18:27
18:10
Admin
ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
No comments
1. Защо вървя заднишком ли? - възкликна Пипи - Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да живее, както си иска?"
2. "Светът е пълен с разни неща и наистина има нужда някой да ги потърси и намери. Именно това правят нещотърсачите."
3. "Виж, госпожице, когато имаш майка, която е ангел, и баща, който е негърски крал, а самата цял живот си управлявала моретата, не можеш да знаеш как да се държиш в училище сред всичките тия ябълки и таралежи."
4. "Но, Пипи, каза Томи, - можеш ли да свириш на пиано?
- Отде ще знам дали мога, като никога не съм опитвала - отвърна Пипи. А трябва да ти кажа, Томи, че за да се научиш да свириш на пиано без пиано, са необходими страшно много упражнения."
5. "Най-важното за малките деца е да знаят ред. Особено, ако сами си го определят."
6. "Седя си в моята самота и така се надлъгвам със себе си, че да ти е драго да ме слушаш. Онази вечер, когато си легнах, скалъпих една опашата лъжа за някакво теле, което умее да плете дантела и да се катери по дърветата, и знаете ли, вярвах си на всяка дума! Това се вика добра лъжа."
7. "- Какво пише там? - заинтересува се Пипи.
- Пише: "Страдате ли от лунички?" - обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
- Не! - заяви решително тя.
- Какво обичаш? - попита дамата.
- Не! - повтори Пипи.
- Не разбирам, какво искаш да кажеш - учуди се дамата.
- Не, съвсем не страдам от лунички! - заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
- Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
- Ами, че да! - отвърна Пипи. - Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!"
8. "В този миг през портата нахълтаха двама полицаи в пълна униформа.
— Ой — възкликна Пипи, — и днес май че ми върви. След плодов крем най-много обичам полицаи.
И тръгна към тях с грейнало от радост лице.
— Ти ли си момичето, което се е настанило във Вила Вилекула? — попита единият полицай.
— Напротив — отвърна Пипи. — Аз съм една мъничка лелка, която живее на третия етаж в другия край на града.
Тя само искаше да се пошегува с полицаите. Но те решиха, че това никак не е смешно, и й казаха да не бъде нахална. После й съобщиха, че добри хора в града са уредили да й се даде място в детски дом.
— Аз вече си имам място в детски дом — каза Пипи.
— Така ли, уреди ли се вече? — попита единият полицай. — Къде е този детски дом?
— Тук! — отвърна гордо Пипи. — Аз съм дете, това е моят дом и следователно е детски дом. В него имам място, и то много място.
— Мило дете — усмихна се полицаят. — Не можеш да разбереш. Ти трябва да идеш в истински детски дом, където ще се грижат за теб.
— Може ли човек да си заведе кон във вашия детски дом? — попита Пипи.
— Не, разбира се — отвърна полицаят.
— Така си и мислех — каза мрачно Пипи. — А маймуна?
— Ами! Как може! — Аха — каза Пипи, — тогава търсете си другаде деца за вашия детски дом. Аз там няма да ида.
— Ти не разбираш ли, че трябва да ходиш на училище — каза полицаят.
— А защо трябва да ходя на училище?
— За да се учиш на разни неща, естествено.
— Какви неща? — настояваше Пипи.
— Най-различни — отговори полицаят. — Цял куп полезни неща, като например таблицата за умножение.
— Девет години съм се справяла без някакви си таблици за уморение — каза Пипи. — Така ще си карам и занапред.
— Помисли си обаче колко тежко ще ти бъде, ако останеш неука. Нали когато пораснеш, някой може да те попита коя е столицата на Португалия и няма да знаеш какво да му отговориш?
— Как да не зная какво да му отговоря — възкликна Пипи. — Ей така ще му отговоря: «Щом като толкова ти се е приискало да узнаеш коя е столицата на Португалия, съветвам те да напишеш едно писмо до Португалия и да попиташ!»
— А няма ли да ти е мъчно, че ти самата не знаеш това?
— Твърде е възможно — допусна Пипи. — Понякога нощем, когато съм будна, ще се чудя и мая: «Ееех, как ли се казва столицата на Португалия?» Но в края на краищата човек не може да се забавлява — продължи Пипи и за разнообразие застана на ръце. — Между другото била съм в Лисабон с баща си — продължи тя, както си стоеше с главата надолу, защото и така можеше да говори."
