През 1983 г. за „Универсиада ’83“ е построен най-дългият лифт в България

Последният работещ лифт от София до високите части на Витоша – Симеоновският, повече няма да работи. Съоръжението е спряно от миналата година и никога няма да бъде пуснато отново. Вместо това ще бъде подготвен проект за подмяната му. Опитът до момента обаче показва, че ако въобще се случи, реализирането на такава идея може да отнеме години.Построен е за „Универсиада ’83“ и е официално открита на 4 април 1983 г.

За окончателното спиране на Симеоновския лифт обяви базираната в Италия фирма „ТехноАлпин“, собственик на дружеството „Витоша ски“, което притежава съоръженията на Витоша. „ТехноАлпин“ твърди, че причината е липсата на части за поддръжката на кабинковия лифт, който качваше туристите от софийския кв. „Сименово“ до Алеко.Така алтернатива на екологичния въжен транспорт остават общинските автобусни линии до Витоша и колите, които редовно задръстват пътищата в планината през зимата, когато хората се качват да карат ски.До момента мениджмънтът на „Витоша ски“ в България обясняваше, че лифтът е спрян, тъй като един от двигателите му изгорял. Поправката отнемала време заради сериозната възраст на съоръжението. Последно през януари изпълнителният директор на „Витоша ски“ Ян Калчев обясни пред БНР, че ремонтът на двигателя е пред финал, той ще бъде монтиран отново, но следвал дълъг период на синхронизиране с другия мотор на лифта. Калчев не се ангажира със срок за пускането на съоръжението, но и не каза, че то всъщност повече няма да работи. В последните седмици Mediapool се опита нееднократно да се свърже с Ян Калчев по темата, но безуспешно.

Официална информация по въпроса липсва и на сайта на „Витоша ски“. Там е написано само, че в момента нито едно съоръжение не работи заради профилактика, а нова информация ще има в началото на юни. Служителите, отговарящи на телефона на долната станция на лифта, пък казват, че кабинката ще е извън строя поне до следващата зима.При неочакваното спиране на лифта в началото на зимния сезон в края на миналата година, новоизбраният тогава столичен кмет Васил Терзиев нареди проверка на обстоятелствата, довели до това. Резултати така и не бяха обявени, а от общината повече от месец не отговорят на въпросите на Mediapool за съдбата на Симеоновския лифт и на Витоша като цяло. Преди няколко месеца Васил Терзиев пое инициатива за разработването на пътна карта за развитието на планината. От общината не отговориха на въпросите на Mediapool докъде е стигнала работата по нея.

Симеоновският лифт е пуснат в експлоатация през 1982 г. Към онзи момент той е най-дългият лифт в света от тази категория и експериментално съоръжение за производителя, казват от „ТехноАлпин“. От дружеството допълват, че до приватизирането на съоръженията от „Витоша ски“ през 2007 г., кабинката не е поддържана добре. Липсвала сервизна история и не били купувани оригинални резервни части. Това довело и до бързата амортизация на лифта.

„В резултат на амортизацията производителят Doppelmayr идентифицира сериозни структурни модификации на съоръжението и спря да доставя резервни части за него в името на безопасността на пътниците и препоръча изграждането на съоръжение, което отговаря на настоящите стандарти на ЕС“, обясниха от „ТехноАлпин“.От фирмата посочват, че съществуващите европейски директиви изискват всички резервни части и компоненти за такъв тип съоръжения да се купуват от производителите или от техни оторизирани дилъри, които притежават нужните сертификати. 

Така се оказва, че към момента „ТехноАлпин“ не може да осигури резервни части за Симеоновския лифт и той е спрян завинаги. „Не можем да правим компромис с безопасността, от която зависят животът и здравето на хиляди хора”, заявява от фирмата. И допълват, че вече разработват проект за подмяна на кабинката, а целта е за това да се използват съществуващите стъпки. „Това допълнително усложнява задачата заради ограниченията в Закона за горите. Опитваме се дори да намалим броя на стъпките, използвайки новите технологии“, твърдят от „ТехноАлпин“.

„Витоша ски“ от години настояват да се промени Законът за горите, така че да улесни изграждането на нови лифтове. Искат и да бъде приет нов план за управление на природния парк „Витоша“, тъй като в настоящия новото строителство не е разрешено. Природозащитници обаче твърдят, че подобни изменения не са нужни и съоръженията на Витоша могат да се променят и ремонтират и при сега действащите нормативни документи.

Още повече, че част от плановете за развитието на София са свързани именно с подобряване на връзките на обществения транспорт с кабинката от Симеоново. Заради нея се обсъждаше продължаване на метрото към долната станция на лифта. Беше пусната и специална електробусна линия до там. „Витоша ски“ притежава още два лифта от София до високите части на планината – Драгалевският и Княжевският. И двата не работят, а от компанията казват, че няма как да бъдат пуснати без подмяна и дори сериозни промени – особено за Княжевския.Драгалевският лифт е по-новата от двете въжени линии. Той е седалков и е строен през 1956 г. Беше спрян изненадващо преди години, подобно на Симеоновския лифт. Столичната община издаде заповед за възстановяването му, която „Витоша ски“ обжалваха. В крайта сметка съдът се произнесе в полза на общината и дружеството беше задължено да възстанови линията. До момента това не е направено.

„ТехноАлпин“ се позовават на анализи и експертни оценки, които показали, че стълбовете на седалковия лифт са корозирали и стъпките компрометирани. Самите стълбове нямало как да се сменят, без да се разрушат „стъпките“, тъй като основите са бетонни. И тук според компанията имало проблеми с поддръжката през годините и влагането на резервни части без установен произход.

От „ТехноАлпин“ припомнят, че са подготвили проект за построяването на лифта наново. Вече две години обаче той нямал екооценка от столичната екоинспекция. Чак след получаването и можело да се внесе концептуалният проект и да се иска разрешение за строеж. Първата секция от Драгалевския лифт – до междинната станция, можело да бъде възстановена в рамките на година след получаването на всички разрешения.

Ситуацията с Княжевския лифт изглежда доста по-сложна. Въпреки че общината и за него е издала заповед да бъде премахнат или възстановен, от „ТехноАлпин“ твърдят, че пред този проект има доста повече пречки. Първо, лифтът от Княжево до Копитото не работи от 1992 г. Началната станция в момента се намира в застроен с къщи район. Трябва да бъдат направени и нови стълбове, за да са изпълнени съвременните изисквания за безопасност. Нямало и подходяща инфраструктура като път и паркинг за началната станция. Заради застрояването няма и как да се направи.

Освен това анализ, поръчан от Столичната община, показвал, че нито станциите, нито стъпките, нито стълбовете от някогашия Княжевски лифт могат да се използват. Трябва да се направи изцяло ново съоръжение, а това изисква промяна на съществуващите закони в страната, смятат от компанията. Освен това, за да се използва такъв лифт и през зимата, трябва да се удължи към Конярника и Ветровала, за да има връзка със ски съоръженията там.

От „ТехноАлпин“ казват, че са готови да инвестират сериозни суми във Витоша, за да се развива целогодишен туризъм и спорт. Дружеството изтъква, че основните пречки това да не се случи, са законите в страната и планът за управление на парк „Витоша“.

В отговора си до Mediapool от „ТехноАлпин“ изрично уточняват, че нямат намерение да строят нови хотели и хижи на Витоша, а само да модернизират спортните съоръжения и туристическа инфраструктура.

Материал на Зорница Латева mediapool.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Японското чудо на София-„Витоша-Ню Отани“ построен за близо 24 млн. долара през 1979 г.

Завършеният през 1979 г. „Витоша-Ню Отани“ е сред най-големите в София с над 440 стаи. За изграждането му държавата тегли кредит за близо 24 млн. долара.

Славният в миналото Японски хотел, от десетина години си има нов собственик. Това е бизнесменът Ветко Арабаджиев, а новото му име е „Маринела“.„Витоша-Ню Отани“, „Кемпински-Зографски“ или просто Японския. Хотел – символ на топлите българо-японски връзки, емблема на услуги от най-висок клас и доказателство как под един покрив могат да спят Хелмут Кол и Али Агджа, император Акихито и Карлос Чакала, Енио Мориконе и Орнела Мути.

Всичко започва през 1973 г. Станиш Бонев, член на Централната контролно-ревизионна комисия на БКП, а по-късно заместник-председател на Министерския съвет, пътува на 15-дневна опознавателна командировка в страната на изгряващото слънце. На летището ги посреща посланикът ни в Япония Румен Сербезов. В Токио спят в хотел, който много им допада като архитектура, комуникации и обслужване. Казва се „Ню Отани“. Като се връща в София, Бонев предлага на ген. Иван Врачев – по това време председател на Комитета за отдих и туризъм с ранг на министър – да посети обекта и да го вземе за модел при изграждане на аналог в София.

„Така се роди идеята за хотел „Витоша-Ню Отани“ в кв. „Лозенец“, разказва Станиш Бонев в книгата си „Времето, в което живях, и хората, с които работих“. За създаването на японски хотел в София по времето на комунизма може да се търсят и по-дълбоки причини. „Времето на най-активните, плодотворни и благодатни отношения между България и Япония са годините, в които Людмила Живкова застава начело на културната политика на българската държава“, пише д-р Евгений Кандиларов, преподавател в Софийския университет „Св. Климент Охридиски“. Дъщерята на Тодор Живков за първи път посещава Япония по време на световното изложение „Експо 70“. През следващите години интересът към „японското икономическо чудо“ кристализира в целенасочена политика, която ще превърне азиатската страна в приоритетен партньор отвъд „желязната завеса“.

