В тази кола се е возила Ева Браун

Парад на ретроавтомобили зарадва ценителите във Варна. Уникални модели от началото на миналия век са в перфектно състояние благодарение на грижите на собствениците им. В автопохода „Морски бриз" се включиха 35 автомобила - от четвъртвековен трабант до машини, произведени в първата половина на XX век, съобщава bTV.  Автомобил "Мерцедес" от 1936 г. беше един от най-атрактивните на парада.


В тази кола се е возила Ева Браун, любовницата на Хитлер. Не по-малко впечатляваща беше и 37-годишна реплика на спортен мерцедес от 1929 г. По думите на собственика Детелин Нанев, в САЩ са произведени около 1700 бройки . Автомобилът има двигател, който е въздушно охлаждане.

Имаше и английска лимузина „Аустин Принсъс" от 1966 г. „Всичко по колата е автентично. В нея има 7 места. Направата на една такава лимузина е отнемало 8 години", разказа собственикът Билял Алхетлик.  Любителите на  ретро автомобили можеха също да се докоснат до английските класики „Триумф" и „Ей Си Кобра", както и Ситроен Дюшфо, познат от филмите за полицая от Сен Тропе с Луи дьо Фюнес.

Научете повече

Знаете ли кои са известните българи, които надничат от тези черно-бели СНИМКИ?

Нека надникнем в семейните албуми на някои от известните личности, чийто живот е свързан с Пловдив. Вижте как са изглеждали като деца:

„Бях на три годинки, когато за трети път ме прибраха в полицията. В три часа посред нощ. В трето районно. Първите две не си ги спомням. Явно съм бил на две годинки“, разказва Асен Блатечки. Преди няколко години заедно с колегите си Ивайло Христов, Петър Тосков и Алексей Кожухаров използваха детските си спомени, за да рекламират спектакъла си "Мъжка забавачка".

Като малък Ивайло Христов искал да става археолог. После се занимавал с квантова електроника. Това била причината да е "леко завеян". "Често по радиоуредбата на плажа в Бургас се чуваше следното съобщение: "Изгубено е дете на 3-годишна възраст. Твърди, че се казва Иво", спомня си Христов.

Петър Тосков пък никога няма да забрави как със свой братовчед изяли зюмбюлите от градината на майка му. Били им казали, че са вкусни. "Оказа се истина. Голям бой ядохме. Оттогава не съм вкусвал зюмбюли", признава актьорът.
Един от първите ми детски спомени е как съм се провесил през прозореца на пътуващ влак и сажди от комина на локомотива ми влизат в очите. После помня как всички възрастни ми казваха, че съм много отворен, връща лентата и Алексей Кожухаров.

Виртуозният цигулар Васко Василев пък е свързан с Пловдив от най-ранно детство, тъй като живее под тепетата от шестмесечна възраст. „Трудно е да впишеш майка ми и баща ми в стандарта на определението "родители". Първоначално, след кратък опит, са се отказали да се справят с мен. След двудневен живот в квартирата на родителите ми съм се отзовал в педиатрията. Професорът, завеждащ отделението по това време, бил баща на приятел на нашите и ме взел да се грижат за мен. В педиатрията ме гледали около шест месеца. След това дошли прабаба ми и прадядо ми от Пловдив, преценили, че те са моите хора, и ме прибрали при тях, за да се грижат за мен“, разказва в биографичната си книга "Васко@40+5" Василев. Признава, че прабаба му и двете му баби кодирали част от себе си в най-ранните му години, когато живял при тях.

Източник:Trafficnews.bg.

Научете повече

Първата жена, летяла в Космоса обявена от Британска организация за "Жена на века".

