Бивш легионер убива Димата Руснака на бул. „Витоша“ (СТАТИЯ)

На 25 октомври 2004 г. става неочакваното- настъпва краят на могъщата някога групировка СИК. В 18,35 ч в неделния ден, на претъпкания с хора бул. „Витоша“ в столицата е разстрелян Дмитрий Минев-Димата Руснака, един от босовете на СИК. Всъщност атентатът на бул. „Витоша“ затваря „цикъла“ от убийства на шефовете на групировката през 2004 г. Преди това през януари в асансьор е взривен Стоил Славов-Телето, заедно с охраната си. Това се случва в сградата на „Бул Инс“ и сикаджийската фирма „Интерпетролеум“ на ул. „Джеймс Баучър“ в София.

В средата на април 2004 г. преоблечени като полицаи бандити отвличат от колата му сина на Венцислав Стефанов, друг известен сикаджия. До ден днешен няма следа от Димитър Стефанов, въпреки платения за него откуп. Кулминацията на избиването на сикаджийски босове е в края на юли когато става най-бруталното масово убийство в най-новата българска история това на Милчо Бонев-Бай Миле и още петима души, разстреляни с автомати в ресторант „Славия“.

Нито едно от тези престъпления не е разкрито до момента.

Какво се случва на 25 октомври 2004 г ?

Минев пристига с внушителна охрана от 10 души, с два мерцедеса G-класа и едно „Ауди“ в заведението „Ъпстеърс“ на бул. „Витоша“ около 17,30 ч. Час по-късно излиза, но докато чака колата получава куршум в сърцето и се свлича в ръцете на охранителите си. Мъртъв. Гардовете не са видели и чули нищо, както и останалите хора на улицата в топлата неделна вечер.

Ошашавените пазачи карат боса си в „Пирогов“, но вече няма смисъл.

Огледите на местопрестъплението чак след няколко дни ще разкрият, че всъщност изстрелите срещу Руснака са три. Първият куршум минава край него, вероятно жертвата е мръднала, и се забива в близката кашпа пред заведението. Втори куршум попада в рамката до вратата на „Ъпстеърс“, и чак третият пронизва Минев в сърцето.

Кой е стрелецът ?

„Изпълнението на убийството ни говореше, че имаме работа с професионалист, който е планирал всичко до последният детайл. Така и се оказа“, спомни си пред Nbox един от разследващите случая тогава.

Полицията бързо разбира, че изстрелите са дошли от отсрещната кооперация на булеварда. Но не подозира каква изненада я чака.

Убиецът е дебнел Руснака от прозорец в празен апартамент на последния етаж на кооперацията над Търговския дом на бул. „Витоша“. Жилището току-що е закупено от никому неизвестният депутат от НДСВ Димитър Димитров. В апартамента тъкмо започвал ремонт. Убиецът просто разбил вратата и заел позиция.

Снайперистът обаче пипал професионално засипал с червен пипер пода, за да не разкрие миризмата си. Установява се, че килърът излиза на покрива на кооперацията по него се прехвърля върху съседната на ул. „Денкоглу“ и там се измъква сред всеобщата суматоха без да остави следи. Там го е чакала кола. Според показания на свидетели втори човек е стоял на входа на търговския дом и веднага след разстрела на Руснака е изчезнал. Предполага се, че той е наблюдавал как ще бъде свършена работата.

Вътрешен човек

При разследването остават съмнения за вътрешен човек от обкръжението на Димата Руснака, който го е предал. Иначе как стрелецът е знаел кога точно ще дойде той в заведението ? Вътрешният човек обаче не открит.

Първоначално МВР смята, че убиецът е чужденец. По-късно обаче криминалистите се натъкват на вероятният извършител, но не успяват да го заловят. Това е Красимир Станчев-Легионера или Филиза. Станчев служи четири години във Френския чуждестранен легион, после се завръща у нас. Той е човекът довел сърбо-хърватската бригада убийци на Робърт Матанич, подозирана за няколко поръчкови разстрела у нас.

След разкриване на бандата полицаи от СДВР правят опит да задържат и Станчев, но той опира пистолет в главата на един от униформените и успява да избяга. От тогава следите му се губят, предполага се, че се крие във Франция.

Станчев е подозиран и за убийствата на Илия Павлов и Георги Илиев. Но доказателства затова не са събрани. Въпреки, че трите разстрела имат общ почерък и изпълнение.Вижте още:Показния разстрел на месарския бос Мастара

Стефан Ташев nbox.bg

Научете повече

Спомените на един столичанин за мащабната реконструкция в центъра на София през 1985 г.

Девизът на София „Расте, но не старее“, красноречиво е свързан с хилядолетната история на града. Селището на древните серди, или и първото му име — Сердика, се превръща във важен административен център на Римската империя. По-късно върху античната правоъгълна улична мрежа, ориентирана с главните си оси към четирите градски порти, върху едноблокови каменни настилки, руини на форум, бани и храмове, Средновековието е лъкатушило по тесни улички, притиснати между паянтови сгради.

Столетие след столетие градът свлича кожата си, стъпва върху миналото и се стреми нагоре. Следосвобожденска София се строи ю план, който се връща към схемата на античния град — диаметрално пресечени оси север-юг и изток-запад. Това са днешните булеварди „Г. Димитров“ и „Витоша“, „Дондуков“ и „Стамболийски“. Те следват приблизително направлението на потъналите дълбоко в терена едроблокови римски улици, но са съчетани с булеварден пръстен, който обхваща градския център.

Историята на социалистическа София е история на съзидание преустройство, на строителство „в движение". Въз основа на присърце дискутиран, конкурсно утвърден и периодично осъвременяван градоустройствен план, бяха реализирани мащабни строителни вмествания в стари жилищни квартали, в промишлени транспортни зони.

Днес е в ход поредното преустройство на столичния център.Рекунструира се южната част на булевардния пръстен — булевардите „Толбухин“, „Патриарх Евтимий“, „Скобелев“, площад „Руски паметник“, бившата зоологическа градина, улица „Гурко“.

Обновлението на популярния столичен булевард „Витоша“ предвижда автомобилите да отстъпят уличното платно на пешеходците, а трамваите да се движат по обезшумени релсови звена. Булевард „Витоша“ ще се превърне в елегантна, наситена с живот пешеходна зона, свързваща историческия център около площад „Ленин“ с Двореца на културата и транспортния възел, възникващ около него. Нови магазини, кафе-сладкарници и ресторанти за бързо обслужване, една по-активна търговска мрежа, търсеща своя потребител вън на тротоара, витрини за догонилата европейските стандарти лека промишленост въобще усещане за динамика и уют, това е бъдещето на „Витоша“ и южните булеварди от вътрешния градски пръстен.

Откъде започва едно преустройство? От задълбаване в основите. Старите, неравни сиенитни павета, по които с файтони и лакирани автомобили достолепно се е търкаляла историята на София, вече си отиват, разровени от ножа на булдозера, захапани от челюстите на екскаватора. Автомобилистите няма да съжаляват за тях, съблазнени от предимствата на асфалтовото покритие, а за столичаните туристи с изчезването на паветата ще изчезне и споменът за раните по снагата на Витоша, нанесени от владайските кариери.

В дълбоките изкопи, прорязали улиците, ще легнат металните артерии на водопроводната, отоплителната, осветителната и съобщителната система. Постепенно софиянци ще отвикнат от мисълта, че всяко преустройство и внезапен ремонт ще изисква досадно разкопаване на улици. Животът на градския център ще пулсира на две нива, разделен и единен.

До есента търговия и строителство ще съжителстват в южната част на София, символично разделени от ажурни телени огради. По разровените улици маневрират самосвали, екскаватори,бетоновози,пукат мотори, искрят електрожени. А отвъд изкопите и леките мостчета пъстрея, платнени сенници. Под тях служители "Меркурий" предлага, шоколадови бонбони, киевски кейкове, (платове за торта, кюстендилски череши, дезодорант,одеколон Деним и др.

Стара мечта- търговията да „отиде при работника" се осъществява но обратна формула, работникът е превзел царството на търговията. През леките огради бетонджии и продавачки флиртуват без грам без грим и официалности.Това съжителство навярно ще им помогне по-добре да разберат какво и как да искат елин от друг и кога да са снизходителни.

Сред гъмжилото от упорити пешеходци улица тежката строителна машина е като боксьор в магазин за стъкло. Трябва да преценяваш точно всяка маневра, да си готов да спреш, ла завиеш внезапно, за да запазиш разсеяния, да отстъпиш на трудноподвижния. Строителната програма е напрегната, време за изчакване и почивка няма.

Почивката сред уличната гълчава носи своя романтика. Всъщност строителят винаги е почивал така приседнал ниско, опрял уморени ръце на колене, отпуснал рамене. Миг на отдих преди новото усилие. Забързани минувачи се промъкват между купчини баластра и пясък, оглеждат крадешком тези непривични посетители на центъра, облечени в работни дрехи, с тежки длани и ведри погледи. А понякога над шахтите и изкопите, край бетоновозите и агрегатите се люшка детска количка. За невръстния столичанин в нея снимките от това лято на строително напрежение ще са един спомен за поредното прераждане на София...

