Чадър Чешма в Самоков през 70-те

Чешмата не е голяма и функционира от 150 години. Има шест чучура и е изградена от бял мрамор. Цялата чешма е изписана с характерните за Самоковската художествена школа пера, цветя и многообразие от цветове

Град Самоков е разположен в Самоковската котловина, в северните склонове на Рила. Котловината се намира между планините Рила, Витоша, Плана, Верила и Ихтиманска Средна гора. Тук тече река Искър. Самоков е малко планинско градче, населявано от древни времена, когато се е добивало желязо. Родно място е на известните български художници Димитър и Захари Зограф, представители на прочутата Самоковска художествена школа. В цяла България са известни вкусните самоковски картофи.

Интересна е Голямата чешма, построена на площада през XVII в. от каменни блокове с мавритански издълбани сводове. Тя е символ на града и понякога я наричат Чешмата с обецата, заради каменната обеца. Другата чешма – Чадър чешма, е изградена от бял мрамор през XIX в. и се намира на автогарата. Има формата на отворен чадър и е с красиви мотиви, характерни за Самоковската школа.

Научете повече

Как са прекарвали свободното си време през 80-те. една служителка,младо семейство и една студентка

Тези въпроси сътрудници от редакция на столично списание задават на повече от тридесет столичани на възраст от 16 години нагоре, хора с различни професии, кореняци и придошли в София, командировани, българи и чужденци, анкетирани в различни части на града и в различни дни от седмицата.

Ето техните отговори за това как и къде прекарват свободното си време всеки ден и в края на седмицата, наричано от специалистите "краткотраен отдих".

СЛУЖИТЕЛКА НАД 30 ГОДИНИ

Свободно време твърде имам в събота и в неделя, а в останалите дни на седмицата е инцидентно, между работата и обичайните ми дейност.

Прекарвам го най вече в къщи, защото през зимата няма къде да се отиде, през лятото няма заведения, няма достатъчно градинки в кварталите

Повече време имам в събота и в неделя. Много рядко съм сред природата, по-често оставам в къщи да свърша някоя домашна работа, да чета книги, отивам ма театър и кино.

Нямам желание да имам вила, защото нямам финансова възможност, но ако имам такава възможност, няма да се откажа. Вилата е чудесно нещо но мога да мина и без нея. Сред природата човек може да отиде и на разходка, на екскурзия, на гости някъде на вила на приятели, а може и да се разходи, да си направи например един преход през Витоша и да се прибере в къщи отдъхнал.

Особено през зимата бих могла да кажа, че транспортът ме затруднява, защото е студено, неудобно, не е сигурно прибирането, човек може да отиде някъде, но да не успее да се върне.

За два или три часа отмора в София, освен да отида на кино за дневни прожекции или с много труд да намеря място в някое прилично заведение, друг начин за мене няма. А през лятото си позволявам да се разходя в парк. На плаж - отивам понякога само в събота или в неделя.

Понеже между постоянната ми работа и тази на хонорар аз получават "прозорци”, в такова време имам нужда да възстановя силите си примерно с плуване, със сауна, лек масаж.

МЛАДО СЕМЕЙСТВО

Обикновено в събота ние отиваме на гости при наши приятели в "Надежда", където гледаме филма в програмата "Студио X". след което продължаваме вечерта с разговори и преспиваме там,за да закусим сутринта с кафе и с приятен разговор, да се върнем в къщи,където отново да се видим и да отидем в Драгалевци на разходка. Или излизаме да отидем някъде с колата на тези близки приятели.

Почиваме си тогава, когато се усещаме добре. Почивката не е човек да се отпусне, да спи да яде, да се търкаля от хълбок на хълбок, а тогава, когато е зает с една ведра дейност която не му е свързана с прехраната, а е удоволствие.

Лошото е, че не може да се посочи нито една сладкарница, в която човек би могъл на изпие спокойно едно кафе за отдих, бъбрейки на приятни теми. Това е проблемът. А като места за отдих, то това са кината, естествено театърът по същата логика, рядко изложбените зали. Друго не виждам.

Липсват доста неща. Като се започне с това, че в столицата липсва сериозно един голям пратер, който да предложи като момчешка носталгия една неделна лудория с блъскане на колички, виенски колела, зали и влакчета на ужаса, просто това да бъде веднъж на два месеца, това е достатъчно за много хора. Това е първото. Второ, липсват тези уютни места, уютни кафенета,където всеки би имал своето място, своята среда.

Транспортът има много голямо значение за отдиха. Когато човек Тръгне на кино и той има предварително закупени билети на хубаво място, а се наложи до това кино да пътува 20 мин.в един претоварен трамвай или претъпкан автобус и когато го настъпват и чува наоколо непримиримите гласове на спътниците си, той слиза де уморен и изнервен и не може да се настрои към новата вълна пълноценно и предварително да си внуши, че трябва да изгледа един много хубав филм

Обикновено отдихът не струва толкова скъпо, колкото и да ни се струва чудно. Ако човек смята, че трябва да почине, като пие три уиски в една хубава сладкарница, това би струвало скъпо, но когато изпие в една уютна сладкарница едно кафе със съпругата си или с приятел, това нищо не струва. Отдихът финансово е евтин, отдихът е скъп морално.

СТУДЕНТКА. ПОД 30 ГОДИНИ

Имам свободно време, но то е твърде ограничено.Свободното си време ползвам главно за посещение м кина, театри, рядко и с кратки екскурзии.През седмицата гope-долу всичкото ми време за отдих е може би един цял ден.

За мен отдихът а свързан преди всичко с това. дали въобще имам право да почивам. Ако не съм си свършила работата и да почивам, това няма да е за мен отдих.

Местата за отдих — това са кината, театрите, дискотеките и различните клубове.

В София места за отдих съществуват най-много в Студентски град. Тук най-много зали са построиха - зала "Христо Ботев", спортната зала на МЕ И. Там се създават условия за пълноценна почивка на студентите- плуване и различни  спортни стилове. Освен това в самия град са намира и паркът, там са тенискортовете и местата, където всеки може да осмисли свободното си време.

Списание София,1981 г.

Научете повече

На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея „Знаме на мира“/Снимки/

В асамблеята участват деца от 79 държави. В последния асамблеен ден, в подножието на Витоша е открит и парковия комплекс „Камбаните“, като символ на асамблеята. В центъра му се издига висока бетонна конструкция от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента, наподобяваща планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. 

Освен като символ, те са предназначени като акомпаниращи инструменти при концертни изпълнения на основните музикални камбани – 18 на брой, монтирани в основата на пилоните.

Монументът е създаден по идея на Людмила Живкова. Изпълнението е на творчески колектив с ръководител: склупторът Крум Дамянов, арх. Благой Атанасов и Георги Генчев, склупторът Михаил Бенчен и инж. Антон Малеев. Строителството е осъществено за 30 денонощия от строителната бригада на Никола Павлов. След смъртта на Людмила през 1981 г. в него е вграден барелеф в нейна памет.

При откриването на монумента в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу  там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти, а строителите заравят в основите му капсула с обръщение на децата към идните поколения. Думите гласят: „Деца на бъдещето, приемете нерушимия огнен зов на безсмъртието – Единство, Творчество, Красота“. Децата от цялата планета вграждат в този уникален паметник своята вяра в доброто и светлия утрешен ден, без войни и насилие.

В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Изграждат се 18 структури в чужбина. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава дори вестник. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години.

Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация, на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение „Знаме на мира“, като прекъсва международните контакти (закрити са изградените 18 чуждестранни структури „Знаме на мира“) и закрива координационния му блок в София – Център „Знаме на мира“.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възроди детската асамблея, но да се осъществи подобен проект без мощната подкрепа на държавата се оказва много трудно, почти невъзможно...

Научете повече

Спомените на един столичанин за мащабната реконструкция в центъра на София през 1985 г.

Девизът на София „Расте, но не старее“, красноречиво е свързан с хилядолетната история на града. Селището на древните серди, или и първото му име — Сердика, се превръща във важен административен център на Римската империя. По-късно върху античната правоъгълна улична мрежа, ориентирана с главните си оси към четирите градски порти, върху едноблокови каменни настилки, руини на форум, бани и храмове, Средновековието е лъкатушило по тесни улички, притиснати между паянтови сгради.

Столетие след столетие градът свлича кожата си, стъпва върху миналото и се стреми нагоре. Следосвобожденска София се строи ю план, който се връща към схемата на античния град — диаметрално пресечени оси север-юг и изток-запад. Това са днешните булеварди „Г. Димитров“ и „Витоша“, „Дондуков“ и „Стамболийски“. Те следват приблизително направлението на потъналите дълбоко в терена едроблокови римски улици, но са съчетани с булеварден пръстен, който обхваща градския център.

Историята на социалистическа София е история на съзидание преустройство, на строителство „в движение". Въз основа на присърце дискутиран, конкурсно утвърден и периодично осъвременяван градоустройствен план, бяха реализирани мащабни строителни вмествания в стари жилищни квартали, в промишлени транспортни зони.

Днес е в ход поредното преустройство на столичния център.Рекунструира се южната част на булевардния пръстен — булевардите „Толбухин“, „Патриарх Евтимий“, „Скобелев“, площад „Руски паметник“, бившата зоологическа градина, улица „Гурко“.