На 16 юни 1963 г. Валентина Терешкова става първата жена, летяла в Космоса. Полетът, извършен с руския кораб “Восток 6”, е с продължителност 2 денонощия, 22 часа и 50 минути. Валентина Терешкова е родена на 6 март 1937 г. в село Масленниково в Тутаевски район на Ярославска област в Централна Русия. До 1960 г. е заводска работничка, после тренира парашутизъм в Ярославския аероклуб, където я забелязва специалната комисия, отбираща кандидатки за жени космонавти. Премества се в старинния руски град Ярослав, работи във фабрика за технически платове и учи във вечерно училище.

Увлича се по парашутизма и авиационния спорт и се занимава в любителски аероклуб. През декември 1961 г. година специална комисия обикаля аероклубовете на страната и подбира момичета-парашутистки за подготовка за евентуален космически старт. Така Валентина попада в отряда на космонавтите.

През 1969 г. Терешкова завършва Военновъздушната инженерна академия "Жуковски", става кандидат на техническите науки и генерал-майор. Валентина Терешкова заема поста председател на Комитета на съветските жени и вицепрезидент на Международната демократична федерация на жените. Към 2000 г. оглавява Руския център за международно научно и културно сътрудничество, известен като "Росзарубежцентр". През 2000 г. е обявена от Британска женска организация за "Жена на века".

Научете повече

Забраняват песен заради Тодор Живков и Георги Трайков „Гротеска“ печели първа награда на „Златният Орфей“, но веднага е свалена от ефир

През 1968 година генералният директор на Българската телевизия получил нареждане да се спре излъчването на „Златният Орфей“. Богомил Нонев се опитал да възрази, но напразно. Заповедта не подлежала на коментар. Причината, с която заинтересованите обяснили яростта на началството, била една невинна песничка с дори малко несериозното заглавие „Гротеска“. Автор на тази шеговита мелодия бил младият, но доказващ се композитор Александър Йосифов.  В неговата биография вече фигурирали няколко станали любими на публиката шлагери. Печелел и награди. Текстът бил на друг талантлив творец - поетът Димитър Точев. Той освен хубавите си стихове бил и утвърден текстописец. Автор на текста на вечния хит „Светът е за двама“ по музика на Мария Нейкова.

Към този авторитетен екип било привлечено още едно известно име -  актьорът Коста Карагеоргиев.   Той бил член на изключително силната тогава трупа на Сатиричния театър. Зрителите го гледали с удоволствие всяка вечер. Играел и във филми. А  само след година с неговото изпълнение на песента „На всеки километър“ щели да започват  сериите на прочутата партизанска сага. Така че един силен екип е създал една малко необичайна песен, чиито герои нямат нищо общо с любовта, морето, ветровете, за които разказват  най-често останалите  естрадни песни.  В крайна сметка журито не се поколебало  и присъдило  на „Гротеска“ първа награда. Карагеоргиев я изпял  още веднъж на галаконцерта и вместо  песента да тръгне триумфално по пътя си към слушателите, изведнъж  изчезва и никой повече не я чува.  С какво толкова двамата шопи, пътуващи из Европа,  главните герои на песента, са притеснили властите  е въпросът, които си задават авторите. Скоро всичко става ясно. В близките дни и месеци предстояло пътуване из стария континент на Първия човек в държавата Тодор Живков и на председателя на Народното събрание на НРБ Георги Трайков. Освен това Тодор Живков си е от Правец, където основно  се самоопределят като шопи.

Така е в изкуството. Понякога дори „Гротеските“ имат лош късмет.  Наредено е при това доста строго  песента да не се излъчва по радиото, вестниците също скочили отгоре  й, а  авторите преживели не една и две безсънни нощи.   Генко Генов, шефът на „Орфея”, пише: „Никой не се заинтересува от факта, че „Гротеска“ е писана и предадена за конкурса осем месеца преди уговарянето на официалните посещения на високопоставените държавници, когато никой не е подозирал за тях. Ние обърнахме внимание на това  обстоятелство, доказвахме го с много докладни, но гласът ни остана в пустиня. Днес никой от екипа, създал песента „Гротеска“, не е сред живите.

