Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката витоша. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката витоша. Сортиране по дата Показване на всички публикации

Езерото в курорта Рударци, Пернишко,60-те

Рударци е разположено на югозападния склон на Витоша в община Перник-област Перник, на 7 км отстояние от град Перник и на 16 км от София.
Селото е съществувало още по тракийско време, в селото има тракийска могила. По време на първата българска държава селото е било разположено в местноста „Врелото“ по течението на река „Рударщица“, където и до ден днешен има следи от добиване на желязна руда, от където произлиза и името Рударци. По същото време мъжете в селото са били освободени от военна служба и плащане на данъци, защото са добивали желязо (жизнено необходимо за онова време). До този момент Рударци не фигурира в данъчните тефтери на държавата.

След падане под османска власт областен турски паша прави опит да събира данъци, което поражда недоволство. Убит е турския бирник, който е погребан в местноста „Орлов камък“, в последствие наречен „Турския гроб“. Тази местност се намира между с.Рударци и с. Мърчаево на тогавашния път, който е свръзвал София, Владая, Мърчаево, Рударци, Кладница, Попово (изселено заради язовир Студена), Крапец (също изселено), Чуйпетлово, Боснек, Старо Село, Диканя и Дрен. В резултат на което към Рударци е изпратена турска потеря. Селото е опожарено. Населението бяга и част от него се крие в манастира на съседното село Кладница, друга част се заселва в село Дрен и образува „Рударска махала“, която съществува и до днес с същото име. Хората, който са били в манастира били открити и убити (клане) от където произлиза и името на с. Кладница (това е една от легендите). [[Има поверие, което гласи, че хората който са били в манастира били открити след като проследили мома, която точела вода от чешмата на с.Кладница и се срещала с момък от съседното с.Студена. След откриването на хората в манастира и тяхното избиване е излязло проклятието – хора от с.Студена и с.Кладница да не се женят защото носят нещастие, от тогава излиза и кумовата рода между двете села, която продължава и до ден днешен, естествено там където се спазва старата кумова традиция.

След освобождението от османската власт населението започва да се завръща по собствените си имоти, първоначално егреци, след това къщи и образува една от многобройните махали на село Кладница. След освобождението основния поминък на селото е било земеделие, скотовъдство и най вече за мъжете каменоделство (правене на павета и финна работа облицовка с камък). Рударци се гордее с множество майстори, началници на работни бригади и главни майстори на големи (значими) за онова време обекти (сгради и паметници на културата). Махала Рударци се разраства и обособява като ново село през 1962 г. До 1978 г. Рударци и Кладница са с общо кметство. Рударци е известно с красивата природа и изобилието на минералната му вода.

Любопитната история по създаването на столичния Герб

Като една от най-младите европейски столици, София се сдобива със собствен отличителен знак — герб, едва в началото на миналия век. Участието на България във Всемирното изложение в Париж през 1900 г. е непосредственият повод за неговото създаване. В специално построения павилион са определени места за столичните гербове на всички държави, които се
представят тук. Поради липса на герб единствено мястото на българската столица щяло да остане непопълнено.

След спешни разисквания Столичното общинско управление взима решение:

Да се създаде емблема на града. Известно затруднение има: чл. 58 от Конституцията забранява съществуването на други отличия и знаци освен държавния герб. Но желанието София да се сдобие със собствен герб, наред с всички европейски столици, превъзмогва формалните законодателни пречки. Създадена е специална комисия за изготвянето му. В нея влизат столичният кмет Христо Попов, директорът на Държавното рисувално училище Иван Мърквичка и дриректорът на Народния музей Вацлав Добруски. Запознати с миналото и материалната култура на София, Мърквичка и Добруски издирват и предлагат характерни и изразителни елементи за герба на столичния град.


Въз основа на подбрания материал художникът Ха-ралампи Тачев изработва художествения проект. Бъдещият преподавател и професор в Художествената академия, участник в декорирането на храм-паметника „Ал. Невски“, Синодалната палата, Халите, Минералната баня и други столични сгради, по това време е студент в Рисувалното училище.

Гербът на София представлява цветен щит, разделен на четири полета. Изобразените на него елементи говорят за миналото, настоящето и бъдещето на града. Горе вляво е изобразен бюст на богинята — пазителка на градовете. Изображението е взето от монета, сечена през II век в Сердика.

Пак горе вдясно е представен един от най-значителните паметници на София — църквата „Св. София“. Тази древна постройка, издигната на най-високото място на града, му дава своето име, което на гръцки означава мъдрост. Преминала през вековете, устояла на вражи посегателства и природни стихии, тя олицетворява дълговечността и мъдростта на българската столица.

Под нея е изобразена фигурата на Аполон в средата на малък храм. Древногръцкият бог, който е почитан и като бог-лечител, олицетворява минералния извор на София, около кгйто се заражда първото селище по тези места. Изобр кен -
ето е заимствано също от сердикийска монета от началото на II век.

В долния ляв ъгъл е силуетът на Витоша. Величествено извисената над София планина се споменава в многобройните описания на града от най-дълбока древност.

Лъвът в средата е свързващ елемент между столичния и националния герб на България.

Силата и непревзимаемостта на София е представена чрез крепостната корона над щита, неизменна част от почти всички европейски градски гербове.

С указ от 29 април 1900 г. се постановява:

„Нашата столица София да има особен знак (герб), който да бъде поставен в общинския печат и на знамето, което се въздига върху градския дом, както и във всички места, гдето е прието да се турят градски гербове “
От тази дата София официално се сдобива със своя символ.

През 1911 г. към столичния герб е добавен и оптимистичният девиз: „Расте, но не старее“, изписан на лента с две маслинови клонки отстрани.

През 1974 г. по повод 30-годишнината от социалистическата революция в България в герба са внесени някои промени. Образите са предадени по-стилизирано, а оцветяването е само в червен и син цвят. Добавен е и символът на борбата и победата на комунистическите идеи — червената петолъчка

Слънчев бряг-Някогашния курорт потънал в зеленината на редки растителни видове (Статия)

