Самолетите на британската авиация бомбардират района около софийския централен железопътен възел. България обявява война на Великобритания и САЩ на 13 декември, ден по ­късно е извършено и първото въздушно нападение над София.

През 1943 година са бомбардирани 24 населени места, убити са 436 човека и 810 са ранени. Пуснатите бомби са над 1032. В края на 1943 година американското и английското военно ръководство са на мнение, че поставените цели за въздушни удари над България не са изпълнени, резултатите са незадоволителни, причината за това е отдадена на активната отбрана на българската изтребителна авиация.

Kакто е известно, съюзниците във Втората световна война САЩ и Англия през лятото на 1943 г. навлизат в Апенинския полуостров и най-напред завладяват остров Сицилия. 

На 25 юли генерал Бадолио извършва преврат в Италия. Мусолини е арестуван и на 13 октомври обявява война на Германия. В края на октомври 1943 г. англо-американските войски овладяват цяла Италия. В периода 18-25 октомври започва англо-американската въздушна офанзива на Балканите. Техните военновъздушни сили най-напред бомбардират Скопие и Велес. В периода 1 ноември - 20 декември щабът на стратегическите ВВС на САЩ в Европа създава 15-а американска въздушна армия, целта на която е да бомбардира България. Със задача София да бъде срината до основи, към американските ВВС е предадена 205-а авиогрупа от британските ВВС. Най-напред въздушните нападения на България започват над Пловдив - на 6 ноември 1943 г.

В хубавия слънчев 15 ноември 

1943 г. около 90 бомбардировача от англо-американската авиация заедно със 100 изтребителя се насочват към Балканския полуостров. Те се разделят на две групи: едната лети по направлението Велес, Кочани, Царево село, Горна Джумая (Благоевград), Самоков, Костенец, Сараньово. Другата - над Крушево, Щип, Симитли, Якоруда, Сараньово. Долетяли над Сараньово, двете групи самолети се обединяват и заедно се отправят към София. Достигнали над града, хвърлят върху него 191 бомби, от които 90 са съоръжени с взривател със закъснител. Поради това бомбените взривове продължават до обяд на 16 ноември. По-голямата част от тях са в района на Подуене и квартал "Хаджи Димитър". Поражения има в кв. "Малашевци" и в кв. "Орландовци". В резултат на тази първа неприятелска бомбардировка са убити 56 мирни жители на столицата, 26 - тежко ранени, 67 са леко ранени, разрушени са 24 къщи, а 108 се оказват необитаеми. Българската авиация се опитва да даде отпор на нападението едва с 15 изтребителя, 2 от които са свалени. Зенитната артилерия също се опитва да противодейства твърде активно, но не успява да свали нито един от англо-американските самолети.
Следващата бомбардировка на София е след десетина дни, на 24 ноември 1943 г. Англо-американските ВВС този път използват 60 бомбардировача и 40 изтребителя. Българската бойна авиация посреща чуждите самолети над Ихтиман. В резултат на добрата организация и храбростта на българските военни летци са унищожени 4 от чуждите самолети, екипажите на които са принудени да използват парашути. Свален е и един български самолет. При втората бомбардировка българската противовъздушна зенитна артилерия е по-точна и сваля един неприятелски самолет.
На 10 декември 1943 г. София е подложена на поредното нападение от въздуха

Този път участие вземат 60 бомбардировача и 60 изтребителя. Бомбеният товар е изсипан над квартал "Хаджи Димитър", където има доста индустриални предприятия, както и над Централната софийска гара. Все пак българската изтребителна авиация успява да посрещне неприятелските самолети, преди те да нахлуят във въздушното пространство над София. В района над Вакарел се завързва въздушна битка, при която е свален един български самолет.
В средата на декември чрез посланика си в Анкара Никола Балабанов България успява да установи контакти с американския агент Анжело Куюмджийски - български евреин, като прави сондажи за сключване на сепаративен мир с Великобритания и САЩ.
Само след 10 дни следва нова поредна бомбардировка на столицата. Денят е 20 декември 1943 г. За да предотврати бомбардировките на София, над с. Долни Пасарел смелият български летец Димитър Списаревски прави таран на американски бомбардировач (като се врязва в него). В този ден на прицел са подложени казармите на свързочния полк, Централната гара, Централният софийски затвор. Засегната е югозападната част на града. Щетите са твърде големи. Свалени са 8 неприятелски самолета и 2 български. Само в едно скривалище, улучено от бомба, са дадени 22 жертви. При бомбардировката на София на 30 декември 1943 г. са дадени 70 жертви, 95 са ранени.
Поредното въздушно нападение не закъснява дълго, но то вече е в началото на новата 1944 г.- 4 януари. Англо-американските военновъздушни сили се активизират. При тази бомбардировка участвуват общо 160 самолета. Този път маршрутът им е по-различен. Още над Скопие те се насочват по посока Мездра и Бяла Слатина, където с маньовър се обръщат и насочват към София. Противовъздушната отбрана действа активно и ефективно. В резултат успява да ги отклони. Бомбеният товар е освободен над Дупница. Нанесени са щети на един тютюнев склад, земеделската банка, девическата гимназия, пощата и военната болница. Една част от самолетите се отправяткъм Пловдив и Панагюрище. Но мъглата помага на тези два града. Бомбеният товар е изсипан вън от тези градове - в полята.
На 10 януари 1944 г. е

най-мащабната и унищожителна 

англо-американска въздушна бомбена акция. В нея участват 200 бомбардировача и 200 изтребителя. Бомбардирани са централната част на София, регентството (където е Столичната община на "Московска" 33), военното министерство, Народният театър, много сгради в централната част на столицата. Засегнати са всики западни квартали на града. При това нападение жертвите са много - 750 убити само в София (в Скопие те са 150). Една бомба, попаднала в района на първи пехотен софийски полк, улучва окоп, от който са извадени 23 разкъсани на парчета тела на военнослужещи. Столицата остава без вода и електричество. На следващия ден около 300 000 граждани на София напускат града. Столицата на практика почти обезлюдява.
На 24 януари 1944 г., при поредната бомбардировка на София, поради лошата видимост от гъстата мъгла самолетите не успяват да хвърлят бомбения си товар над града. Взривени са 30 бомби в района на Герман и Симеоново. Целта вероятно е била да се разруши водопроводът за столицата и градът да бъде лишен от вода. (Бомбардирани са и Скопие, Враца, с. Кунино и с. Беглеж.) Съюзниците СССР, САЩ и Англия изпращат поредна нота до България да спре помощта си за Германия. Следват тежки въздушни нападения на София на 29 и 30 март 1944 г.

Съгласно източници Георги Димитров при лична среща моли Сталин да се застъпи пред командването на Америка и Англия и най-вече пред Рузвелт за спиране на въздушните нападения на София. Не след дълго бомбардировките спират окончателно. Последното въздушно нападение на София е на 20 април 1944 г. Заканата на Чърчил да срине София до основи и да я заличи от лицето на земята не можа да се изпълни.

Съгласно източници, от 15 ноември 1943 г. до 20 април 1944 г. над столицата са пуснати 9550 бомби, от които се взривяват 9049. При бомбардировките са използвани 29740 запалителни бомби. При въздушните нападения са убити 836 души, задушени са 16, тежко ранени - 436, а леко - 635. Разрушени са 3711 сгради, изгорени са 519, полуизгорени - 61, обгорени -76. Щетите от унищожените машини и съоръжения възлизат на стойност над 49 милиона. Съгласно източници, общата равносметка от решението на правителството на Богдан Филов и Народното събрание да се обяви символична война на съюзниците по време на

Втората световна война - Англия и САЩ, е следната:

- Общо по време на операция "Point Blank" (прицел от упор) София е бомбардирана 11 пъти. Бомбардирани са и Враца, Дупница и още 18 селища. Хвърлени са общо 45 265 разрушителни и запалителни бомби. Една част от бомбите са с взривател със закъснител. Целта е да има силно поразяващо действие, след като укрилите се в скривалищата излязат от тях на открито.
- Англо-американската авиация е пускала бомби и във вид на играчки, с цел да могат да поразяват и деца. Жертвите са общо 2477 души, 88% от които са мирни граждани - жени, деца и старци. Двойно повече са ранените. Хвърлените при бомбардировките 4350 тона бомби разрушават над 12 000 сгради. Нанесените щети възлизат на стойност 21 милиарда лева.

