Тримата смели мъже които се жертваха за Европа и света

Трима мъже, които спасиха света от катастрофа, която би променила хода на историята.Техните имена са инж.Алексей Ананенко,инж. Борис Баранов и инж. Валери Безпалов.Без преувеличение – тези хора спасиха целия свят!

10 дни след аварията в Чернобил, инженерите разбират, че всички сме поставени пред нова, много по-голяма и фатална заплаха - експлозия на ядрени изпарения.

Охладителната система на реактора се е повредила и се оказва, че сега под горящото ядро се е формирал огромен воден басейн. Без възможност да се охлажда, е било въпрос на време (и то на кратко време), докато това радиоактивно ядро да се превърне в лава, която да стопи всички бариери под себе си и да достигне до басейна с вода. Ако това се случи, се получава експлозия, изстрелваща огромно количество радиация право към небето, разпростирайки я над Европа, Азия и Африка.

Експлозията има силата да разруши и останалите реактори в централата, причинявайки трагедия в ужасяващи размери - унищожението на почти цяла Европа.

"Експертите ни проучиха ситуацията и пресметнаха, че ако подобна експлозия се случи, силата ѝ ще се равнява на от 3 до 5 мегатона. Минск, който е 320 км. от Чернобил, щеше да бъде изравнен със земята, а целият континент Европа щеше да стане негоден за живот.", разкрива един от специалистите, които са били на място.

Единственият начин, да предотвратят този ад и смъртта на почти цялото европейско население, е да изпратят екип под ядрото, който да отвори ръчно шлюзовете на басейна и да източи водата. За целта специалистите решават, че са нужни трима доброволци, които добре познават подземията на централата. Има един проблем - тримата човека, които ще слязат долу, са обречени на смърт. Под горящото ядро има толкова радиация, че тримата ще бъдат мъртви до седмица (в най-добрия случай).Но трима изключително смели доброволци се съгласяват да се гмурнат в басейна под ядрото, за да източат водата и така да жертват себе си, за да спасят милиони други животи, най-вероятно и нашите.Техните имена са Валери Безпалов, Борис Баранов и Алексей Ананенко. Може би не сте ги чували никога, но на тях дължим животите си днес. По време на съвещанието, в което събират работниците, за да поискат трима от тях да отидат на тази смела и самоубийствена мисия, Ананенко, Безпалов и Баранов започват да се изправят един по един, за да заявят готовността си да помогнат.

Казват им, че могат да се откажат по всяко време и не са задължени, но Ананенко отговаря: "Как мога да откажа, само аз знам точно къде се намират изпускателните шлюзове?"

Така тримата се впуснали в едновременно спасителна и смъртоносна мисия. Били оборудвани с фенери, чиито светлини угаснали. Те останали да работят в пълен мрак, а всяка минута под тази вода, ги приближавала към гибелта им. Мъжете не се предали и продължили да опипват тръбите в тъмнината. Останали под водата по-дълго, отколкото е трябвало, но накрая успяват да отворят шлюзовете, които биха могли да спасят милиони хора. Басейнът започва да се изпразва.

Борис Баранов умира от сърдечен удар през 2005-а, докато Алексей Ананенко и Валери Безспалов все още са живи.

Наско Пенев.

Научете повече

Ние децата на 80-те

Ние, израсналите през миналия век, изобщо не приличаме на съвременната младеж.  Просто ние сме други и детството ни беше друго.

Ние не се страхувахме да бъдем смешни и нелепи и просто се разхождахме в размъкнати панталони и стари кецове. Ние също се смеехме и шегувахме, ако някой се препъне или падне, н първо бързахме да подадем ръка.

В нашето детство нямаше таблети, мобилни телефони и конзоли. Когато ни беше скучно, общувахме с приятели. Научихме всички серии на «Ну, погоди!» и чакахме “Студио Хикс”.

Разхождайки се по улиците, падахме, колекционирахме синини, губехме зъби, разбивахме до кръв лакти и колене. Стискайки зъби, се мажехме с мехлеми вече, все пак сме мъже, а мъжете не плачат!

Ако се биехме, то не искахме милостиня и получавайки синини, не признавахме от кого сме ги получили. А и на нашите родители не им идваше на акъла да съдят някого заради една синина под окото.

Не знаехме, че не трябва да пием вода от чешмата, да ловим жаби и копаем с ръце червеи. Вкъщи нямаше заключени шкафове и ние, без да гледаме, отваряхме входната врата. Нямахме предпазни каски, но ако някой имаше велосипед, цялата махала се возеше подред.

Умеехме да вадим и забиваме пирони и ако на сметището намирахме няколко здрави дъски и няколко лагера, можехме да си измайсторим отлична лагерна количка.