Слънчев бряг – перлата в короната на Балкантурист и визитна картичка на НР България. С началото на изграждането му от края на 50-те той става най-посещавания роден курорт, мечтано място за почивка и забавления за всеки нашенец. Но както днес, така и тогава той е бил ориентиран предимно към чуждите туристи. И докато за тях е имало пакети – разходка, вечеря в някой от десетината ресторанта и дискотека до зори, (нещо като сегашните бар кроул турове, но доста по-културно), то родните туристи сами са си правели „маршрутите“. А те най-често са включвали покупка от корекома на „Камелия“, вечеря в „Чучура“ и купон до зори в култовата „Златна ябълка“. Комбинацията е можело да бъде и друга – 12 пистовият боулинг, „Магурата“ и „Русалка“.Курорт потънал в зеленината на редки растителни видове
Строеният край широка и дълга над 8 км плажна ивица, Слънчев бряг е бил курорт с малко
под 30 000 легла разпределени в малко над 100 хотела, пръснати в просторни паркове и зелени площи. Първоначалният план е бил да бъде изграден малък курорт с 1500 места, но архитектурните решения стават грандиозни за времето си – леглата постепенно стават 2 600, 5 000, 10 000, за да стигнат през 80-те 28 000. Проектирането на комплекса започва през 1957 год., когато работен екип оглавяван от арх. Никола Николов разработва проектите и схемите за хотелите и ресторантите. Проектантският колектив е сформиран от неизвестни, но талантливи и амбициозни специалисти. Постановлението, с което се поставя началото на изграждането на курорта е дадено от МС на 30 юни 1958 г., а първата копка е направена на обект № 4, превърнал се по-късно в ресторант “Оазис”. Историята сочи, че заедно с изграждането на комплекса започва и проектирането на лесопарка. За да стане той реалност са били пренесени 550 000 куб.м плодородна пръст и засадени стотици хиляди дървета, храсти и цветя, като инвестиците надхвърляли тогавашните 150 млн. лв.Изграждането на курорта се осъществява на няколко етапа, като в средата на 80-те се приема, че възможностите за по-нататъшното му застрояване са окончателно изчерпани. Строителството на нови хотели спира, защото капацитетът на плажа се е смятал за изчерпан. По това време Слънчев бряг е сред най-добрите морски курорти в Европа по комфорт на плажуващите. По действащите нормативи броят на леглата се изчислява спрямо плажната ивица, която позволява в комплекса да има място за 30 000 летуващи. При тази цифра в онези години на един турист са се полагали по 8 кв.м. пясък край брега. Освен с първокласни хотели, курорта е разполагал и с 4 къмпинга с 8000 места, от които най-просторните са били „Емона” и „Слънчев бряг”.Изграденият облик на курортния комплекс е изразявал най-новите достижения на архитектурата, урбанизма и ландшафното строителство по това време. Всеки хотел или отделна група хотели са били проектирани така, че да имат характерен стил, а основната цел пред архитектите е била, хотелската база да бъде с максимална видимост към морето и потънала в зеленината на редки растителни видове. Пред хотелите на първа линия са се виждали дюните, а тревата, дърветата и алеите, са свършвали в тях. Алеите в комплекса са се миели всяка утрин, а по зелените площи са прибягвали катерички.
По времето на социализма Слънчев бряг е бил от скъпите курорти, насочен предимно за чужденци и по-малко достъпен за обикновения соцтруженик. Който обаче е имал желание и възможност да почива там, винаги е намирал начини за това. Резервациите са ставали чрез отдел „Настаняване“. Разбира се с предимство са били чуждите туристи, особено западняците, понеже са били източник на така скъпоценната за страната ни валута. Затова приоритетно леглата в комплекса са се разпределяли по предварително предплатени резервации за чужденците. Останалите свободни са се пускали за свободна продажба на всеки, който е желаел и е можел да си позволи почивка там. Според сухите цифри на статистиката, през периода 1959-1988 в Слънчев бряг са почивали почти 8 млн. души, от които над 5 млн. чуждестранни туристи и над 2.5 млн. български граждани.От 1 септември 1958 до юли 1959 г. в “Слънчев бряг” се пускат в експлоатация първите 30 хотела и 4 хижи с 2 655 легла, 5 ресторанта с 4 102 стола, а преминалите туристи са 18 099. Първият построен хотел се е казвал „Калина”, който преди 55 години посреща и първия турист гражданин на Чехословакия. Сред първите изградени хотели там са „Жерави”, пред него се е намирал и първия ролбан в комплекса, хотел „Тинтява”, „Хризантема” и разбира се характерния с начупената си козирка хотел „Чайка”, където на първия етаж се е намирал и внушителния президентски апартамент на Тодор Живков. Пред хотела е била сложена и първата палма в курорта, подарък на Първия от някакъв държавник от топлите страни. Освен Живков в него са отсядали и най-нашумелите за времето си певци, тъй като е бил в близост до Летния театър. После се появява и луксозния хотел „Глобус”, пред който туристите са се снимали с камилите за разходка - атракция, която днес липсва. През 70-те врати отваря и 20 етажния символ на курорта „Кубан”, чийто нощен бар е предлагал страхотно вариететно шоу.Слънчев бряг са били и другите многоетажни хотели „Бургас”, „Витоша”, „Рила”, „Пирин”, „Европа”. А по подобие на възрожденските манастирски комплекси са били изградени хотелите „Созопол”, „Несебър” и „Континентал”. Последният е бил и най-големия хотелски комплекс с 1500 легла, а най-малкият  “Акация”- 20 легла.
От „Кубан” да отидеш до „Европа” си е било почти екскурзионно летуване. Имало е влакче и файтони с чифт коне, а от тази транспортна услуга са се възползвали предимно западняците. Извън сезона, целогодишно са били отворени хотелите „Кубан”, „Глобус”, „Поморие”, „Плиска”, „Бургас” и „Диамант”, както и дискотеките „Русалка”, „Лазур” и „Мелодия”, които са били и част от съзряването на поколения бургазлии. Години наред извън активния туристически сезон, курорта се е ползвал и за спортен лагер на шведски футболни отбори.
При проектирането на курорта, местата за забавление в Слънчев бряг също са били вписани в общата концепция за ваканционното селище. Това е място за цялото семейство. За комфорта на почиващите, курорта е разполагал с магазини, базари, курортна поликлиника, поща, морска спортна база, различни спортни съоръжения – яхт клуб, стадион, тенис кортове, спортни площадки, лунапарк и др. И ако днес паркирането там е трудно, то по това време туристите са оставяли колите си на трите обособени за това места: северен, централен и южен паркинг, които са били в близост до трите големи плажа в курорта.Развлеченията които са се осигурявали на чужденците тогава са били чужди за работническата класа у нас. Релаксирало се е с мини голф, стрелба с лък, колоездене, сърфинг, водни ски, парапланери, конна езда, каране на сърф и др. „Робинзон Крузо“ пък е било забавление на туристите от 70-те и 80-те, което е включвало пътешествие по море с лодка и акостиране на „безлюден остров“. Пред първия ресторант в курорта “Нептун” се е провеждал и конкурса “Мис Слънчев бряг”. Първите туристи в новоизградения курорт са предпочитали конякът “Плиска”, цигарите “Слънце”, от плодовете – ягоди и праскови, а от зеленчуците – доматите и краставиците.
Замислен като курорт за семеен туризъм, който да привлече у нас туристи от средноевропейската класа, Слънчев бряг изпълнява успешно тази си задача през социализма. После започват да го харесват повече хората от третата възраст като уютно и евтино място. През последните години коренно променен, стана една от основните парти дестинации за тийнейджъри и студенти от цяла Европа.
Как западната преса отразява нашето черноморие през 70-те >>>>>

Чадър Чешма в Самоков през 70-те


Чешмата не е голяма и функционира от 150 години. Има шест чучура и е изградена от бял мрамор. Цялата чешма е изписана с характерните за Самоковската художествена школа пера, цветя и многообразие от цветове


Град Самоков е разположен в Самоковската котловина, в северните склонове на Рила. Котловината се намира между планините Рила, Витоша, Плана, Верила и Ихтиманска Средна гора. Тук тече река Искър. Самоков е малко планинско градче, населявано от древни времена, когато се е добивало желязо. Родно място е на известните български художници Димитър и Захари Зограф, представители на прочутата Самоковска художествена школа. В цяла България са известни вкусните самоковски картофи.


Интересна е Голямата чешма, построена на площада през XVII в. от каменни блокове с мавритански издълбани сводове. Тя е символ на града и понякога я наричат Чешмата с обецата, заради каменната обеца. Другата чешма – Чадър чешма, е изградена от бял мрамор през XIX в. и се намира на автогарата. Има формата на отворен чадър и е с красиви мотиви, характерни за Самоковската школа.

1979 г-Открита е Международната детска Асамблея “Знаме на мира”(Статия)

Международната детска асамблея “Знаме на мира” е фестивал на детското изкуство под егидата на ЮНЕСКО, организиран по идея на Людмила Живкова.
България е домакин на първата асамблея през 1979 г., в която участват деца от 79 държави. Поставени са 68 различни камбани в парк-комплекс „Камбаните“ в София, разположен в подножието на Витоша, отвъд Околовръстния път, край жилищен комплекс "Младост-4", срещу днешния Бизнес парк София.
Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да се провеждат през 3 години. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави.
През 1990 г. обаче са закрити изградените 18 чуждестранни структури "Знаме на мира". През 1999 г. Евгения Живкова - дъщерята на Людмила Живкова, възстановява асамблеята. Само деца могат да бият камбаните.
Целият този проект се обединява от мотото “Единство, творчество и красота”. Името и девизът на асамблеята са взаимствани от философската система на Николай Рьорих – руски художник и философ. Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира, и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“. До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България




София-Култовият ресторант "Хавана" на бул. "Витоша"


Курорт Витоша,90-те


Как управител на ресторант „Златното пиле“ през 80-те е смятал "своя" ресторант за "кана без дъно", а печеното пиле за него е било златно

Репортаж от един разговор с превантивен характер, организиран от Сoфийската градска прокуратура и Столичното управление на МВР с ръководствот Стопанската дирекция „Обществено хранене“ към СНС.

Беше след чиновническото работно време. Час, в който столичните заведения се подготвят да посрещнат своите постоянни и случайни посетители. Подготвяше се и ресторант „Гамбринус“, където и тази вечер цигулките щяха да пригласят на късащи душата стари градски песни.
Но ние бързахме за друга врата. Отсреща, на ул. „Цар Симеон“ № 57, вече очакваха представителите на прокуратурата и Столичното управление на МВР. Само че залата на дирекцията на СД „Обществено хранене“ се беше оказала тясна да побере поканените от административното, партийното и профсъюзното ръководство, та затова разговорът щеше да бъде пренесен в близкото клубче.
На какво се дължеше този интерес към срещата? Едно поне беше ясно: интересът е взаимен, не от вчера и винаги с мисълта за бъдещето на тази сфера, наречена „обслужваща“, която открай време услажда или вгорчава дните и вечерите на обслужвани и на обслужващи. Но тук въпросите и проблемите й трябваше да се разгледат от съвсем друг ъгъл — служебен. Сиреч: какво не бива повече да се търпи в тая сфера, за да свикнат всички хора в нея да работят така, както би трябвало: с мисъл и дълг не само за своето, а преди всичко за общото благо: за да не се стига до корупция и деградация: за да няма толкова много наказателни дела и преписки срещу служителите и; за да не се повтарят старите и всеизвестни грешки; за да има поука от случилото се…

Така именно започнаха този разговор — откровен и делови — представителите на Софийската градска прокуратура Ани Караиванова и Любен Клявчев. Клубчето, което скоро щеше да се оживи като кошер, сега мълчеше. Хората внимателно слушаха това, което още не знаеха в подробности или пък бяха само дочули оттук-оттам. Имаше още какво да се „дочуе“, какво да се доразбере. Защото:
— Тук сме не само за да отбележим поредните „червени точки“ — каза Ани Караиванова, — за да ви информираме, пък и вие да ни отвърнете със същото, за грешките и слабостите във вашата система, които са на дъното на почти всяко наказателно дело. За да не отиват на съд повече хора. Всички знаем, че без законност, без държавна дисциплина новият икономически механизъм е немислим. Но състоянието на тези два социални феномена в столицата сега много ни тревожи. Стотици души всяка година се осъждат за престъпления от общ характер. При това най-висока е степента на посегателствата срещу социалистическата собственост: присвояване, обсебване, кражби — те съставляват 27 процента от всички доказани престъпления. Сравнителните данни показват също така, че през 1983 г. и началото на 1984 г. е налице неколкократно увеличение на средния размер на присвоеното имущество от един подсъдим.

