономика, дефицит на трудови ресурси, многобройни екологически проблеми. Засили се социалното и политическото напрежение в населението. Хората искаха да живеят добре, още повече, че зад гърба си голяма част от тях имаха добри и спокойни години. Потреблението нарасна чувствително, при това хората вече не искаха какво да е потребление, а индивидуално потребление. И то с повишен вкус. Образецът им беше западната стока. Сравнението се превърна в най-страшното оръжие срещу всевластието. Всяка западна стока носеше в себе си пропаганден заряд, който рушеше и правеше силно уязвима психологически системата на социализма в източноевропейските страни. Хората говореха: „Виж двете Германии - едната прави „Мерцедес“, а другата „Трабант“!“ ...

... За пръв път го видях да стои прав и замислен. Сякаш за да обясни за какво мисли, той продължително и гласно сам се запита: „Нима през 1984 г. сме предприели авантюра!“

Силно го травмираше срутването на източния блок. Не можеше да се примири и с това, че Горбачов предприема реформи, за които Съветския съюз още няма готовност.

Срещите с него, с Горбачов, през последните години минаваха все по-тежко и по-тягостно, а срещата през юли 1989 г. почти формално. Тодор Живков не се заблуждаваше в чувствата на Горбачов към него. Разбираше, че те двамата принадлежат на две епохи и нищо не можеше да се направи, за да се сближат. При това по всички канали - дипломатически, разузнавателни, и ли чрез преките връзки между интелигенцията на двете страни - „течеше“ отрицателна информация както за обстановката в страната, така и за самия Тодор Живков. Налице беше един разстроен пазар, който обединяваше срещу системата, чийто връх и опора бе Тодор Живков, всички, независимо от тяхната политическа платформа и идеи. Той чувстваше, че вече е изправен до стената и непрекъснато търсеше изход. Но времето за активни и резки действия му бе минало. Параметърът за маневриране беше малък - и като време, и като геополитическо пространство.
Силен натиск започна да оказва през последните години преминаването към равностоен стокообмен със Съветския съюз. Освен това в периода 1986-1990 г. значително намаляха и физическите обмени на суровините и материалите, които получавахме оттам. Нефтът намаля с 6855 хиляди тона; въглищата  - с 3000 тона; коксът - с 1500 хиляди тона; мазутът - с 1000 хиляди тона. Намаля мангановата руда, пиритният и апатитов концентрат, стоманените слитки и сляби, прокатът, саждите, циментът, иглолистните материали, целулозата. Този недостиг на суровини и материали трябваше да се компенсира с внос от западни страни в размер на около 500 милиона лева. А това още повече затваряше омагьосаният кръг, в който беше попаднала нашата икономика.

Тодор Живков се оказа в капан, какъвто никога не беше очаквал. „Ако така продължава, ние трябва да си теглим куршума!“ - Каза той в един наш разговор. В същото време той не можеше да адаптира икономиката нито към „специалните“ условия на западния пазар и да получи благоприятен режим, нито искаше открито да обяви задържането на личното потребление.
Настоявах да повишим цените, за да защитим пазара от хищническото потребление, но той не искаше и да чуе за това. Не искаше да закрие някои отрасли и обяви техния фалит, въпреки че няколко пъти разговаряхме и по това. Ставаше болезнено чувствителен, когато чуваше оценки , че „модерните“ отрасли - електрониката, машиностроенето за нас са губещи и върху фона на световните тенденции стават все по-неперспективни.

С някои специалисти  от икономическия отдел му предложихме пакет от мерки  за преминаването на някои обекти в туризма, хранително-вкусовата промишленост, селското стопанство, леката промишленост, електрониката, машиностроенето на „концесионни“ начала. Обосновахме тези предложения с примера на „нефтените“ концесии в Съветския съюз по времето на Ленин, но такъв вариант му се видя сложен, а и нямахме съответното законодателство. И сега продължавам да смятам, че това беше и си остава един от спасителните пътища за българската икономика.

В началото на м. септември 1989 г. Т. Живков се завърна от отпуск, но не се чувстваше отпочинал. Там във Варна, беше провел, в негов стил, много срещи и разговори.

Първите му думи бяха: „Момчета, какво става със социализма? Той си отива. Социализмът загуби като система...

От книгата на К. Чакъров „Вторият етаж“

Най четени:

Популярни публикации👇