Обновлението на популярния столичен булевард „Витоша“ предвижда автомобилите да отстъпят уличното платно на пешеходците, а трамваите да се движат по обезшумени релсови звена. Булевард „Витоша“ ще се превърне в елегантна, наситена с живот пешеходна зона, свързваща историческия център около площад „Ленин“ с Двореца на културата и транспортния възел, възникващ около него. Нови магазини, кафе-сладкарници и ресторанти за бързо обслужване, една по-активна търговска мрежа, търсеща своя потребител вън на тротоара, витрини за догонилата европейските стандарти лека промишленост въобще усещане за динамика и уют, това е бъдещето на „Витоша“ и южните булеварди от вътрешния градски пръстен.

Откъде започва едно преустройство? От задълбаване в основите. Старите, неравни сиенитни павета, по които с файтони и лакирани автомобили достолепно се е търкаляла историята на София, вече си отиват, разровени от ножа на булдозера, захапани от челюстите на екскаватора. Автомобилистите няма да съжаляват за тях, съблазнени от предимствата на асфалтовото покритие, а за столичаните туристи с изчезването на паветата ще изчезне и споменът за раните по снагата на Витоша, нанесени от владайските кариери.

В дълбоките изкопи, прорязали улиците, ще легнат металните артерии на водопроводната, отоплителната, осветителната и съобщителната система. Постепенно софиянци ще отвикнат от мисълта, че всяко преустройство и внезапен ремонт ще изисква досадно разкопаване на улици. Животът на градския център ще пулсира на две нива, разделен и единен.

До есента търговия и строителство ще съжителстват в южната част на София, символично разделени от ажурни телени огради. По разровените улици маневрират самосвали, екскаватори,бетоновози,пукат мотори, искрят електрожени. А отвъд изкопите и леките мостчета пъстрея, платнени сенници. Под тях служители "Меркурий" предлага, шоколадови бонбони, киевски кейкове, (платове за торта, кюстендилски череши, дезодорант,одеколон Деним и др.

Стара мечта- търговията да „отиде при работника" се осъществява но обратна формула, работникът е превзел царството на търговията. През леките огради бетонджии и продавачки флиртуват без грам без грим и официалности.Това съжителство навярно ще им помогне по-добре да разберат какво и как да искат елин от друг и кога да са снизходителни.

Сред гъмжилото от упорити пешеходци улица тежката строителна машина е като боксьор в магазин за стъкло. Трябва да преценяваш точно всяка маневра, да си готов да спреш, ла завиеш внезапно, за да запазиш разсеяния, да отстъпиш на трудноподвижния. Строителната програма е напрегната, време за изчакване и почивка няма.

Почивката сред уличната гълчава носи своя романтика. Всъщност строителят винаги е почивал така приседнал ниско, опрял уморени ръце на колене, отпуснал рамене. Миг на отдих преди новото усилие. Забързани минувачи се промъкват между купчини баластра и пясък, оглеждат крадешком тези непривични посетители на центъра, облечени в работни дрехи, с тежки длани и ведри погледи. А понякога над шахтите и изкопите, край бетоновозите и агрегатите се люшка детска количка. За невръстния столичанин в нея снимките от това лято на строително напрежение ще са един спомен за поредното прераждане на София...

сп. „Българско фото“ – 1985 г.Банко Банков,снимки:Аркадий Чорбаджийски

Научете повече

Как започна "Асамблея Знаме на Мира"

На 16 август 1979 г. в София е открита Първата международна детска асамблея „Знаме на мира“, в която участват деца от 79 държави. В последния асамблеен ден, в подножието на Витоша е открит и парковия комплекс „Камбаните“, като символ на асамблеята. 

В центъра му се издига висока бетонна конструкция от еднакви правоъгълни тела, ориентирани към четирите посоки на света, като в най-високата част на монумента, наподобяваща планетата, са вместени седем камбани – символ на седемте континента. Освен като символ, те са предназначени като акомпаниращи инструменти при концертни изпълнения на основните музикални камбани – 18 на брой, монтирани в основата на пилоните. 

Монументът е създаден по идея на Людмила Живкова. Изпълнението е на творчески колектив с ръководител: склупторът Крум Дамянов, арх. Благой Атанасов и Георги Генчев, склупторът Михаил Бенчен и инж. Антон Малеев. Строителството е осъществено за 30 денонощия от строителната бригада на Никола Павлов. След смъртта на Людмила през 1981 г. в него е вграден барелеф в нейна памет.

При откриването на монумента в присъствието на ген. секретар на ЮНЕСКО Амаду Махтар М`Боу  там има поставени 68 камбани от държави от всички континенти, а строителите заравят в основите му капсула с обръщение на децата към идните поколения. Думите гласят: „Деца на бъдещето, приемете нерушимия огнен зов на безсмъртието – Единство, Творчество, Красота“. Децата от цялата планета вграждат в този уникален паметник своята вяра в доброто и светлия утрешен ден, без войни и насилие.

В първата асамблея, продължила до 25 август, участват деца от 79 държави. Изграждат се 18 структури в чужбина. Създаден е център „Знаме на мира”, който издава дори вестник. Инициативата е планирана като еднократна, но заради положителния международен отзвук е решено срещите да са през три години.

Асамблеята е приета като нова форма за дипломация и сътрудничество в името на мира и е подкрепена от ООН, ЮНЕСКО, УНИЦЕФ и други международни организации. През 1987 г. ООН удостоява „Знаме на мира“ със званието „Вестител на мира“.

 До 1989 г. в София се провеждат четири асамблеи и четири срещи на деца от целия свят. В тях са участвали общо 3900 деца от 138 държави и 14 000 деца от България. Асамблеята от 1988 г. постига рекорд, посрещайки участници от 135 държави. Заради „Знаме на мира“ в България гостуват Ленард Бърнстейн, Херберт фон Караян, Джани Родари и др.

Поради настъпилите събития в България при прехода към демокрация, на 30 август 1990 година българската страна прекратява международното детско движение „Знаме на мира“, като прекъсва международните контакти (закрити са изградените 18 чуждестранни структури „Знаме на мира“) и закрива координационния му блок в София – Център „Знаме на мира“.

През 1999 година, Евгения Живкова се опитва да възроди детската асамблея, но да се осъществи подобен проект без мощната подкрепа на държавата се оказва много трудно, почти невъзможно...  

Научете повече

Как Лили Ивановна стана най-известната певица на българската поп сцена

Лили Иванова е родена в българския град Кубрат на 24 април 1939 г. Баща ѝ Иван Петров Дамянов работи в кметството, а майка ѝ Мария Петрова Дамянова е домакиня. Лили Иванова завършва Медицинския факултет във Варна през 1959 г. и работи само една година като медицинска сестра. 

Талантът ѝ е открит за първи път в работническия хор, в който пее.През 1963 г. в Румъния излиза първият ѝ албум на винил, записан от звукозаписната компания Elektrecord, а изпълнението ѝ предизвиква сензация и тя е поканена в румънската държавна телевизия.

Първата ѝ песен е “Витоша”, с музика и текст, написани от Михаил Манолов. През 1964 г. излиза песента “В събота вечер” на известния тогава композитор Йосиф Цанков, с текст, написан от Димитър Василев.Първата си международна награда, “Златен ключ”, получава в Братислава през 1966 г. за “Адажио”, написано от българския композитор Ангел Заберски. Следват многобройни победи в други международни конкурси и певицата успява да спечели множество международни награди по целия свят.

Третият ѝ албум “Пее Лили Иванова” е издаден в Москва в студио “Мелодия” през 1968 г. През тези години кариерата ѝ в Русия расте с впечатляващи темпове, както и медийният интерес към личността ѝ. Същата година звукозаписната компания “Балкантон” издава албума ѝ “Camino”, като едноименната песен се превръща в емблема на цялата ѝ бъдеща кариера.От 1975 до 1991 г. пее в дует с партньора си Асен Гаргов, певец и композитор. Заедно записват албуми и изнасят концерти.

Лили Иванова выступает на сцене более 50 лет и записала более 600 песен в 35 альбомах, многие из которых были удостоены “Золотого граммофона” в Европе.

В 1997 году Международная женская ассоциация номинировала ее как одну из самых популярных женщин 20 века, а в 1998 году Лили Иванова получила высший орден Фонда Святителя Николая Чудотворца в России.През 2005 г. песента ѝ “Camino” е класирана на 40-о място в престижната класация на Sony Ericsson World Enduring Hits.

На 11 май 2006 г. получава звезда на българската Алея на славата в София.

През април 2009 г. излиза автобиографичната книга на Лили Иванова “Истината” (на български: Истината), издадена от младия журналист и талантлив писател Мартин Карбовски, в която тя описва своя житейски път от детството до триумфалното си представяне на Олимпиадата в Париж през януари 2009 г.

През 2013 г. Лили Иванова записва нови песни на руски език по текстове на поета Иля Резник, а по-късно участва в юбилейния му концерт в Кремълския дворец в Москва.

Научете повече

Красивото лице на българското кино! Ролите, заради които Ламбо винаги ще бъде помнен

Да си припомним някои от филмовите заглавия, с които ще го помним завинаги:

В култовия сериал „На всеки километър“ от края на 1960-те и началото на 1970-те години, Стефан Данаилов изпълняваше ролята на майор Никола Деянов – Сергей / Серж Омон, и участва в 12 от общо 26-те серии на филма – от втора до 13-а.Сред сценаристите на филма са Павел Вежинов и Георги Марков. Режисьори са Любомир Шарланджиев и Неделчо Чернев, а темата е партизанска. Деянов е сборен образ на дейците на БКП през годините на комунистическата съпротива. Той е убеден комунист, чийто баща е убит по време на Септемврийското въстание от 1923 г. По-късно става агент на съветското разузнаване, участва в Гражданската война в Испания и в партизанското движение в България.

