Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката Обзор. Сортиране по дата Показване на всички публикации
Показване на публикации, сортирани по уместност спрямо заявката Обзор. Сортиране по дата Показване на всички публикации



Ахтопол

Балчик

Бяла,къмпинг "Луна"

Дружба

Китен

Несебър

Обзор

Приморско,устието на река Ропотамо

Слънчев бряг

Варна

Златни пясъци

Уникално видео от някогашния Слънчев бряг вижте тук >>>


Преди години, когато бях млад, по нашето Черноморие имаше комети. Това бяха бързоходните кораби на подводните криле. Те развиват голяма скорост,32 възла или около 60 км в час. Бяха общо 12 на брой и се наричат Комета. Знам, че по същото време и по Дунава плаваха същите кораби. Там те се казваха Метеор, но на тях не съм се возил. За сметка на това неколко пъти съм пътувал до Бургас и Несебър с комета. До Несебър пътуването траеше около час и половина и още половин час до Бургас. Пътуването с комета почти винаги беше приятно.


Много по-приятно от това с автобус например. На кораба имаше кафе и безалкохолни напитки. Човек можеше да стои в удобния салон, но аз често излизах на делубата по средата или на кърмата и гледах брега. Виждам дори делфини в открито море. Кометата се вдигаше на крилете си едва след като излезе от Варненския залив. Тя винаги се разминава с друг комета по обратния маршрут. Вдигнаната на крилата си комета беше много красива гледка в морето. Само веднъж имахме малшанса на връщане от Бургас да се случи на мъртвата вълна и кометата не се вдигна на крилата си.


Кометите кръстосваха цялото българско Черноморие от Балчик до Мичурин, сега Царево. Плаванията бяха само през летния сезон, някъде от май до септември. На борда се събират около стотина пътника. Качвал съм се веднъж и в капитанската кабина. Интересно беше да видя как се управлява този бърз кораб. Помня, че билета от Варна до Бургас тогава беше 5.80 лева. Това за тези времена обаче не беше никак евтино. Въпреки това пътуването си заслужаваше парите. За сравнение автобусният билет беше 3,70 лева, мисля. Веднъж пътувахме до Бургас и с самолет, като билетът беше 6 лева. Полетът продължи само 15 минути и самолетът летя много ниско.


За съжаление през 1989 БМФ спря кометите като нерентабилни. Една от тях беше превърната в дискотека в Обзор, други бяха продадени в чужбина, а трети дадени за скрап. Една от атракциите по родното Черноморие приключи. Оттогава повече не съм се возил на комета.

От Интернет разбрах, че в 2011 една бургаска фирма е купила от Гърция две руски комети на 30 години. Те са по маршрута Несебър – Поморие – Созопол. Не знам дали идват до Варна, защото не ги виждам. Като видях обаче какви са цените на техните билети, то няма да е скоро, когато отново бих могъл да се кача на комета. Жалко, защото иначе с удоволствие бих се повозил отново. Мисля си, че си струва да се купят нови такива кораби, които пак ще пътуват по цялото ни Черноморие, стига билетите да са на по-изгодни цени. Това би било добре и за туризма ни. Засега обаче кометите остават само един хубав спомен от младостта.

Източник:otgovora.com


Последното ненарязано за скраб корабче "Комета" от времето на социализма е превърнато в крайбрежно заведение в парка на варненския кв. "Аспарухово".
Мнозина, идвали на морето през през 70-те и 80-те години на миналия век, навярно си спомнят "кометите" - легендарните бързоходни корабчета,  които кръстосваха българското Черноморие.

По онова време 12 "комети" пътуваха всеки ден през два часа от Балчик до Царево, возеха до 100 пътници на борда си през целия летен сезон – от началото на май до края на септември.

През съдбовната 1989 г. тогавашният им собственик „Български морски флот“ ги спря от движение като нерентабилни и едни от тях бяха бракувани (първата такава „комета“ се превърна в дискотека в Обзор), а други бяха продадени в чужди страни.