Гротеска:Музика Александър Йосифов 

Текст Димитър Точев 

Изпълнява Коста Карагеоргиев 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, Гледат Тиса, гледат Драва,  пеят песен ей такава... 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, гледат Татри и Карпати пеят песни нам познати: Припев  От Искъро по-длибоко нема. От Витоша по-високо нема. Па нема... Па нема...  

Е... Па нема... 

Тича влака из Европа,  в купето двама шопа, цъкат, гледат свят чудесен,  па си пеят своя песен: Припев  От нашето по-юбаво нема. От нашето по-юбаво нема. Па нема... Па нема... Е па нема... Има ли?

Научете повече

Ето част от "бисерите" на едновремешния Първи

Един от вицовете, за които човек можеше да бъде арестуван по времето на социализма беше:

"2020 г. Въпрос: Кой е Тодор Живков? Отговор:

Дребен диктатор от времето на Лили Иванова". Ето част от "бисерите" на едновремешния Първи, подбрани от jilo.bg:

„Тази година – завод за полупроводници. Догодина – за цели проводници!“ (при откриването на Завода за полупроводници в Ботевград)

„Откривам новия завод за вело… за вело… Абе за колелета!“

„Че как да не успее Русия с нейните природни богатства, те имат повече залежи от Менделеевата таблица…“

„Милицията принадлежи на народа и народът принадлежи на милицията.“ Т. Живков: „А до реката, от нас да мине – едно училище! Хората: „Ама ние нямаме толкова деца, бе другарю Живков.“ Т. Живков: „И деца ще ви направим, бе другари!“

„Другари, вие имате информация и ние имаме информация.“ „Конкурсно начало не означава конкурсен край, другарки и другари.“ „Ние трябва да направим коренен поврат, на 360 градуса.“ „Добър журналист е тоя, който пише не това, което се говори, а това, което трябва.“ „Времето е ваше, но всичко друго е наше!“ „…Аз работех като преводач – превеждах овците от един хълм към друг…“  

Научете повече

Класация на пет вида престъпници съществували в България по времето преди 1989 г.

Да се говори за престъпност е лесно. Малко статистика, коментар, извъртане на фактите и всеки може да нарисува картината, която пожелае, за да илюстрира една или друга теза. В обществото ни битува тезата, че през периода на Народна република България, едва ли не престъпността е била нулева. Разбира се, има и други интерпретации на фактите, казващи, че престъпност е имало, но е била умело прикривана от контролиращата медиите власт. Все пак, сигурно е, че дори социалистическото общество не е идеално. В следващите редове в най – обобщен вид ще ви представим пет типа на хора и професии често попадали в криминалните хроники на МВР, преди повече от четвърт век.

5. Трудещите се с „елитни” професии
На последното, 5 – то място са всички хора имали достъп до вносни, дефицитни стоки и валута по времето на социализма. Това са барманите, управителите на хотели, заведения и магазини, келнерите, готвачите, склададжии, международните шофьори, моряците и др. Сложихме ги на последна позиция, защото техните злоупотреби са на най – дребно и неорганизирано равнище. Скрити сред багажа дънки, някоя стотачка в зелено, обменена с приятел по черния курс. Понякога се е стигало до по – сериозни „доставки” на части за автомобили и електроника, но всичко остава в рамките на единичните бройки. В съвременното общество валутата е общодостъпна, а дефицитни стоки няма. По тази причина горните професии са изгубили всякакво предимство и възможност за злоупотреби.

4. Селските обирджии
Тук идва ред да си припомним за какво служеха селските пъдари и отрядниците. Да, дори през социализма се случваше някой бостан да бъде обран или някоя ограда прескочена. Стойността на тези престъпления също е нищожна, както и честотата им, но те засягат пряко малкото частна собственост на българина. За това дребните обирджии на селски инвентар и продукция намират място една позиция по – горе от нарушаващите валутните и търговските закони дребни играчи.  След 1989 год. обирите се превърнаха в набези и ако се прави класация, то нападащите селските имоти ще заемат доста по – водеща позиция.