Той е млад, емоционален и силно въздействащ образ, с който Стефан Данаилов остави емблематична роля, независимо от политическите пристрастия и промени, които настъпиха в по-ново време. Младият и дръзновен майор Деянов от „На всеки километър“ е ярка роля във филмографията на актьора. Майор Деянов и Димитър Атанасов (Митко Бомбата), в изпълнението на Григор Вачков, остана ненадминат пример за партньорство на екрана. И до днес кадри с двамата от филма едновременно  разсмива и трогва зрителите.„Черните ангели“ е български игрален филм (драма) от 1970 година, по сценарий и режисура на Въло Радев, оператор е Атанас Тасев. Създаден е по книгата „В името на народа“ на Митка Гръбчева. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков.

Стефан Данаилов отново е в ролята на ярък герой от съпротивата – младият дръзновен „Пантер“ – Георги Михаилов Аргиров.„Дами канят“ е любима българска комедия от 1980 година на режисьора Иван Андонов, по сценарий на Георги Мишев. Оператор е Пламен Вагенщайн. Музиката във филма е на Георги Генков. В главната роля – на инструктора Яким Донев играе Стефан Данаилов. Много реплики от този филм станаха култови и се нанесоха трайно в хумора на всекидневието ни.

Сюжетът на филма се развива в годините, когато инструкторите по шофиране бяха важни персони. Героят на Данаилов – Яким , е разведен чаровен мъж, готов за всякакви авантюри. Те не представляват трудност, защото всяка от неговите „ученички“ зад волана се опитва да го впримчи, но Яким си знае цената. Младият Дон Жуан си има ядове с ревниви съпрузи, но много по-сериозни се оказват проблемите му с преследващите го влюбени жени.Стефан Данаилов изигра провинциалния добряк Панчо Върбанов във филма на Никола Рударов „

От нищо нещо“ / 1979 г. / – сложен образ, който ще се трансформира в хода на сюжета в един деформиран свой „събрат“. Ревността ще промени Панчо. Той не може да повярва, че кротка биволица е изяла ризата на приятеля му и той от уплаха е паднал в ямата, където Панчо го заварва заедно с жена си. Тя пък е паднала там, докато прави опит да спаси госта им, но на Панчо не му се вярва – той иска доказателство за опазената семейна чест. И решава да заколи биволицата, за да види дали в стомаха й ще се открие ризата на софиянеца?…И смешно, и тъжно!… Една трагикомична роля, изпълнена с много непосредственост от Стефан Данаилов.„

Обич“ е български игрален филм (драма) от 1972 година на режисьора Людмил Стайков, по сценарий на Александър Карасимеонов. Оператор – Борис Янакиев. Създаден е по романа „Обич“ на Александър Карасимеонов. Филмът донесе много награди на българското кино и превърна в легенда актрисата Виолета Донева. Стефан Данаилов играе в ролята на Николай, в когото се влюбва 20-годишната Мария. Момичето не се разбира с родителите си и баща й я завежда да си почине в една хижа на Витоша. Там й досаждат много мъже, но Мария има идеал в лицето на леля си и мечта – също като нея да стане лекар.

Лелята Ирина е нейният еталон за нравственост, но не присъства в живота й – обявена е за безследно изчезнала. Когато Мария се влюбва в Николай, без да подозира за чувствата й, той й споделя, че има приятелка, която е бременна от друг. Мария му дава кураж и той се оженва, но няма къде да живее. Тогава Мария му дава ключа от апартамента на леля си, убедена, че тя би одобрила този жест на истинска обич. Само че жестът става повод за скандал в семейството й…

„Топло“ е българска комедия от 1978 година, по сценарий и режисура на Владимир Янчев и музика на Симеон Щерев. Живущите в една софийска кооперация решават сами да си осигурят парно отопление. Договарят се с трима майстори и дори им предплащат услугата. И започва голямото пробиване на дупки в стените, в подовете и по таваните. Разрушителната стихия на майсторите с прякори Динго, Лебеда и Сопола, превръща кооперацията в руина, но пък сплотява съкооператорите. В ролите на майсторите се изявяват трима знаменити актьори, за жалост и тримата вече покойници – Григор Вачков, Стефан Данаилов и Тодор Колев.„24 часа дъжд“ е български игрален филм (драма) от 1982 година на режисьора Владислав Икономов, по сценарий на Владислав Икономов и Никола Тихолов, изграден по разказа на Йордан Йовков „Частният учител“ от цикъла „Вечери в Антимовския хан“. Музиката във филма е композирана от Кирил Цибулка. Сюжетът ни въвежда в пусто, гранично село с разкаляни улички от 30-те години на 20-и век. Появата на една красива жена от пътуваща театрална трупа нарушава монотонния ритъм на всекидневието и смущава мъжката компания на офицера Васил Алтънов, фелдшера Марински, кръчмаря Сандьо и учителя Станчо Палазов.

В рамките на двадесет и четири часа, през които непрестанно вали дъжд, се разкриват характерите на присъстващите. Стефан Данаилов играе в ролята на капитан Васил Алтънов, който се напива и решава да ухажва Елиза. Но има съперник в лицето на невзрачният романтик – учителят Станчо Палазов. Капитанът забранява на даскала да цитира Горки, защото това име звучало опасно, а той бил офицер на Негово Величество и мразел болшевиките. Вече порядъчно пиян, капитанът принуждава госпожица Елиза Барбиери да танцува с него и разкъсва дрехите ?. Станчо се намесва да защити дамата от непристойното поведение на капитана. Алтънов от своя страна намира за засегната честта си и изважда пистолет. Останалите не го спират…„

Зарево над Драва“ е военна драма от 1974 година на режисьора Зако Хеския, по сценарий на Рангел Игнатов и Павел Вежинов. Оператор е Крум Крумов. Музиката във филма е композирана от Симеон Пиронков. Сюжетът ни препраща към ранната пролет на 1945-а. Бившият политзатворник Боян Василев е изпратен като политически командир на фронта в Унгария. Преди да замине, той се разделя със съпругата си Вера, обвинявайки я, че се е свързала с друг мъж, докато той е бил в затвора. Василев пристига в труден момент – войниците от полка са се разбунтували. Започват тежки боеве край Драва. В тях ще видим и поручик Блажев – героят на Стефан Данаилов.„След края на света“ е български игрален филм (драма) от 1998 година на режисьора Иван Ничев, по сценарий на Анжел Вагенщайн. Оператори са Георги Николов и Тошко Каменов. Музиката във филма е композирана от Стефан Димитров. Сюжетът ни отвежда в най-бедният квартал на Пловдив от средата на 20-и век. Там цари истинска етническа хармония между българи, евреи, арменци, турци, гърци и цигани. Поп, равин и ходжа – трима служители на древни богове, и един антихрист, наричан Къркача, са влюбени в една и съща едрогърда ханъма. 

Покрай смешните случки на тяхното съперничество, кавги и другарство, се случва и една красива любов – между еврейско момче и арменско момиче. Политическите ветрове разбиват идилията и разделят влюбените 12-годишни връстници на Ромео и Жулиета. Но минават години, и в Бачковския манастир те случайно се срещат: той е вече професор, а тя учителка по пиано. В ролята на проф. Алберт Коен /Берто/ – Стефан Данаилов.„Няма нищо по-хубаво от лошото време“ е български игрален филм (драма, трилър) от 1971 година на режисьора Методи Андонов, по сценарий на Богомил Райнов. Оператор е Димо Коларов. Създаден е по романа „Няма нищо по-хубаво от лошото време“ на Богомил Райнов. Музиката във филма е на двама колоси на филмовата музика – Борис Карадимчев и Милчо Левиев. Във филма звучат парчета на Grand Funk Railroad, Creedence Clearwater Revival и др. Сюжетът ни пренася в света на една световна шпионска история. Морис е търговец, работещ за голяма холандска корпорация. Заедно с внос/износа, фирмата се занимава и с допълнителна дейност – появяват се предложения за специални поръчки, свързани с шпионаж. Каква е играта на Морис и знае ли ЦРУ кой е той? Всъщност, той е български разузнавач – Емил Боев. Година преди това негов колега, на име Любо /Стефан Данаилов/ е разкрил, че зад фирмата се крие шпионска централа, и заплаща за това с живота си…

Научете повече

Маратонки Ромика, дънки Панака и модата по времето на Бай Тошо

Със сигурност сте виждали по новините как на Черния петък стотици американци чакат нетърпеливо пред магазините и веднага щом отворят вратите, те буквално щурмуват стоките, като често пъти се стига до бой и скубане на коси само заради някоя рокля, пише в свой коментар сайтът Flashnews.bg.

Препълнени са изглеждали някога магазините  у нас, но не на Черен петък, а щом някъде се понесяла мълвата, че са заредени дънки или маратонки Ромика.

Или пък така дефицитните чорапогащници. С тези спомени ви връщаме към времената на соца, за да открехнем гардероба на българите и да си спомним как се обличахме при Бай Тошо. Времето, в което българките десетилетия наред гледаха с влажни очи страниците на немските списания като „Некерман“ и „Бурда“ и си правеха прически със захарна вода вместо лак за коса.

Най-общо модата в България преди демокрацията може да се раздели условно на два периода – ранния комунизъм и късния социализъм.В първия период на жената се гледа като на равна другарка, целомъдрена работничка и добра домакиня. С идването на комунизма външния вид и на двата пола започва да се унифицира, а дрехите се предлагат под формата на масова конфекция.Ловим бримки

Едва ли има някой, роден преди 1990-та, който не е срещал този чудат надпис. За днешните жени е напълно нормално щом им се скъса чорапогащника моментално да го изхвърлят. Но, някога купуването на нов хич не е било лесна работа, по простата причина, че просто са липсвали от рафтовете по магазините.