Едва последните няколко години по морето се възстанови кометния транспорт между Варна - Бургас и курортите, но новите комети са произведени след 89-та година.


Бях в гимназията през 80-те години. Живеех в София, в квартал „Младост“. Беше времето на „развитото социалистическо общество“ и ние живеехме под мъдрото ръководство на БКП и лично на другаря Тодор Живков. Тогава наистина кебапчетата бяха по 30 стотинки. Истина е, хубаво си живеехме!


Бяхме млади и пълни с енергия. Имаше обаче неща, които никак не бяха наред, и се радвам, че ги няма вече. Аз обичах хард рок. Само че едно време не беше лесно да го слушам. По радиото не пускаха такова нещо. Имаше предимно българска и съветска естрада и народна музика. По едно време взеха да пускат италиански и френски естрадни парчета.


1.При соца нямаше мол. Имаше един ЦУМ в София, ама там не продаваха абсолютно нищо, което да съм искал да имам. Дори дрехи. Дънки нямаше. Може би бяха упадъчни или цъфтящата ни икономика имаше по-важни задачи, ама моите първи дънки бяха от Кореком. Веднъж си купих от магазина маратонки „Адидас“. Нямаше други марки, а за „Найки“, „Пума“ или „Рийбок“ да не говорим. Не внасяха, че нямаше долари. Но пуснаха „Адидас“, правени у нас, за износ. Чаках 5 часа на опашка.


2.По телевизията имаше Първа и Втора програма. Новините си бяха чиста пропаганда. Баща ми се опитваше да хване по западния си транзистор някое предаване на радио „Свободна Европа“, ама доста добре го заглушаваха нашите служби. Във всички вестници пишеше едно и също.


3.Най-хубаво беше, като ходехме на море. Разбира се, ставаше дума само за Черно море. А как се ходеше на море? Ами трябваше предприятието, в което работят родителите ви, да има почивна станция някъде по морето. Тогава те кандидатстваха за карта и обикновено вземаха такава за две седмици. В по-малките градове изборът често се ограничаваше с Обзор например, където ходиш всяка година по което време ти дадат.


4.А как се стигаше до морето? Някои ходеха с влака. Родителите ни имаха коли. Моите дълго време чакаха за „Застава“ (югославско изобретение). За „Лада“ никога нямаше да ни дойде редът, че бяха най-доброто на пазара и бяха дефицитни. Защо чакахме ли? Ами то не можеше просто да отидеш да си купиш от магазина. Записваш се и чакаш години да стигне за теб. Ние не дочакахме заставата и си купихме „Вартбург“ – продукт на великата (източно) германска мисъл.


5.А училището? Обективно може би имаше по-добри учители тогава, ама нас това много не ни интересуваше. Така също не ни вълнуваха всички марксистко-лениниски глупости, които трябваше да запаметяваме. Имаше обаче един учител по история, Асен Николов, който успя някак да ни изучи по новата българска история в X клас, без нито един път да спомене Българската комунистическа партия. Вие представа си нямате колко е трудно това. Той ни учеше как българите сами са създавали и управлявали държавата си, как са имали национален идеал и са се сражавали и умирали за него. Даже без помощта на братския съветски народ! Че даже сме се били и сме побеждавали руските армии в Добруджа. Как оцеля този човек, не знам, но поклон пред паметта му.


6.Помня още, че директорката стоеше на входа и гонеше всички с неподходящи прически или значки на рок групи.


7.Ние ходехме на бригади. Това е един вид безплатен труд на полето. Не че беше лошо: сами, далеч от родителите, купон. Тази дейност обаче включваше ставане в 6 часа, пеене на песни, възхваляващи Съветския съюз и комунизма, и прекарване на целия ден на пек сред полето. Нямаш избор за това, всички на картофите!


8.Имаше и военно обучение, където се учехме да маршируваме и да тичаме с противогази през гората. Човек никога не знае! Враговете завиждат и се готвят да ни нападнат.


