Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.
Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…
Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“ А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:
Понякога ни се налага да направим сравнение с нивото на живот у нас и в други страни. Точно такова прави българка, която от години живее в Америка. Валя Брадшоу разработва проект за качеството на живот на възрастни хора и за това, че животът не свършва, когато станеш пенсионер. Ето разказът й за един обикновен старчески дом, който е посетила покрай проекта си: „Приятели, това е кратък разказ в снимки за мястото, където, по време на Великденските ни празници, прекарах няколко часа в компанията на две прекрасни дами без възраст, героини в моя проект „Изкуството да живеем дълго и красиво“. Тук подобно място не се нарича старчески дом, а носи достойното име RESIDENCE FOR SENIORS.
Страшна подигравка с пенсионерите за Великден: Обещаха им добавки, а накрая ги оставиха без стотинка за празника
Снимките прекрасно показват как протича ежедневието на възрастните хора… Останах очарована и изумена! Всичко има, за всичко е помислено, за да живеят те, независимо дали са трудноподвижни или все още самостоятелни, достойно и смислено. Салон за концерти, където могат да потанцуват, уютно барче за едно питие, огромна библиотека, в която има цял отдел книги, написани от хора, живеещи в дома и където спокойно взимаш книгата, която си избрал и я връщаш, когато си я прочел; голям басейн с джакузи и стол, който потапя плавно във водата тези, които са в инвалидна количка, за часовете по водна гимнастика; прекрасен ресторант с меню, където сам избираш храната си; зала за рисуване и творчество; уютни кътове в ниши на коридорите, откъдето през идеално чистите прозорци се откриват прекрасни гледки към градината и залива…
Казах, че има всичко и не преувеличавам-фризьорски салон, пощенски клон, банка, зала за игра на карти, билярдна маса, маса за пинк-понг, огромни пъзели, разположени върху маси в различни кътове, за да са достъпни за всеки любител на пъзели… Организират се ексурзии всякакви, има музикални бендове, два от които се ръководят от Сю, дамата на снимката, която е и член на Управителния Борд на дома…Обядвахме на маса с чудесен изглед към фонтана във двора и синьото море… И всичко това в един… старчески дом, както наричат у нас подобни домове… И си мисля… никога, ама никога няма да ги настигнем американците… А толкова много ми се иска…“
А ето и каква е атмосферата от дома в няколко снимки:
Много неприятна вест за българските пенсионери: Социалното министерство им точи тесла, която ще ги удари жестоко
“Виж тия германци как зяпат с часове чеверметата. Щом гледат, значи е интересно.Защо да не ги накараме да гледат седнали, че и да го опитат?” Това рекъл Панайот Чолаков от смолянското с.
Проглед на една от ливадите в курорта Пампорово.
През 1970 г. той е готвач в механа в курорта и решил да отиде при шефовете на “Балкантурист”. Искал да сподели с тях идеята си да направи заведение, което да предлага чеверме. Началниците усетили бизнес нишата и го поощрили. Така бай Панайот започнал да реализира идеята си, която донесла милиони левове печалба.
Пред паметника на бай Панайот винаги има чаша с вино.
Наши дни няма реномиран ресторант в Родопите, който да е без оформен кът за приготвянето на чеверме, а майсторите му са сред най-високоплатените в бранша.
Заради хрумването си чевермeто да се предлага като търговски продукт Чолаков, който е покойник от 19 г., е единственият готвач с паметник у нас.Не остава празна вече толкова време след смъртта му чашата с вино, поставена пред монумента му в двора на заведението, направено от него. Бай Панайот обичал приживе винце. “Беше начертал схемата на бъдещия ресторант на хартия от цигари и отиде при арх. Петър Петров да иска становище. След разрешението на шефовете архитектът също се съгласи, въпреки че не харесваше чертежите му”, спомня си 85-годишната съпруга на покойника Стефка. Срязал 10-ина ели на посоченото място, а с материалите издигнал постройката изцяло от дърво.
Дори покрива на заведението е направил от обелените кори на повалените ели. Понеже на младини бай Панайот бил овчар, кръстил залите “Кошарите” и “Мандрата”. За столове наредил стари бурилки за биене на мляко, а стените украсил с елементи от колоритния бит на чобаните и местните хора. Сепаретата разделил с плет от ляскови клони. Още при отварянето атрактивното заведение започнало да се пълни с чужди туристи. Готвачът от с. Проглед спечелил огромно доверие сред шефовете си и му дали свобода да избира персонал и да оформя порядките в кръчмата. Според изискванията на бай Панайот още при влизането на гостите се предлагат греяна ракийка в глинена чаша, хляб и сол под звуците на гайда. Едрият мустакат родопчанин никога не се появявал на работа без народна носия, пистолет и нож, наврени зад червения пояс, както и овчарска гега.
На най-видното място в кръчмата била изписана част от текста на любимата му песен: “Кехая, наша доржаво, вручь сурийкине торнаха” (Пастирю, бащице наш, всички стада вече тръгнаха) и никой не можел да го обвини в лично пристрастие. Униформата от местна носия била задължителна за всеки, който работи в заведението, независимо дали навън е зима или лято.
Осигурявал им ги лично той. Чужденците го наричали просто ънкъл (чичо - от английски). Бай Панайот не разрешавал да се сервират ножове и вилици, защото чевермето трябвало според него да се яде с ръце. Той си позволявал дори да кара и гости от много високо ниво да ядат с ръце. Сред тях били величия като Тодор Живков, шефът на Щази Маркус Волф, Ерих Хонекер, Раул Кастро - братът на Фидел. На всяка маса обаче слагал в изобилие от мокрите кърпички “Българска роза”.
По неговите правила готовото агне се обезкостявало пред клиентите - хем да е атрактивно, хем да се види как добре е опечено. Докато сервитьорът го реди в чиниите, 200-годишни чанове, събирани от ветерана на заведението, бият пред посетителите. Бай Панайот пробвал чевремето, едва като изстине напълно. Гарнирал го с мед и мастика. Той наредил и 10-ина пчелни кошери в Пампорово, където водел чужденците да им показва как се добива мед. След време се стигнало до там, че Чолаков не работил няколко месеца в заведението. Тогава той смъкнал кошерите си в с. Проглед и спретнал мъничко заведенийце в родното си село. Тогава чуждите туристи вместо в Пампорово тръгнали да ходят при него и го върнали на работа обратно, обяснява съпругата му Стефка. Легендарният чевермеджия лично квасел млякото в дървени качета, понеже нямал доверие на друг. За купешкото казвал, че е айрян.
Приготвял го по старата родопска рецепта за брано мляко, при което се изцежда от водата и се бърка като вино. Така млякото траело чак до зимата. Поднасял киселото мляко в глинена купа, обърната с дъното нагоре, за да се увери гостът, че е гъсто и силно мляко. Смятал туршията за нещо много важно и също сам си я приготвял. Всички в заведението го наричали “бубайко” от уважение към способностите му и от благодарност, че им е гласувал доверие и ги е подбрал за тази работа. Чевермеджията обикновено вземал хора, за които се говорело, че били пройдохи. Учел ги лично на занаят.
“Възхищавахме се от него, че не правеше разлика между хората и не му пукаше от никакви величия за онова време. Веднъж ни бяха поканили да въртим чевермета за някакъв голям празник в София в Парка на свободата (днес Борисовата градина - б.а.). Въртим, въртим и никой не купува, защото малко хора знаят какво е това. Изведнъж бай Панайот се провикна: “Кълка за кълка заменям!”
Скупчи се камара народ пред огньовете да видят какво става и да си поръчат”, спомня си един от учениците му Росен Топов. Заплатите в кръчмата на бай Панайот били най-големи в целия курорт. Най-големите врагове му бяха отговорниците по ТРЗ (Труд и работна заплата - б.а.). Те не гледаха кое заведение е пълно и кое празно. Веднъж ценовиците в системата на “Балкантурист” решили да повишат цената на порцията с 2 лв. Бай Панайот се изправил, хванал рейса от Пампорово и право в София. Чрез стария си приятел Тодор Живков си уредил среща с тогавашния министър на търговията и старата цена била върната. Бай Панайот бил прочут бохем и личен приятел с Живков и членовете на Политбюро на БКП.