3. Магураджиите
Редно е да отдадем дължимото на едрите риби. Горните персонажи никога не са били организирани, а повечето от тях дори не са истински бандити. При т.нар. „магураджии”, ситуацията е различна. Тук говорим за хора, достатъчно смели и калени, за да влязат в крупни обири, валутни измами, иманярство и контрабанда. Името им идва от сборното им по онова време място – сладкарница „Магура” на столичния бул. Витоша. Тук се събират и често пъти комбинират хора с криминално минало, лежали по затворите, приели престъпленията за своя професия. Като опитни в занаята, те разбират от подкупване на служителите на съда и милицията, вратички в закона, но силата им е в това, че често пъти „играят” заедно и размера на щетите, които нанасят е доста голям. Не случайно, през „демокрацията”, това са хората дали част от най – изявените мафиоти в България.

2. „Мамините синчета”
Не са най – крупните, нито най – интелигентните, нито престъпленията им са кой знае колко чести. Но са най – дразнещите. Това са децата на висшата престъпна номенклатура. Те обикновено извършват хулигански прояви, макар че са известни случаи на изнасилвания и дори убийства. Ужасяващото в случая е държавната машина, която се задейства, за да ги прикрие. „Мамините синчета”, се измъкват ненаказани и сухи, което още тогава показва от къде се вмирисва рибата. За съжаление те все още са тук, сред нас и вече като големи, отглеждат своите деца в същия дух.

1. Партийният елит
Ред е и на тези, които облечени в лъскави костюми и власт, успяват да организират освен всичко друго и един унищожителен преход, щетите от който и до днес се измерват. Като група са най – малобройните, но резултата от тяхната дейност се отбелязват с десетилетия в бъдещето. Това са висшите членове на управленските органи и силовите структури. След падането на Тодор Живков от власт, всичките заеха отново ръководни постове, но вече успешно преоблечени като капиталисти, а някои от тях дори като борци срещу „оня режим”. Класацията може да се допълва и размества, но все пак в обобщен вид представлява пет повърхностни портрета на криминалните типове от близкото минало.

Научете повече

От жилището до тоалетната хартия - реалността в НРБ през 80-те

През последното десетилетие на НРБ бакшишите и подкупите са се превърнали в „повсеместно явление в почти всички сектори на обслужването, обществения живот и всички слоеве на населението“. Това пише в строго секретен доклад на Информационно-социологическия център към ЦК на БКП до Тодор Живков и Политбюро от средата на юли 1985 година. Твърденията на партийните социолози се базират върху резултатите от представителна анкета, в която 77,8% от участниците потвърждават горния извод. Близо две трети от младите хора на възраст между 18 и 30 години смятат, че корупционните практики са вече „неизкореними“ и в НРБ е възникнала „масова обстановка за корупция“, пише още в документа. Копие от него се намира в Държавния архив, а негов откривател и анализатор е проф. Иван Еленков от Софийския университет, пише socbg.com.

Текстът е включен в неговата най-нова монография под заглавие „Орбити на социалистическото всекидневие“. Пред Дойче веле културологът изтъква, че откритите секретни анализи и доклади до ЦК на БКП доказват концентрирания политически натиск на управляващия режим и неговата идеология върху всички сфери на общественото и личното битие на поданиците – от люлката до гроба. Те са обективни свидетелства за всекидневието в НРБ, защото са базирани не на лични спомени и носталгии, а на предупредителни сигнали до управляващите за ситуацията в страната и за съответните заплахи за властта. Разгласяването на тази поверителна информация е било в състояние дори да доведе до силно социално брожение по подобие на случилото се в Полша, Чехословакия и Унгария. Подкупите, бакшишите и принципа „аз на теб – ти на мен“ се утвърждават като могъщо и често единствено средство за решаване на личните проблеми на българите в условията на остър и задълбочаващ се дефицит от всевъзможни стоки и услуги – от закупуването на жилище и автомобил до снабдяването с резервни части, вносни плодове и тоалетна хартия. В обширно изследване с гриф „Строго поверително“ от 1985 Информационно-социологическият център на БКП алармира, че три четвърти от участниците в допитванията посочват като най-корумпирани следните браншове: търговията, общественото хранене, автосервизите, доставките на строителни материали, както и товарния и таксиметровия сектор.