сп. „Българско фото“ – 1985 г.Банко Банков,снимки:Аркадий Чорбаджийски

Научете повече

Вижте как е изглеждал столичният бул. "Витоша" преди почти 30 години...(ВИДЕО)

Изгледайте филмчето и се потопете в топлата вълна на носталгията по отминалите времена.

Булевард „Витоша“, по-известен като „Витошка“ е основна пътна артерия в центъра на София.
Булевардът започва от пл. „Света неделя“, преминава през идеалния център на София, пресича се с еднопосочния бул. „Патриарх Евтимий“, продължава покрай западната страна на парка на НДК, пресича се с бул. „България“, преминава през ж.к. „Иван Вазов“ и свършва при Южния парк при кръстовището с ул. „Бяла Черква“.

ВИДЕО

Бул. „Витоша“ от-край време е популярна с многобройните си магазини и бутици по нея. Според проучване на „Къшмън и Уейкфилд“ за 2005 г. „Витоша“ е 22-рата най-скъпа търговска улица в света.

Научете повече

София-Студентски град в снимки от 80-те

Студентски град е жилищен комплекс в югоизточна София, граничещ с кварталите „Дианабад“, „Дървеница“, „Витоша“ и „Малинова долина“. Намира се в полите на Витоша и е част от административен район „Студентски“ на Столична община. Първоначално кварталът е проектиран като студентско градче, наречено Студентски град „Христо Ботев“. Изграждат се десетки многоетажни общежития, с цел да се задоволят жилищните нужди на студентите от софийските висши училища. Днес, освен дом за хиляди студенти, районът е и територия, на която се намират шест престижни висши учебни заведения, четири от които са национални.

През последните години Студентски град изживява истински строителен бум, като се появяват нови жилищни, търговски, спортни и бизнес центрове. Освен с типичните за повечето квартали в София проблеми с бездомните кучета и липсата на места за паркиране, Студентски град (в някои свои части) се сблъсква с трудности, свързани с концентрираните в района многобройни питейни заведения. Въпреки това жилищният комплекс се превръща във все по-предпочитано място за живеене на млади семейства, особено в своята южна част - около Зимния дворец, Национална спортна академия и семейните общежития. В района съществуват отлични условия за спорт, разходка, забавления и др. Двете многофункционални зали Христо Ботев и Зимен дворец на спорта са домакини на редица събития през годината. В близост е и Зоологическата градина на София. Кварталът се намира в един от районите на столицата с най-чист въздух, в който по градоустройствен план не се предвижда изграждане на промишлени предприятия.

Засиленото жилищно строителство, дължащо се на благоприятното местоположение и удобна инфраструктура на квартала обаче не компенсира нуждата от действия за запазване на статута на района на Студентски град и за повишаване на престижа му като университетски център. За сметка на множеството заведения, все още липсват книжарници, кина, учебно-експериментални лаборатории и др. Общината се е ангажирала с оформянето на няколко кампуса, включващи общежития и площи за спорт, учение и почивка около тях. Предвижда се и изграждането на огромен парк в местността "Въртопо", както и по-лесна връзка с намиращия се наблизо квартал "Симеоново" и със Симеоновския лифт, което ще допринесе за нови възможности за разходка, спорт и за пряка връзка с Природен парк "Витоша".

Използвана е снимка от ФБ Страницата "Студентски град-София"

Научете повече

Първия български компютър ВИТОША произведен през 1962 година (СНИМКИ)

Висок 2 м, дълъг 4; съдържа 1500 електронни лампи, захранвал се с трифазен ток. Информацията се въвежда чрез перфолента.
Струвал е  близо 3 млниона лева тогавашни пари.

Създаването на „Витоша“ съдържа множество инженерни предизвикателства, а огромната част от работата се върши с работен ден от 8 до 20 – 22 ч. Между 15.VІІІ и 15.ІХ.1963 машината заминава на международната изложба „България строи социализъм“ в Москва. Още с пристигането техниците се захващат с настройката на компютъра, извършена пак на 16-часови смени, при постоянен недостиг на части, неосигурени от домакините и други битови неуредици.

Независимо от това обаче, „Витоша“ става сензация на изложбата – решава системи уравнения, представя графична информация и дори изписва „България строи социализъм“ и „Само Левски“. Отличното представяне помага по-късно България да получи задача да разработва компютърната техника за страните от СИВ.

Научете повече

Спомен за дългите червени „Икаруси“ и тяхната поява в софийския градски транспорт

Един съученик от бившата II. софийска мъжка гимназия живееше там, още когато жилищният комплекс „Емил Марков“ не съществуваше дори в проектите на архитектите, когато на никого не бе минавало и през ума, че тези мучурливи места ще станат един ден най-живописната част от Южния парк на столицата. Там, в Боянските ливади, далече зад тухларните фабрики,беше къщичката на родителите му. Запомнихме го с това, че никога не закъсняваше за училище, макар че дълго вървеше пеша преди да вземе трамвая от последната спирка на единицата. А имаше зимни утрини, когато го заварвахме край парното с премръзнали пръсти и мокри крака. Сега Иван има тристаен апартамент на същото място, където беше къщата му и е учител в 121 училище — на 200 метра от тях . . .

Не ми се иска да разказвам за новия жилищен комплекс в полите на Витоша, познат на софиянците и под името „Мотописта". Просто не ми се ще да дразня апетитите па онези, които чакат с надежда да си вземат апартамент в този чист и уютен кът в подножието на планината. И не случайно започнах с първите пъртини към центъра на града, направени от моя съученик. Сега към Мотопистата водят много пътища, просторни и асфалтирани, много пътеки — загадъчни и романтични, криволичещи из младата зеленина на Южния парк.

Колкото и недостатъчни да са все още обществените превозни средства, колкото и критично да сме настроени към градския транспорт, комуникационната връзка между отделните големи райони на столичния град вече е осъществена. Именно този факт привлече вниманието ми и по отношение на Мотопистата. Днес този квартал се свързва с автобуси и тролейбуси не само с центъра на града, а и с Централна гара, комплекс „Младост“, „Хаджи Димитър“, Западния парк, Сточна гара ....

Най-напред дотук дойде продължението па тролейбус №2. А когато новодомците се нанасяха вече в апартаментите си, на последната спирка на трамвай № 1 те дълго чакаха двата автобуса от „Димитър Несторов“,за да се приберат в жилищата си. Единият автобус отиваше до ул. „Никола Каменов“, а другият до ул. „203“. II сега тази спирка водачите па превозни средства наричат „Павилиона“, по навик. Нагоре строителството продължаваше . . .

Това беше преди доста години. През 80-те, последната спирка на автобус №74 е на самия край на комплекса.

Автобус №71 е тясно свързан с битието на първите жители от комплекса. Домакините, с натежали мрежи в ръцете, неведнъж са ругали нередовния график. От този район хората пазаруваха на последната спирка на трамваи в квартал Иван Вазов и често дълго чакаха след това да се прехвърлят от единицата на автобуса. Може би моят съученик по това време но навик си е вървял пеша. После малките автобусчета станаха по-редови и докато един ден онова, за което обикновено по свойски, като бойни другари си говореха хората, стана факт: дългите червени „Икаруси“ заизвиваха туловища между блоковете. Те вече не правеха „унизително“ кратки рейсове няколко спирки до трамвай номер 5, спирка „Димитър Иееторон“, а завиваха на прелеза при Военната болница, продължаваха по бул. „Прага", после пресичаха едноименния площад и тръгваха но бул. „Христо Ботев 1, на право за гарата.

Първият пробив в комуникацията на новия квартал! Сега повечето от пътниците можеха да не сменяват непрекъснато нередовните превозни средства. Можеха да слизат и да се качват, където им е необходимо из центъра на столичния град.

Както лошото, така и доброто не идва само. Квартал „Емил Марков“ вече не беше само един от най-слънчевнте, най-тихите и чисти жилищни райони на столицата. Някак ненадейно, започнаха да никнат магазините, детските домове, училищата, битовите комбинати. Хората можеха да пазаруват и в „махалата“ си.Да не чакат с пълни мрежи в претъпканите автобуси. Но факт е, че и те не бяха вече така претъпкани и качиш ли се веднъж,след 15-тина минути можеш да бъдеш у дома си.

Приятно е да пътуваш в обществено превозно средство и да виждаш около себе си спокойни, заети с грижите си хора. „Старите“ жители на „Мотопистата“ отдавна са забравили онези неприятни щурмовашки дни, когато с лакти и мрежи търсеха своето право да пътуват. Пък и рейсовете са удобни и красиви. Дори и прав да постоиш . . .

Но . . .разбира се, по-добре е да седнем в един от тях на първа спирка и слезем на последната . Избрали сме ден като ден — на Мотопистата не се задържат мъгли, зли ветрове рядко шетат там. Просто ти се иска да започнеш пътепис, макар че тръгваш просто от една първа спирка на автобус от столичния градски транспорт.

Дългото туловище на автобуса се плъзва по чистия асфалт и величествено се понася между Витоша и белите блокове на комплекса.Спира на първата спирка, която доскоро беше последна първите хали на квартала. Сега планината остава зад гърба ни. Вляво и вдясно са белите блокове, зеленте площи и пъстрите дървета на есента. На изток е новото модерно училище, малко по-надолу, на запад — старото, покрито със зеленина. Спирка „Емил Марков". Тук, като реликва, на ъгъла на двата просторни булеварда „Васил Димитров“ и „Емил Марков“ стърчи все още старата тухлена къща на голямо семейство от малцинството. Един завой към центъра на града: Витоша е пак зад гърба ни. Тя просто не се разделя с нас до крайната спирка на автобуса до Централна гара.