9. "— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи. Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта."
10. "— Пипи — каза задъхано Томи, защото беше тичал много бързо. — Пипи, искаш ли да дойдеш с нас на цирк?
— Мога да дойда с вас къде ли не — каза Пипи. — Но дали мога да дойда на цирк, не знам, защото нямам представа какво е това цирк. Боли ли там?
— Колко си смешна — засмя се Томи. — Как ще боли! Знаеш ли колко е весело. Коне и палячовци и красиви жени, които ходят по въже!
— Но струва пари — каза Аника и разтвори ръчичките си, за да провери дали лъскавата монета от две крони и двете по 50 йоре са още там.
— Аз съм богата като вълшебник — заяви Пипи. — Все ще мога да си купя един цирк. Макар че ще стане тясно, ако имам повече коне. Палячовците и хубавите жени някак ще набутам в килера. Но тая работа с конете ще бъде по-трудна.
— Щуротии! — каза Томи. — Кой ти казва да купуваш цирка? Трябва да си платиш, за да гледаш, разбираш ли?
— Гледай ти! — възкликна Пипи и зажумя. — Та нима гледането струва пари? А аз по цял ден се разхождам и зяпам! Кой знае колко пари имам да давам за това!
След малко тя внимателно отвори едното си око и започна да го върти на всички страни.
— Да струва колкото си ще — каза тя, — но просто трябва да погледна!
Най-сетне Томи и Аника все пак успяха да обяснят на Пипи какво е това цирк и тя отиде да вземе няколко златни парички от своята чанта. После си сложи шапката, голяма колкото колело, и тримата се запътиха към цирка. Навалицата се блъскаше пред купола, а пред гишето за билети се виеше дълга опашка. Постепенно дойде ред и на Пипи. Тя вмъкна глава в прозорчето, впери поглед в добродушната стара дама, която седеше зад гишето, и попита:
— Е, колко струва да те погледа човек?
Но старата жена беше чужденка, тъй че не разбра какво й каза Пипи, а отвърна:
— Малко момиче, штрува пет крона на хубав място, три крона на по-лош място и една крона на правостоящ.
— Аха — каза Пипи, — но тогава ще обещаеш да ходиш и по въже.
Тук се намеси Томи, който обясни, че Пипи иска билет от по-евтините. Пипи подаде една златна паричка и старата жена я заоглежда недоверчиво. Дори я захапа, за да се убеди дали наистина е златна, и едва тогава Пипи получи своя билет. Освен това получи и много сребърни пари като ресто.
— Какво ще ги правя тия грозни малки бели монети? — негодуваше Пипи. — Я си ги задръж, а аз ще те погледна два пъти. На правостоящ."
Ако сме пропуснали вашата любима мисъл от Пипи Дългото Чорепче, добавете я в коментарите!
Старото Кино
- 9:25
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
„Сиромашко лято” е от малкото, наред с „Тримата от запаса”, където Парцалев изразява своя драматичен талант, като в комедиен сюжет изиграва и тъжните страни на проблема, които сценарият създава. Той пък е написан специално за него от братя Мормареви (Мориц Йомтов - Марко Стойчев). Може би не са много тези, които знаят, че двамата са родени във Варна с разлика от десетилетие, но се срещат в София. Първият завършва Американския колеж, учи биохимия и става професор, но съчетава сериозната наука с журналистика.
Марко се дипломира „Английска филология” в Софийски университет. Започва работа като редактор. Запознават се в БНР. Така през 50-те години се ражда творческият тандем „БРАТЯ МОРМАРЕВИ”, на който дължим едни от най-любимите български филми, създавани в киноисторията ни. Това „Войната на таралежите”, „С деца на море”, „Изпити по никое време”…
Идеята за „Сиромашко лято” идва като препоръка от „висшестоящите органи” да напишат сценарий за пенсионерите, считайки темата за пренебрегвана до момента. Двамата я развиват с много обич и чувство за хумор. Техният естетски вкус към смешното, изключително премереният усет към каламбура и невероятното умение да забъркват героя си в заплетени моменти, не липсват и тук.