По цели дни се шляехме на улицата, връщайки се вкъщи само за вечеря. Родителите ни вярваха, защото тогава нямаше мобилни и никой не ни контролираше.

При това се учехме добре, различавахме синуси от косинуси, Голямата мечка от Малката, успявахме да научим куп стихове, обичахме Вазов и Йовков. Писахме реферати на ръка, а за информация ходехме до библиотеката. И сега пишем без грешки и помагаме на внуците с математиката.

Не знаехме за здравословното хранене, обожавахме пържени картофи, сланина и хляб с масло и чубрица. Пълнички сред нас почти нямаше, защото рядко седяхме на едно място. Ако не гонехме топката и не играехме на стражари и апаши, значи сме се събрали екипаж за построяване на пиратски кораб.

Пиехме от една бутилка, откъсвахме подред от сандвича, а истинският приятел винаги даваше да му додъвчем дъвката. Зелените сливи и ябълки бяха нашата любима храна и ако от тях ни болеше корема, никога не признавахме на родителите.

А как умеехме да дружим! Имахме потребност от общуване, можехме просто да побъбрим с приятели, да организираме “експедиция” до близкия строеж или гора. Често си палехме огньове и това не се считаше за нарушаване на закона. Можехме да откраднем от вкъщи няколко парчета хляб и да ги печем над огъня, набучвайки ги на клонки.

Ако правехме нещо, го правехме истински, без лицемерие. Биехме се до “победния край”, влюбвахме се до отчаяние, дружахме за цял живот. Беше ни неудобно да се крием зад гърба на родителите си, да се хвалим с “опасни” роднини, да даваме рушвети.

Мерило за постъпките беше съвестта, а не парите. Родителите знаеха оценките ни, познаваха приятелите ни, ходеха на родителски срещи, но рядко се намесваха. Мечтаехме и строяхме планове. Искахме да бъдем летци, космонавти, капитани на кораби и пожарникари.

От деца се учехме да се борим, да бъдем честни и отговорни. Стремяхме се към победи, не се страхувахме от поражения и не се поддавахме на провали.

Може би не знаем как да “натрупаме голямо състояние”, затова пък знаем какво е съвест и чувство за собствено достойнство и вярваме, че най-важните неща в живота са любовта и доброто.

Научете повече

През 70-те на Международния младежки център (ММЦ) край Приморско

(ММЦ) край Приморско имаше особено значение за мнозина от нашето поколение. Там някои за първи път се потапяха в морето и срещаха първата си любов. Беше като откраднат миг от рая!

 Млади, емоционални, смахнати и красиви! През лятната ваканция тук се събираха младежи от цял свят и се вихреше щура забава. Идваха и гости от екзотични държави – Монголия, Куба, Мексико, Япония и Корея… Летището на Бургас се задъхваше.Тъй нареченият „Влак на дружбата“ ежедневно изсипваше на гарата нови и нови групи с туристи. 

Паркингът беше пълен с автобуси с регистрационни номера от почти всички европейски държави. Всяка вечер се организираха концерти и спектакли в Летния театър. Дискотеки. Навалица от рускини, унгарки, полякини, германки, чехкини и даже истински шведки и французойки. Те ни помогнаха много да наваксаме някои пропуски в отношенията ни с нежния пол. 

В онези години да „свалиш“ момиче беше енергоемък, труден и продължителен процес. Даже беше абсолютно забранено след 22 ч. жена да пребивава в квартирата на чужд мъж, ако няма адресна регистрация там, и това се преследваше от закона.

Научете повече

Черноморската фериботна линия Варна-Иличовск създадена през 1978 г.

Поради тагавашната Българо-съветска дружба имената на фериботите са разменени.Двата български кораба се казват ,,Героите на Севастопол" и ,,Героите на Одеса",а съветските - ,,Героите на Плевен" и ,,Героите на Шипка".Българските фериботи са произведени в Норвегия,а съветските в Югославия всички в периода 1977-1978 г.

Това са единствените по рода си железопътни фериботи превозващи товарни вагони на борда си.Разполагат с три палуби снабдени с железопътни релси и всеки от тях събира на борда си 108 товарни вагона с нормална дължина.Чрез подемно преходен мост снабден с жп линии вагоните се товарят с локомотиви директно на средна палуба от където с помощта на хидравличен лифт се качват на горна палуба и долна,наречена топ-танк.

Българското фериботно пристанище се намира в Белославското езеро на около 25 км.от Варна,а съветското в пристанище Иличовск близко до Одеса.

През годините на социализма се превозват тонове стоки във вагони от всякакво естество между братските тогава страни.

След промените през 1989 г. съветските фериботи стават собственост на Украйна и се оперират от частната фирма ,,Укрфери".Двата български ферибота до 2009 г.са собственост на Параходство Български морски флот Варна.След това на Български морски квалификационен център -Варна.