Реплика от залата: – Да, но целият живот отиде нагоре през тези години…
— … В структурата на разглежданата престъпност — продължи прокурорката Ани Караиванова, бе да обърне внимание на неуместния „аргумент“ откроява тази, извършвана в системата на столичната търговия. Престъпленията в тази сфера са около една трета от всички открити и доказани престъпления. В този незавиден списък на едно от първите места е и вашата дирекция. И да ни кажете, че това са си ваши проблеми, знаете, че ще сгрешите. Защото на всички е известна постановката за собственика и стопанина на социалистическата собственост.
После прокурорите и служителите на МВР анализираха по „профили“ престъпността в сферата на общественото хранене. Задълбочено и точно, с разнищване на „причините и условията“ за престъпленията, със съответните изводи. Ето картината, видяна от тяхна „гледна точка“.
Излишъците —
„кана без дъно“
Тази „болест“, казаха те, не е от вчера. Налице е масово измамване на клиентите в качеството, теглото и цената все с тая цел — да се създават излишъци, които после да се присвояват. Използуват се фирите, фиктивните фактури, създава се нарочен хаос в документацията. В контролните листове не винаги се вписва действително реализираният от заведението стокооборот. Умишлено се повреждат касовите апарати.
Липсата на ред в счетоводството на СП „Обществено хранене“ — Ленински район, е дала възможност на управителката на комплекс „Кристал“ Стоянка Дончева да присвои над 16 000 лв. (6000 лева от тях са били намерени, заровени в буркани, в района на вилата й.) Дончева вече е призната за виновна по чл. 203 от Наказателния кодекс, но явлението остава.
И Траян Траянов — управител на ресторант „Златното пиле“, години наред е смятал „своя“ ресторант за „кана без дъно“, а печеното пиле за него е било наистина златно. Пишел грамажа, но го таксувал като цена. И пилето излизало по 10 лв. килограма. Въпреки всичко Траянов давал нищожни излишъци. Защото си ги пресмятал на така наречените „вътрешни ревизии“ без чуждо око. И защото успял да открие още три павилиона към заведението, чрез които си оправял сметките.

Да уловиш „златната рибка“ — буквално и преносно…
Внасянето на напитки отвън в заведенията е практика, която продължава също от години, но никой, изглежда, не може да я спре. Защото публична тайна е, че сервитьорите и барманите се назначават в заведенията с… „препоръки“ от по две и три „сухи“ нули накрая. Да си припомним делата срещу многото служители в комплексите на хотел „Витоша“, „София“ и „Хемус“. А тези дела не би ги имало, ако отчитането на материалноотговорните лица ставаше не само стойностно, но и количествено!
Но всичко си продължава така, както е било. Ето я и „Златната рибка“ на ул. „Екзарх Йосиф“ с управител Селим Ибов Алиев, пред която и „Златното пиле“ бледнее. Към ресторанта има бар, който би трябвало да се захранва само със стоки от него, но сервитьорите и барманите предпочитали другия начин — купували напитките от магазините. На случайните посетители конякът „Златна котва“ се продавал за „Наполеон“, еспресото пък за нес-кафе. А „реализираните“ излишъци просто не могат да се установят — касовите ленти и сервитьорските марки са изчезнали безследно. Или просто не ги е имало. Щом контрол не съществува, всичко може…
Но нали има вътрешноведомствен контрол, ще каже някой и той явно ще е съвсем бос в материята. Знае се, че на този контрол силата не е голяма и за това има познати обяснения, едно от които е и тона, че той е на „мушката“ на всяко предстоящо съкращение на щата.
Съвсем пресен е случаят с Роза Владова от четвърти район на СД „Обществено хранене“, която на ревизиите показвала купища кашони с цигари. Питали я, защо все с тях се отчита, а тя отговаряла, че снабдява и други райони и че разменните листове били известни на ръководството. Едва при петнадесетата (!) ревизия се видяло, че кашоните са празни. Предполага се, че от както с поела обекта, Владова има за около 43 000 лева липси, по документите от първите ревизирани периоди вече са унищожени и сега тя е подведена под отговорност „само“ за 25 000 лева
Кадровият подбор?
Е, понякога е случаен…
А резултатите са тежки. Божана Паунова, управител на сладкарница „Иглика“ в Димитровски район, понякога допускала грешки при изготвянето на стоково-паричните начети, „възлагала“ на свои близки, но далеч от работата й хора да приемат стока и да се подписват под документите (а защо никой в счетоводството не е погледнал подписите?) и резултатът не закъснял. Тя е осъдена по чл. 219 от Наказателния кодекс за липса от 5552 лв.
За безстопанственост по този текст от закона е осъдена и Маргарита Славова, продавачка на бюфет в „Обществено хранене“ — Коларовски район. За осем месеца тя е допуснала липса от 7055 лева.
А какво да кажем за други случаи, при които управители на заведения, показали големи липси, не се уволняват въпреки категоричните разпореждания, а се оставят да си „доработят“, за да възстановят сумите от… оборота на обекта.
И още, и още. Имена и факти, безспорно установени по наказателни дела. Но защо някои хора са си затваряли очите пред тях? Защо? Това питаха и прокурорите, и служителите от Софийското градско управление на МВР. А отговор на своите въпроси дали получиха, нека сам да отсъди безпристрастният читател, след като прочете този репортаж от срещата с превантивен характер в СД „Обществено хранене“.
Нека чуем как изглеждат нещата откъм другата страна, през погледа на тези, които трябва преди всичко за стопанска сметка да мислят, печалба да гонят. А изказвания не липсваха. Явно хората ги болеше и за случилото се в тяхната система, и за упреците — макар и косвени — към стила и метода на тяхното ръководство.
„Капка в морето“

— Аз съм представител на тоя контрол, за когото тук се казаха най-тежките думи. Но ние сме „капка в морето“ — само 5—6 души. Къде да бъдем по-напред? И все пак през миналата година направихме цялостна проверка по 127-о постановление на Министерския съвет и Наредба № 3. В 217 обекта не открихме нито едно нарушение, но в 57 наложихме съответните дисциплинарни наказания. И все пак от критики не можем да се отървем. Ето при една проверка от държавен и народен контрол ни се отправи упрек, че не вземаме под внимание компонентите на кухненската продукция.
-специално за сандвичите. А как да ги вземем, след като нито една лаборатория не би се съгласила да ни направи този анализ? След като няма и стандарт за тези компоненти? Явно много неща куцат не само при нас. И нормативно.
Директорите — между чука и наковалнята
— Аз съм директор на четвърти район. Тук се изнесоха не един и два случая, наистина не само от нашия район, на престъпност и корупция. Почти излезе, че нашата работа едва ли не е само такава. От 13 години работя в тая система, но и сега, като ме попитат къде работя, казвам: в търговията, а не в общественото хранене, защото така се е разпространила мълвата, че тук едва ли не всички са крадци и мошеници. Въпреки че аз правя 28 милиона лева стокооборот, а нямам никаква техника; само двайсетина счетоводители имам и постоянно ги съкращават, без да се мисли кой ще обработва тая огромна документация.
А питате ли ни как можем да държим сметка на управителя на дадено заведение —като прословутия Салиев примерно, който си урежда работите не с нас, а със странично-висшестоящите органи? Нито един обикновен работник в кухня, уволнен по 127-о постановление, не е възстановен на работа, но управители и сервитьори -много. Отгоре ни ги налагат. И в края на краищата излиза, че ние, директорите, нямаме права по назначаването на барманите и сервитьорите; ако щете, дори по кадровата политика въобще. А всекичасно сме между чука и наковалнята. Тия неща трябва да си ги кажем очи в очи.
„Лъжат ни…“
И аз съм директор — на пети район. Не е тайна: лъжат ни. Идват при нас с чист документ за съдимост, после се оказва друго. На мен ми е омръзнало да идват откъде ли не и да ме питат защо не уволняваме такива хора. Ще отговоря с това: ние едва ли не сме се превърнали в проповедници; реална служебна власт ние нямаме. Ако Наредба № 3 все още съществува (50 управители вече сме уволнили за нарушаването й), то е само благодарение на голия ни кураж. Защото е трудна борбата с овластения ходатай… И аз поддържам мнението, че ако някой се облагодетелствува от общественото хранене, това са хора извън него. И че заради Илия, който ял и пил, който присвоил 2000 или 20 000 лева, не трябва да плюем по свети Илия…
И друго. Ако аз като директор уволня или санкционирам някого, тутакси към органите на прокуратурата и МВР тръгват анонимни сигнали: къде съм ял, с кого съм пил, какво съм говорил. После нищо от писаното в анонимките не се доказва, но нервите ми са похабени. Аз съм от двайсетина години в тази система и считам, че съм останал неопетнен дотук. Въпреки че наистина много нещо струва на някои хора да останат чисти при тия изкушения.
Накрая, часът вече беше доста понапреднал, главният директор на СД „Обществено хранене“ Илия Несторов  обобщи казаното и се спря на перспективите, за които, както каза той, се е мислило с доста по-предна дата:

— Главното в нашата работа не са закононарушенията — каза Илия Несторов. — Макар че един директор, когото сега съдят, наистина хвърли петно върху нашата организация. Ние считаме, че за да се нанесе удар на корупцията, за да се ликвидират „причините и условията” за закононарушенията, към нас трябва да се създаде електронноизчислителен център. Тук съм длъжен да призная, че при внедряването на електронните каси в обектите срещам голяма съпротива от управителите и сервитьорите. Но с тях все някак ще се преборя. Иначе ще се принудя, казал съм им го, цели заведения със сервитьорско обслужване да ги направя на са-мообслужване.
Една от слабостите, за които тук се говори, е, че не освобождаваме своевременно лицата, които имат начет или вече са осъждани за престъпления в търговията. Но не е така лесно. Ето, в „Ротондата“ на гарата управителят беше сменен и оборотът веднага спадна. Затова ние трябва да създаваме резервни кадри. Въпреки че в нашата система няма стремеж да се върви отдолу нагоре: сервитьорът и да го убиеш, не иска да стане управител, управителят не иска да стане директор, ако ще и с висше образование да е, щом вече се е хванал за „чекмеджето“.
Особено много при нас се затрудни борбата с корупцията, когато заведенията ни „излязоха“ на тротоара и това даде възможност на несъвестни управители да си реализират излишъците. Но връщане назад няма. Тук прокуратурата може да ни помогне много.

