Ние, израсналите през миналия век, изобщо не приличаме на съвременната младеж.  Просто ние сме други и детството ни беше друго.

Ние не се страхувахме да бъдем смешни и нелепи и просто се разхождахме в размъкнати панталони и стари кецове. Ние също се смеехме и шегувахме, ако някой се препъне или падне, н първо бързахме да подадем ръка.

В нашето детство нямаше таблети, мобилни телефони и конзоли. Когато ни беше скучно, общувахме с приятели. Научихме всички серии на «Ну, погоди!» и чакахме “Студио Хикс”.

Разхождайки се по улиците, падахме, колекционирахме синини, губехме зъби, разбивахме до кръв лакти и колене. Стискайки зъби, се мажехме с мехлеми вече, все пак сме мъже, а мъжете не плачат!

Ако се биехме, то не искахме милостиня и получавайки синини, не признавахме от кого сме ги получили. А и на нашите родители не им идваше на акъла да съдят някого заради една синина под окото.

Не знаехме, че не трябва да пием вода от чешмата, да ловим жаби и копаем с ръце червеи. Вкъщи нямаше заключени шкафове и ние, без да гледаме, отваряхме входната врата. Нямахме предпазни каски, но ако някой имаше велосипед, цялата махала се возеше подред.

Умеехме да вадим и забиваме пирони и ако на сметището намирахме няколко здрави дъски и няколко лагера, можехме да си измайсторим отлична лагерна количка.

По цели дни се шляехме на улицата, връщайки се вкъщи само за вечеря. Родителите ни вярваха, защото тогава нямаше мобилни и никой не ни контролираше.

При това се учехме добре, различавахме синуси от косинуси, Голямата мечка от Малката, успявахме да научим куп стихове, обичахме Вазов и Йовков. Писахме реферати на ръка, а за информация ходехме до библиотеката. И сега пишем без грешки и помагаме на внуците с математиката.

Не знаехме за здравословното хранене, обожавахме пържени картофи, сланина и хляб с масло и чубрица. Пълнички сред нас почти нямаше, защото рядко седяхме на едно място. Ако не гонехме топката и не играехме на стражари и апаши, значи сме се събрали екипаж за построяване на пиратски кораб.

Пиехме от една бутилка, откъсвахме подред от сандвича, а истинският приятел винаги даваше да му додъвчем дъвката. Зелените сливи и ябълки бяха нашата любима храна и ако от тях ни болеше корема, никога не признавахме на родителите.

А как умеехме да дружим! Имахме потребност от общуване, можехме просто да побъбрим с приятели, да организираме “експедиция” до близкия строеж или гора. Често си палехме огньове и това не се считаше за нарушаване на закона. Можехме да откраднем от вкъщи няколко парчета хляб и да ги печем над огъня, набучвайки ги на клонки.

Ако правехме нещо, го правехме истински, без лицемерие. Биехме се до “победния край”, влюбвахме се до отчаяние, дружахме за цял живот. Беше ни неудобно да се крием зад гърба на родителите си, да се хвалим с “опасни” роднини, да даваме рушвети.

Мерило за постъпките беше съвестта, а не парите. Родителите знаеха оценките ни, познаваха приятелите ни, ходеха на родителски срещи, но рядко се намесваха. Мечтаехме и строяхме планове. Искахме да бъдем летци, космонавти, капитани на кораби и пожарникари.

От деца се учехме да се борим, да бъдем честни и отговорни. Стремяхме се към победи, не се страхувахме от поражения и не се поддавахме на провали.

Може би не знаем как да “натрупаме голямо състояние”, затова пък знаем какво е съвест и чувство за собствено достойнство и вярваме, че най-важните неща в живота са любовта и доброто.

РЕКЛАМА
СПОДЕЛИ НОВИНАТА👉

0 comments:

Публикуване на коментар

Коментирайте тук

Най-четени👇

Популярни публикации👇