През 90-те години поетапно намалява броя на превозваните вагони и оставащия капацитет корабите запълват с тирове,микробуси и леки автомобили,както и се оборудват пасажерски кабини за водачите на автомобили и пътници.

Междувременно през 2000 г фериботната линия се удължава и след Иличевск корабите продължават до Грузия в пристанищата Поти и Батуми.

След 2007 г.,,Укрфери" закупува други по-съвременни фериботи и съдбата на ,,Героите на Плевен" и ,,Героите на Шипка" по-късно отива в ръцете на Държавната Украинска железница,но са швартовани в пристанище Черноморск и не обслужват линията.

Българските фериботи поетапно излизат от експлоатация и днес също не обслужват линията.Съдбата им е ясна - скрап.

Линията не съществува,а украинския град Иличевск вече се казва Черноморск.

Научете повече

За 50 лева на море с карта от завода ! Интересни моменти и нелепи случки от времето на СОЦА в НРБ

С наближаване на времето за летните отпуски си спомних една история с морски привкус на двама мои бивши колеги от не толкова близкото ни минало. Цецко и Тошко станаха приятели, започвайки работа почти по едно и също време в един от заводите ни в града. Сближи ги сходството в характерите и еднаквото им отношение към заобикалящия ги свят. Бяха обикновени селски момчета, придошли от близките села в града, за да търсят препитание и реализация.

Може би защото бяха израсли като единствени деца в семействата си и са им угаждали на всички прищевки като малки, сега вече като мъже бяха далеч от чувствата за съпричастност и колективизъм. Още на пръв поглед правеха впечатление в общуванията си със своята изявена стиснатост и пресметливост. Преценяваха всичко през призмата на прагматизма и келепира. И двамата живееха по квартири, като по-облагодетелстван беше Тошко, настанил се у човек от родното си село, който неслучайно беше и наш началник. Предполагам, че дори не е плащал и наем, което родителите му са туширали целогодишно с подобаващо „продуктово компенсиране“ от изобилието на селския двор. Прагматични до крайност, търсеха възможности да общуват и извън работно време, посещавайки футболните мачове на местния тим. На работните места не блестяха с някакви специални изяви, но тогава в болшинството предприятия колективът компенсираше.

Така в приближаващия летен сезон двамата бяха решили да отидат заедно на море, ползвайки преференциални карти за почивка, каквито по онова време се предоставяха от ръководството на работниците и служителите. Цените на тези карти за деца варираха от 28 до 35 лв., а за възрастни – от 35 до 50 лв., като разликата до реалната стойност се поемаше от предприятието или профсъюзите. Едно средно семейство спокойно можеше да си позволи почивка на море или планина с около 150-160 лв. за две седмици, с осигурена храна три пъти на ден и много хора го правеха. Въпреки това двамата ни герои бяха в състояние да разчувстват до просълзяване всеки за каквото и да е, стига да е по-икономично, ако може и безплатно. Придвижването до местата за почивка ставаше според възможностите: с кола, автобус или влак, и си беше неизбежно приключение с допълнителни емоции.

И така, след като пристигат в морския град и се настаняват в почивната станция, бързо се отправят към морето, за да му се насладят по същество, да се адаптират към плажния живот и да не пропуснат този слънчев ден! Но и там прословутото чувство за пестеливост не ги напуска, което им създава допълнителни проблеми за пълноценен и ползотворен отдих. Болезненото съмнение да не би случайно единият да се мине, ако пръв реши да си купи някаква разхладителна напитка, бира, сладолед или плодове, предлагани от гласовитите мургави разносвачи, и само и само за да не се наложи да почерпи евентуално и приятеля си, стопира всяко намерение. Всеки тайно се надяваше той да бъде облагодетелстваният. Но не би!

Така веднъж Цецко, не издържайки вече на изкушението да утоли жаждата си с добре охладен швепс, се решил да стори това, предприемайки самостоятелна акция. Под предлог, че отива до тоалетната, се насочва към едно от малките капанчета на плажа. Едва дочакал барманът да отвори бутилката и отпивайки няколко глътки с наслада, се досеща , че може да бъде забелязан от колегата си. И изпил почти на екс остатъка от напитката. Това дало своето неблагоприятно отражение, защото на другия ден се наложило да купува от аптеката лекарства за изстиналото гърло, доста по-скъпи от швепса, което не било в неговите планове и никак не му се харесало.

