9:14
1995 г. Тодор Живков в Правец (Снимка: Иван ГРИГОРОВ
На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа по молба на военния министър генерал Иван Маринов “поради тактически проблеми”. В действителност ген. Маринов е агент на Москва и вече е съгласувал своите действия с Отечествения фронт, за да се даде възможност на СССР междувременно да ни обяви война и България да бъде окупирана. В замяна на услугата след преврата Маринов е назначен за главнокомандващ на българската армия. Когато на 6 септември 1944 г.
Съветският съюз ни обявява война, макар че сме имали дипломатически отношения и отказваме да изпратим войници на Източния фронт, на 8 септември сутринта Червената армия с частите на Трети украински фронт и Черноморския флот навлиза на територията и акваторията на България през северната и морската ни граница и окупира градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас. По нареждане на правителството българските войски не оказват съпротива, а вместо това се обнародва решението му за обявяване война на Германия. Така страната се озовава във война едновременно, от една страна, със САЩ, Великобритания, СССР, и от друга страна с Германия. На 9 септември сутринта по родното ни радио прозвучава прокламация на Отечествения фронт, гръмко произнесена от Кимон Георгиев. На същата дата по нареждане на главнокомандващия на “народоосвободителната армия” – НОВА, Добри Терпешев, всички партизански формирования слизат от планините и вземат съвместно с армията властта в селата и градовете в България.
Даже историците на БКП признават, че в навечерието на преврата комунистическата партия не разполага със съществени ресурси в столицата – около 600 партийни членове, 72-ма членове на бойни групи, а от 6 септември – с още 20 партизани от Шопския отряд. Точно този момент е идеален за всякакви конформисти, които, усетили накъде духа вятърът на политическите промени, бързат да излязат и да вземат дейно участие в иначе безкръвната смяна на властта. Объркването и хаосът, до голяма степен умишлено създадени, са идеални за всякакви безскрупулни хора и авантюристи, решили да се възползват от обстоятелствата. Така в столицата и в други градове никнат като гъби след дъжд хиляди набързо въоръжени „народни борци“ и се включват в иначе доста рехавите редици на шумкарите. Обикновените хора не могат да се начудят откъде са се взели толкова нелегални. В големите градове те дефилират по централните улици. В София веднага след нощта на преврата се появяват колони от партизани в центъра. Скандирайки комунистически лозунги, те обикалят около военното министерство и булевардите „Цар Освободител“ и „Граф Игнатиев“ и създават суматоха, за да разберат всички, че властта е вече в техни ръце. Една такава шумна колона преминава и през площад „Славейков“.
Точно в този момент там с микрофон в ръка като репортер, който отразява на живо събитията за радио “София“ се намирал и известният говорител Петър Витанов. Комунистите набързо организират митинг. Внезапно един от въоръжените до зъби се отклонил от шествието, грубо дръпнал за ръката радиоводещия и рекъл: „Тука има един наш другар, който иска да каже няколко думи на хората по радиото!“ Витанов нямал голям избор и реагирал на момента. „Сега ще дам думата на… един човек от народа, за да обясни какво се случва“, обявил той и подал микрофона на напористия „герой“. Импровизираният оратор не бил майстор на словото – направо си бил недодялан и неграмотен, а гласът му бил дрезгав и неприятен. Но все пак размахал юмрук и в ефира се чули няколко нечленоразделни лозунги и призиви цялата власт да се даде на Отечествения фронт. А сред другарите му се разнесли възгласи на одобрение. Тогава създалата се ситуация си била съвсем в реда на нещата и вероятно случката е щяла много скоро да бъде забравена. Но се оказва, че човекът, който неканен се провикнал в ефир по радиото, бил не кой да е, а самият бъдещ генерален секретар на БКП Тодор Живков. Явно не само на Живков, а и на другарите му този анонс от известния и обичан радиоговорител се е харесал и оттогава като прякор му се лепва и прословутото „човек от народа“. След случайната им среща съдбите на двамата са коренно противоположни.
Докато слабообразованият Живков, който е бил овчар и после печатарски работник, благодарение на създалата се след съветската окупация у нас ненормална обстановка щурмува най-висшите постове в държавата, Петър Витанов е репресиран и незаслужено е обречен на забрава Накратко единият става „човек от народа“, а другият е обявен за „враг на народа“. „На 9 септември баща ми като главен говорител е изпратен да отразява събитията в центъра на София – разказва Божидар Витанов, син на Петър Витанов, пред в. „168 часа“. – Пратен е като репортер, защото силата му е била в репортажа, има богат речник и каквото вижда, го пресъздава с думи. Онзи се е представил – Тодор Живков. Първоначално на 30 септември уволняват баща ми. Искат да го съдят от Народния съд, защото като репортер е отразявал народната скръб по време на погребението на цар Борис III, но тогавашният културен елит се застъпи за него и не допусна това да се случи. Той отива да работи в кинематографията, като способен веднага го приемат за говорител, сценарист и артист. Снима се и в някои от най-известните филми по онова време като “Огнена диря” например.
Озвучава киното – ето пише го в трудовата му автобиография: изговорил е обяснителните текстове на почти три хиляди филма – хроникални, игрални, документални. След това назначават свои хора в радиото, но после се усетиха, че нямат подготвени кадри, и по ирония на съдбата, когато през 1949 г. умира Георги Димитров, отново викат баща ми в радиото да отразява и неговото погребение и народът пак плаче. По този повод баща ми винаги ми е казвал, че си е вършил работата като говорител. Спомням си по-късно през 1960 г., когато ни изселиха, че шефът на отдел “Интерниране и въдворяване” към Държавна сигурност Делчо Чакъров, един от най-големите палачи, му викаше: “Ти разплака народа, когато умря царят!” И баща ми му отговори: “Аз го разплаках и когато умря Георги Димитров – такава ми беше работата.” “Пропуснахме те, но сега ще те оправим!” И тогава ни изселиха в село Овчарово, Шуменско.“ И в България в продължение на половин век никой не споменава за заслугите на първия ни радиоговорител, който освен това е и даровит автор на популярни песни, артист и изобретател. Нещо повече – дори и до днес никой не знае, че именно той е създал текстовете на някои от най-обичаните стари градски шлагери като „Красив роман е любовта“, „Майчино сърце“, „Обичам да мечтая“, „Две очи“ и още много други доказано стойностни песни, които отдавна са спечелили любовта на публиката.
Петър Витанов е роден в София през 1907 г. – кореняк софиянец. Баща му е бил пилот. Завършва риторика и дикторско майсторство в Италия, след това и у нас. Когато е бил едва на 27 години, печели първия конкурс за водещ в радиото. На любителско ниво радиото в България стартира още през 1933 г., но официално с указ на цар Борис III радиопредаванията започват през 1934 г. и Витанов става първият официален, платен говорител. Любопитното е, че вече като говорител на радио „София“ през 1937 г. Витанов участва в международен анонимен конкурс за радиоводещи в Швейцария и сред голяма конкуренция – участвали са радиоводещите, от цяла Европа – се класира втори. А първото място заел не кой да е, а самият Юрий Левитан, който заради уникалния си тембър бил любимият диктор на Сталин и станал известен със съобщенията от Втората световна война, започващи с „Говорит Москва“. След този успех го канят в германското и в италианското радио на работа като говорител заедно с цялото семейство, но той отказва от патриотични подбуди. Когато се връща в България, за големия успех лично цар Борис III ІІІ го удостоява със сребърния кръст на народния Oрден за гражданска заслуга В знак на уважение царят често му дава и личния си автомобил, една от малкото коли по това време, за да прави репортажите си.
/БЛИЦ/