Източник:radio999bg

Минути преди да дойде новата година всички ставахме прави с чаши в ръка, слушахме чинно и чакахме нашият пръв партиен и държавен ръководител да извиси глас и тържествено да ни пожелае:

- Другари и Другарки,Да ни е честита новата новата година!

Ето какво пожела на съотечествениците си Тодор Живков през далечната 1983 година

След новогодишното обръщение на Тодор Живков, празненствата продължаваха с кръшно  Дунавско хоро, шампанско, баница с късмети и бенгалски огън, малко фойерверки, а съседите се поздравят за началото на годината.



А имаше време, когато нямаше Коледа... Не съвсем, но поне не официално. Православната църква си отбелязваше празника по всички правила на канона, но това оставаше някак си встрани, приглушено, само за най-ревностните вярващи. Въобще 25 декември си бе един най-обикновен учебен или работен ден и очакванията ни бяха насочени към големия празник, който поглъщаше в себе си всичко – Нова година. По онова време, преди повече от 30 години, моето поколение бяхме деца, безкрайно щастливи по тази най-главна причина.

А в навечерието на Нова година щастието ни се умножаваше, тъй като тогава получавахме подаръците си, не на Коледа. Задължително по един от работата на мама и на тате. Там, където работеше моят баща, не организираха новогодишни тържества за децата. Една вечер след работа татко просто ми донасяше подаръка. Беше доста прозаично, някак си анонимно, затова и не се вълнувах особено, имаше единствено малко любопитство. Оттогава знам – не е важно само какво ще подариш някому, но и как. Затова пък от работата на майка ми задължително имаше новогодишен празник за децата – с елха, Дядо Мраз с торба, от където той вадеше подаръците и Снежанка, която да краси пейзажа и да му помага.

Главните роли на белобрадия старец и принцесата с бяла рокля и корона се изпълняваха от колеги на майка ми. Обикновено тържествата се правеха в банката, където тя работеше, но една година бе в Кукления театър. За да получа подаръка си, тогава за пръв път се качих на сцена – много отговорно място в детските ми очи. Пред другите, на сцена, няма как да се скриеш. Хубаво и страшно.

Истински вълнуващият спомен от онзи новогодишен празник обаче е нещо съвсем незначително като събитие, но оставило у мен силна следа. Както често става при спомените, това не е случка, а усещане, състояние на душата. Смрачава се, вървим с майка ми към въпросния Куклен театър. Тя ме държи за ръката, прехвръкват рехави снежинки пред лицето ми. След броени дни е Нова година. Аз съм радостно развълнувана от неизвестния подарък, от празника. И обгърната от блаженото чувство на защитеност и сигурност. Това са двата детайла, които ще помня винаги – ръката на мама и снежинките.

Новата година на моето детство през 70-те – 80-те години бе немислима без украсената елха. Екологично мислещите ни съвременници може да се ужасят, че нямаше изкуствени дръвчета. Но тогава алтернатива липсваше, а и през ум не ни минаваше да щадим борчетата, които се отглеждаха специално, за да бъдат отсечени за Нова година.

Много харесвах новогодишните си играчки за елха, особено най-старите. Купувани са от мама още, като съм била съвсем мъничка, така че за мен те са били винаги у дома. Всяка година купувахме поне по една нова играчка, за да обогатим украсата, а и заради счупените – като малка обичах да ги докосвам с едно пръстче, изпънато напред. То се оказваше по-силно, а играчката по-крехка от очакваното и поразията бе на лице. Всяка играчка си имаше име: „камбанките“, дядо Мраз“, „лимончето“, „чайничето“, „гроздовете“, „бъчонката“, „елхичката“, а върхът бе „ракета“. “Нощите около Нова година миришеха на смола, на борова гора.” Причината бе проста – елхата стоеше в моята стая, върху масата и аз спях почти в подножието й. Чувствах се като сред боров лес. Нощем чувах как понякога игличките падат, а украсата проблясваше вълшебно в тъмнината. Бе леко загадъчно, романтично и много, много хубаво. За бананите по онова време, за което разказвам, се е изписало много – те станаха негов символ. Само че аз свързвам Новата година не толкова с този чуждоземен плод плюс портокалите, които също се появяваха именно тогава, а с фурмите, вероятно защото съм ги обичала повече. В почти тийнейджърска възраст съм, метнала съм крака върху облегалката на фотьойла и гледам едно чешко филмче на новогодишна тематика. Помните ли чешките приказки? Едновременно с това бавно и славно ям фурми, наслаждавам се на вкуса им, на филма и на едва доловимото трополене в съседната стая – мама готви задължителните у дома за Нова година сърми. Ако блаженството може да бъде описано, това е то!



Няколко поколения български деца получаваха подаръци не от Дядо Коледа, а от Дядо Мраз. Върнете се назад в годините, когато Рождество Христово не беше официален празник. Кинохрониките са съхранили празничната атмосфера отпреди 66 години, пише bTV.

„Коледното дръвче се появява заедно с руските офицери, тоест, с руската армия след Освобождението. До Втората световна война всъщност основният акцент е върху Рождество.- раждането на младия Бог, който предвещава новото начало”, обясни доц. д-р Петко Христов. След като България става социалистическа, Рождество Христово изчезва от списъка с официалните празници. Акцентът пада върху Нова година, когато децата получават подаръци от нов славянско-съветски герой.

По идеологически съображения се появява Дядо Мраз със Снежанка. Подаръци бяха и бананите, и портокалите, които се продаваха само преди Нова година, в ограничени количества, за да има за всички. Децата трябваше да сурвакат властимащите за здраве, но фирмени партита имаше и по онова време. Поне бенгалският огън и тогава и сега, си е все бенгалски.


В началото на 70-те години на 20-ти век възникват няколко конфликтни ситуации между Народна Република България и Република Турция.

Стигна се дотам, че Тодор Живков удари шамар на турския премиер.Тази случка не се разпространила през медиите в България, защото Живков градял благ образ пред българското общество.

Много турци, обаче още помнят тази обида.

На територията на нашата страна са били засечени множество дейности на турските тайни служби. През 73-та Тодор Живков заплашва, че можем скоро да започнем с масови арести на турски шпиони.

Така успоредно с „Възродителния процес“ Държавна сигурност извършва хиляди задържания и разпити на хора, които са заподозряни в съучастие с турски агенти на територията на България.

В края на 1977г. Държавна сигурност арестува 16 турски шпиони, които са разполагали със специализирана техника и екипирока. Турските агенти са извършили и убийство на български войник, който разкрил двама от тях.

Под предтекст да се обсъди Възродителния процес турската държава кани Тодор Живков в Одрин на дипломатическа среща.

Реалната причина за това била договаряне на условията за освобождаване на турските агенти.

Как Тодор Живков удари шамар на турския премиер Сюлейман Демирел в Одрин:

На 02.Август сутринта Живков пристига с антуража си в турския град и е посрещнат от Демирел с всички почести.

В началото разговорите преминали с добър тон, което било характерно и за двамата политици.

Когато започнали обсъждането за освобождаването на агентите, Живков отговорил, че Турция няма какво да предложи в замяна на свободата им.

Демирел предложил различни отстъпки от страна на Турция, но Тодор Живков обяснил, че България няма гаранция, тези отстъпки да останат и след освобождаването на шпионите.

Демирел останал без козове и казал, че Турция няма да търпи такова унижение. Ден след вдигането на оръжейното ембарго от САЩ над Турция той имал самочувствието да намекне за военна заплаха. Казал че само за 3 дни може да мобилизира 9 милиона мъже в армията си, което надвишава цялото население на България.

Тогава бил прекъснат от силната и звучна плесница на Тодор Живков.

По думи на Людмила Живкова по лицето на турския премиер се виждали много емоции. От изненада и страх до гняв и увереност.

Той бързо се свестил и спрял реакцията на охраната си.

Тогава Тодор Живков му казал:

Запомни тази плесница и си я спомняй всеки път, когато си помислиш подобно нещо.

Турция била беззащитна в този случай.

По това време България имала една от десетте най-мощни армии в света.

Въпреки че официалните данни показвали, че ракетните войски на България притежават около 200 балестични ракети, то тайните служби на Демирел му давали информация, че българските ракети са много повече.

България заплашвала да изпепели двайсетте най-големи града на 42-милионна Турция.

ВВС имали способността да унищожат останалата част от турската армия, а голямото количество танкве и вертолети е могло да установи траен контрол над европейската част част от турската държава.