Родопчанинът е вдигал на хоро почти всички министри с думите: “Какви сме българи, като не можем да си играем хората.” “Идва веднъж при мен и ми вика: “Жено, искат да ходя в Германия да работя. Отказах ги обаче, защото поисках да ми намерят място с 50-метрови ели, като в Пампорово, а те нямали такова”, разказва съпругата му. “Той спеше в заведението, смяташе го за своя рожба и се грижеше за него, както за нас - децата му, въпреки че получаваше една средна заплата за усилията си”, казва дъщеря му Мария.
Често се случва да видим стара снимка на някое кътче в града ни и веднага в нас нахлуват спомените – къде сме били, какво сме правили, какво е било...Днес ще ви покажем,култовият някога ресторант "Аязмото" в Стара Загора.Вижте как е изглеждал преди и как изглежда днес...
Обувам си новите джапанки и отивам за една лимонада на Гъбката в Морската.Без съмнение Бургас е красив град. Самата му атмосфера излъчва спокойствие, а тихият бриз добавя нещо различно във въздуха – нещо, което другаде го няма.
Спомням си, когато бях мъничка и пътувах с влака, още щом доближахме Бургас, нещо в мен започваше да се усмихва – радостта, която винаги съм срещала на гарата, която винаги ме е чакала там на перона, за да ме прегърне и да ми каже „Добре дошла у дома!“. Мисля, че всеки бургазлия е усещал нещо подобно. Човек може да живее навсякъде по света, но само едно място нарича „дом“. За мен това място е Бургас. Тук е моето семейство, тук са моите корени…
Градът обаче не е изглеждал по този начин, когато дядо ми и баба ми или майка ми и баща ми са били на моята възраст. Той се е променял, развивал и е ставал все по-очарователен. Винаги ме е интригувал всеки разказ за миналото, който мога да изкопча. Да разбереш как е било, какво е имало и какво се е променило – това не е за изпускане!
Искам да почвуствам атмосферата на моя Бургас, каквато е била, когато ме е нямало. Искам да го видя през чуждите очи и да си представя цялата картина. Затова реших да поразпитам! Ама този път няма да ги оставя да ми кажат две думи и да продължат да си четат вестника и да си пият кафето! Не! Ще ще си направя една хубава разходка назад във времето и ще ви взема с мен.
И такааа, поразпитах, посъбрах малко спомени и сглобих един малък пъзел. Годината е 1979. Обувам си новите джапанки и отивам за една лимонада на Гъбката в Морската. После тръгвам надолу по „Ленин“ (сега „Богориди“). „Одеса“ и „Златна котва“ са препълнени и по улицата се носи новото парче на Емил Димитров „Ако си дал“, което същата година печели престижния конкурс „Мелодия на годината“. Вървя още надолу и стигам до пейка с няколко мъже, които пушат многозначително цигари и задълбочено обсъждат първия полет на българина Георги Иванов в космоса.Неусетно стигам „Първи май“ (сега „Александровска“), подминавам ресторант “Свобода“, Детмаг-а (магазин за детски стоки), големия магазин за плодове и зеленчуци, кино „Септември“ и вече съм пред кино „Родина“ (сега магазин BILLA). Сещам се как баба ми е разказвала, че са ходили там и са гледали филми само за 30 стотинки! Я, отнякъде се чува приглушено песен на Стефка Берова – сигурно е от известния ресторант „Черно море“, там има и музика на живо.
Вече съм на Тройката. Гълъбите от покрива на читалище „Пробуда“ (сега „Триа“) се разхождат спокойно на площада, докато някое хлапе не ги подгони.
Лято е, във въздуха се носи щастие и писък на гларусите. Покрай мен минават няколко момчета с лек шоколадов загар. Оживено обсъждат дали ще им стигнат парите за кебабчета с лютеница. Набързо решиха, че ще си спестят по 15 стотинки за вход на плажа, като прескочат оградата. Да, ограда на плажа! Колко странно ми звучи това сега.
Времето напредва. Бризът започва да придава хлад към облика на града. Младежите се връщат от плажа с чаши изпита лимонада в ръцете, разговаряйки щастливи от добре прекарания ден. Слънцето бавно се скрива зад небосклона. Малките деца вече заспиват с „Аз съм сънчо“ по първа програма, учениците довършват подготовката на уроците си за следващия ден, а ресторантите започват да се пълнят с хора, жадни за добро прекарване. Неусетно Бургас се унася в прегръдката на нощта – един по един гаснат прозорците, москвичите заспиват сгушени пред блоковете на новите комплекси, уличните лампи мъждукат в мрака…
Особени чувства внесе в душата ми тази разходка. В спомените на семейството и учителите ми откривам родния ми град по съвсем различен начин – някак по-спокоен и млад. Кара ме да се замисля – колко ли животи са преминали тук, по чии стъпки ходя аз днес?
Сега вече всичко се променя много бързо и неусетно почти… Затова е особено важно да пазим спомена за миналото, да го обичаме и да го ценим. Морският полъх, чайките, пясъкът, слънцето – те винаги ще са тук, само ние хората идваме и си отиваме, малко по малко променяйки и Бургас.
Мисията ми не е приключила още – днес видях само един от нюансите на любимия град. След време ще се върна в нечии спомени пак и тогава ще го заваря съвсем друг. Сега оставям моя Бургас да нашепва своите морски песни, а аз да сънувам.
Автори: Детелина Бошнакова и Лина Славова
Предан син води в изискан ресторант своя доста възрастен баща. Иска да му поръча нещо вкусно и любимо за ядене. Баща му е доста стар и когато започва да консумира храната, тя пада по ризата и върху панталоните му. В това време хората, насядали по другите маси, започват да гледат с отвращение и обръщат главите си настрани. Въпреки всичко това, синът запазва спокойствие. След като приключват с вечерята си, синът помага на баща си да отидат до тоалетната. Преди това той изтупва падналата храна от панталоните на баща му, сресва косата му и му слага очилата.
След като се връщат от тоалетната, в ресторанта цари тишина. Чува се само шепот на възмутени хора за случилото се – как може на публично място да се разхвърля храна, да се разваля вечерята на хората. Синът вика сервитьора за да му плати, а когато тръгват да си ходят с баща си, от масата става възрастен човек и казва на висок глас:
– Извинете, но мисля, че оставихте нещо.
Синът бръкнал по джобовете си, поогледал се наоколо и му отговорил:
– Нищо няма, не сме оставили нищо!
Възрастният мъж продължава на висок глас:
– Напротив, оставихте по нещо за всеки, който седи в този ресторант! Оставихте им важен урок за всеки син или дъщеря и надежда за всеки родител!
Изведнъж всички млъкват. Всеки един, който стои в ресторанта, се замисля, осъзнава се и се засрамва, че е осъдил тази хора. Защото най-голямата награда за възрастния човек е когато неговите синове и дъщери се грижат за него дори когато е на преклонна възраст. Защото нашите родители винаги ще имат нужда от почит и уважение!
Благодаря на родителите си,че са ме създали,отгледали и за всички техни грижи към мен. СПОДЕЛЕТЕ тази история,ако е поучителна и полезна за вас!
25-ГОДИШНАТА ДИАНА КЪНЧЕВА ОТ ДЪСКОТ ПОДГОТВЯ ЧАСТНИ МУЗЕЙНИ СБИРКИ за Тодор Живков и д-р Мара Малеева, които някога са живели в селото. Учителката по история е съпруга на кмета на Дъскот Петър Кънчев и е запалена по музейното дело. Сега учи магистратура и после подготвя докторантура по музеология в Софийския университет, където е завършила история. Има няколко стажа в БАН и публикации. В момента работи като възпитател в училището в Бяла черква, където също има много изяви.
ИДЕЯТА ДА ЗАПОЧНЕ ДА СЪБИРА МАТЕРИАЛИ И ДА НАПРАВИ експозиции за Тодор Живков и лекарката Мара Малеева хрумнала на Диана още докато дядо й Васил Митев бил жив. Той е бивш кмет на Дъскот и съжалявал, че в селото не е останало нищо от историята, свързана пребиваването на семейство Живкови. Един ден дядо Васил извадил стари черно-бели снимки, на които бил редом до бившия първи на негов рожден ден в София. Тогава внучката се запалила по идеята да направи музейна експозиция от онова време.