Добро обслужване само срещу заплащане?

Още през 1978 година проверка на казионните профсъюзи пък показва, че за пациентите в редица окръжни и районни болници се полагат крайно незадоволителни или никакви грижи. „Стана масова практика, особено в здравните заведения за специализирана медицинска помощ, болните и техните близки да заплащат на сестри или на санитарки по 5-7 лева на ден, за да полагат необходимите грижи“, гласи един от изводите на проверката. „Пазарлъкът за превозване на покойник до провинцията започва от 500 лева при издавана държавна фактура за 30 лева“, посочват социолозите на ЦК. Оказва се още, че безплатните найлонови торбички с фирмено лого на западни производители, до които имат достъп продавачките в „Кореком-Варна“, незаконно се продават на съветски туристи, защото са модни и супердефицитни в соцлагера. Така продавачките си докарват по 1800 лева доход на месец – 15 пъти повече от заплатата на начинаещ млад лекар или инженер. Пак в „Кореком“ мострите за продаваните стоки се разпределят между началниците. И още: преподаватели си набавят валута, взимайки подкупи от изпитваните чуждестранни студенти. Само в кабинета и в дома на един варненски доцент били открити българска и чуждестранна валута на стойност около 80 000 лева. „Чух от началниците си, че на един другар с материали от предприятието сме му построили вила за 50 000 лева, а той после я продал за 100 000. Лично аз се възмущавам, но като гледам другите какво правят, се питам: балама ли да бъда?“, цитират партийните социолози мнението на член на БКП. Те са особено обезпокоени, че и сред съдиите в България взимането на бакшиш се е превърнало в норма на поведение.

А хранителните продукти?

Огромният дефицит от качествени и разнообразни храни за хората в НРБ е пряк резултат от насилственото отнемане на земята и добитъка през 50-те години на миналия век. Най-красноречива картина за състоянието на снабдяването с хранителни стоки дават внезапните проверки на ключови обекти, каквито са например Софийските централни хали. През октомври 1980 година в един доклад от такава проверка пише следното: „В обекта се търси, а липсва  следното: захар, зрял фасул, веро, кока-кола, тоалетна хартия, фини шоколадови бонбони, маслини, майонеза, прясна риба, месо, червен пипер. Във върховите моменти работят половината каси, има големи опашки и се губи много време. Оплакванията са от качеството на разфасованото месо, което беше размразено и изпускаше лош мирис. Хладилниците са силно замърсени. Каймата е изключително лошо опакована и продавачките я дооформяха с ръце. На щанда за плодове и зеленчуци нямаше нищо друго освен картофи и чесън“. Същевременно се търсят спешни решения на проблеми като „степента на обезмирисаност“ на соята, която постепенно се превръща в основна съставка на саламите, кренвиршите и шоколадовите изделия за обикновените потребители. Трагично е и положението с много вносни храни, които ръководството в НРБ обявява за „луксозни“. Иван Еленков привежда данни от секретната статистика на Министерството на търговията за вноса на произвеждани извън съветския лагер продукти през 70-те и 80-те години на миналия век. От информациите става ясно, че годишно срещу твърда валута Министерството е трябвало да осигури на глава от населението поне в столицата по: 250 грама банани, маслини и грейпфрути, около 300 грама лимони, килограм портокали,  25 грама мандарини, 50-60 грама сурово кафе на зърна, 15 грама нескафе и по три пакетчета чай. При това става дума за годините, в които са били провеждани конгресите на БКП – те се смятат за особено важни от управляващите. През конгресната 1981 година обаче половината от отделените 7,3 млн. лева за изброените по-горе „луксозни храни“ са пренасочени за закупуване картофи и лук, които неочаквано изчезват от магазините.