Първата копка  е направена през 1975 година, а строителството продължава по-малко от 4 години. Откриването на „Витоша-Ню Отани“ в София неслучайно е през 1979 г. Същата година Людмила Живкова дава начало на голямата изложба в Япония „Тракийско изкуство и култура по българските земи“. Лентата на хотела е прерязана за 24 май, като събитието се съчетава с петата сесия на Българо-японския комитет за икономическо сътрудничество. През октомври същата година в страната гостува японският престолонаследник принц Акихито заедно с принцеса Мичико. „Витоша-Ню Отани“ е българо-японска инвестиция във всяко отношение. Архитектурата е на Кишо Курокава и съчетава азиатска изчистена линия с елементи от възрожденската ни архитектура – в интериора и каменната зидария отвън. Строителството е дело на „Техноекспортстрой“, управлението е поверено на японската верига „Ню Отани“, но персоналът е от българи.

„За изграждането му държавата тегли кредит за близо 24 млн. долара от японската външнотърговска банка при изключително добри условия“, разказа Христо Христов, който по това време е министър на външната търговия. По думите му ключова роля за създаването на хотела е имал Начо Папазов, посланик на България в далечната страна от 1967 до 1971 г., а след това председател на Комитета за наука и технически прогрес. Папазов водеше разговорите с японците и договаряше размера на инвестицията, спомня си Христов. С голям принос за „Витоша-Ню Отани“ е и изключително активният ни посланик в Япония през 70-те години Румен Сербезов.

В първите си години „Ню Отани“ категорично завоюва славата на най-качествения хотел в България и предпочитано място за отсядане на чужденци. Но и недостъпно място за обикновените хора – влизането в ресторантите вътре става с одобрението на мениджмънта или с препоръката на държавното ръководство.Първенството е по много фронтове. Японският ресторант „Сакура“ с уникалната градина е абсолютен хит за изтънчените посетители, като сред най-честите гости е тогавашният японски посланик. Само там се предлагат уиски „Сънтори голд“ и бира „Сапоро“, а главният готвач е от страната на изгряващото слънце. Кафето в лоби бара струва 8 долара, най-евтиното уиски в „Панорамата“ е също толкова. Заможните нашенци пазаруват в първия у нас италиански магазин „Бенетон“ и бижутерското ателие „Голд койн“. А в нощния бар-вариете „Амбасадор“ овациите събират Йорданка Христова, Татяна Лолова и други наши певци и шоумени. Изключително елитен е и панорамният ресторант на върха, където сервитьорите са с фракове и бели ръкавици.През годините в Японския хотел отсядат световноизвестни личности и звезди. През 1993 г. гост е германският канцлер Хелмут Кол, за когото се прави специално легло. В делегацията е и настощият канцлер Ангела Меркел, тогава сътрудник на Кол. На луксозните апартаменти се любуват гръцкото мецосопрано Агнес Балца, композиторът Енио Мориконе, кинозвездите Орнела Мути и Микеле Плачидо, американският икономист Ричард Ран, шведският писател Артур Лундквист. ВИП ресторантът „Копринен път“ е любимо място за срещи на Андрей Луканов. Преди завръщането в България хотелът е предпочитан от Симеон Сакскобургготски.

В показанията си пред турския съд Мехмет Али Агджа, стрелял по папа Йоан Павел Втори, признава, че е отсядал в столичния хотел. И че в стая 911 е получил фалшивия си паспорт на името Йогиндер Сингх, с който е заловен на площад „Свети Петър“ в Рим. През „Ню Отани“ минават и други членове на терористичната организация „Сивите вълци“.

Стая 227 е прочута с друг „особен“ клиент – Илич Рамирес Санчес, известен с прозвището Карлос Чакала. Агенти засичат оперативно интересното лице през септември 1979 г. Чакала се представя за иракски гражданин с дипломатически паспорт от Йемен. Нашите разузнавачи обаче бързо разкриват истинската самоличност на един от най-известните терористи в историята.Чакала залага и в легендарното казино в хотела, с които са положени основите на хазартния бизнес у нас. За откриването му лично настоява Андрей Луканов, а първото топче на рулетката е завъртяно през 1979 г. от тогавашния министър на финансите Белчо Белчев. Казиното в „Японския“ е оборудвано навремето с 4 рулетки и 6 маси за блекджек. Стопанисва се от ливанската фирма „Сортекс“. Посетители са главно чужденци, защото през 80-те години има забрана българи да залагат в игралните зали.

581592_417570564974109_151237934_n

Поради особеностите на социалистическия строй и многото чужденци от западния свят „Витоша-Ню Отани“ е съществена грижа на българските тайни служби. Почти всички апартаменти са били оборудвани със специална техника. След идването на демокрацията обаче всички следи от мероприятията са изчистени.

В началото на 90-те години веригата „Ню Отани“ се оттегля от управлението. „Витоша-Ню Отани“ е сред първите приватизирани градски хотели. Купува го Иван Зографски – милионер, натрупал състоянието си от хотелиерство в Германия. Договорът за продажба е подписан при служебния премиер Ренета Инджова. Цената е 65 млн. дойче марки, но реално Зографски плаща пет-десет пъти по-малко, защото по-голямата част от сумата се покрива с брейди облигации.

В средата на 90-те години хотелът действа за кратко като част от веригата „Интерконтинентал“. През 1997 г. Иван Зографски сключва договора с веригата „Кемпински“, която дава днешното име на хотела.

Предприемачът Панко Радулов: Строежът беше трамплин за чужбина

Всички строители на „Витоша-Ню Отани“ бяха българи с изключение на инвеститорския контрол. Те бяха японци, които проверяваха дали всичко е по проект и дали се прави качествено. През 1974 г. той започва работа по луксозния хотел като помощник-ръководител, а впоследствие се издига до технически ръководител.

Строежът минава на два етапа. Първият включва хотелската част, подземните гаражи и спортния комплекс, а 2-3 години след откриването са направени тенис кортовете и паркингът под тях.

Архитектурата и проектирането са изцяло японски. Въпреки 90-метровата височина не са забивани пилони, а основите са с фундаментни плочи по японска технология. Архитект Кишо Курокава на няколко пъти посещава обекта и е впечатлен от изпълнението, особено от каменните зидарии по ниските тела. Там се използва врачански камък. Фоайетата се облицоват с бял мрамор, внос от Гърция, а фасадата е с керамични панели, които за първи път са използвани в България.

На строежа работят два крана. Единият е толкова висок, че за разглобяването му е използван хеликоптер.

За градежа на Японския хотел имаше огромен наплив от работници, спомня си Радулов. Причината – всеки, който искаше да работи на обектите на „Техноекспортстрой“ в чужбина, трябваше да мине през „Витоша-Ню Отани“. Един от кандидат-майсторите дори даваше 1000 лв. и едно прасе – само и само да го вземат на строежа. Мечтата му беше да отиде до Айфеловата кула в Париж, да се подпре на нея и да го снимат, каза бизнесменът.

Да се ожениш в „Японския“

По времето на социализма да направиш сватбеното си тържество в Японския хотел (или както интимно го наричаха софиянци Японеца), беше голяма работа. Освен пари бяха необходими връзки. Първата сватба е няколко месеца след откриването през 1979 г. в зала „Киото“ и кувертът е 18 лева на човек (при средна заплата за онзи период от около 100 лв.).

Залите на „Кемпински-Зографски“ още от времето, когато се казваше „Витоша-Ню Отани“, са предпочитани за модни ревюта и конференции. Днес към тях са се добавили балове. И докато Виенският клуб избира ту конкурентния „Шератон“, ту „Кемпински“, тамплиерите твърдо са „абонирани“ за втория за всичките си проявления по бели роби с червени кръстове, фракове и бални рокли. И в последните години кавалкада от ВИП сватби премина през зала „София“.

Наталия Гуркова избра „Кемпински“ за една от трите си сватби. Тя се омъжи за черногореца Джорджи Михалевич на церемонии в Южна Африка, Подгорица и София. В черни кристални чаши бе сервирано шампанско, а гостите топяха екзотични плодове във фонтани от течен шоколад. Цветята по масите бяха декорирани с любимите на Наталия перли, лилиуми и рози, като на всеки букет бе кацнала приказно красива пеперуда. Пред 200 гости си казаха „да“ евродепутатът Димитър Стоянов и половинката му Милена. При пълна секретност протече бракосъчетанието на актрисата Вили Марковска с финансиста Иво Ангарски.

По материали на в-к „Преса“.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Бивш легионер убива Димата Руснака на бул. „Витоша“ (СТАТИЯ)

На 25 октомври 2004 г. става неочакваното- настъпва краят на могъщата някога групировка СИК. В 18,35 ч в неделния ден, на претъпкания с хора бул. „Витоша“ в столицата е разстрелян Дмитрий Минев-Димата Руснака, един от босовете на СИК. Всъщност атентатът на бул. „Витоша“ затваря „цикъла“ от убийства на шефовете на групировката през 2004 г. Преди това през януари в асансьор е взривен Стоил Славов-Телето, заедно с охраната си. Това се случва в сградата на „Бул Инс“ и сикаджийската фирма „Интерпетролеум“ на ул. „Джеймс Баучър“ в София.