След това младата ентусиастка потърсила първо собствениците на къщата, в която през 1938 – 1939 г. са живеели Живков и младата лекарка. Тя е реституиран отдавна, а стопаните основно живеят в София. Диана Кънчева предложила да купи имота, но те дали непосилна оферта. „Ако бях успяла да купя тази къща в центъра, музейните сбирки щяха да са там, а в двора да заработи ресторант „Комунизъм“, разказва учителката.
„За цялото начинание много ми помага кметът на Павликени. Вече е одобрено експозицията да бъде в две стаи с вътрешни врати в здравната служба в селото. Третият кабинет си е за действащото джипи. Общината ще направи
ремонт за своя сметка в двете стаи напролет. За да намеря снимки и предмети, се свързах с Евгения Живкова, която за мое учудване прие идеята ми присърце и ми изпрати всичко, което има в семейния архив. За съжаление, снимка на д-р Малеева в бяла престилка не успях да открия засега“, разказва ентусиазираната млада историчка.
ЗА ЛЕКАРСКИЯ КАБИНЕТ ОТ МИНАЛИЯ ВЕК ПОМАГА Д-Р ИВАН МАНЧЕВ
ЕДНАТА МУЗЕЙНА СБИРКА ЩЕ БЪДЕ ЛЕКАРСКИ КАБИНЕТ, посветен на Мара Малеева, и с предмети и автентично оборудване от времето преди 1944 г. Диана вече се е свързала с хирурга д-р Иван Манчев, който сега работи в болницата в Павликени. Той с охота помага на младата кметска съпруга и вече е намерил и дарил предмети от миналото, с които кабинетът ще бъде оборудван като музейна сбирка. За него е намерена кушетка от онези години и оригиналният шкаф с инструменти, които са били част от старата музейна експозиция в селото, която е била в къщата до 1989 г., преди да бъде реституирана след това. Освен това вече са факт и колбичките,
Тодор Живков в училището по случай неговата 100-годишнина
спринцовките и други медицински пособия, които са дарени от д-р Манчев. Други пособия ще бъдат дарени от болницата в Павликени, където Диана е успяла да види снимки как точно е изглеждал един лекарски кабинет в средата на миналото столетие, а съдействие за всичко това оказва и директорката на болницата д-р Кръстева.
СНИМКИ И БРАЧНОТО СВИДЕТЕЛСТВО В ДРУГАТА СТАЯ
В ДРУГАТА СТАЯ ЩЕ БЪДАТ ИЗЛОЖЕНИ СНИМКИ ОТ ПОСЕЩЕНИЯТА НА ТОДОР ЖИВКОВ В ДЪСКОТ, снимковият материал, предоставен от Жени Живкова и вероятно оригиналното брачно свидетелство на Тодор Живков и Мара Малеева. Тя идва в Дъскот през есента на 1938 г., а той през 1939 г. Живков участва в самодейния театрален състав на селото, а на 6 и 7 май 1939 г. е делегат на дъскотското читалище на XIX конгрес на Върховния читалищен съюз. На 8 февруари 1939 двамата се венчават в църквата „Рождество Богородично“ в Павликени. Кум е Ангел Симеонов – лекар в Павликени, и 14- годишната Бонка като кума. След венчавката четиримата отиват на ресторант, а вечерта младоженците се прибират с каруца в Дъскот. Сега брачното свидетелство се намира в църквата и е част от целия брачен регистър. Диана Кънчева вече е в преговори с отец Георги той да бъде изложен в музейната сбирка в Дъскот.
„За тази музейна сбирка също много ми помага археологът Мирко Робов, който е от Дъскот. Той ми предостави негативи на снимки от посещения на Тодор Живков в селото и лично посвещение за него от държавния глава от 5 май 1998 г. Искам да сложа и снимки от посещения и в други села на общината и вече съм открила няколко. Уникален експонат е дървената показалка, която Живков е ползвал, когато е бил ръководител на театралния състав. Намерила съм и още снимки от театралните изпълнения от онова време. Евгения Живкова прие много присърце моята идея. Аз ходих в София да я търся и си оставих там телефона. Не след дълго тя ми се обади лично на мобилния, приветства това, която правя, и после ми прати на имейл семейни снимки на своите баба и дядо“, разказва Диана с нескрито вълнение от своето начинание.
СРЕД СНИМКИТЕ ЩЕ ИМА И ЕМБЛЕМАТИЧНИ ЗА РАЗВИТИЕТО НА ДЪСКОТ – откриването от Тодор Живков на радиозавода в селото, където са работили стотици жители на цялата община. Има снимка и се пази указът на Държавния съвет на Народна република България от 15 май 1979 г., когато Тато е идвал по случай 100 г. от създаването на училището в селото. С този указ основно училище „ Кирил и Методий” е наградено с орден „Червено знаме на труда“ за своята вековна учебно-възпитателна работа. Снимката и указът са дарени от директорката Милка Михайлова. Оригиналите на пазените от нея снимки са си останали при нея, а обработката на тези, които ще бъдат изложени, са платени от общината.
ЗА ДА БЪДАТ РЕГИСТРИРАНИ МУЗЕЙНИТЕ СБИРКИ, трябва да минат през неправителствена организация. Заради това Диана Кънчева е станала председател на сдружение „Младежки инициативи за Павликени“, където има още десетина души в ръководството. Все още не е ясна и датата, на която експозицията ще бъде показана и отворена, но това трябва да стане до края на тази година. Макар все още да не е приключила с това си начинание, младата историчка вече замисля и етнографска сбирка в родното си село. Защото оттук е минало Самарското знаме, а тя вече е намерила и такава снимка.
Ице, не обичам да говоря по телефона, затова ти пиша. Ще правя банка" – така започва писмото на шефа на ВИС Васил Илиев до неговия приятел от спортното училище "Олимпийски надежди" Христо Марков. Написано е на 26 февруари 1995 г.
По това време Марков е депутат в Народното събрание от СДС и има многобройни контакти във всички сфери.
Точно два месеца след като е изпратено писмото, могъщият бос на групировката ВИС е разстрелян в черния си "Мерцедес" на път за ресторант "Мираж",пише сайтът dnes.bg
"Очистиха го заради тази банка", разкрива за първи път пред "България Днес" Марков.
"Васил искаше да я кръсти "Осогово". За разлика от тогавашните кредитни милионери, Васил имаше пари в брой. Истински, свежи пари. Виждал съм в офиса му чували с кинти. Държеше ги в един гардероб. Той си знае по какъв начин ги е спечелил, но е факт, че ги имаше. А по това време банковата система вече беше започнала да се клати. Подготвяше се онзи внимателно планиран катаклизъм, който в крайна сметка доведе до рухването на цялата финансова система. И изведнъж - някакво момче от Кюстендил с огромна финансова мощ иска да се намеси в играта. Не му позволиха. Убеден съм, че това е основната причина Васил да бъде разстрелян", казва още бившият депутат.
Илиев неслучайно се доверява на Христо Марков, когато търси доверен човек за банката си. Двамата учат заедно в софийското спортно училище "Олимпийски надежди" през 80-те години.
"Аз тренирах щанги, а Васил борба", спомня си бившият депутат.
"Илиев беше по-умен от останалите борчета и четеше доста. Като спортист беше пресметлив. В схватките взимаше това, което му трябва, без излишни емоции. Напуснах "Олимпийски надежди" около година и половина след като влязох в това училище. Майка ми е фармацевт и бързо разбра, че там ни тъпчат с всякакви химикали. Измъкна ме оттам, въпреки че моето желание беше да продължа да се занимавам със спорт. С Васил Илиев се засякохме отново в началото на 90-те години в Слънчев бряг. Поддържахме добри отношения и често се срещахме. Видяхме се и на световното по футбол в САЩ през 1994 г., когато нашият отбор стигна до полуфинал. Няма да забравя как след победата над Аржентина с 2:0 Васил черпеше на корем всички българи в един ресторант. Американците не бяха виждали такова нещо. Изпи се огромно количество уиски. Всичко плащаше Васил. Истината е, че той беше пословично щедър. Любимата му песен беше "Бедни-богати", мисля, че Тони Дачева я изпълнява. Веднъж в софийско заведение си поръча това парче на певицата и и даде толкова пари, колкото тя не беше виждала през целия си живот.