С дълготраен ефект върху десетилетията на прехода В книгата си Еленков публикува и данни за бракувани и спрени от пазара платове, мебели, обувки, дрехи, бяла и черна техника за стотици милиони левове – главно поради царящата безстопанственост, кражби, немарливост и използване на дефектни материали. На фона на всички тези дефицити и неволи на плановата икономика, властите в НРБ са принудени тихомълком да узаконят немислимата доскоро частна инициатива, която пропагандата предпазливо нарича „самозадоволяване“. Постепенно личните стопанства се превръщат в основен фактор за изхранването на населението. Към края на 1989 година тези лични стопанства вече са над 2 милиона и осигуряват над 1/3 от зеленчуците и млякото, близо половината от месото и плодовете и над половината от яйцата.

„Политиките към всекидневието през епохата на комунизма се оказаха безизходно социално разрушителни с дълготраен и продължаващ ефект върху десетилетията на прехода в България“, посочва Иван Еленков в края на книгата си „Орбити на социалистическото всекидневие“. Той заключва, че тъкмо повсеместното разграбване на „общественото“ от средата на 80-те години на миналия век предопределя катастрофичната социална и икономическа картина на българското посткомунистическо общество.

Научете повече

На 7 септември 1978-а, при разминаване с непознат мъж на моста "Ватерло" в Лондон българският писател, драматург и политически коментатор Георги Марков усеща убождане

В следващите няколко дни здравословното му състояние рязко се влошава и писателят умира на 11 септември в лондонската болница "Сейнт Джеймс" от отравяне на кръвта. При аутопсията в бедрото му е открита миниатюрна сачма с каналчета, в която е била вкарана отрова, вероятно с рицин. Вижте коментара на професора по история в СУ "Св. Климент Охридски" Искра Баева, написан специално за годишнината, цитиран от Dir.bg.   Бурният му живот, талантливото му перо, противоречивите му политически послания и неизяснените напълно и до днес обстоятелства около безвременната му смърт пораждат един от най-популярните митове в съвременната българска история. Митът за "българския чадър". И със съжаление трябва да кажа, че той може да остане по-траен от творчеството на Георги Марков. Затова използвам годишнината от кончината му, за да припомня за писателя Георги Марков. Животът му е разполовен на две - първата половина е на социалистически писател, а втората - на невъзвращенец, станал един от големите критици на социалистическа България.

Семейството на Георги Марков през 1950 г. Писателят (горе вляво) с брат си Никола (вдясно), майка си Райка, най-малкия брат Васил и баща си Иван Снимка: Личен архив на семейството на писателя 

На 9 септември 1944 г. той е на 15 години, сиреч се превръща в съзнателен човек в първите години на социализма, съпроводени с политически репресии, но и с грандиозно строителство. Като много други писатели и Георги Марков не е мислел за това поприще. Съвсем в духа на ускорената индустриализация става инженер-химик. Но съдбата се намесва - заболява от туберкулоза (също като баща си) и в дългото лечение, трудовото всекидневие е изместено от нещо по-трайно - литературния талант.