В средата на април 2004 г. преоблечени като полицаи бандити отвличат от колата му сина на Венцислав Стефанов, друг известен сикаджия. До ден днешен няма следа от Димитър Стефанов, въпреки платения за него откуп. Кулминацията на избиването на сикаджийски босове е в края на юли когато става най-бруталното масово убийство в най-новата българска история това на Милчо Бонев-Бай Миле и още петима души, разстреляни с автомати в ресторант „Славия“.

Нито едно от тези престъпления не е разкрито до момента.

Какво се случва на 25 октомври 2004 г ?

Минев пристига с внушителна охрана от 10 души, с два мерцедеса G-класа и едно „Ауди“ в заведението „Ъпстеърс“ на бул. „Витоша“ около 17,30 ч. Час по-късно излиза, но докато чака колата получава куршум в сърцето и се свлича в ръцете на охранителите си. Мъртъв. Гардовете не са видели и чули нищо, както и останалите хора на улицата в топлата неделна вечер.

Ошашавените пазачи карат боса си в „Пирогов“, но вече няма смисъл.

Огледите на местопрестъплението чак след няколко дни ще разкрият, че всъщност изстрелите срещу Руснака са три. Първият куршум минава край него, вероятно жертвата е мръднала, и се забива в близката кашпа пред заведението. Втори куршум попада в рамката до вратата на „Ъпстеърс“, и чак третият пронизва Минев в сърцето.

Кой е стрелецът ?

„Изпълнението на убийството ни говореше, че имаме работа с професионалист, който е планирал всичко до последният детайл. Така и се оказа“, спомни си пред Nbox един от разследващите случая тогава.

Полицията бързо разбира, че изстрелите са дошли от отсрещната кооперация на булеварда. Но не подозира каква изненада я чака.

Убиецът е дебнел Руснака от прозорец в празен апартамент на последния етаж на кооперацията над Търговския дом на бул. „Витоша“. Жилището току-що е закупено от никому неизвестният депутат от НДСВ Димитър Димитров. В апартамента тъкмо започвал ремонт. Убиецът просто разбил вратата и заел позиция.

Снайперистът обаче пипал професионално засипал с червен пипер пода, за да не разкрие миризмата си. Установява се, че килърът излиза на покрива на кооперацията по него се прехвърля върху съседната на ул. „Денкоглу“ и там се измъква сред всеобщата суматоха без да остави следи. Там го е чакала кола. Според показания на свидетели втори човек е стоял на входа на търговския дом и веднага след разстрела на Руснака е изчезнал. Предполага се, че той е наблюдавал как ще бъде свършена работата.

Вътрешен човек

При разследването остават съмнения за вътрешен човек от обкръжението на Димата Руснака, който го е предал. Иначе как стрелецът е знаел кога точно ще дойде той в заведението ? Вътрешният човек обаче не открит.

Първоначално МВР смята, че убиецът е чужденец. По-късно обаче криминалистите се натъкват на вероятният извършител, но не успяват да го заловят. Това е Красимир Станчев-Легионера или Филиза. Станчев служи четири години във Френския чуждестранен легион, после се завръща у нас. Той е човекът довел сърбо-хърватската бригада убийци на Робърт Матанич, подозирана за няколко поръчкови разстрела у нас.

След разкриване на бандата полицаи от СДВР правят опит да задържат и Станчев, но той опира пистолет в главата на един от униформените и успява да избяга. От тогава следите му се губят, предполага се, че се крие във Франция.

Станчев е подозиран и за убийствата на Илия Павлов и Георги Илиев. Но доказателства затова не са събрани. Въпреки, че трите разстрела имат общ почерък и изпълнение.Вижте още:Показния разстрел на месарския бос Мастара

Стефан Ташев nbox.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомените на един столичанин за мащабната реконструкция в центъра на София през 1985 г.

Девизът на София „Расте, но не старее“, красноречиво е свързан с хилядолетната история на града. Селището на древните серди, или и първото му име — Сердика, се превръща във важен административен център на Римската империя. По-късно върху античната правоъгълна улична мрежа, ориентирана с главните си оси към четирите градски порти, върху едноблокови каменни настилки, руини на форум, бани и храмове, Средновековието е лъкатушило по тесни улички, притиснати между паянтови сгради.

Столетие след столетие градът свлича кожата си, стъпва върху миналото и се стреми нагоре. Следосвобожденска София се строи ю план, който се връща към схемата на античния град — диаметрално пресечени оси север-юг и изток-запад. Това са днешните булеварди „Г. Димитров“ и „Витоша“, „Дондуков“ и „Стамболийски“. Те следват приблизително направлението на потъналите дълбоко в терена едроблокови римски улици, но са съчетани с булеварден пръстен, който обхваща градския център.

Историята на социалистическа София е история на съзидание преустройство, на строителство „в движение". Въз основа на присърце дискутиран, конкурсно утвърден и периодично осъвременяван градоустройствен план, бяха реализирани мащабни строителни вмествания в стари жилищни квартали, в промишлени транспортни зони.

Днес е в ход поредното преустройство на столичния център.Рекунструира се южната част на булевардния пръстен — булевардите „Толбухин“, „Патриарх Евтимий“, „Скобелев“, площад „Руски паметник“, бившата зоологическа градина, улица „Гурко“.

Обновлението на популярния столичен булевард „Витоша“ предвижда автомобилите да отстъпят уличното платно на пешеходците, а трамваите да се движат по обезшумени релсови звена. Булевард „Витоша“ ще се превърне в елегантна, наситена с живот пешеходна зона, свързваща историческия център около площад „Ленин“ с Двореца на културата и транспортния възел, възникващ около него. Нови магазини, кафе-сладкарници и ресторанти за бързо обслужване, една по-активна търговска мрежа, търсеща своя потребител вън на тротоара, витрини за догонилата европейските стандарти лека промишленост въобще усещане за динамика и уют, това е бъдещето на „Витоша“ и южните булеварди от вътрешния градски пръстен.

Откъде започва едно преустройство? От задълбаване в основите. Старите, неравни сиенитни павета, по които с файтони и лакирани автомобили достолепно се е търкаляла историята на София, вече си отиват, разровени от ножа на булдозера, захапани от челюстите на екскаватора. Автомобилистите няма да съжаляват за тях, съблазнени от предимствата на асфалтовото покритие, а за столичаните туристи с изчезването на паветата ще изчезне и споменът за раните по снагата на Витоша, нанесени от владайските кариери.

В дълбоките изкопи, прорязали улиците, ще легнат металните артерии на водопроводната, отоплителната, осветителната и съобщителната система. Постепенно софиянци ще отвикнат от мисълта, че всяко преустройство и внезапен ремонт ще изисква досадно разкопаване на улици. Животът на градския център ще пулсира на две нива, разделен и единен.

До есента търговия и строителство ще съжителстват в южната част на София, символично разделени от ажурни телени огради. По разровените улици маневрират самосвали, екскаватори,бетоновози,пукат мотори, искрят електрожени. А отвъд изкопите и леките мостчета пъстрея, платнени сенници. Под тях служители "Меркурий" предлага, шоколадови бонбони, киевски кейкове, (платове за торта, кюстендилски череши, дезодорант,одеколон Деним и др.

Стара мечта- търговията да „отиде при работника" се осъществява но обратна формула, работникът е превзел царството на търговията. През леките огради бетонджии и продавачки флиртуват без грам без грим и официалности.Това съжителство навярно ще им помогне по-добре да разберат какво и как да искат елин от друг и кога да са снизходителни.

Сред гъмжилото от упорити пешеходци улица тежката строителна машина е като боксьор в магазин за стъкло. Трябва да преценяваш точно всяка маневра, да си готов да спреш, ла завиеш внезапно, за да запазиш разсеяния, да отстъпиш на трудноподвижния. Строителната програма е напрегната, време за изчакване и почивка няма.

Почивката сред уличната гълчава носи своя романтика. Всъщност строителят винаги е почивал така приседнал ниско, опрял уморени ръце на колене, отпуснал рамене. Миг на отдих преди новото усилие. Забързани минувачи се промъкват между купчини баластра и пясък, оглеждат крадешком тези непривични посетители на центъра, облечени в работни дрехи, с тежки длани и ведри погледи. А понякога над шахтите и изкопите, край бетоновозите и агрегатите се люшка детска количка. За невръстния столичанин в нея снимките от това лято на строително напрежение ще са един спомен за поредното прераждане на София...

сп. „Българско фото“ – 1985 г.Банко Банков,снимки:Аркадий Чорбаджийски

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Вижте как е изглеждал столичният бул. "Витоша" преди почти 30 години...(ВИДЕО)

Изгледайте филмчето и се потопете в топлата вълна на носталгията по отминалите времена.

Булевард „Витоша“, по-известен като „Витошка“ е основна пътна артерия в центъра на София.
Булевардът започва от пл. „Света неделя“, преминава през идеалния център на София, пресича се с еднопосочния бул. „Патриарх Евтимий“, продължава покрай западната страна на парка на НДК, пресича се с бул. „България“, преминава през ж.к. „Иван Вазов“ и свършва при Южния парк при кръстовището с ул. „Бяла Черква“.