Зареждането с чорапогащници се превръщало в истинска истерия, съпроводена с писъци и дърпане на коси ако някоя другарка заграби повече от така дефицитната стока. Затова копринен или чорапогащник от креп найлон били сред най-обичаните подаръци за 8-ми март, често давани на жените в колектива от мъжете или началниците. И когато се пуснела бримка, просто отиваш да ти я „уловят“…В разгара на комунизма късите поли стават абсолютно табу, а на момичетата, които си позволят да покажат бедра се биели печати, които не могат да бъдат изтрити седмици наред. На плитките тип конски опашки също не се гледало с добро око, дори на тези модерни момичета им излиза име – наричат ги зози. Техният мъжки аналог са суингите, които носят ризи и тесни панталони, които според комунистическата власт са символ на „упадъчната западна култура“.

Макар, че по време на социализма у нас не е имало особено голямо разнообразие на облекла, модата все пак не е била нещо непонятно.

Особено към 80-те години, когато партията решава, че за да противодейства на западното влияние, НР България трябва да създаде собствени модни тенденции.За да бъдат възпитани определени вкусове в обществото се впряга тогавашното ЦНСМ – Център за нови стоки и мода. Откриват се дузина модни предприятия като „Руен“, „Перун“, „Валентина“, „Рила“, „Витоша“ и т.н. Но, те шият предимно и само за износ и на ишлеме. Малкото дрехи от конфекцията, които се пускат в магазините, се разграбват за секунди. По това време нелегалните шивачници процъфтяват, защото българките масово си поръчват костюми по модели от „Бурда“ или „Некерман“, ако разбира се са

Маратонките Ромика и дънките Панака – емблемите на соц модата

В онези времена по „Корекомите“ са се продавали дънки Rifle, Levi’s и Wrangler. Но, както е добре известно не всеки е можел да пазарува във валутните магазини, преди всичко поради липсата на долари.

Като алтернатива на вносните дънки, в луковитската шивашка фабрика започват да се шият джинси българско производство под марката „Панака“. Правят се от грубоват дънков плат, имат месингови копчета и прословутия месингов ключодържател-отварачка.

Но, дори и тези дънки се оказват дефицит и не стигат за всички мераклии, искащи да бъдат модерни – създава се черен пазар, на който така желаните джинси се продават или с връзки, или на двойна цена.

Свои дънки произвежда и софийския завод „Рила“.

Но, какво бяха по онова време дънките без чифт маратонки?

Първите български спортни обувки излизат на пазара през 80-те години под марката ROMIKA. Собствениците на така желаните маратонки са обект на истинска завист, защото сдобиването с тях отново става предимно с връзки. По това време повечето деца просто ходят с прословутите сини гуменки.

През 1984-та младия дизайнер Васко Василев получава поръчка да изработи колекция, която е ориентирана към младежта. В родното му Елхово по това време работят две модни къщи – „Яница“ и „Невен“. Намира залежал стар плат, от който се ражда прословутата колекция „Студио В2“, за която и млади и стари се редят на километрични опашки пред ЦНСМ и магазините в страната.

Модата на шушляците

Шушляковите якета също са една от емблемите на соц модата. Към средата на 80-те се появяват и анцузи „Kappa“, също шити на ишлеме.

Малко хора ще си спомнят вероятно, но няколко години преди това у нас започват да се правят и маратонки по лицензи от „Пума”, „Адидас” и „Трейнинг”.

Научете повече

Най-голямата дунавска трагедия през 1989 година

Утрото на 10 септември 1989 г. Покрай Галац срещу течението на Дунав пълзи шлепов конвой от няколко секции. Тласкачът отзад е „Петър Караминчев“ от БРП-Русе, който плава със скорост около 8 km/h срещу течението от Измаил за Русе с 6 шлепа, натоварени с  10 000 t въглища и руда. Капитанът му Георги Ангеловски е с професионален опит. 

В този район реката е дълбока 15 m и има силно течение. Около 8,20 ч над реката се спуска гъста мъгла. Видимостта е под 40-50 m и повечето кораби хвърлят котва, но точно в това време румънският пътнически кораб „Могошоайа“ отплава.  Около 8.30 ч. румънският кораб пресича курса на българския тласкач и се сблъсква фатално с шлеповете му.

Това, което последва в дните, месеците и годините от румънска и българска страна в най-голямата дунавска трагедия, може да се счита за „образец“ на информационно затъмнение, обработка от специалните служби и неясноти на различни нива.

На 11 септември с няколко реда БТА съобщава за сблъскване на румънски и български плавателни съдове край Галац. На 12 септември е публикувана съболезнователна телеграма на Тодор Живков до Николае Чаушеску за човешките жертви. И дотук. Следва оскъдна информация: българският капитан е задържан в Румъния, после върнат в България, следствието продължава, осъждат капитан Ангеловски, следва обжалване на присъдата…Според  версията за трагичното произшествие, край Галац имало две трасета за корабите. В неделното утро българският конвой се е движил не по правилното трасе. 

Видимостта била ограничена от лека мъгла, но тласкачът не бил включил необходимата светлинна сигнализация. Минути преди произшествието от пристанището на Галац тръгва корабчето „Могошоайа”. Версиите с колко екипаж е бил и накъде отплава обаче са две и взаимно си противоречат. Според едната румънският плавателен съд побрал в себе си около 200 души, над допустимото. Това били развеселени сватбари, които отивали до отсрещния пристан Писика, за да празнуват. Според другата, корабът побирал 600 души, но за щастие в този ден имало 169 пътници и 10 души екипаж, които били екскурзианти тръгнали за украинския град Рени.

След като „Могошоайа” прави ляв завой, препречва пътя на българския моторен тласкач и катастрофира . Челната шлепова секция надвисва над корабчето, обръща го, преминава над него. „Могошоайа” потъва на дълбочина над 10 метра. Корабът е дълъг 60 m, но получава голяма пробойна и потъва за 15 мин. Българският кораб се разминава с леки повреди. На сигналите за помощ първи се отзовава българският тласкач „Витоша“, минаващ в това време край мястото на инцидента.Малцина оцеляват, между тях един от екипажа – корабният механик. Чудото се случва с петгодишно момченце: бащата, майката и сестра му загиват, но детето се хваща за празна пластмасова петлитрова туба и остава над водата…

Специалните служби заграждат района, там работят и разследват само румънски пожарникари, водолази, медици, следователи. Не са допуснати представители на БРП, нито международни експерти. Хората на „Секуритате“ отнемат камерите и фотоапаратите на журналистите. Официално са обявени 118 удавени, слуховете говорят за много повече.

Според румънците всички жертви са намерени и идентифицирани, някои открити в рибарски мрежи надолу по течението, а едно дете извадено под кораб край Русе. Галацкият съд дава 10 години затвор за капитана. Споразумение между президентите Илиеску и Желев връща Ангеловски в България, където дочаква решението на румънския върховен съд. Според неофициална информация близките на загиналите получили по 1700 долара обезщетение от румънски институции.

 Източник: www.blitz.bg, www.airgroup2000.com

Научете повече

Позиви „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“ заливат София през 1968 година

На 21 септември 1968 г., в една съботна вечер, между 22.00-23.30 ч. в тъмнината на централните софийски улички се промъква 22 годишният студент по история, втори курс, Едуард Генов. Той преминава през „Шипка“, „Оборище“ „Шейново“ „Сан Стефано“, „Любен Каравелов“, „Юрий Венелин“ и преките между тях, след което се насочва към кв. „Владимир Заимов“ и близките улици „Стара планина“, „Чаталджа“ и др. Носи със себе си към 50-60 позива, които поставя в пощенските кутии във входовете на жилищните кооперации, край които преминава. Там където има къщи хвърля позивите направо в самите им дворове. Разпространява всички листовки за около час и половина, след което обиколя из столичния град за да заличи следите си и се прибира в дома си на ул. „Кирил и Методий“ №2, при нищо неподозиращия му баща.


На 22 септември, в неделния следобед, около 14.30 часа, по други улици в центъра на София тръгва 21 годишният колега на Едуард, също студент по история и второкурсник, Александър Димитров. Той разпръсква своя дял от позиви по улиците „Неофит Рилски“, малките „Пет кюшета“, „Шишман“. После прекосява „Аксаков“ и района на Паметника на съветската армия за да се насочи към ул. „Иван Асен II” и тогавашния ж.к. „Ленин“. На връщане пуска позиви в някои от кооперациите на „Патриарх Евтимий“, а останалите му към 15-20 позива оставя в пощенски кутии в района около ул. „Симеон“. Действайки припряно и с постоянно озъртане, пъхва всички позиви безразборно в пощенските кутии във входовете. Обикновено пуска по един позив, но някъде и по два-три наведнъж. След като листовете свършват се прибира в дома си на ул. „Витоша“ №69.
Още в петък, на 20 септември 1968 г., към 14.00 часа, на бензиностанцията в столичния кв. „Подуене“, застават за автостоп две момчета. Единият е 20 годишният студент от същия курс и специалност Валентин Радев и неговият приятел Максим Коен, студент по физика. Предстои им да пътуват до устието на река Ропотамо. Максим обаче не знае малката подробност, че Валентин носи със себе си и предварително подготвени позиви, които трябва да разпространи извън столицата. Той използва нощуването им в роднини на Коен в Пловдив и успява да пусне листовките в няколко пощенски кутии на ул. „Антим I”.