И пак . . .На запад блокове, на изток — Южния парк. Квартал „Иван Вазов“ ВМИИ.Но колкото и да е красива столицата ни, градските пътеписи още не бяха на мода. Пък и съвсем не е нужно да се увличаме. Просто на човек му е приятно, този слънчев жилищен комплекс да си има автобус № 74! . . .

Моят съученик отдавна не пътува пеша. Не само защото работи вквартала си. Освен този автобус тон и неговите съквартални — стари и млади — имат на разположение и много други превозни средства: автобус №73, макар и все още твърде нередовен, пресича целия жилищен комплекс, за да го свърже с Хладилника. На път за Лозенец,човек с удоволствие би пресякъл пеша Южния парк,ако реши и Парка на свободата, за да стигне чак комплекса Изток. Един приятен маршрут за туризъм. Разбира се, динамиката на големия град търси други пътища.Ето появи се и автобус №76, който тръгва от последната спирка на своя събрат с номер 74, отделя се от него на бул. „Пенчо Славейков“, минава но „Евлоги Георгиев“, пресича Лозенец покрай стадион „Васил Левски** н през ква-тала Изток стига новия жилищен комплекс „Младост“. Пропуснах автобус № 83, един от най-старите тук — той тръгва от квартал„Иван Вазов“, пресича комплекс „Емил Марков“ и стига чак до Илиянци.

Един нов жилищен район на столичния град постепенно събира във фокус много пътища, по които летят наред с автобусите и много частни и таксиметрови коли.

Васил Златарев

Научете повече

Тодор Живков сред студенти на Витоша през 1963 година

Разказ на Слава Гецова :През 1963 година,група студенти сме на Витоша до заслона.Виждаме ,че вътре са Тодор Живков и още двама колеги.Задърпахме го да се снима с нас.Дойдоха и други планинари.Интересно беше ,че нито видяхме нито усетихме да има  охрана.
Снимка :Слава Гецова

Научете повече

РЕПРЕСИЯ:Една нощ в РПУ-то

Студено ми е. Краката ми са премръзнали в ботушките с тънка подметка. Размърдах се и усетих тялото си сковано от неудобната поза, в която съм седяла. 

Ох... сетих се - бях седнала на краката на Валери. Какво ли ни чака…?! 

Бях около 17-18 годишна. Вече работех в едно предприятие по задължение.Тогава времената бяха такива - работехме по договор след завършване на средно образование.

Реших да отида до София. Там живееше леля ми, сестра на татко и чичо ми - негов брат. Имах и друга леля, която беше братовчедка на баща ми. Тя имаше двама сина, с които много си пасвахме. Правехме щуротии като малки, когато идваха през лятото на море. Големият u син вече се беше оженил и чакаха всеки момент жена му да роди. А малкият беше в казармата. Та, реших да отида при тях без да се обадя на никой друг от роднините.
Поседях няколко дни и вечерта, преди да си тръгна, решихме да излезем с братовчеда и жена му. Той се обади на Валери, негов приятел и решихме да отидем на някакъв ресторант на Витоша. Валери току що си беше купил нова кола, но нямаше книжка и братовчед ми трябваше да кара.
Валери беше „бандюга”, но веселяк и много забавен. Смеех се с него от сърце и само толкова, нищо друго. Бяхме само приятели.

Отидохме до ресторанта, настанихме се, те си поръчаха по една водка, поръчаха и на мен. Аз никога не бях пила алкохол, но си замълчах, за да не се излагам…
След час усетих, че ми става зле. Може би от цигарения дим и от алкохола. Помолих да излезем и естествено Валери стана да ме придружи. Вън седнах на задната седалка на отворена врата и дишах чист въздух. Като че ли се пооправях.
Гледам, Валери бърка в чантата ми и изкарва три стъклени чаши. Сложи ги на задната седалка зад гърба ми и се смее. Голямо геройство.

Само след две минути дойдоха двама полицаи (тогава милиционери) и се представиха. Поискаха ни документите за самоличност, но аз нямах. Бях си приготвила сака за пътуване. Сутринта в 10.00 щях да си тръгна със самолета за Варна и паспорта ми беше там, в чантата.
Казаха ни да се качим в техният джип – една стара, скапана УАЗ-ка и ни закараха в едно РПУ, някъде близо на Витоша.
Вкараха ни в различни стаи и започнаха да ни разпитват.
Мен ме питаха всичко, от къде съм, при кого съм дошла, работя ли, уча ли, имам ли си приятел. Майка и баща имам ли, и къде и какво работят. За сестра ми също. Дори ми направи впечатление, че знаеха неща за семейството, които дори наши близки не знаят.

В един момент влезе жена на около 40 години, видимо току що събудена, още сънена. Оставиха ни сами в стаята и жената ме накара да се съблека. То, не че имаше какво да събличам…едно късо палтенце, къса пола и една блузка.
Съблякох се, но без бельото, и след това ме накара да напиша всичко. Какво ли имах да пиша…
След час разпитване, обиск и какви ли не излишни процедури ни качиха отново в УАЗ-ката и ни закараха в друго РПУ, този път в София.

А вън беше ужасно студено.
Слязохме от колата и в двора на РПУ-то ни казаха да чакаме до сутринта, за да дойде шефа - някакъв полковник, за да ни разпита и да реши какво да прави с нас.
Беше още едва два през нощта и беше -2 градуса. Едно милиционерче на наша възраст беше дежурно на КПП-то, една малка стаичка в двора. Побъбрихме си с него, и то се смили и ни покани при себе си. А вътре - толкова тясно, само един стол. Изкара два сандвича и ни подаде единият. Сипа ни в една чаша чай от термос и ние малко се постоплихме.
Валери седна на стола, аз в него, а милиционерчето седна на някаква щайга. И съм заспала, докато си разказваме какво ни се е случило.
Леле, какво ли ще стане, когато чичо ми се обади на мама във Варна. Дремех и тези мисли не спираха да бръмчат в главата ми като неспокойни пчели в кошер. Чичо работеше в милицията и то не къде да е, а в министерството. Той даже не знаеше, че съм в София.

В един момент се чу шум и аз се събудих. Беше пристигнала милиционерската кола. С викове, крясъци и псувни от нея измъкнаха едно много хубаво момче. Високо, много добре сложено физически, наметнато с една ватенка и с белезници на ръцете отзад на кръста.

Господи, те го ритаха с крака, удряха го с шамари, юмруци… Мислех, че сънувам кошмар. Гадеше ми се. Никога в краткия си живот не бях виждала такова нещо, освен на кино в руските филми.
Момчето падна и не мръдна. Те продължаваха да го ритат. Накрая един от тях го хвана за двата крака и го замъкна до мазата на сградата. Влачеше го, като чувал с пясък. А той не мърдаше вече. Мислех, че не е жив. И всичко това беше „ за незаконно съжителстване с жена”. Това означаваше, че живее с приятелката си без да имат сключен граждански брак. Нищо друго, това беше причината. Това ни го каза момчето, което ни приюти в КПП-то.
От очите ми се стичаха сълзи, без да искам. Без глас плачех. Даже не помня кога съм започнала да плача. Валери само ме притискаше силно до гърдите си и не мърдаше, не говореше. Милиционерчето – също.
Повече на никого не му се приказваше, докато съмне.
В осем сутринта, един от милиционерите побойници дойде и ни каза да се качим на втория етаж при полковника.
Качихме се и влязохме.

Полковникът беше симпатичен, усмихнат мъж, с прошарена коса. Здрависа се с нас и се представи. Започна да се шегува с мен, че много харесвал Варна, не само заради морето, а и за това, че там имало само хубави жени. Дори си спомням още точно какви бяха приказките му: ”Красиви, морски палавници” - хъм… яснооо…

Попита ме:

- Ще ме поканиш ли това лято на море?
Аз му казах, че след тази нощ, която съм прекарала тук, в това РПУ, сигурно никога няма да погледна милиционер.
Каза ми, че съм много пряма и трябва да се науча да не казвам винаги това, което мисля. Е, не се научих на това. Останах си такава, въпреки, че си патех често от искреността си.
Към десет часа ни пуснаха. Братовчед ми дойде да ни посрещне. Прибрахме се у тях, и майка му ни посрещна с рев на вратата - „Какво ще казвам сега на майка ти…”
Уффф... и аз това се питах, но сега само една мисъл беше в главата ми – да легна и да се наспя. Така и направих. Самолетният ми билет изгоря.

Хванах самолет за Варна в 15.00 часа след обяд. Прибрах се и няма да ви кажа какво ми се случи нататък. Сами си представете. Мама беше много строга с мен. Като ме видя, колабира и се наложи сестра ми да я свестява с няколко леки плесника и вода. След това плесниците продължиха, но върху мен.
Сега, много, много години след тази случка си мисля, че може би това е било повратна точка в моя живот.
С братовчедите ми вече сме улегнали хора, на възраст и когато се срещнем се смеем на спомените си, освен на този… с репресията.
За www.bgspomen.com Валентина КОСТОВА

Научете повече

Едно време дори „кучешката радост“ имаше вкус, днес не знаем какво ядем

През далечната 1989 г. човек можеше да си купи малко, но качествени стоки. Магазините бяха празни, имаше два-три салама – главно хамбургски, „кучешка радост“ и шпеков, луканка се намираше трудно. Бананите ги чакахме цяла година, за да се наредим на опашка пред показния магазин преди Нова година. А на някои Дядо Мраз ни носеше понякога и подаръци от „Кореком“.