9.Ние ходехме и на манифестации. На 1 май, 9 септември и 7 ноември не отивахме на училище, а ни водеха с автобус до мястото, където лежеше мумията на Георги Димитров. Там крещяхме нещо за вечната дружба със Съветския съюз и махахме с любов на великите лидери на народа.


10.На църква за коледните празници или Великден не можехме да ходим. Както най-мъдрия от всички мъдри вождове Ленин беше казал, религията е опиум за народа. Помня как ходехме на гости на семейни приятели за Великден и от прозореца гледахме кордона от милиционери около църквата „Свети Седмочисленици“, зорко пазещи да не се промъкне вътре някой.


11.Съществуваше думата „чужбина“. Ние я знаехме, ама практически почти никой не беше ходил там. Не познавахме и българи, които живеят другаде.


Сега всичко е скъпо. Преди бензинът беше стотинки, саламът и хлябът също. От Съветския съюз ни даваха бензин евтино, а ние им пращахме плодове, цигари и компоти евтино. Салам имаше обикновено 2-3 вида в супера. Луканка много рядко пускаха. Казваха, че отивала в Съветския съюз. Банани и портокали имаше само преди Нова година. От братска Куба!

 

Ж. Мутафов





Татко ме чакаше на вратата и силно развълнуван се опитваше да ми каже нещо, размахвайки лист хартия във въздуха. Инстинктивно се свих, още помнех какъв шамар ми беше завъртял, когато ме бяха хванали да обирам касетофонче от колата на единствените чужденци, объркали се да дойдат в града ни през 1986. 

Но тук случаят беше друг, прегръщаше ме и ми тикаше ръждива връзка с ключове в ръцете. На татко се бяха паднали половината бунгала от почивната база на завода в Обзор. В него бяха ключовете, беше късен април. На другата сутрин той, аз, мама и моето гадже (една приятелка от Враца) се натоварихме на москвича и тръгнахме да видим къде ни е късметът.

Огромна борова гора, 16 бунгала, две от които шефските, зала за стол, барче, кухня, а на 100 метра - пустинен морски бряг с мек пясък.

Видяхме го и разбрахме, че това ни е късметът. Татко плачеше на връщане, мама и тя. 

Взехме заеми и се върнахме, за да вкараме бунгалата в ред. Врати, прозорци, легла - оправихме всичко. Водата течеше по тръбите, никой не я беше спирал. Тате се позавъртя в едни храсти, не разбрах какво направи, но целият лагер светна. В столовата сложихме един съветски Електрон и чудо, той тръгна.Не закъсняха и гостите. И като се започна - всяка сутрин на пътя чакаме да минат коли с табели, остават за по няколко дни. Условията са лоши, но бяхме евтини, а природата беше страхотна, а морето - близо. Усетихме се да накупим вафли, консерви, хляб, да храним в стола. Дори вечер пускахме телевизора за гостите. Никой не ни притесняваше. 

Юли месец дойде колега на тати от завода, който беше взел другите 8 бунгала. Тате му даде парите изкарани до момента, обеща му и още след края на сезона. Написаха на хартийката, че колегата ги подарява на тате, той му даде и ключовете. Удвоихме бизнеса. Септември завършихме с една торба с пари. Тате си беше купил бермудки, хавайска риза и едно радио на батерии и по цял ден обикаляше важно бунгалата, за да наглежда. Покрихме москвича с покривало, татко важно паркира един стар мерцедес, вървеше подмяна на автопарка. Дори мама смени своите дълги поли с едни цветни бермудки и джапанки. Те бяха селски хора, трудно свикваха с новото.

Първата седмица на октомври туристите изчезнаха, а ние цяла седмица изкарахме в комплекса, за да ремонтираме, поправяме, зазимяваме. Накупихме евтини одеала, кревати, огледала, предплатихме за боядисване и освежаване в ранна пролет. Бяхме готови да се върнем с мерцедеса в родния град и да разкажем на всички колко сме спечелили от късмета на тате.