Какво искаха тези три момчета и какви бяха пусканите от тях позиви в пощенски кутии в София и Пловдив?


Само преди месец, на 20 срещу 21 август 1968 г. войските на пет държави от Варшавския договор навлизат на територията на Чехословакия и слагат край на започналото през януари демократично обновление в страната. За предишните месеци от началото на годината чехите и словаците стават свидетели на невиждани промени в държавите от съветския комунистически блок. Новата програма на Чехословашката комунистическа партия (ЧКП) предвижда построяване на „социализъм с човешко лице“. Тя пояснява, че това ще рече наличие на свобода на словото и печата, свобода на придвижване, отваряне на възможността за свободен дебат, както и за сдружаване. Ръководството на ЧКП се застъпва и за парламентарен контрол върху репресивните органи, независимост на съда, както и възможност в бъдеще за провеждане на многопартийни избори.
На 27 юни 1968 г. писателят Лудвиг Вацулик обнародва легендарната после платформа „Две хиляди думи“. Тя предвижда пълна демократизация на системата. Идеята е чрез упражняване на граждански натиск да бъде премахнат политическият контрол върху предприятията, средствата за масова информация и местното самоуправление. Предвижда се службите за сигурност да бъдат напълно лишени от своите политически функции. Промените в Чехословакия се посрещат с надежда от политизираната българска общественост, и най-вече от интелигенцията, младежта и студентите.
На 20 срещу 21 август 1968 г. обаче, започва операция „Дунав“, с която войските на Варшавския договор (Съветския съюз, Полската народна република, Германската демократична република, Унгарската народна република и Народна република България), без знанието на чехословашките власти, нахлуват в страната. Арестувани са първият секретар на ЧКП и символ на реформите Александър Дубчек, министър-председателят Олдржих Черник, председателят на парламента Йозеф Смърковски, ръководителят на Националния фронт Франтишек Кригел и изтъкнатият реформен политик Йозеф Шпачек. Всички те са отведени в Москва. На опитът за „социализъм с човешко лице“ е сложен край.


Първите позиви – „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“

Смазването на реформите на чехи и словаци се посреща с видимо недоволство от будната част на българската младеж и общественост. Ала малцина са онези, които обличат това свое негодувание и в реални действия на протест. Едни от тях са и нашите трима герои. С тази си постъпка те правят опит да разбудят и подтикнат към активност и позиция обществото.
Валентин Радев по това време работи през ваканцията като общ работник за да припечели някой лев в столичния завод „Пролетарий“. Още през деня на 21 август там е проведено събрание, което приветства интервенцията на петте армии на Варшавския договор и участието на Живкова България в нея. Прибрал се в къщи, Валентин слуша емисията на Радио „Скопие“, която съобщава в съвсем друга светлина за случващото се в Чехословакия. Той за пореден път стига до извода, че тогавашната българска преса и радио (все още не всички имат телевизори) заблуждават хората и не казват истината за събитията.
В деня на агресията Едуард Генов е на археологически разкопки в село Нова Черна, Силистренско. Третият ни герой Ал. Димитров е отишъл на море където го заварва вестта. И двамата също посрещат с остро недоволство смазването на опита на чехи и словаци за демократични и либерални реформи, на които от месеци симпатизират.
По-късно по време на следствието В. Радев разказва: „Наскоро след влизането на съюзническите войски в Чехословакия в София се завърна от археологически разкопки моят приятел и състудент Едуард Генов Генов, с когото ние се видяхме. В разговор с него разменихме мнения и становища за събитията в Чехословакия и за влизането на съюзническите войски в тази държава, което сметнахме за неправилно. Както аз, така и той изразихме недоволство от този акт на петте съюзнически държави като го нарекохме „окупация“. Ние мислехме, че този акт не се е харесал и на много други хора в нашата страна, поради което решихме, че е нужно да предприемем и ние нещо против действията на съюзническите войски в Чехословакия, да се наредим на страната на чехословашкия народ, да вдигнем глас за изтеглянето на войските от тази страна.“
Около средата на септември Едуард Генов се среща с Александър Димитров в дома на последния на ул. „Витоша“ №69. След около два месеца, пред следователя Йордан Орманков, Сашо свидетелства: „Около 17 септември, мисля че беше вторник, в разговор с моя състудент Едуард Генов Генов, ние коментирахме влизането на съюзническите войски в Чехословакия. В резултат на споделените мисли, ние стигнахме до становище, че влизането на съюзните войски в Чехословакия е един неправилен акт и решихме, че трябва да предприемем нещо, с което да изразим нашето отношение против тези действия. Не си спомням кой от двама ни предложи да напишем позиви и да разпространим същите в София.“ Еди и Сашо веднага уточняват текста на позивите да гласи: „Вън войските на марионетката Живков от ЧССР!“. Решават още на другия ден да се съберат и да подготвят листовките.
На 19 септември, сутринта, към 9,00 часа Едуард се обажда по телефона от дома си на Валентин Радев, който живее наблизо на ул. „Раковска“ №79, вх. А. Определят си среща някъде по средата на ул. „Симеон“. Там Еди доверява на Вальо, че го е поканил за да отидат заедно до жилището на техния приятел и състудент Сашо и пишат позиви срещу българското участие в агресията срещу Чехословакия. Валентин се съгласява незабавно и тръгват към „Витошка“.


 В дома на Ал. Димитров изработват нещо като клише, за да могат по-лесно да вадят след това позивите и да затруднят евентуалното им разкриване по почерка. Едуард донася индига и предлага да пишат с тях. Правят опит с клише от картон и после с намазване с четка с туш или мастило да отпечатат позивите. Ала нищо не излиза и се отказват. Накрая Едуард предлага да използват вече направените клишета като шаблони и с помощта на химически молив или химикал да изписват буквите като слагат по няколко индига за да могат по този начин да отпечатат възможно най-голям брой позиви. Накрая от всичките изготвени 20 броя взема Валентин, за да ги разпострани в градовете, през които минава през следващите дни, на път за Черноморието. Останалите позиви прибира Сашо, а на следващия ден написва и още около 60, които прибавя към първите. После написва и още 80 броя. По този начин общият брой на позивите при него достига 180.
На 21 септември, събота, Едуард отива отново в дома на Сашо на „Витошка“ №69 и взема около 1/3 от около 200-те позива. Уговарят се да ги разпространят на следващия ден, през нощта на 22 срещу 23 септември – неделя срещу понеделник. Разпределят си центъра на столицата на райони, като Генов избира най-общо пространството около ул. „Сан-Стефано“ и тогавашния кв. „Заимов“. Ал. Димитров настоява разпространението да стане през деня в неделя. Генов обаче няма търпение и както вече стана ясно разпространява своите позиви още в събота вечерта.
Тази първа акция не минава без резултат. Още в следващите един-два дни районни управления на МВР в столицата и Пловдив получават информация за разпространени и намерени в пощенски кутии от граждани позиви. Сред адресите личат пловдивската ул. „Антим I-ви“ №19, както и на софийските „Л. Каравелов“ №31, „Чаталджа“ №64, „Стара планина“ №32, „Иван Асен“ №75, „Патриарх Евтимий“ №21, ж.к. „Ленин“, бл. 29. Като се има предвид, че сред веществените доказателства във връзка с по-сетнешното дело се съдържа плик с едва 21 позива с това съдьржание, от общо над 200 пуснати на 20, 21 и 22 септември в столицата и Пловдив, дали не бихме могли да направим заключението, че най-верните на режима на Живков поне в тези райони на двата града не са надхвърляли 10%?


Вторите позиви

Едуард Генов предлага в продължение на месец да преустановят дейността си за да се заметат следите. Надяват се също да използват това време за да се опитат да привлекат и нови съмишленици. Не успяват особено. След средата на октомври, когато вече учебната година в СУ е започнала, тримата се срещат във факултета и отиват след това в дома на Валентин на ‚Раковска“. Междувременно, разбрали от западните радиостанции за осъдителните присъди над съветски граждани, протестирали срещу агресията още в края на август на Червения площад в Москва, тримата решават да повторят акцията. Обсъждат и текстовете за новите позиви, като се спират на следните два: „На 10 октомври петима съветски граждани получиха тежки присъди изразили солидарност с ЧССР. Хора бдете“ и „Петима съветски комунисти направиха демонстрация на Червения площад. Какво правиш ти?“ За прибавката „Хора бдете“ особено настоява Сашо. Текстовете на бъдещите позиви остават у Валентин, който ги скрива между книгите в домашната библиотека. На следващия ден Едуард и Валентин се заемат с изрязването на шаблон за новите позиви, тъй като Сашо има изпит по английски и не може да участва в самото написване. И този път шаблонът се изработва от кадастров картон. Едуард изработва този за първия позив, а Валентин за втория.
Първоначално решават самата втора партида от позиви да подготвят на вилата на бащата на Едуард в Драгалевци. Но на следващата сутрин Едуард и Валентин се събират в дома на първия на ул. „Кирил и Методий“ №2. Там написват около 50 броя общо от двата текста. Отново Едуард пише единия текст, а Валентин другия. Той изготвя този ден около 30 броя, а Едуард около 20, след което се разделят. Продължават в следващите дни всеки отделно да пише позиви в дома си. Смятат този път листовките да са към 300, но установяват, че амбицията им е нереалистична и намаляват бройката на около 200. Валентин изготвя около 100 броя, които завършва в съботния ден на 26 октомври. Веднага изгаря шаблона и индигата. Отново използва библиотеката в дома като скривалище за готовите вече позиви. Причината да привърши преждевременно е и завръщането на сестра му и неговия зет от Карнобат, както и на бащата от командировка. По този начин, за няколко дни, в два софийски дома са написани близо 220 броя позиви, от които 120 са дело на Едуард, а останалите 100 на Валентин.
Започват с идеята втората партида позиви да бъде готова на 24 октомври (четъртък), а разпространена на 25 октомври (петък срещу събота) в София. Ала тъй като не са готови в уречения ден, разпространението временно се осуетява. Едуард успява обаче да залепи два от позивите, които са у него на публични места. Единият се оказва в една октомврийска утрин на витрините на ЦДНА, а другият на прозореца на щаба на доброволните отряди, някъде около улиците „Московска“ и „11 август“. На 28 октомври (понеделник) Валентин се среща с Едуард и Сашо във факултета и съобщава на Едуард очакваната от дни новина, че е готов с позивите. Остава да се съберат и да решат кога и къде да ги разпространят.