На почти всички стоки, които се продаваха, пишеше, че са произведени в България, а понякога и “Сделано в СССР”. Колбасите имаха невероятен вкус, а доматите бяха сочни, червени и 100% български. Да не говорим за лютеницата. Прясното мляко беше в найлонови пликове, които почти винаги бяха доста мръсни, а киселото беше в стъклени бурканчета с невероятен вкус и качество.

Днес магазините са пълни, но не знаеш какви боклуци има в продуктите. Често производителите слагат съставки като палмово масло, ГМО, хидратирани мазнини, мононатриев глутамат, аспартан и други. Някога, през далечната 1989 г., попадахме на вносни стоки, на които пишеше Made in Germany, Made in France, Made in Italy, а днес почти на всичко пише Made in China. А едно време дори „кучешката радост“ имаше добър вкус.

За цените да не говорим. През 1989 г. хляб „Добруджа” струваше 26 ст., литър прясно мляко – 30 ст., килограм краве сирене – 2,30 лв., кашкавал „Витоша” – 4 лв., баничка със сирене – 10 ст., бирата – 32 ст. Зарзаватът също бе на смешни цени – кило домати струваше 20 ст., кило портокали – 90 ст.

Научете повече

Тихата агресия на видеото по времето на социализма (Статия)

Автор: Росен Хубенов
В началото на миналата година зрителите и в четирите кина на Пазарджик започнали рязко да намаляват. Явно нещо ставало… Разтревоженият директор на ОУ „Кинефикация“ Васил Власов първо недоумявал, после дочул нещо, накрая разбрал какво става. В един окръжен град, заразен от епидемията на „нелегални“ видеопрожекции, тайната не може да остане дълго време тайна. Органите на МВР направили проверка и разкритията надхвърлили очакванията:
В двора на Асен Асенов заварили над 50 души, които търпеливо чакали ред за следващата прожекция. Макар че предприемчивият собственик бил съборил стената между две от стаите в дома си, обзаведеният с пейки и столове „видеосалон“ пак бил тесен да побере желаещите.
Пред екрана в дома на Михаил и Мира Иванови заварили 29 зрители, осем от които — деца, с приготвени за плащане пари в ръцете си.
В няколко частни видеокина освен местната публика заварили и ценители на „изкуството“, специално пристигнали от Пловдив и Кърджали.
Претъпкан бил и „салонът“ в дома на Фанка Асенова, брат й Сашо Михайлов и зетят Ангел Андонов. Въпреки прескъпия вход и тази вечер както всяка друга на прожекцията присъствували над 30 „кинолюбители“. От тях узнали, че за порнографски филми тарифата е двойна, затова пък за малолетните входът бил с намаление … Самата собственичка, Фанка, не гледала сексифилмите — срам я било!
Разкритите махленски «видеоклубове»били общо над двадесет! Публиката – главно млада и невръстна, се тълпяла в тях. Учениците бягали от училище, за да си запазят ред, „екскурзианти“ от други окръзи се вмествали с предимство, собствениците печелили…
Каква е тази упойка, какво толкова невиждано може да се види в душните „салончета“? Ами наистина неща, които другаде не могат да се видят (за щастие, бихме казали ние). Ако човек се потруди да добие достъп до „закритите прожекции“ и да ги погледа, ще разбере, че продукцията, която е в обращение, се свежда до няколко потока:
Карате-филми — героите са от жълтата раса, боят не спира от първата до последната минута. Някакъв излинял полусюжет свързва отделните бойни сцени, озвучени от стенанията на падналите трупове, от характерните ъкания, с които се нанасят смъртоносните удари, и други звуци, които няма как да наречеш човешки. Кадрите са гросови като в учебен филм.Шоупрограми, естрада, роксъстави — нищо общо с това, което телевизията ни е показвала. Като гледаш изпълнителите, напразно ще се питаш що за хора са това – певци, шутове или скитници, или привидения, или наемни убийци … Музиката е в тон с реквизита и мизансцена.
Серията „Джеймз Бонд“ — приключенията на кръвожадния агент 007, са канавата на съшити с бели конци уж сюжети, но пък „осмислени“ идеологически с борбата против „червената опасност“. И тук много бой от всякакъв вид — ръкопашен, стрелба, и, разбира се, трупове, кърви, стенания, гърчове и неизменният триумф на суперагента, който между боищата, пре-следванията и бягствата непременно среща и някоя блондинка, за да се убеди публиката с очите си, че е и супермъж.Порнофилми — всичко, което едно разпалено и болно въображение може да измисли, е нищо в сравнение с това, което оргиите в порнофилмите ще му покажат. Сцените са предимно масови, действието не спира нито за миг, сюжет почти не съществува. И пак гросови кадри като в учебен филм. (Казват, че след една такава прожекция станало групово изнасилване.)Има още и филми на ужаса, катастрофически, диаболични, каубойски и т. н. Въртели се дори няколко касети, в които главната роля изпълнява с колт в ръка младият Рейгън … Продукцията в обращение е много голяма, но съдържанието и качеството й, общо взето, са това. След шока на първото стъписване настъпва скуката. Тя идва много бързо. Но това го казваме ние, вие. Не тези, които се тъпчат или мечтаят да влязат в нелегалните салончета.
В Пазарджик първи в страната реагираха остро срещу епидемичното разпространение на доходоносните частни видеопрожекции. Осъдени са над 30 души, 20 уредби заедно с касетите към тях са конфискувани. Не трябва да премълчаваме, че на пазарджишкия районен съд не му е било много лесно в тези особени дела, за които няма никъде прецедент. Махленските видеобизнесмени са осъдени на основание чл. 324, ал. 1 от Наказателния кодекс — за това, че са упражнявали професия без съответна правоспособност и разрешение. Текст, по който биха били осъдени и ако са продавали семки без разрешително … По едно от делата четиримата подсъдими са оправдани, защото не е могло да бъде доказано по безспорен начин, че са събирали пари от над 600-те си зрители — т. е., че са упражнявали професия. И съответно уредбите и видеокасетите им са върнати. Нищо не пречи „културната революция“ в дома им, а и не само в техния, да продължи, стига да не носи или да не се докаже, че носи —неправомерни доходи!
Същата история в едър план:
Тревогата е фалшива! може би ще каже някой. — Видеоманията не е масово явление.“ Няма как да го опровергаем само що се отнася до частните видеопрожекции срещу заплащане, защото за тях официални данни няма. Но пък няма и основание да вярваме, че тревогата е само пазарджишка, и че нещата другаде са съвсем различни.
За обществените заведения обаче можем да бъдем много по-точни. През пролетта на миналата година представители на Комитета за държавен и народен контрол и на Комитета за култура са направили проверка в 48 заведения, увеселителни и други, с цел да установят как се изпълнява решение № НК-8 от 8 юли 1982 г., с което Комисията за наука, култура и подготовка на кадри към Министерския съвет регламентира производството, вноса, износа, презаписа и разпространението на видеофилми и видеопрограми у нас. Какво се оказва?Жейно Жейнов, главен инспектор в Комитета за държавен и народен контрол:
— Повечето от видеоапаратурите, ползувани на обществени места, са собственост на частни лица. Близо 90 процента от програмите са придобити и се разпространяват по частни пътища. От 80 касети в студиото за тиражиране на музика към Държавния комитет по туризъм само 6 са получени по официален път, а видеопрограми се излъчват редовно в повече от 100 подшефни на комитета заведения. В най-големия хотел на столицата „Витоша-Ню Отани“ има специално тон-студио за снабдяване на хотелските заведения с музикални и видеопрограми. Но от намерените 35 касети само 19 са на хотела и само 3 — с български записи. Безконтролно се излъчват и филми, доставяни от гости-чужденци. Подобно е положението и в Клуба на младия търговски работник „Астория“, видиотека „Орбита“, бар-дансинг „Ритъм“ в Клуба на моряка и в младежката дискотека към СП „Вода и канал“ — Варна, в дискотека „Балик“ — Толбухин… Намерени са 120 касети с над 250 часа видеопрограми, съдържащи насилие, еротика, екстремизъм…
През миналата година само в дискотеките има над 8 милиона посещения. В колко от дискотеките има видеоуредби, колко видеоуредби има на други обществени места не се знае!Неосведомения читател сигурно вече се пита; по кой начин, по какви пътища и канали видеото е успяло да нахлуе у нас? В български магазин видеокасетофон не се е появявал, нито видеофилми. Откъде са се снабдили собствениците им, пък и обществените заведения?
До миналата година ВТО „Кореком“ е продало 1580 видеокасетофона, а за тази са договорирани нови 1220. По неофициални данни официално в страната са внесени над 10 000 видеоустройства. Не са малко и любителите на новости, които, за да имат видео, вършат закононарушения, а тенденциите сочат нагоре. Не можем да си представим, че някой ще държи такава скъпа техника само за украса или демонстрация на „в крак с модата“.
Видеофилми се продават официално само в системата на „Интерхотели“, и то само срещу валута и с беден асортимент — предимно анимационни, рядко игрални, нито един музикален. Затова пък имат филми-балети — за половин година не са продали нито, един и накрая се принудили да ги приберат с все балерините и оркестъра в склада … Специализирани ателиета за видеозаписи няма, да не говорим за магазини или щандове за даване на видеофилми под наем, както се прави по света.Това са официалните източници за снабдяване. Явно не от тях са покрити нито реалният брой уредби в частни ръце, а още по-малко огромните количества филми и касети, които вървят от ръка на ръка между собствениците на частни колекции. Значи съществуват и други начини.На изясняването на тази „загадка“ (загадка не и за въвлечените в нелегалния пазар) посветихме едно пътуване на автостоп с ТИР. Шофьорът се оказа словоохотлив:— Кой носи видеофилми? Работниците в Либия, моряците, шофьорите от международните превози. А нашего брата не е аташе по културата. Той гони печалбата. На сезонната разпродажба във ФРГ можеш да купиш видеокасетофон за 400—500 марки и у нас да го продадеш за 5000 лв.
С касетите пък е съвсем лесно — скриваш ги на сума места в колата и тук ги продаваш със 100—150 лева печалба.
За купувачите важи правилото: който търси, намира. На бит-пазарите в София и Пловдив, на пристанищата, по магистралите… Добре снабдените по описаните начини продавачи фактически са монополизирали тази дейност и диктуват вида, качеството и цените на предлаганото. Трябва да признаем, че те показват завиден търговски нюх, проучили са добре конюнктурата, добре познават и се съобразяват с интересите и предпочитанията на платежоспособната публика.
А когато скъпо купената касета се върти, върти и накрая омръзне на собственика й? И това е уредено — този кръг хора пряко или чрез посредници имат безброй връзки помежду си и могат винаги да разчитат на приятелски услуги за нови записи, които се заплащат между 50 и 120 лв.
Забраната:
ека сега отново се върнем в Пазарджик, откъдето започнахме да разплитаме нелегалното нахлуване на видеото — не за друго в Пазарджик, а защото в рамките на този окръг нещо е направено и се прави, за да се противодействува. Последната мярка е от март тази година — решение на ИК на общинския народен съвет, с което временно се забранява видеото в обществените заведения.Само месец след забраната е минал, когато журналистическото проучване ме отвежда в крайпътен ресторант недалеч от града. Докато вечерям, на екрана на цветен монитор видеосуперменът Брюс Лий, окуражаван от възторжените възгласи на младежите, претъпкали ресторанта, просва десетина трупа. Как така след забраната? — интересувам се. Никой не крие нищо — видеото е на бармана, купил го на старо от шофьор в Международния автомобилен транспорт. Има и около 40 касети с най-различни записи. (Е, не чак толкова различни…) Държи го в заведението, защото персоналът тук е на процент, а видеото привлича клиентелата. За сравнение можем да надникнем в казиното, където има и добър оркестър, и магнетофон, а за разлика оттук винаги има доста празни маси. Спрели видеото, но в тази седмица, когато нямало прожекции, оборотът намалял наполовина. На бармана му плаща бюро „Естрада“ — Пловдив, по съвместителство за длъжност „звукооператор“ — все едно, че пуска магнетофон.
Особено интересно е признанието на управителя:— Цялата история е търгашеска. От 28 години работя в системата на търговията и виждам, че нещата не отиват на хубаво. Сам дори се чудя как обстоятелствата постепенно ни принуждават да отстъпваме. Позицията ни е пораженческа — правим пропуски за сметка на младото поколение.
Защо разказвам този дребен случай? Защото той доказва, че голата забрана няма да спре нахлуването на видеото — дори и там, където напълно са осъзнати злините и обществената опасност на явлението.
А и защо да го спираме? Защо да се действува по по-лекия, но неефикасен път на забраната? Само по себе си видеото е постижение на техническия прогрес, което може само да се адмирира. Единственият въпрос, целият въпрос се свежда до това кой, как и с каква цел го използува. И тук вече се вижда, че въпросът: „Защо се тръгва от най-ненадеждното в случая средство „забраната“ — е чисто реторичен. Няма алтернатива, няма какво друго да се предложи вместо тъпите, скудоумни, зловредни и опасни филми, които в момента държат в плен сърцата на масовата видеопублика. (Едно уточнение — има един малоброен слой сред нея, които са в истинския и добрия смисъл на думата кинолюбители, хора, които търсят — и намират — нашумял филм в чужбина или филмите на актьора X, или любим стар филм. Но тази публика е вън от явлението и от тревогата ни във връзка с него.)
Защо, защо, защо? След като по принцип не се отричат достойнствата на видеото, дори напротив от години се набелязват конкретни мерки за внедряването му в бита на българина
Защо тогава срещу български пари не се предлагат нито видеокасетофони, нито видеофилми?
Защо няма българска забавна видеопродукция? Или вносна, но внесена официално, със съответния контрол и преценка?
Защо видеоуредбите за разлика от телевизионните приемници и радиоапаратите не се регистрират?
Защо няма утвърден видеорепертоар за обществените заведения, както например има за оркестрите? (И как практически да св утвърди, след като почти всичко, с което разполагат собствениците, е чуждо?)
Защо няма нормативен акт, уреждащ отношенията между собствениците на видеоапаратура и различните ведомства? (А няма и нормативен акт, позволяващ на предприятията да сключват договори със собствениците, затова всеки начин за заплащане, измислен намясто, върши работа…)
Времето върви бързо. Сякаш беше вчера, когато изразът „Включете видеото“, който чувахме във „Всяка неделя“, не ни говореше почти нищо. А днес сякаш изведнъж откриваме, че видеото е проникнало в живота ни — тихомълком, през задната врата, като вода под рогозка. Разбираме, че сме застрашени от тиха, но опасна агресия и че не можем да си позволим да отлагаме тревожния въпрос: докъде трябва да стигне водата, за да започнем да се браним?
На тоя етап предприемчивите собственици на частни „видеосалони“ просто попълват празнината, защото добре са оценили, че на всичките наши „Защо?“ липсват реални отговори. Иначе празнина не би имало. И не е най-голямата беда, че пълнят незаконно джобовете си за сметка на жадната за зрелища публика. По-голяма беда е нравственото и идеологическо въздействие от тези зрелища. А и законът е изпреварен от явлението: зараждащата се „професия“ видеобизнесмен е твърде далеч от безобидната професия на семкаджията …
Б. Р. На 2. 8. 1984 г., когато този брой на списанието вече беше под печат, Министерският съвет прие постановление 43 (Държавен вестник, бр. 64 от 14. 8. 1984 г.) за създаването и разпространяването на видеофилми и видеопрограми и производството на видеотехника. Постановлението предвижда да се образува творческо-производствено нестопанско сдружение „Българско видео“.
Източник:www.socbg.com