ВИДЕО

Бул. „Витоша“ от-край време е популярна с многобройните си магазини и бутици по нея. Според проучване на „Къшмън и Уейкфилд“ за 2005 г. „Витоша“ е 22-рата най-скъпа търговска улица в света.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Култови места за срещи с още по-култови имена от близкото минало в някогашна София

София расте, но не старее, а емблематичните  локации за срещи и щури спомени стават все по-култови с годините. Преди време осъзнахме обаче, че ако днес си на 17 или 20 г., едва ли ще знаеш къде да отидеш, когато ти кажем, че те чакаме на „Аптека“ или на „Магурата“.

Всеки град има своите съкровища, които живеят с прякорите си, дадени им преди години, но актуални и днес.Ако все пак искаш да разбереш славното минало на столицата – направи си софийски quiz и виж дали познаваш легендарните имена на столичните явки от началото на 90-те.

Повярвай ни – бил си на всяко едно от тези места, защото легендите в града ни никога не умират.

В пет на „Аптека“?

На ъгъла на булевард „Витоша“ и „Патриарх Евтимий“ според родените след 2000 г. има едни точно определени апетитни пици, за които знаем всички. За децата на демокрацията обаче това място се нарича само и единствено с едно име –  „Аптека“. Култово средище за срещи през 80-те и 90-те години на XX век, „Аптека“ събира всички готини млади хора във времето когато „Витошка“ още не е пешеходна, в началото ? не акостира метрото, а рокендролът е красиво млад. През 2006 г. на това място има офис на телекомуникационната компания „Мтел“, но името „Аптека“ се появява през 20-те години на XX век, защото на ъгъла се намира една от първите частни аптеки в София, принадлежаща на Панчо Накашев. Той умира от инфаркт в САЩ през 1962 г., но на това място още пет десетилетия след него има аптека – първо държавна, социалистическа, после отново частна. „Аптека“ и до днес чува старото си име понякога, но ако някой ти уреди среща там в пет – трябва да знаеш, че те чака точно на легендарния ъгъл, съхранил повече истории от Паметника и Попа, взети заедно.

„Кравай“ ли бе да го опишеш

Снимка: Нели Недева-Воева

Да – Васил Гюров, Васко Кръпката, Милена Славова, всички от „Нова генерация“, начело с Митко Воев и кой ли още не е показвал тук кожени якета с нашивки, високи цветни гребени, кубинки и тотален протест срещу системата. Легендарният „Кравай“ се намира на ъгъла на „Патриарха“ и „Фритьоф Нансен“, а името му идва от актуалната за времето си кафе-сладкарница Закуски „Кравай“, помещаваща се на същото място. Тази митична точка е родила повече легенди от скандинавската митология, а тук в края на 80-те младежите са идвали, за да са различни, готини, бунтари и да разберат къде ще ги отведе вечерта. Всички, които са били през онези легендарни години на „Кравай“, разказват, че това е било единственото място, на което милицията не е гонила за нашивки и „гърбове на групи“ върху накъсаните якета. Това е била точката в София, която е давала глътка въздух на различните и зараждащите се, особено активно през 80-те години, субкултури в града ни.

По едно малко в „Магурата“?

Ако тръгнем по бул. „Витоша“ над бул. „Патриарх Евтимий“, няма как да не се сетим за митичното заведение „Магура“. Специално за 13-ия конгрес на БКП през април 1986 г. тогавашният кмет Стефан Нинов прави истинско преобразяване на бул. „Витоша“, а отвъд „Партриарха“ се появяват модернистичният за онази епоха ресторант „Форум“ и сладкарницата „Магура“. „Магура“ няма аналог в града ни в края на 80-те, защото е първият сладоледен салон, предлагащ цяло меню мелби. Освен със сладоледа заведението става известно и с „чейнджаджиите“.  През 1989 г., още преди падането на Тодор Живков, в София настава глад за валута – чейнджаджиите, или приятните съмнителни субекти, които услужливо могат да ти обменят валутата, започват да се събират точно около хитовата „Магура“ и скоро всички ги наричат просто „магураджии“. Те девалвират курса на соц. лева към долара – от 2 наши за 1 американски, до 5 и повече български за един щатски и т.н. Скоро момчетата започват да имат дебели вратове, златни верижки около врата и да карат големи мерцедеси, но това е тема на друг разговор. Ако днес те извикат на „Магура“ – златните времена на „Витошка“ те зоват.

Само за известни – „Японският“

Ако горните типове пред „Магурата“ изглеждат като турбо гъзари за времето си, то тук говорим за наистина „дебела работа“. Японския, или днешният хотел „Маринела София“, е петзвезден хотел в София, построен в периода от 1974 до 1979 г. по проект на японския архитект Кишо Курокава. Проектът е финансиран от правителството на Япония с кредит от 16 милиона долара. След построяването си хотелът носи името „Витоша Ню Отани“, но сред столичния хайлайф той е категорично известен като Японския хотел. В ранните 90-те това е място, в което добре облечени бизнесмени правят грандиозни сделки, красиви дами пък им правят компания, а локацията е абсолютно недостъпна за средностатистическия българин във времената на Виденовата зима. Хотелът е родил много митове и легенди за „мутренските години“, но за да не влизаме в подробности, просто казваме, че ако днес те викнат на Японския – сме сигурни, че ще е за добро.

„Синьото“ – от „Левски“ до Лили Иванова

снимка: Ники Томов, Константин Петров

„Синьото кафе“, или онези стотина-двеста квадратни метра на ъгъла на „Драган Цанков“ и Канала, малко преди автобусната спирка за към Орлов мост и под стадион „Дружба“, са не само легенда в града ни, те са истински пристан на музиката. Днес метростанция „Васил Левски“, това култово малко кафене през 80-те и 90-те събира най-известните музиканти на времето си неслучайно. Тук на едно място естрадни звезди, журналисти и рок музиканти са чакали решенията на „комисиите“ от близкото БНР, за да разберат дали музиката им е допусната за излъчване. Първите рок журналисти в родната ни история работят на „Синьото“ като златотърсачи. Там всеки ден се ражда тема за първите рок седмичници – „Ритъм“, „Меридиан Рок Шоу“ и „Рок Булевард“, за „Музикалната кутия“ на Емо Братанов по програма „Христо Ботев“ или за предаванията на Гергана Лазарова и на Сергей Джоканов по „Хоризонт“. На „Синьото“ се уговарят участията в многобройните концерти и фестивали, разпадат се и се създават групи, а по-късно се появяват и първите продуценти на родната музикална сцена. Ако те викнат на „Синьото“ – застани точно на изхода от метростанция „Васил Левски“, с гръб към стадиона и ще си на правилното място.

Ще те чакаме на „Изгорелия цирк“

снимка: Sandacite.bg

На 25 септември 1983 г. пламва сградата на цирка в София и според очевидци изгаря за 18 минути. Софийският държавен цирк е имал голяма куполна постройка с външен диаметър 43 м, височина на купола 19 м и 2000 места – и до днес всички твърдят, че циркът изгаря при много странни обстоятелства. Ако трябва да стигнеш до „Изгорелия цирк“, както става печално известен впоследствие, се насочи към Министерството на земеделието и пресечи отсреща, точно там, на бул. „Христо Ботев“, от 1962 до 1983 г. е бил центърът на столичните забавления с атракции и грандиозни циркови спектакли.

„Унгарският“ – стар, но лачен на улица Раковска

Тук вече сме сигурни, че ще те изненадаме! Ако ти кажем да дойдеш на „Унгарският“ и не си минимум трето поколение столичанин – трудно ще ни намериш. „Унгарският“ се намира на любимата ни „Раковски“, точно срещу НАТФИЗ, а днес е собственост на популярна верига ресторанти. Спомените за легендарния унгарски ресторант от вече не чак толкова близкото минало започват така: „През 70-те под масивния навес на Унгарския ресторант окачиха лампи от ковано желязо, които му придаваха „по-чужбински“ вид. От отворените прозорци се носеше чардаш и валсове, а в по-късните часове цигуларят обикаляше масите. Там научих какво е стек „Добра жена“ и „шамлой галушки“, там ядох за пръв път гулаш и пих токайско вино. Странно, но когато след години отидох в Будапеща, не ми беше толкова вкусно“.

Софийските явки или местата за срещи в града ни вече имат и нови герои, но ние те съветваме да не забравяш старите, които понякога наистина обичат да чуват истинските си имена. От годините, когато всичко беше малко по-лежерно и без никакви притеснения включвахме целувки и прегръдки в поздрава.

Източник:goguide.bg

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

София-Студентски град в снимки от 80-те

Студентски град е жилищен комплекс в югоизточна София, граничещ с кварталите „Дианабад“, „Дървеница“, „Витоша“ и „Малинова долина“. Намира се в полите на Витоша и е част от административен район „Студентски“ на Столична община. Първоначално кварталът е проектиран като студентско градче, наречено Студентски град „Христо Ботев“. Изграждат се десетки многоетажни общежития, с цел да се задоволят жилищните нужди на студентите от софийските висши училища. Днес, освен дом за хиляди студенти, районът е и територия, на която се намират шест престижни висши учебни заведения, четири от които са национални.