„Пенсионирането е като сиромашко лято. Само през него човек може да разбере истинската топлина на слънцето” - казва героят на Иван Кондов – Ванката. Тази реплика е лайтмотив на целия филм. В центъра на историята е финансовият ревизор Методи Рашков (Георги Парцалев), който е пенсионер. От заплетения свят на финансите, той е запратен в този на битовизма. Новата му роля така увлича сина и снаха му, че задълженията му се увеличават с всеки изминал ден. Идва момент, в който те забравят, че зад домакинската престилка, се крие човек изпълнен със сили и желание за живот. Методи Рашков с бунтовнически плам решава да напомни, че макар и пенсионер, все още има достойнство и избягва от дома. Свободният живот обаче скоро омръзва. Той разбира, че младите могат и без него, но той без тях…
Във филма участват още Татяна Ловова и незабравимата Леда Тасева. Първата играе привлекателната сърдечна тръпка на Методи Рашков. Останала далече от семейството си, тя запълва празнината с културно- масовата дейност на квартала. Леда Тасева пък е досадната съседка и тя увлечена по героя на Парцалев, която по свой неповторим начин влиза в съперничество и борба за сърцето на другаря Рашков. Поставени в тази сложна ситуация, двете се въвличат в сложна плетеница от интриги, комични ситуации и излизат от тях по-особено интригуващ за зрителя начин.
Режисьорът Милен Николов-Мечо завършва кино образованието си в Прага. Завръща се в родината си през 1963 г. Дебютира с новелата „Белият кон” три години по-късно. Следват филмите „Краят на песента”, „Романтична история”, „Гола съвест”, „Някой пред вратата” и други. Музиката в „Сиромашко лято” е на Борис Карадимчев.
Старото Кино
- 8:55
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Често противозаконно отнетата кола може да послужи за извършване на други престъпления като кражби от частни домове, търговски обекти и др. Понякога превозното средство се „задига“ съвсем целенасочено. После спокойно в гараж или на безлюдни места крадците демонтират интересуващите ги части и агрегати. От жк „Сердика“ в столицата противозаконно е отнет москвич. На следващия ден колата е намерена катастрофирала в близост до язовир „Суходол“ с демонтирани 4 гуми с джанти. Откраднат бил и радиокасетофонът.Причините за кражбите от МПС са различии и варират от дефицит на резервни части до желанието за лекомислени „забавления“ от страна на неучещи и неработещи млади хора. Редица условия ги улесняват — слабо осветените улици, липсата на охраняеми паркинги, символичната секретност на ключалки (на вратите и багажниците) при някои модели автомобили, неизправното устройство, заключващо волана, и не на последно място — разсеяността на водачите, които забравят да заключат колите си или оставят открехнати прозорците. Гайките и болтовете, закрепящи джантите към главините, у повечето автомобили са стандартни и това
Данните сочат, че извършителите на тези престъпления най-често са младежи на възраст от 15—16 докъм 23—24 години. Обикновено те са материално задоволени, тьрсят емоции и силни преживявания или са попаднали под въздействието на криминално проявени лица. Най-често са оставени без родителски контрол.
Много са начините, които злосторниците използуват, за да проникнат в автомобилите. Понякога действуват с подбран или подправен ключ или нагряват със запалка ключалката на ветроупорното прозорче. Други чупят стъклата. Привеждат колата в движение, като свързват „на късо“ кабелите за контакт. И това става предимно нощем.Мнението на специалистите е, че най-добрата защита срещу противозаконното отнемане на МПС и кражбите са сигнално-охранителните устройства. През последните години повечето нови коли у нас се закупуват с монтирана алармено-сигнализационна техника, каквато може да се намери и в специализираните магазини. Препоръчва се и гаражите да се защитят с подобни устройства. Не е излишно и всеки водач да постави на скрито място в купето допълнителен шалтер за изключване на електрозахранването, което ще лиши престъпника от възможността да запали двигателя. От магазините или от лица, занимаващи се с частна производствена дейност, може да се купят нестандартни болтове (и ключове за тях), които да се използуват за закрепване на джантите.