Разговорът в залата свърши, но продължи още известно време навън, на тротоара. Всички бяха премного оживени, премного напрегнати, за да си тръгнат веднага. Спореха, остро коментираха, доизказваха се…
А отсреща, в ресторант „Гамбринус“; цигулките вече се настройваха за своя репертоар от познати, до болка познати, както казват поетите, стари градски песни. Когато си тръгнахме, те тъкмо захващаха: „… Остави таз рана — нек да зарасте…“.

Източник:socbg.com

Осъден от Народния съд проектира в затвора язовир "Сталин" (Статия)

Младият, 27-годишен хидроинженер Иван Иванов, който вече е завършил Техническия университет в Мюнхен, Германия, проектира и построява Рилския водопровод и докарва в София най-чистата и сладка вода за пиене в половин Европа.

Водопроводът дава работа на десетки хиляди хора от този беден каменист край, където освен картофи друго не вирее. Докато го строят, дават дори човешки жертви при прокопаването на тунелите.

За по-малко от две години частта Бистрица - София с електроцентралата „Симеоново“ е завършена. През октомври 1926 г. градът получава свежа планинска вода.

Заради замаха, с който работи по грандиозния и уникален строеж на Рилския водопровод, тогавашният столичен кмет ген. Вазов му дава прозвището Рилски.

Вторият етап – Бистрица – Рила, е започнат през 1928 г. и е завършен през 1933 г. Това била и най-трудната фаза на проекта. Тогава се развихрят и спорове дали тази вода не се отразява зле на софиянци, защото била „гушава”, предизвиквала заболяване на щитовидната жлеза. Настанал смут, извършили се медицински изследвания и населението се успокоило.

Така на 23 април 1933 г., когато е Томина неделя, множеството е събрано на стадион „Юнак”.

Чрез специално съоръжение, изградено за случая от инж. Иванов, бликват струите на рилската вода, като избил гейзер на височина 25 метра.

Даже и поетесата Елисавета Багряна възпява момента

в стихотворението си „Обузданите води”.

След осемгодишно строителство съоръжението е напълно готово, а на всеки софиянец са се полагали по 200 литра вода в денонощие.

Вододайната зона на Рилския водопровод е 196 кв. км. От трасе, дълго 82 км, 38,5 км са канали, 17,9 км са тунели, а 25,3 км са тръби. Построени са и две електроцентрали. Най-високата точка на водопровода е на 920 метра над равнището на София, което е позволявало на столичани да пият най-евтината вода на света.

Авторитетът и популярността на Иван Иванов в града са толкова големи, че през 1934 г. той е избран за кмет на столицата с указ на цар Борис Трети

Управлява десет години, три месеца и петнадесет дни и това го прави най-дълго задържалия се на поста градоначалник.

Роден е през 1891 г. в семейството на офицера Никола Иванов - един от героите на Балканската и Междусъюзническата война. Самият Иван Иванов прекъсва следването си в Мюнхен, за да участва като доброволец в тях. През 1915 г. се дипломира в Германия като хидроинженер. След 7-годишно ухажване се жени за голямата си любов – германката Матилда, от която има три дъщери.

Като кмет на Столичната община името на Иван Иванов е свързано и с редица знаменателни събития в живота на София.

Той се преборва с корупцията и бюрокрацията

Налага желязна финансова дисциплина и всеки месец публикува разходите на кметството в списание „Сердика”.

В спомените на очевидци се описва навикът му всеки ден да обикаля улиците и кварталите на София. С изготвената през 1934 г. нова „Наредба-закон за застрояване на столицата“ се слага ред и се подобрява градоустройствената дейност.

Построени са сградите на Върховния административен съд, Телефонната палата, хотел и концертна зала „България”.

Към София кметът присъединява селата Княжево, Горна баня, Красно село, Бояна, Надежда. До Горна баня тръгва първият тролей, наречен „трамвай без релси”. Новия градоустройствен план изготвя немският арх. Мусман, проектирал Лайпциг, Бремен, Дюселдорф.

По същото време започва масово озеленяване и се появяват кестените по централните булеварди.

Коритата на Владайската и Перловската река са облицовани с камък. През този период са открити и къпалнята „Мария-Луиза“, млекоцентралата и месокомбинатът.

Всички улици в центъра са павирани. Открити са дванадесет нови училища, две болници и бани по кварталите. Пуснати са няколко градски автобусни линии, разширява се трамвайната мрежа, а през 1941 г. потегля и първият тролей към Горна баня.

Мислейки за бъдещето на столицата, Иван Иванов подготвя и строителството на язовир „Бели Искър”, който естествено продължава идеята за Рилския водопровод – столичани да пият най-хубавата и евтина вода.

Язовир „Бели Искър“ е построен по горното течение на река Бели Искър в подножието на връх Мусала в Рила на около 1900 м надморска височина. Намира се на 60 км от София и осигурява около 20% от питейната вода на столицата, като служи за допълващ обем на основния сега водоизточник – язовир „Искър“. Той е един от най-високопланинските язовири в Европа.

Язовирната стена е първото толкова масивно съоръжение за времето си. Излети са 216 000 куб. м бетон и са направени 10 000 куб. м зидария. За предпазване от разрушения поради честото замръзване и размразяване на водите язовирната стена е подсилена с 60 см гранитна облицовка.

След 9 септември 1944 г. инж. Иванов е изправен пред Народния съд.

„защото е ясно, че кметът Иванов е германски агент”. Днес се знае, че истината е друга. Според секретен доклад Иванов е бил „националист, без ярко определение към никоя партия. Открай време е отявлен германофил, но никога не е бил привърженик на националсоциализма. С това се обяснява и донякъде отрицателното становище на официалните германски служби към него”.

Инж. Иванов получава доживотна присъда, а през 1946 г. е освободен предсрочно. Всъщност има сериозна причина Иванов да получи предсрочно свободата. Хидроинженерът е нужен и на новата власт. За построяването на язовир „Сталин” (днес „Искър”) българските власти молят правителството на бившия Съветски съюз да изпрати инженер. От Москва отвръщат: „Имате световен специалист, макар и завършил в Германия”. Още докато е в затвора, той започва да прави чертежите на язовира. Всяка сутрин двама милиционери го водят в проектантската стая и след края на работното време го връщат в килията. На 6 септември 1954 г. язовирът е пуснат в експлоатация, а инженерът е пенсиониран през 1956 г. Заболява от мускулна атрофия и умира през 1965 г. Покрай построяването на Рилския водопровод, част от който минава през Витоша, инж. Иванов става ценител на разходките из тази планина. По негова инициатива през 1934 г. тя е обявена за национален природен парк като първия подобен на Балканите. Благодарните софиянци са кръстили в негова чест хоризонталната пътека между Железница и Княжево „Алея Иван Иванов”. Според някои версии майката на Иван Иванов е потомка на Хаджи Димитър.

Източник:http://retro.bg/

Основателят на цирк "Добрич" Лазар, пердашел ученичките си с въже.Хващат го с три китайки в едно легло

Лазар Добрич е известен цирков артист, педагог и режисьор. Роден е на 26 юни точно преди 137 години в софийското село Равно поле. Той е единственият българин, удостоен с най-високото световно отличие „сеньор“ в областта на цирковото изкуство. На 18 години Лазар Добрич печели стипендия, за да учи в политехническото училище в Ание, Франция, но скоро след това напуска и се присъединява към цирковата трупа на румънския гимнастик Димитреску, с която дебютира на 1 октомври 1897 г. в Брюксел и в която играе до 1901 г. През 1905 г. става известен с представянето на номера „Трапец на смъртта“ в берлинския цирк „Шуман“ с изобретен от него уред, навлязъл по-късно широко в цирковата практика. През 1950 г. получава Димитровска награда.

Умира на 16 февруари 1970 г. в София. Малко известен факт е, че сеньорът създава първата и единствена до днес в света женска акробатична трупа „Добрич”. На 16 години Мими Балканска е избрана за неин член. Споменът за учителя не е избледнял и до днес, въпреки че от първата им среща са минали близо шестдесет години. „Бях силна по гимнастика, не се страхувах от високото. Дори в цирка си затварях очите, за да не гледам акробатите на върха на шапитото”- разказва съпругата на академик Александър Балкански. Тя е на дванадесет години, когато по радиото съобщават, че се обявява конкурс за кандидати за Московското цирково училище. Един добър шанс да реализира голямата си мечта, да види мавзолея на Ленин. Явяват се триста души, но нито един не заминава. Договорът с руснаците се проваля. Тогава Добрич я кани в първата в света женска акробатична трупа, която възнамерява да създаде. Нарича я мушморок. Между деветте избранички тя е най-малката. Репетициите започват веднага в т.нар.  дюлгерско училище. Сутрин момичетата отиват в клас , а след обяд и вечерта се събират в залата.  Учител и треньор им е единствено Добрич, когато наричат Дядо Лазо. Живеят като в казарма, при изключителна дисциплина. Шефът е безкомпромисен, истински фелдфебел. Само той решава в колко часа възпитаниците му да легнат и кога да станат.