През последните години Студентски град изживява истински строителен бум, като се появяват нови жилищни, търговски, спортни и бизнес центрове. Освен с типичните за повечето квартали в София проблеми с бездомните кучета и липсата на места за паркиране, Студентски град (в някои свои части) се сблъсква с трудности, свързани с концентрираните в района многобройни питейни заведения. Въпреки това жилищният комплекс се превръща във все по-предпочитано място за живеене на млади семейства, особено в своята южна част - около Зимния дворец, Национална спортна академия и семейните общежития. В района съществуват отлични условия за спорт, разходка, забавления и др. Двете многофункционални зали Христо Ботев и Зимен дворец на спорта са домакини на редица събития през годината. В близост е и Зоологическата градина на София. Кварталът се намира в един от районите на столицата с най-чист въздух, в който по градоустройствен план не се предвижда изграждане на промишлени предприятия.

Засиленото жилищно строителство, дължащо се на благоприятното местоположение и удобна инфраструктура на квартала обаче не компенсира нуждата от действия за запазване на статута на района на Студентски град и за повишаване на престижа му като университетски център. За сметка на множеството заведения, все още липсват книжарници, кина, учебно-експериментални лаборатории и др. Общината се е ангажирала с оформянето на няколко кампуса, включващи общежития и площи за спорт, учение и почивка около тях. Предвижда се и изграждането на огромен парк в местността "Въртопо", както и по-лесна връзка с намиращия се наблизо квартал "Симеоново" и със Симеоновския лифт, което ще допринесе за нови възможности за разходка, спорт и за пряка връзка с Природен парк "Витоша".

Използвана е снимка от ФБ Страницата "Студентски град-София"

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Първия български компютър ВИТОША произведен през 1962 година (СНИМКИ)

Висок 2 м, дълъг 4; съдържа 1500 електронни лампи, захранвал се с трифазен ток. Информацията се въвежда чрез перфолента.
Струвал е  близо 3 млниона лева тогавашни пари.

Създаването на „Витоша“ съдържа множество инженерни предизвикателства, а огромната част от работата се върши с работен ден от 8 до 20 – 22 ч. Между 15.VІІІ и 15.ІХ.1963 машината заминава на международната изложба „България строи социализъм“ в Москва. Още с пристигането техниците се захващат с настройката на компютъра, извършена пак на 16-часови смени, при постоянен недостиг на части, неосигурени от домакините и други битови неуредици.

Независимо от това обаче, „Витоша“ става сензация на изложбата – решава системи уравнения, представя графична информация и дори изписва „България строи социализъм“ и „Само Левски“. Отличното представяне помага по-късно България да получи задача да разработва компютърната техника за страните от СИВ.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Спомен за дългите червени „Икаруси“ и тяхната поява в софийския градски транспорт

Един съученик от бившата II. софийска мъжка гимназия живееше там, още когато жилищният комплекс „Емил Марков“ не съществуваше дори в проектите на архитектите, когато на никого не бе минавало и през ума, че тези мучурливи места ще станат един ден най-живописната част от Южния парк на столицата. 

Там, в Боянските ливади, далече зад тухларните фабрики,беше къщичката на родителите му. Запомнихме го с това, че никога не закъсняваше за училище, макар че дълго вървеше пеша преди да вземе трамвая от последната спирка на единицата. А имаше зимни утрини, когато го заварвахме край парното с премръзнали пръсти и мокри крака. Сега Иван има тристаен апартамент на същото място, където беше къщата му и е учител в 121 училище — на 200 метра от тях . . .

Не ми се иска да разказвам за новия жилищен комплекс в полите на Витоша, познат на софиянците и под името „Мотописта". Просто не ми се ще да дразня апетитите па онези, които чакат с надежда да си вземат апартамент в този чист и уютен кът в подножието на планината. И не случайно започнах с първите пъртини към центъра на града, направени от моя съученик. Сега към Мотопистата водят много пътища, просторни и асфалтирани, много пътеки — загадъчни и романтични, криволичещи из младата зеленина на Южния парк.

Колкото и недостатъчни да са все още обществените превозни средства, колкото и критично да сме настроени към градския транспорт, комуникационната връзка между отделните големи райони на столичния град вече е осъществена. Именно този факт привлече вниманието ми и по отношение на Мотопистата. Днес този квартал се свързва с автобуси и тролейбуси не само с центъра на града, а и с Централна гара, комплекс „Младост“, „Хаджи Димитър“, Западния парк, Сточна гара ....

Най-напред дотук дойде продължението па тролейбус №2. А когато новодомците се нанасяха вече в апартаментите си, на последната спирка на трамвай № 1 те дълго чакаха двата автобуса от „Димитър Несторов“,за да се приберат в жилищата си. Единият автобус отиваше до ул. „Никола Каменов“, а другият до ул. „203“. II сега тази спирка водачите па превозни средства наричат „Павилиона“, по навик. Нагоре строителството продължаваше . . .

Това беше преди доста години. През 80-те, последната спирка на автобус №74 е на самия край на комплекса.

Автобус №71 е тясно свързан с битието на първите жители от комплекса. Домакините, с натежали мрежи в ръцете, неведнъж са ругали нередовния график. От този район хората пазаруваха на последната спирка на трамваи в квартал Иван Вазов и често дълго чакаха след това да се прехвърлят от единицата на автобуса. Може би моят съученик по това време но навик си е вървял пеша. После малките автобусчета станаха по-редови и докато един ден онова, за което обикновено по свойски, като бойни другари си говореха хората, стана факт: дългите червени „Икаруси“ заизвиваха туловища между блоковете. Те вече не правеха „унизително“ кратки рейсове няколко спирки до трамвай номер 5, спирка „Димитър Иееторон“, а завиваха на прелеза при Военната болница, продължаваха по бул. „Прага", после пресичаха едноименния площад и тръгваха но бул. „Христо Ботев 1, на право за гарата.

Първият пробив в комуникацията на новия квартал! Сега повечето от пътниците можеха да не сменяват непрекъснато нередовните превозни средства. Можеха да слизат и да се качват, където им е необходимо из центъра на столичния град.

Както лошото, така и доброто не идва само. Квартал „Емил Марков“ вече не беше само един от най-слънчевнте, най-тихите и чисти жилищни райони на столицата. Някак ненадейно, започнаха да никнат магазините, детските домове, училищата, битовите комбинати. Хората можеха да пазаруват и в „махалата“ си.Да не чакат с пълни мрежи в претъпканите автобуси. Но факт е, че и те не бяха вече така претъпкани и качиш ли се веднъж,след 15-тина минути можеш да бъдеш у дома си.

Приятно е да пътуваш в обществено превозно средство и да виждаш около себе си спокойни, заети с грижите си хора. „Старите“ жители на „Мотопистата“ отдавна са забравили онези неприятни щурмовашки дни, когато с лакти и мрежи търсеха своето право да пътуват. Пък и рейсовете са удобни и красиви. Дори и прав да постоиш . . .

Но . . .разбира се, по-добре е да седнем в един от тях на първа спирка и слезем на последната . Избрали сме ден като ден — на Мотопистата не се задържат мъгли, зли ветрове рядко шетат там. Просто ти се иска да започнеш пътепис, макар че тръгваш просто от една първа спирка на автобус от столичния градски транспорт.

Дългото туловище на автобуса се плъзва по чистия асфалт и величествено се понася между Витоша и белите блокове на комплекса.Спира на първата спирка, която доскоро беше последна първите хали на квартала. Сега планината остава зад гърба ни. Вляво и вдясно са белите блокове, зеленте площи и пъстрите дървета на есента. На изток е новото модерно училище, малко по-надолу, на запад — старото, покрито със зеленина. Спирка „Емил Марков". Тук, като реликва, на ъгъла на двата просторни булеварда „Васил Димитров“ и „Емил Марков“ стърчи все още старата тухлена къща на голямо семейство от малцинството. Един завой към центъра на града: Витоша е пак зад гърба ни. Тя просто не се разделя с нас до крайната спирка на автобуса до Централна гара.

И пак . . .На запад блокове, на изток — Южния парк. Квартал „Иван Вазов“ ВМИИ.Но колкото и да е красива столицата ни, градските пътеписи още не бяха на мода. Пък и съвсем не е нужно да се увличаме. Просто на човек му е приятно, този слънчев жилищен комплекс да си има автобус № 74! . . .

Моят съученик отдавна не пътува пеша. Не само защото работи вквартала си. Освен този автобус тон и неговите съквартални — стари и млади — имат на разположение и много други превозни средства: автобус №73, макар и все още твърде нередовен, пресича целия жилищен комплекс, за да го свърже с Хладилника. На път за Лозенец,човек с удоволствие би пресякъл пеша Южния парк,ако реши и Парка на свободата, за да стигне чак комплекса Изток. Един приятен маршрут за туризъм. Разбира се, динамиката на големия град търси други пътища.Ето появи се и автобус №76, който тръгва от последната спирка на своя събрат с номер 74, отделя се от него на бул. „Пенчо Славейков“, минава но „Евлоги Георгиев“, пресича Лозенец покрай стадион „Васил Левски** н през ква-тала Изток стига новия жилищен комплекс „Младост“. Пропуснах автобус № 83, един от най-старите тук — той тръгва от квартал„Иван Вазов“, пресича комплекс „Емил Марков“ и стига чак до Илиянци.