Изключително съблазнителна примамка за крадците са оставените в леката кола пари, фотоапарати, документи, касетофони, тонколони, кожени палта и други ценни вещи. Ако възможностите позволяват, трябва поне свирещата апаратура да бъде замаскирана в барче, под арматурното табло и др. По време на годишните технически прегледи пред КАТ освен на гумите ще се изисква задължителна маркировка и на наличната авторадиокасетофонна техника. Такава маркировка ще бъде поставяна от поделенията на предприятие „Фина механика“ при СО „Средец“.
И все пак никой от нас, хилядите собственици на леки коли, не може да гарантира, че няма да бъде сполетян от подобна неприятност. В тези случаи още с установяването на признаци за кражба от автомобила — счупено или отворено стъкло, липса на някоя джанта с гума или друго, следва веднага да се уведоми най-близкото поделение на МВР. Трябва да се изпълнят указанията на дежурния офицер и да се изчака вън от автомобила идването на дежурната следствено-оперативна група, без да се правят каквито и да било промени в обстановката.Престъпникът оставя най-различни следи по предмети и части от превозното средство. Задача на специалистите експерти криминалисти е да открият, фиксират и изземат тази информация за крадеца. Когато колата е противозаконно отнета, трябва да се съобщи незабавно за това, като се посочат отличителните й данни — модел, цвят, номерът и др., за да се почне издирването й.
В борбата с тези престъпления органите на Народната милиция разчитат много на съдействието на обществеността. Затова, когато гражданите забележат лица със съмнително поведение около паркираните автомобили, необходимо е веднага да сигнализират в поделенията на МВР или на телефон 166. Нашата препоръка е общинските народни съвети и СБА да изучат и приложат опита на Москва по създаването и функционирането на обществени паркинги, което ще доведе до предотвратяването на този вид престъпления.
И накрая един съвет към родителите. Нека не забравят, че техен дълг е да контролират децата си, особено ако те имат увлечение към автомобилната техника. Статистиката доказва, че този вид кражби е изходна точка за извършването на престъпления от по-тежък характер.
Оригинална статия: сп. «Общество и право» (1988)
Автори: Асен Дражев и Людмил Георгиев
Оригинално заглавие: Похитители на автомобили.
- 22:45
- Admin
- СТАТИИ
- No comments
Те са ония злобни изпълнители на заповедите на своите началници, които безцеремонно, без каквато и да гримаса на лицето отсичаха главите на партизаните с топор или мотика и ги поставяха в конските торби като веществено доказателство за получаване на възнаграждението.Те са ония, които инквизираха в полицейските участъци и казарми, които биеха с юмруци, дърво, гума, желязо, боксови ръкавици, с каквото свърнат и където свърнат, които скачаха по голите гърди на жертвите си с подковани ботуши и пр., и пр.
Те са, които забиваха кибритени клечки под ноктите на жертвите и ги палеха, обесваха ги с главата надолу, бъркаха с тояги в половите им органи, наливаха им терпентин в устата, даваха им солена вода да пият, гориха ги с нажежено желязо, слагаха ги на електрически ток, вадеха им очите, рязаха им ушите, краката, носовете, заравяха ги живи, изгаряха ги живи, изнасилваха жените пред мъжете им или дъщерите пред бащите и какви ли не още други мъчения и жестокости, които до днес не са още познати и описани.
Те са ония „мамини синчета“, за бъдещето на които мислеха родителите им. Те са ония прости момчета, доведени от колиби и села и възпитани само в духа на омразата, които караха жените си с по две, три деца да орат каменливите ниви с по едно магаре и една стара крава и да ги поддържат с колети, а те да се любят в града с доведените селски момичета като домашни помощнички и да ги правят нещастни.
Ето това са вулгарните убийци. Вие ги виждате по снимките, фотографирани с жертвите си. Някъде са горди от пребогатия „лов“, някъде смутени, защото акцията им не е намерила очаквания прием в душата на народа.
Четете сега самопризнанията им, как открито, ясно си разправят „подвизите“, като че ли това нищо не е, като че ли разправят приказки за лов на зайци.
Чувате ли? Такава жестокост от 50 години насам в България не се е чувала, не се е писала. Дойдоха немците да ни научат да колим. Кого? Братята си, съселяните си, познатите си. Най-добрите, най-издигнатите люде в селото или града. И защо? За чия политика? Разбира се, за немците и за тяхната политика, която винаги е слагала голото тяло на България върху жаравата.