Като човек, влюбен в планината, Лазар Добрич всяка неделя сутрин събира трупата пред Съдебната палата, всички се качват на трамвая и тръгват на екскурзия по Витоша. Никой не може да отсъства.  - „В залата тренировките започнахме с упражнения на пътеката, правехме салта, превъртания, после преминахме на салтомортале от трамплин.  Бяхме четири двойки”-спомня си Мими.- „По въпроса за страха, дядо Лазо имаше своя теория, което непрекъснато набиваше в главите ни: „Не трябва да ви е страх от трикса , а от мен”. . „Най-много се дразнеше на тази от нас, която се откажеше, след като веднъж е тръгнала да прави някакъв номер. Тогава пердашеше безжалостно, имаше и ритници. Някога повече, друг път по-малко.  - Репетирахме годин, докато станем това, което искаше Добрич Не отстъпвахме по майсторство на мъжете. Правехме терци, двойно салто в кош, тройно от земята с трамплин .

Сериозна програма.”  Румъния веднага отправя покана към трупата, но шефът я отклонява. В десети клас, на седемнадесет години, Мими за първи път излиза пред публика. Много е притеснена и тази тревога преди спектакъл остава до края на дългата и успешна циркова кариера. Майката на известния диджей Марти, покойната днес Виктория Младенова, също е започнала цирковата си биография в тази трупа. От нейните разкази синът си спомня за желязната дисциплина, на която трябвало да се подчиняват момичетата. На два пъти по време на работа рамото на Виктория се измъквало. Болката била нечовешка, но това не било повод да се прекъсва играта на манежа. 

- „Минавах за любимката на шефа, но провиня ли се, не ми прощаваше” –продължава разказа си госпожа Балканска..  „В Русе, в цирка, дойдоха няколко артисти от местния театър. След спектакъла те поканиха по -големите от трупата на разходка. Тръгнахме на мач. Гостуваше ЦСКА . Дойде време да се прибираме. Вървяхме със свити сърца. Имаше защо. Първото нещо, което видяхме, когато наближихме хотела,  бе дядо Лазо, застанал на вратата като огромен паметник.  - Къде сте били-гласът му сякаш излизаше от бурия.  - Отсреща в градината, брахме праскови. - Оправданието беше изключително глупаво, но друго в момента не можахме да измислим. - Крадли –крясна дядо Лазо  и без да ни жали , започна да ни налага с едно въже. Въпреки това всички много го обичахме. Той ни беше като баща. Когато тръгнахме да се омъжваме, първият човек на когото се чувствахме длъжни да кажем, беше Лазар Добрич.

С три китайки в едно легло 

За любовните истории на младия акробат Лазар Добрич по света се разказват легенди. Къде верни, къде –поукрасени. Говори се, че , за да прелъсти някаква дама му било достатъчно една обиколка на виенското колело в австрийската столица. Веднаж в страстна игра му партнирали три китайки. Самият той, в своята автобиографична книга „С цирка по света”, разказва как в истанбулския квартал „Галата”, където се разхождал със свой приятел, от един решетъчен прозорец ги повикали две жени. Вече в къщата мъжете виждат две млади, стройни, облечени в коприна от най-нежни цветове, ханъмки . Забулените им лица бързо са разкрити, екзотичната хубост и страстните погледи, пленяват мъжете.

Оказва се, че съпругът им е възрастен търговец, който с най-старата от жените си и четирите им деца, са тръгнали за Бурса да празнуват рамазана. Двете красавици останали в луксозния си затвор с мечтата да избягат в Европа. Готови били да тръгнат веднага с цирка и много се натъжили, след като разбрали, че това не може да стане. Невръстната дъщеря на неговата хазайка във Виена е толкова влюбена в квартиранта, че бяга от дома си и тръгва по следите му. Намира го далеч в провинцията и той се ужасява от този факт. Ако момичето каже, че българинът е злоупотребил с него, чака го затвор. Добрич вика полиция и обяснява всичко. Това го спасява.

В Италия се сгодява за руска графиня. Драматична връзка има и във Венеция.  Акробатката Лили обаче е истинската му голяма любов, но непонасящ братята й, Добрич, вече елитен акробат със световна слава, заминава за Америка. Кани я да го последва. Тя не се решава и не след дълго се жени за един лудо влюбен в нея инженер.  Дъщерята пък на големия философ Ницше- Мина му става асистентка при неговия коронен номер „Трапеца на смъртта”. И тук не минава без любов, но изящен жокей и успешна акробатка, красавицата не иска да бъде в сянката на друг. Това е причината за раздялата им. В Америка Лазар Добрич се жени за Едит. Страхотна красавица и тя е била ездачка, но пада и си чупи крака. Това слага край на кариерата й. Депресирана, Едит харчи с широки пръсти за скъпи тоалети и хазарт. Разделят се завинаги.

Исак ГОЗЕС /БЛИЦ/


Защо Берое Стара Загора мрази Левски София (Статия)

Колкото и шампионатни издания да има тази среща, винаги ще се помни и препредава през поколенията един мач за първенство между двата отбора, игран през пролетния дял на 1970 година. Двубоят, след който Берое бе изхвърлен от „А“ група заради Левски и 44 години след това Стара Загора продължава да мрази „сините“. Но да караме поред.През януари 1969 година Левски е обединен със софийския Спартак, който по онова време е отбор на МВР. „Сините“ твърдят, че насила са ги обединили със спартаклии, но всъщност имат голяма кадрова изгода. Покрай „Герена“, където играят, прилапват и стадион „Раковски“, където развиват в последствие допълнително свои юноши освен тези, които имат от „Герена“.
От мъжкия отбор на Спартак успяват да се възползват за вече наричащия се Левски Спартак от половин дузина класни футболисти. Това са защитниците Милко Гайдарски и националът Добромир Жечев. Дефанзивния халф и бъдещ национал Иван Стоянов-Типеца, както и плеймейкърът Павел Панов, който също става част от националния тим. Към тях може да се добавят изнесените в предни позиции отлични футболисти като жокери Васил Митков-Шопа и Георги Цветков-Цупето.

Шампионатният сезон е 1969/1970. През пролетния дял на първенството Левски-Спартак се очертава фаворит за първото място в „А“ група. На 22 март 1970 градския стадион в Стара Загора е препълнен, защото Берое приема „сините“, които по принцип трудно играят като гост на „заралии“.
Допълнителен дразнител към нажежената атмосфера на стадиона под Аязмото е присъствието на министъра на вътрешните работи Ангел Солаков, за който спокойно може да се каже, че е болен левскар. Също така мачът се предава по телевизията. Резултатът е 1:0 за Берое почти до самия край. Всичко тръгва от един корнер за Левски в 89-ата минута. Сашо Костов изпълнява ъгловия удар, вратарят на „зелените“ Тодор Кръстев е на път да хване топката, но Васил Митков и Кирил Ивков го свалят на земята, а Жечев вкарва за 1:1.
След несправедливо отбелязания гол, Сашо Костов в типично негов стил си прави майтап с публиката. През това време футболистите на Берое награбват съдията Борис Трендафилов. Той е непреклонен и не отменя гола станал след очевидно нарушение на играчи на Левски Спартак. Към пистата политат бутилки от лимонадени шишета. По онова време на стадионите се продава газираната напитка в стъклени шишета.

В официалната трибуна бесни привърженици на Берое искат да линчуват министъра на вътрешните работи Ангел Солаков. След като телевизията показва част от безредиците на стадиона, явно отгоре е спуснато мигновено решение излъчването да бъде прекратено. Тепърва предстоят още инциденти. Солаков успява някак си да се спаси от линч, а съдията Борис Трендафилов, за да не бъде разпознат, облича милиционерски дрехи и така излиза от разбунения кошер, какъвто е станал градския стадион в Стара Загора.

По програма следващият мач на Берое е гостуване в Русе на Дунав. В онези соцвремена никой не дава обяснения. Беройци тръгват за Русе, но там разбират, че няма да играят. В последствие става ясно, че отборът на Берое е изваден от „А“ група заради безредиците на стадиона, предизвикани поради нередовния изравнителен гол на Левски.
Берое е въдворен в „Б“ група. Изкарва сезон 1970/1971 във втория ешелон и тъй като има страхотен състав веднага се връща в елита. През сезон 1971/1972 Берое завършва на трето място след ЦСКА и Левски Спартак.


Омразата на старозагорци към отбора на Левски не може да премине дори и след 1986 година, когато Берое става за първи и единствен път  шампион на България. В края на шампионата „сините“ откровено лягат на старозагорци на „Герена“ и губят с 2:3. По този начин е нанесен двоен удар на Ботев(Пд). От една страна Левски си отмъщава за предната 1985 година. След скандалния мач за Купата на България между „червени“ и „сини“, когато двата отбора са извадени от първенството и са им променени имената на Средец (ЦСКА) и Витоша (Левски), Ботев, тогава Тракия, е направен шампион. В последствие обаче титлата за 1985 е върната на Левски, който става шампион същата година. От друта страна най-големият съперник на Берое е именно отборът на Ботев. Така отмъщението идва и от страна на Левски, и от страна на Берое. Независимо от това, че Берое е шампион не може да се изчисти загубата в същия шампионат точно от Ботев(Пд) в Пловдив с 1:8.
Въпреки жеста на „сините“ към Берое, старозагорските фенове не забравят 1970 година, когато Берое е изваден по несправедлив начин от „А“ група заради Левски.


В днешно време дори, когато играч на Берое премине в Левски нещо се случва и става любимец… на „червените“ фенове. Така например Иво Иванов носи прякор Иво Главата заради влизането си в края на мача от групите на Лига Европа с Лил на „Герена“ и си вкарва красив автогол с глава секунди след като се появи на терена. Да не говорим за Димитър Везалов, който стана емблематичен с автогола си срещу Славия в мач, в който Левски само чакаше да отвори шампионското шампанско. И пак на „Герена“. И по ирония на съдбата сега Митко Везалов играе за Славия.