29 октомври – Арестът


На другия ден, 29 октомври 1968 г., по предварителна уговорка по средата на пътя между домовете им, Валентин се среща с Едуард за да му върне учебник. Преди да се разделят Вальо забелязва на известно разстояние от тях сив автомобил „Волга“. Веднага му хрумва, че вече са по следите им. Съмнението си в този момент не споделя с Еди. Но още същият следобяд, Генов сам разбира във факултета от колегата си Александър Тончев, че има опасност да бъдат задържани. Същият ден сутринта, Тончев е привикан по донос от органите на Държавна сигурност, в който се казвало, че определени лица са му предложили да разпространява позиви и той се е съгласил. Тончев скрива от Генов за това, но му съобщава, че го знае от „лични връзки в КДС“. В междучасието на лекцията провеждаща се между 13.00 и 15.00 часа Генов бърза да сподели новината и с Валентин. Определя му среща в 16.00 часа за да му донесе последния всички позиви съхранявани в дома му. Срещата е отново по средата на пътя между двете жилища. Валентин донася 100-те позива и ги предава на Едуард в една зелена папка от пластмас с надпис на някакъв конгрес на профсъюзите. Едуард има намерение да ги предаде вечерта на непознато лице, което да ги разпространи и извън София.
Само след около три часа, в 19 часа и 20 минути, преди срещата му с непознатия, Ед. Генов е задържан с общо 217 броя позиви, малко преди да пристигне в ресторант „Будапеща“. В същия късен следобяд Александър Димитров е задържан в Градската градина пред Народния театър, на другия тротоар срещу заведението известно сред столичани тогава като „Бамбука“. Валентин Радев пък е арестуван на „Раковска“, пред сградата на ЦКС, близо до дома му.
И тримата са откарани незабавно в Централния софийски затвор и поставени в единични килии. До 7 декември 1968 г. се води следствие. В началото на 1969 г. – още преди делото и прочитането на присъдата – Едуард Генов Генов, фак.№ 4353, Валентин Радев Радев, фак. №4225 и Александър Димитров Димитров, фак. № 4182 са изключени от Софийския университет. На 11 януари Софийският градски съд осъжда Ед. Генов на 5 години затвор, Ал. Димитров на 3 години, а В. Радев на 2 г. И тримата обжалват присъдата. С решение №190 от 1 април 1969 г. на Върховен съд на Народна република България, II наказателно отделение присъдите са намaлени съответно на 3 години и половина, 2 години и 1 година и 2 месеца. Веществените доказателства – пакет с 217 броя позиви и друг плик с 21 позива, след влизането на присъдата в сила трябва да бъдат унищожени.
Трите момчета излежават присъдите си в Старозагорския затвор. Там Едуард Генов получава втора, вътрешна присъда от осем години за опит за бягство. След излизането си от затвора се жени и има двама сина. През 1987 г. подписва т. нар. „Апел на шестимата“ – открито писмо до международната конференция във Виена, посветена на спазването на Хелзинските споразумения. В началото на 1988 г. участва в основаването на Независимо дружество за защита правата на човека. Интерниран е в село Михалково в Родопите, а през октомври е експулсиран от страната. Установява се в САЩ където умира на 16 декември 2009 г.
След излежаване на присъдата Валентин Радев работи като уредник в Националния исторически музей в столицата. Жени се и има двама сина. Умира през 1995 г.
След излизането си от затвора Александър Димитров е изселен принудително в село Овча могила, Свищовско за три години. Жени се и има дъщеря и син. След 1989 г. се включва активно в демократичните промени като през периода 1991-1995 г. е общински съветник в София. През 2008 г. е награден от чешкото правителство с ордена „Крамарж“. И досега живее на ул. „Витошка“, в същия дом, в който се роди идеята за солидарността с Чехословакия и протеста срещу агресията. Там където с Еди и Вальо написаха първите позиви измили, поне мъничко, срама на България.

Доц. Стефан Дечев
Източник:zarata.info

Научете повече

Основателят на цирк "Добрич" Лазар, пердашел ученичките си с въже.Хващат го с три китайки в едно легло

Лазар Добрич е известен цирков артист, педагог и режисьор. Роден е на 26 юни точно преди 137 години в софийското село Равно поле. Той е единственият българин, удостоен с най-високото световно отличие „сеньор“ в областта на цирковото изкуство. На 18 години Лазар Добрич печели стипендия, за да учи в политехническото училище в Ание, Франция, но скоро след това напуска и се присъединява към цирковата трупа на румънския гимнастик Димитреску, с която дебютира на 1 октомври 1897 г. в Брюксел и в която играе до 1901 г. През 1905 г. става известен с представянето на номера „Трапец на смъртта“ в берлинския цирк „Шуман“ с изобретен от него уред, навлязъл по-късно широко в цирковата практика. През 1950 г. получава Димитровска награда.

Умира на 16 февруари 1970 г. в София. Малко известен факт е, че сеньорът създава първата и единствена до днес в света женска акробатична трупа „Добрич”. На 16 години Мими Балканска е избрана за неин член. Споменът за учителя не е избледнял и до днес, въпреки че от първата им среща са минали близо шестдесет години. „Бях силна по гимнастика, не се страхувах от високото. Дори в цирка си затварях очите, за да не гледам акробатите на върха на шапитото”- разказва съпругата на академик Александър Балкански. Тя е на дванадесет години, когато по радиото съобщават, че се обявява конкурс за кандидати за Московското цирково училище. Един добър шанс да реализира голямата си мечта, да види мавзолея на Ленин. Явяват се триста души, но нито един не заминава. Договорът с руснаците се проваля. Тогава Добрич я кани в първата в света женска акробатична трупа, която възнамерява да създаде. Нарича я мушморок. Между деветте избранички тя е най-малката. Репетициите започват веднага в т.нар.  дюлгерско училище. Сутрин момичетата отиват в клас , а след обяд и вечерта се събират в залата.  Учител и треньор им е единствено Добрич, когато наричат Дядо Лазо. Живеят като в казарма, при изключителна дисциплина. Шефът е безкомпромисен, истински фелдфебел. Само той решава в колко часа възпитаниците му да легнат и кога да станат.

Като човек, влюбен в планината, Лазар Добрич всяка неделя сутрин събира трупата пред Съдебната палата, всички се качват на трамвая и тръгват на екскурзия по Витоша. Никой не може да отсъства.  - „В залата тренировките започнахме с упражнения на пътеката, правехме салта, превъртания, после преминахме на салтомортале от трамплин.  Бяхме четири двойки”-спомня си Мими.- „По въпроса за страха, дядо Лазо имаше своя теория, което непрекъснато набиваше в главите ни: „Не трябва да ви е страх от трикса , а от мен”. . „Най-много се дразнеше на тази от нас, която се откажеше, след като веднъж е тръгнала да прави някакъв номер. Тогава пердашеше безжалостно, имаше и ритници. Някога повече, друг път по-малко.  - Репетирахме годин, докато станем това, което искаше Добрич Не отстъпвахме по майсторство на мъжете. Правехме терци, двойно салто в кош, тройно от земята с трамплин .

Сериозна програма.”  Румъния веднага отправя покана към трупата, но шефът я отклонява. В десети клас, на седемнадесет години, Мими за първи път излиза пред публика. Много е притеснена и тази тревога преди спектакъл остава до края на дългата и успешна циркова кариера. Майката на известния диджей Марти, покойната днес Виктория Младенова, също е започнала цирковата си биография в тази трупа. От нейните разкази синът си спомня за желязната дисциплина, на която трябвало да се подчиняват момичетата. На два пъти по време на работа рамото на Виктория се измъквало. Болката била нечовешка, но това не било повод да се прекъсва играта на манежа. 

- „Минавах за любимката на шефа, но провиня ли се, не ми прощаваше” –продължава разказа си госпожа Балканска..  „В Русе, в цирка, дойдоха няколко артисти от местния театър. След спектакъла те поканиха по -големите от трупата на разходка. Тръгнахме на мач. Гостуваше ЦСКА . Дойде време да се прибираме. Вървяхме със свити сърца. Имаше защо. Първото нещо, което видяхме, когато наближихме хотела,  бе дядо Лазо, застанал на вратата като огромен паметник.  - Къде сте били-гласът му сякаш излизаше от бурия.  - Отсреща в градината, брахме праскови. - Оправданието беше изключително глупаво, но друго в момента не можахме да измислим. - Крадли –крясна дядо Лазо  и без да ни жали , започна да ни налага с едно въже. Въпреки това всички много го обичахме. Той ни беше като баща. Когато тръгнахме да се омъжваме, първият човек на когото се чувствахме длъжни да кажем, беше Лазар Добрич.