Факт е, че след убийството на Васил Илиев неговият брат Георги го наследи, но приживе Васко го държеше малко настрана от бизнеса. Жоро обичаше купоните, винаги беше готов да се напие и да се сбие. Васил не харесваше тези демонстрации. Той беше на път да мине на друго ниво в бизнеса, но не му позволиха. Добър или лош, този човек игра важна роля в историята на България през 90-те. И за мен основната причина да бъде ликвидиран е, че не се вписа в сценария с рухването на банките", разказва още Марков.
Така Илиев не успява да сбъдне голямата си мечта и да превземе финансовия Олимп.
Враговете му се оказват по-силни и той е засипан с дъжд от куршуми в луксозната си лимузина. И до днес се говори, че убийците го разстрелват, докато босът на ВИС пътува за среща със Слави Трифонов.
Смъртта на Васил Илиев го превръща в култова фигура за подземния свят. Наскоро негови последователи обявиха, че са готови да възродят организацията и да вдигнат паметник на братя Илиеви.
А иначе в писмото си до Марков Васил Илиев иска от него да му посочи финансист, който е да млад, много кадърен, да е завършил финанси и кредит, за изпълнителен директор на банката.
"Ще е много доволен от заплащането, ама МНОГО! А и да е дискретен и да не говори много-много. Да иска да се развива. Затова разчитам на теб да ми посочиш подходящ човек. Виж там, в Пловдив, може да има. Трябва ми много бързо. Айде, ще почерпя богато! Чакам", пише още Илиев.
В разруха от доста години е легендарният ресторант „Извора на Белоногата“, който навремето бе част от комплекс покрай международния път Е-80. С модерния си стил в началото на 70-те години на м.в., ресторантът бе едно от най- посещаваните заведения в областта.
През деня паркингът пред него едва побираше автобусите с туристи и ученици от цялата страна и чужбина. Вечер в ресторанта имаше шоу програма, която много хора искаха да видят.
Двете зали на обекта едва смогваха с посетителите, разказват паметливи харманлийци.Ресторантът е построен в началото на 70-те години на м.в., негов архитект е Тенчо Димов. Постройката бе удивителна и модернистична за времето си, а в същото време това се съчетаваше с битови елементи в интериора. Много светлина в горната зала и огромни тераси с изглед към гората, правеха мястото много приятно. Ресторантът се появява след построяването на Герганината чешма и парка около нея.
Само 3-4 г. след откриването му той става част от националните туристически обекти. По- късно зад него били изградени нощен бар и мотел с бунгала. Мястото било посещавано от групи от различни социалистически страни.Накъде през 80-те години на м.в. като крайпътен, комплексът става част от „Балкантурист“. През 90-те години на м.г. районът бе поле на криминални действия и групировки. Днес ресторантът е западнал, а причината съвсем не е в магистрала „Марица“, която пое трафика от Е-80. Ресторантът замря доста преди строежа на магистралата.
Той имаше злополучната съдба на „Балкантурист“.
Купи го турски бизнесмен, който притежава и други обекти от бившата държавна фирма в Хасковска област. Всички те са в разруха. Пример е хотел „Аида“, който въпреки че е в центъра на Хасково, е едно западналото място, чиито помещения се отдават под наем.
Тези дни се заговори за обновяване на Парка на Белоногата, който се намира под ресторанта. От паркинга пред него надолу право в парка води стълбище. Той вероятно ще бъде обновен, но туристи едва ли ще има, ако липсва заведение. Факт, който не бива да се подценява. Навремето обаче много от „перлите“ ни бяха продадени за жълти стотинки без ангажименти за инвестиции и поддържане, а резултатите са факт. Ресторантът „Извора на Белоногата“ е само един от примерите за недалновидност и безотговорност, които водят до разруха.
Първият съвременен хотел-ресторант „Снежанка“ отваря врати през 1961 г., четири години по-късно изниква „Орфей”, през 1969 г. – „Панорама”, през 1972 г. – „Мургавец”, две години по-късно комплексът „Преспа-Рожен”, а през 1982 г. е построен за 12 месеца и „Перелик”, който става перлата на курорта. Тогава се построяват и вилно селище Малина и прочутият ресторант „Чевермето”. Атракция за туристите става телевизионната кула „Снежанка” със заведение в нея. Въведени са в експлоатация и четири седалкови въжени линии и три стационарни ски влека с капацитет 4000 души на час. Общата дължина на пистите за алпийски дисциплини през соца е над 15 километра. Ски училище с 60 ски учители отваря врати, създадени са и ски гардероби. Търговската мрежа разполага с 25 специализирани магазина и с кореком. И докато първите туристи, дошли от чужбина през 1962 г., са били 2000 души, то 20 години по-късно в хотелите на „Балкантурист“ са отсядали 174 595 души на година, в това число 35 000 чужденци от Великобритания, Холандия, Белгия, Германия, Гърция и от братските тогава социалистически страни СССР, ГДР, Унгария, Чехословакия… Пампорово се налага като предпочитан курорт за много от ски състезанията. В началото на 80-те години на миналия век в родопския курорт се проведе заключителният етап на европейско първенство по ски.
Знаковите престъпни групировки от 90-те диктуваха модата в заведенията. Много от луксозните за времето бяха именно собственост на сочените за топ мафиоти на България. Там ставаха сбирки от високо ниво, приятелски срещи, но и нападения, които костваха животи. Ресторант „Мираж”
Любимо място на на застрахователната империя ВИС, основатели на която са братята Васил и Георги Илиеви.
Заведението е специално построено и обзаведено за двамата роднини и техните приближени. Там често се отбивали хора от политическия и бизнес елит на страната, футболисти и видни общественици. На път за Мираж, Васил намира смъртта си. “. 3 куршума пронизват смъртоносно Васил Илиев, докато той пътува с чисто новия си Мерцедес за рождения ден на майка си в известното заведение. Днес ресторантът е превърнат в механа с обедно меню.
Собственост на Жоро Илиев до смъртта му. Там той прекарвал летата си, заеднос най-близките и приятели. На 25 август 2005, пред същото заведението, около 22:30, снайперист прострелва считания за видна фигура в организираната престъпност в България, Георги Илиев, пред десетки свидетели, на излизане от дискотеката.Вече бившето казино
"Севастопол" беше честа арена на гангстерската война, но и на приятелкси срещи между мафиотите и техни приближени. Казино „Севастопол” влиза в полицейските сводки за пръв път през 1994 година, когато пред него избухва престрелка. На тази дата е прострелян Младен Михалев – Маджо. Той обаче оцелява. Някогашната гордост на обявения за кръстник на българската мафия Иво Карамански е превърната в супермаркет. Казино „Севастопол” на столичния булевард „Раковски”, където убитият на 20 декември 1998 година мафиот обичал да осъмва в голяма компания, е взето от голяма верига за хранителни стоки.
„Биад „ Столичната дискотека по онези години е най-предпочитаното място за забавление на мутрите.
Пазени от своите охрани те изхвърляли напрежението, често и със силови действия. Един от запомнящите се случай е ноща, клогато бизнесменът Бинев е нападнат от боса на ВИС Георги Илиев. Той си позволява да го ошамари сам в чалга заведението пред десетките му охранители. Ресторант „Камен дел” на бул. Витоша Още едно любимо място на Кръстника. Там той се е срещал на една маса със съдии, прокурори и бизнесмени. Днес ресторантът се е превърнал в тиха и спокойна пицария. Комплекс
„Дескрим” Това била щабквартирата на „каратистите” в началото на 90-те години. Мястото е популярно с това, че там става първата борческа свада, която слага началото на поредица инциденти.
На 16 ноември 1993 година близо 60 души от редиците на “борците” атакуват “Дескрим” и пребиват лидера им Слави Бинев, който по това време е учредил асоциация „Защита”.
В сдружението участват прокурори и общественици, като идеята им е да се противопоставят на охранителните фирми за рекет на борците.
Днес комплексът е сринат и се обитава от бездомни кучета. х-л ''Амбасадор" в столицата На 4-ти юни 2004 г. Двама стрелци преоблечени като свеюеници застрелват трима души пред хотела. Загиналите са Димитър Христов, известен като Митьо Малкия, Живко Иванов и Калоян Савов. Друг случай пък сложи края на хотелския комплекс, взрив срина Амбасадор. СИК си отмъсти на московската мафия за стари загуби с бомба в хотела.