Започва да пише през 50-те години книги и разкази в духа на времето - диверсантски и научно-фантастични творби, преди да открие истинската си страст на разказвач. В началото на 60-те години пише романа "Мъже" (1962), който му носи незабавна популярност и признание, а и му отваря вратите на елитния Съюз на писателите. Следват емблематичните и твърде отличаващи се от соцреализма книги "Портретът на моя двойник" (1966) и "Жените на Варшава" (1968). Това са неговите най-качествени книги, които трябва да останат в историята на българската литература. Оттук-нататък популярността му носи изкушения, на които с охота се поддава. А те са вечните: близост с властта, довела го до "ловджийската дружинка" на Тодор Живков, участие в т.нар. Априлско поколение, достъп до архивите на Държавна сигурност, където събира материал както за пиесата "Комунисти" (по случай 25-годишнината от 9 септември), така и за сценария на "На всеки километър". Независимо от идеологическия заряд на творчеството му, то винаги е талантливо. Тук приключва първата половина от живота му, мога да я нарека литературна.

Втората - западната, започва с натрупаната горчивина от цензурата и грубата идеологизация в социалистическа България, спирането на пиесите му, включително и на "Комунисти".

На 15 юни 1969 г. той легално напуска с колата си България, преминава през Югославия и пристига при брат си Никола в Италия (невъзвращенец от 1963 г.). Пребивава там известно време, дори продължава паспорта си в посолството, очевидно колебаейки се какво да прави. Тъй като не знае нито италиански, нито английски, не успява да пробие на Запад, до момента, когато му предлагат сътрудничество в българските секции на радиостанциите БиБиСи, "Дойче веле", "Свободна Европа". Това слага край на двусмисленото му на положение на живеещ на Запад гражданин на НРБ.

От началото на 70-те години до трагичния си край Георги Марков е един от най-острите критици на системата, в която е творил преди това. Прави го с най-популярната си и до днес рубрика "Задочни репортажи за България". Какво е творчеството на Георги Марков от този втори период? Първо, то е коренно различно в идеологическите си послания. Второ, в него литературата остава на заден план, изтласкана от политиката. Трето, в края на краищата той се разочарова и от Запада. С други думи, двете части от живота на Георги Марков - в социалистическия Изток и в капиталистическия Запад, са обединени от разочарованието. От какво? От социалистическа България е по-ясно - от цензурата, от господството на партийните клишета над свободния дух, а и над идеализма от миналото. По-сложно е разочарованието му от свободния Запад. Но се оказва, че причината е подобна - от зависимостта на твореца не толкова от антикомунизма, колкото от консуматорството.

А доказателството откриваме в писмото му от 18-22 февруари 1977 г. до приятеля му Димитър Бочев: "От много отдавна вече не вярвам в "свобода на словото", която на практика се свежда и в двата свята до свободата да крещиш на глас у дома си или пред неколцина приятели това, което те вълнува... Разликата е само във формите - едните са по-груби и недодялани, а другите по-гладки... Все повече ме смайва впечатлението, че истинската болест на нашето време не е нито комунизмът, нито капитализмът, нито тероризмът, нито каквито и да са революционни и контрареволюционни евангелия, а главно (може би дори единствено) това мръсничко, подличко, егоистично добре маскирано, добре гарнирано чувство да си осигуриш своето живуркане, като се присламчиш към някой октопод, който има нужда от тебе да му чистиш пипалата... Когато пристигнах тук, на Запад, бях много изненадан да открия, че почти всички хора, които срещнах, и тукашни, и емигранти, всъщност се бореха и мечтаеха да получат в живота нещо, което аз бях захвърлил в България - пари, гарантирано положение, слава". Мисля, че много хора в съвременна капиталистическа България биха се съгласили.

А кои са митовете? Те са навсякъде около Георги Марков. Като се започне с "българския чадър", защото никой никога не е доказал, че сачмата с рицин идва от чадъра на човека, с когото Марков се сблъсква на поста "Ватерло" на 7 септември 1978 г. Мине се през образа му на "дисидент" - всъщност е политически емигрант, критик на системата, а не неин вътрешен противник. И се завърши с фалшивия му образ на последоватален борец против комунизма - неговата еволюция е доста по-сложна. Всъщност, Георги Марков е талантлив писател, безуспешно опитал се да запази идеализма и критичността си в двете противоборстващи си системи.

Научете повече