Преди няколко сезона през Левски преминаха и други играчи дошли от Берое като Стефан Велев и Тодор Христов. Двамата не направиха фатални грешки като Иванов и Везалов. Тодор Христов не можа да се задържи при „сините“, докато Стефан Велев все още е на „Герена“.
Любимецът на „синята“ публика като играч Илиан Илиев бе треньор на Берое, когато старозагорци победиха Левски насред „Герена“ с 1:0. После Илиан дойде тъкмо от старозагорския тим като треньор на Левски, но не можа да се задържи начело на „сините“ дълго време независимо, че обстановката му бе повече от свойска и позната.

Красивото лице на българското кино! Ролите, заради които Ламбо винаги ще бъде помнен


Да си припомним някои от филмовите заглавия, с които ще го помним завинаги:

В култовия сериал „На всеки километър“ от края на 1960-те и началото на 1970-те години, Стефан Данаилов изпълняваше ролята на майор Никола Деянов – Сергей / Серж Омон, и участва в 12 от общо 26-те серии на филма – от втора до 13-а.Сред сценаристите на филма са Павел Вежинов и Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, а темата е партизанска. Деянов е сборен образ на дейците на БКП през годините на комунистическата съпротива. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България.

Той е млад, емоционален и силно въздействащ образ, с който Стефан Данаилов остави емблематична роля, независимо от политическите пристрастия и промени, които настъпиха в по-ново време. Младият и дръзновен майор Деянов от „На всеки километър“ е ярка роля във филмографията на актьора. Майор Деянов и Димитър Атанасов (Митко Бомбата), в изпълнението на Григор Вачков, остана ненадминат пример за партньорство на екрана. И до днес кадри с двамата от филма едновременно  разсмива и трогва зрителите.„Черните ангели“ е български игрален филм (драма) от 1970 година, по сценарий и режисура на Въло Радев, оператор е Атанас Тасев. Създаден е по книгата „В името на народа“ на Митка Гръбчева. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

Стефан Данаилов отново е в ролята на ярък герой от съпротивата – младият дръзновен „Пантер“ – Георги Михаилов Аргиров.„Дами канят“ е любима българска комедия от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е на Георги Генков. В главната роля – на инструктора Яким Донев играе Стефан Данаилов. Много реплики от този филм станаха култови и се нанесоха трайно в хумора на всекидневието ни.

Сюжетът на филма се развива в годините, когато инструкторите по шофиране бяха важни персони. Героят на Данаилов – Яким , е разведен чаровен мъж, готов за всякакви авантюри. Те не представляват трудност, защото всяка от неговите „ученички“ зад волана се опитва да го впримчи, но Яким си знае цената. Младият Дон Жуан си има ядове с ревниви съпрузи, но много по-сериозни се оказват проблемите му с преследващите го влюбени жени.Стефан Данаилов изигра провинциалния добряк Панчо Върбанов във филма на Никола Рударов „

От нищо нещо“ / 1979 г. / – сложен образ, който ще се трансформира в хода на сюжета в един деформиран свой „събрат“. Ревността ще промени Панчо. Той не може да повярва, че кротка биволица е изяла ризата на приятеля му и той от уплаха е паднал в ямата, където Панчо го заварва заедно с жена си. Тя пък е паднала там, докато прави опит да спаси госта им, но на Панчо не му се вярва – той иска доказателство за опазената семейна чест. И решава да заколи биволицата, за да види дали в стомаха й ще се открие ризата на софиянеца?…И смешно, и тъжно!… Една трагикомична роля, изпълнена с много непосредственост от Стефан Данаилов.„

Обич“ е български игрален филм (драма) от 1972 година на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Александър Карасимеонов. Оператор – Борис Янакиев. Създаден е по романа „Обич“ на Александър Карасимеонов. Филмът донесе много награди на българското кино и превърна в легенда актрисата Виолета Донева. Стефан Данаилов играе в ролята на Николай, в когото се влюбва 20-годишната Мария. Момичето не се разбира с родителите си и баща й я завежда да си почине в една хижа на Витоша. Там й досаждат много мъже, но Мария има идеал в лицето на леля си и мечта – също като нея да стане лекар.

Лелята Ирина е нейният еталон за нравственост, но не присъства в живота й – обявена е за безследно изчезнала. Когато Мария се влюбва в Николай, без да подозира за чувствата й, той й споделя, че има приятелка, която е бременна от друг. Мария му дава кураж и той се оженва, но няма къде да живее. Тогава Мария му дава ключа от апартамента на леля си, убедена, че тя би одобрила този жест на истинска обич. Само че жестът става повод за скандал в семейството й…

„Топло“ е българска комедия от 1978 година, по сценарий и режисура на Владимир Янчев и музика на Симеон Щерев. Живущите в една софийска кооперация решават сами да си осигурят парно отопление. Договарят се с трима майстори и дори им предплащат услугата. И започва голямото пробиване на дупки в стените, в подовете и по таваните. Разрушителната стихия на майсторите с прякори Динго, Лебеда и Сопола, превръща кооперацията в руина, но пък сплотява съкооператорите. В ролите на майсторите се изявяват трима знаменити актьори, за жалост и тримата вече покойници – Григор Вачков, Стефан Данаилов и Тодор Колев.„24 часа дъжд“ е български игрален филм (драма) от 1982 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Владислав Икономов и Никола Тихолов, изграден по разказа на Йордан Йовков „Частният учител“ от цикъла „Вечери в Антимовския хан“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Сюжетът ни въвежда в пусто, гранично село с разкаляни улички от 30-те години на 20-и век. Появата на една красива жена от пътуваща театрална трупа нарушава монотонния ритъм на всекидневието и смущава мъжката компания на офицера Васил Алтънов, фелдшера Марински, кръчмаря Сандьо и учителя Станчо Палазов.

В рамките на двадесет и четири часа, през които непрестанно вали дъжд, се разкриват характерите на присъстващите. Стефан Данаилов играе в ролята на капитан Васил Алтънов, който се напива и решава да ухажва Елиза. Но има съперник в лицето на невзрачният романтик – учителят Станчо Палазов. Капитанът забранява на даскала да цитира Горки, защото това име звучало опасно, а той бил офицер на Негово Величество и мразел болшевиките. Вече порядъчно пиян, капитанът принуждава госпожица Елиза Барбиери да танцува с него и разкъсва дрехите ?. Станчо се намесва да защити дамата от непристойното поведение на капитана. Алтънов от своя страна намира за засегната честта си и изважда пистолет. Останалите не го спират…„

Зарево над Драва“ е военна драма от 1974 година на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Рангел Игнатов и Павел Вежинов. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Сюжетът ни препраща към ранната пролет на 1945-а. Бившият политзатворник Боян Василев е изпратен като политически командир на фронта в Унгария. Преди да замине, той се разделя със съпругата си Вера, обвинявайки я, че се е свързала с друг мъж, докато той е бил в затвора. Василев пристига в труден момент – войниците от полка са се разбунтували. Започват тежки боеве край Драва. В тях ще видим и поручик Блажев – героят на Стефан Данаилов.„След края на света“ е български игрален филм (драма) от 1998 година на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Анжел Вагенщайн. Оператори са Георги Николов и Тошко Каменов. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров. Сюжетът ни отвежда в най-бедният квартал на Пловдив от средата на 20-и век. Там цари истинска етническа хармония между българи, евреи, арменци, турци, гърци и цигани. Поп, равин и ходжа – трима служители на древни богове, и един антихрист, наричан Къркача, са влюбени в една и съща едрогърда ханъма. 

Покрай смешните случки на тяхното съперничество, кавги и другарство, се случва и една красива любов – между еврейско момче и арменско момиче. Политическите ветрове разбиват идилията и разделят влюбените 12-годишни връстници на Ромео и Жулиета. Но минават години, и в Бачковския манастир те случайно се срещат: той е вече професор, а тя учителка по пиано. В ролята на проф. Алберт Коен /Берто/ – Стефан Данаилов.„Няма нищо по-хубаво от лошото време“ е български игрален филм (драма, трилър) от 1971 година на режисьора Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е на двама колоси на филмовата музика – Борис Карадимчев и Милчо Левиев. Във филма звучат парчета на Grand Funk Railroad, Creedence Clearwater Revival и др. Сюжетът ни пренася в света на една световна шпионска история. Морис е търговец, работещ за голяма холандска корпорация. Заедно с внос/износа, фирмата се занимава и с допълнителна дейност – появяват се предложения за специални поръчки, свързани с шпионаж. Каква е играта на Морис и знае ли ЦРУ кой е той? Всъщност, той е български разузнавач – Емил Боев. Година преди това негов колега, на име Любо /Стефан Данаилов/ е разкрил, че зад фирмата се крие шпионска централа, и заплаща за това с живота си…

Класация на пет вида престъпници съществували в България по времето преди 1989 г.

Да се говори за престъпност е лесно. Малко статистика, коментар, извъртане на фактите и всеки може да нарисува картината, която пожелае, за да илюстрира една или друга теза. В обществото ни битува тезата, че през периода на Народна република България, едва ли не престъпността е била нулева. Разбира се, има и други интерпретации на фактите, казващи, че престъпност е имало, но е била умело прикривана от контролиращата медиите власт. Все пак, сигурно е, че дори социалистическото общество не е идеално. В следващите редове в най – обобщен вид ще ви представим пет типа на хора и професии често попадали в криминалните хроники на МВР, преди повече от четвърт век.