Ние- родените през петдесете години на миналия век помним добре социализма! Помним как ни стрижеха в училище, как ни разпаряха тесните панталони, как забраняваха да слушаме "упадъчна западна музика" / Бийтълс?/
Помня как за децата на "активните борци" имаше специална квота за влизане във ВУЗ - влизаха със тройки, докато за нас трябваше да имаме бал "отличен 6" за класиране в МЕИ- то..През 1966 / 67 година живях в общежитие в кв.Дървеница. . В стая 4м. на 4кв.м. (16. кв.м). бяхме четирима: аз, момче 1-ви курс, момче от Пловдив 2-курс, един от Тунис -чуждестранен студент и един 50 годишен партиен деятел, който учеше икономика по партийно поръчение! Имаше една масичка в стаята. За кого по напред!
Саллих от Тунис и "партягата" все се караха политически.Това ме накара да си потърся квартира в селото Дървеница По това време още нямаше "Младостите 1,2,3,4) в къщата на един шоп! След три месеца напуснах, защото ми се скара, че съм ползвал банята ?! Така и не ми върна предплатата за цяла година! После на квартира в таванска стая -без чешма и тоалетна! Вярно, купоните бяха 60 ст., но какво ядяхме? Вечерята често беше ориз със домати в една желязна чинийка и купичка компот! "Голямо ядене!!!" Вечер, когато окъснявахме да чертаем проекти, към 23 часа и ни гонеше глад, отивах до близкия ресторант и купувах един хляб. Пътьом забърсвах солница, а ако имах късмет и олиото от оливиерата. Така ядяхме ние-веселите студенти! Там (в кухнята на ресторанта) съм виждал, как от отсервираните чинии връщаха в тавите ганитурата, дето не е изядена !?, за да я сервират отново!
Сприятелих се с едно свястно момче от Русе -също студент като мен.. Обаче баща му беше някакъв партиен големец в Русе и той не се хранеше в стола като мен и останалитемен , а се разделяхме пред хотел "Рила", където ядеше в специалния стол-ресторант за партийни велможи! После преди да се дипломирам започнах работа в ЗЗУ и получавах заплата 150-200 лева. Но когато защитих дипломната работа и се сдобих с титлата "инженер", заплатата ми стана 110 лева за същото работно място! Социализъм !
После бригади, бригади... - всяко лято по десет дни инженерите трябваше да окопаваме цвекло по селата !
Карта за море? Може да се уредиш, но не за почивната станция, която се ползваше от заводските директори, партийния секретар и фамилийте им. За нас беше лагера с дъсчените бунгала. В тях имаше две легла и един стол. И няма как по вече ! Те бяха с размер 2,50 на 3 метра. Банята е обща и представлява заградено с дъски място и издигнат почернен варел с вода да се топли от слънцето.
Когато след петнадесет години заплатата ми стана 200 лева поисках най после да купя за семейството пералня. Купих с връзки "Татрамат" -чехска за 630 лева .Със заем! Изплащах го две години!!!
През всичките тези 16 години три пъти подавах молба за държавно жилище, защото бяхме младо семейство с дете в едно жилище с родителите ми, но.... отговора доиде чак през 1988 година - след 16 години!! През това време на съседите ми- баба и дядо "активни борци" , които имаха неженен 40 годишен син, дадоха втори тристаен апартамент в нов блок!
Мога да добавя още , как ми "орязаха" заплатата на два пъти по разпореждане на заводския партиен секретар , защото си пуснах брадичка и не я махнах , както той ми заповяда ! Има, има много още за споделяне за "красотите" на онзи строй, но не искам да ви отегчавам повече.
Някогашната прелест на Старозагорски минерални бани хотел-ресторант "Средна гора" днес тъне в разруха.Там,където хиляди старозагорци са почивали,празнували,вдигали сватби или просто са изпивали по бира с няколко кебапчета след баня,днес е тихо..
Някогашната прелест на Старозагорски минерални бани хотел-ресторант "Средна гора" днес тъне в разруха.Там,където хиляди старозагорци са почивали,празнували,вдигали сватби или просто са изпивали по бира с няколко кебапчета след баня,днес е тихо....
Биограф на фюрера: Хитлер е искал да помогне на Борис III, убили са го от Москва
Нацисткият лидер никога не е посещавал концлагер
Легендата, че Хитлер е искал да убие Борис ІІІ и е поръчал да го отровят, не е вярна. Той по-вероятно е убит по поръчка на Съветския съюз. Това смята биографът на Адолф Хитлер Харалд Занднер, който издаде най-подробната досега история на живота на фюрера.
20 години историкът върви по следите на Хитлер и стриктно документира всяка негова среща, всеки час за зъболекар, фризьор, речи, визити, преговори, писма. Досега никой не е правил по-подробна биография на нацисткия фюрер и с четиритомника си Занднер успява не само да попълни липсващи места в житейската история на Хитлер, но и да опровергае някои легенди.
Като например тази, че той не е посещавал други градове освен Мюнхен, Берлин и Хамбург. “Това е най-странното, което винаги ме е учудвало. Всеки град в Германия твърди, че Хитлер никога не е стъпвал в него, няма хотел или ресторант, който да пази спомен от присъствието му. Разбирам, че е антиреклама, но това просто не е вярно”, обясни Занднер при представяне на труда си пред журналисти в Берлин. За място на събитието той избра Историческия бункер – едно от малкото места, в които Хитлер всъщност наистина не е стъпвал.
2500 страници, десетки невиждани досега снимки, четири тома на цена от 399 евро
Това е резултатът от 20-годишния труд на Занднер, който носи заглавието “Маршрутът на Хитлер”.
В книгата са отбелязани и всички срещи на фюрера с българския цар Борис III. Занднер е запознат добре с историята на българското царско семейство. Той самият е от Кобург, израснал е в къща точно срещу дома, в който остатъка от живота си прекарва Фердинанд, познава Симеон и се е ровил в архивите на фамилията за данни от срещите с Хитлер.
“Не вярвам в легендата за отравянето на Борис III от Хитлер”, заявява историкът убедено. “Няма такъв газ, който да проявява отровното си действие дни по-късно. Борис ІІІ се среща с Хитлер на 14 и 15 август 1943 г., а царят умира на 28 август, като преди това дори е качвал Мусала със семейството си. Едва след тази разходка той се разболява мистериозно. Хитлер праща лекари да помогнат, той е имал нужда от него и е искал да му помогне. Царят ви е отровен по поръчка на Съветския съюз, не на Третия райх”, убеден е Занднер.
Версиите за смъртта на Борис са много, но е факт, че пред съдиите на Нюрнбергския процес бившият германски канцлер Франц фон Папен, по време на войната германски посланик в Турция, свидетелства, че царят е отровен от руснаците. Според дневника на германския аташе в София по това време, полковник Фон Шонебек, двамата германски доктори, които са се грижили за царя – Рудолф Зайц и токсикологът Ханс Епингер – са вярвали, че царят е умрял от същата отрова, която д-р Епингер намерил две години по-рано при аутопсията на Йоанис Метаксас – бавнодействаща отрова, която действа след седмици и причинява появата на петна по кожата преди смъртта.
Съюзническата преса стоварва отговорността за смъртта на монарха върху тогавашния националсоциалистически режим в Германия, който искал да вкара България във войната срещу СССР. Слухове за смъртта му твърдят, че е отровен по нареждане на Хитлер. В отговор германският посланик в България Адолф Бекерле отбелязва: “Невероятно колко е нагла вражеската пропаганда, която от месеци насам иска неговата смърт.” Становището на Адолф Хитлер е, че Борис III е отровен от италианската принцеса Мафалда Савойска, която е сестра на Йоанна.Според секретен полицейски доклад от 1943 г. царят вероятно е отровен от британските тайни служби. Борис ІІІ е извикан на последната си среща с Хитлер, за да се обсъди възможността България да замести с войски излязлата от войната Италия. Царят отказва. По същото време той трескаво търси възможност да извади България от участието си в кръвопролитията, но умира, преди да се стигне до това.
За да напише книгата си, Занднер се свързва и с московския архив, но не е търсил потвърждение на тезата си в него
Защо един човек се заема с подробното описание на всеки час от живота на личност като Хитлер? “За да отхвърля много исторически неточности. След войната всички в Германия се опитват да заметат под килима важни събития, да се отърват от връзките си с компрометирания режим. В един момент се оказа, че Хитлер не е бил никъде, не се е познавал с никого, не е разговарял, не е имал роднини, не е учил, не е ходил на ресторант… Всичко това просто изчезва от историята. А както казва Симон Визентал: “Познанието е защита! Трябва да познаваме нещо, за да се борим с него.”