Един нов жилищен район на столичния град постепенно събира във фокус много пътища, по които летят наред с автобусите и много частни и таксиметрови коли.

Васил Златарев

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове

 

Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове.Заравят я в ямата на парчета, за да скрият завинаги тялото на мъртвата. Не успяват!

Спомените на бойната й другарка Митка Гръбчева

Една нощ се прибрах късно от вълнуващо обсъждане на книгата ми в Благоевград.

И в доклада, и в многобройните изказвания, в целия претъпкан салон проличаваше искреният интерес на читателите към спомените ми. Говореха работници, стари и млади, и аз щастливо усещах, че те са развълнувани, доволни, дори възторжени от нашата среща.

Думата взе един гражданин и ме помоли да разкажа нещо повече за Виолета Якова – Иванка.

Трепнах неволно. Усетих, че гърлото ме стяга, че очите ми се изпълват със сълзи. Овладях се с мъка, помълчах малко и отвърнах, че има неща, за които ми е много трудно да разказвам, че Виолета Якова е заела най-чувствителното кътче от сърцето ми, че пазя това кътче и ще го пазя до последния миг на живота си. Казах, че за нея никога не съм говорила на събрания и може би никога не ще говоря. За нея ми е трудно да пиша, камо ли гласно да разказвам.

Обсъждането на книгата продължи дълго.

Сбогувах се с другарите и влязох в колата. Отворих прозорчето, за да ме обветря хладният свеж въздух. Потеглихме. След време шофьорът съвсем кротко се опита да ме заговори. Отговарях му кратко, повече с „да“ или с „не“. Все си бях мислила, че с времето спомените за Виолета ще поизтлеят. Но ето че днес бе достатъчен един въпрос, огънят се разгоря и усетих просто физическа болка.

Пристигнахме в София. Извиних се на момчето за мълчанието си. Отключих вратата и на пръсти влязох в дома си. Съпругът ми отсъстваше от София, децата спяха дълбоко и спокойно. Но аз не можах да заспя. Отворих шкафчето, където държа архивите си, извадих папките с писмата и започнах да ги прехвърлям едно по едно…

„Другарко Гръбчева,

Пишат ви комсомолците от VIII клас при училище Петър Берон“ в с. Осенец, окръг Разградски. С особен интерес и внимание прочетохме вашата книга. Много от образите ни направиха силно впечатление, оставиха незаличими следи в нашето съзнание. Не ще забравим никога Виолета – девойката, която поставя над всичко борбата за народна свобода, девойката, която дарява младия си живот на великото дело…“

„Милая Митка,

С каким неослабным вниманием и интересом я прочитала написанную кровью сердца, волнующую книгу „Во имя народа“!

Болгарский народ, как и русский, всегда стремился к свободе. Порабощение для него – гибель.

Сколько мужества, стойкости, преданности к Родине проявил он в дни оккупации!

Низко склоняю голову перед светлой памятью Виолетты…

Крепко обнимает вас журналистка Галлина Батычко

гор. Кисловодск ул. Чернишевского“ 16“

„Уважаемая Митка Грыбчева,

Пишут вам члены Клуба интернациональной дружбы школы № 11 города Владимира…

Мы просим написать нам где и когда вы познакомились с Виолеттой, какой она была в партизанском отряде, что любила делать.

Если у вас есть фотография Виолетты Яковой, мы были бы очень благодарны вам, если вы нам се пришлете, потому что мы решили оформить альбом о жизни Виолетты Яковой…“

„Разкажете за Виолета, разкажете за Виолета!…“

Станах от масата, изгасих лампите и излязох на балкона. Обърнах очи към небето с безбройните му звезди, после погледът ми неволно се плъзна към Витоша. Загледана към нея, аз просто не усетих как се пренесох там, над хижа „Момина скала“. Там, където в една ранна, много ранна утрин ние с Виолета се измъкнахме от хижата, без да ни усетят Славчо и Станьо. Искахме да си намерим подходящо кътче, където двете да дочакаме изгрева. Стигнахме до едно възвишение и там седнахме. Птиците чуруликаха, пролет идеше. Душите ни преливаха от възторг. И там Виолета замечта на глас за свобода, за училище, за университет, за онзи здравен дом, в който тя, милата, ще бъде лекарка и от все сърце ще раздава здраве и щастие на хората… Неочаквано си спомни за дупнишките тютюневи складове, откъдето беше минала и самата тя… Как един ден ще издейства чисти и просторни помещения, хигиенични трапезарии и безплатно лечение в държавни болници, където тя ще бъде лекар.

Милото момиче, то мечтаеше не само за професия, но и за семейство. Беше вече обикнала непоявилия се момък. Представяше си го черноок, висок, силен.

Погледнах я, в очите ? блестеше радостна сълза. И аз се разплаках!

Наскоро прочетох стихотворението на поета Тодор Цолов „Хижа „Момина сълза“ и го свързах с моята Виолета. Не знам дали ще допадне на читателя, но аз имам особено сантиментално отношение към него.

Хижа „Момина сълза“

Край хижата едно момиче пее

най-хубавата песен на света.

Гласът му нежно въздуха люлее

то вика своето момче звезда.

Стаиха дъх, заслушаха горите,

реката кротна своя ромон благ.

Пчела-надежда пърхаше на ситно

от цвят на цвят, лети от бряг на бряг.

Букет божури стиска до гърдите,

в очите вакли грее радостта.

Напразно зъбят се отвред скалите

и рони камъчета завистта.

Девойката е млада, не отрича

и чака вятъра като бреза…

Пък нека тази хижа се нарича

със името си „Момина сълза“…

И ето че се реших да напиша още нещо за Виолета. Да пиша за нея все пак ми е по-леко. Когато болката свие сърцето ми, ръката ми ще спре…

ВИОЛЕТА ЙОСИФОВА ЯКОВА е родена на 2 юни през размирната 1923 г. в Дупница. Баща ? починал още когато тя била невръстно дете. И за кой ли път нашата история започва да се повтаря. Майката припечелва мизерно, Виолета е принудена да изостави училището и да отиде сред отровния въздух на тютюневите складове. Условията били мъчителни за здравите и силни жени, камо ли за слабичкото тяло и крехките дробове на Виолета. Но нямало как.

През 1939 г. се преселват в София. Шестнадесетгодишна, Виолета постъпва на работа като шивачка. После всичко звучи познато. Връзки с млади хора от нейната среда. РМС. Кръжоци. Самообразование. И заедно с всичко това започва да зрее една мисъл, една идея. Мисля, че за всичко това няма по-точна дума от самообричане на борбата. Виолета решава да отдаде на партията всичко – и живота си! – сякаш изцяло завладяна от страшния призив: „Нека земята да гори под краката на хитлеристите!“

Първите комсомолски и партийни поръчения на Виолета са да извършва саботажи навсякъде, по всяко време и с каквото може! Ставаше въпрос да се унищожава онова, което беше предназначено за хитлеристката армия.

Днес може на трезвия и пресметлив читател да се сторят нищожни възможностите на една обикновена работничка. Други ще намерят усилията и дори смешни. Нека си мислят каквото си щат. Ние разсъждавахме по-просто, без увъртания – един чифт унищожени ръкавици означаваше един немски войник на Източния фронт с голи ръце. Така че ако хиляда работнички няколко пъти в месеца извършат по един малък, наивен саботаж, въпросът изведнъж става друг. И изведнъж рискът започва да има смисъл.

В така наречения „Ташков чифлик“ в софийския квартал „Красна поляна“ беше складирано голямо количество сено, предназначено за немските войски на Източния фронт. Една младежка група се наема да го опожари. Виолета е с тях.

Сеновалът пламва от всички страни.

Последват арести и побоища. В полицията биват натикани много заподозрени. Виолета не е между тях. От РМС я предупреждават, че между арестуваните може да се намери някой, който да проговори и да спомене нейното име. Тогава тя минава в нелегалност.

И постъпила правилно. Защото действително името и било назовано. На последвалия процес Виолета Якова е между обвиняемите и получава задочна присъда.

Готовността на Виолета за борба докрай е покъртителна, качествата ? не подлежат на съмнение и скоро тя е включена в бойната група със специално предназначение.

Спомням си първата ни среща, сякаш беше вчера. В подножието на Витоша Славчо Радомирски и Станьо Василев водеха със себе си една нежна девойка. Тя протегна ръка към мене и ми се представи:

– Иванка.

Не съм разсъждавала за така наречената обич от пръв поглед, но аз наистина обикнах Виолета, преди още да сме си разменили по няколко думи. Тя беше моята първа бойна другарка. От тогава до часа на нашата раздяла ние, четиримата, бяхме все заедно. Чувствахме се като едно семейство – двама братя и две сестри.

Витоша и Люлин бяха нашият общ дом. Там, по-далече от софийската полиция, ние получавахме подслон и можехме дори да отдъхнем. Там понякога младостта си казваше думата, ние като че ли забравяхме кои сме, какво сме, как смъртта ни дебне на всяка крачка, как дори тук, в планината, съвсем не сме на безопасно място. Запявахме любими песни, смеехме се като деца. И ако в такъв миг ни видеше някой непосветен, предполагам, никога не можеше да си представи, че в анораците ни се крият пистолети и бомби.