С три китайки в едно легло 

За любовните истории на младия акробат Лазар Добрич по света се разказват легенди. Къде верни, къде –поукрасени. Говори се, че , за да прелъсти някаква дама му било достатъчно една обиколка на виенското колело в австрийската столица. Веднаж в страстна игра му партнирали три китайки. Самият той, в своята автобиографична книга „С цирка по света”, разказва как в истанбулския квартал „Галата”, където се разхождал със свой приятел, от един решетъчен прозорец ги повикали две жени. Вече в къщата мъжете виждат две млади, стройни, облечени в коприна от най-нежни цветове, ханъмки . Забулените им лица бързо са разкрити, екзотичната хубост и страстните погледи, пленяват мъжете.

Оказва се, че съпругът им е възрастен търговец, който с най-старата от жените си и четирите им деца, са тръгнали за Бурса да празнуват рамазана. Двете красавици останали в луксозния си затвор с мечтата да избягат в Европа. Готови били да тръгнат веднага с цирка и много се натъжили, след като разбрали, че това не може да стане. Невръстната дъщеря на неговата хазайка във Виена е толкова влюбена в квартиранта, че бяга от дома си и тръгва по следите му. Намира го далеч в провинцията и той се ужасява от този факт. Ако момичето каже, че българинът е злоупотребил с него, чака го затвор. Добрич вика полиция и обяснява всичко. Това го спасява.

В Италия се сгодява за руска графиня. Драматична връзка има и във Венеция.  Акробатката Лили обаче е истинската му голяма любов, но непонасящ братята й, Добрич, вече елитен акробат със световна слава, заминава за Америка. Кани я да го последва. Тя не се решава и не след дълго се жени за един лудо влюбен в нея инженер.  Дъщерята пък на големия философ Ницше- Мина му става асистентка при неговия коронен номер „Трапеца на смъртта”. И тук не минава без любов, но изящен жокей и успешна акробатка, красавицата не иска да бъде в сянката на друг. Това е причината за раздялата им. В Америка Лазар Добрич се жени за Едит. Страхотна красавица и тя е била ездачка, но пада и си чупи крака. Това слага край на кариерата й. Депресирана, Едит харчи с широки пръсти за скъпи тоалети и хазарт. Разделят се завинаги.

Исак ГОЗЕС /БЛИЦ/

Научете повече

Забраняват песен заради Тодор Живков и Георги Трайков „Гротеска“ печели първа награда на „Златният Орфей“, но веднага е свалена от ефир

През 1968 година генералният директор на Българската телевизия получил нареждане да се спре излъчването на „Златният Орфей“. Богомил Нонев се опитал да възрази, но напразно. Заповедта не подлежала на коментар. Причината, с която заинтересованите обяснили яростта на началството, била една невинна песничка с дори малко несериозното заглавие „Гротеска“. Автор на тази шеговита мелодия бил младият, но доказващ се композитор Александър Йосифов.  В неговата биография вече фигурирали няколко станали любими на публиката шлагери. Печелел и награди. Текстът бил на друг талантлив творец - поетът Димитър Точев. Той освен хубавите си стихове бил и утвърден текстописец. Автор на текста на вечния хит „Светът е за двама“ по музика на Мария Нейкова.

Към този авторитетен екип било привлечено още едно известно име -  актьорът Коста Карагеоргиев.   Той бил член на изключително силната тогава трупа на Сатиричния театър. Зрителите го гледали с удоволствие всяка вечер. Играел и във филми. А  само след година с неговото изпълнение на песента „На всеки километър“ щели да започват  сериите на прочутата партизанска сага. Така че един силен екип е създал една малко необичайна песен, чиито герои нямат нищо общо с любовта, морето, ветровете, за които разказват  най-често останалите  естрадни песни.  В крайна сметка журито не се поколебало  и присъдило  на „Гротеска“ първа награда. Карагеоргиев я изпял  още веднъж на галаконцерта и вместо  песента да тръгне триумфално по пътя си към слушателите, изведнъж  изчезва и никой повече не я чува.  С какво толкова двамата шопи, пътуващи из Европа,  главните герои на песента, са притеснили властите  е въпросът, които си задават авторите. Скоро всичко става ясно. В близките дни и месеци предстояло пътуване из стария континент на Първия човек в държавата Тодор Живков и на председателя на Народното събрание на НРБ Георги Трайков. Освен това Тодор Живков си е от Правец, където основно  се самоопределят като шопи.

Така е в изкуството. Понякога дори „Гротеските“ имат лош късмет.  Наредено е при това доста строго  песента да не се излъчва по радиото, вестниците също скочили отгоре  й, а  авторите преживели не една и две безсънни нощи.   Генко Генов, шефът на „Орфея”, пише: „Никой не се заинтересува от факта, че „Гротеска“ е писана и предадена за конкурса осем месеца преди уговарянето на официалните посещения на високопоставените държавници, когато никой не е подозирал за тях. Ние обърнахме внимание на това  обстоятелство, доказвахме го с много докладни, но гласът ни остана в пустиня. Днес никой от екипа, създал песента „Гротеска“, не е сред живите.

Гротеска:Музика Александър Йосифов 

Текст Димитър Точев 

Изпълнява Коста Карагеоргиев 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, Гледат Тиса, гледат Драва,  пеят песен ей такава... 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, гледат Татри и Карпати пеят песни нам познати: Припев  От Искъро по-длибоко нема. От Витоша по-високо нема. Па нема... Па нема...  

Е... Па нема... 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, цъкат, гледат свят чудесен,  па си пеят своя песен: Припев  От нашето по-юбаво нема. От нашето по-юбаво нема. Па нема... Па нема... Е па нема... Има ли?

Научете повече

Класация на пет вида престъпници съществували в България по времето преди 1989 г.

Да се говори за престъпност е лесно. Малко статистика, коментар, извъртане на фактите и всеки може да нарисува картината, която пожелае, за да илюстрира една или друга теза. В обществото ни битува тезата, че през периода на Народна република България, едва ли не престъпността е била нулева. Разбира се, има и други интерпретации на фактите, казващи, че престъпност е имало, но е била умело прикривана от контролиращата медиите власт. Все пак, сигурно е, че дори социалистическото общество не е идеално. В следващите редове в най – обобщен вид ще ви представим пет типа на хора и професии често попадали в криминалните хроники на МВР, преди повече от четвърт век.

5. Трудещите се с „елитни” професии
На последното, 5 – то място са всички хора имали достъп до вносни, дефицитни стоки и валута по времето на социализма. Това са барманите, управителите на хотели, заведения и магазини, келнерите, готвачите, склададжии, международните шофьори, моряците и др. Сложихме ги на последна позиция, защото техните злоупотреби са на най – дребно и неорганизирано равнище. Скрити сред багажа дънки, някоя стотачка в зелено, обменена с приятел по черния курс. Понякога се е стигало до по – сериозни „доставки” на части за автомобили и електроника, но всичко остава в рамките на единичните бройки. В съвременното общество валутата е общодостъпна, а дефицитни стоки няма. По тази причина горните професии са изгубили всякакво предимство и възможност за злоупотреби.

4. Селските обирджии
Тук идва ред да си припомним за какво служеха селските пъдари и отрядниците. Да, дори през социализма се случваше някой бостан да бъде обран или някоя ограда прескочена. Стойността на тези престъпления също е нищожна, както и честотата им, но те засягат пряко малкото частна собственост на българина. За това дребните обирджии на селски инвентар и продукция намират място една позиция по – горе от нарушаващите валутните и търговските закони дребни играчи.  След 1989 год. обирите се превърнаха в набези и ако се прави класация, то нападащите селските имоти ще заемат доста по – водеща позиция.

3. Магураджиите
Редно е да отдадем дължимото на едрите риби. Горните персонажи никога не са били организирани, а повечето от тях дори не са истински бандити. При т.нар. „магураджии”, ситуацията е различна. Тук говорим за хора, достатъчно смели и калени, за да влязат в крупни обири, валутни измами, иманярство и контрабанда. Името им идва от сборното им по онова време място – сладкарница „Магура” на столичния бул. Витоша. Тук се събират и често пъти комбинират хора с криминално минало, лежали по затворите, приели престъпленията за своя професия. Като опитни в занаята, те разбират от подкупване на служителите на съда и милицията, вратички в закона, но силата им е в това, че често пъти „играят” заедно и размера на щетите, които нанасят е доста голям. Не случайно, през „демокрацията”, това са хората дали част от най – изявените мафиоти в България.

2. „Мамините синчета”
Не са най – крупните, нито най – интелигентните, нито престъпленията им са кой знае колко чести. Но са най – дразнещите. Това са децата на висшата престъпна номенклатура. Те обикновено извършват хулигански прояви, макар че са известни случаи на изнасилвания и дори убийства. Ужасяващото в случая е държавната машина, която се задейства, за да ги прикрие. „Мамините синчета”, се измъкват ненаказани и сухи, което още тогава показва от къде се вмирисва рибата. За съжаление те все още са тук, сред нас и вече като големи, отглеждат своите деца в същия дух.