Сюлейман Демирел знаел, че не може да разчита на САЩ, водени от Джими Картър, който наблягал на икономическата политика. След Виетнам американците не искали да чуят за друга сериозна война. Именно затова избрали президент като Картър.

След тази среща Демирел останал приятел на България до края на живота си.

По-късно той станал един от най-дълго управлявалите турски президенти и докато е бил във властта, Турция е била в добри отношения с България.

www.informiran.net

Руската територия се простира далеч отвъд Полярния кръг и за бойната служба в екстремни условия държавата осигурява на войниците си високоефективна екипировка и специална храна. Какво носят и какво ядат войниците при -50°C?

Миналата година руските военни проведоха няколко мащабни учения в Арктика, за да се провери готовността им за бойни действия в условията на Далечния север.

Лятото в Арктика трае само няколко седмици годишно, а през останалото време вали дъжд или сняг. Най-важното обаче е, че навън винаги е студено, дори и да грее слънце.

Най-интересните и драматични епизоди от миналогодишните маневри се случиха по време на рейда на десантчиците на Северния полюс. Той бе планиран за април, когато в Арктика духа суров северен вятър, а виелиците са толкова ужасни, че човек не може да измине и километър в заснежената шир. Все пак, ако ситуацията се изостри, десантчиците трябва да са готови да бъдат прехвърлени, включително и в Арктика, и без подготовка да пристъпят към изпълнение на бойните си задачи. Именно този елемент се отработи и в рамките на учението.

За първи път в историята на Въздушно-десантните войски десантчиците се приземиха на плаващ леден къс в района на Северния полюс без специална подготовка. Това се случи без предварително разузнаване на мястото на кацане и района, а на площадката не беше доставено никакво оборудване. Всичко необходимо военните носеха върху себе си.

Десантчиците стигнаха до полюса, но специалистите от Министерството на отбраната не можаха да ги евакуират оттам – в района на ученията времето рязко се влоши и 150 военнослужещи се оказаха в капан – върху парче леден къс близо до Северния полюс.

Нова екипировка за Севера

Между другото, случилото се не предизвика особена тревога у военното ведомство. Военните и офицерите бяха облечени в специални арктически екипи. В раниците си те носеха висококалорийна храна, както и най-модерното животоподдържащо оборудване за работа в екстремни условия.

Както обясниха от Министерството на отбраната, новата екипировка на военните от ВДВ им позволява да работят при ниски температури. Тя ги пази, дори и ако паднат в ледените води.

“Наборът на специалните арктически военни униформи включва 13 предмета. Целта им е да пазят военнослужещите от продължителното въздействие на студа, от пронизващите ветрове, дъждове и трупащия сняг. Друга особеност на екипировката е, че тя е много ергономична. Това позволява на военните да носят специални арктически бронежилетки и да могат свободно да използват оръжие”, каза пред “Руски дневник” професорът от Академията за военни науки Вадим Козюлин.

Камуфлажната разцветка на екипировката се отличава от традиционните руски полеви униформи. Арктическите костюми са на сиви, зеленикави и черни точки, имитиращи полярен еленов мъх. В тази униформа войникът е незабележим сред скалите и камъните и се слива добре със заснежените хълмове.

Униформата позволява да се адаптира към всякакви атмосферни условия. “Трислойното термобельо пази от студа. Ако пък времето стане топло, военните могат да сменят якето с полар или жилетка”, допълва експертът.

Всъдеход от две звена по време на изпитания на нови оръжия и специално оборудване в Арктика

Освен традиционните “съветски” шапки-ушанки, десантчиците могат да си сложат и специална шлем-маска. Тя прилича на “балаклава”, но за разлика от нея има топлообменни елементи в конструкцията.

“Маската покрива цялото лице, като са оставени единствено прорези за очите. В нея войникът може да диша спокойно, без да се притеснява, че ще простуди дробовете си. Специалните материали и кройка на якето, панталоните и обувките гарантират на войниците и офицерите оцеляване при -50°C и пориви на вятъра със скорост над 15 м/секунда”, отбелязва Козюлин.
С какво се хранят бойците на Север

За живота в Арктика е разработена и специална диета. За едно денонощие всеки военен трябва да приема над 5000 калории в сравнение с около 3000 за обикновения войник при нормални условия.

Освен традиционната армейска диета, в раниците на войниците на Север ще намерите както “класически” сандвичи с бекон и висококалорийни колбаси, така и компот от плодове и шоколад с високо съдържание на какао


Арктическата механизираната пехотна бригада на Руския далекоизточен флот се учи как да управлява еленски и кучешки впрягове във ферма за елени близо до с. Ловозеро


Ако предстои войската да прекара дълго време в екстремни условия, то за нея е предвидена допълнителна храна и армейски комплекс от витамини за повишаване на имунитета.



“Войникът трябва да може да сгрее храната си дори при температура от -50°C. За тази цел в раниците му винаги има полеви кухни-матрьошки, в които – буквално като в играчките, са скрити от две до три тенджерки за подгряване”, каза пред “Руски дневник” редакторът на списание “Арсенал Отечества” Виктор Мураховски.


Къде Русия има бази в Арктика

В Северна Русия са разгърнати шест военни бази:


Ракетно-пушечна система”Панцир СА” върху шасито на всъдеход ДТ-30 в колона по ул. “Тверская” на път към Червения площад за репетиция за Парада на Победата


остров Котелни (част от архипелага Новосибирските острови)

остров Александър (част от архипелага Земята на Франц Йосиф)

средний (част от архипелага Северна земя)

с. Рогачово (част от архипелага Нова земя)

мис Шмида

остров Врангел (последните две влизат в състава на Чукотския автономен окръг).



Освен тях тук има и над 10 военни летища, позиции на зенитно-ракетни системи и военни пристанища. Цялата тази инфраструктура работи целогодишно, независимо от сезоните и атмосферните условия. Основната ѝ задача, според експертите, е да брани руските граници и икономически интереси.


“В региона редовно патрулират кораби на НАТО с ПРО системи Aegis или крилати ракети BGM-109 Tomahawk, които само оттук могат да достигнат позициите на нашите стратегически ракетни системи, разположени в Сибир. Поради това Русия в момента трябва да “затвори” противоракетния чадър в този регион и да подготви сухопътни сили, способни да изпълняват ефективно задачите си дори и при температура от -50°C”, твърди Мураховски.

Източник:www.class.bg

Ето - един е роден отличен работник, но няма щастие в семейството. Друг има и двете, но пък няма здраве. Трети е здрав, но пък децата са му болни и т. н. Във всеки човек има и добро, и зло. Така е устроен светът...

Някой си мисли, че като има пари, може да си купи и любов, но това е вятър работа. Любов с пари не се купува. Или пък си мисли, че като стане богат, всичко ще му е наред, но и това не е вярно. Работи, работи човекът, трупа пари и вещи и после вземе, та умре и остави всичко на друг. Който много събира, никога не го използва. Друг събира плодовете на труда му. Затова по-правилно е така: не трупай, парите са средство за живот, използвай ги всеки ден...

За всеки човек идват периоди на трудности. Дори и за най-богатите и за най-силните. Затова човек трябва да се стреми да бъде смирен, за да не умре в прегръдките на злото...
Човек никога няма да спечели пари, ако не се занимава с подходяща работа. Той трябва първо да разбере какво най-много му харесва да прави, а не да робува на мода или нечии съвети...

Не роптайте срещу страданието, което преживявате. Страданието е пречистващо средство, като една дреха, която не е чиста, ако не се изпере...

В тежки времена живеем. Хората помежду си нямат един с друг нищо общо. Майките раждат деца, но нямат мляко да ги кърмят. Казват, защото били нервни. Не е това. Просто децата нямат нищо общо със своите майки, те само са дошли на света чрез тях. Нищо не получават децата от майките: нито мляко, нито топлина. Дават ги съвсем малки в детски ясли, вечер ги слагат да спят отделно, рядко виждат усмивката на майчиното лице.

Майките са недоволни, че съпрузите им не ги почитат достатъчно. Съпрузите пък смятат, че са се оженили само защото е трябвало да минат по реда си. Възрастните са недоволни, че младите не ги уважават. Никой с никого не е близък. Хората вече се интересуват само от пари. Мислят, че ако имат пари, всичко ще им е наред. Не знаят, че един ден тези пари няма да им служат за нищо...

Бедността е цвете, на богатството не се радвайте. Бедността дава да се радваш на деца, приятели, роднини. А от богатството душата се разболява...

Който краде, за здраве ще плаче...