Всъщност за превръщането на Хитлер в мистериозен образ допринася и самият фюрер, докато е жив. Той умело влиза в ролята на ръководител на нацията, лидер на арийците, свръхчовек.
“Той няма снимки, в които да не е в униформа. Има една-единствена и тя е била укривана – по баварски кожени гащи, преди да дойде на власт. Има и няколко във фрак, но дори и у дома си Хитлер винаги е във военна униформа”, обяснява Занднер.
Фюрерът също така избягва да контактува писмено. Негов подпис не може да се види под решения за унищожение на хора, дори и военните атаки обсъжда и нарежда устно.
“Мога да кажа за него, че е бил обсебен от разрушенията, но по стечение на обстоятелствата никога не е виждал какво е причинил на Германия. Бомбите върху немските градове падат винаги буквално часове след като той е напуснал дадено място. Чак накрая, когато се скрива в бункера си в Берлин, при последното си излизане вижда размера на разрушенията и е потресен.
“Ако сте гледали “Залезът” с Бруно Ганс – филм за последните часове на фюрера в бункера, то това е той. Този образ е най-близко до истинския Хитлер”, казва биографът му. Хитлер никога не е посещавал и концлагер, цялата концепция за изтреблението на милиони невинни за него си остава теория, която подчинените му изпълняват. Но пък при нападението на Полша показва до каква степен е обсебен от силата си да разрушава.
“Има снимки и свидетелства за това. Хитлер не може да откъсне очи от пожарищата, които причиняват самолетите му в Полша. Наблюдава нападението с бинокъл от сигурно място и е буквално като парализиран от страстта си по тази разруха”, смята историкът. Всъщност в биографията му няма записани лични участия в кръвопролития или битки. Има един-единствен случай през 1919 г., когато е арестуван за участието си в уличен бой в Кобург. Кобург по-късно е и първият националсоциалистически град на Германия, там за първи път на власт идват кафявите.
В личния си живот нацисткият лидер е съвсем обикновен. Избягва лукса. Избягва дори жените. Има един-единствен скандал с него през 1933 г., когато започва афера с 16-годишната Мария Райтер. Хора от партията обаче пишат гневни анонимни писма за това, че бъдещият фюрер има сексуални отношения с малолетна. В отговор Хитлер зарязва момичето и никога повече не се чува за негова връзка с жена до появата на Ева Браун. Дори и слуховете за връзка със секретарката му Трауде не са потвърдени.
“Той има приятели, които и години след смъртта му не се отричат от него. Такива са фамилията Вагнер. Децата им го наричат чичо Волф. Никога не се отричат от връзката си с него”, твърди биографът.
Хитлер успява да печели привърженици през целия си живот. Още преди да дойде на власт, той обикаля близката на Германия чужбина. В Швейцария само с едно турне с речи събира 30 000 франка. По-късно за тези дарения не се говори, сякаш Хитлер е паднал от небето. “С тази биография обаче всички тези връзки излизат наяве. Това е целта ми”, обяснява Занднер.
24часа, PAN.bg
Препечатано от /onovini.com/
Често сервирал на роднината си, който идвал с Невена Коканова и Петър Слабаков
Само на 5 км от Бургас се намира квартал „Крайморие“. Тихото, лишено от престъпност, наркомани и пияни туристи местенце е емблематично за Южното Черноморие и не толкова познато за хората извън региона. Семейният курорт, в който заведенията затварят врати точно в 24 часа, си има свой символ. Децата, а и възрастните го наричат чичо Манчо. Култовият герой от златната лента „С деца на море“, изиграна преди десетилетия от обичания от всички актьор Георги Парцалев, всъщност се казва Николай Вълчев и от дълги години работи като сервитьор в тамошен ресторант.
Заведението е точно на главната улица на Крайморие, на път за плажа. Всички, които отиват до морето, минават оттам. Няма как да не видят и обед, и вечер усмихнат, любезен, винаги облечен в безупречно изгладена бяла риза сервитьор.
Местните отдавна са свикнали с приликата, която Николай Вълчев има с Парцалев, но туристите, които за първи път го забелязват, се спират и започват да разговарят с него, да се снимат, да ахках и да разпитват как така двамата толкова си приличат, имат ли родствена връзка, знае ли сервитьорът за това, че е двойник на имения артист. „Чичо Манчо, чичо Манчо“, крещят весело деца около вечно забързания и носещ тежки табли Николай.
Родители, които са им разказвали преди това и пускали на малчуганите култовата лента „С деца на море“, също се превъзбуждат и изпадат в носталгия по миналото, когато е нямало кой знае какъв избор, а старите български филми с актьори като Парцалев, Стоянка Мутафова, Георги Калоянчев, са били издигани в култ.
С усмивка Николай започва да разказва пред репортера на „ШОУ“ за живота си. Той е от малкото българи, които казват, че се доволни и щастливи от дните си. „Стига ми това, което имам, нямам претенции за много. Благодаря на Бог за това, което ми е дал“. От дълги години Николай е сервитьор все в същото заведение, което се пълни и заради него. Клиентите искат чичо Манчо да им сервира, доволни са, включват се и собствениците и разказват, че няма вече такива служители. „Той е от старата генерация. Винаги любезен, владеещ до съвършенство тази тежка работа. Той е и психолог, знае как да усмихне и най-намръщения клиент, как да задоволи претенциите и на най-претенциозния“, не спират да сипят суперлативи хората, които познават най-добре Николай, защото от много време той присъства в живота им. Николай е на 58 години. Споделя, че никога не се е женил, защото според него човек се влюбва веднъж в живота си
Имал е и има много приятелки, но за любимата си не могъл да се ожени, защото навремето, като младеж, направил някаква издънка.
Намесила се полиция, било младежка глупост, но родителите на изгората му отсекли, че не я дават, защото щял да стане престъпник. Така или иначе Николай станал не престъпник, а свестен, обичан и уважаван човек, но не успял да мине под венчило с любимата си. Тя вече била баба, има внуци, той и до ден днешен говори с огромно уважение и любов за нея. Само за миг в очите му проблясва издайническо огънче, докато говори за несбъднатата си мечта. След секунди обаче очите на Николай отново се усмихват и продължава да разказва. 25 години носи таблата, но преди това е бил общ работник, дистрибутор на безалкохолни напитки, какъв ли не. Преди години Андрей Слабаков организирал кастинг, трябвал му някой, който да имитира Парцалев като герой от филма „С деца на море“ за рекламен клип. Семейство пловдивчани били в Крайморие на почивка, запознали се с Николай, навили го да отиде на кастинга. Щом го видели, сценаристите ахнали, приликата била поразителна. Само леко подстригали мустака му, облекли го в моряшка фланелка. Слабаков, като го видял, отсякъл: „Той е“.
Снимачният ден продължил само един ден, но за Ники останал незабравим споменът от него. Трябвало да каже само една реплика и тя била: „Майка ти, баща ти, къде са?“. Със смях разказва, че карал кола тогава, а нямал шофьорска книжка но колкото за клипа се справил. Получил много пари, толкова не бил виждал през живота си. С тези пари попътувал малко, черпел приятели. В Крайморие разказват, че Николай е бохемът на компанията. Иначе и посетителите в заведението, и шефовете му наричат Николай чичо Манчо. Разказва, че „С деца на море“ е любимият му филм, има го и на диск, и на видеокасета, и на флашка. Споделя, че е роднина на Георги Парцалев, самият той вижда прилики с именития актьор. „Родата ни е от град Левски. Парцалев на мен ми се пада дядо. Познавахме се с него, взаимно се харесахме. За първи път го видях в Бургас, където бях сервитьор в най-големия ресторант - „Приморец“. Дойде, каза ми, че сме роднини и че си приличаме.
„Какво прави бай Кольо, ти си му внук, нали“?, попита той и оттогава започна комуникацията между нас.