Тия, които убиваха и които насърчаваха убийствата срещу „предателите“, бяха позлатени за предателската си дейност. Те, германофилите, за които държавните и народни интереси бяха нещо като сурогати за износ — така, както се изнасяха и произведенията на земеделския и работническия труд — бяха закитени с етикета на родолюбието.Какво струваше за тях един човешки живот? Те, които всичко оценяваха в пари? Особено животът на един „прост“ селянин или „груб“ работник? Само едно удоволствие, един натиснат спусък на пистолета, за да се провери точността му, та в зависимост от това да се направи реклама на завода — който за зла съдба е пак германски.
Това бяха те, това бе и тяхната политика, която личи по черните забрадки. Политика, осъдена от народа и отречена веднъж завинаги. Защото няма и не може да има човешка душа, непотресена от жестокостите, издевателствата, безправието, безотговорността на тая зловеща, мракобесническа, противонародна политика. Да! Това е истина, както е истина, че изминалият ден не се връща.
Вулгарни убийци! Жертвите ви поздравляват. Те умряха, за да живеят вечно в душите и сърцата на своя народ, вие живеете още, за да умрете веднъж завинаги, изпратени с народното проклятие. Вие убивахте систематично в продължение на много години, за да свършите в един миг. Вашата присъда е написана в душата на всеки честномислещ. Кръвта, която проляхте на най-първите синове на народа — негова чест и негова гордост — иска възмездие! Друга присъда не може и да има.
ПОДСЪДИМИТЕ:
Именувам се майор Иван Юрданов Стоянов, 38 г., българин, православен, разведен, грамотен, неосъждан, родом от гр. Плевен и живущ в София, на ул. „Шипка“ № 27: Оставих в Белопопци пор. Христов с 16—17 души нелегални, като му казах, че трябва да изпълни заповедта на ген. Кочо Стоянов и си отидох в Новоселци. Като се върнах, пор. Христов ми донесе писмено, че нелегалните са убити при опит за бягство, което и аз донесох в щаба на I армия, в щаба на дивиз. област и в Столичното военно комендантство. От последното получих нареждане (от съдебния офицер при коменданството — кап. Д. Радев) труповете да се погребат. Не след дълго получих от щаба на войската служебно писмо, подписано от полковник Недев, с което за проявената дейност ми се изказваше особена благодарност и ми се пожелаваше и занапред да водя частта си с успех срещу враговете на отечеството.
Два дни след случая в Белопопци отидох лично в Министерството на войната, където в коридора, пред главното стълбище, срещнах министъра Дочо Христов. Той ме попита за подробности по случая и ми каза, че това е единственият начин да се справи държавата с нелегалните. Добави, че той има специални кредити, от които се давали награди за унищожени нелегални, и веднага ще изпрати един милион лева за раздаване на участвувалите. Парите трябваше да се разпределят от окол. управител и мен. Аз взех за отделението 160 000 лв. — „собствени на частта пари“, които се изразходват и отчитат, от ковчежника за подобрение бита на войниците. Научих, че полиц. началник Ценов взел известна сума лично за себе си, което ми направи лошо впечатление, но не исках да се намесвам в разпределението, което бяха направили той и Трифонов …
Именувам се подпоручик Здравко Веселинов Стефанов Парашкевов, 22-годишен от гр. София, ул. „Тракия“ № 24, офицер, женен, българин, неосъждан, казвам: На 30 април 1944 г. по повод партизанското нападение и ограбване на кооперацията в Ботунец генерал Кочо Стоянов — командир на сборния отряд, заповядал блокада на с. Ботунец. Там заварих да гори една къща, а друга войници разрушаваха. В зимника на училището имаше задържани около 16—17 души мъже и жени. Разпитът се произвеждаше от Христо Бураджиев и „Дедо“ — Коце Михайлов, и двамата разузнавачи от Р.О.2. От време на време влизаха майор Ченков, подпор. Георги Константинов, Захов, ген. Кочо Стоянов и аз. Всички арестувани бяха малтретирани. Горе, в училищния двор, бе събрано цялото мъжко население на Ботунец, пред което ген. К. Стоянов и майор Ченков произнесоха заплашителни речи, поканвайки населението да преследва партизаните и близките им и заплашвайки ги с разстрели, интернирания и палежи.