1. Партийният елит
Ред е и на тези, които облечени в лъскави костюми и власт, успяват да организират освен всичко друго и един унищожителен преход, щетите от който и до днес се измерват. Като група са най – малобройните, но резултата от тяхната дейност се отбелязват с десетилетия в бъдещето. Това са висшите членове на управленските органи и силовите структури. След падането на Тодор Живков от власт, всичките заеха отново ръководни постове, но вече успешно преоблечени като капиталисти, а някои от тях дори като борци срещу „оня режим”. Класацията може да се допълва и размества, но все пак в обобщен вид представлява пет повърхностни портрета на криминалните типове от близкото минало.

Научете повече

Първия български компютър ВИТОША произведен през 1962 година (СНИМКИ)

Висок 2 м, дълъг 4; съдържа 1500 електронни лампи, захранвал се с трифазен ток. Информацията се въвежда чрез перфолента.
Струвал е  близо 3 млниона лева тогавашни пари.

Създаването на „Витоша“ съдържа множество инженерни предизвикателства, а огромната част от работата се върши с работен ден от 8 до 20 – 22 ч. Между 15.VІІІ и 15.ІХ.1963 машината заминава на международната изложба „България строи социализъм“ в Москва. Още с пристигането техниците се захващат с настройката на компютъра, извършена пак на 16-часови смени, при постоянен недостиг на части, неосигурени от домакините и други битови неуредици.

Независимо от това обаче, „Витоша“ става сензация на изложбата – решава системи уравнения, представя графична информация и дори изписва „България строи социализъм“ и „Само Левски“. Отличното представяне помага по-късно България да получи задача да разработва компютърната техника за страните от СИВ.

Научете повече

Най-известния трудовак в строителни войски е бил Тодор Живков

Създаването на Строителни войски е дело на Александър Стамболийски. Всъщност тяхното възникване е по необходимост тъй като съгласно убийствените клаузи на Ньойския договор нашата армия е силно ограничена и младите момчета не могат да служат в редовната армия, което налага алтернативни решения. Така се ражда идеята за създаване на Трудова повинност - на книга военно формирование в което се получава минимално военно обучение и се участва с физически труд в изгражадане на големи обществени обекти - пътища, язовири и други.

Твърде скоро се оказва, че идеята е неочаквано добра и финансово затруднената държава се сдобива с безплатна работна ръка, а младите хора отбиват военната си служба /тогава това е било въпрос на чест/. Създаването на Трудова повинност предизвиква обществено недоволство, както поради ограничаването на човешките права, така и заради пряката намеса на държавата на строителния пазар. То предизвиква и външнополитически проблеми, тъй като много страни виждат в Трудовата повинност опит за заобикаляне на Ньойския договор и създаване на скрита армия, затова те са и обект на чести инспекции. В първия трудов набор са свикани 15 643 младежи. Само за няколко месеца те проправят 815 км пътища, построяват 34 км железопътни линии, десетки мостове и чешми. Всички най-големи, важни и трудни обекти в страната след 1920 г. са изградени с участието на трудоваците. По примера на България трудова повинност е въведена в редица страни на Европа, Азия и Америка. Така например задължителна трудова повинност е създадена в Унгария, Австрия, Канада (1932 г.), в Америка (1933 г.), в Япония и Естония (1934 г.), в Германия и Полша (1937 г.) и други. В трудовата повинност на Америка през 1933 г. по заповед на новоизбрания президент Рузвелт са свикани 274 375 трудоваци. Формирования, подобни на строителните войски, изграждат в Куба, Виетнам, Монголия, Танзания, Лаос и др. След отпадане на ограничителните клаузи на Ньоския договор през 30-те години, трудовата повинност не е закрита, а след 9 септември 1944г. получават нов тласък в развитието си. Най-известния трудовак е Тодор Живков.

Човекът, управлявал държавата почти 35 години, е войник в Трудова повинност през 1935 г. Служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която по това време изгражда пътища за Витоша, Костинброд, Божурище и Курило. След като отлага с една година влизането си в казармата, 24-годишният "прогресивен младеж" Тодор Христов Живков отбива воинския си дълг от 10 май до 19 октомври 1935 г. Тогава трудоваците са служили по 8 месеца. Неговата служба трае точно 5 месеца и 9 дни.  За останалите 81 дни бай Христо, баща му, го откупува. В официалните биографии тези факти липсват. В мемоарите си Живков пише, че е влязъл в казармата през 1936 г., и то в Школата за запасни офицери. Там обаче остава само десетина дни, защото "полицейското ми досие плътно вървеше след мене и определяше битието ми, в това число и войнишкото..." Любопитното е, че Живков никъде не споменава за битността си на трудовак. Във всичките юбилейни албуми, издавани след 1944 г., трудовашката му снимка липсва. През 1954 г. войските преминават на самостоятелна стопанска сметка и са подчинени на Министерския съвет, а през 1969 г. трудовата повинност се преименува в Строителни войски. Създава се ГУСВ. Към 1989 г. строителните войски се състоят от 7 дивизии /2 в София, Плевен, Варна, Бургас, Стара Загора и Пловдив/, като всяка от дивизиите се командва от генерал. Материалната база е на изключително високо ниво /става въпрос за строително-монтажната част/, а финансовото положение на Строителни войски е цветущо.По време на комунистическия режим СВ се комплектоват основно от средите на етническите малцинства (цигани, турци и др.), както и от български младежи с неблагонадежден произход(криминално проявени лица и политически неблагонадеждни ).

Строителни войски имат и една социална функция - там хората от циганското малцинство са придобивали някакви трудови навици и така хем се е спестявало усилието да им се търси място в редовната армия, хем са се научавали на занаят. Положен е наистина огромен труд /независимо на каква цена/ и редица инфрастуктурни проекта са осъществени много по-бързо и по-евтино именно благодарение на "трудоваците". От друга страна коренно се променя личния трудовашки състав. Ако  няколко години след 1944 г. той е съставен от младежи от малцинствата, впоследствие се превръща в най-атрактивното място за лека служба. И в тях започват да идват синове с известни фамилии. Но това е по-късно - заедно с развитието на социализма.Утвърдили се като най - мощната строителна организация в НРБ, по време на управлението на Иван Костов СВ са закрити по искане на европейските институции, тъй като са се третирали от тях като форма на принудителен труд. После се девоенизират, преобразуват се в еднолично акционерно дружество с държавно участие и започват далаверите с техните имоти, които не са стихнали и до днес.

Строителните войски в своята почти 80 годишна история се утвърждават като най - голямата и най-силна национална строителна организация в България. Хилядите строителни обекти, представляващи основата на националната инфраструктура, изградени с високо качество и с отлична организация на строителния процес, са гаранцията за техния успех и авторитет. Хиляди километри магистрали, железопътни линии, водопроводи, мостове, тунели, летища, заводи, електроцентрали, административни и представителни сгради са резултат от интелектуалния и физическия труд на хиляди инженери, строители и специалисти. Когато се говори за строителни войски не бива да се забравя и прословутия им ансамбъл създаден през 1949 г. Почти няма известен днес музикант, който да не е бил в униформата на войник от СВ. А самите музиканти са били инструктирани, ако някой империалистически враг ги пита какво е това АСВ, да не казват, че е Ансамбъл на Строителните войски, а че е Ансамбъл "Софийски вечери". О, времена, о, нрави!

Реализирани обекти

Тунел "Козница"

Най-големият на Балканите с дължина 5801 м. Завършен е на 21 декември 1952 г. Изградени са километри шосета и жп линии в транспортната инфраструктура на страната.

Мостът на дружбата

Русе – Гюргево

Най-големият от всички мостове по река Дунав. Заедно с подстъпите е дълъг 2008 м, а от арка – 11 км и 8 м. Изградена е Карабоазката дига край Дунав, която предпазва низината от реката.

Добруджански район

От 1951 до 1956 г. са изградени 6 напоителни канала с обща дължина 118 км, 20 малки язовира, 11 помпени станции, 81 водни кули, 283 шахти за вода, 417 обществени чешми, 520 селища са водоснабдени, прокарани са 263 водопровода.

Помпена станция край село Гетманци, Видинско

Най-голямата на Балканите. Изхвърля вода на 28 м височина и се разпределя по 200-километрови канали. Напоява над 220 хил. дка земя. Едновременно се работи по 5 язовира и три водноелектрически централи.

Водоснабдяването на Черноморието от Варна до Китен, Джерман - Скакавица

В периода 1957-1960 г. са положени 800 км водопроводи. Войските изграждат  водоснабдителната и канализационна мрежа в много градове и села.

Металургичен комбинат "Кремиковци"

Въпреки настоящата му слава той е един от знаковите обекти, изпълнени от Строителните войски. Такива са и заводите в Девня, ТЕЦ "Марица-изток" 1, 2 и 3, АЕЦ "Козлодуй", Нефтохимическият комбинат край Бургас, минно-обогатителните комбинати "Елаците", "Асарел", "Медет" и още много други.

Родопски минен басейн

Има над 170 обекта. За 2 години от 1956 г. за изградени хотел, профсъюзен дом, болница, дом на културата, хлебозавод, банка, 112 блока с 5150 апартамента и 8 общежития с 1800 легла.

Жилищни комплекси и градчета в градовете

Построени са хиляди жилища във всички по-големи градове. Към тях - и необходимите за населението социално значими сгради и съоръжения като болници, училища, детски градини.

Телевизионната и УКВ кула на връх Ботев

Строени са при изключително тежки условия и за много кратки срокове.

Шосето Шипка - Габрово

Построено през 1927 г. от цар Борис III, който награждава началниците и войниците за добрата им работа. През следващите години са построени хиляди километри шосета и жп линии, най-вече в планинските райони и отдалечените села и малки градчета.

Научете повече