Понякога съм много нервна, а хората мислят, че съм лоша. А аз виждам обкръжението и обръча, който постепенно се стеснява около земята, преживявам мъките на всички хора и не мога, а и не смея да го обясня, защото един много строг глас непрекъснато ме предупреждава да не се мъча да обяснявам каквото и да било, защото хората заслужават живота, който водят. Как да помогна на тези хора, които все повече не зачитат никого, надпреварват се да придобиват пари и вещи...

Не искайте много – не можете да му платите цената...

Няма хитрец, дори и най-големият, който да е надхитрил съдбата си. Ще хитрува толкова, колкото му е дадено от Бога. И после няма право на снизхождение!...

Нека знаят всички, че нищо не остава неизплатено на този свят. Хората вършат престъпления и мислят, че никой не ги е видял. Не е така! Всичко се вижда и идва време, когато провинилият се трябва да плати!...

Работете сутрин и през деня. Никога вечер. Силите свише не помагат вечер, а без тяхна помощ нищо велико не може да се роди..."

Леля Ванга

„Телевизионен Справочник“ дебютира на екран през януари 1988 г. и прави истински бум още в началото си.  Друго предаване, с което БНТ освежава ефира си пак тогава, е „Добро утро“. След 1995 година „Тв справочник“ е спряно, защото след приемането на Закона за радио и телевизия се преценява, че то е рекламно.
ВИДЕО:



Причината бе проста – елхата стоеше в моята стая, върху масата и аз спях почти в подножието й. Чувствах се като сред боров лес. Нощем чувах как понякога игличките падат, а украсата проблясваше вълшебно в тъмнината.

Бе леко загадъчно, романтично и много, много хубаво. За бананите по онова време, за което разказвам, се е изписало много – те станаха негов символ. Само че аз свързвам Новата година не толкова с този чуждоземен плод плюс портокалите, които също се появяваха именно тогава, а с фурмите, вероятно защото съм ги обичала повече.

В почти тийнейджърска възраст съм, метнала съм крака върху облегалката на фотьойла и гледам едно чешко филмче на новогодишна тематика. Помните ли чешките приказки? Едновременно с това бавно и славно ям фурми, наслаждавам се на вкуса им, на филма и на едва доловимото трополене в съседната стая – мама готви задължителните у дома за Нова година сърми. Ако блаженството може да бъде описано, това е то!


Старозагорски квартален магазин,1989г.

През далечната 1989г. човек можеше да си купи малко, но качествени стоки. Магазините бяха празни, луканка и кока-кола се намираше трудно, понякога и с връзки. Бананите ги чакахме цяла година, за да си хапнем на Нова Година, където Дядо Мраз ни носеше понякога и подаръци от Корекома.

На почти всички стоки, които се продаваха пишеше, че са произведени в България, а понякога и “Сделано в СССР”. По снимките от тогава се вижда, че хората бяха слаби, много слаби. Колбасите имаха невероятен вкус, а доматите бяха сочни, червени и 100% български. Да не говорим за лютеницата. Прясното мляко беше в найлонови пликове, които почти винаги бяха доста мръсни върху външната си част, а киселото беше в стъклени бурканчета с невероятен вкус и качество. Като казвам бурканчета се сещам, че се налагаше да връщаме бутилките от бира и газирано, а в кварталният магазин винаги ми казваха “само празно за пълно момче”.

Днес е точно обратното,  българина страда често от наднормено тегло, магазините са пълни, но не знаеш какво има вътре в продуктите. Често производителите слагат нови съставки със спорни ефекти върху тялото ни, като палмово масло, ГМО, хидратирани мазнини, мононатриев глутамат, аспартан и други. Някога през далечната 1989 година, попадахме на вносни стоки, на които пишеше Made in Germany, Made in France, Made in Italy, а днес почти на всичко пише Made in China. Което ме навежда на мисълта, че каквото и да става не купувайте китайски чесън.

Източник: chujdozemec.com


На 26 декември 1959 г. е официалното откриване на Българската телевизия в резултат от осемгодишна разработка и изпитания на екип от учени от Машинно-електротехническия институ в София. В първия си програмен ден Българската телевизия излъчва пряко церемонията по награждаване на участниците в изграждането на телевизионната кула в София, празничен концерт и художествен филм.

Но първото предаване на българската телевизия е прякото излъчване на седмоноемврийската манифестация от площад "9 септември" (днес "Александър Батенберг"). С думите на говорителя в 9.45 ч.: "Внимание, излъчваме в ефир", се поставя началото на професионалната телевизия в България. Парадът е заснет от 3 камери, разположени на балкона на Националната художествена галерия, на Мавзолея на Георги Димитров и на ъгъла на улиците "Васил Левски" и "Цар Освободител". Прякото излъчване се осъществява от режисьорите Ангел Вълчанов и Лидия Ишимбаева. Предаването е на 7-ми телевизионен канал, на който и до днес се излъчва програмата Канал 1 на Българската национална телевизия в София.

БНТ е национален обществен телевизионен и далекосъобщителен оператор. Тя излъчва една 24-часова програма с национален обхват - БНТ 1, програма с културна насоченост - БНТ 2, програма със спортно-развлекателна насоченост - БНТ 3, програма за българите в чужбина - БНТ 4.

Днес БНТ е член на "Интервизия" и партньор на "Евровизия", както и е член на Европейския съюз за радио и телевизия, EGTA, IMZ, CIRCOM Regional, FIAT и BBLF.

От 1 юни 1992 г. телевизията получава наименованието Българска национална телевизия, Първа програма се казва вече Канал 1, а Втора програма - Ефир 2. През следващата година Регионалните ТВ центрове на БНТ започват излъчване на собствени регионални канали. Ефир2 излъчва до 31 май 2000 г., а от 2 май 1999 г. БНТ излъчва сателитната програма за българите в чужбина "ТВ България".

На 14 септември 2008 г. е обновена схемата на излъчване на телевизионните канали на БНТ, променени са имената и емблемите им.

Днес БНТ е разположена в две взаимно свързани сгради: нова (на снимката) и стара - по протежението на ул. "Тулово". Старата сграда е била италианско училище. Проектирана е от строителния инженер Константин Йосифов, служител в Италианската легация в София между 20-те и 40-те години. Той е осъществявал и надзора върху строежа. В легацията Йосифов отговаря за италианските строежи в България, после е аташе по печата. по-късно участва от страна на легацията в български търговски и културни делегации в Италия, като съдейства за развитието на двустранните отношения. Удостоен е с български и италиански ордени за заслуги. Кореспондент е на български вестници по време на следването си в Италия.

По време на една от бомбардировките през Втората световна война училището е частично разрушено. Притежавайки все пак солидна конструкция, сградата е осигурявала в избените си помещения бомбоубежище за жителите на квартала.

БНТ продължава с техническото и технологично обновление през годините. В резултат на това между 11 юни и 11 юли 2010 г. БНТ излъчва за пръв път спортно събитие в HD формат - 19-то Световно първенство по футбол в Южна Африка - първото, чийто домакин е африканска държава.

На 16 октомври 2011 г. Втора програма се завръща като БНТ 2 на мястото на регионалните телевизионни центрове на телевизията. От март следващата година телевизията започва да излъчва във формат 16:9.

На 6 февруари 2014 г. БНТ стартира самостоятелен канал във висока резолюция - БНТ HD.

От 1 септември Константин Каменаров е генерален директор на Българската национална телевизия.


На 10 септември 2018 г. отново е обновена програмната схема на излъчване на телевизионните канали на БНТ, както и са променени имената и емблемите на част от каналите.

Днес Българската национална телевизия има четири регионални центъра - в Благоевград, Варна, Пловдив и Русе. Те осигуряват репортажи и предавания, представящи живота такъв, какъвто е в различните области на България. Освен това всеки регионален телевизионен център продуцира и излъчва собствена програма за зрителите в своя регион, която се разпространява по кабелен път.
Източник: banker.bg

Авторът е първият говорител на радио “София” Петър Витанов. Въпреки това комунистите го репресират – разплакал народа на погребението на царя

Тодор Живков е наречен за първи път „човек от народа“ още на 9 септември 1944 г., а автор на знаменитото прозвище на бъдещия диктатор е първият ни радиоговорител Петър Витанов*.
Макар заради дългогодишните чисто идеологически изкривявания българските историци все още да са в дълг по отношение на изясняването на точните събития по време на деветосептемврийския преврат, всъщност основните факти около него отдавна са известни.