5. Трудещите се с „елитни” професии
На последното, 5 – то място са всички хора имали достъп до вносни, дефицитни стоки и валута по времето на социализма. Това са барманите, управителите на хотели, заведения и магазини, келнерите, готвачите, склададжии, международните шофьори, моряците и др. Сложихме ги на последна позиция, защото техните злоупотреби са на най – дребно и неорганизирано равнище. Скрити сред багажа дънки, някоя стотачка в зелено, обменена с приятел по черния курс. Понякога се е стигало до по – сериозни „доставки” на части за автомобили и електроника, но всичко остава в рамките на единичните бройки. В съвременното общество валутата е общодостъпна, а дефицитни стоки няма. По тази причина горните професии са изгубили всякакво предимство и възможност за злоупотреби.

4. Селските обирджии
Тук идва ред да си припомним за какво служеха селските пъдари и отрядниците. Да, дори през социализма се случваше някой бостан да бъде обран или някоя ограда прескочена. Стойността на тези престъпления също е нищожна, както и честотата им, но те засягат пряко малкото частна собственост на българина. За това дребните обирджии на селски инвентар и продукция намират място една позиция по – горе от нарушаващите валутните и търговските закони дребни играчи.  След 1989 год. обирите се превърнаха в набези и ако се прави класация, то нападащите селските имоти ще заемат доста по – водеща позиция.

3. Магураджиите
Редно е да отдадем дължимото на едрите риби. Горните персонажи никога не са били организирани, а повечето от тях дори не са истински бандити. При т.нар. „магураджии”, ситуацията е различна. Тук говорим за хора, достатъчно смели и калени, за да влязат в крупни обири, валутни измами, иманярство и контрабанда. Името им идва от сборното им по онова време място – сладкарница „Магура” на столичния бул. Витоша. Тук се събират и често пъти комбинират хора с криминално минало, лежали по затворите, приели престъпленията за своя професия. Като опитни в занаята, те разбират от подкупване на служителите на съда и милицията, вратички в закона, но силата им е в това, че често пъти „играят” заедно и размера на щетите, които нанасят е доста голям. Не случайно, през „демокрацията”, това са хората дали част от най – изявените мафиоти в България.

2. „Мамините синчета”
Не са най – крупните, нито най – интелигентните, нито престъпленията им са кой знае колко чести. Но са най – дразнещите. Това са децата на висшата престъпна номенклатура. Те обикновено извършват хулигански прояви, макар че са известни случаи на изнасилвания и дори убийства. Ужасяващото в случая е държавната машина, която се задейства, за да ги прикрие. „Мамините синчета”, се измъкват ненаказани и сухи, което още тогава показва от къде се вмирисва рибата. За съжаление те все още са тук, сред нас и вече като големи, отглеждат своите деца в същия дух.

1. Партийният елит
Ред е и на тези, които облечени в лъскави костюми и власт, успяват да организират освен всичко друго и един унищожителен преход, щетите от който и до днес се измерват. Като група са най – малобройните, но резултата от тяхната дейност се отбелязват с десетилетия в бъдещето. Това са висшите членове на управленските органи и силовите структури. След падането на Тодор Живков от власт, всичките заеха отново ръководни постове, но вече успешно преоблечени като капиталисти, а някои от тях дори като борци срещу „оня режим”. Класацията може да се допълва и размества, но все пак в обобщен вид представлява пет повърхностни портрета на криминалните типове от близкото минало.

Радиото и първата радиостанция в България (Статия)

През 1907 г., според договор между българското и руското правителство, до село Франга (днес Каменар), северно от Варна, започва работа първият български безжичен телеграф. Връзка между Варна и Севастопол се осъществява с апаратура, доставена от фирмата „Маркони“. През лятото на 1911 година на борда на крайцера „Надежда“ започва да работи радиостанция. На 1 май 1912 година влиза в редовна експлоатация първата българска брегова радиостанция до село Франга, „която служи за приемане и предание на телеграми от странство и България“. Впоследствие радиото навлиза в масова употреба и в България, като става едно от основните средства за далекосъобщения.

Двадесет и първото Обикновено Народно събрание приема Закон за радиото и го обнародва в ДВ, бр. 29 от 10 май 1927 г. Установяването на законовите рамки на тази дейност дава начален тласък и предопределя както развитието на български излъчвания в ефира, а така също и развитието на родното производство на радиоприемници. Този закон е условието да се премине от занаятчийското производство на единични бройки приемници, изграждани по различни схемни решения или на такива изработвани по схемите на фабрично серийно произвеждани от водещи западни фирми към серийно фабрично производство. Първата фабрика „Тулан“ за производство на радиоприемници е регистрирана в търговския регистър на областния съд в Бургас под номер 1346/1927 г. И тази дейност започва при условията на внос на всички електронни компоненти. Във фабриката се полага началото за производство на проводници и кабели, с което се решават въпросите на монтажа и производството на трансформатори. След национализацията на фабричните предприятия през 1947 г. тази фабрика е основата на бъдещия Кабелен завод – Бургас.

Началото на общественото радиоразпръскване в България е поставено през 1929 година, когато група инженери, начело с техника Георги Вълков, построяват 60-ватов радиопредавател в Инженерната работилница в София. През последната седмица на месец ноември в ефир за първи път прозвучават думите „Ало, ало, тук е Радио София!“. В началото на 1930 година видни интелектуалци, общественици и инженери радиолюбители основават обществената организация Съюз „Родно радио“. Съюзът използва предавателя на Първа инженерна дружина и започва излъчването на редовни предавания през юни същата година. През септември 1934 г. радиоклуб „Варна“ започва първите пробни ежедневни програми в град Варна. На 9 декември се състои и официалното откриване на „Радио Варна“. Програмата се излъчва на дължина на вълната 235,1 m, като през времето, когато няма варненска програма, се излъчва програмата на „Родно Радио“ от София, предавана по телефонна линия.

На 25 януари 1935 г. цар Борис III подписва указ, с който радиоразпръскването в България става държавна собственост. Днес този ден се отбелязва като ден на Българското национално радио (БНР), което остава единствената радиоорганизация в България до 1990 г, макар и с няколко програми. През 1977 г. например то излъчва чрез четири национални програми – информационно-музикална („Хоризонт“), информационно-образователна („Христо Ботев“), музикална („Орфей“) и образователна („Знание“), както и още пет регионални радиостанции – в Пловдив, Варна, Стара Загора, Шумен и Благоевград.

По времето на социализма излъчващите предавания на български език чужди радиостанции като БиБиСи, Дойче Веле, Гласът на Америка, са заглушавани (заклеймени като „вражески“ радиостанции), но хората ги слушат тайно. През 70-те години Георги Марков излъчва своите „Задочни репортажи“ в предаванията за България на радио „Свободна Европа“.

След промяната на режима през 1989 г. вече официално на 16 януари 1991 година на честота 97,60 MHz в ефира на София зазвучава програмата на „Гласът на Америка“ от Вашингтон. На 7 януари 1993 г. на същата честота с кратки включвания се появява Радио Витоша.Първата официално лицензирана частна българска радиостанция е Радио FM+, която стартира в 17:16 часа на 15 октомври 1992 година, последвана от Радио Експрес на 1 ноември. През декември 1992 г. стартират и първите две радиостанции в Пловдив: Веселина и Канал Ком. Днес в България се излъчват три национални радиопрограми – Хоризонт, Христо Ботев и Дарик Радио, около 15 радиомрежи с обхват в по-големите градове и около 70 регионални УКВ радиостанции.

Как започна "Асамблея Знаме на Мира"


На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея „Знаме на мира“, в която участват деца от 79 държави. В последния асамблеен ден, в подножието на Витоша е открит и парковия комплекс „Камбаните“, като символ на асамблеята. 

В центъра му се издига висока бетонна конструкция от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента, наподобяваща планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. Освен като символ, те са предназначени като акомпаниращи инструменти при концертни изпълнения на основните музикални камбани – 18 на брой, монтирани в основата на пилоните. 

Монументът е създаден по идея на Людмила Живкова. Изпълнението е на творчески колектив с ръководител: склупторът Крум Дамянов, арх. Благой Атанасов и Георги Генчев, склупторът Михаил Бенчен и инж. Антон Малеев. Строителството е осъществено за 30 денонощия от строителната бригада на Никола Павлов. След смъртта на Людмила през 1981 г. в него е вграден барелеф в нейна памет.


При откриването на монумента в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу  там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти, а строителите заравят в основите му капсула с обръщение на децата към идните поколения. Думите гласят: „Деца на бъдещето, приемете нерушимия огнен зов на безсмъртието – Единство, Творчество, Красота“. Децата от цялата планета вграждат в този уникален паметник своята вяра в доброто и светлия утрешен ден, без войни и насилие.

В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Изграждат се 18 структури в чужбина. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава дори вестник. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години.

Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“.

 До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация, на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение „Знаме на мира“, като прекъсва международните контакти (закрити са изградените 18 чуждестранни структури „Знаме на мира“) и закрива координационния му блок в София – Център „Знаме на мира“.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възроди детската асамблея, но да се осъществи подобен проект без мощната подкрепа на държавата се оказва много трудно, почти невъзможно...  

Позиви „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ заливат София през 1968 година

На 21 септември 1968 г., в една съботна вечер, между 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той преминава през „Шипка“, „Оборище“ „Шейново“ „Сан Стефано“, „Любен Каравелов“, „Юрий Венелин“ и преките между тях, след което се насочва към кв. „Владимир Заимов“ и близките улици „Стара планина“, „Чаталджа“ и др. Носи със себе си към 50-60 позива, които поставя в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които преминава. Там където има къщи хвърля позивите направо в самите им дворове. Разпространява всички листовки за около час и половина, след което обиколя из столичния град за да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „Кирил и Методий“ №2, при нищо неподозиращия му баща.