Научете повече

На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея „Знаме на мира“/Снимки/

В асамблеята участват деца от 79 държави. В последния асамблеен ден, в подножието на Витоша е открит и парковия комплекс „Камбаните“, като символ на асамблеята. В центъра му се издига висока бетонна конструкция от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента, наподобяваща планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. 

Освен като символ, те са предназначени като акомпаниращи инструменти при концертни изпълнения на основните музикални камбани – 18 на брой, монтирани в основата на пилоните.

Монументът е създаден по идея на Людмила Живкова. Изпълнението е на творчески колектив с ръководител: склупторът Крум Дамянов, арх. Благой Атанасов и Георги Генчев, склупторът Михаил Бенчен и инж. Антон Малеев. Строителството е осъществено за 30 денонощия от строителната бригада на Никола Павлов. След смъртта на Людмила през 1981 г. в него е вграден барелеф в нейна памет.

При откриването на монумента в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу  там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти, а строителите заравят в основите му капсула с обръщение на децата към идните поколения. Думите гласят: „Деца на бъдещето, приемете нерушимия огнен зов на безсмъртието – Единство, Творчество, Красота“. Децата от цялата планета вграждат в този уникален паметник своята вяра в доброто и светлия утрешен ден, без войни и насилие.

В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Изграждат се 18 структури в чужбина. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава дори вестник. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години.

Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация, на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение „Знаме на мира“, като прекъсва международните контакти (закрити са изградените 18 чуждестранни структури „Знаме на мира“) и закрива координационния му блок в София – Център „Знаме на мира“.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възроди детската асамблея, но да се осъществи подобен проект без мощната подкрепа на държавата се оказва много трудно, почти невъзможно...

Научете повече

Тютюневите складове в центъра на Пловдив (Статия)

Тютюневите складове в центъра на Пловдив, където през 1962 г. е сниман филмът „Тютюн“ по романа на Димитър Димов, в момента представляват злокобна гледка. Те зеят без дограми и прозорци, с олющена мазилка, а помещенията в тях са препълнени с купища боклуци.

Преди време сградите бяха обявени за продан от частен съдебен изпълнител с начална  цена от 4,7 млн. лв. Те са купени преди 5 г. от строителен предприемач, който възнамерявал да ги превърне в елитен жилищен комплекс. Кризата обаче го притиснала и той започнал трудно да обслужва взетия кредит, след което банката завела изпълнително дело срещу него.