На 4 септември 1944 г. в София са поканени представители на комунистите на преговори с правителството, но те отказват, защото знаят, че скоро ще удари техният час, и не искат да делят властта с никоя друга партия.
На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа по молба на военния министър генерал Иван Маринов “поради тактически проблеми”.

В действителност ген. Маринов е агент на Москва и вече е съгласувал своите действия с Отечествения фронт, за да се даде възможност на СССР междувременно да ни обяви война и България да бъде окупирана. В замяна на услугата след преврата Маринов е назначен за главнокомандващ на българската армия.Когато на 6 септември 1944 г. Съветският съюз ни обявява война, макар че сме имали дипломатически отношения и отказваме да изпратим войници на Източния фронт, на 8 септември сутринта Червената армия с частите на Трети украински фронт и Черноморския флот навлиза на територията и акваторията на България през северната и морската ни граница и окупира градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас.
По нареждане на правителството българските войски не оказват съпротива, а вместо това се обнародва решението му за обявяване война на Германия. Така страната се озовава във война едновременно, от една страна, със САЩ, Великобритания, СССР, и от друга страна с Германия.

На 9 септември сутринта по родното ни радио прозвучава прокламация на Отечествения фронт, гръмко произнесена от Кимон Георгиев. На същата дата по нареждане на главнокомандващия на “народоосвободителната армия” – НОВА, Добри Терпешев, всички партизански формирования слизат от планините и вземат съвместно с армията властта в селата и градовете в България.
Даже историците на БКП признават, че в навечерието на преврата комунистическата партия не разполага със съществени ресурси в столицата – около 600 партийни членове, 72-ма членове на бойни групи, а от 6 септември – с още 20 партизани от Шопския отряд.

Точно този момент е идеален за всякакви конформисти, които, усетили накъде духа вятърът на политическите промени, бързат да излязат и да вземат дейно участие в иначе безкръвната смяна на властта. Объркването и хаосът, до голяма степен умишлено създадени, са идеални за всякакви безскрупулни хора и авантюристи, решили да се възползват от обстоятелствата.

Така в столицата и в други градове никнат като гъби след дъжд хиляди набързо въоръжени „народни борци“ и се включват в иначе доста рехавите редици на шумкарите. Обикновените хора не могат да се начудят откъде са се взели толкова нелегални. В големите градове те дефилират по централните улици. В София веднага след нощта на преврата се появяват колони от партизани в центъра.

Скандирайки комунистически лозунги, те обикалят около военното министерство и булевардите „Цар Освободител“ и „Граф Игнатиев“ и създават суматоха, за да разберат всички, че властта е вече в техни ръце. Една такава шумна колона преминава и през площад „Славейков“. Точно в този момент там с микрофон в ръка като репортер, който отразява на живо събитията за радио “София“ се намирал и известният говорител Петър Витанов.



Комунистите набързо организират митинг. Внезапно един от въоръжените до зъби се отклонил от шествието, грубо дръпнал за ръката радиоводещия и рекъл: „Тука има един наш другар, който иска да каже няколко думи на хората по радиото!“ Витанов нямал голям избор и реагирал на момента.

„Сега ще дам думата на… един човек от народа, за да обясни какво се случва“, обявил той и подал микрофона на напористия „герой“. Импровизираният оратор не бил майстор на словото – направо си бил недодялан и неграмотен, а гласът му бил дрезгав и неприятен. Но все пак размахал юмрук и в ефира се чули няколко нечленоразделни лозунги и призиви цялата власт да се даде на Отечествения фронт.

А сред другарите му се разнесли възгласи на одобрение. Тогава създалата се ситуация си била съвсем в реда на нещата и вероятно случката е щяла много скоро да бъде забравена. Но се оказва, че човекът, който неканен се провикнал в ефир по радиото, бил не кой да е, а самият бъдещ генерален секретар на БКП Тодор Живков. Явно не само на Живков, а и на другарите му този анонс от известния и обичан радиоговорител се е харесал и оттогава като прякор му се лепва и прословутото „човек от народа“.

След случайната им среща съдбите на двамата са коренно противоположни. Докато слабообразованият Живков, който е бил овчар и после печатарски работник, благодарение на създалата се след съветската окупация у нас ненормална обстановка щурмува най-висшите постове в държавата, Петър Витанов е репресиран и незаслужено е обречен на забрава
Накратко единият става „човек от народа“, а другият е обявен за „враг на народа“.



„На 9 септември баща ми като главен говорител е изпратен да отразява събитията в центъра на София – разказва Божидар Витанов, син на Петър Витанов, пред в. „168 часа“. – Пратен е като репортер, защото силата му е била в репортажа, има богат речник и каквото вижда, го пресъздава с думи. Онзи се е представил – Тодор Живков.

Първоначално на 30 септември уволняват баща ми. Искат да го съдят от Народния съд, защото като репортер е отразявал народната скръб по време на погребението на цар Борис III, но тогавашният културен елит се застъпи за него и не допусна това да се случи. Той отива да работи в кинематографията, като способен веднага го приемат за говорител, сценарист и артист. Снима се и в някои от най-известните филми по онова време като “Огнена диря” например. Озвучава киното – ето пише го в трудовата му автобиография: изговорил е обяснителните текстове на почти три хиляди филма – хроникални, игрални, документални.

След това назначават свои хора в радиото, но после се усетиха, че нямат подготвени кадри, и по ирония на съдбата, когато през 1949 г. умира Георги Димитров, отново викат баща ми в радиото да отразява и неговото погребение и народът пак плаче. По този повод баща ми винаги ми е казвал, че си е вършил работата като говорител.



Спомням си по-късно през 1960 г., когато ни изселиха, че шефът на отдел “Интерниране и въдворяване” към Държавна сигурност Делчо Чакъров, един от най-големите палачи, му викаше:
“Ти разплака народа, когато умря царят!”
И баща ми му отговори: “Аз го разплаках и когато умря Георги Димитров – такава ми беше работата.”
“Пропуснахме те, но сега ще те оправим!”
И тогава ни изселиха в село Овчарово, Шуменско.“

И в България в продължение на половин век никой не споменава за заслугите на първия ни радиоговорител, който освен това е и даровит автор на популярни песни, артист и изобретател. Нещо повече – дори и до днес никой не знае, че именно той е създал текстовете на някои от най-обичаните стари градски шлагери като „Красив роман е любовта“, „Майчино сърце“, „Обичам да мечтая“, „Две очи“ и още много други доказано стойностни песни, които отдавна са спечелили любовта на публиката.

Петър Витанов е роден в София през 1907 г. – кореняк софиянец. Баща му е бил пилот. Завършва риторика и дикторско майсторство в Италия, след това и у нас. Когато е бил едва на 27 години, печели първия конкурс за водещ в радиото. На любителско ниво радиото в България стартира още през 1933 г., но официално с указ на цар Борис III радиопредаванията започват през 1934 г. и Витанов става първият официален, платен говорител.

Любопитното е, че вече като говорител на радио „София“ през 1937 г. Витанов участва в международен анонимен конкурс за радиоводещи в Швейцария и сред голяма конкуренция – участвали са радиоводещите, от цяла Европа – се класира втори. А първото място заел не кой да е, а самият Юрий Левитан, който заради уникалния си тембър бил любимият диктор на Сталин и станал известен със съобщенията от Втората световна война, започващи с „Говорит Москва“.

След този успех го канят в германското и в италианското радио на работа като говорител заедно с цялото семейство, но той отказва от патриотични подбуди. Когато се връща в България, за големия успех
лично цар Борис III ІІІ го удостоява със сребърния кръст на народния Oрден за гражданска заслуга
В знак на уважение царят често му дава и личния си автомобил, една от малкото коли по това време, за да прави репортажите си.

*Авторът е първият говорител на радио “София” Петър Витанов. Въпреки това комунистите го репресират – разплакал народа на погребението на царя

/www.flagman.bg/

Искам да живея в Лондон и да пиша във фейсбук колко скапана демокрация тече по жълтите павета. Не е зле и да съм в Чикаго и да пълня фейсбука с елегантни статуси и видеосатири срещу Борисов и Цацаратурата. Статусите ми ще се явяват „мръсното на черното“, така да се каже. То пък е бялото всъщност, защото така пише Яна Букова, която харесвам. Върхът ще бъде да живея в Холандия и да развихрям яростен антикомунизъм. Във фейсбука ще пиша така срещу комунягите, че ще събера 5 хиляди приятели. Всички на моя акъл. Ако някой е тръгнал да забравя какви ги вършеше диктатора Живков, ще му припомням със страшни пример – концентрационни лагери, Народен съд, Държавна сигурност! Ужас, та ужас!