Гоше, Гоше, ти и късмет. Една сутрин намерих между бараките да пълзи един човек със сиви панталони, вратовръзка, който мереше и записваше нещо. Помислих го, че не е добре нещо и го помолих да си тръгне. Той ни попита кои сме, аз го смъмрих и го изгоних. В ранния следобед той се върна, оказа се, че бил от общината. От този ден намразих всички държавни служители. За половин час през нашия скромен лагер се изсипаха 3 полицейски коли, енергото, водоснабдяване, не помня още кой. Тате размахваше хартиите и страшно крещеше. Чак сега бяхме разбрали, че татко и колегата му са получили...бараките, но не и земята под тях. И ако към тях претенции нямат никакви от страна на новите собственици, дължим наем за използването на земята. Енергото използваха момента, за да попитат за кабела. Тате го беше забравил вързан. Водоснабдяване ни набутаха една огромна сметка. 

Цяла вечер отговаряхме на въпроси, аз изядох и няколко шамара от мутрите, които собственикът беше довел да ни гонят. 

На сутринта ни пуснаха да си идем, като ни задържаха и колата. Тате извади от покривалото москвича, в него имаше 8 огледала, с тях си тръгнахме. В града ни бяха организирали цяло посрещане, за да видят мерцедеса. Ние се върнахме със старата кола, тъжни и смачкани.

Подарихме по едно огледало на най-близките, оставихме едно и за у дома. Гаджето ми не можа да преживее всичко. Още на Пловдив слезе, каза ми, че винаги е подозирала, че лошият ми късмет е изключително силен, но не е предполагала, че ще се предаде и на нея.  Взе ми 50 лв в заем и се качи на автобуса за София. Повече не я видях.

Тук таме още приятели ме бъзикат да ги водя на хотела в Обрзор, а аз стискам зъби. Ако Тодор Живков още управляваше България, щях да пиша до него. Но сега нямам на кого и да се оплача.


В държавните предприятия навремето имаше разпределение на фонд СБКМ, който се заделяше ежемесечно от печалбата (социално-битови и културни мероприятия). Имаше и друга група трудещи се занаятчии, които се организираха в трудово-производителни кооперации (ТПК) по браншове - шивашки, обущарски, мебелни, ремонтстрой, бръснарски. Имаше и инвалидни кооперации, на които държавата отпускаше субсидии.

Ръководствата на всички предприятия много помагаха за образованието и културата на работниците си. Например в ТПК „Освобождение” в Горна Оряховица се провеждаха четения и обсъждания на произведения на наши поети и писатели.

За работещите с вредни вещества ежедневно се даваха бурканче кисело мляко безплатно и се осигуряваха карти за балнеолечение. Всички кооператори получаваха по желание карти за отдих в почивните домове във Варна, Обзор, Несебър, Вършец, Банкя, Бяла и др. А за децата им се набавяха карти за пионерски лагери.

Чрез създадена взаимоспомагателна каса много кооператори си помогнаха и си построиха жилища.

А когато се изготвеше годишният баланс и се начисляха дивидентите след одобрение на Централния кооперативен съюз, което ставаше обикновено около 1 март, се устройваше голямо осмомартенско тържество в луксозния ресторант на града. А кооператорите можеха както усърдно да работят, така и от сърце да се веселят.

Елена Димитрова, Асеновград
/Ретро.бг/

Обзор
Аркутино


Свръхзвуковият МиГ-21 преди полет от военното летище Узунджово
За  пореден път членове на Съюза на офицерите, сержантите от запаса и резерва от страната посетиха лобното място на летците капитан инж. Дойчин Бояджиев /Баджо/ и инструктора капитан инж. Емил Тодоров, загинали със самолет МиГ-21 в зверска катастрофа край кърджалийското село Калоянци. За поклонението бе пристигнала и майката на Дойчин – Мария Бояджиева, както и близки на бивши военни, служили на летище Узунджово, Хасковско. Те прекосиха с лодка яз. „Студен кладенец”, за да стигнат до мястото на трагедията. Старите кримки от резерва си спомниха за загиналите си колеги, част от създателите на легия „Раковски” – първата организация на военни извън държавните структури, на която Дойчин бе и първият й председател.