„Запазил съм всички над 100 ленти с филми, снимки и материали от заснемането на „Тютюн“, които намерих в складовете след покупката" –  разказва инж. Георги Узунов, който е един от инвеститорите. – Сред тях е и табелата, която указва, че в тези складове започват многобройните демонстрации и стачки на пловдивските тютюноработници. Тук е била и рекламната агенция на цигарената фабрика“.

Едноименният роман също е писан в Града под тепетата.  Вероятно Димитър Димов се запалва по темата под влиянието на втория си баща – тютюневият експерт Руси Генев.
Началото на тютюневата индустрия в Пловдив датира от 1872 г., когато пръв Магърдич Томасян, тогава 15-годишен, открива в бакалницата си специално отделение за рязане на тютюн с два хавана. После се сдружава с Кеворк Гарабедян и двамата създават работилницата „Златен лев". Деловите отношения между тях се бетонират с женитбата на Гарабедян за  сестрата на Томасян. Съдружниците обзавеждат помещение за рязане и продажба на тютюн в големия Станчов хан до река Марица. Така се основава първото тютюнево предприятие „Томасян и сие".

Търговията потръгва и се налага внасянето на машина за рязане на тютюн с ръчно колело. По-късно тя е заменена с резачка с бензинов мотор, което се смята за началото на модерната обработка на тютюн в България. Цигарите на Томасян са първите, които получават златен медал на изложение в Лондон. През 30-те години предприятието произвежда рекордните 1 млн. цигари за смяна. То е сред 10-те най-големи данъкоплатци в страната и изнася продукцията си в Германия, Австро-Унгария, Франция, Швейцария, Англия.

През 1922 г. от фирмата на Томасян се отделят наследниците на Гарабедян – Киркор и Ервант Тютюнджиян, които създават отделна тютюнева фабрика, като взимат фирмата „Златен лев". Тя е снабдена с нови машини и от 1934 г. работи под името „Пловдив". През 1889 г. Никола Либенов, Никола Дерменджопулос, Полимерис Димитриядис и Константин Манджанидис създават тютюнева работилница „Слънце". На следващата година събирателно дружество „Орел" на Димитър Ставридис и Димитър Маринов открива също работилница, където първоначално се обработвал само рязан тютюн.

През 1900 г. във всички тютюневи фабрики в Пловдив се произвеждат и цигари. С годините някои фалират, другите купуват имотите им и продължават. Най-голямото и най-добре оборудвано тютюнево предприятие в България става това на италианеца Карло Вакаро, създадено на базата на бившата фабрика „Ставридис". Заради силната конкуренция през 1909 г. Вакаро основава акционерното дружество „Съединени тютюневи фабрики", известно по-късно като „Картела". Възниква гигантско дружество, което обхваща 2/3 от тютюневата промишленост в страната и около 35% от манипулацията на тютюна.

В рамките на първите 3 десетилетия на 20 век се ражда кварталът на тютюневите складове, който започва от Централна гара, минава през Сточна гара и завършва на ул. „Иван Вазов". „Тютюнът е бил каран с каруци и впоследствие с коли от селата, след това товарен на вагони и продаван в цяла Европа", обяснява директорът на Историческия музей в Пловдив Стефан Шивачев.

През 1923 г. в Пловдив съществуват 30 тютюневи къщи, които разполагат с 32 склада за манипулация и съхраняване на тютюни, от които 20 са построени за тази цел. Те представляват масивни 4-5-етажни сгради, изградени в централната част на града. През 1929-1930 г. стотина фирми и индивидуални играчи се заявяват като тютюнотърговци. Карето между улиците „Иван Вазов", „Христо Ботев", „Авксентий Велешки", между Централна и Сточна гара се превръща в истинско тютюнево градче.

Най-популярните пловдивски фабриканти от началото на 20 век рекламират в местната преса. След появата на реклама на цигарите „Плевна", „Витоша" и „Порт Саид", илюстрирана с фотография на изискана дама с цигаре, един от вестникарите публикува възмутено антрефиле с текст: „В папиросовите кутии от тютюневата фабрика на Вакаро намират се често разни картинки, които служат за реклама. Има обаче и таквиз картини, които са противни на добрите нрави и съблазнителни за обществения морал.

Струва ни се, че тоя начин на рекламиране на папиросите противоречи на законите и трябва да престане. Иначе надлежните власти длъжни са да съставят актове, за да сезират съдебните власти, за да се тури край на такава своеобразна реклама". В началото на века Вакаро започнал да получава на гарата необичайни машини. Като научили за тях, собствениците на другите тютюневи фабрики в Пловдив изтръпнали, защото италианецът бил опасен конкурент. Предприятието му само за години се наложило като първостепенно в бранша. „Вакаро бил ударен в гръб и със задкулисни игри бил принуден да напусне могъщия тютюнев картел, а по време на Първата световна война да продаде фабриката си", разказва Владимир Балчев, главен експерт от Държавен архив - Пловдив.

Тогава в града се появил хасковският фабрикант Петър Дяков. Според родовото предание бизнесът му започнал от една кошница яйца. Син на тютюнотърговец, той започнал да трупа капитал още като гимназист и по-късно се наложил като търговец на тютюн в Хасковско и Беломорието. Дяков закупил предприятието и първокласната техника на Вакаро. Сближил се с неговия син Едмондо, който му станал съдружник в акционерно дружество „Егейско море". Но загубил всичко за една нощ, след като фабриката му изгоряла.

В публикация на пловдивския вестник „Юг" от 8 февруари 1922 г. обаче се намеква, че пожарът не бил случаен. Благодарение на приходите от тютюневата си фабрика в Харманли Петър Дяков успял да възстанови сградата на „Беломорска България" и регистрирал фирмата „Дякови събирателни тютюневи фабрики", както и акционерно дружество „Егея-табак компани". Срещу тази фабрика бил  салонът  на хотел „Шести август", използван за представления и кинопрожекции.

Но през 1911-12 г. той също е обърнат на склад от наследника на Карло Вакаро – Едмондо. Тютюн е складиран и в къщата на д-р Стоян Чомаков, където днес е разположена постоянната експозиция на художника Златю Бояджиев. Тютюнотърговецът Антонио Коларо прави тютюнев склад дори в чудно красивата къща на Аргир Куюмджиоглу. По-късно общината изкупува имота и го превръща в днешния Етнографски музей.

„Ако в края на ХІХ в. в България са се произвеждали около 2 милиона кг тютюн, през 1918 г. те стават 29 млн., за да достигнат в началото на 30-те години около 52-53 милиона кг. Има увеличение от над 20 пъти. Този произведен тютюн трябва да бъде преработен. Като последствие от Балканската война към България се присъединяват региони, в които се произвежда висококачествен тютюн", изтъква Стефан Шивачев. Така Пловдив се очертава като най-голямото средище за тютюнопроизводство. Градът става и център на Съюза на тютюноработниците, основан през 1908 г., който издава и  свой печатен орган – вестник „Тютюноработник".

В борбата за 8-часов работен ден, спазване на трудовото законодателство и достойно заплащане през 1910, 1919, 1922 и 1929 г. в Пловдив се организират и националните стачки на работниците от бранша. Нищо чудно – под тепетата са събрани общо 1/3 от  всички тютюноработници у нас.

През 1947 г. по силата на гласувания от Великото народно събрание закон за учредяване в България на държавен тютюнев монопол, складовете, съоръженията, машините и инвентарът на 81 чуждестранни и български тютюнотърговски фирми в Пловдив стават държавна собственост. На тази база се създава предприятието Държавен тютюнев монопол - клон Пловдив, което започва работа на 1 юни 1947 г. След национализацията държавата разширява многократно и модернизира производството.

Днес една част от складовете са преустроени в магазини, спортни комплекси и обществено-жилищни сгради, други пустеят, разграбени и оглозгани, а общината дори е поставила табели, че преминаването в близост до тях е опасно. „Виждал съм такъв индустриален квартал в Солун, който е превърнат в модерен младежки център. В него трийсетина  стари тютюневи складове и фабрики са преустроени в художествени галерии, нощни заведения, дискотеки, ресторанти за бързо хранене. В Англия, Франция и Германия пък такива сгради се превръщат в музейни комплекси“ –  споделя  Стефан Шивачев. Той е на мнение, че общината трябва да глобява тези, които позволяват знаковите пловдивски постройки да бъдат полуразрушени и изоставени с времето.
www.desant.net

Научете повече

София,хотел "Витоша- New Otani" 80-те

Научете повече

Национален парк "Витоша" – Ресторант "Копитото"

Научете повече

Емблематичното за софиянци кино „Изток“,70-те

В София от съществувалите до промените от 1989 г. трийсетина киносалона днес съхранилите се в това си качество се броят на пръстите на едната ръка:

„Одеон“ (бивше филмотечно кино „Дружба“) „Влайкова“, Дом на киното (бивше „Севастопол“). На културата служат май само 3 от помещенията, ползвани някога за филмови прожекции: в старото кино „Левски“ сега гостуват театрални спектакли под лъскавата шапка на Сити Марк Арт Център, а някогашните „Млада гвардия“ и „Витоша“ са книжарници.
Елегантното навремето кино „Сердика“ бе разрушено миналата година, за да отвори място за елитен хотел,„Изток“ и „Култура“ се превърнаха в магазини на големи хранителни вериги, на мястото на кино „Славейков“ се похапват картофки и бургери, „Димитър Благоев“, поживяло и като „Европа Палас“, стои заключено, отсреща „Москва“ е базар.