Номерът е да забиваш гвоздея в плътта на глупавите ти съученици, които без грам фантазия останаха в „родината“. Какво тук значи родина! Като попитали кой е по-прецакан – Румъния или България, в хор му отвърнали “България, България, напълно, тотално, утрепана страна!“ Писателят Илия Троянов го каза по БНТ още по-красиво. Каза направо, че си пада по еластичната идентичност и космополитния живот, а не да се блъска в някакво гето, дето случайността го била родила. Съвършено правилно го каза. Аз съм идиотка, че не съм еластична. И хората около мен и те висят като паяци в затвора на родното и го обитават тъпо, скучно, без протести. А наоколо олигарси, мафия, така се изрази Илия Троянов пред преливащия от усмивки Георги Любенов. И даде шокиращи примери какво му разправяли шофьорите на такситата, когато пътувал към „Перото“.

Илия, или емигрантката от Холандия, или най-готината от Лондон, правят тъничко продуктово позициониране на Запада, пардон за израза. Засядат на гърлото недостижимите западни стандарти, като едно време. Тука какво е! – туземци, простотия, кал, съсипано село, цигани и крадливи политици. Искам, ама не мога. От липса на фантазия, от кофти характер, от страхливост пред непознатата страна. Не стига, че ходя по мръсните улици и пътища и пазарувам ГМО храна, ами „им“ плащам данъците. Единият фейсбук ми остана. Аз ще си пиша от София, а те – от Париж, Лондон или Ню Йорк. Изборът ми е диагноза. Неприятна диагноза.

Юлиана Методиева, Фейсбук

По нашите земи от доста време думите са комплимент за нещата. Затова и политологическият език отдавна не просто не ни описва адекватно с каква реалност си имаме работа, но единствено легитимира пародийните имитатори на терена на политиката. Например, стриктно погледнато би следвало трагикомичните фигурки начело на министерствата да ги наричаме министри, или пък безкрайните им схеми, лобистки и хаотични решения да ги описваме като управление. В този свят на понятията Бойко Борисов би бил министър-председател, а сбирщина като „Атака“ би следвало да бъде назована като политически партия. Навежданията в различни посоки пък следва да са външна политика и т.н. По съвсем същия начин стои въпроса и с „анти-системните играчи“ или „алтернативите на статуквото“, които крещят по студиата, обличат фланелки с радикално звучащи лозунги или плонжират по улиците. Последните няколко седмици тотално разконспирираха и актуалните уж претенденти за изразители на великото българско недоволство. От една страна, това не е никаква новина. От друга, гротеската на саморазобличаването е особено отблъскваща този път.


Да вярваш, че Слави Трифонов е автентичен глас на народното недоволство винаги е изисквало висока доза наивитет и самозаблуда. Особено ако някой си е направил труда да попречете дори повърхностно за неговия път, приятели и трасета из дебрите на българското общество. Точно в кой момент той е решил, че може да превърне политическата закана и последвалото изнудване в търговски инструмент не е толкова важно и няма да се отрази съществено на местната ни политика. Така или иначе, политическото му ломотене винаги е било подозрително ситуативно, а целите му прекалено видими. Да псуваш политици и „системата“ очевидно бе просто допълващ маркетингов елемент на патриотарско-чалгарския коктейл за шир потреба. Задължителна добавка и намигване към определени „сегменти“, за които това е важна мотивация, за да развеят байрака и да изприпкат на стадиона за поредния концерт. Трябва да се признае обаче успешния момент на съспенс, с който боравеха неговите полит сценаристи. Колко мастило се изля в чудене и спекулации кога, при какви обстоятелства и как Трифонов най-накрая няма да удържи на народната любов, няма да удържи собствения си гняв от „системата“ и ще размаха окончателно метлата на светлото политическо бъдеще. Как точно е провел предоговарянето на собствената си ярост ще остане търговска тайна между него и съответния контрагент. Това, което този път не остана тайна бе публичното му самоунижение от дълбокия поклон пред сегашния премиер, с което замаца и без това все по-неубедителната си претенция. Не може да се отрече, че недоволството му носеше някакъв цвят, шарения, поне някаква интрига, поне за известно време. Сега ще трябва да се търси нов драм състав.

Засега разконспирирането на другия съществен актуален народен високоговорител, Мая Манолова, е по-скоро частично. То е едновременно в миналото и настоящето. Разбира се, първото изисква прилична историческа памет, която е все по-рядко срещана. При нея, повечето хора биха се сетили за странните й познанства, които й донесоха прякора „сестра Галева“ преди да стане национална фигура на бившата комунистическа партия. Или пък барикадната защита на първото правителство на Пеевски, това на Орешарски, когато тя бе най-арогантното острие на шарената сбирщина, в която се бяха превърнали неговите апологети. Скокът й от тази роля във високоговорител на народа е достатъчно шокиращ, но още по-фрапантна е лекотата, с която политическата й биография бе „препрана“ само за месеци. Шумната и непрестанна експлоатация на всички актуални житейски проблеми на българската нация бързо я превърнаха във водещ кандидат за значима политическа роля. Превръщането й в естествен център на социалното недоволство и надежди е преходът от сивкавата й биография към светлото политическо бъдеще. Разбира се, по-внимателните няма как да са пропуснали очевидните „вдигнати топки“ от сегашното правителство и изпълнителна власт. От непрестанното й легитимиране по всякакви поводи и през всякакви институционални формати до пародийното й превръщане в административна мъченица покрай драмата с отнетата служебна кола и мелодраматичните влакови пътешествия в разпадащото се БДЖ. Опитомяването и на този проводник на социално недоволство не е фрапантно видимо като това на Трифонов, но е още отсега достатъчно ясно.

Разбира се, кооптирането на фалшивите народни трубадури в нашата политика не е от вчера, нито пък тяхното серийно производство. Всъщност, то е все по-бездарно и очевидно, но видимо не изисква ненужни инвестиции във финес и периферни орнаменти. Нужно е единствено да припомним баналната пропаст между началните уж бунтарски истерии на Волен Сидеров преди повече от десетилетие и последвалото продажно ежедневие, в което той пребивава охолно и което му се осигурява с любезното съдействие на няколко стотин хиляди „гласоподаватели“. Или пък си спомнете долнопробните продукции по организирано недоволство от митингите на Бареков във времената, в които за тези евтини продукции имаше достатъчно финансови средства от един вече забравен банкер. Те приличаха на организирани вакханалии на индивидуалната болка и колективното отчаяние, на открити представления на шумни обещания за обезверени хора, на пределен цинизъм и подигравка с дълбоката човешка болка. Междувременно се изтъркаляха най-различни „политически проекти“ с обещания за рестарт, за презареждане, за разчистване, за изчистване и прочее жаргон на драматичната промяна в полза на народа, в угода на неговото недоволство. Едно от последните издания е хаотичната и разбъркана реторика на Марешки, който просто забърка един тюрлюгювеч от актуални и рециклирани шумотевици, приказки и обещания за ново начало, борба с мафия и прочее баналности от арсенала на изтърканото колективно мърморене.

Реално погледнато, цената на неконтролираното недоволство нараства. Останалите елементи на политическата система са вече тотално „захванати“ и не представляват особен проблем или заплаха. Партии вече се продават на килограм, а когато го правят в повечето случаи е просто обикновен търговски прийом. Институциите до голяма степен са отдавна заселени с антропологически видове, които са всичко друго, но не и „слуги на народа“. Депутатите дори няма смисъл да бъдат отделно коментирани. На практика, единствено избухванията на социално недоволство остават някаква неизвестна величина с ограничен контрол. Независимо от множеството откровени и доста бездарни имитации на протест, все пак именно на този терен може да се състои някакво, поне временно и частично, предизвикателство за „захванатата държава“. Затова и инвестициите във фалшиви лидери на недоволство остават толкова съществена задача за собствениците на българската политика и икономика. Те разбират необходимостта от съществуването на някакви имитации, които да пъплят из публичния терен, да раздават илюзии и надежди, да пълнят ефира с контролирана ярост и нелепи обещания, да създават повърхностни прилики с работещите демокрации, в които недоволството е не просто автентично, но и носи реални последствия и промени. Тук недоволството ще е основно за цвят, за калабалък, за фон на предрешени политически битки.