Във връзка с убийството на инж. Фратев и Младен Пенев: Фратев разбра къде го водиме и замоли за пощада, твърдейки че е невинен, че има жена и деца, В този момент Христо Бураджиев изкомандува „Хайде!“ и аз с един изстрел в ухото (дясното), както ме бе научил, го убих. Впоследствие Бураджиев ми даде дрехите на убития, а именно: сако, жилетка, панталон балтон … После Бураджиев застреля по същия начин и Младен Пенев.Трайко Пандов, полиц. агент в гр. Хасково (досега е признал, че е извършил осемдесет убийства на комунисти и антифашисти): …Взех активно участие в побоищата и инквизициите над арестуваните по следния начин: качване на тавана, връзване с въже, като телата им лежат на пода, а краката им — издигнати половин метър височина от пода. Устата им завързана с червена кърпа и започваме да бием по краката с дървета, гуми и палки, докато изгубят съзнание…
Натискът с електрическа машинка прилагахме по следния начин: връзвахме ръцете, между ръцете и коленете слагахме — по нямане на тояга — една стара пушка. Един слагаше гривната на електрическата машинка на челото или врата, а друг въртеше и даваше ток. Останалите биехме…
За убийството на Жак Бенбасат: От нанесения бой по краката му се появиха мехурни рани и въпреки това боят продължаваше до пукване на мехурите и получаване на тежки рани, вследствие на които почина в Държавна болница. След смъртта му по заповед на коменданта Овчаров и полковник Маринов беше наредено да му се определи диагноза„двойна пневмония“.
За убийството на Станил Филев от с. Брестово: … биене с гума, газене с краката … Определи се диагнозата „скоротечна туберкулоза“ …
Подофицер Димо Цветков Димов от с. Българен, Харманлийско, на 30 години, казвам следното: …Декември 1943 година Арнаудов каза: „Има осем души шумкари и трябва да ги убиете, да не се плашите.“ Ние казахме: „Какво ще се плашим, ние сме свикнали …“
Именувам се Колю Димитров Колев от с. Тулово, Казанлъшко, 30-годишен: През месец ноември 1943 г. бях мобилизиран във втора ловна дружина в град Казанлък. Скоро се наложи да конвоирам дванадесет арестанти. Излязохме от селото и спряхме на една поляна. Ротният фелдфебел Маньо Петров им каза, че тук ще бъдат разстреляни, и ги запита каква смърт искат — лека или тежка …Именувам се Желязко Стефанов Чобанов, родом от град Карнобат, на 21 години: …
През месец март 1944 г. бях задължен да се явя на служба в жандармерията… Бях научил войниците си да упражняват тормоз над населението, за да се сплаши и да не смее да помага на партизаните, поради което войниците ми безразборно биеха срещнатите по полето хора. Бил съм и аз лично с пистолета си, като на някои съм го слагал в устата… В деня на блокадата аз бих около 50 души … Една вечер арестувах едно евакуирано момиче… Накарах го да легне по гръб и да си вдигне краката и му пъхнах тоягата, с която го биех, в половия орган. Това стана в присъствието на други хора …
Именувам се Георги Тошев Ерменков от с. Литаково, на 24 години: … На 13 май 1944 г., след вечеря, полковник Дяковски заповяда да отида при камиона, където видях шест души, вързани един за друг… На около 200 метра след с. Стрезимировци единият избяга, а след километър спряхме… Подофицерът каза: „Стреляй право в тила!“ Аз се прицелих добре, като държах пистолета на около 30 сантиметра от тила на първия, теглих спусъка и той падна в канавката, така стана и с втория, и с третия. Останалите двама, преславският кмет и Любомир Баръмов, ги уби мотористът Зояков.
Именувам се Георги Христов Сомов от гр. Казанлък, 32-годишен: … Бях полицейски началник в град Казанлък, след това — ротен командир … Областният полицейски началник Димитров ми нареди трупа на Михаил Захариев да не предавам на близките му, за да го погребат, а да накарам някой от селото да го насече на парчета и тези парчета да бъдат разхвърляни на различни места, за да не ги намерят другарите му и да не ги издигнат като светиня .. . Извиках трима души, седнали пред общината, за караул и им дадох брадвата. Единият каза, че му е лошо, и избяга. Вторият без роптане взе брадвата и отсече главата и ръцете и каза, че повече не може. Третият без никакво роптане отсече краката. Кметският наместник с вила започна да слага в чувала отсечените части. Краката бяха дълги и не можаха да се съберат, той взе брадвата и ги пресече на две…
Вълчо Желязков: Вълчо, отрежи им главите — ми заповяда поручик Арнаудов. — Аз отказах, но той ми каза: „Хайде, почвай.“ Аз се усмихнах и отрязах на тримата главите, а на останалите двама — Слави Ненев.