Известните в миналото „Аура“, „Иван Вазов“, „Георги Димитров“, „Македония“, „Красно село“ приютяват фолкклубове, казина, дрехи втора употреба или просто… руини. Емблематичното лятно кино „Мир“ пък е платен паркинг. Останалото са мултиплекси. Излишно е да споменаваме, че и тук модерните кина са в моловете, както и в модерните кино комплекси „Арена“.

Научете повече

Хотел "Щастливеца,Витоша,80-те

Научете повече

24 юли 1946 г.-Сформирана е Първата младежка национална бригада от две хиляди души

1948 година-строи се пътят към Витоша

На призива на Централния комитет на Демократичната младеж от 24 юли 1946 г. за подпомагане на народното стопанство се отзовават младежи и девойки от цялата страна. Сформирана е Първата младежка национална бригада от две хиляди души. Именно на нея е поверено строителството на Хаинбоазкия проход — Прохода на републиката.

Скоро след тържественото откриване на смяната (12 август) Хаинбоаз се превръща във величава битка за високи трудови постижения, символ на героичния труд на българската младеж. Стотици колети, писма и телеграми от всички краища на страната топлят бри гадирските сърца.

Хаимбоаз,1946 г.

В телеграмата на Националния комитет на Отечествения фронт до командира на бригадата Пенчо Кубадински е подчертано: „Трудо вият подвиг на младежката строи телна бригада е историческо дело,което ще увековечи героичните усилия на патриотичната отечествено фронтовска младеж в изграждане то на благоденствaща, демократична и републиканска България. Привет на младежите - герои!“

Научете повече

28 април 1999 г.-Натовска бомба удря къща в Горна Баня

Снимка:Йордан Симеонов

"24часа"

Една от многото премълчавани истини относно факти около войната на НАТО срещу Югославия бяха непрекъснатите прелитания и нарушения на натовски машини във въздушното пространство на България през пролетта на 1999година. Лично аз през това време водих малка оперативна група за наблюдение на НЛО съставена от ентусиасти на дилетантско ниво и в рамките на наблюдателната дейност редовно водихме протоколирани наблюдения, в които се вписваха по правило и самолетите и констатирани видими данни за тях, преминаващи по трасета над и в известен периметър около София посредством използването на разнообразен арсенал от оптически прибори с увеличение 15-40Хпъти и диаметър на обектива 50-64мм инсталирани главно извън населени места. По време на военно-въздушните удари в рамките на операцията срещу Югославия и режимът на Милошевич, не съм успявал да засека и наблюдавам бойни самолети било то сръбски или натовски нито един единствен път, като изключение в това отношение беше един български СУ-25, който влезе в обективите на бинокъла ми и се позиционираше на около 10 КМ северно от София. Но на базата на “свидетелските показания” на един изключително сериозен човек с желязна репутация може да се заключи, че през пролетта на 1999г. над София са преминавали натовски военни самолети и изключително тревожно звучи неговият описателен разказ за два самолета - единият голям и тумбест(авиоцистерна с гориво?) следван плътно и непосредствено от друг значително по-малък самолет(изстребител?) наблюдавани да извършват полет в небето над София.

Този факт, който аз не подлагам на съмнение с оглед личността на свидетеля ми се вижда изключително интерес особено от гледна точка на общественият резонанс, който би предизвикало такова разкритие при положение, че обсегът на сръбските зенитни ракети напълно покрива небето над София(до границата са само 60КМ, обсегът на радарите - 150КМ) и последиците, които биха могли да произходят в случай не успешен ракетен пуск от страна на сръбската ПВО срещу пълната с тонове керосин авиоцистерна в небето над София…

Но по време на кризата в Югославия се случи един любопитен инцидент, когато на 28 април(ако не се лъжа) натовска противорадарна ракета ХАРМ удари покрив на къща в Горна баня причинявайки материални щети и фактът, че тя вероятно не беше само една единствена не беше официално оповестен. Главният обективен елемент тук е, че принципно натовските противорадарни ракети ХАРМ имат ефективен обсег на действие 20 КМ, а от софийският квартал Горна баня до сръбската граница разстоянието е точно три пъти по-голямо! Това означава, че официалните твърдения тогава, че въпросната противорадарна ракета ХАРМ е била изстреляна “случайно” над сръбска територия по посока към България са направо абсурдни. Порових се тук-там, разпитах военни от българската ПВО относно събитията от онази привечер и излезе следната история - българските военни са включи радарните си системи по западната ни граница с намерение да следят хода на военно-въздушните операции над част от територията на СРЮ, при което са облъчили двойка щатски Ф16 изпълняващи бойна мисия. В резултат несигурните и неопитните екипажи на американските бойни самолети са класифицирали погрешно облъчването на български радар разположен западно от танковото поделение Горна Баня като захващане от сръбската ПВО, навлезли са поне 40 КМ навътре в българска територия, захванали са облъчващият ги български радар и са осъществили пуск на противорадарна ракета клас “въздух-земя” по него класифицирайки го като представляващ активна опасност елемент от сръбската ПВО. Очевидно по думите на войници служили в българската ПВО през пролетта на 1999г., българските офицери са разбрали за осъществяването на атака и веднага са предприели изключване на въпросните радари, в резултат противорадарната ракета ХАРМ фактически изгубила целта си продължава да лети в посока изток, преминава над и около точката на целеното попадение(изключеният радар), достига квартал Горна баня и се удря в покрива на въпросната къща предизвиквайки материални щети. Очевидно мощната бойна глава на ракетата автоматично се е откачила, което е спасило горнобанското семейство от сигурно унищожение.
Да, но нещата определено не свършват дотук - вечерта когато това се случи аз бях на гости при познат в Бояна и чух ударът предизвикан от попадението на ракетата, който отчетливо дойде от северозападна посока по линия на Горна баня. Отначало помислих, че става въпрос за поредната жестока автокатастрофа не свързвайки нещата с текущата военна операция, след съвсем малко време(разстояние на минути) обаче дойде втори още по-отчетлив и ясен звук от попадение от посока югозапад някъде над квартал Княжево, след кратък период от време по телевизията пристигна извънредната новина за ударената от ракета къща в Горна баня…но какво да кажем за вторият звук от удар, нито дума не бе казана относно някаква втора ракета и второ попадение, което се чу още по-ясно и отчетливо ?…Когато публикувах първият вариант по-примитивен вариант на този постинг в клуб Авиация, оттам се появиха ясни потвърждения на хора, които живеят в квартал Овча Купел относно две а не едно попадения. И какво се получава в крайна сметка - очевидно тук се прикриват три обективни факта - 1) че българската ПВО е провокирала атаката на американските самолети посредством включване на радарно наблюдение в рискован и крайно неподходящ момент, 2) че ракетата ударила къщата в Горна баня е изстреляна не в сръбското а в българското въздушно пространство, защото обсегът й е едва 20 КМ а от ударената къща до границата са цели 60 КМ, 3) че противорадарните ракети са били две на брой(както и изтребителите Ф16 са били два - факт, който се знае) като първата е ударила къщата в Горна баня а втората е попаднала вероятно извън населено място в полите на Витоша над квартал Княжево.

Източник:clubs.dir.bg

Научете повече

НДК-историята на строежа построен за невероятно кратко време (Статия)

1981 година. 1300-годишнината на България. В края на март 1981 г.в центъра на столицата с фанфари и слова на най-високо ниво – лично от Тодор Живков, е открит Народният дворец на културата. Построен е за невероятно кратко време – за по-малко от три години, да ознаменува историческия юбилей, той се превръща в един от най-помпозните символи на социалистическото строителство. Като „народно“ средище, първото мероприятие, което приютява, е XII конгрес на БКП. Никой тогава не подозира, че само десетилетие по-късно сградата мастодонт ще бъде обект на многобройни опити за приватизация, които сякаш по ирония на съдбата все свършват в нищото.
ЗНАЕТЕ ЛИ, ЧЕ…
Строителството на двореца започва през 1978 г. До 1981 г. той поглъща 335 000 куб. м бетон, изкопани и извозени са 1,7 млн. тона земна маса.  В двореца са вложени около 10 000 тона метални конструкции – приблизително толкова има и в Айфеловата кула. Първата колона в сградата е монтирана на 20 юли 1979 година, а последната – на 25 октомври 1980 година.
Комплексът е построен върху 18 300 кв. м, а разгърнатата му площ е 123 300 кв. м. Висок е 51 метра. 9000 кв. м е разгърнатата площ на административната сграда. Грандиозният строеж, предприет по случай юбилея на българската държава, е погълнал 270 млн. лева тогавашни пари. Те са инвестирани в 15 зали плюс фоайетата.Инициативата за създаване на голям културен център в София е на столичното ръководство на БКП и датира от средата на 70-те години на миналия век. Първите стъпки, свързани с намерението, проучването и