На 22 септември, в неделния следобед, около 14.30 часа, по други улици в центъра на София тръгва 21 годишният колега на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „Неофит Рилски“, малките „Пет кюшета“, „Шишман“. После прекосява „Аксаков“ и района на Паметника на съветската армия за да се насочи към ул. „Иван Асен II” и тогавашния ж.к. „Ленин“. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „Патриарх Евтимий“, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в района около ул. „Симеон“. Действайки припряно и с постоянно озъртане, пъхва всички позиви безразборно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един позив, но някъде и по два-три наведнъж. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „Витоша“ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 г., към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „Подуене“, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и специалност Валентин Радев и неговият приятел Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае малката подробност, че Валентин носи със себе си и предварително подготвени позиви, които трябва да разпространи извън столицата. Той използва нощуването им в роднини на Коен в Пловдив и успява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „Антим I”.

Какво искаха тези три момчета и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?


Само преди месец, на 20 срещу 21 август 1968 г. войските на пет държави от Варшавския договор навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на започналото през януари демократично обновление в страната. За предишните месеци от началото на годината чехите и словаците стават свидетели на невиждани промени в държавите от съветския комунистически блок. Новата програма на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) предвижда построяване на „социализъм с човешко лице“. Тя пояснява, че това ще рече наличие на свобода на словото и печата, свобода на придвижване, отваряне на възможността за свободен дебат, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, както и възможност в бъдеще за провеждане на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 г. писателят Лудвиг Вацулик обнародва легендарната после платформа „Две хиляди думи“. Тя предвижда пълна демократизация на системата. Идеята е чрез упражняване на граждански натиск да бъде премахнат политическият контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат напълно лишени от своите политически функции. Промените в Чехословакия се посрещат с надежда от политизираната българска общественост, и най-вече от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 срещу 21 август 1968 г. обаче, започва операция „Дунав“, с която войските на Варшавския договор (Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България), без знанието на чехословашките власти, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и символ на реформите Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „социализъм с човешко лице“ е сложен край.


Първите позиви – „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“

Смазването на реформите на чехи и словаци се посреща с видимо недоволство от будната част на българската младеж и общественост. Ала малцина са онези, които обличат това свое негодувание и в реални действия на протест. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те правят опит да разбудят и подтикнат към активност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ работник за да припечели някой лев в столичния завод „Пролетарий“. Още през деня на 21 август там е проведено събрание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския договор и участието на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „Скопие“, която съобщава в съвсем друга светлина за случващото се в Чехословакия. Той за пореден път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не казват истината за събитията.
В деня на агресията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни герой Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро недоволство смазването на опита на чехи и словаци за демократични и либерални реформи, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев разказва: „Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят приятел и състудент Едуард Генов Генов, с когото ние се видяхме. В разговор с него разменихме мнения и становища за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази държава, което сметнахме за неправилно. Както аз, така и той изразихме недоволство от този акт на петте съюзнически държави като го нарекохме „окупация“. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на много други хора в нашата страна, поради което решихме, че е нужно да предприемем и ние нещо против действията на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна.“
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „Витоша“ №69. След около два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „Около 17 септември, мисля че беше вторник, в разговор с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до становище, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един неправилен акт и решихме, че трябва да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение против тези действия. Не си спомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София.“ Еди и Сашо веднага уточняват текста на позивите да гласи: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“. Решават още на другия ден да се съберат и да подготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от дома си на Валентин Радев, който живее наблизо на ул. „Раковска“ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „Симеон“. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил за да отидат заедно до жилището на техния приятел и състудент Сашо и пишат позиви срещу българското участие в агресията срещу Чехословакия. Валентин се съгласява незабавно и тръгват към „Витошка“.


 В дома на Ал. Димитров изработват нещо като клише, за да могат по-лесно да вадят след това позивите и да затруднят евентуалното им разкриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с клише от картон и после с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отказват. Накрая Едуард предлага да използват вече направените клишета като шаблони и с помощта на химически молив или химикал да изписват буквите като слагат по няколко индига за да могат по този начин да отпечатат възможно най-голям брой позиви. Накрая от всичките изготвени 20 броя взема Валентин, за да ги разпострани в градовете, през които минава през следващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на следващия ден написва и още около 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този начин общият брой на позивите при него достига 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива отново в дома на Сашо на „Витошка“ №69 и взема около 1/3 от около 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на следващия ден, през нощта на 22 срещу 23 септември – неделя срещу понеделник. Разпределят си центъра на столицата на райони, като Генов избира най-общо пространството около ул. „Сан-Стефано“ и тогавашния кв. „Заимов“. Ал. Димитров настоява разпространението да стане през деня в неделя. Генов обаче няма търпение и както вече стана ясно разпространява своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в следващите един-два дни районни управления на МВР в столицата и Пловдив получават информация за разпространени и намерени в пощенски кутии от граждани позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „Антим I-ви“ №19, както и на софийските „Л. Каравелов“ №31, „Чаталджа“ №64, „Стара планина“ №32, „Иван Асен“ №75, „Патриарх Евтимий“ №21, ж.к. „Ленин“, бл. 29. Като се има предвид, че сред веществените доказателства във връзка с по-сетнешното дело се съдържа плик с едва 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да направим заключението, че най-верните на режима на Живков поне в тези райони на двата града не са надхвърляли 10%?


Вторите позиви

Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят дейността си за да се заметат следите. Надяват се също да използват това време за да се опитат да привлекат и нови съмишленици. Не успяват особено. След средата на октомври, когато вече учебната година в СУ е започнала, тримата се срещат във факултета и отиват след това в дома на Валентин на ‚Раковска“. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за осъдителните присъди над съветски граждани, протестирали срещу агресията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата решават да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се спират на следните два: „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“ и „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ За прибавката „Хора бдете“ особено настоява Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива между книгите в домашната библиотека. На следващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на шаблон за новите позиви, тъй като Сашо има изпит по английски и не може да участва в самото написване. И този път шаблонът се изработва от кадастров картон. Едуард изработва този за първия позив, а Валентин за втория.
Първоначално решават самата втора партида от позиви да подготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на следващата сутрин Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „Кирил и Методий“ №2. Там написват около 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард пише единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден около 30 броя, а Едуард около 20, след което се разделят. Продължават в следващите дни всеки отделно да пише позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, но установяват, че амбицията им е нереалистична и намаляват бройката на около 200. Валентин изготвя около 100 броя, които завършва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново използва библиотеката в дома като скривалище за готовите вече позиви. Причината да привърши преждевременно е и завръщането на сестра му и неговия зет от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този начин, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с идеята втората партида позиви да бъде готова на 24 октомври (четъртък), а разпространена на 25 октомври (петък срещу събота) в София. Ала тъй като не са готови в уречения ден, разпространението временно се осуетява. Едуард успява обаче да залепи два от позивите, които са у него на публични места. Единият се оказва в една октомврийска утрин на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде около улиците „Московска“ и „11 август“. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и съобщава на Едуард очакваната от дни новина, че е готов с позивите. Остава да се съберат и да решат кога и къде да ги разпространят.


29 октомври – Арестът


На другия ден, 29 октомври 1968 г., по предварителна уговорка по средата на пътя между домовете им, Валентин се среща с Едуард за да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо забелязва на известно разстояние от тях сив автомобил „Волга“. Веднага му хрумва, че вече са по следите им. Съмнението си в този момент не споделя с Еди. Но още същият следобяд, Генов сам разбира във факултета от колегата си Александър Тончев, че има опасност да бъдат задържани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че определени лица са му предложили да разпространява позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, но му съобщава, че го знае от „лични връзки в КДС“. В междучасието на лекцията провеждаща се между 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да сподели новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа за да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е отново по средата на пътя между двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена папка от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има намерение да ги предаде вечерта на непознато лице, което да ги разпространи и извън София.
Само след около три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е задържан с общо 217 броя позиви, малко преди да пристигне в ресторант „Будапеща“. В същия късен следобяд Александър Димитров е задържан в Градската градина пред Народния театър, на другия тротоар срещу заведението известно сред столичани тогава като „Бамбука“. Валентин Радев пък е арестуван на „Раковска“, пред сградата на ЦКС, близо до дома му.
И тримата са откарани незабавно в Централния софийски затвор и поставени в единични килии. До 7 декември 1968 г. се води следствие. В началото на 1969 г. – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 г. И тримата обжалват присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 г. на Върховен съд на Народна република България, II наказателно отделение присъдите са намaлени съответно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и друг плик с 21 позива, след влизането на присъдата в сила трябва да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от затвора се жени и има двама сина. През 1987 г. подписва т. нар. „Апел на шестимата“ – открито писмо до международната конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинските споразумения. В началото на 1988 г. участва в основаването на Независимо дружество за защита правата на човека. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в САЩ където умира на 16 декември 2009 г.
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като уредник в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 г.
След излизането си от затвора Александър Димитров е изселен принудително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има дъщеря и син. След 1989 г. се включва активно в демократичните промени като през периода 1991-1995 г. е общински съветник в София. През 2008 г. е награден от чешкото правителство с ордена „Крамарж“. И досега живее на ул. „Витошка“, в същия дом, в който се роди идеята за солидарността с Чехословакия и протеста срещу агресията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, поне мъничко, срама на България.

Доц. Стефан Дечев
Източник:zarata.info
Абонамент за: Публикации (Atom)

Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив

Copyright © Бгспомен