Владимир Шопов, reduta.bg

Игнажден е. той се чества на 20 декември и е голям църковен неподвижен празник, на който се отслужва празнична литургия. Посветен е на Св. Игнатий Богоносец, ученик на Йоан Богослов. Смята се, че той е детето, което Исус Христос посочва, когато обяснява кой е най-голям измежду себеподобните. Наричан е Богоносец, защото сам казвал, че носи в сърцето си Бога. Ръкоположен е за втори архиепископ в град Антиохия.

Въвежда в богослужението пеенето на два хора. Осъден на смърт от римския император Траян (98-117) заради верските си убеждения. Загива мъченически, разкъсан от лъвове.  Игнажден е традиционен народен празник. Вярва се, че от този ден започват Новата година и коледните празници. В народните поверия този ден се смята за начало на Мръсните дни (от Игнажден до Богоявление) и прехода от старата към новата година. Вечерта срещу празника е първата Кадена вечер. За нея приготвят постни храни. На трапезата се слага сурово жито и орехи. Върху хляба или житото се запалва свещ, а най-възрастния обхожда с тамян и въглен и кади. Пепелта, свеща и орехите се запазват за останалите кадени вечери. Според християнската традиция от този ден започват родилните мъки на Богородица.

Това е периодът, през който младите и нераждали жени, наричани "мъченици" не работят, за да забременяват и раждат по-леко своите деца. Българите тачат този голям християнски празник под имената: “Игнажден”, “Идинак” (Северна България), “Идинажден”, “Игнатьовден” (Родопите), “Полаз” или “Полязов ден” (Котленско) или “Млада година”. За него е типичен обредът “полязване” или “булезене”. През целия ден домакините следят какъв човек ще прекрачи най-напред прага им. Щом първият гост е добронамерен и заможен стопанин, вярват, че годината ще е имотна. Има поверие, че ако този пришълец пък е момиченце, ще се плодят женски животни. Когато гостът-полазник влезе вкъщи, трябва да донесе със себе си трески и съчки, събрани край дръвника на двора. Поставя ги на купчинка пред домашното огнище и кляка или сяда над тях като вика: “пиу-пиу”. Домакинята го поръсва с орехи и сушени плодове, нареждайки: “кът-кът”.

Това символично ритуално действие с имитативен характер има за цел да осигури добър приплод на кокошките и останалите домашни птици. После гостът се изправя и разравя огъня, така че да изскочат много искри. Докато върши това, той благославя: “Колкото искрици в огъня, толкова пиленца, агънца, яренца, теленца и прасенца в таз къща!” В западните български краища стопанката подава на полазника решето с различни семена в него и го кара символично да сее наоколо. А той нарича да се роди много ечемик, пшеница и царевица. Първият гостенин се кани на трапезата и се гощава обилно, както изисква българското гостоприемство. Стопаните го черпят с ракия и вино и му дават специален “игнатски кравай”. За благословията си той е обсипан с пшеница и сушени плодове - за плодородие. Стопаните може да го дарят с риза, чорапи, кърпа или къделя вълна. Ако годината се окаже изобилна, на следващия Игнажден те канят отново същия човек да споходи първи дома им. В Родопската област Игнажден се назовава още “хайвански празник”, тъй като тук животните се наричат “хайвани”. През деня мъжете не впрягат добитъка, за да се съхрани здрав и пъргав през цялата година. Жените раздават питки из махалата за здравето на домашните животни.

В Източна България на Игнажден домакинята загражда с въже или червен мъжки пояс всички кокошки и ги захранва с варена царевица. Това се прави, за да не се губят птиците по чуждите дворове и да не снасят яйцата си навън. На празника не бива да се изнася нищо от къщи - огън, жар или сол, за да не “излезе берекетът” от дома. Не се иска и не се дава нищо на заем. От Игнажден започва и събирането на коледарските дружини. Само в Русенско и отчасти в Разградско е познат обичаят вардене квас, пазене квас. Изпълнението му се пази в тайна. За лек и магия в нощта срещу празника моми и жени се събират в една къща и две от тях замесват с гръб към нощвите (дървено корито, в което се е месел хлябът) тесто, в което бабите са поставили магьоснически билки. Дванадесет нощи до Васильовден омъжена жена стои будна край тестото и го пази, а останалите играят хоро. Последната сутрин поделят кваса между участничките, които го пазят строго за себе си и своя дом, вярвайки, че той защитава от зли духове, магии и болести и ще им помага да спечелят и задържат любовта на избраниците и съпрузите си. На трапезата задължително трябва да има боб, жито, ошав, орехи, варена царевица, зеле, лук, туршия от пипер, картофи с ориз, булгур, пита с мая и кравайчета. Днес имен ден празнуват всички с имената Игнат, Искра, Искрен, Огнян, Огняна, Светла, Светослав, Пламен и Пламена./блиц/


Едва ли има човек, който поне малко да не е живял на село. Я при баба ще го пратят техните за лятото, я нещо друго, но така или иначе всеки може да се похвали с някакъв престой на село, дори и за кратко да е. И ако се върнете назад във времето непременно ще си дадете сметка, че това са едни от най-хубавите години, за които можете да си спомните. Ако като мен сте живели на село и после по стечения на обстоятелствата най-различни се е наложило да се преместите в голям град, смятам, че ще ме разберете най-добре.
Няма как да се забрави мирисът на българското село отпреди години. С ароматите на сено, на набрани билки, на летния пороен дъжд, та дори ако щете и на стадо овце. Ако говорим за вкусовете на селото, о те са незабравими – на мекиците на баба, на печени чушки, сладка най-различни, на топъл хляб от фурна, каквато всяко село си имаше. За свинското по Коледа въобще мисля да не отварям приказка.

На село и ушите ви са добре обгрижени с доволно количество звукови картини. Събуждането с кукуригането на петела си е повече от класика. Трудно може да се забравят и шума на реката, и звука на вятъра, брулещ листа… Там дори боботенето на автомобила може да ви се стори приятно, просто защото го чуваш отдалече, един е и най-вероятно следващият ще мине след половин час. Време, за което през кръстовището до нас минават стотици коли.

А гледките? Има ли нещо по-красиво да се качиш на близкия хълм до твоето село и да се огледаш във всички посоки. Да намериш от там къщата си, която иначе ти се струва огромна, а сега е просто една точка до останалите. Пътищата пък приличат по-скоро на змии, виещи се между хълмчета и долчинки.

Българското село се е грижело за всички сетива и обоняния, които вие осезаемо или не използвате. Какво да кажем за допира до българското село. Каквото и да кажем ще е малко и безлично, просто трябва да се усети. Да си там. Да си там, когато те хапе истинската зимна виелица, да усетиш разкъсаните паяжини по лицето си, докато вървиш из горските пътеки или да се потопиш в разхлаждащ поток сред горещото лято.

Такова е било българското село някога. То и сега е такова, само дето всички сме избягали и хората, които изпитват реално това, за което ви разказвам стават все по-малко. Ако се разровите из сайта на Националния статистически институт и потърсите информация за броя на населението на вашето родно село (или това на родителите си) най-вероятно ще установите, че то, както и много други български села са преживели най-големия си разцвет в началото на миналия век. Моето село е наброяло над 1500 човека по това време. Сега са останали под 200 жители. Първият по-осезаем отлив на население от българските села започва от 1944 г. Дали заради множеството проекти в леката и тежката промишленост по градовете, дали заради стремежа да се вземе това пусто жителство, не знам. За следващия такъв преломен момент може би се сещате и сами – 1989 г. Така до ден днешен българските села се топят, стават все по-малки, запустяват и „подслоняват” само мародери, които като пирани оглозгват всичко до кокал (стига се до там дори да изтръгват кабелите от електрическата инсталация от стените!).

Макар картинката да не е розова, наскоро попаднах на репортаж по телевизията (един от малкото позитивни принципно), който казваше, че за първи път от 25 години се забелязва ръст на хората, които се преселват от града, за да живеят на село. Дори се споменаваше за създаването на чисто ново село на място, на което до сега такова не е имало. Дано… Кой не би избягал от шумотевицата на големия град, за да намери мъничко спокойствие на село, ако има тази възможност?