проектирането, са направени през
1975 г. Тогава в тази централна градска част е голям хаос. Там имало десетина набързо струпани след бомбардировките неугледни постройки, товарна жп гара за въглища, стари казарми и стотици декари пустеещи площи. Ето защо в Софийския градски комитет на БКП и Столичния народен съвет решават на това място да се оформи модерна градоустройствена среда като част от главния градски център, ориентирана към Витоша. Първоначално теренът е определен за оперен театър. Веднага бил обявен международен конкурс, в който участват архитекти от страната и чужбина. Журито се оглавява от тогавашния председател на Комитета за култура Павел Матев. То обаче не излъчва победител и конкурсът пропада.
След оживени дискусии се стига до единодушно мнение – мястото е най-удобно за бъдещ център с многофункционално културно предназначение. Почти всички европейски градове тогава имали подобни средища. У нас такава функция изпълнявала спортната зала „Универсиада”. И така – вдъхновението е за нова модерна среда за конгреси и концерти с всички съвременни удобства.София вече разполага с доказал се проектантски и строителен потенциал. Така проектирането е поверено на ателието на арх. Александър Баров и конструктора инж. Богдан Атанасов. Те са подпомогнати от главния архитект на София Владимир Роменски, арх. Стефан Стайнов – министър на архитектурата, проф. Милчо Брайнов, основен консултант по конструкцията на сградата. На арх. Атанас Агура и арх. Валентина Атанасова е възложено да проектират изграждането на околното пространство и парка. А на „Софпроект” с ръководител Чедомир Павлов се паднала честта да направят подземните обекти и метролинията, комуникациите и бъдещия бул. „България”. „Определената функция на големия градеж изискваше да се оформи удобна и красива околна среда, върху която и под която да не се извършват произволни интервенции. Още тогава имах-ме генерална схема за бъдещото метро, която включваше метролинии под това място. Ето защо единодушно

решихме, въпреки съпротивата на влиятелни лица, да изградим цялото подземно пространство на голяма дълбочина и освен подземен булевард с трамвайна линия, гараж с повече от хиляда паркоместа, магазини и други площи да се оформят в груб строеж две метростанции и трасе за бъдещото метро от бул. „Патриарх Евтимий” до подножието на „Лозенец”. Това си спомня днес пред БТА Георги Йорданов, първият ръководител на щаба за координация на изпълнението на проектирането и строителството – от началото на 1978-а до есента на 1979 г. И тази инвестиция вече е неразделна част от новата линия на софийското метро.
Основната група проектанти посещава и проучва опита на най-добрите конгресни центрове в Европа и Америка, вземат се съветите и помощта на видни български и чуждестранни специалисти. Така се стига до идеята, че този проект може да бъде изграден на световно равнище. Както се оказва и днес, десетилетия по-късно. Когато се наливаха основите
Първата копка на Двореца на културата е направена на 25 май 1978 г. Присъстват само лица, пряко ангажирани със строежа. „Бяхме само десетина души, нямаше публика, медии. В ранното утро на този слънчев майски ден всички бяхме обладани от радостни чувства и от съзнание за отговорността, която поемаме като строители на най-модерното и най-голямото средище на българската духовност.” Това разказва Георги Йорданов.
През 1981 г. с фанфари и слова НДК е открит лично от първия човек в държавата Тодор Живков. Първоначално му е дадено името „София”, но след  кончината на  неговата вдъхновителка, до промените през 1989 г. той носи името на Людмила Живкова.В него са вложени и доброволен труд, и средства на много софиянци.
Строителството му поглъща 335 000 куб. м бетон, изкопани и извозени са 1,7 млн. тона земна маса. В двореца има около 10 000 тона метални конструкции, приблизително толкова има и в Айфеловата кула в Париж. Първата колона в сградата е монтирана на 20 юли 1979 г., а последната (15-а) – на 25 март 1980 г. от бригадата на орденоносеца Петър Милев. Комплексът е построен върху 18 300 кв. м, разгънатата му площ е 123 300 кв. м. Висок е 51 метра. Девет хиляди метра пък е разгънатата площ на административната сграда.Някои наричат НДК втори „Александър Невски”. И има защо. Двете сгради са емблематични за столичния център, сходни са и по мащаб, а в градежа им е участвала българската общественост. Предците ни някога са правели щедри дарения за паметника на вярата и признателността. По техния пример софиянци работят един ден безвъзмездно и събират над 30 млн. лв. – това е една четвърт от стойността на основната сграда на Конгресно-концертния център, а хиляди се трудят за оформлението на околното пространство. Основното затруднение идва от липсата на достатъчно строителни работници. Ето защо в столицата работят хиляди граждани на Кипър, бивша Югославия, Виетнам и други страни.Грандиозният строеж, предприет по случай юбилея на българската държава – 1300 години, е погълнал 270 млн. лв. тогавашни пари. Те са инвестирани в 15 зали плюс фоайетата. В основната сграда на НДК има произведения на едни от най-утвърдените български майстори художници – Дечко Узунов, Марин Върбанов, Светлин Русев, Павел Койчев, Теофан Сокеров, Антон Дончев. Автор на монумента „1300 година България”, разположен в парка, е Валентин Старчев. Паметникът вече 25 години  предизвиква ожесточени дебати.Съпротивата срещу НДК
Ако някой си мисли, че преди 30 години срещу проекта и строежа на НДК не е имало съпротива, се лъже. Дворецът не прави изключение и често са се чували гласове, че обектът е излишен и прекалено „престижен”. Други пък разпространявали неверни данни за цената на проекта, твърдейки, че първоначалната сметка ще се увеличи десетки пъти. Трети критикували, че се отклонява строителният потенциал за нещо, без което може да се мине. Четвърти, че така ще се забави строежът на жилища. Познато, нали?
През есента на 1979 г. настъпват персонални промени в ръководствата на строежа. Това води до намаляване на ритъма на работа. Още повече че отговарящият за обекта Георги Йорданов получава нова длъжност в Министерския съвет.
Съпротивата срещу НДК се засилва и Тодор Живков, който първоначално е бил във възторг, дава указания пускът да се отложи за след 10 години.„Помолих Людмила Живкова да го отклони от това намерение, но и тя не успя да го разубеди”, споделя Георги Йорданов. След много спорове Първият се съгласява да види на място стореното. И през март 1980 г. той се убеждава, че най-сложната част е извършена и остават довършителните работи на обекта, който може да бъде завършен за една година. И най-важното – предстоящият XII конгрес на БКП може да бъде проведен в НДК. Така Живков дава зелена светлина обектът да продължи.
Заместник-председателят на Министерския съвет Григор Стоичков става ръководител на щаба. Привлечени са военнослужещи за довършване на инженерната инфраструктура и работата продължава почти денонощно. Зала 1 и прилежащите й части са завършени през март 1981 г., а останалите подобекти – няколко месеца по-късно – до 20 октомври в чест на 1300-годишнината на българската държава.След 1989 г. – сделка или не
Апетитите към НДК не са от вчера. Поне 20 опита той да бъде приватизиран има от началото на демокрацията досега. Първите активни опити да се отнеме НДК от държавата са още от 1990 г. Тогава кабинетът на Андрей Луканов отнел зала „Универсиада” (зала „Универсиада“, конгресният център във Варна и НДК са единен комплекс), за „да я предаде на студентите” и след това поетапно за няколко години да се приватизира. После кметът (1991-1995) на София проф. Александър Янчулев превръща в общинска собственост почти целия подлез на НДК. „Атаката беше успешна – спомня си днес Христо Друмев. – Големият удар върху целия комплекс е, че отнеха подлеза с магазините, огромния подземен паркинг с 920 места от ул. „Фритьоф Нансен”, както и надземния паркинг (240 места) – и двата за гостите на НДК. И черешката на тортата – приватизирана бе най-красивата сладкарница в София – „Бреза”, наречена „Английския двор”.
След това всичко е препродадено на трети лица. Бившият министър на културата Димо Димов в отсъствието на премиера Димитър Попов иска да го предоставят на частна фондация. „Добре че самият г-н Попов попречи на това“, добавя Друмев. По време на управлението на проф. Любен Беров пък се появява мощната групировка Г-13, която иска бившия правителствен тракт. При правителството на Жан Виденов (1994-1997) е отнет 13-ият етаж на административната сграда, известна като ПРОНО, за Висшата атестационна комисия. Веднага след това се появяват „охранителите” и „застрахователите”. Шансът е, че НДК заедно с националната полиция учредяват фондация „Доверие и закрила” (съществува успешно и днес) и отблъскват опасността от дебеловратите.През 1997 г. идва вариантът да бъде направено РМД (работническо-мениджърско дружество) и по тази линия да се върви към вътрешна приватизация. „Бях търсен от подобни хора с предложение и аз да стана от РМД-то, което да извърши операцията. Както се казва в „Кръстникът”, беше ни направено предложение, на което да не можем да откажем. Аз да бъда директор, а пъргави хора да платят за 9 години. Но ние устояхме и натрупахме омраза”, разказва днес Христо Друмев. Помощ им оказват Евгени Чачев и областният управител на София тогава Васил Маринчев. С благословията на Иван Костов като премиер НДК е обявена за публична държавна собственост. А тя не може да се приватизира без промяна на статута ни”, уточнява бившият генерален директор на НДК. Точно по време на Костов тръгват и подписки на интелектуалци срещу идеята дворецът да бъде продаван и така кабинетът се отказва от идеята. Вместо това се заговаря да бъде изготвен специален закон за НДК. По време на управлението на тройната коалиция такъв бе подготвен, но така и не бе намерено време за него.
Източник: vestnikstroitel.bg

Научете повече