Жертвите на фаталния полет днес щяха да бъдат на 57 години, ако съдбата ги бе пощадила. „Те сега сигурно ни гледат отгоре. Излетяха и никога повече не кацнаха на грешната ни земя. Броят на кацанията не беше равен на броя на излитанията им”, просълзи се на лобното място офицерът от запаса Тодоров.

Всъщност какво се случва на 28 януари 1992-а?!

Началото на фаталното излитане е в 18,42 часа, военното летище Узунджово край Хасково. За нощен тренировъчен полет в мрачното зимно небе се устремяват 33-годишният тогава старши лейтенант Емил Тодоров и връстникът му със същия чин Дойчин Бояджиев, наричан заради благия си характер Баджо. Облачността е възможно най-плътна – 10/10, най-ниската й граница е 500 метра. Асовете обаче не са притеснени - те летят на новия за времето си руски учебен самолет в българските ВВС. Двигателят му е едва на 34 часа. Пилотите се чувстват полубогове. Не само заради свръхмодерната свръхзвукова машина, заради своя висок професионализъм, но и заради това, че само преди шест месеца са регистрирали революционната за времето си от най-новата ни история офицерска легия „Раковски”, но за това ще стане дума по-късно.

На 17-ата минута след началото на полета „МиГ”-ът е вече над язовир „Студен кладенец”, изпълнява задачата си по план. Трябва да лети между 2500-3000 метра височина в този квадрант. Инструкторът Емил Тодоров трябва да усложни летателната ситуация, като изключи част от навигационните уреди. Допълнително трябва да „спусне перде” пред предния илюминатор. В тази извънредна и напрегната ситуация Дойчин пък трябва да овладее самолета и да преодолее навигационната криза. И на теория, и на практика е добре обучен, със сигурност не се е паникьосал, поддържа радиовръзката концентриран и бодър. Изведнъж обаче реактивният звяр

изчезва от обхвата на радарите

Сякаш се е гмурнал в изкуствения огромен водоем. По инструкция са включени всички локатори, пистата на военното летище е осветена, което означава, че пилотите би трябвало да се завърнат. В този миг обаче изтребителят вероятно докосва огледалната повърхност на язовира. По-късно военните следователи ще обявят, че вероятно грешка в техниката на пилотиране е снишила „МиГ”-а фатално близо до земната повърхност. Разследващите ще нищят още, че в момента на сблъсъка в почти отвесния склон на „Студен кладенец” вероятно изтребителят е бил форсиран, за да се издигне, и даже вече е бил в подем. Но няколко метра не са му достигнали да „обръсне” земята. И да оцелее. Установено е още, че опит за катапултиране не е бил извършван. Което говори, че асовете дори не са имали време да реагират подобаващо. „Но дори и да бяха катапултирали, те щяха да се приводнят в язовира, а вероятността да изплуват от ледените води на повърхността му и да достигнат до брега е била нищожна”, твърди техен колега.

„Преди изпепеляващото зарево видяхме огнена следа. Сякаш падна звезда, огромен метеорит от небето. Язовирът се освети целият. Чак след това последва взрив, а най-близките къщи до трагедията, макар и на другия бряг, се разлюляха сякаш като при земетресение”, спомнят си все още селяни от Калоянци.

Започва разследване. Следа от черната кутия обаче няма - сякаш се е изпарила, което е извън правилата на подобни ситуации в авиацията. Титаничните усилия на разследващите и помощният им персонал отиват за изкопаване на машината, която е издълбала кратер в скалистата местност. Нещо невероятно! Изтребителят е буквално раздробен, разпарчетосан. Няма оцеляла здрава система от него –

все едно е бил взривен отвътре

В скалите от плътта на асовете са намерени само част от длан и устни! ДНК-експертизата ще установи по-късно, че това са единствените тленни останки на летците, „погребани” с военни почести на лобното им място. Старши лейтенантите са повишени посмъртно в капитани. В тяхна памет днес тук се издига импозантен 5-метров кръст и паметник.