Другото, което ми дава надежда, че българското село няма да остане забравено са различните туристически инициативи там. Делът на селския туризъм бележи ръст последните едно-две десетилетия, най-малкото защото си стана екзотично преживяне да издоиш коза, да косиш трева или да поплевиш малко градинката. Не е трудно да намерите читава туристическа агенция (например CALISTO TOURS), способна да ви осигури такива преживявания. Пробвайте, може пък и да ви хареса. Все ми струва, че няма да съжалявате./planinar.org/


Още от малки ни насилваха да се учим, да четем книги, да спортуваме, да ходим на летни лагери, екскурзионни летувания, бригади и военни обучения.

Даже ни насилваха да играем до посред нощите, а на родителите им забраняваха да се притесняват за нас, та и да не си заключват домовете. После момчетата ги мъчеха да ходят в казарма, та да станат истински мъже. После едни се мъчеха и продължаваха образованието си и то безплатно, а другите веднага ги задължаваха и насилваха да почнат работа. Ако случайно пък някой се разболееше, направо му забраняваха да си плаща, та пак се лекуваше безплатно. Ами какви мъки си бяха, като всяка година ни задължаваха да ходим на почивка на море и балкан.

Най-голямата мъка обаче беше, че ни насилваха да се храним здравословно, да консумирахме истински продукти, разбира се по БДС и родно производство. Да не говорим как ни насилваха да си купуваме и строим жилища, къщи, вили и коли, а бе с две думи си бяха големи мъки...........

Автор:Тенчо Иванов,Пловдив

Днес всичко се купува от магазина, има невероятно разнообразие от консерви, сладка, компоти. Само че са доста скъпи. През 70-те и 80-те години всички затваряхме зимнина. През лятото и есента с мъжа ми отивахме на пазара, обикаляхме в търсене на изгодни цени, висяхме по опашки и се прибирахме с чували червени чушки и камби, с карфиол, моркови и зеле за туршия. После цялото семейство беше заето с изтърбушване, печене, белене, осоляване и затваряне на буркани. Част от чушките правехме на лютеница. Въпреки че при социализма имаше много добре развита консервна индустрия, задължително си правехме домашна зимнина. Така мизерно си бяхме свикнали да живеем. Готови консерви имаше, но нямаше никакво разнообразие, тъй като голяма част от продукцията се изнасяше за чужбина. А и си беше голям позор за една домакиня да храни семейството си с купешка лютеница, която беше нещо като доматено пюре. Готово кьопоолу пък изобщо нямаше.

Чушките печахме в чушкопек на терасата, беше голяма мъка – задъхваш се от жегата и задушливия пушек. И не можеш да мръднеш, за да не изгорят. Някои години обаче, за да пестим ток, слизахме долу пред блока, правехме огнище, палехме огън и върху една тенекия печахме зарзавата. В тази кампания участваха повечето съседи и се редувахме по график.

 ВИЖТЕ ОЩЕ:Една разходка из зеленчуковите магазини на страната ни в 5 снимки от 80-те

През лятото правехме сладка от червени и бели череши и от вишни. Затваряхме и вишновка, която си беше традиционна за следобедно дамско гости - почерпка при социализма. 

С. Петрова

„Не така, другарко Палаузова”. Така беше озаглавена статия на кореспондент на в. "Борба'' -  ВеликоТърново, през 80-те години на миналия век, отразяващ Окръжната конференция на БКП. Думите бяха изречени от представителя на ЦК на БКП Димитър Стоянов по повод изказването на делегатката на конференцията Русана Палаузова (с партизанско име Милка).

Милка Палаузова говори как преди няколко дни срещнала случайно приятел от партизанските години и на въпроса ѝ как е, той я дръпнал настрана и ѝ казал,че се връща от Черноморието, където обикалял по поръчение на ръководството на партията във В. Търново да търси специална напитка. (Палаузова вметна, че не могла да запомни името на напитката, което било „усукано”.) Щели да посрещат гост от ЦК, който пиел само такава напитка. Палаузова пита достойно ли е това действие на партийните ръководители? Защо петнят името на партията?

Именно тогава Димитър Стоянов започва отговора си с думите:

"Не така, другарко Палаузова. Вие сте заложили живота си за добруването на народа, ежедневно доказвате грижите и обичта си към хората, но не бива да говорите така". Тя му отговаря, че не тя, a тия хора, с които живее, с които споделя радости и беди, които са искрени, вече открито негодуват от неща, които се случват в редовете на партията. Казва му, че трябва да напуснат „жълтите плочки”, да живеят по-близо до българския народ, да познават грижите, неволите и радостите му, а не да отиват в провинцията, за да търсят изпълнение на прищевките на някого.

Спомените ми изникват спонтанно, когато чуя млади хора, които не са живели в оня "лош” социализъм и надъхани от злобари, критикуват комунизма и комунистите. А Милка Палаузова беше образец на "комунист". Обичаха я в града и деца, и възрастни. Палаузова бе за пример и по отношение на сина си. Въпреки че беше с преминал детски рахит, тя не потърси лекия начин да го пенсионира по инвалидност, а го изпрати да работи в жп депото, където момчето беше усърдно и скромно, но новите "демократи" му взеха живота. Бригадата, в която работеше, непрекъснато го тормозеше заради майка му. Вземаха му паспорта, за да не гласува, даваха му най-тежката работа, караха го да пие.Тя знаеше отчасти (аз не ѝ казвах всичко, което ми доверяваше мой близък от депото), страдаше, но го увещаваше да работи съвестно и да бъде търпелив.

Ето такива са комунистите, а аз познавам не един (мнозина вече не са живи). А партийните членове са друго. Днес те са най-големите хулители на партията. Те ставаха членове с нагаждачество и подлизурство за лични изгоди и кариера./ретро.бг

Елена Димитрова, Асеновград


В миналото Русе е бил единственият град, който е имал 4 жп гари.

Първата е  гара Русе, построена от Мидхад паша заедно с линията Русе-Варна, втората е гара Халта или Русе-юг, третата е ЖП Гара Пристанище - централната,  а четвъртата е гара Русе-товарна (по-късно Русе-запад).

ЖП Гара Русе е първата железопътна гара в днешните български земи, построена и открита заедно с железопътната линия Русе – Варна през 1866 г. През 1900 г., след влизането в експлоатация на линията Русе — Търново, започва изграждането на железопътен възел Русе.За обслужване на пътниците от южните райони на града по линията за Горна Оряховица се открива втора гара — Русе Халта (Русе-юг), с два коловоза с полезна дължина 220 m.

ЖП Гара Пристанище е така нар. централна гара.

Железопътна гара Русе-товарна (по-късно Русе-запад) е създадена през 1928 г. Гарата е свързана, освен с Русе-изток, и с линията в посока Горна Оряховица след моста над р. Русенски Лом чрез новият Разделен пост „Доростол“, пише Roustchouk.BG. Гарата обслужва двата района на пристанището и от нея започват и завършват движението си всички товарни влакове от и за Горна Оряховица и Каспичан. Обслужват се и намиращите се в района промишлени предприятия, корабостроителницата, а от 1935 г. и ферибота Русе – Гюргево.

Може би сте чували за ясновидката Каролина Мария Гамбия, която е известна и под името Мария Дювал. Тя често е достигала медиите със своите пророчества. Сега е получила ново скандално видение.

През 2019 година светът ще бъде ударен от най-голямата икономическа криза в историята. Според нея ни чака срив, който до сега не сме виждали и преживявали. Повечето страни по света ще бъдат посечени. Болшинството страни от Америка и Западна Европа ще претърпят пълен колапс на икономиката си.

Френската гадателка твърди, че единици страни ще се разминат, едно от които е Русия, предават от Флагман, цитирайки esoreiter.ru.

Навръх студентския празник – 8 декември, от архивите изплуват уникални снимки на днешните политици от най-хубавите им младежки години. Много от тях имат кетапи за професии, които никога не са практикували, но пък пазят умилителни и куриозни спомени от студентските си години. Най-емблематичната история на Корнелия Нинова от времената, в които следвала право в Софийския университет, е свързана с една студентска бригада.

Физическият труд не се опъвал на амбициозната девойка от Крушовица, дошла да търси късмета си в столицата, но когато я разпределили по задължение в прословутия консервен завод в Айтос, ѝ се плачело от недостижимите норми, които началниците поставяли на студентите. Купоните след работа обаче компенсирали изтощението, а Корнелия все още се гордеела, че дала своя принос за производството на най-вкусните компоти у нас.

Университетските години бележат съдбата ѝ и по любовна линия, защото именно като студенти с настоящия ѝ съпруг Митко решили да се вземат на скромна сватба с малко роднини и приятели.

Източник:Ретро

Най четени:

Популярни публикации👇