С бойната група Виолета участва в още една акция, свързана с огън. Става дума за опожаряването на един склад за кожуси на улица „Лавеле“ в центъра на столицата. Складираните там кожухчета били предназначени за Източния фронт, за немците. Фрицовете нямаха късмет. Кожухчетата се превърнаха в пепел.

От книгите на Славчо Радомирски и от моята книга е известно в какви смели акции участва  Виолета. Ликвидирането на предателя Никола Христов, на генерал Христо Луков, на полковник Пантев е описвано, преразказвано, няма да се спирам на това. Не мога обаче да се сдържа, дори и с риск да се повторя, да не си припомня с тебе, читателю, последните месеци от героичния живот на моята скъпа Виолета Якова.

Виолета беше особено момиче, човек се изумяваше от това, че в нея бяха съчетани миловидност и нежност, стройно женско тяло и заедно с всичко това суровост, решителност и мъжка енергичност. Като че беше родена и за любеща съпруга, и за стоманен боец.

Виолета се обличаше с вкус. Може би професията ? помагаше за това или по-скоро едно вродено чувство за красота. Тя умееше да носи дрехите си така, че колкото и скромни да бяха те, винаги изглеждаше елегантна. Трудно беше на минувачите по софийските улици да допуснат, че тази хубава девойка, която виждаха насреща си, всъщност е една обикновена работничка и необикновена конспираторка. Е, може да им е правело впечатление, че се движи винаги с ръце в джобовете, но тогава това беше модно. Изглежда, че и многото джобове са били на мода!

Тя си знаеше „цената“. За всяка година от живота й полицията бе определила по петнадесет хиляди лева. Триста хиляди лева за живота на едно девойче!

Нито веднъж в живота си Виолета не каза: „Стига толкова! Направих всичко, което беше по силите ми!“ И никой нямаше да дръзне да ? противоречи. Тя толкова пъти беше рискувала живота си, толкова пъти е била на границата на смъртта, толкова пъти беше довеждала до отчаяние и бяс полиция, управници, власт, че можеше спокойно да се оттегли.

Бойната група беше понесла тежки удари. По решение на ЦК на БРП тя трябваше да престане да действа. Пред нас съществуваше избор или да отидем при партизаните, или да се укрием някъде, където полицията дори не би подозирала за съществуването ни, и да изчакаме събитията.

За Виолета Якова вторият изход не съществуваше. Това просто бе против природата ?, против същността ?. Тя не можеше да допусне, че трябва да чака свободата някъде скрита, на спокойно и тихо местенце.

Тук ще направя едно отклонение. То е нужно заради истината, заради чистото знаме на борбата. Имаше хора, които не пожелаха да отидат при партизаните. Те действително сметнаха, че са сторили каквото са могли, че след като са гръмнали няколко пъти против врага, това е достатъчен атестат за тяхната борческа дейност.

В книгата си „Не всичко може да се забрави“ командирът на отряд „Георги Бенковски“ Нецо Гарвански пише: „Да убеждаваш хората по онова време, когато полицията и жандармерията вилнееха и разнасяха партизански глави по градове и села, никак не беше лесно.

Да, приканвахме ги, говорехме им, обяснявахме им, че в името на нашето бъдеще, на нашата власт трябва да се отзоват на призива на партията. Много от тях последваха нашия пример, но имаше и такива, които изслушваха докладите и призивите ни, но накрая се умълчаваха. На нас ни беше ясно, че не всички ще се решат да станат партизани, но не допускахме, че наши другари ще се огънат и вместо в партизанските отряди ще предпочетат да отидат в армията.“

Сега си давам сметка, че всичко това е било, дето има една дума, човешко. Да отидеш партизанин, това означаваше глад и студ! Да спиш зиме и лете под открито небе, да те вали дъжд и сняг, да прогизваш във вода, да се вледеняваш. Това означаваше сражения, писък на куршуми, засади, ловни дружини, наказателни роти. Това означаваше кръв и рани, болест и смърт. Естествено е, че ще се намерят хора, конто изобщо няма да могат да си представят такова съществувание. Човешко е наистина. Но когато един ден след свободата срещнеш такъв стар познат и той гордо ти заяви, че е бил славен борец, че е лял кръвта си за тази мила свобода и сега очаква да му се въздаде заслуженото. Тогава? Тогава, драги читателю, щем не щем, ще признаем, че и това е човешко, и ще ни заболи, защото ще си спомним за Станьо и Гуджо, за Валентин и Гек, ще си спомним за Виолета и ще ни стане ясно, че от много човещина се петни тяхната свята памет.

Двете с Виолета заминахме за отряда „Чавдар“. Аз не знаех, че нея вече я мъчеше остра стомашна болка. Не мина седмица, и кризата стана явна за всички. Виолета не можеше да остане повече в отряда. Изпратихме я обратно в София. Разделихме се с нея, с моята мила Иванка. Обещахме си, че при първа възможност ще бъдем пак заедно. За жалост съдбата не ни я предостави.

Едва укрепнала, Виолета установява връзка със Славчо Радомирски и двамата заминават за Трънския партизански отряд. Малко по-късно те слагат началото на Радомирския партизански отряд. Преодоляват големи трудности през първите месеци, когато набирали бойци, когато осигурявали ятаци и помагачи.

Опитната в нелегалната дейност Иванка се нагърбва с апостолска мисия. Тя обхожда селата в Радомирска околия и създава пряка връзка между отряда и ремсовите и партийните организации. Скоро избуяват цветята на Иванкината пролет. Към отряда се отправят все повече и повече младежи, създадена е здрава организация от ятаци и помагачи.

Освен като организатор Иванка участва и в сраженията на отряда. На няколко пъти е ранявана и въпреки това успява да застане наново в бойните редици. Младежите я обикват и упорито следват нейния пример.

В района на село Долна секира една група от около петнадесет партизани се откъсва от отряда. Сред тях е и Иванка. Районът е блокиран от полиция и войска. Придвижването на групата е свързано с извънредно голям риск. Налага се да се укриват и да изчакват. На третия ден от изолацията партизаните привършват и последните хранителни запаси. Положението им става бедствено.

Тогава Иванка решава да рискува. Тя и още двама партизани се промъкват през обръча. Свързват се с ятаци и всеки дал каквото могъл да отдели. Тримата се връщат благополучно и доставят провизиите на другарите си. Така благодарение на смелостта на Иванка и на двамата партизани групата успява да дочака края на блокадата и да се измъкне невредима.

Веднъж Иванка и Славчо Радомирски отиват на явка с един от ятаците. Но за зла участ сбъркват паролата. Ятакът помислил, че е попаднал в клопка, и стрелял по тях. Двамата партизани тръгват обратно към планината и чак когато стигат на безопасно място да отпочинат, Иванка показва на Славчо кървящата си рана. Един от куршумите на ятака я бил засегнал, но тя дори не изохкала. Кръвта се стичала от раната, но Иванка безмълвно следвала Славчо Радомирски.

Командирът е объркан и ядосан. Как е възможно толкова време да мълчи и да стиска зъби! Възможно било. Заради раната си Иванка не искала да създава грижи на другаря си.

След като се излекувала, Иванка провежда конференция с младежите от село Кондофрей на 14 юни 1944 г. При завръщането си в отряда тя попада на засада. Измъква пистолета си и открива огън. Куршумите ? са точни. Един от полицаите рухва на земята. Последва го втори. Патроните в пълнителя на пистолета ? свършват. Тя посяга към джоба си, за да го смени. Губи ценни секунди. Един от полицаите успява да я нарани. Вторият се нахвърля върху нея. Останалите я обкръжават. Девойката пада на земята.

Полицаите тържествуват. Хванали са „шумкарка“! А наградите за живите бяха по-големи, отколкото за отрязаните глави.

Разбират, че Иванка е сама, че зад клоните на дърветата не ги грози друго дуло. Поуспокоени, двама-трима отиват при простреляните си колеги. Останалите завличат Иванка на по-закрито място.

Тогава мерзавците стигат до цинизъм. Раздират и смъкват дрехите на момичето!

Последват гаври, въпроси и плесници. Иванка мълчи. Тогава най-гадният между тях измисля нещо още „по-достойно“ да я изнасили пред очите на останалите. Знам, че е кощунство да споменавам такива факти, когато пиша в памет на Виолета Якова, но читателят ще ме разбере. Трябва да се знае истината за извергите, срещу които ние се борихме, за техния морал и за животинския им лик. Впрочем, защо да обиждам животните!…

Полицаят помъква Иванка към една долчинка. За негово учудване, тя не оказва съпротива. Той тъпо се възгордял от победата си, предвкусвайки насладата. Неочаквано Иванка се изправя на крака и побягва към гората.

Останалите полицаи обаче били съвсем наблизо и откриват залпов огън. Тежко ранена, цялата в кръв, Иванка пада. Нямала вече оръжието си, нямала „последния куршум“.

Похотливият полицай загубва желанията си и решават да я откарат до селото, за да я предоставят на своите началници. Превързват я надве-натри и я помъкват. Бързат, за да я доведат жива.

Там особено се отличават при разпита. Използват всички средства – от побоя до обещанията за милост, за да накарат Иванка да проговори. И тя наистина проговаря, като в лицето на палачите изкрещява, че нищо няма да узнаят от нея, че партизаните, са хиляди и навсякъде, че идва денят за разплата.