В това негласно съревнование по пинтилък Тошко също не останал назад. За да не дават пари за плажно място, чадър, камо ли за шезлонг, които и тогава се предлагаха, решили да се препичат на хавлиените кърпи, направо върху пясъка на плажа. Омаян от свежия морски въздух и слънчевите лъчи, Тошко се унесъл в сън и заспал. След като се събудил, с ужас констатирал, че е изгорял от слънцето доста сериозно, което се потвърдило от болезнения допир и вида на зачервеното му тяло. Не помогнало и киселото мляко, с което се опитал да потуши телесния пожар. Подобно на приятеля си, той повторил вече познатия репертоар – аптека, мазила, терзания и най-вече непланирани разходи! И още множество нелепи случки. 

Почивката вече отивала към своя край, когато двамата най-сетне решили да посетят ресторанта на лятната градина до почивната станция, откъдето всяка вечер се чувала приятна музика. След като се настанили на свободната маса, и сервитьорът им донесъл папките с менюто. Изминало доста време, през което всеки разглеждал с привидна задълбоченост предлаганите храни и напитки, особено в частта на цените, и никой не се решавал да конкретизира избора си, с надеждата другият да стартира пръв. Сервитьорът няколко пъти идвал и се връщал, но след като получавал все отрицателни отговори, решил не без раздразнение най-накрая той да предприеме инициативата. Изтръгвайки обратно от ръцете им листите с меню, ги уведомил, че ще им препоръча вариант. Двамата го изгледали учудено и в един глас запитали какво има предвид?

– Да си тръгвате !

След което им дал знак, че ще ги съпроводи до изхода, от което те не останали никак доволни.

Така приключила и последната вечер от лятната почивка на двамата пестеливци. Може би нямаше да научим всичко това, ако не бяха взаимните им изявления впоследствие, в които всеки се стремеше да изтъкне себе си като по-отворен, по-ларж и обвини другия, който бил стиснат и дори не почерпил.

Ако всичко това трябва отново да се случи в наше време, при днешните заплати, възможности и своеволните и не навсякъде регламентирани входни такси и цени за достъп и право за плажуване, изненадите ще са големи. Най-напред трябва да изтрием от съзнанието си предишните спомени за цвета и чистотата на морската вода, красотата и спокойствието на плажната ивица при вида на бетонното обкръжение на полупразните един до друг хотели и най-вече от мисълта и надеждата за икономична почивка. А за тези, които дръзнат да го сторят, картината ще е коренно различна и ще се състои в това да се препичат на хавлиите си в някой затънтен ъгъл на плажа, да дишат по-дълбоко оскъдните йодни пари, които остават единствено безплатни, засега!

 Антон Цаневски, Велико Търново

Научете повече

Незабравим спомен за любимата учителка

Незабравими остават спомените ми от ученическите години. С нетърпение очаквах да завърша прогимназиалното си образование в с. Невестино, на два-три километра от моето родно село Четирци. Основният поминък на семейството ми беше тютюнопроизводството. 

Като дете с родителите си участвах в отглеждането на разсада, при беритбата, низането, калъпенето и всички други технологични операции. Мечтаех да завърша тютюневото училище в Дупница, където учениците ползваха пансион и безплатна храна в стола. Бях приета. През учебната 1962/63 г. бяхме в трети курс, а директорът на училището – другарят Попов, ни съобщи, че за учител по български език ще дойде млада учителка. Името ѝ беше Агница Георгиева – стройна, висока, миловидна и с пленяваща усмивка.

Когато дойде за пръв път в нашия клас, тя каза: „В този час ще се запознаем с творчеството на един наш възрожденец – Добри Чинтулов. Предполагам, че сте слушали или пели песните му „Стани, стани, юнак балкански“. В този момент от крайните чинове на мъжката редица полугласно се чу: „Гичка е хубавичка и пее като птичка“. Тя изобщо не се смути, дружелюбно се усмихна и за всеобщо учудване изрази голямото си удоволствие от умението на ученика бързо да съставя рими, а след това каза:

 „Понеже имам предчувствието, че всички пеете хубаво, аз ще дам тон и ще изпеем заедно песента „Стани, стани, юнак балкански“. 

Всички гледахме и слушахме като хипнотизирани. Тя обърна с главата надолу цялата методика на урока. Така още първия учебен час ни стана любима учителка и приятелка до края на живота ни. Повечето от нас участвахме в организираните от нея кръжок по художествено слово, театрална и танцова група. Тя владееше прекрасно руски език и рецитираше стихотворенията на Пушкин и Лермонтов. Знаеше чешки и полски, свиреше на китара.

Агница Георгиева почина на 04.01.2014 г. Ако беше жива, на 16.04.2023 г. щеше да отпразнува своя 85-годишен юбилей. Ние се прекланяме пред светлата ѝ памет и изживените с нея часове ще бъдат винаги скъп спомен за нас.

 Снежинка Стойкова, бивш служител в Аптечно управление, Кюстендил/Ретро.бг/

Научете повече