Веднага плъзват хипотези за саботаж, за терористичен акт, дори за предумишлено убийство, но нито една от тях тогава не е потвърдена. До ден-днешен!

Най-спряганата версия по онова време, когато министър на отбраната е Димитър Луджев, стигнал до високия пост с подкрепата на СДС, е, че смъртта на двамата летци не е случайна. Стари военни разведки са на мнение, че консервативната номенклатура в армията е „спомогнала” за смъртта на Дойчин и Емил. И с основание! Шест месеца преди фаталния полет, в средата на 1991 г., старши лейтенант Бояджиев създава устава на офицерска легия „Раковски” и я регистрира в Хасковския окръжен съд. Не се плаши и да поеме поста на неин пръв председател. Предизвикателството е невероятно, най-вече неудобно за старите генерали, които все още се смятат за непоклатими. А това е ерес за застаряващата система на родната войска, по-скоро за висшия й ешелон, който нито иска да се прости с облагите си, нито да се раздели с миналото, камо ли да приеме новите предизвикателства на времето. През есента на същата година Дойчин е издигнат и като кандидат за независим народен представител, но не влиза в парламента. Но не се отказва от мисията си да бъде „гражданин в униформа”. Работи по утвърждаването на легията, като основава клубове и в най-затънтените поделения на страната. Заради това е разнищван от военното разузнаване. Месец преди трагедията му спретват компромат за… кражба на керосин. Разследват го – нищо. И след смъртта му го разследват – пак нищо. Покрай новата му мисия летателните часове намаляват, още повече че по това време горивото за изтребилите не достига, но не се отказва от рискования тренировъчен полет на 28 януари 1992 г. Последният…

Репортерът на народното издание се свърза и с авиомеханика от аеропорт „София” Петко Георгиев, вече пенсионер, който да коментира към днешна дата всичките съмнения, че

смъртта на двамата асове не е случайна, а е била предизвестена

Ето и откровения му: „Пилотът може да е ас във въздуха, но преди машината да се издигне над облаците, както е известно, поне двама-трима преглеждаме най-внимателно с часове летателния апарат, проверяваме годността й. Фактите, които ми цитирате, откровено ме навеждат на мисълта, че трагедията с пилотите не е случайна, но нищо не мога да твърдя със сигурност. Няма да изпадам в технически детайли, но най-уязвими са елероните, които поддържат баланса. Така се случи и със самолета, в който загина певицата Паша Христова. И най-малкото отклонение в навигационната система също би могло да доведе до „разбалансиране”, така да го наречем, на машината. Да не ви говоря за хилядите кабелчета, които отчитат в пилотската кабина параметрите. Само ако едно е прекъснато, трагедията е неминуема. Така че саботаж винаги е възможен, особено ако един от колегите е… продажен. Не мога да твърдя със сигурност, но предполагам, че неудобните пилоти от летище Узунджово са били „разбити” умишлено в скалите край язовир „Студен кладенец”. А това не е чак толкова трудно…”.


Георги АНДОНОВ,
Кърджали


ДОСИЕ
* МИГ-21 е най-масовият боен реактивен самолет в света. От разработването му през 1956 година до средата на 90-те са произведени повече от 8000 машини, които са на въоръжение в над 30 страни по света. Неговите недостатъци са малката далечина на обзор на радиолокационната станция, неясното изображение на целта върху дисплея и силното димене на двигателя.

* Една от последните катастрофи с МиГ-21 у нас бе на 16 май 2003 г. Тогава майор Анатолий Поляков се разби на 35 км северно от Панагюрище по време на учебен полет. Останките на изтребителя му се бяха пръснали в радиус на близо 2 км, а като причина за нещастието бе посочен ниският полет. Бащата на Анатоли, полк. Тодор Полянков, беше командир на 21.и изтребителен полк в Узунджаво.