След като разбрали, че усилията им са напразни, полицаите изпращат партизанката едно посиняло тяло, пронизано от куршуми и смазано от палки – в Радомирското полицейско управление. Полицейският бич се оказва безсилен, електрическият ток – също.

На 18 юни 1944 г. Виолета Якова – Иванка е отведена в околностите на Радомир. Убиват я по толкова жесток начин, че сега ръцете още ми треперят. Убиват я с кирки и лопати, с ножове и щикове. Заравят я в ямата на парчета, за да скрият завинаги тялото на мъртвата. Не успяват!

Родната земя най-сетне приютява изтерзаното и разкъсано тяло. Мъките й свършват. Вярата остава жива.

Днес в Радомир има паметник. Ако човек се взре в неговите гранитни форми, би трябвало да знае, че тази двадесет и една годишна девойка имаше нежно тяло, от гранит беше само нейната вяра.

Из книгата „Закъснели отговори“, Държавно военно издателство, 1984, стр. 70–79

/Извлечение подготвено от Марин Спасов/

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Една ученическа любов преодоляла изпитанията на времето (СНИМКИ)

Бившият кмет на София Йорданка Фандъкова зарадва избирателите на ГЕРБ със снимка от сватбата си с педиатъра Юри. Кадърът е направен през далечната 1978-а точно в началото на ноември.

Куриозен момент от партито е, че без да иска, младоженецът щял да остави булката сама пред олтара. Юри Фандъков закъснял фатално за церемонията, защото по това време бил войник и се появил проблем с излизането за собствената му сватба.

В ритуалната зала любимият на Йорданка се явил с едва набола коса, поради което роднините и приятелите едва го разпознали.

Булката обаче компенсирала неудобството, като впечатлила сватбарите с шикозен за времето си тоалет. Към елегантната бяла рокля учителката по руски добавила шапка с мрежа, а не обичайното було.

За да останат насаме, в разгара на купона младоженците изчезнали безследно. Без да съобщят на никого, двамата луди-млади отпрашили към „Щастливеца“ на Витоша, където изкарали медената си седмица. За съжаление хотелът отдавна не съществува.

„Това беше един от най-щастливите моменти в живота ми по ред причини. Една от тях беше, че никога не съм се чувствал толкова заможен – в който джоб бръкнех, вадех банкноти“, спомня си с усмивка д-р Фандъков. И до ден днешен фамилията отбелязва годишнините си от сватбата по един и същ начин – качвали се на Витоша, за да си припомнят младежките времена.

Двамата се запознават още като ученици в Руската гимназия. Йорданка идва в София от родния Самоков когато е едва на13 години. С бъдещия си съпруг били в съседни класове, но попаднали в обща компания. Любовта им пламнала на пейка в Борисовата градина, близо до зимната пързалка. После по същите алеи двамата разхождали внуците си – Алекс и Елия. Те са деца на единствената им дъщеря Михаела, която страни от публичното пространство.

37-годишната бизнесдамата е била собственичка на туристическата фирма „Анима турс” ООД. В момента обаче дружеството е собственост на Анелия Чудомирова Чудомирова, показа проверка на Lupa.bg.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Киро Буята изчезва безследно след среща като Мето Илиенски през 90-те

Мето Илиенски не е единственият представител на подземния свят, който изчезва без следа след покана за среща. Три години след него отново от полите на Витоша се губят следите и на друг крими герой – Кирил Цветанов-Буята. Мъжът е един от босовете на силовата групировка СИК и е известен още с прякорите Кирчо Малкия и Киро Брежанеца. Повече от 17 години от него няма ни вест, ни кост. Повечето мутри от ъндърграунда са сигурни, че той е мъртъв, други обаче смятат, че е забегнал в чужбина.

Денят е 6 май 2006 г. Около 22 ч телефонът на Кирил Буята звъни и някой го кани да поговорят пред къщата му в кв. „Драгалевци“. Явно уговорката е да се видят набързо, защото Буята излиза от дома си по чехли и анцунг, без мобилен телефон, документи и охрана – досущ като Мето Илиенски, който е отвлечен по същата схема 36 месеца по-рано в „Бояна“, припомня в. „Труд“. Кирил казва на жена си Мария, че излиза за малко да види един приятел, сяда в чакащата го кола и повече не се връща. Късно през нощта жена му започва да се притеснява, че още го няма, а след 2 дни подава заявление в полицията. Никой обаче не знае къде е изчезнал знаковия сикаджия. Разследването работи по най-различни версии, нито една от тях обаче, не води до резултат.

Криминалистите преглеждат камерите в района, за да разберат с какъв автомобил е бил отвлечен Кирил (на малката снимка), но на нито един от записите не могат да го открият.„Колегите“ му от подземния свят започват да говорят, че Буята е застрелян и заровен някъде на Витоша. Разследващите търсят мотива на похитителите, за да разкрият престъплението. Кирил Цветанов е сред знаковите имена в кримисредите на Благоевград и София от началото на 90-те години, когато започва да гравитира около СИК. В първите години на прехода Буята става негласен шеф на охранителна фирма „Дорли“ в Благоевград, която е на силовата групировка.

Името му нашумява в началото на 90-те години, когато охранителни банди се бият за преразпределение на обекти. През 1994 г. става тежък сблъсък между бодигардовете на „Дорли“ и „Бизнес интернешънъл“, собственост на ВИС. Битката е за влиянието върху складовете за търговия на едро в Благоевград. Над 20 младежи участват в мелето, в което случайно попадна и 20-годишният минувач – дисководещият Димитър Воденичаров. Момчето е ударено с верига в главата и умира от раната.

Смъртният случай става повод да се отнемат лицензите на охранителите. Макар и не пряк участник в мелето, Буята бяга от Благоевград и се заселва в София. Там попада под крилото на Поли Пантев и бързо става сред най-доверените му хора.След убийството на Пантев през 2001 г. на карибския остров Аруба, Буята изведнъж забогатява, а близките на Поли го нарочват за предател, който се е облажил от смъртта му. Плъзват слухове, че Буята е помогнал на Поли да бъдат откраднати 600 кг кокаин от депо в Благоевград, а после го е издал на ощетения картел и взел тлъст процент от трафика на коката. След 2001 г. Буята вече не е дясната ръка на боса Поли, а самият той се представя за бос, ходи заобиколен от мощна охрана и няколко черни джипа и пръска пари с шепи в любимите му заведения „Гъбката“ и „Воденицата“. Според оперативна информация, той все повече навлиза с бизнеса с дрога, а на горните нива там рядко се достига пенсионна възраст.

Смята се, че Буята отново си възвръща контрола в Благоевград, но вече като наркотеритория след убийството на Васил Горчев-Кьоравия. МВР следи Киро изкъсо, но никога не успява да събере достатъчно доказателства, за да бъде изправен пред Темида. Криминалисти твърдят, че идеята на Буята била да превземе цяла Югозападна България. Не така мислят обаче местните босове, които са доста силни и резултатът не закъснява – Киро пропада вдън земя. Две са версиите, по които полицията работи след изчезването му. Според едната той се е скрил някъде, за да не бъде ликвидиран. Такова предположение имаше и след изчезването на Мето Илиенски, някои от бившите му авери все още смятат, че той е жив и се крие по света.По-вероятната причина за изчезването на Буята обаче е, че е убит и тялото му е заровено на място, където само случайност може да помогне да бъде открито. Една от вериите гласи, че причината е съмнението, че е участвал в разстрела на банкера Емил Кюлев през октомври 2005 г. Според тази хипотеза, охранителна камера в района на местопрестъплението е заснела физическия убиец, който се оказал човек на Буята, но това така и не се доказа.

Издирването е прекратено, а 5 години след изчезването на Буята жена му Мария подава молба до Софийския районен съд да го обяви за мъртъв. Магистратите определят датата 6 май 2006 г. за неговата кончина, защото тогава е видян за последно.

Пробвал да обедини СИК и ВИС

Киро Буята роден е в софийското село Горна Малина, но тъй като родителите му били миньори, е отраснал в миньорското селце Брежани, община Симитли. Бил е буйно момче, с избухлив характер и се забърквал в побои и скандали, откъдето идва и прякорът му.

Според спецслужбите Буята е контролирал част от производството, разпространението и трафика на амфетамини към съседни държави, но никога не е задържан за това. Искал да се заеме с амбициозен проект за завод за торове и химикали край Петрич, където на спокойствие да си прави розови хапчета. Дори купил земя за начинанието, намерил свои хора, бивши ченгета, които да започнат строежа. Месец преди да изчезне, Буята събрал на една маса в заведението „Пайнер“ босове от ВИС и СИК. Предложил им обединение, защото войната пречела на наркобизнеса. Начертал им бъдещ план за коалиция с равнопоставеност на най-горните нива , но срещнал сериозното неодобрение, презрение и дори раздразнение от главатарите. После Киро Буята изчезнал, а войната между двете групировки продължила още няколко години.

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ

Тодор Живков сред студенти на Витоша през 1963 година

Разказ на Слава Гецова :През 1963 година,група студенти сме на Витоша до заслона.Виждаме ,че вътре са Тодор Живков и още двама колеги.Задърпахме го да се снима с нас.Дойдоха и други планинари.Интересно беше ,че нито видяхме нито усетихме да има  охрана.
Снимка :Слава Гецова

НАУЧЕТЕ ПОВЕЧЕ