Най-голямо удоволствие ми доставяше да сервирам на Георги Парцалев и на компанията му. Той беше човек бохем, винаги пиеше малко уиски с чаша вода, придружаваха го известни в родното кино имена. На масата му бяха покойната вече Невена Коканова, Петър Слабаков. Сметката основно плащаше Парцалев и винаги ми оставяше голям бакшиш А иначе семейството на Георги Парцалев и моята баба Магдалина са живеели заедно в град Левски. Та моята баба се учила да шие от бабата на Парцалев. Баба Иванка била известна майсторка шивачка, така докато учила моята баба, станали още по-близки. И аз, и Парцалев знаехме това, говорихме си много, за родата, за близките си, бях любимият му сервитьор, не разрешаваше друг да го обслужва“, изпада в спомени Николай.
Докато разговаряме, по улицата минава момиченце, съзира усмихнатия Николай и се провиква: „Чичо Манчо, мама каза, че на обяд ще дойдем да хапнем при теб“. 58-годишният мъж скача като младо момче, изтичва на улицата, пита загрижено детето: „Какво ти се яде, какво да ти приготвим, моето момиче“? След като свършва разговорът с малката туристка, пътьом отсервира няколко празни чинии и продължава. „Иначе и Катя Паскалева идваше с Парцалев, и други известни лица от екрана. Беше голяма гордост да ги обслужвам. Всички знаеха името ми, но ме наричаха нашият Гошко. А в Крайморие ми викат Джона или пък малкия Парцалев. Абе, няма значение как те наричат хората, важното е да го правят с уважение. Аз винаги им отвръщам със същото. Имам съученик Антон, той от малък ми вика Малкия Парцалев и ми казваше, че ще стана известен. „Ай стига се бъзикай, бе“, му отговарях аз. И така и стана, смее се Джона. Споделя, че тази му популярност не го е направила артист след кастинга, на който се явил и имитирал актьора, но и не искал. Не му се отдавала тази професия, обичал си своята. Тази му известност обаче му помагала да завърже приятелства. „Имам много приятелки, тук идват на море. Сега на 26 юли дори чакам едни рускини, ще идват в Крайморие. Пак ще бъдем заедно един месец, ще имам прекрасно лято. Щом свърша работа, те ме чакат, отиваме на ресторанти, на дискотеки, забавляваме се. Какво повече му трябва на човек? А иначе и рускини, и полякини, и чехкини, с които през годините държим връзка, знаят кой е чичо Манчо и кой е Георги Парцалев. Пускам им клипчета от филма, гледат и се радват. Заради приликата ми с актьора обаче българките най-много ме свалят. Идват и ме питат: „Какво ще пийнеш да почерпим, довечера какво ще правиш“?
Аз им отговарям: „Отиваме на дискотека”, и така си завързваме приятелства. Не се изморявам. Чувствам се като младо момче, на 22-годишно не се давам. Така си изкарваме лятото, а иначе зимата си имаме тук местни фенки, с тях, с приятели се забавляваме“, казва Николай. На няколко пъти подчертава, че е доволен от живота си. Въпреки че не е семеен, се справя с домакинството в голямата си къща, умее всичко да готви, обожава малкия си племенник. Редовно приготвя барбекю, салати, прави вкусна рибена чорба, гощава приятелите си. Работил в Германия 5 години, после бил в Чехия. Знае много езици. Пожелава си да е жив и здрав, да може да дочака немската си пенсия, да си харчи парите със здраве. Немската пенсия ще дойде след няколко години, но дори и след това Николай иска да продължи да разнася таблата. „Абе, работи ми се, живее ми се, не искам да излизам в пенсия“, отсича с усмивка двойникът на Парцалев и отива да обслужи поредния клиент, който се обажда от близката маса. „Чичо Манчо, дай още една бира и една цаца“.
През последните дни министърът на околната среда и водите Нено Димов не спира да обяснява, че той и неговото министерство нямали никаква вина за водната криза в Перник. Сателитните снимки по проекта “Коперник”, както и данните от дневника на язовир Студена, доказват само едно: още през август водната криза се е задала зад ъгъла. Министърът, който по закон управлява водите в България, не е реагирал. Три месеца бездействие на властта доведе хуманитарната криза на Перник.
Едни кадри, заснети с дрон, бяха показани стотици пъти през последния месец. Напукана земя, която всъщност е… дъно на язовир.
Сушата в язовир “Судена” край Перник поставя хората от региона на нечовешко изпитание и в условия на хуманитарна криза. Тя се превърна в едно от емблематичните събития на 2019-та. Но, емблематично за какво? За опасен климатичен феномен или за опасно безхаберие на властите?В Пернишкия регион чешмите вече са пресъхнали. Въведен е непосилен воден режим. Започнаха протести. Хората обвиняват държавата в безстопанственост, а властта се оправдава със сушата. Появи се и версия за източване на язовира заради италианските водолази и ремонта на стените му по европейски проект. Уволнен бе само шефът на ВиК Перник. “Жегата” не достигна до високите етажи на отговорните две министерства – МОСВ и МРРБ. Прокуратурата все още разследва случая и нейните преписки пътуват между Перник и София. А над хората надвисват нови опасности – епидемии и зарази.
Случката все повече прилича на търсене на необходимия виновник. Вместо да се анализират ден по ден действията на тези, които по закон отговарят за управлението на водите в България.
Скандалът с хуманитарната криза в Перник се разрази едва през миналия месец ноември. Тогава, когато беше късно за всичко. А всъщност, в социалните медии още от месец август се въртят клипчета с известните кадри, заснети с дрон. Те показват, какво се е случило постепенно с водата на язовир “Студена” през последните четири месеца. Изчезва. Стопява се. Водната шир се превръща в напукана земя. Но никой в министерствата на Нено Димов и на Петя Аврамова не е забелязал това.
Те не са видели кадрите. Не са отчели фактите, не са анализирали данните, които им предоставят в справки за всички язовири в България. Министър Нено Димов, който по закон управлява водите в България, подписва месечния график за използването им. Двамата министри са гледали язовир „Студена” през документите.
А ние ще погледнем към язовира през… сателитите.
Проектът “Коперник” е програма на ЕС за наблюдение и мониторинг на Земята. Целта е да се предостави информация за околната среда и сигурността, както и да осигурява политиките на ЕС. Програмата е основана в партньорство с Европейската космическа агенция и се изпълнява чрез група спътници, наречени “Сентинел”, които предоставят данни от космоса за Земята, правейки снимки с възможно най-високо качество. Програмата “Коперник” е най-голямата платформа в света за безплатно предоставяне на информация и данни за наблюдение на Земята.
Искам да видя, как изглежда язовир „Студена” в началото на гмуркането на водолазите за ремонт на стените на язовира – през юли 2017-та. Най-ясният ден е втори август 2017-та. Вижда се, че язовирът е пълен. По предварителна информация знам, че водолазите са работили и през цялата 2018-та година. Затова избирам месец март 2018-та. Язовир „Студена” изглежда още по-пълен. През месец юни 2018-та има още повече вода – на сателитната снимка не се виждат дори брегове. През септември – отново изглежда пълен.
Знаех, че италианските водолази са си заминали на Коледа. Приключили са своята работа в края на 2018-а.
И през януари и февруари на 2019-а, никой не е работил на язовира.
Но ето как изглежда водата през месец февруари 2019-а. Наполовина пълен. А през април в него трябва да има повече вода, заради топенето на снеговете. Но… язовирът не изглежда по-пълен тогава.
През следващите месец май и юни язовирът се пълни. И това се вижда най-добре от сателитната снимка, направена на трети юли 2019-а. Не се е отдръпнала водата от бреговете. Но през следващия месец август започва различната картина. Жълтите ивици около язовира стават все по-дебели. Те бележат отдръпването на водата навътре в чашката. През месец септември това продължава, а през ноември язовир “Студена” прилича повече на локва, отколкото на язовир. На 15-ти декември 2019 година от сателитната снимка се виждат вече дори пукнатините по сушата.
Картината от сателитите на проекта „Коперник” е ясна и категорична. А какво показват данните в дневника на хидролога на язовир „Студена”? И съвпадат ли логически със сателитните изображения?
Тръгваме към язовир „Студена”. Но на път за там се спираме в село Студена. Бяхме научили, че италианските водолази са се хранили там в един ресторант.