* Чавдар Джуров и Венцислав Йотов загинаха трагично край ловешкото село Крушовене на 14 юни 1972 г. Двамата пилоти не успяват да катапултират и се забиват стръмно в земята.
blitz.bg



Преди години, когато бях млад, по нашето Черноморие имаше Комети. Това бяха бързоходни корабчета на подводни криле. Те развиваха голяма скорост: 32 възела или около 60 km в час. Бяха общо 12 на брой и се наричаха Комета. Знам, че по същото време и по Дунава плаваха същите кораби. Там те се казваха Метеор, но на тях не съм се возил. За сметка на това немалко пъти съм пътувал до Бургас и Несебър с комета. До Несебър пътуването траеше около час и половина и още половин час до Бургас. Пътуването с Комета почти винаги беше приятно. Много по-приятно от това с автобус например.

На корабчето имаше кафе и безалкохолни напитки. Човек можеше да стои в удобния салон, но аз често излизах на палубата по средата или на кърмата и гледах брега. Виждал съм дори делфини в открито море. Кометата се вдигаше на крилете си, едва след като излезеше от Варненския залив. Тя винаги се разминаваше с друга комета по обратния маршрут. Вдигнатата на крилете си комета беше много красива гледка в морето. Само веднъж имахме малшанса на връщане от Бургас да случим на мъртво вълнение и кометата не се вдигна на крилете си. Тогава едвам изтраяхме четири часа в морето в люшкащото се корабче. Кометите кръстосваха цялото българско Черноморие на север от Балчик до Мичурин, сега Царево, на юг. Плаванията бяха само през летния сезон доста начесто, някъде от май до септември. На борда се събираха около стотина пътника. Качвал съм се веднъж и в капитанската кабина. Интересно беше да видя как се управлява този бърз кораб. Помня, че билетчето от Варна до Бургас тогава беше 5.80 лева. Това за тези времена не беше никак евтино обаче. Въпреки това пътуването си заслужаваше парите. За сравнение автобусният билет беше 3.70 лева, мисля. Веднъж пътувах до Бургас даже и със самолет, като билетът беше 6 лева. Полетът продължи само 15 минути и самолетът летя много ниско.
ВИДЕО:
За съжаление през 1989 БМФ спря кометите като нерентабилни. Една от тях беше превърната в дискотека в Обзор, други бяха продадени в чужбина, а трети дадени за скрап. Една от атракциите по родното Черноморие приключи. Оттогава повече не съм се возил на комета.

От Интернет разбрах, че в 2011 една бургаска фирма е купила от Гърция две руски комети на по 30 години. Те са по маршрута Несебър – Поморие – Созопол. Не знам дали идват до Варна, защото не съм ги виждал. Като видях обаче какви са цените на билетите им, то няма да е скоро, когато отново бих могъл да се кача на комета. Жалко, защото иначе с удоволствие бих се повозил пак. Мисля си, че си струва да се купят нови такива кораби, които пак да пътуват по цялото ни Черноморие, стига билетите да са на по-разумни цени. Това би било добре също и за туризма ни. Засега обаче кометите си остават само един хубав спомен от младостта.

Източник:laval

 

Равда,80-те

Шкорпиловци,Равда, Обзор, Царево.....Едва ли има пораснало вече дете, което да не е съхранило дълбоко в сърцето си спомени от едни отминали години, годините на пионерските и средношколски лагери. 

Там където сутрините започваха със задължителната утринна ведрина преди закуска, а през деня целият лагер се огласяше от детски смях и глъч. Денят продължаваше със занимания по интереси, участие в различни кръжоци, а вечер се изнасяха литературно-музикални програми. 

Там където,  край лагерния огън не един или двама младежи и девойки срещнаха първата си ученическа любов... А след края на смяната всички се прибираха у дома пораснали и физически укрепнали, натрупали спомени и впечатления и създали нови приятелства.


Най-четени👇

Популярни публикации👇

КОНТАКТИ:

Архив