СВИДЕТЕЛИТЕ:
Живко Иванов Стоянов: „… Поисках вода,а ми дадоха гъст разтвор от сол…
На петия ден се схванах съвсем… На седмия ден на някои арестувани дадоха храна. На мен ми дадоха на десетия, но аз не можех да ям… Поручик Риманов заповяда да не превързват раните ми и те започнаха да вонят… Майор Иванов нагло заявяваше в съда, че съм бил в такова състояние, защото съм имал някаква екзема и над всички ни било употребено само психическо въздействие. Ние, всички тридесет и пет подсъдими по военните конспирации през четиридесет и втора година, бяхме подложени на въздействие като това, което описах. … Аз бях осъден на смърт.“
Баба Кула Маринова Найденова: „… Те ме вързаха в мазата, където ме държаха двадесет дена и дванадесет пъти ме биха… После той донесе една чаша вода и ми сипа в устата само две капчици, а аз му се молих да ми даде всичката вода… Когато си дойдох в селото, мъжът ми и децата ми бяха убити. Свалили ги в селото и жандармерията пеела … Една жена метнала риза на капитан Стоянов и му дала букет, че убил мъжа и децата ми…“
*Препечатано от сп. „Общество и право“, 1984 г. socbg
- 20:43
- Admin
- ЛЮБОПИТНО, СТАТИИ
- 2 comments
 |
| Снимка:pan.bg |
Образование:
1982 г. - Математическа гимназия - гр. Хасково
1982 - 1987 г. - Висше военновъздушно училище - Долна Митрополия
1992 г. - Ескадрилен офицерски курс, „Максуел", САЩ
1994 - 1996 г. - Командно-щабна академия - ВА - „Г. С. Раковски"
2000 г. - Доктор на военните науки, област - усъвършенстване на тактическата подготовка на летателния състав и симулиране на въздушния бой
2002 - 2003 г. - Военновъздушен колеж „Максуел", САЩ
Военна кариера:
1987 - 1988 г. - младши пилот в 15 изтребителен авиационен полк - Равнец;
1989 - 1990 г. - заместник-командир на звено в 15 изтребителен авиационен полк -
Равнец;
1990 - 1994 г. - командир на звено в 15 изтребителен авиационен полк - Равнец; 1994 - 1996 г. - слушател във ВА „Г.С. Раковски";
1996 - 1998 г. - командир на ескадрила МиГ-29 в 5 иаб - Равнец;
1998 - 1999 г. - заместник-командир по летателната подготовка на 5 иаб - Равнец;
1999 - 2000 г. - заместник-командир по летателната подготовка на 3 иаб - Граф
Игнатиево;
2000 - 2002 г. - началник щаб на 3 иаб - Граф Игнатиево;
2002 - 2003 г. - слушател във Военновъздушен колеж „Максуел", Алабама, САЩ;
2003 - 2005 г. - началник щаб на 3 иаб - Граф Игнатиево;
2005 - 2009 г. - командир на 3 иаб - Граф Игнатиево;
2009 - 2011 г. - заместник-началник на ВВС;
2011 г. - заместник-командир на ВВС.
Летателна информация:
Летец-пилот 1 клас
Лети на L-29; L-39, МиГ-15; МиГ-17, МиГ-21; МиГ-29; Пролетени над 1 400 часа.
Произвеждане в звания:
1987 г. - лейтенант
1990 г. - старши лейтенант
1994 г. - капитан
1997 г. - майор
2000 г. - подполковник
2003 г. - полковник
2007 г. - бригаден генерал
Ордени и награди:
Награден знак „За вярна служба под знамената" - III степен; медали и предметни награди
Владее английски, немски и руски език
Семеен, с две деца.
Абонамент за:
Публикации (Atom)