Намираме собственичката на ресторанта. И от нея разбираме, че водолазите са се хранили в нейния ресторант всеки ден и са си заминали през месец февруари 2019-а. Казали, че са приключили работата и си тръгват. Показвали на снимки как правят ремонта. И ресторантьорката качила във Фейсбук тези снимки. Но в началото на месец декември някой изтрил от профила й всички снимки. А на тях се виждало, как под вода водолазите свалят целия напукан слой и как се прави бетон. Тя била свидетел на всичко това. Но някой е саботирал нейния Фейсбук профил. Не знае кой.
Откриваме инж. Бойко Кодуски в канцеларията му преди стената на язовир „Студена”. Той е ръководител на „Хидровъзел Студена”. Той отрича някой да е източвал водата на язовира, заради работата на италианските водолази. Но на въпроса ми, как става по принцип източването на язовира, кой на кого писмено нарежда да се направи това, инж. Кодуски ни шокира с отговора си, че това ставало по… телефона. Без писмено нареждане, без документ се правело източването на язовира. И това бил легалният начин. Това означава, че нито може да се докаже, че язовирът е източван, нито да се докаже, че не е източван!
Показвам на инж. Бойко Кодуски сателитните снимки и искам от него да ми покаже в дневника на язовира, какво количество вода са записали в същите месеци?
Логиката почти съвпада. С изключение на два месеца.
Февруари и април 2019-а.
Според дневника на хидролога, през месец февруари 2019-а, водата в язовира е била 9,8 милиона кубически метра вода. Точно както определихме от сателитната снимка – наполовина пълен.
А след два месеца – през април, според дневника, язовирът трябва да е по-пълен с цели 2 милиона кубически метра вода – 11,6 милиона.
Но на сателитната снимка, водата в язовира през месец април, не изглежда повече. И инж.Кодуски след дълго наблюдение казва тихо – „Същото е.”
Дали тогава, някой не си е взел повечко вода от язовира, в сравнение с посочения разход в дневника? И снимките от сателитите, и цифрите от дневника на хидролога са категорични. Още през август 2019-а, хуманитарната криза се е показала зад ъгъла. Но никой от властите нависоко не е реагирал на заплахата.
Ето документите, които доказват неадекватната управленска реакция на министър Нено Димов за водата в язовир „Студена”.
В справка от 02.09.2019 г., подписана от управителя на ВиК Перник – инж. Иван Витанов пише, че обемът на язовира е 9,8 милиона кубически метра вода. Осем дни по-късно – в Справка от 10-ти септември пише, че водата е намаляла. Обемът е вече 9,3 милиона кубически метра. На 20-ти септември водата е вече 8,7 милиона кубика. Още повече намалява. А в последния ден на месец септември водата е само 8 милиона кубически метра. Това количество вода е за режим. Защото язовирът е само една трета пълен. Максималният му обем е 25 милиона кубически метра.
Тези само 8 милиона кубика вода през месец септември е трябвало да бият тревога. И МОСВ е трябвало да въведе режим на водата. И още тогава да се вземат мерки.
Но ето какво е подписал министър Нено Димов. В информация за служебно ползване, която касае оперативното управление на водите на национално ниво в България, за месец септември 2019-а, министър Нено Димов пише, че въпреки че язовир „Студена” е напълнен само 32 процента, тоест, една трета пълен, то, цитирам:
„Всички язовири за питейно-водоснабдяване в края на месец септември са с обеми ДОСТАТЪЧНИ ЗА ОБЕЗПЕЧАВАНЕ на нуждите на водоползвателите.”
Водата в язовира тревожно е намаляла и е за обявяване на режим, но министър Нено Димов пише, че била достатъчно и не предприема никакви действия!
Въпреки това, управителят на ВиК Перник – инж- Витанов, на 7 октомври 2019-а, изпраща писмо и разчети на водния баланс на язовир „Студена” до кмета на Перник и до Общинския съвет. Той ги известява, че водата в язовира е само 8 милиона кубика и вероятно предстои режим. Никакви последствия няма и от тази информация подадена нагоре към властта. А до края на месец октомври, когато водата в язовир „Студена” още повече е намаляла и полезният и обем е 6 милиона кубически метра, в графика за използване на водите, подписан от министър Нено Димов, отново не се обявява режим на водата.
Пропуска се още ценно време. И се подава вода, както обикновено – един милион и половина за питейно-битови нужди, както и още 280 хиляди кубика за „Стомана индъстри” и 80 хиляди кубика за „Топлофикация Перник”.
В графика за месец ноември, утвърден от министър Нено Димов, когато водата още повече е намаляла и полезният и обем е само 4 милиона кубика, явно от МОСВ са се усетили, накъде вървят нещата и намаляват водата за питейно-битови нужди от милион и половина на един милион. Но отново не спират водата към „Стомана индъстри” и „Топлофикация Перник”.
Едва на 19 ноември, когато скандалът с водата в Перник избухва, от МОСВ изпращат писмо до „Стомана индъстри” и „Топлофикация Перник”, че се преустановява водовземането от язовира за други цели. И вода щяла да се дава само за населението.
Писмото е подписано от заместник-министъра Красимир Живков.
Едно много закъсняло действие на властта. След 3 месеца бездействие.
Тези дни премиерът Бойко Борисов каза пред журналисти:
„Предишният програмен период Перник не си направиха воден цикъл.”
Много важен въпрос. Зададох го на управителя на ВиК Перник – инж. Иван Витанов.
Защо не се случи водният цикъл на Перник?
И инж. Витанов отговори, че това не е станало, защото Европейската банка за възстановяване и развитие не им е дала финансиране. А не им е дала, защото банката в Лондон установила, че ВиК Перник е в тежко финансово състояние. А това било така, защото предишният управител на дружеството – инж. Камен Каменов бил теглил кредит от 3 милиона лева още през 2013 година. И този кредит е трябвало да плати задълженията към НАП, към Басейнова дирекция, както и за закупуване на техника за аварии, кранове и въздушници. Но това не било направено. Парите са отишли главно за плащане на доставчици по фактури. И частично бил платен дълга към Басейнова дирекция. И ЕБВР е отказала на ВиК Перник съфинансиране. А една друга банка наскоро също е отказала финансиране, тъй като е дала най-ниския възможен кредитен рейтинг на дружеството – 7. И сега единствената надежда оставал Фонд „Флаг”. Ако и от там не дадат пари на ВиК Перник, никой не знае какво ще става.
Шокирана съм!
От това интервю става ясно, че човекът, който е бил управител на ВиК Перник тогава, през 2013 и 2014 година, по времето на правителството на Пламен Орешарски, този човек, който е теглил въпросния кредит от 3 милиона лева и е ипотекирал цялото имущество на ВиК Перник, в това число и сградата, сега, същият човек властта го връща на бял кон в управлението на дружеството!
Защото след протестите на хората миналия месец, инж. Камен Каменов е назначен от държавата за прокурист на ВиК Перник!
Търсим инж. Каменов за интервю, за да го питаме за онова писмо, което той е написал през 2013 година до тогавашния министър на регионалното развитие и благоустройството Десислава Терзиева, с което той иска разрешение за кредит от 3 милиона лева.
И министърът разрешава. И кредитът се взема. И задлъжнялостта на ВиК расте.И все повече се отдалечава от финансирането за водния цикъл. И никой от МРРБ не е проверил досега, дали кредитът е използван по предназначение?
Откриваме новия прокурист инж. Камен Каменов. Питаме за го кредита. Той най-напред обещава да ни отговори на всички въпроси за него, но след 5-минутен престой в кабинета си без нас, излиза и ни съобщава, че сега няма да говори.
В сряда бил денят за отговори на журналисти.
Отново го питам за кредита от 3 милиона, който е взел и който е увиснал като воденичен камък на дружеството.
Но, инж. Каменов, само изстрелва, преди да ми хлопне вратата под носа:
„Това са глупости!”
Кое е глупости и кое е престъпно бездействие, трябва да каже Специализираната прокуратура. Засега кристално ясно е само едно – отново хората ще платят цената на безхаберието на властите.
ВАЖНО По взаимна договореност между издателя на EURACTIV.bg и Валя Ахчиева, само първите шест параграфа от нейните разследвания, без видеоматериала, могат да бъдат препубликувани от други онлайн медии, като по-нататък хиперлинк трябва да води към оригиналния текст. При неспазване на това изискване ще бъде предявен съдебен иск за висока финансова компенсация. Евентуалното съдебно дело ще се води по белгийското законодателство.
19:01
